Възрастите на Лулу

Може би изглежда странно, но онзи невинен образ се оказа в крайна сметка най-ос-ветляващият фактор, най-жестокото попадение.

Красивите им лица се стрелкаха вляво и вдясно от главния герой, когото дотогава не можах да идентифицирам поради факта, че пламтящата амалгама от тела ме обърка напълно още в самото начало. Блестящата им съвършена плът като че ли самодоволно потъваше сама в себе си, без да се нарани, субект и обект на абсолютно пълно и независимо удоволствие, така различно от онова, което внушават сбръчканите сиромашки ануси, свити в болезнена и вечна гримаса.

Тъжно, помислих си тогава.

Те се гледаха усмихнати и обръщаха поглед към зиналата задница, която им се предлагаше. По край-чеца кожата бе розова и опъната, нежна, блестяща и девствена. Някой предварително бе избръснал внимателно цялата повърхност.

За пръв път в живота си наблюдавах подобен спектакъл. Един здрав и мускулест мъж, истински красавец, застанал на четири крака върху една маса, с вирнат задник и разкрачени бедра, стоеше в очакване-. Беззащитен, свит като изоставено куче, молещо и треперещо животинче, готово на каквато и да е цена да дари удоволствие. Нещастно същество, криещо физиономията си — не беше жена.

Бях виждала десетки жени в същата поза. В същата поза бях се виждала и аз самата понякога.

Именно тогава пожелах за пръв път да съм там, от другата страна на екрана, да го хвана, да го опипам, да го заставя да вдигне очи и да го погледна, да почистя брадичката му и го намажа със собствената

си слюнка. Прииска ми се да имам поне веднъж в живота си чифт от онези ужасяващи лачени обувки, които носят най-долните проститутки, непрактични с високите си и тънки токове, но отлични като вулгарно оръжие; да приближа бавно, да забия тока си в него, да го нараня и накарам да вика, което да ми достави удоволствие, да го сваля от масата и продължа да го разкъсвам, прониквайки с тока си в неопетнената му, вълнуваща плът, така нова за мен.

Тя се приближи в профил като египетска девица. С полуотворени устни и изваден език започна да облизва усърдно с върха на езика си напъпилото розово островче, заобикалящо желаната пропаст. Лижеше околовръст, приплъзвайки навътре, като накрая се вмъкна и там. Партньорът й я наблюдаваше усмихнат.

Не закъсня да се намеси. Също отвори уста и притвори очи, след което погали с език напрегнатата кожа, ръба на пропастта. В същото време със свободната си ръка — единствената ръка, която камерата улавяше — потупа лекичко задника на непознатия, който започна да се поклаща ритмично напред — назад, като че ли в отговор на някакъв таен повик. Отвърстието, покрито с чужда слюнка, се присви няколко пъти.

От време на време езиците им неизбежно се среща ха, при което се спираха за миг, оплитайки се и ближейки ведно, за да се разединят отново.

Пръстите й с дълги нокти и покрити с тъмночервен лак с цвят на изсъхнала кръв се спускаха бавно надолу, оставяйки след себе си слабо забележими бледи резки, очертаващи пътя им. Междувременно ръката му мачкаше светлата й пльт, пощипваше и я теглеше, оставяйки също следите си върху нея. Никой от двамата не даде за миг почивка на езика си.

Изведнъж камерата се отдалечи, изоставяйки и мен на нещастната ми съдба.

След първия стрес, изненада и радост изпитах неизразимо чувство за промяна на пола. Бях твърде възбудена, но разбирах, че така нещастен, свит и със скрито лице той бе очарователен. Желаех го. Исках да го обладая. Чувството бе необичайно. Не съм, нито

бих могла да бъда мъж. Мислите ми бяха объркани и неясни, но въпреки това схващах, че не можех да не го разбирам.

Секунди след метаморфозата отново изпитах познатото усещане за лошо държане. Последва неприятно плющене, настръхнала кожа. Излязох от студената, отвратително студена баня с ледени плочки дори без пешкир. Не можах да се изсуша и стоях трепереща, като разтривах тялото си с нежните връхчета на пръстите, сбръчкани като нахута в домашната супа от неизбежното съботно меню.

Чувствах се изоставена. Исках да се завърна в майчината утроба, да се потопя в нейната успокояваща течност, да се свия и заспя, да спя с години.

Винаги се случва същото, все това отвратително усещане за покаяние. Откакто се помня, винаги се случва едно и също, макар че преди години страдах повече. Тогава се тъпчех с шоколад, скарвах се с братята и сестрите си, не учех, за да ме скъсат по математика, загасвах лампата, разтварях страстно срамните си устни с лявата ръка и докосвах онова, чието име все още не знаех, с връхчето на десния си показалец описвах бавни и безкрайни кръгове, способни да предизвикат накрая разцепването. Разкъсана на две от невидимата сабя, проникнала в мен, бедрата ми оставаха разтворени завинаги. Усещах процепа, появил се на гърба ми. Изтичах, отварях се, разцепвах се на две отделни същества. Като амеба — елементарна, щастлива и лигава.

Когато отново станах човешко същество, усетих, че плочките в банята бяха ледени, а нямах с какво да изсуша отвратителните капки хладка вода, които караха сълзите да напират в очите ми.

Но непознатият отново бе тук, а тялото ми отново бе станало приятно и топло.

Стоеше пред мен в целия си блясък. Другите вече не му обръщаха внимание, а се гледаха усмихнати, както в началото.

Само след миг започнаха животински да се целуват, нещо необикновено за порнографски филм. Преди това видях как си говорят, разменят жестове и мъркат

от време на време, като че ли наистина се познаваха добре. Може би бе така — не знаех. Но изненадващата и истинска целувка бе прекъсната внезапно, както здпочна. Отново се върнаха към първоначалната поза и отново бе тя, която пое инициативата.

Изведнъж, без предварително предупреждение, с поглед, вперен в нейния партньор, тя вкара един от тънките си пръсти в непознатия, който като че ли не го очакваше. Ноктите й — дълги и изострени, прилични на животински — отвращаваха. Предположих, че му причиняват болка. Сигурно, макар че той бе поел целия пръст до основата. Тя мушкаше и въртеше ръка около отвора, като подканваше игриво другия мъж, който я гледаше очевидно развеселен.

Бъбреше и жестикулираше възбудено като малко момче, впечатлено от нещо необикновено. Присвива-ше устни в молеща гримаса, поклащаше малката си руса главица, показваше островърхия си език.

Вкара и втория си пръст в непознатия.

Тогава започна да движи ръката си по-бързо, по-енергично и тя затрепера, тялото й се задвижи в ритъм с ръката й. Жестовете й станаха по-прецизни, още по-женствени, устните й се свиха в брутална, присмехулна гримаса. Проникна в непознатия и с третия си пръст.

Бе влудяващо.

Не бях способна да изпитам чувство на състрадание, макар че от главата ми не излизаше мисълта,че всичко това бе ужасно болезнено за него. Наказват го, помислих си, както преди го бяха възнаградили. Бе справедливо: тази малка, раздвоена болка, в замяна на толкова красота.

Гледката, предлагана от непознатия, в който бяха проникнали, в крайна сметка замъгли съзнанието ми.

Едва по-късно, вече успокоена, отхвърлих сладострастната хипотеза за наказание и страдание. Спомних си всички мои малки доброволни страдания, онези, на които може би се отдават всички деца, но от които аз все още не успявах да се откажа: да притиснеш гума около свивката на пръста си, да я въртиш, докато кожата стане морава, а месото ти започне да пари; да

забиеш нокти в китката си с всичка сила и след това да съзерцаваш неравномерните следи — малки лилави полумесеци. А най-доброто от всички бе да вкараш нокътя си в тясната цепнатина между два зъба и да натиснеш нагоре към венеца. Болката бе мигновена, а удоволствието — незабавно.

Непознатият започна да се полюшква отново. Сигурно се гърчеше от удоволствие.

Тогава другият, русият, с татуиран в синьо орел на ръката, престана да бъде пасивен наблюдател и се изправи. Постави леко лявата си ръка върху непознатия, чието лице, скрито между двете му огромни рамене, не можех да видя все още, а с дясната държеше огромния си член.

Жената бавно извади трите си пръста. Погледна крадешком към русия мъж, вече напълно изправен, и изчезна надясно, пълзейки на колене като наказана.

Двамата мъже останаха сами.

Тогава разбрах, че непознатият ще бъде прелъстен.

Почувствах странна възбуда. Содомия и содомит бяха две от предпочитаните ми думи — несполучливи евфемизми, много по-обезпокояващи, по-разоблича-ващи от пошлите блудкави изрази, които ги заместваха сполучливо. Содомия — думата, предизвикваща мощни тръпки около гръбначния стълб. Никога не бях виждала двама мъже да се, чукат, а на мъжете им харесва да гледат как две жени го правят. На мен не ми харесват жените. Никога не бях се замисляла, че някога ще видя двама мъже да се съвкупяват, но тогава усетих странна възбуда, спомняйки си, че харесвах да произнасям и пиша думата содомия, защото предизвикваше у мен представата за истинска, животинска и първична девственост.

Както непознатият, така и неговият бъдещ любов-ник-содомити, бяха очевидно гимназисти: гъвкави тела, еластични мускули,сега напрегнати,с блестяща , кожа, безупречен тен, млади и красиви гръцки богове по калифорнийските плажове.

Страхотна плът.

В тях нямаше нищо женствено.

Русият застана точно зад непознатия. Ритъмът на

дясната му ръка акцентираше огромния размер на пениса му-несъразмерен, червен и бляскав, мощно напрегнат. Дебелите морави вени, притиснати от опънатата кожа, като че ли щяха всеки момент да се пръснат, което бе явно предизвестие. Но той се галеше спокойно, със закован поглед надолу, като наблюдаваше движението на ръката си със сериозно, дори надменно изражение, докато партньорът му стоеше в очакване, на четири крака върху масата.

Аз също чаках.

За момент подозрях ужасена, че всичко в крайна сметка ще се сведе до смешна пантомима. Още няколко движения и русият щеше да се изпразни върху непознатия, като изпръска кожата му със струи девствена сперма, отблъсквайки превъзходната плът, предмет на жалкото ми посвещаване, ако можеше така да се нарече абсурдът, който заплашваше да свърши, преди да е започнал.

Русият мастурбираше бавно и съсредоточено. В същото време със свободната си ръка галеше монотонно задника на непознатия. Изведнъж, без въобще да се вълнува, я отдалечи, вдигна я нагоре и я остави рязко да падне. Прозвуча като камшичен удар.

Това бе нов сигнал, очакваният знак. Всичко стана много бързо. Русият полуотвори устни и отново се усмихна.

Непознатият трепереше под ударите, които ставаха все по-силни и пронизваха ушите ми като библейските йерохонски тръби. Кожата му почервеняваше, бедрата му се подгъваха, твърдото му и гладко тяло на атлет, малтретирано от адските машини за правене на мускули, сега трепереше немощно. Задникът му се тресеше като бедрата на застаряла девица в брачна нощ.

Силната музика, някакви ужасяващи потпури на пиано на вечна тема, намаля постепенно, докато съвсем затихна. Замени я плющенето на ударите. Непознатият стенеше. Русият не губеше спокойствието си. Един от двамата извика, след което се отдалечиха един от друг.

Този път паузата бе съвсем кратка и изненадваща. Лицето на непознатия изведнъж изпълни целия екран.

Бе красив, но-красив от палача си: мургав, с кафяви очи, с идеално очертани вежди и съвсем женствени устни, но с широка, изразителна челюст. Тайната бе разбулена. Непознатият бе вече познат, сякаш току-що появил се на бял свят, така че се нуждаеше от име.

Кръстих го Лестер.

Отиваше му името Лестер, име на британски коле-жанин, на красив юноша, измъчван от перверзната пръчка на съсухрен даскал с протрит сюртук и нищожен член, който предварително следи всяка лудория на малкия, като го заставя да остава след часовете, за да го накаже, приведен над чина, със свалени панталони. Насиняваше белия и твърд задник на момчето с пръчка, докато нищожният му израстък, наполовина втвърден, подскачаше в панталоните му. Копие на идеалния содомит, Лестер в зрялата си възраст бе почувствал носталгия по детските ритуали и си бе потърсил нов учител: рус мъж, по-силен от него, за да го научи как се правят нещата.

Срещу мен стоеше Лестер с искрящи бузи в пурпурен цвят.

От него струеше пот. Струйките бяха изписали върху лицето му странни следи, подобни на онези, които оставят сълзите. Гледаше в неопределена посока, в очакване.

Когато камерата се насочи отново към русия, той приближи, но този път бавно. Със свободната ръка поглади зачервената кожа за миг, след това натисна идеалната и напълно изтръпнала плът, за да си проправи път с палеца.

Отворът ми се стори огромен.

Наведе се напред. Лестер още повече се сви, с глава, извърната настрани, и с буза, залепена на масата. Аз се разтреперах.

Дистанционното бе на масата. Взех го и върнах назад кадрите, още в самото начало, когато ги придружаваше жената.

Стараех се стъпка по стъпка да възстановя последователността и спокойно да разбера всичко — бавно и внимателно, като задача за свръхвъзможностите ми. Исках да ги опозная, но навреме се отказах. В крайна

сметка не бяха повече от обикновени актьори, които се чукаха за пари, и всеки опит да надникна в душите им би бил напразен. Нямаше смисъл да връщам повече.

Двамата бяха там, все още два силуета — различни и разделени. Тогава с удивителна лекота, напълно безразличен към мен, към моите конвулсии, русият буквално прониза порасналото дете. Опря ръка на кръста му, с другата го сграбчи за косите, което ме очарова — Лестер, ти наистина си псе — и започна да се забива в него.

Наблюдавах ти и не можех да определя собствените си усещания. Лека-полека русият престана да се клати, косата му стана черна, прошарена от твърди, бели ¹ косми, поостаря с няколко години и вече имаше име, което не смеех да произнеса.

Камерата се закова върху лицето на Лестер. Той се потеше още повече, очите му бяха полуотворени, устните — напрегнати, беше му страхотно.

