Бляскаво момиче

Като никога, трапезарията не се огласяше от обичайната сутрешна момичешка глъчка, разнасяща се на поне пет различни езика. Момичетата се притиснаха по-плътно една до друга и потръпнаха, пронизани от болезнено сладки тръпки на страх.

Моля те, Пресвета Дево, нека не съм аз. Молитвите им бяха повече по навик, отколкото от истински страх, тъй като те вече знаеха кого ще избере страшният старец.

Тя стоеше малко настрани от всички, недалеч от пластмасовия коледен венец, висящ на стената до книжните снежинки и афиша на Мик Джагър, който сестрите още не бяха забелязали. Макар че бе облечена също като съученичките си – в бяла блуза, синя шотландска пола и тъмни чорапи до коленете – тя изглеждаше различна от останалите. Беше само на четиринайсет, но вече се извисяваше над всички. Имаше големи ръце, крака като гребла на лодка и лице, твърде едро за тялото й. Русата й коса с преливащи светли кичури стигаше под раменете и бе прихваната в раздърпана опашка. Тя контрастираше с гъстите тъмни вежди, които почти се сключваха над носа и изглеждаха като нарисувани с тъп черен молив. Устата й бе твърде широка и ведно със сребристите шини заемаше почти цялата долна част на лицето й. Ръцете и краката й бяха дълги и тромави, с остри лакти и изпъкнали колене, а върху едното се виждаше мръсен лейкопласт. Докато останалите момичета носеха изящни швейцарски часовници, тя бе надянала на китката си мъжки хронометър с черна кожена каишка, която й бе широка и часовникът висеше отстрани на костеливата юношеска китка.

Но не само фигурата я отличаваше от останалите, а и начинът, по който стоеше с вирната брадичка. Изумителните й зелени очи заблестяваха дръзко, щом нещо не й се понравеше – в настоящия случай fouettard. Непокорното й изражение го предизвикваше да я докосне с камшика. Никой, освен Фльор Савагар, не се осмеляваше да се държи така.

До зимата на 1970-а в повечето прогресивни райони на Франция страховитият fouettard, „злият старец с камшика“, който заплашваше да даде на провинилите се френски ученици брезови клонки вместо коледни подаръци, бе обявен за извън закона. Но до манастира „Благовещение“ промените стигаха бавно и сестрите се надяваха, че позорната слава да бъдеш заклеймена като „възпитаничката с най-лошо поведение“ ще има възпитателен ефект. За съжаление, надеждите им не се оправдаваха.

Страховитият старик изплющя за втори път с камшика и за втори път Фльор Савагар не само не помръдна, но дори не мигна, макар че имаше основателна причина да се тревожи. През януари бе откраднала ключовете от стария ситроен на майката игуменка. Въпреки че се хвалеше наляво и надясно, че може да кара, вряза колата право в бараката с инструменти. През март си счупи ръката, докато изпълняваше акробатични номера върху неоседлания гръб на мърлявото манастирско пони, а след това упорито отказа да признае пред когото и да било, че се е ударила. Никой нямаше да узнае, ако една от монахините не бе забелязала подутата й ръка. Последва нещастният инцидент с фойерверките, довел до изгарянето на покрива на гаража, но това беше невинна детска лудория в сравнение с онзи незабравим ден, когато от манастира изчезнаха няколко от шестгодишните му възпитанички.

Старецът извади от старата си, размъкната торба от зебло сноп брезови клонки и измери поред с очи притихналите ученички, докато погледът му не се спря на Фльор. Впи злобен взор в лицето й и остави брезовите клонки до върховете на протритите й ниски кафяви обувки. Сестра Маргьорит, която смяташе обичая за варварски, извърна поглед, но останалите монахини зацъкаха с езика и заклатиха неодобрително глава. Те се опитваха да бъдат строги с Фльор, но тя беше като живак и постоянно се изплъзваше от дисциплинарните им правила – предизвикателна, импулсивна, жадна да започне истинския си живот. Тя беше тяхната тайна любимка, защото беше прекарала най-дълго време с тях, а и защото бе невъзможно да не я обичаш. Но монахините се тревожеха какво ще стане с нея, когато се измъкне от суровия им контрол.

Сестрите я наблюдаваха, очаквайки да видят поне някакви признаци на разкаяние, когато питомката им вдигна снопа. Уви, напразно! Тя вирна глава и ги дари с дяволита усмивка, преди да обвие ръка около клонките и да ги стисне с лакът, сякаш бяха букет красиви рози с дълги изящни дръжки, поднесен на най-красивата избраница. Всички момичета се закискаха, когато Фльор им изпрати въздушна целувка и скърши снага в няколко подигравателни поклона.

Щом се убеди, че всички са разбрали колко малко й пука за глупавия старец с тъпите му брезови клонки, Фльор се измъкна през страничната врата, грабна старото си вълнено палто от закачалката в коридора и изтича навън. Утрото бе студено и от устата й излизаха бели облачета пара, докато тичаше по плътно утъпканата земя, по-далеч от старите сиви каменни постройки. Измъкна от джоба на палтото любимата си бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Шапката закачи гумения ластик на конската й опашка, но Фльор не обърна внимание. Белинда й бе купила шапката миналото лято.

Фльор имаше право да вижда майка си два пъти в годината – по време на коледната ваканция и един месец през август. Точно след четиринайсет дни двете щяха да бъдат заедно в Антиб, където прекарваха всяка Коледа. Момичето отмяташе дните в календара си от миналия август. Най-много от всичко на света обичаше да бъде с майка си.

Фльор не бе виждала баща си. Той я довел в манастира, когато е била само на една седмица, и оттогава никога повече не се бе появявал. Тя нито веднъж не бе ходила в дома на „Рю дьо Биенфезанс“, където те живееха без нея – майка й, баща й, баба й… и брат й Мишел. Вината не била нейна, така я бе уверила майка й.

Фльор подсвирна пронизително с уста, когато приближи оградата, до която стигаха земите на манастира. Преди да й сложат шините, можеше да свирка много по-добре. Преди да й сложат шините, Фльор не вярваше, че може да изглежда по-грозна. Сега знаеше, че е сгрешила.

Дорестият червеникавокафяв жребец изцвили, подаде глава над стълба на оградата и потърка муцуна в рамото й. Беше спортна порода, Сел Франс, собственост на съседа, винар, и според Фльор беше най-красивото създание на земята. Би дала всичко, за да го поязди, но монахините не позволяваха, при все че съседът й бе дал разрешение. Тя искаше да пренебрегне забраната и да го яхне, но се боеше, че ще я накажат, като се обадят на Белинда да не идва.

Един ден Фльор щеше да стане велика ездачка, въпреки че в момента се славеше като най-непохватното момиче в манастира. По няколко пъти на ден се спъваше в големите си ходила, изтърваваше чиниите на пода, събаряше вазите с цветя, а монахините тичаха презглава към детската, за да пазят бебето, което й хрумнеше да погушка. Единствено когато ставаше дума за спорт, Фльор забравяше притесненията заради големите си крака, извисяващата се фигура и огромните ръце. Тя бягаше по-бързо, плуваше по-надалеч и вкарваше шайбата във вратата на хокейното игрище по-добре от всеки друг в манастирското училище. Беше силна и ловка като момче, а да бъде като момче, беше много важно за нея. Бащите обичаха синовете и може би ако беше най-смелата, най-бързата и най-силната, също като момче, баща й ще й позволи да си отиде у дома.

* * *

Дните преди Коледа се влачеха безкрайно бавно до дългоочаквания следобед, когато пристигаше майка й, за да я вземе. Фльор бе опаковала багажа си няколко часа преди това и докато чакаше, една по една монахините се изреждаха в студеното преддверие, за да й дадат последни напътствия.

— Фльор, не забравяй да си вземеш пуловер. Дори на юг може да е студено през декември.

— Да, сестро Доминик.

— Помни, че не си в Шатийон сюр Сен, където познаваш всички. Не бива да говориш с непознати.

— Да, сестро Маргьорит.

— Обещай ми, че всеки ден ще ходиш на литургия.

Тя кръстоса пръсти в гънките на полата си.

— Обещавам, сестро Терез.

Сърцето на Фльор щеше да се пръсне от гордост, когато красивата й майка най-сетне се появи в преддверието, все едно райска птица кацна сред ято черни лястовици. Под снежнобялото си палто от норки Белинда носеше жълта копринена блуза и тъмносин панталон, пристегнат в кръста с плетен оранжев колан. Гривни от платина и лусит подрънкваха върху китките й, а от ушите й висяха големи халки в тон с тях. Всичко по нея беше ярко, модерно, стилно и скъпо.

На трийсет и три, Белинда се бе превърнала в скъп диамант, шлифован до съвършенство от Алексей Савагар и скъпите магазини на „Фобур Сен-Оноре“*. Тя беше по-слаба, по-нервна, с по-отривисти и суетни жестове, но очите, изпиващи с обич лицето на дъщеря й, не се бяха променили. Те бяха със същия невинен наситено син оттенък като цвета на зюмбюл, каквито бяха в онзи ден, когато срещна Ерол Флин.

[* Намира се близо до Елисейския дворец, изобилства от антикварни и модни магазини, художествени галерии. – Б.пр.]

Фльор се втурна през преддверието като голямо кутре санбернар и се хвърли в прегръдките на майка си. Белинда отстъпи леко назад, за да запази равновесие.

— Да побързаме – прошепна в ухото на Фльор.

Фльор махна забързано на монахините за довиждане, сграбчи ръката на майка си и я повлече към вратата, преди сестрите да засипят Белинда с оплаквания за последните щуротии на дъщеря й. Не че Белинда им обръщаше внимание.

— Онези стари прилепи – бе казала последния път на Фльор. – Ти си дива, със свободен и независим дух и аз не желая да променят нищо в теб.

Фльор обичаше, когато майка й говореше така. Белинда бе заявила, че необуздаността е в кръвта й.

В подножието на стъпалата пред входа ги очакваше сребристо ламборгини. Фльор се плъзна на предната седалка и вдъхна познатия аромат на „Шалимар“, любимия парфюм на майка й.

— Привет, бебчето ми.

С тихо ридание момичето се сгуши в обятията на Белинда, потъна в пухкавата кожа, уханния облак и всичко, което беше майка й. Беше твърде голяма, за да плаче, ала не можеше да се сдържи. Толкова хубаво беше отново да се почувства бебето на Белинда.

* * *

Белинда и Фльор обичаха Лазурния бряг. На следващия ден след като пристигнаха, те потеглиха от хотела с розова хоросанова замазка, близо до Антиб в Монако, към прочутия Корниш дьо Литорал, или Корниза – виещото се планинско шосе, дръзко впиващо се в скалите край морския бряг.

— Няма да ти прилошее, ако гледаш право пред себе си, вместо да се озърташ настрани – посъветва я Белинда, както и миналата година.

— Но тогава ще пропусна прекалено много интересни гледки.

Първо спряха на пазара в подножието на хълма, където се намираше дворецът на принца на Монако. Стомахът на Фльор бързо се успокои и тя подскачаше от една сергия с храни на друга, сочейки всички лакомства, които й се харесваха. Денят беше топъл и тя беше с шорти в цвят каки, любимата си тениска с надпис: „Истинска наливна бира, забранена за мамини синчета“ и новите си сандали с кожени каишки, които Белинда й бе купила предишния ден. Белинда не се отнасяше към дрехите като монахините.

— Носи това, което ти харесва, бебче – казваше й тя. – Създай собствен стил. По-късно ще имаш много време за висшата мода.

Самата Белинда беше облечена в модели на Емилио Пучи*.

[* Италиански моден дизайнер с аристократичен произход (1914-1992), наричан „бог на пъстрите цветове“, любимец на богатите и звездите, обличал Джаки Онасис, София Лорен, Одри Хепбърн, Мерилин Монро и много други. – Б.пр.]

След като Фльор си избра обяда, задърпа майка си нагоре по стръмната пътека, водеща от пазара на Монте Карло към двореца. Момичето крачеше забързано и бъбреше оживено, докато дъвчеше сандвича с шунка и домашно изпечено кръгло хлебче с маково семе. Фльор говореше четири езика, но най-много се гордееше с английския си с безупречно американско произношение. Беше го научила от съученичките си в манастира – дъщери на дипломати, банкери и шефове на отдели в американски вестници. Усвоявайки техния жаргон и поведение, тя постепенно престана да се възприема като французойка.

Един ден двете с Белинда щяха да заминат да живеят в Калифорния. Искаше й се да отидат още сега, но Белинда нямаше да има пари, ако се раздели с Алексей. Освен това Алексей нямаше да й даде развод. Най-много от всичко на света Фльор искаше да живее в Америка.

— Толкова ми се иска да имам американско име. – Фльор почеса ухапаното от комар място върху бедрото си и отхапа голям залък от сандвича. – Ненавиждам името си. Наистина го мразя. Фльор е глупаво име за някой толкова грамаден като мен. Жалко, че не си ме кръстила Франки.

— Франки е отвратително име – отсече Белинда и се стовари върху пейката, опитвайки се да си поеме дъх. – Фльор е най-близо до женската версия на името на един мъж, който означаваше много за мен. Фльор Диана. Красиво име за красиво момиче.

Белинда винаги твърдеше, че Фльор е красива, макар че не беше истина. Мислите й се отклониха в друга посока.

— Мразя да съм неразположена. Противно е.

Белинда зарови в чантата си за цигара.

— Съзряваш и се превръщаш в жена, бебче.

Фльор изкриви лице в гримаса, за да покаже на Белинда точно какво мисли по въпроса, а майка й се засмя. Момичето посочи към пътеката, извиваща се към двореца.

— Чудя се дали тя е щастлива?

— Разбира се, че е щастлива. Тя е принцеса. Една от най-известните жени в света. – Белинда запали цигара и бутна очилата на темето си. – Трябваше да я видиш в „Лебедът“ с Алек Гинес и Луи Журдан. Господи, колко беше красива.

Фльор протегна крака. Бяха покрити с фини светли косъмчета и порозовели от слънчевите лъчи.

— Той е стар, не мислиш ли?

— Мъже като Рение нямат възраст. Знаеш ли, принцът наистина е изключителен. Много чаровен.

— Срещала си се с него?

— Миналата есен. Дойде на вечеря.

Белинда надяна отново очилата.

Фльор заби петата на сандала в прахта.

— Той беше ли там?

— Подай ми от онези маслини, скъпа.

Белинда посочи към една от картонените кутии с показалеца си със съвършено оформен нокът във формата на бадем, покрит с лак с цвета на зрели малини.

