Афродита — Антични нрави

I. Дохождането на гостите

Бакхис беше куртизанка повече от двадесет и пет години. Това значи, че тя приближаваше вече към четиридесетте и че красотата й неведнъж беше се променяла.

Майка й, дълго време управлявала нейния дом и я ръководила в живота, беше й дала такива правила за поведение и пестовност, че тя беше успяла да натрупа лека-полека едно значително богатство, с което можеше свободно да се разпорежда през годините, когато блясъкът на леглото допълва блясъка на тялото.

Ето защо, вместо да си накупи много възрастни роби от тържището, тя беше съумяла в продължение на десет години да се задоволява само с една негритянка и като я кара всяка година да ражда, да си създаде многобройна домашна прислуга, която отпосле да бъде цяло богатство за нея.

Понеже тя грижливо бе избирала бащата, робинята беше й народила седем красиви мулатки и три момчета мулати. Последните бидоха умъртвени по нейна поръка, защото прислужниците мъже при една куртизанка възбуждаха излишни подозрения у любовниците й. Тя беше наименувала седемте девойки с имената на седемте планети и беше им наложила различни служби, отговарящи по възможност на имената им. Хелиопа прислужваше през деня, Селенея — през нощта, Аретиас пазеше входа, Афродизиа се грижеше за леглото, Хермиона правеше покупки, а Крономагира готвеше. Най-после Диомеда, икономката, държеше сметките и отговаряше за всички разходи.

Афродизиа беше облагодетелстваната робиня — най-хубавата и най-любимата на мъжете. Тя често заемаше леглото на господарката си по желание на увлечените от нея мъже. И затова я държаха далеч от всяка тежка работа — за да не загрубеят ръцете й. По особено благоволение, косата й не беше покрита, тъй че често пъти я вземаха за свободна жена, а не за робиня, а тая нощ тя щеше да бъде освободена срещу грамадната сума трийсет и пет мини.

Седемте снажни и дивно строени робини на Бакхис бяха такава гордост за нея, че тя никога не излизаше из града, без да ги вземе със себе си, с риск даже да остави жилището си празно. Това неблагоразумие позволи на Деметриос тъй лесно да се вмъкне и да вземе огледалото. Но Бакхис не знаеше още за сполетялото я нещастие, когато приготвяше пиршеството, на което беше поканена Хризис.

Тая вечер Хризис дойде първа.

Тя беше облечена в зелена роба, по която бяха извезани големи клонки е розови цветове, които на гърдите й бяха цъфнали.

Аретиас й отвори вратата, преди тя да похлопа, и според гръцкия обичай я въведе в една малка странична стая, развърза ремъците на червените й обувки и нежно изми босите й нозе. После, подигайки или разтваряйки робата й, според мястото, обсипа я с благоухания вред, дето беше необходимо. Защото гостите се улесняваха във всичко; даже и тоалетите им правеха робините, преди да влязат в обедната зала. Най-после тя й подаде гребен и игли, за да оправи прическата си, и сухи и мазни белила, за да изпише устните и бузите си.

Когато Хризис най-после беше готова, тя каза на робинята:

— Кои са сенките?

Така наричаха всички гости, освен един от тях, който беше Призваният. В негова чест се даваше угощението и той довеждаше от своя страна ония, които му беше угодно. „Сенките“ трябваше да си донесат възглавници за легло и да се държат с достойнство.

На въпроса на Хризис Арстиас отговори:

— Наукратес покани Филодем с наложницата му Фаустина, която той е довел от Италия. Поканил е също Фразилас, Тимон и приятелката ти Сезо от Книд.

В същото време Сезо влезе.

— Хризис!

— Скъпа моя!

Двете жени се разцелуваха и почнаха възторжено да се радват на случая, който беше ги събрал наедно.

— Аз се боех да не съм закъсняла — каза Сезо. — Тоя нещастен Архитас ме задържа…

— Как, той още ли?

— Все си е същият. Когато тръгна да отида на угощение в града, той си мисли, че целият свят ще премине над тялото ми. Тогава той иска да си отмъсти предварително и това продължава толкова дълго време! Ах, драга моя! Да ме познаваше той по-добре! Аз почти и не мисля да лъжа любовниците си, и без това имам много.

— А детето? Знаеш ли, че не се забелязва.

— Вярвам. Сега съм на третия месец. То расте горкото, но още не ме смущава. След шест седмици аз ще танцувам. Струва ми се, че това ще му се види много тежко, и то твърде бързо ще си отиде.

— Имаш право — каза Хризис. — Недей да си разваляш снагата. Вчера видях Филематион, малката ни нявгашна приятелка, която от три години живее в Бубаст с един търговец на жита. Знаеш ли какви бяха първите й думи, щом ме срещна: „Ах, само да би видяла гърдите ми“, а очите й бяха насълзени. Аз й казах, че винаги е била хубава, но тя повтаряше: „Само да би видяла гърдите ми, ах, ах, да би видяла гърдите ми“, плачейки като библейска пророчица. Най-после аз видях, че ней почти й се иска да ми ги покаже, и аз поисках да ги видя. Драга моя, две празни торби! А ти знаеш колко бяха те хубави. Толкова бяха бели, че не им се виждаха връхчетата. Не разваляй гърдите си, Сезо! Нека си бъдат млади и прави, каквито са. Двете гърди на куртизанката струват повече от огърлицата й.

Говорейки тъй, жените се обличаха. Най-после те влязоха заедно в приготвената за веселието зала, дето ги чакаше Бакхис: тя стоеше права; кръстът й беше пристегнат с аподесма, а шията й — натегнала от златни нанизи, които достигаха чак до подбрадника й.

— А, драги хубавици, много добре се е сетил Наукратес, да ви събере тая вечер една е друга.

— Ние се радваме, че това става в твоя дом — отвърна Хризис, без да изглежда, че е схванала намека. И веднага, с желание да уязви Бакхис, тя добави:

— Как е Дориклос?

Дориклос беше един много богат млад мъж, който беше напуснал Бакхис, за да се ожени за една сицилийка.

— Аз… аз го отвърнах от намерението му — отговори Бакхис, без да й трепне око.

— Нима?

— Да, казват, че той все пак щял да се ожени, но аз го чакам на утринта след сватбата му. Той лудее по мене.

Питайки: „Как е Дориклос“, Хризис беше помислила: „Къде е огледалото ти?“, но очите на Бакхис не гледаха направо и в тях можеше да се прочете само едно смътно и внезапно смущение. Хризис имаше време да се осветли по тоя въпрос и въпреки нетърпеливостта си, тя съумя да се успокои и да чака по-сгоден случай.

Тя щеше да продължи разговора, но биде прекъсната от влизането на Филодем, Фаустина и Наукратес, към които Бакхис се обърна с нови учтивости. Възхитиха се от бродираната дреха на поета и от прозирната роба на неговата римска наложница. Младата девойка, незапозната с александрийските обичаи, беше намислила да се елинизира така, без да знае, че тоя костюм не беше удобен за угощение и пиршество, дето щяха да излязат танцувалки, облечени в подобни прозирни роби. Бакхис не даде да се забележи, че вижда тая несъобразност, и намери любезни думи да поласкае Фаустина за гъстата й синкава коса, напоена с благоухания, която тя причесваше високо над шията си и прикрепяше с дълга златна игла, за да избегне образуването на петна от благоуханните масла по тънката копринена тъкан ни робата.

