Вторият гроб отляво

Глава 9

Два часа по-късно с Куки седяхме в кабинета й, изумени колко много неща открихме от училищните списъци и от Интернет. През последния месец шест бивши ученици от гимназията в Руис бяха починали или изчезнали. Случаите включваха убийство, автомобилна катастрофа, две наглед самоубийства, удавяне при нещастен случай и изчезнало лице: Мими.

— Добре — каза Куки, докато проучваше списъка си, — всички тези хора не само са учили в едно и също училище, но са били от един и същи или от два съседни випуска.

— А може и да сме изпуснали някого. Нямаме новите фамилии на омъжените жени.

— Ще ги проверя — каза тя.

— Като се има предвид, че в цялата гимназия е имало стотина ученици, шансът да се случи нещо подобно случайно е повече от нищожен. Трябва да има друга връзка. Съмнявам се нашият човек да обикаля и да убива всичките си съученици. Ако беше сериен убиец, щеше да има почерк — случаи на подобна смърт в ограничен район.

— Може би със заплахата си към Томи Запата, Уорън е предоставил на убиеца шанс да убие с един куршум два заека — Томи и Мими, докато подозрението пада върху Уорън — предположи Куки.

— И след като другите случаи са нагласени като инциденти, на някого ще му се размине убийството.

— Знаеш ли — каза Куки, докато четеше училищните списъци за пореден път, — името на Мими го няма тук. Този списък явно е правен, след като тя се е преместила.

— Добре, нека направим следното — казах, като разсъждавах на глас. — Ти ще проучиш полицейските архиви на Руис за някакви нередности от периода, когато Мими се е преместила, като се върнеш с месец-два назад. Макар да няма голяма вероятност, все пак може нещо да е направило впечатление на шерифа.

— Ясно. Ще проверя също и фамилиите на омъжените жени за всеки случай.

— И докато се занимаваш с това — допълних, като увеличих обема на работата й още повече, — можеш да се обадиш и да провериш дали ще се намери по-ранен списък.

— Да, това вече го направих. Хей, а ти какво ще свършиш?

Рейес имаше сестра, тъй да се каже, вследствие на отвличането си. Двегодишната Ким била изоставена пред вратата на Ърл Уокър от пристрастената си към наркотици майка едва няколко дни, преди жената да умре от усложнения, причинени от вируса на СПИН. Само можех да се надявам, че ако майката на Ким бе знаела що за чудовище е Ърл Уокър, не би оставила дъщеря си на него, независимо от възможността той да й е баща. И въпреки че не я беше малтретирал сексуално, както се бях опасявала, беше правил следващото най-гадно нещо. Използвал я бе, за да контролира Рейес. Държал я беше гладна, за да получи каквото иска от него. А бе искал от Рейес всевъзможни гадории.

— Ще говоря с Ким, сестрата на Рейес.

По лицето на Куки се появи надежда.

— Мислиш ли, че тя ще знае къде е той?

— За жалост не, но си струва да опитам.

— Ще се свържеш ли с Мадам Невен? — попита Куки със закачлива усмивка. — Защото онова „ако си жътвар на души“ звучи твърде странно.

— На мен ли го казваш? Още не съм решила.

— Ами ако аз го направя вместо теб? Чумата да го тръшне! — възкликна тя, загледана отново в списъка.

— Какво? — опитах се да прочета през рамото й.

— Мими е учила заедно с Кайл Кирш. Току-що направих връзката.

— С конгресмена? Същият конгресмен, който оповести наскоро намеренията си да се кандидатира за Сената?

— Да. Малкото му име е Бенджамин. Записан е като Бенджамин Кайл Кирш. Това „Бенджамин“ ме обърка. Явно се подвизава с второто си име.

Наведох се към нея и я погледнах право в очите.

— Същият конгресмен, който оповести намеренията си да се кандидатира за Сената преди един месец!

Ченето на Куки увисна.

— Чумата да го тръшне — повтори тя.

Биваше я с цветистите изрази.

