Глава дваналесета

Смехът извираше някъде дълбоко в нея. Сабрина зарови лице в извивката на врата на Никълъс и се опита да потисне желанието си да се разсмее неудържимо. Тя прехапа устни, но смехът я разтърсваше от главата до петите.

— Сабрина? — Ръцете на Никълъс се стегнаха около тялото й и в гласа му се долови тревожна нотка. — Добре ли си?

— Добре съм, много съм добре — измърмори тя срещу врата му.

— Сабрина? — Никълъс се отдръпна и погледът му по-мътня от загриженост. Той се загледа внимателно в нея. — Съжаляваш за онова, което се случи между нас?

— Да съжалявам? — Тя се втренчи в него с удивление. Той се бе намръщил тревожно. На едната му буза се беше оформило мораво петно от нараняване по време на схватката му с капитана. Той изглеждаше толкова разтревожен, контрастът между изражението му и нейните чувства беше толкова силен, че беше направо комичен. Съжаления? Едва ли.

Смехът, който тя бе успяла да потисне досега, се освободи. Сабрина се разсмя неудържимо. От израженията, които се сменяха на лицето на графа, само й ставаше още по-весело. Загриженост, последвана от объркване, заменена след това от учудване, което най-накрая бе заменено от леко раздразнение.

Той повдигна вежди.

— Знаеш ли, скъпа, някой друг на мое място би приел реакцията ти на нашето любене за нещо различно от комплимент. — Тази забележка само я накара да се разсмее още по-неудържимо.

— О, Никълъс, съжалявам. — Извинението й не можеше да премахне веселието. — Просто… е, аз просто се чувствам прекрасно вкусна.

— Вкусна ли? — На лицето му бавно се появи широка усмивка. — Не бях мислил за това по този начин, но вкусна може да се окаже най-точното определение. — Очите му заблестяха весело и той прокара устни по челото й. — Да, наистина, вкусна определено е подходящата дума.

Той лежеше на една страна, подпрян на лакът. Сабрина погледна нагоре към него и му хвърли закачлива усмивка.

— Значи все още съм образец на добродетел?

Никълъс отметна глава назад и се разсмя — плътен, звънък смях, който предизвика тръпка по тялото й.

— Ти определено придаде ново значение на тази фраза. — Той стана сериозен и леко погали линията на брадичката й. — Защо си го правила, Сабрина?

— Кое? — попита тя, изненадана от неочаквания му въпрос.

— Да се криеш. Да живееш така през всичките тези години.

Тя се вгледа предпазливо в него.

— Какво искаш да кажеш?

Той сви рамене и пръстите му продължиха да се плъзгат надолу по врата й.

— Искам да кажа, че за пред света си била абсолютно почтена тиха и резервирана жена, водеща доста застоял живот. — Погледът му сякаш се опитваше да проникне в душата й. — Ти изобщо не си такава, каквато ми бе казано, че си. И откакто тръгнах на това пътешествие с теб, всяка твоя дума, всяко твое действие ме убеждава, че животът ти в Лондон е бил една измама. Защо си крила тази смела, прекрасна жена, която най-накрая имах щастието да опозная?

Тя сведе очи и се загледа в някаква далечна точка отвъд стените на каютата. Любовта му към него я задължаваше да бъде откровена, поне донякъде. Те вероятно щяха да прекарат остатъка от живота си заедно и това вече не й се струваше толкова лоша идея. Имаше много неща, свързани с миналото й, които Сабрина никога нямаше да му разкаже, но той заслужаваше да знае и също толкова много други неща.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Заради Белинда. Когато се върнахме в Лондон след смъртта на Джак, аз знаех, че не мога да продължавам лудия живот, който бях водила преди. Хората вероятно щяха да ме приемат, но какво щеше да се случи с дъщеря ми, когато пораснеше достатъчно, за да заеме мястото си в обществото? Винаги щеше да я преследва образът на една майка, заклеймена като непочтена и бог знае какво още. — Тя поклати глава. — Не можех да позволя това. Не можех да позволя детето ми да плаща за моите грехове, колкото и незначителни да бяха те. — Сабрина въздъхна. — Затова се зарових в почтеност и приличие и се появявах в обществото само когато беше абсолютно необходимо. Оставях се да бъда забелязвана, без да привличам вниманието.

