Афродита — Антични нрави

I. Последната нощ

— Ти си любимка на боговете — каза старият тъмничар. — Ако аз, бедният роб, бях извършил сто пъти по-малко престъпление от тебе, щяха да ме завържат за колесница, да ме обесят с главата надолу, да разкъсат тялото ми, да ме одерат с клещи. Щяха да ми сипят оцет в носа, да ме натоварят с тухли до задушаване и тялото ми би нахранило чакалите в обгорените от слънцето равнини. А за тебе, която си извършила най-голямата кражба, най-голямото убийство и най-голямото светотатство, отреждат сладката отрова и те държат в хубава стая в преддверието на тъмницата. Зевс да ме гръмне, ако зная защо е това. Ти трябва да имаш някой познайник в палата на царицата.

— Дай ми фурми — каза Хризис, — устата ми пресъхнаха.

Старият роб й донесе в една зелена кошничка дванадесетина малко презрели фурми.

Хризис остана сама.

Тя седна, след това веднага стана, заобиколи стаята, потупа стената с ръка, без сама да знае защо прави това. Тя отпусна косата си, за да я поразхлади, и почти веднага я нави отново.

Бяха й дали да облече дълга дреха от бял вълнен плат, която беше дебела и държеше топло. Хризис потъна цяла в пот. Тя протегна ръце, прозина се и се облегна на високия прозорец.

Светла луна блестеше навън. Небето беше тъй бистро и чисто, тъй бледно и ясно, че не се виждаше нито една звезда.

През такава нощ, преди седем години, Хризис беше напуснала Генисаретската земя.

Тя си припомни… Те бяха петима. Караха за продан слонова кост… Те яздеха коне с дълги опашки, по които имаше пъстри пискюли. Детето ги беше настигнало край една кръгла щерна…

А преди това — синкавото езеро, прозрачното небе, лекият въздух на Галилеевата земя.

Къщата беше обкръжена от розовоцветен лен и тамарини. Бодливите копарови храсти убождаха пръстите, които посмяваха да посегнат към цветовете им. Във вълненията на житните нивя сякаш можеше да се съзре цветът на вятъра…

Малки момичета се къпеха в един бистър поток край брега на който, под навесите на цъфналите лаври, имаше червени охлювени черупки; имаше цветя по водата, цветя по цялата лъка, големи кринове по планината; а очертанието на планината приличаше на очертанието на млада женска гръд…

Хризис склопи очи със слаба усмивка на уста, което изведнъж угасна. Мисълта за смъртта я обзе. И я почувства, че няма да се отдели вече от тая мисъл.

— Ах — каза си тя, — какво направих аз? Защо срещнах тоя човек. Защо ме послуша той? Защо се оставих да ме увлече? Защо и сега аз за нищо не съжалявам?

„Да любя или да не живея — такъв избор ми предложи Бог? Какво направих аз, за да заслужавам сега такова наказание?“

И в паметта й въстанаха откъси от свещени стихове, които беше слушала още в детинство. Седем години тя не беше помисляла за тях. Ала те се възвръщаха един по друг с непогрешима точност, да се свържат с нейния живот и да предрекат скръбния й край.

Тя промълви:

— Писано е:

— Писано е:

— Писано е:

— Писано е:

— Ах — извика тя. — Аз съм! Аз съм!

Писано е още:

— Но и наказанието ми също е предписано!

— Още:

— Но знае ли се какво казва Писанието — прибави тя, — за да се утеши. Не е ли писано другаде: „Не ще накажа дъщерите ви за тяхното блудство“.10

— Не съветва ли ни Писанието: „Иди, яж и пий, защото отдавна ти помага Бог. Да бъдат винаги бели твоите одежди и напоена с благовонни масла косата ти. Наслади се от живота с жената, която обичаш, през всички дни на суетния живот, които ти е отредил Бог под слънцето, защото няма труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти“.11

Тя потрепера и повтори с нисък глас:

— Защото няма ни труд, ни разум, ни знание, ни мъдрост в жилището на мъртвите, където отиваш ти.

