Възрастите на Лулу

страхливец, закрил с ръка очите си, поглеждаше през разтворените си пръсти. Какъв дявол! „Ще ти покажем и на теб, да, ще ти покажем, няма какво да се инатиш!” Двамата се смееха гръмогласно. Колко вълнуващи бяха! Едно русо и дребно момиче пляскаше от удоволствие. Не обръщаха внимание на русата хубавица и така трябваше, разбира се. Макар и от разстояние, се съгласих с тях. Трябваше да я пренебрегнат. Какво търсеше тя в техните игри? „Ще се напишкам, о, какъв ужас!” Как можеше да бъде толкова вулгарна тая мацка. „Ще се напишкам” — все повтаряше, а те я гледаха внимателно. Нормално е, помислих, толкова са млади и неопитни, а изпитват и любопитство към другия пол. Тя беше вулгарна, наистина вулгарна. Комедиантът махна ръка от лицето си, какъв очарователен жест, защото също искаше да разбере какво става, а тя повтаряше, че ще се напишка. Другите двама, изправени, също я наблюдаваха. Единият, облегнал глава върху рамото на другия, галеше гърба му със свободната си ръка. Какво гальовно момче! Другият се правеше на мъж, той беше петлето и сам бе подхвърлил идеята. Ела тук и застани пред мен. Тя се подчини. Какво очарование, толкова млад и вече имаше данни да бъде лидер, като показваше твърдостта на характера си. Сигурен в себе си, се усмихна на приятеля си: „Остави ме замалко, ще продължим после играта. Чакай и ше видиш, че имам гениална идея.” Тя вече бе застанала пред него, слаба и нежна. Колко странно, помислих, в северните страни момчетата порасват преди момичетата. Той я повдигна без усилие, беше много лекичка. Хвана я за коленете и разтвори ръцете си, като я вдигна високо. Колко си лош, вече разбирам. Момичето загряваше бавно, до-като аз бях разбрала вече намеренията на момчето. „Разбирам, искаш да направя пиш сега тук.” Агънцето се опита да се измъкне, но босът я задържа. Тогава му каза, че ще се стиска още малко, защото след това било по-сладко. Гледай ти какво желание имаше това момиче — да играе главната роля! Накрая не успя да изпълни казаното, натисна корема си с ръка и се изпика върху нещастника, който с такъв интерес я бе

наблюдавал преди това, но си го заслужи заради хитрините. Останалите се смееха, беше шега, само една шега, достойна за годините им. Как се забавляваха, бяха очарователни. Чудесно бе да ги наблюдаваш как се смеят. След това застанаха отново един до друг, а тя се търкаше безсрамно в двамата. Тогава момчето се опита да се изплъзне, какъв наивник, но лидерът го сграбчи за кръста. „Не помниш ли, че ще ти го направим и на теб? Сега, сега веднага!” Телцето му трепереше, но всичко беше чиста комедия. Правеше се, че не иска, оставяше се да го галят по гърдите, по члена с примирена физиономия. Беше вълнуващ в тази си поза. Лидерът го повдигна и го постави на канапето, за което получи поздравления от приятеля си, който го обожаваше. Той потриваше ръце, защото също щеше да се позабавлява, нали затова бе заложил на печелившия. Бунтуващият се застана на пода на четири крака. Петленцето подпираше замислено брадичката си, докато приятелят му се хвърли към пода, сви ръката си в юмрук и го протегна към жертвата, като я накара да почувства кокалчетата върху ануса си, дока-то тя хленчеше и молеше: „Не, само това не. Каквото искате, само това не, моля ви!” Босът погледна към приятеля си, който все още стоеше приведен на пода. Разбрах, че това бе само шега, поради което и молбите секнаха скоро. „Хайде, обръщай се!” Какво? Не ги разбираше, беше изплашен горкият. Колко вълнуващо! „Обръщай се, коленичи на канапето и отваряй крака!” Сега се подчиняваше на главния, който се обърна към момичето, продължаващо да се върти и бърбори, като кокетираше през цялото време с тях. Той повторно й направи жест с глава. Тя веднага приклекна на йода и започна да прави някакви странни движения, при което пръстите й изчезваха първо в нея, за да се появят след това за миг и да потънат в онзи вълнуващ младеж, който стоеше в очакване на канапето с разтворени крака. Гледай ти, какви са изобретателни тия деца, какви неща измислят! Сега кожата на агънцето блестеше. „Достатъчно! Стига!” Най-голе-мият, изпълняващ ролята на лидер, направи няколко крачки напред,приклекна и се опита да проникне в

свитото върху канапето тяло. Един път, още един път, но като че ли бе невъзможно. Опърничавото момче стягаше нарочно мускулите си или онзи не бе достатъчно опитен. Горките, какво разочарование. Но не, вече успя, най-после, дори подпря коленете си^Лна канапето. Много добре. Може би вече е уморен. Милото ангелче, след толкова напрягане, след толкова вътре и вън, колко интересно! Изведнъж свитата топ-чица плът повдигна глава, за да се огледа. Какъв безсрамник! Усмихна се с половин уста и с физиономия на будала. Харесва му, макар че понякога устата му се присвиваше от болка. Но нали всичко в живота се плаща. Трябва да се страда и той страда, но притваря очи и слюнката му потича в ъгълчето на устната. Колко вълнуващо! На него също му харесва, нежеланието му е било привидно. Сега е откровен, протегнал е ръка към члена си, като го прихваща между пръстите си. Третото от момчетата наблюдава сцената, протяга един от показалците си към устата на жертвата и тя го смуче, колко забавно! Дали така ще направи по-сладък живота на бедното агънце, което толкова изстрада от неговите закани? Не, застава зад лидера, бута го напред към тялото на общата им жертва и също подгъва колене, като веднага успява. Акробатични номера ли ще правят? Не, не може да бъде. Изглежда невъзможно, но несъмнено успява от първия път. Влиза бързо. А колко скромно изглеждаше това петле, помислих си. Човек трябва да е нащрек винаги, момче, защото всеки момент могат да ти отнемат топката, макар че в действителност лидерът е този, който е взел най-голямото парче от тортата. Той дори не се движи. Другите двама се движат и за него, а той стои като парче шунка в сандвич между двамата си приятели. Колко са вълнуващи, така млади и съвършени. Как добре се забавляват сами...

Когато в стаята започна да просветлява от бледата млечна светлина, проникваща през балконите, реших да поспя малко.

Беше студено.

Мушнах се в леглото, като подпъхнах възглавниците и опънах добре чаршафите. Проснах се възнак с опънато тяло, затворих очи и извиках в паметта си всички възможни вкуснотии: шоколадов сладолед, мляко със сметана, торта от целувки, реване. Общо взето, това имаше резултат, но тази вечер не постигнах нищо.

Когато ми омръзна да се въртя в леглото, скочих, решена да продължа безсънието си. Облякох един пеньоар и отидох в кухнята, търсейки нещо за ядене, защото пропадналият ми опит да предизвикам съня си бе провокирал ужасен глад. В хладилника намерих кутия с пасти, които Кармелита ми бе донесла от своя град. Пастите, които ми подарява от време на време, са единственото положително нещо, което мога да й призная. Умирам за провинциални сладки и корабий-ки, луда съм по тях. Не би трябвало, но случаят е специален, казах си. и отнесох кутията с мен, в моя кът в салона.

Отхапах края на една паста, покрита с орехи, които винаги ям бавно, за да удължа удоволствието. И тогава отново ги извиках в паметта си, от разстояние. Бяха там, танцуващи за мен, вече не можеха да ме изненадат, бях ги опознала и сега успявах да ги гледам по-спокойно, макар че откровеността, която кривеше лицата им, потънали в пот, прямотата, която се изплъзваше между зъбите им, приглушените им стенания, дискретни и на пресекулки, ме вълнуваха още по-силно.

Арогантността им не ме впечатляваше. Предизвикваха в мен странно съчувствие, оцветено със завист, мрачно и неприятно чувство. А освен моя начален делириум ме вълнуваше младостта и неопитността им. Глупачета. Чувствах се много по-зряла от тях, но не можех да изтръгна от главата си мисълта, че са група големи деца, които си играят. Ако някой от тях докоснеше с ръка лицето ми, можеше да ме залепи за стената, без дори да му се разроши косата, помислих си, но дори и това не променяше нещата.

Арогантността им не ме впечатляваше. Четири камшика и седмица, без да гледат телевизия, би намалило ентусиазма им за цяло лято. Също като на Инес.

Дочух някъде слабо иззвьняване на будилник. Бях

се унесла. Гледах ги през ключалката на една дебела дървена врата, където ги бях затворила, и сега един от тях, случайно избран, показваше на останалите белезите по члена си, покрит с бели резки върху червената кожа. Останалите плачеха и се прегръщаха. Държаха се като животни, неспособни да се разкаят и поправят. Трябваше в бъдеще да се отнасям по-строго с тях. Върху всичко това размишлявах в просъница, когато звънна будилникът. От телевизора долиташе шум и се виждаха бели и черни черти. Трябваше да събудя Инес, да я измия, облека, да я накарам да закуси и да я заведа на училище. Този ежедневен ритуал се наложи, накрая успях да се надигна. Тогава кръвта забълбука, като изпълни лицето ми с въображаеми хематоми, кожата на лицето ми се опъна.

Почувствах едновременно срам и страх — непознато, неприятно и неопределено чувство, но колкото повече се отърсвах от съня, толкова повече нещата идваха на мястото си и кръвта се оттегли от лицето ми, за да нахлуе в цялото ми тяло.

Трябва да събудя Инес, помислих. Срамота е, че снощи се скарах с Ели, защото ми се искаше много да отида на една боксова среща, а той сигурно знаеше къде се купуват билети.

Едно от любимите ми забавления преди време бе да ходя на „лов” за травестити.

Знаех, че това бе абсурдно хоби, дори несправедливо и злонамерено, но се оправдавах със солидарността си към класическите проститутки — истински жени с несъвършени и отпуснати гърди, с развалени зъби. които бяха големи нещастнички, защото за тях ставаше все по-трудно поради жестоката конкуренция.

Пабло винаги се съгласяваше с есичко, което правех, и се прилепваше до тротоара, докато аз се свивах на седалката на колата, за да не правя впечатление н да виждат само него. Тогава излизаха от леговищата

си и ги виждахме на светлината на уличните лампи. Заставаха с ръце на кръста, на метър от колата. Пабло намаляваше скоростта, а те разтваряха роклите си, движеха сладострастно устни и езици. Когато идваха съвсем близо, той даваше газ, при което ги изплашвахме до смърт. Наистина до смърт, макар никога да не се приближавахме толкова, че да мислят, че ще загинат под колелата. Само искахме, аз исках, защото в действителност аз бях авторката на играта и на правилата й, да ги виждам как подскачат, как тичат с всичките си гердани, широкополи шапки и шалове, развени от вятъра. Бяха смешни, защото се препъваха с високите си токчета и падаха върху задниците си. Все още несвикнали напълно с новите си дрехи, тичаха с чантички в ръце, като повдигаха полите си. Бяха забавни, макар че виждах омразата, изписана по лицата им, докато се превивахме от смях. Никога не се чувствахме виновни.

Изглежда, че понякога разпознаваха лицата ни или може би номера на колата, защото една нощ, когато бяхме започнали играта и се движехме съвсем бавно близо до тротоара, един се приближи и напсува Паб-ло, като каза, че отдавна ни търсел.

Успях да видя как юмрукът му, на който изпъкваше лакиран в червено нокът, влезе през прозореца. Пабло се олюля, натисна спирачката и се хвана за лицето.

Не разбрах как стана, но ме обзе някаква сила.

Изскочих от колата и закрещях след призрачната фигура: „Ела, мръсно копеле, осмели се отново!”

Свидетелите на сцената се бяха събрали на тротоара, а аз продължавах да крещя: „Ще те убия, свиня такава, ще те убия, страхлив педераст, ще те смачкам!”

Той спря и бавно се обърна: От околните къщи започнаха да проблясват светлини. На хората им беше омръзнало всяка нощ да присъстват на подобни екзотични сцени.

Пабло, който все още държеше бузата си, се смееше гръмогласно.

Нападателят тръгна към мен. Насъбралите се наблюдаваха учудени. Бях бясна, пияна, извън себе си. „Ти, кучи сине, как се осмеляваш да удряш годеника

ми”, не можех да го нарека съпруг, макар че от три години бяхме женени, но не ми прилягаше. „Само ако посмееш и косъм да падне от главата му, ще ти извадя очите с тия ръце, своднико лайнян!”

Вече беше пред мен. Лицето му излъчваше същото учудено изражение, което се бе изписало преди малко върху лицата на приятелите му. Пабло ми крещеше да се върна в колата.

Изгледах го за миг. Не беше много висок за мъж, но за жена — да. Имаше горе-долу моя ръст. Беше по-млад или поне така изглеждаше, един от най-младите травесгити, които бях виждала в живота си. Аз бях на двадесет и три, той изглеждаше на същата възраст. Имаше кръгло, неприятно лице, без нито една по-изострена черта въпреки дебелия слой руж, с който се бе опитал да си направи скули. Беше хубава, не хубав. Преди да премине в другия пол, изглежда, е бил отвратително неприятен мъж с лице на момиче след първо причастие.

Не изпитвах страх.

Хванахме се за косите. Беше забавно. Той ухаеше на „Опиум”. Аз — на нищо, защото не употребявам одеколон.

Доста се борихме, вкопчени един в друг. Заобикалящите го насърчаваха да ме бие, чувах жестоките им викове на омраза. Наричаха ме всякаква, но той не искаше да ми причини болка, виждах, че не иска да ме удари силно, аз също се отказах от намерението да го ритна в яйцата. Накрая всичко завърши с по два шамара.

Пабло ни разтърва. Беше сериозен. Хвана ме за лактите и ме притисна до себе си, за да не се движа. Продължих да ритам по инерция още няколко секунди.

Тогава моят противник каза нещо, което най-малко очаквах, но тогава още не знаех, че колекционира фрази на Джон Уейн. Беше луд по шерифите от американските уестърни:

— Пази я, братле. Имаш късмет, тя не.е обикновена жена!

Изненадващите му думи ме поуспокоиха. Пабло се оправяше много добре в подобни ситуации и с подобни типове.