Пръстите му се плъзнаха надолу към долината между гърдите й и тя потръпна от докосването му.

— Значи по-скоро си съществувала, отколкото си живяла.

Сабрина сбърчи нос.

— По думите ти излиза, че животът ми е бил ужасен. Не беше чак толкова зле. Не съм живяла като отшелничка. Пък и освен това имах… други интереси, които запълваха времето ми. Но като цяло, животът ми беше доста…

— Тъп и скучен. — Той се наведе и целуна върха на носа й. — Обещавам ти, че никога няма да позволя животът ти отново да бъде скучен.

Тя уви ръце около врата му.

— И как, скъпи съпруже, смяташ да предотвратиш това?

Той я придърпа към себе си.

— Имам намерение да прекарвам много време, опитвайки се да измисля по-интересни дейности, с които да не позволя на скуката да навлезе в живота ти. — Устните му се срещнаха с нейните със страст, която сякаш подпечата обещанието му и открадна дъха й. Сабрина разтвори устни и пое жадно езика му в устата си. Желанието отново се надигна в тях.

Никълъс отдръпна устните си и започна да целува нежно врата й. Вълнение и възбуда се надигнаха в нея. Тя започна да хапе леко ухото му и прокара език по извивката на врата му, по тънкия, почти незабележим белег. Белегът очевидно беше много стар. Такава сериозна рана вероятно някога беше застрашила живота му.

— Никълъс, откъде имаш този белег на врата си?

Усилията му да разучи чувствителните точки на тялото й го бяха довели до раменете й. Той измърмори думите срещу кожата й, която беше настръхнала от усещането за близостта му.

— Не е нищо особено. Драскотина. Малък инцидент от детството ми.

«Малък инцидент от детството ми.» Дъхът й спря, когато осъзна смисъла на тези думи, Господи! Никълъс беше правителственият агент, когото тя беше надхитрила преди толкова много години! Тя се беше омъжила за човек, който представляваше истинска заплаха за нейната безопасност. Същият онзи мъж, който я бе преследвал в сънищата й и който бе изпълвал фантазиите й, сега споделяше леглото й.

Иронията на ситуацията беше невероятна. Но това обясняваше толкова много неща. Незабавното привличане, което Сабрина беше изпитала към графа. Смътният й спомен, че е чувала някъде гласа му, че познава миризмата и целувките му. Може би съдбата ги бе срещнала отново и сега им даваше втора възможност.

Устните му стигнаха до гърдите й и той взе в устата си едно от зърната й; езикът му започна да го гали. Тревогата се опита да се пребори с възбудата и загуби. Откритието й и онова, което то означаваше за бъдещето й, се изгуби под натиска на докосванията му. По-късно щеше да има достатъчно време да размишлява над него. Тя не можеше да мисли разумно под огнената буря от усещания, която я поглъщаше.

Сабрина се остави на еротичното блаженство, което й доставяха умелите ласки на Никълъс, и се присъедини към него без никакви задръжки. Потънала в блаженството на страстта, последната й мисъл беше, че всичко между нея и този мъж, след всичките тези години, можеше да бъде отдадено само на магия.



Никълъс лежеше замаян, а Сабрина се беше сгушила плътно до него. Едната ръка беше обвил около спящата си жена, а другата беше сгънал под главата си. Той гледаше към гредите на тавана и си мислеше, че ако някой можеше да го види сега, сигурно би нарекъл усмивката му идиотска.

Любенето никога не му се беше отразявало по този начин. О, той, разбира се, често бе завършвал някоя страстна среща развълнуван и изтощен. Но това изпълващо цялото му същество усещане за доволство и щастие беше нещо съвсем ново и Никълъс се съмняваше, че някога щеше да му омръзне да го изпитва.