„Сладка е светлината. Ах, колко е приятно за очите да гледат слънцето“.12

„Радвай се, о, юноша, в младостта си, отдай сърцето си на веселието, ходи по пътищата на сърцето си и след виденията на очите си, преди да тръгнеш към своя вечен дом, преди оплакваните да минат по улицата, преди да се скъса сребърната струна, преди да се разбие златната лампада, преди да се строши кърчагът при извора, преди да се счупи колелото на кладенеца, преди да се върне прахът на земята, отдето е бил взет.“13

Тя потрепера пак и повтори бавно на себе си:

— … Преди да се върне прахът на земята, отдето е бил взет.

И като хвана главата си с ръце, за да възпре страшната мисъл, тя изведнъж ненадейно почувства през живата кожа формата на мъртвешкия си череп: празните очни вдлъбнатини, лишения от хрущелната си част нос и изхвръкналите напред челюсти.

О, ужас! Значи такава ще стане тя! Изгледът на собствения й труп предстана пред нея с ужасна яснота и тя прокара ръце по тялото си, за да изчувства до дъно тая тъй проста мисъл, която дотогава не беше я спохождала — че тя носи скелета със себе си, че той не е някакво последствие от умирането, някакво превращение, а нещо, което тя носи като неразделена сянка на човешкото тяло, — и че самата скеля на живота е символ на смъртта.

Внезапно я обзе буйно желание да живее, да види пак всичко, което е виждала, да направи пак всичко, което е правила. То беше бунт на живота пред лицето на смъртта, поради невъзможността да се разбере как тъй тя няма да види вечерта на тоя ден, който се раждала пред очите й, как красотата й, тялото й, живата й мисъл, сладострастната живост на плътта й ще престанат да съществуват, ще изгният още в пълния свой разцвет.

Вратата бавно се отвори.

Влезе Деметриос.

II. Прахът се връща на земята

— Деметриос! — извика тя.

И се спусна към него.

Но след като грижливо завъртя дървената ключалка, младият човек не се помръдна и в погледа му имаше такова дълбоко спокойствие, че Хризис внезапно се вледени.

Тя се надяваше, че той ще се спусне, ще направи някакво движение с ръцете, с устните или нещо друго, ще протегне ръка…

Деметриос не се помръдна.

Той почака малко, мълчалив, безстрастно практичен, като че искаше ясно да покаже с това правото си да разполага с нея.

След това, като видя, че от него нищо не се иска, той направи четири крачки към прозореца, облегна се на отвора и се загледа в изгряващия ден.

Хризис, седнала на твърде ниското легло, гледаше вторачено и почти тъпо.

Тогава Деметриос заговори сам на себе си.

— Много по-хубаво е, че стана именно тъй. Да си играя в самия ден на смъртта, би било нещо твърде злокобно. Възхищава ме само това, че тя не предусети още в началото това, което стана, и че ме прие с такъв възторг. За мене всичко това е едно приключение, доведено до своя край. Съжалявам само, че именно тъй се свърши, защото, каквото и да се мисли, едничката грешка на Хризис е тая, че тя много прямо изрази една своя амбиция, каквато, без съмнение, имат повечето жени, и ако не трябваше да се задоволи с някаква жертва възмущението на народа, аз с удоволствие бих спасил тая млада и много буйна девойка, за да мога да се освободя от нея, в замяна на живота, който ще й подаря.

Но стана скандал вече и никой нищо не може да направи. Такива са последиците на страстта. Сладострастието, непридружено с мисъл, или, обратното, мисълта, непридружена с наслада, нямат такива зловещи последици. Мъжът трябва да има много любовници, но да се пази, с помощта на боговете, да не забрави, че устата си приличат.

Резюмирал в такъв дързък афоризъм една от своите морални теории, той лесно подзе пак нормалния ход на своите мисли.

Той смътно си спомни, че вечерта бяха го поканили на едно угощение и той беше приел да отиде. Но понеже беше забравил посред цяла вихрушка случката през деня, той си обеща да се извини.

Той помисли върху въпроса, дали да продаде своя стар роб шивач, който си оставаше привързан на по-предишната мода и не можеше да прави хубаво гънките на новите туники.

Той беше даже дотам свободен душевно, че начерта на стената с върха на длетото си един вариант на групата Загреус и Титаните, в който положението на ръката у главното лице беше друго.

Едва беше привършил скицата, на вратата тихо се почука.

