Защото вярваш в любовта

1

Саламанка, Испания, юни 1812 година

Белокосият хирург прокара ръка по челото си и остави по кожата кървава следа. После огледа внимателно мъжа, проснат на примитивната операционна маса.

— Натворили сте истинска свинщина, капитане — проговори той с ясно изразен шотландски акцент. — Никой ли не ви е казвал, че не можете да отразите цял заряд картеч с гърдите си?

— За съжаление не — отвърна с усилие лорд Майкъл Кениън. — В Оксфорд ни преподаваха повече класическа литература, отколкото практически умения. Може би трябваше да отида в новото военно училище.

— Истинско предизвикателство е да извадя всички тези куршуми — изсмя се хирургът с малко принудена веселост. — Изпийте едно бренди и да се хващам на работа.

Един от помощниците му поднесе бутилката към устата на Майкъл и той отпи няколко глътки от острата течност. Жалко само, че не можеше да се напие до безсъзнание.

Когато отново се отпусна на масата, хирургът разкъса остатъците от мундира и ризата.

— Имали сте дяволски късмет, капитане. Ако френските канонири бяха заредили барута, както трябва, от вас щяха да останат само парчета и нямаше да могат да ви идентифицират.

Чу се грозен шум, когато металът застърга в метал. Само след минута бе изваден първият куршум от рамото на пациента. Пред очите му причерня. Майкъл прехапа устни до кръв. Преди да продължи, хирургът попита колебливо:

— Спечелихме ли битката?

— Мисля, че да. Казват, че французите бягат в панически страх. Нашите напредват бързо.

Хирургът затърси следващия куршум, който беше заседнал по-дълбоко, и Майкъл се помоли по-скоро да изгуби съзнание, за да се избави от мъките.

Когато отвори очи, Майкъл Кениън плуваше в море от болка, което притъпяваше сетивата и му пречеше да вижда ясно. Всяко вдишване предизвикваше остри болки, които забиваха в гърдите и дробовете му добре наточени испански стилети. Намираше се върху един матрак в ъгъла на навеса, пригоден за лазарет. Вътре беше тъмно, по гредите под покрива бяха накацали гълъби и крещяха сърдито с надеждата да прогонят натрапниците от дома си.

Ако се съдеше по приглушените стонове и шумното дишане, лазаретът беше препълнен с ранени. Парещата горещина на испанския ден се смени с хапещия студ на нощта. Превързаното му тяло беше покрито с одеяло, но той не се нуждаеше от него, защото гореше в треска от инфекцията. Жаждата беше по-страшна дори от болката.

Спомни си дома си в Уелс и се запита дали щеше да види още веднъж красивите зелени хълмове. Вероятно не. Един хирург му беше казал, че само един от трима преживява такова тежко раняване.

Перспективата да умре криеше в себе си известна привлекателност. Не само защото щеше да му донесе спасение от болката. И без това беше дошъл в Испания с горчивото прозрение, че само смъртта може да разреши страшната му дилема. Искаше да забрави Каролайн, жената, която бе обичал повече от честта, и страшното обещание, което бе дал, без да помисли, че един ден ще му поискат да го изпълни.

Дали щеше да липсва някому? Приятелите от армията сигурно щяха да тъгуват за него, но те бяха свикнали със загубите. Само след ден щеше да стане «бедният Кениън», още един от многото паднали в сраженията. Никой от семейството нямаше да се трогне, вероятно щяха да се ядосат, че трябва да сложат траурни дрехи вместо труфилата, с които бяха свикнали. Баща му, дук Ашбъртън, щеше да произнесе няколко надути речи за божията воля, но тайно щеше да се зарадва, че се е освободил от сина, когото презираше.

Ако някой наистина щеше да тъгува за него, това бяха добрите му приятели Люсиен и Рейф. Естествено и Никълъс, но сега не можеше да мисли за него.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от женски глас, хладен и ясен като уелски извор. Какво търсеше една английска дама в това мръсно, забравено от бога място? Сигурно беше една от неустрашимите офицерски съпруги, следващи мъжете си във всички несгоди и опасности на похода.

— Искате ли вода? — попита тихо тя.

Неспособен да говори, Майкъл кимна слабо. Една здрава ръка вдигна главата му и поднесе към устните му чаша с вода. Дамата ухаеше на мащерка и лавандула и той усети аромата на испанските хълмове въпреки миризмата на рани и смърт наоколо. Светлината беше твърде слаба, за да види лицето й, но се наслади на допира до меката кожа. Ако се раздвижеше, можеше да притисне лице към ръката й и да умре в мир.

Гърлото му беше твърде сухо, за да преглътне, водата потече от устата и по брадичката.

— Простете, не биваше да ви давам толкова много — проговори нежно тя. — Хайде да опитаме още веднъж.

Няколко капки минаха през напуканите му устни и той успя да ги преглътне, за да угаси огъня в гърлото си. Непознатата продължи по същия начин, докато раненият утоли жаждата си.

— Благодаря ви, мадам — прошепна с мъка Майкъл, щом си възвърна дар слово. — Много съм ви признателен.

— Направих го с радост. — Тя пусна внимателно главата му върху сламеника, изправи се и отиде при следващия ранен. Погледна го и проговори с мъка:

— Вайа кон Диос (Върви с Бога). — Испанското сбогом, подходящо повече за мъртвите, отколкото за живите.

След като тя се отдалечи, Майкъл задряма. Усети слабо кога дойдоха санитарите да вдигнат тялото от съседния сламеник. След минута на мястото на мъртвия беше настанен друг ранен.

Новодошлият беше в делириум и непрекъснато хленчеше:

— Мамо, мамичко, къде си? — Гласът издаваше, че е млад и умира от страх.

Майкъл много искаше да запуши ушите си, за да не чува отчаяния хленч. Ала отслабващите думи издаваха, че бедното момче няма да живее още дълго.

След известно време се чу друг глас.

— Повикайте мисис Мелбърн — помоли с необичайно мек глас шотландският хирург.

— Вие лично я изпратихте вкъщи, доктор Кинлок — отговори колебливо един от санитарите. — Беше крайно изтощена.

— Знам, но няма да ни прости, ако момчето умре без нея. Повикайте я.

Майкъл не можа да прецени колко време бе минало, когато чу шумолене на женски поли. Отвори очи и видя силуета на жена, запътила се право към него. Един лекар носеше фенер.

— Името му е Джем — каза съвсем тихо той. — Идва някъде от Източна Англия. Мисля, че беше от Съфолк. Прострелян е в корема и няма да изкара дълго.

Жената кимна. Макар че все още виждаше неясно, Майкъл повярва, че е видял тъмната коса и овалното лице на испанка. Ала гласът беше на дамата, която му даде вода.

— Джем, момчето ми, ти ли си?

Монотонните викове на момчето престанаха. Когато отново заговори, в гласа му звучеше безкрайно облекчение:

— О, мамо, мамичко, толкова се радвам, че дойде!

— Много съжалявам, че се забавих толкова, Джейми. — Тя коленичи до сламеника на умиращия, наведе се и го целуна по бузата.

— Знаех, че ще дойдеш. — Джем хвана ръката й. — Вече не ме е страх. Ти си тук и всичко ще бъде добре. Моля те, остани при мен.

Тя улови ръката му и я стисна нежно.

— Не се страхувай, момчето ми. Няма да те оставя сам.

Хирургът окачи фенера на един пирон над постелята на момчето и се отдалечи. Жената — мисис Мелбърн — седна в сламата до стената и положи главата на Джем в скута си. Момчето издаде дълбока въздишка на задоволство, когато пръстите й помилваха косата му. Жената запя нежна люлчина песен. Гласът й звучеше твърдо, макар че по бузите й се стичаха сълзи, докато животът на Джейми бавно угасваше.

Майкъл затвори очи и се почувства много по-добре от преди. Топлината и великодушието на мисис Мелбърн му напомниха за всичко добро и истинско на този свят. Докато съществуваха земни ангели като нея, си струваше да се живее.

Той потъна в дълбок сън и мекият й глас го топлеше като свещ, която устоява на падащия мрак.

Слънцето се издигна бавно над хоризонта, когато Джем въздъхна за последен път и утихна. Катрин отпусна главата му в сламата, изпълнена с тъга, за която нямаше сълзи. Той беше толкова млад…

Тя се изправи и едва пристъпи със скованите си крака. Облегна се на каменната стена и зачака мускулите й да се възстановят. Хвърли поглед към мъжа отляво на починалия и се усмихна меланхолично. Одеялото се беше смъкнало и напоените с кръв превръзки на гърдите му бяха непокрити.

Въздухът все още беше леден, затова тя се наведе и зави раменете му. После сложи ръка на челото. За нейна изненада температурата беше спаднала. Когато му даде вода, положението изглеждаше безнадеждно. Но той беше едър, силен момък. Може би имаше сили да оцелее след тежкото раняване. Дано.

Безкрайно уморена, тя се запъти към вратата. През всичките тези години, откакто живееше сред военни, беше научила много неща за ранените и умиращите и се справяше не по-зле от всяка обучена сестра, но така и не свикна с болката и страданието.

Оскъдната местност изглеждаше необичайно тиха след оглушителния тътен на вчерашното сражение. Когато стигна до палатката си, голяма част от напрежението й беше отлетяла. Съпругът й Колин още не се беше върнал, но ординарецът Бейтс спеше отвън и охраняваше жените на капитана.

Катрин се приведе и влезе в палатката. Тъмната главица на Ейми веднага се подаде изпод завивките.

— Време ли е да ставам, мамо? — попита момиченцето със спокойствието на стар войник.

— Не, миличка. — Катрин целуна дъщеря си по челото, След ужасите на лазарета беше божествено да притисне до себе си здравото младо тяло на момиченцето. — Мисля, че днес ще останем тук. След битка винаги има много работа.

Ейми я погледна сериозно.

— Имаш нужда от сън. Обърни се да ти разкопчея роклята.

Катрин се подчини с усмивка. Дълго се бе колебала дали да вземе Ейми със себе си в Испания, но всичките й съмнения се разпръснаха пред безкрайната благодарност, че бе създала това дете-чудо. Ейми беше неустрашима, умна и сръчна, много надраснала възрастта си.

Преди да е успяла да свали окървавената рокля, отвън се чу тропот на копита, следван от звън на метал и кратки заповеди. Гласът на Колин. Само след минута в палатката влезе енергичен кавалерийски офицер, едър и внушителен.

— Добро утро, дами. — Той разроши косичката на Ейми и се засмя. — Чу ли за вчерашното кавалерийско нападение, Катрин?

Без да чака отговор, той грабна мършавото пилешко бутче от кошницата и го захапа жадно.

— Това беше най-хубавата маневра, в която съм участвал. Връхлетяхме върху французите като страшна буря и ги пометохме от полето. Взехме хиляди пленници, много оръжие и на всичкото отгоре два орела! Никога не сме имали такава богата плячка.

Позлатените френски полкови стандарти, наречени орли, бяха изработени като императорските орли на Рим и пленяването на два едновременно беше наистина забележително събитие.

— Чух — отговори с треперещ глас Катрин. — Нашите бяха великолепни. — А тя бе прекарала нощта в превързване на ранените — цената на победата.

След като огриза бутчето, Колин изхвърли кокалчетата навън.

— Преследвахме французите, но нямахме късмет. Един от онези дяволски испански генерали пренебрегна заповедта на Олд Хъки да остави гарнизон край реката, но не събра смелост да си признае грешката.

Катрин се направи, че не е чула думите му. Детето й живееше в армейски лагер и тя не можеше да го предпази от грубия език на войниците.

— Разбирам генерала. Никой не би признал доброволно грешката си пред лорд Уелингтън.

— Права си. — Колин смъкна от раменете си прашния жакет. — Има ли още нещо за ядене? Мога да изям цял френски кон, стига да е опечен, както трябва.

Ейми го погледна укорително.

— Мама има нужда от почивка. Прекара цяла нощ в лазарета.

— А татко ти е участвал в битка и не е хапнал цял ден — отвърна меко Катрин. — Ще направя закуска.

Тя мина покрай съпруга си и излезе от палатката. Беше усетила миризмата на мускус, примесена с тази на кон и мръсотия. След преследването на французите Колин явно беше посетил сегашната си приятелка, жизнерадостна вдовица от Саламанка.

Нейното момиче за всичко беше жената на един сержант от полка на Колин и щеше да дойде най-рано след час. Затова трябваше да стъкне огъня сама. Сложи съчки върху жаравата и уморено се замисли за живота, който водеше, толкова различен от мечтите й. Беше на шестнадесет, когато се омъжи за Колин. Тогава вярваше в романтичната любов и вълнуващите приключения. Вместо това намери самота и прекарваше дните си в грижи за умиращи момчета като Джем.

Катрин скочи нетърпеливо и окачи котлето над огъня. В живота й нямаше място за самосъжаление. Макар че й беше тежко да се грижи за ранените, тя беше удовлетворена от съзнанието, че вършеше нещо наистина важно. Макар че бракът й не беше това, на което се беше надявала, двамата с Колин се разбираха добре. А що се отнася до любовта — е, нали си имаше Ейми. Жалко само, че не можеше да има още деца.

Устата й отново се опъна в тънка линия. За кой ли път си напомни, че е длъжна да изглежда като щастлива съпруга и майка.

2

Пенрейт, Уелс, март 1815 година

Майкъл Кениън отметна и последната точка от списъка си. Новите машини в мината работеха отлично, новоназначеният управител вършеше работата си превъзходно, делата бяха в ред.

След като постигна другите си цели, беше време да си потърси жена.

Той стана от писалището си и излезе, за да хвърли поглед към забулената в мъгла местност. Бе обикнал тази драматично красива долина и запустялата каменна къща от мига, в който ги видя. Въпреки това не можеше да отрече, че зимите в Уелс бяха много самотни, дори за човек, най-после намерил вътрешен мир.

Повече от пет години бяха минали, откакто за последен път бе спал с жена. Пет дълги, тежки години, докато забрави страстта, разрушила всяка претенция за чест и достойнство. По време на войната лудостта беше полезна, лекуваше душите. Разумът се върна чак когато едва не се поддаде на изкушението да извърши нещо непоправимо.

Мислите му се насочиха в друга посока. Споменът как бе нарушил най-дълбоките си убеждения беше твърде болезнен. Ала хората, на които бе сторил зло, му простиха. Беше крайно време да престане да се самоизмъчва и да погледне в бъдещето.

Това го върна отново на темата съпруга. Очакванията му бяха реалистични. Макар да не беше образец за добродетел, той беше представителен, от добър род, достатъчно богат. Имаше и немалко недостатъци, които биха предизвикали всяка самоуважаваща се жена да го промени.

Не търсеше голяма любов. Всъщност това беше последното, което искаше. Той беше неспособен на такъв вид любов. Онова, което бе смятал за дълбока страст, се оказа жалка вманиаченост. Вместо да търси романтика, сега щеше да си намери жена със сърце и интелигентност, добра спътница в живота. Жена с опит. Разбира се, достатъчно красива, за да може да спи с нея и да имат наследници. Прекалената красота беше по-скоро пречка. Добре, че не беше в първа младост и вече не беше способен да се влюби сляпо.

Хранеше увереност, че ще прецени лесно личността и възможностите на бъдещата си жена. Най-важното беше да е честна и непоколебимо вярна. Болезненият опит го беше научил, че един брак не може да съществува без честност.

Тъй като в Уелс имаше твърде малко подходящи жени, трябваше да отиде за сезона в Лондон. Приятно му беше да си представи как ще прекара няколко седмици в безгрижни забавления. С малко повече късмет щеше да си намери добра жена, която да сподели живота му. Ако не, щеше да изчака следващия сезон.

Размишленията му бяха прекъснати от силно чукане. Икономът влезе в кабинета му с кожена пощенска торбичка, замърсена от дългото пътуване.

— Пристигна куриер от Лондон, милорд.

Майкъл отвори торбичката и намери писмо с печата на граф Стратмор. На лицето му грейна очакване. Последния път, когато получи бързо писмо от Люсиен, беше покана за участие във възхитителна спасителна акция. Може би приятелят му имаше още някое забавно хрумване, което щеше да съживи дългите зимни месеци.

Когато прочете кратката бележка, радостта му се изпари. Прочете я още веднъж и скочи.

— Погрижете се пратеникът на Стратмор да получи храна и легло. Кажете на готвача, че вероятно няма да се върна за вечеря. Отивам в Абърдиър.

— Да, господарю. — Неспособен да удържи любопитството си, икономът попита: — Лоша вест ли получихте?

Майкъл се усмихна без капчица хумор.

— Най-лошият кошмар на Европа е вече действителност.

Майкъл беше толкова зает да обмисля новината, че почти не забелязваше студената мъгла, която се стелеше в долината. Той препускаше устремно към господарската къща на семейство Абърдиър. Стигна много скоро, скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на притичалия слуга. Изкачи стълбището, като вземаше по две стъпала наведнъж. Както винаги, изпита известно учудване при мисълта, че отново можеше да нахлуе безгрижно в дома на Никълъс, както правеше по времето на учението им в Итън. Преди три или четири години тази лекота щеше да бъде немислима.

Тъй като беше практически член на семейството, Майкъл влезе направо в салона. Лейди Абърдиър седеше до красиво резбованата люлка, в която спеше малкият Кенрик.

Майкъл се усмихна зарадвано.

— Здравей, Клер. Очевидно нито за миг не изпускаш от поглед малкия виконт.

— Здравей, Майкъл. — Тя му подаде ръка и весело му намигна. — Знаеш ли, ужасно е — чувствам се като котка, която охранява котенцата си. Приятелката ми Магрид ме уверява, че след два или три месеца ще стана по-разумна.

— Ти си винаги разумна. — Той я целуна с искрена обич. Клер беше олицетворение на всичко добро и истинско у жените. Майкъл пусна ръката й и хвърли поглед в люлката. — Невероятно мънички пръстчета.

— Да, но стискат силно — засмя се гордо Клер. — Дай му ръката си и ще видиш.

Майкъл се наведе над люлката и докосна внимателно ръката на бебето. Кенрик се усмихна и мъничкото му юмруче стисна пръстите на мъжа с учудваща сила. Майкъл изпита внезапна болка. Това бебе беше живото доказателство за любовта между Клер и Никълъс. Притежаваше дяволито омайващата усмивка на баща си и живите сини очи на майката. Кенрик, наречен на дядо си по бащина линия, беше мост от миналото към бъдещето.

И Майкъл можеше да има дете и сега то щеше да бъде почти петгодишно…

Неспособен да понесе тази мисъл, той освободи предпазливо ръката си и се изправи.

— Вкъщи ли е Никълъс?

— Не, но ще се върне всеки момент. — Клер сви вежди. — Случило ли се е нещо?

— Наполеон е избягал от Елба и е влязъл във Франция — отговори безизразно Майкъл.

Клер стисна до болка ръба на люлката. Откъм изхода се чу шумно вдишване. Майкъл се обърна и видя граф Абърдиър, изправен в рамката на вратата. Тъмната му коса беше влажна от препускането в мъглата.

— Знае ли се как го е посрещнал народът? — попита с нетипично равен глас Никълъс.

— Твърди се, че го поздравяват с луда радост. Най-късно след две седмици крал Луи ще избяга, за да спаси живота си, и Бонапарт отново ще седне на трона и ще се нарече император. Всички знаем, че Луи не успя да спечели любовта на поданиците си. — Майкъл извади писмото от джоба си. — Получих това от Люсиен.

Никълъс прочете писмото със смръщено чело.

— Не знам защо, но се изненадах. Макар че беше неизбежно.

— И аз се чувствам по същия начин — потвърди тихо Майкъл.

— Като че чаках да чуя именно тази вест.

— Не мисля, че съюзниците ще приемат това като свършен факт и ще го оставят на трона.

— И аз не вярвам. Предстои нова война. — Майкъл си припомни дългите военни години и потръпна. — Ако Бони бъде победен, съюзниците трябва да проявят разум и да го екзекутират или поне да го изпратят в изгнание далече от Европа.

Клер го погледна право в очите.

— Ти ще отидеш в армията, нали?

Естествено Клер беше прочела мислите му, колкото и неясни да бяха.

— Вероятно. Мисля, че Виенският конгрес ще покани Уелингтън да поеме командването на съюзническите армии. Повечето от елитните му войници са още в Америка и той ще има нужда от опитни офицери.

Клер въздъхна.

— Добре, че кръщенето на Кенрик е само след два дни. Би било жалко да го направим без кръстника. Ще останеш с нас дотогава, нали?

— В никакъв случай не бих пропуснал такова важно събитие. — Майкъл се усмихна, за да изтрие загрижеността от очите й. — Надявам се само да не ме удари светкавица, когато се закълна да прогоня дявола и всичките му дяволски дела, за да направлявам духовното развитие на Кенрик.

Никълъс се изсмя развеселено.

— Ако бог беше педант, всеки кръщелен купел в християнските земи щеше да бъде поразен от светкавица.

Клер, която мислеше за друго, се намеси почти гневно:

— Ти се радваш, че отново ще отидеш на война, нали, Майкъл?

Лордът си припомни смесените чувства, които бе изпитал, докато четеше писмото на Люсиен: шок и гняв срещу французите, но и по-дълбоки, трудно поддаващи се на определение усещания. Желание да плати за греховете си. Желание да преживее отново интензивната жизненост в непосредствена близост до смъртта. Възбуда от мисълта, че отново ще упражнява смъртоносния занаят, който му се удаваше толкова добре. Не можеше да говори за тези чувства дори с Клер и Никълъс.

— Винаги съм съжалявал, че не участвах в последната част на похода, защото ме раниха и трябваше да се върна в Англия. Този път няма да пропусна победоносното влизане във Франция.

— Много добре — отвърна сухо Никълъс. — Но не позволявай да те убият.

— Щом толкова години не успяха, не вярвам да се справят и този път — отговори безгрижно Майкъл и след кратко колебание добави: — Ако ми се случи нещо, арендата на мината ще премине отново към вас. Не искам да попада в ръцете на чужди хора.

При това делово напомняне за възможната смърт лицето на Клер се напрегна.

— Не искам да се тревожиш за мен, мила — опита се да я успокои Майкъл. — Единствения път, когато ме раниха тежко, бях забравил талисмана си. Повярвай, никога вече няма да направя такава грешка.

— Какъв талисман? — попита с неволна усмивка тя.

— Подари ми го Люсиен още когато бяхме в Оксфорд. Сам го е конструирал и изработил. Бях толкова възхитен от него, че той ми го даде. Винаги го нося у себе си. — Майкъл извади от джоба си сребърна тръбичка и я подаде на Клер. — Люсиен му даде името «калейдоскоп», това е гръцката дума за «красива форма». Погледни от този край и го дръж към светлината.

Клер погледна в тръбичката и извика изненадано.

— Божичко! Видях заслепяваща многоцветна звезда.

— Завърти тръбичката, но бавно. Формата ще се промени.

Клер последва съвета му и ахна възхитено.

— Прекрасно! Как точно работи?

— Доколкото знам, вътре има парченца оцветено стъкло и няколко огледала. Въздействието е магично. — Той се усмихна, припомнил си колко се чудеше, когато за първи път погледна в калейдоскопа. — Според мен вътре има раздробени дъги — ако наместиш правилно отделните части, в крайна сметка ще намериш шарка.

— Значи това е символ на надежда — установи тихо Клер.

— Мисля, че да. — Клер беше напълно права. Когато животът му изглеждаше непоправимо разрушен, той намираше утеха, като следеше прекрасните, вечно променящи се шарки. Ред от хаоса. Надежда от страданието.

Никълъс взе тръбичката от Клер и също погледна вътре.

— Наистина е прекрасно. Бях го забравил. Ако не беше имал лошия късмет да се роди аристократ, Люсиен щеше да стане първокласен инженер.

Тримата избухнаха в смях. Поне за малко можеха да забравят какво им готвеше бъдещето.

3

Брюксел, Белгия, април 1815 година

Адютантът направи знак на Майкъл да влезе. Уелингтън седеше зад писалището си и разглеждаше със смръщено чело купчина документи. Когато вдигна глава, погледът му се разведри.

— Майор Кениън, радвам се да ви видя. Крайно време беше онези глупаци от конната гвардия да ми изпратят поне един компетентен военен вместо дузините хлапета, чиято единствена препоръка е влиянието на семейството им.

— Струваше ми доста усилия, сър — отговори весело Майкъл, — но в крайна сметка успях да ги убедя, че мога да бъда полезен.

— По-късно ще ви дам да командвате полк, но в момента ще ви ангажирам с щабна работа. Тук цари пълна бъркотия. — Херцогът стана и отиде до прозореца, за да огледа мрачно холандските и белгийските войници, които маршируваха в стегнати редици. — Ако бях тук с армията си от полуострова, нямаше да имам проблеми. Вместо това разполагам почти само с неопитни британски войници, а единствените холандско-белгийски полкове са онези, служили под орлите на Наполеон, и те не знаят на чия страна са. Вероятно ще избягат още при първите признаци за идването на императора. — Той се изсмя с обичайния си лаещ смях. — Не знам дали Наполеон ще се уплаши от армията ми, но аз изпитвам истински страх от нея.

Майкъл потисна усмивката си. Сухият хумор доказваше, че херцогът съвсем не беше уплашен от ситуацията, която би хвърлила в паника повечето генерали.

Двамата поговориха още няколко минути за предстоящите задачи на майора. После Уелингтън го изведе лично в голямото преддверие. Адютантите, които работеха зад бюрата, се бяха събрали в другия край на помещението.

— Имате ли си вече квартира, Кениън? — попита херцогът.

— Още не, сър. Дойдох право при вас.

— Брюксел се пука по шевовете. Всички къщи са препълнени с военни и любопитни. — Херцогът огледа мрачно помещението и като забеляза бял муселин между военните униформи, продължи: — Ето една благоприятна възможност. Мисис Мелбърн ли пречи на адютантите ми да работят?

Групата се разпръсна и между младите офицери се появи засмяна жена. Майкъл я погледна и замръзна на мястото си. Жената беше прекрасна — сетивата му се вцепениха, дъхът му спря. Беше по-красива дори от любовницата му Каролайн, въздействието й беше също така силно. Почувства се като риба, погълнала смъртоносната кука.

Когато дамата се приближи и подаде ръка на херцога, Майкъл си припомни, че беше на тридесет и три години, отдавна отминал възрастта, когато се влюбваше във всички красиви личица. Ала тази жена беше достатъчно красива, за да предизвика бунт в мъжки манастир. Гладката тъмна коса беше пригладена назад, но скромната прическа само подчертаваше класическото съвършенство на лицето. От прелестната и фигура се излъчваше чувственост, която би накарала всеки мъж да си загуби ума.

— Много съжалявам, че отклоних офицерите ви от задълженията им, сър — обърна се тя шеговито към Уелингтън. — Минах само да предам вест на полковник Гордън, но ще побързам да си отида, за да не ме обвините в подпомагане на врага!

— Никога не бих направил подобно нещо — отвърна галантно Уелингтън. — Кениън, срещали ли сте мисис Мелбърн на полуострова? Съпругът й е капитан в трети драгунски полк.

Учуден от спокойствието на гласа си, Майкъл отговори:

— Боя се, че не съм имал това удоволствие. Кавалерията и пехотата не се харесват особено.

Херцогът се изкиска с разбиране.

— Прав сте, но мисис Мелбърн беше известна и като Света Катерина, защото се грижеше самоотвержено за ранените. Мисис Мелбърн, майор лорд Майкъл Кениън.

Жената се обърна към Майкъл и нещо просветна в очите й, но веднага изчезна. Подаде му ръка и го дари с дружелюбна усмивка. Очите й бяха изразителни, с цвят на светъл, бистър аквамарин, несравними с нищо, което беше виждал дотогава.

— Мисис Мелбърн. — Майкъл се наведе над ръката й и в паметта му проблесна смътен спомен. Господи, нима тази елегантна дама беше жената, която беше пяла на умиращото момче в лазарета след битката при Саламанка? Трудно му беше да повярва.

— Майор Кениън току-що пристига в Брюксел и се нуждае от квартира — обясни херцогът. — Дали в дома ви ще се намери място за още един офицер, мисис Мелбърн?

— Разбира се, сър. — Катрин се обърна развеселено към Майкъл: — Но ви предупреждавам, че ще трябва да понасяте три деца и голям брой домашни животни. Освен съпруга ми и капитан Моубри, в къщата живее още един офицер, капитан Уайлдинг.

Майкъл окончателно разпозна тихия, успокояващ глас, който беше утешавал умиращото момче. Тази стройна фигура наистина беше дамата от Саламанка. Забележително.

— Уайлдинг ви е приятел, нали? — попита с усмивка херцогът.

В главата му светна предупредителна лампичка: беше повече от глупаво да живее под един покрив с жена, която му въздейства по подобен начин. Въпреки това се чу да казва:

— Да. Много обичам деца и домашни животни.

— Тогава сте добре дошъл — усмихна се сърдечно тя. — Градът се пълни с неотслабваща бързина и аз отдавна бях решила да приема още един квартирант. Затова е по-добре да го направя веднага.

Преди Майкъл да е успял да размисли или да потърси думи за учтив отказ, Уелингтън каза:

— Уредихме въпроса. Утре рано сутринта ви очаквам в кабинета си, Кениън. Мисис Мелбърн, надявам се следващата седмица да ви видя на малката забава, която уреждам.

— За мен е чест, сър — поклони се леко Катрин. Херцогът се върна в кабинета си и тя се обърна към Майкъл: — Аз съм на път към дома си, майоре. Желаете ли да ви заведа? Къщата е на рю дьо ла Рен, недалече от Намюрската порта.

Двамата излязоха от сградата по предното стълбище. Майкъл се огледа, но не видя нито карета, нито слугиня.

— Не сте дошла сама, нали? — попита с лек укор той.

— Разбира се, че съм сама — отговори меко тя. — Обичам да се разхождам.

За жена, свикнала да живее в армията, Брюксел беше може би център на цивилизацията, но една толкова красива жена не биваше да се разхожда сама в град, препълнен с войници.

— Тогава позволете да ви придружа.

Ординарецът и слугата му чакаха на коне с багажа. Майкъл им даде заповед да го следват и подаде ръка на мисис Мелбърн. Тя прие жеста му съвсем естествено, с поведението на щастливо омъжена жена, свикнала да бъде заобиколена от мъже.

Беше крайно време да престане да се държи като упоен вол.

— Много мило от ваша страна, че споделяте с мен квартирата си — отбеляза учтиво той. — Знам, че добри квартири се намират много трудно.

— Кенет Уайлдинг ще се радва да види още един пехотинец под същия покрив.

Майкъл се ухили с разбиране.

— Вероятно ви е известно, че един пехотинец се равнява на двама кавалерийски офицери, мисис Мелбърн.

— Само защото британската кавалерия е известна с лошия си навик да преследва неприятеля, като че е на лов за лисици. Но това не ви дава право да бъдете саркастичен — отговори през смях тя. — И моля ви, наричайте ме Катрин. Все пак ни предстои да прекараме доста време под един покрив.

Щяха да живеят като брат и сестра. Катрин явно не осъзнаваше вцепеняващото си въздействие върху него и той започна да се отпуска. И по-рано беше делил квартири с женени двойки, защо да не опита и сега?

— Тогава вие трябва да ме наричате Майкъл. Отдавна ли сте в Брюксел?

— От около четиринадесет дни. Но Ан Моубри и аз сме споделяли един дом и по-рано и вече владеем до съвършенство изкуството да водим домакинство. — Тя го дари с развеселен поглед. — Мога да твърдя, че притежаваме първокласен пансион. За мъжа, работил безкрайни часове, винаги има готово ядене. Вечеря се сервира на всички, които са си вкъщи, и обикновено остават две или три порции за неочаквани гости. Като ответна услуга ние с Ан очакваме запоите да се провеждат на други места. Децата се нуждаят от здрав сън.

— Да, мадам. Има ли и други предписания, които би трябвало да познавам?

Катрин се поколеба, после отговори с леко смущение:

— Бих се радвала, ако платите веднага дела си в общите разходи.

С други думи, тя не разполагаше с достатъчно пари.

— Естествено. Уведомете ме каква е сумата и ще я получите незабавно.

Тя кимна и хвърли поглед към зелената му стрелкова униформа.

— Да не би да се връщате от Северна Америка?

— Не. Миналата година бях приключил с военната служба. Когато Наполеон абдикира, бях решен да водя спокоен живот на цивилен. Но като чух, че е избягал от Елба… — Той вдигна рамене.

— Спокоен живот на цивилен — повтори с копнеж тя. — Питам се какво ли е да живееш години наред в една къща.

— Никога ли не сте имали дом?

Тя поклати глава.

— Баща ми беше в армията. Това е единственият живот, който познавам.

Нищо чудно, че се беше научила да създава удобства и уют — навсякъде, където отидеше. Съпругът й беше щастливец.

Двамата продължиха непринудения си разговор. Спомените от Испания и Португалия ги сближаваха. Майкъл се чувстваше все по-добре — само лекият натиск на ръката в тънка ръкавица го караше от време на време да се напряга. Той реши да спомене първата им среща и рече:

— Знаете ли, Катрин, преди три години се срещнахме след една битка.

Тя смръщи чело. Между веждите й се появи очарователна бръчица.

— Съжалявам, но не си спомням.

— Бях ранен при Саламанка. Настаниха ме в един полски лазарет и вие ми дадохте вода, когато умирах от жажда. Никога в живота си не бях изпитвал такава дълбока благодарност.

Тя се обърна към него и се вгледа в лицето му, сякаш се опитваше да си спомни.

— Не сте имали причина да ме запомните сред толкова много ранени. Но може би помните момчето на съседния сламеник. Викаше майка си и се появихте вие. Останахте до него, докато спря да диша.

— Ах… — Катрин въздъхна и безгрижното й очарование отлетя. Майкъл отново разпозна жената, която беше утешавала Джем. — Бедното момче. Толкова малко направих за него. Толкова дяволски малко. — Тя извърна лице. — Би трябвало отдавна да съм свикнала с такива сцени, но явно никога няма да мога.

Красотата й го бе улучила като удар в сърцето. Доброто й сърце му нанесе втори, още по-силен удар, защото в годините на войната се беше научил да цени добротата. Майкъл издиша бавно и едва тогава отговори:

— Безчувствеността е лесно чувство. Но макар че боли повече, би трябвало да си спомняме неповторимостта и ценността на всеки човек, чийто живот се докосва до нашия.

Катрин го погледна преценяващо.

— Вие разбирате, нали? Повечето войници предпочитат да останат безчувствени. — Усмихна се и продължи оживено: — Отиваме в къщата на ъгъла. Наемите в Брюксел са ниски, затова намерихме много изгодно голяма къща с градина за децата, просторен обор и дори карета. Цената е смешно ниска.

Голямата, впечатляваща постройка беше заобиколена със стена. Майкъл отвори вратата и махна на слугите си, които яздеха подире им. Младият Брадли зяпаше Катрин с неприкрито възхищение. Майкъл не можеше да го укори, защото се чувстваше по същия начин.