Сабрина въздъхна и се размърда и той я притегли по-близо до себе си. Уайлдууд никога не си беше представял, че почтеното същество, което беше избрал за своята идеална съпруга, би успяло да завладее сърцето му.

Но Сабрина беше нахлула в живота му и в душата му с абсолютната неизбежност на времето. И Никълъс вече не можеше да отрича очевидното.

За добро или за зло, Никълъс Харингтън, граф Уайлдууд, най-сетне се беше влюбил до уши. Съмненията му за съществуването на това чувство се бяха изпарили и бяха заменени от вътрешна топлина, каквато той никога не бе познавал. Това не беше изгарящата жега на страстта, а нещо много по-силно, по-дълбоко, по-трайно. Странно беше, че любовта го беше споходила сега, когато дните на младостта му бяха останали безвъзвратно в миналото. Той се засмя на себе си. Поне един мъж на неговите години и с неговия опит беше достатъчно интелигентен, за да осъзнае това уникално и крехко чувство, и достатъчно зрял, за да го запази.

Той погледна жена си и се възхити на приумицата на съдбата, която ги беше събрала. Русата й коса блестеше на светлината на късното следобедно слънце подобно на тънки златни нишки. Никълъс отмахна кичурите, които се бяха спуснали по лицето й. Когато се бяха оженили, той бе предположил, че тя вярва, че техният брак по сметка ще бъде като толкова много други уредени бракове. Че двамата щяха да живеят живота си поотделно и щяха да бъдат заедно само когато необходимостта го налагаше. Но дори и тогава бе искал нещо повече от нея. Сега Никълъс никога нямаше да й позволи да го напусне и се надяваше, че тя нямаше да прояви желание да си тръгне.

Сабрина очевидно беше изтощена, но графът беше твърде неспокоен, за да заспи. Той все още усещаше известна болка в мускулите си, но главоболието почти беше изчезнало. Единствено страхът, че може да събуди жена си го караше да затвори очи, да приеме този приятен затвор и да си наложи да заспи.

През съзнанието му преминаваха откъслеци от някакви сънища. Части от разговори, спомени, страхове… желанието се криеше малко по-нататък. Той се опита да овладее спомените си, да осъзнае смисъла на отделните части, които се мотаеха безцелно из съзнанието му. Това беше нещо свързано с миналото. Нещо свързано с вчерашния ден? Не, много преди това. Нещо за морето, за някаква жена, за лейди Б…

Никълъс отвори рязко очи и единствено ръката, която беше обвита около Сабрина, му попречи да не скочи от леглото. Лейди Б. Контрабандистката, която той беше опитал — безуспешно — да залови преди едно десетилетие. Това беше името на кораба. Корабът, който беше собственост на проклетия американец. Как можеше да е такъв идиот и да не се сети за това досега?

Той бе обхванат от силно вълнение, но си наложи да остане спокоен и да обмисли внимателно неочакваното си откритие. Очевидно спомените за онази случка в миналото бяха предизвикани от удара по главата му — удар, който не се отличаваше много от удара, който го беше повалил преди толкова много години.

Никълъс си спомни как се беше събудил на някакъв пуст плаж, знаейки, още преди да отвори очи, че контрабандистите, които бе търсил, бяха изчезнали безследно. Беше се изправил и се беше намръщил при болката, която бе разцепила главата му. Бе почувствал едновременно благодарност, че бе останал жив, и ярост от това, че се бе провалил в мисията си. Той и досега не можеше да свикне с мисълта за този провал. Никой в Министерството на вътрешните работи не го беше обвинил за неуспеха му. Въпреки че Никълъс не бе успял да залови контрабандистите, той бе успял да прекрати дейността им. Но неспособността му да се справи изцяло със задачата си беше оставила черна сянка в съзнанието му, в досието, което той мислено бе изготвил за самия себе си. Досие, което дотогава беше включвало само победи.

На всичкото отгоре го беше победила една жена — загадъчната лейди Б. Той беше пречесал цялото село с армия опитни мъже, беше претърсил цялата околност, но без успех. Не само че никой не признаваше да знае нещо за нея, но и никой дори не потрепваше при споменаване на името й. В крайна сметка безполезността на усилията му го беше накарала да се откаже, но той не беше забравил нито поражението си, нито жената, която го беше победила.