Деметриос отвори, без да бърза.

Влезе старият палач, последван от двамина тежковъоръжени войници с шлемове на главите.

— Нося чашката — каза той на царициния любовник с цинична усмивка на уста.

Деметриос нищо не продума.

Хризис слисано дигна глава.

— Хайде, дъще моя — подзе тъмничарят. — Настъпи часът. Отровата е съвсем стрита. Трябва да я изпиеш. Не бой се. Никакви мъки няма.

Хризис погледна Деметриос и той не отвърна лице.

Не преставайки да го гледа с широките си очи, заобиколени със зелена светлина, тя простря ръка надясно, взе чашата и бавно я поднесе към устата си.

Тя накваси устните си. Горчивината на отровата беше отслабена с помощта на едно опивателно средство, размесено с мед.

Тя изпи половината и след това, било, че беше виждала да се прави същото в театъра, в Агатоновия Тиестес, било, че наистина беше обзета от едно самозародено чувство, тя поднесе остатъка на Деметриос… Но младият човек отклони с ръка това нескромно предложение.

Тогава галилеянката изпи чашата до капка. И на устните й се появи една сърцераздирателна усмивка, в която имаше все пак малко презрение.

— Какво трябва да правя? — каза тя на тъмничаря.

— Разхождай се из стаята, дъще моя, докато усетиш, че нозете ти натежават. След това ще легнеш по и отровата сама ще подейства.

Хризис се доближи до прозореца, облакъти глава и хвърли към теменужената зора последен поглед на изгубена младост.

Изтокът тънеше в езеро от краски. Дълга синкава тасма, бистра като вода, опоясваше хоризонта. Над нея се редяха и преливаха една в друга тъмнозелени, сини и лилави ивици, които се губеха незабелязано в оловния цвят на небосвода. След малко оттенъците бавно се разляха, появи се една златна черта, която се издигна, разшири. Тънка пурпурна ивица озари тая печална предутрина и всред една кървава вълна се роди слънцето.

— Писано е:

„Светлината е сладка…“

Тя стоя така, докато я държеха нозете й. Войниците се принудиха да я отнесат на леглото, когато тя направи знак, че ще политне.

Тогава старецът оправи гънките на робата й. След това я попипа по нозете и каза:

— Усети ли?

Тя отговори:

— Не.

Той допря ръка до коляното й и пак попита:

— Усети ли?

Тя направи знак, че не е усетила, и изведнъж, с едно движение на устните и на раменете, защото даже и ръцете й бяха мъртви, обзета от буйна страст и може би от съжаление за тоя безплодно прекаран час, тя се извърна към Деметриос. Но преди да може той да й отговори, тя падна безжизнена, със закрити завинаги очи.

Тогава палачът метна връз лицето й горния край на одеждата. А единият от войниците, предполагайки, че някакво по-нежно минало е събрало нявга тоя млад човек и тая млада жена, отряза с върха на меча си една къдрица от края на низпадналата връз плочите коса.

Деметриос взе в ръка къдрицата и наистина — в нея беше цялата Хризис. Тя беше надживялото я злато на красотата й, поводът да я нарекат така…

Той хвана марната къдрица между палеца и двата първи пръста на ръката си, разнищи я бавно, спусна я на земята и с обувката си я размеси с праха.

III. Хризис безсмъртна

Когато Деметриос остана сам в червеното си ателие, задръстено от мраморни късове, модели, подпорни и подложки, той поиска да започне работа.

Взел в лявата си ръка длетото, а в дясната — млата, той неохотно започна да удря по едно прекъснато изваяние, което представляваше главата на един грамаден кон, предназначен за храма на Посейдон. Гривата беше подрязана, а кожата на шията се сдипляше от движението на главата като морска вълна.

Преди три дена всичките мисли на Деметриос се съсредоточаваха в детайлите на правилната мускулатура на грамадния кон; но на сутринта, когато умря Хризис, сякаш всичко беше изменило своя вид в очите на Деметриос. Някакво непрозирно було беше спуснато между него и мрамора. Той хвърли млата и се заразхожда надлъж по прашните подложки.

Изведнъж той излезе на двора, извика един роб и му каза:

— Приготви купела и донеси благоухания. Ще ме измиеш, ще ме парфюмираш, ще ми донесеш белите дрехи и ще запалиш овалните кандила.

