Афродита — Антични нрави

I. Хризис

Легнала по гърди, с издадени напред лакти, раздвоила бедра и подпряла едната си буза на ръка, тя правеше малки, симетрично наредени бодки на зелената ленена възглавница с една златна игла.

Откакто беше се пробудила, два часа след пладнята, уморена от продължителен сън, тя лежеше самичка на разхвърляното легло, покрита само от широката вълна на своята коса.

Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри. Младата жена беше обвита в това скъпоценно руно, чиито тъмночервени отблясъци бяха почти металически; затова куртизанките в Александрия бяха я назвали Хризис.

То не беше нито лъскавата коса на придворните сирийки, нито обагрената на азиатките, нито тъмната и черна коса на египетските дъщери. То беше косата на жена от арийската раса, на галилеянка, родена отвъд пясъците.

Хризис. Тя обичаше това име. Младежите, които я виждаха, я наричаха Хризея, подобна на Афродита, в стихотворенията, които оставяха сутрин заедно с розови венци пред нейната врата. Тя не вярваше в Афродита, но обичаше да я сравняват с богинята и понявга отиваше в нейния храм, за да й поднесе, като на приятелка, благоухания и сини воали.

Тя беше родена край Генисаретското езеро, в сенчеста и слънчева страна, обраснала с розови лаври. Майка й причакваше вечер пътниците и търговците на пътя за Йерусалим и им се отдаваше в тревата сред полската тишина. Тя беше жена, обичана много в Галилея. Жреците не отвръщаха лица от вратата й, защото беше добродетелна и благочестива: тя винаги си заплащаше жертвените агнета. Благоволението на Всевечния се простираше над нейния дом. А когато тя забременя, понеже нейната напълнялост беше нещо позорно (защото тя нямаше съпруг), един мъж, прочут по своя пророчески дар, каза, че тя ще роди момиче, което един ден ще носи на шията си „богатството и вярата народни.“ Майката не проумя добре като как ще стане това, но тя нарече детето Сара, което на еврейски значи царкиня. Това направи да млъкнат злословията.

Хризис не беше узнала това, защото прорицателят беше казал на майка й колко е гибелно да се открива прорицанието на оня, за когото се отнася то. Тя не знаеше нищо за бъдещето си. И затова често мислеше за него.

Тя едва си спомняше своето детинство и не обичаше да говори за него. В паметта й най-ясно бяха останали страхът и мъката, които й причиняваше тягостният надзор на майката; когато трябваше да излезе на пътя, тя я затваряше сама в стаята за през дълги, дълги часове. Хризис си спомняше също и кръглия прозорец, през който гледаше водите на езерото, синкавите поля, бистрото небе и лекия въздух на Галилеевата земя. Къщата беше обкръжена от розовоцветен лен и тамарини. Бодливите капарови храсти дигаха тук-там зелените си глави над нежната мъглявина на житата. В един лъчист поток, дето под цъфналите край брега лаврови храсти се намираха червени охлювни черупки, се къпеха малки момичета. Имаше цветя по водите, цветя по цялата лъка и големи кринове из планината.

Тя беше на дванайсет години, когато се измъкна из къщи, за да последва една група млади конници, които отиваха в Тир да продават слонова кост; настигна ги близо до една щерна. Конете им бяха с дълги опашки с пъстри пискюли по тях. Тя ясно си опомняше как те я повдигнаха и качиха, побледняла от радост, на един от своите коне и как повтор се спряха през нощта, една нощ, тъй светла, че не се виждаше нито една звезда.

Влизането в Тир тя също не беше забравила. Седнала връз кошниците на един товарен кон, начело на кервана, тя се държеше с ръка за гривата и гордо провисваше голите си пищяли, за да покаже на жените в града, че има кръв надлъж по нозете си. Същата вечер заминаваха за Египет. И тя последва продавачите на слонова кост чак до александрийското тържище.

И там, в Александрия, в една малка бяла къщица, с тераса и ниски стълбове, бяха я оставили след два месеца път, с едно бронзово огледало, една постилка, нови възглавници и една хубава робиня индуска, която знаеше да вчесва и заплита косите на куртизанките. Едни от конниците бяха я посетили вечерта преди тръгването, а други — на утрото.

Понеже тя живееше в най-крайния, източен квартал, който младите гърци от Брушион презрително отбягваха да посещават, тя дълго време опознава, като майка си, само пътници и търговци. Тя не виждаше повтор своите временни любовници; тя умееше да им се понравва и да ги напуща бързо, преди да ги обикне. И все пак не у едного бе пробуждала ненаситна страст. Господари на кервани бяха продавали на безценица стоките си, за да останат при нея и да се разорят в няколко нощи. С техните богатства тя беше си накупила скъпоценни накити, възглавници за легло, редки благоухания, цветни ризи и четири робини.

Тя беше почнала да разбира много чужди езици и знаеше приказките на всички народи. Асирийките бяха й разказали за любовта на Дузи и Ищар; финикийките — за любовта на Ашорет и Адони. Гръцки девойки из островите бяха й разказали легендата за Ифис, и открили странни начини на милуване, които изначало бяха я смаяли, но отпосле тъй очаровали, че тя не можеше да мине ден без тях. Тя знаеше и любовните прегръщания на Аталант и как, по неин пример, девствените още флейтистки изтощават и най-крепките мъже. Най-сетне, нейната робиня индуска, търпеливо, в продължение на седем години, беше й откривала до най-последните тънкости сложното и сластно изкуство на куртизанките на Фалиботра.

Защото любовта е изкуство, подобно на музиката. Тя поражда чувства от същия вид, също тъй изтънчени, тъй трепетни, понявга, може би, и по напрегнати; и Хризис, която познаваше всичките тънкости на това изкуство, с право се считаше за по-велика артистка от самата Фланго, която при това беше музикантка в храма.

Седем години тя живя така, без да мечтае за по-щастлив и по-друг живот. Ала малко преди своята двадесета година, когато от млада девойка тя стана жена и видя протегната под гърдите си първата чаровна гънка на зрелостта, у нея бликнаха пожелания.

И един ден, когато се пробуди два часа след пладне, уморена от продължителен сън, тя се обърна по гърди на леглото си, раздвои бедра, подпря едната си буза на ръка и е дълга златна игла направи на зелената си ленена възглавница няколко малки, симетрично изредени бодки.

Тя мислеше дълбоко.

Изначало тя проби пет малки точки, от които четирите образуваха квадрат, а другата беше в средата. След това с още четири точки описа по-голям квадрат, след това се опита да опише кръг… Но то беше малко по-мъчно. Тогава тя заби иглата напосоки и извика:

— Джала! Джала!

Джала беше нейната робиня индуска. Името й беше Джалаташчандрачапала, което ще рече: „Подвижна-като-лунния-образ-отразен-във-водата“. Но Хризис беше твърде ленива, за да може да изговаря цялото й име.

— Джала, кой идва вчера?

— Нима ти не знаеш?

— Не, не съм го гледала. Как ти се видя той? Струва ми че, съм спала през всичкото време; бях уморена. За нищо вече си не спомням. По кое време си излезе той? Рано сутринта ли?

— По изгрев-слънце, той каза…

— Какво остави? Много ли е? Не, не ми казвай. Все ми е едно. Какво каза той? Никой ли не е идвал след него? Ще дойде ли пак? Дай ми гривните.

Робинята донесе една малка кутийка, в която бяха гривните, но Хризис нито я погледна и като протегна ръка нагоре, доколкото можа, каза:

— Ах, Джала, ах, Джала!… Аз бих искала необикновени приключения.

— Всичко е необикновено — каза Джала — или пък нищо не е. Дните си приличат.

— Не, не. Другож не е било така. Във всички страни на света боговете са слизали на земята и са залюбвали смъртни жени. Ах, на кое легло трябва да се чакат, в кои гори да се дирят ония, които са малко по-други от мъжете? С кои молитви трябва да се призовават ония, които ще ми открият нещо незнайно или ще ме направят всичко да забравя? А ако боговете не искат вече да слизат, ако са мъртви или престарели, Джала, нима аз ще умра като другите, без да срещна нявга мъж, който да внесе в живота ми трагични събития?

И тя се обърна възнак и сключи ръце.

— Ако някой би ме любил до обожаване, с каква радост бих му причинявала смъртни страдания! Тия, които идват при мене, не са достойни да плачат. А освен това, грешката е и у мене — как биха ме любили, когато самата аз ги викам?

— Кои гривни днес?

— Ще туря всичките. Но остави ме сама. Аз нямам нужда от никого. Иди на стълбата при входа и ако дойде някой, кажи му, че съм със своя любовник, един черен роб, комуто плащам. Върви.

— Няма ли да излизаш?

— Да. Ще изляза сама. Сама ще се облека. Няма да излизам. Върви. Върви.

Тя отпусна единия си крак на килима и се протегна да стане. Джала тихо беше излязла.

Тя премина с бавни стъпки през стаята, скръстила ръце над глава, опита от сластната приятност, която изпитваше при допирането на нозете си о плочите, дето потта се смръзваше. След това тя влезе в банята.

За нея беше една наслада да се оглежда във водата. Отражението й приличаше на голяма бисерна мида, отворена на скала. Гънките на кожата й се изгубваха и тя ставаше гладка и съвършена; линиите на нозете й се удължаваха в синя светлина. Снагата й ставаше по-гъвкава — тя не можеше да разпознае ръцете си. Нейното тяло беше крайно лесноподвижно; тя се издигаше на двата си палеца на нозете, плуваше малко и разнежено се отпускаше на мрамора, под една лека вълна, която кротко я удряше по брадата. Водата проникваше в ушите й с дразнителността на целувка.

