Виновна до доказване на противното

Пета глава

Фаровете блеснаха и като в капан уловиха дребната си жертва.

— Внимавайте! — извика Чейс.

Миранда се извърна и в същия момент силна светлина заслепи очите й. Въпреки че колата застрашително приближаваше и светлините заплашваха да я погълнат, тя стоеше като парализирана и никак не можеше да повярва, че това наистина се случва. Нямаше време да обмисля ситуацията. Миг преди стоманеното чудовище да я връхлети, тя възвърна рефлексите си. Хвърли се встрани от пътя на напиращите светлини. Изведнъж полетя и остана в лятната тъма цяла вечност, докато смъртта профуча край нея в кълбо от рев, вятър и светлина. В следващия миг лежеше на тревата.

Не знаеше колко дълго е лежала там. Усещаше само, че тревата е влажна, главата я болеше и някакви нежни ръце галеха лицето й. Някой повтаряше името й. Гласът й беше познат и в този миг на объркване й се струваше, че го е познавала цял живот. Самият тембър сякаш я обгръщаше в топла и безопасна прегръдка.

Той отново извика името й, този път тя улови паника в гласа му. „Той се страхува.“ Защо? Отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху лицето му. Тогава осъзна кой е той. Цялата илюзия за безопасност се изпари.

— Недейте! — Тя бутна ръката му настрани. — Не ме докосвай!

— Не се движете.

— Нямам нужда от вас! — Тя се съпротивляваше и се опитваше да седне, но под силните му ръце не можеше да помръдне. Той я държеше като закована за земята.

— Вижте — каза той, тонът му беше влудяващо разумен. — Лошо паднахте. Може да сте си счупила нещо…

— Казах, не ме докосвай! — Тя предизвикателно го избута и седна. Единствено яростта й я вдигна на крака. Но в следващия миг нощта се завъртя пред погледа й и тя усети, че отново потъва в тревата. Седна и сграбчи главата си. — О, боже! — изстена тя. — Защо просто не се махнете и не ме оставите на мира?

— За нищо на света — отвърна той мрачно и твърдо.

За нейна изненада тя изведнъж като по чудо се намери във въздуха. Дори в яда си не можеше да отрече, че й беше хубаво да я носят, да я прегръщат, въпреки че мъжът, който я държеше, беше Чейс Тримейн. Той пореше тъмнината със скоростта на птица. „Накъде?“ помисли си тя и я обзе внезапен страх.

— Достатъчно — запротестира тя. — Пуснете ме.

— Още няколко крачки.

— Надявам се да получите херния.

— Ако не спрете да шавате, това наистина ще се случи.

Той я пренесе светкавично по стъпалата на площадката и влезе през входната врата. Следвайки безпогрешния си инстинкт, я отнесе направо в спалнята като мимоходом успя да включи осветлението. Пред погледа му се откри стаята… леглото. Леглото, където беше намерила Ричард. Въпреки че нямаше вече кръв, а килимът беше нов и непокътнат, тази стая винаги щеше да й напомня за смъртта. От онази нощ не беше спала тук и никога нямаше да спи отново.

Тя потрепери в обятията му.

— Моля ви — прошепна, обръщайки лице към гърдите му. — Не тук. Не в тази стая.

За миг той се спря, не разбирайки думите й. После тихо каза:

— Както кажете, Миранда.

Отнесе я обратно във всекидневната и я постави на кушетката. Тя усети как възглавниците потънаха, когато той седна до нея.

— Боли ли ви нещо? — попита Чейс. — Гърбът? Или шията?

— Рамото, малко. Мисля, че паднах на него.

Тя се сви при допира на ръцете му. Той внимателно раздвижи ръката й, изпробвайки обхвата на движението. Тя почти не усещаше спазмите на мускулите си, които той предизвикваше. Вниманието й беше изцяло насочено към лицето, което се взираше в нея. За сетен път я порази фактът колко различен е той от Ричард. Не само тъмните му коси и очи. А войнстващото му спокойствие, сякаш държеше под контрол всичките си емоции. Не беше от хората, които лесно биха разкрили себе си и своите тайни пред другите.

— Изглежда е наред — рече той и се изправи. — Все пак, по-добре да се обадя за лекар. Как се казва вашия лекар?

— Доктор Щайнер.

— Щайнер ли? Този стар козел още ли практикува?

— Вижте, добре съм. Няма нужда да ме преглежда.

— Нека да сме сигурни. — Той посегна към слушалката.