Когато се облече и вчеса, той повика други двама роби:

— Идете — каза им той — в тъмницата; дайте на тъмничаря тази глина и му кажете да я остави в стаята, дето умря куртизанката Хризис. Ако тялото не е още хвърлено в общата яма, кажете да не вършат нищо, преди да съм заповядал. Хайде, вървете.

Той пъхна едно длето в пояса си и отвори главната врата, която излизаше на пустинния площад пред Дрома…

Внезапно той се спря на прага, смаян от силната светлина на африканската пладня. Улиците и сградите трябваше да бъдат бели; но перпендикулярните слънчеви лъчи заливаха всичко с толкова много отблясъци, че и измазаните с вар, и каменните стени отразяваха едновременно и крайно нежните син, зелен и червен, и грубо жълтия и хиацинтения цветове. Из въздуха сякаш плуваха големи трептящи шарове и с отраженията си покриваха пламналите лица на сградите. Самите линии се изменяха под тая ослепителна светлина; правата стена на улицата се извиваше като вълна, плуваше като някакво платно и на места ставаше невидима. Едно куче, легнало до един зид, беше цяло покърмъзено.

Възхитен и удивен, Деметриос съзря в това осветление символа на своя нов живот. Доста дълго време беше живял тъй в самотната нощ, в тишината и покоя. Дълго време беше сматрял за светлина лунния блясък и за идеален образец — небрежната линия на някое твърде изтънчено движение. Произведенията му не бяха крепки. По кожата на неговите статуи личеше някакъв смръзнал трепет.

Откакто трагичното приключение с Хризис беше смутило неговия дух, сега за пръв път той чувстваше да пълни гърдите му великият дъх на живота. Ако и да се боеше от второ изпитание, ако и да се кълнеше след победата си да не изменя хубавото си държане спрямо другите, все пак той разбираше вече, че само онова заслужава да бъде пресъздадено, което достига чрез мрамора, краската или словото една от дълбочините на човешкото чувствуване — и че красотата на формата е нещо твърде неопределено и може да се долови само като се преобрази чрез скръбта или радостта.

Той стигна до вратата на затвора, унесен все в тия мисли.

Двамата му роби го чакаха там.

— Донесохме глината — казаха те. — Тялото е още на леглото. Не е и побутнато. Тъмничарят те поздравява и казва, че е на услугите ти.

Младият човек влезе мълчаливо, мина през елин дълъг коридор, възкачи се по няколко стъпала, влезе в стаята на покойницата и грижливо се заключи там.

Трупът беше покрит с едно було; главата беше ниско сложена, ръцете и нозете — прибрани. Пръстите бяха отрупани със скъпоценности. Два сребърни перисцелиса се увиваха около бледните пищяли, а ноктите на палците бяха още червени от сложената върху тях карминена боя.

Деметриос посегна да дигне булото, но едва-що се допря, изпод него изхвръкнаха десетина мухи.

Той изтръпна цял… Но пак отметна бялото вълнено було и го зави около косата. Лицето на Хризис лека-полека беше се озарило от онова вечно изражение, което смъртта слага върху ресниците и косите на труповете. Няколко сини венички, проточени през белината на бузите, придаваха на неподвижната глава изглед на студено мраморно изваяние. Прозирните ноздри бяха широко отворени над тънките устни, а в крехкостта на ушите имаше нещо нематериално.

Никога, под никоя светлина, дори и под светлината на своя блян Деметриос не беше виждал тая неземна красота и тая лъчезарност на гаснещата кожа.

И тогава той си припомня думите на Хризис при първата им среща: „Ти виждаш само лицето ми, ти не знаеш колко съм хубава аз!“ Едно силно вълнение внезапно го задушава. Той иска да знае най-после. Той може.

От трите дена на своето увлечение той иска да запази спомен, който да преживее, самия него — да разголи дивното тяло, да му придаде позата на буйна разстрастеност, в каквато го видя насън, и да създаде, като вземе него за модел, статуята на Безсмъртния живот.