Без да забелязва глупавото изражение на момъка, Катрин описа накратко домакинството и показа на слугите големия обор зад къщата. Ранимостта, която бе проявила преди малко, изчезна без остатък. Сега отново беше организираната войнишка съпруга.

Когато въведе Майкъл в къщата, по стълбището слязоха с трясък три деца и две кучета. Майкъл неволно се наслади на тропота на дребните, но учудващо шумни крачета. Ясен сопран съобщи:

— Готови сме с уроците, мамо. Позволяваш ли да поиграем в градината?

Докато децата и едно дълго, късокрако куче минаваха шумно покрай Катрин, второто куче, петнисто животно с неопределена порода, залая срещу Майкъл.

— Тишина — извика през смях Катрин, — или майор Кениън ще си потърси друга квартира. Кланси, веднага престани да лаеш.

Майкъл изпита още по-силно уважение към нея, когато не само децата, но и кучето веднага млъкнаха.

Катрин посочи най-голямото момиче, вероятно на около десет години.

— Това е дъщеря ми Ейми.

Майкъл се поклони сериозно.

— Мис Мелбърн.

Момичето направи грациозен реверанс. Имаше изразителните сини очи и тъмната коса на майката.

— За мен е чест да се запозная с вас, майор Кениън.

— А това са мис Моли Моубри и мистър Джеймс Моубри — продължи Катрин.

Двете деца имаха червени коси и живи лица. Моли беше на осем или девет, брат й доста по-малък. И трите деца имаха безупречни маниери. След като направи реверанс, Моли попита:

— Вие лорд ли сте?

— Титлата е почетна — отговори Майкъл. — Баща ми е херцог, но аз няма да бъда истински лорд, защото имам по-голям брат.

— О! — Моли очевидно не разбра думите му. — Капитан Уайлдинг ни дава уроци по рисуване. Вие знаете ли нещо полезно?

Ейми я смушка с лакът и изсъска:

— Не задавай такива въпроси.

Моли примигна с големите си лешникови очи.

— Неучтива ли бях?

— В никакъв случай — усмихна се Майкъл. — Но се боя, че не притежавам интересни способности.

— Така ли? — прошепна разочаровано момиченцето.

Какво ли би могло да заинтересува едно дете? Минно дело, строеж на галерии?

— Разбира се, че не.

— Знам например кога ще има буря, но не съм сигурен, че мога да науча и други да познават.

Лицето й се разведри.

— Е, можете да опитате.

— Майорът има нужда от почивка — намеси се решително Катрин. — А вие излезте в градината и вземете Кланси и Луи Ленивия.

Майкъл проследи развеселено излизането на малката група.

— Луи Ленивия?

Един глас от стълбата поясни:

— Така наричаме дългото летаргично куче. По цял ден спи. Това е единственият му талант.

Майкъл вдигна глава и видя красива крехка жена с червена коса да слиза по стъпалата.

— Аз съм Ан Моубри — представи се с усмивка тя. Двамата поговориха малко, докато Ан обясни смутено:

— Моля да ме извините, майоре. Отново съм бременна и съм в периода, когато непрекъснато ми се спи.

Майкъл беше много впечатлен от откритостта й. Дамата беше красива, дружелюбна и очарователна. И за щастие не го объркваше като Катрин.

След като Ан се оттегли, Катрин го поведе по стълбата.

— Стаята ви е на втория етаж, Майкъл.

Тя го въведе в слънчево помещение с поглед към страничната уличка.

— Кенет живее в другия край на салона. Леглото е застлано с чисти чаршафи, тъй като знаехме, че много скоро ще бъде заето.

Тя се обърна към него и слънчевата светлина, която падаше през прозореца, освети стройната й фигура. Потопена в светлина, тя му заприлича на богиня, твърде красива, за да бъде реална. Въпреки това притежаваше способността да създава около себе си радост и спокойствие и това му напомни за Клер.

Леглото беше зад нея. През ума му изведнъж мина мисълта какво би било да я грабне в прегръдката си и да я хвърли върху завивката. Щеше да целува меките устни и да изследва скритите кътчета на тялото й. В обятията й щеше да открие всичко, за което беше копнял…

Погледите им се срещнаха и в очите й светна разбиране. Тя знаеше, че той й се възхищава. Въпреки че беше свикнала с мъжкото обожание, бързо сведе поглед и свали ръкавиците си.

— Ако имате нужда от нещо, потърсете Ан или мен, или пък Роузмари, прислужницата.

Майкъл втренчи поглед в златния пръстен, който блестеше на лявата й ръка. Тя беше омъжена. Недостижима. Жена на офицер… и той трябваше веднага да я изведе от спалнята си.

— Сигурен съм, че ще се чувствам много добре. Тази вечер няма да присъствам на общата вечеря, но се надявам по-късно да се запозная и с другите членове на домакинството ви.

Без да го погледне, Катрин отговори:

— По-късно ще ви изпратя момичето с ключа от къщата. — Тя му кимна кратко и излезе от стаята.

Майкъл затвори грижливо вратата, отпусна се в едно високо кресло и потърка слепоочията си. След катастрофата с Каролайн се беше заклел при никакви обстоятелства да не докосва омъжена жена. Беше решен да спази клетвата си на всяка цена. А може би дяволът беше определил Катрин Мелбърн да го изкуши отново. Чистият егоизъм на тази мисъл опъна устните му в нерадостна усмивка. Ако беше научил нещо от връзката си с Каролайн, това беше да обуздава егоизма си. Беше толкова сигурен, че възрастта и опитът ще го предпазват от лудостите на влюбването. И сега се опита да си втълпи, че няма да се поддаде на замайващата й красота.

Очевидно е бил нещастен глупак, като си е въобразявал, че е имунизиран за вечни времена. Но макар че не бе успял да овладее реакцията си спрямо Катрин Мелбърн, той можеше и искаше да контролира поведението си. Нямаше да каже нито дума, нямаше да направи дори един жест, който би могъл да бъде разтълкуван като непочтен. Щеше да се държи с нея братски — като с Клер.

Не, не така — между него и Катрин не можеше да има изпълнени с обич целувки и прегръдки, както беше с Клер. Вероятно щеше да остане в тази квартира не повече от няколко седмици, затова трябваше да се владее. Чакаше го много работа, която със сигурност щеше да отклони ума му от глупавите мисли.

Въпреки това в сърцето му се загнезди безпокойство. Отиде до прозореца и се загледа навън. Всички войници бяха суеверни, вярваха в невидимото. Може би прекрасната Катрин наистина беше изпитание. Той си мислеше, че е приключил с миналото, но може би божественият съдия беше решил да го сблъска със същата ситуация, която веднъж му донесе безкрайни страдания, за да види дали този път ще успее да овладее безчестните си импулси.

Само в една точка беше изпълнен с мрачна решителност: нямаше да направи повторно същата грешка, която му беше донесла толкова мъка.

4

Катрин вървеше бавно по коридора, без да обръща внимание на обстановката. След всичките тези години, прекарани сред военни, би трябвало да е свикнала с факта, че почти всеки мъж изглеждаше много представителен в униформа. Нерядко беше виждала чувствителни млади момичета да припадат, когато Колин излизаше с парадната си униформа.

Въпреки това у майор Кениън имаше нещо особено привлекателно. Тъмнозелената стрелкова униформа беше по-скромна от униформите на други полкове. Въпреки това тя правеше странните му зелени очи още по-прекрасни, подчертаваше широките рамене, тъмнокестенявата коса и стройното, силно тяло…

Но той не просто изглеждаше добре. Подобно на Уелингтън, Майкъл притежаваше онази неуловима, но и неустоима представителност, която му позволяваше да доминира над останалите, без да е казал и дума. Тя предполагаше, че това качество произлиза от дълбока вяра в себе си.

Макар че се наслаждаваше на разговора с него, той беше с изключително остър ум. Трябваше да внимава, за да не му даде възможност да проникне зад фасадата, над чието усъвършенстване беше работила толкова грижливо.

Странно, че мислеше за него така официално. Обикновено предпочиташе да поддържа по-близки отношения с офицерите у дома си. Но този път инстинктът й подсказа, че трябва да стои настрана от него. За щастие беше станала истински майстор в изкуството да държи мъжете на сигурно разстояние.

Катрин разтърси глава и влезе в спалнята си. Чакаше я кошница пълна с дрехи за кърпене. Това беше най-доброто занимание, за да се върне в сигурния терен на действителността.

Катрин тъкмо се готвеше да слезе долу, за да види готова ли е вечерята, когато се върна съпругът й.

— Видях в обора няколко нови коня. — Колин свали черния си кожен шлем и го хвърли на леглото. — Отлични животни. Да не би да имаме нов квартирант?

Катрин кимна и остави закърпената дреха в кошницата.

— Майор лорд Майкъл Кениън от стрелковата бригада. Миналата година оставил армията, но бягството на Наполеон го накарало да се върне. Засега е в щаба на херцога.

Колин вдигна глава.

— Един от високопоставените офицери, които се харесват на Олд Хъки, защото умеят еднакво добре да танцуват и да се бият. — Той свали жакета и ризата си. — Познанството с майор Кениън може да ми бъде много полезно. Показа ли интерес към теб?

Тя сведе поглед и откъсна конеца със зъби. Винаги й ставаше неприятно, когато Колин показваше егоистичния си интерес така пряко. Красивата съпруга беше цяло състояние за един офицер, но тя мразеше, когато той настояваше тя да флиртува с началниците му. Първия път, когато го направи, изпита истински ужас. Колин побърза да я увери, че дълг на съпругата е да поощрява кариерата на мъжа си. Подтекстът беше, че тя е незадоволителна като съпруга в други отношения. Това я накара да се примири и да направи онова, което се искаше от нея.

Макар че очевидно се възхищаваше на външността й, лорд Майкъл Кениън беше много по-различен от другите и тя не искаше да дава на Колин повод за спекулации. Гласът й прозвуча равнодушно:

— Майор Кениън не ми даде да разбера дали е завладян от чара ми. Не знам дали танцува добре, но е участвал в най-страшните битки на полуострова.

— Очевидно е добро попълнение на домакинството ни. Бъди особено очарователна — повишаването ми в чин майор е крайно необходимо, а Кениън сигурно има влияние върху херцога.

— Уверена съм, че ще те повишат много скоро — въздъхна Катрин. — През следващите месеци ще имаш предостатъчно случаи да се покриеш със слава.

— И аз се надявам. — Колин свали парадната си униформа със смръщено чело. — Кениън… името ми е познато. — Той щракна с пръсти. — Ето, спомних си. След битката при Бароса заповядал да изработят паметен медал за мъжете, които командвал. Казал, че са извършили велико дело и заслужават поне това скромно отличие. — Колин избухна в смях. — Можеш ли да си представиш, че някой би направил подобно нещо за полк пияни войници?

Катрин го погледна хладно.

— Мисля, че е прав — смелите заслужават отличие. Стрелците са от най-добрите полкове в армията. Те почитат офицерите си, които от своя страна познават и уважават всеки свой човек.

— Обикновените войници не са като нас. Уверен съм, че скъпоценните му воини са продали медалите си за едно питие. — Колин среса грижливо светло кестенявата си коса. — Отивам с приятели на вечеря. Вероятно ще се забавя. Мисля, че изобщо няма да се прибера, а ще ида направо на работа.

Катрин дори не се замисли коя беше поредната жена. Дамите в Брюксел бяха изключително любезни към съюзническите офицери, дошли да ги предпазят от ново нападение на императора.

Тя се изправи, взе смачканата му риза и бельото и ги хвърли в коша за пране.

— Желая ти приятна вечер.

— Със сигурност ще бъде — отговори весело той. Катрин изобщо не се съмняваше в това.

Майкъл вечеря с приятели от армията, също разположени в града. Зарадва се на срещата, макар че трябваше да понесе много солени шеги относно невъзможността си да остане дълго далече от войнишкия живот.

Както можеше да се предвиди, разговорът се завъртя около военното положение. Макар че официално цареше мир, никой не се съмняваше, че Бонапарт ще тръгне срещу съюзниците веднага щом укрепи позициите си в Париж.

Майкъл се върна късно в новата си квартира и влезе тихичко в къщата. Във фоайето и в горния коридор бяха поставени свещи. Катрин и Ан бяха наистина отлични домакини.

В стаята срещу неговата още светеше и вместо да се прибере в спалнята си, Майкъл почука. Добре познатият баритон на Кенет Уайлдинг го покани да влезе.

Приятелят му седеше зад писалището и рисуваше. Беше отличен карикатурист, рисуваше и местности, което много бе помогнало в дейността му като офицер от разузнаването в Испания.

Кенет вдигна глава от рисунката си и очите му светнаха.

— Велики боже, ти пък откъде се взе?

Майкъл се засмя доволно.

— Нима нашите прекрасни домакини не ти казаха, че ще живеем под един покрив?

— Не. Върнах се преди малко и всички си бяха легнали. — Кенет стана и стисна ръката му. — Господи, колко се радвам да те видя отново!

Кенет Уайлдинг беше тъмен, с широки рамене и изпъкнали кости, приличаше повече на работник, отколкото на офицер й джентълмен. Той беше един от малкото офицери, издигнал се от прост войник, отличие, което се даваше само след самоубийствени геройства. Когато беше още сержант, спаси Майкъл от много трудни ситуации и го научи на извънредно полезни неща. От взаимното уважение се породи здрава дружба.

Майкъл огледа лицето на приятеля си и разтърси ръката му. Беше много щастлив да види, че ужасното напрежение от похода в Испания беше поне отчасти изчезнало.

— Оттатък имам уиски. Да го донеса ли?

— Не съм пил уиски, откакто ти напусна Испания — засмя се Уайлдинг. — Трябва да призная, че ми липсваше. В сравнение с уискито брендито е много цивилизовано питие.

Майкъл отиде да вземе бутилката и едва не се спъна в Луи Ленивия, който се беше разположил пред вратата му. Когато се върна в стаята на Кенет, кучето го последва и се изтегна удобно с муцуна върху ботуша му. Майкъл го огледа развеселено.

— Така ли посреща всички гости или само аз съм късметлията?

Кенет донесе две чаши и наля солидни порции.

— Това е особено отличие. Когато Луи е на пост, всеки потенциален нападател умира от смях.

След като обмениха някои новини, Майкъл каза:

— От обед се питам реални ли са Катрин и Ан или само плод на трескавата ми фантазия…

— Страхотни са, нали? Имах щастието да бъда техен квартирант и в Тулуза. Когато узнах, че са в Брюксел, дойдох тук и паднах на колене с молба да ме приемат отново в дома си. Овладели са до съвършенство изкуството да създават удобства на мъжете, да ги хранят добре и да им създават радост.

Майкъл си заповяда да остане равнодушен и попита:

— А какви са щастливите съпрузи?

Кенет глътна голяма доза уиски.

— Сигурен съм, че ще харесаш Чарлз Моубри. Много спокоен, много способен, с добро чувство за хумор.

— А Мелбърн?

Кенет се поколеба и Майкъл отбеляза с леко раздразнение:

— Мълчанието ти е доста загадъчно.

Приятелят му втренчи поглед в чашата с уиски.

— Не го познавам добре. С една дума — кавалерист. Нали ги знаеш — интелигентни, но не виждат причини да си служат с ума си. Въпреки това съм чувал, че е добър офицер. Изключително смел.

— Смелостта е обичайно качество в кавалерията. Но тези момчета наистина не умеят да преценяват трезво. Заслужава ли възхитителната Катрин?

— Не съм в състояние да преценя. — Кенет се наведе и почеса Луи зад ушите. — Очевидно тя е убедена в това. В Испания я нарекоха Света Катерина, защото се грижеше самопожертвователно за ранените. Половината мъже, които среща, се влюбват в нея, но тя има очи само за мъжа си.

Майкъл стисна зъби. Той беше само един от тълпата обожатели. Въпреки това се зарадва да чуе, че тя е не само красива, но и добра. Някога не вярваше, че подобни жени съществуват.

Той разбра, че Кенет премълчаваше нещо, но не искаше да прекалява с въпросите. Затова взе от масата полуготовата скица.

— Позволяваш ли?

— Разбира се.

Майкъл разгледа внимателно карикатурата и кимна доволно.

— Много ми харесва начинът, по който си изобразил Бонапарт. Тази ухилена физиономия е чудесна. Продай скицата на някоя печатница, за да я размножат.

Кенет вдигна рамене. Избягваше комплиментите и твърдеше, че талантът му не е нищо повече от скромна дарба за рисуване.

Майкъл разгледа и другите скици в блока. След няколко великолепни рисунки на старинна барокова къща откри Ейми Мелбърн и децата на Моубри, нарисувани да играят в градината. Само с няколко бързи линии Кенет беше предал динамиката на гоненицата и беше съумял да улови по нещо от характера на всяко дете. Майкъл не преставаше да се учудва как големите ръце на приятеля му рисуваха така леко и със замах.

— Отлично си нарисувал децата. — Той обърна листа и добави: — Моли веднага ми каза, че им даваш уроци по рисуване.

Кенет се усмихна.

— Момиченцата са отлични ученички. Джейми се интересува само от коне и оръжие.

След още няколко скици на децата и една на Ан Моубри Майкъл отгърна нова страница и видя пред себе си Катрин Мелбърн. Сърцето му спря да бие. Стройната фигура беше изправена на скала край морето и приличаше на неземно видение. Морският вятър развяваше тъмната коса като знаме и притискаше класическата туника към закръгленостите на финото тяло.

Той разгледа картината с необичайна жадност, която при жива жена би била крайно неучтива. Когато заговори, едва успя да прикрие треперенето на гласа си:

— Отлична рисунка. Не мога да разбера като гръцка богиня ли си я представяш или може би като легендарната сирена, която с песните си води моряците към пропастта.

— Сирената. — Кенет смръщи чело. — Но картината не е добра. Чертите на лицето й са толкова равни, че се рисуват ужасно трудно. А в очите й свети измъченост, която не мога да уловя.

Майкъл се вгледа още по-внимателно в картината.

— Намирам, че си я предал много точно. Какво би могло да измъчва една толкова прекрасна жена?

— Нямам представа — отвърна Кенет. — Макар че се държи много непринудено, Катрин не се разкрива пред непознати.

Приятелят му със сигурност премълчаваше нещо. Очевидно смяташе, че личният живот на Катрин Мелбърн не интересува Майкъл Кениън. Лордът не можа да се удържи и помоли:

— Ако направиш и други рисунки, които не ти харесват, с удоволствие ще ги взема.

Кенет го изгледа остро и каза:

— Вземи тази, ако искаш. Както ти казах, не съм особено доволен от себе си.

Майкъл извади скицата и продължи да прелиства другите рисунки. Постъпи като глупак: защо помоли за портрета на една жена, която никога нямаше да бъде част от живота му? Но когато остарееше и побелееше, щеше да си спомни лицето й и чувствата, които бе предизвиквала у него. Е, ако доживееше дотогава…

Уелингтън се оказа напълно прав: в счетоводството и организацията на армията цареше пълна бъркотия. Майкъл отиде в главната квартира рано на следващата сутрин и веднага го отрупаха с работа. Най-важното беше набавянето на запаси и въоръжаването на новопристигащите войници. Както хапливо отбеляза херцогът, макар да не беше квартирмайстор, лорд Кениън знаеше отлично от какво се нуждаят добрите войници.

Работата изискваше пълно съсредоточаване и в края на деня споменът за очарованието на Катрин беше напълно избледнял. Майкъл се върна за вечеря в къщата на Рю дьо ла Рен, радвайки се, че ще я види отново. Катрин беше прекрасна жена, но той нямаше причини да се държи като полудял от любов хлапак. Втората среща щеше да го излекува напълно от покълващата мания.

Катрин бе споменала, че обичай в къщата е да се събират на чаша шери преди вечеря, затова Майкъл слезе в салона рано и намери там Ан Моубри с непознат джентълмен.

— Радвам се, че можете да вечеряте с нас, Майкъл. — Ан обърна глава и кестенявите къдрици заблестяха. — Това е съпругът ми, капитан Чарлз Моубри.

Моубри го поздрави с дружелюбно ръкостискане.

— Възхитен съм от конете ви, майор Кениън. Не е почтено първокласни коне да се хабят за един офицер от пехотата, не намирате ли?

Майкъл избухна в смях.

— Без съмнение, вие имате право, но аз имам приятел, който е наполовина циганин и отглежда най-хубавите коне в Англия. Имах истински късмет, че се съгласи да ми продаде два. Обикновено ги дава само срещу първородния син на семейството.

Моубри хвърли шеговит поглед към жена си.

— Струва си да заменя Джейми срещу кафявия жребец, какво ще кажеш, мила?

Ан извъртя очи.

— По-добре не ме питай. След онова, което синът ти извърши днес, съм готова да обмисля предложението най-сериозно!

Тримата се засмяха весело и се разбъбриха като стари познати. На вратата се появи Катрин Мелбърн, облечена в блещукаща морскозелена рокля, подчертаваща забележителните аквамаринови очи.

— Добър вечер на всички — поздрави с мека усмивка тя. Майкъл я погледна и убеждението му, че няма да се поддаде на красотата й, се разтроиш на парченца. Най-доброто, което можеше да каже в момента, беше липсата на изненада от чувството, че е бил улучен право в сърцето.

Катрин направи няколко крачки към групата около дивана и той затаи дъх. Тя беше не само красива и сърдечна, макар че притежаваше в излишък и от двете качества. С погледа си на художник Кенет беше открил зад възхитителната външност ранимост и страдание и сега Майкъл също ги видя. Катрин беше най-опасното от всички същества: жена, която събуждаше не само желание, но и нежност.

— Добър вечер. — Той се бе научил да крие чувствата си още като дете, но сега трябваше да събере цялото си самообладание, за да не забележат бурята в сърцето му. Никой, най-вече тя, не биваше да разбере какво чувства. — Благодаря искрено на щастливата си звезда, че ме дари с тази квартира. Никога не бях имал куче, което да спи в леглото ми.

Очите й засвяткаха развеселено.

— Много интересно. Ако бях куче, щях да си помисля, преди да ви досаждам. Но явно Луи има по-добър инстинкт от мен. Вече ви е влязъл под кожата.

Майкъл се усмихна признателно, а двамата Моубри един през друг заразказваха истории за Луи Ленивия. Очевидно кучето оставяше силни впечатления, където и да отидеше.

Кенет не се върна за вечеря, но след няколко минути се появи Колин Мелбърн. Едър, представителен мъж, който се отличаваше с типичната самоувереност, произхождаща от пълна липса на самосъмнения. Катрин отиде при мъжа си и улови ръката му.

— Колин, ела да те представя на новия ни съквартирант.

След представянето Колин заговори сърдечно:

— Радвам се да се запозная с вас, лорд Майкъл. Докато стаята беше празна, съществуваше опасност да ни пратят още някой неподходящ. Например още един така наречен офицер, издигнал се от простолюдието.

Семейство Моубри и Катрин се раздвижиха неловко, но ядът на Майкъл се превърна в облекчение. Беше се опасявал, че няма да хареса Колин, защото е съпруг на Катрин. Вместо това Колин сам му даде възможност да го намрази, като прояви този глупав снобизъм. Нищо чудно, че Кенет говореше за него така сдържано.

— Някой като Кенет Уайлдинг например, така ли? — попита с остър глас Майкъл.

Мелбърн разбра и отговори предпазливо:

— Не исках да бъда неучтив. За човек от тази класа Уайлдинг учудващо добре се е научил да се държи като джентълмен. Въпреки това нищо не може да замени произхода. Като син на херцог Ашбъртън вие със сигурност ще се съгласите с мен.

— Не бих могъл да твърдя, че виждам непосредствена връзка между произхода и характера. Кенет прояви учудващо лош вкус, като отиде в Хароу. От единствения син на лорд Кимбъл се очаква по-добро, нали? — Майкъл допи шерито си. — Но дори стар итънец като мен трябва да признае, че абсолвентите на Хароу винаги се държат като джентълмени.

Мелбърн зяпна смаяно. Хароу беше почти толкова реномирано учебно заведение като Итън и дори скромен кавалерист като него не можеше да не усети сарказма в думите на Майкъл.

Все пак той се овладя бързо и заговори с обезоръжаваща откровеност:

— Простете ми, държах се като непоправим глупак. Не познавам добре Уайлдинг и направих грешката да вярвам, че не е нищо повече от издигнал се сержант.

Това беше добро признание, макар че очарователните думи не можеха да прикрият напълно проявената недодяланост.

— Кенет има малко странно чувство за хумор — обясни с лека усмивка Майкъл. — Вероятно му се е сторило забавно да поддържа предразсъдъците ви.

Мелбърн смръщи чело.

— Ако наистина е от знатно семейство, защо е отишъл в армията като обикновен войник?

Майкъл знаеше отговора, но нямаше намерение да обсъжда частния живот на Кенет пред непознати.

— Кенет обича предизвикателствата — обясни просто той. — Беше ми сержант, когато бях още зелен хлапак. Истинско щастие за мен. След като отрядът му взе в плен френска рота, която ги превъзхождаше три пъти по численост, го предложих за повишение. — Той остави чашата си на масичката. — Бях много учуден, когато началниците ни проявиха здрав разум и го издигнаха в офицерско звание.

Забележката му предизвика оживена дискусия за глупостта на висшите чинове в армията, тема, която бе продължена и по време на вечерята. Яденето беше отлично, разговорите — много приятни. Дори Колин Мелбърн се оказа отличен сътрапезник, макар че мислите му не блестяха с особена оригиналност.

Ала когато вечерята свърши, Майкъл не можа да си припомни какво бе ял. Помнеше единствено елегантния профил на Катрин, сърдечния й смях и гладката кремава кожа.

Реши, че за в бъдеще ще се храни навън винаги когато е възможно.

5

Беше късно след полунощ, когато Майкъл отвори вратата на кухнята и застина на мястото си от изненада.

— Прощавайте, не очаквах, че ще намеря някого тук в този късен час.

Катрин вдигна глава от печката, където добавяше дърва.

— Не се извинявайте. Всички разумни граждани са в леглото. — Тя се надигна и изтри ръцете си. — Херцогът ви товари прекалено много. Тук сте от цяла седмица, а само веднъж сте вечеряли с нас.

Най-умното беше да се оттегли, но не биваше да бъде неучтив. Майкъл влезе в кухнята.

— За съжаление трябва да ходя на забавите, уреждани от членове на английската аристокрация. Нали знаете колко много хора дойдоха в Брюксел с надеждата да преживеят нещо вълнуващо.

— Така и предположих. Уелингтън винаги е настоявал високопоставените офицери да изпълняват и обществени функции, особено сега, когато не иска цивилните да се тревожат от военната ситуация. — Тя го дари с нежна усмивка. — Сигурна съм, че сте желан кавалер на всички балове и други забавления. За да им придадете блясък.

Майкъл изкриви лице.

— Права сте. Но защо не ви видях в нито един салон? Уелингтън много държи да присъстват красиви дами. Според мен вие, Ан и съпрузите ви трябва да сте на първите места в списъка.

— Канят ни често, но Колин обикновено е… зает другаде. — Катрин разбърка супата на огъня с дървена лъжица. — Ан и Чарлз обичат да излизат и обикновено ходя с тях, но в последно време Ан се уморява бързо и страни от шумните компании. Затова нямам възможност да излизам. Е, когато самият херцог урежда забава, нямам право да отсъствам. Там ходят всички.

Майкъл се поколеба, но все пак произнесе предложението, което на всяка друга жена би направил автоматично и без изобщо да се замисли.

— Ако имате нужда от придружител, за мен ще бъде чест да бъда на ваше разположение.

Катрин вдигна бързо глава и го погледна право в очите. Очевидно доволна от онова, което видя, отговори сърдечно:

— Много ви благодаря. Има забавления, които не бих искала да пропусна, но не мога да отида сама.

— Чудесно. Кажете на ординареца ми Брадли на кои празненства искате да отидем и ще се постарая да изпълня желанието ви. — Той вдигна ръка към устата си, за да прикрие прозявката си. — Знаете ли, днес бях в Гент и се върнах късно следобед. Не съм хапнал нищо от закуска. Затова реших да опустоша килера ви. И вие ли дойдохте да си потърсите нещо за хапване?

Катрин преметна дългата си плитка през рамо и отново се наведе над тенджерата. Тъмни къдрички галеха стройната шия.

— Не можах да заспя и слязох да си стопля мляко, но тази супа мирише толкова примамливо, че промених мнението си.

Бледият край на нощницата се подаваше под лекия памучен халат. Макар че дрехата я покриваше почти като нормална рокля, въздействието й беше обезпокояващо интимно. Кухнята беше осветена само от две свещи и огъня в печката и сенчестият мрак беше като в спалня…

Майкъл отмести поглед.

— Какво наказание се предвижда за нощна кражба на продукти?

— О, никакво — каквото и да намерите, се смята за законна плячка. На огъня винаги има супа. Днес сме приготвили пиле със зеленчуци. — Тя посочи вратата на килера. — Там ще намерите студено месо, сирене и хляб. Вземете си, а аз ще сложа масата.

— Не искам да ме обслужвате.

— И защо не? — Тя отиде до бюфета и започна да изважда чинии и прибори. — Аз познавам кухнята си, освен това не съм имала труден ден като вас.

— Според мен възпитанието на децата е най-трудната работа на света.

Катрин вдигна вежди.

— Мъжете не би трябвало да го знаят.

— Една жена ми довери тази тайна в пристъп на слабост.

Тя го огледа замислено.

— Бих могла да си представя, че жените винаги ви доверяват тайните си.

Той предпочете да направи разговора по-безличен и се запъти към килера със свещ в ръка.

— Белгийските сирена са отлични, нали? Хлябът също.

— Тук умеят да се хранят и почти разбирам французите, които твърдят, че тази страна трябва да стане част от Франция. Искате ли вино? В ъгъла стои глинена стомна с чудесно местно вино.

— Звучи прекрасно, но трябва да ви предупредя, че след две чаши ще заспя на масата.

— Ако наистина заспите, ще ви покрия с одеяло, за да не настинете — отговори спокойно тя. — Нашето домакинство е много практично.

Когато Майкъл излезе от килера, масата беше сложена и в чиниите димеше супа. Кенет беше прав — Катрин беше експерт в умението да прави мъжете щастливи и да ги храни добре. Тя би била голяма печалба за всеки мъж, даже да не беше красива.

Той наряза сиренето и чу скимтене на куче. Погледна под масата и откри Луи, който го наблюдаваше с жален поглед. Хвърли му парченце сирене и кучето го улови още във въздуха.

— За животно, които се нарича Луи Ленивия, това куче е забележително добро в умението си да се появява винаги там, където има хора или храна.

Катрин избухна в смях.

— Луи принадлежи към стара френска раса ловни кучета, наричани «басе», защото са дребни на ръст. Подобно на френските войници на полуострова, Луи е първокласен опустошител. Постоянно се бие с котката за най-добрите късчета.

Учтиво мяукане издаде, че котката е побързала да се присъедини към съперника си. Майкъл й хвърли парченце студено месо и се зае със супата си.

През следващите минути се възцари тишина. Макар че ядеше усърдно, той усещаше през цялото време, че Катрин седи срещу него, чуваше тихото й преглъщане, в което имаше нещо невероятно еротично. В същото време присъствието й му беше безкрайно приятно. Любовницата му Каролайн беше безкрайно предизвикателна, но никога просто приятна.

Катрин видя, че е опразнил чинията си, и попита:

— Желаете ли още супа?

— Моля ви.

Тя взе чинията и отиде до печката, достатъчно голяма, за да се опече цяло теле. Когато се наведе над тенджерата, гърдите й се очертаха примамливо под меката материя на халата. Майкъл замръзна на мястото си, неспособен да отмести поглед.

Луи се надигна и я последва с надежда.

— Махни се, куче — нареди му строго тя, докато пълнеше чинията.

Без да обърне внимание на заповедта, Луи се надигна на задни лапи и главата му се удари в чинията. Когато се размърда, супата опръска печката. Катрин се отдръпна и продължи строго:

— Очевидно имаш нужда от още няколко урока по добри маниери, Луи. — Кучето сведе виновно глава и в този жест имаше нещо безкрайно комично.

Майкъл проследи сцената с усмивка. Чувстваше се много по-добре, отколкото на блестящите светски забавления от миналата седмица и се стараеше да запази контрол над чувствата си.

Катрин напълни чинията и се обърна към него. Тъй като беше съсредоточил цялото си внимание в лицето й, той забеляза твърде късно, че левият ръб на халата й се е запалил и пламъците пълзят по тънката материя. Сърцето му направи огромен скок. При завъртането халатът й беше минал през жаравата.

Майкъл скочи и заобиколи масата.

— Халатът ви гори, Катрин!

Тя погледна надолу и изпищя ужасено. Чинията падна на пода и Луи избяга моментално, но Катрин не се помръдна. Стоеше като вкаменена и се взираше в жълтооранжевите пламъци, които поглъщаха жадно светлосиния памучен халат.

В секундите, които Майкъл изразходва, за да прекоси кухнята, огънят стигна почти до лакътя й. Той отвърза колана и дръпна халата от раменете й с такава сила, че едва не я преобърна. Пазейки я с лявата си ръка, запрати горящата дреха в печката и от огъня се издигна фонтан искри.

Без да обръща внимание на опарените си пръсти, Майкъл издърпа Катрин от печката и я обърна към себе си.

— Добре ли сте, Катрин?

Глупав въпрос. Тя беше в шок Лицето й беше бяло като нощницата. От страх, че ей сега ще рухне в краката му, той я грабна в прегръдката си. Сърцето й биеше с такава сила, че той го усети в ребрата си, но тя изобщо не забеляза къде се е озовала.

— Опасността отмина, Катрин — обясни ясно и отчетливо той. — Сега сте на сигурно място.

Тя скри лице в рамото му и се разхълца. Майкъл я държеше здраво и шепнеше утешително в косите й. Коприненомеката плитка милваше ръката му. Изпълнен с чувство за вина, той усещаше всеки сантиметър от тялото й, притиснато до неговото — аромата на розова вода, меката гръд, която се вълнуваше до неговата.

Никога нямаше да бъде по-близо до нея. Но не можеше да й се наслади, не можеше да изпита искрена радост от близостта й, когато тя не беше на себе си.

Постепенно сълзите й пресъхнаха, но тя все още беше уплашена, дишането й беше бързо и повърхностно. Майкъл помилва раменете й и я поведе към близкия стол. Тя зарови лице в ръцете си и разкри крехката извивка на тила си.

Майкъл свали жакета си и в този миг забеляза тъмните ореоли на гърдите й под муселинената нощница. Гледката беше невероятно възбуждаща.

Боже, нима беше такова животно да изпита плътско желание към жена, която трепереше от страх? За да я стопли, но и за да прикрие голотата й, той я наметна с тежкия платнен жакет. Тъй като й беше твърде голям, той закри гърдите й с богато украсените ревери, като се стараеше да не ги докосва. Тя го погледна като упоена, все още неспособна да заговори.