През време на къпането Хризис почваше да се самообожава. Всички части на тялото й една по друга будеха у нея нежно удивление и желание за ласка. Тя си играеше по хиляди начини с косата и гърдите си. Понявга даже тя по-силно се отдаваше на своите неизчерпаеми пожелания, и никое място не беше толкова удобно за тоя бавен и придирчиво изнежен отдих.

Денят се свършваше; тя се изправи в купела, излезе из водата и тръгна към изхода. Следите от нейните стъпки блестяха по каменните плочи. Политайки като изтощена, тя отвори вратата широко, спря се, сложила ръце връз ключалката, след това влезе в стаята си и изправена и мокра, каза на робинята:

— Избърши ме.

Малабарезката взе в ръка една плоска гъба и я прокара по меката златна коса, напоена с вода, която се струеше отзад; тя я изсуши, разроши я, нежно я раздвижи и като натопи гъбата в един съд с масло, погали с нея господарката си по цялото тяло, а след това я изтупа с къс груб сукнен плат, от което омекналата кожа заруменя.

Хризис потъна, потръпвайки, в хлада на едно мраморно седалище и прошепна:

— Вчеши ме.

Под хоризонталните вечерни лъчи влажната още и натегнала коса блестеше като порой, огрян от слънцето. Робинята я обхвана с ръка и я изви. Тя я засука като дебела метална змия, която пробождаха като стрели правите златни игли, и нави около нея тясна зелена лента, кръстосана три пъти, за да се усилят чрез коприната отблясъците на косата. Хризис държеше далече пред себе си огледало от излъскана мед. Тя разсеяно гледаше как мургавите ръце на робинята се движат из гъстата й коса, окръгляват снопчетата, забождат игли и ваят прическата й като ритон от жилава глина. Като свърши това, Джала коленичи пред господарката си и ниско острига венерините й хълмчета, за да има младата девойка пред очите на своите любовници напълно изгледа на статуя.

Хризис стана по-сериозна и каза с нисък глас:

— Изпиши ме.

В една малка кутийка от розово дърво, правена на остров Диоскорид, имаше най-разноцветни мазилки. Робинята взе малко гъста черна каша с една малка четка от камилски косми и намаза дългите и извити клепки, за да изглеждат очите по-сиви. Две смели резки с молив удължиха и смекчиха очите. Синкава пудра посини клепките. Две петна от ярък киноваров цвят отбележиха слезните ъгли. За да се запази багрилото, трябваше да се намажат лицето и гърдите с прясна мас от восък и дървено масло. Джала натопи едно меко перце в оловно белило и намаза с него белите жили надлъж по ръцете и по шията; тя накървави устните и връхчетата на гърдите с една малка четка, топната в карминов разтвор. Тя сложи с пръсти върху бузите на Хризис лек облак от червена пудра, а след това очерта трите дълбоки гънки на кръста и отбележи движещите се от време на време две трапчинки на овалния й задник. Най-после с късче цветен восък тя леко обагри лактите и оживи десетте нокти на ръцете. Тоалетът беше свършен.

Тогава Хризис се усмихна и каза на индуската:

— Пей ми.

Тя седеше превита напред в мраморното си кресло. Забодените в косата игли пръскаха златни лъчи зад лицето й. Ръцете й, сложени на шията, образуваха с десетте обагрени пръсти червена огърлица между раменете й, а нозете й бяха прибрани връз камъка.

Седнала с кръстосани нозе до стената, Джала си припомни индийските любовни песни:

— Хризис…

Тя пееше с едностаен глас.

— Хризис, твоята коса е като рояк пчели, накацали по дървесен клон. Топлият южняк прониква в нея, понесъл росата на любовните борби и влажното благоухание на нощните цветя.

Младата девойка пререди робинята и запя с по-сладък и проточен глас:

— Моята коса е безбрежна река в равнина, и в нея гасне пламенната вечер.

— Твоите очи са неподвижни сини лилии без стъбла, цъфнали над водата.

— Моите очи, засенени от ресниците, са две дълбоки езера, засенени от черни вейки.

— Твоите устни са два нежни цвята, поръсени с кръвта на кошута.

— Моите устни са краищата на пламенна рана.

— Твоят език е ханджара, пробил раната на устата ти.

— В моя език са вбити скъпоценни камъни. Той е червен от отражението на устните ми.

— Твоите ръце са овални като две оръжия от слонова кост, а мишниците ти са две уста.

— Моите ръце са като две удължени кринови стъбла, и пръстите ми, в края на всяко от тях, приличат на пет листчета от кринова коронка.

— Твоите бедра са два хобота на два бели слона, а стъпалата ти са като два червени цвята на техните краища.

— Моите стъпала са два листа на воден ненюфар: бедрата ми са две пъпки на нецъфнал ненюфар.

— Твоите гърди са два сребърни щита, върховете на които са потопени в кръв.

— Моите гърди са луната и лунното отражение във водата.

— Твоят пъп е дълбок извор в пустиня, постлана с розов пясък, а лоното ти е младо сърне, легнало в скутите на майка си.

— Моят пъп е овален бисер връз обърнат бокал, а лоното ми е ясният сърп на Феба, под горските вейки.

Настана тишина, робинята дигна ръце и се наведе напред.

Куртизанката продължи:

— Тя е като пурпурен цвят, изпълнен с мед и аромат. Тя е като морска хидра, жива и нежна, разтворена през нощта. Тя е влажната пещера, винаги топлото леговище. Прибежището, в което отпочива мъжът, уморен от своя път към смъртта.

Робинята прошепна тихо:

— Тя е ужасна. Тя е лицето на Медуза.

Хризис сложи единия си крак върху главата на робинята и трепетна продума:

— Джала…

Нощта бавно беше дошла, но луната тъй силно светеше, че цялата стая плуваше в синя светлина.

Хризис гледаше голото си тяло. Отраженията по него бяха неподвижни, а сенките, които хвърляше то — много черни.

Тя внезапно стана.

— Джала, престани, какво правим ние? Навън е нощ, а аз не съм излязла още. На Хептастада сега има само спящи матроси. Кажи ми, Джала, хубава ли съм? Кажи ми, Джала, по-хубава ли съм от всеки друг път през тая нощ? Нали аз съм най-хубавата от жените в Александрия? Нали ще ме последва, като псе, оня, върху когото би паднал полегатият поглед на очите ми. Нали бих могла, по прищевка само, да превърна в роб оня, който би ми се харесал, да очаквам от първия, който би дошъл при мене, най-покорна прислуга? Облечи ме, Джала!

Около ръцете й се обвиха две сребърни змии. На нозете й робинята постави две сандални подлоги, които се привързваха о нозете с кръстосани кожени ремъци. Тя сама закопча под топлия си корем един девичи пояс, който минаваше през линията на кръста и се спущаше от хълбоците по кривата линия на слабините; на ушите си тя окачи големи кръгли обици; на пръстите си — пръстени и скъпоценности; на шията си — три огърлици със златни фалоси накрая, изработени от хиеродулите в Пафос.

Тя гледа известно време голото си тяло, отрупано със скъпоценности. След това извади сгънатия в ковчега широк прозрачен плат от жълт лен и го обви около тялото си така, че и петите даже се закриха. Напречните гънки браздяха оная част от тялото й, която се виждаше под леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф, за да се не влачи из праха.

Тя взе в ръка перушиненото си ветрило и излезе с лениви стъпки.

Изправена на стълбите пред прага, облегнала ръка на бялата стена, Джала дълго гледа отдалечаващата се куртизанка.

Тя пристъпяше бавно край стените на сградите, сама из пустинната улица, плувнала в лунна светлина. Малка подвижна сянка трептеше по стъпките й.

II. На Александрийския вълнолом

На Александрийския вълнолом една певица пееше права. От двете й страни, седнали на бялата ограда, свиреха две флейтистки:

Докато флейтите извиваха още бавната мелодия на последния стих, певицата простря ръка към слушателите, струпани на кръг около нея, събра четири обола и ги пъхна в обувката си.

Лека-полека тълпата се оттичаше, неизброима, любопитна, сама себе си гледаща да минава. Шумът от стъпките и гласовете заглушаваше даже шума на морето. Матросите, извили рамене, изтегляха на кея разтоварените от корабите стоки. Минаваха плодопродавачи с пълни кошници в ръце. Просяците, треперещи, чакаха милостиня. Магарета, натоварени с пълни мехове вода, ситнеха пред тоягите на магаретарите. Беше по заник слънце и затова тълпата на безделните, по-многобройна от тълпата на работещите, покриваше вълнолома. Тук-там се виждаха малки групички мъже, между които бродеха жени. Чуваха се имената на познати силуети. Младите хора се взираха във философите, които изглеждаха куртизанките.

Тия последните бяха от всички разреди и положения, от най-знаменитите, облечени в леки копринени одежди, със златокожени обувки, до най-бедните, които пристъпяха боси. Бедните не бяха по-некрасиви от другите — те бяха само по-малко честити от тях, и вниманието на мъдреците се спираше предимно на ония, чиято грация не беше извратена от изкуствеността на препаските и натрупаността на скъпоценностите. Понеже беше в навечерието на Афродизиите, тия жени можеха своеволно да избират дрехи, каквито най-добре биха им подхождали, а някои от най-младите бяха се даже осмелили да излязат необлечени. Но тяхната голота не дразнеше никого, защото те не биха изложили на показ всичките потънкости на телата си, ако дори една от тях би се отличавала с външен недостатък, който би могъл да предизвика подбивите на омъжените жени.

— Трифера! Трифера!

И една млада и весела наглед куртизанка, съгледала своя приятелка, разръчка няколко минувачи, за да я настигне.