Фльор й подаде кутията.

— Беше ли?

— Алексей притежава имение в Монако. Разбира се, че беше там.

— Не питам за него. – Изведнъж сандвичът се стори безвкусен на Фльор и тя започна да къса хапки и да ги хвърля на патиците от другата страна на пътеката. – Нямах предвид Алексей, а Мишел.

Произнесе на френски името на тринайсетгодишния си брат, което в Америка беше име за момиче.

— Мишел беше там. Беше във ваканция.

— Мразя го. Наистина го мразя.

Белинда остави настрани картонената кутия, без да я отвори, и всмукна дълбоко от цигарата.

— Не ме е грижа, че е грях – продължи Фльор. – Мразя го дори повече от Алексей. Мишел има всичко. Не е честно.

— Той няма мен, скъпа. Не го забравяй.

— А аз нямам баща. Но пак не сме наравно. Мишел поне може да се прибира у дома, когато не е в училище. Може да бъде с теб.

— Дошли сме тук, за да си прекараме добре, бебче. Нека не говорим за сериозни неща.

— Не мога да разбера Алексей – не се отказваше момичето. – Как е възможно някой толкова да ненавижда едно бебе? Навярно сега би могло, когато съм голяма… Но не и когато съм била само на една седмица.

— Обсъждали сме го толкова много пъти – въздъхна Белинда. – Причината не е в теб. Той така е устроен. Боже, как ми се иска да пийна нещо.

При все че Белинда й го бе обяснявала десетки пъти, Фльор все още не разбираше. Как бе възможно един баща толкова силно да копнее да има синове, че да отпрати надалеч единствената си дъщеря и никога повече дори да не я погледне? Белинда й бе казала, че Фльор му напомняла за провала му, а Алексей не понасял провалите. Но дори и след раждането на Мишел една година по-късно, той не се бе променил. Белинда бе заявила, че причината била невъзможността й да има повече деца.

Фльор изрязваше от вестниците снимки на баща си и ги пазеше в кафяв плик на дъното на шкафа си. Понякога си фантазираше как майката игуменка я вика в кабинета си и там я чака Алексей. Признава й, че е направил ужасна грешка, и й съобщава, че е дошъл да я прибере у дома. След това я прегръща и я нарича „бебчето ми“, както й казваше майка й.

Тя хвърли още едно късче хляб на патиците.

— Мразя го. Мразя и двамата. Мразя и тези ужасни шини! – додаде Фльор за по-голяма тежест. – Джоузи и Селин Сикар ме ненавиждат и не могат да ме понасят, защото съм грозна.

— Просто в момента се самосъжаляваш, скъпа. Спомни си какво ти повтарям постоянно. След няколко години всяко момиче в манастира ще иска да прилича на теб. Само трябва още малко да пораснеш, това е всичко

Лошото настроение на Фльор тутакси се изпари.

* * *

Дворецът на фамилията Грималди представляваше каменна постройка с хоросанова замазка, разпростираща се на голяма площ, с грозни квадратни кули и караулки за гвардейците отпред. Белинда наблюдаваше дъщеря си, която се стрелна през тълпата туристи и се изкачи на върха на старото оръдие, за да разгледа по-добре яхтите в залива на Монако. В гърлото й заседна буца. Фльор беше истинско дете на Флин – същата необузданост и неутолима жажда за живот.

Толкова пъти й се бе искало да разкрие истината. Да каже на Фльор, че мъж като Алексей Савагар никога не би могъл да бъде неин баща. Че Фльор е дъщеря на Ерол Флин. Но страхът я принуждаваше да мълчи. Много отдавна се бе научила да не противоречи на Алексей. Само веднъж бе успяла да го победи. Само веднъж той се беше почувствал безпомощен. Когато се роди Мишел.

След вечерята Белинда и Фльор отидоха на кино, за да гледат американски уестърн със субтитри на френски. Филмът беше стигнал до средата, когато Белинда го видя за пръв път. Сигурно е издала някакъв звук, защото Фльор я погледна.

— Нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо – с усилие смотолеви Белинда. – Просто… онзи мъж…

Белинда изучаваше каубоя, който току-що бе влязъл в салона, където Пол Нюман играеше покер. Мъжът беше много млад и далеч не бе красавец като кинозвезда. Камерата го показа в близък план и Белинда затаи дъх. Невъзможно. И все пак…

Изминалите години сякаш се стопиха за миг. Джеймс Дийн се бе върнал.

Актьорът беше висок и слаб, с крака, които постоянно се движеха, сякаш не можеше да си намери място. Дългото му тясно лице приличаше на изсечено с бунтовен замах от кремък, а неправилните му черти излъчваха самоувереност, която достигаше до арогантност. Имаше права кестенява коса; дълъг и тесен нос, с лека гърбица; пухкави и нацупени устни. Единият му преден зъб бе леко крив и нащърбен в края. А очите му… Непокорни и печално сини.

Всъщност не приличаше на Джими – вече го бе осъзнала. Беше по-висок и не толкова красив. Но той беше още един бунтовник – Белинда го усещаше в костите си – още един мъж, който живееше по свои собствени правила.

Филмът свърши, но тя не помръдваше от стола, стиснала нетърпеливата ръка на Фльор, докато чакаше да изтекат надписите. Името му проблесна върху екрана. В гърдите й се надигна неудържимо вълнение.

Джейк Коранда.

След толкова години Джими й бе изпратил знак. Казваше й, че не бива да губи надежда. Един мъж сам кове съдбата си; една жена сама направлява живота си. Джейк Коранда, мъжът зад онова необикновено лице, й бе вдъхнал надежда. Не знаеше как, но все още можеше да сбъдне мечтите си.

* * *

През лятото, малко преди шестнайсетия й рожден ден, момчетата от Шатийон сюр Сен сякаш преоткриха Фльор.

— Здрасти, кукло! – извикаха те в хор, когато Фльор излезе от пекарната с шоколадово петно върху брадичката.

Тя вдигна глава и видя три момчета да се подпират на вратата на съседната аптека. Пушеха и слушаха „Крокодилски рок“ на Елтън Джон от портативен транзистор. Едното момче стъпка фаса си.

— Хей, кукло, погледни насам! – подвикна то на френски и направи подканващ жест с глава.

Фльор се озърна през рамо, за да види на коя от съученичките й говори.

Момчето се засмя. Смушка приятеля си и посочи краката й.

— Погледни тези крака! – продължи на френски.

Фльор сведе поглед, за да види какво не е наред с краката й и още една шоколадова капка от еклера украси сините кожени каишки на сандалите й „Д-р Шол“. Най-високото момче й, смигна и чак тогава тя осъзна, че те се възхищават на краката й. На нейните крака!

— Какво ще кажеш за една среща? – продължи да упорства на френски дългучът.

Среща. Той я канеше на среща! Фльор изтърва еклера и се затича през улицата към моста, където всички момичета трябваше да се срещнат. Светлорусата й коса се развя като лъскава конска грива. Младежите се смееха и подсвиркваха подире й.

Когато се върна в манастира, тя хукна към стаята си и се залепи за огледалото. Същите тези момчета обикновено й подвикваха, че е бостанско плашило. Какво се бе случило? Лицето й изглеждаше все същото: гъсти вежди, като че ли очертани с тъп черен молив, зелени очи, разположени твърде раздалечено, и широка уста, стигаща от едното до другото ухо. Най-после бе спряла да расте, но не преди да достигне метър и осемдесет и два. Наистина шините вече ги нямаше. Може би беше заради това.

* * *

С приближаването на август Фльор едва не се разболя от вълнение и очакване. Щеше да бъде цял месец с майка си! При това на Миконос, любимия им гръцки остров. Първата сутрин двете се разхождаха край брега под заслепяващо белите слънчеви лъчи и Фльор не можеше да спре да бъбри, нетърпелива да сподели всичко с майка си.

— Толкова е странно как всички онези момчета ми викат и подсвиркват. Защо го правят? Мисля, че е, задето най-сетне се отървах от шините.

Фльор подръпваше разсеяно прекалено голямата тениска, която бе нахлузила върху бикини с цвят на зелена ябълка, с който Белинда я бе изненадала. Цветът й харесваше, но двете части на костюма бяха смешно малки и тя се притесняваше. Белинда беше облечена в туника на бледожълти ивици, а върху китката й проблясваше широка стоманена гривна на Галанос*.

[Джеймс Галанос (1924), моден дизайнер, създавал и костюми за киното. – Б.пр.]

И двете бяха боси, но ноктите на краката на Белинда бяха лакирани с тъмнокафяв лак.

Майка й отпиваше от чашата си с „Блъди Мери“, която бе взела със себе си. Белинда пиеше повече, отколкото би трябвало, но Фльор не знаеше как да я накара да спре.

— Горкото ми бебче – въздъхна Белинда, – колко е трудно вече да не си грозното патенце. Особено след като толкова бе обсебена от тази идея. – Тя обви свободната си ръка около талията на дъщеря си и изпъкналата кост на таза й се докосна до бедрото на Фльор. – От години ти повтарям, че единственият ти проблем е възрастта, просто трябваше да пораснеш, но ти беше толкова упорита.

Тонът, с който Белинда го каза, накара Фльор да почувства, че упоритостта е нещо, с което трябва да се гордее. Тя прегърна майка си, после се пльосна на пясъка.

— Никога няма да правя секс. Говоря сериозно, Белинда. И никога няма да се омъжа. Дори не харесвам мъжете.

— Ти не познаваш мъжете, скъпа – отбеляза Белинда сухо. – Щом веднъж напуснеш онзи затънтен манастир, ще се почувстваш съвсем различно.

— Няма. Може ли една цигара?

— Не. А и мъжете са прекрасни, бебче. Разбира се, точните мъже. Силните и властни мъже. Когато влезеш в ресторант, хванала под ръка такъв важен и влиятелен мъж, всички ще те гледат и ще виждаш възхищението в очите им. Те ще знаят, че си специална.

Фльор се намръщи и подръпна лепенката на палеца си.

— Затова ли не искаш да се разведеш с Алексей? Защото е важен и влиятелен?

Белинда въздъхна и отметна глава назад, за да изложи лице на слънцето.

— Вече съм ти го казвала, бебче. Заради парите е. Не притежавам никакви умения, за да издържам двете ни.

Но Фльор щеше да притежава умения. Имаше отличен по математика. Говореше свободно френски, италиански, немски и малко испански. Имаше задълбочени познания по история и литература, можеше да пише на машина, а когато отидеше в университета, щеше да научи още повече. И не след дълго щеше да може да издържа и двете. Тогава с Белинда щяха да живеят завинаги заедно и никога повече нямаше да се разделят.

Два дни по-късно една от парижките познати на Белинда пристигна на Минокос. Белинда й представи Фльор като своя племенница, както винаги правеше в редките случаи, когато се натъкнеха на неин познат. Сърцето на Фльор винаги се свиваше от болка, но Белинда казваше, че е длъжна да постъпва така, иначе Алексей ще забрани пътуванията им.

Жената беше мадам Филип Жак Дюверже, но Белинда каза, че някога била Бъни Грубен от Уайт Плейнс, щата Ню Йорк. Освен това през шейсетте била известен модел и не спря да насочва фотоапарата си към Фльор.

— Просто за забавление – обясни тя.

Фльор мразеше да я снимат и бързаше да се скрие във водата.

Мадам Дюверже я следваше с щракащия фотоапарат.

Горещите дни на Миконос се нижеха един след друг и много скоро Фльор откри, че младите мъже, които се мотаеха из топлите пясъци на гръцките плажове, не се различават особено от момчетата в Шатийон сюр Сен. Тя сподели с Белинда, че те толкова я изнервят, че дори не може да се наслади на новия си шнорхел.

Белинда отпи от джина с тоник.

— Не им обръщай внимание. Те не са важни.

* * *

Когато Фльор се върна в манастира за последната си година, не подозираше, че много скоро животът й завинаги ще се промени. През октомври, малко след шестнайсетия й рожден ден, в спалнята избухна пожар и всички момичета трябваше да бъдат евакуирани. Фотограф от местния вестник се бе озовал на място и бе успял да заснеме дъщерите на най-прочутите и богати френски семейства, застанали по пижами край горящата сграда. Въпреки че спалнята бе почти в развалини, никой не бе пострадал сериозно, но заради известността на замесените семейства няколко от снимките се появиха по страниците на „Монд“, включително и заснета отблизо фотография на дъщерята на Алексей Савагар.

Алексей беше твърде умен, за да пази съществуването на Фльор в тайна. Вместо това, когато споменаваха името й, върху лицето му се появяваше тъжно и замислено изражение и повечето хора предполагаха, че момичето е с някакъв физически или умствен недъг. Но ослепително красивата девойка с широка уста и тревожни очи не би могла да бъде позорна тайна.

Алексей беше бесен, че журналистите са разкрили самоличността й, но вече бе твърде късно. Хората започнаха да разпитват. А сякаш за да влоши още повече ситуацията, Соланж Савагар избра точно този момент, за да си отиде от този свят. Алексей не би могъл да понесе вулгарните спекулации, които щяха да станат още по-злостни, ако очевидно здравата внучка, чиято снимка наскоро се бе появила във вестника, отсъства от погребението на баба си.

Той заповяда на Белинда да изпрати някого да доведе копелето й у дома.

* * *

Днес ще се срещна с баща ми. Думите отекваха в главата на Фльор, докато следваше прислужницата надолу по тихия мрачен коридор в сивата каменна сграда на „Рю дьо Биенфезанс“. Стигнаха до малък салон с издадени четириъгълни колони от двете страни на вратата, прислужницата завъртя дръжката и безшумно се оттегли.

— Бебчето ми!

Питието плисна над ръба на чашата на Белинда, когато скочи от тапицирания с копринена дамаска диван. Заряза чашата и протегна ръце.

Фльор се втурна към нея, но се спъна в персийския килим и едва не падна. Двете се прегърнаха и щом Фльор вдъхна познатото ухание на любимия „Шалимар“ на Белинда, се почувства малко по-добре.

Майка й изглеждаше бледа и елегантна в черен костюм на „Диор“, обувки с ниски токчета, елегантно изрязани отпред. Фльор не искаше той да си помисли, че тя се опитва да го впечатли, затова се бе облякла в черен вълнен панталон, пуловер с качулка и старо сако от туид с черна кадифена яка. Приятелките й Джен и Хелене настояваха да си вдигне косата, за да изглежда по-изискана, но тя не се съгласи. Шнолите, които прибираха косата й от двете страни, не подхождаха много на дрехите, но вършеха работа. Накрая, за по-голяма увереност, закачи на ревера една сребърна конска подкова, ала май нямаше много полза.