— Да, знам го добре. — Опитваше се да изглежда спокоен. — Извини ни, беше по наша вина, но тя е като малко дете, обича жестоките игри.

— Вината е ваша, разбира се. Това, което правите, е мръсна гадория... — Гледаше ни с любопитство, но не изглеждаше сърдит. Групичката се разотиваше разочарована. — Казвам се Ели. — Протегна ръката си и Пабло я пое усмихнат. Бях сигурна, че му допадна начинът на държане на Ели.

- Казвам се Пабло, а тя е Лулу.

— Ах, колко забавно! Би ме очаровало, ако моят приятел ме нарича така...

Изпаднах отново в същата ситуация. По-голямата част от хората, които ме познаваха чрез Пабло, смятаха, че Лулу е псевдоним, който нося отскоро и измислен от него. Никой не вярваше, че става въпрос за умалително, което произхождаше от собственото ми име още през моето детство.

Подадох му също ръка и му се извиних. Беше забавно.

Пабло му каза, че отиваме да вечеряме, защото в действителност тази вечер излязохме да отпразнуваме едно от редките, щедри дарения, които ни нравеше моят свекър, и го покани да дойде с нас. Поколеба се за миг... беше на работа, но накрая прие.

Тримата изкарахме чудесно, смяхме се до насита.

Отидохме в доста изискан ресторант, типичен жест за Пабло, където всички ни оглеждаха. Ели също бе очарован, защото скандализира околните. Беше облечен с минижуп в цвят електрик от изкуствена материя, наподобяваща кожа, сандали с високи токчета, завързани с връзки и блуза оьтюл с бели, сини и лилави рисунки, а на врата си носеше шалче от същата ефирна материя.

Седна изпъчено, като пушеше с цигаре и си оправяше постоянно дългата накъдрена коса, бухнала като захарен памук, сякаш наелектризирана. Имаше руси кичури, под които се виждаха тъмните израснали корени.

Не можех да отделя погледа си от него. През блузата напираха и прозираха зърната на гърдите му. Той разбра. '

— Искаш ли да ти ги покажа?

— Какво?

— Цицките ми.

— Ах, разбира се!

Дръпна напред блузата си и мушнах нос в деколтето му. Съзрях две съвършени, малки, твърди, напъпили напред гърди. Сигурно ги имаше отскоро. Изпитах желание да ги докосна, но не посмях.

— Впечатляващо! — възкликнах. — Много са жените, които биха мечтали...

— Разбира се! И ти ли също? — погледна към Пабло.

Той поклати отрицателно глава, като се смееше и ме гледаше.

Ели започна да разказва живота си, макар че не пожела да ни каже нито възрастта, нито истинското си име. Предпочиташе да се нарича Ванеса или нещо подобно, било много фрапантно. Приличаше на андалусец, но беше от едно селце от Бадахос, близо до Меделин. Земя на завоеватели, каза, като ми намигна с око.

Когато взе менюто, спря да говори и го разгледа внимателно. След това с особено сладникав глас, напълно женствен, погледна Пабло и попита:

— Може ли да си поръчам змиорки?

Естествено че можеше да ги поръча.

Изяде като разпран три порции и два десерта. Беше примрял от глад, макар че се опитваше да го скрие, като казваше, че не яде много, за да пази линия, и че си позволявал такова нещо само в специални случаи като този. Добави, че мъжете са се променили много, че им харесвали стари филми в бяло и черно, че били съвсем различни, а кавалерите, готови да платят на мадама една подобаваща вечеря, изчезват. Ядеше, без да спира.

Върху бузата на Пабло се появи червеникаво петно, което по-късно се превърна в мораво с жълтеникави краища и зеленикави оттенъци.

Добре го бе шибнал.

— Какъв ужас! Колко съжалявам! — галеше го Ели по лицето с ръка. — Това с хормоните не успях да избегна.

— Няма значение. — Пабло се оставяше да го гали,

за да не го отблъсне. Винаги ставаше същото със странните същества, които прибираше по улиците.

Изведнъж Ели скочи — хрумнала му идеята да отпразнуваме случилото се в леглото, разбира се, гратис.

Пабло отказа. Той настоя и Пабло отново отказа.

— Добре, но тогава поне ми позволи да ти го посмуча... Можем да го направим в колата, не е толкова романтично, но съм свикнала...

Аз се смеех от сърце. Пабло, напротив, само клатеше глава. Ели се усмихваше.

— Това момче е доста старомодно — каза ми той.

— Да, но какво да се прави... — Реших да премина на неприятелската страна. — Хайде, Пабло, хайде! Човек трябва да опита от всичко в тоя живот — обърнах се към него с умоляващ глас. Жалко ще е, защото има наистина голямо парче...

— Ах, Божичко!

Изпънал тяло назад, Ели разроши гривата си с ръка, като подчертаваше всичките си жестове. Държеше се като истински педал. Беше страшно забавно.

— За Бога, позволи ми! — нравеше се на отчаян, макар че той също се смееше шумно. — Какво пък толкова! Няма да ти направя нищо непознато, кълна се. В устата си имам само език и зъби като всички останали. Позволи ми, моля те! Ох, каква страна! Хайде, ще ти платя за вечерята, много съм добра, ще ти харесам...

Тримата крещяхме и шумотевицата беше огромна. Донесоха ни сметката, без да сме я искали. Пабло плати и излязохме на улицата.

Помоли да го оставим там, откъдето го бяхме взели. Беше рано и каза, че все още можел да свали някой, но по пътя не престана да си иска своето. Беше пил прекалено. Ние също.

Съмнявах се. Не знаех дали ми беше позволено да го правя, или не, а и не исках да прекрачвам границата на допустимото. Изглежда, Пабло се забавляваше от всичко, което аз правех, но сигурно съществуваше някаква граница, някаква пределна черта.

Накрая го помолих да спре и минах на задната

седалка. Предпочитах да не виждам лицето му. Ели ми направи място. Беше изненадан. Хвърлих се върху него и мушнах ръце в деколтето. Погледнах нагоре, за да срещна погледа на Пабло, втренчен в огледалото. Наблюдаваше ме, привидно спокоен, предположих за мен самата, че това означава: границата бе все още далеч.

Плътта му бе така твърда, че можех да усетя двете топчета, които вероятно бяха вътре. Мачках гърдите му, дърпах зърната и дълбоко в себе си съжалявах, че нямам дълги нокти, за да ги забия и да оставя белези от собствената му кръв.

Това хибридно същество, плод на хирургически експерименти, предизвикваше у мен странна жестокост.

Целуна ме по бузата, но отдръпнах лицето си. Никога не съм била толерантна като Пабло и не желаех целувките му. Поставих ръка между бедрата му. Беше се превърнал в кокалче. Не ми се стори съвсем логично. Пабло продължаваше безмълвно да ни гледа в огледалото на бледата светлина на фаровете. Отново го опипах. Без съмнение беше така. Тогава повдигнах блузата му и захапах с устни една от гърдите му, целувах я, смучех я, ханех я и движех в ритъм ръката си, като го потърквах през електриковата изкуствена пола, която бе така вдигната на бедрата му, че с края на китката си докосвах члена. Чувствах как расте.

Хвана ръката ми и се опита да я постави под полата, но не му позволих, защото нямах желание.

— Ти си жена с характер, а?

Захапах го за зърното, което го накара да застене от удоволствие. Беше полудял.

Започна да разтрива гърдите ми, много по-големи от неговите, през фланелката и каза на Пабло да кара нататък, защото щял да ни заведе до един близък бар да пийнем по едно за последно и му даде адреса.

Пабло подкара. Ели продължи да се държи но странен начин. Галеше бедрата ми. Бях с дълга бяла лятна пола. Той мушна ръка под нея и стигна до края. Почувствах ноктите му. Първо два, а после три пръста, които натискаха в дъното, като се движеха нагоре-на-долу, в началото бавно, а след това все по-бързо и

по-бързо. Дишането ми се учести на пресекулки, пръстите му не спираха и го чувах да говори на Пабло, който се хилеше: „Тая мацка е страхотна, ще ти вземе здравенцето, ако продължаваш с нея.” Аз продължавах да вися на гърдата му и вратът ме болеше от това положение. Въпреки това не се откъсвах, клатейки се в ритъма на ръката му, а той забиваше пръсти и нокти, като говореше, без да променя тона, сякаш се намираше във фризьорския салон. „Трябва да опиташ с някоя от нас наистина, ние се задоволяваме с много по-малко” — повтаряше едно и също, докато свърших.

Изглежда, от доста време колата бе спряла. Когато отворих очи, срещнах очите на Пабло, който ме наблюдаваше. След това отвори вратата и излезе.

Движехме се в редица по един: Пабло отпред, Ели отзад, а аз между двамата. Намирахме се в скъп и модерен квартал, който вечер се изпълваше с елегантни проститутки. Беше трудно да се повярва, че един уличен травестит се движи там често.

Той почука с ръка на дървената врата в кастилски стил, с малки прозорчета. Едното се отвори и се подаде някакъв човек. Започнаха да разговарят. Не виждах какво става, защото Пабло ме беше прегърнал и ме целуваше насред тротоара.

Ели го попита дали разполага с още пари. Вечерята бе излязла скъпа. Пабло отговори утвърдително, без да изважда езика си от устата ми. В такива моменти винаги имаше пари.

Вратата се отвори и влязохме. Не беше точно бар, а нещо прилично на салонче с малко барче като в китайските ресторанти. Стъклена врата водеше към дълъг коридор, покрит със зелен мокет в релаксираща тоналност, с врати от двете страни. Коридорът свършваше изведнъж.

— Какво ще пием? — Ели бе възвърнал спокойствието си, макар че блузата му бе разкопчана. Говореше с тон на любезна домакиня.

— Джин.

— Ай, не! Джин — не, какъв ужас! Шампанско!

— Не ми харесва шампанското. — Пабло наистина не го харесваше, аз също. Бях свикнала да пия чист

джин като него. — Но ако ти желаеш, можеш да пиеш.

— Да, да — движеше очи и устни едновременно. — Тогава две бутилки, по една от всяка...

Пабло се беше закотвил зад мен. Често ме прегръщаше, обгръщаше с лявата ръка кръста ми, като с другата галеше гърдите ми и търкаше нос в косите, повтаряйки една от любимите фрази на майка ми, с която обикновено завършваше навремето всичките си кавги:

„Ще свършиш в калта...”

Човекът, който беше говорил с Ели, постави две бутилки и три чаши върху желязна табла и тръгна пред нас. Отвори третата вр&та вдясно, остави напитките на малка ниска масичка, покрита със стъкло, и изчезна.

Намирахме се в тясна и съвсем тъмна стая. Облегалката на широката извехтяла пейка, тапицирана в цвят електрик, контрастиращ със зеленото на мокета, се простираше по протежение на цялата стена. Около масата четири тапицирани табуретки в същия цвят допълваха мебелировката с изключение на едно бюро, доста грозно, с врата хармоника, подпряно в един от ъглите. Бюрото бе съвсем празно, проверих мислено всичките му чекмеджета, не вършеше никаква работа там, където бе поставено. Нямаше нито един стол.

Седнахме на пейката и тримата, Пабло беше в средата. Ели стана сериозен и спря да говори. Голямо огледало, точно срещу нас, връщаше почти смехотворния ни образ. Ели гледаше надолу, Пабло пушеше, а аз се взирах напред, ненадейно загрижена, защото не знаех как ще свърши всичко това, докато изведнъж започнах да се смея неудържимо. Пабло ме запита какво ми става, едва успях да предъвча някакъв отговор.

— Като че се намираме в чакалня на зъболекар...

Забележката ми изпари моментално напрежението и двамата се разсмяха след мен. Ели продължи да бърбори и отвори шампанското с многобройни възклицания и шум. Сипа си една чаша, изпи я и отново млъкна. Пабло също мълчеше, гледаше ме със забавно изражение, почти усмихнат, но без да отлепя устните си.

Още в началото бях предположила, че ще направи нещо, защото той винаги обичаше да ръководи положението в подобни ситуации, но този път, изглежда,

нямаше намерение да помръдне пръста си. Малко след това тримата отново стояхме мълчаливи и 1ихи, точно като в чакалня на зъболекар. Аз ставах все по-нервна,

Ели все по-стреснат, а може би и ядосан, смятайки, че го бяхме излъгали, аз го бях излъгала. Пабло стоеше невъзмутим, сякаш това не се отнасяше до него.

Когато мълчанието стана неудържимо, го доближих и му пошепнах да направи нещо каквото и да е.

Отвърна ми със звучен смях.

— Не, скъпа, ти си тази, която трябва да направиш нещо, ти измисли всичко това, ти беше инициаторката, а аз само се ограничих да поканя на вечеря приятелката ти...

Ели ме погледна. Беше слисан.

Аз не. Бях разбрала прекрасно.

Погледнах го за миг. Не изглеждаше сърдит, само може би изненадан.

Коленичих пред него с прибрани крака, седнах на петите си и разкопчах колана му. Погледнах го, а той се усмихна, разрешаваше ми. Продължих нататък и погледнах Ели, който се беше наклонил към мен, но не ме гледаше, а наблюдаваше движението на ръцете ми. Междувременно се опитвах да анализирам ненадейната пасивност на Пабло. Преди това, по време на вечерята, бе отхвърлил няколко пъти Ели, съвсем категорично. Дори се бях почувствала леко засрамена от непоколебимостта му, от решителния му отказ на истински мъжага, изтегнат на стола, който клатеше глава и казваше „не”, без да се шегува, без никакъв коментар.

А сега изведнъж се бе оставил да го обработвам.

В действителност аз бях тази, която действаше, защото Ели не бе помръднал.

Може би не бе за първи път. Може би вече бе пробвал с друг мъж. А може би го е правил много пъти. В най-лошия случай с брат ми.

Марсело и Пабло в брачно легло, голи, целувайки се в устата...

Беше забавно. Предполагам, че би трябвало да ми изглежда ужасноДю не беше така. Усмихнах се на себе си и реших да не мисля повече за подобни глупости.

Ели не бе помръднал нито милиметър, когато го

погледнах отново, държейки вече в ръка члена на Пабло.

