Въздигната

9 Отзвук

Дънкан дойде няколко минути по-късно и аз бързо се облякох. Пооправих си косата надве-натри, защото не можех да се появя на съвета като някакво плашило, но нямах и време за съвършена прическа.

Почти тичах надолу по коридора, следвана по петите от Дънкан, и стигнах до стълбите по едно и също време с Уила. Роклята й стоеше малко накриво, а косата й беше заплетена, от което ставаше ясно, че се е приготвила набързо, но се зарадвах, че се беше отзовала веднага.

— Дънкан ми каза, че си поискала да дойда на съвещанието — каза Уила смутена, докато слизахме по стълбите.

— Да — отвърнах аз. — Искам да започнеш да участваш в тези неща.

— Уенди, знаеш, че не ме бива много в това — рече Уила.

— Не знам защо казваш това. Връзките с обществото са твоята силна страна. А дори и да не е така, това ти е работата. Ти си една от най-високопоставените марксини, които имаме. Трябва да ми помогнеш да дадем нов облик на кралството, вместо да оставяш другите да го рушат.

— Не знам. — Тя поклати глава и когато стигнахме дъното на стълбите, се спрях да я погледна.

— Виж, Уила, имам нужда да бъдеш до мен — казах. — След малко ще вляза в зала, пълна с хора, които ме смятат за глупачка или най-малкото за тежест. Хората в Ослина са в беда, нашите хора. Нямам време да се карам с тези тук и те освен това те харесват. Имам нужда от помощта ти. Разбираш ли?

— Разбира се. — Уила се усмихна нервно. — Ще ти помогна с всичко, каквото мога.

Дори преди още да стигнем Военната зала, ги чух да се препират. Имаше твърде много гласове, за да разбера за какво се карат, но очевидно всички бяха разтревожени.

— Просто трябва да се успокоим! — викаше Фин, за да бъде чут, когато Уила, Дънкан и аз пристигнахме. Фин стоеше пред събралата се тълпа, но никой не му обръщаше внимание.

Тове се беше облегнал на катедрата, наблюдавайки множеството. Канцлерът, с червено като цвекло лице, крещеше толкова силно към бедния маркиз Бейн, че от устата му хвърчаха слюнки. Марксина Лаурент беше станала права и викаше нещо на Гарет, който се опитваше да остане невъзмутим, но виждах, че му се иска да я цапне.

— Извинете ме! — казах аз високо, но никой дори не ме забеляза.

— Опитвам се да ги успокоя — каза Фин, поглеждайки към мен виновно. — Но те са като полудели. Смятат, че ние сме следващите.

— Аз ще се погрижа за това — рече Уила.

Тя се качи на катедрата до Тове, придържайки внимателно късата си рокля, пъхна два пръста в устата си и свирна силно. Толкова силно, че Тове даже запуши ушите си.

Всички замълчаха и погледнаха към нея.

— Вашата принцеса е тук и иска да се обърне към вас, за което се нуждае от вниманието ви — каза Уила с усмивка.

Дънкан помогна на Уила да скочи на земята, а аз застанах между нея и Тове.

— Благодаря ти, марксина — казах аз и обходих с поглед разгневената тълпа. — Кой знае най-много за нападението над Ослина?

— Аз — обади се Томас, пристъпвайки напред иззад Аурора Кронер.

— Разкажи ми всичко, което знаеш — наредих аз.

— Вече минахме през това — намеси се марксина Лаурент, преди той да успее да каже нещо. — Не трябва да повтаряме едни и същи неща. Вместо това трябва да планираме атаката си.

— Съжалявам, че ви губя времето, но никой не може да взема никакви решения, преди да разбера какво е станало — казах аз. — Това може да стане много бързо, ако просто оставите Томас да говори.

Лаурент промърмори нещо и извърна глава. Когато се уверих, че съм приключила с нея, се обърнах отново към Томас и му кимнах да продължи.

