Червенокоса красавица

Втора глава

Хенри Джеймс Себастиян Уинтър, шестият херцог на Хийтридж, не беше в добро настроение. Беше яздил в продължение на три дни, за да види съпругата си, а проклетата жена не беше където трябваше да бъде. Нали й беше дал изрични инструкции? Да остане в Хийтридж до завръщането му. Поне вярваше, че беше казал това. Благодарение на нетрезвото му състояние в деня на сватбата детайлите все още му бяха неясни.

Вече бе изгубил един вбесяващ час, претърсвайки всеки инч от дома си в търсене на някой, който да му каже къде беше лейди Уинтър, но изглежда броят на слугите бе намалял драстично от последната му визита и единствения човек, който успя да открие, бе една плаха прислужница, която нямаше представа къде е отишла господарката й. Чудеше се къде, по дяволите, се бе дянал Хейстингс. Хенри знаеше, че възрастния иконом трябваше да е някъде наоколо, но ако бе така, явно отказваше да се покаже.

Проклинайки цветущо под носа си, той излетя от къщата и закрачи към конюшнята. Нямаше да загуби и секунда повече в търсене на разглезената госпожичка, за която се бе оженил. Без съмнение се беше върнала в къщата на родителите си и седеше в някой салон, отпивайки лимонада, докато той се покриваше с мръсотия и кал, докато я търси.

Когато спря малко преди обора, Хенри свали палтото си и го отърси. Наблюдаваше с отвращение как във въздуха се издигна прах. Където и да беше съпругата му, не изпълняваше задачите, които й бе възложил. Никога досега не бе виждал Хийтридж в толкова окаяно състояние. Почти му беше станало жал за величествената, стара постройка, която беше оставена да изгние до основи.

Учудващо единственото място, което изглеждаше прилично, бяха конюшните и ботушите му стъпиха върху прясно застланата слама, когато влезе вътре.

— Ехо? — извика, присвивайки очи, докато зрението му привикне. — Тук съм за коня си.

Същото конярче, на което бе поверил Финеган при пристигането си, изскочи от една клетка и се взря в него. Дрехите на момчето бяха дори по-мръсни от преди това и миришеше на тор и кал. Сбърчвайки нос, Хенри отстъпи назад.

— Къде е конят ми? Заминавам си.

— Толкова скоро? — попита момчето, като се облегна на една греда и се килна настрани. Един слънчев лъч се процеждаше през входа на обора, огрявайки половината лице на момчето. Кожата му беше неестествено гладка за момък, а по бузите си имаше лунички. А една абсурдно голяма шапка закриваше очите му. Не можеше да е на повече от тринадесет-четиринадесет години и Хенри усети непознато чувство на състрадание. Ясно бе, че момчето работеше здравата, за да поддържа конюшнята чиста и подредена. Вършеше задачите на голям мъж и ако слабото му тяло беше признак, то работата беше започнала да си оказва влияние.

— Просто доведи коня ми — каза Хенри мило. — Ще ти платя за отделеното време.

— Заведох коня ти при другите на полето отзад. Беше доста уморен.

Състраданието беше моментално заменено с раздразнение.

— Оставил си го? Е, отивай да го доведеш тогава! Искам да се върна на пътя, преди да се е стъмнило.

Момчето присви тесните си рамене.

— Не мога да го доведа сега.

— И защо?

— Защото се сприятели с Попи и ще нарани чувствата й, ако си тръгне толкова бързо. А и защо толкова припираш да си тръгнеш?

— Това — каза Хенри през стиснати зъби — не е твоя скапана работа. — Той закрачи покрай конярчето, възнамерявайки сам да вземе коня си, когато следващите думи на момчето го спряха.

— Знам къде е жена ти, ако я търсиш.

Хенри се завъртя рязко.

— Виждал си съпругата ми?

— Да. Виждам я постоянно. Какво искаш от нея? — Момчето всъщност имаше дързостта да му се ухили, разкривайки равни бели зъби и трапчинка високо на лявата си буза.

Хенри усети как раздразнението му се разраства и стисна ръце в юмруци, за да не протегне ръце и да удуши момчето.

— Все още в Хийтридж ли е? — успя да попита с привидно спокоен тон.

— Разбира се, че е тук. Всъщност е точно тук в конюшнята.

