Грехопадение

Глава 14

Бракосъчета ги архиепископ Грегориос. На скромната церемония присъстваха Макриянис и войниците му, братството на манастира «Свети Илия» и поради изискването за законност — френският и английският консул.

Малкият Крис гордо даде ръката на майка си в параклиса, позлатен от светлината на стотици свещи и благоухаещ с аромата на цветната градина на манастира.

Трикси вървеше бавно, хванала за ръка малкия си син, а Паша чакаше невестата си пред олтара, влюбен и искрено благодарен. Беше облечена в проста рокля, която Макриянис бе закупил в Навплион, от розова коприна с бяла панделка на колана. Носеше букет бели рози. Венче от същите бели рози обрамчваше челото й. Приличаше на ангел, златокоса, ефирна, зашеметяваща. И негова.

Гръцката сватбена церемония се проведе в съкратен вид заради четиригодишното дете, а може би и заради Паша, който мразеше церемониите. Когато ги обявиха за съпруг и съпруга, той е грациозен поклон и широка усмивка представи Трикси на малобройната публика.

— Моята съпруга, дами и господа. Днес аз съм най-щастливият човек на света.

Думите и усмивката му трогнаха Трикси и той веднага я целуна, защото това бе единственият познат нему начин за пресушаване на женски сълзи. Публиката заръкопляска и шумно изрази одобрението си, Трикси спря да плаче, но по някое време се наложи отецът да се прокашля гръмко, за да напомни на Паша бей, че все пак се намира в църква.

Тържеството се състоя в градината е лилиите. Всички се развеселиха, забравили за малко войната. Младоженците възнамеряваха да изкарат два дни в една вила до Навплион. Не съвсем сами, защото щяха да ги придружат Крис и неговите приятелчета. Макриянис и войската му щяха да останат на пост. После Паша отново да тръгне на поход.

Не смяташе да й казва, че тя няма да го придружава, докато не стане съвсем наложително.

Не искаше да вгорчава сладостта на времето, което им оставаше да бъдат заедно. Войната все пак продължаваше да заема централно място в живота на всички. Макриянис и хората му бяха получили заповед да пробият обсадата на Мисалонги.

Когато напускаше манастира късно следобед, войската беше много шумна, тъй като виното се беше ляло безспир цял ден. Но всички бяха нащрек за Трикси и децата. Начело яздеха Паша и Макриянис.

Новината за сватбата се разчу из целия град, където едни информатори подаваха сведения на други информатори, а шпиони от десетина страни се интересуваха от точното местонахождение на групичката на Макриянис.

Марсел и Жером Клоар чакаха от сутринта. Разположен пред отворения прозорец, Жером беше наредил на масата пред себе си шест заредени пушки, а най-добрата държеше в ръце. Затова се развълнува, когато чу гласовете, спускащи се откъм хълма.

Идваха!

Действията и целите на Марсел вече бяха опорочени от лични мотиви. Откакто беше видял лейди Гросвенър, не спираше да бленува за нея. Почти долавяше допира на светлата й копринена коса, виждаше покорните й очи, усещаше как прониква в пищното й тяло. Още малко, мислеше си той, стаен в едно крайпътно дърво. Дисциплиниран докрай, Марсел смяташе да скочи върху коня й, когато се озовеше под него, и да избяга с нея.

Жером трябваше да застреля момчето — най-лесната задача. Марсел трябваше да се погрижи и за Паша бей. Професионалният убиец имаше пълно доверие в себе си. Когато чу мъжките гласове адреналинът започна да се влива в кръвта му.

Докато групичката слизаше по пътя към града, ги наобиколиха тълпи от хора, които подаряваха на Паша цветя, поздравяваха го и му пожелаваха щастлив семеен живот. А той приемаше поздравленията и цветята, ръкуваше се с хората или просто кимаше.