— В неизвестен час през миналата нощ, витра са нападнали Ослина — каза Томас. — Това е една от най-големите общности на Трил, разположена в Северен Мичиган. Сведенията са противоречиви, но предполагаме, че набегът е започнал около 10,30 вечерта.

— Сигурни ли сме, че са били витра? — попитах аз.

— Да — потвърди Томас. — Кралят не е бил там, но е било получено съобщение от негово име.

— И съобщението гласи? — подканих го аз.

— „Това е само началото“ — каза Томас и през залата мина шепот, но аз вдигнах ръка за тишина.

— Знаем ли колко са били витрийците, участвали в нападението? — попитах аз.

— Трудно е да се каже точна цифра — поклати глава Томас. — Те започнаха да използват таласъми в техните акции и затова предполагаме, че броят на витра като цяло намалява.

— Гадни малки създания — изсумтя презрително маркиза Лаурент при споменаването на таласъмите и неколцина около нея се подсмихнаха.

— Значи, по-голямата част от армията на витра се състои от таласъми? — попита Тове учуден. — Но как е възможно тогава да представляват заплаха. Те са малки и дребни.

— Може да са дребни, но са все пак витра — обясни Томас. — Физически те притежават огромна сила. Изглеждат умствено недоразвити и по-податливи на способностите на трил от манксовете, но не са и много триловете в Ослина, които имат такива способности.

— Това означава, че тези таласъми са причинили големи щети на Ослина? — казах аз.

— Да — потвърди Томас. — Градът е напълно опустошен. Не знаем точно колко са загиналите, но предполагаме, че са най-малко две хиляди, и то при положение, че цялото население е три хиляди души.

Някой ахна от дъното на залата и дори и Уила издаде някакъв звук, но аз не дадох израз на чувствата си. Тук съчувствието би било израз на слабост.

— Знаем ли какви загуби сме нанесли на армията на витра? — попитах аз.

— Не, но не мисля, че са значителни — отговори Томас. — Може би сто души. Или малко повече.

— Значи, те са убили хиляди от нашите хора, а те са загубили само сто? — казах аз. — Как е възможно това? Как е станало това?

— Те са спели — обясни Томас. — Това е било внезапна нощна атака. Може би са подценили таласъмите. До този момент ние нямахме точна представа колко са силни.

— И колко всъщност са силни? — попитах аз. — По-силни от мен? По-силни от Фин? Колко?

— Достатъчно силни, за да повдигнат къща от основите й — отвърна Томас и в залата се надигна тревожна глъчка.

— Тишина! — извиках аз, но трябваше да мине още време, преди хората да се успокоят.

— Ние сме следващите! — каза марксина Лаурент и се изправи. — Ние сме следващите. Те настъпват към нас и ние сме съвършено незащитени. Не можем да им се противопоставим.

— Няма нужда от истерия — поклатих аз глава. — Ние имаме най-могъщите трилове на света, по-силни от всички други създания на Земята. Марксина, вие можете да сътворявате огън. Тове и аз владеем телекинеза. Уила може да контролира вятъра. Имаме повече от достатъчно сила да се защитим.

— А какво да правим ние, останалите, които нямаме такива способности? — попита канцлерът. — Ние сме безпомощни срещу тези малки чудовища, които могат да събарят къщите ни!

— Не сме безпомощни — казах аз и погледнах към Фин.

— Ще призовем следотърсачите ни — намеси се Фин, разбирайки погледа ми. — Нуждаем се от тях тук.

Действително трябваше да направим това, колкото и да не ми се искаше. Така нашите подменени щяха да останат незащитени, а те бяха само деца. Нямахме представа какво правеха витра с тях, когато попаднеха в ръцете им, но нямахме избор. Не можехме да губим военна сила заради едно дете, при положение че цялото кралство беше под угроза.

— Погрижи се за това — казах аз и той кимна. — Преди да стигнат тук, трябва да решим какво да правим с Ослина.