В конюшнята? Хенри обърна глава във всички посоки, докато оглеждаше пътеките, покрити със сено. Всяка клетка беше прилежно затворена. Малката стаичка, в която държаха храната и седлата, беше заключена от външната страна. Жена му не беше тук, освен ако не се криеше в някоя от клетките, а той не обичаше да го правят на глупак.

— Не я виждам — изръмжа.

— Може би не се вглеждаш достатъчно.

Хенри си пое рязко въздух.

— От колко време работиш тук? — попита настоятелно.

— Оу, около осем месеца и половина — отвърна момчето. Поради някаква причина изглеждаше така, сякаш едвам се сдържаше да не се засмее и Хенри започна да се чуди да не би арогантното момче да беше лудо.

— Ако искаш да си запазиш работата, се научи да говориш с уважение, или ще се озовеш на улицата — каза остро, а зелените му очи искряха.

Изглежда момчето се сепна от порицанието му, но беше за негово добро. В работната сфера нямаше място за слуги, които възразяваха на господарите си и най-добре беше да научат този безценен урок от ранна възраст.

Момчето се отблъсна от мястото си и скръсти тънките си ръце. Устата му се присви инатливо и то дръпна върха на шапката си надолу.

— Грубиян — промърмори.

Очите на Хенри се разшириха.

— Моля?

— Казах, че си грубиян — отвърна троснато момчето.

— А аз казвам, че си уволнен!

— Добре. И без това не ми се плащаше. От сега нататък можеш сам да си чистиш конюшнята! — Момчето запрати голямата шапка настрани, разкривайки дълга, къдрава, тъмночервена коса, която моментално го превърна в нея.

Хенри стисна челюст. Беше виждал тази червена коса само на една жена досега. Стиснал устни, той се обърна и закрачи навън от конюшнята.

Този път наистина го беше направила. Леко изумена от собствената си смелост, Маргарет тръгна след Хенри. Късите й крака не можеха да се сравняват с неговите, затова трябваше да притичва, за да го настигне. Не я удостои с нещо повече от кос поглед, когато застана до него, но спря по средата на пътя, което тя прие за добър знак.

— З-здравей — каза тя, останала без въздух от краткото бягане. — Как си?

Тишина.

— Извинявам се, че те заблудих. Не беше много мило от моя страна. — „Въпреки че си го заслужаваше, ти, несръчна човекоподобна маймуно.“

Тишина.

— Значи най-накрая дойде да ме посетиш? На какво дължа това неочаквано удоволствие? — Този път не се опита да скрие сарказма в думите си. А и защо да го прави? Не беше нейна вината, че мъжът й бе толкова сляп, че не можеше да познае и собствената си съпруга. Обзалагаше се, че даже ако беше облечена с рокля и беше пуснала косите си, пак нямаше да знае коя е! Маргарет едва сдържаше гнева си. Освен това бе изключително груб към нея, когато я бе мислил за конярче. Не понасяше хора, които бяха груби към слугите си. Истинският характер на един мъж се разбираше от начина, по който се отнасяше с персонала си, а мрачният характер на Хенри току-що бе излязъл наяве.

— Тръгвам си — реши тя внезапно.

— Не — отвърна Хенри с измамно нежен глас. — Няма да правиш нищо подобно.

Протегна ръка с изненадваща бързина и уви пръсти около китката й, сполучливо задържайки я на място. Маргарет се зачуди дали да не се опита да се изкопчи от него, но хватката му беше желязна и тя щеше само да се посрами, опитвайки се. Стискайки устни, тя извърна поглед към къщата и зачака следващия му ход. Не й се наложи да чака дълго.

— След две седмици ще пътувам за Лондон по работа. Ще ме придружиш. — каза след кратка пауза. Пусна китката й, извади една бяла ленена кърпичка от джоба на палтото си и избърса пръстите си.

Жестът не остана незабелязан от Маргарет, но тя бе твърде обсебена от думите му, за да го коментира.

Той се взря в нея безизразно.

— Не подлежи на обсъждане.

Почти изпита съжаление към клетия мъж. Без съмнение бе очаквал да сведе глава и покорно да се съгласи с всичко, което беше планирал. Можеше само да предполага, че жените, които бе срещал в живота си досега, са били толкова пленени от титлата му, че направо са падали в краката му. Сигурно безброй пъти са му казвали колко красив и интелигентен е.

Добре де, наистина беше доста привлекателен с пясъчно русата си коса, стройното си тяло и проницателните си зелени очи — трябваше да му го признае — но интелигентен? Маргарет се спря да не изсумти. Едва ли.