Конгресмен. Проклет конгресмен. Някой, който — нямах намерение да назовавам имена — криеше тон кирливи ризи в гардероба си. Или една, но достатъчно голяма да я облече Кинг Конг. И никак не му се искаше тя да бъде изровена. Все пак кирливата риза е гадна гледка. И залагах всичките си пари, всичките четирийсет и седем долара и петдесет и осем цента на Кайл Кирш. Конгресмен. Кандидат за сенатор. Убиец.

От друга страна имаше вероятност да беше случайно съвпадение, някаква странна поредица от събития, въртящи се около група ученици от Руис, Ню Мексико и мъж, обявил кандидатурата си по същото време, по което съучениците му започват да окапват като мухи през септември. Колкото имаше вероятност да ме коронясат за Мис Финландия преди края на годината.

И ето че благодарение на Кайл Кирш главата ми отново гръмна от хаотични мисли. Какви ги беше надробил тоя тип, дявол го взел? Освен ако не беше участвал в сатанинско жертвоприношение или не бе работил някога като дистрибутор на „Амуей“, не виждах какво може да оправдае това, че убиваше невинни хора.

Той трябваше да се сгромоляса. И за предпочитане яко.

Завих към жилищния комплекс със сгради в испански стил, където живееше Ким Милър и почуках на боядисаната й в тюркоазно врата.

— Госпожице Дейвидсън — промълви Ким, когато отвори вратата с разширени от тревога очи. Тя ме хвана за китката и ме дръпна вътре. — Къде е той? — Кестенявата й коса беше прибрана небрежно в конска опашка, тъмни кръгове ограждаха сребристозелените й очи, от което те изглеждаха огромни и хлътнали. Изглеждаше крехка, когато я видях за първи път. Сега имаше вид, като че ли ще се разпадне всеки момент.

Хванах ръката й, докато ме водеше към бежово канапе.

— Надявах се вие да ми кажете — казах, когато седнахме.

Проблясъкът надежда, в която се беше вкопчила със зъби и нокти, изчезна и в аурата й се появи тъничка пукнатина. Спусна се сивота и очите й се замъглиха.

Не знаех колко да й кажа. Щях ли да искам да знам, ако брат ми на практика извършваше самоубийство? Естествено, че щях да искам, по дяволите. Ким имаше право да е наясно какво бе намислил твърдоглавият й брат.

— Точно сега ми е много сърдит — казах аз.

— Значи сте го виждали?

Дадох си сметка, колко е трудна за нея уговорката им. Имаха споразумение за нулев контакт. Рейес не искаше тя да страда повече заради него, а тя от своя страна не искаше да се превръща в средство, което да причини страдание на него. Никой, дори и властите, не знаеха каква му е тя. Макар и да нямаха кръвна връзка, си бяха като истински брат и сестра и имах чувството, че Рейес ще експлодира, ако знаеше, че разговарям с нея.

— Ким, знаеш ли какво е той?

Тя смръщи изящните си вежди.

— Не. Не съвсем. Знам само, че е уникален.

— Така е — казах и се наместих по-близо до нея. Не че имах намерение да й доверя кой е той наистина. Какво е. — Уникален е и може да напуска тялото си.

Тя преглътна мъчително.

— Знам. Разбрах го отдавна. Освен това е много силен. И бърз.

— Точно така. А когато напуска тялото си, е още по-силен и по-бърз.

С леко кимване ми показа, че следи мисълта ми.

— По тази причина — продължих, като се надявах да не разбия сърцето й, — той е решил да остави материалното си тяло да умре.

Зачервените й очи примигнаха в изумление, докато осъзнае думите ми. Когато това се случи, ръката й се стрелна да затисне устата й и тя се втренчи невярващо в мен.

— Не може да направи такова нещо — пророни с натежал от мъка глас.

Стиснах ръката й, която още беше отпусната в моята.

— Съгласна съм. Трябва да го намеря, но той не иска да ми каже къде е тялото му. Той е… ранен — казах, заобикаляйки истината. Не й трябваше да знае колко беше сериозна ситуацията. Колко малко време му оставаше.

— Какво? Как?