— Но доктор Щайнер не прави посещения по домовете — възпротиви се тя. — Никога не е правил.

— В такъв случай, ще го направи тази вечер — каза Чейс мрачно и набра телефона. — Предполагам, че ще останем в историята.

Лорн Тибетс си наля чаша кафе и се обърна към Чейс.

— Искам само да знам, какво по дяволите, правите тук?

Опрян на масата в къщата на Миранда, Чейс уморено потърка челото си.

— Да ви кажа право, Лорн — измърмори той, — не знам.

— О!

— Мислех си, че бих могъл да… се ориентирам в ситуацията. Да проумея какво се е случило.

— Това е наша работа, Чейс, не ваша.

— Да, знам. Но…

— Смятате, че не се справям добре?

— Просто имам усещането, че зад очевидното се крие още нещо. Сигурен съм.

— Искате да кажете онази кола? — Лорн вдигна рамене. — Не доказва нищо.

— Той се движеше право към нея. С очите си видях. Щом тя стъпи на улицата, той натисна газта.

— Той ли?

— Той или тя. Беше тъмно. Не видях шофьора. Само номера му. И задните фарове. Беше голяма кола, американска. Сигурен съм.

— Цвят?

— Тъмна. Черна или може би синя.

— Ставате за свидетел, Чейс — кимна Лорн.

— Какво искате да кажете?

— Накарах Елис да провери този номер. Води се на кафяв линкълн 88-а година, на името на жител на острова.

— Кой е той?

— Господин Еди Ланцо. Съсед на госпожица Уд.

Чейс го изгледа с широко отворени очи.

— Неин съсед? Задържахте ли го вече?

— Колата е била открадната. Нали знаете, как е тук. Хората оставят ключовете вътре. Намерихме колата до кея.

Озадачен, Чейс се облегна.

— Значи, шофьорът не може да се открие — рече той. — Това увеличава вероятността, че се е опитвал да я убие.

— Означава, че някое лудо хлапе е излязло да покара за удоволствие. Набарало колата, цялата тази мощност му завъртяла главата и той прекалил с педала за газта.

— Лорн, той е излязъл, за да я убие.

Лорн седна и го погледна в очите.

— А вие защо излязохте?

— За да науча истината.

— Не вярвате, че тя го е направила?

— Чувам някои неща, Лорн. Други имена, други мотиви. Например Тони Графам.

— Поровихме се в тази работа. Графам е бил извън острова, когато са убили брат ви. Разполагам с половин дузина свидетели, които ще го потвърдят.

— Може да е наел някого.

— Графам си имаше големи неприятности с преустройването на северния бряг. Обвиняваха го, че подкупва комисията по планирането. Тази статия щеше да забие последния пирон в ковчега. Както и да е, каква е връзката между това и случилото се тази нощ? Защо ще преследва Миранда Уд?

Чейс замълча на този въпрос. И той не виждаше никакъв мотив. Някои хора в града може и да не харесваха Миранда, но кой би си навлякъл неприятности като я убие?

— Може би не гледаме на нещата от правилния ъгъл — рече Чейс. — Да зададем един по-основен въпрос. Кой плати гаранцията? Някой толкова много е искал тя да излезе, че се е изръсил сто хиляди долара.

— Таен обожател?

— В затвора тя е в безопасност. Навън е лесна плячка. Лорн, имате ли представа кой плати гаранцията?

— Не.

— Парите могат да се проследят.

— Някакъв адвокат извършил прехвърлянето. В брой. От сметка в Бостън. Единствено на банката е известно името на титуляря на сметката. А те го пазят в тайна.

— Призовете банката в съда. Намерете името на тази сметка.

— Ще отнеме време.

— Направете го, Лорн. Преди да се е случило нещо друго.

Полицаят отиде до мивката и изплакна чашата от кафето.

— Все още не разбирам защо се забърквате във всичко това — рече той.

Самият Чейс не знаеше отговора. Същата сутрин искаше да види Миранда Уд зад решетките. Ала сега не беше сигурен какво иска. Невинното й лице и начинът, по който така прочувствено отричаше вината си, напълно го объркаха.

Той се огледа из кухнята и си помисли, че нейната обитателка не може да е убийца. До прозореца висяха цветя, беше видно, че са добре гледани, с много обич. По тапетите на бял фон бяха разпръснати изящни полски цветя. На хладилника с магнитчета бяха закрепени снимки на две русоляви момчета, вероятно племенници, имаше и график на сбирките на местния градински клуб, също и списък с продукти за купуване. В края на списъка беше написано „чай от канела“. Това ли е питието на една убийца? Той не можеше да си представи как Миранда държи нож в едната си ръка и чаша билков чай в другата.

