Защото вярваш в любовта

Пролог

Лондон, юни 1816 година

Трябваше й съпруг, и то бързо.

Катрин Мелбърн потисна истеричния си смях и хвърли бърз поглед през рамо към сградата, от която току-що беше излязла. Видът на адвокатската кантора моментално я отрезви.

Това не беше сън. През последния половин час бе узнала, че има дядо, за чието съществуване дори не бе подозирала, и съществува реална възможност да получи наследство, което щеше да промени напълно живота й. Вместо да си търси работа, за да изхранва себе си и Ейми, щеше да разполага с достатъчно пари, за да води охолен живот. Наследството включваше още достопочтена стара къща и цял северен остров. Дъщеря й щеше да има бъдещето, което заслужаваше. Естествено тя щеше да има и задължения, но така беше добре. Отдавна се бе научила да носи отговорност.

Имаше един-единствен проблем. Трябваше да убеди новоизнамерения си дядо, че тя и съпругът й заслужават да станат следващите лорд и лейди Скоул. Истерията отново се надигна, но този път беше горчива. Какво би могла да стори?

Устата й се опъна в тънка линия. Очевидно трябваше да лъже. В кантората на мистър Харуел имаше достатъчно време да признае, че Колин вече не е между живите. Ала адвокатът заяви недвусмислено, че дядото не е склонен да приеме Катрин като единствена наследница. Торквил Пенроуз, двадесет и седмият лерд на Скоул, не вярвал, че сама жена може да управлява острова. Затова тя трябваше да намери мъж, който да изиграе убедително ролята на съпруга й и да убеди дядото да я обяви за своя наследница. Но кого би могла да помоли?

Отговорът беше много лесен: лорд Майкъл Кениън.

Той бе добър приятел и притежаваше предимството, че никога не се беше поддал на илюзията да се влюби в нея. Освен това при последната им среща практически й беше дал картбланш да се обръща към него винаги когато има нужда от помощ.

Тя знаеше много добре къде може да го намери. Като син на херцог и герой от войната името му се споменаваше редовно в клюкарските страници на вестниците. «Лорд М.К. гостува на граф и графиня С. за сезона. Лорд М. бе забелязан в парка на езда с мис Ф. Лорд М.К. придружи прекрасната лейди А. в операта.» Катрин четеше тези бележки с неясно чувство на ревност.

Ако Майкъл беше готов да й помогне, тя щеше да прекара много време насаме с него, което означаваше, че трябва да контролира чувствата си. Миналата пролет в Брюксел се бе справила без особени затруднения. И сега щеше да се справи.

Много по-лошо беше, че трябваше да излъже и него. Майкъл имаше задължения към нея и когато узнаеше, че е овдовяла и има сериозни финансови проблеми, веднага щеше да й предложи женитба, за да й помогне с всичко, което притежаваше. Тази мисъл предизвика у нея странно усещане.

Но Майкъл никога нямаше да приеме онзи вид брак, който тя бе водила с Колин. Нито един нормален мъж не би го направил. А тя не беше в състояние да му разкрие ужасната си тайна. Самата мисъл за това накара стомаха й да се свие от болка. Най-простото и най-сигурното беше да го остави да вярва, че Колин е още жив.

Пътят до Майфеър беше дълъг. Имаше достатъчно време да подготви грижливо лъжите си.

Майкъл Кениън се върна в къщата на Стратмор след ден, пълен с всевъзможни изненади, и икономът му подаде картичка.

— Една дама желае да говори с вас, лорд Майкъл.

Спонтанният отговор на лорда не беше особено приличен.

Но когато хвърли поглед към картичката, той замръзна на мястото си. Мисис Колин Мелбърн.

Божичко, Катрин! Само това му липсваше. И все пак мисълта, че тя е тук, под неговия покрив, предизвика в душата му такова нетърпение, че дори не си направи труда да попита къде е посетителката. Икономът безмълвно се поклони и Майкъл се втурна като луд към малкия салон, чиято врата беше останала притворена.

— Катрин?

Тя стоеше до прозореца и при влизането му се обърна. Простата прическа и скромната сива рокля само подчертаваха красотата й.

Когато се разделиха, той се бе помолил безмълвно никога вече да не се срещнат. През изминалата година беше изразходвал значително време и енергия в старания да я забрави. Но щом я видя отново, престана да се тревожи за бъдещето. Срещата с нея беше като свеж полъх въздух в дълбока минна галерия.

— Много съжалявам, ако съм ви попречила, лорд Майкъл — заговори несигурно Катрин.

Майкъл спря за миг, за да се овладее, и прекоси помещението.

— Откога сме толкова официални, Катрин? — попита с усмивка той. — Господи, радвам се да ви видя. Красотата ви е както винаги зашеметяваща.

Той взе ръцете й и изпита внезапен страх, че ще направи нещо непростимо. Но мигът премина, той се приведе и я целуна приятелски по бузата.

После пусна ръцете й и се отдалечи на сигурно разстояние.

— Как е Ейми? — Стисна зъби и добави: — А Колин?

Катрин се усмихна.

— Ейми е много добре. Сигурна съм, че няма да я познаете. Кълна се, че за една година е пораснала почти осем сантиметра. Колин… — тя се поколеба за миг — е още във Франция.

Тонът й беше неутрален, както винаги, когато говореше за мъжа си. Майкъл отново се възхити на спокойното й достойнство.

— Очевидно съм забравил добрите маниери — засмя се той. — Моля, седнете. Ще позвъня за чай.

Катрин сведе поглед към скръстените си ръце. Профилът й имаше сладката чистота на светица от Ренесанса.

— Мисля, че трябва веднага да ви обясня защо съм тук. Необходима ми е вашата помощ, но случаят… случаят е необикновен. Вероятно ще ви стане неприятно, щом чуете за какво се отнася, но все пак реших да опитам.

— Никога — отговори спокойно той. — Аз ви дължа живота си, Катрин. Можете да искате всичко от мен.

— Не заслужавам чак такава чест. — Тя вдигна глава и учудващите очи с цвят на аквамарин засвяткаха в рамката на тъмните ресници. — Боя се, че ми е необходим… съпруг. За известно време. Заместник на Колин.