Майкъл коленичи пред нея и взе ръцете й. Тъмнозеленият жакет подчертаваше още повече забележителните сини очи.

— Да повикам ли съпруга ви?

— Колин не е вкъщи — отговори с треперещ глас тя.

— Да събудя ли Ан?

— Недейте, вече съм по-добре. — Тя се опита да се усмихне. — Не е нужно да ги безпокоим.

— Лъжкиня. — Той започна да разтрива студените й пръсти. — Рядко съм виждал човек който да изглежда толкова зле.

Катрин се засмя със задавен от сълзи глас.

— Аз съм позор за армията, нали? — Ръцете й се свиха в юмруци. — Иначе съм разумна, но… родителите ми загинаха при пожар.

Майкъл потрепери. Най-после бе разбрал разтърсващата й реакция след малката злополука.

— Много съжалявам. Как се случи?

— Бях шестнадесетгодишна — заразказва колебливо тя. — Полкът на татко беше в Бирмингам. Бяхме наели чудесна стара вила, цялата обрасла с виещи се рози. Искаше ми се да остана завинаги там. Но дойде зимата и една нощ камината се подпали. Събудих се, защото ми замириса на дим. Изпищях, поисках да събудя родителите си, но пожарът се разрасна много бързо. Стаята ми беше на партера и успях да се прехвърля през прозореца. — Тя затвори очи и се разтрепери. — Родителите ми спяха горе. Събудих половината село, войниците се втурнаха да гасят, но… мама и татко никога не се събудиха.

Майкъл стисна ръцете й и стана.

— Дали ще намеря малко бренди в шкафа на салона?

— Да, разбира се. Но наистина не е нужно…

Без да обърне внимание на протестите й, той продължи:

— Нали ще ме изчакате спокойно да донеса бутилката?

Катрин кимна и в очите й се появиха весели искрици.

— Обещавам да не върша глупости.

Майкъл измъкна котката изпод масата и я пусна в скута й.

— Дръжте я здраво. Според мен мъркането на една доволна котка е най-утешителното нещо на света. — Той взе една свещ и се запъти с дълги крачки към дневната.

Катрин се облегна назад и помилва меката котешка козина. Майкъл беше постъпил много умно, като й даде котката, защото едва възстановеното й душевно спокойствие изчезна с излизането му. Не бе разбрала колко сигурна се е чувствала с него, докато не бе излязъл.

Когато се погледна и видя опърлените краища на нощницата, в гърдите й отново се надигна паника. Уви се в жакета на Майкъл, за да спре треперенето си. Топлината на тялото му я поуспокои. Когато бе наметнал раменете й със собствената си дреха, нежността на жеста бе извикала сълзи в очите й. Много отдавна беше забравила колко е приятно да се наслаждава на нежни грижи.

Неумолима към себе си, тя си напомни, че не се е случило нищо лошо и няма извинение за истерията й. Грабна оставената на стола кухненска кърпа и изтри сълзите от лицето си. После съсредоточи вниманието си в успокояването на изнервената котка. Когато Майкъл най-после се върна, котката мъркаше доволно и Катрин изглеждаше външно спокойна.

— Изпийте го. До дъно. Имате нужда от нещо силно. — Той й подаде чашата, наля малко и на себе си и седна насреща й. Изглеждаше съвсем спокоен, но бдителният му поглед беше устремен в лицето й.

— Благодаря. — Катрин отпи голяма глътка бренди и се наслади на топлината, която се разпространи в тялото й. — Тъй като не можем да живеем без огън, се научих да потискам страха си. Нямах представа, че в сърцето ми се е насъбрал такъв ужас. Ако не бяхте тук, сигурно щях да си остана на мястото като вцепенено зайче, докато изгоря.

— Страхът ви е оправдан — отговори спокойно той. — Дори ако изключим трагедията с родителите ви, има твърде много жени, които са пострадали тежко при злополуки с огън.

— Благодарение на вас не се случи нищо лошо. — Тя облегна глава на стола, пийна още малко бренди и помилва котката под брадичката.

Огънят, който до преди минута я ужасяваше, изведнъж стана много приятен. Червеникавите му отблясъци се отразяваха в косата на Майкъл. При първата среща тя бе обезпокоена от строгия, внушителен вид на офицера. Заприлича й на фино наострен меч, качество, което беше наблюдавала у много други мъже, родени воини. Много бързо откри чувството му за хумор, но очевидно трябваше да се случи тази почти-катастрофа, за да открие, че е способен и на нежност.

Тя забеляза, че е изпразнила чашата си едва когато той се надигна и й наля още. Очите й изразиха съмнение.

— Ще се напия.

— Може би, но с малко повече късмет ще спите добре.

Тя си припомни кошмарите след смъртта на родителите си и отпи голяма глътка. Потърси друга, по-безопасна тема и попита:

— Чарлз Моубри спомена, че сте член на група, известна като «Падналите ангели». Клуб ли е това?

Майкъл направи неопределен жест.

— Това е само глупаво название, дадено ни от аристократичното общество. Основава се върху факта, че двама от нас носят имената на архангели, а другите двама, Люсиен и Никълъс, получиха злокобните прякори Луцифер и Олд Ник.

Катрин се усмихна.

— Познавам много млади офицери и ако съдя по наблюденията си, вие сте се наслаждавали на дяволската си слава.

В очите му грейна усмивка.

— Наистина беше така, но сега съм почтен възрастен и не ми се ще да го призная.

— Все още ли сте приятели?

— О, да. — Лицето му се разведри. — Клер, жената на Никълъс, казва, че сме се осиновили един друг, защото не сме доволни от семействата си. Мисля, че е права. Всъщност тя винаги е права.

Непрекият коментар накара Катрин да се замисли за семейството му. Спомни си, че винаги когато споменаваха благородния му произход, той се затваряше в себе си, ставаше едва ли не неучтив. Не й беше трудно да си го представи като паднал ангел, красив и опасен.

— Какви са приятелите ви?

Майкъл се усмихна.

— Представете си дълъг зид, който блокира пътя в двете посоки. Никълъс би вдигнал рамене и би решил, че не е нужно да мине по този път. Рейф ще намери човека, който отговаря за стената, ще поговори с него и ще мине покрай нея. А Люсиен ще намери таен път, за да мине под стената, без да го видят.

— А вие?

Усмивката му угасна.

— Аз ще се втурна право срещу зида и ще го блъскам, докато се срути.

— Чудесна черта за войник — засмя се Катрин.

— За трети път съм в армията — призна Майкъл. — На двадесет и една години си купих офицерски патент. Тогава ситуацията беше ужасна и се върнах в цивилния живот само след година.

Катрин се опита да пресметне.

— Когато Уелингтън навлезе в полуострова, вероятно сте купили втори патент.

Майкъл кимна.

— Изкуших се, когато разбрах, че херцогът е решен да действа енергично срещу Наполеон. — Изражението му стана неразгадаемо. — Имаше и… други причини.

Болезнени, ако се съди по израза на лицето му.

— Отказали сте се след абдикацията на императора, после отново сте дошли. — Катрин склони глава. — Защо мъжете отиват на война?

Майкъл я погледна замислено.

— Тъй като сте прекарали живота си между войници, вероятно знаете отговора.

— Не.

— Е, армията и флотата предлагат на джентълмените, особено на непървородните синове, какъвто съм аз, възможност за почетна кариера, особено когато е необходимо да се освободим от някои… затруднения — обясни сухо той.

— Да, но това не обяснява защо много мъже изпитват радост от целия този ужас. — Тя си припомни лазаретите, в които беше работила, и потрепери. — Половината войници, които познавам, чакат с нетърпение нова възможност да бъдат разкъсани на парченца.

Майкъл разклати брендито в чашата си.

— Войната е най-големият ужас, който познавам. Едновременно с това обаче човек се чувства жив като никъде другаде. Живее по-висш живот и заедно с това бяга от реалността. То е като наркотик.

— И с вас ли е така?

— Не, но имаше опасност да се увлека. Затова се отказах. — Лицето му се промени. — Защо ви разказвам всичко това? Сигурно ви доскуча.

— Съвсем не. Току-що научих повече за същността на войната, отколкото знаех досега, макар че съм прекарала целия си живот сред военни. — Тя въздъхна. — Отговорът ви обяснява защо винаги има мъже, горящи от желание да се бият, макар че съществува риск да бъдат убити.

Настъпи тишина. Тя се облегна по-удобно на високата облегалка и впери поглед в замисленото лице на събеседника си. Той беше наистина красив, строен и мускулест като пантера. Можеше да го наблюдава с часове, да следи движенията на тънките бръчици около очите му, начина, по който силните рамене опъваха бялата риза. Когато дългите пръсти помилваха козината на Луи, тя си представи как ли щеше да ги почувства върху кожата си…

Катрин разтърси глава и с ужас осъзна, че ленивата топлина в крайниците й означаваше желание. Чувство, което отдавна си мислеше, че е забравила.

За щастие тя не беше страстна натура. Дори на шестнадесет, когато вярваше, че е влюбена в Колин, здравият човешки разум напълно владееше поведението й. След като бракът я научи, че страстта е само измама, никога не беше изпитала изкушение да реагира на мъжете, които искаха да я убедят да изневери на мъжа си.

Отрано се бе научила, че външността й кара мъжете да се държат като идиоти и това е не само неприятно, но и опасно. На два пъти се беше налагало Колин да се дуелира с офицери, позволили си да досаждат на съпругата му. За щастие и двамата се извиниха и не се стигна до бой, но случилото се й показа, че трябва да намери начин да държи мъжете на сигурно разстояние.

Когато стана на деветнадесет години, тя вече знаеше какво да прави. Славата на непоколебима добродетел беше част от метода й, съчетана със сестринско поведение и пълен отказ от флиртове. Щом разберяха, че никога не могат да я имат за любовница, мъжете я оставяха на мира или ставаха приятели и закрилници. Бяха минали години, откакто мъжете й създаваха трудности, а Майкъл беше твърде много джентълмен, за да го промени.

Тъй като й се дощя да чуе отново дълбокия му глас, попита:

— Споменахте, че един от падналите ангели си е оженил. И другите ли имат съпруги?

— Люсиен се ожени миналата Коледа. — Майкъл се усмихна с копнеж. — Жена му се казва Кит и прилича на газела. Има дълги крака и плах поглед. В същото време умът й е остър като бръснач и е смела като лъвица. Не знам дали Рейф някога ще се ожени. Мисля, че предпочита да си живее, както досега.

— А вие? — Катрин веднага съжали, че е попитала. Само изпитото бренди обясняваше защо бе поставила този личен въпрос.

— Исках да прекарам пролетта в Лондон и да пообиколя пазара за булки, но Наполеон сложи кръст на плановете ми — обясни спокойно Майкъл.

— Той осуети плановете и на много други хора.

— Надявам се да не трае дълго — вдигна рамене мъжът. Мисълта, че Майкъл си търси жена между аристократичните красавици, беше странно болезнена. Тя се бе запознала с Колин малко преди смъртта на родителите си и се омъжи за него месец след трагедията. Тогава вярваше, че силата и любовта му ще й помогнат да преодолее тъгата. Не мина много време обаче и разбра, че чувствата му не са дълбоки и тя е много по-силна от него.

Нямаше право да се оплаква — но имаше периоди, когато копнееше да има до себе си силно мъжко рамо, на което да се облегне. Инстинктът й подсказа, че ако се беше омъжила за човек като Майкъл, щеше да има съпруг, който да носи заедно с нея товара на живота — да я подкрепя, когато се чувства твърде уморена, за да продължи.

Съзнавайки, че не е редно да има такива мисли, тя се надигна и остави котката на затопления стол.

— По-добре да си легна, докато още мога да се кача по стълбата.

Катрин направи крачка и се олюля. Светът се завъртя. Майкъл скочи и я подкрепи. Тя се облегна на рамото му и зачака главата й да се проясни.

— Извинете — прошепна неловко тя. — Не понасям алкохол.

Той я поведе към стълбата, като я придържаше за лакътя.

— Аз трябва да се извиня, че ви изкуших да пиете.

Докосването му изведнъж й напомни как беше плакала в прегръдките му. С мъка и страх, но и с наслада, с истинско блаженство. Защо си припомни не мъката, а насладата?

Стараейки се да изглежда безгрижна, тя каза:

— Глупости. Не знаете ли, че ме наричат Света Катерина? Аз съм напълно неподкупна.

Майкъл се усмихна утвърдително и в зелените му очи светна нежност. Интимната сърдечност на лицето му отново подкоси коленете й. Стомахът й се преобърна и тя осъзна, че се чувстваше силно привлечена от този мъж. Не беше изпитвала това чувство дори когато вярваше, че е влюбена в Колин.

Добре, че Майкъл нямаше нечестни намерения спрямо нея. Възхищаваше се на външността й, но беше човек с чувство за чест и не проявяваше интерес към омъжена жена. Сигурно щеше да бъде много верен съпруг, когато се ожени. Бъдещата му съпруга беше щастливка.

Тъй като с Майкъл никога нямаше да станат любовници, трябваше да го направи приятел. Така щеше да бъде най-добре, защото приятелството траеше дълго и не причиняваше болка като страстта.

Ала когато я придружи до стаята й, тя затвърди увереността си, че ако някой мъж е в състояние да я прелъсти, това е само той.

6

На следващата вечер Майкъл реши да вечеря вкъщи, за да види как се чувства Катрин. Пристигна навреме за чашата шери в салона.

Ан Моубри се усмихна и му подаде ръка.

— Не мога да повярвам! Тази вечер всички офицери са си вкъщи. Вече си мислех, че съществувате само във въображението ми, Майкъл.

— Сметнах, че е разумно да се появя, за да не забравите съществуването ми и да дадете стаята ми на друг.

Тя се изкиска и отново се обърна към Кенет Уайлдинг. Майкъл отиде при Катрин, която наливаше шери и изглеждаше спокойна както винаги. Пое чашата и попита тихо:

— Как се чувствате след снощната случка? Имаше ли лоши последствия?

— Главоболие след прекаляването с бренди, но нощта мина без кошмари. — Тя хвърли поглед към въглищата, които пламтяха в камината. — Както виждате, гледам ги спокойно, без да се боя, че ще изпадна в паника.

— Много добре.

Той понечи да се отдалечи, когато тя продължи:

— Все още ли имате желание да ме придружите? Утре лейди Троубридж организира музикална вечер, на която с удоволствие бих присъствала. Тя ме увери, че цигулковият квартет, който ангажирала, е извънредно добър.

— За мен ще бъде удоволствие.

Двамата се уговориха кога да се срещнат и стана време за вечеря. Яденето мина без произшествия. Майкъл започваше да свиква с болката от желанието, което изпитваше в близост до Катрин. Слава богу, че тя го приемаше като приятел. Ако беше проявила и най-малък интерес, ситуацията щеше да стане невъзможна. Щеше да се наложи да си потърси друга квартира, дори ако това означаваше да живее в някоя дървена колиба.

След вечеря Майкъл трябваше да отиде на два приема, но ги напусна веднага щом можа. Имаше нужда от сън. Бе прекарал последната нощ в болезнени, живи, мъчителни мисли за Катрин. Когато затвореше очи, виждаше блясъка на аквамарин, усещаше финия полъх на розова вода, тънката кожа, изкусителния натиск на тялото, притиснато в неговото.

Накрая потъна в неспокоен сън, но само за да сънува как я любеше в свят, където тя беше свободна и двамата можеха да бъдат заедно, без да навредят на другите. Събуди се изтощен и потиснат. Защо, по дяволите, не можеше да се влюби в свободна жена?

Защото никога в живота си не вървеше по лесния път. Верният Люсиен нееднократно му беше повтарял, че винаги търси най-трудното.

Къщата на Рю дьо ла Рен беше спокойна, макар че лампите още не бяха угасени. Искаше да се качи в стаята си, когато чу мъжки глас. Помисли, че е Кенет, и отиде в салона. Направи завой и погледна наляво. Изведнъж спря и се присви, сякаш бе получил удар в корема.

Скрит в сянката на коридора, Колин Мелбърн прегръщаше жена си. Устата му търсеше жадно гърдите й, ръката му беше мушната под полата. Катрин беше притисната към стената, невидима с изключение на тъмната коса и бледите гънки на роклята. Докато Майкъл гледаше като вцепенен, Колин отвори панталона си и проникна в нея. Тя изохка от удоволствие.

Майкъл престана да диша. Без съмнение, Мелбърнови бяха за завиждане, че след толкова години брак изпитваха луда страст един към друг, но гледката му причини гадене. Слава богу, че бяха заети с любовния акт и не забелязаха присъствието му.

Той се отдръпна назад и в този миг се чу женски глас:

— О, мили капитане, не знаех, че англичаните са така страстни…

Майкъл застина за миг на мястото си, после рязко се обърна.

Колин беше притиснал чело към стената и лордът можа да види лицето на партньорката му. Това не беше Катрин, а една от белгийските прислужнички, тъмнокосо момиче с ръста на Катрин. Тя беше отметнала глава, устата й беше отворена и разкриваше големи, неравни зъби.

Гаденето отстъпи място на луд гняв. Защо този мръсен тип мамеше и унижаваше жена си, и то под собствения й покрив? Заслужаваше да го нашибат с камшик.

Майкъл събра цялото си самообладание и обърна гръб на двойката. Кръвта пулсираше в слепоочията му. Изкачи стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Искаше да се прибере в стаята си, но видя светлина под вратата на Кенет, почука и влезе.

Приятелят му вдигна очи от писмото, което пишеше.

— Какво се е случило? Изглеждаш, като че си видял убийство.

— Точно така се чувствам. — Майкъл хвърли кепето си на леглото. — Колин Мелбърн се забавлява в коридора с една от слугините. Господи, този човек няма ли приличие?

— Сигурно не — отговори спокойно Кенет. — Чувал съм, че скача на всяка пола. Обикновено е дискретен, но когато жената е склонна, никога не казва не, дори в собствената си къща.

— Как е възможно? — изръмжа Майкъл. — Как е възможно мъж, който притежава жена като Катрин, да търси извънбрачни удоволствия?

— Не бих се одързостил да правя предположения. Но защо си толкова шокиран? В обществото има предостатъчно мъже с морал на котараци и жени, които не са по-добри от тях.

Майкъл крачеше нервно по стаята, все още възбуден, макар да знаеше, че Кенет е прав.

— Катрин знае ли какви ги върши мъжът й?

— Бих се изненадал, ако не знаеше. Тя е интелигентна жена и познава света. В този случай дори много по-добре от теб. Ако си решил да й кажеш какво си видял, не го прави. Няма да ти бъде благодарна.

— Навярно си прав — отговори неохотно лордът. — Но Катрин заслужава много по-добър мъж от този мръсник.

— Каквито и да са слабостите му, Мелбърн явно задоволява жена си. Може да има цял полк уличници, но това не те засяга. — Кенет сви вежди. — Искаш ли да повторя? Това не те засяга.

Майкъл се загледа в нощта зад прозореца. Кенет беше напълно прав. Чуждите хора не можеха да разберат един брак и той нямаше право да се меси, дори добронамерено. Бог знаеше, че добрите намерения веднъж вече го бяха отвели в ада.

Но този път беше различно. Или отново беше започнал да развива опасната си склонност към самоизмама? Свети Майкъл тръгва на бой, за да убие грозните дракони.

— Тя е омъжена, Майкъл — проговори тихо Кенет, застанал зад гърба му.

— Да не мислиш, че не си го повтарям всеки миг? — отговори сърдито той и пое дълбоко въздух, преди да се обърне към приятеля си. — Не се бой, няма да я докосна, нито ще се опитам да поискам сметка на съпруга й. Само заради нея желая съпругът й да бъде почтен и честен като Чарлз Моубри.

— Може би тя е от жените, които не могат да устоят пред грешните мъже — установи сухо Кенет. — Нито за миг не ме е накарала да помисля, че съжалява за избора на съпруг.

Майкъл се засмя безрадостно.

— На камината ти виждам ръжен. Готов ли си да ми разбиеш главата в случай, че още не съм разбрал какво ми казваш?

— Бих прибягнал до тази крайна стъпка само в случай, че те видя да преследваш Мелбърн с кръвясали очи. — Кевин седна зад писалището си, потопи перото в мастилницата и нарисува в долния край на писмото мъничък плъх. — И тъй като тъкмо говорим за него — през последните дни Мелбърн беше учудващо любезен с мен.

Майкъл се отпусна в креслото насреща му.

— Вината е моя. Толкова ме ядоса, че му разкрих благородния ти произход. Моля за извинение.

Кенет се намръщи още повече.

— Наистина би трябвало да обуздаваш темперамента си.

— Мислех, че съм се научил да се контролирам, но Колин Мелбърн ме подлудява.

— Добре, но е забавно да се наблюдава как се опитва да заглади минали неучтивости с надеждата, че един ден мога да му бъда полезен. Явно не знае, че само си губи времето.

Тъй като трябваше да отклони мислите си от Катрин и мъжа й, Майкъл попита:

— В разузнаването знаят ли какво възнамерява Бонапарт?

— Дяволът знае. Не ни позволяват да стъпваме на френски земя. Иска ми се някой да обяви война и да действаме по законния ред. А ти носиш ли интересни клюки от главната квартира?

— Херцогът не споделя мисли с подчинените си, но не е нужно да си гений, за да виждаш, че проблемите се трупат от всички страни. — Майкъл смръщи чело. — Прусаците са ужасни. Принц Блюхер е разумен, но повечето от щабните му офицери не се доверяват на британците, затова главната им квартира е на петдесет мили от Брюксел. Армиите почти не общуват помежду си.

— Когато реши да навлезе в Белгия, императорът непременно ще се възползва от тази слабост.

— Точно така. Личното ми мнение е, че Наполеон много скоро ще потегли на север. Събрал е под знамената си достатъчно ветерани и съм почти сигурен, че армията му скоро ще бъде много по-многочислена от тази на Уелингтън, да не говорим, че имат по-богат опит.

— Обединените съюзнически войски са много повече от французите — промълви замислено Кенет.

Майкъл вдигна презрително вежди.

— Да не мислиш, че Бони ще им даде да се обединят? Той винаги предпочита нападението, а в сегашната си ситуация може да разчита единствено на безумната смелост. Колкото по-дълго се колебае, толкова повече време ще има Уелингтън да превърне армията в истинска бойна сила и да прибере ветераните си от Америка.

— Ако битката се води при равни условия, мога да се обзаложа, че Уелингтън ще спечели — кимна Кенет. — Но сега херцогът е в крайно неблагоприятно положение. Трудно е да се водят сражения с такава армия.

— Така беше и на полуострова, но херцогът не загуби нито една битка. — Майкъл се усмихна меланхолично. — И аз съм част от замисъла му. Повиши ме в полковник от пехотата и ми даде полк със заповедта да направя от него най-доброто, което мога.

— Това е добре. Решил е да използва способностите ти. Защо да си пилееш времето в щаба? Кой полк получи?

— Временна военна единица, наречена сто и пети. Състои се от шепа опитни професионални войници, сложени там за пикантна подправка на многото новобранци и полуобразовани жандарми. Херцогът се надява, че ветераните ще дадат на полка необходимата ударна сила.

— Ще ти бъде трудно.

— Да, но поне няма да се наложи да ги уча на разузнаване или клане със саби. Работата им е да стоят на едно място и да изпразват мускетите си, когато им дам заповед, за предпочитане не срещу своите.

— Докато гюллетата откъсват главите на другарите им, императорската гвардия марширува срещу тях под удари на барабани и драгуните препускат като луди на огромните си, покрити с желязо коне. Нищо по-лесно — заключи иронично Кенет.

— Както винаги си точен. В тази задача няма нищо сложно.

В момента Майкъл беше наистина убеден, че щеше да му бъде много по-лесно да обучава неопитни новобранци, отколкото да пази самообладание в присъствието на Катрин.

След като се облече особено грижливо, Катрин слезе в салона, където я чакаше Майкъл, за да я заведе на музикалната вечер. Тъмнозелената униформа на стрелците му стоеше като излята. Никога преди това не беше виждала военен, който да изглежда толкова красив в тази униформа. Опитвайки се да не го зяпа възхитено, тя заговори:

— Много се радвам на тази вечер. От седмици не съм излизала, освен на вечерите, които дава херцогът.

— За мен е удоволствие да ви придружа. — Майкъл й предложи ръката си и я дари с нежна усмивка. — Тази вечер изглеждате прекрасно.

Тя взе ръката му и двамата се запътиха към чакащата карета. Майкъл седна до нея и дългите му крака я докоснаха. Катрин отново усети топлината на желанието и този път веднага я разпозна. Вече се чувстваше много по-близо до него и не се обезпокои, както в нощта в кухнята. Дори започна да се наслаждава на тази непозната чувственост, знаейки, че придружителят няма да сложи ръка върху бедрото й, нито ще се опита да я целуне. Желанието беше като апетит за пресни ягоди — истинско, напълно реално, но не опасно силно.

Къщата на лейди Троубридж не беше голяма и поздравленията се приемаха в същия салон, където се събираха гостите. В голямото помещение, осветено от безброй свещи, се разхождаха офицери от половин дузина нации в парадни униформи и дами в официални тоалети.

— Прекрасна сцена — отбеляза Майкъл. — Брюксел е полудял по военщината.

— Когато отново се възцари мир, армията ще излезе от мода — отговори остро Катрин. — Само надвисналата опасност кара хората да обичат войниците.

Той й хвърли поглед, изпълнен с разбиране.

— Когато Наполеон бъде победен, повечето офицери ще бъдат пенсионирани с половин заплата, а обикновените войници ще се върнат в цивилния живот и само белезите и болките ще им напомнят за преживяното под знамената.

— До следващата война. — Катрин оглеждаше внимателно препълнения салон. — Може би си въобразявам, но тази вечер атмосферата е странна — веселостта е трескава, някак принудена.

— Така е навсякъде в елегантното общество на Брюксел. Температурата се покачва с всеки ден — обясни спокойно Майкъл. — Танц на края на вулкан. Възможната опасност увеличава желанието за живот и забавления.

— Но опасността е илюзия — извика възбудено Катрин. — Когато Наполеон тръгне към Брюксел, повечето от тези блестящи мъже и жени ще избягат в сигурните си домове в Англия. Твърде малко ще останат тук, за да се изправят срещу оръдията, да превързват ранени или да търсят труповете на близките си по бойните полета.

— Не — възрази все така спокойно Майкъл. — Твърде малко хора имат вашата смелост и тази на другите жени, последвали съпрузите си в армията. Вие принадлежите към едно елитно сестринство, Катрин.

Тя погледна ръцете си.

— Гордея се с това, но съм убедена, че с удоволствие бих се отказала от тази чест.

Дойде редът им да поздравят домакинята.

— Много се радвам да ви видя, Катрин — усмихна се гостоприемно лейди Троубридж. — Обожателите ви ще бъдат въодушевени. Как успявате да изглеждате така очарователна? — Тя хвърли бърз поглед към Майкъл. — Катрин е единственият чист диамант, обичан искрено от жените и обожаван от мъжете.

— Моля ви, Хелън, не ме карайте да се изчервявам — засмя се Катрин. — Не съм чак толкова добродетелна.

Лейди Троубридж извъртя очи.

— На всичкото отгоре и скромна! Ако не бях влюбена във вас, скъпа, кълна се, че щях да ви намразя. А сега ме извинете. Ще се видим по-късно.

Катрин взе ръката на Майкъл и продължи навътре.

— Хелън преувеличава.

— Не, каза истината — засмя се Майкъл, когато изведнъж бяха обградени от всички страни от зарадвани гости. — Явно няма да имате нужда от мен, докато не стане време да си вървим. Имате ли нещо против, ако ви оставя сама?

— Ще се справя — увери го тя. — Забавлявайте се.

Той се поклони и се отдалечи. Катрин го проследи с поглед, изпълнен с копнеж. Нямаше нищо против компанията му, но той постъпи много умно, като не остана до нея. Щяха да предизвикат ненужни приказки, неприятни дори за «Света Катерина». Обществото обичаше клюките.

Заобиколена от офицери, тя поведе оживен разговор. Вечерта беше наистина чудесна. Може би беше глупаво да не посещава подобни забавления сама, но тя знаеше, че ако беше опитала, щеше да се почувства неудобно.

Лейди Троубридж дойде да й представи новия си гост.

— Катрин, познавате ли лорд Халдоран? Тъкмо е пристигнал от Лондон. Лорд Халдоран, мисис Мелбърн.

Лордът беше красив мъж около четиридесетте, с атлетична фигура на спортист. Когато Хелън ги остави, Катрин му протегна ръка.

— Добре дошли в Брюксел, лорд Халдоран.

— Мисис Мелбърн. — Той се наведе с добре премерена грация над ръката й и я притисна многозначително.

Тъй като знаеше от опит, че трябва веднага да изясни позицията си, тя издърпа ръката си и го дари с леден поглед. Той се изправи бързо и тя видя, че посланието е било разбрано и прието. За момент повярва, че ще получи някой тромав комплимент, но той я зяпна така настойчиво, че й стана неловко. Поведението му граничеше с неучтивост.

— Толкова ли е очевидно, че роклята ми е многократно променяна? — попита със сладък гласец тя.

Мъжът се овладя.

— Простете, мисис Мелбърн. Жена с вашата красота може да носи и зебло, без мъжът да го забележи. Бях омагьосан от очите ви. Какъв необикновен цвят — нито сини, нито зелени, прозрачни като скъпоценни камъни.

— И други са ми го казвали, но тъй като родителите ми имаха същите очи, смятам, че моите са съвсем обикновени.

Нещо се раздвижи в лицето му, но веднага изчезна.

— Нищо у вас не е обикновено — изрече галантно той.

— Глупости — отвърна хладно тя. — Аз съм само една офицерска жена, последвала съпруга си в армията, която се е научила да води домакинството дори когато заплатите се бавят с месеци и която учи дъщеря си как да намира най-добрите пилета на испанските пазари.

Мъжът се усмихна.

— Щастлив съпруг и щастлива дъщеря. Имате ли и други деца?

— Само Ейми. — Тъй като предпочиташе не толкова личен разговор, тя попита: — И вие ли сте в Брюксел с надеждата да се забавлявате, милорд?

— Естествено. Войната е най-добрият спорт. Не намирате ли и вие? Като момче молех баща си да ми купи патент в десети хусарски полк. Униформите бяха великолепни, ловът — отличен. — Той си взе щипка емфие от емайлирана табакера. — Ала промених мнението си, защото полкът бе преместен от Брайтън в Манчестър. Едно е да рискуваш живота си за родината и съвсем друго да те изпратят в изгнание в Ланкашир.

Сухата забележка беше напълно подходяща за човек, искал да постъпи в десети хусарски, най-елегантния и най-скъпия кавалерийски полк. Въпреки тази шеговита забележка, Халдоран продължаваше да изучава лицето й с неприятна настойчивост.

— Жалко, че не сте се присъединили към полка, когато го изпратиха на полуострова — отбеляза хладно тя. — Сигурна съм, че щяхте да се наслаждавате на възможността да преследвате дивеч, който отговаря на стрелбата със стрелба. Това е много по-възбуждащо от лова на лисици.

Мъжът избухна в смях.

— Права сте. Сигурен съм, че много би ми харесало да гоня французи.

Ловът наистина беше любимо занимание на полуострова. Катрин помнеше един случай, когато Уелингтън се съвещаваше с испанските генерали, всички на коне, докато глутница кучета гонеха зайци. Когато видя заека, херцогът прекрати съвещанието и се включи в преследването. След лова той се върна при учудените испанци и продължи разговора, като че нищо не беше станало.

Уелингтън обаче беше заслужил правото си да се забавлява, докато лорд Халдоран явно беше от хората, които не правеха нищо полезно и дори безделието им излизаше много скъпо.

Застанала в отсрещния край на помещението, лейди Троубридж оповести, че концертът започва.

— Да си потърсим ли съседни места, мисис Мелбърн? — попита Халдоран.

— Благодаря, но вече се уговорих с приятели. — Тя го удостои с фалшива усмивка. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Мъжът се поклони.

— Сигурен съм, че ще се видим отново.

Може би. Но когато се присъедини към приятелите си, тя си каза, че изобщо не би съжалявала, ако това не стане.

7

Пролетта беше прекрасна и хората, изпълнили Брюксел, се чувстваха като на почивка. Катрин се радваше на времето главно заради децата, които всеки ден играеха до насита в градината. Един следобед тя беше седнала под стария кестен в дъното на градината зад къщата, кърпеше дрехи и наблюдаваше дъщеря си и малките Моубри, които тичаха по алеите. Когато чу конски тропот, тя вдигна глава и видя, че Майкъл се прибира вкъщи необичайно рано.

Катрин го изчака да слезе от коня и да го отведе в обора. Движенията му бяха грациозни, без нито една излишна стъпка. Сърцето й отново потрепна от желание. Както винаги при появата му.

През изминалите седмици той я придружаваше често. Когато отиваха на бал, танцуваха само по веднъж, и то английски народен танц, никога валс. След това се отдалечаваше, докато станеше време да си тръгнат. Само веднъж, когато един пиян офицер я набута в една ниша и се опита да й се обясни в любов, Майкъл се появи и го отдалечи с решителността на по-голям брат.

Жалко, че нейните чувства не бяха така сестрински.

Майкъл излезе от обора, поколеба се, после се обърна към градината и тръгна към нея с шапка в ръка. Слънцето позлатяваше разрошената кестенява коса.

— Добър ден, Катрин.

— Здравейте. — Тя извади от кошницата си една скъсана фуста на Ейми. — Изглеждате преуморен.

— Оказа се, че е много по-трудно да обучаваш неопитен полк, отколкото да копаеш окопи. — Той кимна към децата, които си играеха на криеница. — Чух виковете им и си казах, че би било приятно да погледам как тичат безгрижни деца, вместо тромави новобранци.

Ейми се измъкна иззад близкия рододендрон и се скри зад друг храст.

— Чудесна е — отбеляза одобрително Майкъл. — Дъщеря ви има всички данни да стане първокласен стрелец.

— Само не й го казвайте! И без това е същинско диваче. Щом я видите да играе крикет, ще разберете какво имам предвид. Щом срещнем Уелингтън, веднага започва да му разправя, че много жени участвали в отрядите на испанските партизани и че англичанките можели да сторят същото. — Катрин се зае да зашива скъсаното воланче. — Как върви обучението на новобранците ви?

— Имам сериозни съмнения, че знаят от кой край на мускета излиза куршумът.

Катрин избухна в смях.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо.

— Преувеличавам, но само малко. Опитвам се да ги убедя, че най-опасното, което могат да сторят войниците, е да се откажат от боя и да избягат. Че най-важното е да пазят позицията. Ако успея да ги науча, ще се успокоя. Благодаря на небето, че имам добри сержанти. Ако не бяха те, досега да съм се отказал.

— Виждам, че продължавате да носите стрелковата си униформа вместо червения мундир на пехотата.

— Официалната причина е, че нямам време да отида при шивача. — Очите му засвяткаха развеселено. — Но това е само претекст. Истината е, че не желая да се откажа от този хубав зелен цвят.