Тя го беше преследвала в сънищата му дълго след като спомените бяха избледнели. В продължение на години все бе намирала начин да изплува из мъглата в съзнанието му и гласът й, целувката й, докосването й бяха подклаждали отново желанието му да има една жена, чието лице не бе виждал. Същата нужда, която сега изпитваше и към Сабрина.

Внезапно Никълъс осъзна приликата между жена си и лейди Б. И двете притежаваха смелост и независим дух, каквито той не бе срещал у никоя друга жена. И двете бяха много по-интелигентни отколкото всички жени, които беше познавал. И двете подклаждаха страстта му и караха кръвта му да закипи. Колко странно. Техните качества бяха абсолютната противоположност на онова, което той търсеше и очакваше у жените, но при тези две жени точно тези качества го привличаха неудържимо към тях.

Той се размърда върху леглото, уви по-плътно ръка около жена си и се замисли над току-що направеното откритие. Въпреки че беше много вероятно неговото присъствие на този кораб да бе чиста случайност, той не се съмняваше, че името на кораба беше свързано по някакъв начин с онази случка в миналото му. Някакъв безпогрешен инстинкт потвърждаваше тази мисъл. Беше повече от вероятно Медисън да бе познавал онази жена. Въпреки че се твърдеше, че корабът е бил кръстен на сестрата на Медисън, с всяка изречена по време на това пътуване дума това твърдение започваше да му се струва все по-подозрително.

Възможно ли беше американецът да бе работил за контрабандистите? Медисън се държеше арогантно, свободно и своеволно, което показваше презрението му към властите и закона. Капитанът може би беше използвал корабите си — и дори този кораб, — за да доставя контрабандно стоки от Франция за Англия.

Никълъс стисна зъби. У него се породи решителност да открие истината. Не че можеше да предприеме нещо — Медисън не беше нито на английска земя, нито беше поданик на кралството. Но Медисън можеше да го отведе до лейди Б. А след това?

Въпросът отекна в съзнанието му и той го обмисли внимателно. Никълъс с изненада отбеляза, че таеното толкова дълго желание да обладае непознатата жена вече не съществуваше, а беше заменено или пък се беше сляло с по-настойчивата страст, която изпитваше към жена си. И той осъзна, че Сабрина беше единствената жена, която искаше в живота си — сега и завинаги.

Въпреки това въпросите, които го бяха измъчвали в продължение на десет години, все още оставаха без отговори. Ако той успееше да разкрие самоличността на лейди Б, можеше да се реабилитира. О, не в очите на някогашните си началници — властите не се интересуваха от дело за контрабанда отпреди десет години, — а пред себе си. Капитанът вероятно беше голямо предизвикателство. Никълъс се усмихна на себе си. Той обичаше предизвикателствата.

Сабрина можеше да му разкаже за миналото на Медисън. За миг Никълъс се зачуди в какво се беше състоял общият бизнес на жена му с американеца, но той бързо отхвърли тази мисъл. Сабрина със сигурност не можеше да знае за незаконната дейност на Медисън.

Той погледна надолу към нея. Инстинктът, на който се беше доверявал през целия си живот, му казваше, че — независимо от обстоятелствата — Сабрина никога нямаше да се замеси в нещо незаконно.



Сабрина се протегна лениво. На устните й разцъфна доволна усмивка, преди още да беше отворила очи. Утринното слънце осветяваше каютата и придаваше на всичко златист блясък.

Тя седна в леглото и погледна до себе си. Никълъс го нямаше. Отсъствието му не я притесни изобщо. Нищо не можеше да развали щастието от миналия следобед и предишната нощ.

Вратата на каютата се отвори и Никълъс изпълни рамката. Във всяка от ръцете си държеше по една чаша горещо кафе. Погледът й се плъзна по силните му загорели ръце и тя изпита лека тръпка, когато си помисли какви наслади й бяха давали те.

— Добро утро. — Той се ухили и влезе в каютата.