Аз повтарях мълчаливо, безспир:

— Ти си лошо дете, Лестер. Не трябваше да го правиш. Толкова си жесток! Разсърди татко и вече работата е сериозна. Горкият татко! Толкова млад е все още, така жизнен, цял живот се грижи за тревата, а ти развали градината за миг. Тази година няма да ходиш в Етон, татко ще те накаже. Погледни, погледни се в голямото огледало в трапезарията, Лестер. Сигурна съм, ще те накаже, но е толкова почтен, винаги е така строг. Заслужи си камшика, ти сам си го търсиш, след като разрови градината с китайското сито от кухнята, за да направиш твоето тъпо игрище за голф. Чух преди това да казва, че това ще е върховното ти наказание. Татко ще ти вкара китайското сито, Лестер, ще ти вкара в задника тази огромна фуния от алуминий и ще я изкара цялата в кръв. Представяш ли си го? Но всичко има своя щастлив завършек, не се тревожи. Фунията ще отвори такава дупка, когато татко те нападне с фалоса, за да си отмъсти, макар и отчасти, за непоправимите вреди, които си нанесъл на неговата ливада, няма дори да си дадеш сметка. А това е истинско предимство, уверявам те, защото го знам о^т собствен опит, скъпо братле Лестер...

Кадрите от екрана ме върнаха в действителността. Русият еякулираше. Първата струйка сперма изригна, сигурен признак, че не беше измама. Той вкара члена си отново в този, който вече ми беше познат.

Тялото ми гореше.

Дебела струйка слюнка се стичаше от горната ми устна.

Денят бе странен и необикновен още на зазоряване, но не само заради топлината, онази суха африканска топлина, така необикновена за средата на септември.

Зълва ми се обади рано. Искаше да знае дали имам време и за нея, за да ми разкаже между другото, че на Пабло му провървяло много добре с новото маце, някакво безцветно подобие на муза, което бе измъкнал от някаква интелектуална провинциална дупка, но з замяна на това съвсем млада.

Агенцията не вървеше добре. Сусана ме бе вкарала там с връзки, без наистина да им трябваха хора. Разказа ми разни чудноватости, но повече се нуждаеше от времето ми, отколкото аз от парите й. Въпреки това й отвърнах, че съм много заета и че не мога да се нагърбя с нова книга, което развали настроението ми за целия ден.

Мразя да се държа безотговорно, но не мога да го избегна.

Сутринта нещата се усложниха. Не успях да намеря свободна машинописка, не бяха предадени навреме позитивите за рекламите на немците и един от нашите най-сигурни клиенти анулира доста голяма заявка. Цяла сутрин прекарах на телефона без резултат.

Работите вървяха зле.

По обед ми се обадиха от колежа ма Инес. Учител ката искаше да ме види, защото държането на дъщеря ми я тревожело, било дори противообществено за едно дете на четири години.

Пабло бе включил автоматичния секретар.

Смятах да го поканя на вечеря с намерение да поговорим за неочакваните социални проблеми на нашата обща наследница, за да разбера до каква степен бях загубила властта си над него, но не посмях да му оставя никакво съобщение.

Чело ми се обади рано следобед. Беше по-зле от мен, с една от онези неприятни настинки, придружени със секреции, сълзи, сополи, лиги, удебелен език, неразбираеми звуци и глухи, дълбоки тонове, които едва стигат рр телефонната слушалка.

Този път ми разказа някои неща около журито за конкурсите, които след толкова години почти биха могли да се нарекат „нейни конкурси”.

Затворих й телефона.

Не я понасям, ненавиждам истеричните й изблици.

Изглежда, не съм чувствителен човек. Свикнала съм да живея под тази сянка.

Все още помня всичко чудесно.

Когато се върнах от училище, заварих Марсело в леглото, а Пабло бе седнал в нозете му.

Беше на 26 години и съвсем наскоро бе публикувал първата си стихосбирка след големия успех на критичното му есе върху „Духовни песнопения”, което на мен все още не ми правеше особено впечатление.

Бе висок, едър и вече леко прошарен.

Познавах го, откакто се помнех, и го обичах тайно и безнадеждно.

Един модерен актьор щеше да има дългоочакван рецитал в Мадрид, цяло събитие за измъчената демократична опозиция. Пабло повтаряше, че трябва да отиде. Брат ми твърдеше, че няма сили да се помръдне след ужасното пиянство.

Тогава се намесих, беше като рефлекс. Престорих се на страшно заинтересована, стиснах юмруци и с блеснали очи повторих като папагал, че ще бъда очарована, наистина очарована, ако мога да отида.

Никога преди това молбата ми не бе имала резултат.

Този път Пабло ме огледа от долу на горе и попита брат ми за мнението му. Марсело, чието лице изразя-

ваше по-скоро подозрение, отколкото нещо друго, помисли за миг, припомни му възрастта ми и след това му каза да прави каквото ще.

Пабло ме погледна отново. Бях спокойна, защото знаех, че ще откаже.

Не отказа.

Стана, хвана ме за ръка и настоя да тръгнем. Ако не тръгнем веднага, ще закъснеем, а нямало гаранция, че рециталът ще трае повече от десет минути. Ако загубим началото, ще чуем само сирените на полицейските коли. \

Аз се опъвах. Нямах време да си сменя дрехите, бях с ученическата униформа и само пуловерът ми беше нов и мой ръст. Бях най-висока от сестрите си. Наследената пола от Исабел ми бе къса, почти педя над коленете. Блузата — от Амелия, копчетата заплашваха да изхвръкнат всеки момент. Когато започна учебната година, майка ми склони да се поохарчи, защото бе последната ми година. Чорапите бяха стари, ластикът — хлабав, на всеки две крачки се смъкваха до глезените. Обувките — ужасни, с два пръста дебели гумени подметки. Всичко освен зеленото яке на един от братята ми беше в отвратителен кафяв цвят.

Когато се родиш седма от девет братя и сестри и особено ако последните двама са близнаци, няма да носиш дори нова ученическа униформа.

Напразно. Пабло не желаеше да чака дори минута, макар че имахме достатъчно време.

— Така си много хубава!

Когато излизахме, Марсело ме повика и каза, че ще е по-добре Пабло да тръгне пръв, а аз междувременно да кажа на Амелия нещо от рода на това, че ще ходя да учим в дома на Чело или нещо подобно.

Не разбрах смисъла на това предупреждение, но Пабло, изглежда, разбра, защото го погледна и каза нещо странно.

— Хайде, Марсело, за кого ме вземаш!

Брат ми се засмя и не каза нищо повече.

Излезе пръв и когато слязох, ме чакаше на входа.

Якето бе малко по-дълго от полата и твърдият му ръб дращеше бедрата ми при ходене. До Рождество

Христово оставаха малко дни. Беше студено.

Закопчах първото си копче и вдигнах качулката. Погледнах се крадешком в малкото огледалце на един стар магазин и реших, че качулката ме загрозява. Видях също, че не се подаваше нищо от униформата ми, сякаш бях гола под зеленото яке.

Пабло имаше стар фиат, доста скапан, но все пак кола. Бях силно възбудена — за първи път излизах с него и за първи път с мъж, който имаше кола.

Пътят бе дълъг. Булевард „Кастеляна” — задръстен от коли, претъпкани с деца и продукти, цели семейства, които се отправяха на пЬчивка в планината в края на седмицата. Той не престана да дърдори. Със злостен клюкарски език разказваше смехории, невероятни истории, от ония, с които винаги успяваше да обезоръжи майка ми, когато идваше у дома и виждаше, че Мар-село е наказан да не излиза.

Тогава си помислих, че се държи с мен като с дете. На два пъти го улових, че гледа краката ми, но не можах да си извадя заключение.

След като паркирахме доста далеч от сградата, той се обърна към мен с куп инструкции. Не трябва да се отделям от него за нищо на света. Ако се появи полиция, не трябва да се плаша. Ако има бъркотия, не трябва да викам, нито да плача. Ако трябва да се бяга, да го хвана за ръка и се изнижем безмълвно. Бе обещал на Марсело да ме върне у дома непокътната.

Драматизираше прекалено, за да ме поуплаши от перспективата за риск и бягство.

Попита ме дали мога да се държа като добро и послушно момиче. Отговорих утвърдително, защото повярвах на всичко. Наведе се към мен и ме целуна два пъти: първия път по-бегло, в центъра на дясната ми буза, а след това по брадичката, почти до ухото. Бе използвал Положението ми на момиче в опасност, за да положи ръка върху бедрото ми. Имаше странната способност да завладява елегантно жените.

Когато стигнахме до вратата, започна ритуалът на посрещането, целувките и пожеланията. Чувствах се смешна между тези хора със зеленото си яке и чорапи, навити до глезените. Въпреки всичко той ме държеше изкъсо, като ми заповяда да стоя до него. След това, без въобще да ме поглежда, ме хвана за ръка, но не. както се хващат влюбените с преплетени пръсти, ами я стисна между показалеца и налепа си, както се държи малко дете, когато пресича на „зебра”. Никога не хвана ръката ми по друг начин.

Един възрастен мъж с вид на хитрец, писател, който изпъкваше сред тълпата с отегченото си изражение, сякаш събитието не го интересуваше, бе единственият, който ми обърна внимание. Гледаше ме усмихнат, доста продължително. Когато минахме покрай него, каза съвсем тихо:

— Гледай ти, Паблито!...

Назованият се изсмя.

— Хареса му. Знаеш ли кой е?

Знаех.

Хората започнаха да влизат и застанахме на опашката. Малко след това започна бъркотията. Пазачите на вратата, изпълнявайки службата си, блокираха входа и закрещяха, че никой повече няма да влезе, без да плати. Причинителите на конфликта, група от петнайсет — двайсет младежи, отвърнаха, че не възнамеряват да мръднат оттам. Така постояхме доста, докато някой от края на опашката започна да ни избутва.

Първата вълна ме отмести. Сега се намирах точно зад Пабло, залепена за него, а носът ми докосваше тила му. Ония отзад изкрещяха отново, като че ли набрали инерция, и отново вълната от хора ни люшна. Шестте копчета на якето ми от нашарена с бялокафява пластмаса, имитиращи животински рог, предположих, че се забиха в гърба му.

Попитах дали го наранявам. Отвърна, че малко. Разкопчах якето си. Тълпата излъчваше топлина. Отзад продължаваха да ни блъскат. Въздухът се сгъсти, миришеше на спарено. Пабло ме хвана за китките и ме накара да го обгърна. Сигурно чувстваше тялото ми, притиснато в неговото, и дъха ми във врата си. Беше ми добре. Усещах, че това положение ми даваше сигурност. Не се осмелявах да го целуна, но започнах да се притискам у него. Правех го, за да имам какво да си спомням от тази вечер, бях сигурна, че не усеща.

Правех го съвсем бавно, залепяйки и отлепяйки се от него, като забивах гърдите си в гърба му и захапвах по малко от червения му пуловер, докато твърдата вълна заскърца в зъбите ми.

Тълпата се разпръсна така ненадейно, както се бе сгъстила. Отново почувствах хлад. Пуснах набързо Пабло, а той започна да се държи доста странно.

Загледа се в часовника около минута — две, после се отдели от опашката и се запъти в обратна посока с решителни крачки.

— Да тръгваме!

Подчиних се, без да разбирам добре какво се бе случило.

— Ще дръпнем ли няколко от ония?

Тонът на гласа му бе променен, вече не го разпознавах. Не отговорих, защото не знаех какво да кажа.

— Отговаряй!

Аз пушех от „сламата”, но не му казах. Бях загубила вяра в него. Отвърнах отрицателно.

Без да спира, той извади парче хашиш от джоба си, стисна го и ми го подаде с една цигара. Не посмях да попитам какво иска да правя с него. Облизах хартията, разлепих я, изпразних тютюна в дланта си. Той поспря за миг, за да го вземе и свие цигара. Запали я, дръпна два пъти и ми я подаде.

Без да мръдна, поклатих отрицателно глава.

— За Бога, Лулу, държиш се като глупачка!

Той, Чело и баща ми бяха единствените, които продължаваха да ме наричат така. Марсело ми казваше „пате”, „патенце”, защото бях и съм много недодялана.

Взех цигарата, дръпнах два пъти и му я върнах.

Продължихме да вървим, като си подавахме и всмуквахме от „сламата”. След малко се осмелих да го попитам:

— Защо не влязохме?

Гой се усмихна.

— Наистина ли ти харесва този тип?

— Не... — признах истината наполовина. В действителност по онова време дори не знаех, че пее на каталонски.

— На мен също не ми харесва. За какво тогава трябваше да влизаме?

Минахме покрай колата му, но той продължи напред.

— Къде отиваме?

Не ми отговори. Влязохме в тясна уличка. На няколко крачки от ъгъла имаше червен навес със златни букви. Пабло отвори вратата. Преди да вляза, се вгледах в двата ниски лавъра отстрани на входната врата и в жълтеникавата светлина, която излъчваше газена лампа, закачена на стената. Вътре цареше мрак.

— Внимавай, пате! Има стълби.

Въпреки всичко замалко щях да падна. Пабло дръпна тежка кожена завеса и влязохме в един бар.

Онемях от срам. Повече от мъжете носеха връзки. Средната възраст на жените не беше много под трийсетте. Малките масички, около които седяха почти всички по двойки, бяха покрити с червени покривки. Светлината бе оскъдна, а музиката нежна.

Косите ми бяха изскочили от качулката и падаха по лицето ми. Мисълта за униформата ме тормозеше. Всички ме гледаха.

Този път наистина. Всички ме зяпаха.

Седнахме на бара. Столът беше висок, кръгъл и много малък. Полата се опъна върху бедрата ми и изглеждаше още по-къса. Кръстосах крака и стана по-зле, но не посмях да помръдна повече.

Пабло говореше с келнера, който ме гледаше под око.

— Какво искаш?

Замислих се, наистина не знаех.

— Нима ще ми кажеш сега, че си и въздържателка...

Келнерът се засмя и ме ядоса. Придадох важен тон на гласа си и поръчах джин с тоник.

Пабло се обърна захилен към келнера.

— Казва се Лулу...

— О, отива й да се нарича Лулу...

— Казвам се Мария-Луиса — не знам защо се почувствах задължена да обясня.

— Лулу — поздрави господинът.

Пабло едва успяваше да изрече думите, заливаше се от смях, а аз не разбирах нищо.

— Гладна съм!

Нищо по-остроумно не ми хрумна в момента. Бях гладна.

Поднесоха ми чиния с пържени картофи и веднага се нахвърлих да ям.

— Добре възпитаните госпожици не ядат така бързо.

Отново стана любезен и усмихнат, но гласът му все още бе особен. Отнасяше се към мен с объркваща смесица от твърдост и любезност. Никога преди не бе се държал с мен строго, още по-малко — любезно.

— Да, но съм гладна.

— Добре възпитаните госпожици винаги оставят нещо в чинията.

— Да...

Пиеше джин. Надигна чашата и поиска втора. Аз бях приключила с моята и имитирах неговото движение.