— И аз не знам точно — излъгах. — Но трябва да го намеря, преди да е станало твърде късно. Имаш ли представа къде може да е?

— Не — пророни тя, гласът й пресекна от сълзите, които потекоха по бузите й. — Но щатският шериф каза, че има сериозни неприятности.

Кръвта във вените ми се смрази. Никой, дори и властите не знаеха, че Ким е негова неродна сестра. Тя беше напълно извадена от схемата. Никакъв контакт. Така беше настоял Рейес. Нямаше абсолютно никакви документи, които да ги свържат. Поне аз не знаех за такива.

— А сега и това — продължи тя, без да забелязва паниката ми. — Защо? Защо иска да ме изостави така?

Или този шериф беше много добър в работата си, или разполагаше с вътрешна информация. Реших, че е второто, защото никой не беше чак толкова добър.

Обхванах с длани ръката й.

— Ким, обещавам ти, ще направя всичко възможно да го намеря.

Тя ме прегърна. Притиснах я леко, като се боях да не се счупи в ръцете ми.

Криволичех в задръстването по 1–40 и се чудех, как да му се не види, щатски шериф бе открил връзката с Ким. Тази мисъл ме обърка. Не беше лесно да се стигне до нея, а аз знаех предварително за съществуването й. Не бяха много хората на земята, на които това бе известно.

Телефонът ми звънна с мелодията на „Намираш ли ме секси?“ Отворих го, като знаех, че насреща е Куки.

— Домът с лоша слава на Чарли.

— Трябва да ме прибереш — каза тя.

— Да не би да се предлагаш отново по улиците? Не се ли разбрахме по този въпрос?

— Няколко седмици, преди Мими да се премести в Албукърки, момиче от нейния клас е изчезнало.

Намалих и с Мизъри преминахме в дясната лента.

— Какво се е случило? — повиших глас, за да надвикам клаксоните и резките подвиквания. — Имала ли е нужда от лечение?

— Никой не знае. Така и не са намерили тялото й.

— Това е любопитно.

— Да. Всъщност е печално. Според статия във вестник отпреди пет години родителите й още живеят в Руис. Останали са в същата къща двайсет години с надеждата, че дъщеря им ще се върне у дома.

Това всъщност не беше рядкост. Когато случаят оставаше неразкрит, родителите често се бояха да се преместят, за да не се върне детето и да открие, че ги няма.

— Приключеният случай, било в добра или лоша посока, си е за предпочитане.

— И познай как се казва.

— Хм…

— Хана Инсинга.

Аха. Онази Хана от съобщението на Мими върху стената на тоалетната в заведението.

— При теб съм до две минути — обещах, преди да затворя.

— Ето ти адреса — каза Куки, като се качваше в Мизъри.

— Кой ще отговаря на телефона? — Не че много ме беше грижа, но някой трябваше да тормози Куки. Защо не аз?

— Пренасочила съм обажданията към мобилния си телефон. — Беше помъкнала купчина документи и папки, както и лаптопа си.

— Браво на теб. Не ти плащам, за да обикаляш като рок звезда.

— Плащаш ли ми? По-скоро съм ти роб.

— Къде-къде по-евтина си от роб. Сама си осигуряваш подслон, плащаш си сметките.

Оригинална както винаги, тя ми се изплези и в същото време щракна колана си. Фукла. Видях пролука и се шмугнах по „Сентрал“. Времето трябваше да се цени. Папките се разлетяха от скута на Куки. Тя ги стисна и изскимтя:

— Порязах се на хартията!

— Така ти се пада, като ми се плезиш.

Тя засмука пръста си и ме стрелна злобно, преди да отдалечи ръка, за да огледа внимателно пораженията.

— Застраховката ми за трудова злополука покрива ли порязване с хартия?

— Кокошките снасят ли снежни топки?

