Афродита — Антични нрави

Предговор

Ученият Продикос Цеоски, който се славеше към края на V век преди нашата ера, е автор на знаменития нравоучителен разказ, препоръчан от св. Василия Велики за християнските размишления: „Херкулес между добродетелта и сладострастието“. Ние знаем, че Херкулсс избра първото и това го направи способен да извърши няколко велики престъпления срещу Кошутите, Амазонките, Златните ябълки и Исполините.

Ако Продикос беше се спрял на това, той би написал само някаква басня с твърде плитък символизъм; но той беше добър философ и в неговата сбирка — разкази „Часовете“, разделена на три части, се представяха моралните истини под ония различни образи, под които те се явяват на хората през трите различни възрасти на живота. На малките деца той любезно посочваше за пример строгия избор на Херкулес; на младите хора той, разбира се, препоръчаше сластния избор на Парис; и струва ми се, на зрелите мъже той казваше почти следното:

— Като се скиташе веднъж по лов в полите на Делфийските планини, Одисеус срещна на пътя си две девойки, хванати ръка за ръка. Едната беше с теменужени коси, с прозирни очи и строго свити устни; тя му каза: „аз съм Аретус“. Другата беше с тънки ресници, деликатни ръце и нежни гърди; тя му каза: „аз съм Трифея“. И изведнъж и двете подзеха: „избери една от нас“. Ала хитроумният Одисеус мъдро отговори: „Нима аз мога да избера? Вие сте неразделни. Очите, пред които сте минали една без друга, са видели само суетна сянка. Както искрената добродетел не се лишава от вечните радости, които й дава сладострастието, тъй и нежността не би била добре без известно величие на духа. Аз ще тръгна и след двете“.

Веднага щом свърши, двете видения се сляха и Одисеус разбра, че е говорил на великата богиня Афродита.

Жената, която заема първо място в тоя роман, е една антична куртизанка; но нека четецът бъде спокоен: тя ще си остане такава докрай.

Тя не ще бъде любена нито от светец, нито от пророк, нито от Бог. Това се счита за оригиналност в съвременната литература.

Куртизанка — тя ще си бъде такава с искреността, ревността, а също и с гордостта на човешко същество, което е с призвание и заема в обществото свободно избрано място; тя ще има амбицията да се издигне на най-голямата висота; тя не ще и да помисля даже, че животът й се нуждае от извинение и прикритост; това трябва да бъде обяснено.

До ден-днешен писателите, като са се обръщали към публика, по-неподготвена и от невръстните девойки и младите гимназисти, са употребявали една твърде мъчна хитрина, лицемерството на която ми е противно: „Рисувал съм сладострастието такова, каквото е, казват те, за да изпъкне добродетелта“. Аз се отказвам да повтарям тоя анахронизъм в началото на един роман, чиято интрига се развива в Александрия.

Любовта, с всичките нейни последствия, беше за гърците най-добродетелното и най-обилното по величавости чувство. Те никога не свързваха с любовта идеите за нецеломъдрието и за неприличието, които израилската традиция внесе помежду нас чрез християнската доктрина.

Херодот (I, 10) много ясно ни говори: „У някои варварски народи се счита за позорно да ходи човек гол“. Когато гърците или латините искаха да укорят някого, който посещава леките жени, наричаха го μοτχος или moechus, което ще рече прелюбодеец. Мъж и жена, които, без да имат задължения другаде, се съчетаваха, считаха се за никому невредящи и биваха оставяни на свобода.

Видно е, че животът на древните не би могъл да се обсъжда според идеите, които ни идат днес от Женева.

За себе си ще кажа, че съм написал тая книга с такава простота, каквато един атинянин би вложил при изреждането на същите събития. Желая да бъде четена в същия дух.

Преценката на древните гърци, според днес установените идеи, при липсата на един поне точен превод на техните най-велики писатели, не би трябвало да се оставя в ръцете на гимназисти от втори курс. Ако г. Муне-Сюли играеше ролята на Едип без съкращения, полицията би забранила представлението. Ако г. Леконт дьо Лил не беше благоразумно прочистил Теокрит, неговият превод би бил конфискуван още при пущането му за продан. Считат Аристофан за изключителен, а ние притежаваме важни откъслеци от хиляда и четиристотин комедии, произведения на сто и тридесет и двама гръцки поети, от които някои, като Алексис, Филетер, Стратис, Евбул, Кратинос, са ни оставили дивни стихове и никой още не е посмял да преведе този сбор от нецеломъдрени и величави произведения.

За да защитят гръцките нрави, винаги привеждат учението на неколцина философи, които са порицавали половите удоволствия. Тук има смесване. Тия редки моралисти отхвърляха прекаленостите във всички чувства, и за тях нямаше разлика между разврата на леглото и разврата на трапезата. Тоя, който безнаказано си поръчва днес обед за шест наполеона в някой парижки ресторант, щеше да бъде за тях пак греховен, и то не по-малко, от оня, които би си устроил сред улицата интимна любовна среща, за което би бил наказан от днес действащите закони на една година затвор. Пък и древното общество гледаше въобще на тия строги философи като на луди и опасни хора: осмиваха ги на всяка сцена; биеха ги по улиците: тираните ги вземаха за разсмивачи в дворците си, а свободните граждани ги осъждаха на изгнание, ако ги не счетяха достойни да понесат върховното наказание.