— Дотук със секретността — каза усмихнато на Макриянис, който яздеше редом с него, и втъкна една китка в гривата на коня си.

— Новината вече пътува за Истанбул, Паша бей — отбеляза весело приятелят му. — Тайните са невъзможни в един бъкащ от шпиони град.

В този миг към тях изтича жена с цветя и Паша се наведе, за да поеме букета.

— Пожелавам ти дълъг живот, Паша бей, и много бебета.

Паша се засмя.

— Ще направя каквото мога.

— Бебета ли, Паша бей? — запита саркастично Макриянис.

— Обичам бебетата — отвърна ведро Паша и сложи цветята при другите букети. Сияеше от щастие и напълно бе забравил за Хюсеин.

— Сериозно? Доколкото си спомням, доскоро се гордееше с дискретността си точно в това отношение.

— Трикси обича бебетата.

— Аха! И ти си готов да се подчиниш?

— Винаги готов — изрече Паша с широка усмивка. — Затова не са ми нужни. — Погледът му бе привлечен от отражение върху метал. Още преди съзнанието му да е регистрирало цялостния образ, инстинктът му вече беше нащрек за опасността.

— Стрелец! — Сграбчи положената в скута си пушка, извърна се и стреля по застаналия на прозореца силует. Проклинайки се, че не беше прочистил пътя, той извърна рязко коня си и препусна с всичка сила към Трикси и Крис.

— Обръщайте! Връщайте се! — В следващия миг около тях се посипаха куршуми. Погледът му отскочи към прозореца. Мъжът беше ранен, но продължаваше да стреля. Паша препусна и постави приклада на рамото си, жертвайки една ценна секунда, за да се премери в целта.

Натисна спусъка.

Главата на Жером Клоар се пръсна.

Но наоколо се възцари неестествена тишина. Паша побърза да дръпне юздите на черния си жребец и видя, че върху коня на Трикси има някакъв мъж, обхванал талията й с мускулеста ръка и опрял пистолет на слепоочието й.

Мъжът притежаваше ледения и твърд поглед на човек, който знае да убива.

Крис беше бял като платно и напълно парализиран от страх. Войниците не смееха да помръднат.

— Ще ти дам, колкото пожелаеш — извика Паша. — Пусни я!

— Нещо не ти вярвам, Паша бей — изрече подигравателно Марсел. — Нека всички се махнат от пътя ми! Бавно, много бавно, иначе тази прекрасна дама ще получи куршум в главата. Знам, че никой от вас не го иска.

— Отведете Кристофър — настоя Трикси, тъй като най-много от всичко се страхуваше за сина си.

— Първо хвърлете оръжията си, в противен случай ще застрелям и момчето.

— Не! — избухна Трикси.

— Чухте какво каза хубавата дама. Не иска да убивам сина й. Хвърлете оръжията.

Паша пръв хвърли пушката си. Останалите го последваха.

— Доволен съм от съдействието ви — изрече сухо и безстрастно Марсел. — А сега, ако всички се върнете обратно в манастира, дамата и синът й ще останат живи — поне за известно време.

Макриянис погледна към Паша, той му кимна в знак на съгласие и пришпори коня си. Войската също се подчини. Не можеха да рискуват живота на Трикси и Крис. Паша се върна бързо в манастира, както му бе наредено, влезе в двора и скочи от коня веднага щом портите се затвориха. Извика Жул.

— Клоарови отвлякоха Трикси и Крис. Махни тези цветя и ни намери някакви по-небиещи на очи дрехи. — Обърна се към Макриянис, който също беше слязъл от коня и стоеше до него. — Как мислиш — като работници ли да се преоблечем или като селяни? — Жул вече предаваше нарежданията му на двама монаси. — Искам да съм по следите му до пет минути. Ще излезем през задната порта. Похитителят няма друг избор, освен да напусне Навплион незабавно. Защото знае, че в противен случай ще го заловим.

— Тогава давай към пристанището — каза Макриянис и съблече бродирания жакет.

