Грехопадение

Глава 7

Опелото бе кратко — безпрецедентно кратко. Клоар побесня, когато стана ясно, че завещанието е било укрито. Пет минути след началото на съдебното заседание той заяви:

— Мосю Клоар, наследството или ще бъде дадено на невръстния ви племенник, или ще отидете в затвора. — Изгледа адвоката на Клоар, който понечи да каже нещо, и продължи: — И ако тези разпореждания не бъдат изпълнени незабавно, ще наложа значителна глоба. Съдът отсъжда в полза на ищеца. Искането ви се отхвърля. Приятен ден, господа.

Жером Клоар изхвърча от заседателната зала като ураган, а Филип подтичваше след него.

— Още тази нощ заминаваме за Англия! Момчето ще изчезне, а Клуе може, ако иска да се обеси.

— Не мисля, че това е най-умното решение — възпротиви се Филип.

— Аз пък не ти искам мнението — изрева Жером. — Стой си тук! Като си толкова принципен, по-добре не идвай.

— Вече не е въпрос само на пари. Не си струва да се жертва нечий живот.

— Става въпрос за страшно много пари. — С Жером не можеше да се спори, когато освирепееше. — Момчето изчезва. А ако се спомине в някое сиропиталище, още по-добре.

— Попечителството е най-умното, което можем да сторим за момента — изрече с известно облекчение Филип. Огромен брой нежелани и незаконни деца обитаваха сиропиталищата, отхвърлени от едно общество, което считаше незаконнородеността за нещо по-срамно от това безжалостно да ги оставиш на произвола на съдбата. — А майката? Дюра е на нейна страна.

— За нея ще се погрижат Гросвенърови! Не ме интересува как. Момчето е единствен наследник. Той е наш проблем.

След два дни, същата сутрин, когато Паша отплава от Марсилия за гръцкото пристанище Навпилия, Орди отвори вратата и се изправи пред група мъже. Хари Гросвенър с мрачно изражение, селският пристав и двама по-възрастни, единият — висок и заплашителен, а другият — дребен и пухкав, упорито избягващ погледа й.

— Кажи на господарката си, че сме дошли да я видим — изрече извинително приставът.

— Веднага! — нареди Хари Гросвенър.

— Имам заповед, мисис Орди — измърмори, приставът и показа на икономката някакъв документ. — От съдия Бенсън е. — Лицето му се изчерви от неудобство. — По-добре намерете лейди Гросвенър.

Сърцето на мисис Орди се сви и тя отстъпи назад. Съдия Бенсън бе известен с жестокостта си. Миналата година бе пратил двама бракониери на бесилото, въпреки че мъжете го бяха сторили, за да спасят семействата си от гладна смърт. Насърчаваше и хайките сред дребните земевладелци, въпреки че ропотът и възраженията срещу тази саморазправа се радваха на все повече симпатия в Парламента.

Орди остави мъжете в приемната и побърза да предупреди Трикси. Тя и Крис тъкмо четяха книжка.

— Лорд Гросвенър е. Този път с Арчи. Аз ще почета на Крис, докато вие говорите с тях. — Изразът на лицето й издаваше страха й.

— Само те двамата ли са? — попита хладнокръвно Трикси.

— Четирима са. Жалко, че мистър Дюра си отиде.

— Той не може да стои тук и да ме пази от всеки неканен гост в живота ми — изрече небрежно Трикси, защото не желаеше да плаши детето. Връщам се след малко, Крис. Покажи на Орди колко хубаво можеш да четеш тези рицарски истории.

— Дуелирали са се още дванайсетгодишни, Орди — изрече малкият със страхопочитание. — И виж какви огромни мечове са имали! Можеш да ги вдигнеш само с две ръце!

Поуспокоена, че Крис не забеляза тревогата на икономката, Трикси ги остави в детската стая и след като хиляда пъти си повтори мислено, че трябва да се държи смело и достойно, изправи рамене, притвори очи и слезе по стълбите, за да се срещне с четиримата мъже в приемната.

— Дошли сме за момчето — каза Хари Гросвенър. Погледът му бе безжалостен.

Трикси се закова на стълбите и сграбчи парапета така, че пръстите й побеляха.

— Той е мое дете. Не можете да ми го вземете. — Сърцето й щеше да изхвръкне.

— Клоарови са дошли, за да го припознаят — прехвърли триумфиращ отговорността Хари.