Той сваля чепразите и превръзката. Той отмахва платното, в което е завита покойницата. Тялото тежи. Той го подига. Главата се отпуща назад. Гърдите трептят. Ръцете също се отпущат. Той съблича робата и я хвърля насред стаята. Тялото тежко пада.

Пъхнал двете си ръце под свежите й мишци, Деметриос повлича мъртвата до горния край на леглото. Той извръща главата наляво, прибира и след това разстила под гърба лъчезарната коса. След това той повдига дясната ръка, прегъва я и слага подвижните още пръсти върху възглавницата. Двете вълшебни линии, които се спущат от рамото и ухото й, се съединяват под дясната й ненка и тя увисва като плод на тях. Най-после той разполага нозете й: едната силно изпъната, другата прегъната тъй, че почти допира задницата с петата си. Той нарежда още някои подробности: извива кръста наляво, изпъва десния крак още и снема гривните и скъпоценните пръстени, за да не се нарушава нито с един дисонанс чистата и пълна хармония на женската голота. Моделът е в позата си.

Деметриос слага на масата мократа глина, донесена от робите. Той я мачка, валя я, удължава според формата на човешкото тяло. Изпод страстно движещите му се пръсти излиза някакво варварско чудовище. Той гледа.

Неподвижният труп е в същото положение. Но една тънка струя кръв тече из дясната ноздра, спуща се по устните и капе изпод полуотворената уста. Деметриос продължава. Глиненият модел се одухотворяла, оформя, оживява. Една дивна лъвица се извива над тялото, като че прегръща някого. Мускулите на бедрото силно се изпъват. Палците на нозете се прегъват.

… Когато нощта изплува из земята и стъмни ниската стаичка, Деметриос беше вече свършил глинената статуя. Той накара четворицата роби да отнесат това копие в работилницата му. Още същата вечер изсече един мрамор от остров Парос според големината на глинения модел и една година след тоя ден, той още работеше над статуята, изобразяваща Безсмъртния живот.

IV. Милосърдието

— Тъмничарю, отвори ни! Тъмничарю, отвори ни!

Родис и Миртоклея хлопаха на затворената врата.

Вратата се открехна.

— Какво искате?

— Искаме да видим приятелката си — каза Мирто. — Да видим Хризис, злочестата Хризис, която умря тая сутрин.

— Не е позволено, вървете си.

— Ах, пусни ни, пусни ни. Никой няма да узнае. Ние никому няма да кажем. Тя ни беше приятелка, пусни ни да я видим. Скоро ще си излезем. Няма да дигаме шум.

— Ами ако ме хванат, малки девойки? Ако ме накажат вас? Аз ще плащам глобата, а не вие.

— Няма да те хванат. Ти си сам. Няма други затворници. Ти отпрати войниците. Само ние ще знаем. Пусни ни да влезем.

— Хайде, най-после. Не се бавете. На ви ключа. Ще влезете в третата врата. Обадете ми се на излизане. Късно е, та аз искам да си легна.

Добрият старец им подаде един ключ от ковано желязо, който висеше на пояса му. Двете млади девойки се завтекоха бързо из тъмните коридори, без да дигат шум със сандалите си.

След това тъмничарят влезе в своята килия и си легна. Беше безполезно да бди. Наказанието с отравяне не беше още въведено в гръцки Египет и малката бяла къщица, която служеше за затвор, пазена от двама старци, служеше само да преспиват в нея последната си нощ осъдените на смърт. Когато нямаше осъден, тя стоеше почти празна.

Когато големият ключ се завъртя в ключалката. Родис улови приятелката си за ръката.

— Не зная ще посмея ли да я видя — каза тя. — Аз много я обичах. Мирто… Страх ме е. Ако искаш, влез ти по-напред.

Миртоклея бутна вратата, но щом хвърли поглед в стаята, тя извика:

— Не влизай, Родис! Чакай ме отвън!

— Ах, какво има? И тебе ли те е страх?… Какво има на леглото? Нима още не е умряла!

— Да, чакай ме… Ще ти кажа… Стой вън и не поглеждай.

Тялото беше останало в същото положение, което беше му придал Деметриос, за да му послужи за модел на статуята Безсмъртния живот. Но понеже мятанията, причинени от върховната наслада, наподобяват гърченията, причинени от върховната мъка, Миртоклея мислеше какво ли силно страдание, силно мъчение в предсмъртните часове е сгърчило така трупа на Хризис.

