Вторият гроб отляво

Глава 2

— Кое радио си пуснала? — попитах, като се пресегнах да намаля звука, докато Куки караше към къщи. „Моята малка светлинка“ беше твърде ведра за атмосферните условия в момента.

Тя натисна бутона „Търсене“.

— Не знам, обикновено пускат класически рок.

— О! На старо ли купи тази кола? — попитах, като си мислех за мъртвеца в багажника и се чудех как се е озовал там. Още не можех да разбера дали Куки е била черна вдовица, преди да ме срещне. Черната коса я имаше. Наскоро я подстрига. Дали не беше дегизировка? Да не говорим за лошотията й сутрин, преди да си е изпила кафето, която превръщаше вандалството на шосето в алтернатива на една по-нормална и щастлива Куки. Мъртвите рядко оставаха на Земята без конкретна причина. Мъртвецът в багажника най-вероятно беше умрял от насилствена смърт и ако щях да му помагам да премине, трябваше да разбера как и защо.

— Да — отвърна разсеяно тя. — Поне знаем, че трябва да започнем с Джанел Йорк. Да се обадя ли на чичо ти за нея? И може би на съдебния лекар?

— На всяка цена — потвърдих аз свръхбезгрижно. — Та откъде я купи?

Тя ме погледна със сключени вежди.

— Какво да съм купила?

Свих рамене и погледнах през прозореца.

— Колата ти.

— От „Домино Форд“. Защо?

Разперих ръце.

— Просто се чудех. Една от онези необясними мисли, които ти хрумват на път за дома след разследване на случай с изчезнало лице.

Очите й се разшириха от ужас.

— О, боже мой! Има мъртвец на задната ми седалка, нали?

— Чакай, какво? — заекнах от изумление. — Нищо подобно. Как ти дойде на ум?

Тя ме погледна прозорливо миг преди да отбие към бензиностанцията със свистене на гумите.

— Куки, на пет секунди от къщи сме.

— Кажи ми истината — настоя тя, след като едва не ме запрати през предното стъкло. Спирачките й наистина си ги биваше. — Говоря сериозно, Чарли. Навсякъде те следват мъртъвци, но не ги искам в колата си. И не си добра лъжкиня.

— Не е вярно. — Почувствах се странно угнетена от твърдението й. — Отлична лъжкиня съм. Попитай зъболекаря ми. Той е сигурен, че редовно чистя зъбите си с конец.

Тя паркира колата и ме изгледа свирепо. Много свирепо. Чудесно би се справила като надзирател в затвора.

След като въздъхнах като в представление на Бродуей, казах:

— Честна дума, Куки, няма мъртвец на задната ти седалка.

— Значи е в багажника. Има труп в багажника, нали?

Паниката в гласа й беше смешна. Докато не изхвърча от колата.

— Какво? — заекнах, докато излизах след нея. — Разбира се, че не.

Тя посочи белия си таурус и се втренчи в мен обвинително.

— В багажника има мъртвец — заяви тя. Много силно. Достатъчно силно, че полицаят, който седеше в патрулката до нас със свалено стъкло, да чуе.

Направих кисела гримаса. Беше краят на октомври. Защо стъклото му беше свалено, по дяволите? Когато той отвори вратата на колата си и се изправи в цял ръст, скрих глава в ръка. В моята собствена, за щастие. Направо не е за вярване. Ако трябваше за пореден път посред нощ да се обадя на чичо Боб, детектив в полицейското управление на Албукърки, за да ме спасява от нелепите разправии, в които се забърквах със случайни ченгета, той щеше да ме убие. Сам ми го каза. С нож за белене на портокали. И аз не знам защо.

— Проблем ли има, дами? — попита полицаят.

Куки ми се намръщи.

— Защо не му кажеш, че няма труп в багажника? Хммм?

— Куки, стига де.

Тя сложи ръце на кръста си в очакване на отговор.

Аз се обърнах към Мръсния Хари.

— Вижте, полицай О’Вон — казах, след като прочетох името на баджа му. — Знам, че това, което каза Куки, не звучи добре, но тя се изрази метафорично. Никога не б-бихме… — Погледнах отново към лицето му, към почти надменната извивка на устата му и нещо смътно познато ме накара да усетя гъделичкане по гръбнака. Съвсем в стил „То“ на Стивън Кинг. — Да не би случайно да сте роднина на Оуен Вон?

Устата му стана като цепка.

— Аз самият съм Оуен Вон.

Това вече беше върхът. По причини, известни само на него, Оуен Вон се опита да ме убие в гимназията. С колата си. Въпреки че в последствие беше казал на полицията, че е искал само да ме осакати, но не пожелал да обясни защо. Очевидно му бях сгазила лука, но да ме убиеш, не можех да си представя как точно.

Реших да се правя на хладнокръвна. Не беше нужно да му навирам в лицето старите му престъпления. Време беше да загърбя миналото. Най-вече защото той беше въоръжен, а аз не.