— Добре, че херцогът не се интересува какво носят войниците му. Кълна се, че още не съм срещнала двама офицери, облечени еднакво. — Катрин отново се засмя. — Помните ли как само след няколко месеца на полуострова цялата армия изглеждаше мръсна и дрипава? Разпознавахме новаците по красивите им униформи.

Джейми Моубри изскочи иззад близкия храст и насочи един клон към гърдите на Майкъл.

— Бум, бум!

Катрин, която наблюдаваше внимателно събеседника си, улови мигновената реакция, която в битката би имала за последствие смъртоносно действие. Тя отлетя така бързо, както беше дошла, и Майкъл рухна драматично на тревата.

— Този куршум ме уби, момчета. Завещавам ви коня си Тор. — Той ритна няколко пъти и утихна.

Джейми се втурна към жертвата си и размаха триумфално дебелия клон. Кланси скачаше по петите му.

— Убих те, убих те, проклети французино!

Щом момчето се приближи, Майкъл го сграбчи за раменете и започна да го гъделичка.

— Хванах те! Никога не вярвай, че неприятелят е толкова мъртъв, колкото изглежда, Джейми!

Момчето се търкулна в тревата със зачервено лице и записка от радост. Катрин наблюдаваше развеселено сцената, учудена от лекотата, с която Майкъл бе успял да проникне в детския свят.

Боричкането свърши, когато дотича Ейми.

— Здравейте, полковник Кениън. — Тя цапна Джейми по ръката. — Ти гониш. — После се отдалечи и Джейми и кучето се втурнаха след нея.

Майкъл остана да лежи в тревата.

— Боже, колко е хубаво да лежиш под слънцето и да безделничиш. — Той затвори очи и разкопча мундира си.

— Времето е прекрасно, нали? — усмихна се Катрин. — Но аз съм убедена, че това е затишие пред буря.

— Точно в този момент на хоризонта се събират черни облаци.

Забележката му предизвика мълчание. Всички знаеха, че Наполеон е потеглил към северната граница.

Луи Ленивия, който се беше излегнал да поспи в краката на Катрин, се изправи на късите си крака и се запъти към Майкъл, за да му прави компания в тревата.

— Започвам да ревнувам — извика шеговито Катрин. — Луи ми обръща внимание само когато не сте наблизо.

— Глупости — промърмори Майкъл, без да отваря очи. — Това противоестествено животно се опитва да разруши доброто ми име. Нали казват, че кучетата и притежателите им си приличат. Това ви дава право да твърдите, че и аз съм ленив и безполезен като него. Кажете му да се махне.

Вместо да прогони кучето, той вдигна ръка и го почеса зад ушите. Луи изскимтя от удоволствие, претърколи се по гръб и протегна широките си лапи към небето.

Катрин избухна в смях.

— Ако сте така мек и с новобранците, полковник, сто и пети скоро ще има проблеми.

Моли, която се беше скрила някъде в края на градината, изписка и Джейми изкрещя:

— Хванах те!

Майкъл отвори очи.

— Джейми изглеждаше доста бледен. Да не е бил болен?

— Понякога страда от астма — отговори Катрин. — Ан казва, че пристъпите са ужасни. Вчера имал много силен пристъп. Очевидно през пролетта му е най-трудно.

— Като дете и аз имах астматични пристъпи, но с времето изчезнаха. Сигурен съм, че и с Джейми ще стане така.

Катрин се вгледа в лицето му.

— Ще кажа на Ан. Със сигурност ще се почувства по-добре, като узнае, че едно астматично момченце може да се превърне в силен мъж като вас. Какво предизвиква пристъпите?

— Не знам дали е установено със сигурност — отговори бавно той. — Според мен е комбинация от много неща — влага, храни, растения, които детето не понася. — Той засенчи очите си с ръце, за да се предпази от слънцето и да скрие израза на лицето си. — Мисля, че емоциите също са важни.

— Може би имате предвид твърде силно вълнение? Джейми е чувствително момченце.

— Да, и това. Когато е уплашен или тъгува. Болезнените чувства много бързо могат да предизвикат такъв пристъп.

— Разбирам. — Много й се искаше да узнае повече, но тонът му забраняваше други въпроси.

— Как е Ан? — попита Майкъл.

— Много по-добре. В момента си почива, но каза, че е преминала в следващия стадий, когато след изтощението идва луда енергия. След една седмица ще започне да настоява, че трябва да ходим на танци. — Катрин отряза конеца и го погледна замислено. Когато Ан започнеше да излиза, вече нямаше да се нуждае от Майкъл като придружител. Той щеше да й липсва. Беше започнала да се наслаждава на времето, което прекарваха заедно. — Тогава няма да се налага да ме придружавате…

— За мен беше удоволствие, не товар. Когато Чарлз не е на разположение, с удоволствие ще извеждам и двете ви. Всеки мъж в Брюксел ще ми завижда.

Майкъл потисна прозявката си и потъна в мълчание. Въпреки шума, който вдигаха децата и колите, които трополяха по улицата към Намюрската порта, той задряма и дишането му стана равномерно. Ситуацията създаваше приятна интимност.

Катрин продължи да шие. Умееше да крие чувствата си и дори подозрителният наблюдател не би предположил с каква тиха радост беше изпълнено сърцето й. Присъствието на Майкъл хранеше онази част от душата й, която дълго време беше гладувала.

Може би трябваше да се чувства виновна заради тези чувства, но не можеше. Никой нямаше да бъде наранен, а и много скоро пътищата им щяха да се разделят и щеше да й остане споменът за няколко прекрасни минути, съхранен завинаги в сърцето й.

Тя свърши с фустата на Ейми, сгъна я и я положи в кошницата. Тогава си позволи да погледне към ръката на Майкъл, която почиваше в тревата само на половин метър от нея. Пръстите бяха дълги и силни. Тънък, отдавнашен белег от сабя пресичаше дланта до китката.

Тя усети внезапен порив да положи ръката си върху неговата. Да го докосне, макар и съвсем бегло. Да усети живота, който пулсираше в мъжкото тяло. Какво ли щеше да бъде да лежи до него, да усеща топлината на тялото му?

Лицето и пламна и тя посегна бързо към следващата дреха.

Надяваше се, когато един ден застане пред Свети Петър, той да оцени живота й според делата, не според мислите, които я вълнуваха в момента.

След като свърши с кърпенето, тя прибра ножицата и конците, облегна се на стъблото на кестена и продължи да наблюдава Майкъл изпод полуспуснати ресници.

Изведнъж тишината се огласи от пронизителни детски писъци и измъчения лай на Кланси. Катрин скочи уплашено. Това не беше шум от обичайната игра. Майкъл също отвори очи.

— Мамо, ела бързо! — чу се викът на Ейми.

Майкъл скочи и хвана ръката й, за да й помогне да се изправи. Двамата хукнаха през градината. Сърцето й биеше до пръсване. Предполагаше какво ще намерят.

Децата бяха при каменния водоскок. Черен делфин пръскаше вода в малкото езерце. Катрин видя кръвта, опръскала двете момиченца, и затисна с ръка устата си, за да не изпищи. Моли беше ранена и по челото й течеше червена струйка. Ейми беше свалила шалчето си и смело се опитваше да спре кръвта.

Джейми стоеше на няколко крачки от сестра си. Под червената коса лицето му беше бледо като тебешир и той следеше с разширени от ужас очи движенията на Ейми. Кланси подскачаше страхливо около децата, лаеше като безумен и само увеличаваше бъркотията.

Катрин клекна до Моли и притисна шалчето към раната.

— Какво стана, Ейми?

— Джейми блъсна Моли и главата й се удари в ръба на фонтана.

— Не го направих нарочно! — изохка Джейми. Бързото, плоско дишане премина в ужасяващо свирене. Майкъл, който успокояваше изнервеното куче, вдигна рязко глава.

— Веднага иди да доведеш Ан — заповяда остро Катрин. Ейми се изправи и хукна към къщата. Моли попита с тайнствено любопитство:

— Ще умра ли?

— Разбира се, че не — успокои я Катрин. — Раната кърви силно, но не е дълбока. След няколко дни ще заздравее. А белегът ще остане скрит под косата ти.

— Не исках! — изпищя Джейми и изведнъж хукна да бяга, като диво размахваше ръце.

Първият инстинкт на Катрин беше да го последва, но не можеше да го направи, докато Моли кървеше в ръцете й. Хвърли измъчен поглед към Майкъл и с облекчение отбеляза, че той вече следваше уплашеното дете. За съжаление напредваше твърде бавно, тъй като не можеше да се освободи от Кланси, а и трябваше да заобиколи езерцето.

Джейми се спъна и се просна в тревата. Ужасяващото свирещо дишане отекна в каменната стена.

Моли, забравила раната си, направи опит да стане.

— Джейми пак има пристъп!

Катрин я задържа.

— Не се бой, полковник Кениън ще се погрижи за братчето ти. — Дано Майкъл знае как да постъпи, помоли се безмълвно тя, защото аз съм напълно безпомощна.

Преди Майкъл да е успял да го настигне, Джейми задиша по-нормално и отново скочи. Втурна се да бяга без посока, с разширени от ужас очи. Мушна се в един храст, където възрастният не можеше да го последва. Излезе от другата страна и отново рухна на земята, като отчаяно се опитваше да поеме въздух. Дори от петдесет метра разстояние Катрин видя, че лицето му е започнало да посинява.

Останал без сили, Джейми се опита да се изправи. В този момент Майкъл заобиколи храста и вдигна момчето на ръце.

— Всичко е наред, Джейми — заговори утешително той. — Моли не е тежко ранена.

Макар че изражението му издаваше тревога, гласът му беше напълно спокоен. Той понесе Джейми обратно към езерцето, продължавайки да говори вразумително:

— Стана случайно. Знаем, че не си искал да я нараниш.

Майкъл сложи момчето да седне, извади кърпичката си и я навлажни във водата. Намокри разкривеното лице на детето, без да спира да говори.

— Ти можеш да дишаш, Джейми, само за малко си забравил как — обясняваше тихо той. — Погледни ме в очите и си спомни как се диша. Вдишай съвсем бавно и дълбоко. Отпусни се. После бавно издишай. Хайде, кажи думата. Повтаряй след мен. Вдишваме… Хайде, Джейми, можеш.

Катрин следеше сцената като хипнотизирана. Устните на Джейми безмълвно оформиха думата. Дъхът му постепенно се успокои, цветът на лицето му започна да се възвръща.

Когато Ейми най-после се върна с Ан, Катрин беше превързала главата на Моли, а Джейми дишаше почти нормално. Лицето на Ан беше толкова бледо, че луничките по бузите й изпъкваха призрачно.

— За бога, деца — прошепна задъхано тя, — защо вечно ви се случват такива неща?

Тя коленичи между двете деца и ги привлече към себе си. Джейми притисна лице към гърдите й и я обгърна с две ръце. Моли също се вкопчи в майка си.

В настъпилата тишина отекна конски тропот. След секунди откъм обора се чу гласът на Чарлз Моубри:

— Какво става, за бога?

— Нищо страшно — отговори с облекчение Ан. — Моли си е ударила главата, а Джейми отново имаше пристъп, но сега всичко е наред.

Катрин стана, за да посрещне Чарлз и Колин, които тичаха към нея с развени пелерини. Спомни си, че днес имаха маршировка.

Чарлз стигна пръв до децата си. Лицето му беше овладяно, но погледът му издаваше страх. Наведе се, вдигна Джейми в силните си ръце и го прегърна нежно.

— Добре ли си вече, стари момко?

— Не можех да дишам, но полковник Кениън ми показа как се прави — отговори момчето. — Мина ми бързо.

— Добре е постъпил — отвърна дрезгаво Чарлз. — Следващия път трябва да си спомниш сам, разбрахме ли се?

Джейми закима усърдно.

Ан и Моли също станаха. Чарлз помилва косата на дъщеря си, без да докосва окървавената превръзка.

— Знам, че не обичаш тази рокля, но не беше ли по-добре да я хвърлиш или да я скъсаш, вместо да я омажеш с кръв?

Моли се засмя през сълзи.

— О, татко, не говори глупости!

Скривайки усмивката си, Катрин си представи какво щяха да си помислят войниците на Чарлз, ако можеха да чуят дъщеря му.

— Хайде, вървете в къщата да се почистите — заповяда Ан и се обърна сърдечно към Катрин и Майкъл: — Благодаря ви, че се справихте така добре.

Докато Моли и Джейми вървяха към къщи, Катрин сложи ръка на рамото на дъщеря си.

— Ейми се справи отлично, Колин. Погрижи се за раната на Моли и повика Ан.

— Ти си като мама и мен — отговори одобрително той. — Добър войник и добра милосърдна сестра. — Погледна въпросително Катрин и се усмихна. — Позволяваш ли да я поканя на сладолед? Като награда за смелостта.

Скоро щяха да вечерят, но Ейми заслужаваше награда, а и в последно време почти не виждаше баща си.

— Добре, но първо трябва да се преоблече. Накарай момичето да натопи роклята ти в кофа със студена вода, за да отмие кръвта.

Ейми кимна и хукна към къщата.

Останала сама с Майкъл, Катрин приседна на парапета и скри лице в ръцете си.

— Извинете, но май имам пристъп на истерия.

— И с мен е същото. — Майкъл седна до нея. — Най-страшно е, когато кризата отмине, нали?

— Коленете ми треперят. — Тя се опита да се усмихне. — В семейния живот имаме нужда от нерви като въжета.

— Съпругът ви е прав. Ейми се държа много смело.

— Учудваща млада дама, нали? Много пъти съм се питала дали не сгреших, като я взех с нас на полуострова, но тя се държа като зрял човек. — Катрин се усмихна малко накриво. — В това отношение е като баща си. Аз съм по-страхлива и предпочитам да си стоя вкъщи.

— Не си просете комплименти — укори я шеговито Майкъл. В гласа му звънеше искрена сърдечност. — Ако някога имам нужда от милосърдна сестра, ще се моля да сте наблизо.

Тя извърна поглед, защото съзнаваше, че очите я издаваха.

— А вие се справяте отлично с домашните катастрофи, които в последно време направо ни затрупват. Огън, кръв, астма. Ан беше напълно права, като каза, че пристъпите са страховити.

— Могат да бъдат и по-лоши. Детето има чувството, че дробовете му са стегнати в окови. Колкото повече се старае да диша, толкова по-малко въздух поема. Най-страшна обаче е паниката, която го кара напълно да загуби самообладание. Помня, че и аз правех същото, което направи днес Джейми — тичах като луд, падах, ставах и отново хуквах без посока. — Той изкриви лице. — Как ли се справят Ан и Чарлз? Сигурно е ужасно да гледаш как детето ти се бори за всяка глътка въздух…

— Научили са се да запазват спокойствие. Вярвам, че същото е било и с родителите ви.

— Те бяха от друго тесто — отвърна сухо той. — Всъщност повечето пристъпи бяха предизвикани от баща ми. Когато получавах пристъп в присъствието на мама, тя ме оставяше на грижите на слугините. Гледката беше твърде обезпокояваща за нежната й натура. — Очите му потъмняха. — Ако не бях отишъл в Итън, сигурно нямаше да доживея десетия си рожден ден.

Катрин потрепери от мъка.

— Сега разбирам защо никога не говорите за семейството си.

— Нямам какво да кажа. — Той потопи пръсти във водата и опръска Луи, който отново беше задрямал в краката му. — Ако баща ми можеше да избира дали да бъде господ или дук Ашбъртън, сигурно щеше да попита в какво се състои разликата. Мама почина, когато бях на тринадесет. Двамата с баща ми се презираха. Учудвам се как са създали три деца, но предполагам, че са се чувствали длъжни да го правят, докато се роди наследник и резерва. Сестра ми Клаудия е пет години по-голяма от мен. Почти не се познаваме и предпочитаме да не се срещаме. Брат ми Стивън е маркиз Бенфийлд, наследник на благородната титла Ашбъртън и на огромното семейно богатство. С него се познавам малко, но и това ми идва твърде много.

Безизразните обяснения я караха да трепери все по-силно. Спомни си как й беше разказал, че с приятелите си, Падналите ангели, са станали едно семейство, защото имали нужда от близки хора. Изведнъж й се дощя да го прегърне и да го дари с цялата любов, от която е бил лишаван като дете. Вместо това каза с овладян глас:

— Винаги съм съжалявала, че нямам братя и сестри. Сега разбирам, че може би съм имала късмет.

— Да ви дам назаем Клаудия и Бенфийлд. Гарантирам ви, че само след два дни ще благодарите на небето, че сте едно дете.

— И как оживяхте? — попита спокойно тя.

— Само благодарение на ината си.

Катрин стисна за миг ръката му, давайки безмълвен израз на съчувствието и възхищението си от силата, която му бе помогнала да понесе мъката. Вместо да се ожесточи, той бе станал добър, чувствителен човек.

Майкъл положи ръка върху нейната и притисна крехките й пръсти. Двамата не се погледнаха.

Кракът му беше само на сантиметри от нейния. Беше толкова естествено да се наведе и да притисне устни към бузата му. Той щеше да се обърне към нея, устните им щяха да се слеят и…

Катрин разтърси глава. Не биваше да се доближава до огъня! Издърпа ръката си, сви пръсти в юмрук, защото ей сега щеше да го погали. Когато заговори, гласът й прозвуча чуждо:

— Кога преодоляхте астмата?

След кратка, напрегната пауза Майкъл отговори:

— Не знам дали съм я преодолял напълно — като възрастен имах множество леки пристъпи, — но след като навърших тринадесет, силата им значително намаля. — Лицето му отново се напрегна. — Най-страшният беше в Итън. Бях абсолютно уверен, че ще умра.

— Какво се случи?

— Пристигна писмо от баща ми. — Майкъл потърка слепоочията си, сякаш искаше да заличи спомена. — Уведомяваше ме, че мама починала внезапно. Не криеше радостта си, че се е отървал от нея. — Той затвори очи и задиша дълбоко. — Пристъпът започна веднага. Рухнах на земята и захърках като смъртно уморен кон. Има нещо особено ужасно в това да си напълно в съзнание, но съвсем безпомощен, неспособен да се движиш, с чувството, че ей сега ще умреш. За щастие Никълъс беше в съседната стая и ме чу. Дотича при мен и ми заговори така, както; направих днес с Джейми. В такъв момент най-важното е да спреш паниката на жертвата и да я накараш да диша правилно.

— Приятелят ви вероятно е на вашата възраст — отвърна изненадано Катрин. — Откъде е знаел как да постъпи? И той ли е имал астма?

Майкъл се усмихна.

— Никълъс е истински магьосник. Той е наполовина циганин и познава традиционните лечебни методи на народа си. Учеше ни как да говорим с конете и как да измъкваме риби от реката без въдица.

Зарадвана от промяната в темата, Катрин се усмихна.

— Явно е бил добър приятел.

Но явно беше допуснала грешка, защото Майкъл стисна ръце с такава сила, че жилите му изпъкнаха.

— Така е. За съжаление аз не се държах по същия начин с него. — Той разтърси глава. — Господи, защо ви разказвам всичко това?

Катрин можеше само да се надява, че я приема като истинска приятелка.

— Защото знаете, че ме интересува и че оценявам доверието ви.

— Може би сте права. — Без да я поглежда, той продължи по-спокойно: — Радвам се, че ви срещнах, Катрин. След години, когато си спомням Брюксел, сигурно ще съм забравил баловете, безумните слухове и дивата веселост, но непременно ще мисля за вас.

Напрежението помежду им стана още по-силно и тя се побоя, че той можеше да чуе ударите на сърцето й.

— Вашето приятелство означава много за мен — прошепна развълнувано тя.

— Приятелството и честта са двете най-важни неща в живота. — Той се наведе и откъсна едно цветенце. — Приятелство, за да не сме сами. И чест, защото… какво друго остава за един мъж до края на дните му?

— А любовта? — попита тихо тя.

— Романтичната любов? — Майкъл вдигна рамене. — Нямам опит и не мога да преценя.

— Никога ли не сте се влюбвали? — попита скептично тя. В гласа му зазвучаха шеговити нотки.

— Ами, когато бях на девет години, сестрата на Люсиен ми направи предложение за женитба и го приех с въодушевление. Елинор беше ангел.

Катрин видя топлината в очите му и отговори:

— Не подценявайте чувствата си само защото сте бил млад. Децата обичат с невинна чистота, на която възрастните не са способни.

— Може би. — Той завъртя цветето между пръстите си. — За съжаление Елинор почина след две години и нищо не постави на изпитание любовта ни.

Катрин си заповяда да стане и да изчезне. Някъде дълбоко у Майкъл със сигурност беше скрита мечтата да намери своя ангел.

— Щом веднъж сте обичали, значи можете пак.

Ръцете му разкъсаха цветето. Настъпи дълго мълчание.

— Веднъж обичах — отговори след дълга пауза той, — или по-скоро бях полудял по една жена, по една омъжена жена. Глупостта ми разби едно голямо приятелство и ме лиши от чест. Заклех се никога вече да не постъпвам така. Приятелството е по-сигурно.

Горкият Майкъл. Колко ли зле се е чувствал, като е нарушил кодекса на честта… Тази катастрофална грешка обясняваше защо никога не беше казал или извършил нещо нередно в отношенията си с нея.

— И жената има чест. Клетвите трябва да се спазват, веднъж поетата отговорност трябва да се носи докрай. — Тя стана и погледна в неразгадаемите зелени очи. — Истинско щастие е, че честта и приятелството ни задължават.

Двамата се погледнаха дълго и в този миг си казаха всичко и нищо. Тя се извърна и тръгна бавно към къщата. Стъпките й бяха равномерни и никой не би повярвал, че очите й бяха пълни със сълзи.

Майкъл седя дълго в градината, с празен поглед, дишайки бавно и съзнателно. Изпитваше облекчение да наблюдава как въздухът пълни дробовете му и бавно излиза навън. Това потискаше болката, поне за кратко време.

Много лесно щеше да бъде да си загуби ума по Катрин. Тя беше не само красива, но и достойна за възхищение. Майка му, сестра му и Каролайн, взети заедно, не притежаваха и една стотна от сърдечността и добротата й. Тя беше съвършена във всяко отношение, но беше непостижима. Омъжена. Безнадеждно далече от него.

Въпреки това между тях имаше нещо реално. Не любов, а знанието, че при други обстоятелства можеха да се обичат истински.

Той се опита да си представи, че би могъл да тръгне по друг път, докато беше млад, че би могъл да се озове близо до Катрин в онзи ужасен ден, когато беше осиротяла. Сигурно веднага щеше да й предложи закрилата си, както бе постъпил Колин. Но никога нямаше да се отвърне от жена си и да се забавлява с други.

Подобни размишления бяха глупост. Той имаше свой път в живота и щеше да го извърви докрай. Беше изживял една луда любов и беше излязъл от нея с опетнена душа. Когато се изправи, се почувства толкова изтощен, като че беше водил битка. Но въпреки болката, изпитваше гордост, че двамата с Катрин бяха изградили нещо чисто и почтено от ситуация, в която имаше много фалш и нечистотия.

Е, мъжът й беше войник, а скоро щеше да избухне война…

Майкъл прогони тази мисъл, ужасен от себе си. Не можеше да се надява един другар по съдба да бъде убит. А беше и смешно да се опитва да гледа по-далеч от следващите няколко седмици. В предстоящите сражения можеха да паднат и той, и Мелбърн. Животът не беше сигурен. И любовта, и войната бяха опасни.

Единственото сигурно беше, че той никога нямаше да престане да желае Катрин, все едно дали щеше да живее още няколко дни или дълги години.

8

На следващата вечер Катрин тъкмо се преобличаше за вечеря, когато Колин влезе в спалнята. Вместо да позвъни за прислужницата, тя попита:

— Би ли ми закопчал роклята на гърба?

— Естествено. — Пръстите му бяха корави и безстрастни и тя се почувства засегната от равнодушието му, от начина, по който двамата обитаваха един дом, споделяха живота си, но никога не се докосваха емоционално. Връзката им беше изтъкана от закон, учтивост, приемливост и навик. Почти никога не се караха, защото всеки от двамата знаеше колко много — или колко малко — може да очаква от другия. След като закопча роклята й, Колин отстъпи назад и също започна да се преоблича. Движенията му издаваха притеснение и тя го забеляза веднага.

— Нещо не е наред ли?

Мъжът й вдигна рамене.

— Не точно, но… Виж, Катрин, изгубих на карти сто фунта.

— О, Колин… — Катрин се отпусна в близкото кресло. Никога нямаха достатъчно пари, а сто фунта бяха огромна сума.

— Не ме гледай така — отвърна отбранително той. — Всъщност бях много добър. Бях загубил триста, но успях да си възвърна по-голямата част.

Катрин преглътна, опитвайки се да не мисли какво щяха да правят, ако беше загубил цялата сума.

— Може би трябва да бъда благодарна, но дори тези сто фунта ще ни създадат проблеми.

— Знам, че ще се справиш. Винаги си се справяла — отговори безгрижно мъжът й. — Струваше си да загубя малко пари. Играх с няколко гвардейци, все хора от влиятелни семейства.

— Влиянието е важно за бъдещето, но след два дни трябва да внеса парите за домакинството.

— Помоли приятеля си лорд Майкъл да ти даде повече — всеки знае, че семейство Кениън са дяволски богати. — Колин свали връзката си и я хвърли на леглото. — Като гледам как те ухажва, явно си е загубил ума по теб. Опита ли се да те вкара в леглото си?

— Глупости! — изсъска Катрин. — Нима намекваш, че съм се държала неприлично?

— Разбира се, че не — отговори развеселено той. — Кой знае това по-добре от мен?

В стаята надвисна напрежение. Изведнъж помещението се изпълни с всички неща, които ги разделяха. Катрин усети, че е реагирала твърде силно на небрежната забележка на Колин, и се постара да говори спокойно:

— Майкъл е много мил, но ме придружаваше само от учтивост, а не защото се опитва да ме направи своя любовница. — Макар че думите й не съдържаха цялата истина, това я успокои.

Колин прие коментара и без възражения.

— Опитай се да го настроиш благосклонно към нас. В последно време непрекъснато мисля за бъдещето.

— Какво означава това? — попита намръщено Катрин.

— Когато победим Бони, правителството ще съкрати най-малко половината военни. Съществува твърде голяма вероятност да ме пенсионират с половин заплата. Време е да си потърся друго занимание. Най-добре е да стана правителствен чиновник, така ще получавам добри пари и ще имам достатъчно време за лов. — Той облече чиста риза. — Но за да получа такъв пост, трябва да имам връзки с влиятелни хора. За щастие тази пролет Брюксел е препълнен с аристократи. Когато разговаряш с тях, бъди особено мила, за да извлечем максимална полза.

— Добре. — Мисълта не беше особено въодушевяваща, но тъй като бъдещето на Ейми зависеше от доброто положение на Колин, тя също трябваше да даде своя принос. — Тук ли ще вечеряш?

— Не, имам уговорка с приятели.

Катрин въздъхна.

— Моля те, опитай се да не губиш повече пари. Не мога да правя чудеса.

— Тази вечер няма да играем.

Това означаваше, че щеше да има жени. Катрин му пожела приятна вечер и слезе. Беше още рано и в салона беше само Кенет. Едрата му фигура беше като на ковач.

— Добър вечер, Кенет — поздрави ведро Катрин. — Май и вие сте зает като Майкъл. Постепенно започвам да вярвам, че пехотата работи по-усърдно от кавалерията.

Кенет се обърна към нея.

— Напълно сте права. Всички го знаят.

— И вие сте като баща ми — усмихна се Катрин. — Той беше в пехотата.

Кенет я погледна ужасено.

— Не вярвам на ушите си! И как хубаво момиче като вас се е омъжило за драгун?

— Обичайните причини. — Тя наля две чаши шери и отиде при него до прозореца. Слънцето се беше скрило зад дърветата, позлатяваше облаците в охра и карминеночервено и превръщаше великолепните църковни кули на Брюксел в драматични силуети. — Какво чудно небе! В моменти като този ми се иска да рисувам.

Кенет отпи глътка шери.

— И на мен.

— Не говорете така. Вие ще съумеете да го нарисувате.

Мъжът вдигна рамене.

— Това е един прост талант. Живописта е нещо съвсем друго, а за съжаление аз не разбирам нищо от живопис.

Тя огледа сериозния му профил. Нещо в тона му й подсказа, че той съжалява за пропуснатото, но армия, която непрестанно води боеве, предлага твърде малко възможности за учене, особено в годините, преди да го повишат.

Ярките цветове избледняха, на хоризонта се събраха индиговосини облаци. Колко бързо падаше нощта.

— Това спокойствие няма да трае дълго, нали? — попита тихо тя. Кенет веднага разбра какво имаше предвид.

— Боя се, че сте права. Императорът е затворил северните граници на Франция. Нито една карета, нито една рибарска лодка, нито едно писмо не могат да преминат — естествено, освен фалшивите сведения, които агентите на Наполеон разпространяват с истинско удоволствие. Според тях военните не възнамеряват да започнат похода преди юли, но аз смятам, че войната ще избухне всеки момент.

— Имам чувството, че всички ние сме събрани в стъклено кълбо, което съвсем скоро ще се натроши на парченца — прошепна тя. — Всички живеят като в треска. Последните два месеца оставиха у мен впечатлението за особен период, който няма да се повтори.

— Всяко време е особено и не се повтаря — отговори спокойно той.

Все пак беше човешко да се опита да задържи нощта. Следвайки внезапен импулс, тя попита:

— Бихте ли ми направили една услуга?

— Естествено. Какво желаете?

— Бихте ли нарисували всички, които живеят в тази къща? Ан и Чарлз, Колин, децата, кучетата, себе си, Майкъл. — Най-вече Майкъл. Като улови питащия му поглед, тя добави: — Естествено ще ви платя.

Кенет вдигна вежди.

— Моля ви, Катрин, не говорете за това.

— Съжалявам — пошепна извинително тя. — Не исках да ви обидя. Вие не сте търговец.

Очите му засвяткаха развеселено.

— Всъщност ми правите комплимент. Това ще бъде първата ми професионална поръчка, но за съжаление на мога да я приема.

— Естествено, че не. Съжалявам. Не биваше да питам.

Той направи нетърпелив жест.

— Не съм казал, че няма да направя скиците. Дори имам няколко, които ми се струват добри, но трябва да ги приемете като подарък.

Тя се опита да му благодари, но той я спря.

— Не е нужно да ми благодарите. Вие с Ан имате таланта да приемете две дузини безделници и да им осигурите почтен дом. — Той се извърна отново към потъмнялото небе. — Отдавна, много отдавна не съм имал дом.

Тъгата в думите му я накара да сложи ръка върху неговата. Съчувствен жест, който не беше в състояние да предизвика бурята от чувства, която бе изпитала с Майкъл.

— Да не забравите, че трябва да нарисувате и себе си.

— Ако се опитам, хартията ще се разпадне — отвърна сухо той.

— Не бъдете толкова глупав, както би казала Моли. — Двамата се засмяха, тя свали ръката си и продължи: — Следващата седмица е балът на дукеса Ричмънд. Това е най-голямото светско събитие на сезона.

Кенет се потърси от ужас.

— О, не, в никакъв случай. Не съм достатъчно важен, за да ме поканят. Но на двадесет и първи ще бъда на бала на херцога. Той е решил да почете битката при Виктория и очаква всички офицери да присъстват.

Катрин се усмихна предизвикателно.

— Очаквам да танцувате с мен.

— Отговорът е категорично не. Готов съм да ви дам всичките си рисунки, готов съм да дам живота си за вас, но танцуването е нещо съвсем друго.

Двамата отново се засмяха. Когато се обърнаха към стаята, видяха Майкъл да стои на вратата. Той видя, че са го забелязали, и влезе в салона. Лицето му беше неразгадаемо. Катрин закопня да отиде при него и да му подаде и двете си ръце. Вместо това наложи маската на Света Катерина, усмихна му се и наля чаша шери.

Колко по-лесно беше да си светица, отколкото жена от плът и кръв.

Късно вечерта Кенет прегледа рисунките си и избра няколко, които може би щяха да харесат на Катрин. Остана много изненадан, като видя колко много рисунки е направил. Трябваха му само още една или две, за да попълни колекцията. Приготви папка и за Ан. Една от рисунките на цялото семейство Моубри в градината беше наистина добра.

Той взе молива си и започна да рисува влюбените Тристан и Изолда. Тристан, могъщият воин, и Изолда, принцесата-лечителка, омъжена за чичото на Тристан. Развръзката беше трагична. Нямаше да бъде истинска велика легенда, ако двамата се бяха заселили в някоя усамотена колиба и бяха родили девет деца, а той беше станал дебел земевладелец с предпочитания към лова на лисици.

Кенет забеляза какво правеше едва когато рисунката беше готова. Измъченият воин носеше чертите на Майкъл, а тъмнокосата принцеса в обятията му беше възхитителната Катрин Мелбърн.

Художникът подсвирна смаяно. Ето откъде духаше вятърът. Не за първи път рисунките му разкриваха нещо, което съзнанието още не беше оформило в представа. По дяволите, Майкъл беше страдал достатъчно! Ами Катрин, която щеше да плаща вечно за глупавия брак, който беше сключила на шестнадесет години.

Тъй като беше платил висока, горчива цена, докато научи колко бегло е щастието, той знаеше, че на мястото на Майкъл щеше да прати по дяволите морала и честта и да се радва на кратките мигове блаженство. Искаше му се да вярва, че Майкъл и Катрин правят точно това, но знаеше, че не е вярно. И двамата бяха прекалено благородни. Вероятно криеха чувствата си един от друг, дори от самите себе си.

Кенет хвърли рисунката в камината и я подпали със свещта. Докато я гледаше как гори, се помоли двамата му приятели да бъдат богато възнаградени на небето за земното си въздържание.

В деня преди бала на дукеса Ричмънд Майкъл и Кенет присъстваха на вечеря с офицерите на деветдесет и пети полк, наскоро пристигнали от Америка. Съвсем естествено разговорът се завъртя около събитията на полуострова. Вечерта беше чудесна, но когато потеглиха към къщи, Майкъл отбеляза сухо:

— Разстоянието е най-доброто средство да погледнем в романтична светлина лошото ядене, лошото вино и лошия подслон.

— Истинската романтика е в това, че бяхме млади и оцеляхме — изкиска се Кенет. — Божичко, помниш ли юбилейния банкет на стрелците на брега на Бидасао?

— Краката ни се люлееха в окопите, тревата ни служеше за маса и столове. Такова нещо не се забравя.

Двамата завиха по Рю дьо ла Рен, без да ускоряват темпото. Майкъл слезе, отвори портата и проговори бавно:

— През следващите дни се очаква грозна буря.

Кенет го изгледа остро.

— Буквално ли да го приема или метафорично?

— И двете. — Майкъл несъзнателно потърка лявото си рамо, което винаги го болеше при промяна на времето. — Бурята ще бъде впечатляваща. Помниш ли, че на полуострова много често се разразяваха бури точно преди планираните сражения?