— Няма да пиеш повече днес! — каза той убедително, преди да отворя уста за протест. — Няма да пиеш!

Когато си тръгнахме, келнерът се сбогува с мен много церемониално.

— Очарователно момиче си, Лулу.

Пабло отново се разсмя. Беше ми дошло до гуша от многозначителни усмивки, от това да се отнася с мен като с бяло агънце с розова панделка, да не мога да контролирам положението. Не че не можех да си представя възможното развитие на нещата, но ги отхвърлях предварително като невероятни, както и факта, че може да си губи времето с мен, защото го губеше наистина.

Навън бе много студено. Той ме прегърна през рамо — знак, който не пожелах да тълкувам, смазана от смущение, и така се придвижихме до колата.

Когато отваряше вратата, отново попитах в тази, пълна с въпроси нощ:

— Ще ме заведеш ли у дома?

— Искаш ли да те заведа у вас?

Наистина исках, исках да се мушна в леглото и да спя.

— Не.

— Много добре.

Вътре продължи да ме наблюдава още миг. След това бързо вкара ръка между бедрата ми и език в

устата ми, а аз се разтворих, като се опитах да отвърна колкото можех и знаех. Не бе съвсем на ниво.

— Цялата си мокра...

Гласът му и изненадващите, така нежни в същото време думи прозвучаха съвсем далечно...

Езикът му бе топъл и ухаещ на джин. Облиза цялото ми лице, брадичката, гърлото, врата и тогава реших да не мисля повече, за първи път да не мисля, той щеше да мисли и заради мен.

Опитах се да се отпусна, да отдръпна назад глава,но не ми позволи. Накара ме да отворя очи.

Обърна се към мен и вкара левия си крак между двете ми бедра, натискайки нагоре и карайки ме да се движа, като се притисках в памучния му панталон.

Чувствах топлина, усещах, че срамните ми устни набъбват с всеки изминал момент, като че ли се затваряха сами от собствената си подпухналост, по-червеняваха, ставаха все по-червени, стигнаха до мораво, а кожата блестеше, лепкава, удебелена, клиторът ми нарастваше пред нещо, което не бе удоволствие, нямаше нищо общо с лесното удоволствие, което усещах сама вкъщи. Не приличаше на него, по-скоро бе изнервящо, непоносимо, ново, дори досадно усещане, което не бе възможно да отхвърлиш.

Разкопча блузата ми, но не махна сутиена. Само го дръпна надолу, като го закрепи под гърдите ми и започна да ги гали с ръцете си, които ми се сториха огромни.

Захапа едното ми зърно, само едното и само веднъж, стисна зъби до болка и тогава ръцете му се дръпнаха, макар че натискът на крака му ставаше все по-силен.

Дочух безпогрешния звук на разтварящ се цип.

Хвана дясната ми ръка и като обви с нея пениса си, я поклати няколко пъти.

Онази нощ членът му също ми се стори огромен, чудесен, единствен, божествен.

Продължих сама. Изведнъж се почувствах сигурна. Това бе едно от малкото неща, които умеех да правя: да мастурбирам. Миналото лято в киното бях практикувала доста с приятеля си, добро момче на моята

възраст, което ме бе шашнало.

Помъчих се да се концентрирам, да го направя добре, но той ме поправи веднага:

— Защо движиш така бързо ръката си? Ако продължаваш така, ще свърша.

Не разбрах предупреждението.

Мислех, че ръката трябва да се движи много бързо. Мислех, че иска да се изпразни, след което да си тръгнем. Мислех, че това бе естествено, но поради някакво непонятно състояние на вдъхновение не го казах.

Ръката му сграбчи китката ми, за да й наложи нов ритъм, бавен и уморителен, като я придвижи надолу, за да докосна тестисите му, после нагоре, съвсем бавно, докато крайчецът на кожата му остана в пръстите ми. Това трая доста време. Гледах ръката си очарована, а той ме наблюдаваше усмихнат.

Лудото желание, началната необузданост бяха изчезнали. Сега всичко изглеждаше съвсем спокойно и бавно. Вулвата ми все още бе набъбнала, като се отваряше и затваряше, пулсирайки.

— Винаги съм вярвал много в теб — гласът му бе нежен.

Парчето плъзгава и почервеняла плът се бе превърнало в главния герой на вечерта. Той вече не ме галеше, не ми правеше нищо. Незабележимо се бе придвижвал, за да не ме смути, докато вземе началното си положение. Отново бе застанал на шофьорското място, с наведено напред тяло и с отпуснати ръце.

Доближи устни до ухото ми.

— Ла...? — Не продължи изречението, замълча замислен, като че ли подбираше думите си. — Смукала ?ли си някога мъжки пенис?

— Не! — Не лъжех и той го разбра.

Не каза нищо, продължаваше да се усмихва. Протегна ръка и завъртя контактния ключ, моторът забо-боти. Стъклата бяха замъглени. Навън вероятно бе страхотен студ, бяла пара излизаше от капака.

Отново се облегна назад, гледайки ме, и аз разбрах, че светът се събаря в краката ми.

— Гнус ме е.

— Разбирам. — Сложи крак върху педала на газта и го натисна няколко пъти.

Прехапах езика си. Винаги хапя езика си, преди да взема някакво важно решение.

Наведох глава, затворих очи, отворих уста и реших, че въпреки всичко нямаше да бъде лошо най-напред да предупредя:

— Няма да ме напикаеш, нали? — това го развесели невероятно. Всичко, което казах и правих онази нощ, го забавляваше.

— Не, ако ти не искаш, няма.

Изражението ми стана сериозно.

— Не искам!

— Вече знам, глупачке, това бе шега и нищо повече.

Усмивката му не ме успокои много, но вече не можех да се откажа, така че отново наведох глава и затворих очи, отворих устата си и извадих език. Най-добре бе да започна с крайчеца на езика, защото представата за близане ми се струваше по-приемлива.

Пабло се изви още повече, изпъна се като котарак и постави ръка върху главата ми.

Хванах го с лявата ръка и започнах от основата, опрях език до кожата и го задържах така за момент. След това започнах да го нриплъзвам нагоре съвсем бавно. По-голямата част от езика ми беше вътре в устата, така че при движението нагоре опирах и носа си по повърхността, като долната ми устна следваше дирята от слюнка, която езикът оставяше. Когато стигнах до ръбчето, се върнах надолу към основата, за да поема отново бавно нагоре.

Пабло пъшкаше. Космите му гъделичкаха брадичката ми. Втория път се осмелих да протегна език. Беше сладникав. Всички членове, които съм пробвала през живота си, са били сладникави, което не означава, че са имали добър вкус. Бе твърд и топъл и, разбира се жилав, но, общо взето, и изненадващо за мен бе по-малко противен от това, което си въобразявах в началото. Това ме правеше по-уверена и сигурна. Идеята, че той е обезоръжен, че ако стисна за миг зъбите си с всичка сила, можех да го довърша, ме успокояваше.

С крайчеца на езика си обхождах ръбчето, навлизах в цепнатината, приплъзвах го след това по мястото, приличащо на невидим груб шев от месо, заставайки точно под него, за да продължа по ръбчето му. Всичко това правех съвсем бавно, в подобни ситуации никога не е било нужно да ми се обяснява повече от веднъж, правех го вече много добре.

Наистина не изпитвах кой знае какво удоволствие освен контакта с нова плът, която езикът ми чувстваше много по-осезателно от това, което някога бяха усещали ръцете ми. Въпреки това всеки изминал момент се възбуждах все повече. В някакво ъгълче на мозъка ми, достатъчно далече, за да не пречи, но достагьчно близо, за да бъде забелязано, пробляскваше лампичката на непълнолетието ми. Оставаха ми още шест години до двадесет и една (по онова време пълнолетие се навършваше на двадесет и една години). Пред очите ми изникна драмата от езерото, когато загубих съзнание и Пабло спаси живота ми, спомен от летата на моето детство, когато той и брат ми бъркаха под полата на една леличка, докато ги наблюдавах скришом, и думите на майка ми, която споделяше пред приятелките си: „Пабло е от семейството, като син ми е...”

У дома Марсело сигурно си мислеше, че все още зяпаме рецитала. Гледах да не забравям, че се намирам в една кола на улицата, смучейки члена на приятел на семейството, при това силно възбудена. Признавах пред себе си безсрамно, че бе вълшебно. Припомнях си обичайните поучения, че момчетата само се забавляват с такива момичета, но не се женят за тях, и съзнавах също така необикновената връзка, която се бе създала помежду ни. След първите целувки и демонстрации, за да ме спечели, той се показваше напълно пасивен — леко наведен, облечен, оставил се изцяло в ръцете ми. А аз, легнала на седалката, полугола, превита на две, приемах безапелационно това положение на нещата.

Майка ми обичаше да повтаря, че с него би ме оставила да отида накрай света и вече я разбирах.

Когато ме попита дали съм свикнала достатъчно с пениса му, за да го налапам целия, той вече го беше

решил вместо мен. Ръката, която лежеше върху главата ми, рязко се отправи надолу. Изненада ме и го лапнах почти целия. Дръпнах инстинктивно устни, но ръката му продължаваше да ме притиска надолу. Това се повтори пет-шест пъти. /

Бе забавно да се опитваш да се съпротивяваш.

Устата ми бе пълна. Усещах изпъкналостта на вените, набръчкаността на кожата, която се движеше нагоре-надолу, подчинявайки се на движението на ръката ми. Бе сладникав и запотен, върхът се удряше в небцето ми, помъчих се да го лапна целия, да го вкарам в устата си и на два пъти ми се повдигна.

Пабло махна ластика от косата ми, пъхна ръка под нея и малко над тила, сграбчи главата ми заедно със сноп коса, опъвайки я до корените. Мачкаше я и дърпаше към себе си, като така ме направляваше. Кокалчетата му се забиха в главата ми. Болеше ме, но не направих нищо да го избегна. Харесваше ми.

Сега той също се движеше бавно, влизаше и излизаше от устата ми.

— Винаги съм подозирал, че си развратно момиче, Лулу. — Говореше бавно, предъвквайки думите си, като че ли бе пиян. — Много мислех за теб в последно време, но никога не съм се надявал, че ще бъде така лесно...

Вулвата ми посрещна веднага удара, щеше да се пръсне на парчета, ако продължаваше да набъбва по този начин.

Държах очите си полуотворени и напълно концентрирана в това, което правех. Бях се превила толкова напред, че в действителност почти бях легнала настрани върху седалката, със свити крака, а ръчката на прозореца опираше в бедрото ми. Стремях се ръката ми да следва в унисон движението на устата ми и това бе истинско предизвикателство за моето неумение, което за момент ми попречи да забележа промяната.

Движехме се.

В началото предположих, че това е само мое усещане, защото през оная нощ се бяха случили много неща и продължаваха да се случват. Но изведнъж колата бе заляна от светлина. Отворих очи и погледнах

нагоре, където се намираха лампите на булевард „Кастеляна”, които отвърнаха на погледа ми.

В началото бях вцепенена. Как можеше да движи лоста за скоростите, без да разбера? Но под мен нямаше никакъв лост. Мина време, докато си спомня, че в тази кола лостът беше на волана.

След това ме обхвана ужас, паника.

Скочих като изстреляна от невидима пружина. Кога-то най-после успях да седна на седалката, разбрах, че съм полугола. Позакрих се с каквото можах, с блузата и с ръце, представлявайки може би патетичен образ.

Пабло натисна рязко спирачката. Спряхме в средното платно, сред оглушителното свирене на един автобус, който ни задмина отдясно. Когато мина покрай нас, успях да видя шофьора, който сочеше с пръст слепоочието си.

Мнението ми не бе по-различно от неговото.

— Какво правиш? — бях много уплашена. — Можехме да се претрепем.

— Същото, което и ти.

— Не трябваше да спираш така насред улицата...

— Ти също не трябваше, но спря и се изправи.

Изведнъж видях, че вече не приличаше на зрял мъж. Бе загубил цялата си тежест, Превърнал се в ядосан и мърморещ младеж. Планът му §е пропаднал и бе вълнуващ^л да го наблюдавам — с разтворен цип и сериозен израз, с изражениеЛна обиден, загледан в някаква определена точка в далечината. За първи път в живота си, за първи и последен път в живота си с него, почувствах, че бях жена, зряла жена. Чувството бе приятно, но не можех да му се радвам. Пабло бе побеснял.

Опитах се да си възвърна спокойствието, за да преценя положението. Извърнах се към прозореца и установих, че шофьорите, минаващи покрай мен, бяха торсове, тЛла, отрязани малко над мишниците.

Колебаех се.

— Ще те отведа у вас. Извинявай, пиян съм.

Изведнъж почувствах силно желание да заплача.

Миражът бе изчезнал. Гласът му бе сериозен и спокоен, глас на мъж, молещ за прошка, без да си дава

сметка. „Извинявай, пиян съм” — тъпа куртоазия пред момиче, което в крайна сметка не е излязло това, което се е очаквало от него. Погледна ме за миг, с усмивка колкото формална и любезна, толкова и лишена от всякакво съучастничество, усмивка на зрял, снизходителен мъж, приятел на семейството, откакто се помня, съвсем засрамен от това, че е нарушил благоприличието.

Изведнъж се смалих, станах по-малка и заплаках, без да мога да сдържам сълзите си. Вече се движехме доста бързо, домът ми не беше толкова далеч. Бях блокирала, не можех да мисля, но трябваше да опитам, трябваше да мисля светкавично, времето ми се изплъзваше между пръстите, а това бе важно, много важно.

Извърнах се, за да го погледна. Бе вдигнал ципа си, без да разбера.

Хвърлих се върху него, като оставих тялото си да покрие лявата му половина, но тъй като бях много развълнувана и плачех, ръцете ми се преплитаха една в друга. Успях да откопчея колана му, като се ударих с единия му край по бузата. Продължавах да плача от яд, че не се справях бързо. Разкопчах копчето, свалих ципа и го извадих. Беше малък, съвсем различен от предишния красавец няколко секунди преди това. Сложих го в устата си целия и започнах да правя всичко, което знаех, още повече че исках да го пленя на всяка цена, но той не нарастваше. Такъв малък и мек правеше нещата по-сложни.

Държах го в устата си, смучех го и изведнъж реших, че ми харесва 1'акъв, но след това отхвърлих мисълта.