Разтърсих рамене назад, изтегнах се колкото мога, повдигнах глава и отпуснах лявата си ръка върху полата, покрила пода около мен. Опитвах се да заема смирена и достойна поза, като гледах Ели в очите, с пениса на Пабло в ръка. Привиденията бяха се изпарили, бях сигурна, че никога не са му харесвали мъжете, защото му харесвах аз. „Гледай ме, Пабло е мой, и прави, каквото аз пожелая”, говорех му мълчаливо, но Ели не желаеше да ме гледа. Пабло се бе отнесъл, което понякога се случваше. Никога не изчезваше напълно и само една негова дума би преобърнала нещата. Аз гледах Ели и повтарях мълчаливо: „Прави, каквото пожелая.”

Знаейки, че не е точно така, че това не беше самата истина. Продължавах да мисля и ми бе приятно, защото се чувствах жена, абсолютно сигурна в подобни моменти. Беше странно, осъзнавах истинската си връзка с него, когато имаше още някой с нас, защото тогава винаги ме поставяше над другите, тогава разбирах, че ме обича. Това бе справедливо и логично, но никога не се случваше, когато бяхме сами, макар че той се държеше по същия начин и аз го ревнувах. Смятах го за прекалено красив, голям и умен, прека-лено мъж за мен.

Обичах го много. Предполагам, че винаги съм го обичала прекалено.

Поставих в устата члена му и започнах да го събличам. Никога не харесваше да прави секс облечен. Свалих му обувките, с всяка ръка по една, и чорапите, докато смучех прилежно с устни и притворени очи. Поставих ръце върху бедрата му и той се наведе леко, толкова колкото бе необходимо, за да сваля панталоните му. След това отново се отпуснах върху него, без претенция да заемам позата на Тангра — нещо, което не бих и могла да постигна с моята грациозност. Исках да му извъртя един главозамайващ минет, защото държах Ели да ме види.

Когато реших, че съм показала достатъчно умения, необходими да вдъхнат уважение, след като му го смуках, хапах и търках по устните, бузите и цялото си

лице, го лапнах целия, задържайки го в устата. Доста труд ми струваше да се науча да го поглъщам целия, да го държа целия в устата, като го натискам към небцето с език. След това го извадих — посинял, подут, твърд и жилав, за да дочуя очарователните стенания на Пабло и пресеченото му дишане. Погледнах към Ели, който този път отвърна на погледа ми, като ме загледа право в очите с полуотворена уста. Направих му знак с глава да се включи в играта.

Можеше да легне върху Пабло, без да става от мястото си, но предпочете да коленичи до мен.

Винаги е бил естет.

Придържах члена на Пабло с дясната ръка, като не позволих на партньора си дори да го докосне. Аз бях тази, която щеше да реши кога може или не може да се включи в играта. Беше мой и заради това го облизах отново с език от горе до долу, наведох глава, за да може да се изпразни в устата ми, като движех все по-бързо устни, като че ли миех зъбите си с члена му, докато ме заболя вратът и започна да ми гори ухото, опряно на рамото ми. Едва тогава с ръка го придвижих до устните му. Той го целуна, но едва докоснал го, му го отнех, за да го приближа отново и да видя как го облизва с целия си език, изваден навън. Аз също извадих езика си, за да го оближа. После му го подадох и така продължихме доста време, докато той го хвана с устни. Не се осмелих да му го изтръгна, а се приближих до него и започнахме да го смучем двамата, като всеки един го отнемаше от другия. Беше невъзможно да се разбереш с Ели. Всеки миг сменяше ритъма, поради което реших да го лапна малко, а след това му го отстъпих, като го придържах с ръка, а той смучеше. Харесваше ми да го гледам с боядисаните коси и яркочервеното червило, размазано по цялото му лице, движението на адамовата му ябълка. „Яж, мойто момче, изяж го, но не прекалявай!” Натисках с ръка нагоре, като го принуждавах да го пусне, и тогава го лапвах аз, като го задържах в устата си, а след това го вкарвах в неговата. Вече не му го подавах, а аз самата го вкарвах в устата му, защото исках да видя как се

вдлъбваха бузите му, засмуквайки члена на мъж като него.

За миг, без да изпускам все още жертвата си, се отдръпнах и погледнах към Пабло, но той не можеше да ме види, забил очи в някаква точка на тавана. Изражението на лицето му ме накара да преценя, че Ели се опитваше да му хареса. Стараеше се да се покаже много добър, много добра, както той казваше. Реших да му оставя поле за действие въпреки всичко. Лека-полека отхлабих ръката си, докато я отдръпнах напълно. Легнах на пода и подпряна на лакът, започнах да ближа тестисите на Пабло. Преди да започна, погледнах за миг наляво.

Ели мастурбираше. Бе хванал под полата с лявата ръка малкия си блед и мек израстък. Питах се дали гърдите му имаха нещо общо с нещастния вид на този болнав израстък, когато бедрата на Пабло потрепера-ха изведнъж.

Изправих се веднага. Исках да видя как се празни в устата му. Застанах до него с коляно, впито в пейката, а другото на пода, като се гледах на огледалото в профил. Виждах главата му, забита между гърдите и брадичката ми. Хванах лицето му с ръка и се наведох над него. Целунах го, завъртях езика си в устата му, докато чаках мига, в който щях да се обърна към Ели, наведен долу, на пода, за да му заповядам: „Глътни всичкото, куче, глътни го!” Но този момент не дойде.

Бих го зашлевила, ако се осмелеше да разпилее дори една капка навън, докато Пабло изведнъж ме изненада. Вдигна ме. прихващайки лявото ми коляно, и като ме завъртя грубо, ме постави срещу себе си. Пусна ме за момент, за да разкъса гащичките ми, като с ръка дръпна ластика и ме накара да го възседна.

Обвих с ръце врата му и започнах да се движа отгоре му.

Винаги, когато се чукахме по този начин, си спомнях за отминали отдавна дни, когато бях на пет или шест години, а може би и на девет. След като го молех цели часове, той най-после се съгласяваше да ме постави да седна на коленете му, хващаше ме за китките и първо ме привличаше към себе си, след което ме оставяше да падна назад, докато главата ми опре о

пода: „Дий, дий, конче, конче вихрогонче!” Последния път, когато го направихме, бях почти на четиринайсет години, а той на двайсет и пет. В стаята на Марсело нямаше никой, той бе седнал на леглото и аз го помолих, но той отказа под претекст, че съм много голяма -да играя на подобни игри. Аз настоях: „За последен път, моля те, за последен път” и той отстъпи, но каза, че много тежа. „Дий, дий, конче, конче вихрогонче!”

Играта продължи дълго и когато свършихме, цялата бях обляна в пот, а той имаше нещо твърдо и необичайно под джинсите си. Този път трябваше да е последният, но всъщност бе първият.

Повтарях му съвсем тихо: „Дий, дий, конче, конче вихрогонче!” — на ухото, докато се повдигах и отпусках върху него. Тогава повдигна цялата ми пола отзад и покри главата ми с нея, като краищата докосваха челото ми. Хвана ме здраво за кръста и засмука зърната ми през памучната фланелка, докато се образува огромно мокро петно около всяко зърно.

Само миг след това всичко пред мен се залюля. Пабло ме обсебваше, членът му се превръщаше в част от тялото ми, най-важната част, единствената, която оценявах, като навлизаше в мен все по-дълбоко, разтваряйки и затваряйки в същото време бездната. Усещах натиска му чак в темето си, като мислех, че ще разкъса вътрешностите ми колкото по-навътре влиза. Всичко останало изчезваше, неговото и моето тяло, всичко, поради което трудно успях да различа произхода на мокрите милувки, които докосваха като че ли случайно бедрата ми. Бегъл, едва забележим контакт, който след мигновено колебание и смайване ми напомни, че Ели е все още долу, на колене на пода, ближейки онова, което не можех да погълна, докато аз се чуках като бясна, безразлична към това живописно улично създание, което поглъщаше остатъците от моя банкет. Бях забравила напълно за съществуването му.

Бих искала да го видя, преди да се оставя на удоволствието, след което усетих последните тласъци на Пабло, пронизващи ме до мозъка, за да потъна в сладострастния спазъм. След няколко финални и брутални движения той раздроби окончателно мозъка ми

на хиляди малки и меки парченца, преди да се остави да бъде захапан от еластичните стени на вулвата ми, действаща по своя воля, която здраво го стисна.

След това, осъзнавайки безпомощността си да направя нещо друго, освен да стоя спокойно, за да възвърна контрола върху мен самата, постоях неподвижно, прегърната с Пабло, увиснала на врата му, страдайки за дома, за това, че не съм там, близо до леглото, но въпреки всичко цялата тази топлина, допира до все още топлата му плът бяха приятни.

Той се съвзе много преди мен, тялото му бе по-пос-лушно от моето и тъй като не се намирахме у дома, целуна ме по устните, повдигна ме за миг, за да извади члена си от мен, и лекичко ме отмести встрани, оставяйки ме легнала на пейката.

Останах така свита доста време, с колене, притиснати до гърдите, със затворени очи и докато той се обличаше, отново си спомних за Ели. Бях го забравила.

Размениха си няколко думи на нисък глас. Друг глас, който не беше на Пабло, каза нещо за сбогуване, чух затваряне на врата.

Станах. Той се беше изправил до стената със скръстени ръце и се усмихваше. Реших да се облека, но видях, че съм вече облечена. Скъсаните ми гащички се валяха по земята. Не знам защо ги взех, бе неприлично да ги оставя и ги пуснах в чантата. Когато минах край масата, видях, че бутилката с джин стоеше непокътната, дори не бяхме я отворили. Взех я и също я мушнах в чантата. Не беше време да оставяме пълни и платени бутилки за тоя, дето духа. Пабло се разсмя откровено. Не беше сърдит, което ме накара да се почувствам добре, аз също се засмях и двамата излязохме весели на улицата.

Когато влязохме в колата, отново се сетих за Ели и запитах с любопитство:

— Плати ли му?

- Да.

— А той взе ли парите?

Отвърна ми със смях.

— Разбира се, че ги взе. — Погледна ме, като че ли

искаше да ми каже „колко си глупава”, а аз знаех, ме точно това си мисли. Но това не бе обида, точно обратното. Докато продължаваше да се смее на моите щуротии, подобни на тая, нещата щяха да вървят добре. — Защо да не ги вземе? Та той живее от това в крайна сметка. Къде наблизо има бензиностанция?

— Тук ли?... Близо до супермаркета „Джамбо” има една, но не знам дали е отворена по това време.

Минавахме по широки и безлюдни улици с високи сгради от алуминий и бетон, целите остъклени и еднакви като че ли извадени от калъп — чисти, почти стерилни. От малко зелено островче, заобиколено от редица равно подрязани храсти, започваше асфалтирана пътека, която свършваше пред остъклена врата.

Майка ми винаги бе мечтала да живее в такава сграда, с такава входна врата и огромно безлюдно фоайе, облицовано в безцветен мрамор. На мен не ми харесват, защото винаги съм смятала, че приличат твърде много на салоните в новите сгради на Обществено осигуряване, същата неутрална и стерилна атмосфера освен мрамора и портиерското място, направено от лакирано в тъмно дърво. Порталите са изключително важно нещо за мадридските дами на определена възраст. Майка ми винаги се оплакваше от входа на нашата къща, дълъг, тесен и мрачен, без място за портиер. Еухенио, който беше очарователен, на шейсет години, качваше по две газови бутилки по стълбите. Нямаше определено място, а само една стаичка отстрани на вратата, освен това винаги ходеше облечен в син работен комбинезон. Аз винаги съм обичала Еухенио, който като малка ми даваше бонбонки, а когато се ожених, ми подари една ужасна кутия за бижута, направена ръчно от миди, оцветени в различни цветове. „Спомен от Ел Грове” — мъдреше се написано в курсив на капака. Жена му бе от Г алиция и специално я беше поръчала за този случай. Сега е един от любимите ми предмети. Горкият Еухенио, колко любезен беше винаги с мама, като й качваше пълните пазарски чанти до третия етаж, а тя го ругаеше за синия му комбинезон. Но грехът носи в себе си наказанието. Бедната ми майка, няма да мръдне вече до края на

живота си от Чамбери. Вече отмина времето й да се радва на мраморен вход, портиер в тъмносин костюм и централно газоподаване.

Въртяхме се по широките безлюдни улици и единственото, което се движеше, бяха знамената на посолствата, малки и смешни парцалчета в сравнение с могъществото, което излъчваха големите остъклени фасади. Това не е Мадрид, беше мисълта, която нахлуваше в главата ми, щом минех оттам. Не се вместват в тоя таКа хаотичен и хибриден град — истински теоретически и практически урбанистичен провал; провал на движението, на образованието, на политиката, на религията — няма катедрала, на порнографията — няма китайски квартал, с една дума, истински провал. Единственото място, в което може да се живее с удоволствие, защото никой не пита нищо, защото всички са никой и можеш да излезеш за хляб по чехли и престилка и никой няма да те погледне. Ще ти поднесат чинийка с аншуа заедно с поръчаната бира в шумните барове с мръсни подове, с винаги ухаещи на готвен нахут домашни дворове и жени, които пеят „Ай Кампанера”, когато простират дрехите си, макар и околните да не го желаят. Фантасмагоричен град, в който любопитните портиери вечно питат „къде отивате?”, а вие ядосано отговаряте: „Какво по дяволите ви интересува”, провинциален, скучен и претенциозен народ сред огромен град, за който всички казват, че бил село.

Няколко улици по-надолу се намираше „Тетуан де лае Викториас”, красиво име. После „Браво Мурильо” с хаоса, печените стриди и магазините с пожълтели от времето надписи: „Ликвидация поради преместване.” Никога не се преместват, но винаги има някой наивник, който се лови на въдицата за несъществуващо намаление на цените. Движехме се от другата страна, пресякохме булевард „Кастеляна”, минахме близо до стадион „Бернабеу” и Пабло извади ръката си от прозорчето, като виреше показалеца и малкото пръстче — знак, с който слагаше рога на неприятелския стадион, нещо като ритуал, който никога не забравяше да направи. Продължихме по-нататък, отминавайки отляво и отдясно малки вилички, и тогава се сетих отново за Ели, който сигурно беше от отбора на Мадрид като всички новопристигнали. Можеше ли един испанец да потисне чувството си към футбола, решавайки да се превърне в жена? Като че ли на педалите не им харесваше поначало футболът или може би греша? Попитах Пабло: „Слушай, харесва ли им на педерастите футболът”, но и той не знаеше. Имахме няколко приятели, на които футболът не се нравеше, но се съмнявах, че това е от криворазбраната суета на интелектуалчетата...