— Прав си — кимна Кенет. — Уелингтъново време. Беше повече от страшно. Защо не напомниш на херцога?

Майкъл избухна в смях.

— Сигурно ще ме изхвърли от кабинета си. Той е човек, който вярва на фактите, а не на фантазиите.

— Без съмнение е прав. Но аз ще кажа на ординареца си да приготви багажа за поход, за да можем да потеглим веднага.

— И аз възнамерявам да сторя същото.

Двамата отведоха конете си в обора. Там гореше лампа и веднага забелязаха Колин Мелбърн, който се беше проснал по лице в сеното и шумно хъркаше. Конят му, още оседлан и с юзди, стоеше до него и го зяпаше равнодушно. Кенет коленичи и го прегледа.

— Пиян като лорд — съобщи с крива усмивка той.

— Какво каза? — попита ледено Майкъл.

— Добре де — ухили се, Кенет, — пиян като някои лордове. Теб никога не съм те виждал в това състояние.

— И няма да ме видиш.

— Въпреки това трябва да му признаем едно: останал е на седлото, докато се е прибрал вкъщи. Това прави чест на кавалерията.

След като се погрижи за коня си, Майкъл се зае с жребеца на Мелбърн. Животното не биваше да страда само защото господарят му бе прекалил с алкохола. Когато свърши, Кенет вдигна пияния на крака.

Колин се събуди и попита завалено:

— Вкъщи ли съм вече?

— Почти. Трябва само да изкачите стълбите.

— Проклетата пехота идва да ме спаси. Явно и вие можете да бъдете полезни, момчета. — Колин направи крачка към изхода и се олюля.

Кенет го сграбчи за раменете.

— Помогни ми, Майкъл! Не мога да се справя сам. Трябва да го отнесем в спалнята му.

— По-добре да го оставим тук — предложи Майкъл. — Нощта е мека, а в състоянието, в което е сега, няма да има нищо против.

— Катрин сигурно се тревожи. Тази вечер мъжът й трябваше да си бъде вкъщи.

Това беше вярно, затова Майкъл улови дясната ръка на Мелбърн и я преметна през рамото си. Колин вонеше не само на порто, но и на парфюм. Явно се беше забавлявал с жена.

Той се опита да игнорира факта, че този пиян глупак е съпругът на Катрин. Че има право да я милва, да притежава тялото и, макар че постоянно мени партньорките си в леглото…

Стисна зъби и двамата с Кенет измъкнаха пияния през вратата. Съживен от чистия въздух, Колин обърна глава към Майкъл и му намигна.

— О, благородният полковник! Много съм ви задължен.

— Не се притеснявайте — отвърна кратко Майкъл. — Бих го направил за всеки.

— Не сте прав — възрази Колин. — Правите го за Катрин, защото я обичате.

Майкъл се вцепени.

— Всички я обичат — продължи завалено Колин. — Почтеният сержант Кенет, верният Чарлз Моубри, даже проклетият херцог — всички са влюбени в нея. Всички я обичат, защото е съвършена. — Той се оригна шумно. — Знаете ли колко трудно се живее със съвършена жена?

— Стига, Мелбърн! — изсъска Кенет. Колин продължи безпощадно:

— Обзалагам се, че Ваше благородно лордство гори от желание да се потъркаля с Катрин в сеното и да ми сложи рога.

Майкъл спря и стисна юмруци.

— За бога, човече, млъкнете! Обиждате съпругата си!

— О, аз знам, че тя няма да го направи — увери го ухилено Колин. — Не напразно я наричат Света Катерина. Знаете ли защо са обявили истинската Катрин за светица? Защото жалката уличница…

Преди да е успял да довърши, Кенет замахна и го удари с юмрук под брадичката. Колин се свлече в безсъзнание между двамата и Кенет обясни сухо:

— Реших, че е по-добре да го направя, преди да си го убил.

Кенет прекаляваше. Майкъл кимна мрачно и му помогна да отнесат Мелбърн по стълбите на втория етаж. Щом стигнаха пред спалнята, Кенет почука на вратата.

Катрин отвори след минута. Тъмната коса беше разпусната по раменете, халатът беше наметнат на раменете й и разкриваше тънката нощница. Тя изглеждаше отпусната и сънена и беше безкрайно привлекателна. Майкъл веднага сведе поглед. Кръвта запулсира в слепоочията му.

— Какво се е случило? — попита тихо тя.

— Не се бойте, Катрин, Колин не е ранен — обясни спокойно Кенет. — Малко се е понапил, паднал е в обора и си е ударил брадичката. Нищо сериозно.

Тя отстъпи и задържа вратата.

— Моля, внесете го вътре и го сложете на леглото.

Когато внесоха пияния, Майкъл видя как ноздрите й се издуха от вонята на алкохол и парфюм. В този момент, той разбра, че Кенет беше прав. Катрин знаеше, че мъжът й се забавлява с други жени, но приемаше с достойнство участта си. Майкъл изпита силно възхищение към нея и отново му се дощя да налага с юмруци Колин, докато го превърне в кървава маса.

Двамата положиха безжизненото тяло на леглото и Кенет му изу ботушите.

— Ще се справите ли сама, Катрин?

— О, да, не ми е за първи път. — Тя въздъхна и добави с принуден хумор: — За щастие това не се случва често. Благодаря ви, че го донесохте.

Думите бяха отправени и към двамата, но тя не посмя да погледне Майкъл. От деня в градината двамата избягваха да се гледат.

Мъжете й пожелаха лека нощ, излязоха от съпружеската спалня и безмълвно се запътиха към другото крило. Майкъл неохотно призна пред себе си, че се гневеше не само защото забележките на Мелбърн бяха вулгарни и недостойни за джентълмен.

Най-страшното беше, че всичко, което беше казал пияният съпруг, отговаряше на истината.

9

Рано на другата сутрин Майкъл тъкмо довършваше закуската си, когато в трапезарията влезе Колин. Тъй като нямаше никой друг, Майкъл не можеше да се направи, че не е забелязал присъствието му.

Колин се запъти право към каната с кафе.

— Не си спомням нищо, но жена ми каза, че миналата нощ вие и Уайлдинг сте ме отнесли горе. Много ви благодаря.

Зарадван, че Колин не си спомня нищо, Майкъл отвърна:

— Трябва да благодарите на коня си, че ви е довел вкъщи.

— Цезар е най-умният кон, който съм имал. — Колин си наля с несигурна ръка голяма чаша кафе. — Главата ми бучи, сякаш е била улучена от гюлле, но си заслужавам болките. На моята възраст би трябвало да знам, че е глупаво да смесвам бира, бренди и вино.

Физиономията му беше толкова жалка, че Майкъл неохотно отговори на усмивката му. Изведнъж разбра, че ако Колин не беше женен за Катрин, той щеше да го харесва. Или поне да бъде толерантен към грешките му. Опита се да се отнася с Колин така, сякаш Катрин не съществуваше, и заговори любезно:

— Наистина дяволска комбинация. Имате късмет, че днес можете да се движите.

— Нямам друг избор. — Колин добави мляко и захар в кафето си и отпи голяма глътка. — Трябва веднага да отида в полка и да се върна навреме, за да придружа жена си на бала у дукеса Ричмънд.

Явно беше невъзможно да не споменават Катрин.

— Тя ще се радва, че сте с нея — отвърна с привидно равнодушие Майкъл.

Колин изкриви лице.

— Не обичам тези покани, но балът е много важен и не бива да го изпускам.

— Тогава ще се видим там. — Майкъл изпи кафето си и излезе от трапезарията. Искаше да презира Мелбърн, но заради Катрин се надяваше мъжът й да е дружелюбен, почтен и надежден. Защо животът беше такава дяволска бъркотия от сиви тонове? Черното и бялото бяха по-прости.

Щом излезе навън, той погледна към небето и разтри лявото си рамо. Бурята наближаваше.

— Капитан и мисис Мелбърн. Капитан и мисис Моубри — оповести лакеят.

Катрин влезе в балната зала и примигна. Сцената беше зашеметяваща. Светлината на излъсканите полилеи се отразяваше в ярко оцветените завеси и тапетите с розови шарки, падаше навън през отворените прозорци върху уличната настилка.

— Въздухът вибрира от напрежение — пошушна в ухото й Ан.

— Всеки втори човек в Брюксел твърди, че е видял лично трима конни куриери, които днес следобед са препускали като бесни към главната квартира — отвърна също така тихо Катрин. — Явно нещо се е случило, но въпросът е какво и къде.

Най-вероятното предположение беше, че Наполеон е навлязъл в Белгия. Може би точно в този момент армията му вървеше към столицата. Скоро щяха да узнаят истината. Тя погледна към съпруга си. Напрегнат като струна на арфа, Колин трепереше в очакване на идващото. Битките го правеха по-жизнен от всякога. Може би преследваше и завладяваше жените, за да внесе поне част от тази възбуда във всекидневието си.

След като уговори някои от по-късните танци с Чарлз и Колин, Катрин тръгна да се наслаждава на бала сама. Само бог знаеше дали скоро щеше да има друго подобно забавление. В залата присъстваха всички важни дипломати, офицери и аристократи на Брюксел. Богат избор от партньори. Катрин откри дори доктор Хюм, хирурга на Уелингтън, скрит в един ъгъл. Тъй като бяха стари приятели от полуострова, тя го убеди да танцуват.

— Правя го само за вас, мисис Мелбърн — заяви с измъчена физиономия Хюм, — защото сте най-добрата милосърдна сестра, която познавам.

— Лъжец — отговори с нежност тя. — Знам, че се забавлявате.

Той се засмя и кимна, фигурите на танца ги разделиха, но когато отново застанаха един срещу друг, й съобщи приятна новина:

— Вашият приятел доктор Кинлок пристигна днес в Брюксел.

— Нима Иън е тук? Чудесно! А аз си мислех, че след двете години на полуострова е напуснал армията.

Хюм смръщи чело.

— Работил е в най-добрата лондонска болница, но щом чул, че предстоят големи битки, не можал да устои на изкушението. Води със себе си и други добри хирурзи.

— Трябваше да се сетя — усмихна се Катрин. — Вие, хирурзите, сте чудовища.

— Да, но полезни. — Хюм бързо стана отново сериозен. — Ще ни трябват много лекари, които умеят бързо да въртят ножа.

Думите му отново й напомниха за предстоящата война. Нощта беше наситена с усещане за надвиснала беда. Когато наближи полунощ, Катрин забеляза как офицерите от по-далече разположените полкове тихо изчезнаха. За съжаление мъжът, за когото копнееше сърцето й, не дойде. Дори когато танцуваше, тя претърсваше залата с поглед с надеждата да го открие. Майкъл и беше обещал, че ще дойде. Дали пък вече не се беше присъединил към полка си? Дали щеше да го види отново?

Лорд Халдоран, великият спортист, отказал се от армията, за да не отиде в Манчестър, дойде да я покани на танц. Катрин отново изпита тревога, и то не само заради хищническия поглед, който от време на време проблясваше в очите му. Все пак той не й направи неприлични предложения, дори й разказа няколко много приятни анекдота, затова тя го дари с учтива усмивка. Докато си вееше, за да охлади зачервеното си лице, тя каза:

— Тук е много горещо. Имате ли нещо против да поседнем навън?

— Ще се радвам — отговори Халдоран. — Слугите пръскат цветята с вода, за да не увехнат. Херцогинята би трябвало да направи същото и с гостите.

Катрин се засмя и му позволи да я отведе до един стол близо до отворен прозорец.

— Уелингтън трябва да се появи скоро.

— Дали ще дойде, след като французите са вече в Белгия? — Халдоран взе две чаши шампанско от таблата на минаващия лакей, подаде едната на Катрин и седна до нея. — Херцогът трябва да бъде на бойното поле, при армията си.

— Не е така. Ако дойде тук, ще покаже самоувереност и ще предотврати паника сред цивилното население. — Тя отпи голяма глътка от добре изстуденото питие и потръпна. — Тъй като всички главнокомандващи са на бала, могат незабавно да организират военен съвет.

— Добра гледна точка. — Халдоран сви вежди. — Императорът е известен с бързите си удари. Ако се е запътил към Брюксел, вие с мисис Моубри вероятно ще се оттеглите в Антверпен?

— Моето място е тук. Изобщо не си задавам този въпрос. Херцогът никога няма да позволи на Наполеон да стигне до града.

— Може би няма да има друг избор — отговори със сериозно лице Халдоран. — Вие сте смела жена, мисис Мелбърн, но нима бихте изложили дъщеря си на опасността, каквато представлява една окупационна армия?

— Французите са цивилизован народ — отговори хладно тя. — Не водят война срещу деца.

— Права сте, но аз не бих искал вие и мисис Моубри да страдате.

— Аз също, лорд Халдоран. — Катрин оглеждаше с интерес драпериите в златно, яркочервено и черно, които приличаха на палатки. Искаше й се Халдоран да престане да говори за тайните й страхове. Макар да не вярваше, че излага дъщеря си на опасност, несигурността беше достатъчно голяма, за да изнерви и най-смелата майка.

Музиката млъкна и Чарлз Моубри дойде да я вземе за следващия танц.

— Благодаря ви, че бяхте снизходителен към умората ми, лорд Халдоран — проговори учтиво тя и стана. — До слепващия път.

Мъжът се усмихна и пое празната й чаша.

— До следващия път.

Чарлз беше не само един от най-близките й приятели, но и отличен танцьор. Котильонът й достави истинска наслада. Тъкмо бяха спрели, когато откъм входа на залата засвириха гайди.

— Господи, идват дяволите в полички! — провикна се Чарлз. Катрин избухна в смях.

— Този звук винаги кара кръвта ми да кипи. Иде ми да отдам чест. — Двамата се обърнаха и видяха войниците от два шотландски полка да маршируват към средата на залата. Наметките се вееха, перата на шапките се поклащаха в такт с ритъма.

За да създаде повече настроение, дукеса Ричмънд беше помолила шотландците да танцуват. Гостите се разстъпиха към стените и войниците се завъртяха и затропаха в традиционните си зашеметяващо бързи танци. Катрин никога нямаше да забрави този ярък контраст между ослепяваща елегантност и примитивен блясък.

Макар че беше завладяна от магията на мига, неспокойният й поглед продължаваше да търси Майкъл сред стотиците гости.

Полкът трескаво се подготвяше за потегляне и Майкъл беше зает през целия ден. Едва късно вечерта намери време да посети бала на дукеса Ричмънд. Когато влезе, залата беше шумна и оживена. Уелингтън седеше на един диван като остров на спокойствието и бъбреше любезно с позната дама.

Майкъл спря един от приятелите си, гвардейски офицер, който се готвеше да напусне залата.

— Какво се е случило?

— Херцогът каза, че армията потегля утре — отговори кратко офицерът. — Отивам в полка си. Желая ти късмет.

Времето изтичаше. Може би не трябваше да идва на бала, но искаше да види за последен път Катрин. Майкъл спря до една колона, украсена с цветя, и затърси в навалицата.

Не му беше трудно да я открие. Тъй като очевидно не разполагаше с много пари за тоалети, тя се обличаше скромно, стремейки се да е стилна и да сменя често аксесоарите към малкото си рокли. Последствието беше, че никой не коментираше великолепието на роклята или скъпите украшения, но всички виждаха и запомняха зашеметяващата й красота.

Тази вечер Катрин носеше бял сатен и снежнобели перли, вплетени в блестящата тъмна коса, които подчертаваха безупречната й кожа. В залата, препълнена с многоцветни униформи, тя изпъкваше като ангел, изпратен от небето.

Колин стоеше до нея, ръката му я държеше собственически за лакътя. По самодоволното му изражение личеше, че отлично съзнава колко му завиждат другите мъже. Катрин наистина беше най-красивата жена в залата, препълнена с красавици.

Майкъл стисна зъби и започна да си пробива път през множеството. След като се представи на домакинята, той отиде право при Катрин. Колин го нямаше и Катрин бъбреше весело с двамата Моубри.

Когато го видя, очите й светнаха.

— Много се радвам, че можахте да дойдете, Майкъл. Помислих, че вече сте потеглили.

— Имах много задължения, но си казах, че не бива да пропусна този великолепен бал. — Когато музикантите засвириха, той попита: — Ще позволите ли да ви поканя на този танц, Ан? А вие, Катрин, трябва да ми запазите следващия.

Двете кимнаха и Ан му подаде ръка. И нейните очи бяха пълни с напрежение, но годините, прекарани в армията, я бяха научили да пази самообладание. Когато се наредиха сред танцуващите, тя се засмя и разтърси кестенявите си къдрици.

— Още шест или осем седмици ще кипя от енергия, докато добия големината и формата на карета.

Двамата продължиха да разговарят непринудено, докато танцът ги събираше и разделяше. Но щом се върна при Чарлз, Ан забрави всичко на света, освен съпруга си. Двамата се прегърнаха и се понесоха по паркета. Майкъл изпрати безмълвна молитва към небето Чарлз да преживее идващите битки. Силна и искрена любов като тяхната заслужаваше да трае цял живот.

Той се обърна към Катрин и направи церемониален поклон.

— Нали това е моят танц, уважаема?

Тя се усмихна и направи грациозен реверанс.

— Да, милорд.

Едва когато сложи ръка на талията й, Майкъл осъзна, че я беше поканил на валс. При предишните балове съзнателно избягваше тази интимна близост, но тази вечер му се стори съвсем редно да я прегърне. Сигурно никога вече нямаше да танцуват заедно.

Катрин се почувства в обятията му съвсем естествено, сякаш хиляди пъти бяха танцували валс. Двамата се отдадоха на музиката и изпълняваха стъпките с полузатворени очи. Тя беше лека като ангел и в същото време беше жена от плът и кръв, земно същество, пулсиращо от живот.

Двамата се въртяха безмълвно по паркета, все по-бързо и по-бързо и скоро по запотените й слепоочия полепнаха влажни къдрички. Вратната й вена запулсира по-бързо и Майкъл усети непреодолимо изкушение да притисне устни в нежната кожа. Меката извивка на ухото, което се виждаше под вдигнатата коса, също подканваше за милувка, а съвършената заобленост на гърдите щеше да го преследва в сънищата му, докато е жив.

Повече от всичко друго на света искаше да я прегърне и да я отведе в приказната страна отвъд дъгата, за да останат съвсем сами и да забравят мъченията на войната и честта. Вместо това разполагаше само с няколко мига. Пясъкът в часовника неумолимо изтичаше.

Музиката свърши твърде бързо. Когато Майкъл я пусна, Катрин бавно отвори очи. Лицето й беше сковано.

— Време ли е да тръгвате? — попита дрезгаво тя.

— Боя се, че да. — Той отмести поглед, защото очите му бяха пълни с желание. Срещна погледа на Уелингтън и херцогът му кимна едва забележимо. — Трябва да отида при главнокомандващия — продължи шепнешком той. — Когато се върнете вкъщи, сигурно ще съм потеглил.

Катрин сложи ръка върху неговата.

— Моля ви, бъдете внимателен.

— Не се бойте, предпазливостта ми е пословична.

Тя се опита да се усмихне.

— Кой знае? Може би това е само фалшива тревога и следващата седмица отново ще се съберем всички в хубавата ни къща.

— Може би. — Майкъл се поколеба и добави: — В случай, че късметът ме изостави, бих желал да ви помоля за една услуга. В най-горното чекмедже на скрина в стаята ми съм оставил писма да приятелите си. Ако остана на бойното поле, трябва да ги изпратите на адресите.

Тя прехапа устни. В очите й заблестяха сълзи и това ги направи още по-прекрасни.

— Ако… ако се случи най-лошото, искате ли да пиша на семейството ви?

— Ще научат всичко, което трябва, от списъците на загиналите. — Той вдигна ръката й и целуна нежните пръсти. — Желая ви всичко добро, Катрин. Бог да благослови и да пази вас и семейството ви.

— Вайа кон Диос. — Тя стисна ръката му и съвсем бавно я пусна.

Майкъл с мъка откъсна поглед от нея, обърна се и прекоси залата с големи крачки. Беше прекрасно да знае, че тя се тревожи за него. Радостта му не намаля от факта, че Катрин се тревожеше и за Чарлз, и за Кенет, и за много други мъже. Именно способността й да се грижи за другите я правеше нещо съвсем особено.

Уелингтън беше станал от дивана и разговаряше с офицерите си. Обърна се към Майкъл и обясни сухо:

— Онзи дяволски Наполеон ме измами. Французите са заели Шарлероа.

Изтръгнат от мечтанията си, Майкъл стисна ръце в юмруци.

— Господи! Шарлероа е само на тридесет мили от столицата.

— Можеше да бъде и по-лошо — възрази херцогът с ледена усмивка. — Пътят от Шарлероа към Брюксел е буквално без защита. Ако не бяхме имали дяволски късмет и ако принц Бернхард не беше направил парад с армията си в Катр-Бра, маршал Ней можеше да се насочи право към града.

Майкъл изруга полугласно и Уелингтън продължи:

— Кажете ми, Кениън, вашите новаци ще задържат ли позицията си?

Преди четиринадесет дни Майкъл нямаше да може да отговори, но сега гласът му прозвуча уверено:

— Може би не са най-добрите стрелци и не умеят да маневрират, но когато ги разположа в линия или четириъгълник и особено когато сред тях има ветерани, ще удържат позицията.

— Надявам се, че сте прав. Ще имаме нужда от всеки войник. — Херцогът даде заповедите си на адютантите и устреми ледения си поглед към множеството в залата, за да повика следващия офицер.

Преди да излезе, Майкъл потърси за последен път Катрин. Намери я лесно, тъй като гостите бяха силно намалели. Мъжът й беше отишъл при нея и й говореше възбудено. Ан и Чарлз се присъединиха към тях и се запътиха към изхода.

Майкъл пое дълбоко въздух и излезе в топлата нощ. Тя не ми принадлежи, повтаряше си безрадостно той. Никога няма да е моя.

Майкъл хвърли поглед към коня си.

— Брадли, взе ли ми палтото? Бях го окачил в задния коридор.

— Не, сър — отговори смутено момъкът. — Ще ида да го донеса. Майкъл потисна проклятието си. Макар че не беше достатъчно добър ординарец, Брадли много се стараеше.

— Побързай, трябва да тръгваме.

Когато войникът излезе от обора, се появи Колин Мелбърн.

— И вие с Чарлз ли трябва да се явите веднага в полка си? — попита Майкъл.

Мелбърн кимна и очите му засвяткаха.

— Чухте ли, Бони бил в Шарлероа! В името на бога, театърът започва!

— Не се съмнявам — отвърна сухо Майкъл и понечи да изведе коня си, когато видя, че вместо любимия си Цезар Мелбърн е оседлал жалък на вид кавалерийски кон. — Вероятно ще водите Цезар за юздата, за да го запазите свеж? — попита небрежно той.

— Не, ще го оставя тук. Ще яздя Уно и ще взема Дуо за резерва. — Мелбърн посочи втория си жребец, който изглеждаше още по-жалък от първия.

Майкъл зяпна смаяно.

— Наистина ли няма да вземете най-добрия си кон в битката?

— Не мога да рискувам — отговори сърдито Колин. — Освен че съм влюбен в това животно, сумата, която правителството ще ми плати, ако го убият, няма да покрие и една десета от стойността му.

— За бога, човече, глупаво е да рискувате живота си само за да спестите няколко фунта! — извика раздразнено Майкъл. — Много добре знаете, че кавалеристът е половин боец без добър кон. Често оцеляването зависи единствено от устойчивостта на коня.

— За вас може би са няколко фунта, но за мен е друго — отговори сухо Колин. — Не всички разполагат с купища пари.

Майкъл потисна проклятието си. Мелбърн се държеше като идиот и заслужаваше да си получи наказанието. Ала заради Катрин той беше длъжен да предотврати лудостта му.

— Щом проблемът е в парите, вземете Тор. — Той помилва стройната шия на коня си. — Издръжлив е като никой друг, бил е обучен като кавалерийски кон и знае какво да прави във всяка ситуация.

Мелбърн го погледна невярващо.

— Не мога да взема коня ви, след като вие самият имате нужда от него. — Той погледна Тор и в очите му блесна копнеж. — Ако го убият, никога няма да ви намеря достоен заместник.

— За пехотинеца конят не е толкова важен, колкото за кавалериста. Другият ми кон ще се справи не по-зле от Тор. Надявам се, че Тор ще оцелее, но ако му се случи нещо, ще се задоволя с обезщетението, което ще ви изплати правителството. — Майкъл свали седлото и потупа Тор по гърба. — Ако всичко мине добре, ще ми го върнете в Париж. Ако ме убият, остава ваш завинаги.

— Невъзможно ми е да откажа. — Колин се усмихна и изведнъж заприлича на момче. — Вие сте добър човек, Кениън.

Майкъл натовари багажа си на гърба на Брайън, втория си кон, питайки се дали Мелбърн щеше да реагира по същия начин, ако знаеше, че той е влюбен до полуда в жена му. Вероятно и тогава щеше да приеме, защото беше твърдо убеден във верността на Катрин.

Майкъл събра слугите си и препусна в нощта. Беше постъпил според повелите на честта и беше направил всичко възможно да помогне на съпруга на Катрин да оцелее. Всичко останало беше в божиите ръце.

10

Докато Колин се занимаваше с конете, Катрин събра личните вещи на мъжа си. Много скоро четиримата се събраха в обора. Две факли осветиха десет оседлани коне, двама ординарци за всеки офицер и слугата на Катрин, Евърет, който беше дошъл да помага.

Чарлз изглеждаше напрегнат. Преди малко беше целунал за сбогом спящите си деца. Ан се гушеше в прегръдката му. Той я притискаше до гърдите си, без да каже дума. Катрин завидя на приятелите си за нежната близост. Струваше си болката, за да имаш такава любов.

— Не искаш ли да видиш Ейми? — обърна се тя към мъжа си.

— Не ми се ще да смущавам съня й. — Колин беше наложил на лицето си блестящата, непроницаема маска, която показваше, че мисли за предстоящата битка. — Няма да трае дълго и двете ще дойдете при мен.

Тя потисна напиращите сълзи, знаейки, че Колин не понася плача й. След като беше прекарала десетина години с този мъж, не можеше да не се тревожи за него. В един идеален свят сигурно щеше да срещне Майкъл и да се омъжи за него, а Колин щеше да бъде свободен да гони лисици, жени и французи, без да носи отговорност за семейство. В реалния свят тя беше омъжена за Колин и макар че двамата изобщо не си подхождаха, всекидневно се стараеха да запазят брака си.

— Бъди внимателен, Колин — прошепна с болка тя. Той я дари с окуражителна усмивка.

— Не ме гледай така уплашено, скъпа. Знаеш, че подобно на Уелингтън имам магичен имунитет срещу куршуми. — Той я щипна по брадичката, сякаш беше на възрастта на Ейми, после се метна на коня. — Ще ви извикам в Париж, щом стане възможно.

Той подкара коня към улицата и Чарлз и ординарците го последваха. Катрин го проследи с тъжен поглед. Въпреки многото му жени, тя щеше да го обича, ако и той беше проявил поне малко любов към нея. О, той беше много привързан към жена си. Ценеше високо удобството на дома си и беше доволен, че другите мъже му завиждаха за красивата съпруга. Но тя беше готова да се обзаложи, че държи много повече на коня си, отколкото на нея.

Конят му? Катрин примигна объркано. Едва сега осъзна какво бе видяла. Обърна се към слугата си и попита:

— Защо капитан Мелбърн яздеше коня на полковник Кениън?

— Капитанът не искаше да излага Цезар на опасност и полковникът му каза да вземе вместо него Тор.

Господи, колко типично за Колин: да вярва, че късметът няма да го изостави дори когато язди слаб кон! И типично за Майкъл: да се погрижи за един почти чужд човек.

Катрин кимна като замаяна, хвана под ръка Ан и двете се запътиха към къщата. Седнаха в дневната и Ан наля в две чаши солидни порции бренди. След като отпи голяма глътка, тя попита възбудено:

— Защо, по дяволите, не се намери един разумен мъж да убие Бонапарт? Един куршум щеше да спести толкова много страдания на народите.

Катрин се усмихна безрадостно.

— Мъжете са склонни да вярват, че подобни неща са безчестни.

— Глупаци. — Ан разтри слепоочията си. — Много пъти съм казвала сбогом на Чарлз, но от това не ми е станало по-леко.

— Съжалявам, че не можах да се сбогувам с Кенет — въздъхна Катрин. — Споменах ли ти, че преди два дни го помолих да нарисува всички членове на домакинството ни? Трябваше да се сетя по-рано. Той ми обеща, но времето не му е стигнало.

Ан вдигна глава.

— Сигурна ли си? На масата има папки. Забелязах ги преди час, но бях твърде развълнувана, за да погледна какво има вътре.

Катрин скочи и отвори първата папка. Кенет й беше оставил кратка бележка, в която се извиняваше, че не е намерил начин да й предаде рисунките лично, и добавяше, че другата папка е за Ан.

Катрин подаде втората папка на Ан и започна да прелиства своята. Рисунките бяха прекрасни, особено тези с децата. Една скица на Ейми, която се катереше безстрашно по стария кестен в градината, беше уловила много точно неустрашимостта на дъщеря й. На друга рисунка засменият Колин се радваше на милувките на коня си. Мъжът й изглеждаше напълно уверен в себе си, горд и много представителен.

Като видя образа на Майкъл, Катрин изпита пронизваща болка. С малко линии Кенет беше успял да предаде силата и чувството за хумор, честността и интелигентността, качества, които й бяха направили силно впечатление.

Макар че бе добавил автопортрета, за който го бе помолила, Кенет се беше нарисувал небрежно. Чертите бяха едва загатнати, общият ефект беше по-скоро плашещ, не разкриваше силата на въображението и сухия хумор на автора си. Сигурно му е било трудно да се види ясно, каза си Катрин.

— Виж тази рисунка — проговори с треперещ глас Ан. Семейството седеше в градината. Джейми беше възседнал гърба на баща си, а Чарлз умело играеше ролята на кавалерийски кон. Моли седеше до майка си и макар че изглеждаше зряла и солидна, тя тайно хранеше Кланси с парченца сладкиш. Катрин се засмя невесело.

— Кенет е чудесен. Безкрайно съм му благодарна, че ни е оставил тези папки, макар че имаше толкова много друга работа.

Ан разглеждаше жадно скицата, която изобразяваше Чарлз в униформа. Украсеният с пера шлем беше стиснат под мишница. Той гледаше със сериозното изражение на мъж, преживял войната, без да е загрубял.

— След сто години праправнуците ни ще гледат тази рисунка и ще знаят що за човек е бил прапрадядо им.

— Сигурна съм, че ще се гордеят с предците си.

Ан изтри насълзените си очи.

— Няма да плача — прошепна трескаво тя. — Не искам да плача.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от коравия ритъм на барабаните.

— Тази нощ няма да затворим очи — каза след малко Катрин. — Не е ли по-добре да отидем в града, за да видим как се събира войската?

Ан кимна и двете отидоха да свалят балните си рокли. Катрин се облече безшумно, но когато излезе в коридора, Ейми подаде глава от вратата на стаята си.

— Татко замина ли?

Катрин отново си пожела Колин да беше намерил малко време, за да си вземе сбогом с дъщеря си, и се опита да я утеши:

— Да, мила. Не искаше да те буди.

— Нямаше да му се разсърдя — отговори сърдито Ейми. — Вие с леля Ан сигурно искате да излезете, за да видите как потегля войската, нали?

Катрин кимна и момиченцето помоли:

— Нека и аз да дойда с вас! Страшно е да остана сама, без да мога да заспя.

Оставаше само една седмица до лятното равноденствие и когато излязоха навън, небето на изток вече просветляваше. Барабаните гърмяха все по-силно. Чуваха се пронизителни сигнали на тромпети, които свикваха войниците. Улиците бяха оживени. Разквартируваните в цял Брюксел войници и офицери се стичаха под бойните знамена. Докато тичаха към сборните пунктове, те бързо закопчаваха мундирите си, нарамваха раниците си и търкаха очи, за да се разсънят.

Покрай трите жени мина британски пехотен полк на път към Намюрската порта. Ритъмът на барабаните беше оглушителен, възбуждаше и тревожеше. Катрин гледаше маршируващите войници и се питаше дали това е полкът на Майкъл. Беше още тъмно и тя не можеше да различи знаците по униформите, нито да открие фигурата му между офицерите, които яздеха отстрани. Е, нищо. Дори това наистина да беше неговият полк, те вече се бяха сбогували. Щеше да бъде крайно мъчително да повторят сбогуването пред Ан и Ейми.

На Плас Роял цареше хаос. Войници от половин дузина нации търсеха полковете си, плачещи жени се щураха наоколо. Немалко ветерани бяха склонили глави върху раниците си и спяха, без да се трогват от шума, който вдигаха конете, оръдията и колите.

Ейми стисна ръката на Катрин.

— Бони няма шансове, нали?

— Не и срещу Уелингтън. Херцогът не е загубил нито една битка — отговори Катрин с увереност, която не изпитваше.

Прекосиха Плас Роял и се запътиха към близкия парк. Стана четири и лятното слънце се издигна над хоризонта. Кулите на катедралата Сен Мишел заблестяха и тази гледка накара Катрин да се усмихне. Всичко наоколо й напомняше за Майкъл.

В парка беше разположена дивизията на уелския генерал Пиктън и той провеждаше последната инспекция с мрачно изражение.

— Стрелковата бригада е при Пиктън, нали? — попита Ан. — Може би ще намерим Кенет.

Трите се взряха напрегнато в полумрака, за да намерят офицерите сред морето от зелени униформи. Острите очи на Ейми се справиха най-бързо.

— Ето го! — извика тя. — Капитан Уайлдинг е ей там!

Кенет беше на кон и даваше остри заповеди на младите офицери, но когато Катрин го повика по име, веднага се обърна. Тя изтича при него и му подаде ръка.

— Толкова се радвам, че ви открихме, Кенет! Не можех да ви оставя да заминете, без да призова върху вас божата благословия.

Той я дари с рядката усмивка, която правеше остро изсеченото му лице много привлекателно.

— Много сте мила, Катрин.

— Вие станахте част от семейството. Ако ви ранят, накарайте ги да ви докарат у нас, за да ви излекуваме.

Лицето му беше напрегнато. За да не го смущава повече, Катрин добави:

— Благодаря ви за рисунките. Чудесни са.

— Ще пазя папката като най-голяма скъпоценност — подкрепи я разгорещено Ан.

— Вече ми е по-леко да умра, след като знам, че съм завоювал известно безсмъртие — отговори с подобие на усмивка Кенет. — Онова, което прави картината интересна, е темата. Честта се пада на вас и семействата ви.

— Чакаме ви да се върнете — извика Ан. — Моли и аз не сме овладели тайните на перспективата. Нужни са ни още уроци.

— Ще направя всичко възможно, но сега трябва да вървя. Грижете се за себе си. — Той, вдигна ръка към челото си и отново се обърна към отряда си.