Чейс се оглеждаше, когато в кухнята се дотътри доктор Щайнер. Някои неща на острова бяха неизменни, този стар мърморко беше едно от тях. Изглеждаше точно по същия начин, както Чейс го помнеше от детството си, включително и намачкания кафяв костюм и медицинската чанта от алигаторска кожа.

— Всичко това — рече лекарят с неодобрение — е нищо работа. Само едно разтягане на мускул.

— Сигурен ли сте? — попита Чейс. — За миг сякаш беше зашеметена. Веднага след като се случи.

— Прегледах я изцяло. Добре е, ако говорим за нервната система. През нощта я наглеждайте, млади човече. Внимавайте да няма усложнения. Главоболие, двоен образ, смущения…

— Не мога.

— Какво не можете?

— Да остана и да я наблюдавам. Необичайно е. Като се има пред вид…

— Не си правете майтап — измърмори Лорн.

— Аз не нося отговорност за нея — рече Чейс. — Какво да правя?

Доктор Щайнер изсумтя и се обърна към вратата на кухнята.

— Вие решете. Между другото — добави той като се спря на вратата, — не правя посещения на повикване.

Вратата се затвори с трясък.

Чейс се обърна и видя, че Лорн го наблюдава.

— Какво?

— Нищо — отвърна Лорн. Той посегна към шапката си. — Отивам си у дома.

— А какво по дяволите трябва да направя аз?

— Това — рече Лорн с назидателен поглед, — си е ваш проблем.

Миранда лежеше на кушетката във всекидневната и не сваляше поглед от тавана. От кухнята долитаха гласове, вратата се отвори и се затвори. Чудеше се какво ли им е казал Чейс и дали Тибетс е повярвал. Самата тя не можеше да повярва какво се беше случило. Но затвореше ли очи, то се връщаше при нея: ревът на двигателя на колата, двете светлини, които я връхлитаха.

Кой ме мрази толкова много, че желае смъртта ми?

Не беше трудно да отговори. Семейство Тримейн. Ивлин, Филип и Каси…

Чейс. Не, не беше възможно. Предупредителният му вик спаси живота й. Ако не беше той, сега тя щеше да лежи в някой ковчег в погребалната агенция „Бен Лапорт“.

Мисълта я накара да потрепери. Тя се сви и още по-дълбоко се зарови във възглавниците на кушетката, сякаш търсеше безопасно местенце, където да се скрие. Чу, че кухненската врата отново се отвори и затвори. После във всекидневната изскърцаха нечии стъпки и приближиха кушетката. Тя вдигна поглед и видя Чейс.

В погледа му се четеше умора и несигурност, сякаш не беше съвсем наясно какво трябваше да се направи. Или да се каже. Беше съблякъл якето си. Уютно изтърканата му памучна риза очевидно беше любима и обичана дреха. Напомняше й за нейния баща, колко приятно беше да сгуши глава на рамото му, колко прекрасни бяха миризмите на сапун, тютюн и усещането за безопасност в детството й. Именно това видя тя в изтритата синя риза, своите копнежи.

И онова, което никога нямаше да открие в този мъж.

Чейс седна в креслото. На целомъдрено разстояние, както забеляза Миранда. „Държи ме на една ръка разстояние.“

— По-добре ли се чувствате? — попита той.

— Ще се оправя. — Нейният глас беше безпристрастен, неутрален, като неговия.

— Не, още не. Ще почакам тук за малко, ако може. Докато Ани дойде.

— Ани?

— Не знаех на кого другиго да се обадя. Тя отговори, че ще дойде и ще остане цялата нощ. Някой трябва да ви наглежда. Внимавайте да не изпаднете в кома или нещо подобно.

Тя уморено се изсмя.

— Точно сега една кома ще ми се отрази добре.

— Не е смешно.

— Прав сте. Не е смешно — отправи тя поглед отново към тавана.

Настъпи дълга тишина. Най-после той се обади:

— Това не беше случайност, Миранда. Онзи се опитваше да ви убие.

Тя не отговори. Лежеше и се опитваше да сподави надигналата се буца в гърлото си. „Защо на теб ще ти пука?“, помисли си тя. „Точно на теб, сред всички други.“

— Може би не чухте — повтори той. — Колата е собственост на съседа ви господин Ланцо.

Тя остро го погледна.