Паша кимна.

— Първото място, което трябва да претърсим. — Докато чакаха дрехите си, Паша очерта набързо плана за преследване и припомни на мъжете най-преките маршрути до доковете, възможните места за укриване и обиколните пътища, които би използвал човек, който не иска да привлича вниманието. — Разпитвайте всички. Все някой може да ги е видял. Претърсете алеите и задните улички. Ще изпратя двама патрули на доковете. Разполагаме с три часа до залез-слънце, господа! — Закрачи, напрегнат и мълчалив. После наметна някаква груба връхна дреха върху ризата си, скочи на седлото, пришпори коня си и препусна към задната порта.

Всички разбираха необходимостта да се бърза. След като се стъмнеше, похитителят лесно щеше да им се изплъзне и да отплава към някой далечен бряг. Пристанището бе пълно с кораби от цял свят, а пазарите за роби в Истанбул бяха само на няколко часа път оттук.

— Дотук беше лесно — промърмори тихо Марсел и Трикси усети дъха му върху бузата си. Пистолетът беше скрит в косата й, в основата на ухото. Крис яздеше понито си мълчаливо, вперил уплашен поглед в майка си, защото виждаше долепеното до главата й оръжие.

— Новият ти съпруг не оправда очакванията ми — пошегува се Марсел. — Но все пак е страхотен стрелец. Клоар практически остана без глава.

— Клоар ли? — Не успя да прикрие изненадата си.

— Този човек беше обсебен. Единствената му мисъл беше да убие сина ти. — Марсел говореше нехайно и не влагаше повече емоции, отколкото в обикновен разговор за времето.

— Което е ужасно глупаво, тъй като от хлапето могат да се изкарат доста пари на пазара за роби. Там предпочитат момченца.

Тези думи я ужасиха. Знаеше, че в Леванта много се търсеха момченца. Мисълта, че детето й може да остане само й да изживее ужаса да бъде продавано на пазара за роби, беше толкова страшна, толкова тъжна и ужасяваща, че й се прииска да плаче, да крещи и да проклина всички мъчения, които беше изживяла и продължаваше да изживява заради наследството на Тео. Почувства се обкръжена от всички страни, обсадена и нападната отвсякъде от Клоаровци, Гросвенъровци, Хюсеиновци, а сега и този непознат, опрял, пистолет в главата й.

Моментът едва ли беше подходящ да се ядосва, но по чувства, че я залива неудържима ярост и едва сдържано негодувание срещу алчните и хищни мъже, които смятаха, че могат да налагат волята си на нея и на сина й.

Усещаше пистолета до бедрото си. Знаеше как да го използва. Яростта й бе примесена със страх, че този път ще бъдат отведени някъде, където никой няма да ги открие. Дясната й ръка се стрелна нагоре за част от секундата и отблъсна оръжието на нападателя. В това време левият й лакът се заби в стомаха му с такава сила, че едва не си изкълчи рамото. В този момент посегна за оръжието си. Стреля отдолу — един, два, три пъти. Изпразни и двете цеви.

При звука от изстрелите, конят й се вдигна на задни крака. Трикси сграбчи поводите и изкрещя:

— Бягай, Крис! Бягай!

Но хватката около кръста й се затегна. Марсел издърпа юздите и изръмжа:

— Ще те убия! — По жакета му имаше кръв. — Веднага повикай сина си или ще го застрелям!

Крис доста се беше отдалечил, но беше спрял и чакаше, тъй като не можеше да остави майка си. Тя го повика. Детето веднага се върна. На личицето му беше изписан ужас.

— Вземи сега поводите — нареди Марсел и тикна дулото на пистолета в главата й. — Погрижи се да стигнем до пристанището без повече инциденти, иначе ще ви убия и двамата.