Сядаха вече на трапезата, когато влезе последният гост — той беше Тимон, един млад човек, който по натура беше лишен от всякакви принципи, но който беше намерил в учението на философите от своето време няколко по-висши доводи за оправдание на характера си.

— Аз доведох една жена — каза той засмян.

— Коя? — попита Бакхис.

— Някоя си Демо от Мендес.

— Демо ли? Но знаеш ли, приятелю мой, че тя е уличница. Тя се отдава по за една дата.

— Добре, добре. Да не спорим. Аз се запознах с нея при завоя на Канопския път. Тя ме помоли да я заведа да обядва и аз я доведох тука. Ако не искаш…

— Тоя Тимон е безподобен — каза Бакхис.

И тя повика една от робините и й каза:

— Хелиопа, кажи на сестра си, че пред вратата има една жена. Да я изтласка вън, като я набие с пръчка по гърба. Върви.

След това се обърна и подири с очи:

— Фразилас още ли го няма?

II. Угощението

При тия думи влезе един мършав човек със сиво чело, сиви очи и сива брадичка и продума усмихнат:

— Аз бях там.

Фразилас беше един почтен полиграф, за когото не би могло да се каже точно дали е философ, граматик, историк или митолог — защото и към най-трудните издавания той се отнасяше с известна плахост и повърхностност. Да напише трактат — не смееше. Да съчини драма — не можеше. В неговия стил имаше нещо лицемерно, боязливо и кухо. За мислителите той беше поет, за поетите — мъдрец, а за всички изобщо — велик човек.

— Е, добре, да седнем на трапезата! — каза Бакхис и се простря със своя приятел Наукратес на леглото, от което се управляваше вечерята. От дясната й страна се простряха Филодем, Фаустина и Фразилас. От лявата страна на Наукратес — Сезо, Хризис и младият Тимон. Всички гости бяха полегнали напреки, облакътени на копринени възглавници, с цветни венци на глави. Една робиня донесе венци от алени рози и сини лотуси. След това вечерята започна.

Тимон забележи, че неловкостта му беше охладнила жените. И затова той не заговори най-напред тям, а като се обърна към Филодема, каза много сериозно:

— Казват, че ти си предан приятел на Цицерон. Какво мислиш за него, Филодем? Дали той е просветен философ, или просто заемствовател, лишен от всякаква проницателност и изтънчен вкус? Защото аз съм слушал да се поддържа и едното, и другото.

— Тъкмо защото съм му приятел, не мога да ти отговоря — каза Филодем. — Аз го познавам много добре, следователно аз го познавам малко. Попитай Фразилас, който го е чел по-малко и ще може да съди за него безпогрешно.

— Е, добре, как мислиш ти, Фразилас?

— Той е чудесен писател — каза дребният човек.

— В какъв смисъл?

— Той е чудесен, защото всички писатели, Тимоне, както и всички природни гледки и човешки души са чудесни по нещо. Аз не бих предпочел пред най-безплодната равнина даже изгледа на морето. Тъй също, аз не бих могъл да причисля към своите симпатии един трактат от Цицерон, една ода от Пиндар и едно писмо от Хризис, даже и да бих познавал стила на нашата превъзходна приятелка. Аз съм доволен, когато, след прочита на някоя книга, отнеса със себе си спомена за един ред, който ме е накарал да се замисля. Всички книги, които съм чел до днес, са съдържали такъв ред. Но никоя книга не ми е давала второто. Може би всеки от нас е призован да каже само едно нещо на света, и ония, които са казвали повече, са били големи честолюбци. Колко по-дълбоко жаля аз за вечното замлъкване на милионите души, напуснали тоя свят.

— Аз не съм на твоето мнение — каза Наукратес, без да вдигне очи. — Вселената е била сътворена, за да се кажат само три истини, и за голямо наше нещастие, тяхната вярност е била доказана пет века преди тая вечер. Хераклит разбра света; Парменид разбули душата; Питагор измери Бога — нам ни остава само да мълчим.

С дръжката на ветрилото си Сезо чукна няколко пъти по масата.

— Тимоне — каза тя, — приятелю мой.

— Какво?

— Защо задаваш въпроси, които са съвсем безинтересни и за мене, която не зная латински, и за тебе, който искаш да ги забравиш завинаги? Или мислиш да удивиш Фаустина със своите знания. Горки мой приятелю, само мене не можеш излъга с думи. Снощи под завивките си аз съблякох твоята велика душа и сега зная за какво се грижи тя.

— Нима? — наивно отвърна младият човек.

Но Фразилис почна втори куплет с ироничен и подсладен глас:

— Сезо, когато ще имаме удоволствието да слушаме как съдиш Тимон, било за да го захвалим след това, както той заслужава, било за да го укорим, което не бихме могли да сторим, спомни си, че то е нещо невидимо, със съвсем особена душа. Тя не съществува сама по себе си или, по-добре, не може да се опознае, но тя отразява ония, които се оглеждат в нея, и променя вида си, щом промени мястото си. Този нощ тя съвършено приличаше на тебе; аз не се чудя, че ти се е понравила; сега тя взе образа на Филодем; затова ти казвам, че се е самоизобличила. Но тя няма защо да се самоизобличава, защото никога не се издава. Ти виждаш, че трябва да се пазим, драга моя, от лекомислени съждения.

Тимон хвърли яростен поглед към Фразилас, но остави отговора си за по подир.

— Както и да е — подзе Сазо, — ние сме тука четири куртизанки и ако разговорът продължава така, ще заприличаме на руменобузи деца, които знаят само да си отварят устата, за да пият мляко. Фаустина, понеже ти си нова между нас, започни.

— Много добре — каза Наукратес, — избери зарад нас. Фаустина, за какво да говорим.

Младата римлянка дигна очи, зачерви се и с трепет, разлян по цялото й тяло, въздъхна:

— За любовта.

— Много хубав предмет! — каза Сезо, обзета от желание да се изсмее.

Ала никой не заговори.

Масата беше трупана с венци, с листа и треви, с чаши и съсъди. Робините донесоха в плетени кошнички хлебчета, леки като сняг. На изписани глинени блюда поднесоха тлъсти змиорки, наръсени с подправки, жълти като восък дребни раци и свещени костури.

Поднесоха също една пурпурна червена риба, за която би рекъл човек, че се е родила от същата пяна, от която и Афродита, няколко бербадони, една кълбеста и пъстра риба: те трябваше да се ядат, докато са още топли; след това поднесоха няколко тлъсти тона, един топъл октопод, чиито крака бяха много меки, и най-после корема на един бял калкан, овален като корема на хубава жена.

Такава беше първата подноска. Гостите избираха и набождаха на малки вилички най-хубавите части на рибите, а останалото оставяха на робините.

— Любовта — започна Фразилас — е дума, която или няма никакъв смисъл, или е пълна със значение, според това, кое от следните несъвместими едно с друго чувства определя: сладострастието или страстта. Аз не зная в каква смисъл я разбира Фаустина.

— За себе си аз искам сладострастието, а за любовниците си — страстта — прекъсна го Хризис. — Трябва да се говори и за едното, и за другото; инак онова, което ще кажеш за любовта, ще ме интересува само наполовина.