Катрин и Ан се оттеглиха в края на алеята и проследиха как безнадеждната бъркотия постепенно премина във военен ред. Дивизията на Пиктън се построи и потегли към местоназначението си. Тежките войнишки ботуши отекнаха по алеите.

Към дивизията принадлежаха шотландските полкове, които бяха забавлявали гостите на бала на дукеса Ричмънд. Те маршируваха така умело, че перата на шапките им почти не се движеха. Гайдите, които бяха звучели толкова екзотично в балната зала, сега окуражаваха и въодушевяваха отиващите на бой мъже.

След като дивизията се отдалечи, Катрин поведе дъщеря си и Ан обратно към Рю дьо ла Рен. Минаха покрай планини от въоръжение и редици тежко натоварени коне. Войските бавно напускаха Брюксел, а гражданите се връщаха в леглата си. Когато се върнаха у дома, умората беше надвила нервността на Катрин. Може би най-сетне ще мога да заспя, помисли си изтощено тя.

За съжаление сънят не се появи. Рано сутринта Катрин стана с натежали клепачи. В Испания винаги беше достатъчно близо до бойното поле, за да има представа за събитията. Тук новините идваха със закъснение и денят, който последва, беше най-дългият в живота й.

Децата усещаха напрежението и непрекъснато се караха. Слугите се събираха по ъглите и си шепнеха, едно от момичетата помоли да му платят, за да се върне при семейството си в малко селце северно от града.

Когато Катрин и Ан седнаха да хапнат, над града се понесе далечният тътен на оръдия. Битката беше започнала. Двете се погледнаха, без да смеят да заговорят, и се наведоха над чиниите със супа.

Когато бездействието стана непоносимо, отидоха на дигата. Взеха трите деца и красивата шотландска бавачка на Ан. Стотици хора се бяха събрали на дигата и се взираха на юг. Носеха се разни слухове, но никой не беше чул конкретни новини.

В десет вечерта някой почука силно на вратата на къщата и Ан и Катрин скочиха стреснато. Ан отиде да отвори и видя пред себе си Уил Ферис, ординареца на мъжа си, целият в прах.

— Божичко! — изплака тя и побеля като платно. — Да не би Чарлз…

— Не, мадам — прекъсна я той. — Точно обратното. Господарят ме изпрати да ви кажа, че двамата с капитан Мелбърн са добре.

Катрин го покани в кухнята, за да чуят разказа му.

— Имаше грозна битка между маршал Ней в Катр-Бра и нашите, но кавалерията пристигна чак накрая, та изобщо не се доближихме до неприятеля. Казват, че херцогът едва не бил пленен от група френски улани. Прескочил цял ров с шотландците на Гордън, за да се спаси. — Ферис поклати глава. — Шотландските полкове били разкъсани на парченца. Бедните хорица.

Катрин му поднесе студено печено и бира и го подкани да се нахрани добре. Помисли с мъка за веселите млади шотландци, които бяха танцували на бала. Колко от тях бяха останали живи?

— Как завърши сражението?

Ферис вдигна рамене.

— Не знам кой е победил, но поне не сме загубили. Казват, че самият Наполеон нападнал пруската армия. Блюхер има повече хора и ако са се били добре, французите са се оттеглили.

— Надявам се да излезеш прав — отвърна задъхано Ан. — Къде е стрелковата бригада? Знаеш ли нещо за полка на лорд Кениън?

— Стрелците бяха в самия център, но капитан Уайлдинг е жив и здрав. — Ферис отпи голяма глътка ейл. — Сто и пети не се намеси — оставиха ги в резерва.

Сигурно защото войниците бяха неопитни. Катрин се помоли сто и пети да стане завинаги в резерва и да не участва в нито една битка. Майкъл и хората му щяха да се разочароват, но не и тя.

След като се нахрани, момъкът помоли да посети Елспет Маклеод, младата шотландска бавачка на Ан. Двамата се обичаха. Той прекара половин час при любимата си, после бързо оседла коня си, за да се върне в армията.

Катрин си легна с натежало от болка сърце. Искаше й се да вярва, че французите са разбити, но дълбоко в себе си знаеше, че най-лошото предстои.

Отзвуците от първата битка се появиха рано на следващата сутрин. Моли погледна през прозореца и извика възбудено:

— Мамо, на улицата има ранени войници!

Викът й раздвижи цялото домакинство. От прозорците на горния етаж се виждаше цялата улица. Ранени мъже, вървели през цялата нощ, влизаха в града през Намюрската порта.

— Отивам да донеса чантата с превръзките — проговори с побелели устни Катрин.

— Сигурно ще искат вода. — Ан сведе глава към децата, които се гушеха в полите й. — Моли, много ти благодаря, че забеляза навреме войниците. Джейми, ще ми дадеш ли количката си, за да нося вода?

Момчето кимна сериозно.

— И аз ще дойда, мадам — намеси се Елспет. — Имам шест братя и знам как да превързвам рани. — Другите слуги също изявиха готовност да помогнат с каквото могат.

Ан нареди на децата да останат в къщата с готвачката. Ейми, по-голяма и по-решителна, изобщо не попита позволяват ли й да помага, а грабна количката и се втурна след Ан. Катрин искаше да й нареди да си остане вкъщи, но не посмя. Дъщеря й беше свикнала с гледката на страданието.

Когато излязоха на Рю дьо Намюр, улицата се бе превърнала в импровизиран лазарет. Освен ранените, които можеха да вървят, през портата трополяха десетки коли с тежко ранени. Гражданите на Брюксел и чужденците бяха излезли от къщите си, за да работят рамо до рамо и да облекчат страданието им. Някои водеха войници в квартирите си, други носеха одеяла, сламеници и чадъри, за да ги предпазват от парещото слънце. Катрин видя как една монахиня и едно момиче с вид на проститутка заедно вдигнаха белгийското войниче, рухнало до стената на близката къща. Аптекарите раздаваха лекарства и превръзки.

Опитът, придобит на полуострова, й помогна. Тя извика няколко леко ранени, почисти и превърза раните им. След сковаващото напрежение на вчерашния ден изпитваше истинско облекчение, че може да се занимава с нещо. Докато Ейми разпределяше водата, Ан взе бележника си и започна да пише писмата и завещанията на умиращите мъже, за да ги изпрати на близките им.

Катрин тъкмо отстраняваше остатъци от плат и златни ширити от едно окървавено, мръсно рамо, когато добре познат глас със силен шотландски акцент заговори зад гърба и:

— Знаех си, че ще ви намеря тук, момиче.

Вдигна глава и видя посивялата коса и окървавената бяла престилка на приятеля си Иън Кинлок, благословен от бога хирург.

— А аз си знаех, че ще изминете дългия път от Лондон, за да присъствате на поредното клане — отговори с принудена веселост тя. — Благодаря на бога, че сте тук, Иън. Сержантът се нуждае от хирургическа помощ.

Кинлок коленичи до нея и прегледа раната.

— Имате късмет, сержанте. В рамото ви са заседнали два куршума, но костите са здрави и не се налага ампутация. Катрин, дръжте го здраво, за да извадя куршумите. — Той отвори чантата си и затърси подходящи инструменти.

Катрин улови ранената ръка. Сержантът запъшка от болка, по лицето му потекоха струйки пот, но остана напълно неподвижен, докато хирургът намери и извади двата куршума. Когато всичко свърши, Катрин намокри лицето му със студена вода и помоли Иън да превърже раната.

— Задължен съм ви, мадам — проговори сержантът със силен ирландски акцент, опря се на здравата си ръка и седна по-удобно. — Ако ми помогнете да се изправя, сър, ще продължа напред.

— Разбира се, сержант. — Хирургът му подаде ръка. — Няма ли да идете в лазарета оттатък?

Ирландецът поклати глава.

— Имам си квартира. Там ще се погрижат за мен. Не разбирам нито дума от онова, което казват, но ще ме гледат като принц. — Сержантът се отдалечи бавно, подкрепян от възрастен свещеник, който беше изявил готовност да го придружи.

Катрин забеляза, че е тъмно, и вдигна глава към небето. На хоризонта се събираха черни облаци, вятърът се засилваше. Стрелна се и първата светкавица.

— Господи, идва буря! Само това ни липсваше.

— И идва бързо. Добре, че вече издигнаха палатките. — Иън събра инструментите си. — Трябва да запазим бедните момчета от дъжда и вятъра.

Катрин се огледа и установи, че улицата е почти пуста. Първата вълна ранени бяха прибрани на сигурно място. Ан си беше тръгнала преди половин час. Лицето й беше посивяло от изтощение.

Светкавиците се умножиха и заляха улицата с ярка зеленикава светлина. Катрин се изправи и се вгледа замаяно в едрите капки дъжд, които започнаха да падат по замърсената й рокля.

— Откога работите навън? — попита укорно хирургът.

— Не знам. — Тя изтри капките от челото си. — От няколко часа.

— Веднага се приберете вкъщи — заповяда той. — Починете си и тогава елате в лазарета.

— Там ли ще работите?

— Да. — Иън се усмихна спокойно. — Мисля, че и там ще спя.

— Елате да живеете при Ан и мен. — Катрин му показа къщата. — Имаме предостатъчно място, а у нас ще си почивате по-добре, отколкото в палатката.

— Приемам с благодарност.

Светкавици прорязаха небето, последва силен гръм. Когато дъждът се усили, Катрин вдигна чантата си и отиде да прибере Ейми.

Дъщеря й обичаше бурите и се взираше като упоена в небето.

— Уелингтъново време, мамо — извика тя, за да заглуши гърма. — Ще има битка.

— Права си. — Катрин улови ръката й. — Хайде да се приберем, преди да сме се удавили.

Катрин отведе Ейми в детската стая, преоблече се в сухи дрехи и слезе да вземе чая и сандвичите, поръчани от Ан. Точно тогава някой почука на входната врата. След минута прислужницата въведе в салона лорд Халдоран. От пелерината му капеше вода, обичайното му небрежно поведение беше отстъпило място на странна настойчивост.

— Мисис Мелбърн, мисис Моубри. — Той се поклони бързо. — Чухте ли най-новото?

— Не съм съвсем сигурна — отговори Ан. — Моля, разкажете ни.

— Вчера прусаците били разбити при Лини. Отстъпили почти двадесет мили. Уелингтън се оттеглил с цел да задържи позициите си. Както чух, разположил главната си квартира в село на име Ватерло.

— Велики боже — прошепна с пламнало лице Ан. — Това е само на десет или дванадесет мили оттук!

— Наполеон е пред вратите на Брюксел — продължи Халдоран. — Всички се питат дали Уелингтън ще успее да го задържи с набързо събраната си армия. Чужденците, които могат да напуснат града, вече са си отишли или тъкмо заминават.

Катрин остави чашата си в чинийката.

— Готова съм да дам всичките си пари в залог, че херцогът ще спечели, но новините наистина не са добри.

— Не съм дошъл само за да ви изплаша — продължи по-умерено Халдоран. — Миналата седмица наех корабче, което да ме отведе в Антверпен в случай, че сражението завърши зле. На него има място за вас и децата ви, както и за двама-трима слуги. Ако желаете да тръгнете с мен, трябва да потеглим веднага.

Катрин го погледна смаяно. Предложението беше забележително щедро. Може би го бе преценила погрешно.

— Аз… не мога да изоставя съпруга си. — Ан несъзнателно притисна ръка към корема си. — Ами ако го ранят и се върне вкъщи?

— Ако всичко свърши добре, можете да се върнете само след няколко дни. — Халдоран отмести поглед към Катрин. — Нима съпрузите ви биха искали да изложите на риск живота на децата си?

Катрин прехапа устни. Беше готова да рискува всичко, но не и живота на Ейми.

— Има по-добро решение. — Двамата я погледнаха въпросително и тя обясни: — Аз имам повече опит като милосърдна сестра, а Ан има повече деца. Затова ще остана тук да пазя къщата, а Ан ще отведе трите деца в Антверпен.

Приятелката й въздъхна облекчено.

— Би било прекрасно, ако постъпим така, Катрин. Макар че ми е неприятно да замина, би било глупаво да пропусна този може би единствен шанс да отведа децата на сигурно място. Ще се приготвим само за половин час, лорд Халдоран. Приемате ли решението ни?

Катрин видя как в очите на Халдоран блесна луд гняв и осъзна, че предложението му не беше чак толкова великодушно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той искаше нея, вероятно с надеждата, че уплашената съпруга ще има нужда от утеха. Но както и да е, каза си тя. Помощта му беше добре дошла, а и той беше твърде много джентълмен, за да оттегли предложението си само защото тя не искаше да дойде. Скривайки яда си, лордът каза:

— Половин час е добре. Въпреки това бих настоял и вие да дойдете, мисис Мелбърн. Брюксел може да стане опасен за сама жена. — Той стана и посегна към джоба си. — Ще ви оставя адреса на банкера си в Антверпен. Ако трябва, ще ме намерите чрез него.

— Благодаря ви. Много любезно, че положихте толкова усилия за хора, които почти не познавате — отвърна сухо тя.

— Би било престъпление да оставим мястото на корабчето неизползвано — отвърна небрежно той. — Тъй като съпрузите ви рискуват живота си за родината, редно е да ви предложа закрилата си.

Следващият половин час мина бързо. Когато узна, че трябва да отиде в Антверпен, Ейми се разплака.

— Моля те, мамо, нека остана с теб. Винаги си казвала, че умея да помагам.

— Разбира се, миличка, ти си най-добрата помощница. Но не мога да рискувам да ти се случи нещо лошо. — Катрин се усмихна окуражително. — Не мога другояче, не разбираш ли? Аз съм майка. Един ден, когато имаш свои деца, ще ме разбереш.

Ейми капитулира при условие, че ще се върне веднага щом положението си изясни.

Елспет Маклеод също помоли да остане. Ан знаеше, че момичето иска да бъде близо до Уил Ферис, и не се възпротиви. Вместо нея взе момичето на Катрин да й помага за децата.

Точно след половин час заминаващите се събраха във вестибюла. Катрин прегърна приятелката си и се сбогува нежно с децата.

— Ако войната ни раздели — заговори със задавен от сълзи глас Ан, — обърни се към майката на Чарлз в Лондон. А ако… ако с теб и Колин се случи нещо, обещавам ти да отгледам Ейми като собствено дете.

— Знам. — Катрин кимна с натежало от болка сърце. — Ако се наложи, ще се погрижа за Чарлз, както би го направила ти.

Ан въздъхна дълбоко и заключи по-спокойно:

— Време е да тръгваме.

Катрин проследи как малката група се качи в каретата под дъжда. Зарадва се, като видя, че Халдоран е повел със себе си няколко едри, мрачни слуги, които щяха да пазят пътниците.

Изчака, докато каретата зави зад ъгъла, и се прибра в стаята си. По бузите й течаха сълзи. Никога не се беше разделяла с Ейми.

— Проклет да е Наполеон — прошепна пламенно тя. — Дано се пържи в ада!

11

Един от първите военни уроци, овладян от Майкъл, беше, че при обстрел офицерът винаги трябва да пази самообладание. Това се оказа особено важно, когато една четвърт от полка му и повечето от половината офицери загинаха след многочасовата унищожителна канонада на французите. Гърмът на оръдията и облаците черен дим бяха достатъчни да разколебаят и най-опитните войници.

Полкът беше подреден в каре, за да се защитава по-успешно. Редици въоръжени войници бяха заели позиция в четирите посоки, а офицерите, обозът и ранените бяха разположени в средата на карето. Леко ранените мъже се оттегляха сами от позициите. Мъртвите безмилостно се изхвърляха извън карето, за да направят място за живите. Майкъл обикаляше позициите, говореше успокоително на войниците, утешаваше ранените, доколкото можеше, и даже пускаше шеги.

Като се опитваше да не вдишва твърде дълбоко хапещия дим от оръдията, той тръгна към средата на карето, където бяха забити двете полкови знамена, наречени «цветове». По традиция знаменосци бяха най-младите офицери, а охранители — най-опитните сержанти. Дребничкият ефрейтор Томас Хъси беше едва на шестнадесет и Майкъл постоянно го държеше под око.

Когато наближи, едно гюлле падна в опасна близост до знамената, но за щастие не рани никого, докато се търкаляше бавно по влажната земя. Том Хъси подаде знамето на един от сержантите.

— Щом французите ни снабдяват с необходимото — извика весело той, — какво ще кажете за малко футбол?

Той хукна към гюллето с намерение да го ритне и Майкъл изрева ядно:

— Не го докосвай! Гюллето изглежда безобидно, но може да ти откъсне крака. Виждал съм достатъчно такива случаи.

Знаменосецът застана мирно.

— Благодаря ви, сър. — С леко побледняло лице той се върна при знамето си и Майкъл му кимна одобрително. Момчето беше неопитно, но умееше да мисли и щеше да стане добър офицер.

Майкъл вдигна далекогледа си, за да проследи битката. Видя твърде малко, защото пред полка му се простираха ниви с ръж. Рано сутринта френската пехота нападна отляво. Ръжта и гъстият пушек закриваха всичко, което беше отдалечено на повече от неколкостотин метра. Затова Майкъл можа да проследи атаката само чрез шумовете, крясъците, стрелбата и маршовата музика. Французите бяха отблъснати, но той не знаеше нищо повече.

Следващото гюлле помете няколко войници в задната част на карето. Капитан Греъм, след Майкъл най-високият по чин оцелял офицер, отиде да види колко хора са убити.

— Позволявате ли да ви задам един въпрос, полковник Кениън? — попита със сериозно лице Том Хъси.

— Слушам те.

— Какъв смисъл има да стоим тук и да ни късат на парченца? В тази част от фронта не се води сражение. Бихме могли да се отдалечим на сигурно разстояние, докато стане нужда да влезем в бой.

— И сега имат нужда от нас — за да правим точно това, което правим — обясни трезво Майкъл. — Ако не бяхме тук, армията на Наполеон щеше да мине по този път и битката щеше да бъде загубена. Кавалерията може да препуска напред и назад по цялото бойно поле, но именно пехотата печели пространство. — Той изрита една буца кал. — Докато има и един жив войник от сто и пети полк, това е британска територия. Смъртта на другарите ни е трагична, но не е безсмислена.

Момъкът кимна бавно.

— Разбрах, сър.

Макар че обяснението отговаряше на истината, този дълъг, кървав ден му напомни живо защо предпочиташе бързия, подвижен бой на стрелковата бригада. Човек се чувстваше по-добре, когато беше подвижна цел. Той се опита да си представи как напредваха Кенет и деветдесет и пети. Вероятно обхождаха линиите и влизаха в бой с отделни френски отряди. Как им завиждаше…

Майкъл продължи обиколката си. Тъкмо говореше с един лейтенант, когато осъзна, че чуваше собствения си глас съвсем ясно. Непрекъснатата артилерийска канонада, която допреди минута заглушаваше всичко, сега беше спряла. Майкъл веднага разбра какво означава това и извика заповеднически:

— Подгответе се за атака! Французите спряха оръдията, за да не улучат собствените си хора.

Уморените войници наостриха уши. Сержантите започнаха да дават заповеди за стягане на линиите и проверка на мускетите. Въздухът затрепери от напрежение. Това беше първото предизвикателство към полка в голямата битка срещу Наполеон.

В началото тревожно взрените напред войници виждаха само призрачни сенки, които вървяха насреща им през полето. Много скоро се очерта първата линия ездачи. Неясните фигури бяха френски кирасири. С блестящите си шлемове и ризници те приличаха на средновековни рицари. Едри мъже на едри коне. Това беше тежката кавалерия, изпратена с цел да съкруши всяка съпротива, и препускаше право срещу сто и пети и двата съседни полка.

Тежкият тропот на конете отекваше оглушително. Ездачите тъпчеха безжалостно узрялото жито и напредваха неумолимо нагоре по склона. Когато Майкъл видя как фронталната линия на карето се разколеба, веднага се втурна нататък.

— Пази позицията! — изрева гневно той. — Конете няма да връхлетят върху вас, а и ние имаме повече пушки от тях. Ще стреляте само когато дам заповед. Целете се в конете!

Когато конницата стигна на четиридесет стъпки от полка, Майкъл даде заповед:

— Вдигни пушките! Прицели се! Огън!

Първата редица изпразни мускетите си в оглушителен залп. Ранени коне зацвилиха пронизително, чу се страховито металическо дрънчене, когато куршумите бяха отблъснати от стоманените нагръдници. Половин дузина коне и ездачите им се строполиха в калта и принудиха следващите ги да се отклонят встрани.

Докато първите пълнеха, Майкъл даде заповед да стреля втората редица. Залпът свали на земята още дузина нападатели. Въпреки старанията на ездачите, конете се подплашиха и заобиколиха карето, където попаднаха на мускетния огън от фланговете.

Кавалеристите препуснаха хаотично около карето, изпразниха пистолетите си и бяха обсипани с изстрели. Командирът им осъзна, че маневрата се е провалила, и даде заповед за оттегляне.

Когато конете препуснаха надолу по хълма, един паднал ездач изпищя отчаяно за помощ. Един от приятелите му обърна коня си и хвана ръката на ранения, за да го изтегли на седлото. Двама британски войници вдигнаха мускетите си и се прицелиха.

— Не! — изрева Майкъл. — Не убивайте смелия войник, който помага на другаря си!

След миг на изненада войниците кимнаха и свалиха оръжията. Смелостта заслужаваше уважение дори когато идваше от неприятеля.

В последвалата тишина Майкъл огледа полето с далекогледа си. Почти не виждаше съседните бойни единици, но по всичко изглеждаше, че френската кавалерия напада съюзническите линии на широк фронт.

Някой изкрещя предупредително. Кирасирите се връщаха.

— Наслаждавайте се на кавалерийските нападения, господа — отвърна сухо Майкъл. — Те са по-малко опасни от канонадата.

По карето се понесе смях. Този път огънят беше по-равномерен. Около карето израсна бариера от мъртви и ранени коне и ездачите не можеха да го доближат.

Майкъл тъкмо вървеше към левия фланг, обстрелван най-силно, когато бе улучен от куршум в дясното рамо. Първата вълна на болката беше толкова силна, че едва не го свали в безсъзнание. Като видя ужасените лица наоколо, той си заповяда да издържи.

— Не е сериозно — проговори късо той. — Повикайте лекар да ме превърже.

Полковият лекар бе загинал, асистентите му до един бяха тежко ранени и за ранените се грижеше млад капрал, в цивилния живот фризьор. След като превърза командира си и сложи ръката му в примка, той му подаде манерка.

— Пийте, сър, но бавно.

Майкъл отпи голяма глътка и изкриви лице. В манерката имаше чист джин. Очите му се насълзиха, но болката отслабна.

— Благодаря, Симс. Много щедро от ваша страна да споделите с мен лекарството си.

Симс се ухили и затвори манерката.

— Трябва да ви пазим, сър, че останахме съвсем без офицери.

Кавалерията се оттегли втори път. Макар че сто и пети удържа позицията, редиците се разредиха. Майкъл даде заповед да намалят карето и да се подготвят за следващото нападение.

Рано сутринта Катрин отиде в лазарета. Намери време да си почине едва следобед, наля си чаша вода и се запъти към масата, където оперираше Иън Кинлок. Спуснатото платно го отделяше от сламениците на ранените. И той беше седнал да почине. Тя му подаде водата и рече:

— Може би армиите още не са се сблъскали, Иън. Днес не съм чула нито един изстрел.

Той отпи с благодарност и поклати глава.

— Вятърът идва от другаде. Всичко може да се случи. Битката е започнала.

Някъде наблизо заби камбана. След малко Катрин прошепна замислено:

— Бях забравила, че днес е неделя. Лош ден за сражение.

— Всички дни са лоши. — Иън изтри потта от лицето си и каза на санитаря: — Донесете следващия.

Катрин се върна на работа и до вечерта правеше превръзки и даваше вода на ранените. Макар че имаше усмивка и добра дума за всекиго, част от сърцето й беше при мъжете, които се биеха и умираха само на няколко мили от града.

Кавалерийските нападения продължиха няколко часа, като вълни, които се разбиваха в скалите. Майкъл отдавна бе престанал да ги брои. Десет ли бяха или дванадесет? Ала полкът доби самоувереност. Когато към хълма се понесе третата вълна ездачи, той чу как един от войниците му се провикна със северен акцент:

— Проклетите глупаци пак идват!

Сегашната атака беше най-страшната. Кирасирите обикаляха карето в продължение на час, стреляха с пистолети, размахваха саби и правеха всичко, за да пробият линията на съюзниците. Но и това нападение се провали. Конниците бяха твърде малко срещу мускетите, а и конете им бяха премного стреснати от непрестанната стрелба.

Сто и пети се държеше здраво, сякаш се бе враснал в земята. Уелингтън се бе вслушал в думите на Майкъл в нощта на бала и бе разположил полка между ветерани. Отляво беше седемдесет и трети пехотен британски полк, отдясно бяха хановерците от немския кралски легион, които бяха водили безброй сражения на полуострова. Мъжете на Майкъл бяха твърдо решени да докажат, че са равностойно на съседите си, и се справиха успешно.

Зад Майкъл прозвуча дрезгав вик. Той се обърна рязко и видя, че в ъгъла на карето е връхлетял умиращ кон. Животното изцвили от болка и се строполи на земята, като помете редица британски войници и отвори дупка в линията.

Кирасирите съзряха шанса си и подкараха конете към дупката. Майкъл изруга ядно, защото тази безумна случайност беше единствената възможност карето да се разпадне. Първата линия се разколеба, войниците изпаднаха в паника и се отдръпнаха, за да се предпазят от връхлитащите коне.

Майкъл се втурна към дупката, за да събере хората си. Когато един ужасен момък с почерняло от барута лице се опита да мине покрай него, той го цапна с обратната страна на сабята си.

— Остани на мястото си и се бий като мъж, по дяволите! Бягството е най-бързият път към смъртта!

Ужасът в очите на войника изчезна, той се обърна към неприятеля и вдигна мускета си с треперещи ръце. Останалите живи офицери и няколко сержанти се струпаха на мястото, за да предотвратят рухването на карето. Разрази се люта битка. Британците отблъскваха решително кавалерийските нападения.

Времето за Майкъл сякаш спря. Ръкопашният бой беше като неземен танц. Зрението му се изостри и той виждаше и използваше всяка грешка на противника. Най-неприятното беше, че лявата му ръка беше скована и неподвижна, но това не беше сериозна пречка. Един кирасир замахна със сабята си към лицето му. Майкъл парира удара с лекота и със същото плавно, но много бързо движение заби острието в гърлото на французина.

Без да се спира, той изтегли сабята си и избегна коня, който щеше да го стъпче. Приведе се, за да се предпази от неприятелското оръжие, и преряза предницата на коня, който рухна на земята. Ездачът се строполи в калта и застаналият наблизо едър ирландец го прониза с байонета си.

Един ревящ кирасир връхлетя право срещу полковите знамена, решен да плени поне едното. Почти двуметровите прътове бяха сърцето и духът на всеки полк и загубата им в битка означаваше несравним с нищо позор.

Том Хъси и двама от сержантите забелязаха опасността и побързаха да защитят знамето си. Охранителите на синьото знаме нямаха този късмет. Един сержант падна, другият вдигна пиката си, знак за достойнството му на знаменосец. Кирасирът го свали с един куршум от пистолета си и знамето остана без защита.

Ефрейтор Грей направи опит да избяга, но французинът го прегази и сграбчи дръжката на знамето. Нададе триумфален вик и пришпори коня си, за да избяга от карето.

При тази гледка в гърдите на Майкъл лумна див гняв. Захвърли сабята си и се метна срещу препускащия кон. Успя да улови дръжката на знамето с дясната ръка, но извиването беше толкова силно, че рамото му едва не се счупи. Ала се задържа и тежестта на тялото му забави темпото на кирасира.

Като видя, че Майкъл е без оръжие, французинът размаха сабята си и я насочи към ребрата на нападателя. Искаше да му нанесе смъртен удар, но раненият сержант скочи на крака, заби пиката си в незащитената ръка на неприятеля и го свали на земята. Майкъл се вкопчи като безумен в дръжката на знамето.

Задиша дълбоко, за да се успокои, и се огледа. Дупката в линията беше затворена и войниците на сто и пети отразяваха смело кавалерийските атаки. Двама кирасири, останали сред карето, не можаха да се върнат при другарите си.

Раненият сержант и удареният знаменосец вдигнаха знамето и повикаха бившия фризьор да превърже ребрата на командира им. Макар че не беше усетил болка, докато траеше битката, сега тялото му сякаш експлодира. Раните му бяха толкова тежки, че никой не би го обвинил, ако се оттеглеше от бойното поле, но той не посмя да си отиде. Оцелелите офицери нямаха и частица от неговия опит. Греъм, който трябваше да поеме командването вместо него, беше смел воин, но идваше от милицията и никога не беше влизал в бой. Майкъл трябваше да остане, защото само бог знаеше какво може да се случи при следващата атака.

Макар че не можеше да му набави загубената кръв, джинът успя да притъпи болките.

— Боже, ще полудея! — изкрещя млад глас с лондонски акцент. — Идва Олд Хъки!

Надигнаха се приветствени викове. Майкъл върна манерката на фризьора и се огледа. Видя Уелингтън и един от адютантите му да галопират към неговото каре, следвани от дузина френски улани. Карето се отвори, за да приеме херцога и придружителя му, и моментално се затвори. Залп от куршуми прогони уланите.

Уелингтън беше известен с навика си да посещава най-опасните места. Без да се впечатлява, че е избегнал опасността на косъм, той спря коня си.

— Добра работа свършихте, Кениън.

Майкъл се изправи с мъка.

— Полкът може да се гордее с постигнатото, сър. Как върви битката?

Херцогът поклати глава.

— Обстрелват ни непрекъснато. Блюхер обеща да дойде, но дъждът е разкалял пътищата и само бог знае кога ще се доберат до нас. Ако прусаците не дойдат скоро… — Той помълча малко и добави: — Трябва да продължа. Дръжте позицията, Кениън.

Уелингтън се обърна към фланга и един войник извика:

— Кога ще нападнем жабарите, сър?

Херцогът се усмихна едва забележимо.

— Не се бойте, момчета, ще ви дам шанс да си отмъстите. — Той подкара коня си към обсаденото Шато дьо Хюмон, където гвардейците водеха ожесточена битка с французите още от ранна сутрин.

Майкъл предположи, че е късен следобед, но времето беше загубило значението си. Беше му трудно да повярва, че само преди два дни беше танцувал с Катрин в ярко осветена зала, препълнена с елегантно облечени гости.

Докато чакаше следващата атака, той се опита да си спомни какво беше да я държи в обятията си. Ала подробностите се бяха изличили от паметта му. Единственото, което изникна в ума му, беше топлотата на аквамариновите очи и горчиво-сладката радост, че тя е толкова близо до него.

Гърмът на френските барабани даде сигнал за атака на пехотата. Майкъл стисна зъби. Вдигна далекогледа си, държейки го непохватно със здравата си ръка. Димът не беше вече толкова гъст и той успя да различи дългата френска колона, която наближаваше съюзническите линии. За щастие щяха да нападнат вдясно от сто и пети и изтощените войници разполагаха с малко време за почивка.

Капитан Греъм докуцука при него, без да се интересува от превързаното си бедро.

— Ще ми заемете ли за малко далекогледа си, сър?

Майкъл кимна и му го подаде. Капитанът промърмори нещо не особено прилично под носа си и огледа внимателно червените пера върху високите шапки от меча кожа.

— Бони най-после е решил да пусне в бой гвардейците си.

— Прав сте. Те имат само успешни атаки, а след като цял ден са били в резерв, сега са свежи като на парад в парка — отвърна мрачно Майкъл.

Това беше последното, решително хвърляне на зара. С помощта на императорската гвардия Наполеон щеше да си възвърне империята или да я загуби завинаги.

Когато стана време за вечеря, Катрин се прибра вкъщи. Макар че предпочиташе да работи, вместо да чака, тя съзнаваше, че трябва да щади силите си. Дойде новината, че е имало още една битка, значи на сутринта се очакваше нова вълна ранени. Катрин се помоли пламенно за живота на приятелите си.

Тя бе взела и Елспет да помага в лазарета. Момичето работеше с типичната шотландска упоритост, но лицето му беше посивяло, под очите имаше тъмни кръгове.

Двете се прибраха заедно на Рю дьо ла Рен. Повечето белгийски слуги се бяха върнали при семействата си и в къщата бяха само готвачката и оборският ратай. Катрин беше много радостна, че Евърет е останал, защото имаше сериозна опасност някой да открадне конете.

След като се измиха, двете жени вечеряха заедно в кухнята. Катрин успя да хапне само няколко лъжици супа. Изтощена до смърт, тя наля в чая си солидна порция бренди и го отнесе в салона. Папката със скиците беше на масата и тя я прелисти отново, размишлявайки дали изобразените по страниците мъже са живи и здрави. Дали Колин се наслаждаваше на битката, която наричаше решаващата в живота си? Дали Чарлз се беше опазил жив, за да види нероденото си дете? Дали Кенет щеше да оцелее, за да рисува и други щастливи семейства?

Тя погледна последната рисунка и бързо затвори папката. В гърлото й заседна буца. Би било жалко, ако размаже образа на Майкъл със сълзите си.

Императорската гвардия се оттегли, сломена от силната съпротива на съюзническите войски. Майкъл беше твърде замаян, за да проумее значението на онова, което ставаше пред очите му. Най-добрата войска на Франция беше разбита, армията се бе превърнала в жалка купчина бягащи хора.

Но битката още не беше свършила. Колко време щяха да траят отделните кървави сблъсъци? Колко хора още щяха да загинат? Сто и пети имаше над четиридесет процента загуби. Половината загинаха още сутринта. В другите полкове положението беше още по-лошо.

— Погледнете, сър! — извика ликуващо Греъм.

Уелингтън беше разположил командния си пост под един бряст на върха на хълма, където се пресичаха два пътя. Дървото едва се виждаше през гъстите кълба пушек. В момента херцогът беше там. Стройната му фигура се очертаваше учудващо ясно на фона на вечерното небе. Той се надигна в стремената и три пъти замахна напред с тривърхата си шапка. Това беше сигнал за нападение. Отекна могъщо ура. Полковете, които бяха най-близо до херцога, побързаха да предадат знака на съседите си и викът се понесе с незатихваща сила по линиите на съюзниците.

Изпълнен с диво тържество, Майкъл забрави слабостта си. Усетът му подсказа, че битката е спечелена. Дългите години в армията, страшните часове, когато френската артилерия сееше смърт сред войниците му, трябваше да бъдат отмъстени. Той вдигна сабята си и изкрещя:

— Следвайте ме, войници!

— Да, полковник! Дори в ада, ако ни поведете натам! — отговори му звънък глас.

Полкът се раздели на отреди и се спусна по склона, покрит със смачкана, напоена с кръв ръж. Мускетите бяха готови за стрелба. Останалите полкове направиха същото, следвайки заповедите на оцелелите офицери. Скоро излязоха на равно, оставяйки след себе си купища мъртви и ранени в червени мундири.