Трикси не посмя да се обърне за помощ към малкото хора, които подминаха, защото не искаше да рискува живота на Крис. На пристанището ги очакваше лодка. Настаниха ги до похитителя. Пистолетът продължаваше да притиска ребрата й. Докато ги откарваха към един кораб е кипърски флаг, никой не проговори. Частен кораб, помисли си тя. Ролята на Кипър във войната не беше много ясна. Качиха се на борда. После ги заключиха в една каюта.

Звукът на отдалечаващите се стъпки накара Трикси да се почувства напълно победена. На непознат кораб, в претъпкано пристанище тя и Крис бяха напълно откъснати от света. А след като съдът отплаваше, щеше да изчезне и всяка надежда за свобода.

Крис не продумваше. Беше се сгушил в скута й и мълчеше, очевидно напълно наясно с опасността.

Трикси го гушна, залюля го и му запя любимата приспивна песничка, като се надяваше по този начин да спре сълзите му. Но собственото й сърце биеше учестено, а паниката постепенно завладяваше съзнанието й.

— Паша ще ги застреля всичките.

Трикси се сепна и спря да пее.

— Паша със сигурност ще ги застреля, затова не се бой, мамо!

Очите й се насълзиха при това тържествено изявление, тъй като то беше напълно абсурдно.

— Ще се молим да дойде и да ни спаси — изрече тя и прегърна още по-силно скъпото си момченце.

— Ще видиш, мамо. Той е силен.

Колко просто звучеше всичко в неговата уста. Сякаш силата и смелостта винаги побеждаваха и всички злодеи получаваха справедливо възмездие.

— Дали да не потърсим начин да помогнем на Паша и на останалите — предложи тя, за да го разсее. Това щеше да успокои и самата нея. Можеха поне да проучат възможностите за бягство.

В каютата имаше две койки, маса и стол. От малкия илюминатор се процеждаше светлина и се виждаше морето. Крис вече беше придърпал стола и надничаше, изправен на пръсти.

— Не се отваря, мамо — каза той и заудря стъклото с юмруче. — Трябва да го разбием и да скочим във водата. — Обърна се и я изгледа с интерес. — Ти обаче май няма да можеш да се провреш. — Отново погледна малкия илюминатор. — Ще остана с теб, докато дойде Паша — продължи решително, приемайки ролята на закрилник толкова сериозно, че гърлото й се стегна. — Няма да се забави. Знам.

— Значи трябва да чакаме — изрече тя тихо и си пожела синът й да е прав.

— Казвам ти, дори всички дяволи от ада да са по петите ми, не можем да отплаваме, докато не излезе вятър — изрече непреклонно на развален, но разбираем френски капитанът кипърец. — Погледни сам — посочи към главната мачта, — дори не подухва.

— Мамка му! — Марсел ядно заби пистолета в гърдите му. — Кога ще стане това, по дяволите? Плати ти се щедро, за да се погрижиш да отплаваме незабавно.

Възрастният прошарен капитан изгледа ранения, сякаш не вярваше на очите си.

— Никой не знае — отвърна той предпазливо. — На хоризонта май се задават буреносни облаци. Навярно след няколко часа…

— Няколко часа! — избухна Марсел. — Не разполагам с часове!

— Трябва да превържете раните си — изрече капитанът, като се надяваше да промени темата на разговора. Нямаше власт над вятъра, колкото и силно да крещеше този човек.

— Раните ми ще почакат — отсече Марсел. — Прати още някой горе, мамка му!

— Жената и детето имат ли нужда от нещо? — попита капитанът. Вяха му платили за курс до Истанбул и без обяснения разбираше, че целта е пазарът на роби. — Предполагам държиш да са в добро здраве.

— Дай им нещо за ядене — изръмжа Марсел, чието съзнание бе обсебено от предстоящото отплаване. А на мен ми дай бутилка ром.