— Любовта — промълви Филодем — не е нито сладострастие, ни го страст. Тя е съвсем друго нещо.

— О, моля ви се — извика Тимон, — нека тая вечер да направим изключение и да минем без философии. Ние знаем, Фразилас, че ти можеш да поддържаш с медено красноречие и увереност, че всестранното удоволствие стои по-горе от изключителната страст. Но ние знаем също, че след като си говорил цял час върху една толкова мъчна материя, ти би бил готов да поддържаш на следния час доводите на своя противник. Аз не…

— Позволи ми… — каза Фразилас.

— Аз не отричам нито прелестта на самата тая дребна словесна игра, нито духовитостта, с която ти я водиш. Но аз се боя, че самата материя е много мъчна и може би затова ще бъде безинтересно говоренето върху нея. Пирът, който ти нявга публикува, заедно с друг един лек разказ, а също и мислите, отдадени от тебе на едно митическо същество — олицетворение на твоя идеал, бидоха сметнати за нови и редки през времето на Птолемей-Аулет; но от три години ние сме под скиптъра на царица Берениса и аз не зная по какво чудо методата на мислене, която ти беше заел от великия, хармоничен и усмихнат тълкувател, изведнъж остаря на сто години под твоето перо, като модата на затворените яки и багренето косата с жълта боя. Аз те съжалявам, превъзходни учителю; защото, ако в разказите ти няма пламък, ако знанието ти на женското сърце е такова, че от него не могат се смути жените, ти си надарен с остроумие и аз съм ти благодарен, задето си ме разсмивал понявга.

— Тимоне — викна Бакхис възмутена.

Фразилас я спря с ръка.

— Остави, драга моя. Обратно на по-голямата част от хората, от съжденията, които се правят по мой адрес, аз задържам за себе си само оная част, която е хвалебна за мене. Тимон ми даде своята част; другите ще ми заемат върху други точки. Не би могло да се живее сред единодушни одобрения, и разнообразните чувства, които аз извиквам у другите, са за мене една очарователна градина, в която аз искам да дъхам благоуханието на розите, без да късам млечоците.

Хризис сви устни, с което ясно изразяваше неприязънта си към тоя човек, тъй добре свикнал да завършва пренията. Тя се извърна към Тимон, който беше неин съсед по легло, и го прегърна през шията.

— Какъв е смисълът на живота? — попита го тя.

Този въпрос тя вдаваше винаги, когато не знаеше какво да каже на някой философ; ала този път тя попита Тимона с такъв нежен глас, че нему се стори, като да слуша любовно признание.

Обаче той отговори с известно спокойствие:

— За всякого различен, Хризис. Няма всемирна цел на съществуването. Колкото за мене, аз съм син на банкер, между клиентите на когото са всички велики куртизанки в Египет. А тъй като баща ми с хитрости е натрупал значително богатство, аз честно го възвръщам на жертвите на неговата благодетелност, като разделям леглото си с тях толкова често, колкото ми позволяват силите, които са ми дали боговете. Аз смятам, че моята сила е предназначена, за да изпълня само един дълг в света. Такъв смисъл влагам аз в живота си, защото той съгласува изискванията на най-рядката добродетел с чувствените задоволявания, нещо, което не бих могъл да постигна с друг идеал в живота.

Говорейки така, той беше плъзнал десния си крак зад десния на Хризис, легнала на лявата страна, и се стремеше да раздвои сключените колене на куртизанката, като че искаше с това точно да определи целта на съществуването си през тая вечер. Но Хризис не се поддаваше.

Няколко минути мълчаха. След това Сезо подзе:

— Не е хубаво от твоя страна, Тимоне, да прекъсваш единствения сериозен разговор, предметът на който би могъл да ни заинтересува. Остави поне да се изкаже Наукратес, щом имаш толкова лош характер.

— Какво да кажа за любовта — отвърна Призваният. — С това име назовават страданието за утеха на ония, които страдат. Има само два пътя, за да стане човек нещастен; или да желае това, което няма, или да добие това, което е желал. Любовта почна с първото, а с второто свършва в най-нещастния случай, щом успее. Нека боговете ни пазят от любовта!

— Но да добиеш ненадейно нещо, което си желал, не е ли истинско щастие — каза усмихнат Филодем.

— Колко е рядко това!

— Не толкова, ако човек бди. Чуй ме, Наукратес; да не се желае, а да се чака случаят; да не се люби, а отдалече да се скъпят няколко избрани жени или мъже и да се предчувства сладостта, която те биха ни дали, ако нявга случаят би ни събрал на едно легло с тях; никога да се не кичи която и да било жена с качества, които мъжът би желал тя да притежава, нито с хубости, които са тайна за него, а да се предвиждат всички обикновености, за да бъде после изрядността на удоволствието още по-голяма. Не е ли тоя най-добрият съвет, който мъдрецът би дал на влюбените? Щастливо са живели само ония, които са съумявали да внесат в своя скъп живот неоценимата чистота на няколко непредвидени наслади.

Втората подноска се привършваше. Поднесли бяха фазани, един чудесен рибар и един лебед, неоскубан, който беше печен при слаба топлина четиридесет и осем часа, за да не посивеят крилете му. Поднесени бяха на извити блюда онокротали, а също и един бял паун, който сякаш мътеше над осемнадесет пържени в масло лястовици; само от остатъците на трапезата можеха да се нахранят сто души. Но всичко друго бледнееше пред последното ястие.

От дълго време в Александрия не беше виждан подобен разкош. Поднесоха едно малко прасе, половината от което беше изпечена, а другата — варена в бульон. Невъзможно беше да се познае къде е било убито и откъде е напълнено с толкова разнообразни неща: топчести пъдпъдъци, кокоши корми, чучулиги, рядък сос, кълцано месо — прасето изглеждаше съвсем непокътнато.

Щом го внесоха, из всички уста се изтръгна само вик на удивление, а Фаустина реши да научи начина на приготвянето му. Фразилас изрече усмихнат няколко метафорични сентенции: Филодем импровизира едно десетостишие, в което думата χοτρος се повтаряше десет пъти наред, употребена и в десетте си смисъла: това накара посивялата вече Сезо да се разсмее до сълзи: Бакхис даде заповед да налеят в седем чаши седем редки вина и разговорът взе друго направление.

Тимон се обърна към Бакхис:

— Защо — попита той — беше тази жестокост към бедното момиче, което исках да въведа тука? Все пак тя ви е колега. На твое място, аз по бих уважавал една бедна куртизанка, отколкото една богата матрона.

— Ти си луд — каза Бакхис, без желание да спори по-нататък.

— Да, аз съм забележил, че хората смятат за несвестни ония, които подхвърлят от време на време по някоя бляскава истина. Върху парадоксите всички се съгласяват.

— Добре, приятелю мой, попитай съседите си. Кой ще е тоя почтен мъж, който ще вземе наложница жена без скъпоценни накити?

— Аз съм го правил — каза просто Филодем.

Жените го изгледаха накриво.