— Трифера, поканена ли си?

— Къде, Сезо?

— У Бакхис.

— Не съм още. Обяд ли дава тя?

— Обяд ли? Не, угощение, драга моя. Тя освобождава най-хубавата си робиня, Афродизиа, на втория ден на празника.

— Най-после! Тя ще даде да се разбере, че у нея са ходили само заради прислужницата й.

— Аз мисля, че тя нищо не е забележила. Това става по прищявка на стария Херес, корабонаемател на кея. Той поискал да купи девойката за десет мини; Бакхис отказала. Двайсет мини; тя пак отказала.

— Тя е луда.

— Как мислиш? Нейната амбиция беше да има освободена робиня. После, тя с право се е пазарила. Херес ще даде трийсет и пет мини, срещу тая цена девойката ще бъде освободена.

— Трийсет и пет мини? Три хиляди и петстотин драхми за една негритянка!

— Тя е дъщеря на бял.

— Но майка й е черна.

— Бакхис казала, че не ще я отпусне на никаква цена, но старият Херес тъй силно е влюбен, че тя се съгласила.

— Той поне поканен ли е?

— Не! Афродизиа ще бъде поднесена на угощението като последно блюдо, след плодовете. Всеки ще вкуси както пожелае и чак на утрото ще бъде предадена на Херес, но мене ме е страх, че ще бъде много изморена…

— Не я жали! С него тя ще има време да си почине. Аз го познавам, Сезо. Виждала съм го да спи…

Те заедно се присмяха на Херес. След това почнаха да се ласкаят една друга.

— Ти имаш хубава роба — каза Сезо. — Сама ли си я везала?

Робата на Трифера беше от тънко тъмнозелено сукно, цяла обшита с широкоцветни кринове. Един позлатен карбункул я сдипляше вретенообразно на лявото рамо. Тя се спущаше на верев между двете гърди тъй, че цялата дясна страна на тялото до металната препаска през кръста оставаше гола. Една широка цепка, която се отваряше и затваряше при всяка стъпка, откриваше белината на крака.

— Сезо — извика друг един глас. — Сезо и Трифера, елате с мене, ако нямате работа. Аз отивам към Стената на Керамикона, да намеря името си.

— Мусарион, отде идеш, малка моя?

— От Фара. Никого няма там.

— Какво думаш? Стига да пуснеш въдицата, пълно е.

— Няма калкани заради мене. Аз отивам към Стената. Вървете.

По пътя Сезо пак разправи за готвещото се угощение у Бакхис.

— Ах, у Бакхис! — извика Мусарион. — Спомняш ли си последния обяд, Трифера: всичко каквото приказваха там за Хризис?

— Не трябва да се повтаря. Сезо е нейна приятелка.

Мусарион прехапа устни. Но Сезо, чула вече, запита:

— Как? Какво приказваха?

— О, лоши думи.

— Могат да си приказват — заяви Сезо. — Ние и трите не струваме колкото нея. В деня, когато тя би решила да напусне своя квартал, за да се покаже в Брушион, аз зная, че нашите любовници не ще ни погледнат вече.

— О! О!

— Разбира се. Аз бих вършила лудости за тая жена. Тук няма по-хубава от нея, бъдете уверени в това.

Трите млади девойки бяха стигнали вече до Стената. От единия до другия край на широкия бял зид личаха един до друг черни надписи. Когато някой мъж искаше да се представи на някоя куртизанка, достатъчно беше да напише нейното и своето име и под тях цената, която предлагаше. Ако жената счетеше мъжа за достоен и цената за приемлива, тя оставаше права под заявата, да чака предложителя.

— Гледай, Сезо — каза през смях Трифера. — Кой ли зъл шегобиец е написал това?

И те прочетоха написано с дебели букви:

— Не би трябвало да се позволяват такива присмивания над жените. Да бях началник на стражата, наредила бих вече да се издири виновникът.

Но по-нататък Сезо се спря пред един по-сериозен надпис.

Сезо леко побледня.

— Аз оставам — каза тя.

И се облегна до Стената под завистливите погледи на минаващите жени.

Малко по-нататък Мусарион намери приемливо предложение, ако и не толкова щедро.

Трифера се завърна сама на вълнолома.

Понеже времето беше напреднало, тълпата беше пооредяла. Но трите музикантки продължаваха да пеят и да свирят на своите флейти.

Съгледала един непознат, коремът и облеклото на когото бяха смешни, Трифера го удари по рамото.

— Ей, малко татенце, хващам се на бас, че ти не си от Александрия, а?

— Наистина, дъще моя — отвърна добрият човек. — Ти позна. Както виждаш, аз гледам като смаян града и хората.

— От Бубаст ли си?

— Не, от Кабаза. Дойдох тук да продам жито и утре се завръщам, припечелил петдесет и две мини. Да бъдат благословени боговете! Годината беше добра.

Трифера изведнъж се почувства силно заинтересувана от тоя търговец.

— Дете мое — подзе плахо той, — ти можеш да ми доставиш много голяма радост. Аз не бих желал да се завърна утре в Кабаза, без да кажа на жена си и на трите си дъщери, че съм видял знаменити мъже. Ти трябва да познаваш някои знаменити мъже.

— Само някои — със смях отвърна тя.

— Добре. Покажи ми ги, ако минат оттук. Уверен съм, че от два дена аз съм срещал из улиците най-знаменитите философи и най-влиятелните сановници. Мъка ми е, че ги не познавам.

— Ще бъдеш задоволен. Ето Наукратес.

— Кой е този Наукратес?

— Философ.

— А какво учи той?

— Че трябва да се мълчи.

— Тако ми Зевса, ето едно учение, което не изисква голям ум и тоя философ съвсем не ми се нрави.

— Ето Фразилас.

— Кой е този Фразилас?

— Един глупец.

— Защо тогава го не оставиш да си върви?

— Защото другите го считат за знаменит.

— А какво дума той?

— Той говори винаги усмихнат и това кара другите да считат неговите заблуждения за своенравности и простащините му за изтънчености. Той навред взема преднина. Светът се е отпуснал днес да го лъжат.

— Това е много дълбоко за мене и аз не го разбирам твърде. Пък и на лицето на този Фразилас личи лицемерие.

— Ето Филодем.

— Стратегът ли?

— Не. Той е латински поет, който пише на гръцки.

— Той е наш враг, малка моя. Не ми трябва да го виждам.

Изведнъж тълпата се раздвижи и много гласове шепотом произнесоха същото име.

— Деметриос… Деметриос…

Трифера се качи на една издигнатина и по свой ред каза на търговеца:

— Деметриос… Ето Деметриос. Ти, който искаше да видиш знаменити хора…

— Деметриос ли? Любовникът на царицата? Възможно ли е това?

— Тебе ти върви. Той никога не излиза. Откакто съм в Александрия, сега за пръв път го виждам на вълнолома.

— Де е той?

— Оня, дето се навежда, за да види пристанището.

— Там двама души се навеждат.

— Оня, дето е със сини дрехи.

— Не го виждам добре. Той е гърбом към нас.

— Знаеш ли, той е ваятелят, комуто царицата се предложи за модел, когато той щеше да вае Афродита за храма.

— Казват, че е царски любовник. Казват, че той е господар на Египет.

— И е красив като Аполон.

— Ах, ето, той се обръща. Доволен съм, че дойдох. Ще кажа, че съм го видял. Разправяли са ми много неща за него. Изглежда, че никоя жена не му е устояла. Той има много приключения с жени, нали? Но как тъй царицата не се научава?

— Царицата знае за всичко, както и ние. Но тя много го обича и не му говори за неговите приключения Страхува се да не би да се завърне в Родес при своя майстор Ферекратес. Той е толкова могъщ, че самата тя го пожела.

— Той не изглежда щастлив. Защо изглежда толкова тъжен? Струва ми се, че бих бил щастлив на негово място. Бих желал да бъда на негово място, макар и само една вечер.

Слънцето беше залязло. Жените гледаха мъжа, който беше тяхната обща мечта. А той, без да изглежда, че съзнава вълнението, което причинява около си, стоеше облегнат на оградата, вслушан в песента на флейтистките.

Двете малки флейтистки събраха още веднъж подаяние, след това тихом прехвърлиха леките си флейти на гръб; певицата ги прегърна през раменете и трите тръгнаха към града.

Когато настъпи нощта, жените на малки групи се завърнаха в обширната Александрия и рояци мъже ги следяха; но вървейки, всички се обръщаха към Деметриос. Последната, която мина край него, нежно му подхвърли жълто цвете и се засмя. Тишината обгърна кея.

III. Деметриос

Деметриос беше останал сам, облакътен на оградата, на опразненото от музикантките място. Той слушаше как шумеше морето, как бавно скърцаха корабите, как вятърът прелиташе под звездите. Целият град беше осветен от едно малко ослепително облаче, което беше се спряло връз луната; цветът на небето беше смекчен от кротката светлина.

Младият човек погледна наоколо си: туниките на двете флейтистки бяха се отпечатали на пясъка. Той си припомни техните лица: те бяха две ефесиянки. По-голямата беше му се видяла хубава; но по-младата беше лишена от всяка прелест и понеже грозотата беше страдание за него, той престана да мисли за тях.

В нозете му лъщеше някаква малка вещ от слонова кост. Той я взе: беше една писмена табличка, към която беше прикачено едно сребърно стило. Восъкът на табличката беше почти изтрит и личеше, че стилото е било прокарвано по няколко пъти върху отбелязаната дума, и че последния път е дълбано по самата слонова кост.