Белинда обхвана лицето й в шепи.

— Толкова се радвам, че си тук.

Фльор видя сенките под очите на майка си, питието на масата и я прегърна по-силно.

— Толкова ми липсваше.

Белинда я сграбчи за раменете.

— Няма да бъде лесно, бебче. Стой по-далеч от Алексей и да се надяваме на най-доброто.

— Не се страхувам от него.

Белинда махна с трепереща ръка, разбивайки на пух и прах смелостта на Фльор.

— Откакто Соланж се разболя, той е непоносим. Радвам се, че старата кучка е мъртва. Тя се бе превърнала в изпитание дори за него. Мишел е единственият, който искрено я оплаква и съжалява за смъртта й.

Мишел. Брат й сега бе на петнайсет, с една година по-малък от нея. Тя знаеше, че ще е тук, но не си позволяваше да мисли за това. Вратата зад тях тихо щракна.

— Белинда, позвъни ли на барон Дьо Шамбре? Той бе много привързан към майка.

Гласът му беше нисък, дълбок и много властен. Глас, на който се подчиняваха, без да се налага да се повишава.

Той не може да ми стори нищо повече – помисли си Фльор. Нищо. Бавно се извърна, за да се озове за пръв път лице в лице с баща си.

Приличаше на полиран – безупречно поддържани ръце и нокти, редеещата стоманеносива коса бе идеално вчесана. Носеше вратовръзка с цвета на отлежало шери и тъмен костюм с жилетка. Говореха, че след Помпиду той е най-влиятелният мъж във Франция. Когато я видя, издаде кратък презрителен звук.

— И така, Белинда, това е дъщеря ти. Облечена е като селянка. Фльор едва се сдържа да не се разплаче, но намери сили да вирне брадичка и да го погледне предизвикателно от висотата на своя ръст. Нарочно заговори на английски. Американски английски. Ясен и чист.

— Монахините са ме научили, че добрите маниери са много по-важни от дрехите. Предполагам, че в Париж нещата са по-различни.

Фльор чу как Белинда пое рязко дъх, но Алексей не трепна. Единствено очите му реагираха на безочливостта на момичето.

Те я огледаха бавно от глава до пети, търсейки недостатъци, които Фльор не се съмняваше, че ще открие в изобилие. Никога не се бе чувствала по-грамадна, по-грозна, по-непохватна, ала отвърна на погледа му, без да мигне.

Застанала отстрани, Белинда наблюдаваше дуела между Алексей и Фльор. В гърдите й се надигна прилив на гордост. Това беше нейната дъщеря – със силен и непокорен дух, изумително красива. Нека Алексей я сравни със слабия си син. Белинда улови точния момент, когато съпругът й откри приликата, и за пръв път от много време, толкова дълго, че бе забравила откога, се почувства спокойна и уверена в негово присъствие. Когато той най-сетне се извърна към нея, тя му отвърна с кратка триумфална усмивка.

Алексей бе видял насреща си Флин, младия, чист и непорочен Флин, но чертите му бяха смекчени и преобразени, дарявайки Фльор с особена красота. Девойката имаше същия широк и изсечен нос, красиво очертана уста и високо чело. Дори очите й носеха неговия отпечатък, със същата форма и раздалечени, само златистозелените ириси бяха на Фльор.

Алексей се обърна на пети и излезе от салона.

* * *

Фльор стоеше до прозореца в спалнята на майка си. Белинда спеше, а тя наблюдаваше как Алексей напуска къщата със своя ролс-ройс, каран от шофьор. Сребристият автомобил се плъзна елегантно надолу по алеята за коли, през високите железни порти и излезе на „Рю дьо Биенфезанс“. Улица „Благотворителност“. Какво глупаво име! В тази къща нямаше никаква благотворителност, само един ужасен мъж, който ненавиждаше собствената си плът и кръв. Може би ако беше дребна и красива… Но нали бащите трябваше да обичат дъщерите си, независимо как изглеждат?

Фльор отдавна не беше малко дете, за да плаче, затова обу мокасините и излезе навън да проучи имението. Откри една задна стълба, водеща в градината, където имаше идеално прави лехи, очертани по краищата с грозни храсти. Каза си, че е била истинска късметлийка, задето са я отпратили по-надалеч от това противно място. От лехите в манастира надничаха петунии, сред които котките, сгушени уютно, се припичаха на слънце и подремваха. Момичето изтри очите си с ръкава на пуловера. Една малка, глупава част от нея искаше да вярва, че сърцето на баща й ще се смекчи, когато я види. Че ще осъзнае каква грешка е направил, когато я е изоставил. Глупачка. Глупачка.

Фльор тръсна глава и се огледа. Погледът й попадна върху едноетажна Т-образна постройка, разположена в дъното на градината. Също като къщата бе изградена от сив камък, но нямаше прозорци. Запъти се към нея и се натъкна на странична врата, която не бе заключена. Завъртя дръжката, пристъпи вътре и се озова в… кутия за бижута.

Стените бяха драпирани с черно моаре, а пред нея блестеше под от черен мрамор. Малките прожектори, вградени в тавана, сияеха като рояк звезди, превръщайки го в нощното небе от картините на Ван Гог. Всяко съзвездие осветяваше по един ретро автомобил. Полираните им повърхности й напомняха на скъпоценни камъни – рубини, изумруди, аметисти и сапфири. Някои от колите стояха директно върху мраморния под, но болшинството бяха издигнати върху платформи. Като че ли някой бе подхвърлил във въздуха шепа блестящи камъни, които, преди да паднат на земята, бяха застинали в нощта.

До всяка кола се виждаха тесни колони с гравирани сребърни табели. Токовете на обувките й отекваха върху мраморния под, докато Фльор ги оглеждаше. „Изота-Фраскини“, модел 8, 1932. „Щуц Беркат“, 1917. „Ролс-Ройс Фантом I“, 1925. „Бугати Бреша“, 1921. „Бугати“, модел 13, 1912. „Бугати“, модел 59, 1935. „Бугати“, модел 35.

Всички автомобили, подредени в по-късата част на Т-образното помещение, имаха отличителния червен овал на „Бугати“.

Точно в средата Фльор видя ярко осветена празна платформа, по-голяма от останалите. Върху табелката в ъгъла на платформата с големи удебелени букви бе изписано:

БУГАТИ 41 РОЯЛ

— Той знае ли, че си тук?

Фльор рязко се извъртя и се озова срещу най-красивото момче, което някога бе виждала. Косата му блестеше като фина жълта коприна, а чертите на лицето му бяха дребни и деликатни. Носеше избелял зелен пуловер и омачкан памучен панталон, пристегнат в кръста с широк каубойски колан. Момчето беше много по-ниско от нея, с дребни и нежни кости като на момиче. Ноктите на дългите му тънки пръсти бяха изгризани до живеца. Имаше остра брадичка, а бледо русите вежди се извиваха над очи със същия наситен син оттенък като първите пролетни зюмбюли.

Лицето на Белинда я гледаше, трансформирано в чертите на този юноша. Старата горчилка се надигна като жлъч в гърлото й.

Той изглеждаше по-млад от своите петнайсет години, докато гризеше остатъците от нокътя на палеца си.

— Аз съм Мишел. Нямах намерение да те шпионирам. – Усмихна й се със стеснителна и печална усмивка и внезапно й се стори по-стар. – Ядосана си ми, нали?

— Не обичам да ме дебнат.

— Не съм го правил, но предполагам, че това няма значение. Нито един от двама ни не бива да е тук. Той ще се вбеси, ако узнае.

Английският му беше американски като нейния и това я накара да го намрази още повече.

— Не ме е страх от него – заяви Фльор войнствено.

— Защото не го познаваш.

— Мисля, че на някои от нас им е провървяло повече.

Изрече думите с най-злостен тон.

— И аз така мисля. – Той отиде до вратата и започна да изключва светлините, проблясващи на тавана, от таблото с ключовете. – По-добре сега си върви. Трябва да заключа, преди той да е разбрал, че сме били тук.

Фльор го мразеше, задето беше толкова дребен и красив. Един повей на вятъра можеше да го отвее.

— Хващам се на бас, че ти правиш всичко, което ти каже. Като изплашен заек.

Той сви рамене.

Повече не можеше да го издържа. Тя изхвърча през вратата и хукна към градината. През всички тези години толкова се бе старала да спечели любовта на баща си, стремейки се да бъде най-смелата, най-бързата и най-силната. Каква жестока шега й бе изиграла съдбата!

* * *

Мишел остана да се взира във вратата, през която бе изчезнала сестра му. Не биваше да си позволява да се надява, че ще станат приятели, но толкова силно го искаше. Нуждаеше се от нещо, от някого, който да му помогне да запълни болезнената празнота, останала след смъртта на баба му, която го бе отгледала и възпитала. Соланж казваше, че той бил нейният шанс, даден й от живота, за да поправи миналите грешки.

Един ден баба му бе чула виковете на Белинда, съобщаваща на баща му за бременността си. Белинда крещяла на Алексей, че ще даде на детето, което носи под сърцето си, точно толкова любов, колкото давал Алексей на бебето, захвърлено в манастира „Благовещение“. Баба му беше казала, че баща й се изсмял на заплахите й. Заявил, че Белинда не би могла да не обича собствената си плът и кръв. Че това бебе ще я накара да забрави другото.

Но баща му сгрешил. Соланж бе тази, която го гушкаше, играеше си с него и го успокояваше, когато бе наранен. Мишел би трябвало да се радва, че тя най-сетне се е отървала от мъките, но толкова много му се искаше баба му да се върне. Да пуши вечните си „Голоаз“, изцапани с червило, да го гали нежно по косата му, когато той коленичеше пред нея, дарявайки го с цялата обич и топлина, от които останалите обитатели на огромната къща на „Рю дьо Биенфезанс“ го лишаваха.

Тя бе тази, която бе извоювала нелекото примирие между родителите му. Белинда се бе съгласила да се показва в обществото с Мишел, ако в замяна се вижда два пъти годишно с дъщеря си. Ала примирието не бе променило факта, че майка му не го обичаше. Беше му заявила, че той е детето на баща си. Но Алексей също не го искаше, особено сега, когато бе разбрал, че Мишел никога няма да бъде като него.

Всички беди в семейството бяха свързани със сестра му – мистериозната Фльор. Дори баба му не знаеше защо я бяха отпратили от дома.

Мишел излезе от гаража и се отправи към стаите си на тавана. Постепенно бе пренесъл вещите си там и вече никой не си спомняше защо и как наследникът на огромното богатство на Савагар живее в някогашните стаи за прислугата.

Излегна се на леглото и скръсти ръце под главата си. Бял парашут висеше като балдахин над малкото желязно легло. Беше го купил от магазин за стоки от армейските излишъци, който се намираше недалеч от подготвителното училище в Бостън, което посещаваше. Обичаше да гледа как по тънкия плат пробягват вълни от въздушното течение в стаята, чувстваше се защитен и закътан, сякаш се намираше в копринена утроба.

Върху белосаните стени висеше безценната му колекция от фотографии. Лорън Бакол в класическа червена прилепнала рокля на Хелън Роуз в „Дизайнерката“. Каръл Бейкър, висяща от полилея в „Торбарите“ в прозрачно творение на Едит Хед, обсипано с мъниста, украсено с щраусови пера.

Над бюрото му Рита Хейуърт като Джилда блестеше в прочутата рокля на Жан Луи, а до нея погледа привличаше Шърли Джоунс в предизвикателна поза и във възхитително крещящия розов комбинезон, който носеше в „Елмър Гантри“. Прочутите жени и техните костюми го очароваха.

Той взе скицника си и с няколко смели щриха на молива нахвърля високо, слабо момиче с дебели вежди и широка уста. Телефонът му иззвъня. Беше Андре. Мишел усети как пръстите му, стиснали слушалката, затрепериха.

— Току-що чух ужасната новина за баба ти – рече Андре. – Много съжалявам. Сигурно ти е много тежко.

Гърлото на Мишел се сви от топлите нотки на искрено съчувствие, прозвучали в познатия глас.

— Можеш ли да се измъкнеш тази вечер? Аз… искам да те видя. Искам да те утеша, cherie.

— С удоволствие – промълви Мишел. – Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. В Англия беше ужасно, но Даниел настоя да останем през целия уикенд.

Мишел не обичаше да му се напомня за съпругата на Андре, но Андре много скоро щеше да я напусне и двамата щяха да отидат да живеят в южна Испания, в рибарска хижа. Сутрините Мишел ще премита теракотените подове, ще разбухва възглавниците на диваните, ще подрежда свежи цветя в глинените вази и зрели плодове в плетените кошнички. Следобедите Андре ще му чете поезия, а Мишел ще създава красиви дрехи на шевната машина, на която сам се бе научил да шие. Нощем ще се любят под съпровода на плискащите се морски вълни край брега на залива в Кадис. Така Мишел си представяше блаженството.

— Можем да се срещнем след час – пророни той тихо.

— Добре, след час. – Гласът на Андре се снижи. – Je t’adore*, Мишел.

[Обожавам те (фр.). – Б.пр.]

Мишел преглътна с усилие напиращите сълзи.

— Je t’adore, Андре.

* * *

Фльор никога не бе обличала толкова елегантна дреха – черна рокля с дълги ръкави, плътно обгръщаща фигурата й; малки припокриващи се листа, избродирани от черни мъниста, украсяваха едното рамо.

Белинда вдигна косата й в хлабав кок и закрепи на ушите й изящни обеци – полирани капки оникс.

— Ето – рече майка й и отстъпи назад, за да огледа творението си. – Да видим дали сега ще те нарече селянка.

Фльор трябваше да признае, че изглежда по-изискана и по-голяма за своите шестнайсет години, но се чувстваше странно, сякаш се бе облякла в дрехите на Белинда.

Девойката зае мястото си в средата на дългата маса, Белинда се настани в единия край, а Алексей в другия. Цареше потискащо мълчание. Всичко беше бяло. Бяла ленена покривка и салфетки, бели свещи, тежки алабастрови вази с по десет бели разцъфнали рози. Дори храната беше бяла – крем супа, бели аспержи и бели миди, чиято миризма се смесваше с тежкото сладникаво ухание на белите рози. Тримата, облечени в черно, приличаха на гарвани, накацали край погребална катафалка. Кървавочервените нокти на Белинда бяха единственото цветно петно върху този мрачен фон. Дори отсъствието на Мишел не можеше да направи ужасната вечеря по-поносима.