— Миналата година аз пътувах за известно врече, защото изгонването на Цицерон ме караше да се боя за собствената си сигурност. Оттеглих се при полите на Алпите в едно вълшебно кътче, наречено Оробиа, на брега на езерото Клизиус. В Оробиа, едно обикновено село, имаше около триста жени, от които една беше станала куртизанка, за да закриля благочестието на другите. Къщата, в която живееше, се познаваше по една китка цвете, окачена над вратата, но самата тя не се различаваше по нищо от своите сестри и братовчедки. Тя не знаеше, че има на света мазилки, благоухания, прозирни була и клещи за къдрене на косите. Тя не знаеше също как се пази женската красота — скубеше космите по тялото си с помощта на борова смола, също тъй както се скубе трева в някой постлан с мраморни плочи двор. Като я гледаше да ходи боса, човек потръпваше при мисълта, че не ще може да целува нозете й, както тия на Фаустина — по-сладки и от ръцете й. И все пак, аз открих у нея такива прелести, че цял месец не си спомних за Рим, за честития Тир и за Александрия.

Наукратес кимна одобрително и подзе, след като отпи от чашата си:

— Най-великият момент в любовта е оня, в който се разкрива голотата на тялото. Куртизанките би трябвало да знаят това и да ни създават изненади. А те сякаш употребяват напротив, всичките си устия, за да ни разочароват. Има ли нещо по-мъчително от това — да видиш по широко разпуснатата коса следи от нажежено желязо, нещо по-неприятно от червисаните бузи, мазилката от които се полепя по устните ти при целувката, нещо по-окаяно от изписани очи, моливът от които се изтрива и размацва? Най-после, разбирам честните жени да употребяват тия изкуствени средства за разхубавяване: всяка жена обича да се обкръжава от влюбени мъже, а честните най-малко се излагат на интимности, които биха разбудили лъжовната им красота. Но защо куртизанките, за които разделянето на леглото с мъжете е цел и средство за препитание, не се страхуват, че ще се покажат по-грозни, отколкото изглеждат на улицата, това не мога да разбера.

— Ти нищо не знаеш, Наукратес — каза Хризис с усмивка. — Наистина, от любовниците не се задържа и на двайсет един, но много мъчно е да привлечеш някой мъж сред петстотин други; затова, преди да му се понравиш на леглото, трябва да му се поправиш на улицата. Никой не би ни съгледал, ако се не мажехме с червени и черни мазилки. Селянката, за която разправяше Филодем, не се е грижила да привлича мъжете, защото е била сама в цялото село; тука има петнадесет хиляди куртизанки и конкуренцията е съвсем друга.

— Но ти не знаеш ли, че естествената красота няма нужда от никакви украшения и сама по себе си задоволява?

— Да. Но остави да си съперничат една естествена красота, както казваш ти, и Гнатена, която е грозна и стара. Облечи първата в разръфаната туника на една от ония жени, които стоят на последните стъпала в театъра, а втората в собствената й роба, придържана за шлейфа от робините, и попитай по колко дават за всяка една от тях на излизане: за естествената красота ще дадат осем обола, а за Гнатена — две мини.

— Мъжете са глупци — заключи Сезо.

— Не, те са просто ленивци. Те не си дават труд да избират наложниците си. Най-често избираните измежду жените са най-големите неверници.

— Щом е така — подметна Фразилас, — аз ще избирам напосоки…

И той държа с голямо увлечение две речи, лишени от всякакъв интерес.

Излязоха една по друга дванадесет танцувачки, от които първите две свиреха на флейти, последната биеше един тамбурен, а останалите дрънчеха със зилове. Те опитаха стегнати ли са превръзките им, изчистиха с една бяла четка малките си сандали и простряха ръце напред — знак да започне музиката… Един звук… два звука, цяла лидийска гама… и под лекия ритъм младите девойки заиграха.

Техният танц беше сластен, разнежен и нестроен, макар че всяка фигура беше нагласена от по-преди. Те се движеха в един тесен кръг; те се сливаха помежду си като вълни. След малко те се сбраха две по две и без да пресичат играта, развързаха поясите си и раздиплиха туниките си. Мирис на голи жени се разля около мъжете и заглуши дъха на цветята и печените меса. Те се прегъваха внезапно назад, с изпънати напред кореми и закрити с ръце очи, след това се изправяха, извивайки хълбоците си, а телата минавайки едно край друго, се допираха с връхчетата на разтърсените гърди. Едно топло бедро бегло погали ръката на Тимок.

— Как се вижда играта на нашия приятел? — каза Фразилас с кръшния си глас.

— Чувствам се крайно щастлив — отговори Тимон. — Никога тъй ясно не съм разбирал върховното назначение на жената.

— А какво е то?

— Да се отдава на мъжа, било умело, било не.

— Това е твое мнение.

— Една дума още, Фразилас. Ние знаем, че нищо не може да се докаже; нещо повече, ние знаем, че нищо не съществува и че даже и това не е истина. Казвам това, да го запомниш, а за да удовлетворя знаменитата ти мания, позволи ми да поддържам една и оспорвана, и отхвърляна теза, каквито са всички тези, но все пак интересна както за мене, който я възприемам, тъй и за всички ония мъже, които я отричат. В областта на мисълта оригиналността е по-химеричен идеал от увереността. Това ти го знаеш.

— Дай ми лесбоско вино — каза Сезо на робинята. — То е по-силно от другото.

— Аз мисля — подзе Тимон, — че омъжената жена, като се привързва само към един мъж, който й изневерява, като се отказва от всекиго друг (или пък много нарядко прелюбодейства, което е пак същото нещо), като ражда деца, които я обезобразяват, преди да се родят, и я заробват, след като се родят, аз мисля, че като живее тъй, тая жена безполезно погубва живота си и че в деня на омъжването си младата девойка върши неразумно спазаряване.

— Тя счита, че изпълня един свой дълг — каза Наукратес неодобрително.

— Дълг ли? Към кого? Не е ли тя свободна да уреди сама един въпрос, който засяга само нея? Тя е жена, и като такава, тя е изобщо по-нечувствителна към духовните удоволствия. И като не иска да остане чужда на едната половина от човешките блага, тя се омъжва и с това сама си забранява опознаването на другата половина на сладострастието. И една девойка, когато, стигнала годините на най-силната разпаленост, би могла да си каже тъй: „Аз ще опознавам мъжа си, и десет, може би, дванадесет любовника“, аз вярвам, че тя ще умре, без да съжалява. Мене даже и три хиляди обладавани жени ще ми се видят малко в деня, когато ще напущам живота.

— Ти си много алчен — каза Хризис.

— С какви хвалебствия и с какви златни стихове — провикна се кроткият Филодем — трябва да славим навсегда благодетелните куртизанки! Благодарение на тях ние се избавяме от мъчните предпазвания, от ревнуванията, от хитруванията и от прелюбодейните трепети на сърцето. Те са, които ни спасяват от очакванията под дъжда, от клатещите се стълби, от тайните входове, от прекъсваните любовни срещи, от недописаните писма, от мъчно разбираемите любовни знаци. О, скъпи главици, колко силно ви обичам аз! Ние няма защо да ви обсаждаме, за да ни се отдадете: за няколко дребни монети вие ни давате и наддавате онова, което друга някоя би ни дала като милостиня след три седмици очакване. За вашите възмогнати души любовта не е жертване, а взаимно благодеяние между двамата влюбени; сумите, които ви се доверяват след обладаването, не служат за откупване на вашите неоценими нежности, а за заплащане на ония разнообразни и прелестни удобства, с които вие се обграждате и сред които приспивате всяка вечер нашите бликнали похоти. Колко многобройни сте вие! Ние намираме между вас и мечтата на целия си живот, и прищявката само на една своя вечер. Всички жени се изреждат пред нас — коси с най-разнообразни оттенъци, ресници с най-различни цветове, устни с най-разнообразна сладост. Няма под небето чиста любов, която вие не бихте могли да подражавате, няма на света противна любов, която вие не бихте посмели да ни предложите. Вие сте нежни към грозните, утешителни към обидените, гостоприемни към всички и красиви, красиви. И затова ви казвам, Хризис, Бакхис, Сезо, Фаустина — справедлив е законът на боговете, който е присъдил на куртизанките вечното пожелание на мъжете и вечната завист на благоверните съпруги.