В действителност не ми харесваше, трябваше да порасне каквото и да става. От време на време го изваждах от устата, облизвах го, както направих това в началото, прекарвах целия си език от върха до основата и обратно. Поставях го отново в устата, потапях го в слюнка, разтърквах го силно между устните си, поглъщах го и движех език в устата си, като че ли изсмуквах кръвта от несъществуваща рана. След това навън, докато го държах с една ръка, се впусках далеч зад основата му, навлизайки в пространството между плътта и плата, докато устата ми се напълнеше с косми, за да се върна в началото...

Първото, което забелязах, бе, че се движим много по-бавно и че се движим от едно платно в друго. После почувствах ръката му отново върху главата ми. Едва накрая разбрах, че отново е набъбнал, че аз бях възвърнала отново ерекцията му.

Спряхме на светофар. Не се осмелих да вдигна глава нито за миг, но полуотворих очи, за да се помъча да разбера къде се намираме. Някакъв железен мост пресичаше булеварда в посока, перпендикулярна на нашата.

Родена съм в Мадрид и познавам булевард „Кастеляна” наизуст.

Фантастичният Дядо Коледа от неон вероятно ни махаше с ръка от магазините на „Корте Инглес”. Сложих го в устата си и започнах да го смуча от горе на долу, механично, за да мога да мисля. Трябваше да, изминем доста път при всички случаи. Това бе единственият път, по който можеше да се стигне до дома, както и до неговия.

От този момент нататък се опитвах да пресмятам всеки метър, който изминавахме, и улицата вече не беше улица, както и хората нямаха значение. Всичко се свеждаше до едно разстояние, единственото важно нещо в момента.

Първият знак бе шумът на фонтана, който смятах, че няма да чуя повече никога: така бавно се движехме, че огромната му сива маса ми се стори безкрайна.

Шумът от водата остана зад нас. Продължавахме напред. Първата приятна изненада. Бе оставил отдясно по-краткия път и се движехме по права линия.

След няколко Минути отново погледнах крадешком, за да се убедя, че сме стигнали до паметника на Колумб. Така беше. Не отивахме у дома. Нито отивахме у тях. Къде ме водеше? Вода. Зад нас остана булевардът, а ние продължихме напред. Всичко започваше да прилича на вица за оня, дето знаел да се движи само в права линия.

Отново преминахме близо до друг фонтан, но той бе последният.

Завихме наляво, свихме още два пъти и колата се закова. Този път наистина щях да го глътна.

Моторът изгасна, но не се осмелих да спра. Пабло

прихвана брадичката ми, като ме придържаше, докато ме изправи, прегърна ме и ме целуна.

Когато се разделихме, той се отдръпна назад и ме погледна. Не каза нищо, но предположих, че се опитва да отгатне дали ме беше страх.

— Това не е моята къща — казах, опитвайки се да се правя на интересна.

— Не, но ти вече си била тук.

Когато излязохме на улицата, видях, че бе паркирал колата диагонално върху бордюра. Винаги я оставяше така.

Къщата, сиво и мрачно здание, което бе горе — долу на един век, нищо не ми говореше. Външната врата бе красива и модерна, с две крила от масивно дърво, с оригинални цветни витражи. Голямата златна дръжка, завършваща с делфинова глава, ми беше позната.

Влизахме в ателието на майка му, тя го наричаше така, известна модистка, която изработваше по чети-ри-пет колекции на година и като някакъв папагал повтаряше непрестанно за това, какво напрежение представлява изкуството, за обществената отговорност на твореца и за впечатлението от изработените по поръчка облекла в съвременния градски живот. Истинска глупачка. Майка ми й беше клиентка от години още преди тя да се бе издигнала толкова в занаята си. Понякога я придружавах на пробите и сядах в огромното кресло сред куп френски списания пред мен с фантастични манекенки с огромни обеци и впечатлителни шапки, които с удоволствие разглеждах.

Той крачеше пред мен. Когато минахме покрай канапетата в коридора, хвана с върха на пръстите си две от големите квадратни възглавници. Накрая отвори голяма двукрила врата, зад която се намираше салонът за проби. Запали лампата, хвърли възглавниците на пода, направи бегъл жест с ръка, сочейки ми да вляза, и изчезна.

Креслото беше все още там, на същото място. Можех да се закълна, че е същото, но с друга тапицерия.

— Лулу...

Не си спомнях огледалата, макар че стените бяха покрити с тях: огледала, оглеждащи се в други огле-

дала, които пък отразяваха други огледала, а в центъра на всички се намирах аз с ужасния си кафяв пуловер и омачканата пола — в лице, гръб, профил...

— Лулу — този път крещеше отнякъде.

— Какво?...

— Искаш ли алкохол?

— Не, благодаря.

Бях като бяло агънце с розова панделка на врата, подобно на опаковката на праха за пране, който рекламираха и още рекламират по телевизията.

Пабло се върна с чаша в ръка и седна в креслото, като ме наблюдаваше.

Бях се изчервила, но не се забелязваше. Никога не ми се забелязва, защото съм доста мургава. Продължавах да стоя изправена в средата на салона, без да помръдвам, защото не знаех какво да правя, къде да отида.

— Знаеш ли, че през живота си не съм виждал по-ужасни обувки.

Не наведох поглед, защото ги познавах добре и наистина бяха ужасни.

— Не ви ли дават да носите токчета в училище?

Очевидно не. Каква глупост, не разрешаваха да се носят обувки с ток в девическо училище, дори в последния клас, макар че ни разрешаваха да излизаме да пушим в междучасията.

— Не, не ни разрешават — отвърнах.

— Свали ги! — Думите му прозвучаха като заповед, което ми хареса, и се събух. — Ела тук — каза по-меко, като се потупа по бедрото.

Приближих се и седнах на него, като проврях краката си между тялото му и облегалките на креслото. Преди това инстинктивно, без да разбирам защо, нито пък е толкова важно, повдигнах отзад полата си, която се провеси върху коленете му, докато задната част на бедрата ми се търкаше в панталона му.

Този жест го изненада много. — Къде си научила това? — лицето му отново изразяваше приятно учудване.

— Кое? — не осъзнах, че съм направила нещо по-специално.

— Да си вдигаш полата, преди да седнеш върху коленете на някой мъж. Това не е естествен жест.

Може би имаше право, не бе естествен жест, но не знаех за какво ми говори.

— Не знам, не те разбирам.

— Все едно е. — Беше все едно, беше щастлив, усмихваше се. Нежно ме целуна по устните. — Свали си пуловера и се дръж прилично: не говори и не се смей! Ще се обадя по телефона.

Първо извадих левия си ръкав, след това го изхлузих през врата и когато привършвах с десния, се вцепених.

— Марсело? Аз съм, здравей — от другата страна вероятно бе брат ми. Пабло нямаше много приятели със същото име. — Ами много добре...

Дръпна пуловера от ръцете ми, прихвана телефона между брадичката и врата си и започна да разкопчава блузата ми, която се държеше на две счупени копчета. Не помръдвах, дори не дишах, бях парализирана, напълно блокирала.

— Не, не беше зле наистина. Нали знаеш, че оня тип е неудържим, и хората се забавляваха добре. Викаха, крещяха и после се разотидоха доволни. — Тонът му стана тържествен като на коментаторите по телевизията, когато предават някакъв национален мач. — Само мога да ти кажа, че загуби още един славен ден за испанския социализъм, приятелю, още един, очаровани сме... — успявах да доловя смеха на брат си от другата страна на жицата. Пабло също се смееше. Дори аз не съм способна да лъжа по-добре.

Прокара ръка по гърба ми и разкопча сутиена ми, марка „Белкор”, огромен, модел шейсетте години, на релефни квадратчета, с три цветчета от плат в средата, който предизвика немия му ужас. Закри с ръка слушалката, прокара пръст под презрамката и пошушна на ухото ми:

— Това отвратителната стратегия на майка ти ли е, за да стигнете всички до брак девственици, или какво?

Свали блузата и сутиена ми, като постоянно местеше слушалката.

— А! Лулу ли?...Лулу бе новото завоевание на деня.

— Гледаше ме и се смееше, по-очарователен и красив отвсякога, възбуден от ролята на развратник на малолетни, която играеше. — Още една червена, братле, без да й изнасяме лекции, нито да я запознаваме с Горки, без нищо! Прекара чудесно наистина. —Говореше бавно, като ме гледаше и наблягаше на думите едновременно на Марсело и на мен, като плъзгаше чашата си по гърдите ми, оставяйки влажна, възбуждаща следа. Зърната ми бяха настръхнали, откакто започна, макар че ледът предизвикваше противоречиво и приятно усещане. — Не можеш да си представиш, крещя с вдигнат юмрук като истерична, през цялото време в колата пя „Интернационала”. — Погледна към мен.

— Никога преди не бях виждал някой да пее с такъв ентусиазъм, беше очарована от живота... — Смееше се •и аз отвърнах на смеха му. Вече не ме беше страх, а само изпитвах желание да се хиля, макар че не успявах напълно.

Опитах се да ускоря нещата и разкопчах първото копче на полата си, но Пабло поклати неодобряващо глава, давайки ми да разбера, че трябва да се закопчея.

— Срещнахме се с много народ, пийнахме и сега се е нафиркала така, че едва се държи на краката си. — Пъхна ръка под полата ми и започна да гали бедрата ми отвътре с върха на пръстите си. — Не ме впрягай, Марсело! Аз откъде да знам... — Вмъкна показалеца си под ластика и започна да го плъзга от горе на долу, като кокалчето му опираше в слабините ми. — Абе какви ги приказваш? Не съм я водил да пие, отидохме да гаврътнем по едно, а тя взе, че се напи. Вече е пълнолетна, не е ли така? Ама ти какво си мислиш? Да не искаш цяла нощ да стоя вързан за нея, та макар и да е твоя сестра! На два пъти ми се изплъзна, пи от моята чаша и от чашите на другите, откъде да знам... беше превъзбудена, харесваше й и като дойдохме тук, се отцепи като дърво, не можеше да се държи на краката си. Сега спи, сложихме я да си легне и мислех, че може да остане тук, ако не възразяваш. Хич не ми се иска сега да я карам до вас. — Върхът на пръста му продължаваше да се плъзга бавно по цепката на вул-вата ми, а с другата ръка, без да изпуска телефона, ме

дръпна към себе си и трябваше да опра ръцете си върху облегалките на креслото, за да запазя равновесие. — Какво? Хайде де, Марсело, стига си досаждал. Какво от това? Няма защо да разбира някой. Нали си казал, че ще ходи да учи у нейна приятелка? Ами останала е да спи при приятелката и толкова. Казал си, че е в Уеска, нали? Не мисля, че майка ти ще има толкова голям мерак да се добере дотам... Не знам къде е колежът й, но тя ще ми каже, мисля, че знае да говори. Ама не, Марсело, кълна ти се, нищо не съм й направил, нито мисля да й сторя нещо.

Отмести се така, че гърдите ми да застанат точно над лицето му.

Мислех, че иска да ги смуче или захапе както в колата, но не направи нищо подобно. Вмъкна глава между тях и ги разтърка така, че усетих върху кожата си бузите му, затворените му устни, носа му, огромен и плъзгащ се по плътта ми. Притискаше се силно в мен като сляп, като новородено, което има чувство само за допир, търсещо да открие майчината гръд, и когато отново заговори, забелязах лек оттенък на възбуда в гласа му.

— Не, не можеше да отиде у нас, Марсело. Мерседи-тас учи. Има изпит утре и не исках да я притеснявам. Освен това — погледна ме съзаклятнически той — тук съм с една мацка... Да, да, познаваш я, но ми прави знак с глава, че не желае да знаеш коя е... На лицето му се изписа умора. — Сестра ти ли? Слушай, братле, ама ти мислиш само за сестра си. Сестра ти хърка през две стаи, оттук я чувам. Нищо няма да разбере. — Сигурно Марсело му каза нещо смешно, защото той се засмя. — Ама, братле, не се прави на наивник. Какво по дяволите я засяга Лулу, че ще сложа рога на годеницата си? Защо да се чувства обидена? Макар и да мисли, че е влюбена в мен, тя е все още дете. Батковците не лягат с малки момиченца. Това става само по романите. Тя ще го разбере, вярвам, не е глупава. — Почервенях още повече, лицето ми изгаряше. — Освен това на колко години е тя? Ако ни види, още по-добре за нея, вече е на възраст, в която сигурно мастурбира като бясна. — За момент не можах да'реагирам. — Така ли? Не думай...

Отвори устни и захапа силно едното ми зърно, като от време на време дърпаше месото между зъбите си. След това изведнъж се отдели от мен, отдръпна се назад и ме загледа с широко отворени очи и полуотворена уста, като движеше език между зъбите си. Пръстът му промени положението си. Изскочи изпод ластика и застана в центъра на вулвата ми. Движението му бе недвусмислено. Вече не ме докосваше, нито галеше. Ръкоблудстваше през гащичките ми.

— Ама какво е това сладка флейта, по дяволите?

Почувствах, че примирам от срам. Никога не бих повярвала, че Марсело ще е способен на такова нещо, но го направи. Разказа му всичко. Пабло ме наблюдаваше като шашардисан. Чувствах се зле. Не откъсваше очи от полата ми.

— Каква мръсна страна, братле, какъв срам! — Това бе като някакво излияние, което той и Марсело повтаряха непрекъснато и по всякакъв повод. — Сладка флейтичка, казваш... Горката Лулу, какво животно!

Чувствах се разделена между две напълно различни чувства. От една страна, примряла от срам, неспособна да погледна Пабло в очите, и на върха на удоволствието, пред еякулация, с отпуснати ръце, защото го правеше много добре, макар и през плата или може би благодарение на плата. Пръстът му натискаше точно колкото трябва, не ме нараняваше, нито дразнеше кожата ми както недодялания, силно възбуждащ, но неприятен контакт с всички останали.

— Как разбра? Тя ли ти го разказа?! А на кого е била флейтичката, казваш? На Гилермито ли? Браво на Лулу! Бавна, но сигурна...

Без да спре да ме опипва, прихвана брадичката ми, повдигна главата ми.

— Погледни ме — шепотът почти не се чуваше.

Погледнах го. Усмихваше ми се. Отново наведох поглед.

— Не се учудвам, че добре те е изненадала, братле. Направо ме шашна сега по телефона... Да, смешничко е. Нов опит... след толкова години. А ти какво направи? Аз на твое място, кълна се, че бих я чукал, без да се замислям... Ами винаги съм бил по-лош брат от теб

или по-добър, кой знае. В крайна сметка, боатле, за бедната Лулу не се тревожи. Утре ще я заведа на училище и ще ти се обадя. Дочуване.

— Сладка флейтичка, а?... — бе окачил слушалката и говореше на мен. — Погледни ме. — Пръстът му спря да се движи.