— Еди Ланцо никога не би ме наранил. Той е единственият човек, който ме подкрепи. Единственият ми приятел в този град.

— Не казвам, че е той. Според Лорн, шофьорът е откраднал колата на господин Ланцо. Намерили я изоставена до кея.

— Горкият Еди — измънка тя. — Предполагам, това е последният път, когато оставя ключовете си на таблото.

— Щом не е Еди, кой тогава иска да сте мъртва?

— Мога да предполагам напосоки. — Тя го погледна. — И вие също.

— За Ивлин ли намеквате?

— Тя ме мрази. В правото си е да ме мрази. Нейните деца също. — Тя замълча. — И вие също.

Той остана безмълвен.

— Вие все още смятате, че аз съм го убила, нали?

С въздишка той прокара пръсти през косата си.

— Вече не знам какво да мисля. За вас, за когото и да било. Единствено мога да вярвам на това, което видях тази вечер. Всичко е свързано в цялата тази проклета бъркотия. Трябва да е така.

„Изглежда толкова уморен, толкова объркан“, помисли си тя. „Едва ли не като мен.“

— Може би е добре да се махнете оттук за няколко дни — добави той. — Докато нещата се изяснят.

— И къде да отида?

— Сигурно имате приятели.

— Имах. — Тя извърна поглед. — Поне мислех, че имам. Но всичко се промени. Разминаваме се на улицата, а те дори не ме поздравяват. Или преминават на другия тротоар. Или се преструват, че не ме виждат. Това е най-лошото. Защото аз започвам да си мисля, че не съществувам. — Тя го погледна. — Градът е много малък, Чейс. Или се вписваш, или мястото ти не е тук. Една убийца няма как да се впише. — Тя се облегна на възглавниците и се втренчи в тавана. — Освен това, тук е моят дом. Моят дом. Като луда спестявах да го изплатя. Няма да го напусна. Не е много, но си е мое.

— Разбирам. Къщата е хубава.

Прозвуча искрено, но думите му й се сториха снизходителни. Господарят на имението превъзнасяше прелестите на овчарската колиба.

Тя изведнъж се почувства раздразнена и седна. При това внезапно движение стаята се завъртя. Сграбчи за миг главата си, очаквайки да премине кризата.

— Вижте, нека сме откровени един с друг — рече тя иззад ръцете си. — В къщата има само две спални. В сутерена има влага, тръбите за водата скърцат, а покривът тече. Това не е Честнът стрийт.

— Честно казано — тихо рече той, — никога не съм се чувствал като у дома си на Честнът стрийт.

— Защо? Там сте израснал.

— Но не беше истински дом. Не като този.

Тя изумено го погледна. Беше поразена от това колко недодялан изглеждаше, този мургав, смачкан непознат, разположил се тромаво в бледоморавото кресло. Не, този човек не се вписваше в Честнът стрийт. Мястото му беше на доковете или на ветровитата палуба на някоя шхуна, не в задушен викториански салон.

— Трябва ли да вярвам, че предпочитате къща на „Уилоу стрийт“ пред семейното имение?

— Предполагам да… Не знам. Звучи фалшиво, но е истина. Знаете ли къде прекарвах времето си като момче? В кулата, играех край цепениците и старите мебели. Само на това място в къщата се чувствах уютно. Единствената стая, в която никой не желаеше да влиза.

— Звучи така, сякаш сте бил аутсайдерът в семейството.

— В известна степен, така беше.

Тя се изсмя.

— Мислех, че по правило всички от фамилията Тримейн са в кюпа.

— Човек може да носи името на фамилията и въпреки това, да не е част от нея. Или вие никога не сте се чувствала така?

— Не, аз винаги съм била тясно свързана със семейството си. Каквото беше останало от него. — Погледът й се плъзна към клавесина, където имаше снимка на баща й в рамка. Беше стара, грапава снимка, една от малкото, които й бяха останали от него, снимана със стария й „Кодак Брауни“. Той й се усмихваше, плешиво малко човече в дочени работни дрехи. Тя се усмихна на този образ.

— Баща ви ли е? — попита Чейс.

— Да. Всъщност, вторият ми баща. Но във всяко отношение беше чудесен, като истински баща.

— Чух, че работел в мелницата.

Тя се намръщи. Притесни се, че Чейс очевидно беше запознат с тази подробност от живота й. Което никак не му влизаше в работата.

— Да — отвърна. — И двамата ми родители работеха там. Какво друго сте чул за мен?

— Не съм разпитвал за вас.