Той видя само тия три думи, написани там: „Миртис обича Радоклея“, но не знаеше на коя от двете жени принадлежи това, едната от тях ли е обичаната, или пък тя е някоя млада незнайница, оставена в Ефес. В първия момент той помисли да настигне музикантките, за да им възвърне изгубеното, което може би беше спомен от някоя обожавана покойница; но едва ли би могъл да ги намери и понеже беше вече престанал да мисли за тях, той лениво се извърна и хвърли малката вещ в морето.

Тя падна бързо, плъзната като бяло птиче, и той чу как изпляска далечната и черна вода. Този слаб шум го накара да почувства просторното мълчание на пристанището.

Облегнат гърбом на студената ограда, той се опита да прогони всяка мисъл и безстрастно загледа наоколо си.

Шумът на живота го ужасяваше. Той излизаше из къщи само когато този шум преставаше, и се завръщаше, когато утринният полуздрак привличаше към града рибарите и продавачите на зеленчук. Удоволствието да гледа само сянката на града и свойта собствена снага беше се обърнало у него в страст и той не си спомняше да е видял слънцето на пладне от месеци насам.

Той се измъчваше. Царицата беше досадна.

През тая нощ той почти не можеше да разбере радостта и гордостта, които го бяха обзели, когато преди три години царицата, съблазнена може би повече от шума около неговия гений, беше го призовала в палата си и възвестила неговото влизане чрез биене на сребърни салпинкси на вечерните порти на града.

Това влизане в палата на царицата изгряваше понявга в паметта му като един от ония спомени, които, благодарение на крайната си сладост, са се вгорчавали лека-полека в душата, докато са станали нетърпими. Царицата беше го приела насаме в своите частни апартаменти, състоящи се от три малки, удобни и затънтени отделения. Тя беше полегнала на лявата си страна и сякаш беше заровена в безредно нахвърляните зеленикави копринени платове, в пурпурните отражения на които се къпеха черните къдри на нейната коса. Младото й тяло беше облечено в безстидно нацепени одежди, които пред самите й очи беше съшила една фригийска куртизанка; те оставяха тъй открити ония двайсет и две места на тялото, дето ласките са неудържими, че макар и цяла нощ, макар и до последните граници да би поискал някой да изчерпва любовното си въображение, пак не би станало нужда да се събличат тия одежди.

Коленичил почтително, Деметриос беше взел в ръка, за да го целуне, малкия бос крак на царица Берениса като сладостна и скъпоценна вещ.

След това тя беше станала.

Просто като хубава робиня, служеща за модел, тя беше махнала своя нагръдник, превръзките и процепнатите си чорапи, беше свалила дори гривните от ръцете си, драгоценните пръстени от палците на нозете си и беше застанала пред него права, разтворила ръце напред, дигнала глава, украсена с един коралов капишон, краищата на който трептяха надлъж по двете й бузи.

Тя беше дъщеря на един от Птолемеите и на една сирийска царкиня, която произхождаше от боговете, чрез Астарта, наричана от гърците Афродита. Деметриос знаеше това и знаеше, че тя се гордее с олимпийското си потекло. И той не се смути, когато владетелката му каза, без да се помръдне: „Аз съм Астарта. Вземи къс мрамор и длетото си и ме покажи на египетските мъже. Аз искам да боготворят моя образ“.

Деметриос я погледна и с увереност предугадил простата и нова чувственост, която живееше в това младо моминско тяло, каза: „Аз пръв те боготворя“, и я обгърна с ръце. Царицата се не обиди от тая рязкост, но като се отдръпна, тя го попита: „Мислиш ли се за Адонис, за да можеш да докоснеш богинята?“ Той отговори: „Да“. Тя го погледна, усмихна се и тихо добави: „Ти имаш право!“

Това го направи нетърпим за другите и дори най-добрите му приятели се отделиха от него; но той подлуди сърцата на всички жени.

Когато той минаваше през някоя дворцова зала, робините се спираха, придворните жени млъкваха, чужденките също се вслушваха в думите му, защото звънът на неговия глас беше цяло очарование. Оттегляше ли се при царицата, идваха да му досаждат и там все под нови предлози. Бродеше ли из улиците, гънките на туниката му се напълваха с малки папирусни листове, на които жените написваха имената си и по няколко болезнени слова към него; но той смачкваше записките, без да ги чете, уморен от всичко това. Когато в храма на Афродита поставиха неговото творение, широката зала през цялата нощ се пълни от негови обожателки, дошли да прочетат името му в камъка и да поднесат на своя жив бог всичките свои гълъбици и рози.

Изведнъж неговият дом се запрепълва с дарове, които той отначало приемаше по небрежност, но които почна да връща отпосле, когато разбра какво очакват дарителките в замяна, и видя, че те се отнасят с него като с блудница. Собствените негови робини му се предлагаха. Той накара да ги набият с камшици и ги продаде на малкия Парнейон в Ракотис. Тогава робите му, примамени от подаръците, разтвориха широко вратите пред непознатите, които той намираше на влизане до леглото си в положения, ясно издаващи техните страстни похоти. Дребните принадлежности от тоалета му изчезваха една подир друга. Не една жена в града имаше негов сандал или препаска, чаша, от която той е пил, даже костилки от плодове, които той е ял. Ако, вървейки, той случайно изпуснеше цвете, не го намираше вече зад себе си. Жените събираха даже праха, настъпен от неговата обувка.

Освен че това преследване почваше да става опасно и заплашваше да убие всяка чувствителност у него, но той беше стигнал тая връст, когато мислещият човек намира за необходимо да раздвои живота си и да не меси поривите на духа с необходимостите на чувствата. Статуята на Афродита — Астарта беше за него величав предлог за това нравствено превращение. Колкото красота имаше царицата, колкото идеалност можеше да се открие в гъвките линии на тялото й — Деметриос я извлече от мрамора и от този ден той си въобрази, че никоя друга жена на земята не ще постигне неговия блян. Предмет на желанията му стана статуята. Той почна да обожава само нея и безумно отдели от плътта висшата идея за богинята, станала толкова по-безплътна, колкото по-силно той беше я свързал с живота.

Когато видя повторно самата царица, той я намери лишена от всичките й по-раншни прелести. За малко време тя можа безцелно да залъже неговите щения. Сега тя беше и много различна от другата, и много прилична ней. Когато, излязла от обятията му, тя отпадаше изтощена и заспиваше на място, виждаше му се като натурница, която е похитила леглото му, благодарение на приликата с любимата жена. Ръцете й бяха по-гъвки, гръдта й по-изострена, бедрата й по-тесни от ония на Истинската. Между слабините си тя нямаше ония три гънки, тънки като резки, които той беше издълбал в мрамора. И тя почна да го уморява.

Обожателките му узнаха това и макар че продължаваше да посещава палата, позна се, че той не е влюбен вече в Берениса. И натискът около него се удвои. Той не държеше сметка за това, защото, наистина промяната от която се нуждаеше, беше малко по-друга.

Обикновено през времето между две влюбвания, мъжът преживява известен период, когато низкият разврат го увлича и задоволява. Деметриос се отпусна. Когато необходимостта да тръгне за палата му се виждаше противна, той тръгваше нощем към градината на свещените куртизанки, която от вси страни обграждаше храма.

Жените там го не познаваха. От друга страна, прекалените любовни наслади бяха ги тъй уморили, че те нито викаха, нито стенеха и удовлетворението, което диреше той, не се нарушаваше от стенанията на побесняла котка, които го измъчваха при царицата.

Разговорите, които водеше той с тия кротки, красиви жени, бяха лениви и свободни. Кои са дохождали през деня, какво ще бъде времето на другия ден, мекотата на тревите и нощта бяха чудесните предмети на тия разговори. Те не го молеха да излага пред тях своите ваятелски теории и да им казва мнението си за Ахилеус от Скопас. Ако те речеха да поблагодарят на избралия ги любовник, ако се възхитеха от стройната му снага и му кажеха това, той можеше и да не вярва на тяхната неравнодушност.

Излязъл из религиозните им обятия, той възлизаше по стълбите на храма и се спираше възхитен пред статуята.

Сред стройните колони, украсени с йонически завитки, богинята се възправяше като жива връз подставка от розов камък, цяла отрупана със скъпоценни подаръци. Тя беше съвършено гола, леко обагрена с цвета на женското тяло; тя държеше с едната ръка огледалото си, чиято дръжка представляваше един приап, а другата допираше до една седмореда бисерна огърлица. Един бисер, по-едър от другите, сребрист и продълговат, лъщеше между двете й гърди като нощен лунен сърп между два овални облака.

Деметриос нежно съзерцаваше статуята и му се искаше да вярва като народа, че бисерите на огърлицата са същите ония свещени бисери, образувани от водните капки, които са се отронвали в раковината на Анадиомена.

„О, божествена сестро — думаше той, — о, преобразена, ти не си вече малката азиатка, която аз взех за недостоен твой модел. Ти си безсмъртната Идея, земната Душа на Астарта, от която е произлязло нейното племе. Ти блестеше в пламенните й очи, ти гореше на тъмните й устни, ти замираше в леките й ръце, ти се задъхваше в големите и гърди, ти се протягаше в преплитащите й се нозе, нявга преди рождението си; и любовната страст на последната рибарска дъщеря би паднала също тъй пред нозете ти, богиньо, майко на боговете и хората, радост и скръб на света. Но аз те видях пленена, позована за живот, о, дивна Китерея! Аз те възявих на земята. Не на твоя образ, а на самата тебе аз дадох огледалото ти и те покрих с бисери, като на великия празник, когато ти се роди от кървавите небеса и нежната усмивка на водите, зора разръсили росни капки, приветствана чак от остров Кипър от шествие сини тритони.“

Тъй я обожаваше той, когато излезе на вълнолома при разотиването на тълпата и чу плачевната песен на флейтистките. Той беше се отвърнал от куртизанките при храма, защото беше се отвратил и възмутил до дън душа от една двойка, съгледана под клонките на дървесата.