Не смеех да го погледна, нито да направя нещо, макар че слабините ми изгаряха от желание.

Хвана ме за раменете и ме разтърси.

— Да му еба майката, Лулу. Погледни ме, иначе ти се кълна, че ще те облека и ще те закарам веднага у вас!

Същата заплаха със същия резултат.

Отново повдигнах глава и го погледнах. Сякаш излизах от вана с хладка вода и нямах кърпа, за да се избърша...

Очите му блестяха. Имаше почти животински израз. Нараняваше ръцете ми.

— Откъде си я вкара, от мундщука или от долния край?

— Отгоре.

Думите изскочиха неусетно от устата ми.

— Хареса ли ти?

— Да, хареса ми, макар че беше много тясна и не я чувствах. Наистина само мундщука, останалото не. Но Амелия ме видя веднага, почти нямах време да разбера какво става. Наистина, Пабло, кълна се...

Започнах да го виждам мъгливо. Две огромни сълзи се появиха в ъгълчетата на очите ми. Тогава той промени тона, отдръпна ръцете си и ми заговори. Каза ми почти същото, което ми бе казал и Марсело вечерта, когато отидох да му разкажа в неговата стая, единственото място в света, където можех да бъда спокойна.

— Извинявай, не исках да те изплаша. В действителност няма за какво да се плашиш. Хайде, нищо не се е случило. Смешничко е, ’’сладка флейтичка”, флей-тичката на Гилермито. Все още си спомням, когато се родиха близнаците. Ти ги мразеше, вече не беше най-малката и ги ненавиждаше. Сега си Му отмъстила чрез флейтата му. Само затова се смях, честна дума. Останалите нямат такова въображение, задоволяват се с пръстче. Ти си голямо момиче, здраво момиче, изпол-

зваш правото си и... не си спомням, феминистките имаха дна фраза за подобни случаи, но сега не си я спомням, логично е... Всички го правят, макар че жените не си признават. — Избърса сълзите ми с крайчеца на пръстите си. —Ако спреш да ревеш, ако се държиш добре и ми разкажеш всичко, ще ти купя отнякъде един истински пенис вибратор само за теб.

— Никога не съм имала нещо само мое.

— Знам, но аз ще ти го подаря, за да мислиш за мен, когато го използваш. Знам, че идеята ми не е много оригинална, но ми харесва. — Последната забележка, изглежда, че направи заради самия себе си, защото не я разбрах добре. Въпреки всичко винаги, когато мастурбирах, аз мислех за него, макар че очевидно не можех да му го призная. — Съгласна ли си?

Поклатих утвърдително глава, без да знам точно за какво се бяхме споразумели. Никога през живота си не съм била така объркана.

— Стани!

Станах.

Целувахме се доста дълго, като се търкахме един в друг.

Нави полата ми до кръста, като коремът ми остана открит. Огледалата показваха странното ми изображение.

— Седни и чакай, сега идвам!

Отправи се към вратата и тогава въпреки вцепенението ми разбрах, че трябва да му кажа нещо важно. Повиках го и той се обърна, като опря рамо на рамката на вратата.

— Никога преди не съм лягала с мъж...

— Никъде няма да лягаме, глупачке, поне засега. Само ще се чукаме.

— Искам да кажа, че съм девствена.

Изгледа ме за момент усмихнат и изчезна.

Седнах и зачаках. Опитах се да анализирам състоянието си. Бях топла, възбудена в класическия смисъл на тази дума. Възбудена. Засмях се. Бях отнесла стотици шамари при произнасянето на тази дума, една от най-честите в моя речник, без да разбирам защо. Възбудена, колко демоде звучеше... Произнесох я съв-

сем тихичко, като наблюдавах движението на устните си в огледалото. Пабло ме е възбудил, колко забавно. Повторих го няколко пъти, докато си давах сметка, че съм хубава, много хубава въпреки пъпките на челото си.

Пабло ме бе направил възбудително хубава.

Той беше там с табла, пълна с разни неща, наблюдавайки как движа устните си. Може би ме беше чул, но не каза нищо. Пресече стаята и седна пред мен със скръстени нозе като индиец. Помислих, че ще ме ближе, в крайна сметка ми беше длъжник, но не го направи.

Свали гащичките ми, привлече ме грубо към себе си, като ме принуди да поставя задника си на ръба на канапето и ме разтвори още повече, като преметна краката ми върху облегалките на креслото.

— Хайде, започвай, чакам.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко искам да знам: чия беше идеята, как те сгащи Амелия, какво разказа на брат си, всичко. Започвай!

Взе една гъба от таблата, потопи я в легенче, пълно с хладка вода, и започна да я търка със сапун, докато побеля.

Бях започнала да говоря. Разказвах като автомат, докато той ме наблюдаваше и разпитваше какво станало след това.

— Добре... Не знам какво да ти кажа. На мен ми го каза Чело, но идеята явно бе на Сусана.

— Коя е Сусана? Една висока, кестенява, с много дълга коса ли?

— Не, тази е Чело.

— А, ами Сусана как изглежда?

Потопи гъбата в легенчето, докато се напълни с пяна.

— Ниска, много дребна, също кестенява, но по-светла, виждал си я у дома.

— Добре, продължавай.

Не можех да поЕярвам в това, което ставаше. Бе протегнал ръка и ме сапунисваше с гъбата. Миеше ме като малко дете. Това ме побърка напълно.

— Слушай, какво правиш?

— Не е твоя работа, продължавай.

— След като катеричката е моя, какво ще правиш с нея е също моя работа. — Гласът ми прозвуча смешно на мен самата, а той не ми отговори. Продължих да говоря. — Ами, изглежда, Сусана го прави много често, искам да кажа, че си мушка разни работи и разказала на Чело, че това, което най-много й харесвало, било флейтата. Тогава решихме да пробваме, макар че, честно казано, на мен ми се стори глупост, но го направих. А Чело не го направи, тя винаги се проваля накрая — и това е всичко. Вече го знаеш, няма нищо повече за разказване.

Постави точно под мен една хавлиена кърпа. Беше ми невъзможно да не се огледам.

— Как те гепи Амелия?

— Ами, като спим в една стая: тя, аз и Патрисия...

— Патрисия, тя и аз — поправи ме той.

— Патрисия, тя и аз — повторих след него.

— Много добре, продължавай.

— Мислех, че съм сама у дома, най-после един път в живота си сама. Добре де, и Марсело беше, също и Хосе, и Винсенте, но гледаха телевизия и тъй като имаше мач, реших,че... — Пабло извади ножче за бръснене от джоба на ризата си. — Какво ще правиш с това?

Погледна ме в лицето с най-невинно изражение, макар че прихвана здраво бедрата ми заради това, което щеше да прави.

— За теб е — отвърна. — Ще ти обръсна катеричката.

— Дума да не става! — С всичка сила се наведох напред, опитвайки се да стана, но не успях. Беше много по-силен от мен. — Да. — Изглеждаше все така спокоен, както винаги. — Ще ти я избръсна и ти ще ми позволиш. Трябва единствено да мируваш. Няма да те боли. Имам достатъчно опит. Продължавай да разказваш.

— Но... защо?

— Защото си много мургава, много космата за петнайсетгодишна. Нямаш катеричка на момиче. А на мен ми харесват момиченцата с катерички на момиченца най-вече когато ще ги боцкам пръв. Не се плаши и ме остави на мира. Това не е по-срамно в нрайна

сметка от това да си мушнеш една училищна флейта, била тя сладка или не...

Потърсих някакво оправдание каквото и да е.

— Но у дома ще разберат и щом ме види Амелия, ще го издрънка на мама...

— Защо трябва да разбира Амелия? Не вярвам да си правите разни неща по нощите?

— Не! — Такава истерия ме бе обхванала, че дори нямах време да се обидя от това, което ми каза. — Но тя и Патрисия ме виждат, когато се обличам и се събличам, и космите прозират.

Това ме успокои. Реших, че съм била страшно убедителна.

— А, добре де. Не се тревожи за това, защото пубисът ти ще остане непроменен, само мисля да избръсна устничките ти.

— Кои устнички?

— Тези тук.

Два пръста се потриха в тях. Бях решила, че ще направи точно обратното, но промяната ми се стори още по-страшна. Бях решила да не мисля, въобще да не мисля повече, защото, както се развиваха нещата, мозъкът ми можеше да се пръсне тази вечер.

— Разтвори ги ти с ръка, моля те... — Направих го. — И продължавай да разказваш. Какво направи, ко-гато те видя Амелия?

Усетих допира на студеното ножче и пръстите му, които опъваха кожата ми, докато аз продължавах да говоря, изстрелвайки думите като картечница.

— Ами, не знам... Когато си дадох сметка, тя вече беше пред мен, като крещеше името ми. Излезе тичеш-ком от стаята с чадър, като тресна вратата... — Ножчето се плъзна полека върху онова, което току-що бях научила, че се нарича също устни. Не чувствах болка, по-скоро бе странна милувка, но не успявах да отстраня от мислите си възможността да му се плъзне ръката. Почти не виждах лицето му, а само черната коса и наведената над мен глава. — И аз изскочих след нея. За щастие не отиде в хола, а направо се запъти към изхода о чадъра, защото, изглежда, се бе върнала за него. Тогава реших, че нямам никого другиго освен

Марсело и отидох да му разкажа, носейки все още в ръце флейтата... — Ножчето се плъзна навън, като докосна вътрешността на бедрото ми. — Той беше в стаята си, с куп книги върху бюрото и не зная какво правеше с тях. Много се смя и ми каза да не се тревожа, защото ще затвори устата на Амелия, която нямало да посмее да ме издаде заради парите, които му дължи, и ми говори като теб преди малко...

Мислех, че не ме слуша, че ме кара да говоря залудо, също както-,се опитваха да ме отвлекат на операцията от апандисит, но той ме попита какво точно ми бе казал Марсело.

— Ами, че това е нещо нормално, че всички мас-турбират и че нищо няма да се случи.

— Добре... — Гласът му стана по-гърлен. — А не те ли опипа?

Спомних си това, което каза преди малко по телефона: „Аз на твое място бих я чукал, без да му мисля”, и изтръпнах.

— Не... — Изглежда бе свършил с дясната страна, защото усетих ледени тръпки от ножчето по лявата.

— Никога ли не те е докосвал?

— Не. Ама ти какво си мислиш?

Намеците му ми се струваха не намясто.

— Не знам, след като толкова се обичате...

— Ти закачаш ли сестща си?

Отвърна ми с гръмогласен смях и се уплаших да не му потрепере ръката.

— Не, но сестра ми не ми харесва...

— А аз харесвам ли ти?

Приятелките ми казваха, че никога не трябва да се пита мъж направо за това, но не можах да го избегна. Той се отдръпна назад и ме погледна в очите.

— Да, ти ми харесваш, харесваш ми много и съм сигурен, че се харесваш също на Марсело и може би дори на баща ти, макар че той никога не би го признал. — Усмихна се. — Ти си специално маце, Лулу, апетитно и жадно, но в крайна сметка дете. Почти перфектна си. Ако ме оставиш да приключа, ще бъдеш напълно съвършена.

Точно в този момент въпреки необикновената ситу-

ация любовта ми към Пабло придоби определени черти. Тогава се появи надеждата и страданието. Думите му „ти си специално, почти съвършено маце” звучаха в продължение на години в съзнанието ми. От този момент нататък живеех, вкопчена в думите му като удавник за сламка.

Наведе се отново над мен и настоя с приглушен глас.

— Въпреки всичко, мисля, че някой ден трябва да опитаме тримата — брат ти, ти и аз...

Ножчето отново приплъзна навън, но този път от другата страна.

— Много добре, Лулу, готово! Не беше толкова ужасно.нали?

— Не, но много боцка.

— Знам, утре ще те боцка още повече, но ще си много по-хубава. — За момент се бе отдръпнал назад, оценявайки творбата си, предполагам, преди да се мушне между краката ми. — Красотата е чудовище, ненаситно божество, което трябва да умилостивяваш с непрекъснати пожертвувания, както казва майка ми...

— Майка ти е глупачка... — изтърсих аз.

— Без съмнение... — Гласът му не се промени ни най-малко. — А сега стой мирно, не мърдай за нищо на света. Приключвам.

Можех дори без да виждам лицето му, да си представя изражението му, защото всичко останало — гласът, жестовете, безкрайната му сигурност — ми беше много познато. Играеше си. Играеше си с мен и винаги му бе харесвало да го прави. Беше ми показал много от игрите, които знаех, и ме бе научил да хитрувам. Бързо ги бях усвоила и в някои от тях двамата бяхме непобедими. Той обичаше да хитрува и да печели.

Грабна един пешкир, потопи единия му край в друга паничка и разтърка пубиса ми, който бе непокътнат, така както бе обещал. Водата потече надолу. Повтори операцията няколко пъти, преди да започне да бърше полепилите се косъмчета. Знаех, че аз бих го направила много по-добре и по-бързо.

— Остави на мен!

— В никакъв случай. — Говореше съвсем бавно,

почти шепнешком, вглъбен напълно, с очи, впити в катеричката ми.

Целуна ме два пъти от вътрешната страна на лявото бедро. След това протегна ръка към подноса и хвана стъкленичкас кехлибарен цвят, която отвори, и потопи в нея показалеца и средния си пръст.

Беше бял, мазен и ухаещ крем.

Докосна с пръстите си току-що обръснатите ми срамни устни, като постави крем върху кожата. Побиха ме отново ледени тръпки и тогава си дадох сметка, че зимата още не бе свършила и че космите ми нямаше да изникнат така бързо. Нямаше да е особено приятно. Пабло събра спокойно всички предмети, които бе използвал в цялата операция. Постави ги отново върху таблата и я отмести настрана.

Тогава той също се отмести от дясната ми страна, като по този начин остави свободно огледалото, което стоеше между нас.

Устничките ми приличаха на купчинка зачервено и подпухнало месо. От двете страни на цепката се виждаха две бели черти. Видяното ми напомни Патрисия като бебе, когато мама й поставяше балсам, преди да смени пелените й.

Пабло ме гледаше и се усмихваше.

— Харесваш ли се? Чудесна си...

— Няма ли да го размажеш?

— Не. Ти го размажи.

Протегнах отворена длан, питайки се какво ли ще почувствам след това. Връхчетата на пръстите ми докоснаха размекнатия и хладен крем и започнаха да го разнасят нагоре-надолу, движейки се равномерно по плъзгащата се кожа, гладка, гола и топла, също както краката през лятото след кола-маска, докато разнесоха напълно двете продълговати бели петна.