Фльор искаше майка й да спре да пие, но Белинда пресушаваше чашите с вино една след друга и само ровичкаше храната си. Когато майка й угаси цигарата в чинията си, прислужникът побърза да я отнесе.

— Сега бих искал да те заведа да видиш баба си.

Гласът на Алексей наруши тишината.

Ръката на Белинда трепна и виното се разплиска над ръба на чашата.

— За бога, Алексей. Фльор дори не я познаваше. Няма нужда от това.

Фльор не можеше да гледа сгърченото и изплашено лице на майка си.

— Всичко е наред. Не се страхувам.

Прислужникът отмести стола й, докато Белинда остана да седи, застинала и бледа като белите рози пред нея.

Девойката последва Алексей в коридора. Ехото на стъпките им отекваше от сводестия таван, изрисуван с бруталните фрески на митични жени с брони на гърдите и мъже, промушващи се с дълги мечове. Стигнаха до позлатените врати, водещи към главния салон. Той ги разтвори и с жест й заповяда да влезе.

Всички мебели бяха изнесени и в средата бе поставен блестящ черен ковчег, отрупан с бели рози. Редом стоеше малък стол от абанос. Фльор се опита да се държи, сякаш гледката на мъртъвци е ежедневие за нея, но единственият труп, който бе виждала, бе на сестра Мадлин, при това само бегло го бе зърнала. Сбръчканото лице на Соланж Савагар приличаше на моделирано от стара восъчна свещ.

— Целуни баба си по устните в знак на уважение.

— Сигурно се шегуваш.

Тя едва не прихна, но когато го погледна и видя изражението на лицето му, се смрази. Разбра, че на него не му пукаше дали тя ще засвидетелства уважение. Алексей изпитваше смелостта й. Това бе предизвикателство, un défi. По изражението му Фльор разбра, че той нито за миг не допускаше, че тя ще го приеме.

— О, не, аз съм съвсем сериозен – увери я той.

Тя кръстоса крака, за да не треперят.

— През целия си живот съм се сблъсквала с арогантни грубияни.

Устните му грозно се изкривиха.

— За такъв ли ме смяташ? Арогантен грубиян?

— Не. – С усилие на волята Фльор успя да изсумти презрително. — Мисля, че си чудовище.

— Ти си такова дете.

Никога не си бе представяла, че може да ненавижда някого толкова силно. Бавно направи една крачка, сетне още една. Движеше се по лъснатия до блясък под към ковчега и колкото повече приближаваше, толкова по-трудно й беше да устои на желанието да побегне от тази мъртвешки тиха къща, да избяга от „Улицата на благотворителността“, от Алексей Савагар, обратно при безопасния задушаващ уют на монахините. Ала не можеше да побегне. Не и докато не му покаже какво бе захвърлил.

Стигна до ковчега и пое дълбоко дъх. После се наведе и докосна уста до ледените неподвижни устни на баба си.

Внезапно чу остро свистене. За един ужасяващ момент си помисли, че идва от трупа, но в следващия миг Алексей я сграбчи за раменете и я дръпна назад от ковчега.

— Sale grâce!* – изруга злостно и я разтърси. – Същата си като него. Готова си на всичко, за да спасиш гордостта си! – Косата й се разпиля по гърба. Той я бутна да седне на малкия черен стол до ковчега. – Нищо не е прекалено гнусно, ако на карта е заложена гордостта ти.

[* Кучка! (фр.) – Б.пр.]

Със свободната си ръка изтри устните й, размазвайки червилото по бузата й.

Тя се опита да избута ръката му.

— Не ме докосвай! Мразя те! Да не си посмял някога да ме докоснеш!

Хватката му се охлаби. Той пророни нещо толкова тихо, че тя замалко да го пропусне.

— Pur sang.

Фльор спря да се бори.

Той помилва устата й с пръсти. Докосванията му бяха невероятно нежни. Показалецът му обходи линията, където устните се съединяваха. И сетне неочаквано се плъзна в устата й и се придвижи гальовно по зъбите.

— Enfant. Pauvre enfant!*

[* Дете. Бедно дете. (Фр.) – Б.пр.]

Фльор седеше зашеметена, омагьосана, хипнотизирана. Той мърмореше нещо напевно, сякаш бе приспивна песен.

— Уловено в капана на нещо непонятно. Pauvre enfant.

Докосването му беше толкова нежно. Така ли приласкаваха бащите дъщерите, които обичаха?

— Ти си изумителна – промърмори Алексей. – Снимката във вестника не ме подготви за невероятната ти красота. – Усука внимателно около пръстите си кичура, паднал на бузата й. – Винаги съм обичал красивите неща. Дрехи. Жени. Автомобили. – Бръсна палец по извивката на челюстта й. Тя вдъхна уханието на одеколона му, леко остро и пикантно. – Отначало обичах безразборно, но вече се научих да бъда по-придирчив.

Докосна брадичката й.

— Сега имам само една страст. „Бугати“. Виждала ли си „Бу-гати“?

Защо й говореше за коли? Тя си спомни автомобилите в гаража, ала поклати глава.

— Еторе Бугати наричал колите си „pur sang“, „чиста кръв“,

като чистокръвните коне. – Върховете на пръстите му подръпнаха леко полираните капки оникс в ушите й. – Аз притежавам най-великолепната колекция от чистокръвни „Бугати“ в света, с изключение на перлата в короната – „Бугати Роял“. – Гласът му беше тих, любящ… хипнотизиращ. Тя имаше чувството, че я омагьосва. – Създал е само шест броя от тях. През войната един автомобил „Бугати Роял“ е останал в Париж. Аз бях един от тримата, които го скриха от германците в катакомбите на Париж. Този автомобил се е превърнал в легенда и аз съм твърдо решен да се сдобия с него. Трябва да го притежавам, защото той е най-прекрасният. Чистокръвен, разбираш ли ме, enfant? Немислимо е да не притежаваш най-доброто.

Той помилва страната й.

Тя кимна, при все че нищо не разбираше. Защо сега й говореше за това? Но гласът му беше толкова любящ, че старите фантазии отново се събудиха в нея. Клепачите й бавно се притвориха. Баща й я бе видял и след всички тези години най-сетне я искаше.

— Ти ми напомняш за онзи автомобил – прошепна той. – Само дето ти не си чистокръвна, нали?

Отначало Фльор помисли, че усеща пръста му в устата си. После осъзна, че са устните му. Баща й я целуваше.

— Алексей!

Пронизителният вик приличаше на крясъка на ранено животно. Фльор рязко отвори очи.

На вратата стоеше Белинда с изкривено от ужас лице.

— Махни си ръцете от нея! Ще те убия, ако отново я докоснеш! Махни се от него, Фльор. Никога не бива да му позволяваш да те докосва!

Фльор се изправи непохватно от стола.

— Но… Той… Той е мой баща – възрази неволно с пресекващ глас.

Белинда имаше такъв вид, като че ли я бяха зашлевили. На Фльор й призля и се спусна към майка си.

— Прости ми. Съжалявам!

— Как можа? – задавено прошепна Белинда. – Нима само една среща с него бе достатъчна, за да забравиш всичко?

Фльор поклати нещастно глава.

— Не. Не, не съм забравила нищо.

— Ела с мен горе – нареди Белинда с ледено изражение. – Веднага.

— Върви с майка си, cherie. – Гласът на Алексей бе като коприна. – Ще имаме време да поговорим утре, след погребението. Ще направим планове за бъдещето ти.

Фльор се почувства виновна, задето думите му я изпълниха със сладко трепетно усещане.

* * *

Белинда стоеше до прозореца в спалнята си, зареяла поглед през дърветата в проблясващите фарове на автомобилите, преминаващи по „Рю дьо Биенфезанс“. Сълзите се стичаха по бузите й на черни вадички от размазаната спирала и капеха върху реверите на бледосиния й пеньоар. Фльор спеше в съседната стая. Флин бе умрял, без да узнае за нея.

Белинда беше на трийсет и пет, но се чувстваше като старица. Нямаше да позволи на Алексей да открадне красивото й бебче. Без значение какво трябваше да направи. Препъна се в килима и политна към стереоуредбата. Преди час бе провела един телефонен разговор. Това бе единственото, което можа да измисли. Докато се озърташе за питието си, осъзна, че след тази вечер няма да има повече.

Остави чашата на пода до купчината с грамофонни плочи. Клекна до тях и взе албума, който лежеше най-отгоре. Музиката към филма „Дяволска касапница“. Втренчи се в снимката върху обложката.

Джейк Коранда. Актьор и драматург. „Дяволска касапница“ беше вторият му филм от поредицата за Птичаря Калибър. За разлика от кинокритиците, Белинда харесваше и двата филма. Те твърдяха, че Джейк търгува евтино таланта си, като участва в подобен боклук, но тя не смяташе така.

Снимката върху обложката го изобразяваше в първата сцена от филма „Дяволска касапница“. Джейк, като Птичаря Калибър, се взираше в камерата с уморено и прашно лице; меките му пухкави устни бяха провиснали в грозна гримаса, а отстрани на бедрата му висяха револвери със седефени дръжки. Тя отметна глава назад, затвори очи и призова фантазиите, които щяха да й помогнат да се почувства по-добре. Постепенно звуците от преминаващите в далечината коли заглъхнаха и Белинда чуваше само тежкото му дишане, усещаше единствено топлите му длани, обхванали гърдите й.

Да, Джейк. О, да. О, да, мой скъпи Джими.

Албумът се изплъзна от пръстите й и я изтръгна от света на фантазиите. Белинда протегна ръка към смачкания пакет цигари, но той бе празен. Смяташе след вечеря да изпрати някой от прислугата да й купи цигари, но бе забравила. Всичко й се изплъзваше. Всичко, с изключение на дъщерята, която никой и никога нямаше да й отнеме.

Чу звука, който очакваше – стъпките на Алексей по стълбите. Плисна още малко уиски в чашата и я взе със себе си, когато излезе в коридора. Лицето на Алексей изглеждаше уморено и изпито. Навярно последната му невръстна любовница го бе изтощила. Тя пристъпи към него, пеньоарът се свлече и оголи едното й рамо.

— Ти си пияна – изгледа я той презрително.

— Само малко. – Кубчетата лед иззвънтяха в чашата. – Колкото да разговарям с теб.

— Върви да спиш, Белинда. Твърде съм уморен, за да задоволявам желанията ти тази вечер.

— Искам само една цигара.

Той я погледна внимателно, извади сребърната си табакера и я отвори. Тя бавно избра една цигара, сетне мина покрай него и влезе в спалнята му. Алексей я последва.

— Не си спомням да съм те канил.

— Извинявай, че нахлувам в детското царство – тросна се тя саркастично.

— Върви си, Белинда. За разлика от любовниците ми, ти си стара и грозна. Превърнала си се в отчаяна жена, която знае, че няма с какво да привлече един мъж.

Тя тръсна глава. Нямаше да допусне думите му да я наранят. Трябваше да се съсредоточи върху онази гнусна сцена – устата на Алексей, покрила устните на Фльор.

— Няма да ти позволя да сложиш мръсните си ръце върху дъщеря ми.

— Твоята дъщеря? – Той свали сакото си и го захвърли върху един стол. – Нима тя не е нашата дъщеря?

— Ще те убия, ако я докоснеш.

— Боже мой, cherie. Алкохолът съвсем е помътил разсъдъка ти. — Копчетата му за ръкавели издрънчаха върху бюрото, където ги захвърли. – От години ме молиш да я направя член на семейството ни.

Въпреки че нямаше начин той да знае за телефонния разговор, който бе провела, Белинда трябваше да положи голямо усилие, за да звучи спокойно.

— На твое място не бих била толкова самоуверена. Сега, когато Фльор е голяма, вече нямаш такава власт над мен.

Пръстите му застинаха върху копчетата на ризата.

Белинда се насили да продължи.

— Имам планове за нея и вече не ми пука кой ще узнае, че си отглеждал дъщерята на друг мъж.

Не беше вярно. Пукаше й и още как. Не можеше да понесе мисълта, че обичта на дъщеря й ще се превърне в омраза. Ако Фльор откриеше, че Алексей не е неин баща, никога нямаше да разбере защо майка й я бе излъгала. Още по-лошо – никога нямаше да разбере защо Белинда бе останала с него.

Алексей я погледна развеселено.

— Да не би да ме изнудваш, cherie. Нима си забравила колко много обичаш разкоша? Ако някой научи истината за Фльор, няма да имаш достъп до парите ми, а ти отлично знаеш, че не можеш да оцелееш без тях. Не би могла да заработиш за къшей хляб, да не говорим за уиски.

Белинда бавно пристъпи към него.

— Може би не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

— О, познавам те, cherie. – Пръстите му се плъзнаха надолу по ръката й. – Дори ти не се познаваш така добре.

Белинда се вгледа в лицето му, търсейки следа от някаква нежност и човещина. Ала виждаше единствено устата, притисната към устните на дъщеря й.

* * *

Сутринта след погребението на Соланж, Фльор се събуди преди разсъмване от нечии стъпки. Отвори очи и видя Белинда да хвърля дрехи в куфара й.

— Ставай, бебче – прошепна тя. – Вече опаковах багажа ти. Не вдигай шум.

Белинда отказа да й обясни защо заминават, докато не стигнаха до предградията на Париж.

— За известно време ще отседнем в имението на Бъни Дюверже във Фонтенбло. – Очите й постоянно се стрелкаха нервно към огледалото за обратно виждане, а от напрежение край устата й се бяха образували дълбоки линии. – Запозна се с нея това лято, когато бяхме в Миконос, помниш ли? Жената, която все те снимаше.

— Помолих я да не го прави. Мразя да ме снимат.

Фльор не усещаше миризма на алкохол, но се чудеше дали Белинда не е пила. Нямаше дори седем сутринта. Мисълта я разстрои също толкова, колкото да я събудят на разсъмване и измъкнат от къщата без никакво обяснение.

— За щастие, Бъни не ти е обърнала внимание. – Белинда отново погледна в огледалото за обратно виждане. – След като се върнах в Париж, ми се обади няколко пъти. Тя те мислеше за моя племенница, помниш ли? Говореше само колко си прекрасна и как трябва да станеш модел. Поиска ми телефонния ти номер.

— Модел! – Фльор се наведе напред и зяпна смаяно Белинда. – Това е откачено.

— Бъни твърди, че имаш точно този тип и лице, и фигура, за които дизайнерите дават мило и драго.