Нежното влияние на нощта лека-полека го обземаше. Той обърна лице срещу вятъра, който, минал през морето, сякаш носеше към Египет благоуханието на аматонските рози.

Красиви женски форми се рисуваха в мисълта му. Бяха му поръчали за градината на богинята Афродита една група от три прегърнати харити, но той беше млад и не искаше да копира установените образци и затова мислеше да съедини само в един мраморен къс трите грациозни движения на жената: двете харити ще бъдат облечени, едната с ветрило в ръка, присвила ресници под лъха на раздиплените пера; другата танцуваща в гънките на своята роба. Третата щеше да бъде гола, зад сестрите си, дигнала ръце нагоре да навие над шията гъстата си коса.

В главата му се зараждаха и много други проекти още: да пристави към скалата на Фара една Андромеда от черен мрамор, изправена пред разяреното морско чудовище: да постави на четирите краища на Агора в Брушион четирите коня на изгряващото слънце или четири разярени Пегаса; той се опияняваше от зараждащата се в главата му мисъл да изобрази Загреус, ужасен пред приближаването на Титаните. Ах, как беше завладян от красотата, как се изтръгваше из ръцете на любовта, как „отделяше от плътта величавата идея за богинята“, как се усещаше свободен, най-после!

Но ето че той изви лице към кея и съзря да лъщи далеч жълтото було на жена, която бавно се приближаваше към него.

IV. Непознатата

Бавно, привела глава настрани, тя вървеше по вълнолома, над който се лееше лунният блясък. Малка подвижна сянка трептеше пред стъпките й.

Деметриос гледаше как тя се приближава.

Напречните гънки на робата браздяха оная малка част от тялото й, която прозираше през леката тъкан. Единият от лактите й се подаваше изпод стегнатата туника, а другата й ръка, оставена гола, придържаше дългия шлейф на робата, за да не се влачи из праха.

Той позна по скъпите й накити, че тя е куртизанка. За да избегне поздрава й, той живо се извърна.

Той не искаше да я гледа. И нарочно зае мисълта си с великата скица на ужасения Загреус. И все пак очите му се обърнаха към непознатата.

Тогава той видя, че тя не мисли да се спира, не обръща внимание на него, не се преструва, че гледа морето или че е потънала в размишления; тя просто се разхождаше сама и сякаш нищо не й трябваше, освен свежестта на вятъра, самотата, отпуснатостта, лекия трепет на тишината.

Без да се помръдне, Деметриос не я изпусна от очи и веднага се почувства обзет от някакво особено удивление.

Тя продължаваше да върви като жълта сянка в далечината, небрежна и предхождана от малката си черна сянка.

На всяка стъпка той чуваше слабото скърцане на обувките й по пясъка.

Тя вървя тъй чак до острова, на който се издигаше Фарът, и след това възлезе на скалите.

Изведнъж, сякаш от дълго време беше любил непознатата, Деметриос се завтече подире й, след това се спря, повърна се назад, потръпна, възмути се сам от себе си, опита се да напусне вълнолома. Но понеже винаги беше употребявал волята си в услуга на собственото си удоволствие, сега, когато трябваше да я накара да действа за укрепването на характера и смисленото уреждане на живота, той се почувства безсилен и прикован на мястото си.

Като не можеше да прогони мисълта за тази жена, той се опита да се извини пред себе си за това увлечение, което тъй буйно беше го развълнувало. Той помисли, че се е удивил на грациозния й ход, воден чисто от естетични чувства, и си каза, че тя може би силно му е напомнила харитата с ветрилото, която той мислеше да скицира на другия ден.

После изведнъж мислите му се разбъркаха и рой мъчителни въпроси за тая жена с жълти одежди нахлуха в неговия ум.

Какво диреше тя на острова в тоя късен нощен час? Защо и за кого беше излязла тя тъй късно? Защо не беше се спряла край него? Тя беше го видяла, навярно, тя беше го видяла, вървейки по вълнолома. Защо беше отминала, без да го поздрави? Мълвеше се, че някои жени обичат понявга да се къпят в морето през ведрите часове на предутринта. Но при Фара не се къпеха. Там морето беше много дълбоко. После, нима само за да иде на баня, тя беше се накичила с толкова скъпоценности? Но тогава какво я влечеше тъй далеч от Ракотис? Любовна среща, може би? Някой млад вивьор ли, любител на разнообразието, който за момент превръща на любовно легло изгладените от вълните големи скали!

Деметриос поиска да се увери. Но младата жена се връщаше вече със същите бавни и меки стъпки, огряна в лице от кротката лунна светлина, омитайки с края на ветрилото си праха от оградата.

V. Огледалото, гребенът и огърлицата

Нейната красота беше особена. Косата й приличаше на два златни потока, гъсти и обилни; те засенчваха ниското й чело като две дълбоки и пълни със сенки вълни, закриваха ушите й и се извиваха на седем реда над шията. Носът беше изтънчен, с изразителни ноздри, които потрепваха от време на време над една сочна и обагрена уста с овални и подвижни краища. Гъвкавата линия на тялото й се вълнуваше при всяка стъпка и се оживяваше от люлеенето на свободните гърди или от мерното клатене на хубавите хълбоци, над които се огъваше талията й.

Когато се приближи на десетина крачки до младия човек, тя извърна поглед към него. Деметриос потрепери. То бяха необикновени очи, сини, притъмнени и блестящи едновременно, влажни, плачевни и пламенни, почти притворени под тежестта на клепачите и ресниците. Тия очи гледаха тъй, както сирените пеят. Който и да минеше през тяхната светлина, биваше неизбежно запленяван. Тя знаеше това добре и знаеше за тяхното действие, когато се придружеше с невнимателност към оня, когото и най-искрената любов не би могла тъй искрено да засегне.

Мореплавателите, които са преброждали пурпурните моря отвъд Ганг, разправят, че са виждали под водата скали от магнитен камък. Когато корабите минават край тях, гвоздеите, железните обкови се изтръгват от местата си, политат към подводната скала и се съединяват завинаги с нея. И бързият кораб, жилището, живото същество, се обръща в цяла флота от разединени дъски и греди, разпилявани от вятъра и обръщани от вълните. Тъй и Деметриос се губеше сам в себе си пред тия две големи и привличащи очи и силите му се разлитаха.

Тя наведе ресници и мина наблизо край него. Той би извикал от нетърпение. Свил бушници, той се боеше да не би да не може да се съвземе, защото трябваше да й заговори.

Ала той я спря с обикновените думи:

— Поздравявам те — каза той.

— Аз също те поздравявам — отвърна минуващата.

Деметриос продължи:

— Къде отиваш тъй нехайно?

— Връщам се.

— Сама ли?

— Сама.

И тя понечи да продължи разходката си.

Тогава Деметриос помисли, че се е излъгал, като я е взел за куртизанка. От някое време и жените на съдниците и чиновниците се обличаха и вчесваха като леките жени. Тая трябваше да е някоя всепозната и почтена жена и затова той без ирония завърши питането си тъй:

— При своя мъж ли?

Тя се облегна назад о двете си ръце и се разсмя.

— Аз нямам тая вечер мъж.

Деметриос прехапа устни и почти плахо подметна:

— И не търси. Много късно си се заела. Никого няма вече.

— Кой ти каза, че търся? Аз се разхождам сама и никого не чакам.

— Тогава отде идеше ти? Защото ти не си се накичила със скъпоценности сама за пред себе си, а и това копринено покривало…

— Гола ли би искал ти да изляза, или облечена във вълнени дрехи, като робиня? Аз се обличам за свое удоволствие. Аз искам да съзнавам, че съм хубава, и когато вървя — гледам пръстите си, за да познавам по тях своите скъпоценности.

— Ти би трябвало да държиш огледало в ръце и само очите си да гледаш. Тия очи не са родени в Александрия. Ти си еврейка, познавам по гласа ти, който е по-сладък от нашия.

— Не, аз не съм еврейка, аз съм галилеянка.

— Как се казваш ти, Мириам ли, или Ноеми?

— Сирийското ми име ти не ще узнаеш. То е царствено име, каквото тука не носят. Приятелите ми наричат Хризис и ти би могъл да ме поласкаеш с това име.

Той сложи ръка на рамото й.

— О, не, не — каза тя, — много е късно за такива любезности. Остави ме по-скоро да си отида. Минуват вече три часа, откак съм станала, и съм смъртно уморена.

Тя се наведе и хвана с ръка единия си крак.

— Виждаш ли какви болки ми причиняват ремъците? Много са ги стегнали. Ако не ги развържа, скоро ще ми остане белег на крака и ще бъде хубаво, когато ме целуват. Пусни ме по-скоро. Ах, как ме боли! Ако знаех, аз не бих се спряла. Жълтото ми покривало съвсем е цепнато на кръста, гледай.

Деметриос потърка с ръка челото си и после, с поволния тон на човек, който благоволява да избере, промълви:

— Покажи ми пътя за твоя дом.

— Но аз не искам — продума Хризис смаяна. — Ти даже ме не питаш дали това ми е приятно. „Покажи ми пътя!“ И как го казва! За момиче от Парнейона ли ме взимаш ти, което ляга по гръб за три обола, без да гледа кой го държи? Знаеш ли дали съм свободна? Знаеш ли любовните ми срещи? Вървял ли си подире ми, когато се разхождам? Забележил ли си чии врати се отварят за мене? Знаеш ли колцина са ония, които мислят, че Хризис ги люби? „Покажи ми пътя!“ Аз не ще ти го покажа, любезни мои. Остани тук или си върви, но бъди другаде, а не при мене!