След това не спрях. Изкушението бе огромно и оставих пръстите си да се плъзнат навътре — един път, два пъти — върху лепкавата и набъбнала кожа. Пабло се приближи, вкара съвсем полека пръста си, после го извади и мд го сложи в устата. Докато го смучех, го чух да мърмори „гопТно маце”...

Беше коленичил на пода пред мен. Хвана ме за

кръста, дръпна ме към себе си грубо, като ме свали от креслото. Ударът бе кратък. Той ме подхвърляше лесно, макар че бях и съм доста голяма.

Накара ме да се обърна с колене, забити в пода, с буза, залепена на седалката, и ръце, отпуснати на мокета. Не можех да го видя, но го чувах:

— Гали се, докато почувстваш, че свършваш, и тогава ми кажи.

Никога не бях си представяла, че ще бъде така, никога, но и не съжалявах. Ограничих се в изпълнение на нарежданията, които предизвикаха познати вече усещания, като се питах кога трябва да спра. Когато тялото ми се разтърси в екстаз, peiynx да проговоря:

— Свършвам...

Тогава той влезе в мен бавно, но решително, без да спира нито за миг. /

От момента, в който го каза, в който ме предупреди „само ще се чукаме”, бях решила да търпя, да понеса всичко, което можеше да ми се случи, без да отварям уста, да търпя докрая. Но болката ме разкъсваше, изгарях. Треперех и пот се лееше от мен. Беше ми студено.

Съпротивата ми бе мигновена.

Още преди да успея да разбера какво става, вече го молех да го извади и да ме остави поне за миг, защото не можех, не издържах повече.

Не отговори, нито ми обърна внимание. Когато го вкара целия, застина вътре в мен.

— Не спирай сега, патенцето ми, защото, като започна да се движа, ще те заболи.

Гласът му покоси и последните ми надежди. Нямаше смисъл да протестирам, но също така не можех да продължавам да стоя в същото положение. Не съм родена да понасям страдания, поне не в големи дози, не обичам. Така че реших да следвам нарежданията му отново. Опитах се да възстановя изгубения ритъм. Той ми налагаше друг ритъм отзад. Сграбчил задника ми, вкарваше и изваждаше члена си на равни интервали, като ме привличаше, отблъскваше и надяваше на горящия си пенис, който вече по нищо не приличаше на безобидна играчка, която бе изпълнила устата ми само два часа преди това, и още по-малко на вече известната сладка флейтичка.

Болката не спираше, но без да престава да е болка, като че ли се превръщаше в нещо по-различно. Продължаваше да е непоносима на входа, където ме изгаряше, и ми се струваше странно, че плътта ми не се разкъсваше, опъната до прозрачност. Вътре чувството бе различно. Болката се разпръсваше, за да се засили отново в момента, в който ме пронизваше, в който се движех с него, срещу него, когато движенията ми започваха да стават по-ефикасни.

Болката не прекъсна, продължих да я чувствам през цялото време, като пулсираше докрая, докато той свърши, след което нарасна и стана по-силна.

Когато почувствах последните спазми и краката ми спряха да треперят, Пабло се строполи върху мен, издавайки приглушен, остър и хрипав вик, а тялото ми се изпълни с топлина.

Останахме така доста време, без да се движим. Бе заровил глава във врата ми, покрил гърдите ми с ръцете си, дишайки дълбоко. Бях щастлива.

Отдели се от мен и го чух да се движи из стаята. Когато също се опитах да се раздвижа, разбрах, че всичко ме боли. Повдигнах се с труд, защото страхотни бодежи парализираха тялото ми от кръста надолу.

Той ми помогна да стана. Когато обвих с ръце врата му, за да го целуна, ме повдигна за кръста, постави нозете ми около тялото си и безмълвно ме обхвана с ръце^л

Излязохме в коридора, който бе дълъг и тъмен, класически коридор на стара къща, с врати от едната страна. Последната бе полуотворена. Влязохме, той запали светлината, след което ме постави на ръба на голямо легло. Свали полата и чорапите ми и ме бутна навътре, като отдръпна завивката. После съблече ризата си, единственото, което имаше върху себе си, и се плъзна до мен на чаршафите.

Нотките на семеййа интимност, леглото и собстве ната ми голота ме развълнуваха и успокоиха временно. Поне за момента странностите бяха приключили.

Сега ме целуваше и прегръщаше, издавайки странни

и забавни звуци. Решеше ме с пръсти , като опъваше назад косата ми и спираше от време на време, за да ме погледне. Бе опияняващо. Усещах студената му и твърда плът, гладките му гърди, въпреки разпространеното мнение косматите мъже винаги са ме отвращавали и чувствах интуитивно, че това ще тежи върху мен като проклятие, че всичко бе само увертюрата към една вечна и непрекъсната церемония на обладаване.

Тези мисли изненадаха и мен самата, докато се търкаляхме върху леглото, превърнало се в закътано и уютно местенце. Това ме накара да си спомня, че сега навън вероятно бе кучи студ, а аз бях на топло и сигурно местенце, ужасно приятно усещане.

В действителност не ме бе боляло толкова много.

Използвах една пауза, за да разпитам за нещо, което доста ме интересуваше.

— Тече ли много кръв?

- Въобще не кърви — изглеждаше развеселен.

— Сигурен ли си? — отговорът му ме бе объркал напълно.

— Да.

— За Бога!

Не бях кървяла въобще. Това бе ужасно наистина. Бе станало нещо толкова важно, решително, нещо, което никога нямаше да се повтори, и тялото ми не бе го удостоило нито с капка кръв, нито с един-единствен драматичен жест. Бях си въобразила нещо много по-жес-токо, отговарящо на патетичността на случая: цял кръвоизлив, припадък или нещо подобно, а само бях изпитала оргазъм. Наистина дълъг и различен оргазъм, дори болезнен по свой начин, но оргазъм в крайна сметка.

Той се хилеше, отново ми се смееше, а аз скрих глава в рамото му и отказах да споделям какво мисля. Протегна ръка към пода и взе пакет цигари.

— Едно фасче, както във френски филми? — Гласът му бе все още насмешлив.

— Защо казваш то^тва?

— Не знам... Във френските филми винаги пушат, след като се чукат.

— Защо винаги казваш „чукат” вместо „правят любов” както всички?

— Така ли? Кой тиеказвал, че всички казват „правя любов’?

— Ами не знам... Така казват. — Разбира се, че това бях приела сама. Беше допълнително удоволствие да пушиш, макар че не трябваше да го правя.

— „Правя любов” е галицизъм и звучи много прос-товато. — Тонът му бе станал съвсем поучителен. —

Освен това този израз е чужд и е равнозначен на испанския „играя на шикалки”, а не чукам. „Чукам” звучи истински, звучи добре. Освен това по звукопод-ражание прилича много на чук... Също и „еба” е хубава думичка, но в последно време не се употребява. Звучи демодирано.

— Като надървен...

— Точно като надървен и тая дума ми харесва. — Усмихна се, сигурно ме беше чул преди това. — В крайна сметка сексът, т. е. истинското чукане, не е непременно свързано с любовтта. В действителност това са две различни неща...

Тогава започна първият ни урок по теория.

Говори дълго сам. Едва се осмелявах да го прекъсна, но се стараех да запомня всяка негова дума, всичко, казано от него. Докато говореше за любовта, за поезията, живота и смъртта, за идеологията, за Испания, за партията, за Марсело, за секса, за възрастта, за болката и самотата, се опитвах да запечатам в съзнанието си всяка дума.

След това загаси последния фас, загледа ме странно, настойчиво като човек, който иска да изтрие от паметта си предишния образ, и ми каза нещо подобно на „Ами не ми обръщай внимание!”

Отхвърли завивката и започна да обхожда тялото ми с ръка. Наблюдавах я и в същото време гледах лицето му, красиво, прекалено красиво, голямо и умно, поне за мен. Бих го галила, целувала, хапала, бих го драскала. Не знам защо чувствах, че трябва да му причиня болка, да го нападна, да го унищожа, но ме беше страх да го докосна.

Отново ме облада, но по съвсем различен начин — нежно, бавно, възседнал ме, като се движеше внимателно, сякаш да не ми причини болка.

Усещането бе странно и сладострастно, почти се-

мейно. Постоянно ме молеше да отворя очи и да го гледам, но не можех най-вече когато вулвата ми започваше да набъбва, да се уголемява страхотно, налагайки ми глупавото задължение да наблюдават чудовищната й метаморфоза. Въпреки това се опитвах да го гледам и, отварях очи. Виждах го над мен, с лице, надвесено над моето, полуотворената му уста. Виждах тялото си, щръкналите ми зърна, трептящия си корем, както и неговия.

Виждах как се движи пенисът му, как се скриваше и появяваше отново между малкото останали косми по пубиса. Но самият факт, да наблюдавам това, което става, усилваше желанието и ме караше да затварям отново очи. Тогава чувах отново гласа му, зовящ да го гледам. Когато затварях очи и се вглъбявях, движенията му ставаха агресивни. Отпускаше се с цялата си тежест върху ми, възобновяваше болката, движейки се яростно, докато се подчиня и отворя очи. И всичко отново ставаше влажно и плъзгаво, вулвата ми отговаряше на повика, отваряше се и се затваряше, като стопяваше самата мен. Свършвах, чувствах, че свършвам, и оставях клепачите ми отново да се затварят и отново да се повтори същото.

Най-после той ми позволи да задържа очите си затворени и тогава свърших. Нозете ми се подгънаха, главата ми натежа и се чух да произнасям безсмислени думи, които по-късно не можах да възпроизведа. Цялото ми тяло се превърна в опънат нерв, податлив като струна на китара, който ме пронизваше до слабините, трептящ нерв, поглъщащ всичко в себе си.

Бе сладострастен, почти семеен акт. Когато останах без дъх и тялото ми отново щеше да стане предишното, той го извади, като застана на колене, и ми го вкара в устата.

— Лапни го целия!

Не успях да направя почти нищо освен няколко движения, защото ме държеше заклещена между краката си. Гълтах безспир онази лепкава и топла, едновременно сладка и стипчива течност с далечен привкус на декарствата, които правят горчив живота на щастливите деца. Гълтах и въздържах желанието си да кашлям, колкото повече навлизаше в гърлото ми тази гъста и отвратителна течност, на която никога не свикнах, нито ще свикна.

Несъмнено му харесваше. Докато слушах приглушените му стенания, тръснах глава, за да избегна гаденето, което ме разтърсваше. Опитвах да отделям колкотр се може повече слюнка, за да преглътна последната доза — също както с брюкселското зеле, което има вкус на развалено. Мислех си, че той ми харесва в крайна сметка. В съзнанието ми нахлуха вечно повтаряните думи от Кармела, една пелтечка, която майка ми бе довела в къщата, стара* грозница, воняща и склерозирала, съвсем побъркана, вечно повтаряща като призрак по коридорите: „Господ дава, Господ взема”, с „АВС” в ръка, отворен на страницата на некролозите и на „Благодаря, Свети дух”. Господ дава, Господ взема, той ми го даде, той ще ми го отнеме. Така да бъде, кръгът се затваря. Всичко започва и свършва в същата точка, харесва му и това е добре.

Първият урок по теория бе истински успех.

После пих литри вода. Винаги след това пия вода, но без никаква полза. Несъмнено това е единственото, което може да се направи, да пиеш вода. Обърнах се, спеше ми се. Той ме зави, легна на същата страна и като дишаше в косата ми, пожела ми „лека нощ”, макар че навън вече разсъмваше.

Заспах сладко и дълбоко като човек, прекарал един ден в планината. Не помня нищо друго.

Събуди ме светлината, а той не беше до мен.

Не вярвах, че се е изпарил, оставяйки ме захвърлена в ателието на майка си, където наистина не се чуваха шумове. Изглежда, никой не работеше. Колко ли бе часът?

Сигурно вече е много късно. Нямаше да успея да стигна и за третия час.

След малко дочух шум от стара несмазана ключалка — отваряше се врата. Можеше да е той, но можеше и да е някой друг. Покрих главата си с чаршафа и застинах неподвижно, когато дочух приближаващи се стъпки. Усетих тежестта на нещо, хвърлено ми отгоре.

— Никой не яде студени мекици... — Беше неговият глас. Подадох глава и го видях усмихнат на рамката на вратата. — Какво искаш да закусиш?

— Кафе с мляко — усмихнах се също. Никога през живота си не съм била толкова щастлива. Никога!

Изчезна. Облякох се бързо, бях гладна. Не спрях да дъвча, докато не погълнах седем големи и вкусни, все още топли мекици — едно от любимите ми неща, докато той ме наблюдаваше.

— Знаеш ли, майка ми се впряга ужасно, че ни харесват повече мекиците от поничките, защото казва, че цапали повече, тъй като били по-мазни. Разбираш ли? — Смеех се сама. — Казва още, че мекицата можела да се яде с две пръстчета, винаги употребява умалителни. Така изглежда по-фино, но да ядеш мекици на публично място, макар и с две пръстчета... — Не можах да продължа, задавих се, сълзите ми бликнаха от смях, той се смееше заедно с мен.

— Много си умна, Лулу...

— Благодаря. — Докато отговарях, разбрах, че все пак ще трябва да се върна в реалния свят. — Колко е часът? — В действителност предпочитах да не го зная.

— Един без двайсет.

— Един без двайсет! — Краката ми се разтрепериха, щеше да стане огромен скандал. — Ама аз трябваше да ходя на училище днес!

— Реших да те извиня, защото снощи се държа много добре. — Смееше се и разбрах, че за него няма никакво значение нито училището, нито отсъствията. Един ден по-малко.

Може би беше прав, не беше толкова важно.

Наистина Чело щеше да ми помогне — винаги го правеше. Щеше да разкаже на майка ми, че трудно ме е събудила и техните са решили да ме оставят да поспя. С учителката щеше да е по-трудно. При всички случаи рисковете бяха по-големи.

— Ще разкажеш ли на Марсело?

— Не, защото ще пукне от завист. — Усмихна се, като че ли на самия себе си, по странен начин. — Освен това онова, което правихме, може да подкопае устоите на режима...

Излязохме, беше чуден ден, студен, но безоблачен. Слънцето топлеше, макар че бе зима. Помолих да ме заведе до училището, защото трябваше да видя Чело

и да си подготвя алиби, преди да се върна у дома.

През цялото време шофира мълчаливо, а и аз нямах желание да говоря. Но когато спря от другата страна на улицата, срещу оградата, се обърна към мен:

— Искам да ми обещаеш нещо — гласът му изведнъж бе станал сериозен.