— Не ми се вярва. Вие и семейството ви сигурно сте потърсили името ми в някой компютър. Като криминална справка. Семейна история. Доклад за кредитите…

— Нищо такова не сме правили.

— Личен живот. С всички горещи и пикантни подробности.

— Къде бих могъл да намеря такива неща?

— Опитайте в полицейското ми досие. — Раздразнена, тя стана от кушетката и отиде до камината. Застана там и се загледа в часовника върху полицата. — Става късно, господин Тримейн. Всеки момент Ани ще дойде. Можете да си тръгвате. Защо не си тръгнете?

— А вие защо не седнете? Ставам нервен като ви виждам да ставате и да се разхождате.

— Аз карам вас да се чувствате нервен? — Тя се обърна към него. — Вие държите всички карти. Знаете всичко за мен. Как са се прехранвали родителите ми. Къде съм учила. С кого съм спала. Това не ми харесва.

— Толкова много ли бяха? — Резкият му въпрос й подейства като плесница. Тя не успя да измисли отговор на този жесток въпрос. Само се взираше в него с безмълвна ярост. — Не отговаряйте — рече той. — Не желая да знам. Любовният ви живот не е моя работа.

— Прав сте. Не ви влиза в проклетата работа. — Тя се извърна и ядосано сграбчи полицата с две ръце. — Каквото и да научавате за мен, то ще се впише в представата ви за дъщерята на мелничаря, нали? Е, не се срамувам от произхода си. Родителите ми живяха честно. Нямаха попечителски фонд, който да им осигурява хайвера на трапезата. Подобно на някои семейства, които познавам — допълни тя. Тонът й не оставаше съмнение за кое семейство намекваше.

Той посрещна обидата с мълчание.

— Учудвам се, че сте се влюбила в Ричард — рече той. — Като се има пред вид отношението ви към състоятелните хора.

— Преди да се запозная с Ричард, нямах проблем с отношението — обърна се тя, за да му опонира. — После го опознах. Видях какво са му причинили парите. Никога не му се е налагало да се бори. До него винаги беше зеленият буфер, който го предпазваше. А от това той ставаше нехаен. Имунизиран срещу болката на другите. — Брадичката й се повдигна в израз на гордост и отвращение. — Също като вас.

— Сега вие правите предположения за мен.

— Вие сте Тримейн.

— Аз съм като вас. Имам работа, Миранда. Аз работя.

— И Ричард работеше. Това го забавляваше.

— Добре, може би сте права относно Ричард. Той нямаше нужда да работи. „Хералд“ беше по-скоро хоби, повод да става сутрин. Гордо разправяше на приятелите си в Бостън, че е издател. Но такъв си беше Ричард. Не можете да залепяте етикета на богатото момче на мен, защото няма да се закрепи. Преди години семейството ме отхвърли. Нямам попечителски фонд и не притежавам имение. Но имам работа, с която си плащам сметките. О, да, и ме забавлява.

Макар и умело овладян, ядът му беше очевиден през цялото време. „Докоснах някоя струна“, помисли си тя. Изключително чувствителна струна. Тя смирено седна на един стол до камината.

— Изглежда… предположих малко множко.

Той кимна.

— И двамата.

Те мълчаливо се вгледаха един в друг през стаята. Най-после постигнаха примирие, макар и не лесно.

— Казахте, че са ви отхвърлили от семейството. Защо? — попита тя.

— Просто обяснение. Ожених се.

Тя озадачено го погледна. Той произнесе думите без емоция, както когато човек говори за времето.

— Сигурно тя не е била подходящата партия.

— Не и според баща ми.

— Била е с неподходящо потекло?

— На теория да. Баща ми си падаше по тези неща.

„Естествено“, помисли си тя.

— И прав ли беше баща ви? За момичетата със скромен произход?

— Ние се разведохме по други причини.

— Какви?

— Кристин беше… прекалено амбициозна.

— Това едва ли е недостатък.

— Напротив, когато се опитва да се изкачи по социалната стълбица, от която аз съм едно стъпало.

— О!

— Последваха гладни години. Работех през цялото време, а… — Той сви рамене. Между тях се простря тишината.

— Ричард никога не ми е казвал с какво се занимавате.

Той се облегна, напрежението напускаше лицето му. Неочаквано се изсмя.

— Вероятно защото моята работа му се е струвала дяволски скучна. Аз и моите партньори конструираме офис сгради.

— Вие сте архитект?

— Строителен инженер. Моите партньори се занимават с творческата част от работата. Аз се грижа стените да не се срутват.