— Но аз съм висока метър и осемдесет и два!

— Бъни е била модел, така че знае най-добре. – Белинда зарови в чантата си с една ръка и извади табакерата си. – Когато след пожара видяла снимката ти в „Монд“, разбрала, че не си моя племенница. Отначало ми била бясна, но след два дни ми се обади и призна, че е изпратила снимките, които ти направила в Миконос, на Гретхен Казимир. Тя е собственичка на една от най-престижните модни агенции в Ню Йорк.

— Модна агенция! Защо?

— Гретхен се влюбила в снимките и иска Бъни да ти направи няколко пробни снимки.

— Не мога да повярвам! Тя сигурно те поднася.

— Казах й истината – че Алексей никога няма да ти позволи да бъдеш модел. – Белинда извади запалка от жабката. – Но след случилото се… – Всмукна дълбоко от цигарата. – Ще можем да се издържаме. Налага се да се махнем колкото е възможно по-далеч от него и Ню Йорк е идеалното място. Това ще бъде нашият билет към свободата, бебче. Зная го.

— Но аз не мога да бъда модел! Не приличам на нито един известен модел! – Фльор подпря мокасините на предното табло и притисна колене към гърдите си, надявайки се, че натискът ще разхлаби стегнатите възли в стомаха й. – Аз… не разбирам защо трябва да заминаваме точно сега. Първо трябва да завърша училище. – Обхвана по-плътно коленете си. – И… Алексей не… Изглежда, вече не ме мрази толкова много.

Кокалчетата на Белинда побеляха, когато стисна волана, и Фльор разбра, че е сгрешила.

— Имам предвид, само че…

— Той е змия. От години ме молиш да го напусна. Сега най-после го направих и повече не желая да чувам нито дума. Ако пробните снимки са добри, ще печелиш повече от достатъчно, за да ни издържаш.

Фльор винаги бе смятала да ги издържа, но не по този начин. Искаше да използва знанията си по математика и езиковите умения, за да започне някакъв бизнес или може би като преводач към НАТО. Плановете на Белинда бяха безпочвени фантазии. Моделите бяха красиви жени, а не тромави, прекалено високи шестнайсетгодишни грозни момичета.

Подпря брадичка на коленете си. Защо трябваше да заминават точно сега? Защо заминаваха точно когато баща й започваше да я харесва?

* * *

Бъни Дюверже й изнасяше дълги лекции как да се гримира, как да върви, осведоми я кои са влиятелните хора в нюйоркските модни кръгове, като че ли Фльор я бе грижа. Цъкаше неодобрително с език, докато гледаше изпочупените нокти на Фльор, мръщеше се на липсата й на интерес към дрехите и навика й постоянно да се блъска в мебелите.

— Не съм виновна – оправда се Фльор след първата нещастна седмица в имението на семейство Дюверже във Фонтенбло. – Много по-грациозна съм на кон.

Бъни завъртя очи и се оплака на Белинда от американския акцент на Фльор.

— Френският акцент е много по-привлекателен.

Ала въпреки всичко Бъни се закле на Белинда, че Фльор „го има“. Когато момичето я попита какво „има“, Бъни махна с ръка и заяви, че „то“ не може да се определи точно.

— Просто се усеща.

Независимо от всичките си недостатъци, Бъни умееше да пази тайна и бе твърдо решена да не позволи на Алексей да ги открие. Вместо да избере парижки коафьор, Бъни изписа от Лондон най-известния моден стилист фризьор, който скъси тук-там с няколко сантиметра косата на Фльор. Когато свърши, Фльор реши, че косата й изглежда съвсем същата, но Бъни със сълзи на очи го нарече „маестро“.

От цялата тази история имаше само едно хубаво нещо. Белинда спря да пие. Фльор се радваше, въпреки че липсата на алкохол правеше майка й по-нервна.

— Ако Алексей узнае за Казимир, ще сложи край на всичко. Ти не го познаваш като мен, бебче. Трябва да се установим в Ню Йорк, преди да ни е открил. Ако нещата се объркат, той ще прекоси океана, за да ни раздели завинаги.

На Фльор й призляваше при мисълта, че Белинда възлага всичките си надежди на тази авантюра. Опитваше се да запомни всичко, което й казваше Бъни. Упражняваше походката си. По коридорите. Нагоре и надолу по стълбите. През моравите. Понякога Бъни я караше да върви с издадени бедра. Друг път да се движи с походка, която наставницата й наричаше „нюйоркска улична превъзходна“. Фльор тренираше да се гримира и да позира, упражняваше различни изражения.

Накрая Бъни се обади на любимия си моден фотограф.

* * *

Когато Гретхен Казимир извади от плика последните снимки, които Бъни й бе изпратила, пръстите на краката й със съвършен педикюр се свиха в обувките с висока платформа и тънки токчета. Да, определено беше длъжница на Бъни за това момиче. Боже, този път за цял живот. Девойката беше изумителна. Този тип лица се появяваха веднъж на десет години, като това на Сузи Паркър*, Джийн Шримптън*² или Туиги*³. Напомняше на Гретхен едновременно на Шримптън и на Верушка*⁴. Лицето на момичето щеше да стане модният символ на десетилетието.

[* Американска актриса и модел (1932-2003), популярна от четирийсетте до шейсетте години на миналия век. – Б.пр.]

[*² Английски супермодел и актриса (р. 1942), една от 100-те най-влиятелни модни икони за времето си. – Б.пр.]

[*³ Леели Хорнби, английски супермодел, певица и актриса. – Б.пр.]

[*⁴ Германски модел и актриса, популярна през шейсетте години наминалия век, потомка на аристократично семейство от Източна Прусия, наричат я „първия супермодел в света“. – Б.пр.]

Тя гледаше право в обектива. Дръзки, почти мъжки черти на лицето, сред облак великолепна руса коса с преливащи нюанси. Всяка жена на света би искала да изглежда така. Гретхен вдигна любимата си снимка. На нея Фльор беше боса, косата й бе сплетена на плитка като на момичетата от планините, големите й ръце висяха отпуснати встрани. Носеше просмукана от вода семпла памучна рокля. Подгъвът висеше, натежал и неравен около коленете. Зърната на гърдите й бяха щръкнали, а влажният плат очертаваше безкрайно дългите бедра много по-ясно, отколкото ако момичето беше голо. Във „Воуг“ щяха да припаднат от възторг.

Гретхен Казимир бе изградила агенцията си от един офис, превръщайки я в организация почти толкова престижна и могъща като агенцията на Айлийн Форд. Но „почти“ не беше достатъчно добро. Беше време Айлийн Форд да й диша праха.

И Фльор Савагар щеше да й помогне да го постигне.

* * *

Фльор бе зареяла поглед през прозореца, докато таксито лавираше в натоварения манхатънски трафик. Беше студен и свеж ранен декемврийски следобед. Всичко беше мръсно, красиво и прекрасно. Ако не беше толкова изплашена, Ню Йорк щеше да бъде идеалният град за нея.

— Не мога да повярвам, бебче – заговори Белинда развълнувано и угаси третата си цигара, откакто се бяха качили в таксито. – Не мога да повярвам, че се измъкнахме. Алексей ще побеснее. Неговата дъщеря – модел! Но след като няма да имаме нужда от парите му, той не може да направи нищо, с което да ни спре. Ох! Внимавай, бебче.

— Извинявай.

Фльор прибра лакътя си. Мисълта, че Белинда гради бъдещето им върху кариерата й на модел, караше стомахът й да се присвива болезнено.

Гретхен трябваше да им наеме скромен апартамент, но таксито спря пред луксозна сграда, чийто адрес бе изгравиран върху стъклото над вратата. Портиерът внесе куфарите им в асансьора, чийто последен пътник е бил напарфюмиран с „Джой“.

Стомахът на Фльор се сви, когато асансьорът пое нагоре. Не можеше да го направи. Беше видяла пробните снимки, бяха грозни. Когато излязоха, краката й потънаха в дебелия зелен килим с цвят на свежа целина. Тя последва Белинда и портиерът ги поведе надолу по коридора към двойната врата, облицована с ламперия. Отключи я и внесе куфарите вътре. Белинда влезе първа в апартамента. Докато я следваше, Фльор забеляза странния аромат. Познат, но не можеше точно да го определи. Нещо като…

Девойката мина покрай Белинда и го видя. Пое пресекливо дъх. Белинда издаде тих, приглушен вик. Алексей Савагар излезе от сенките.

— Добре дошли в Ню Йорк, скъпи мои.

Какво правиш тук? – попита Белинда полушепнешком.

— Quelle question?* Моите дъщеря и съпруга заминават за Новия свят. Не трябва ли поне да съм тук, за да ги посрещна?

[* Що за въпрос? (фр.) – Б.пр.]

Усмихна се обезоръжаващо на Фльор, подканяйки я да се засмее на шегата.

Девойката понечи да се усмихне в отговор, но бързо се възпря, като видя пребледнялото лице на майка си. Приближи до Белинда.

— Няма да се върна обратно. Не можеш да ме заставиш.

Звучеше като малко дете и Алексей я изгледа развеселено.

— И защо реши, че ще го направя? Моите адвокати вече прегледаха договора, който Гретхен Казимир ти е предложила, и нямат никакви възражения, всичко е чисто и почтено.

Цялата тайнственост, за която Белинда толкова бе настоявала, е била за нищо. Фльор вдъхна уханието на белите рози.

— Ти знаеш за Казимир?

— Не бих искал да прозвучи нескромно, но много малко убягва от вниманието ми, когато става дума за благополучието на дъщеря ми.

Белинда, изглежда, излезе от транса.

— Не му вярвай, Фльор! Това е номер!

— Моля те, Белинда – въздъхна Алексей уморено, – не прехвърляй своята параноя върху дъщеря ни. – Махна елегантно с ръка. – Нека ти покажа апартамента. Ако не ти хареса, ще ти потърся друг.

— Ти си намерил този апартамент за нас? – изуми се Фльор.

— Бащински подарък за единствената му дъщеря. – Усмивката му я разтопи. – Крайно време е да започна постепенно да заглаждам вината си. Това е малък знак за моята подкрепа и най-добри пожелания за бъдещата ти кариера.

От устните на Белинда се изтръгна немощен, неразбираем звук. Протегна ръка, за да улови ръката на дъщеря си, ала закъсня. Фльор и Алексей вече бяха изчезнали във вътрешността на апартамента.

* * *

Алексей си нае апартамент за целия декември в „Карлайл“. През деня Фльор прекарваше безкрайни часове с екипа на Гретхен Казимир, които я обучаваха как да се държи, говори, облича и гримира. Девойката вземаше уроци при учители по танци и инструктори, които я учеха как да се движи, тичаше всеки ден в Сентръл Парк, имаше редовни занятия с частните учители, които Алексей бе наел, за да продължи образованието си.

Вечер той се появяваше в апартамента с билети за балет, понякога ги канеше на ресторант, където храната бе неустоимо вкусна. Отидоха дори до Кънектикът, където според слуховете било скрито едно „Бугати“ от 1939-а. Белинда седеше на задната седалка и пушеше цигара след цигара. Никога не позволяваше на Фльор да ходи никъде сама с него. Ако Фльор се засмееше на някоя от шегите му или просто лапнеше вкусна хапка от вилицата, която той поднасяше към устата й, Белинда я поглеждаше с такова огорчено изражение, че девойката се чувстваше като най-долна предателка. Тя не бе забравила страданията, които й бе причинил, но Алексей, изглежда, искрено се разкайваше за грешките си от миналото.

— Това беше детска ревност – сподели й той веднъж, когато Белинда бе отишла до тоалетната по време на една от вечерите им. — Жалка проява на несигурност от страна на един съпруг на средна възраст, безумно влюбен в двайсет години по-младата си жена. Боях се, че ти ще заемеш моето място в сърцето й, затова, след като се роди, направих така, че да изчезнеш. Силата на парите, cherie. Никога не я подценявай.

Фльор с усилие преглътна сълзите си.

— Но аз съм била само едно бебе.

— Съгласен съм, отидох непростимо далеч. След време го разбрах. Каква тъжна ирония, нали? Това, което сторих, отдалечи майка ти много повече, отколкото би могло да го стори едно дете. Дори раждането на Мишел нищо не промени.

Обяснението му я обърка и смути, но той целуна нежно дланта й.

— Не те моля да ми простиш, cherie. Някои неща са непростими. Само те моля да ми отредиш малко място в живота си, преди да е станало прекалено късно и за двама ни.

— Аз… аз искам да ти простя.

— Но не можеш. Майка ти никога няма да ти позволи. Разбирам.

* * *

През януари Алексей се върна в Париж, а Фльор направи първите си снимки – реклама на шампоан. Белинда беше с нея през цялото време. Фльор бе вцепенена от ужас, но всички бяха много мили и разбиращи, дори когато се спъна в едно трикрако столче и заля художествения директор с кафе. Фотографът пусна парче на „Ролинг Стоунс“ , а една наистина много мила стилистка я накара да танцува с нея. След малко девойката забрави за ръста си, грамадните като лопати ръце, гигантските стъпала и голямото си лице.

Гретхен нарече снимките „исторически“. Фльор бе доволна, че първото изпитание е зад гърба й.

След два дни засне друга реклама и трета през следващата седмица.

— Никога не съм си представяла, че всичко ще се случи толкова бързо – призна тя на Алексей по време на един от честите им телефонни разговори.

— Сега целият свят ще види колко си красива и ще бъде омагьосан от очарованието ти, също като мен.

Фльор се усмихна. Той й липсваше, но не беше толкова глупава, че да го спомене пред Белинда. След като Алексей се върна в Париж, Белинда сякаш оживя – започна отново да се смее и не се докосваше до алкохол.

Новината за новото момиче модел започна да се разпространява. През март засне първата си модна фотосесия, а прес агентът на Гретхен започна да я нарича „Лицето на десетилетието“. Никой, с изключение на Фльор, не възрази.

Внезапно всички започнаха да я искат. През април сключи договор с „Ревлон“. През май засне фотосесия, която зае цели шест страници в „Гламър“. От „Воуг“ я изпратиха в Истанбул за фотосесия на кафтани, а след това замина за Абу Даби да снима реклама на дрехи за почивка. Отпразнуваха седемнайсетия й рожден ден в курорт на Бахамите, където Фльор снимаше бански костюми, докато Белинда флиртуваше с бивша звезда от сапунена опера, почиващ там.