— Ти не знаеш кой съм аз…

— Ти ли? Я гледай! Ти си Деметриос Саиски: ти извая статуята на мойта богиня; ти си любовник на мойта царица и господар на моя град. Но за мене ти си само един красив роб, защото ме видя и защото ме любиш.

Тя се приближи и продължи с гальовен глас:

— Да, ти ме любиш. О, не отричай — аз зная какво ще ми кажеш: ти не любиш никого, ти си любим. Ти си Възлюбленият, Скъпият, Идолът. Ти отвъргна Глицера, която беше отказала на Антиохос. Демонаса лесбийката, която беше се заклела да умре девственица, легна в леглото ти, докато ти спеше, и би те обладала насила, ако двата ти ливийски роба не бяха я изгонили гола навън. Калистион всезнайната, отчаяна, че не може да се приближи до тебе, купи къщата, която е срещу твоята, и сутрин се показва през отвора на прозореца, облечена като Артемида в банята. Ти мислиш, че аз не зная това! Всичко се говори между куртизанките. През нощта, когато ти дойде в Александрия, мене ми говориха за тебе. И оттогава не се е минал ден да не се спомене твойто име. Аз зная даже неща, които ти си забравил. Аз зная даже неща, които самият ти още не знаеш. Бедната малка Филис се обеси завчера на пречките на твойта врата нали? Е добре, тя си отплаща по тоя начин. Лидея постъпи като Филис. Аз я видях тая вечер, минавайки, тя беше цяла посиняла, но сълзите на бузите й не бяха още изсъхнали. Ти не знаеш коя е тая Лидея, нали? Едно дете, една малка петнайсетгодишна куртизанка, чиято майка беше я продала преди месец на един корабопритежател, който беше спрял на почивка за една нощ в Александрия, преди да възлезе по реката чак до Тива. Тя дохождаше при мене. Аз й давах съвети — тя нищо нищичко не знаеше, не знаеше даже да играе на кости. Аз я канех често в леглото си, защото, когато не намереше любовник, тя нямаше къде да спи. А тя тъй силно те любеше! Ако би я видял как ме туряше връз себе си, шепнейки твойто име. Тя искаше да ти пише. Разбираш ли? Аз й казах, че не е в това мъчнотията…

Деметриос я гледаше, без да я слуша.

— Да, да, това ти е се едно, нали? — продължи Хризис. — Ти ги не любеше. Мене любиш ти. Ти не чу какво ти казах аз; уверена съм, че ти не би могъл да повториш ни една дума от казаното. Тебе много ти се иска да знаеш колко са нежни моите ресници, колко ли сладостни трябва да са устните ми и колко мека при допиране косата ми. Ах, колцина други знаят това! Всички, всички, които са ме пожелавали, са утолявали желанието си при мене; мъже, юноши, старци, деца, жени, девойки. Аз никого не съм отвъргнала, чуваш ли? От седем години насам, Деметриос, аз съм спала сама само три нощи. Пресметни колко души любовници съм имала. Две хиляди и петстотин, и повече, защото аз не броя ония, които са дохождали при мене денем. Миналата година аз танцувах гола пред двадесет хиляди души и аз зная, че ти не беше между тях. Мислиш, че се крия ли? Защо ли пък? Всички жени са ме виждали в банята, всички мъже — в леглото. Само ти никога няма да ме видиш. Аз те отхвърлям, аз те отхвърлям! Каква съм аз, какво чувствам, какво зная за своята красота и за своята любов, ти никога не ще узнаеш, никога! Ти си гнусен, мнителен, жесток, безчувствен и подъл човек. Аз не зная защо някоя от нас, преизпълнена от омраза, не ви е убила досега и двамата, един връз други, по-преди тебе, а после царицата.

Деметриос спокойно хвана двете й ръце и без да отговори ни дума, буйно я прегърна.

Тя се смути за малко: но изведнъж стисна колене, сви лакти, изви гръб и каза с нисък глас:

— Ах, аз не се боя от това. Деметриос! Силом ти никога не ще ме обладаеш, ако ще би да съм слаба като влюбена девица, а ти крепък като Атлант. Ти не дириш какво да е удоволствие, ти дириш преди всичко удоволствието, което аз бих ти дала. Ти искаш да ме видиш, да ме видиш цяла, защото ме считаш за хубава и защото аз наистина съм такава. Но луната свети по-слабо от моите дванадесет восъчни свещника. Тука почти нищо не се вижда. А после жените нямат обичай да се събличат на вълнолома. Аз не бих могла да се облека пак, ако не е тука моята робиня. Отпусни ме да се изправя, ти ми причиняваш болки и ръцете.

Те помълчаха няколко минути и след това Деметриос подзе:

— Трябва да свършим, Хризис. Ти знаеш, че аз не ще те насилвам. Но остави да дойда подире ти. Ти си много горда и славата, че си отвъргнала Деметриос, скъпо би ти струвала.

Хризис мълчеше.

Той подзе по-тихо:

— От що се боиш?

— Ти си свикнал с любовта на другите. Знаеш ли какво трябва да дадеш на една куртизанка, която не те люби, за да я обладаеш?

Той кипна от нетърпение.

— Аз не искам да ме любиш. Аз съм уморен от любовта на другите. Аз искам да ми се отдадеш. Ще ти дам за това златото на целия свят. Аз имам това злато тука в Египет.

— Златото на целия свят е в косите ми. Аз съм уморена от златото. Аз не искам злато. Аз искам само три неща. Ще ми ги дадеш ли ти?

Деметриос се досети, че тя ще иска неща невъзможни. Той я изгледа мъчително. Но тя почна да се усмихва и бавно проговори:

— Аз искам сребърно огледало, за да оглеждам очите си в своите очи.

— Ще го имаш. Какво искаш още? Кажи бързо.

— Аз искам гребен, изрязан от слонова кост, за да го спущам в косата си, като рибарска мрежа във вода.

— Друго?

— Ще ми дадеш ли такъв гребен?

— Но разбира се. Свършвай.

— Аз искам бисерна огърлица, за да я окача на гърдите си, когато в стаята си ще танцувам за тебе сватбените танци на своята родина.

Той дигна вежди:

— Това ли е всичко?

— Ще ми дадеш ли такава огърлица?

— Каквато би поискала.

Тя продума с много нежен глас:

— Каквато би поискала? Ах, ето, наистина, какво желаех да ти искам. Ще ми позволиш ли да избера сама даровете?

— Разбира се.

— Кълнеш ли се?

— Кълна се.

— Каква клетва даваш?

— Диктувай ми я.

— В името на Афродита, която си изваял.

— Кълна се в името на Афродита. Но защо е тая предпазливост?

— Свърши се… Аз се безпокоех… Сега съм вече спокойна.

Тя дигна глава:

— Аз избрах даровете.

Деметриос, обзет наново от безпокойство, попита:

— Избра ли вече?

— Да… Мислиш ли, че аз бих приела какво и да е сребърно огледало, купено от някой смирненски търговец или от някоя непозната куртизанка? Аз искам огледалото на мойта приятелка Бакхис, която ми отне един любовник миналата седмица и зле се е подбивала с мене на един малък пир между нея, Трифера, Мусарион и няколко млади глупачки, които всичко ми разправиха. Тя скъпи много това огледало, защото е принадлежало на Родопис, оная, дето е била робиня заедно с Езоп и после е била откупена от брата на Сафо. Ти знаеш, че Сафо е била много знаменита куртизанка. Огледалото й е вълшебно. Казват, че самата Сафо се с оглеждала в него и затова Бакхис толкова го скъпи. За нея няма по-скъпоценно нещо на света; но аз зная де ще го намериш ти. Тя ми каза през една нощ, когато беше пияна. То е под третия камък на домашния й олтар. Там го оставя тя всяка вечер, когато излиза по заник слънце. Иди утре у тях по това време и от нищо се не бой: тя извежда робините със себе си.

— Това е безумие — извика Деметриос. — Ти искаш да крада!

— Но нали ти ме любиш? Аз помислих, че ме любиш. И после, не се ли закле? Стори ми се, че ти се закле. Ако съм се излъгала, да не говорим повече. Той разбра, че тя го погубва, но се остави да бъде увличан без борба и почти доброволно.

— Ще направя това, което искаш — отвърна той.

— О, аз зная, че ще го направиш. Но ти отначало се колебаеш. Виждам, че се колебаеш. Този дар не е обикновен; от философ аз не бих го поискала. Аз го искам от тебе и зная, че ще ми го дадеш.

Тя поглади пауновите пера на кръглото си ветрило и изведнъж подзе:

— Ах… Аз съвсем не искам гребен от обикновена слонова кост, купен от някой продавач в града. Ти каза, че мога да избирам, нали? Добре, аз искам… аз искам гребена, изрязан от слонова кост, който е в косите на жената на великия жрец. Той е много по-скъпоценен от огледалото на Родопис. Той е бил на една египетска царица, която е живяла отдавна, много отдавна и чието име е толкова мъчно, че аз не мога да го произнеса. Слоновата кост е много стара и жълта, като че е позлатена. На гребена е изобразена млада девойка, която върви по езеро, обрасло с лотоси, по-високи от самата нея; тя стъпя на пръсти, за да не се умокри… Гребенът наистина е много хубав… Доволна съм, че ти ми го даваш… Аз имам зъб на оная, чийто е той. Миналия месец аз бях поднесла на Афродита едно синьо було; на другия ден го видях връз главата на тая жена. Тя беше много прибързала и аз си го поисках назад. Нейният гребен ще бъде отлага за булото.