Усмихнах се и го пернах по ръката, сякаш бяхме стари приятели.

— Отдавна не сме се виждали, Вон.

Не се получи. Той се стегна, погледна за миг мястото, където ръцете ни се бяха допрели, след което отмести погледа си отново към мен, втренчен в очите ми, сякаш едничкото му желание бе да изцеди искриците живот в тях.

Неловко.

После си спомних, че той беше приятел с Нийл Госет в гимназията. Наскоро бях срещнала Нийл и реших да използвам тази информация, за да разчупя ледения блок, в който се беше пъхнал Вон.

— О, тия дни се видях с Нийл. Той е заместник-комендант на затвора в Санта Фе.

— Много добре знам къде е Нийл Госет — изрече той с неприкрито презрение в гласа. — Всичките ви знам къде сте. — Той се наведе към мен. — Нямай съмнение по въпроса.

Седях вцепенена цяла минута, когато той се обърна и тръгна към патрулната кола. Куки също гледаше втренчено, с леко отворена уста, как подкара и се отдалечи.

— Той дори не провери багажника — отбеляза тя.

— Дали си въобразявам — попитах, загледана в изчезващите му стопове, — или това бяха думи на човек, който дебне с лоши намерения?

— Какво си му сторила, по дяволите?

— Аз? — Сложих ръка на гърдите си, за да й покажа колко ме е засегнала. — Защо винаги приемаш, че е по моя вина?

— Защото винаги е така.

— Ще те осведомя, че в гимназията този човек се опита да ме осакати. С колата си.

Куки се обърна към мен с невярващо изражение.

— Някога мислила ли си да се преместиш в друга страна?

— Странното е, че да.

— Багажник. Мъртвец.

Тя се приближи до колата и отключи багажника.

Втурнах се към нея и хлопнах капака, преди умрелият да ме е видял.

— Знаех си — каза тя, като се отдръпна отново от колата. — Има труп в багажника.

Опитах се да й изшъткам, като потупах с показалец устните си и зашепнах силно като пияница в бар за самотници.

— Не е труп. Мъртъв човек е. Има разлика. И ако той разбере, че го виждам, ще започне да ми се пречка и да настоява да разкрия убийството му и какво ли още не.

Внезапно изражението й се промени в обвинително.

— И щеше да ме оставиш да си карам колата с труп в багажника кой знае докога?

— Какво? — изсумтях. — В никакъв случай. Не и за постоянно. Само за няколко дни, докато разбера кой е той.

Тя пристъпи напред, докато не застанахме лице в лице.

— Това е ужасно нередно по хиляди причини.

После се обърна и пое пеша към къщи.

Мътните го взели. Заприпках се след нея, смаяна как една едра, ядосана жена може да измине толкова голямо разстояние за толкова кратко време.

— Куки, не можеш да ходиш пеша до вкъщи. Още е тъмно. И сме на „Сентрал“.

— Предпочитам да срещна десет престъпници в дузина тъмни улички, отколкото да карам онази кола. — Тя посочи назад, без да спира да крачи.

Направих бърза сметка наум и попитах:

— А какво ще кажеш за тъмните паркинги? Или за тъмните безистени? Там също си е страшничко, а?

Тя вървеше напред, решена да продължи възвишената си мисия да се махне от мъртвеца, като се остави да я намушкат за петте долара в задния й джоб. Въпреки че не схващах логиката й, разбирах страха й. Всъщност… не, не го разбирах.

— Куки, около мен постоянно има мъртъвци. Постоянно са в офиса, в приемната, мотаят се около кафеварката. Защо това се превръща в проблем точно сега?

— Точно заради това. Около теб постоянно има мъртъвци. Не около мен. И не в колата ми.

— Тогава май е по-добре да не ти казвам за малкото момче в апартамента ти, а?

Тя се закова стъписана.

— Не. Ясно. Забрави, че съм го споменала — изговорих бързо.

— Има мъртво момче в апартамента ми?

— Не през цялото време.

Тя поклати глава и пак хукна напред, а аз едва я догонвах с пантофите си зайци. С въздишка заключих, че физическото усилие ми идва в повече. Щеше да се наложи по-късно да го компенсирам с торта.

— Не мога да повярвам, че в апартамента ми има мъртво момче, а ти не си ми казала.

— Не исках да те тревожа. Мисля, че си пада по Амбър.

— Боже мой — простена тя.

— Виж — казах, като хванах якето й, за да я накарам да спре, — нека само закараме колата ти вкъщи и ще се справя с това. Не можем да я оставим там. Някой ще я открадне.

Очите й проблеснаха.

— Мислиш ли? Не, почакай. Може би трябва да се върна и да оставя ключовете вътре. Да ги улесня.

— Е, това е хитро.

Тя се отправи към колата си, водена от нова цел. Притеснявах се мъничко. Но поне сега се движеше в правилната посока.

— Ако не броим онзи път, когато правих голото къпане с клуба по шах — подхвърлих леко задъхана, — това беше най-натоварената нощ в живота ми.