След малко повече от два часа седяхме в уютна дневна в Руис с приятна жена на име Хай, която ни беше поднесла разтворима напитка в чаши за чай. Хай изглеждаше наполовина азиатка, най-вероятно корейка, но съпругът й беше рус и синеок пилот във военноморския флот. Бяха се срещнали по време на отпуската му в Корпус Кристи, нейния роден град в южната част на Тексас. Личеше, че е оттам и по носовия й изговор. Тя беше дребна и кръглолика, с прошарена черна коса, подстригана на черта до брадичката. С бялата си блуза и панталони цвят каки изглеждаше по-млада за възрастта си, въпреки че беше крехка като чашите за чай, които ни поднесе.

— Благодаря — казах й, когато ми подаде салфетка.

— Искате ли бисквити? — попита тя с тексаския си акцент, който никак не се връзваше с азиатските й черти.

— Не, благодаря — каза Куки.

— Сега се връщам. — Хай забърза към кухнята, като влачеше джапанките си по килима.

— Може ли да си я взема с мен у дома? — попита Куки. — Много е сладка.

— Може, но на това му казват отвличане и не се посреща ласкаво от повечето институции. — Изкисках се в чашата си, когато тя ми се намръщи. Явно порязването с хартия я бе направило сръдлива.

Хай се появи отново с чиния бисквити в ръце. Усмихнах й се, когато ми я подаде.

— Много ви благодаря.

— Тези бисквити са хубави — рече тя и седна в люлеещ се стол срещу нас.

След като сложих една върху салфетката си, подадох чинията на Куки.

— Госпожо Инсинга, можете ли да ни разкажете какво се случи?

Бяхме й казали, че сме дошли да поговорим за дъщеря й, когато й се представихме на вратата. Беше достатъчно любезна да ни покани.

— Това бе толкова отдавна — промълви тя и се отнесе в спомените си. — Още усещам аромата на косата й.

Оставих чашата си.

— Имате ли представа какво се е случило?

— Никой не знае — каза тя с треперещ глас. — Питахме всички. Шерифът разпита всички деца. Никой нищо не знаеше. Просто не се прибра у дома. Сякаш изчезна от лицето на земята.

— С някой приятел ли излезе онази вечер? — Болката от изчезването на дъщеря й изплува, излъчваше се от Хай. Беше объркващо. Сърцето ми започна да бие лудо, а дланите ми се изпотиха.

— Не трябваше да излиза. Измъкнала се е през прозореца, така че нямам представа дали е била с някого.

Хай се опитваше да сдържа емоциите си и аз изпитах силно състрадание към нея.

— Можете ли да ми кажете кои бяха най-близките й приятели? — попитах. Ако имахме късмет, щяхме да си тръгнем поне с някакви имена.

Хай поклати съжалително глава.

— Живеехме тук едва от няколко седмици. Още не бях срещала никого от приятелите й, въпреки че тя разказваше за няколко момичета от училище. Не съм убедена, че са били близки. Хана беше болезнено срамежлива, но ми каза, че едно от момичетата е било много мило с нея. След изчезването на Хана момичето се премести в Албукърки да живее с баба си.

— Мими Маршал — рекох тъжно.

Тя кимна.

— Да. Казах на шерифа, че са били приятелки. Той ми отговори, че е разпитал всички деца в училището. Никой не знаел нищо.

По етични причини не можех да спомена името на Кайл Кирш. Нямахме никакво доказателство, че има нещо общо с това. Все пак реших да пробвам нещо друго.

— Госпожо Инсинга, а имаше ли някакви момчета? Споменавала ли е нещо за гадже?

Хай скръсти ръце в скута си. Струва ми се, че не искаше да мисли за дъщеря си по този начин, но момичето е било поне на петнайсет, когато е изчезнало, може би на шестнайсет. Нищо чудно голяма част от мислите й да са били ангажирани от момчета.

— Не знам. Дори и да е харесвала някого, не би ни казала. Баща й беше много строг.

— Много съжалявам за загубата ви — отвърнах, когато тя спомена съпруга си. Беше споделила, че е починал преди почти две години.

Тя сведе глава в знак на благодарност. След като насочихме разговора към по-весели теми с въпроси за родния й град и какво от Тексас най-много й липсва, с Куки станахме и тръгнахме към вратата.