Вмъкналата се в главата ми мисъл се блъскаше в слепоочията, като не ми даваше мира. Вместо по заобиколен начин изведнъж изтърсих:

— Пабло, лягал ли си някога с мъж?

Последва кикот и дълъг, гръмогласен смях.

Аз не се засмях, изобщо не ми беше смешно.

— Всеки помощник-илюзионист рано или късно научава триковете.

Само толкова. Но аз не се задоволих с това.

— Не, отговори на въпроса ми! — Очите му ме гледаха засмени, помислих си, че се подиграва с мен. Това никак не ми хареса, заЬдото означаваше, че можеха да минат часове, дни, седмици, преди да ми отговори.

Очевидно бях сгрешила, защото тази вечер той имаше желание да говори.

— Ако това, което искаш да узнаеш, е дали някога съм желал мъж толкова, че да легна с него в леглото, отговорът ми е „не”, никога не съм го правил. Никога не са мй харесвали мъжете.

— И несъмнено... — Бях се научила да отгатвам и най-малките колебания в гласа му поне когато казваше истината, и разбрах, че има нещо недоизказано в думите му.

— Наистина ли искаш да знаеш всичко? Не те ли е страх да научиш нещо, което няма да ти хареса?

Да, наистина ме беше малко страх, но исках да го зная. Пабло бе станал сериозен, но това не означаваше нищо, защото ако искаше, можеше да ме лъже в продължение на часове. Поклатих отрицателно глава,

показвайки по този начин, че искам да знам всичко.

— Къде се случи?

— В пандиза преди много години.

Затворът. Спомнях си го добре. Неделен следобед, течен шоколад с препечени филии с масло и някакъв конкурс по телевизията. Телефонът, истерията, в която изпадна майка ми, плачове, викове, забързани стъпки. Бяха задържали Марсело отново и Пабло бил с него, както и още много други хора. Задържани, съдени и осъдени на четири години затвор всеки един от тях. Първоначално обвиненията бяха незначителни — притежание на подривни материали или нещо подобно. Баща ми навремето се бе намесил и обиколил всичките познати на баща си, виден революционер в миналото, като бе успял да събере многобройни обещания и уреди индивидуална килия. Тогава лежа осем месеца. И за Пабло не беше за пръв път. Той също бе лежал осем месеца преди Марсело. Сега поне ги бяха окоша-рили заедно.

В онази пролет на 69-а бях на 11 години. Баща ми отказа да се намеси въпреки молбите на майка ми, която в такива критични моменти винаги заемаше правилната позиция като всички майки. За мен къщата сякаш се срути върху главата. Марсело беше в затвора за четири години! Това бе най-жестоката самота, по-лошо от самота, нещо като жестоко и неочаквано сирачество в къща, пълна с хора. Но баща ми бе неумолим — в затвора щели да го оправят това копеле, което му плащало по този начин всички усилия, които направил, за да му даде образование и специалност... Тук речта му винаги прекъсваше, увисваше във въздуха, защото не му хрумваше нищо друго. Освен това повтаряше: „Нито стотинка, нито стотинка!” Там, в Карабанчел, нямал нужда от пари, имало хляб и дрехи, нямал нужда от нищо!

Пабло докосна рамото ми. Бяхме стигнали до бензиностанцията. Часът беше 5,20 сутринта и пред нас имаше само трима души. Бях изненадана, че той никога не бе говорил за затвора, макар че им натресоха трийсет месеца. Не разбрах точно за какво намалиха присъдата им, но излязоха с условна присъда. Бяха им

отнели по тридесет и осем месеца от живота на всеки от тях. Марсело се върна у дома, въпреки че плащащ_е наем за един апартамент. Едва след години разбрах че заради политическата си дейност живее у дома! Пабло ме раздруса, като попита какво ми става. „Нищо” — му отговорих.

— Ами и ти имаше пръст в цялата тая работа... — Беше в добро настроение все още.

— Аз ли...?

— Да, ти. Пишеше ни всяка седмица. В началото само на Марсело, а'след това за всеки по едно писмо и накрая само едно много дълго и за двамата... Не помниш ли?

Да, спомнях си. Спомнях си също и за болката, за онова, което разказвах на хората: побоища, мъчения, изнасилвания. Брат ми, който ми беше като майка и баща едновременно, и моят годеник, защото ми харесваше да си мисля, че ми е годеник, се намират там, в затвора, казвах, оставени на произвола на ония кучи синове с разранени носове, уста, превиващи се под ударите на мокър пешкир. Спомних си, че им пишех и разказвах всичко, което ми се случваше, за да се посмеят малко и си спомнят за мен. От време на време ми отговаряха.

Пабло продължи да говори, без да спира.

— Когато навърши дванадесет години, изпрати едно писмо, в което ни казваше, че ни изпращаш пари. Винаги се показваше много загрижена за парите...

— Ами, разбира се, татко разправяше на всички, че не изпраща и стотинка на Марсело.

— Не беше истина.

— Да, след това го научих...

— Имахме пари, но ти ни изпрати всичко, което беше получила за рождения си ден, за да се храним добре. Колко ти харесваше да играеш ролята на майка!

Погали лицето ми, но не го погледнах, защото ми бе срамно да си спомня за това. Бях казала на майка ми, че тази година смятам да направя благородно дело и поисках пари от всички вместо подаръци. Разказах, че монахините в колежа са ни предложили да направим пелени, които да занесем в бедните квартали, и

мама се учуди много. Какви ти пелени през април, след като това се правеше за Коледа, но тъй като в крайна сметка бе благотворително дело, не можа да откаже. Лъжех убедено и ми вярваха, така събрах 1575 песети, доста мангизи, които изпратих в Карабанчел, за да се хранят добре.

— Кълна ти се, че в началото се смаяхме, трогна ни честна дума. Марсело почти се разплака, а след това му хрумна гениална идея, една от ония лудости, които обземат от време на време твоя брат. Отведе ме в един ъгъл и ми рече: „Парите от Лулу ще ги изхарчим с португалеца, как ти се струва?” Аз се смеех, но той бе сериозен и реших, че нищо не ни струваше да опитаме, след като вече бяхме лежали единадесет месеца и на ръката ми беше излязъл мазол...

Колата отпред се раздвижи.

— Кой е португалецът?

— Един педал, който беше вьтре, защото намушкал годеника си при едно сбиване от ревност. Не беше го убил и другият го навестяваше, когато можеше. Беше му простил, а португалецът все повтаряше, че било от любов.

— Но вие бяхте политически...

— Какво от това? Хомосексуалистите бяха в нашето отделение, а освен това се виждахме с останалите в двора, в столовата. Истината е, че бяха много по-интересни от политическите. Там се срещнах с Гус и други, които ти познаваш.

— Гус ли? Пушеше ли трева?

— Не, беше крал коли, дребна риба. съвсем млад. Започна да се дрогира там, в Карабанчел.

— И какво стана? — Вече не бях загрижена, а само любопитна.

— Нищо, португалецът се явяваше мадамата на затвора и на някой и друг надзирател. Беше много разговорлив. Мастурбираше, правеше френска любов, вземаше и даваше според предложените нари. Печелеше добри мангизи и събираше, за да купи апартамент на любовника си, нещо като компенсация, предполагам Не беше единствен, имаше и други като него, но той беше млад и хубав. Освен това не беше зле и с

атрибутите според разкази на затворниците и порад_й това се ползваше с най-голяма слава.

Пабло ме наблюдаваше усмихнат, като че ли бе прекарал само ваканцията си в затвора. Бях объркана.

— Т ака че изхарчихте парите ми с португалеца...

Не беше въпрос, повторих го само за да мога да го асимилирам.

— Да, почти всичките, в твоя чест, както казваше Марсело. Доста поспорихме по техниките. Едно мастурбиране беше много малко, така че избрахме френската любов с португалец, много интернационално звучеше, макар че замалко щяхме да го провалим, когато отидохме в здравната служба, за да се договорим...

— Защо в здравната служба?

— Той работеше там и това беше едно от най-добрите места. Винаги имаше безброй любовници. Така че го попитах дали ще намали цената, ако направи едновременно френска любов и на двамата. Той се ядоса.

Пабло изведнъж стана сериозен. Млъкна за секунда и ме погледна.

— Не можеш да си представиш какво беше там. Не можеш.

Тъжно място, помислих си. Най-вече тъжно.

Стигнахме до автомата, напълнихме резервоара и потеглихме към дома. По пътя Пабло продължи да мълчи. По-късно, когато вече бях в леглото, се изтегна

до мен..........................................................................

- Искаш ли да узнаеш края на историята?

Не се осмелих да кажа да, но въпреки това той ми го разказа. Парите ми бяха стигнали за десет пъти, по 150 песети за всеки. Беше му харесало, а и на Марсело също, така че продължили да му плащат от собствения си джоб, като ограничавали удоволствието от страх да не се превърне в порок, и ходели един-два пъти в месеца в здравната служба. Ходели всеки поотделно, докато един ден португалецът предложил на брат ми да каже, че е болен от грип или нещо подобно и че той ще му осигури легло и ще се грижи добре за него, без да му взема пари. Очевидно бил хлътнал по Марсело, но той му отвърнал, че не иска. Хванало го страх и се

J

отдръпнал Пабло, напротив, продължил докрая, дори смятал да го чука отзад — каза ми го, без да трепне, стигайки до убеждението, че не е много по-различно от това да чукаш жена отзад. Знаел, че е приятно, докато един ден, когато бил вече решен, изведнъж получил прозрение. Точно така каза — прозрение, след като го видял гол до кръста, с космати гърди, да кокетира с двама петдесетгодишни типа в двора. И тогава си рекъл, че той е в затвора, защото е комунист — като че ли комунизмът е някаква застраховка за целомъдрие, което го накарало да се откаже.

— Знаех, че няма да лежа цялата присъда, че ще изляза скоро. Ако ми оставаха още десет или двадесет години, както на някои други, сигурно бих го направил и вярвам, че щеше да ми хареса. Това, което правиш, казваш или мислиш в затвора, няма значение — там е един напълно различен свят.

Замълча за момент. След това продължи да говори, давайки вид, че иска да излее душата си, да разкаже всичко, след като много години не бе споменавал за онова време. Просто не обичаше, не му харесваше да се прави на мъченик, както много хора, които си даваха важност, че бяха ги задържали по веднъж в полицията, зад прозорците с решетки.

И той можеше да си дава важност, но не го направи.

— Обещай, че никога няма да кажеш на Марсело, че знаеш!

Кимнах утвърдително. Бях развълнувана от всичко разказано. Не ги обичах по-малко, а може би дори повече и не ме интересуваше в какво бяха вложили парите ми.

— Мисля, че тогава започнах да се влюбвам в теб.

В мен ли? Та аз бях дете.

— Беше на единайсет години, след това на дванайсет, на тринайсет. Когато излязох, беше навършила тринайсет, но пишеше писма като зряла жена — бяха най-искрените, които получи:: зад решетките и почти без задраскване. Беше истинско удоволствие, защото писмата на Мерседес и на останалите бяха нечетливи, а твоите не, освен това имаха свой аромат.

— Какъв аромат?

— Не се прави, че никога не си знаела — погледна ме учуден, смеейки се.

— Какво да съм знаела?

— Аз и Марсело го наричахме сюрреалистичен епизод... — облегна се на таблата на леглото и запали цигара. Подаде ми я и аз я поех, а той запали друга за себе си и продължи: — Един хубав ден адвокатът на брат ти, който бе и мой адвокат, а също на още десет-дванадесет души ни съобщи за посещение на майка ти през следващата седмица. Искала да обсъди с него някакъв семеен проблем, но адвокатът не знаеше за какво става дума — ставало въпрос за нещо лично. Марсело се разтревожи. Майка ти не беше го посещавала от първата седмица, защото баща ти й забранявал. Понякога идваха Лола и Исабел, но ти никога не дойде.

— Не ми разрешаваха.

— Няма значение, простили сме ти. — Обърна се за миг да ме погледне, целуна ме леко по бузата и отново заби поглед в тавана, като продължи да говори. — Накрая се появи майка ти и посещението бе съвсем кратко. Бях в килията, защото никой не беше идвал да ме види през този ден. След малко се качи Марсело, като се тресеше от смях, и сълзите бликаха от очите му. Сериозният семеен проблем се състоял в това, че една сутрин те сгащила гола в леглото с фланелка под носа, като си повтаряла през цялото време, че ти се бил променил мирисът, и като си пъхнала фланелката в носа на майка си — бедната жена, — си повтаряла непрекъснато: „Помириши, мамо, променил ми се е мирисът.” Марсело се смееше гръмогласно и аз също, защото историята бе забавна, не си ли спомняш?

Да, помнех, макар че отдавна не бях се сещала за нея, беше преди толкова години. Един ден, около три седмици преди първата ми менстурация, забелязах, че се бе променил мирисът на тялото ми, което бе странно усещане. Напълно променен мирис, почувствах се различен човек и започнах да изследвам задълбочено явлението. Душех не само фланелката, но и всички дрехи, потта си, чаршафите, тези на сестра ми... Нещата на Патрисия нямаха мирис, докато този на Амелия

бе приличен на моя, но малко по-различен. Оттогава се опитвам да складирам в паметта си специфичните миризми на хората и най-вече на Пабло, а и той го знаеше. Бях способна да различа миризмата му при каквито и да е обстоятелства.

— Спомням си — потвърдих, — но не разбирам защо мама е ходила при Марсело за това, а на мен не каза нищо, не пожела да помирише фланелката ми. Каза да не правя повече щуротии и излезе от стаята. Това беше.

— Ами била е много разтревожена очевидно — Пабло редуваше разказа си с къси пристъпи на сдържан смях, който не ми позволяваше да разбера добре какво казва. — Тя искаше Марсело да ти пише и да ти каже да не го правиш никога повече, защото било опасно или нещо от тоя род.

— Но защо? — не успявах да разбера.

— Ти още нямаше дванайсет години, а тя смятала, че това има връзка с някакъв смътен сексуален конфликт, което не можа да уточни, защото нямаше достатъчно въображение, за да формулира някаква конкретна хипотеза. Бе ужасена. Според брат ти била изплашена това да не се превърне в порок, а и не било съвсем нормално — продължи да се смее. — Кармела те изненадала да душиш леглото на родителите си, тяхното собствено легло...