Тя се приближи на пръсти до леглото.

Кървавата струя продължаваше да тече из едната прозирна ноздра. Кожата на тялото беше съвършено бяла. Побледнелите връхчета на гърдите бяха се вдали навътре като два пъпа; нито един розов отблясък не оживяваше полегналата статуя; само няколкото малки изумрудени петна, които личеха по гладкия корем, показваха, че милиони нови живота се зараждаха едновременно в едва изстиналата плът и искаха да я наследят.

Миртоклея хвана мъртвата ръка, свали я и я изправи. Тя поиска също да изправи левия крак, но коляното беше почти затвърдяло и тя не успя да стори това напълно.

— Родис — каза тя със смутен глас. — Ела, сега вече можеш да влезеш.

Треперещото дете влезе в стаята. Чертите на лицето му се изпънаха, очите му широко се отвориха…

Щом като се събраха заедно, те неудържимо заридаха, прегърнали се една друга.

— Горката Хризис! Горката Хризис! — повтаряше детето.

Те се целунаха една друга по бузите с отчаяна нежност, в която нямаше нищо чувствено, и риданията изливаха на устните им цялата горчивина на техните малки вцепенени души.

Те плачеха, те плачеха, те скръбно се вглеждаха една в друга; от време на време заговорваха и двете заедно с пресипнали и сърцераздирателни гласове и думите им се завършваха с ридания.

— Ние тъй много я обичахме! Тя не беше за нас само приятелка, а като млада майка, малка майка и на двете ни…

Родис повтори:

— Като млада майка…

А Мирто, като я потегли към покойницата, каза със слаб глас:

— Целуни я.

Те се наведоха, сложиха ръце на леглото и с нови ридания долепиха устни до леденото чело на покойницата.

Тогава Мирто хвана главата й между двете си ръце, които потънаха в златната коса и продума така:

— Хризис, моя Хризис, ти, която беше най-хубава и най-обожавана от жените, ти, която приличаше толкова много на богинята, че народът те взе за нея, къде си ти сега, какво направиха с тебе? Ти живееше, за да раздаваш благотворна радост. Никога не е имало плод, по-сладък от устните ти, светлина, по-ясна от светлината на очите ти; кожата ти беше величава роба, която ти не искаше да забулваш; сластта плуваше в нея като вечно благоухание; когато ти развиваше косата си, всички желания бликваха из нея, а когато сключеше голите си ръце, човек замолваше боговете да му пратят смъртта.

Седнала на земята, Родис ридаеше.

— Хризис, моя Хризис — продължи Миртоклея, — до вчера ти беше жива и млада, надяваща се на дълъг живот, а ето че сега ги си мъртва и нищо на света не може да те накара да ни продумаш поне една дума. Ти си склопвала очи, а ние не бяхме при тебе. Ти си страдала и не си знаела, че ние плачем за тебе отвън край стените на тъмницата. Ти си дирила с поглед някого в последния си миг, но очите ти не са срещали очите ни, пълни със скръб и милост.

Флейтистката не преставаше да плаче. Певицата я хвана за ръка.

— Хризис, моя Хризис, ти ни каза, че един ден ние, благодарение на тебе, ще се съчетаем. Ние се съединихме чрез сълзите и ето пред тебе — тъжното обручение на Родис и Миртоклея. Скръбта съединява по-силно от любовта две стиснати ръце, ония, които нявга са плакали заедно, не ще се разделят никога. Ние ще положим в земята твоето скъпо тяло, о, Хризидион, и ще отрежем косите си над твоя гроб.

Тя загърна хубавото тяло в една покривка за легло и след това каза на Родис:

— Помогни ми.

Те тихо я подигнаха, но бремето беше тежко за малките музикантки и те го сложиха на земята за първи път.

— Да свалим сандалите си — каза Мирто. — Да минем боси през коридора. Тъмничарят трябва да е заспал. Ако не се събуди, ще можем да минем, но ако ни види ще ни спре. Той няма да пострада зарад нас: утре, като види, че леглото е празно, ще каже на войниците на царицата, че е хвърлил тялото в ямата, както изисква законът. Да се не плашим от нищо, Родея… Пъхни сандалите си в пояса, като мене. Хвани тялото през коленете. Нозете нека останат назад. Върви тихо, полека, полека…

V. Благочестието

При завоя на втората улица те за втори път сложиха тялото на земята, за да турят сандалите си. Деликатните нозе на Родис, която не беше свикнала да ходи боса, бяха се напукали и разкървавили.