Танцувачките бяха престанали.

Влезе едно дете акробатка, което играеше с кинжали и ходеше по ръце между забодени в земята острия.

Понеже вниманието на гостите беше погълнато всецяло от опасната игра на детето, Тимон погледна Хризис и лека-полека, без да бъде съзрян, се примъкна зад нея тъй наблизо, че можеше да я допре с нозете и с устните си.

— Недей — казваше Хризис, — недей, приятелю мой.

Но той беше пъхнал едната си ръка в широката цепка на робата й и нежно галеше хубавата и гореща кожа на полегналата куртизанка.

— Чакай — молеше се тя. — Ще ни видят. Бакхис ще се възмути.

Едно поглеждане само беше достатъчно да убеди младия човек, че никой ги не гледа. Той се одързости да я помилва там, дето милувката възбужда до крайност жената. След това, за да угаси с един решителен аргумент последните смущения на умиращата благоразумност, той сложи кесията си в случайно отворената й ръка.

Хризис престана да се противи.

А малката акробатка продължаваше да описва ловките си и опасни кръгове. Тя ходеше по ръце със завърната надолу риза, с извити напред нозе, между острите мечове и източени острия. Мъчната стойка, а може би и страхът от нараняване наливаха в главата й гореща и тъмночервена кръв, която усилваше блясъка на отворените й очи. Кръстът се сгъваше и изправяше. Краката й се раздвояваха като ръцете на танцувачките. Безпокойно дишане издуваше голите и гърди.

— Стига — каза Хризис отсечено. — Ти само ме раздразни — нищо повече. Остави ме, остави ме.

Когато двете ефесианки щяха да заиграят според традицията „Баснята за Хермафродита“ тя се плъзна от леглото и трескаво излезе навън.

III. Ракотис

Едва притворила вратата подире си, Хризис сложи ръка върху пламналите центрове на своите желания, тъй както се натисва някое болно място, за да се загасят болките. След това тя облегна рамо о една колона, сключи пръсти и нададе слаб вик.

Тя все още нищо не знаеше.

Колкото повече време изтичаше, толкова невероятността да сполучи се увеличаваше. Твърде опасно беше внезапно да поиска огледалото, за да узнае какво е станало. В случай че то беше вече взето, това би навлякло върху нея всички подозрения и би я погубило. От друга страна, тя не можеше да стои там, без да заговори за огледалото. И тя от нетърпение беше напуснала пиршествената зала.

Неловкостта на Тимон беше усилила нейната възбуда до трескавост и затова тя се принуди да допре тялото си до свежата, изгладена и чудновата колона.

Тя почувства, че настъпва криза, и се уплаши.

Тя позова робинята Аретиас.

— Пази ми накитите, аз ще изляза.

И тя слезе по седемте стъпала.

Нощта беше топла. Никакъв полъх не разведри челото й, покрито с тежки капки пот. Разочарованието, което беше изпитала, усили разслабеността й и тя почна да полита.

Тя тръгна направо из улицата.

Домът на Бакхис беше накрай Брушион, отдето почваше туземният град Ракотис, грамадно заселище, пълно с моряци и египтянки. Риболовците, които денем, през уморителният зной, спяха по корабите, нощем прекарваха тука и даваха на жените и винопродавачките в замяна на двойното опияняване, което им доставяха те всичките пари, изкарани вечерта от продажба на риба.

Хризис се забърка из тесните улички на тоя александрийски Субур, пълен с гласове, с движения и варварски музики. Тя хвърляше бегли погледи в задавените от дима на лампите зали, дето се съчетаваха голи двойки. По кръстопътищата, застанали по ниските столове, наредени пред къщите, крещяха и играеха палячовци, облечени в пъстри дрехи, възседнати от по двама души. Хризис пристъпяше смутена. Една жена, останала сама, я поздрави. Един старец я пипна по гърдите. Една майка й предложи детето си. Един глуп селянин я целуна по шията. Тя бягаше, обзета от някакъв поруменяващ страх.

Това чуждо заселище, разположено в средата на гръцкия град, беше пълно с тайни и опасности за Хризис. Тя слабо познаваше тоя странен лабиринт, заплетените улици, тайните на известни жилища. От време на време тя идваше в Ракотис; винаги вървеше по прекия път, който извеждаше пред една червена порта; и там, забравила обикновените си любовници, тя падаше в неуморните обятия на един млад магаретар, с пъргави и дълги мускули, комуто за голямо свое удоволствие заплащаше.

Ала тая вечер, без даже да е обърнала глава към някого, тя чу, че след нея вървят двама души.

Тя живо ускори своя ход. Стъпките след нея също се ускориха. Тя почна да тича; затичаха се и подир й; тогава обезумяла от страх, тя заби из друга уличка, след това из друга, след това затича по един дълъг път, който возеше незнайно де.

С пресъхнало гърло, с надута слепи очи, прихваната от виното на Бакхис, тя тичаше бледна и изплашена, завивайки ту надясно, ту наляво.

Най-после една стена пресече пътя й. Тя беше влязла в сляпа улица. Тя понечи бързо да се възвърне назад, но двама черноръки матроси препречиха тесния изход.

— Де отиваш, златна стрелице? — попита през смях единият.

— Пуснете ме да мина.

— Как? Ти си се изгубило, младо момиче, и не познаваш Ракотис, нали? Ние ще те разведем из града.

И те и двамата я хванаха за пояса. Тя извика, сборичка се, опита се да удари някого от тях с кинжала си, но единият стисна двете й ръце в лявата си ръка и каза направо:

— Стой мирна. Ти знаеш, че тука не обичат гърците; никой не ще ти се притече на помощ.

— Аз не съм гъркиня.

— Лъжеш. Кожата ти е бяла и носът прав. Недей ни се противи, ако се боиш от тоягата.

Хризис погледна тоя, който й говореше; веднага тя му се метна на шията.

— Аз те любя и ще дойда подире ти — каза тя.

— Ти ще дойдеш и с двама ни. И моят приятел ще си получи заслуженото. Върви с нас. Ние не ще те измъчим много.

Къде я водеха те? Тя нищо не знаеше, но вторият матрос й се нравеше със своята грубост и зверска глава. Тя го гледаше невъзмутимо, както кучетата гледат месото. Тя огъваше тялото си, за да се допира до неговото вървешком.

С бързи стъпки те минаваха през странни квартали, без живот и без светлина. Уличките бяха тъй своеобразно заплетени, че Хризис не можеше да разбере как намираха те пътя си в тоя нощен лабиринт, из който тя не би могла да излезе сама. Заключените врати, зеещите прозорци, неподвижните сенки я плашеха. Над тях между приближените една до друга стрехи се протягаше като лента небето, заляно от лунния блясък.