— Имам адвокат. Не можете да го направите. Ще ви съдя.

— Заповедта е подписана от съдия Бенсън. Доведи ни момчето — нареди ехидно Хари, — или сами ще си го вземем.

За миг й се стори, че ще припадне. Как бе възможно законът да е толкова жесток?

— Той е само на четири годинки!

— Доведи го.

Гласът му бе толкова студен, че Трикси изпадна в шок, което вля свеж адреналин във вените й. Съзнанието й превключи на бързи обороти и започна да прехвърля възможните варианти.

— Как ще го отведете от собствения му дом? Не вярвам, че е възможно?

— Кажи й Прайн — изкомандва Хари Гросвенър.

— Много извинявайте, ма’ам, но съм дошъл да се погрижа заповедите на съдията да се изпълнят.

Завладя я такъв ужас, че се наложи да поеме дълбоко въздух няколко пъти, преди да успее да проговори.

— Къде ще го водите, Арчи?

— До Дувър, ма’ам, на парахода за Франция.

— Идвам с вас! — Нужно й бе време да помисли и да намери начин да се измъкне от тази кошмарна ситуация.

— И дума да не става — отсече Жером Клоар.

— Нека придружа Кристофър поне до Дувър — помоли ги тя — Иначе няма да дойде с вас, без да се вдигне шум. Предполагам не държите да привлечете много възмутени погледи, докато натиквате насила едно пищящо дете в парахода. А аз мога да направя така, че да не ви създава проблеми.

— Идеята не е чак толкова лоша — каза Филип. — След като веднъж го качим на парахода, ще му осигурим отделна каюта.

Докато Жером Клоар обмисляше какво да отговори, Трикси се молеше горещо. Трябваше й време, а дори единият час до Дувър можеше да й позволи някаква маневра и някакъв начин да избяга.

— Пищящото дете наистина ще привлече вниманието — съгласи се Хари Гросвенър, който се вълнуваше само от това момчето час по-скоро да изчезне от Англия. — Нека жената да придружи копелето.

Арчи Прайн бе изпълнил немалко неприятни задължения, защото като съдебен пристав бе длъжен да спазва закона, дори тогава, когато законът очевидно грешеше. Но това да надзирава едно съсипано от мъка дете, отнето от майка му от мъже с каменни сърца, го накара да си зададе въпроса дали настоящата му задача все пак не излизаше извън рамките на закона.

— Добре, тогава — избоботи Жером, — ще запушваш устата на копелето. Имаш десет минути да му събереш дрехите.

— Благодаря — прошепна Трикси с престорено спокойствие. — Ей сега идваме.

— Отиди с нея, Арчи — нареди грубо Хари. — И не се опитвай да избягаш — предупреди я той.

— Да, сър! — Трикси имитира покорство, но мислено прехвърляше маршрута от Бърли Хаус до Дувър: двете пощенски станции, спускането по хълма, дюкяните, фермите и улиците към пристанището. Дори изчака пристава в коридора на горния етаж, като се надяваше, че той ще й даде някаква идея.

— Наистина съжалявам — прошепна Арчи. — Тия са истински главорези, така да знаете.

— Съдия Бенсън има ли понятие, че Крис е само на четири години? — попита Трикси и сърцето й се вледени при мисълта за ужаса, който щеше да завладее детето й.

— Него нищо не го интересува, ма’ам — отвърна Арчи, докато крачеше до нея по коридора. — Той няма душа.

— Ти си баща, Арчи. Как би постъпил на мое място?

— Бих желал да ви помогна, лейди Гросвенър, но аз съм следващият, на когото ще метне въжето на врата.

— Но ако всъщност не си бил там? — Трикси наблюдаваше изписаните на лицето му противоречиви емоции. — Тогава могат ли да те обвинят?

— Считам, че не. Но тия са гадна шайка. По-студени от цица на вещица, с извинение. А онзи високият е същински дявол.

— Някой от тях има ли оръжие?

— Само аз, ма’ам.

Трикси се усмихна за пръв път.

— А аз съм много добър стрелец.

— Познавах баща ви. Няма как вие да не сте добър стрелец. Но не убивайте никого, ма’ам, щото ще имате още по-големи неприятности. И не ща да знам нищо, ваша милост, така че да мога да се кълна в Библията в съда, ако трябва.

— Арчи, от теб искам само да гледаш настрани за десетина минути, докато си опаковам нещата.