Инженер. „Не съвсем напудрена кариера, помисли си тя, но затова пък истинска и честна работа.“ Също като баща й.

Тя поклати глава.

— Странно. Като ви гледам, не ми се вярва, че сте негов брат. Винаги съм си представяла…

— Че сме си лика-прилика? Не, определено бяхме различни. По толкова много начини, които вие едва ли някога ще узнаете.

Да, колкото повече научаваше за Чейс, толкова повече се стопяваше приликата му с Тримейн. И толкова по-често си мислеше, че би могла да го хареса.

— Какво изобщо видяхте в брат ми? — попита той.

Въпросът му, макар и тихо изречен, дрънчеше като тенекия. Напомни й за духовете, които все още кръжаха в тази къща.

Тя въздъхна.

— Видях това, което исках да видя.

— Какво беше това?

— Мъж, който има нужда от мен. Мъж, за когото можех да съм спасение.

— Ричард?

— О, само изглеждаше така, че всичко се върти около него. Но и той беше… уязвим. Тази негова потребност от спасение. От какво, обаче, не знам. Може би от самия него.

— И вие щяхте да го спасите.

Тя горчиво се изсмя.

— Не знам. Човек не мисли за тези неща. Просто ги чувства. И затъва в тях…

— Искате да кажете, че последвахте сърцето си.

Тя погледна нагоре към него и прошепна:

— Да.

— Не ви ли се струваше, че е грешка?

— Да, разбира се.

— Но?

Тялото й се снижи от тежестта на нещастието й.

— Не… виждах изход. Обичах го. Исках да живея заради него. А и той ме настройваше. Казваше ми, че нещата ще проработят, ако и двамата имаме вяра. — Тя сведе поглед към ръцете си, сключени в скута й. — Предполагам, аз първа съм изгубила вярата си.

— В него ли? Или в положението?

— В него. Започнах да виждам недостатъците. След известно време изплува и още нещо. Как манипулира хората и ги използва. Ако нямаше нужда от някого, той го пренебрегваше. Използвач, ето какво представляваше той. Спец, който можеше да накара хората да вършат онова, което иска.

— Тогава го зарязахте. Той как реагира?

— Не можеше да повярва. Мисля, че никой никога не го е напускал. Той не спря да ми се обажда, да ми досажда. Всеки ден на работа се налагаше да се срещам лице в лице с него. И да се преструвам, че нищо не се е случило между нас.

— Но всички са знаели.

Тя вдигна рамене.

— Може би. Не умея да крия. Ани знаеше, защото й казах. А останалите сигурно са се досетили. — Тя въздъхна.

Истината е, че на времето не е внимавала. Любовта, а по-късно и болката са я направили безразлична към общественото мнение.

Те замълчаха за миг. Тя се чудеше какво ли си мисли той за нея сега, и дали изобщо имаше значение това. Изведнъж неговото мнение за нея придоби значимост. Той едва ли беше нещо повече от един непознат, при това враждебно настроен, но въпреки това имаше голямо значение.

— Не си била първата — каза той. — И други жени е имало.

Жестоко беше да й подхвърля такова откровение, но Чейс сам не знаеше защо го направи. Знаеше, че иска да я разтърси здраво. За да разпръсне и последните розови илюзии, които може би таи за Ричард. Може и да твърди, че чувствата са си отишли, но дълбоко в сърцето си, дали не таи няколко топли спомена?

По погледа й разбра, че думите му са постигнали желания ефект. В този миг той съжали, че я е наранил. При все това, не трябва ли да знае? Не трябва ли някой да й каже каква наивница е била?

— Много ли са били? — тихо попита тя.

— Да.

Тя извърна поглед, за да прикрие болката си.

— Мисля… че го знаех. Да, сигурно съм го знаела.

— Той си беше такъв — каза Чейс. — Обичаше да му се възхищават. И като момче си беше такъв.

Тя кимна. Той разбра, че е знаела за това. В даден момент сигурно е усетила неутолимата му жажда за възхищение. И се е опитала да я удовлетвори.

Достатъчно рани причини Чейс. И ето я обезверена и наранена. „А аз сипя сол в раната. Трябва да се махна оттук и да я оставя на мира.“

Къде по дяволите се бави Ани Беринджър?

Миранда изглежда се връщаше към живот. Тя отметна косите от лицето си и го погледна. „Толкова мъка има в тези очи, помисли си той, и същевременно толкова смелост.“

— Не ми казахте защо дойдохте — рече тя.