— Наистина не беше толкова интересно, колкото очаквах... — Обективният ми тон, прозвучал почти научно, го разсмя. — И Марсело отказа, нали?

— Разбира се, той отказваше на майка ти всичко, за което тя по принцип го молеше, а освен това беше толкова смешно. — Постепенно изражението му се промени и смехът му се превърна в меланхолична усмивка. — В затвора, смазан, с абсурдна присъда и в абсурдна страна, а майка ти взела да хленчи, че си душела всичко, което намериш под ръка... Променил ти се мирисът, та какво от това, на всички се променя рано или късно. „Освен това си е нейна работа и може да прави каквото иска” — й казал и обърнал гръб с достойнство. Качи се горе, заливайки се от смях — Пабло млъкна за няколко секунди. Не се осмелих да

кажа нищо. Не посмях да се обадя. — В началото се хилих заедно с него, но след това влязох в положението на майка ти, усетих, че си една малка порочница, една потенциална мръсница. Образът ти се запечата в главата ми — гола, душейки фланелката и повтаряйки, че ти се е променила миризмата на тялото. Тази нощ, мислейки за теб, онанирах, като си въобразих какви ли не лудости. Нощ след нощ пресъздавах образа ти: как се криеш по ъглите от братята и сестрите ти, за да се съблечеш и се душиш, как триеш нос в леглото на родителите си, за да онанираш след това. Страхотна си! Наистина си те представях по-зряла, а когато _хизлязох и те видях, отново се учудих, че си все още дете, но бях вече решил. Струва си трудът да почакам, за да взема участие в падението ти, и дочаках...

Очите ми се бяха напълнили със сълзи...

Понеже не исках да ме види, обърнах се настрани, сгуших се под чаршафите и притихнах.

Напразно.

Той веднага разбра, доближи се до мен, прегърна ме, целуна ме по челото и загаси светлината, за да мога да си поплача на воля.

Бодежите вече бяха изчезнали. Не знаех дали да съм радостна, или тъжна. Изпитвах смесени чувства, когато най-после успях да седна на стол, без да почувствам обичайното пронизващо пробождане, което беше единственото следствие от нощта в Морето.Никога преди това не бях държала толкова дълго време така разкрачени краката си.

Бодежите бяха изчезнали. Бяха минали шестнайсет дни и си спомням това прекрасно, защото ги бях броила ден по ден до следобеда, който беше седемнадесети поред.

Когато се върнах от колежа, видях Амелия отчаяна, потънала в сълзи върху отпуснатите ръце на майка ми. Вече свикнала с подобни сцени, отидох в кухнята и си

направих един от любимите ми сандвичи, хляб с домати и лук на филийки със зехтин и сол, след което се върнах в стаята с намерение да позубря малко по философия, защото на другия ден имах изпит.

Те не бяха помръднали. Майка ми първа проговори с хладен глас, който използваше обикновено когато имаше да съобщи неочаквани новини.

— Мариса, предполагам, че теб също ще те интересува в крайна сметка. Той винаги казва, че си любимото му момиче...

Хлипането на Амелия не ми позволи да чуя края на изречението.

— Какво?

Нямаше да е зле да започна от Окам*, който не беше така забавен като софистите, но много по-толерантен от свети Августин. Да, щях да започна от Окам.

— Пабло заминава, отива да живее в чужбина.

— Кой Пабло?

— Кой може да бъде? — Майка ми ме загледа озадачена. — Пабло Мартинес Кастро, приятелят на Марсело, какво става с теб в последно време, Мариса. Като смахната си, дъще...

Не отвърнах, не помръднах, не исках да се издам пред никого.

Зарових носа си в учебника и се опитах да не реагирам веднага. Париж, помислих си, сигурно отива в Париж. Не е модно, нито пък е време да емигрираш, след като дъртият е с единия крак в гроба и всеки момент ще ритне камбаните... Знаех, че до Париж се отива с влак от Пуерта дел Сол. Нямаше да струва кой знае колко в трета класа или която и да е — най-евтината, нямаше да е скъпо. Париж е близо...

— Отива в един американски университет, не помня как се казваше, във Филаделфия или близо до Филаделфия, разправяше брат ти...

Някъде се счупи стъклен съд. Дочух звън като от камбана и отзвук от парченцата върху пода.

Нямах сили да си задавам повече въпроси за това, колко струва един билет за самолет до Филаделфия.

Повдигнах лице от учебника и реших да запазя спокойствие. Никой не трябваше да разбира, още по-малко те двете.Въпреки това от устата ми излезе нещо като укор.

— Не може да бъде, та той е едва на 30 години...

— Гледай ти! — Думите ми предизвикаха любопитст: на сестра ми, която до момента мълчеше, което подхожд най-добре на ролята й. — Какво общо има това?

— Ами това, че всички заминават за някакъв американски университет, но по-големи...

— Много знаеш...

— Достатъчно е да четеш вестници...

Отново си повторих: всички заминават и той също. Защо да не замине и той? Нещата се подреждаха, подробностите се допълваха в една житейска история.

Беше истина. Пабло заминаваше за Филаделфия. На другия край на света.

— Като преподавател по литература ли?

Майка ми кимна утвърдително с глава.

— Златният век, мисля...

— Колко оригинално!

Плачът на Амелия се усили, майка ми се обърна към нея, а аз стоях изправена в средата на стаята като цапната с мокра кърпа. Държах все още в ръка учебника, от нахапания сандвич ми се повръщаше, но все още не си давах сметка за нищо, нямах и представа за това, което щеше да ми се струпа върху главата.

— Мамо, Марсело вкъщи ли е?

— От два дни носа не си е подавал. Брат ти мисли, че този дом е хотел. Донася мръсните си дрехи и си отива. Ще ме уморите от притеснения...

— Отивам в стаята му да уча. Утре имам изпит по философия.

Когато излизах през вратата, ги чух да си шепнат. Амелия караше майка ми: „Кажи й, мамо, кажи й”, а тя к успокояваше: „Не бери грижа.”

— Слушай, Мариса... Нали нямаш нищо против Амелия да облече тая вечер жълтата ти рокля, дето баба ти я подари?

— Как да нямам, още не съм я обличала дори!

— Ама, дъще, вие никога не излизате заедно, нито

имате едни и същи приятелки, какво толкова?

Всеки друг ден бих протестирала, бих се карала и заплашвала, дори бих плакала. Този ден отстъпих веднага. Единственото, което желаех, бе да съм сама, да се затворя в стаята на Марсело, но не минаха и десет минути, когато я видях да влиза в стаята.

— Мариса, дъще, трябва да си поговорим.

Веднага предугадих тона й на „освен твоя майка съм и най-добрата ти приятелка”, който наскоро бе придобила в своите душевни уединения на родител на многобройно семейство в период след одобряване.

— Не сега, мамо, нямам желание да говоря - примигвах бързо, за да прогоня сълзите си, напиращи в очите ми. — Трябва да уча, а освен това не ме интересува дали Амелия ще облече роклята ми, ако това е грижата ти, кълна се, че не...

— Не се кълни, Мариса...

— Извинявай, мамо, исках да кажа, че наистина не ме е еня, стига да не я спука...

— Да, Амелия е по-пълна от теб и много по-гроз-на... — говореше ми, шепнейки. — Погледни ме, дъще, остави учебника.

Погледнах я. Последните й думи ме заинтригуваха.

Тя забеляза следите от сълзи по зачервените ми очи. Беше седнала на леглото на Марсело и на своите петдесет и една навършени години изглеждаше поне с петнайсет по-стара. Носеше права вълнена рокля в тъмносиньо и черно, груби чорапи в тъмнокафяво, от онези, дето продават в аптеките за разширени вени. Краката й бяха подпухнали, с многобройни жилки, образуващи цяла мрежа от червени и морави петна под бялата й прозрачна кожа. Девет деца и единайсет бременности за седемнайсет години. Тялото й приличаше вече на чувал, прегънат под тежестта на изнурените й вътрешности. Все още се жалваше за неродените си деца, за онова, родило се мъртво между Висенте и Амелия, и за двата аборта за две години между близнаците и мен.Беше ме срам, но в моменти на истинско прозрение като този само като я погледнех внимателно, ме отвращаваше. Преди години дори смятах, че съм я намразила. Сега — не, разбирах, че винаги съм я обичала, но не я понасях.

— Ядоса се от случая с роклята? — усмихна ми се съчувствено. — Ти си на петнайсет и е логично да се ядосаш... Макар да не вярваш, мисля много за теб, Мариса. Ела до мен.

— Не, ако нямаш нищо против, предпочитам да съм седнала.

Бяха изминали около пет месеца от последното й майчино излияние.

— Ти имаш много неща, за които благодаря на Бога, дъще — промърмори. — Хубава си, умна си, обичаш да учиш и изкарваш добри бележки. Освен това знаеш да се справяш с проблемите, с неприятностите... Не ми създаваш грижи, затова те обичам.

Млъкна за момент. Тогава се намесих, опитвайки се да ускоря нейната изповед.

— Добре... — бе очевидно, че не я е грижа за мен.

— Искам да кажа, че не съм ти нужна, ти ще успееш без ничия помощ. Ще влезеш в университета, ще завършиш с добри бележки, ще се ожениш за богато и хубаво момче, с една дума, ще имаш куп здрави деца и няма да напълнееш. Ще ми бъдеш опора, когато остарея... — усмихна ми се, но не отвърнах на усмивката й, защото това ми се стори върхът на нахалството.

— Амелия, обратното, толкова е комплексирана. Тя има нужда от мен, от помощта ми все още, както и Висенте, който е толкова слабохарактерен. А пък Хосе е такъв импулсивен и малките, разбира се. Марсело не, Марсело е като теб, силен и интелигентен, макар че излезе червен, все още не разбирам защо. Не виждам какво лошо е видял в този дом — тук замалко не заплака, — и също скитник, нощна птица, бездомник...

— Стресна се от мен, може би се изплаши да не би да тръгна да се ровя какво точно иска да каже. — Тия проблеми с политиката са ми голяма грижа. Исабел, дето беше толкова послушна. се заплита във все повече каши... Така че Бог ми дари девет деца и всеки ден му благодаря за това, но не мога да се грижа за всички ви едновременно. А ти си толкова интелигентна и разумна, толкова решителна в същото време, не искам да кажа,че не си чувствителна, но изглеждаш така сигурна в себе си, не се вълнуваш от нищо, създаваш

толкова малко проблеми... Мариса, дъще, разбираш ли какво искам да ти кажа?

Кимнах в знак на съгласие. Бих искала да й отвърна, да й викна, ме външният вид и добрите ми бележки не означаваха, че не трябва да имам майка, да я разтърся и да й изкрещя, че не може да продължава така цял живот с един брат, представляващ цялото ми семейство. Бих искала да я прегърна, да се сгуша в скута й и да поплача, както Амелия преди малко, да й кажа, че я обичам, че се нуждая от нея, че се нуждая от любовта й, че искам да чувствам, че ме обича, но се ограничих само да кимна с глава, защото беше ненужно и твърде късно за всичко.

Тя се приближи, целуна ме и каза, че трябва да върви в кухнята да изчисти зеления боб. Попитах я за какво бе плакала Амелия.

Загледа ме подозрително.

— Ще обещаеш ли, че никога няма да й се смееш ?

— Да, мамо. — Амелия е влюбена в Пабло от много години. Той никога не й е обръщал внимание, но бедната, не може да си го избие от главата.

Прекрасно, помислих си, в тази къща човек не може да поплаче дори насаме.

Директорката на интерната премина през много превъплъщения, преди да се спре на образа на тридесет и пет годишна жена, красива, с очила, северен тип, стереотип на библиотекарка нимфоманка, от ония, дето бях виждала в списанията на Марсело по времето, когато систематично преравях всички рафтове с подвързани книги, и той разбираше, предполагам, но никога не ми го каза.

С опъната коса, хваната на висок кок, с бяла блуза и тъмна пола, седнала изпъчена зад огромна маса, струпана с книжа, директорката винаги заговаряше първа.

— Съжалявам много, но трябва да се погрижите за нея, не можем да я задържим тук за повече време.

Пабло я гледаше. Не беше ядосан, защото нещата му изглеждаха забавни, което, разбира се, нервираше

още повече директорката на интерната. Той беше на четиридесет години, но странно как бе запазил вида си на двайсет и седем годишен. Също и ролята му се бе променила доста. В началото — мой настойник или изпълнител на завещанието на родителите ми, нещо от този род. След това излезе, че ме е купил някъде и си харчи парите, за да ме накара да уча по някаква непонятна причина. Накрая бе мой баща и през по-го-лямата част от детството ми продължи да е такъв.

— Бихте ли ми разказали още веднъж в подробности? Не разбрах какъв точно е проблемът. От много години не виждам дъщеря си...

— Ами Лулу... е много мръсно дете. — Директорката се наведе напред и погледна „баща ми” над очилата си. Беше много възбудена, винаги се възбуждаше, когато говореше за мен. — Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не — Пабло се смееше.

— Ами... преждевременно зряла, завладяна от секса. Знаете ли, че не носи нищо под полата си. Казва,че всичко й пречело, и сяда винаги с много разтворени крака в час. Гали се непрекъснато и кара другите да я галят, обърква приятелките си. С една дума, срам ме е да го проумея, но се хвана с учителката по математика и самата аз ги изненадах. Няма да повярвате, но Лулу бе тази, която е взела инициативата...

— А вие какво, гледахте ли? — прекъсна я Пабло. По устата му се изписа злонамерена усмивка.

— Аз, да... трябваше да съм сигурна, преди да взема каквото и да е решение. Хванах ги: дъщеря ви беше гола, легнала в едно легло и търкаше с пръсти зърната си. Знаете ли, че има дълги нокти, лакирани с червен лак, което е забранено, но няма начин да я накараме да се подчини на правилата Пилар, учителката, беше завряла глава между бедрата й, искаше да я изяде, като по едно време спря и каза нещо подобно на „не мога повече, любов моя, изтръпна ми езикът, а и ти вече свърши три пъти”, при което Лулу стана и й зашлеви един. В този момент се намесих.