— Те всъщност казаха само да дойда с вас. Не дадоха други инструкции.

— Надявам се, че и не очакват една дама да разнася цял арсенал със себе си.

— Толкова са проклети, че не знам какво да кажа.

— Ако останеш в детската с Крис, аз ще накарам Орди да го приготви и ще дам няколко поръчки на Джейни. Ако случайно се качат горе, ще съм в съседната стая. Моля те!

— Имате само десет минути, ма’ам. Желая ви късмет. Тия наистина са много гадни господа.

Арчи се запозна с Крис и след като забеляза пистолета му, детето вече не се интересуваше от нищо друго. Изобщо не забеляза как майка му и Орди се изнизват от стаята.

Орди отиде да каже на Кейт да опакова дрехите на Крис, Джейни бе изпратена да доведе Уил от конюшнята, а в това време Трикси, паникьосана и ужасена, изтича в стаята на баща си. Никой не я ползваше, откакто беше починал, и във въздуха все още витаеше някакво странно усещане за присъствието му. За един кратък миг изпита невероятна носталгия по семейството си. Сега трябваше сама да се бори едновременно с Гросвенърови и Клоарови. Но в този момент сантиментите нямаше да й свършат никаква работа. Спасението бе единствено в собствената й решителност. Извади един куфар от гардероба и отиде до оръжейната на баща си. Като истински колекционер, той държеше оръжията в стаята си, за да им се възхищава. Взе три пистолета от витрината, бързо ги зареди и ги сложи в куфара. Последваха ги шепа патрони и два ловджийски ножа. За миг се замисли дали да не вземе и малката пушка, но накрая се отказа. Трябваха й само оръжия, които лесно можеше да скрие.

Върна се бързо в стаята си и нахвърли в куфара малко лични вещи. Рокля, чисто бельо, два чифта чорапи. Остави място и за нещата на Крис, в случай че отвореха куфара. Нямаше още оформен план в главата си, но й беше ясно, че поне за известно време се налагаше да не се появяват в Бърли Хаус.

После отвори чекмеджето, за да вземе пари. Погледът й попадна върху адресите, които й беше оставил Паша. Ръката й застина и вниманието й се прикова от изписания с неговия почерк лист. Грабна го импулсивно, сгъна го на две и го пъхна в куфара. Поне за момента не смяташе да стига чак до Франция, Паша не й бе чак толкова близък приятел, а опасността бе твърде непосредствена, за да обмисля нещо далечно.

На всяка цена трябваше да се отърве от враговете си преди Дувър. След това тя и Крис щяха да се скрият на север и да стоят там, докато заплахата отмине. Можеше да постъпи някъде на работа като гувернантка. Или като конен треньор, помисли си с усмивка, която поне за миг прогони страха й. Но веднага след това ужасът я обзе с пълна сила, осъзнала жестоката действителност. Затвори куфара и изтича в детската стая.

Уил я чакаше в коридора заедно с целия останал персонал. Трикси делово започна с нарежданията. Не можеха да избягат по задното стълбище, защото щеше да го отнесе Арчи, затова Уил щеше да следва възможно най-дискретно каретата с два от най-добрите състезателни коне. Трябваше да вземе със себе си пари и бижута.

— И римските монети на татко ви — предложи старият слуга.

Трикси се поколеба.

— Той би продал и душата си за детето, ваша милост — навъси се Уил. — И не би пощадил тия монети.

— Добре — съгласи се тя, жертвайки накрая и последната семейна ценност. — Вземи и тях.

— Ако успея да ви изпреваря с конете — предложи Уил, — мога да махна малко дъски от моста точно при Клостър Вейл.

— И когато всички излязат да огледат повредения мост…

— Вие с Крис стойте близо до каретата.

— Където ще се появиш ти с конете. Дали да не си изкарваме прехраната като горски разбойници, а, Уил — предложи весело Трикси, виждайки светлина на хоризонта. — Доколкото разбирам мислим еднакво разбойнически. Вземи и няколко пистолета — добави хладно тя.

— Взех.

— Арчи не може да ни помогне с нищо, но няма и да ни пречи.

— Й по-добре да не пречи. Приятели сме от петдесет години. Тръгвайте — нареди Уил. — Орди каза, че имате само десет минути.

Трикси кимна.

— Ще се върнем при първа възможност — заяви тя приповдигнато, тъй като не искаше да оставя със сълзи в очите хората, които й бяха като семейство.