— И защо, небеса, бих дошла с теб? — попита тя.

— Защото си ми съпруга — отвърна просто той.

— И защо, бъди така любезен да кажеш, реши да играеш ролята на предан съпруг след всички тези месеци? Може би те гризе съвестта? — предположи сладникаво.

— Доста си невъзпитана — отбеляза той, поглеждайки я с разсеяна гримаса, сякаш бе забравил, че е там.

Маргарет усети нова вълна от гняв да се разлива в нея, толкова силна, че направо я задушаваше. Дори когато стоеше точно пред нея, Хенри не си правеше труда да я удостои с вниманието си.

— А вие, сър, сте дръвник!

— Става късно — каза той, пренебрегвайки обидата й. — Ще се наложи да прекарам нощта тук. Отиди да осведомиш прислугата, че желая да приготвят господарската спалня, да напълнят ваната и да ми сервират вечерята в стаята.

Зачуди се какво ли щеше да направи, ако го ритнеше в пищяла. „Вероятно щеше да ме запрати в Лондон много по-бързо“, помисли си мрачно. Наистина беше иронично. Беше стояла, оплаквайки се от факта, че съпругът й я беше изоставил, а сега, когато се бе завърнал, повече от всичко искаше той да си замине отново.

— Чу ли ме? — попита Хенри.

Маргарет изсумтя твърде непристойно като за една дама и тросна глава.

— О, чух ви много добре. Но ще направя ли каквото наредихте? Сега, това е въпросът, Ваша Светлост. А отговорът на този въпрос е „не“! — Тя се обърна на пети и закрачи обратно към конюшнята, без да поглежда назад.

Хенри наблюдаваше в изумено мълчание как жена му върви надолу по алеята. Наистина ли току-що му бе казала „не“? Със сигурност не я бе чул правилно. Никой не му отказваше. Никога.

Веждите му се свъсиха, докато гледаше как стегнатото й дупе, което се очертаваше прелестно от тези отвратителни бричове, изчезва от гледка. Потърка брадичка. Изглежда току-що му беше отказано и то от собствената му съпруга.

Не беше нормално. Клетата жена сигурно беше полудяла от отсъствието му. Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Жалко, наистина. Бе толкова мила, когато я срещна за първи път. Нищо общо с тази малка хала, която всичко на всичко му се беше изплюла в окото. А видът й. Милостиви боже! Сигурно в деня на сватбата е бил по-пиян, отколкото си бе представял, щом се бе съгласил да се ожени за жена, която изглеждаше така. Беше като торба с кокали с кисела физиономия и огненочервена коса. Поклащайки глава в недоумение, Хенри продължи към къщата.

Хийтридж все още беше подозрително лишен от прислуга, когато Хенри влезе отново, но сега, след като знаеше, че жена му със сигурност е тук, нямаше намерение повече да играе игрички.

— Знам, че сте тук — извика към стълбите. — И ако не слезете тук в следващите пет секунди, ще ви сменя всичките.

Наоколо се вдигна прах, когато три прислужници и намръщеният Хейстингс се появиха като от магия. Наредиха се пред него с гръб към стълбите и Хенри забеляза, че тепърва му предстоеше да види по-окаяна група от тази пред него.

— Къде са останалите? — попита той.

— Това сме всички, Ваша Светлост — отвърна най-високата прислужница от трите — жена с тясно лице, къдрава черна коса и доста дълъг нос.

— Това сте всички? — попита Хенри изумено. Поклащайки се на пети, той сключи ръце на гърба си и погледна към Хейстингс — единственият, който разпозна — с леден поглед. — Какво се случи с Манинг? Фелпс? Конярчетата Тим и Том? Готвачката Клоурис?

— Заминаха — отвърна Хейстингс, като гледаше право напред.

— Заминаха? Какво, да му се не види, искаш да кажеш с това заминаха? Къде отидоха?

— Лейди Уинтър ги освободи — каза високата прислужница, когато никой друг не проговори.

Е, това със сигурност обясняваше окаяното състояние на къщата и земите. Това, което не обясняваше, бе защо съпругата му бе уволнила три четвърти от прислугата без разрешението му!

— Пригответе главната спалня. Пригответе топла вана, донесете вечерята ми горе и, за бога, отворете прозорците. Тук е горещо като в ада — нареди, след което отново излезе отвън. Беше време той и Маргарет да си поговорят сериозно… и този път нямаше да приеме „не“ за отговор.