Най-после те влязоха в живота. При един завой на улицата пред тях изведнъж се показаха осем, десет, единайсет осветлени врати, пред които седяха млади набатеянки; отстрани на всяка една от тях имаше по две червени лампи, които осветяваха от долна страна главете им, покрити със златни капюшони.

В далечината се зачу най-напред някаква смътна мълва, а след това екот от талиги, от сваляне на земята денкове, от магарешки стъпки и човешки гласове. Наближаваха площада на Ракотис, дето се струпваше, докато Александрия спеше, храната, нужна за деветстотин хиляди гърла.

Те минаха надлъж край къщите около площада между зелени купчини зеленчук, лотосови корени, черен боб и кошници с маслини. Хризис взе в едно мораво тасче една кривача черници и ги изяде, без да се спира. Най-после те стигнаха пред една ниска врата и матросите слязоха по една стълба с оная, за която бяха откраднати истинските бисери на Анадиомена.

Влязоха в една просторна зала. Петстотин души от простолюдието чакаха деня и пиеха жълта бира, ядяха фурми, боб и сусамени сладки. Помежду тях в огнената атмосфера се движеше рояк кресливи жени, цяло поле от черни коси и пъстри цветя. Те бяха бедни девойки, без домашно огнище, които принадлежаха на всички. Те идваха там, за да изпросват остатъците от храната, боси, с разголени гърди, покрили само коремите си със синя или червена дрипа; повечето от тях носеха на лявата си ръка дете, обвито в парцали. На една естрада имаше шест танцувайки египтянки и оркестър от три свирачки, две от които биеха тамбурени, а третата движеше един голям систър от звучен метален сплав.

— Ах, миксирени бонбони — каза Хризис зарадвана.

Но изведнъж тя припадна от нетърпимата миризма на тоя вертеп и матросите я изнесоха на ръце.

Вън, на по-свежия въздух, тя се посъвзе.

— Де отиваме? — попита тя. — Да свършим по-скоро — аз не мога вече да вървя. Аз не ви се противя, вие виждате сами, че съм добра. Но да намерим по-скоро легло, инак аз ще падна на улицата.

IV. Вакханлията у Бакхис

Когато пак се спря пред вратата на Бакхис, тя беше обзета от сладостното чувствование, което се явява след задоволяване на пожеланията и замлъкването на плътта. Челото й беше разведрено. Устата й бяха усладени. От време на време само чувстваше слаби болки в слабините. Тя се изкачи по стъпалата и прекрачи прага.

След излизането на Хризис, оргията беше се загоряла като пламък. Дошли бяха други мъже, за които дванадесетте танцувачки бяха лесна плячка. Четирийсет разнищени венци покриваха с цветя пода. Един мех беше се катурнал на единия край на масата и беше залял като със златен поток със сирийско вино.

Филодем, легнал до Фаустина, раздираше робата й и тихо й напяваше стиховете, които беше писал за нея.

— О, нозе — казваше той, — о, сладки бедра, вдлъбнати слабини, овален задник, сладка цепнатина хълбоци, рамене, гърди, подвижна шия, о, вие, които ме подлудявате, горещи ръце, вещи движения, сръчен език! Ти си римлянка, ти си твърде мургава и не пееш стиховете на Сафо; но и Персей беше любовник на Андромеда, индианката.2

А Сезо, легнала по корем на масата, по ред разсипаните плодове, съвсем зашеметена от па̀рите на египетското вино, топеше едната си ненка в изстуден сироп и повтаряше с комична нежност:

— Пий, мъничко, пий, ти си жадно! Пий, мъничко! Пий! Пий!

Неосвободената още Афродизиа тържествуваше сред един кръг мъже и празнуваше последната нощ на робството си в непрекъснато отдаване на мъжете. Според традицията, която се спазваше в александрийските оргии, тя се беше отдала най-напред на трима души изведнъж. Но нейният изпит не се свършваше с това; според закона за робините, които стават куртизанки, тя трябваше да доказва с неуморна ревност през цялата нощ, че е достойна за новото си звание.

Отстранени, прави зад една колона, Наукратес и Фразилас любезно спореха върху относителната ценност на Арцезилас и на Карнеад.

На другия край на залата Миртоклея бранеше Родис от един твърде настойчив гост.

Щом видяха Хризис, двете ефесиянки отърчаха при нея.

— Да си идем, Хризея. Теано ще остане тука. Ние си отиваме.

— И аз ще остана — каза куртизанката.

И тя се простря напреки на едно голямо легло, покрито с рози.

Шум от гласове и хвърлени монети привлече нейното внимание. Теано, за да се подбие със сестра си, беше решила, сред шума и смеховете, да играе на смях „Баснята за Даная“ — при всяка златна монета, която минаваше през нея, тя се показваше безумно разстрастена. Предизвикателната непочтеност на легналото по гърба си дете забавляваше всички гости, защото минали вече времената, когато мълния беше поразила присмехулниците на Безсмъртния. Но играта се извърна, както и можеше да се очаква — един несръчник нарани младото момиче и то буйно заплака.

За да го утешат, трябваше да изнамерят някакво ново развлечение. Две от танцувачките домъкнаха всред залата една широка делва, пълна догоре с вино и като обърнаха Теано надолу с главата, накараха я да пие. Това тъй много я развесели, че тя дълго време не можа да дойде на себе си от смях.

Тази игра има такъв голям успех, че всички се струпаха да гледат, а когато флейтистката стъпи на нозете си, като видяха пламналото й от рукналата кръв малко лице, по което се стичаха капки вино, такава буйна веселост обзе присъстващите, че Бакхис извика на Селена:

— Огледало! Огледало, нека се огледа!

Робинята донесе едно бронзово огледало.

— Не това! Огледалото на Родопис! Тя заслужавай се огледа в него.

Само с един скок Хризис беше се изправила на нозете си.

Вълна кръв избликна на бузите й, после се отдръпна и тя, побледняла съвършено, разтърсвана от ударите на сърцето си, впиваше очи във вратата, отдето щеше да влезе робинята.

Този миг решаваше съдбата й. Последната надежда, която й беше останала, сега щеше да изчезне или да се сбъдне.

Около нея пиршеството продължаваше. Един венец от ириси, хвърлен незнайно от кого, мина край устата й и тя почувства на устните си стипчивия вкус на ирисовия тичинков прашец. Един мъж разля връз косата й малка стъкленичка благоуханна течност, която бързо се прецеди през нея и намокри рамото й. Пръските из една чаша, в която някой хвърли портокал, измацаха туниката й и влагата проникна дори до кожата й. Тя величаво търпеше всички скверности на оргията.

Излязлата робиня още не се връщаше.

Хризис стоеше все тъй мраморно бледна и неподвижна, като изваяна богиня. Размерните и едностайни стенания на една жена, притисната от мъж недалеч от нея, отмерваха изминалото време. Стори й се, че тая жена стене тъй още от вечерта. Прииска й се да превие нещо, да разкърши пръсти, да извика.

Най-после Селена влезе с празни ръце.

— Огледалото? — попита Бакхис.

— То е… няма го там… то е… то е… откраднато — промърмори робинята.

Бакхис нададе толкова остър вик, че всички наоколо млъкнаха и страхотна тишина внезапно прекъсна буйния шум.