Кейт се опита да се държи храбро, но брадичката й потрепери. Гледката на нейното момиченце, което не по своя воля, се бе превърнало в силна жена, едновременно я караше да се гордее и я натъжаваше. Джейни обаче не успя да сдържи сълзите си, тъй като бе твърде млада за подобен удар. Орди изрече само:

— Ние ще се грижим за Бърли Хаус, докато ви няма, Миси. Бог да е с вас.

Трикси ги прегърна един по един, след което ги отпрати, влезе в детската стая и каза на Крис, че отиват на екскурзия до Дувър. После го хвана за ръка и докато вървяха към гостната, го заплесваше с приказки за нещата, които ще видят. Сама носеше куфара си, а Арчи ги следваше с чантата на Крис.

Когато видя мъжете, детето се притисна до майка си, наполовина скрито зад полата й, сякаш долавяше злите им помисли. Жером отпрати Трикси и Крис е рязко движение на главата и всички излязоха в пълно мълчание. След като му прошепна нещо, Хари Гросвенър се качи на коня си и си тръгна, без дори да погледне към четиригодишното момченце, което обричаше на мизерия.

В каретата никой не продума нито дума. Филип захърка, а Жером зяпаше през прозореца. Трикси наблюдаваше как познатите места се изнизват покрай тях и броеше минутите, които им оставаха до моста. Преди да се качи при кочияша, Арчи бе сложил куфара й най-отпред в багажното отделение. Не беше посмяла да помоли да го оставят в купето и сега се опитваше да си представи мислено разстоянието от седалката си до него. Безмълвно преценяваше секундите, броя на стъпките и какво да каже на Крис, за да не се уплаши.

Опита се да изглежда спокойна.

Кой би си помислил, че ще й се наложи да се бие за живота си заради Тео? Той и бе предложил утеха в момент на най-дълбоко отчаяние, след като три години не бе познала нищо друго, освен грубости. Бе самото въплъщение на свободата и радостта тогава, когато тя се бе отказала от всякаква надежда. А сега, заради парите му, мъжете, седнали срещу нея, искаха Крис да умре.

Знаеше какво означава сиропиталище, защото в пресата периодично избухваха скандали и излизаха наяве всички позорни подробности около тези гнезда на жестокостта. Но справедливото обществено възмущение скоро заглъхваше и бизнесът с погубването на нежелани деца продължаваше, а публичните разкрития само временно раздвижваха застоялата повърхност на обществената съвест.

Трябваше да стигне до пистолетите си, независимо по какъв начин.

Двете малки крайпътни села се изнизаха до прозорците на каретата. После плавно се спуснаха към Клостър вейл. Пулсът й се ускори. Още половин миля!

Не след дълго чу натискането на спирачките и скърцането на колелетата, които се мъчеха да удържат тежестта на каретата. Возилото се люшна и разбуди хъркащия мъж.

Блестящата му плешива глава се надигна. Зачервен от съня, той примигна на слънчевата светлина.

— Къде сме? — измърмори сънено.

— Все още в тази забравена от Бога страна — просъска брат му и вечно смръщеното му лице се свъси още повече, след като погледна през прозореца към стръмнината.

— Кочияшът да гледа да удържи това нещо.

Интонацията му разбуди Филип напълно. Той внезапно подскочи на седалката, наведе се и също надникна през прозореца.

— Дали да не слезем — прошепна боязливо.

— Имай малко смелост, за Бога!

Резкият отговор изчерви още повече Филип.

— Що ли не си останах вкъщи? — заяде се той. — Пък ти си демонстрирай какъв си куражлия.

— Което може да се каже и за всичко останало.

— Не виждам какво чак толкова правиш. Момчето можеше да бъде доведено във Франция от всеки.

— Не, не от всеки. Трябваше аз да го свърша, както вършат всичко, докато през това време някои хленчат и се оплакват. Млъквай, да те вземат дяволите!

Внезапното пътуване бе изнервило и двамата и настроението на Филип Клоар не бе по-добро от това на брат му. Той замълча и се нацупи като несправедливо наказано хлапе.

Клоарови май всеки момент ще се хванат за гърлата, помисли си Трикси. Не бяха никак единодушни. Незначително предимство, но си струваше да го има предвид.

Най-после каретата стигна до склона. Дланите й се изпотиха, сърцето й се разтуптя. Разбираше, че това навярно е единственият им шанс за свобода.