— А как ще го взема? — попита Деметриос.

— Ах, то е малко по-мъчно. Както знаеш, тя с египтянка и заплита стоте плитки на косата си веднъж в годината, като всички жени от нейното племе. Но аз искам тоя гребен утре и ти ще я убиеш, за да го вземеш. Ти се закле.

Тя направи мило лице пред Деметриос, който гледаше в земята. След това тя живо завърши тъй:

— Аз избрах и огърлицата. Да искам бисерната седмореда огърлица, която е на шията на Афродита.

Деметриос подскочи.

— А, тоя път стана вече много, аз не ще те оставя да се смееш над мене. Нищо, чуваш ли, нищо! Ни огледалото, ни гребена, ни огърлицата!

Но тя закри устата му с ръка и подзе с гальовен глас:

— Не казвай това. Аз зная много добре, че ти всичко ще ми дадеш. Аз съм напълно уверена в това. Аз ще получа трите дара… Ти ще дойдеш при мене утре вечер. Когато настъпи времето да дойдеш, аз ще бъда там, облечена в дрехи, каквито ти би пожелал, изписана по твой вкус, причесана по твой нрав, готова да изпълня и последната ти прищявка. Ако искаш нежност, аз ще те обичам като дете. Ако искаш редки наслади, аз не ще се откажа и от най-мъчителните за мене. Ако искаш тишина, аз ще мълча… Когато поискаш да пея, ах, ти ще видиш, Възлюблений, че аз зная песни на всички езици. Аз зная песни, тихи като шума на изворите, или пък ужасни като приближаваща гръмотевица. Аз зная песни, наивни и свежи като песните, които млада девойка пее на майка си. Аз зная песни, каквито не биха пели в Лампаск, пред които Елефантис би заруменял и които аз тихом ще ти пея. Когато през някоя нощ ти пожелаеш да танцувам, аз ще танцувам до утринта. Аз ще танцувам облечена, във влачещата се своя туника или пък под прозирно було, или с цепнати чорапи и нагръдник с два отвора, през които да излизат навън гърдите ми. Но нали ти обещах да танцувам гола? И гола ще танцувам, ако това би било по-приятно за тебе. Гола, обкичена с цветя, или гола, с разпуснати коси и обагрена като божествено видение. Аз зная да люлея китките си, да огъвам ръцете си, да движа гърдите си, да издавам корема си напред и да свивам задника си, ще видиш! Аз мога да танцувам връз палците на нозете си или пък легнала на постелката. Аз зная всички Афродитини танци, тия, които се танцуват пред Урания, и тия, които се танцуват пред Астарта. Аз зная танци, които другите не смеят да танцуват… Аз ще танцувам всички сластни танци. Когато това се свърши, всичко ще започва отново. Ще видиш! Царицата е по-богата от мене, но в целия си палат тя няма стая, по-удобна за любов от моята. Не ти казвам какво ще намериш в нея. Има неща толкова хубави, че аз не мога ти даде представа за тях, има други — толкова странни, че аз не зная думите, с които бих могла да ти ги опиша. И най подир, знаеш ли, че ще видиш онова, което надминава всичко друго? Ти ще видиш Хризис, която любиш, но която още не познаваш. Да, ти знаеш само лицето ми — ти не знаеш колко хубава съм аз. Ах!… Ах! Ах! Ти ще бъдеш изненадван. Ах! Как би си играл ти с пъпките на гърдите ми, как би огъвал талията ми в ръцете си, как би треперил, стегнат между коленете ми, как би изнемогвал върху движещото се мое тяло. И колко сладостни ще бъдат устата ми. Ах, моите целувки…

Деметриос хвърли към нея един изгубен поглед.

Тя подзе нежно:

— И ти не искаш да ми дадеш някакво си вехто сребърно огледало, когато ще получиш в замяна косата ми, като цяла златна гора в своите ръце?

Деметриос понечи да попипа косата и…

Тя се отдръпна и каза:

— Утре!

— Ще ти го дам — прошепна той.

— Не искаш да вземеш зарад мен някакъв си вехт гребен от слонова кост, който ми се нрави, когато аз ще ти дам в замяна двете си ръце, обвити като два клона от слонова кост около шията ти.

Той се опита да ги погали…

Тя се отдръпна назад и каза:

— Утре!

— Ще го донеса — ниско промълви той.

— Ах, аз знаех — извика куртизанката. — Ти ще ми донесеш и Афродитината огърлица и зарад нея аз ще ти отдам цялото си тяло, което е като полуразтворена бисерна мида, и целувки, повече, отколкото са бисерите в морето!

Деметриос умолително протегна глава. Тя живо усили своя поглед и подложи сластните си устни.

Когато той отвори очи, тя беше вече надалеч.

Малка, по-бледа сянка тичаше след развяното й було.

Той тръгна разсеяно към града, привел чело под тежестта на неизразим срам!

VI. Девойките

Тъмна зора зазори над морето. Всичко околовръст се обагри с люляков цвят. Пламналото огнище връз кулата на Фара угасна заедно с луната. В теменужените вълни се появиха бегли жълти блясъци, като лицата на сирени с тъмнослезести водораслени коси. Изведнъж развиделя.

На вълнолома беше пусто. Градът беше мъртъв. Над него плуваше оная виделина преди първата зора, която озарява заспалия свят и донася морните сънища през утринта.

Имаше само тишина.

Дългите варки, наредени край кея, подобни на задрямали птици, отпущаха своите успоредни весла във водата. Перспективата на улиците се очертаваше далече с архитектурните линии на сградите и нито кола, нито кон, нито роб не смущаваха техния покой. Александрия беше една просторна самота, видение на старинен град, от векове напуснат от своите жители.

Но ето че по пясъка трепна лек шум и се показаха две млади девойки, едната облечена в жълти, а другата в сини одежди.

И двете бяха препасани с девичи пояси, които минаваха през хълбоците им и се скопчваха много ниско под техните млади кореми. Едната беше нощната певица, а другата — едната от флейтистките.

Свирачката беше по-млада и по-хубава от свойта приятелка. Бледни като синевата на робата и полузакрити от ресниците, очите й слабо се усмихваха. Двете дълги и тънки флейти висяха на цветовидния възел на рамото й. Двоен венец от ириси, завит около двата й крака, се люлееше под леката тъкан на робата й и се сключваше на глезените посредством два сребърни перисцелиса.

Тя каза:

— Не тъжи, Миртоклея, че изгуби нашата табличка. Би ли забравила нявга, че любовта на Родис е твоя любов, или пък можеш да помислиш, ти, неразумнице, че би чела някога сама чертата, написана от ръката ми? Нима аз съм от ония лоши приятелки, които издълбават на нокътя си името на свойта сестра по легло, и се привързват към друга, когато нокътят зарасте! Трябва ли ти спомен за мене, когато аз жива съм цяла твоя? Сега аз съм едва на възраст, през която девойките се омъжат, а в деня, когато те срещнах за първи път, аз не бях и два пъти по-млада от сега. Ти много добре помниш. Беше в банята. Нашите майки ни държеха под ръце и ни люлееха една към друга. Ние дълго време си играхме на мрамора, преди да облечем дрехите си. От него ден ние не сме се разделяли, а преди пет години се влюбихме една в друга.

Миртоклея отговори:

— Има друг един първи ден, Родис, и ти знаеш кои е той. Той беше тогава, когато ти написа тия три думи връз моята табличка, като приплете имената едно с друго. Той беше първият ден. Ние не ще го намерим вече. Но няма нищо. Всеки ден е нов за мене и когато вечери ти се пробуждаш, струва ми се, че никога не съм те виждала. И мене ми се струва, че ти не си девойка, а малка нимфа от Аркадия, напуснала горите, защото Фоибос е пресушил нейния извор. Тялото ти е гъвкаво като маслинова вейка, кожата ти е сладка като вода през лятото. Ирисите обвиват твоите крака и ти носиш лотосовия цвят, както Астарта — разтворения цвят на смоковницата. В коя гора, населена с безсмъртни, е задремала майка ти преди твойто щастливо рождение и кой смел египан или кой бог на коя божествена река се е съединил с нея в тревата? Когато напуснем страната на това ужасно африканско слънце, ти ще ме отведеш към твоя извор, далече отвъд Псофис и Фенея, в пространните гори, дето по меката пръст личат двойните следи на сатирите, смесени с леките стъпки на нимфите. Там ти ще потърсиш изгладена скала и ще издълбаеш върху нея написаното от тебе на восъка: ония три думи, които са нашата радост. Чуй ме, чуй ме, Родис! Кълна се в пояса на Афродита, дето са извезани всички пожелания — всички пожелания ми са чужди, защото ти превъзхождаш моя блян! Кълна се в рога на Амалтея, из който изтичат всички богатства на света — светът ми е безразличен, защото ти си едничкото богатство, което намерих в него! Когато те погледна и когато погледна себе си, аз не зная защо и ти ми отвръщаш с любов. Твоите коси са руси като житни класове; моите са черни като козя козина. Твоята кожа е бяла като овчарско сирене; моята е изпръхнала и обгорена като пясъка край морето. Твоята нежна гръд цъфти като есенен портокал; моята е мършава и безсочна като бор, израснал на скалите. Ако лицето ми разхубавя, то е, защото те възлюбих. О, Родис, ти знаеш, че моята своенравна девственост прилича на устните на Пан, който гризе миртова издънка; твоята е розова и хубава като устата на дете. Аз не зная защо ти ме любиш; но ако един ден ти престанеш да ме любиш, ако, като сестра си Теано, която свири на флейта до тебе, останеш да спиш завинаги в домовете, дето ни наемат да пеем, аз не бих преживяла даже мисълта, че ще трябва да спя сама в нашето легло, и ти ще ме намериш на връщане удушена с пояса си.