— Защо трябва да правим нещо с Ослина? — попита марксина Лаурент озадачено.

— Те току-що са били нападнати — отвърнах, говорейки й като на малко дете. — Ние трябва да им помогнем.

— Да им помогнем? — възкликна канцлерът. — Та ние не знаем дали можем да помогнем дори на себе си.

— Нямаме нужните ресурси за това — съгласи се Аурора.

— Имаме по-големи ресурси от всяка друга трилска общност — възразих аз. — Как можеш дори да казваш това?

— Те са ни нужни на нас — повиши глас Лаурент. — Точно това повтарям през цялото време. Ние знаехме, че този ден ще дойде. Още откакто тази проклета принцеса се роди! — Тя махна с ръка към мен.

— Марксина! — извика Уила. — Тя е твоята принцеса! Не забравяй с кого говориш.

— Как бих могла да забравя? — каза марксината. — Тя е тази, която ще ни доведе до гибел!

— Достатъчно! — Вдигнах и двете си ръце, преди и други да се присъединят към нея. — Ето какво ще направим. Първо, Томас ще събере всички следотърсачи. До последния от тях. Когато бъдат тук, ще сформираме армия, която да ни защитава. Както нас, така и останалите общности.

Второ, ще изпратим отряд в Ослина, за да оценим размера на пораженията. Докато са там, те ще разчистят терена и ще се опитат да съберат информация за витра, така че да се предпазим от нови внезапни нападения.

И накрая, ще трябва да се научите да използвате способностите, които имате. Ние сме силни. Няма да пилея жива сила, за да браня хора, които могат да се защитават и сами.

— Не можеш да очакваш от нас да водим война! — Лаурент изглеждаше ужасена.

— Не искам това от вас, но би било добре онези от вас, които могат да се бият, сами да предложат помощта си.

— Това е нечувано! — възкликна Аурора. — Нали не говориш сериозно, когато казваш, че искаш да се бием.

— Точно това имам предвид — отсякох аз. — И всъщност не ме е грижа какво мислите за това. Нямаме друга надежда да защитим кралството си.

— Кой предлагаш да влезе в отряда? — попита Гарет.

— Всеки, който може да помогне — казах. — Например аз.

— Принцесо, не е разумно да напускаш Фьоренинг — рече Фин. — Договорът ни с краля на Витра го задължава да не напада нашите хора тук. Но не казва нищо за останалите извън Фьоренинг.

— Не трябва да пътуваш сега — съгласи се Уила. — Не и по време на война.

— Защо не? — попита Лаурент. — Ако иска да върви и да я убият. Така ще ни спести всичките главоболия! Но не мисля, че това ще се случи. Тя дори вероятно работи за тях.

— Марксина Лаурент — каза Тове, гледайки я гневно. — Следващия път, когато кажете нещо срещу принцесата, ще ви прогоня от Фьоренинг за измяна и ще ви оставя на милостта на витра.

— Измяна? — Очите й се разшириха от уплаха. — Аз не съм извършила такова нещо!

— Според Закона за държавна измяна, член XII, всеки, който замисля или допуска смъртта на краля, кралицата или най-голямото им дете и наследник, извършва измяна — рече Тове. — И вие току-що пожелахте смъртта на принцесата в зала, пълна със свидетели.

— Аз… — опита се да се защити Лаурент, но след това замълча и остана просто да се взира в ръцете си.

— Кои ще се включат в отряда тогава? — попита Аурора, връщайки се към темата.

— Готов ли е някой да тръгне по свое желание? — попитах аз. — Един високопоставен служител ще замине като мой пълномощник и ако няма доброволци, ще посоча хората по име.

— Аз ще тръгна — рече Фин. — Баща ми ще се погрижи за армията тук, а аз ще водя отряда до Ослина.

— Аз също ще дойда — обади се маркиз Бейн. — Сестра ми живее там и така ще мога да й помогна.