Паша и хората на Макриянис се пръснаха из пристанището, разпитаха хората, претърсиха всяка жилищна и търговска постройка и накрая намериха едно момче, което им каза, че от доковете на един неизползван склад е отплавала лодка. На борда й имало жена и малко дете. Но момчето не беше проследило курса на лодката. Паша го възнагради подобаващо и заоглежда корабите.

— Ще трябва да ги претърсим всичките!

— Разполагаме с достатъчно хора — отбеляза съчувствено Макриянис, който разбираше колко нищожни са шансовете им.

— Искам да се изпрати човек на всеки кораб — заяви Паша. — Капитаните да се информират, че давам един милион гроша награда, на този, който върне Трикси и Крис.

— Това е достатъчно, за да се намери един Юда.

— Да се надяваме — отвърна мрачно Паша. — Скоро ще се стъмни и ако излезе вятър… — Гласът му замря и той стисна челюсти. Обърна рязко гръб на морето и закрачи, като махна на Макриянис да го последва. Двамата се насочиха към гостилницата, където се бяха разположили хората им. Мъжете получиха кратки инструкции и след като бяха осигурени достатъчно лодки, загребаха към корабите, за да предадат необичайното предложение на Паша.

Когато пратеникът се качи на борда на кипърския кораб й поиска лична среща с капитана. Марсел предпазливо го проследи. Но гъркът излезе от каютата на капитана много бързо, качи се на лодката си и загреба обратно към брега.

Марсел нахълта, без да чука, и изгледа с подозрение кипъреца, седнал зад бюрото си.

— Какво искаше този гръцки войник?

— Началникът на пристанището е наложил някакви нови такси — отвърна спокойно капитанът и сложи документите на бюрото си. — Информират всички.

— На мен ми заприлича на войник. Какви са тези документи?

— Сметки за товаренето на част от моето карго — обясни той охотно, тъй като предпочиташе да обсъжда това пред посещението.

— Покажи ми ги.

Капитанът му подаде документите, но Марсел не разбра нищо, тъй като бяха изписани със странни малки букви.

— Не ме лъжеш, нали?

За милион гроша кипърският капитан щеше да излъже в очите и Господ.

— Виж колоните с артикулите и цените. Возим стафиди и вино, това е.

Марсел впи поглед в него.

— Трябва да отплавам тази нощ!

Облекчен, че беше приел обясненията му за товара, капитанът почувства как тялото му се отпуска малко.

— Скоро ще излезе вятър. Погледни натам. — Той посочи през илюминатора към някаква неясна сянка на хоризонта. — Този облак ще донесе бриз. Искаш ли още ром?

Марсел отново го изучи напрегнато. Капитанът се постара да запази безизразната си физиономия. Загорялото му лице приличаше на маска. Мълчанието продължи още няколко секунди.

— Може — измърмори Марсел.

Съсухреното лице на капитана грейна. С милион гроша можеше да зареже превозите.

— Заповядай в моята каюта — предложи той и се надигна. — Аз ще ида на палубата, за да наблюдавам кога ще излезе вятър.

Отново пронизващият поглед, после кимване.

Войниците щяха да се върнат след около половин час, съобрази капитанът, докато затваряше вратата.

Слънцето беше вече ниско над хоризонта, когато из пристанището плъзнаха лодките на войниците. Първоначално не можа да определи посоката на движението им, но след петнадесетина минути, когато сенките се издължиха, стана ясно, че се насочват към кипърския кораб.

— Много странно — изрече един глас зад гърба му, — какви са тези посетители по никое време? — Капитанът се извърна и се озова срещу дулото на пистолета на Марсел. — Или идват, за да обсъдим пристанищните такси — отбеляза ехидно убиецът от Марсилия. — Отпрати ги! Или умираш на място!

— Няма да ме послушат. Тях не ги интересува дали ще ме застреляш. — Капитанът бе оцелял три десетилетия като контрабандист, защото никога не подценяваше противника. — Ще ни атакуват и ще ни вземат на абордаж.