Трябваше да успее!

Псувните на кочияша предизвестяваха неприятност. С цялата си душа се молеше да е така. Малко след това каретата спря. Реши, че Уил си беше свършил работата и безпокойството й намаля. Следващите няколко минути трябваше да протекат по план.

Жером Клоар свали прозореца, наведе се през него и изкрещя:

— Какво става, мамка му?

— Мостът е повреден — извика кочияшът.

Жером изруга, прибра глава, отвори вратата и слезе. Трикси затаи дъх и зачака Филип да последва брат си, но той не помръдна. При цялата й изнервеност, не й хрумваше нищо умно, с което да го прилъже. Мозъкът й бе блокирал. Филип си оставаше разплут в ъгъла, скръстил ръце върху шкембето си и свил обидено устни. Трикси трескаво пресмяташе как да го раздвижи.

— Имате ли нещо против да изляза да видя какво става? — попита тя накрая, тъй като не можеше просто да седи и да гледа как единствената възможност й се изплъзва. Посегна към вратата. — Ела, Крис! — Опита се да говори спокойно, сякаш бяха излезли с приятели на пикник. — Ела да видим какво е станало с моста.

— По-добре не го правете — измърмори Филип.

— Искате да кажете, че брат ви не би ме пуснал да изляза? — запита тя невинно.

— Аз няма да ви пусна — отсече грубо Филип и се поизправи на седалката за повече авторитет.

Трикси задържа ръката си на дръжката на вратата, като се чудеше дали ще посмее да скочи заедно с Крис, дали Филип ще успее да я спре и дали по-големият брат не е достатъчно наблизо, за да осуети бягството им.

— Наблюдавай жената — извика Жером откъм моста с нетърпяща възражение интонация.

— Пази си я сам — измърмори Филип, положи глава на кожената облегалка и затвори очи.

Спасена от раздора между братята, помисли си с благодарност Трикси и отвори вратата. Погледна към моста и прецени на око разстоянието до Клоар. Беше на около петдесет метра и гледаше към реката. Обърна се, взе Крис, скочи на земята и изтича зад каретата. Милият Арчи, помисли си тя, беше оставил куфара й най-отгоре. Извади го и прошепна: — Уил идва да ни вземе! — Крис висеше на врата й и Трикси го прегърна още по-здраво. — Нито думичка! Ще играем на войници и на разузнаване.

— На шпиони ли?

— Много важна шпионска мисия. Ако успеем, лично кралят ще ни награди.

— Ще мълча — обеща детето и затегна хватката си около врата й.

Трикси отвори куфара и извади заредения пистолет.

— На ваше място не бих го правил.

Сърцето й се качи в гърлото. Обиденият и нацупен Филип я гледаше.

— Останете си на мястото или ще стрелям — предупреди го тя с надеждата, че звучи достатъчно заплашително.

— Няма да стреляте.

Дотук със заплашителността.

— Жените не стрелят — самоуспокои се той.

По дяволите! Всеки с капка мозък би проявил някаква предпазливост при вида на пистолет, без значение кой го държи. Но може би наистина нямаше да може да стреля, защото така щеше да предупреди брат му. От друга страна обаче, ако не стреляше, с Крис отново щяха да се окажат пленници.

— Не се шегувам — увери го Трикси с намерението да спечели малко време. — Ако се приближите, ще стрелям.

— Че ти дори не знаеш как се стреля с това голямо и тежко нещо. — Филип пристъпи към нея. — Бъди разумна и го махни.

Трикси си припомни съвета на Арчи да не убива, а само да обезврежда, и натисна спусъка. Изстрелът бе заглушен от воя на Филип, който отекна в долината, огласи небето и почти стигна до Лондон. Но Трикси не му обърна никакво внимание, тъй като вече тичаше към дърветата край пътя. Жером тутакси се обърна и се втурна след нея. Големият, обут в ботуш крак на Арчи обаче се оплете с неговия и той се изтърколи с главата надолу по склона.

— Простете, сър — извини се Арчи и му протегна ръка, за да се изправи. В този миг обаче отново се подхлъзна и се стовари върху него с цялата си тежест.

— Скапан смотаняк! — изкрещя Жером и лицето му така почервеня, че Арчи си помисли, че ще получи удар пред очите му. — Разкарай се от мен!

Арчи хвърли един поглед към хълма, зърна приближаващия се към каретата Уил и се облегна върху гърдите на Жером с всичките си килограми.