Нощта беше пълна със светлина. Градът беше пълен с мълчание. Железоцветните сенки ъглесто се отсичаха по средата на улиците, според самите очертания на сградите.

Малките девойки взеха пак своето бреме.

— Де отиваме — каза детето. — Де ще я закопаем?

— В гробищата на Хермес-Анубис. Там е винаги пусто. Там тя ще бъде на спокойствие.

— Горката Хризис! Помисляла ли съм, че в деня на нейната смърт ще нося тялото й като нещо откраднато, без факли и колесница!

След това те с готовност започнаха да разговарят, като че се бояха от тишината, тъй близо с трупа на мъртвата. Последния ден Хризис силно ги учудваше. Отде беше взела тя огледалото, гребена и огърлицата? Тя не би мота да вземе бисерите на богинята, защото храмът много добре се пазеше, за да не може една куртизанка да проникне в него. Тогава някой друг е извършил престъплението заради нея. Но кой е той? Тя нямаше любовник между нагледниците на божествената статуя. Но ако друг някой е извършил престъплението, защо не го изказа тя? И защо са тия три престъпления? Кой беше й услужил, за да я предаде отпосле на наказание? Една жена прави лудости безцелно само когато е влюбена. Хризис беше ли влюбена и в кого?

— Никога не ще узнаем — заключи флейтистката. — Тя отнесе своята тайна със себе си и ако е имала съучастник, не той ще ни разкрие тая тайна.

Тука Родис, която от няколко време вече политаше, въздъхна:

— Не мога вече, Мирто, не мога вече. Ще падна. Смазана съм от умора и скръб.

Миртоклея я прегърна през шията.

— Опитай се още малко, драга моя. Трябва да я носим. Тя отива в подземния живот. Ако не я погребем и не турим един обол в ръката й, тя навеки ще остане да блуждае по брега на адската река, и когато и ние слезем по свой ред при мъртвите, тя ще ни запита защо не сме й отдали последно благочестие, а ние няма да знаем какво да й отговорим.

Но отслабналото докрай дете заплака, сложило очи на ръката си.

— По-скоро, по-скоро — каза Миртоклея, — някой иде откъм края на улицата. Изправи се пред тялото до мене. Да го закрием с туниките си. Ако го видят, всичко ще бъде изгубено…

След това, като се вгледа, тя подзе:

— Тимон е. Аз го познавам. Тимон с четири жени. О, богове, какво ли ще стане! Той, който на всичко се смее, ще се подиграе с нас… Но стой тука, Родис, аз отивам да му говоря.

И обзета от една внезапна мисъл, тя се затича по улицата срещу малката група.

— Тимоне — каза тя и гласът й беше пълен с молбал — Тимоне, почакай. Моля те да ме изслушаш. Ще ти кажа нещо сериозно. Трябва само на тебе да го кажа.

— Колко си развълнувана, малка моя — каза младият човек. — Да не си изгубила раменната си превръзка или пък куклата ти е паднала и си е счупила носа? В такъв случай нищо не би могло да ти помогне.

Младата девойка го изгледа печално. В това време четирите жени се струпаха около Мирто и Тимон. Те бяха Филотис, Сезо от Книд, Калистион и Трифера.

— Махай се, малка глупачке — каза Трифера, — ако си изсмукала вече циците на кърмачката си, ние не можем ти помогна, защото нямаме мляко. Развиделява се вече и ти би трябвало да си си легнала досега. Откога децата са почнали да скитосват нощно време?

— Каква ти кърмачка? Тя иска да ни вземе Тимон.

— Камшик, камшик за нея.

И Калистион хвана Мирто през кръста и я повдигна от земята. Но Сезо се намеси.

— Вие сте луди — извика тя. — Мирто още не знае що е мъж. Ако тя вика Тимон, то не е, за да спи с него. Оставете я на мира, за да се свърши по-скоро.