Тук директорката спираше. Беше много възбудена и разтриваше с ръка челото си. Имаше още един вариант. В класическата версия не се случваше нищо,

но в кратката Пабло се подиграваше на последното изречение на директорката. „Означава ли това, че вие също сте отишли в леглото с тях?” Тя отговаряше утвърдително и му разказваше епизода, като повдигаше бавно полата си, за да може да види баща ми * ужасяващите петна, които й бях оставила по кожата.

Но това почти никога не ставаше.

Директорката се обаждаше по телефона и след малко се появявах на вратата. Пабло се обръщаше да ме погледне. Фигурата ми претърпя значителни промени, най-вече що се отнася до възрастта. В началото бях по-голяма, на петнадесет години, както и в действителност. Това не отговаряше на много неща в историйката, така че си смъкнах една година. Страхувах се да намалявам, докато един ден реших, че е страхотна глупост, след като всичко това е лъжа, и реших да си остана на дванайсет години въпреки добре оформеното ми за дванайсетгодишно момиче тяло. Носех съвсем различна от истинската униформа — много къса плисирана тъмносиня пола с презрамки отпред във формата на буквата Н.

Пабло ме гледаше внимателно.

— Колко си пораснала, Лулу! Аз се доближавах до него, целувах го по лицето и сядах на облегалката на стола. Той дискретно плъзгаше ръка отзад под полата ми, за да провери дали наистина нямах нищо отдолу.

Директорката го питаше какво смята да прави.

— Мислех да те взема с мен у дома за една година — Пабло беше чудесен. — Доста време бяхме разделени... ти какво мислиш?

Аз отговарях, че искам да си тръгна с него у дома, и се разделяхме с директорката, след което се качвахме на огромна тъмна кола, която шофираше винаги много красив мъж, понякога чернокос, понякога рус.

— Значи твойта катеричка не те оставя на мира, а?

Тогава разбирах, че ме желае, макар че ми е баща, и аз го желаех също. Ужасно много. Не исках да уча, да се връщам в интерната, бях слаба ученичка и освен това винаги имах сексуално желание. Обясних му го с нежното си гласче, като мачках между пръстите си полата и леко повдигах плата, за да види голия ми корем.

— Аз нямам вина, татко, те са виновни. Не ме

оставяха нито за момент на мира, директорката също. Тя беше най-лошата. Удряше ме с пръчка, когато отказвах д я ближа. Тя е курва, тая дъртачка, но в замяна, когато бе в добро настроение, ми доставяше такова огромно удово ствие и не отказвах, защото тук така ужасно ме сърби винаги. — Хващах ръката му и я дърпах, докато докосне пубиса ми, след което хващах единия му пръст и се разтривах с него. — Вече съм голяма и имам нужда, татк

— Виждам, виждам. — Пабло ме гледаше с блеснали очи, навеждаше се към мен и ме целуваше, като в същото време питаше шофьора: „Как ти се струва дъщеричката?" Разтваряше блузата ми и галеше гърдите ми, заклещени между двете презрамки. „Чудесна е, господине, ще бъде невъобразимо да я чукаме двамата, ще ни направи много щастливи.” Тогава минавахме през огромна черна желязна врата с позлатени топки и влизахме в голяма къща. Пабло ме хващаше за ръка и ме развеждаше. Къщата бе празна, с празни стаи, почти без мебели, обширна и аз живеех там. Нямах братя и сестри, а само баща и много слуги. На вечеря винаги имаше скариди, от които можех да изям цяла табла, без никой да ме спре.

Всички знаеха, че спя с баща си, и го намираха нормално. Той ме водеше от време на време в града и ми купуваше дрехи, много дрехи, които ми харесваха, както и шоколади. Глезеше ме и бях истинска глезана, което го забавляваше и му доставяше удоволствие. Бях щастлива, разхождах се у дома полугола и се чукахме по всяко врем

В този момент, така близък до оргазма, се развиваха няколко варианта.

Седнали на една тържествена маса няколко по-възрастни господа, той и аз, облечена в бяла прозрачна рокля. Понякога повдигах полата си и сядах върху стола с много разтворени крака, за да може той да потопи всеки залък в мъзгата ми, преди да го поднесе в устата. А в друг вариант сядах върху коленете му, повдигах полата си, като се разкривах пред останалите му приятели, и всички бяха единодушни, че дъщеря му е превъзходна. Той ме целуваше по бузата, казвайки, че не може да живее без мен. Аз се потърквах с едно пръстче бавно, за да могат всички тия господа да ме гледат, а Пабло ме повдигаше да седна на масата,

отблъсквайки с ръка чаши, чинии и вази, буташе ме назад и ме обладаваше пред всички, като ги канеше да опитат и те: „Ако желаете, не съм ревнив.” Всички ме обладаваха един подир друг, но никой не ми доставяше такова удоволствие, както той.

В други случаи беше ядосан, защото бях направила някоя щуротия. Тогава ме поставяше на коленете си и за да ме накаже, повдигаше полата ми и ме биеше по задника. Ударите бяха унизителни, удряше силно, а аз плачех и се превивах, обещавайки да не го правя никога вече, но той се показваше още по-неумолим и след като ме завързваше, тръгваше нанякъде си. Оставяше ме така сама цели часове, дори дни. Понякога идваше някоя слугиня или слуга, които ми носеха храна, но не можех да ям, защото ръцете ми бяха вързани. От време на време и те ме биеха, друг нът ме караха да правя разни неща или пък те ми правеха на мен, а след това Пабло се връщаше. Той винаги се връщаше, вкарваше члена си в устата ми и аз го поемах безмълвно, докато омекне. След това ме развързваше и ме чукаше върху каменния под. Одобряването бе върховно.

Събуждахме се двамата в огромно легло. Първо той ме галеше, след което отгръщаше завивките с думите: „Продължавай ти, обичам да те гледам.” После слизахме на закуска по една широка стълба и той ми казваше, че е много доволен от мен и ми е купил играчка. Преди да ми я покаже, ме караше да закуся. Хващаше ме за ръка и ме водеше към библиотеката, където ни очакваше момче, облечено в син комбинезон. „Твой е, можеш да правиш с него каквото пожелаеш”, ми казваше. Приближавах се към помощник-градинаря, свалях ципа на панталона му. Имаше красив пенис. Бях гола, той ме прегръщаше непохватно като някакъв мечок, смучеше гърдите ми и ме хапеше, защото не знаеше как се прави, и ми причиняваше болка. Лягахме на пода и той ме чукаше като гладно животно. В началото ми се струваше забавно, но после се отегчавах и го отпращах. Пабло, седнал в едно кресло, ни наблюдаваше. Аз му казвах, че не ми харесва, хващах члена му с ръка и го възсядах, с което получавах почти мигновено удоволствие — той умееше да се движи така бавно. „Страхотна си, Лулу — ми шепнеше. — Страхотна си, колко те обичам”...

Учителят по грьцки ме оглеждаше с ироничио изражение на лицето, опрян на една от дебелите колони в салона.

— Къде си тръгнала в тоя вид?

Усмихнах му се, докато търсех някакво дискретно извинение, за да оправдая вида си, но не го намерих. Усетих, че ръцете ми треперят, и ги мушнах в джобовете си. Трепереха и устните ми, така че реших да говоря.

— Хайде, Феликс, покани ме на едно кафе...

— Страшно грешиш, ако си мислиш, че ще компрометирам солидната си репутация, изградена тук, за да изляза с момиче, облечено но този начин.

— Ама ти за каква репутация ми бърбориш? Хайде, покани ме на едно кафе.

Хванах го за ръката и се отправихме към барчето в приземния етаж.

Феликс беше страхотен учител, много интелигентен, тип, надарен с особено тънко чувство за хумор и стар мой приятел. Два-три пъти бях спала с него и ми беше харесало. Но имаше един дефект, беше голям мърмор-ко, поради което най-малко него бих искала да срещна тази вечер там.

Нещата ми не вървяха както трябва.

Толкова се бях притеснила в очакване у дома, че реших да изляза половин час преди предвиденото. Пресметнах, че ще стигна до университета половин час по-рано, за да седна в центъра на първия ред. Когато срещнах Феликс, разполагах с цял час — прекалено много, за да обикалям пред затворените врати на аулата.

Не бях помислила, че вратите може да са затворени. Никога не бях опитвала, макар че минавах оттам толкова проклети утрини.

Най-добре беше да слезем в бара, да се уединим и побъбрим малко. Имах предчувствието, че срещата ми с Феликс беше щастлива.

— Имаш ли нещо под палтото? — оглеждаше ме с повишен интерес.

— Разбира се, че имам! Дрехи. Облечена съм — опитах се да се направя на обидена. — Наистина не разбирам защо отдаваш такова значение на вида ми, като че ли съм се маскирала като...

— Маскирана си. Не разбирам като какво, но си маскирана.

Нямаше да успея да го излъжа, така че предпочетох да сменя темата. ₍

Когато приближих бара да поръчам кафетата, заелите една от предните маси, групичка от първи курс, се разхихикаха приглушено, побутвайки се с лакти.

Питах се дали не съм сгъстила прекалено боите.

Палтото не ме притесняваше особено, защото винаги беше правило впечатление — бяло вълнено палто, взето назаем именно за да събирам погледите.

Най-шокиращи бяха спортните ми чорапи в неопределен бежов цвят, които се смъкваха на глезените. Ластиците се оказаха много здрави, но след като ги сварих три пъти в тенджера под налягане, успях да постигна да се свличат по краката ми, макар че бяха нови и ги слагах за първи път.

Въпреки че чорапите не изглеждаха толкова смешни от само себе си, в комбинация с обувките бяха наистина. Спомних си групичката от продавачки, която се събра в магазина, когато поисках номер 39 в кафяво с най — високия ток и извадих чорапа от чантата. Навих го на глезена и изпробвах дузина обувки. Наблюдавах ефекта в огледалото на колоната, преди да взема едни вечерни обувки, съвсем стилни, които ме повдигаха девет сантиметра над собствения ми ръст.

При това в деня на покупката носех нормални найлонови чорапи. А този ден не си бях сложила нищо, е голи крака през февруари и с палто, закопчано до последното копче.

Може би бях прекалила с цветовете, но вече нямаше значение. Седнах до Феликс и зачаках. Преди това се бях информирала, че вратите на аулата се отваряха Десет минути преди часа, обявен за сбирката.

Пег минути преди установените десет се измъкнах,

като измънках, че отивам до тоалетната. Бавно се запътих към стълбата, стигнах до салона и се вмъкнах през отворените врати, за да седна в центъра на първата редица.

Доста дълго бях единствената в аулата.

Факултетът по испанска филология организираше чес то подобни прояви, но аз никога не обръщах достатъчно внимание на афишите и обявите на таблото. Понякога търсех кандидати за частни уроци, понеже закъсвах с парите, а бях решила да отида в Сицилия на всяка цена. Бяха ми споменали, че са се появили нови обяви.

Тогава съзрях името му, с дребни букви, между много други имена.

Страх, по-скоро паника пред окончателното разочарование, защото никога вече нямаше да го върна в голямата празна къща, където се любехме. Страх да не го загубя завинаги.

Беше минало много време.

Живеех труден и монотонен живот, бях сама, Мар-село бе излязъл от дома и дните ми станаха еднакво сиви, потопени във вечна борба за жизнено пространство в претъпканата къща. Самота сред толкова хора, с вечните кавги: „Не искам да следвам право, татко, каквото и да направиш” — с вечните разпити за религиозните ми убеждения, за произхода на политическите ми идеи, бях станала член на партията по-скоро от сантиментални чувства, отколкото от идейни, макар че те и двамата се бяха махнали. Марсело се усмихна странно, когато му го казах. С вечната покана да водя новите си приятели на вечеря, защото майка ми си въобразяваше, че бяха мои годеници, всички мъже, с които лягах през ония години, и самотното упражняване на тъжна и стерилна любов, всеки ден едно и също.

Може би щях да бъда щастлива, ако не бе се намесил в живота ми, но гой го направи. Беше оставил върху ми печата си двадесет и три дни преди да замине за Филаделфия, и цялото време, изминало след това, за мен нямаше стойност, не бе нищо повече от антракт, заместител на истинското време от моя живот, който щеше да потече с неговото идване.

Беше се върнал.

Видях името му в обявите, изписано с дребни букви, и оттогава тялото ми бе станало кухо.

Отвътре ме изяждаше желанието.

Нищо друго нямаше значение, докато подготвях спектакъла. Отидох при Чело, за да поискам роклята, която беше запазила в гардероба си през последните три години от следобеда, в който майка ми спомена, че жълтата рокля, която носела Патрисия, била същата, която Амелия си сложила и която баба ми бе подарила. „Колко е порасло това момиче, високо е почти колкото теб” — бе казала тя. Не я дочаках, взех си я и след това цяло лято ходех като смахната, повтаряйки си, че изчезването й бе дяволска работа.

Сбърках, като попитах Чело дали не желае да ми обръсне катеричката, защото ме беше страх да го направя сама, и че ще бъде по-лесно, ако ми помогне. Отказа решително, което и очаквах, защото й бях разказала случилото се с Пабло и знаеше, че го правя за него. Моята молба я обиди, защото тя никога не прости на Пабло небрежността да не ми даде контрацептивни хапчета, което за нея бе двойно престъпление. През ония години Чело все още не бе открила сладостта на мъжката плът и й харесваха само много интелигентните момченца, ценеше coitus interruptus* като смесица от любезен жест и декларация от принципи при равноправни условия, така че накрая трябваше да го направя сама и набързо. В банята свалих безшумно огледалото в три часа сутринта, за да не се появи някой на вратата, и се занимавах с бръсненето почти два часа, защото поради недодялаността си го правех съвсем бавно. Резултатът накрая бе доста добър. Отново чувствах кожата си гладка и обезкосмена, докато чаках, седнала в средата на първата редица, молейки се на всички богове да ми помогнат,за да не ме отблъсне. Вече се осмелявах да моля само за това — да не ме отблъсне, да ме обладае още веднъж, преди Да си отиде.

Малко по-малко залата се пълнеше.

Нисък, плешив и с бакенбарди господин бе първият, който седна на сцената. Пабло пристигна, говорейки с един брадат мъж с вид на историк, който го прегърна на стълбичката и зае едно от крайните места.