Бойното поле беше с големина около две квадратни мили и навсякъде се водеха ожесточени битки. Макар че голяма част от императорската армия бягаше, отделни групи френски войници продължаваха ожесточената съпротива.

Сто и пети се раздели на малки групи. Няколко мъже се втурнаха след бягащия противник, други се включиха в преките сблъсъци с останалите на полето французи. Настана хаос. Замаян от загубата на кръв, болката и умората, Майкъл пропадна в тъмна, страшна пропаст, където нямаше нито минало, нито бъдеще, нито страх, само инстинкт и сила на волята. Това беше лудостта на войната, в която всеки миг можеше да бъде последен.

Действителността беше сбор от трескави, хаотични картини. Бъркотия от паднали френски гвардейци, безжизнените им тела преплетени като корени на дървета. Изоставен кон, който мирно пасеше трева. Умиращ хусар с разкъсан корем молеше минаващите да го доубият. Майкъл произнесе кратка молитва на френски и му преряза гърлото.

В следващия момент бе нападнат от разярен френски кирасир и повярва, че часът на смъртта му е настъпил. Вдигна сабята си, за да се защити, макар да знаеше, че в сегашното си състояние няма шанс срещу войник на кон.

Французинът погледна превързаната ръка на противника си, вдигна сабята си за поздрав и препусна към друга група биещи се. Майкъл докосна с благодарност сребърния калейдоскоп, скрит в джоба на мундира му. Талисманът не го изоставяше.

Той прекоси долината и тъкмо започна да се изкачва по отсрещния склон, когато през една дупка в живия плет видя, че Том Хъси е нападнат от двама французи. Единият заби байонета си в рамото на знаменосеца и Майкъл нададе грозен вик. Хвърли се напред като побеснял, заби острието на сабята си в гърдите на първия нападател, изръмжа и се обърна заплашително към другия. Уплашен от внезапното нападение, вторият французин избяга.

Момчето изтри лицето си с омазания ръкав.

— Как да се науча да се бия като вас, сър?

— С много упражнения и лошо настроение. — Гневът на Майкъл угасна. Той изпъшка и посочи кръвта, която се процеждаше между пръстите на момъка. — Иди да те превържат.

— По-късно. — Очите на Том святкаха безумно. Беше замаян от битката и от щастието, че е оцелял.

Имаха само две здрави ръце, с които успяха да превържат раната от байонета. После се придвижиха напред. Майкъл се опита да остане близо до знаменосеца, но отряд хановерци ги разделиха.

Смъртта може да дойде във всеки миг от битката. Понякога е бърза, друг път непоносимо бавна. За Майкъл краят дойде бързо. Чу ядно френско проклятие, обърна се и видя войниците, които беше прогонил от Том Хъси. Двамата стояха на петнадесетина метра от него и мускетите им бяха готови за стрелба. Разнесе се изстрел. Два куршума се забиха едновременно в тялото му, единият в бедрото, другият в корема. Когато падна в разкаляната земя, той знаеше, че няма да стане повече.

Лежа там дълго, на прага на смъртта, докато усети вибрациите от галопиращи коне. Вдигна глава и видя половин дузина френски улани да препускат в дива паника право към него. Макар да знаеше, че не си струва усилията, запълзя мъчително към близкия жив плет, за да се прикрие. Не успя да стигне навреме. Уланите минаха през него. Получил удар с копито, Майкъл се претърколи няколко пъти. Последният улан забави ход и заби пиката си в гърба му.

Навсякъде болка, толкова силна, че червеното залязващо слънце почерня и шумът на битката заглъхна. Майкъл поемаше тежко дъх и се молеше смъртта на бойното поле да възстанови загубената чест.

Усети как душата му се отделя от измъченото тяло и се зарадва. Катрин беше наблизо, образът й беше много по-жив от опустошенията наоколо. Тя се усмихна и милувката на меките й ръце прогони болката.

В последните си съзнателни мигове той си каза, че е умрял достойно и е имал привилегията да познава жена, която си струва да бъде обичана. После пропадна в черния мрак и духът му намери покой.

12

Когато вечерта отмина, Катрин изпита мъчителната увереност, че се е случило нещо страшно. Двете с Елспет седяха в салона, кучетата се гушеха в краката им. Луи спеше спокойно, но дори и веселият Кланси се беше одрямал.

Тя изпита почти облекчение, когато някой удари с чукчето по вратата. Също като преди две нощи. Следвана от Елспет, Катрин се втурна да отвори входната врата и намери на прага Уил Ферис. Лицето му беше хлътнало и почерняло от барут, дясната му ръка беше превързана, но иначе беше жив и невредим. Елспет изписка и се хвърли в прегръдката му.

Катрин изпита внезапен прилив на завист. Защо и нейният живот не бе толкова прост? Остави им малко време, преди да попита:

— Какви новини носиш, Уил?

Без да изпуска Елспет от здравата си ръка, той заговори отсечено:

— Битката е спечелена. Най-страшната, която съм виждал. Съпругът ви не е ранен, но капитан Моубри получи доста сериозна рана. Дойдох да кажа на госпожата.

— Тя отведе децата в Антверпен. Много ли е лоша раната?

— Един куршум разкъса лявата му мишница. Падна от коня и сигурно щяха да го довършат, ако не беше съпругът ви, мадам. Капитан Мелбърн обърна, взе го на коня си и го отнесе зад линията.

Слава на бога за непоколебимата смелост на Колин!

— Трябва да доведа Чарлз вкъщи. Имате ли достатъчно сили да дойдете с мен, Уил, или първо трябва да си починете?

Ферис я погледна загрижено.

— Аз съм добре, но не мога да ви отведа във Ватерло, мадам. Всички къщи в селото са препълнени с умиращи. Това не е място за дама.

— Обещах на Ан да се погрижа за Чарлз, както би го сторила тя, и ще сдържа обещанието си — отговори категорично тя.

Ферис се опита да протестира, но Елспет се намеси с нежния си глас:

— Не се бой, Уил, мисис Мелбърн се справя с всичко.

Ферис се предаде. Повикаха Евърет от стаичката му над обора и го помолиха да приготви каручката, която използваха за пренасяне на покъщнина. Ратаят покри дъното с мека слама, Елспет донесе одеяла, а Катрин събра в чантата си превръзки и лекарства. Вместо да се качи на каручката, тя облече бричовете си, които беше носила в Испания, и яхна Цезар, коня на Колин.

Когато минаха през Намюрската порта, тя разпита Уил за съдбата на другите си приятели. Той не знаеше нищо за Майкъл и Кенет, които бяха в пехотата, но беше добре информиран за кавалерийските полкове. Броят на загиналите беше ужасяващ. Много мъже, които Катрин познаваше от години, бяха мъртви или тежко ранени. Съюзниците бяха извоювали победа, но цената беше твърде висока.

Пътят минаваше през гъста гора. В нормално време минаването би било прекрасно, но щом наближиха селото Ватерло, пътят се задръсти от коли, мъртви коне и разпръснат багаж. За щастие каручката беше малка и мина през пролуките.

Стигнаха до целта чак след полунощ. Катрин остави Евърет при каручката и конете и последва Ферис към къщата, където беше устроен лазарет. Видя безформената купчина до вратата и потръпна: десетки ампутирани ръце и крака.

От стаите долитаха приглушени стонове, смесени със задавени викове. Катрин хвърли бърз поглед в салона отляво и видя, че масата за хранене е превърната в операционна маса и намръщеният доктор Хюм се е навел над мятащо се тяло.

Ферис я отведе в страничната стая, където лежеше Чарлз. Капитанът беше в съзнание и явно страдаше от силни болки. Като я видя, попита дрезгаво:

— Какво правиш тук, Катрин?

— Замествам Ан. Тъй като изходът от битката изглеждаше несигурен, лорд Халдоран предложи да отведе Ан и децата в Антверпен, докато опасността отмине. Обещах й да се погрижа за теб, ако се наложи. Това означава и една целувка, макар и не така нежна като нейната. — Тя се наведе към него и докосна с устни челото му. — Дойдох да те отведа вкъщи.

Чарлз се усмихна едва-едва.

— С радост ще си дойда с теб. Но първо трябва да ме оперират. Щом отсекат ръката ми, ще потеглим.

Той затвори очи, тя огледа напрегнатото му лице и кимна доволно. Ръката трябваше да бъде ампутирана, но ако не се появеше инфекция, Чарлз щеше да живее.

— Чуй, Ферис — обърна се тя към ординареца, — тъй като ще прекараме известно време тук, най-добре е да си потърсиш местенце, където да поспиш.

Момъкът потърка лицето си и размаза чернилката от барута.

— Права сте, мадам. В съседното помещение има свободно ъгълче. Събудете ме, щом стане време за тръгване.

След няколко минути пресекващ глас помоли:

— Мадам, бихте ли… бихте ли ми дали малко вода? — Заговорилият беше знаменосецът от съседния сламеник. Главата му беше превързана, рамото също. Изглеждаше ужасно млад.

— Разбира се. — Катрин тръгна да търси стомна вода и чаша и ги намери в кухнята. Момчето прие водата с благодарност. Катрин тъкмо се беше навела над един войник в другия край на стаята, когато чу развеселения глас на Колин:

— Катрин?

Тя вдигна глава и видя мъжа си, застанал в рамката на вратата. Мръсен и изтощен, но непокътнат.

— Толкова се радвам да те видя! — Тя се изправи и отиде при него. — Дойдох да откарам Чарлз в Брюксел.

— Много добре. Наминах да видя как е. — Колин я прегърна и я привлече към себе си с жест, който издаваше привързаност и безкрайна умора. — Боже, каква битка беше! Всички оцелели са адски горди, че са присъствали на решителното сражение, но едва не изпуснахме победата. — Той притисна брадичка в косата й, после бързо я пусна.

— Ти беше прав, като твърдеше, че имаш магичен имунитет срещу куршумите — отвърна, тя. — Ферис ми каза, че си спасил живота на Чарлз.

— Честта се пада на Майкъл Кениън, който настоя да взема коня му. Късно следобед се състоя най-голямото кавалерийско нападение, в което съм участвал досега. Великолепна, битка, великолепна. — Очите му светнаха въодушевено. — Разбихме французите и ги обърнахме в бягство, но навлязохме твърде навътре в тяхната територия и трябваше да се оттеглим. Кавалерията им тръгна да ни преследва. Земята беше дяволски разкаляна и ако бях яздил Уно или Дуо, щяха да ме настигнат.

Колин направи гримаса и зарови пръсти в разбърканата си коса.

— Точно това се случи с Понсънби, командира на бригадата. И той като мен не пожела да рискува най-добрия си кон и яздеше второкласен жребец. При отстъплението животното се подхлъзна и падна, Понсънби бе настигнат от уланите и безмилостно убит. Не бях застигнат от същата съдба само защото конят на Кениън има невероятна издръжливост. Спаси и Чарлз, и мен.

— Много се радвам, че Майкъл настоя да го вземеш. — Катрин се поколеба и попита: — Знаеш ли дали е оцелял?

— Нямам представа. — Колин сви вежди. — Ти си дошла с Цезар, нали? Много добре. Аз ще го взема, а ти ще се върнеш с Тор в града. Прусаците почти не взеха участие в сражението и сега преследват французите. Мисля обаче, че и ние ще тръгнем след тях още утре. Ще ми трябва свеж кон.

Катрин му каза къде да намери Цезар и попита:

— Какво ще стане оттук нататък?

Мъжът й вдигна рамене.

— Ако Наполеон успее да формира нова армия, може да има още една битка.

— Дано не успее — прошепна тя и хвърли страхлив поглед към ранените наоколо.

— Надявам се, че няма да се стигне дотам. Вероятно ще се видим отново едва в Париж. Бъди внимателна. — Колин я целуна бегло по бузата и излезе.

След няколко минути санитарите дойдоха да отнесат Чарлз при доктор Хюм. Катрин го придружи. Изтощеният хирург изобщо не се изненада от появата й. Прегледа ранения и заключи:

— Имате късмет, капитане. Ще ви оставя лакътя. Искате ли парче дърво да го захапете?

Чарлз затвори очи. Кожата на скулите му се опъна.

— Не е нужно.

Катрин застана до него и стисна дясната му ръка. Пръстите му се вкопчиха в нейните и на челото му изби пот. Когато Хюм отсече ранената ръка, от гърлото му не се изтръгна нито звук. Слава богу, Хюм беше надарен хирург, работеше бързо и операцията свърши само след няколко минути.

Един санитар взе ръката, но Чарлз го спря с дрезгав глас:

— Почакайте. Моля да ми върнете пръстена. Получих го от жена си в деня на сватбата ни.

Санитарят извади пръстена от мъртвия пръст и го подаде на Катрин, която едва сдържаше сълзите си. Тя го избърса и го сложи на безименния пръст на дясната ръка.

— Благодаря ти — пошепна той.

— Мисля да го откарам в Брюксел, доктор Хюм — обърна се Катрин към хирурга. — Смятате ли, че е възможно?

— Там ще го гледате по-добре, отколкото тук — отговори той. — Дайте му лауданум, за да не се измъчва от скърцането и друсането на каруцата. И му сменяйте редовно превръзките.

— Разбира се. Освен това в дома ми живее Иън Кинлок — е, когато намери време за почивка.

Хюм се засмя и лицето му се разведри.

— Браво на вас. Моубри е щастливец. Ще има най-добрите грижи.

Хирургът се върна на операционната маса. Катрин помоли санитарите да отнесат Чарлз на сламеника. Даде му лауданум и седна да почака, докато дрогата подейства. След няколко минути чу изненадан мъжки глас:

— Катрин?

Тя вдигна глава, но не можа веднага да познае застаналия до вратата мъж, тъй като почти цялата му буза и част от тъмната коса бяха покрити с пластир. Ала едрата фигура не можеше да бъде сбъркана с друга.

— Кенет! — Катрин скочи и улови протегнатите му ръце. Униформата на стрелковата бригада беше неузнаваема — цялата в мръсотия и чернилка от барут, единият еполет беше откъснат, но той беше жив и здрав. — Слава на бога, че сте оцелели! — Тя докосна внимателно раната. — От сабя ли е?

Кенет кимна.

— Когато зарасне, ще стана още по-грозен, но не е сериозно. Заради съпруга си ли сте тук?

— Не, Колин е невредим. Чарлз Моубри е бил ранен и дойдох да го откарам в Брюксел. Загуби лявата си ръка до лакътя, но иначе е в добро състояние. — Сърцето й заби по-силно. — Знаете ли… знаете ли нещо за Майкъл Кениън?

Кенет я погледна сериозно.

— Дойдох тук заради него. Търся го навсякъде. Не го намерих нито в полка, нито в другите помощни лазарета.

Това беше вестта, от която Катрин се беше опасявала. Тя притисна ръце към устата си. Не беше редно да се тревожи повече за Майкъл, отколкото за, другите си приятели, но не можеше да го промени.

Като видя израза на лицето й, Кенет се опита да я успокои:

— Майкъл вероятно е останал на бойното поле. Нищо чудно да е още жив. Има надежда.

— Нима има изоставени ранени? — попита със смръщено чело тя.

— След десетчасова битка армията на Уелингтън рухна. Всички спят като мъртви — отговори мрачно Кенет. — И аз щях да се присъединя към тях, но първо трябва да намеря Майкъл. — Повече на себе си, отколкото на нея добави: — Дължа му го.

Знаменосецът, който беше поискал вода, се намеси плахо в разговора:

— Простете, сър, мадам, но вие говорите за полковник Кениън от сто и пети, нали?

Катрин коленичи до сламеника на момчето.

— Да, аз съм му близка. Знаете ли какво е станало с него?

— Не знам жив ли е или мъртъв, но го видях да пада. Може би ще мога да го намеря. — Момъкът се надигна. — Опитах се да стигна до него, когато един куршум ме удари в главата. Името ми е Том Хъси, знаменосец на сто и пети, мадам.

— Кажете ми къде се случи това и ще ида да го потърся — намеси се бързо Кенет.

Том поклати глава.

— Мисля, че мога да намеря мястото, но не знам как да го опиша. Ще дойда с вас.

— Ще се справите ли?

— За полковника съм готов на всичко. — Момъкът стисна зъби и скочи на крака.

— Водя със себе си двама здрави мъже и каруца — каза Катрин. — Ще вземем каруцата, носилка и чантата с превръзките.

— Не можете да отидете на бойното поле, Катрин — възрази смаяно Кенет.

— Не се опитвайте да ме спрете — изсъска ядно тя. Гласът и трепереше от вълнение. — Ако Майкъл е жив, ще има спешна нужда от помощ.

Кенет посочи спящия Чарлз.

— А какво ще стане с Моубри?

— Дадох му лауданум и ще спи дълго. Няма да му навреди, ако почака малко повече. Даже ще му е полезно да си отпочине.

— Тогава да вървим. — Кенет се усмихна уморено. — Нямам сили в един ден да се бия с Наполеон и с вас.

Ферис стана, за да вземе участие в търсенето. Евърет докара каручката и конете. Колин беше сменил конете и седлата и Катрин възседна кафявия жребец на Майкъл. Тор беше уморен, един куршум беше одраскал левия му хълбок, но я носеше с готовност. Тя помилва стройния му врат и го благослови, че бе спасил два живота.

Сто и пети полк беше на позиция в близост до пътя и каручката и конете напредваха бързо. Катрин беше благодарна, че бяха предприели кошмарното пътуване в мрак. Навсякъде лежаха трупове на коне и хора, разхвърляни оръжия и други предмети. Когато чуваше стонове, тя се насилваше да ги игнорира. Не можеха да помогнат на всички. Сигурно още стотици ранени мъже щяха да умрат през нощта, но Катрин разбираше и изтощените до смърт войници, които нямаха сили да помогнат на другарите си. Утре сутринта щяха да започнат да събират жертвите без потреса на днешния ден.

Продължиха по пътя, докато стигнаха съвсем близо до мястото, където Том Хъси беше видял за последен път полковник Кениън. Вместо да рискуват каруцата да затъне в гъстата кал, оставиха Евърет да държи конете и продължиха през полето. Напредваха бавно, защото земята беше осеяна с изпочупени саби и байонети, които можеха да ги наранят.

Том слезе от коня си и продължи пеша. Другите последваха примера му. Кенет и Ферис носеха фенери и ги държаха високо, за да може знаменосецът да оглежда околността. Направиха няколко обиколки, докато момъкът прошепна колебливо:

— Мисля, че беше пред този жив плет.

Тръгнаха по продължение на гъстите храсти и изведнъж фенерът освети двама мъже в селски дрехи, наведени над безжизнената фигура на един войник. Кенет изруга ядно, извади пистолета си и стреля във въздуха. Селяните хукнаха да бягат.

— Мародери — проговори с отвращение той и зареди отново.

Катрин не се изненада. В Испания ограбваха мъртвите и ранените дори когато битката беше в пълен ход. Тя ускори крачка, за да стигне до безжизнената фигура. Ръстът и стройната, мускулеста фигура отговаряха, тъмният мундир също.

Когато коленичи в калта до падналия, сърцето й спря да бие. Кенет застана зад нея и фенерът му освети остро изсечените черти на Майкъл Кениън. Лицето му беше бледо като мъртвешка маска, униформата беше напоена с кръв.

Треперейки от страх, тя опипа врата му в търсене на пулс. Не го намери, а и кожата му беше ледено студена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Жив ли е? — попита дрезгаво Кенет.

Гласът му изтръгна Катрин от упоението на тъгата. Тя навлажни пресъхналите си устни и отговори:

— Още не знам. — Вдигна ръката на Майкъл и отбеляза, че не е скована. — Не усещам пулс, но тялото не се е сковало. — Тя притисна ръце към слепоочията си. Какво можеше да направи?

Трябваше да гледа на Майкъл като на пациент, не като на любим мъж.

— Имате ли нещо блестящо и излъскано, например часовник?

— Вземете това, мадам — обади се Том Хъси и й подаде сребърен медальон. Тя го поднесе към устата на Майкъл. Повърхността се покри с лека влага. Замаяна от облекчение, Катрин седна на пети.

— Диша, макар и съвсем слабо.

— Трябва да го вдигнем — проговори нерешително Кенет.

— Нека първо го прегледам.

— Раната в ръката е от куршум — обади се знаменосецът. — Ребрата му са разрязани от сабя.

В гърба имаше дълбока рана, вероятно от копие. Оттам също беше текла кръв, но предишната превръзка я бе попила. В горната част на бедрото имаше още една рана и куршумът все още беше вътре. Катрин я превърза, доколкото можа, и обърна тялото по гръб.

Като видя огромната дупка над кръста, сърцето й спря. Раните в корема бяха без изключение смъртоносни. Тя издърпа окървавената материя на ризата, за да види много ли е лоша раната и за нейна изненада пръстите й напипаха хладен метал. Опипа тръбичката и я извади. Сребърният калейдоскоп беше съвсем смачкан, но куршумът беше спрял в него.

— Каквото и да е, това е предотвратило проникването на куршума в тялото.

— Това е калейдоскоп — обясни Кенет. — Създава сменящи се шарки от цветно стъкло. Майкъл го смяташе за свой талисман.

— Това е цяло чудо — прошепна с благоговение Катрин и скри калейдоскопа в джоба си.

Прегледът показа, че нито една от раните не е непременно смъртоносна. Най-страшното беше, че тялото бе престанало да кърви, доказателство, че е загубил големи количества кръв. Тя извади от чантата си стомничка с вода и се опита да налее няколко лъжички между сухите му устни, но той не можа да преглътне нито капка. Боейки се, че Майкъл ще се задави, Катрин остави водата и се надигна.

— Направих всичко, което можах. Трябва му лекар.

Кенет и Ферис внимателно вдигнаха безжизненото тяло върху носилката и Катрин го покри с одеяло. Запътиха се през полето към чакащата каручка, докато небето на изток бавно просветляваше. Безкрайната нощ беше към края си.

Майкъл беше жив. Но дали щеше да доживее утрото?

13

Беше почти обед, когато Катрин и двамата й пациенти пристигнаха в града, охранявани от Евърет и Ферис. Кенет и знаменосецът Хъси трябваше да се върнат в полковете си. Тя бе обещала да ги осведомява редовно за състоянието на Майкъл, но като си припомни мрачните им лица, разбра, че очакваха най-лошото.

Пътуваха бавно, за да намалят друсането на каручката. Катрин яздеше отзад и постоянно наблюдаваше двамата ранени. Дори след голямата доза лауданум Чарлз преживя тежко пътуването, макар че стоически понасяше болката. Майкъл беше толкова тих, че Катрин не смееше да го погледне. Дали пък не караше труп…

Щом стигнаха до къщата, тя скочи и го прегледа за признаци на живот. Ръката му беше посиняла и влажна, пулсът и дишането едва се усещаха, но беше още жив.

Отпочиналата Елспет изскочи от къщата и прегърна Уил Ферис.

— Как е капитан Моубри?

— Добре е — отговори Катрин. — Мъжете ще го отнесат в стаята му и ще получи втора доза лауданум. Нали ще поседите при него, Елспет?

— Аз също мога да остана с капитана, мадам — обади се Уил Ферис.

— Първо трябва да се наспите — отговори строго Катрин. — Вчера се бихте и не сте си починали нито минута.

Той започна да протестира, но Елспет му хвърли укорителен поглед.

— Хайде в леглото, Уил, или ще получиш един тиган по дебелата глава, за да те приспи.

Ферис се усмихна. Очите му се затваряха. Двамата с Евърет положиха Чарлз върху носилката и Катрин каза на момичето:

— Полковник Кениън е в много тежко състояние. Тук ли е Иън Кинлок?

— Да, но спи. Върна се малко след като вие тръгнахте.

— Моля, събудете го и го помолете веднага да дойде в стаята на полковника.

Елспет кимна и се втурна към къщата. След като Уил и Евърет настаниха и Майкъл в леглото, Катрин ги прати да почиват и започна да разсъблича ранения. Първо свали разкъсания мундир, после залепналата от кръв риза. Явно Майкъл не беше намерил време да се преоблече след бала, защото още носеше парадната си униформа. Онази вечер изглеждаше толкова внушителен. Толкова жив…

Когато измъкна парчетата плат изпод него, той изстена едва чуто. Катрин изплака и помилва бузата му.

— Чувате ли ме, Майкъл? — Ресниците му затрепкаха, но той не се събуди. Опитвайки се да придаде увереност на гласа си, тя продължи: — Всичко ще бъде добре, скъпи. Иън ще се погрижи за вас, а той е най-добрият хирург, когото познавам.

След това посвети вниманието си на изтерзаното му тяло. Гърдите му бяха голи, покрити само с окървавена превръзка. Торсът беше осеян с драскотини и синини. Върху отдавна зараснали белези имаше нови рани, а там, където куршумът от мускета беше забил калейдоскопа в мускулите на корема, се виждаше огромна пурпурна синина.

Катрин се беше грижила за много мъже, но никога не беше изпитвала такава нежност. Тя помилва ключицата на Майкъл с връхчетата на пръстите си и си каза, че е престъпление да се злоупотреби така с едно красиво, здраво тяло. За пореден път прокле Наполеон Бонапарт и ненаситното му честолюбие.

Но сега не беше време да се отдава на чувства. Катрин разтърси енергично глава и започна да почиства раните — дълга, мъчителна работа. Тъкмо когато обработваше дупката в рамото, в стаята влезе хирургът.

Иън приличаше на сбръчкан, небръснат просяк, но сините му очи бяха напълно будни.

— Спешен случай?

— Полковник Кениън е най-добрият ми приятел — отговори Катрин. — Беше на квартира тук. Снощи го намерихме на бойното поле.

Иън се наведе над леглото и прегледа ранения.

— Защо не е бил превързан още във Ватерло?

— Отнесохме го в лазарета, но доктор Хюм каза, че е… безсмислено. — Думите му бяха отекнали в сърцето й като погребална камбана. — Реших да го докарам тук с надеждата, че вие ще направите нещо.

— Хюм е имал всички основания да каже, че е безнадеждно — този човек е повече мъртъв, отколкото жив. Но щом ви е приятел… — Иън довърши прегледа. — Май съм го лекувал някъде на полуострова — разпознавам някои рани. Картеч, мръсна работа. Изненадвам се, че е оживял. Донесете ми инструментите. Снощи ги почистих и ги оставих да съхнат в кухнята.

Кинлок беше известен с педантичната си чистота и това често му навличаше подигравките на другите хирурзи. Той не се сърдеше, само обясняваше, че шотландската му майка била непоправима чистница. Може би защото беше домакиня, Катрин споделяше напълно стремежа му да си служи само с чисти инструменти. Беше сигурна, че именно чистотата е една от причините пациентите на Иън да се възстановяват така добре.

Когато Катрин донесе инструментите от кухнята, Иън беше съблякъл пациента си и почистваше раните. Комбинацията от сила и сръчност е решаваща за добрия хирург, а Иън има предостатъчно и от двете, каза си Катрин и застана до него, за да му подава инструментите и да взема употребените. Процедурата беше дълга и мъчителна и тя отново благодари на небето, че Майкъл беше в безсъзнание.

Когато Иън затърси куршума в бедрото, Майкъл нададе дрезгав вик и направи слаб опит да се отдръпне. Катрин го хвана за коляното и хълбока, за да не мърда. Голотата му я накара да се изчерви и отмести поглед. Колкото и да се стараеше, не можеше да го възприеме като обикновен пациент.

— Добър знак ли е тази реакция?

— Може би — отговори неопределено хирургът. Най-после пинцетата обхвана оловното топче. Той го изтегли навън с голяма предпазливост и го пусна в легенчето, което му поднесе Катрин. Взе втора пинцета и започна да вади от зеещата рана парченца плат и кал. — Приятелят ви е имал невероятен късмет. Куршумът е минал покрай големите кръвоносни съдове и е улучил бедрената кост, без да причини големи вреди. Само половин сантиметър по-нагоре, и щеше да умре на бойното поле.

При толкова късмет Майкъл не можеше да умре. Ала лицето му беше плашещо неподвижно, загубило и последната следа от хумор и жива интелигентност. Остана само строга маска. Очите я заболяха от неизплакани сълзи.

Иън превърза раните и натрупа одеяла върху студеното тяло. Боейки се от отговора, Катрин прошепна:

— Какви са шансовете?

— Дяволски лоши — отговори откровено Иън. — Раните не са смъртоносни, макар че половината френска армия го е използвала като жива мишена. Лошото е, че е загубил твърде много кръв. — Той поклати глава. — Не съм имал нито един случай на възстановяване след такава кръвозагуба.

Катрин притисна ръка към устата си. Не искаше да плаче. Не искаше. Иън й беше казал нещо, което тя вече знаеше. Не раните щяха да убият Майкъл, не и инфекцията, а проклетата загуба на кръв. Тя се вгледа в безжизненото тяло и се опита да си припомни какво беше чела и слушала за новите медицински теории.

Кинлок се зае да почиства инструментите си. Катрин се обърна към него и попита с внезапно оживление:

— Иън, помните ли, че веднъж ми разказахте как може да се прелива кръв от едно лице на друго?

— Правилно, виждал съм да преливат и от животни на хора, но само като експеримент. Много е рисковано.

— Казахте, че действието било незабавно и много силно.

— Не съм съвсем сигурен — отговори спокойно той. — Може би пациентите и без това са щели да оживеят.

— А онези, които са починали, и без това са щели да умрат — довърши нервно тя и зарови пръсти в косата си. — Дали кръвопреливането ще помогне на Майкъл?

— Велики боже! — прошепна ужасено Иън. — Да не искате да го убиете?

— Какви са шансовете му, ако не направя нищо?

Иън въздъхна и погледна бледото лице на пациента си.

— Почти нулеви.

— Ако му прелеем кръв, ще влеем в тялото му нов живот, така ли е?

— Възможно е — призна неохотно той.

— Тогава ще го направим. Нали знаете как става?

— Присъствал съм на кръвопреливане, но тогава беше много по-различно. — Иън я погледна мрачно. — А и пациентът умря.

— Чувала съм, че други са оживели. Моля ви, Иън — пошепна настойчиво Катрин. — Дайте шанс на Майкъл.

— Хипократовата клетва задължава лекаря да не нанася вреди — възпротиви се той. — Пък и откъде ще намерим кръводарител? Повечето мъже са готови по-скоро да се опълчат срещу Наполеоновата кавалерия, отколкото да легнат под ножа на хирурга.

— Аз ще му дам кръв.

— Не мога да го допусна, Катрин! — извика сърдито хирургът. Раздразнена от умората и страха, тя избухна:

— Омръзна ми мъжете да ми повторят като папагали: «О, Катрин, не можеш да направиш това!» Аз съм здрава и силна и спокойно мога да се лиша от малко кръв.

— За първи път ви виждам да губите самообладание. — Иън се усмихна възхитено. — Знам, че сте силна, и не виждам причина да не ви пусна малко кръв. За вас практически не съществува опасност.

— Нали ще направите преливането?

— Той е як мъж, иначе не би живял толкова дълго. — Иън вдигна китката на Майкъл, потърси пулса и почака със смръщено чело. След дълга пауза заяви решително: — Щом сме казали А, ще кажем и Б. Ще опитаме. Надявам се преливането да му даде силата, от която се нуждае.

Катрин приседна на леглото, защото от облекчение й се зави свят.

— От какво имате нужда?

— Намерете ми две съвсем чисти пера, едното малко по-голямо от другото, и помощник. Вие няма да бъдете в състояние да помагате.

Катрин отиде да повика Елспет и прати при Чарлз готвачката. Шотландката беше неоценима помощница. Нейното момиче щеше да изпадне в истерия, ако го бе помолила да участва в кръвопреливане.

Кинлок се приготви бързо. Наостри гъшите пера и ги прободе с тел, за да се увери, че са чисти. После пъхна големия край на едното в отвора на другото и залепи мястото с пластир.

Когато свърши, той се обърна към Катрин:

— Легнете до полковника и гледайте настрана. Разрезът се прави в лакътя.

Катрин извади голата ръка на Майкъл изпод одеялото и нави десния си ръкав. После легна върху одеялото, треперейки от нервност. Беше твърде интимно да сподели леглото с Майкъл, макар че обстоятелствата бяха изключителни. Иън подложи под ръцете им кърпи, за да попиват кръвта, и нагласи лактите им близо един до друг.

Катрин опита да се отпусне, но усещането за близостта на мъжкото тяло беше твърде силно. Животът му беше само една мъничка искрица и всяко духване можеше да я угаси. Въпреки всичко той бе останал жив и тя се вкопчи като удавница в този факт.

— Процесът е съвсем прост — обясни Иън и посегна към ланцета. — Ще освободя една вена на ръката му и една артерия на вашата и ще я стегна, за да контролирам потока на кръвта. После ще вкарам едното перо във вената на полковника, ще го залепя и ще направя същото с вашата артерия. След това ще махна превръзката и кръвта ще потече.

Катрин се усмихна несигурно.

— Звучи наистина просто.

— И в известна степен е точно така. Най-трудното е да намеря достатъчно силна вена, за да пъхна перото в нея. Затворете очи, Катрин. Не искам да гледате.

Катрин се подчини и проследи случващото се само по шумовете. Недоволното мърморене на Иън й показа, че му беше трудно да намери вена и да пъхне перото в отвора. Успехът дойде, когато заповяда сърдито:

— Дръжте по-здраво перото, мис Маклеод. — Катрин усети леката милувка на ръката му по рамото си и чу глас: — Готова ли сте, скъпа? Имате още време да промените мнението си.

Ако Майкъл умре, никога няма да си го простя, помисли си тя и кимна решително.

— Режете.

Острият ланцет се вряза в свивката на лакътя и Катрин изпита силна болка. Когато Иън превърза артерията на две места с восъчен конец, тя прехапа устни, за да не заскимти. Когато усети металически вкус в устата си, помисли малко истерично, че не е редно да хаби кръв, която можеше да помогне на Майкъл.

Ланцетът продължи в дълбочина. Иън изруга, Елспет изписка задавено. Катрин отвори очи и видя как от ръката й пръсна кръв. Елспет се олюля и лицето й побледня.

— По дяволите момиче! — изрева Иън. — Не ви позволявам да припадате! Нали сте шотландка! Длъжна сте да издържите. — Той спря много бързо кръвта и продължи малко по-меко: — Затворете очи и дишайте дълбоко.

Елспет се подчини и тежко пое въздух. Цветът се върна на лицето й.

— Съжалявам, сър.

Когато кризата отмина, той заговори успокояващо:

— Много добре се справяте. Виждал съм грамадни мъже да падат като отсечени дървета след един-единствен разрез. Не гледайте раната. Трябва само да държите перото в ръката на Кениън.

— Ще го направя, сър — обеща Елспет.

Катрин се почувства слаба и също затвори очи. Не искаше да види как краят на перото ще проникне в артерията й. Добре, че беше легнала. След като закрепи перото, Иън освободи превръзките и изръмжа доволно. Ръцете му притиснаха здраво примитивния уред.