Поклатих утвърдително глава.

— Искам да ми обещаеш, че каквото и да става, винаги ще помниш две неща. Обещай!

Отново потвърдих.

— Първото е, че любовта и сексът нямат нищо общо...

— Това вече ми го каза снощи.

— Добре. Второто е, че снощи бе любовен акт. — Погледна ме с особена сила в очите. — Така ли е?

Замислих се за миг, но напразно. Не знаех какво иска да каже с това.

— Не те разбирам.

— Няма значение, обещай!

— Обещавам.

Усмихна се, целуна ме по челото, отвори вратата и се сбогува с мен.

— Сбогом, Лулу, бъди послушна и не порасвай.

Не разбрах нищо и отново се почувствах зле като бяло агънце с розова панделка на врата.

Не знаех какво да отговоря. Накрая се измъкнах от колата, без да кажа нищо. Закрачих бързо към оградата, не погледнах назад. Видях Чело, която гледаше с учудване. Фиатът на Пабло се загуби между останалите коли.

Все още не бях на себе си.

— Ама ти откъде се взе? — попита ме Чело с любопитство, сигурно преживяното бе изписано на лицето ми.

Разказах й историята наполовина, като изпуснах голяма част от подробностите, а тя ме наблюдаваше каго хипнотизирана. Опитваше cejja ме прекъсне, но аз не й разрешавах. Правех се, че не забелязвам непреки снатите й възклицания, и продължавах да говоря. Колкото повече говорех, толкова повече избледняваше неприятното чувство, възвръщаше се радостта и задоволството от мен самата.

Изведнъж спрях, кракът ми се плъзна в трапчинката пред едно дърво и аз залепих носа си в акацията. Съвсем обичайно за мен, тъй като нямам рефлекси.

Тя ме наблюдаваше мълчаливо. По лицето й се изписа познатото изражение. Беше ми сърдита без причина.

— Добре де, ама как го направихте?

— Нали ти разказах вече, бях на четири крака, не точно на четири, защото ръцете ми не бяха опрени на пода...

— Това не ме интересува. Това, което искам да знам, е как го направихте.

— Ами нали това ти разправям. Не те разбирам.

— Пиеш ли хапчета?

— Не... — Изведнъж се втрещих. Ами, разбира се, не пиех хапчета, не ми бе хрумвало дори. Защото не съм помислила за неща от този род, докато бях с него.

— Той сложи ли си една гумена шапчица? — Очите й блестяха като на следовател.

— Не, не знам, не съм забелязала, не видях...

— И не те интересува?

— Не.

— Ти си като коза! — Беше ядосана, ставаше все по-бясна, докато на мен не ми пукаше. Нито бях разтревожена, нито мислех да се притеснявам. Въпреки това нейните истерични изблици ме впрягаха. — Ти ... ти си като мъж! Интересува те само удоволствието, без да мислиш за нищо друго. Не разбираш ли, че те е омотал? Той е старец, Лулу, старец, който те е преметнал. Ще го гониш сега! Знаеш ли какво казва майка ми? Мъжете само се забавляват...

— Стига! — Този път аз бях бясна. — Не трябваше да ти разказвам. Нищо не разбираш!

— Нищо ли не разбирам? — крещеше насред улицата и хората се спираха да ни гледат. — Ти си тази, дето не разбира нищо, ти се държиш като глупачка.

Ти, Лулу, извинявай, сестро, че ще ти го кажа, но в теб няма и капчица чувство...

Обадих й се, преди да е излязла за работа, защото ми е приятелка, най-добрата ми приятелка, и защото я обичам.

4. Възрастите на Лулу

Продължаваше да плаче, хълцайки и подсмърчайки.

Успокоих я. Казах й, че началникът на комисията е простак и че няма право да сменя датата на изпита, както и че съм сигурна, че този път ще го вземе, макар че не беше истина.

Аз също се чувствах самотна тази вечер и не можех да продължавам така. Щях да се обадя на Пабло, все щеше да вдигне слушалката. От извинението беше минало малко време.

Накрая й предложих класически план.

Ако Патрисия се съгласеше да спи у дома, за да гледа И нес, щяхме да отидем да хапнем като две добри чревоугоднички, след което да си пийнем, докато се развеселим, да се посмеем като две луди щастливки. Ако все още ни оставаха сили, можеше и да пофлир-туваме в някой модерен бар, да се посваляме като две доволни от живота курви, защото утре е нов ден.

Каза, че идеята й харесвала.

Вечерта бе истински провал. Наистина хапнахме най-различни неща, стотици калории заедно с хляба, но това не промени настроението ни.

Освен това пиенето ни натъжи. Беше тъпо, сълзливо напиване. Чело не знаеше какво ще прави, ако я скъсат на изпитите след толкова години. Аз бях изоставила Пабло, за да разполагам със собствения си живот, и също не знаех какво ще правя.

Всичко ми досаждаше.

Пиехме мълчаливо, всяка вглъбена в собствените си проблеми. Очите на Чело все още блестяха. Когато станах, сълзите ми бликнаха. Чашата ми бе наполовина изпита. Казах да тръгваме, защото бе тъпо.

Никога не плача на публични места. Владея се.

Когато излязохме, мислех да се върна, след като оставя Чело у тях. В ония дни животът ми се разкъсваше между две неща: да реша да се върна и да реша да не се върна. Двете се редуваха непрекъснато.

Беше много късно, но улицата бе иълна с хора, които се смееха на групички, разхождаха се напред-на-зад с надеждата да зърнат някоя свободна маса. Бяха изнесли пиенето си на тротоара, за да гледат и да бъдат виждани, обикновени хора, които, изглежда, добре се забавляваха.

Все още бе много топло, като че ли лятото нямаше край.

Чело живееше все още в квартала на нашето детство. Поехме по една позната за двете ни улица, широка и елегантна, иривидно пуста, но те бяха там.

Стояха скрити във входовете, пременени и полюш-кващи се на острите си токчета, с лъскави и тесни панталони — чудновати синтетични леопарди върху учудващо гладка повърхност, с огромни деколтета, с тоалети от страхотни платове, силно начервени устни, изкуствени мигли, напластени с аркансил в различни цветове и инфантилни прически. Очевидно бе отминала модата на лъвските гриви и сега се носеха опашчици с ластик и украшения в различни цветове: главите им бяха покрити с пеперудки, щипки, ябълчици.

Подчинена на неконтролируем импулс, намалих хода и почти се прилепих до тротоара. Чело каза нещо, но не й обърнах внимание.

Тогава го видях нагоре по улицата, почти на ъгъла с улица „Алмагро”, облечен в нещо подобно на оранжева пижама, черен широк колан, украсен със златни синджирчета и парички. Стоеше в средата на една групичка и раздаваше целувки. Беше със същата неповторима грива.

Доближих се до него, като го извиках през прозорчето.

Ели се обърна, замисли се за миг, докато ме разпознае — обикновено не шофирах аз, а Пабло, — и тръгна към мен, като размахваше ръце.

— Дулу! Каква радостна изненада!

В колата, паркирана до моята, добре облечен мъж, с вид на издигащ се в службата чиновник, а може би и щастлив баща на семейство се пазареше дискретно с двама травестити — единият, висок и едър, другият Дребен, с детско лице.

Ели ми залепи две звучни целувки, на всяка буза по

една. След това възбудено поздрави Чело. Нямаше добър вид, изглеждаше състарен. Аз и Пабло винаги се тревожехме за него, защото предчувствахме, че ще свърши зле.

— Какво правиш тук? — Година преди това може би бе заминал на юг. — Мислех, че си в Севиля.

— Ай! Не ми напомняй. — Отметна с ръка косата си назад, ноктите му бяха лакирани с бял перлен лак. Никога не го бях виждала такъв, може би си въобразяваше, че го правят по-млад. — Севилците са ужасни... севилците не са за мен. Много скоро ми омръзнаха, а и беше ми мъчно за тук, за атмосферата, кой знае. Освен това съм отново влюбена, неизбежно е, нали знаеш.

Беше снижил гласа си, за да ми направи самопризнание, като че ли това обстоятелство можеше да обясни преместването му. Съобщи го с нежен и срамежлив тон, почти смирено.

Каква лисица си станал, помислих си. Когато говореше за любов, забравяше, че в действителност е мъж.

Чело го поздрави шумно, като каза, че трябва да се пази, защото мъжете са много лоши. Ели се съгласи, но добави, че въпреки това не може да живее без тях, което Чело безмълвно прие. Слушах ги, като се стремях да не пропусна сделката, която сключваха до мен. Помислих, че ще трябва да отместя колата, за да могат да излязат, но и тримата се настаниха на задната седалка, като клиентът седна в средата, и започнаха да се опипват.

— Ей! — Силният южен акцент на Ели ме накара да се обърна към него. — Видях твоето момче по телевизията преди два месеца в Севиля. Сега много се появява...

Потвърдих с глава усмихната. Пабло беше вече на 42, но за Ели щеше да е винаги „моето момче”, както и за Милагрос, червенокосата, бе очевидно момичето на Пабло. Другото не ме изненада, изглежда, изведнъж той бе станал на мода.

— Ама защо винаги говори за оня поп?

— За какъв поп? — Не разбрах. Освен това в последно време се опитвах да не гледам Пабло по

телевизията. Останалите участници в разговора, в дебатите или в програмата бяха такива простаци, че излъчването, интелигентността и жлъчната полуус-мивка на мъжа ми ми припомниха, че го обичам, че го желая страхотно въпреки всичко. Това усилваше намерението ми да се върна, караше ме да линея по розовата панделка и нежния овнешки нрав, който притежавах адфодължение на толкова години.

— Ами за оня поп, дето е мъртъв от толкова години. Сега не си спомням името му за Бога. Трябва да знаеш кой е, имаше нещо с една монахиня. Тя ми допада, сигурно е много добра и умна жена.

— Ама коя монахиня?

— Коя може да бъде? Оная с трапчинките, светицата от Авила...

— А, свети Хуан...

— Точно така, свети Хуан, не знам кой си, винаги говори за същото. Не ми е ясно как не се отегчава. Ама, разбира се, оня ден беше много интересно. Излезе един янки, който разправяше, че ония, дето се наказвали с камшик, за да се изпразнят, били мазохис-ти, разбираш ли? — Потвърдих с глава, знаех за кой простак ми говореше. — На мен ми се стори много симпатичен, каза много смешни работи, но твойто момче се ядоса много, дори бе груб с него. Аз бях очарована, знаеш, че Пабло ми харесва, когато е ядосан, става много го.тин. Освен това белите коси му придават особен чар, не знам точно какъв, но изглежда чудесно.

Съседът ми бе доста зает. Беше пъхнал ръце под дрехите на двамата придружители, за да извади членовете им, които задържа за миг в дланите си, като ги гледаше с преценяващо око. Единият от тях, дребният с детското изражение, имаше впечатлителен член. Другият, висок и забележителен, с физика на манекен от списание, истински паун с пера, имаше съвсем малък, глуповат и сбръчкан член. По всичко личеше, че това бе най-мизерното и нещастно нещо, което притежаваше. Човек никога не знае, бе помислил сигурно и неговият клиент, защото издаде кратък възглас на изненада и радост, преди да започне да ги гали, без да

дискриминира никой от тях. Всички бяха божи създания в крайна сметка, а и те правеха същото с него, като не преставаха да се целуват в устата. Ели ме попита нещо, което не чух. Повтори на по-висок глас въпроса си.

— Къде е Пабло, питах?

— Наистина не знам. Вече не живеем заедно.

Ако му бях казала, че земята се разтваря под краката му, нямаше да се изненада повече. Замлъкна, гледайки ме в очите, без да знае какво да каже. След това приближи глава до моята предпазливо.

— Не е минал на отсрещния тротоар, предполагам, нали?

Засмях се. Там щеше да го очаква вече Ели, за да бъде пръв. Усетих, че беше разочарован.

— Не, съжалявам, но мисля, че не, ходи с някаква червенокоса.

— По-млада от теб сигурно.

Замалко щях да го пратя на майната, но се сдържах.

— Да, по-млада от мен.

— Значи Пабло те е оставил заради някаква червенокоса.. .

— Не — опитах се да говоря бавно, наблягайки на думите. — Аз го оставих, а той след това тръгна с червенокосата.

Бях сбъркала в предишните си оценки. Сега ме гледаше много по-учудено отпреди, с извита глава, усмихвайки се жлъчно.

— Ти си оставила Пабло? — Той също наблягаше на думите. — И мислиш, че ще ти повярвам, че ти си оставила Пабло, ли?... Хайде де, Лулу!

— Ходи се шибай в задника!

Това бе всичко, което бях способна да му отвърна.

Бях бясна и не желаех да ме вижда тоя педераст да плача. На мен ще казва: „Хайде де, Лулу!” Да те вземат мътните! Ходи да се шибаш в задника и дано да ти го спукат най-после! Гледаше ме като луд. Обикновено отговаряше: „Много благодаря и Господ те чул!”, което ме разсмиваше, но тоя път разбра, че бе сериозно. Запалих колата и замалко щяхме да се блъснем в тази отзад. Добре че бе прибрал стоката си и потеглил бавно. Отляво започна раздвижване. Чиновникът, об-

лечен в тъмносиньо, бе поставил отгоре дребничкия и всеки момент щеше да му го надене, докато другият го обработваше с ръка. Съжалих, че ще изпусна най-хубавото.

Чело ме гледаше уплашена.

— Какво ти става? — Не отговорих. — Ама... защо си такава? В края на краищата Ели винаги е бил влюбен в Пабло, нали, поне той така казва? Моля те, Лулу, внимавай! Ще се пребием...

Подкарах като бясна, минавайки през светофарите, без да ги забелязвам, с пълни със сълзи очи.

Когато излизах от нас, не успях да намеря бялата си блуза.

Една нощ, почти година след първата ни среща, Пабло се появи вкъщи с него. Беше давал автографи на панаира на книгата — задължение, което презираше, и Ели го беше намерил с една от книгите му в ръка. Останал да му прави компания целия следобед, защо-то както обикновено никой не се бе появил в павилиона. В отговор Пабло го поканил на вечеря и сам я бе приготвил. Носеше фланелка в бледорозов цвят с много тънки презрамки и много фина дантела покрай деколтето — фланелката ти е чудесна.

— Подарявам ти я. — Беше много смешен с една от престилките ми, готвейки равиоли. — Сериозно, Лулу, вземи я, имам съвсем същите в различни цветове.