— Добро утро. — Погледът й срещна неговия и Сабрина сведе очи. Внезапно присъствието му я накара да почувства срам и тя дръпна завивката върху голите си гърди.

Той седна на ръба на леглото и й подаде едната чаша.

— Разбрах, че предпочиташ кафето пред чая.

Тя кимна и пое чашата.

— Благодаря.

Сабрина отпи голяма глътка от горчивата течност и го погледна над ръба на чашата си. В дълбините на очите му блестеше весело пламъче. Тя държеше завивката с една ръка, а чашата — с другата.

Погледът му, одобрителен и съблазняващ, се плъзна по тялото й. Сабрина усети, че се изчервява.

— Мисля, че трябва да се облека.

— Защо? Намирам, че облеклото ти, или липсата на такова, е абсолютно очарователно. — Той се наведе и целуна върха на носа й. По тялото й премина тръпка. — Може би трябва да се присъединя към теб.

Тя се втренчи в очите му, в които веселието беше заменено от желание. Неудобството й се изпари пред погледа му. Сабрина усети, че се възбужда. Тя беше готова да го покани да се върне при нея в леглото.

— Предполагам, че така нареченият брак по сметка най-после е бил консумиран.

Тези думи изтръгнаха Сабрина и Никълъс от опиянението им. Мат стоеше в рамката на отворената врата. На лицето му все още личаха белезите от двубоя с Никълъс.

— Какво искаш, Медисън? — изръмжа Никълъс.

— Какво искам ли? — Капитанът влезе в каютата, дръпна един стол до леглото и се настани в него. — Ами, чакай да си помисля. Винаги съм искал Бри.

— Мат. — Сабрина му хвърли нетърпелив поглед. — Това не е вярно. Говориш така само за да предизвикаш неприятности. Няма да стане.

Мат извъртя очи като някакъв отблъснат ухажор.

— Бри, ти ме нараняваш.

Никълъс присви очи.

— Пак те питам, Медисън, какво искаш?

Мат хвърли поглед на Сабрина. Тя притисна завивката по-плътно към гърдите си.

— Тя очевидно е направила своя избор.

— Нямаше какво да избирам — отвърна тя. Мат не й обърна внимание.

— Но ние все още сме съдружници, нали?

Тя хвърли бърз поглед на Никълъс и въздъхна.

— Разбира се. Нищо не се е променило.

— Нищо ли? — повдигна вежди Мат.

— Нищо — повтори твърдо Сабрина.

— О, аз не бих казал това — вметна Никълъс със самодоволна усмивка.

Сабрина го стрелна с поглед, сякаш искаше да му каже да си мълчи.

— Нищо по отношение на съдружието. Все още сме съдружници, Мат.

— Ами той? Ами съпругът ти? Каква е неговата роля във всичко това?

Сабрина погледна първо единия, след това и другия. Когато се беше впуснала в това предприятие, не беше слагала в сметките си съпруг и бе смятала, че ще подели съкровището само с Мат. Сега обаче трябваше да се съобрази и с присъствието на Никълъс. Нещо й подсказваше, че той няма да се съгласи без възражения с намеренията й. От друга страна, тя, изглежда, нямаше голям избор в това отношение, а и златото беше достатъчно, за да бъде разделено на три.

Тя си пое въздух.

— Естествено, Никълъс също ще бъде съдружник.

В очите на капитана проблесна разочарование, но той сви рамене, сякаш бе очаквал такъв отговор. Усмивката на Уайлдууд стана още по-широка: той изглеждаше толкова самодоволен, че Сабрина се уплаши, че това можеше да поднови враждата между двамата мъже. Може би едно съдружие беше онова, което бе необходимо за намаляването на неприязънта, която те изпитваха един към друг. Не, то по-скоро щеше да доведе до това, че двамата щяха да се избият взаимно. А ако Никълъс научеше истината за миналото, което споделяха Мат и Сабрина…

— Добре. — Изражението на Мат беше напълно безгрижно. — Но щом възнамеряваш да позволиш на този проклетник да участва в това, то трябва да му кажеш всичко. По-добре му кажи в какво му предстои да се забърка.