Погледнах нагоре замислено, обърках си крачката, залитнах, запазих равновесие и се огледах, сякаш всичко това го бях направила умишлено, преди да кажа:

— Не, връщам си думите назад. Мисля, че най-натоварената нощ в живота ми беше, когато помогнах на баща ми да разреши случая с газовата експлозия, убила трийсет и двама души. А когато случаят беше приключен, всички те искаха да преминат. Едновременно. Всички тези емоции, бушуващи в мен по едно и също време, продължиха цяла нощ.

Куки позабави крачка, но още не поглеждаше към мен. Не можех да я виня. Отдавна трябваше да й кажа за момченцето. Не беше честно да укривам подобна информация от нея.

— Ако не беше онзи човек, който беше видял колежанин да поврежда тръбите за газ, случаят можеше да остане неразрешен. Но аз бях само на седем години — продължих да обяснявам, за да разсея Куки с неангажиращ разговор. — Трудно ми беше да разбера някои неща. Хей, поне колата ти е непокътната. — И посочих към нея.

Тя забърза към тауруса си, после се обърна към мен.

— Съжалявам, Чарли — промълви.

Спрях и я погледнах с подозрение.

— Да не се каниш да изтърсиш някой мръсен виц? Преситих им се още като бях на дванайсет.

— Побърквам се от този труп в багажника ми…

— Мъртъв човек. Мъж.

— … а ти полагаш всички старания. Никога не си ми разказвала този случай.

— Кой случай? — попитах, все още изпълнена с подозрение. — Този с експлозията ли? Не беше нищо особено. — Трябваше да й разправя нещо, та да я разсея от мъртъвците, дето щъкаха наоколо.

— Нищо особено? Ти си като супергерой без пелерината.

— О, това беше много мило. Къде е уловката?

Тя се усмихна.

— Няма уловка. Само ми кажи, че в багажника ми няма труп.

Неохотно взех ключа и отворих капака на багажника.

— Няма труп в багажника ти.

— Чарли, можеш да ми кажеш. Всичко е наред.

Аз примигвах изненадано. Нямаше го.

— Не, наистина — казах, докато се взирах. Отстъпих назад, за да разгледам по-добре и се натъкнах на нещо студено и неподвижно. Температурата около мен падна и по гръбнака ми полазиха тръпки. Беше като да влезеш във фризер, но не исках да тревожа Куки. Отново.

— Нищо — повторих и свих рамене. — Кьорав мъртвец няма тук.

Тя сви уста, за да покаже, че е наясно. Мръднах встрани и се огледах, сякаш проучвах околността. С периферното си зрение мернах върлинестия мъж, извисяващ се до рамото ми. Мъртвецът от багажника се взираше в мен, без да ме вижда, със съвършено лишено от емоции лице.

— До теб ли е застанал? — попита Куки.

Явно съм го погледнала твърде настойчиво, защото тя прозря зад безгрижната ми фасада. С виновна въздишка на признание кимнах.

— Бързо. — Тя грабна ключовете и хукна към шофьорската врата. — Хайде, Чарли, преди да се е намъкнал обратно.

— О! — Мушнах се на седалката до шофьорската. Куки още си въобразяваше, че е възможно да избягаш от покойник. Оставих я да си мисли така, а тя включи двигателя и се изстреля от паркинга като летяща самодива, хукнала по самодивските си дела.

— Измъкнахме ли му се? — попита.

Бях раздвоена. От една страна трябваше да й кажа, за да разбере как функционира отвъдният свят. От друга изгарях от желание да се прибера вкъщи жива, по възможност без части от колата, забити в главата ми, или в тялото ми, или и в двете.

— Със сигурност — отвърнах, като много се стараех да не го гледам. Ситуацията ми напомни за онзи път в колежа, когато бързах за часове, завих зад ъгъла и се озовах лице в лице с местния ексхибиционист. Не ми беше лесно да отклоня поглед и тогава, и сега, най-вече защото Мъртвеца от багажника се беше настанил в скута й.

— Бррр — потрепера тя. Наведе се и включи отоплението, независимо че вече влизахме в паркинга на нашата сграда.

— Отивам да си взема душ, после ще разбера какво се е случило с Джанел Йорк — каза тя, когато стигнахме до апартаментите си на втория етаж. Беше едва четири и половина. — Защо не поспиш още малко?

— Куки — рекох и мръднах вляво, тъй като Мъртвеца от багажника беше навлязъл в непосредственото ми лично пространство. — Изпих три кафета в повече. Няма шанс да заспя точно сега.

— Поне опитай. Ще те събудя след два часа.

— Пак ли ще хвърляш дрехи в лицето ми?

— Не.

— Добре, но ти казвам, че няма начин да успея да заспя отново.

Събудих се два часа по-късно според часовника ми. Почти седем. Достатъчно време да си взема душ, да си направя кафе и за кратко да погледам готини типове в интернет. Очевидно Мъртвеца от багажника също имаше нужда от душ.