Тя продължи да работи с различни преподаватели, но не беше същото, като да ходи редовно на училище. Съученичките й липсваха. За щастие, Белинда я придружаваше навсякъде. Двете бяха повече от майка и дъщеря. Бяха най-добри приятелки.

Фльор започна да печели големи суми, които трябваше да бъдат инвестирани, но Белинда не разбираше от финанси, затова момичето започна да се допитва до Алексей по време на телефонните им разговори. Съветите му бяха толкова полезни, че двете с Белинда постепенно започнаха да разчитат на него и накрая оставиха управлението на парите й в умелите му ръце.

Появи се първата корица на списание на Фльор. Белинда купи двайсет броя и ги подреди из целия им апартамент. Списанието със снимката й се продаде с най-големия тираж в историята си, а кариерата на Фльор се изстреля в небесата. Тя беше благодарна, че успехът я бе споходил толкова бързо и лесно, но в същото време това я караше да се чувства неудобно. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, се питаше защо е цялата тази налудничава шумотевица.

От списание „Пийпъл“ я помолиха за интервю.

— Моето момиче не само сияе – заяви Белинда на репортера. – Тя блести.

Точно от това се нуждаеха редакторите на списанието.

БЛЯСКАВОТО МОМИЧЕ ФЛЬОР САВАГАР

МЕТЪР ОСЕМДЕСЕТ И ДВА ЧИСТО ЗЛАТО

Когато видя корицата, Фльор заяви на Белинда, че никога повече няма да се осмели да се покаже на публично място.

— Прекалено късно – засмя се Белинда. – Прес агентът на Гретхен вече се постара прякорът да се затвърди.

* * *

Фльор живееше в Ню Йорк вече година, когато й направиха първото предложение да се снима във филм. Сценарият беше боклук и Гретхен посъветва Белинда да откаже. Белинда го стори, но след това с дни беше потисната.

— Мечтаех да заминем за Холивуд, но Гретхен е права. Първият ти филм трябва да бъде специален.

Холивуд? Всичко се развиваше прекалено бързо. Фльор пое дълбоко дъх и се опита да се успокои и да преглътне възраженията си.

„Ню Йорк Таймс“ отпечата статия за Фльор със заглавието: „Бляскавото момиче е Голямо, Красиво и Богато“.

— Този път наистина говоря сериозно – изпъшка Фльор. – Никога, никога повече няма да си покажа носа навън.

Белинда се засмя и си наля диетична сода.

* * *

Белинда постепенно се отърва от старинните мебели в апартамента им и го обзаведе в изчистен модерен стил, на светлинни години далеч от резиденцията на „Рю дьо Биенфезанс“. Стените в дневната бяха покрити със светлобежов велур. Маса от стъкло и хром, творение на Лудвиг Мис ван дер Рое*, бе разположена пред ниска софа, по която бяха разхвърляни черни и кафяви извезани възглавнички. Фльор не призна пред Белинда, че повече харесваше старинните мебели. Особено й бе ненавистна дългата стена в дневната, украсена с огромни увеличени фотографии на лицето й. Всеки път щом ги погледнеше, я полазваха тръпки. Сякаш някой бе обсебил тялото й и гримът и дрехите образуваха дебела черупка, под която се криеше истинската личност. Само дето вече не знаеше коя бе тази личност.

[* Немски архитект (1886-1969), един от най-видните майстори и пионери на модернизма. – Б.пр.]

Алексей бе обещал да дойде в Ню Йорк през февруари. Вече бе отменил две пътувания до града, но този път се закле, че нищо няма да му попречи. Колкото повече наближаваше денят на пристигането му, толкова по-трудно ставаше за Фльор да прикрива възбудата си от Белинда, но само часове преди самолетът му да се приземи, телефонът в апартамента иззвъня.

— Cherie – подхвана Алексей и стомахът й се сви от лошо предчувствие, – имам спешен случай. В момента ми е невъзможно да напусна Париж.

— Но ти ми обеща! Измина повече от година!

— Отново те разочаровах. Само ако… – Тя знаеше какво ще каже. – Само ако майка ти позволи да дойдеш в Париж. Но и двамата знаем, че тя ще ти забрани, а аз не мога да се възпротивя на волята й. Уви, тя те използва, за да ме накара да страдам.

Фльор не би предала Белинда, като изкаже съгласие. Докато се опитваше да преглътне разочарованието си, чу потракването на отдалечаващи се високи токчета надолу по коридора. Миг по-късно щракна ключалката на вратата на спалнята на Белинда.

* * *

Белинда приседна на ръба на леглото и затвори очи. Той отново бе отменил пристигането си, както го бе направил вече два пъти. Фльор щеше да е съкрушена и огорчена, но не заради Алексей, а заради нея. Стратегията му беше брилянтна. Да стовари върху Белинда вината за раздялата на баща и дъщеря.

Фльор бе устояла на чара на Алексей много по-дълго, отколкото Белинда бе очаквала, и дори сега тя успяваше да се държи леко резервирано с него. На Алексей това никак не му се нравеше, затова й се обаждаше по няколко пъти в седмицата, пращаше й скъпи подаръци с пресметливия умисъл да я накарат да почувства присъствието му, и ето защо бе останал далеч през последната година. Всеки момент Фльор щеше да почука на вратата й, за да я помоли за разрешение да отлети до Париж да го види. Белинда щеше да откаже. Фльор щеше да се засегне и да се затвори в себе си. И макар че никога не би го казала на глас, тя смяташе майка си за ревнива невротичка. Но Белинда бе длъжна да задържи на всяка цена Фльор в Ню Йорк, където можеше да я защити. Само ако можеше да обясни на дъщеря си защо това е толкова жизненоважно, но без да й разкрива истината.

Твоят баща – който, между другото, не ти е баща – те съблазнява.

Фльор никога нямаше да й повярва.

* * *

— Малко надясно, скъпа.

Фльор наклони глава и се усмихна на камерата. Вратът я болеше, цялата бе изтръпнала, но Пепеляшка не хленчеше на бала само защото кристалните пантофки й стискат.

— Това беше прекрасно, съкровище. Идеално. Покажи малко зъби. Удивително.

Тя седеше на табуретка пред малка маса с огледален плот, наклонена като триножник, за да отразява светлината. Копринената й блуза с цвят на шампанско бе разтворена край врата, разкривайки колие от квадратни шлифовани изумруди, проблясващи върху гладката й бяла кожа. Беше горещ нюйоркски следобед. От кръста надолу, извън обектива на камерата, тя бе облечена в джинсови шорти и розови джапанки.

— Оправете веждите й – нареди фотографът.

Гримьорът й подаде миниатюрно гребенче, сетне попи носа й с малка чиста гъба. Тя се наведе напред, взря се в отражението си и приглади гъстите си вежди с мини гребенчето. В началото Фльор смяташе за странни подобни принадлежности за макиаж, но вече ги приемаше, без да се замисля.

С ъгълчето на окото си наблюдаваше Крие Малино, помощника на фотографа. С разрошената си пясъчноруса коса и открито дружелюбно лице той далеч не бе толкова красив, колкото мъжете модели, с които Фльор работеше, но тя го харесваше много повече. Младежът следваше в Нюйоркския университет, специалност „Филмова режисура“, и последния път, когато работиха заедно, й бе говорил за руското кино. Искаше й се да я покани на среща, но никое от момчетата, които харесваше, не се осмеляваше да го направи. Фльор излизаше единствено с по-големи от нея мъже, знаменитости, надхвърлили доста двайсетте, с които Белинда и Гретхен искаха да бъде видяна на някое важно събитие. Тя беше на осемнайсет и никога не бе излизала на истинска среща.

Нанси, стилистката на фотосесията, премести една от топлийките на гърба на блузата, за да обгърне по-плътно малките й гърди. Сетне провери дали е на мястото си лентата скоч, която бе залепила на тила й, за да повдигне изумруденото колие. Фльор бе започнала да приема красивите дрехи по страниците на списанията като фалшивите сгради и улици на снимачната площадка.

— Изщраках три ролки за колието – обяви не след дълго фотографът. – Да починем малко.

Фльор се спря до дъската за гладене на Нанси и се преоблече в собствената си прозрачна блуза. Крие нагласяваше екрана. Девойката си наля кафе и се приближи до Белинда, която изучаваше някаква реклама в списанието. Майка й се бе променила толкова много, откакто преди близо две години и половина пристигнаха в Ню Йорк. Отривистите нервни жестове бяха из чезнали. Сега беше много по-уверена. Както и по-хубава – загоряла и красива от уикендите, прекарани в къщата на плажа в Лонг Айланд, която бяха наели. Днес носеше бяло горнище на „Гетсби“ и пола в тон, беше с тъмнолилави сандали, а около елегантния й глезен блестеше тънка златна верижка.

— Погледни кожата й. – Белинда почука с нокът по страницата. – Тя няма пори. Подобни снимки ме карат да усещам, че четирийсетте ми дишат във врата.

Фльор се вгледа по-внимателно в модела от рекламата на скъпа козметична линия.

— Това е Ани Холман. Спомняш ли си фотосесията, която преди два месеца направихме с нея за „Бил Блас“?

Белинда, която трудно си спомняше хора, които вече не са известни, поклати отрицателно глава.

— Майко, Ани Холман е тринайсетгодишна!

Белинда вяло се засмя.

— Не е чудно, че в тази страна всяка жена, прехвърлила трийсетте, се чувства потисната. Ние се състезаваме с деца.

Фльор се надяваше, че жените не се чувстват по този начин, когато гледат нейните снимки. Ненавиждаше мисълта, че печели по осемстотин долара на час, карайки хората да се чувстват зле.

Белинда се отправи към тоалетната. Фльор събра смелост и се приближи към Крие, който привършваше с окачването на екрана.

— Здрасти… Как върви училището? – Тъпо, тъпо. Отпусни се, бъди естествена.

— Все същото.

Фльор забеляза, че той се старае да се държи, сякаш тя беше негова състудентка, а не Бляскавото момиче, и това й хареса.

— Работя върху нов филм – осведоми я Крие.

— Наистина ли? Разкажи ми за него.

Тя седна върху един сгъваем стол, който проскърца, докато се наместваше.

Младежът се отпусна и не след дълго толкова се увлече в разказа си, че забрави да изпитва страхопочитание към нея.

— Толкова е интересно – промълви Фльор.

Крие пъхна палец в джоба на джинсите, сетне отново го извади. Адамовата му ябълка подскочи няколко пъти.

— Искаш ли… искам да кажа, ще те разбера, ако си заета с други неща. Зная, че много момчета те канят на срещи, и…

— Не съм заета. – Тя скочи от стола. – Зная, че всички мислят, че аз… че всички ме канят по срещи. Но не е истина.

Той взе светломера и го завъртя между пръстите си.

— Виждал съм те на снимка във вестника, придружавана от филмови звезди, разни влиятелни персони и други подобни.

— Това не са истински срещи. Те са… за реклама.

— Това означава ли, че би излязла с мен? Може би в събота вечер. Бихме могли да отскочим до Вилидж.

— Бих се радвала! – ухили се широко Фльор.

Той засия насреща й.

— На какво би се радвала, скъпа?

Белинда се приближи зад нея.

— Поканих Фльор да дойде с мен във Вилидж в събота вечер, госпожо Савагар. – Крие отново стана нервен. – Има един ресторант, където сервират източна кухня.

Пръстите на краката на Фльор се свиха в джапанките.

— Аз му казах, че ще отида.

— Така ли си казала, съкровище? – Белинда сбърчи чело. – Боя се, че няма как да стане. Вече имаш планове за тогава, забрави ли? Поканена си на премиерата на новия филм на Олтмън. Ще ходиш с Шон Хауъл.

Фльор напълно бе забравила за премиерата и определено искаше да забрави за Шон Хауъл, който беше двайсет и две годишна филмова звезда с коефициент на интелигентност напълно съответстващ на възрастта му. На първата им среща не спря да се жалва през цялата вечер как всички жени искали да го „чукат“ и й заяви, че напуснал гимназия, защото всички учители били извратеняци и обратни. Тя помоли Гретхен да не й урежда повече срещи с него, но Гретхен и Шон в момента бяха много гъсти, а и бизнесът си е бизнес. Опита се да поговори с майка си за това, Белинда я погледна изумено.

— Но, бебче, Шон Хауъл е звезда. Неговата компания ще ти придаде два пъти повече тежест в очите на публиката. – Когато Фльор се оплака, че постоянно се опитва да пъхне ръката си под полата й, Белинда само я пощипна по бузата. – Знаменитостите са различни от обикновените хора. За тях не важат същите правила. Сигурна съм, че можеш да се справиш с него.

— Всичко е наред – избъбри Крие, но разочарованието бе изписано на лицето му. – Разбирам. Може би някой друг път.

Но Фльор знаеше, че няма да има друг път. На Крие му бе нужна цялата смелост, за да я покани веднъж, и никога повече нямаше да го направи.

* * *

В таксито на път за апартамента им Фльор се опита да говори с Белинда за Крие, но майка й не желаеше да разбере.

— Крие е никой. Защо, за бога, искаш да излезеш с него?

— Защото го харесвам. Ти не биваше… – Фльор подръпна ресните на шортите си. – Щеше ми се да не го бе отпратила така безцеремонно. Почувствах се като дванайсетгодишна.

— Разбирам. – Гласът на Белинда стана леден. – Казваш ми, че съм те засрамила.

Фльор усети как в гърдите й се надига паника.

— Разбира се, че не. Не. Как би могла да ме засрамиш?

Белинда сякаш се отдръпна от дъщеря си, издигайки невидима стена помежду им. Фльор се протегна и докосна ръката й.

— Забрави това, което казах. Не е важно.

Но всъщност беше много важно, ала Фльор не искаше да нарани чувствата на майка си. Всеки път, когато това се случваше, Фльор като че ли отново се пренасяше пред портите на манастира „Благовещение“, загледана зад отдалечаващата се кола на майка й.

Известно време Белинда не каза нищо и девойката се почувства още по-нещастна.

— Трябва да ми вярваш, бебче. Аз зная кое е най-доброто за теб.

Белинда улови китките й, а Фльор изпита усещането, че все едно е била на ръба на дълбока пропаст, но в последния миг са я издърпали на безопасно място.

* * *

Същата вечер, след като дъщеря й си легна, Белинда се взря във фотографиите й, окачени на стената. Решимостта й бе по-силна от всякога. Длъжна бе да защити Фльор от всички тях – Алексей, обикновени мъже като този Крие, от всички, които стояха на пътя им. Това бе едно от най-трудните неща, които бе вършила, и в дни като този тя не бе сигурна, че ще се справи.