— Мамка ти! — опита се да си поеме дъх Жером. Привидно, за да се изправи, Арчи заби лакътя си в гръдната му кост.

Конете наостриха уши от писъка, който предизвика и лека усмивка у кочияша, изтърпял вече на собствен гръб злобата на Жером от Дувър насам.

— Слава Богу — задъха се с огромно чувство на благодарност Трикси, застанала на ръба на пътя, докато Уил пришпорваше конете към тях. Помисли си, че чудеса наистина стават. — Дръж се, съкровище — прошепна на Крис. — Уил вече идва!

Само след миг му подаде детето, а самата тя се метна на другия състезателен кон.

Като млад Уил бе виртуозен жокей, а Трикси още десетгодишна бе възприела от него всички тънкости. Затова двамата препуснаха като вятъра и след минути Клоарови изчезнаха от погледите им, а на следващия кръстопът — и от живота им. Трикси спря, за да реши в коя посока да поемат, и каза:

— Ще се чувствам по-сигурна на юг, а и така ще съм си по-близо до дома.

— Да, но и те очакват, че няма да тръгнете на север. — Уил разговаряше със същата спокойна интонация като господарката си, защото внимаваше да не изплаши момчето в ръцете си, което възприе бясното препускане като поредното приключение в един изпълнен с преживявания ден. След като обсъдиха накратко възможностите, решиха все пак да тръгнат на север и след няколко часа групичката навлезе в Рамсгейт. Наеха стаи в гостилницата на брега под измислени имена и докато Крис си играеше с един дървен кораб, оставен от предишен наемател, преброиха с какво разполага Трикси, за да живее.

Сумата бе ужасяващо малка, а изплащането на следващата пенсия от баща й предстоеше чак след два месеца.

— Монетите ще спасят положението дотогава — каза Уил. — На нас в Бърли Хаус не ни трябва нищо.

Трикси обаче осъзна, че дори да продадяха монетите, пак се налагаше да започне работа.

— Ще трябва да си намеря работа — изрече гласно тя.

— За жена с дете не е толкова лесно — отбеляза Уил.

И всичко сякаш замря за миг — биенето на сърцето й, плискането на вълните под прозореца, ритъмът на цялата вселена.

— За това пък изобщо не се сетих. — Пое си въздух. Съвсем наивно бе сметнала, че млада жена като нея, с добро образование и благороден произход, би намерила работа като гувернантка, компаньонка на дами, болногледачка или икономка. Но с дете на шията…

— Аз ще остана и ще си намеря работа — заяви твърдо Уил.

— Не! Няма кой друг да се грижи за конете. — Отглеждането на чистокръвни коне бе един от основните в доходи на домакинството й. Когато продадяха някой състезателен кон, в Бърли Хаус разполагаха с пари поне за шест месеца напред.

— Можем да поискаме помощ от Паша — предложи тогава тихо Уил.

— Не, Уил. Не го познавам чак толкова добре. Унизително е.

— Той искаше да ви помогне, преди да си тръгне. Така поне каза.

— И какво още каза? — попита Трикси, защото се сети за тайните разговори между Паша и Уил.

— Беше загрижен. Заради Гросвенърови и Клоарови. И се оказа прав — измърмори ядно слугата. — Каза ми да пратя да го повикат, ако някога се окажете в беда. И наистина го мислеше, Миси.

— Намеренията му са били благородни, убедена съм, но предпочитам да не падам на колене пред Паша Дюра. Няма да ме разбереш. — Той постоянно бе обграден от жени, които му искаха услуги — сексуални и всякакви други. Краткото й посещение при модистката я бе уверило в ролята му на благодетел. — Ще се оправя сама.

— Гросвенърови няма да отстъпят.

Като че ли имаше нужда да й го напомня. Тази мрачна мисъл непрекъснато я потискаше. Дори Клоарови да напуснеха Англия, дори да успееше някак да свързва двата края е Крис далеч от Бърли Хаус, перспективата да се завърне необезпокоявана вкъщи бе твърде мъглява.

— Дай да видим дали можем да продадем тези монети — изрече тя рязко. — След това ще мисля за поредния проблем. — Изведнъж всичко й се стори по-страшно, отколкото можеше да понесе: тъмно бъдеще, непосредствена заплаха за сина й, мизерия далеч от дома. — Денят беше отвратителен, Уил — прошепна Трикси и умората изведнъж я надви. — Точно в този момент не мога да се справя с нищо повече.