— Има още нещо — каза Хай, докато ни изпращаше. Куки вече беше тръгнала към джипа. — Преди около десет години в банковата ни сметка започнаха всеки месец да постъпват суми.

Аз спрях и се обърнах към нея изненадана.

— Не ми се искаше да вярвам, че може да е свързано с Хана, но трябваше да съм честна пред себе си. Защо някой би ни давал пари без причина?

Това беше добър въпрос.

— От друга сметка ли се превеждаха?

Тя поклати глава. Разбира се, че не. Това щеше да е твърде лесно.

— Беше винаги депозит, направен през нощта — поясни тя. — Хиляда долара на първо число всеки месец. Като по часовник.

— И нямате представа от кого са?

— Никаква.

— Съобщихте ли в полицията?

— Опитах — каза тя и сви рамене, — но те не искаха да пилеят ресурс, за да издирват банковия клон, защото всъщност нямаше извършено престъпление. Особено след като отказахме да повдигнем обвинения.

Кимнах с разбиране. Би било трудно да се спори с властите в тази ситуация.

— Със съпруга ми на няколко пъти се опитахме да видим кой го прави, но ако направехме засада при един банков клон, депозитът се внасяше в друг. Всеки път.

— Е, определено си струва да се провери. Може ли да ви задам още един въпрос? — попитах, когато Куки се обърна в края на тротоара да ме изчака.

— Разбира се — отговори тя.

— Спомняте ли си кой беше шериф по времето, когато изчезна Хана? Кой водеше разследването?

— О, да. Беше шериф Кирш.

Сърцето ми спря за момент и не можах да сдържа леко ахване. С надежда, че изненадата ми не я е разтревожила, казах:

— Много благодаря за отделеното време, госпожо Инсинга.

След като си тръгнахме, с Куки седяхме в Мизъри — в джипа, не в смисъл, че се чувствахме нещастни — напълно зашеметени. Бях й казала кой шериф е разследвал случая.

— Нека те попитам нещо — казах на Куки, която се беше втренчила в празното пространство. — Нали ми каза, че Уорън Джейкъбс е богат? Създава софтуерни програми за фирми по цял свят.

— Ммм… — измърмори тя разсеяно, без дори да ме поглежда.

— Тогава защо Мими работи?

Тя се обърна и ме погледна невярващо.

— Нима само защото съпругът й е богат не бива да работи? Да бъде независима? Да има идентичност?

Вдигнах ръка да я спра.

— Куки, можем ли да забравим феминистките лозунги за момент? Имам причина да питам. Хай ми каза, че през последните десет години някой им превежда пари нощем, хиляда долара на първо число всеки месец. Харолд и Уанда споменаха, че Мими ги е посещавала с фанатична точност. Водела е децата на гости с преспиване на първи всеки месец. Куки, Мими е превеждала парите.

Отне й известно време да осмисли казаното от мен, после наведе глава и кимна със съгласие.

— Но това би означавало, че чувства вина за нещо, нали?

— Така изглежда. Но хората изпитват вина по различни причини, Куки. Не означава, че е извършила нещо лошо.

— Казала е на майка си, че е допуснала грешка. Чарли, какво се е случило?

— Не знам, скъпа, но ще открия. И съм готова да заложа левия тестис на Гарет, че има нещо общо с нашия кандидат-сенатор.

Завъртях ключа на стартера. Мизъри се събуди с ръмжене, а Куки се взираше навън през стъклото от своята страна.

— Имаш ли някаква представа какво означава това? — попита тя.

— Без да броим, че Кайл Кирш е най-вероятният убиец ли?

— Това означава, че ще уличим конгресмен в извършване на углавно престъпление. Човек, който иска да бъде следващият ни сенатор. Герой в родния си град и стълб на общността.

Да не би Куки да имаше колебания, защото той беше голяма клечка? Големите клечки трябваше да спазват законите точно както средно големите и малките клечки.

Тя ме погледна с грейнали очи, аурата й преливаше от огнена страст.

— Боже, обичам тази работа.