Бяха минали пет години, два месеца и единайсет дни от последния път, когато го видях. Лицето му, доста големият му нос, прекалено четвъртитата му брадичка почти не бяха се променили. Белите му коси - също, косата му бе по-скоро черна. Доста по-слаб, което не ме учуди. Марсело казваше, че във Филаделфия се ядяло добре, а той беше отслабнал, което го нравеше по-висок — това винаги най-много бях харесвала в него. Изглеждаше, че всеки момент ще се разпадне — толкова много кости, придържани от толкова малко плът.

Възрастта му отиваше.

Докато мъжът с бакенбардите представяше с отчайваща мудност присъстващите, той запали цигара и хвърли поглед към залата. Гледаше на всички страни освен към мен.

Празнотата в мен ме поглъщаше.

Беше ми ужасно топло и страшно.

Осмелих се да го погледна в лице, но забелязах, че стои невъзмутимо.

Гледаше ме втренчено, с почти изскочили от орбитите очи — съвсем странно изражение. След това ми се усмихна и едва тогава раздвижи мълчаливо устни, две срички, като че ли произнасяше името ми.

Позна ме.

Задействах според предварителния план: разкопчах палтото си бавно, като открих напълно отвратителната си кафява униформа от колежа. Стараех се да изглеждам уверена, но отвътре имах чувството на стар и глупав жонгльор, който едва успява да запази спокойствие^ очакване да се сгромолясат върху главата му наведнъж осемте дървени бутилки, които се люлеят във въздуха.

Пабло закри лицето си с ръка, като остана така няколко секунди, и след това отново ме погледна. Продължаваше да се усмихва.

Той говори малко и лошо, няколко пъти забравяше

J

мисълта си, мънкаше, имаше вид на човек, който прави усилие да построи фрази от повече от три думи, но не сваляше очите си от мен, докато околните ме гледаха с любопитство.

Когато възрастният мъж с бакенбардите обяви, че могат да се задават въпроси, станах от мястото си.

За мое учудване краката все още ме държаха.

Прекосих съвсем бавно разстоянието и излязох от залата. Пресякох салона, без да поглеждам назад, след това остъклените врати и едва бях направила осем-де-вет крачки, когато той ме спря. Ръката му хвана моята, стисна ме за лакътя и ме накара да се обърна. След като ме проучваше с поглед няколко секунди, ме докосна с магическата пръчица:

— Чудесно, Лулу! Въобще не си пораснала...

Прие всичките ми дарове с изискана елегантност. На моите думи не направи какъвто и да било коментар. Каза точно необходимото. Направи се, че уж се е хванал на уловката ми. Разказа ми всичко, което исках да зная.

Отведе ме в един огромен таван в центъра, претрупан с вещи.

— Какво стана с ателието в Морето?

— Майка ми го продаде преди две години — каза го със съжаление. — Купи си селска къща в Махадаонда.

След това очите му ме обходиха мълчаливо и бавно от главата до петите. Задържа в ръцете си моите ръце нагоре, докато свали пуловера ми. Разкопча блузата ми, съблече я и ме погледна усмихнат. Не носех сутиен и той си спомняше всичко. Наведе се напред, сграбчи ме за глезените и ги повдигна рязко, при което загубих равновесие. Придърпа към себе си краката ми, докато ги постави върху своите, и аз останах върху канапето възнак. Разкопча полата ми. Преди да я свали, хвана едната ми ръка, доближи я до лицето си и я загледа внимателно, спирайки погледа си върху закръглените краища на пръстите. Бях пропуснала тази подробност. Съзнавайки, че не би трябвало да го правя, наруших тишината:

— Харесват ти дългите нокти, лакирани в червено, на.

Държейки пръстите ми, се усмихна иронично.

— Толкова важно ли е?

Не можех да му отвърна, че беше толкова важно, повдигнах рамене в знак на безразличие.

— Не, не ми харесват — каза накрая.

Толкова по-добре, помислих си.

Бавно продължи да ме разсъблича. Събу.ме, свали чорапите и отново ми сложи обувките. Погледна ме, без да прави нищо. След това протегна отворена длан, която плъзна бавно по тялото ми, от петите до шията, няколко пъти. Изглеждаше толкова спокоен, движенията му бяха така уравновесени и прецизни, че за момент реших,че не ме желае, че действията му са отражение на отминали невъзвратими желания. Може би въпреки всичко съм пораснала прекалено много.

Подхвана ме и ме повдигна. Озовах се на коленете му. Обгърна ме с ръце и ме прегърна. Допирът на езика му разтърси тялото ми. Гърбът ми потрепери. Помислих си, че той е смисълът на моя живот. Тази мисъл не беше нова, беше позната и изказвана стотици пъти през време на отсъствието му. В последно време яростно я отхвърлях, казвайки си, че е нищожна и дребна, докато на света имаше толкова велики каузи. Това бе тогава, но сега, докато ме целуваше и люлееше в ръцете си,бе самата истина — той бе единственият смисъл на живота ми.

Сграбчих ръката му и я поставих върху лицето си, задържах я така за момент, усещайки напрежението във връхчетата на пръстите му. Оставих върху дланта му дълга и влажна целувка, след което свих един по един пръстите му, скривайки палеца между останалите четири, обгърнах юмрука му с ръката си и притиснах кокалчетата му върху устните и бузите си.

Опитвах се да му покажа, че го обичам.

— Имам нещо за теб...

Отстрани ме внимателно, стана и прекоси стаята. Извади дълга и тясна кутия от едно чекмедже на бюрото.

— Купих го за теб преди около три години, горе-долу в момент на слабост... — усмихна се той. — Не

казвай на никого, мисля, не сега дори ме е срам; но тогава понякога ме хващаше лудостта най-вече когато останех сам. Скачах в колата и запрашвах за Ню Йорк, на 14 улица, Осмо авеню, нещо подобно на „Браво Мурильо”, но много по-жестоко, страхотно забавно място. Как да ти обясня, за да разбереш?... — Замълча за момент замислен, след което лицето му просветля. — Точно така, нещо по-жестоко от квартал „Браво Мурильо”, пълно с хора, барове и магазини. Аз карах по два часа и половина, за да отида дотам, и още толкова на връщане, за да мога да изям сандвич с риба и да изпея „Астуриас, мой роден край!” в един бар на един тип от Лангрео. Пиех до пръсване и след това се чувствах по-добре. При един от тези носталгични набези купих това за теб — седна до мен и ми подаде кутията. — Макар че може да ти се стори грубо, платих доста пари, които бяха кът за мене тогава, но го купих, защото ти го дължех. През всичките тия години се чувствах странно задължен теб. Никога не се осмелих да ти го изпратя. Истината е,че очаквах да те видя жена, а жените невинаги умеят да оценяват играчките...

Кутията, която беше внимателно увита в прозрачен целофан, съдържаше дузина пластмасови предмети в бял, бежов и червен цвят, електрически вибратор с релефна повърхност, заобиколен от калъфчета и други допълнителни аксесоари. Имаше също и две малки батерии, поставени в калъфче.

Не ми струваше нищо да се покажа доволна. Още повече че беше се сетил за мен.

— Благодаря ти, много ми харесва — отвърнах широко усмихната. — Но е трябвало да ми го изпратиш, щеше да ми дойде съвсем добре. Надявам се да е от моя размер... — Гледаше ме и се смееше. — Ако искаш, мога още сега да го изпробвам...

Разкъсах целофана и разгледах внимателно съдържанието. Без много труд намерих къде се поставят батериите и заредих вибратора. Завъртях някакво копче на долния капак, включи. Увеличих мощността, Докато затанцува в дланта ми. Беше забавно, също както на Коледа като малка, когато поставях две батерии в гърба на една обикновена кукла, и тя

започваше да говори или движи главата си. Несъзна телно се усмихнах. Погледнах Пабло и той също се усмихваше.

— Кой. смяташ, че ще е най-добрият от всички накрайници?

Не отговори, само стана и се заггьти към едно кресло, опряно на отсрещната стена, на около три метра и половина от мен, точно насреща.

Сега ще видиш, мислех си, дали съм пораснала, или не. ЧувСтвах се добре, съвсем сигуриа. В последните дни често бях мислила, без да успея да измисля няка къв определен план, някаква конкретна техника, но той ми го поднесе на тепсия. Харесвах му — помнех това добре, — харесваха му малките мръсници. Много добре тогава, щях да му демонстрирам, че мога да съм мръсница, истинска мръсница. Спомних си думите на директорката на интерната и сама се насърчавах. Единственото, което ме тревожеше, бе, че интерпретацията ми щеше да е прекалено театрална, дори истерична, но въпреки това убедителна. Останалото малко ме интересуваше — аз съм жена с особено чувство за срам, от ония хора, които възкликват: „Колко е хубаво!”, пред инвалидния стол на ненормално дете, или от ония новобогаташи, които вдигат скандал на келнер с петнадесетгодишен стаж в невзрачно илажно ресто-рантче за това, че не може да им предложи ръжен хляб, или добре облечен дебелак, който хвърля няколко стотинки милостиня — все неща, които наистина биха ме накарали да се засрамя. Несъмнено другият срам, обикновеният, никога не ме е сиохождал.

Бавно разтворих крака и плъзнах единия си пръст по срамните устни само веднъж, преди да започна да бърборя

— Мисля, че ще започна с този. — Извадих от кутията нещо подобно на пластмасова калъфка с цвят на кожата, което беше доста точно копие на оригинала. — Знаеш ли какво? Вече не ми харесва да съм висока, преди се чувствах горда, но сега страшно ми харесва да съм двайсет сантиметра по-ниска. Като Сусана. Помниш ли Сусана?...

— Оная с флейтата ли? — умното му и весело изражение бе същото, което се бях опитвала да запе-

чатам в главата си през всичките тия години.

— Точно тя, имаш прекрасна памет... — гледах го в очите известно време, опитвайки се да си дам вид на пресметлив човек, характерен за порочните и знаещи жени, но вулвата ми, все още празна и куха, растеше и набъбваше, а това усещане в мен никога не си пасваше с безразличието. — Готово, но сега е огромен!... Вярвам, че няма да се засрамиш, ако си го сложа още сега. — Той кимна утвърдително с глава. Потърках се два-три пъти с новата играчка, преди да си я вкарам победоносно. Макар че ставаше въпрос за основната цел на целия театър, аз се разсеях и не успях да забележа реакцията му. За първи път използвах подобно нещо и собствените ми реакции ме погълнаха напълно.

— Харесва ли ти? — въпросът ме извади от вглъбението.

— Да, харесва ми... — Замълчах за момент и го погледнах, преди да продължа да говоря. — Но не прилича чак толкова на мъжки член, както си мислех, защото не е топъл, освен това, тъй като самата аз трябва да го движа, липсва факторът изненада. Разбираш ли? Не се променя ритъмът, няма спиране, нито резки забьрзвания, а точно това е, което най-много ми харесва...

— Много ли се чука през тия години.’

— Ами, кажи-речи... — Вече движех по-бързо ръката си, вкарвах със сила това подобие на мъжки член във вулвата си и ми харесваше все повече. Спрях рязко и реших да сменя накрайника, не исках да пресилвам нещата. — Този тук, дето има бодли, ще ме нарани ли?

— Не знам, но не вярвам...

— Добре, да опитаме____ Май ти разказвах нещо. А,

да! За Сусана. Тъй като е само метър и половина, всички мъже й се струват огромни. Страхотна е. Винаги, когато я попитам, отговаря едно и също: „Имаше ей такъв огромен” — за да покажа, отдалечих прека-лено двете си длани, — а тя винаги се оплаква. Не разбирам, винаги се оплаква. Мен би ме подлудило, но тъй като съм толкова голяма, никога не ме изпълват достатъчно, затова мисля, че е кофти да си толкова висока, всичко ти е прекалено дълго...

— Стига... — Смееше се с глас и ме гледаше.Всичко това му харесваше, сигурна бях, че му харесваше, и тогава реших да свържа тая история с друга, съвсем различна, която никога не съм мислила, че ще мога да му я разкажа, но сега ми се стори особено важно.

— Хей, знаеш ли, че бодлите не боцкат? Сега ще сложа това отгоре да видя какво ще стане. — Взех нещо подобно на къса капачка в червено и покрито с малки подутини и го надянах на върха. — Наистина ми става смешно, като си спомня за Сусана. Преди два месеца те сънувах и в този сън вибраторите играха важна роля. — Спрях за миг, за да погледна лицето му, но не видях нищо особено. — Става въпрос, че Сусана от известно време е станала доста сериозна. Беше най-отворената в класа като малка, но преди две години си хвана много сериозен приятел, абсолютен тъпак на двайсет и девет лазарника...

— Аз съм на трийсет и две... — Първо ме погледна с усмивката, която използваше майка ми, щом ме завареше в килера да тършувам, след това се засмя звучно.

— Да, но ти не си вързан.

— Защо?

— Защото не си, както и Марсело не е,макар да има вече дете и така нататък. Добре, все тая. Важното е, че годеникът на Сусана има много пари, агенция за издателски услуги и нито капчица чувство за хумор. Оная вечер ходихме да вечеряме — те двамата, Чело, която доведе един доста симпатичен пич, и аз сама, защото нямаше с кой да отида. Не бъди сигурен, че ако имах това, щях да си го сложа и да отида с него. — Извадих вибратора и започнах да махам приспособленията. Исках да го изпробвам без нищо. Може би нямаше да е толкова ефективен, защото бодлите бяха започнали да ме възбуждат прекалено. — Стана така, че се натаралян-кахме, Сусана също, и разказахме историята за флейтата. Приятелят на Чело се смя много, разказът го очарова, но другият се ядоса, каза, че нямало нищо смешно,

■ : гаслаа глупости не го възбуждали. Изкоментирах, че ми се струва странно, защото, когато ти узна историята, се разнежи. Нали така беше? — Пабло кимна утвърдително с глава. — Донесе ли ми флейта от Ню Йорк?

— He.

— Колко жалко! — Не успях да сдържа смеха си, но след секунди се успокоих и продължих. — Така че въпросната вечер сънувах, че сме в една голяма и скъпа кола, карана от негър шофьор, който беше много готин, наричаше те „господине” и имаше голям член. Не знам защо, но аз знаех отнякъде, че членът му е голям. Усмивката му ме накара да помисля, че се съмняваше в коя категория точно да отнесе съня ми, така че започнах да говоря глупости, като се стремях да предам на всичко това нотка истинност. — Носех дълга перленосива рокля, модел XVI век, с огромно деколте, бяла яка и пола, повдигната с тел отдолу, с набор от тюл на задника и много бижута по мен, а ти беше облечен с панталони и съвсем обикновен дебел червен пуловер. Спряхме на улица „Фуенкарал”, която беше в Берлин, макар че всички надписи бяха на испански, каквито са и сега. Всичко беше като действително. Влязохме в магазин за обувки, чийто витрини бяха претъпкани. Ей, нали няма да се обидиш, ако продължа с пръстче малко? Трябва да си почина.