Почувствала как отчаянието започва да я обгръща като покривало, Белинда вдигна слушалката на телефона и бързо набра един номер.

— Да – отговори сънлив мъжки глас.

— Аз съм. Събудих ли те?

— Ъхъ. Какво искаш?

— Бих искала да те видя тази вечер.

Мъжът се прозина.

— Кога ще дойдеш?

— Ще бъда при теб след двайсет минути.

Тя понечи да отдалечи слушалката от ухото си, когато мъжкият глас от другия край на линията я спря.

— Хей, Белинда? Защо не оставиш гащичките си у дома?

— Шон Хауъл, ти си истински дявол.

Тя затвори, грабна чантата си и излезе от апартамента.

* * *

Холивуд искаше нахакания и умен Джейк Коранда. Искаха той да се взира в някой уличен бандит през дулото за „Магнум-44“. Да се бие с банда главорези, да върти ловко седефените дръжки на колтовете, да целува за сбогом пищна красавица, преди да излезе през вратите на салона. Коранда беше само на двайсет и осем, но истински мъж, а не като онези женчовци, които носеха сешоар в страничния джоб на панталона.

Джейк се прослави още от самото начало, превъплъщавайки се в образа на дръзкия скитник Птичаря Калибър в нискобюджетен уестърн, чиито печалби надхвърлиха шест пъти вложените средства. Въпреки младостта си, той притежаваше грубоватото мъжествено и бунтарско излъчване на Истууд, което се харесваше еднакво и на жените, и на мъжете. Незабавно последваха още два филма за Калибър, един от друг по-кървави. След това той се снима в няколко модерни приключенски ленти. Кариерата му се извиси като метеорит. После Коранда се заинати. Заяви, че му е нужно свободно време, за да пише пиесите си.

Как трябваше да реагират филмовите магнати на подобен каприз? Най-добрият актьор след Истууд иска да пише снобарски пиеси, които най-много да попаднат в колежанските учебници, вместо да стои пред камерата, където му бе мястото. Шибаната награда „Пулицър“ направо го бе погубила.

А стана и още по-зле… Коранда реши да пише за киното, вместо да твори пиеси за театъра. Нарече сценария си „Затъмнение в неделя сутрин“ и в цялата проклетия нямаше нито една сцена с лудешко преследване на коли.

— Този превзет интелектуален боклук става за сцената, хлапе – бе единодушното заключение на холивудските магнати, когато Коранда започна да ги обикаля, – но американската публика иска да гледа на екрана цици и пищови.

Накрая Коранда почука на вратата на Дик Спано, дребен продуцент, който се съгласи да заснеме „Затъмнение в неделя сутрин“ при две условия: Джейк да играе в главната роля и след това да участва в две високобюджетни продукции за ченгета и бандити.

В една вторнишка вечер в началото на март трима мъже седяха в малка одимена прожекционна зала.

— Пусни отново пробните снимки на Савагар! – подвикна Спано към един от помощниците си, обвит в ароматния дим на една от любимите си кубински пури.

Джони Гай Кели, легендарен режисьор с посребрени коси, щракна капачката на кен с портокалов сок и заговори през рамо на самотната фигура, застанала в сенките в дъното на салона.

— Джако, момчето ми, не ни се ще да те огорчаваме, но ми се струва, че си забравил гениалния си мозък в леглото на последното си гадже.

Джейк Коранда вдигна дългите си крака от облегалката на стола пред него.

— Савагар не става за Лизи. Усещам го и в червата.

— Я погледни това сладкишче ето там и ми кажи, че не чувстваш нещо на друго място, освен в червата. – Джони Гай посочи с кена към екрана. – Камерата я обича, Джако. Освен това взема уроци по актьорско майсторство, значи, се отнася сериозно към работата.

Коранда се отпусна по-надолу в креслото.

— Тя е модел. Поредната тъпа хубавица, която мечтае да стане актриса. Вече сърбах тази попара миналата година с онази, как й беше името, и се заклех никога повече да не се подлагам на подобно изпитание. Особено в този филм. Провери ли отново Ейми Ървинг?

— Ървинг е заета – отсече Спано, – а дори да не беше, в случая предпочитам Савагар. Страхотно секси парче. Няма списание, от чиято корица да не те гледа лицето й. Продуцентите дебнат кой филм първо ще избере. Това е част от рекламата.

— Майната й на рекламата – отряза го Коранда.

Дик Спано и Джони Гай Кели се спогледаха. Харесваха Джейк, но той беше твърд и неотстъпчив по характер и можеше да бъде истински кучи син, когато вярваше в нещо.

— Няма да е толкова лесно да я убедим да участва във филма — промърмори Джони Гай. – В екипа й има доста умни хора, които от дълго време чакат да се появи подходящ филм.

— Глупости – изсумтя Джейк презрително. – Нейните хора чакат само главната мъжка роля да играе актьор достатъчно висок за малкото им момиченце. Нямат по-големи претенции.

— Мисля, че ги подценяваш.

От дъното на салона се разнесе студено мълчание.

— Извинявай, Джейк – рече накрая Спано, не без известно притеснение, – но този път сме болшинство. Утре ще й направим предложение.

Зад тях Коранда се надигна бавно от креслото.

— Правете каквото искате, но не очаквайте да я посрещна с червен килим.

Когато Джейк изчезна през вратата, Джони Гай поклати глава и отново погледна към екрана.

— Да се надяваме, че онова сладкишче там умее да приема критични нападки.

* * *

Белинда бе влачила Фльор на всички филми на Джейк Коранда и момичето ги бе възненавидяло до един. На екрана той винаги застрелваше някого в главата, наръгваше го в корема или тормозеше някоя жена. И изглежда, междувременно изпитваше искрена наслада! Сега тя трябваше да работи с него, а от агента си знаеше колко настоятелно се е противопоставил на избора й. Всъщност дълбоко в себе си не го обвиняваше. Без значение в какво вярваше майка й, Фльор не беше актриса.

— Престани да се косиш – заявяваше майка й винаги когато Фльор се опитваше да говори с нея за това. – В мига, в който те види, той ще се влюби в теб.

Фльор не можеше да си представи подобно нещо.

Дългата бяла лимузина, която студиото бе изпратило да я вземе от летището на Лос Анджелис, спря пред двуетажна къща в Бевърли Хилс в испански стил, която Белинда бе наела за тях. Беше началото на май и когато Фльор тръгна от Ню Йорк, бе необичайно хладно за сезона, но в Южна Калифорния бе топло и слънчево. Когато преди три години бе пристигнала от Франция, девойката никога не си бе представяла, че животът й ще поеме в такава необикновена посока. Опитваше се да изпитва благодарност, ала напоследък това й се удаваше все по-трудно.

Икономката, която изглеждаше поне на сто години, я въведе във вестибюла с бели стени, тъмни греди, полилей от ковано желязо и под, облицован с теракотени плочки. Фльор взе куфарите от ръцете й, когато старицата понечи да ги понесе нагоре по стълбите. Избра спалня в задната част на къщата с изглед към басейна и остави главната спалня за Белинда. Къщата беше дори по-голяма, отколкото на снимките. С шестте спални, четирите веранди и двете джакузита тя бе прекалено просторна за двама души. Фльор бе направила грешката да го спомене пред Алексей по време на един от телефонните им разговори, които заместваха личното общуване.

— Липсата на показност и суета в Южна Калифорния се смята за вулгарно – бе заявил той. – Следвай съветите на майка си и ще имаш невероятен успех.

Фльор предпочете да пропусне ехидната забележка покрай ушите си. Проблемите между Алексей и Белинда бяха твърде сложни, за да ги разреши тя, особено след като никога не бе могла да разбере защо двама души, които толкова се мразят един друг, не се развеждат. Изрита обувките си и огледа стаята в топли тонове, с мебели от дърво, тапицирани с дамаска в жълто и кафяво. Погледът й се спря върху мексиканските разпятия, висящи по стените, и я жегна носталгия по манастира и монахините. Нито за миг не си бе представяла, че точно това пътуване ще предприеме сама.

Приседна от едната страна на леглото и се обади в Ню Йорк.

— По-добре ли се чувстваш? – попита тя, когато Белинда вдигна телефона.

— Чувствам се нещастна. И унизена. Как може една жена на моята възраст да се разболее от варицела? – Белинда издуха носа си. – Моето бебче ще блести във филма, за който тази година всички говорят, а аз съм заседнала в Ню Йорк заради тази абсурдна болест. Ако ми останат белези…

— Само след седмица ще си напълно здрава и няма да има никакви следи.

— Няма да дойда при теб, докато не изглеждам идеално. Искам те да видят какво са пренебрегнали преди всички онези години. – Майка й отново се изсекна. – Обади ми се веднага след като се запознаеш с него. Не се притеснявай от часовата разлика.

Не беше нужно Фльор да пита за кого говори Белинда. Тя се стегна, а и…

— Моето бебче ще има любовни сцени с Джейк Коранда.

— Ако го кажеш още един път, ще повърна.

Въпреки нещастието си Белинда се засмя.

— Моето момиче е истинска късметлийка!

— Сега ще затварям – рече тя, но Белинда вече я бе изпреварила.

Фльор отиде до прозореца и се взря в басейна. Бе започнала да мрази работата си на модел – още нещо, което майка й никога не би могла да разбере. И определено нямаше никакво желание да бъде актриса. Но тъй като нямаше представа с какво друго иска да се занимава, едва ли би могла да се оплаква. Имаше купища пари, фантастична кариера и страхотна роля в престижен филм. Беше най-голямата щастливка на земята и трябваше да престане да се държи като разглезено момиченце. Какво толкова, че така и не бе успяла да се отпусне и да се почувства напълно свободно пред камерата? Преструваше се дяволски добре и успяваше да прикрие смущението си. Точно това щеше да направи и с този филм. Ще се преструва.

Преоблече се в шорти, усука косата си, прикрепи я с шнола високо на главата и отнесе сценария на „Затъмнение в неделя сутрин“ във вътрешния двор. Настани се на един от тапицираните шезлонги с чаша прясно изцеден портокалов сок и се зачете.

Джейк Коранда играеше Мат, главната мъжка роля – войник, който се завръща в дома си в Айова от Виетнам. Мат е преследван от спомени за зверското клане в Ми Лай, на което е бил свидетел. Когато се връща у дома, заварва жена си бременна от друг мъж, а брат му е замесен в местен скандал. Мат е привлечен от Лизи, по-малката сестра на съпругата му, която в негово отсъствие е пораснала. Фльор щеше да играе Лизи. Тя прокара пръст по бележките в сценария.

Недокосната от миризмата на напалм и корупцията в семейството на Мат, Лизи кара Мат отново да се почувства чист и невинен.

Двамата започват на шега да спорят къде може да се хапнат най-вкусните хамбургери и след мъчителна сцена с жена си Мат повежда Лизи на едноседмична одисея из Айова в търсене на стара фабрика за коренова бира. Фабриката за тази бира се превръщаше в трагикомичен символ на изгубената невинност. В края на пътуването Мат открива, че Лизи съвсем не е невинната девственица, за каквато се представя.

Въпреки циничното отношение на автора към жените, Фльор хареса сценария много повече, отколкото филмите за Птичаря Калибър. При все че два месеца бе вземала уроци по актьорско майсторство, тя не си представяше как ще успее да изиграе толкова сложен характер като образа на Лизи. Предпочиташе да участва в някоя романтична комедия.

Поне нямаше да се снима съблечена във филма. Това бе единствената битка с Белинда, която бе спечелила. Майка й твърдеше, че Фльор се държи като превзета моралистка и поведението й е лицемерно след всички реклами на бански костюми, които бе заснела. Но Фльор остана непоклатима: банските бяха бански, а голотата – голота.

Винаги бе отказвала да позира гола, дори пред най-уважаваните световни фотографи. Белинда твърдеше, че дъщеря й се инати, защото още е девствена, ала не това бе причината. Фльор искаше да запази от хорските очи поне една част от себе си.

Икономката я прекъсна и й съобщи, че трябва да погледне отвън. Фльор отиде до предната врата. В средата на алеята за коли се мъдреше блестящо ново червено порше, завързано с гигантска сребриста панделка.

Тя изтича до телефона и хвана Алексей малко преди да си легне.

— Истинска красавица! – извика девойката развълнувано. – Ще умра от страх, докато я карам.

— Глупости. Ти си тази, която контролира колата, cherie, а не обратното.

— Сигурно съм сгрешила номера. Мислех, че говоря с мъжа, похарчил цяло състояние, за да открие „Бугати Роял“, преседяло през цялата война в катакомбите на Париж.

— Това, скъпа моя, е различно.

Фльор се усмихна. Двамата побъбриха още няколко минути, сетне тя хукна навън, за да пробва новата си кола. Толкова й се искаше да говори лично с Алексей, но той така и не дойде да я види.

Част от радостта й от подаръка се стопи. Тя се бе превърнала в пешка в битката между родителите си, а това бе толкова омразно. Но колкото и да бяха важни новите отношения с баща й и колкото и да ценеше красивата кола, на първо място оставаше лоялността й към Белинда.

* * *

На следващата сутрин Фльор мина с поршето през портала на студиото и се отправи към павилиона за звукозапис, където се снимаше „Затъмнение в неделя сутрин“. Тя бе твърде изплашена, за да се представи като себе си, затова вместо нея на снимачната площадка щеше да се появи Бляскавото момиче. След като се облече, се гримира старателно и прибра косата си отстрани с два гребена, инкрустирани с емайл, така че да се спусне свободно по гърба. Носеше рокля пуловер на „Соня Рикел“ с цвета на божур, в тон със сандалите от гущерова кожа със седемсантиметрови токчета. Джейк Коранда беше висок, но с тези обувки двамата щяха да са наравно.

Намери паркинга, към който я бе упътил пазачът. Препечената филийка, която бе изяла на закуска, се превърна на пепел в стомаха й. Въпреки че „Затъмнение в неделя сутрин“ се снимаше от няколко седмици, тя трябваше да се яви на снимачната площадка едва след четири дни, но реши, че може да добие повече увереност, ако понаблюдава работата на екипа, преди да застане пред камерата. Ала засега не се получаваше.

Това бе глупаво. Беше се снимала в телевизионни реклами и бе запозната с процеса на снимане. Знаеше как да постига успех и да се задържи на гребена на вълната му, следваше указанията на режисьорите и бе надеждна в работата. Но безпокойството оставаше. Белинда трябваше да бъде кинозвезда, а не тя.