От всички краища на залата се завтекоха мъже и жени. Останало беше само едно малко празно място, дето стояха слисаната Бакхис и коленичилата пред нея робиня.

— Как? Какво каза ти? — простена Бакхис.

Но понеже Селена не отговори, тя бясно я сграбчи за шията.

— Ти си го откраднала, нали? Ти ли? Отговаряй де! Аз ще те накарам да говориш, като взема бича, мръсна кучко!

Тогава стана нещо ужасно. Обезумялото от страх дете, от страх пред страданието, от страх пред смъртта, най-силния страх, който беше изпитвало до тоя час, каза прибързано:

— Афродизиа! Не съм аз! Не съм аз!

— Афродизиа ли? Сестра ти ли?

— Да, да — казаха другите робини мулатки. — Афродизиа го взе.

И те довлякоха пред Бакхис сестра си, която на утринта щеше да бъде освободена.

V. Разпнатата

Всички заедно повториха:

— Афродизиа го взе. Кучка! Кучка! Мърша! Крадла!

Омразата им към предпочитаната пред тях сестра се увеличаваше от собствения им страх.

Аретиас я ритна в гърдите.

— Къде е огледалото? — подзе Бакхис. — Къде го дяна?

— Даде го на един свой любовник.

— Кой е той?

— Един италиански матрос.

— На кой кораб е той?

— Тая вечер той замина за Рим. Няма вече да видиш огледалото си, трябва да се разпне кучката, хищницата!

— Богове, богове! — стенеше Бакхис.

След това скръбта й се превърна в безумен гняв.

Афродизиа беше дошла на себе си, ала схваната от уплаха, тя не разбираше какво става наоколо й и стоеше безмълвна и без сълзи на очите.

Бакхис я улови за косата, повлече я по мръсния под между разпръснатите цветя и разляното вино и извика:

— На кръста, на кръста! Намерете гвоздеи! Донесете чук!

— О — каза Сезо на съседката си, — никога не съм виждала да разпнат човек. Да идем да гледаме.

Всички тръгнаха след Бакхис, притискайки се един друг. Хризис, която едничка знаеше виновника и беше причината на всичко, също тръгна след тях.

Бакхис тръгна направо към четвъртитата стая на робините; в нея имаше три легла, на които робините, две по две, лягаха призори да спят. В дъното се издигаше като постоянно жива заплаха един кръст във форма на буквата „Т“, който още не беше употребян.

Посред смътната мълва на младите жени и на мъжете, четири от робините подигнаха мъченицата наравно с ръцете на кръста.

Из устата й не беше излязъл още нито един звук, но когато почувства, че гърбът й се долепя до червеникавото облегало на кръста, дългите й очи се изпулиха и тя застена на прекъсвания и не млъкна чак до последния си миг.

Те я накараха да възседне един дървен колец, забит в средата на отвесната дъска на кръста, който служеше да поддържа тежестта на тялото, за да не се разкъсат китките.

След това й разтвориха ръцете.

Хризис гледаше и мълчеше. Какво можеше да каже тя? Тя би могла да избави робинята само като обвини Деметриос, но той беше вън от всякакво преследване и би си отмъстил жестоко, ако тя би го издала. Тъй мислеше тя. От друга страна, една робиня беше цяло богатство и понеже старата злоба на Хризис към Бакхис не беше се още уталожила, тя с радост гледаше как нейната приятелка със собствените си ръце опропастява една ценност от три хиляди драхми, като че хвърляше сребърните пари в морето. И после, струваше ли си да се грижи човек за едно поробено същество.

Хелиопа подаде на Бакхис първия гвоздей, заедно с чука, и наказанието започна.

Опиянеността, обидеността, разгневеността, — всички страсти заедно, даже и инстинктивната склонност към жестокост, която живее в женското сърце, раздвижиха душата на Бакхис, когато удари с чука връз гвоздея и тя нададе почти същия вик, какъвто нададе и Афродизиа, когато гвоздеят проби дланта й.

Тя заби и втория гвоздей. Тя закова също и нозете една връз друга. След това, възбудена от кръвта, бликнала през трите рани, тя извика:

— Това ти е малко! На, крадла! Свиня! Матроска щерка!

Тя вадеше една по една иглите из косата си и бясно ги забиваше в гърдите, в корема, в бедрата на разпнатата. Когато свърши оръжията си, тя зашлеви плесница на злочестницата и се изхрачи върху й.

Тя изгледа предмета на задоволената си мъст и след това влезе в широката зала заедно с всички гости.

Само Фразилас и Тимон не тръгнаха подире й.

След като се посъвзе след видяното, Фразилас се поизкашля, кръстоса ръце, подигна глава, сви вежди и се приближи до разпнатата, която непрекъснато и ужасно потръпваше.

— Макар че аз в много случаи съм противник на теориите, които искат да минат за абсолютно истински, не мога да отрека, че ти би спечелила, ако в това положение, в което си изпаднала, познаваше по-добре стоическите правила. Зенон, който, изглежда, че не във всички духовни области е бил лишен от заблуждения, ни е оставил няколко софизма, макар и без голямо общо значение, от които ти би могла да се възползваш, за да облекчиш последните си минути. Страданието, казваше той, е празна дума, защото нашата воля стои по-горе от несъвършеността на тленното ни тяло. Вярно е, че Зенон е умрял на деветдесет и две години, без да е прекарал, както казват биографите, и най-малка болест, но с това не може да му се възрази, защото, като се основаваме на това, че той е запазил през целия си живот ненарушимо здраве, ние не можем да заключим, че би изменил на себе си, ако би се разболял. От друга страна, нелепо би било да караме философите да прилагат на практика жизнените правила, които предлагат, и неуморно да насаждат в собствения си живот добродетелите, които считат за висши. С една дума, за да не продължи речта ми повече, отколкото трябва, ти употреби всички усилия да издигнеш душата си над физическите страдания. Колкото и мъчително, колкото и непоносимо да ги чувстваш ти, аз те моля да повярваш, че аз вземам върху си голяма част от тях. Те приближават към своя край; потърпи, забрави. Ето часа, в който, измежду различните доктрини, които говорят за безсмъртието, ти би могла да избереш оная, която най-добре би приспала твоето съжаление пред изчезването ти от света. Ако е истинска, ти би могла да озариш с нея великия страх пред смъртта, ако ли пък е лъжовна, какво значи това за тебе — ти никога не ще узнаеш, че си се излъгала.

След като каза това, Фразилас оправи гънките на дрехата си на рамото и се отдалечи със смутени стъпки.

Тимон остана в стаята насаме с умиращата на кръста.

Споменът за една нощ, прекарана връз гърдите на тая злочестница, съпроводен от мъчителната мисъл за неизбежното изгниване на това хубаво тяло, което беше горяло нявга в ръцете му, не излизаше из неговия ум.

Той натискаше очите си с ръце, за да не гледа наказаната, но той чуваше треперенията на тялото на кръста.

Най-после той погледна. Цяла мрежа от кървави струи се сплиташе по кожата, от забодената в гърдите игла до сгърчените палци на нозете, главата непрестанно се въртеше. Косата беше низпаднала отляво, напоена с кръв, с пот и с благоуханни масла.

— Афродизиа, чуваш ли ме? Познаваш ли ме? Аз съм, Тимон, Тимон.