— Лекарят каза да ви наглеждам…

— Не. Питам защо дойдохте тук?

— Следобед бях в „Хералд“. Разговарях с Джил Викъри за статията относно „Стоун Коуст Тръст“, за която ми споменахте. Тя твърди, че такова нещо никога не е било писано. Че Ричард изобщо не бил стигал до това.

Миранда поклати глава.

— Не разбирам. Знам, че беше написал поне няколко страници. Видях ги на бюрото му в „Хералд“.

— Е, аз не намерих никаква статия. Мислех си, че може би вие знаете къде да търся. Или пък е у вас.

Тя го погледна изумено.

— Защо да е у мен?

— Предполагам, че Ричард честичко е наминавал насам.

— Но не носеше служебни материали. Проверихте ли в къщата?

— Няма я там.

Тя се замисли за миг.

— Понякога той отиваше с колата до северния бряг и там пишеше. Имаше вила…

— Искате да кажете „Роуз Хил“. Да, предполагам, че трябва да проверя и там утре.

Погледите им се срещнаха и останаха така. Тя каза:

— Започвате да ми вярвате, нали?

В гласа й той долови как се заражда неуверена надежда. Усети желание да откликне, да й предостави този малък шанс да й повярва. Трудно му беше да не й вярва, особено когато го погледна със сивите си, влажни очи, които можеха да накарат мъжа да загуби здравия си разум, да изсмучат самообладанието му незабележимо. Но те пораждаха и други, обезпокоителни усещания. Тя седеше едва ли не в другия край на стаята, но присъствието й напомняше на тежък парфюм, който не можеш да пренебрегнеш.

Миранда отново попита тихо:

— Вярвате ли ми?

Той припряно стана на крака, решен да се отърси от опасната магия, в която потъваше.

— Не, не мога да кажа, че ви вярвам.

— Но не виждате ли, че става въпрос за нещо повече от престъпление от страст?

— Признавам, че нещата не са съвсем наред. Но никак не съм готов да ви повярвам.

На вратата се почука. Чейс, озадачен се обърна и видя зад отворената врата да се показва главата на Ани Беринджър.

— Здравейте, кавалерията пристигна — извика тя. Беше облечена със стара тенис фланелка и памучни панталони. Стръкове мокра трева бяха полепнали по спортните й обувки. — Как е положението?

— Добре съм — отвърна Миранда.

— Но трябва някой да я наглежда — обясни Чейс. — Ако възникне проблем, номерът на доктор Щайнер е до телефона.

— Тръгвате ли си вече?

— У дома ме очакват. — Той отиде до вратата, спря се и погледна отново Миранда.

Тя не помръдна, просто си седеше. Той почувства порив да й каже нещо успокояващо. Да й обясни, че не й беше доверил цялата истина. Че действително започва да й вярва. Но не можеше да й признае всичко това, дори пред себе си не можеше. А и Ани беше там и със зоркото си репортерско око наблюдаваше всичко.

Той просто каза:

— Лека нощ, Миранда. Надявам се, че се чувствате по-добре. Ани, благодаря за услугата. — После се обърна и излезе.

Навън в тъмнината очите му след няколко секунди свикнаха. Едва когато наближи края на предната градина, започна да различава алеята под краката си.

На тротоара пред него забеляза силуета на мъж със смъкнати рамене.

Чейс спря и тутакси се стегна.

— Тя добре ли е? — попита мъжът.

— Кой сте вие? — отвърна му с въпрос Чейс.

— И аз мога да ви попитам същото — раздразнено отвърна непознатият.

— Аз… съм на гости — каза Чейс.

— Е, Мира ще се оправи ли, или какво?

— Мира? А, искате да кажете Миранда. Да, ще се оправи, господин…

— Еди Ланцо. Съсед съм. Обичам да я наглеждам, нали знаете? Не е добре, свястна млада жена да живее сама. А и всичките тези ненормалници, които се навъртат и надничат по прозорците. Не е безопасно да си жена днес.

— Тази нощ при нея ще има човек, затова не се притеснявайте.

— Да. Добре. Е, няма да я притеснявам тогава. — Еди Ланцо се обърна и понечи да тръгне към къщата си. — Целият остров отива по дяволите, казвам ви — измърмори той. — Прекалено много ненормалници. За последен път оставям ключовете си в колата.

— Господин Ланцо? — извика Чейс.

— Да?

— Само един въпрос. Чудя се, бяхте ли си у дома, когато господин Тримейн беше убит?

— Аз ли? — изсумтя Еди. — Винаги си стоя у дома.