— Да видим — каза Тимон — какво искаш от мене. Кажи ми на ухото. Наистина ли е нещо сериозно?

— Тялото на Хризис е там на улицата — каза треперейки младата девойка. — Аз и малката ми приятелка го занасяме на гробищата, но то е тежко и ние те молим, ако обичаш, да ни помогнеш. Няма да се забавим… Веднага след това ти можеш да отидеш пак при своите жени…

Тимон я погледна трогнат:

— Горките деца! А аз се надсмивах! Вие сте по-добри от нас… Разбира се, че ще ви помогна. Иди при приятелката си и ме чакай, аз ида.

И като се обърна към четирите жени, той каза:

— Идете у дома през грънчарската улица. Аз след малко ще се завърна. Оставете ме засега.

Родис още седеше до краката на трупа. Когато видя, че Тимон иде, тя се примоли:

— Никому недей казва. Ние откраднахме тялото, за да спасим сянката й. Не издавай тайната, Тимоне, ние много ще те обичаме.

— Бъдете спокойни — каза младият човек.

Той прихвана тялото под мишниците, а Мирто — през коленете, и тръгнаха мълком. Родис вървеше след тях със ситни крачки, политайки от време на време.

Тимон мълчеше. За втори път през тия два дни човешката страст му отнемаше жена, с която е разделял леглото си, и той не можеше да разбере каква е тая сила, която отстранява така душите от вълшебния път, който води към незасенваното от скръб щастие.

О, спокойствие на духа — мислеше той, — о, безразличие, безгрижие и сладострастна яснота! Кой от хората ще ви оцени? Човекът се движи, бори се, надява се, когато всъщност само едно е ценно: да умееш да извличаш от минутата, която минава край тебе, всичките наслади, които може да ти даде тя, и да оставяш леглото си празно колкото може по-рядко.

Те стигнаха до вратата на разрушените гробища.

— Къде ще я положим? — попита Мирто.

— До статуята на Хермес-Анубис.

— Де е тя? Аз никога не съм влизала тука. Мене ме е страх от гробища и надгробни камъни. Аз не познавам Хермес-Анубис.

— Трябва да е в средата. Да я подирим. Аз дохождах веднъж тука в детинство още; гонех една заблудена газела. Да тръгнем по алеята с белите смоковници. Ще намерим статуята.

И наистина, те скоро стигнаха до нея.

Теменуженият полуздрак на предутринта, смесен с лунната светлина, падаше на мраморите. Смътна и далечна хармония плуваше в клонките на кипарисите. Едностайното шумолене на палмите, тъй прилично на шум от дъждовни капки, слабо свежеше въздуха.

Тимон подигна един забит в земята камък: надгробната плоча беше пукната. Изглеждаше, че в гробницата е имало нявга човешки труп. Те намериха в нея само черепи и черен прах от човешки кости.

Младият човек влезе до пояс в гроба и простря ръце напред.

— Подай ми тялото — каза той на Мирто. — Аз ще го положа на дъното и след това ще заровим гроба.

Но Родис се хвърли върху трупа:

— Не, недейте я заравя още. Аз искам да я видя пак. За последен път. За последен път. Хризис, моя злочеста Хризис! О, ужас, каква е станала тя!…

Миртоклея отмахна обвитата около тялото покривка; лицето тъй бързо беше се развалило, че двете млади девойки отвърнаха лица. Бузите й бяха станали четвъртити, клепките и устните й приличаха на шест бели пъпки. Нищо не беше останало вече от тая неземна красота. Те загънаха пак дебелата плащаница, но Мирто пъхна ръка под плата и сложи в ръката на Хризис предназначения за Харон обол.

Тогава те, разтърсвани от непрекъснати ридания, отпуснаха в ръцете на Тимон вкочаненото тяло.

И когато Хризис биде положена на пясъчното дъно на гроба, Тимон разгърна плащаницата. Той намести сребърния обол между разпуснатите стави на пръстите и подложи под главата й един плосък камък; над тялото, от главата до коленете, той разстла сенчестата й златна коса.

След това той излезе из ямата, а музикантките, коленичили пред зеещия отвор, изрязаха една друга младите си коси, завиха ги на венец и го погребаха заедно с покойницата.