— Някой друг? — попитах аз, но видях насреща си само равнодушни погледи. — Един лечител би ни бил от голяма полза.

— Марксина Кронер? — каза Уила, виждайки, че Аурора не реагира.

— Аз съм майка на принца! — Аурора изглеждаше ужасена. — Не мога да отида! — Тове я погледна сурово и тя панически започна да търси някакво извинение. — Канцлерът да отиде! Той също има лечителски способности.

— Не и такива като твоите — оправда се канцлерът. — Аз съм нищо в сравнение с теб.

— Ти си служител на изборна длъжност — парира го Аурора. — Хората са гласували за теб. И заслужават помощта ти.

— Защо наистина не отидете, канцлер? — попита Тове. — Ще изпълнявате ролята на мой офицер за свръзка.

— Имам ли избор? — каза канцлерът, съкрушен, но Тове остави думите му без отговор.

Съвещанието продължи още няколко минути. Уила произнесе пламенна реч за това, колко е важно да помогнем на нашите братя. Неколцина изглеждаха развълнувани, но никой не предложи себе си като доброволец, докато Уила не изтъкна, че ако помогнем на оцелелите в Ослина, те ще могат да се присъединят към нас и така да станем по-силни. След този аргумент се вдигнаха още няколко ръце.

Най-накрая се сформира група от десет души и това беше най-многото, на което можех да се надявам. Бе решено отрядът да потегли след два часа и всички се разпръснаха. Във Военната зала останахме само Тове, Уила, Дънкан и аз.

— Мисля, че мина добре. — Уила се облегна на катедрата.

— Ами ако витра започнат да нападат и другите градове? — попитах аз. — Какво ще правим тогава?

— Не можем да направим нищо повече — отговори Тове. — Не и на този етап. Трябва да си върнем всички следотърсачи. Сигурен съм, че точно това е бил планът на краля. Да направи така, че всички следотърсачи да тръгнат след подменените, и да ни остави беззащитни.

— Не можех да не ги изпратя — въздъхнах аз. — Витра отвличаха децата ни и аз не можех да допусна това.

— Ти постъпи правилно тогава — рече Уила. — Както и сега. Нареди следотърсачите да се върнат и се готвиш да помогнеш на Ослина.

— Това не е достатъчно. — Поклатих глава и направих няколко крачки, отдалечавайки се от тях. — Аз трябва да замина за там, за да помогна. Ако тези таласъми могат да събарят къщи, ще има нужда от хора като мен за разчистването на отломките.

— Принцесо, ти сега си наш водач — каза Дънкан. — Трябва да останеш тук и да даваш заповеди. Нека другите да свършат работата.

— Но не е редно да бъде така! — заспорих аз. — Ако притежавам най-голяма сила, трябва и да свърша най-много работа.

— Уенди, ти правиш онова, което е нужно — рече Уила. — Те искаха да оставят хората в Ослина на произвола на съдбата. Трябва да останеш тук и да организираш нещата. И ако по-късно няма опасност, ще отидеш там и ще помогнеш и при разчистването. Но преди това отрядът трябва да отиде на разузнаване.

— Знам. — Разтрих схванатия си врат. — Толкова исках да избегна ненужното кръвопролитие, но Орен очевидно е решил друго.

— Вината не е твоя — каза Уила. — Не можеш да бъдеш отговорна за действията му.

— Никой от нас не може да контролира родителите си — рече Тове. — Но поне затворих устата на марксина Лаурент.

— И то много успешно — засмя се Уила.

— Да, наистина — съгласи се Дънкан.

— Благодаря ти за това — казах аз, усмихвайки се неволно. — Наистина ли щеше да я прогониш от кралството?

— Не знам — сви рамене Тове. — Просто ми омръзна непрекъснато да недоволства за нещо.

— Какво ще правиш сега? — обърна се Уила към мен.

— Сега ли? — Въздъхнах тежко, разбирайки какво ми предстои. — Трябва да отида и да разкажа всичко на Елора.