— Случайно да видяхте или да чухте нещо?

— Вече казах на Лорн Тибетс. Точно в девет си лягам и така чак до сутринта.

— Значи спите непробудно? И не сте чул нищо?

— Как бих могъл, когато слуховото ми апаратче е изключено?

— О! — Чейс се загледа след мъжа, който повлече нозе към къщата си и продължи да мърмори за нахалниците и крадците на коли. Чейс се изненада, че един изпаднал старик проявява такава загриженост към Миранда Уд. „Свястна млада жена“ я нарече Ланцо.

„Какво знае той, по дяволите?“ помисли Чейс. „Какво изобщо знаем за другите? Хората си имат своите тайни. Аз моите, Миранда своите.“

Обърна се и тръгна към „Честнът стрийт“. Двайсетминутната разходка на хладния нощен въздух му подейства ободряващо. Когато най-после стъпи на прага на входната врата, видя, че осветлението беше изключено, светеше само лампата във фоайето. Никой друг ли не си беше у дома? Тогава чу Ивлин да вика името му.

Откри я в тъмния салон, където седеше съвсем сама. Почти не различаваше сянката й в люлеещия се стол. Мъглявата светлина от уличните лампи очертаваше силуета й.

— Най-после се прибра — рече тя.

Той се насочи към една лампа.

— Ивлин, имаш нужда от малко светлина.

— Не, Чейс. Недей. Обичам тъмнината. Винаги съм я обичала.

Той се спря, колебаеше се какво да каже, какво да направи. Бавеше се в сянката и я наблюдаваше.

— Чаках те — тихо каза тя. — Къде ходи, Чейс?

Той не отвърна веднага.

— Да видя Миранда Уд.

В отговор последва хладна, мъртва тишина. Дори скърцането на люлеещия се стол не се чуваше.

— Тя те е омагьосала, нали? — прошепна Ивлин.

— Няма никаква магия. Просто исках да й задам няколко въпроса за Ричард. — Той въздъхна. — Виж, Ивлин, денят ти беше дълъг. Защо не се качиш да поспиш малко?

Тя все още не помръдваше. Стоеше като черна статуя на фона на прозореца.

— Онази нощ ти се обадих — рече тя, — в нощта, когато той умря… надявах се…

— Да?

Отново тишина.

— Винаги съм те харесвала, Чейс. От дете. Винаги съм се надявала ти да ми направиш предложение. Не Ричард, а ти. — Люлеещият се стол отново заскрибуца, тихо-тихо. — Но ти никога не го направи.

— Бях влюбен в Кристин. Помниш ли?

— О, Кристин. — Тя с отвращение изсъска името. — Тя не беше достойна за теб. Но ти сам го разбра.

— Не бяхме един за друг, това е.

— Ние с Ричард също.

Той не знаеше какво да каже. Разбираше накъде клони и искаше да избегне този разговор. През всичките години, докато растяха заедно, той така и не успя да си представи себе си и Ивлин като двойка. Тя със сигурност беше привлекателна. А и на възраст беше по-близо до него, отколкото до Ричард. Но той рано осъзна, че тя притежаваше способността да манипулира хората, да промива мозъците и да опорочава сърцата им. Ричард имаше същия талант.

И въпреки това, той я съжаляваше.

— Ивлин, просто си изморена — едва чуто каза той. — Преживя една ужасна седмица. Но най-лошото отмина вече.

— Не. Най-лошото тепърва предстои. Самотата.

— Нали имаш децата си…

— Скоро ще си тръгнеш, нали?

— След няколко дни трябва да тръгвам. Аз работя в Гринуич.

— Можеш да останеш. Поеми „Хералд“. Филип все още е твърде млад да го управлява.

— Няма да излезе издател от мен. Знаеш. А и мястото ми вече не е тук. Не и на този остров.

За миг те се погледнаха един друг през сенките.

— Значи така — прошепна тя, — за нас.

— Боя се, че е така. — Той видя как силуетът тъжно кимна. — Ще се оправиш ли?

— Разбира се — тихо се изсмя тя. — Ще се оправя.

— Лека нощ, Ивлин.

— Лека нощ.

Той я остави да седи до прозореца. Едва когато приближи стълбите, изведнъж надуши киселия мирис, който се носеше из приемната. На малката масичка до телефона имаше празна чаша. Той я вдигна към носа си.

Уиски.

Всички ние си имаме своите тайни. Ивлин също.

Той остави чашата и дълбоко замислен се заизкачва по стълбите към леглото си.