Един почти загаснал поглед се спря върху него. Но главата все се въртеше. Тялото не преставаше да трепери.

Тихо, като че се боеше да не причини болка на разпнатата със своите стъпки, младият човек се приближи до подножието на кръста. Той простря ръце напред, хвана предпазливо обезсилената и въртяща се наляво-надясно глава между двете си братски ръце, благочестиво отмахна полепналите по бузите коси и положи с неизразима нежност една целувка по топлите й устни.

Афродизиа склопи очи. Позна ли тя онзи, които облекчаваше нейния ужасен край с тоя израз на любовно милосърдие? Една необяснима усмивка удължи посинените й ресници и тя предаде дух с едно въздъхване.

VI. Възторгът

Значи, свършено беше. Хризис имаше доказателство за това.

Щом Деметриос беше се решил да извърши първото престъпление, и другите две незабавно щеше да извърши. Човек като него би счел кражбата за по-голямо безчестие от убийството и светотатството.

Той беше се покорил — значи, той беше запленен. Тоя свободен, безстрастен, студен мъж също беше паднал в робство и неговата господарка беше тя, Хризис, Сара, от генисаретската земя.

Ах, колко хубаво беше да мисли за това, да го повтаря, да го изрича високо, да бъде сама. Хризис побърза да излезе вън от дома на Бакхис и се затича право напред, с разведрено от прохладния лъх на утринта лице.

Тя тича чак до Агора по улицата, която извеждаше на морето и в края на която се издигаха като гъсти гигантски класове мачтите на осемстотин кораба. След това тя зави надясно и мина пред Дрома, дето беше домът на Деметриос. Горд трепет я обзе, когато мина край прозорците на своя бъдещ любовник. Но тя отбягна неблагоразумието да го подири първа. Тя измина дълъг път чак до Канопското пристанище и се хвърли на земята между две алоени дървета.

Той беше извършил кражбата. Той беше извършил за нея нещо, което никой любовник за никоя жена не би посмял да извърши. Деметриос, Възлюбленият, непостижната и безнадеждна мечта на толкова женски сърца, беше се изложил заради нея на всички опасности, на всички срамоти, на всички угризения на съвестта. Той беше дори отрекъл идеала на своята мисъл, той беше отнел дивната бисерна огърлица на собственото си творение и денят, чиято зора се сипваше, щеше да види любовника на богинята в нозете на неговия нов кумир.

— Вземи ме! Вземи ме! — извика тя. Сега тя го обожаваше. Тя го зовеше, тя го желаеше. В нейното въображение трите престъпления се превръщаха в три героически подвига, за които тя никога не би могла да му отплати с нежност и страст. Как пламенно би горяла тая единствена любов на две същества, еднакво млади, еднакво красиви, еднакво влюбени и съединени завинаги след толкова победени спънки!

Те ще тръгнат само двамината, ще напуснат града на Царицата, ще плувнат по морята към тайнствени краища, ще отидат в Аматонт, в Епидор или в непознатия оня Рим, втория град на света след грамадната Александрия, който нявга беше се заел да покори земята. Какво не биха правили, където и да бъдат! Коя радост не биха изпитали, кое човешко щастие не би завидяло на тяхното и не би побледняло, когато дивно поминеха край него!

Хризис се дигна от земята почти зашеметена. Тя протегна ръце, сви рамене, наведе се напред. Растящо чувство на разслабленост и радост пълнеше закоравялата й гръд. Тя тръгна за към къщи…

Като отвори вратата на стаята си, тя изненадана се сепна, като видя, че от вечерта нищо не се е изменило под покрива на нейното жилище. Дребните предмети от тоалета й, от трапезата й и наслаганите по поличките украшения й се видяха недостатъчно красиви, за да могат да обкръжават новия й живот. Тя изчупи някои от тях; те много явно й напомняха някои предишни любовници, които тя сега внезапно намрази. И ако тя запази някои от украшенията и потребите си, то не беше, защото ги скъпеше, а защото инак нищо не би останало в стаята, и ако Деметриос би пожелал да преспи в нея, би я намерил празна.

Тя бавно се съблече; от туниката й се ронеха остатъци от оргията: трохи от сладки, косми от женска коса, розени листа.

Тя разтърка талията си, освободена от пояса, и разроши с ръка гъстата си коса. Ала преди да легне, ней й се прииска да си отпочине за малко върху постилката на терасата, дето свежестта на въздуха беше тъй сладостна.

Тя се покачи на терасата.

Слънцето току-що беше изгряло. Спряно на хоризонта, то приличаше на голям сплеснат портокал.

Една висока палма с изкривено стъбло спущаше вън от оградата гъстите си зелени листа. Хризис подслони под нея гъделната си голота и потръпна, хванала гърдите си в ръце.

Очите й блуждаеха из града, който бавно побеляваше. Теменужените пари на зората се издигаха от безмълвните улици и чезнеха в бистрия въздух.

Изведнъж една мисъл бликна в ума на Хризис, порасте, обзе я всецяло и я докара до полуда: защо Деметриос, който беше извършил толкова смели престъпления, да не убие царицата и да стане цар?

Тогава…

Тогава тоя монументален океан от къщи, палати, храмове, портики, колонади, който се разстилаше пред очите й от Некропола на изток чак до градината на богиня Афродита: Брушион, гръцкият град блестящ и правилно застроен, Ракотис, египетският град, пред който се издигаше като акрополитен хълм, потъналият в светлина Панейон; великият храм на Серафис, на фасадата на който играеха два розови отблясъка; великият храм на Афродита, окръжен от шепота на триста хиляди палми и безбройни вълни, храмът на Персефона и храмът на Арсиноя, двете светилища на Посейдон, трите кули на Изида Парис, седемте колони на Изида Лохиас, и театърът на Хиподрома, и Стадиумът, дето бяха тичали един срещу други Пситакос и Никостен, и гробницата на Стратонис, и гробницата на бога Александър — Александрия! Александрия! Морето, хората, гигантският мраморен Фар, чието огледало водеше мореплавателите; Александрия! Градът на Берениса и на единадесетте птолемейски царе, Фискон, Филометор, Епифан, Филаделф; Александрия, предел на всички блянове, венец на всички величия, постигнати през три хиляди години в Мемфис, Тива, Атина, Коринт с длетото, с тръстта, с компаса и с меча! — по-нататък Делтата, процепена от седемте езика на Нил, Саис, Бубаст, Хелиополис; по-нататък, на юг: ивицата плодородна земя, Хептанома, дето край брега на реката се протакаха хиляда и двеста храма, посветени на всички божества; още по-нататък: Тива, Диосполис, Слоновият остров, недостъпните водопади, островът Арго… Мерое… незнайността: и ако можеше да се вярва на старите египетски поверия — страната на баснословните езера отдето изтича старинният Нил, които били толкова широки, че плъзнатият по техните пурпурни води поглед се изгубвал, и били толкова нависоко из планините, че звездите се приближавали и като златни плодове се оглеждали в тях — всичко това, всичко ще бъде царство, жилище, собственост на куртизанката Хризис.

Тя дигна ръце нагоре запъхтяна, като че искаше да досегне небето.

И тогава тя видя, че наляво, наблизо край нея, бавно преминава голяма чернокрила птица, понесена към широкото море.