— Значи не си ми необходим. — Марсел стреля с безизразно лице и когато възрастният капитан се свлече на палубата, се обърна и изтича към каютата на Трикси.

При звука от изстрела Паша изкрещя на хората си да побързат. След секунди те вече мятаха абордажни куки и се катереха по кораба, а кипърският екипаж гледаше, да не им пречи.

Изстрелът не се беше чул долу, но Трикси беше застанала нащрек заради тичането и когато вратата на каютата се отвори, тя и Крис вече стояха прави.

— Идвайте! — излая Марсел и махна с пистолета си.

Възможно ли бе Паша да е наблизо? Похитителят й бе видимо разярен. Трикси не помръдна.

— Излизай или ще застрелям това непотребно копеле! — Марсел насочи оръжието към Крис.

Трикси се опита да го закрие с тялото си, като го придърпа зад себе си.

— Излизай на палубата. По-живо! — Марсел ги избута през вратата към тесния коридор. Откъм общата каюта долитаха гласове, резки и неумолими.

Когато се появиха на палубата, Марсел беше сграбчил Трикси за рамото.

Всички звуци замряха. Хората заприличаха на огрени от залязващото слънце статуи.

— Пожертвахте капитана — заяви Марсел в гробовната тишина. — Убеден съм, че ще се споразумеем, за да не се случи същото и с тези двамата. Искам на кораба да остане само екипажът.

— Няма вятър — заяви Паша с безизразен глас. — Мога да ти наема един платноход, за да отплаваш незабавно, накъдето пожелаеш.

— Сигурно затова си толкова богат, Паша бей — изсумтя Марсел, — щото си много умен.

— Както и ти, убеден съм — отвърна Паша и се приближи — Готов съм да платя, колкото пожелаеш, за да бъдат в крайна сметка доволни всички.

— Ще говорим за удовлетворение, след като видя платнохода — отвърна грубо Марсел. — Но не се приближавай!

— Той затегна хватката около кръста на Трикси.

Паша се обърна и бързо каза нещо на Макриянис, който се оттегли заедно с още двама.

— Няма да отнеме много време — обясни той с преднамерено спокоен глас. — В пристанището има много свободни съдове. Междувременно, защо не пуснеш детето? Съвсем малко е.

— А вие защо не слезете от кораба и не ме оставите на мира? — отвърна Марсел.

— Бих го сторил, ако това не бяха жена ми и синът ми.

— Паша не помръдваше и говореше напълно спокойно.

— Първо платнохода — отвърна рязко Марсел, — после ще говорим.

— Става. — Паша остана на мястото си. По протежение на всички перила се бяха строили въоръжените войници. Екипажът се беше скрил някъде.

Всички чакаха.

— Здрасти, Паша — изрече Крис в проточилото се мълчание.

Паша му се усмихна.

Трикси стисна сина си, за да го предупреди, и го придърпа по-близо до себе си, сякаш можеше да го защити с тялото си.

Той вдигна поглед към нея и изрече ясно и високо:

— Нали ти казах, че Паша ще дойде.

— Затвори устата на копелето — изръмжа Марсел.

— Тихо, бебчо — предупреди го Трикси. — Почакай малко.

— Колко малко, мамо? — Четиригодишните не стояха мирно и не мълчаха.

— Много малко, съкровище — прошепна тя и стисна поздрава ръката му.

— Не искам! — Крис се задърпа, за да се освободи.

— Моля те! — Трикси се опита да го удържи.

— Стискаш ми пръстите. Боли! — Той се изви, дръпна се и успя да се освободи.

Без да я е грижа за собствения й живот, Трикси се хвърли към него, за да го задържи, но успя да хване само крайчеца на ризата му.

Самопожертвователната й постъпка превърна наемния убиец на Клоар в открита мишена.

— Наведи се! — изкрещя Паша.