— Ще ми е малка сигурно, много по-цицеста съм от теб...

— Ай, не си въобразявай!

— Хм... Но би могъл да ми кажеш къде си я купил, защото много ми харесва.

Така че решихме един ден да ходим по покупки следобед.

Първо закусихме понички със сметана, защото му харесвали ужасно, след което ме заведе на четири места. Само едното бе истински магазин с врата откъм улицата и осветена реклама, с продавачки и всичко останало, както е редно. Другите бяха три апартамента, разположени близо до площад „Пуерта дел Сол”, като последният се намираше на шестия етаж, и то без асансьор.

Когато пристигнахме там, нямах никакво желание да се кача.

Бях купила вече бельо с килограми. Пабло ми беше дал доста пари, защото знаеше слабостта ми, и аз наистина се бях забавлявала доста, като пробвах малки престилчици от брилянт в комплект с боне, корсети, които се закопчават на кръста, но отворени отдолу. Ели ме съветваше: „Този ти отива, купи си нещо в черно, резултатът е много добър...”

Дори не му обърнах внимание и вероятно се бе отегчил с мен. Не си купих нищо в черно, нито в червено. В действителност бих искала да имам един от ония крещящи колани, но Пабло се ужасяваше от такива неща и затова предпочетох бялото, бежовото, розовото и жълтото, както и нещо средно между бански костюм и фланелка в бледорозово, цялото във връзчици и дупки, ужасно неудобно, но забавно заради необикновения му вид.

Не ми се щеше да се качвам на шестия етаж пеша, но се качих, дишайки тежко по дървените стълби, които миришеха на белина. Качих се, за да не разочаровам Ели, който ми каза, че това място, на което нямаше дори надпис на балкона, нито желязна дебела врата, било най-доброто и затова го бил оставил за накрая.

Стопанката имаше вид на фламенка, с боядисана в гарвановочерно коса, опъната назад и хваната на кок точно на тила. Веждите й бяха оцветени в светлосиво, клепачите в тъмносиньо, а червилото приличаше на онова, което Ели обичаше да употребява — кървавочервено. Лицето й приличаше на физическата карта на страна с много насечен релеф.

Попита ме дали съм андалуска.

Когато й отвърнах, че не съм, ме погледна малко разочаровано. След това поиска да узнае къде работя. Не знаех какво да й отговоря. По онова време продължавах да се разправям с Марсиал и предполагах, че това не би я заинтересувало кой знае колко. Ели ме извади от неудобното положение, като започна да й обяснява, че съм порядъчна жена.

Не й харесах, незнайно по каква причина.

Въпреки това дебелата като тюлен и облечена в пенюар на щампи жена ни поведе през един дълъг корицор към нещо, което, изглежда, беше единствената, гледаща към улицата стая на къщата. Оказа се доста обширен салон с две остъклени витрини и тезгях с лампи в ъглите, в които освен дрехи можеха да се вид^Лт редица неща, предназначени за удоволствие.

/Веднага я съзрях окачена на една закачалка.

/ Беше малка, бяла, почти прозрачна, с две малки реверчета, обточени с къдри. Точно под тях две пеперуди държаха гирлянд от малки цветя, бродирани с копринени конци и украсени с перли. От двете страни на бродерията имаше четири много фини басти и нищо повече. Ръкавите бяха къси, буфан, и завършваха с ивица от плат, украсена със седефено копче. Блузата бе много къса, закопчаваше се отзад с розови копчета, като последното, което беше на нивото на кръста,не се забелязваше от панделката, прикриваща илика върху ивица, по-широка от тази накрая на ръкавите.

Беше като дреха за новородено, но с размерите на единадесет-дванадесетгодишно момиче.

Когато се извърнах назад, държейки я в ръка, Ели ме гледаше учуден. Жената — не, за своите години вероятно бе видяла много неща.

— Харесва ли ви?

— Много, но не мога да я взема, защото е малка. Нямате ли по — голяма?

— Не. Беше поръчана, но не дойдоха да си я вземат.

— Кой я поръча?

Изведнъж ме завладя някакво глупаво любопитство.

— О, не знам как се казва, някакъв господин на около 45 години, с каталонски акцент.

— С момиченце ли дойде?

Жената явно се ядоса.

— С какво момиче?

— Ами по размера се вижда, че тази блуза е за момиченце, нали?

— Той донесе размерите на лист хартия, а аз никога не задавам въпроси. Слушайте, не ме интересува за кого е била блузата. Само знам,че не си я взеха и че" трудно ще я продам. — Загледа ме с уплаха и се обърна

към Ели. — Слушай, тая не е ченге, нали? Не вярвам да си такова копеле да ми водиш тук ченгета. Казвай!

Той отрече и аз се намесих:

— Съжалявам, беше чисто любопитство.

— Дрбре... — успокои се тя. — Можем да ви я ушием, ако желаете.

Поклатих одобрително глава и тя излезе през вратата, уверена в добронамереността ми, като каза, че отива да потърси сантиметър.

Ели се приближи, взе блузата в ръце и я загледа продължително.

— Харесва ти, нали?.

— Да, а и на Пабло ще му хареса, сигурна съм, повече от всичко друго, което видяхме тук.

— Това ли? — Беше наистина учуден. — Сигурна ли си? Не бих си го и помислил, твоето момче е по-голяма свиня от това, което си мислех.

Жената със сантиметър в ръка слушаше разговора ни от прага на вратата. Поръчах й три еднакви блузи, което я учуди още повече. След като ми поиска предплата, каза, че мога да ги взема след петнадесет дни. Ели, който беше поръчал нещо като кимоно, късо и черно, с нарисувани цветни дракони (смяташе го за много елегантно, макар че бе ужасяващо), ми предложи да вземе и моите блузи. Когато протегнах ръка към домакинята за сбогуване, тя ме хвана за раменете, целуна ме по двете страни и неочаквано ми заговори на ти.

— Ако следващия сезон имаш нужда от работа, ела да ми кажеш. Можеш да изкарваш добри мангизи, защото сега отново са на мода брюнетките, най-вече през лятото. Знаеш ли, изглежда, странно, но северня-ците, белгийците, германците, а дори и французите, които са така близо до нас, харесват мацки като теб.

На французите ще трябва да казваш, че си андалуска, но както и да е... — Спря, за да ми се усмихне, като реши, че правилно е разгадала изражението върху лицето ми. Не бях нито ядосана, нито обидена, единствено не можех да повярвам. — Не си прави илюзии, скоро ще те остави с тия негови прищевки... Хубава си, много си хубава наистина, а и той не ще да е много стар все още. Но колкото повече старее, толкова

повече ще му харесват ио-младички, руси и слаби хубавици като оня каталонец, дето се мъкнеше с дъщеря си, свинята му със свиня. Какво красиво дете, бе срамно да ги гледаш... Не разбирам защо е избрал теб, макар че не го познавам, не го разбирам. Има толкова много мацки, които са като „кърмачета”, а ти, която си толкова млада, изглеждаш на много повече, не разбирам. — Сега ми говореше със симпатия като възрастна леля, загрижена за бъдещето ми. — Както и да е, ела при мен, ако имаш нужда от работа...

Бях се замисляла често за това, но никога не му отдавах голямо значение. Казах го и на Ели, когато излязохме на улицата. В крайна сметка Пабло ме познаваше от бебе. Бе играл много пъти с мен като малка и може би ме смяташе все още за дете. Не беше никак трудно, но в действителност смятах, че не правя нищо,за да заздравя това впечатление у него.

Ели ме гледаше, без да разбира какво говоря. След силни протести от рода на „Ама на колко години смяташ, че съм аз”, „Като че ли съм някаква бабичка”, „На мен не ми минават тия”, го завлякох да хапнем по един бульон, разсъждавайки, че след като се отдадеш толкова години на проституцията, понякога се случват и такива тъпи неща.

Много пъти бях мислила за всичко това, но онази вечер, докато шофирах като бясна, думите на жената и на Ели — „много по-млади от теб, разбира се” — се забиваха в мозъка ми като игли, дълги и болезнени игли.

Бялата ми"блуза не се появи, единствената, която беше останала, другите се бяха изпокъсали, а и на тази не й оставаше много живот. Беше издържала пет години, почти шест, не беше зле. В началото реших, че изчезването й е добро предзнаменование. Пабло я беше скрил, за да я задържи, тъй като не си отивах завинаги. В действителност не знаех защо го напускам, но може би тя я носеше сега, моята блузка на новородено, и сигурно й стоеше псг-добре, отколкото на мен, защото беше по-млада.

Когато стигнахме, Чело ме накара да се кача, защото не можело да се прибирам в такъв вид у дома. Дори

бях малко изплашена. Винаги съм мислела, че подозира, че съм луда или малко чалната, както би казала. Касетата бе в калъфката си върху телевизора, забеля-зах я още щом влязох. Чело ми каза, че ще се изкъпе и попита дали не искам също един душ. Казах й, че не желая, защото само това мщЛипсваше да започне и тя да ми се лигави. Последния път приех, когато отидохме да вечеряме заедно, и след това ми костваше доста труд да я прогоня.

— Смешно е — беше казала. — След толкова време отново ти се окосмява катеричката.

Сипах си чаша алкохол и взех касетата. На калъфката се виждаха три загорели, здрави и жизнерадостни тела, а отляво — изправен много красив мъж с бяла хавлиена кърпа около бедрата и друга на раменете. Беше Лестер, но аз още не го познавах. До него имаше друг тип, по-висок и още по-красив, кестеняв, усмихнат, впечатляващ с избелелите си дънки. Стори ми се най-красивият мъж, който бях виждала в живота си. Дребна руса жена, с приятно изражение, напълно гола и седнала на стол, допълваше композицията. Над главата й имаше символ, който не разбирах: три преплетени кръгчета, първите две със стрелка, а третото с издължен кръст.

— Чело, какво е това?

— Кое? — помита, прекосявайки гола стаята, за да се приближи. — А, това е един филм, който Серхио донесе вчера, но не го гледахме, защото... защото не знам за какво става дума... В гласа й звучеше лек оттенък на извинение.

Погледнах я настоятелно.

Върху лявото си бедро имаше продълговата следа от одраскване. Макар че бе застанала нарочно с гръб към светлината, успях да различа и други следи по цялото й тяло. Бяха пресни.

Погледна ме в очите и сложи ръка на рамото ми.

Знаеше какво мисля, но нямаше да направя никакъв коментар по този повод. Безсмислено е след толкова години. Щеше отново да ме убеждава, че било случайно и че повече никога нямало да се случи.

Пабло никога не ме беше бил.

— Слушай, Чело, ако нямаш против, ще си изпия чашата и си отивам. Много съм уморена, а е и късно...

— Добре. Прави каквото знаеш — прекъсна ме тя, преди да довърша фразата си. Беше ми обидена. Тя имаше този навик. Бях свикнала с нейния начин на мислене, с нейната двойствена, сълзлива и нерешителна концепция за приятелството. Снощи дежурният келнер й бе дръпнал хубав бой, а сега й бе необходима нежност и успокоение, нещо деликатно и фино, истинско сексуално удоволствие, както тя казваше. Изглежда, че част от играта й се състоеше именно в отпускане и гальовност, в стичащи се сълзи по посинялата й кожа, във въздишки, които да впечатлят всяка непосветена девица, истински антипод на звяра, обладал я часове преди това, защото този беше начинът й на действие. Бях наблюдавала веднъж увертю-рата: провокираше и ги обиждаше, като малко по-малко отпускаше края, докато захапят. А те винаги влизаха в капана, защото тя гледаше да ги избира достатъчно неопитни и от един и същ социален слой — келнери, мотористи, пикола, току-що пристигнали в Мадрид, все още неопитни, както неопитни бяха и момичетата, щом можеха да приемат лъжите й за изнасилване и болезнени белези. На мен не се опитваше дори да ми намекне, когато се случваше да прецени зле и мъжът се окажеше по-неу-държим от предвиденото, защото имаше и такива, които си правеха това, което си бяха наумили.

Тя се опитваше да отмъсти за пълното ми безразличие към нейните хитрини, напомняйки, че не съм чувствителна, без това да може да ме обиди след толкова години.

Чух хлопването на вратата и шума от течащата вода от душа. Все още държах касетата в ръка, заинтригувана от непознатия знак на нея.

Приближих, се до вратата на банята и подвикнах:

— Може ли да я взема? За касетата става въпрос?

Не отговори. Повторих и потретих въпроса си.

— Прави каквото знаеш! — явно бе сърдита.

Поставих касетата в чантата си и излязох безшумно.

Вече започвах да си мисля, че може би не се държах като истинска приятелка, а тя бе способна да атакува внезапно и неочаквано.

Бяха наистина по-скоро вълнуващи, отколкото красиви. Вълнуваща бе всепоглъщаща-та им плът, бронзовата им кожа, гладкият и твърд корем, късата коса, красота, завоювана милиметър по милиметър с много пот, за да може да се удължи юношеството им над двадесетте години, а може би над тридесетте. Бяха пораснали младежи, големи деца, малка група от отегчени млади хора. Колко са самотни, помислих си. Отегчават се, горките, и се забавляват по единствения познат начин — с големите си щръкнали членове, единствената играчка, с която разполагат, галят се, целуват се, но никога в устата. Харесват се и не могат да го избегнат. Изненадващо ги виждах да опипват мускулите си, сравнявайки ги с тези на седналия до тях, когото поглеждаха под очи по време на играта. Бяха вълшебни, вълнуващи и бих искала да ги удовлетворя, да ги взема в ръце и да ги прегърна, защото ми вдъхваха майчинско чувство, вълнуваха ме до болка. Бяха така красиви и съвършени, макар че вероятно биха ме отблъснали, биха отхвърлили ласките и любовта ми. Биха ми казали: „Остави ни на мира, вече сме големи, знаем сами да се забавляваме, по наш вкус.” Надменни егоисти като всички младежи, глупави деца, които се връщат към игрите си, да се яздат един друг. Беше вълнуващо да ги наблюдаваш, банда от непоправими луди-млади, които разменяха ролите си, като се смееха и провокираха, дори отблъскваха понякога. „Ах, остави ме, сериозно ти говоря, не те искам, не е добре.” Един от тях, роден комедиант, гледаше останалите с изплашени, страхливи очички. Той не искаше и те се въргаляха пред него, очарователни, забавни и двамата. Галеха се взаимно, бяха многс красиви. Изправени, с едната ръка, отпуската покрай тялото, а другата, протегната към тялото на другия, с пръсти, забити в окосмения триъгълник, се опипваха и възбуждаха взаимно, докато малкият