— Ти сама...

— Благодаря, много си мил наистина. Та докъде бях стигнала? Ах, да! В магазина имаше продавач, облечен като паж, но дрехите му не приличаха твърде на моите. Носеше френски тип дрехи като Луи XIV, с много дантели и напудрена перука, нали се сещаш? Тогава седнах съвсем смирено на една пейка, а ти застана прав до мен. Продавачът се приближи и попита какво искам. Най-забавното от всичко е, че не можеш да си представиш връзката, която съществуваше между мен и теб, не можеш да си представиш...

— Баща и дъщеря?

— Да... — промърморих. — Как отгатна?

— А! Казах първото, което ми хрумна.

— Не ти изглежда невероятно? — Гледах с изненада, оная изненада, в която се смесват нотки на истински срам въпреки всеизвестната ми липса на срам, която заплашваше да ме срази.

— Не. Очарователно е. — Думите му разпръснаха съмненията ми. — И какво стана после? Предполагам,

че не съм отишъл там, за да те подготвя за учебната година. ■.

— Не, напротив — засмях се. Неприятното чувство се бе разсеяло напълно и с всеки изминал миг се чувствах все по-добре, по-сигурна. Отново се погалих, за да ме види, като бавно се движех по мокета и като го предизвиквах от разстояние, което ме възбуждаше страхотно, макар че изпитвах силно желание да приближа до него и го докосна. — Тогава ти каза на продавача, че ще ходиш във Филаделфия за две седмици, за да изнесеш лекция за Йоан Кръстител на ония нещастни диваци, индианците искам да кажа, и че те е страх да ме оставиш сама, защото съм много палава и способна на всякакви лудории. Затова си решил да ми наденеш тая протеза, която да ме задоволява и да ми прави компания през време на отсъствието ти. Продавачът се съгласи с теб, като каза, че е ясно днешните мацки какви са и че си постъпил изключително предвидливо. Тогава човекът отиде в склада и се върна с две закачалки, не точно закачалки, не знам как да ги определя. Бяха подобни на две метални пръчки, завършващи с извит край, които постави пред мен. Аз вече знаех какво трябва да направя: вдигнах полата си, отворих крака и поставих всяко едно от токчетата си в дупките в горната част на тези така наречени закачалки, оставайки в поза, подобна на онези, които обикновено се заемат пред гинеколога. Носех дълги бели гащи до коленете с дупка отдолу, бродирана покрая с цветчета. Продавачът мушна там пръста си,погледна те и каза, че така не можел да вземе размера, защото съм била много суха, и че ако разрешаваш, може да помогне, на което ти се съгласи. Тогава започна да ме ближе и го правеше така добре, че ми доставяше огромно удоволствие, но тъкмо да свърша, ти го прекъсна и той спря...

— Гледай ти, колко лош съм бил! — засмя се Пабло, като потупваше с пръсти цепката на панталона си.

— Ами да — отвърнах, — беше много груб. Тогава оня тип започна да ми мери разни позлатени вибратори, все по-големи, и тъй като бях вече страхотно възбудена, посред изпробването изпаднах в оргазъм,

на теб страшно ти хареса. На продавача, разбира се, не му хареса особено, но не каза нищо. Накрая ми постави един ужасен вибратор, който ми причини болка, но на теб ти се понрави и каза, че искаш именно него. Той го пъхна още малко навътре и вибраторът остана в мен. Не можа да го извади. Аз плачех и крещях, че не го искам и че съм те предупредила за това. Но ти отиде на касата, плати, помогна ми да стана и ме изведе от магазина, настоявайки, че ще закъснееш за самолета, защото щеше да пътуваш за Филаделфия със самолет през Париж. А, не, искам да кажа през Берлин, а аз не можех да ходя. Трябваше да държа краката си отворени и когато влязохме в колата, шофьорът попита какво става, а ги ми повдигна полата, за да го види и той. Той ме опипа с църха на пръста си и каза: „56 ръст, чудесно, този е най-добрият.” А аз плачех и те питах как ще те изпратя с това нещо вътре в мен, на което ти отговори да не се тревожа, че имало и други начини. Тогава ме накара да се обърна, повдигна полата ми и вкара пръста си отзад... Събудих се, обляна в пот, и си спомних за теб. — Загледах го продължително, но той не продумваше, а само се усмихваше. След това го ^Лпопитах: — Хареса ли ти сьнят ми?

— Много, колко бих бил щастлив да имам дъщеря като теб.

— Слушай, Пабло... — думите и очите му ме убедиха в успеха ми. Той вече знаеше каква мръсница мога да бъда, а сигурно знаеше и някои други неща, но все още не бе достатъчно. Реших да стигна докрая: — Как бих искала да ти го посмуча. Ще ми позволиш ли?

Свали ципа, извади с ръка члена си и започна да го гали.

— Чакам те...

Преминах на колене разстоянието между нас, наведох се над пениса му и го пъхнах в устата си. Това започваше да ми прилича на истинско завръщане.

— Лулу...

— Мммм. — Нямах желание да отговарям.

— Бих искал да те чукам отзад.

Дори не отворих очи, направих се, че не разбирам това, което казваше, но думите му ехтяха в съзнанието ми.

— Бих искал да те чукам отзад — повтори. — Може ли?

Откъснах устни от всепоглъщащото ме занимание, повдигнах очи към него, докато галех нежно члена му в дланта си.

— Добре де, не вземай нещата толкова присърце...

— опитвах се да го заинтригувам. Наистина исках да го впечатля, но не чак толкова. — Не е рационално да се вярва на сънища, освен това съм ти казвала, че нямам обичай да ме задоволяват напълно. Няма защо де се притесняваш чак толкова.

— Това не е никакво притеснение — погледна ме той, смеейки се.

Беше ме хванал натясно и почувствах, че никога няма да бъда жената вамп, фаталната жена, каквато Бог я е създал. Стратегията ми се бе обърнала срещу мен и вече не ми хрумваха никакви мръснишки номера, нищо по-гениално, което да кажа.

— Ами да, както виждаш, така е... — млъкнах, погледнах го за миг и реших, че ще е най-добре да се върна към предишното занимание. Отново захапах члена му и разгърнах бързо цялото си умение, като смятах, че така може би ще изчезне желанието му, но само няколко минути прекъснах под натиска на ръката му.

— Стига толкова — настоя с любезен тон.

— Не знам, Пабло... — Опитвах се да събудя съчувствието му с очи на заклано агне, а и не трябваше да се напрягам много. Бях объркана, защото не можех да му откажа, а не исках, съвсем не исках да го правя.

— Защо ме питаш такива неща?

— Би ли предпочела да не те питам?

— Не, не става въпрос за това...

— Все едно, няма значение. Това бе само идея. — Ръцете му се плъзнаха към мишниците ми, за да покаже, че трябва да стана. Когато се изправих срещу него, за миг вкара езика си в пъпа ми, след което също се надигна, прегърна ме и ме целуна продължително. Ръцете му бавно са качваха от кръста по протежение на гърба, докато стигнат раменете. Тогава рязко ме обърна, спъна ме с десния си крак и ме повали върху мокета, след което се хвърли върху мен. Стегна бедрата ми между коленете си, за да блокира краката ми,

като се отпусна върху лявата си ръка, с която ме притискаше към пода. Усетих нещо меко и хладно, един лесно проникващ пръст, който влизаше и излизаше в тялото ми отзад...

— Ти си копеле...

— Хайде, Лулу, знаеш, ме не обичам да говориш така.

Издърпах краката си напред. Успях да го ударя по гърба два-три пъти, когато усетих, че ме опипва с върха на члена си.

— Стой мирна, Лулу, нищо няма да постигнеш... Единственото, което ще направиш, ако продължаваш да се държиш като глупачка, е да си отнесеш няколко псувни. — Не беше сърдит, а ми говореше с топъл, дори успокояващ тон въпреки заплахите си.

— Дръж се добре, ще бъде само един миг и не е чак толкова страшно. — Разтвори ме с дясната си ръка, усещах натиска на палеца му, който опъваше кожата ми,издърпвайки я навън. — Освен това ти си виновна за всичко, винаги започваш първа. Гледаш ме с тия жадни очи и не мога да не те искам толкова много...

Дясната му ръка, с която си представях, че държи члена си, натисна върху онова, което знаех, че е нежен и малък отвор.

— Ти си копеле, копеле...

Не проговорих повече, болката ме накара да онемея, да престана да виждам и чувам, парализира ме напълно. Никога през живота си не бях подлагана на подобно мъчение. Започнах да крещя, виках като умиращо животно в кланица, издавайки остри и пронизи-телни писъци, докато сълзите задавиха гърлото ми и ме лишиха дори от успокоението на вика. Издавах само слаби и накъсани ридания, които ме унижаваха още повече, подчертавайки слабостта ми пред звяра. Той се задъхваше отгоре, пъшкаше, като ме използваше така, както аз преди това играчката от бяла пластмаса. Използваше ме, изпитвайки насилствено и обидно удоволствие, до което не ме допускаше въобще.

Макар да смятах за невъзможно, болката се засили изведнъж. Движенията му ставаха все по-жестоки, отпускаше се върху мен, като ме пронизваше с цялата си сила, след което се отдалечаваше, оставайки чувст-

вото, че изкарва половината ми вътрешности. Получих световиене, не можех да издържам повече, когато изведнъж той започна да стене. Разбрах, че свършва, но аз не чувствах нищо. Болката ме бе направила безчувствена до такава степен, че усещах единствено нея.

След това остана неподвижен върху мен, все още вътре. Захапа крайчеца на ухото ми и произнесе името ми. Продължавах да плача безшумно.

Разбрах, че се надига бавно, но в същото време продължаваше да е вътре в мен. Отворът, който беше направил, не се затваряше.

Обърна ме, като ме придържаше нежно. Не му помогнах ни най-малко, тялото ми бе отпуснато като на мъртвец. Не се движех, а продължавах да стоя със затворени очи. Все още плачех.

Изтри сълзите ми, като ме погали по лицето с ръка. Наведе се над мен и ме целуна в устата. Не отвърнах на милувката му. Отново ме целуна.

— Обичам те.

Устните му обходиха брадичката ми, спуснаха се към гърлото и се затвориха около зърната на гърдите. Езикът му продължи надолу, като се плъзгаше по дължината на цялото ми тяло, премина през пъпа и се разходи по корема ми. Ръцете му сгънаха краката ми и след това ги разтвориха.

Чувствах се засрамена, напълно нещастна. Вулвата ми бе влажна.

Пръстите му докоснаха срамните ми устни и ги притиснаха една срещу друга. Отпуснаха се за миг, за да се срещнат отново, сякаш бяха пинцети, изпълнявайки движение, което се преместваше все по-нагоре и възпроизвеждаше приглушен звук, подобен на бълбу-кане. Когато стигна докрая, ръката му опъна устните, за да открие напълно клитора ми, разголвайки розовата гладка плът, която ме изгаряше като наполовина зарасла рана.

Поглади я с език, който движеше бавно от горе до долу, като се спря на незначителното възвишение от плът, в което се събираше цялото ми същество, като го търкаше, лижеше, натискаше, галеше с твърдия връх на езика си. После той го хвана между устните си и го

засмука. След това отново то смука навътре и го задържа в устата си, след което продължи да го ближе, което ме накара да се затърча, да се вия, да "притискам импулсивно тялото си към него, отдавайки му се напълно.

Той вкара два пръста във вулвата ми и започна да ги движи, следвайки същия ритъм, който налагаше тялото ми под натиска на езика му. Малко след това плъзна още два пръста малко по-надолу към отвора, който самият той вече бе отворил.

Споменът за насилието прибави неудържима нотка на удоволствие, което ме обземаше, развихряйки един изтънчено жесток финал.

Езикът му продължи да стои там, докато заглъхна и последният ми спазъм. Пръстите му все още ме пронизваха, когато опря глава върху пъпа ми.

Беше поравно, помислих си, разменихме си индивидуални удоволствия. Върна ми онова, което ми бе взел преди.

Мисълта ме успокои.

Естествено това бе спорно мнение, но все пак бе мнение.

— Обичам те.

Тогава си припомних, че вече ми го бе казал преди и се запитах какво ли точно означава това.

Отпусна се до мен, целуна ме и се обърна, като застана по корем. Качих се с труд върху него, защото ме болеше цялото тяло. Поставих нозете си върху неговите, покрих с ръцете си неговите ръце, а главата си в едно ъгълче на гърба му.

Посрещна ме, ръмжащ от удоволствие.

— Знаеш ли, Пабло, започваш да ставаш опасен? — усмихнах се аз.

Цялото му тяло се размърда под моето. Беше приятно. Не бе свършил да се смее, когато каза:

— Лулу...

Отвърнах с нещо подобно на звук. Бях прекалено заета с усещанията си. Никога преди това не бях се излягала върху мъж по този начин, което несъмнено ми харесваше. Кожата му бе хладна, а очертанията на тялото му под моето — омайващи.

— Лулу... — Разбрах, че говореше сериозно. Не се

изненадах, дори очаквах, бях подготвена да преглътна новата раздяла. Бе неизбежно.

Въпреки това доближих устните си до ухото му.

— Кажи?

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

Преди години много пъти бяхме играли на брачна двойка. Той беше най-съвършеният лъжец, когото познавах. Бях сигурна, почти сигурна в новата игра, но въпреки това приех предложението.

Открих място, за да паркирам веднага, което бе изненадващо за ден като петък. Когато затварях колата, един от тях се блъсна в мен.

— Извинете. — Тонът на гласа, сладникав и любезен, ми се стори безкрайно познат.

Загледах ги внимателно, докато се, спускаха надолу по улицата.

Бяха двама. Този, който се извини, бе кестеняв, с много къса коса, подстриган над ушите. Дълъг и прав изрусен кичур закриваше напълно едното му око. Другият, чието лице не успях да видя, бе мургав, с къдрава коса на малка опашка малко над темето.