Тя се просна на палубата и над главата й отекна залпът на стотиците куршуми, които полетяха към похитителя й. Паша се приведе, хвърли се напред, сграбчи Крис с една ръка и се затича към Трикси. След секунди понесе и двамата далеч от сцената на възмездието. Внезапно последва затишие. Партизаните бяха превъзходни стрелци. От главата на Марсел беше останала само съсирена кръв.

Заровила лице в рамото на Паша, Трикси се вкопчи в него и той ги изнесе далеч от кървавата сцена. Остави Крис върху камара навити въжета. После внимателно остави Трикси да стъпи и я прегърна.

— Беше много смел — каза той на Крис и го потупа по рамото. — От теб ще излезе безстрашен воин.

— На мама й трябват силни мъже като нас — заяви гордо детето и на розовите му бузи разцъфна широка усмивка. — Ти го застреля по-мъртъв от всички мъртви. Покажи ми как и аз да стрелям така! Виж! Виж! Лодката идва.

Трикси изгледа сепнато изпълнения си е въодушевление син.

— Нищо му няма, скъпа — прошепна Паша, виждайки Макриянис на кърмата на бързия плавателен съд.

Тя свъси недоверчиво вежди.

— Започвам да си мисля, че това е нормалният начин на живот.

Паша поклати глава.

— Не, не и за теб. — Гласът му внезапно се изпълни с тревога. — Твърде опасно е.

— За теб също.

— Има разлика.

— Така ли?

— Не се заяждай, скъпа. Не можеш повече да останеш тук.

— В Париж и Кент по-безопасно ли е?

— Да, след като свия сармите на всички Клоаровци и Гросвенъровци или ги избия до крак. Не можеш да останеш тук. Това е положението.

— Извинявай, заповядваш ли ми?

И двамата шепнеха, а Крис за щастие бе изцяло погълнат от пристигането на платнохода.

— По този въпрос съм абсолютно непреклонен — заяви Паша. — Днес можеха да те убият.

Трикси го изгледа решително.

— Нямам намерение да живея в страх. Просто ще трябва да нося по-добро оръжие.

— Не можеш да контролираш събитията с един пистолет.

— Ти го правиш.

— Но зад гърба си имам цяла армия.

— Значи така ще стане и с мен.

Крис скочи на палубата и изтича към мъжете, които хвърляха въжета към платнохода.

— Както забелязваш, него изобщо не го е страх. А аз мога да се справям със себе си. Ако ти останеш, оставаме и ние.

Паша свъси вежди.

— Дори и ако не съм съгласен?

— Дори тогава. Казах ли ти, че сериозно се замислих, че искам дете?

— Не. — Устните му очертаха неумолима линия. — Не! Това е последното, което ми е нужно точно сега — бременна жена. Категорично не!

— Значи повече няма да ме докоснеш?

— Е, не бих отишъл чак толкова далеч, но ще се опитам да направя така, че да не забременяваш.

— Може вече да е станало. Това мина ли ти през ум? А ако не е, мога да се погрижа да стане — прошепна тя с най-невинна усмивка.

— Това предизвикателство ли е?

— Сигурно.

— Нямаш шанс.

Но още същата нощ в леглото им във вилата за медения месец до Навплион, тя вдигна поглед към него:

— Моля те, моля те, моля те! — И той наруши принципите си. Лицето й бе обляно от лунна светлина, а в очите й блестяха сълзи. — Ами ако не те видя никога повече? Моля те, Паша… Толкова те обичам. Не ми казвай пак «не».

Той притвори очи. Дали нямаше да я изгуби в тази война? Дали нямаше да я изложи на още по-голям риск, ако отстъпеше пред молбите й? Беше ли способен вече да вземе някакво решение? Как щеше да живее, ако й се случеше нещо?

— Аз ще внимавам, Паша, и няма да си търся белята — прошепна тя, сякаш четеше мислите му. После посегна и докосна мрачно свитите му устни.