Пазачът се бе обадил от портала и Дик Спано, продуцентът, я пресрещна при вратата на звукозаписния павилион.

— Фльор, скъпа! Радвам се да те видя! – Целуна я по бузата и огледа възхитено великолепната й фигура, подчертана от роклята пуловер. Фльор се бе срещнала със Спано в Ню Йорк и той й бе харесал. Стана й особено симпатичен, след като откри, че обича конете. Сега продуцентът я поведе към масивната двойна врата. – Приготвили са се да снимат сцена. Аз ще те вкарам.

По декорите на ярко осветената снимачна площадка Фльор разпозна кухнята в къщата на Мат в Айова. В средата стоеше Джони Гай Кели, потънал в разговор с Лин Дейвид – дребничка актриса, която играеше Диди, съпругата на Мат. Дик Спано отведе новодошлата до платнения сгъваем стол на режисьора. Фльор едва сподави желанието си да надзърне скришом отзад, за да види дали на гърба на облегалката няма табелка с името й.

— Готов ли си, Джако?

Джейк Коранда излезе от сенките.

Първото, което Фльор забеляза, бе невероятната му уста, мека и пухкава, като на дете. Но това бе единственото детско у него. Движеше се с небрежна, леко полюляваща се походка, с отпуснати рамене. Приличаше повече на уморен каубой, отколкото на сценарист и кинозвезда. Правата му кестенява коса бе по-късо подстригана, отколкото във филмите за Калибър, и го правеше да изглежда по-висок и по-слаб. Фльор реши, че и в действителност не е по-дружелюбен, отколкото на екрана.

Благодарение на Белинда Фльор знаеше за него много повече, отколкото й се искаше. Макар че той бе пословично сдържан с пресата и рядко даваше интервюта, все пак някои факти бяха станали достояние на публиката. Джейк Коранда беше роден като Джон Джоузеф Коранда и бе отраснал в най-бедняшкия и престъпен квартал на Кливланд, Охайо, отгледан от майка, която през деня чистела чужди къщи, а през нощта офиси. Момчето имало полицейско досие като малолетен престъпник. Джебчийство, дребни кражби в магазините, присвояване на кола на тринайсет. Когато репортерите се опитваха да го накарат да бъде по-открит и да сподели какво е преобърнало живота му, той посочваше спортната стипендия, позволила му да постъпи в колеж.

— Аз бях просто един хулиган, имал късмета да е добър с баскетболната топка – отвръщаше.

Отказваше да разкрие причината да напусне колежа през втората година, подробности около краткотрайния си брак или военната служба във Виетнам. Заявяваше, че личният му живот е само негов и не касае никого другиго.

Джони Гай призова за тишина. Лин Дейвид стоеше със сведена глава, без да поглежда Джейк, който нацупи пухкавите си устни и втренчи намръщено сините си очи в нея.

— Камера! – извика Джони Гай.

Джейк облегна рамо на рамката на вратата.

— Не можа да се удържиш, нали? Уличницата си остава уличница.

Фльор сплете здраво пръсти в скута си. Снимаха една от най-грозните сцени във филма, когато героят на Джейк, Мат, току-що бе открил изневярата на Диди. В монтажната щяха да допълнят сцената с кадри от клането, на което Мат е бил свидетел във Виетнам – смътни образи, които щяха да го накарат да изгуби контрол и да се нахвърли върху Диди, повтаряйки по ужасяващ начин насилието, на което е бил свидетел.

Мат закрачи из кухнята, всеки мускул в тялото му бе напрегнат и от цялата му фигура се излъчваше заплаха. С безпомощен жест Диди обви пръсти около колието, което той някога й бе подарил. До него тя беше миниатюрна и крехка, като изящна порцеланова кукла, която щеше да се счупи само от едно докосване.

— Не беше така, Мат. Не беше.

Изведнъж ръката му се стрелна към шията й и дръпна рязко колието. Тя извика и се опита да избяга, ала той бе прекалено бърз. Сграбчи я и грубо я разтърси, а тя се разплака. Устата на Фльор пресъхна. Ненавиждаше тази сцена. Мразеше всичко в нея.

— Стоп! – извика Джони Гай. – Получи се сянка от прозореца.

— Мислех, че ще заснемем тази сцена от раз! – прогърмя над снимачната площадка гневният глас на Джейк.

Фльор не би могла да избере по-лош ден за посещението си. Не беше готова да се снима в киното. При това с Джейк Коранда. Защо партньорът й не беше Робърт Редфорд или Бърт Рейнолдс? Някой мил, приятен актьор. Поне тя нямаше сцени, в които Джейк я бие. Ала това не беше голяма утеха особено когато си спомни сцените, които й предстоеше да изиграе с него.

Джони Гай призова за тишина. Помощник гардеробиерката донесе ново колие на Лин. Дланите на Фльор започнаха да се потят.

— Не можа да се удържиш, нали? Уличницата си остава уличница – процеди Мат със същия груб глас.

Надвеси се над Диди и дръпна колието. Диди извика и се опита да се бори с него. Той я разтърси по-силно с такова злобно изражение, че Фльор трябваше да си напомни, че това е само актьорска игра. Господи, надяваше се наистина да е само актьорска игра.

Той бутна Диди към стената и я зашлеви. Фльор не можеше да гледа повече. Затвори очи и се опита да се изолира, ала единственото й желание беше да е по-далеч от тук.

— Стоп!

Плачът на Лин Дейвид не секна до края на сцената. Джейк привлече Лин в прегръдките си, а главата й се сгуши под брадичката му.

Джони Гай се запъти с бавна крачка към тях.

— Добре ли си, Лини?

— Остави ни сами! – озъби му се Джейк.

Джони Гай кимна и се отдалечи. Миг по-късно зърна Фльор. Тя беше с половин глава по-висока, ала това не му попречи да я сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Ти си истински балсам за очите ми! Точно това, което всеки лекар би предписал. Красива като тексаски залез след пролетен дъжд.

Джони Гай беше един от най-добрите режисьори в киното, независимо от непринудените му маниери на „стара дружка“. Когато се срещнаха в Ню Йорк, той прояви разбиране към неопитността й и обеща, че ще направи всичко по силите си да я накара да се почувства удобно с екипа.

— Ела с мен. Искам да те запозная с всички.

Представи я на колегите и й разказа по нещо лично за всеки един от тях. Имената и лицата се изреждаха твърде бързо, за да ги запомни, но тя се усмихваше на всички.

— Къде е красивата ти майка? – попита режисьорът. – Мислех, че днес ще дойде с теб.

— Наложи й се да се погрижи за някои дела. – Фльор не спомена, че делата включваха стерилни тампони и лосион против сърбеж. – Ще пристигне след седмица.

— Помня я от петдесетте – продължи той. – Тогава бях сценичен работник. Веднъж я видях в „Градините на Аллах“, когато беше с Ерол Флин.

Фльор се спъна в един кабел, който не бе забелязала. Джони Гай я улови за ръката. Белинда й бе разказала най-подробно за всяка кинозвезда, с която се бе познавала, но никога не бе споменавала Ерол Флин. Джони Гай сигурно грешеше.

Режисьорът внезапно доби смутен вид.

— Да вървим, скъпа. Искам да те запозная с Джейк.

Това бе последното, което Фльор желаеше, но Джони Гай вече я водеше към него. Смущението й се усили, когато видя, че Лин Дейвид все още хлипаше в прегръдките на Коранда.

— Защо да не почакаме… – прошепна Фльор на Джони Гай.

— Джако, Лин. Доведох някого, с когото искам да се запознаете.

Режисьорът я избута напред и я представи.

Лин с усилие изобрази немощна усмивка, а Джейк я изгледа с прочутия поглед на героя си Птичаря Калибър и кимна кратко. Благодарение на сандалите със седемсантиметрови токчета Фльор можеше да го гледа право в очите и някак си успя да не трепне.

Настъпи неловко мълчание, нарушено накрая от млад мъж с набола брада.

— Налага се да повторим още веднъж, Джони Гай – заяви той. – Уловили сме някакъв шум.

Коранда се изстреля покрай Фльор право към центъра на снимачната площадка.

— Какво, по дяволите, става с вас? – Всички тутакси притихнаха. – Стегнете се и се съсредоточете. Колко пъти ще се налага да преживяваме всичко това заради некомпетентността ви?

Последва продължителна тишина, нарушена най-накрая от нечий глас:

— Извинявай, Джейк, но нищо не можахме да направим.

— Не сте могли, как ли не! – Фльор почти очакваше да измъкне един от колтовете си със седефена дръжка. – Вземете се в ръце! Този път е последен!

— По-кротко, момче – обади се Джони Гай. – Доколкото зная, все още аз съм режисьор на филма.

— Тогава си върши работата! – процеди Коранда.

Джони Гай се почеса по главата.

— Ще се престоря, че не съм го чул, Джако, и ще го припиша на пълнолунието. А сега да се залавяме за работа.

Изблиците на раздразнение не бяха новост за Фльор – беше се нагледала на доста през последните години – ала това избухване накара стомаха й да се присвие. Погледна към големия часовник с пластмасова каишка, люлеещ се на китката й и, се прозина. Това беше трик, към който Фльор прибягваше, когато се чувстваше неловко. Гледаше часовника и се прозяваше. Така околните смятаха, че случващото се не я трогва ни най-малко.

Запита се какво би казала Белинда, ако бе видяла грубото му и противно държание.

Знаменитостите са различни от обикновените хора. За тях не важат същите правила.

Но Фльор далеч не споделяше този възглед. Грубостта си оставаше грубост, независимо колко си знаменит.

Снимките се подновиха. Фльор се притаи в дъното на помещението, за да не гледа какво става на снимачната площадка, ала не можеше да се изолира от виковете. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, преди всичко да свърши.

Една жена, която Джони Гай й бе представил като помощник в продукцията, се приближи до Фльор и я попита дали не би искала да отиде в гардеробната. Девойката едва се сдържа да не я разцелува. Когато се върна, снимачният екип бе направил почивка за обяд. Лин и Джейк седяха отделно и дъвчеха сандвичи.

— Ела при нас! – повика я актрисата, щом я видя.

Единственото желание на Фльор беше да се махне някъде по-далеч, ала не можа да измисли любезно извинение. Токчетата на сандалите й потропваха върху бетона, докато прекосяваше снимачната площадка. Двамата се бяха преоблекли в джинси и Фльор се почувства като прекалено натруфена натрапница. Вирна брадичка и изпъна назад рамене.

— Седни – покани я Лин и посочи към един сгъваем стол. – Извинявай, че нямахме възможност да поговорим по-рано.

— Няма нищо. Бяхте заети.

Джейк стана и уви сандвича си в хартия. Фльор бе свикнала да гледа мъжете от долу нагоре, а не обратното, но той изглеждаше толкова застрашителен, че тя с усилие се сдържа да не отстъпи назад. Прикова поглед в невероятната му уста и видя отблизо прочутия му крив преден зъб, леко нащърбен в единия край. Той й кимна кратко, сетне се извърна към Лин.

— Ще отида да пострелям малко кошове. Ще се видим по-късно.

Той изчезна, а Лин й подаде половината сандвич.

— Изяж го, че аз не бива да пълнея. Със сьомга е и с нискокалорична майонеза.

Фльор взе дружески предложения обяд и седна. Лин беше около двайсет и пет годишна, дребна и крехка, с фини ръце и меки кестеняви коси. Фльор се чувстваше до нея тромава и огромна и хиляда корици на списания не можеха да променят това.

— Струва ми се, че ти няма защо да се тревожиш за теглото си – отбеляза Лин, след като я огледа.

Фльор преглътна хапката сандвич.

— Да, но се тревожа. Работя пред камера и не бива да съм повече от шейсет и един килограма. А това е доста трудно при моя ръст, още повече че страшно обичам хляб и сладолед.

— Хубаво, в такъв случай можем да бъдем приятелки – усмихна се Лин, разкривайки ред малки равни зъби. – Мразя жените, които могат да ядат всичко и не пълнеят.

— Аз също – ухили се Фльор и после двете си побъбриха известно време за несправедливата участ да бъдеш жена.

Накрая заговориха за „Затъмнение в неделя сутрин“.

— Ролята на Диди е пробивът, който чакам след сапунените опери. – Лин изтръска от джинсите си няколко трохи от сандвича. – Според критиците женските роли на Джейк са по-слаби от мъжките, но аз мисля, че Диди е изключение. Тя е глупава, но много ранима. Във всяка жена има нещо от Диди.

— Ролята наистина е страхотна – съгласи се Фльор. – Образът на Диди е много по-ясен и цялостен от този на Лизи. Аз… притеснявам се как ще изиграя Лизи. Струва ми се, че… не съм много сигурна в себе си.

Лицето й пламна. Това едва ли бе начинът да вдъхнеш доверие у партньорката си.

Но Лин кимна с разбиране.

— След като влезеш в образа, ще добиеш повече увереност. Поговори с Джейк за Лизи. Той ще ти разтълкува характера и ще ти помогне.

Фльор подръпна една разтеглена бримка на пуловера си.

— Не мисля, че Джейк ще пожелае да обсъжда каквото и да било с мен. Не е тайна, че е бил против участието ми във филма.

Лин й се усмихна съчувствено.

— Когато види колко си сериозна и отдадена на ролята, ще си промени мнението. Дай му време.

— И пространство – промърмори Фльор. – По възможност по-голямо.

Лин се намести по-удобно на стола.

— Джейк е добро момче, Фльор. Такива като него са на изчезване.

— Щом казваш – смотолеви Фльор без капка убеденост в гласа.

— Не, наистина. Говоря сериозно.

— Ами… Ти го познаваш много по-добре от мен.

— Ти си под впечатлението на това, което видя днес.

— Той беше… твърде груб с хората от екипа.

Лин взе чантата си и зарови в нея.

— Преди няколко години двамата с Джейк бяхме гаджета. Нищо сериозно, но се опознахме доста добре и след като престанахме да спим заедно, станахме добри приятели. – Тя извади пакетче ментови бонбони за освежаване на дъха. – Аз споделям много с него и когато е писал тази сцена, Джейк е заимствал една история от моя живот. Знаеше, че ще предизвика лоши спомени, и затова искаше да приключим по-бързо със заснемането на сцената.

Фльор обви по-здраво крака около стола.

— Аз… аз не се чувствам спокойно с мъже като него.

Ъгълчето на устата на Лин се изви дяволито.

— Точно това прави мъжете като него толкова неустоими.

Фльор не би използвала точно това определение, но предпочете да премълчи.