— Ще кажа да донесат обяда — изрече бързо слугата, — а утре ще потърся купувач за монетите. Не се притеснявайте, Миси! Ще се оправим.

На сутринта Уил не само намери купувач, но и взе в свои ръце задачата да изпрати на оставения му от Паша адрес писмо, в което описваше последните събития й го молеше за помощ. Един капитан на лодка обеща да отнесе писмото в Кале още на следващия ден. После убеди Трикси да не започва да си търси работа веднага, поне докато той не се върне в Бърли Хаус и не разбере нещо за намеренията на Гросвенърови. Надяваше се, че междувременно Паша ще получи писмото и ще отговори. Накрая, за да не предизвика никакви подозрения, в случай че Клоарови или Гросвенърови бяха организирали издирване, си тръгна, като обеща да се върне след седмица.

Следващите дни протекоха в размисъл и тишина. Единствената грижа на Трикси бе да забавлява Крис. Купи по още един комплект евтини дрехи и за двамата. Гледаше да не харчи много. Взе и малко нови играчки, както и няколко книжки, които Крис много хареса. Когато не издържаха да стоят затворени в малката стаичка, се разхождаха по брега. На два пъти си купиха ябълков пай от сладкаря и седнаха да го изядат на кея, докато наблюдаваха прилива.

Но спокойствието им не продължи дълго, защото, когато се прибираха в стаята си следобеда на третия ден, съдържателят привика Трикси и й каза, че е дошъл пратеник от Боу Стрийт и е разпитвал за тях. Търсел жена и четиригодишно дете. Описанието отговаряло на тяхното.

— Говореха за отвличане на дете — прошушна съдържателят, — но вие не чии приличате на похитителка ма’ам, затова сметнах, че ще е добре да знаете. — Той й намигна. — Жената и аз разбираме от хора, все пак въртим това място от двадесетина години. Явно момчето не се бои от вас. Но все някой в града може да се поблазни от наградата.

При думата «награда» Трикси пребледня.

— От колко време е в града този пратеник? — Вече пресмяташе колко й остава, докато я разпознаят.

— От скоро. Разпитвал първо в хотелите в центъра. Ма’ам, ако ви трябва превоз до Континента — предложи й той тихо, — познавам човек, който може да ви помогне.

Предложението я шокира. Нима приличаше на престъпница, която трябваше да бяга от Англия? Но трезвата мисъл надделя над първоначалната реакция и Трикси осъзна размера на опасността.

Пратениците от Боу Стрийт бяха ловци на глави, а по петите й ги бяха пуснали или Гросвенърови, или Клоарови.

Учуди се на хладнокръвието, с което прие ситуацията. Като страничен наблюдател. Отхвърляше възможности една по една толкова дистанцирано, че за миг се зачуди дали от истерия не бе преминала в кататонична летаргия.

Докато се върнеше Уил, щяха да минат доста дни, затова трябваше да се справи сама. Щеше ли да намери друг скришно място в Англия? А ако избягаше в Европа, Клоарови нямаше ли да я открият още по-лесно?

— Закъде ще отплава приятелят ви? — Сякаш отговорът щеше да реши дилемата.

— За Кале, ма’ам. След два часа.

Това бе много близо до Париж. И до Клоарови. И до Паша, замисли се тя с тиха носталгия, която я удиви. Какво можеше да очаква от мъж с неговото реноме? Какво щеше да каже той, когато се озовеше пред вратата му? Представата за шокираното му изражение потисна първоначалния й импулс. Невъзможно! Не можеше да иска от него да се погрижи за нея, сякаш й бе задължен. С Крис щяха да намерят убежище в Англия.

— Ето го, ма’ам — извика тихо съдържателят, сочейки през прозореца към високия як мъж, който се беше запътил към гостилницата.

— Как да открия приятеля ти? — Решението бе взето на секундата.

— Жена ми ще ви покаже. — Дръпна я от прозореца. Побързайте!

В кухнята припряно се разбраха съдържателят да задържи с приказки ловеца на глави, докато жена му преведе Трикси и Крис по страничните улички към пристанището.

— Ще ви донеса нещата възможно най-бързо.

— Когато дойде моят човек, Уил, кажете му, че съм отишла при Паша.

След малко двете жени и Крис вече тичаха по тесните улички.