Взе ръката й и нежно целуна пръстите. В съзнанието му цареше хаос.

— Ако се съглася обаче — изрече той, като се чудеше дали разговорът не е безпредметен и дали вече не е бременна от Хюсеин или от него, — ще трябва да живееш под охрана.

— Да, да! Ти ще идваш ли да ме виждаш? — Ръката му се сключи около нейната и тя си пожела от все сърце войната да не ги засегне, за да имат шанса да остареят заедно и все така да се докосват.

Паша издиша бавно, все още обмисляйки ситуацията и вероятността продължилата вече три години обсада на Мисалонги сега да достигне кървавия си апогей.

— Ще идвам винаги когато мога.

— Благодаря ти — прошепна Трикси. — Надявам се, вече да сме направили бебето. Нашето бебе.

Думите й отново го накараха да се замисли за отговорността на бащинството, която бе отбягвал да поеме толкова дълго. И за Хюсеин, когото не можеше да забрави. Но думите «нашето бебе» обещаваха толкова радост. Надяваше се, че за всички тях ще има бъдеще. Обичаше я толкова много!

— И аз — отвърна нежно и взе лицето й в ръце, за да целуне жената, която бе направила живота му толкова ценен за него самия.

Девет месеца по-късно

Паша Дюра държеше ръката на съпругата си, докато тя проклинаше него и собствената си глупост, че беше забравила какво представляват родилните болки. Самият той пребледня, докато наблюдаваше страданието й. Подскачаше при всяка контракция. В тези безкрайни и за него часове на изпитание, реши, че ще се погрижи да нямат повече деца.

Но когато дъщеря им излезе на бял свят и родилните мъки бяха забравени, и двамата се съгласиха, че розово-бялата златокоска е най-съвършеното от всички съвършени същества на земята.

Кръстиха я Винъс[9] и причините бяха очевидни. Заради красотата й, заради сантименталното им отношение към Гърция, заради това, че тя беше материалната изява на любовта им.

Войната приключи, след като Британия, Франция и Русия се намесиха и победиха турската флота при Наварино, помагайки и на самите гърци, докато защитаваха собствените си интереси. Политиката им нямаше нищо общо със свободата, демокрацията или освобождението на гръцката култура от игото на султана. Беше просто плод на балансиране на силите.

Но с мирния договор Гърция получи известна свобода и кървавите битки стихнаха, а Паша и семейството му отплаваха към дома, за да покажат най-младата Дюра.

Андре и Тео ги посрещнаха в Ксанти. Там останаха две седмици. Андре стана любимецът на Крис. Истински, истински генерал, който беше командвал цели армии — според възхитените думи на детето — той се доближаваше много до приказните рицари. Двамата станаха неразделни приятели.

Тео прегърна първото си внуче и почувства неизмеримо задоволство. Годините почти не бяха докоснали екзотичната й красота и на четиридесет и четири тя все още привличаше погледите. Както и пухкавото златокосо бебе в ръцете й. Тя и Трикси се сближиха, доловили една в друга духа на независимостта. Освен това и двете бяха изживели нещастни първи бракове. Това те кара да цениш истинските мъже, каза един ден на снаха си Тео.

Трикси се усмихна в знак на съгласие.

— Макар да не съм убедена, че заслужават гласно ласкателство, при всички тези обожаващи ги жени.

— Нека това не те притеснява — отвърна с усмивка Тео. — И двамата знаят какви късметлии са.

Бащата и синът се съгласиха, макар и с мъжествена неохота.

— Харесвам Трикси — каза Андре Дюра, докато си пиеха аперитива преди вечерята й чакаха съпругите си.

— Не мога да живея без нея — отвърна Паша простичко.

— Знам какво имаш предвид.

Бащата й синът си размениха усмивки и Паша вдигна чашата си:

— За щастието!

— И семейството — добави Андре Дюра. — Нищо друго няма значение.