Мисълта на Миртоклея беше тъй безумна и жестока, че дългите очи на Родис се напълниха със сълзи и усмивка. Тя сложи крак на една издатина:

— Цветята ми ме спъват. Развържи ги, обожавана Мирто. Аз няма вече да танцувам тая нощ.

Певицата трепна.

— О, да, наистина! Аз бях вече забравила ония мъже и девойки. Те ви накараха да танцувате пред тях и двете — тебе облечена с коска роба, която е прозирна като вода, а сестра ти — гола. Ако не бях те забранила, те биха те обладали като блудница, както обладаха сестра ти пред очите ни в същата стая… О, каква гнусота! Чуваше ли виковете и стенанията й? Колко е мъчителна любовта на мъжа!

Тя коленичи до Родис и махна двата венеца от нозете й, а след тях привързаните по-горе три цвята, като целуна мястото на всеки един от тях. Когато стана, детето я прегърна през шията и замря на устните й.

— Нали не ме ревнуваш, Мирто, за всички тия волности? Какво ти значи, че са ме видели. Теано им стига, аз им я оставих. Те нивга не ще ме обладават скъпа Мирто. Не ме ревнувай от тях.

— Да ревнувам ли? Аз те ревнувам от всеки, който те допре. Когато ти износиш робите си, аз ги обличам, за да не си ти единствената, която те са загръщали. За да не останат влюбени в тебе цветята от косата ти, аз ги давам на бедните куртизанки, за да ги осквернят в оргиите. Аз нищо никога не съм ти дала, за да не принадлежиш на нищо. Аз се боя от всичко, до което се докосваш, и мразя всичко, което ти гледаш. Аз бих желала да бъда през цял живот между тъмнични стени, да бъдем само аз и ти, и аз тъй дълбоко да се съединя с тебе, тъй добре да те скрия в прегръдките си, че ничие око да не подозре, че ти си там. Аз бих желала да бъда плодът, който ти ядеш, благоуханието, което ти се нрави, сънят, който се вмъква под ресниците ти, любовта, от която се свиват твоите членове. Аз ревниво скъпя щастието, което ти давам, и все пак бих желала да ти дам щастие, равно на онова, което ти ми даде. Ето от какво те ревнувам аз. Но аз не се боя от твоите обладателки за една нощ само, когато те ми помагат да удовлетворя желанията ти на младо момиче; колкото за любовниците мъже, аз зная, че ти никога не ще бъдеш тяхна, аз зная добре, че ти не можеш да обичаш мъжа — грубия и неверен мъж.

Родис искрено извика:

— Аз по̀ бих отишла като Навситоя, да посветя девствеността си на бога Приап, когото обожават на Тасос. Но не през тая сутрин, скъпа моя. Аз дълго време танцувах, аз съм много уморена. Аз бих желала да се върнем у дома и да заспя там на ръцете ти.

Тя се усмихна и продължи:

— Трябва да се каже на Теано, че леглото ни не е вече за нея. Ние ще й направим друго, надясно от вратата. След онова, което видях през тая нощ, аз не бих могла вече да я целувам. Мирто, наистина то е ужасно. Възможно ли е тъй да се люби? Това ли наричат те любов?

— Това.

— Те се мамят, Мирто. Те не знаят.

Миртоклея я обгърна с ръце и дълго мълчаха и двете.

Вятърът смесваше косите им.

VII. Косата на Хризис

— Виж — каза Родис, — някой иде насам.

Певицата се вгледа: далеч от тях една жена бързо вървеше по кея.

— Познах я — подзе детето. — Тя е Хризис. Тя има жълта роба.

— Как, нима тя вече е облечена?

— Не мога да разбера. Обикновено тя не става преди пладне. А сега едва е изгряло слънцето. Нещо е добила тя. Безсъмнено — щастие; тя има голям успех.

Те тръгнаха към нея и й казаха:

— Здравей, Хризис.

— Здравейте. От колко време сте тука?

— Не знам. Развиделяло се беше вече, когато дойдохме.

— Нямаше ли никого на вълнолома?

— Никого.

— Някой мъж? Уверени ли сте?

— О, напълно уверени. Защо питаш?

Хризис нищо не отвърна. Родис подзе:

— Да не искаше да срещнеш някого?

— Да… може би… струва ми се, че би било по-добре да не бях го виждала. Всичко е наред. Аз сгреших, че се върнах пак, но не можех да се възпра.

— Но какво става с тебе, Хризис, ще ни кажеш ли?

— О, не!

— Даже нам, даже нам, твоите приятелки?

— Вие ще го узнаете по-после, заедно с целия град.

— Това е много любезно, наистина.

— Може и по-рано, ако настоявате; но тази сутрин е невъзможно. Стават неща необикновени, деца мои. Аз умирам от желание да ви кажа всичко, но трябва да мълча. Вие връщате ли се? Елате да спите при мене. Аз съм съвсем сама.

— О, Хризея, Хризидион, ние сме тъй уморени! Ние се връщаме, наистина, но се връщаме да спим.

— Добре, после ще спите пак. Днес е навечерието на Афродизиите. Нима такъв ден е ден за почивка? Ако искате богинята да ви закриля и да ви направи щастливи догодина, трябва да отидете в нейния храм с ресници, клюмнали като теменуги, и устни, бели като лилии. Но ние пак ще помислим; вървете с мене.

Тя прихвана и двете по-горе от кръста, и като сключи ръце, сложени върху малките им, почти голи гърди, с бързи стъпки ги поведе.

Родис обаче остана озадачена.

— А когато легнем при тебе — подзе тя, — пак ли няма да ни кажеш какво е станало, какво очакваш?

— Ще ви кажа много неща, всичко, каквото ви е угодно, но за това — аз ще замълча.

— Даже и тогава ли, когато бъдем в обятията ти голи и в мрачина?

— Не упорствай, Родея! Всичко ще знаеш утре. Почакай дотогава.

— Много щастлива ли ще станеш, или много могъща?

— Много могъща.

Родис широко разтвори очи и извика:

— Ще спиш заедно с царицата!

— Не — каза Хризис през смях, — но аз ще бъда могъща като нея. Имаш ли нужда от помощта ми? Би ли желала нещо?

— Да, да!

И детето се замисли отново.

— Е добре, какво е то? — попита Хризис.

— То е невъзможно. Защо да го искам?

Миртоклея отговори зарад нея:

— В Ефес, нашата родина, когато две връстни и девствени девойки, като Родис и мене, са влюбени една в друга, законът им позволява да се съчетаят. Те и двете отиват в храма на Атина, за да посветят ней своя двоен пояс на девствеността; след това в светилището на Ифиноя — за да й отдадат сплитка смес от косите си, и най-после под перистила на Дионис, дето дават на по-младата едно остро златно ножче и една бяла линия, за да спира кръвта. Вечерта оная от тях, която е невестата, бива отвеждана в новото жилище, седнала в цветна кола между своя мъж и паранимфата, заобиколена с факлоносци и флейтистки. И след това те имат вече всички права на бракосъчетани; те могат да осиновяват малки момичета и да ги посвещават в частния си живот. Другите ги почитат. Те имат свое семейство. Ето бляна на Родис. Но тук няма тоя обичай…

— Законът ще бъде изменен — каза Хризис, — да, вие ще се бракосъчетаете, аз ще наредя това.

— О, наистина ли! — извика малката, поруменяла от радост.

— Да, и аз ви не питам коя от вас ще бъде мъжът. Аз зная, че Мирто има всичко, което напомня мъж. Ти си щастлива с такава приятелка, Родис. Каквото и да казват, такива приятелки са рядкост.

Те бяха стигнали до вратата, дето Джала, седнала на прага, тъчеше ленен презръчник. Тя стана, за да минат, и влезе подире им.

Несетно почти, двете флейтистки отмахнаха простите си облекла. Те старателно си направиха умивания една на друга в един купел от зелен мрамор, водата от който се оттичаше в басейна. След това се търколиха на леглото.

Хризис ги гледаше, без да ги вижда. Най-малките думи на Деметриос непрестанно се повтаряха в паметта й слог по слог. Тя не усещаше как Джала мълком развиваше и размотаваше дългото й шафраново було, откопчаваше пояса, разтваряше гривните, отмахваше скъпоценните накити, печатите, пръстените, сребърните змии, златните игли; но приятното гъделичкане на отпадналата й коса я пробуди като от сън.

Тя поиска огледалото си.

Убояла ли беше се тя да не би да не е тъй хубава, за да може да задържи тоя нов свой любовник — защото трябваше да го задържи, — след безумните откупи, които беше му поискала? Или пък искаше, чрез разглеждане на всяка своя красота, да умири някакви безпокойства и да оправдае своята увереност?

Тя приближи огледалото до всички части на тялото си, като ги пипаше една по друга. Тя разгледа белината на кожата си, прецени сладостта й чрез продължителни милувки, топлотата й — чрез самопрегръщания. Тя опита пълнотата на гърдите си, твърдостта на корема си, теснотата на кръста си. Тя премери косите си и провери блясъка им. Тя опита блясъка на очите си, огнеността на своя дъх и бавно проведе една целувка надлъж по голата си ръка — от рамото до лакътните гънки.

Едно необикновено чувство, изтъкано от изненада и гордост, от увереност и нетърпение, я обзе, когато тя допря собствените си устни. Тя се обърна, като че търсеше някого, и като откри с това двете забравени ефесиянки на леглото, тя скочи помежду им, раздели ги, прегърна ги като в любовна беснота и дългата й златна коса застла трите млади глави.