Прочее, модерните възпитатели от Ренесанса до ден-днешен съзнателно измамнически са представяли античния морал като вдъхновител на тесногръдите им добродетели. Ако тоя морал е бил велик, ако заслужава да бъде взет за образец и за ръководител в живота, то е затова, защото при него най-добре се различава справедливото от несправедливото, според критерия на красотата, възвестява се правото на всеки човек да дири личното си щастие в границите, в които е затворен от подобното право на другите, и се заявява, че под слънцето няма нищо по-свято от плътската любов и нищо по-красиво от човешкото тяло.

Такъв беше моралът на народа, който съзида Акропола и ако аз добавя, че всички великани на духа са имали същия морал, то ще бъде само да покажа ценността на едно общо място, защото е предоказано, че висшите умове на артистите, писателите, военачалниците и държавниците никога не са считали за непозволена величавата си търпимост. Аристотел влиза в живота, като разсипва наследството си по блудни жени; Сафо е дала името си на един особен порок; Цезар е moechus calvus; но ние не виждаме нито Расин да се пази от артистките в театъра, нито Наполеон да се въздържа. Романите на Мирабо, гръцките стихове на Шение, писмата на Дидро, дребните съчинения на Монтескьо се равняват по смелост даже на самите произведения на Катул. А най-строгият, най-безгреховният, най-кроткият от всички френски писатели Бюфон, знаете ли каква максима дава на вплетените в някоя сантиментална интрига: „Любов, защо ти си щастие за всички животни, а нещастие за човека? — Защото в тая страст само плътското е добро, а духовното няма никаква цена.“

Защо това е тъй и как пред разстроя на античните идеи великата гръцка чувственост е останала като лъч върху най-извисените чела?

Защото чувствеността е тайнственото, но необходимо и творческо условие за умственото развитие. Ония, които не са изпитали до крайност, било за да ги възлюбят, било за да ги прокълнат, поривите на плътта, са неспособни да разберат просторността на поривите на духа. Както душевната красота озарява лицето, тъй и само телесната назрялост оплодява мозъка. Най-добрата хула, която Делакрюя да отправи безсъзнателно към хората, е същата оная, която той хвърли срещу присмехулниците на Рубенс и отрицателите на Енгр — ужасната дума: евнуси!

Нещо повече: изглежда, че геният на народите, както и тоя на отделните личности, трябва да бъде преди всичко чувствен. Всички градове, които са владели света, Вавилон, Александрия, Рим, Венеция, Париж, са били по общ закон, толкова по-безчинни, колкото са били по-могъщи, като че развратеността им е била необходима за техния блясък. Градовете, в които законодателите са поисквали да насадят изкуствени тесни и неплодоносни добродетели, още от първия ден са се виждали осъдени на пълна погибел. Тъй стана с Лакедемон, който, разположен между ония места, дето човешкият дух е направил най-удивителните свои полети, между Коринт и Александрия, между Сиракуза и Милет, не ни е оставил нито поет, нито художник, нито философ, нито историк, нито учен, а само популярната слава на един вид Бобийо1, който се уби с триста души в една планинска клисура, без даже да успее да победи. И затова днес, след две хиляди години, като измерваме бездната на спартанската добродетел, ние можем, според увещанието на Ренан, „да прокълнем земята, дето е било владичеството на тия мрачни заблуди, и да я обругаем, защото то вече не съществува.“

Ще се върнат ли някога ефеските и сиренски дни? Уви! — модерният свят изнемогва под нахлуващата грозота. Цивилизациите възлизат към север, потъват в мъглата, в студа, в калта. Какъв мрак! — хора, облечени в черно, бродят из заразените улици. За какво мислят те? — не се знае вече; а нашите двайсет и пет години треперят, изгнани сред старци.

Нека поне бъде позволено на ония, които ще жалят навсегда, че не са познали тая опиянена младост на земята, която ние наричаме древен живот, нека им бъде позволено да се вживеят чрез една пищна илюзия в ония времена, когато човешката голота, най-съвършената форма, която ние можем да схващаме, даже да боготворим, защото я считаме за образ божий, можеше да се разбули под чертите на някоя свещена куртизанка, пред двадесетте хиляди поклонника, които покриваха Елевзийските крайбрежия; дето най-чувствената, божествената любов, от която сме родени, беше без петна, без свян, без грях; нека им бъде позволено да забравят осемнадесет варварски, лицемерни и грозни столетия, да възлязат от локвата към извора, благочестиво да се възвърнат към първородната красота, да съзидат отново Великия Храм под звуците на вълшебните флейти и да поднесат с възторг пред светилището на истинската вяра своите сърца, винаги увличани от безсмъртната Афродита.

Пиер Луис