Катрин отвори очи и видя как прозрачното перо се оцвети в тъмночервено. Кръвта й течеше към Майкъл. Сега, когато беше вече твърде късно, тя се запита как се бе одързостила да стори нещо, което можеше да го убие. Тя нямаше право да се намесва в божиите дела — но какво друго можеше да стори? Опитът я беше научил да разпознава смъртта и да прави всичко за спасението на умиращите.

Много скоро любопитството надви гаденето и Елспет попита:

— Откъде знаете колко кръв се предава от единия на другия, доктор Кинлок?

— Нямам представа. Не знам и от колко кръв може да се лиши дарителят — отговори откровено хирургът. — Как се чувствате, Катрин?

Тя облиза пресъхналите си устни.

— Добре.

— Ако ви се замае главата или ви се пригади, веднага ми кажете.

Тялото й бавно изстиваше. Катрин се вслуша в биенето на сърцето си и осъзна, че в момента то изпомпваше кръвта й във вените на Майкъл. Не само кръвта, но и любовта й. Живей, Майкъл, живей.

— Катрин? — Гласът на Иън дойде някъде много отдалеч.

— Добре съм. — Трябваше да мине много време, докато Майкъл преодолее загубата на кръв. — Продължавайте.

Ръката й се вцепени, тялото се скова. Тя отвори очи и видя как Иън смръщи чело и попита превръзката, сякаш се готвеше да прекрати преливането.

Катрин събра сили и гласът й прозвуча спокойно:

— Не прекъсвайте твърде рано, Иън. Няма смисъл, ако не получи достатъчно кръв.

Лекарят кимна успокоено.

Мислите й се разпиляха. Припомни си как бе видяла Майкъл за първи път. Изглеждаше много красив, но по света имаше още много красиви мъже. Кога беше станал за нея нещо съвсем особено, кога беше започнала да цени живота му по-високо от собствения си? Вече не можеше да си спомни.

— Как се чувствате, Катрин?

Тя се опита да отговори, но не можа. Студените й устни не се раздвижиха.

Иън изруга, разлепи превръзката и прекрати преливането. Докато зашиваше ръката й, той мърмореше недоволно по адрес на дебелоглавите жени, които нямат достатъчно ум в главите си, за да знаят кога да спрат. Катрин много искаше да се засмее, но напрежението беше твърде голямо.

— Мис Маклеод, веднага донесете кана чай — заповяда лекарят. — Нека да е топъл, но не горещ, и с много захар.

Катрин чу тих шум от стъпки, после затварянето на вратата. Усети до себе си движение и потрепери — беше Майкъл. Навлажни устни и прошепна:

— По-добре ли е той?

Иън спря да я превързва и сложи ръка върху нейната. Катрин едва не извика. Върху студената й плът мъжката ръка беше направо гореща.

— Пулсът се усили, дишането е по-равномерно и дълбоко, на лицето му се появи нещо като цвят.

— Дали… ще оживее?

— Не знам, но шансовете са по-добри. — Иън стисна ръката й. — Ако оживее, Кениън ще трябва да благодари само на вас. Надявам се, че си струваше да рискувате.

— Той го заслужава — отговори просто Катрин и се усмихна. — А вие признайте, че се радвате на възможността да изпробвате един нов метод.

— Признавам, че беше интересно — отговори развеселено лекарят. — И чакам с нетърпение резултата.

Катрин затвори очи. Беше направила, каквото можеше. Останалото беше в божиите ръце.

Когато се събуди, беше тъмно. Вдигна ръката си и усети пронизваща болка в свивката на лакътя. Изведнъж си спомни какво беше направила и потрепери. След кръвопреливането беше много близо до припадък. Иън наля в устата й няколко чаши топъл, силно подсладен чай и я отнесе в леглото. След като й заповяда да почива поне до следващия ден, той я остави под грижите на Елспет и се върна в лазарета.

Катрин се изправи предпазливо и стъпи на пода. Трябваше да бъде много внимателна, за да може да върви. Стана, наметна халата си, защото й беше студено, и излезе в коридора.

Стаята на Ан и Чарлз беше срещу нейната и тя се запъти първо натам. Ферис беше примъкнал до леглото тясна кушетка и спеше дълбоко. Чарлз дишаше спокойно, цветът на лицето му беше добър. Като видя отрязаната ръка, Катрин изпита болка, но знаеше, че тази загуба няма да разруши живота му. Чарлз щеше да се справи. На сутринта трябваше да попита Елспет дали са изпратили писмо на Ан, която сигурно беше обезумяла от тревога.

След това Катрин се запъти към другия край на къщата, като се подпираше на стената. Стаята на Майкъл беше осветена от лампата, макар че при него нямаше никой. Може би Елспет бе помислила, че не може да стори нищо за тежкоранения, или просто умората я бе надвила. Момичето беше работило без почивка дни наред.

Майкъл се мяташе неспокойно и дишаше тежко. Катрин се уплаши. Прекоси стаята и сложи ръка на челото му. Кожата беше гореща и потна. Тя бе предполагала, че температурата ще се повиши, но въпреки това се уплаши.

Майкъл отвори очи, но явно не я позна. С надеждата да го събуди тя повика тихо:

— Майкъл? Полковник Кениън?

Той се раздвижи трескаво, опита да се изправи.

— Идвам — прошепна дрезгаво той. — Спокойно, ей сега. Съвсем спокойно…

Той се претърколи настрана и едва не падна от леглото. Катрин се уплаши още повече, защото раните можеха да се разтворят, хвана го за раменете и го притисна във възглавниците.

— Не, Майкъл, трябва да спите — прошепна настойчиво тя. — Тук сте на сигурно място. Ще оздравеете и ще бъдете като нов.

Макар че беше твърде слаб, за да се освободи, той продължи да размахва безцелно ръце и крака. Ядосана от слабостта си, Катрин седна на леглото и го привлече в прегръдката си, положи главата му върху гърдите си. Това го успокои, но не достатъчно. Тя си спомни как бе утешавала Ейми, когато имаше температура, и го залюля като бебе. Навлажни устни и запя приспивна песен.

— Спи, детенце, спи…

Милвайки главата му, тя изпя всички люлчини песни, които знаеше. Дишането му се успокои, но всеки път, когато тя спираше, ръцете и краката му отново се раздвижваха. Катрин си припомни песните от детството си, а накрая му изпя и няколко любовни, макар че бузите й пламтяха от срам.

Стигна и до баладите, които беше научила на полуострова от ирландските войници. Най-любима й беше «Младият певец». Без за мисли, тя изпя първия куплет:

Катрин млъкна рязко и се опита да преглътне буцата в гърлото си. Не можеше да понесе представата за жестокостите на войната и затананика друга мелодия без думи.

Пя, докато гласът й прегракна и умората стана толкова силна, че едва отваряше уста. Майкъл постепенно се успокои и потъна в дълбок и според нея естествен сън.

Катрин съзна, че трябва да стане и да си отиде, но й беше трудно да мисли за друго, когато животът на Майкъл висеше на косъм. Освен това нямаше сили да се довлече до стаята си.

Тя въздъхна и се отпусна на възглавниците. Небръснатата му брада приятно гъделичкаше гърдите й през тънката муселинена нощница. Косата му беше влажна, но вече не се потеше и температурата беше почти нормална. Кризата бе отминала.

Майкъл щеше да оздравее и да си отиде. Щеше да й остане удовлетворението, че той е някъде по света, здрав и щастлив, но двамата никога вече нямаше да бъдат толкова близо един до друг като тази нощ.

Тъй като той не можеше да я чуе, Катрин доби смелост и зашепна в косата му:

— Обичам те, Майкъл. Винаги ще те обичам. — После го целуна по челото, както беше сторила с Чарлз. Никой не би нарекъл тази целувка неморална.

Напълно изтощена, Катрин потъна в дълбок сън.

14

Тъй като бе отнесъл лицето на Катрин със себе си в мрака, Майкъл изобщо не се изненада, когато дойде в съзнание и я видя. Първата му мисъл бе, че видението над главата му е ангел, приел образа на Катрин, за да го приветства с добре дошъл на небето.

Не, мястото му съвсем не беше на небето. Той смръщи чело и се опита да разбере. Плуваше в море от болка, което вероятно означаваше, че е попаднал в ада. Или поне в чистилището.

— Майкъл? — проговори нежно гласът на Катрин.

Тя звучеше съвсем реално и той неволно посегна да я хване. Абстрактното море от болка стана шокиращо лично, прониза всеки сантиметър на тялото му и затъмни завесите, които обграждаха духа му. От гърлото му се изтръгна болезнен стон.

Катрин сложи хладната си ръка на челото му и огледа внимателно бледото лице. Под очите й имаше тъмни сенки, косата беше небрежно вързана на тила. Все още беше най-красивата жена на света, но ако това беше живот след смъртта, той искаше да си я припомни, както беше изглеждала на бала у дукеса Ричмънд. Колкото и странно да беше, той беше жив, но сигурно нямаше да изтрае дълго при тези адски болки.

Той опита да проговори и успя да прошепне дрезгаво името й.

— Най-после се събудихте. — Тя го дари с ослепителна усмивка. — Ще хапнете ли малко говежди бульон? Имате нужда от храна.

Майкъл кимна едва-едва. Напразно си пилееха времето да хранят един умиращ, но може би топлата супа щеше да му позволи да проговори.

Тя приседна на края на леглото, вдигна леко раменете му и го подкрепи, докато наливаше по малко бульон между устните му. Дори това леко движение предизвика нова експлозия на болка. В света на мъченията гъвкавото й тяло беше единственият балсам. Мекота, аромат на рози, незабравим сън с музика…

Когато купичката се изпразни, Катрин го положи отново на възглавницата. После смени мястото си, за да може той да я вижда по-добре. Подрусването на матрака предизвика нова болка, но си струваше, защото тя беше близо до него.

— Битката? — попита с укрепнал глас той.

— Победихме. Това беше преди три дни. Съюзническите армии преследват остатъците от войската на Наполеон. Скоро ще влязат във Франция. Ако попречат на императора да събере нова армия, войната ще свърши скоро.

— Три дни? — Майкъл примигна мъчително.

— Кенет е добре — продължи да разказва Катрин. — Той и знаменосецът Хъси от вашия полк ви намериха на бойното поле след края на сражението. — Тя се поколеба. — Кенет изпрати ординареца ви и багажа, но за съжаление не знам нищо за Брадли, другия ординарец. Убит ли е?

Майкъл кимна мрачно. Брадли беше весел млад ирландец. Поне смъртта му бе бърза и без болка.

— А мъжът ви и Чарлз Моубри?

— Колин се отърва с една драскотина. Каза да ви благодаря, защото конят ви е спасил и него, и Чарлз. Капитан Моубри също е тук. Трябваше да му ампутират лявата ръка до лакътя, но вече е добре. — Тя се усмихна измъчено. — Много по-добре от вас.

Майкъл се зарадва да чуе, че мъжът й е оцелял. Смъртта на Колин Мелбърн щеше да предизвика дълбоко, ирационално чувство за вина заради желанието му другият мъж да изчезне.

— Изненадвам се, че още дишам. — Ръката му се плъзна към мястото, където куршумът беше проникнал в корема. Болката беше навсякъде.

— Имали сте невероятен късмет. — Тя извади от чекмеджето калейдоскопа му, смачкан до неузнаваемост. — Имате три тежки рани и половин дузина по-леки, но това нещо ви е спасило от куршум, който със сигурност щеше да бъде смъртоносен.

Майкъл погледна оловното топче и сребърната тръбичка.

— Изпотрошени дъги, наистина.

— Какво означава това? — учуди се Катрин.

— Това съдържаше калейдоскопът — парченца от небесната дъга. Прекрасно нещо. Подарък от приятел. — Той се усмихна слабо. — Моят талисман.

— Наистина ви донесе късмет.

Майкъл се опита да го вземе, но не можа да вдигне ръка. Болката беше непоносима.

— Не… достатъчно.

— Няма да умрете, Майкъл — заговори настойчиво тя. — В тялото ви се забиха куршуми, пронизаха ви саби, тъпкаха ви коне и загубихте твърде много кръв, затова сте толкова слаб. През следващите месеци ще ви е тежко, но силите ви постепенно ще се възвърнат. Няма да умрете.

В гласа й имаше такава убеденост, че той се разколеба. След Саламанка също се беше чувствал на прага на смъртта, но оцеля. Катрин се намръщи и вдигна пръст към устата си.

— Прекалих с приказките. Имате нужда от почивка. — Тя стана и добави: — Още нещо, Майкъл. Помолихте ме, ако с вас се случи нещо, да се обадя на приятелите ви. Желаете ли да им съобщя, че сте ранен? Сигурно ще намерят името ви в списъците на падналите и ще се разтревожат.

— Да, направете го. Благодаря ви, Катрин. — Майкъл се опитваше да държи очите си отворени, но краткият разговор го бе изтощил.

— Ще им пиша още днес следобед и ще дам писмата на военния куриер, за да стигнат бързо в Лондон. — Тя стисна ръката му. — Ще се оправите, Майкъл.

Тъй като знаеше, че душевното състояние оказва решаващо влияние върху оздравяването, тя смяташе всеки ден да подхранва увереността му, че ще оцелее. Запъти се към вратата с уморена въздишка. Макар че беше загубила съвсем малко кръв в сравнение с Майкъл, все още се чувстваше слаба като новородено котенце.

Катрин взе писмата от скрина на Майкъл, за да препише адресите. Разгледа ги с вдигнати вежди. Дук Кандовър, ърл Стратмор, ърл Абърдиър. Все членове на висшата аристокрация. Вероятно това бяха другите паднали ангели. Майкъл ги познаваше от ученическите си години. Как ги наричаше? Рейф, Люсиен, Никълъс. Катрин им завидя, че са го познавали толкова години.

При следващото си събуждане Майкъл не видя Катрин. Вместо нея до леглото му седеше приятна на вид брюнетка, която плахо сложи ръка на рамото му. След миг на учудване той позна Елспет Маклеод, бавачката на семейство Моубри.

— Здравейте — прошепна със слаб глас той.

— Добро утро, полковник. Донесла съм ви овесена каша. Доктор Кинлок нареди при всяко събуждане да ви даваме по нещо за ядене.

— Овесена каша — повтори с отвращение Майкъл, но се подчини. И без това не можеше да яде нормална храна.

След като свърши, Елспет оправи леглото и му помогна да се настани удобно.

— Честно ви казвам, не мислех, че ще оживеете. Когато Катрин ви докара вкъщи, приличахте повече на мъртвец.

Майкъл смръщи чело.

— Катрин ли ме е докарала? Тя каза, че ме е намерил Кенет Уайлдинг.

— Да, но тя е била с него. Отиде във Ватерло да вземе капитан Моубри, но разбрала за вас и отишла с капитан Уайлдинг на бойното поле. — Момичето потрепери. — Аз нямаше да се справя.

Майкъл знаеше, че Катрин е безстрашна, но въпреки това се учуди.

— Значи й дължа повече, отколкото знаех.

— Прав сте — кимна Елспет. — Бяхте загубили много кръв и се намирахте на прага на смъртта. Тогава тя помоли доктор Кинлок да ви прелее от нейната кръв. Това помогна. Никога не бях виждала такава операция. Но подейства. Доктор Кинлок казва, че без преливането щяхте да си отидете.

Майкъл се обърка още повече.

— Как е могла да ми даде от своята кръв?

— Докторът съедини две гъши пера и свърза ръцете ви. — Елспет се надигна. — Вижте, той каза, че не бива да се напрягате. Затова ще ви оставя. При двама ранени в къщата има много работа.

След като вратата се затвори, Майкъл вдигна ръката си и се вгледа в едва видимите кръвоносни съдове, които пулсираха под кожата му. Кръвта на Катрин течеше във вените му! Чувството за интимност се засили до непоносимост. Света Катерина, наистина. Не само смела, но и скромна, най-добрата жена на света.

Сигурно беше готова да стори същото за всеки приятел. Знанието, че е споделил жизнените й сокове, го разтърси до дън душа. Докато живееше, тя щеше да бъде част от него и той от нея. Той затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Чувстваше се отвратително слаб.

Граф Стратмор прочете със смръщено чело писмото, което току-що бе получил и погледна към влезлия лакей.

— Лорд Абърдиър е тук, господарю. Поканих го в салона.

Люсиен се изправи и отиде да поздрави приятеля си. Типично за Никълъс, надарен с непогрешим цигански инстинкт. Беше изминал дългия път от Уелс, защото знаеше, че има проблеми. След като си стиснаха ръцете, Люсиен каза:

— Получих писмо от Брюксел, в което става дума за Майкъл. Приятелят ни е тежко ранен.

— Знам. С Клер четохме списъците на загиналите — отговори сериозно Никълъс. — От седмици се тревожа за Майкъл. Тъй като бях дяволски нервен, Клер ми каза да замина за Лондон, за да те разпитам.

Люсиен му подаде писмото.

— Писала го е някоя си мисис Мелбърн. Майкъл е бил на квартира в къщата й и сега тя се грижи за него. Очевидно има шанс да се възстанови.

Никълъс прочете набързо краткото писмо.

— Майкъл споменаваше Катрин Мелбърн почти във всяко писмо. Мъжът й е драгунски капитан. — Той подсвирна тихо и отново прочете писмото. — Майкъл е носел калейдоскопа, който ти му подари преди много години. Именно той е предотвратил проникването на куршума в корема му, което означава сигурна смърт.

— Наистина. Неведоми са пътищата божии.

— Слава но бога, че го е носил винаги със себе си. — Никълъс смръщи чело. — Ясно е, че му трябва много време, за да се възстанови. Ти познаваш света по-добре от мен, приятелю. Къде мога да намеря удобна яхта?

— Да не би да искаш…? — Люсиен вдигна вежди.

— Точно така. — Никълъс сгъна грижливо писмото на Катрин. — Клер вече ми даде заповед да го доведа. Ще отида в Белгия и ще взема Майкъл.

15

Тъмнокосата главица на Ейми надникна в стаята на Майкъл.

— Пристигна днешният вестник, полковник. Искате ли да ви почета?

— Бих се радвал да чуя новините.

Ейми влезе, седна до него и грижливо подреди полите си. Майкъл я наблюдаваше с усмивка. След завръщането на Ан и децата къщата беше много оживена. Чарлз си възвърна голяма част от предишната сила, а и слугите помагаха много.

За всички освен за Майкъл животът се нормализираше. Макар че болките понамаляха, той все още беше много слаб и това го подлудяваше. Бодрият доктор Кинлок го увери, че след такава загуба на кръв състоянието му е нормално, но това не го направи по-търпелив. Не искаше Катрин да го гледа в това жалко състояние. Фактът, че тя беше опитна милосърдна сестра, а не неговата любима, не допринасяше за укрепване на мъжката му гордост.

Но в положението му имаше и предимства: беше твърде слаб, за да изпитва желание. Вместо това копнееше за нея с цялата сила на сърцето си. Едва сега, когато страстта не функционираше, той разбра колко дълбоко е влюбен в Катрин.

Ейми прочете най-важните новини, като превеждаше от френски на английски. Майкъл знаеше много добре френски, но момиченцето беше получило строга заповед да не го напряга. А и той се наслаждаваше на компанията й. Ако някога имаше дъщеря, тя трябваше да бъде като Ейми.

— Ето още една интересна история. Разказват за френския армейски лекар барон Лари, онзи, дето измисли полските лазарети. Прусите го заловили при Ватерло. Маршал Блюхер искал да го екзекутират, но един немски хирург, който слушал лекциите му, помолил да го оставят жив. — Тя вдигна глава и очите й засвяткаха. — Отгатнете какво станало по-нататък!

— Надявам се, че Блюхер е променил решението си?

— Не само това. Оказало се, че единственият син на Блюхер бил сериозно ранен в битка със заблуден френски отряд и бил взет в плен. Именно Лари спасил живота му! Не е ли прекрасно? — Тя сведе глава към вестника. — Маршал Блюхер изпратил Лари обратно във Франция с почетна свита.

— Добре е направил — кимна Майкъл. — Светът се нуждае от лечители като него.

Ейми сгъна вестника и стана. В този миг влезе майка й.

— Време е за урока ви, миличка.

Ейми направи кисела физиономия, обърна се към болния и приклекна в грациозен реверанс.

— Ще се радвам да ви видя отново, полковник Кениън. До утре, нали?

— До утре, мадмоазел Мелбърн. Много ви благодаря, че ме почетохте с присъствието си.

Ейми се изчерви, поклони се още веднъж и напусна стаята. Катрин се обърна към него с добре изиграна строгост.

— Какво, за бога, прави Луи Ленивия на леглото ви?

— Спи. — Майкъл помилва кучето. — Какво друго да прави.

— Ами, хапва си. Понякога се чеше. Няма голям избор. — Катрин помилва меките кучешки уши. — Имате ли нещо против, ако поседя при вас? Донесла съм си ръкоделие. Това е най-спокойната стая в къщата.

— Винаги сте добре дошла, стига да понасяте търпеливо буйния ми темперамент.

— За мъж, който не търпи безделието, сте в учудващо добро настроение. — Тя седна и извади от торбичката си изящна бродерия. Сега имаше по-малко работа и често седеше с часове при него, заета с шиене или писане на писма. Това беше най-доброто лекарство.

— Нямам сили да капризнича — отвърна сухо той. — Най-голямото ми постижение през тази седмица е, че се научих да произнасям дълги изречения.

— Иън Кинлок каза, че се възстановявате отлично. — Тя го погледна строго. — Но не прибързвайте, защото ще се скараме.

— Не мога вечно да лежа тук като Луи Ленивия — отговори делово той. — Вие сте безкрайно търпелива, но сигурно искате да отидете при съпруга си в Париж. Там е много по-весело.

Катрин сведе поглед и направи няколко бода.

— Днес пристигна писмо от Колин. Съветва ме да остана в Брюксел, докато оздравеете, тъй като ви дължи живота си.

Майкъл стисна зъби.

— Всяка благотворителност има граници. Не мога да приема.

— Това няма нищо общо с благотворителността. — Тя избра нов цвят копринени конци. — След като прекарах такава чудна пролет в Брюксел, не бързам да се втурна към Париж. Освен това Чарлз напуска армията и се връща със семейството си в Лондон. Само бог знае кога ще се видим отново.

Майкъл пое дълбоко дъх. Радваше се, че няма да я загуби, и съжаляваше, че двамата не са още по-близки.

По коридора се чуха стъпки. Почука се и на прага застана Ан.

— Майкъл, чувствате ли се достатъчно силен да приемете посетител? Приятелят ви току-що пристига от Англия. — Тя отстъпи настрана, за да даде път на Никълъс.

— Велики боже! — прошепна смаяно Майкъл. — Да не би да сънувам?

— Нямаш този късмет. Ето, че те намерих. — Никълъс стисна ръцете му и здравото ръкостискане показа колко е развълнуван. — Клер ти изпраща сърдечни поздрави. Ако не беше бебето, и тя щеше да дойде.

Майкъл се опита да отговори, но не му хрумна нищо умно. Преглътна няколко пъти и прошепна с пресекващ глас:

— Катрин, представям ви граф Абърдиър, приятеля ми Никълъс.

Мъжът се обърна и я дари със сърдечна усмивка.

— Простете, не ви видях. Много се радвам да се запозная с легендарната Света Катерина.

Очевидната привързаност между Майкъл и приятеля му накара Катрин да се почувства самотна и изключена от малката им общност — съвсем не като светица.

— Удоволствието е изцяло мое. Как стигнахте толкова бързо до Брюксел?

— С добра яхта и добър капитан. — Никълъс погледна усмихнато приятеля си. — И двете благодарение на Рейф, който също ти изпраща поздрави, придружени с гневно обвинение, че си позволил да те прострелят.

Майкъл направи опит да се усмихне.

— Доколкото познавам Рейф, укорът е на първо място.

— Да, но аз съм твърде тактичен, за да го призная. — Абърдиър извади от джоба на палтото си блестяща сребърна тръбичка. — Люсиен ти я изпраща в замяна на старата.

— Дали ще ми донесе същия късмет?

— Гаранция. — Никълъс му подаде калейдоскопа. Майкъл го поднесе към очите си и бавно го завъртя.

— Тази версия е малко по-голяма от другата и още по-прекрасна. Катрин, вие не сте виждали оригинала, преди да бъде унищожен, нали? Погледнете.

Тя взе тръбичката и я насочи към прозореца. Видя ярко оцветени звезди, които се движеха, и извика възхитено.

— Прекрасен е.

Шарката се промени отново и Катрин видя късчета от небесна дъга. Въздъхна, остави тръбичката и се обърна към Никълъс:

— Много се радвам, че дойдохте да ни видите. Вероятно сте на път към Париж?

Абърдиър поклати глава.

— Не, дойдох да си взема Майкъл. Възнамерявам да го отведа в Уелс, разбира се, ако е в състояние да пътува.

Катрин потисна с мъка смешния порив да му извика, че Майкъл е неин и тя няма да го пусне, и отговори:

— Само лекарят може да реши, но дори за здрав човек пътуването е дълго и уморително.

— Ще го откарам до брега с най-удобната карета — обясни Никълъс. — Яхтата ще се движи бавно и няма да навлиза в открито море. Ще заобиколим острова и ще хвърлим котва в пристанището на Пенрейт, което е само на няколко мили от дома ми. Надявам се, че пътуването по море ще е по-безболезнено. Доведох и милосърдна сестра, избрана лично от съпругата на Люсиен. Тя ще се грижи за него през цялото време.

— Да си ида у дома… — Майкъл затвори очи. — Би било чудесно.

— Ще го направим. — Никълъс огледа замислено приятеля си.

— Май е време да се махна оттук. Уморявам те.

Майкъл отвори очи и този път те бяха блестящо зелени.

— О, не. Караш ме да се чувствам още по-безполезен.

— Знам, но ако не те оставя да почиваш, мисис Мелбърн ще ми откъсне главата. — Никълъс стисна ръката му. — Ще дойда пак.

Катрин излезе от стаята, следвана от граф Абърдиър. Веднага щом излязоха в коридора, мъжът пое дълбоко дъх и притисна челото си. Катрин попита загрижено:

— Зле ли ви е, милорд?

— Моля ви, наричайте ме Никълъс. — Той отпусна ръка и тя се изуми от мъката в очите му. — Знаехме, че е тежко ранен — затова дойдох. Въпреки това беше страшен шок да го видя в това състояние. Майкъл беше силен, едър мъж. А сега е свалил поне десет килограма и прилича на призрак. Едва сега разбрах, че за малко не сме го затрили.

— Майкъл е щастлив, че има такива приятели — промълви Катрин и заслиза по стълбата. — Положили сте много усилия да дойдете чак дотук.

— Майкъл е част от семейството. Живее от другата страна на долината, точно срещу нас. Кръстник е на сина ми. — Никълъс зарови пръсти в гъстата си коса. — Приятели сме от училище. Аз съм наполовина циганин, а това не е най-добрият произход за снобско място като Итън. Майкъл беше първият, който пожела да ми стане приятел. Никога няма да го забравя. — Той погледна пронизващо Катрин. — Обещавам да се грижа за него, мисис Мелбърн.

Катрин се смути още повече. Този човек беше много проницателен.

— Наричайте ме Катрин — помоли тя и когато влязоха в салона, попита: — Имате ли квартира?

— Още не. Дойдох направо тук. — Никълъс махна небрежно. — Тъй като повечето англичани са в Париж, лесно ще намеря стая в хотел.

— Можете да останете тук. Стаята срещу тази на Майкъл е свободна. Имаме място и за трима или четирима слуги.

— Благодаря ви за любезността — Той я дари с уморена усмивка. Катрин му се усмихна в отговор. Нищо, че сърцето й беше натежало от болка. Макар да знаеше, че ще загуби Майкъл, тя не очакваше, че ще стане толкова скоро.

Само след два дни Никълъс беше уредил всичко за пътуването до Уелс. Майкъл не се изненада. Познаваше Никълъс вече двадесет и пет години и знаеше какъв остър ум се крие зад небрежния му чар.

В деня на тръгването Майкъл вече можеше да седи, макар че това му причиняваше болки. Докато чакаха идването на каретата, той подръпваше нервно палтото си.

— Чувам шум. Сигурно семейство Моубри се готви да отпътува?

Никълъс погледна през прозореца.

— Това беше колата за багаж. Каретата се забави, защото трябваше да хванат едно лудо куче на име Кланси. Ан Моубри изглежда доста изтощена и напълно я разбирам. Ето, Чарлз пусна в ход авторитета си на офицер и джентълмен и заповяда на животното да се качи в каретата. Най-после тръгнаха.

— Не е нужно много време да се разтури един дом. — Майкъл очакваше появата на Катрин. Щяха да си кажат сбогом завинаги. Щеше да му бъде по-лесно, ако тя не дойдеше, но самата мисъл, че няма да я види още веднъж, го караше да потреперва. Може би тя щеше да се сбогува с него пред всички, когато го изнесяха на носилка на двора. Тази мисъл беше още по-омразна. — В продължение на месеци това беше истинският ми дом…

— Благодарение на Ан и Катрин, знам. Прекрасни са, и двете. — Никълъс погледна остро приятеля си. — Особено Катрин.

Майкъл се зарадва, че още от детските години се бе научил да крие чувствата си.

— Тези две жени правят чест на женската половина от човешката раса. Ще ми липсват, и те, и децата. Ще ми липсва дори Луи Ленивия, най-мързеливото куче на божия свят.

Никълъс избухна в смях.

— Каретата, която наех, ще пристигне скоро, за да ни отведе на брега. Готов ли си?

— Доколкото е възможно. — Майкъл въздъхна. — Надявах се да изляза оттук на собствените си крака, но мечтата ми не се осъществи.

— Всичко с времето си. Говорих с доктор Кинлок, преди да замине за Лондон, и разбрах, че само след няколко месеца ще си напълно възстановен, а тялото ти ще остане украсено с великолепни нови белези.

— Да, но той ми каза, че през следващите месеци трябва да лежа и да безделнича. — Майкъл забарабани с пръсти по одеялото. — Търпението никога не ми е било присъщо.

— Знам, но сега не бива да мислиш за това — упрекна го Никълъс. — Ако прекалиш, ще заповядам да те вържат за леглото.

Майкъл се усмихна, защото знаеше, че приятелят му не се шегува. Все едно искаше ли или не, щеше да си наложи да почива Тихо чукане по вратата възвести появата на Катрин.

— Никълъс, каретата пристигна.

Граф Абърдиър погледна строго ранения.

— Отивам да се погрижа за багажа.

Винаги тактичен, помисли си развеселено Майкъл и го проследи с поглед.

Косата на Катрин беше вчесана строго назад и подчертаваше тясното лице. Скулите й бяха изпъкнали много по-силно, отколкото когато се запознаха. И тя беше загубила много килограми, главно заради грижите, които й беше създал.

— Мразя сбогуванията, но мисля, че са необходими — промълви тя, без да го поглежда.

— Те ни дават да разберем, че нещо е свършило — кимна той. — Кога ще потеглите за Париж?

— Утре. Тази вечер къщата ще бъде ужасно празна. — Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. — Странно, колко добри приятели станахме за толкова кратко време. Съдбата ни събра случайно, а после…

Наистина ли мислеше така за сложните, неопределими чувства помежду им?

— Иска ми се да вярвам, че при всички обстоятелства щяхме да станем приятели.

— Сигурна съм в това. — Вената на шията й пулсираше. — Исках само да кажа, че ако не беше войната, нямаше да се срещнем. Тъй като напускате армията, надали ще се видим отново.

Майкъл се принуди да признае, че тя е права, и изпита непоносима болка.

— Ако решите да посетите Уелс, ще бъдете добре дошли в Брин Мейнър. Клер, жената на Никълъс, ще се радва да ви види.

— Никълъс е прекрасен — прошепна с усмивка тя. — В състояние е да накара рибите да излязат от морето. Каква е жена му?

— Тя стои твърдо на земята. Преди да се оженят, беше селска учителка. Твърди, че няма нищо по-прекрасно от това да преподаваш на тридесет деца, за да събереш жизнен опит. — Той бъбреше непринудено, докато цялото му внимание беше съсредоточено върху гъвкавата фигура, облечена в проста сива рокля. Макар че не изпитваше страст, знаеше, че споменът за очарователните й форми ще го преследва в безсънните нощи.

Преди да си отиде, трябваше да каже още нещо.

— Едно просто «благодаря» ми се струва неподходящо, след като няколко пъти спасихте живота ми. Аз съм ви дълбоко задължен, Катрин.

— Но вие спасихте Колин и Чарлз.

— Дадох му коня си и това е всичко. Изобщо не мога да го сравня с онова, което вие сторихте за мен — възрази сухо той.

— Всички жени стават милосърдни сестри, когато е нужно — прошепна смутено тя.

— Наистина ли? — Майкъл й протегна ръка. Тя пристъпи към него и я улови. Той вдигна ръкава й и разкри малкия, не напълно зараснал белег в свивката на лакътя. — Това не може да се нарече нормална грижа, нали? Елспет ми каза всичко. Защо не ми признахте какво сте направили?

Катрин изкриви лице.

— Срамувах се от дързостта си. Макар че кръвопреливането помогна, можех и да ви убия.

— Вместо това спасихте живота ми — заключи спокойно той. — Дадохте ми кръвта си. Никога няма да получа по-скъпоценен подарък.

— Направих го от егоизъм. — Сините очи се напълниха със сълзи и станаха още по-огромни. — Не обичам пациентите ми да умират. Това намалява славата ми на светица.

Майкъл стисна ръката й.

— Ако някога се нуждаете от помощ, елате при мен, Катрин, моля ви. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Тя отмести поглед.

— Благодаря ви. Ще го запомня.

Майкъл вдигна ръката й и целуна треперещите пръсти.

— Направете го.

— Желая ви всичко добро, Майкъл. Много се радвам, че ви срещнах. — Тя докосна бузата му с неземна лекота, обърна се и почти избяга от стаята. Майкъл за последен път се наслади на грациозните й движения.

Искаше да я повика, да я вземе в обятията си, за да не я пусне никога вече. Искаше да я помоли да напусне съпруга си и да живее с него, без да се интересува от последствията. За да го предотврати, стисна зъбите си толкова силно, че те заскърцаха.

Може би щеше да я помоли да стане негова, ако веднъж вече не беше настоял пред друга жена да стори същото. Запасът от лудости, които можеше да извърши в живота си, беше изчерпан.

Вратата се затвори зад нея. Докато се вслушваше в заглъхващите й стъпки, Майкъл усети как дробовете му се свиват. Идеше астматичен пристъп. Огнени окови стегнаха дишането му, първите пориви на страх се вкопчиха в мускулите му.

Той се отпусна назад и си заповяда да вдишва и издишва бавно и съзнателно. Вдишване, издишване, отново и отново, докато се успокои. Пламтящият натиск и страхът изчезнаха.

Изтощен до смърт, Майкъл се вгледа в тавана. Отдавна не беше имал астматичен пристъп. Всъщност след смъртта на Каролайн.

Той затвори очи. Беше постъпил правилно. Един ден щеше да се гордее със себе си, но сега изпитваше само мъка.

Катрин беше най-прекрасната жена в живота му. Но се надяваше да не я види никога вече.