— Да, любов моя, смятам, че е крайно време да ми кажеш каква е целта на това пътуване.

— Много добре. — Сабрина подаде чашата си на Никълъс, облегна се на възглавниците и огледа двамата мъже пред себе си. Беше очаквала с тревога този момент още от мига, в който се беше качила на борда на кораба. Въпреки скандалните си афери с жените, Никълъс беше известен със своята принципност. Той не беше човек, който би нарушил правилата или законите и определено не беше човек, който би се втурнал в търсене на някакво скрито съкровище. В противен случай никога не би успял да си създаде репутацията, която имаше в правителствените среди. Тя си пое дълбоко дъх.

— Преди много години съпругът ми Джак…

— Първият ти съпруг — поправи я Никълъс. Някакво неопределимо изражение потъмни за миг чертите му.

Сабрина кимна леко.

— Да, разбира се, първият ми съпруг. Джак беше страстен комарджия. Той обичаше хазарта във всичките му форми. Нали знаеш, че загина заради един глупав облог?

Никълъс кимна.

— Изглежда, че по време на съвсем обикновена игра на карти спечелил доста необичайно писмо. В него се дават подробни указания за местоположението на злато, скрито в Египет преди двадесет години. Златото е било предназначено за финансиране на египетската кампания на Наполеон. Корабът, на който било натоварено, обаче бил потопен, а златото — скрито. — Тя сви рамене. — Златото никога не било намерено. От онова, което ми беше казано, разбрах, че когато Джак спечелил писмото, всички на масата си помислили, че то е фалшиво, и го приели на шега. Останалите играчи му се присмели, че е спечелил една добра история, но нищо повече от едно безполезно парче хартия. Джак очевидно се включил в шегата, но сигурно е приел историята насериозно. Той скрил писмото на място, където само аз можех да го намеря. Което аз направих наскоро. — Тя млъкна, за да прецени реакцията му. — И това е причината да бъдем тук.

Сабрина огледа внимателно Никълъс. По време на разказа й той беше слушал безстрастно и изражението му не беше показало нито презрение, нито вълнение. Той лесно можеше да сложи край на всичко. Това беше в правото му на неин съпруг. Дали тя все още желаеше да се противопоставя на волята му? Сабрина се надяваше, че той щеше да спази едно от условията на брака им и ако не да се включи, то поне да подкрепи начинанието й. Но те вече бяха нарушили едно от брачните условия; дали той щеше да се поколебае да наруши и друго? Тя стисна по-силно завивката и започна да я мачка в ръцете си.

— Къде е това писмо? — попита най-сетне Никълъс. Гласът не издаваше чувствата му. Сабрина не можеше да прочете мислите му и започна да изпитва тревога.

— Ще ти го дам. — Тя измъкна един гол крак изпод завивката.

Никълъс се втренчи гневно в нея.

— Сабрина!

Мат се ухили доволно.

— Бри.

Тя им хвърли нетърпелив поглед и раздразнението накара думите й да прозвучат по-остро, отколкото й се искаше.

— За бога, нямах намерение да изскоча гола от леглото. Никълъс, моля те, приеми, че имам поне малко ум. Мат, досега не съм ти позволила да видиш нищо и нямам намерение да започвам сега. Честно ви казвам, понякога мъжете са най-глупавите същества на тази земя.

Тя се уви сръчно в завивката, без да показва нито сантиметър гола кожа и стана от леглото. На лицето на Мат се разля одобрителна усмивка. Никълъс сбърчи намръщено вежди.

Сабрина отхвърли мисълта, че увита в завивката вероятно приличаше на египетска мумия, и отиде до куфара си. Започна да рови из натъпканите в него дрехи и намери пожълтелия от времето лист. След това отиде до Никълъс и му го подаде мълчаливо.

Той я огледа резервирано от главата до петите.

— Не смяташ ли, че този разговор би трябвало да продължи, след като се облечеш?

Тя отказа да отстъпи от позицията си.

— Може би. Но ми се струва, че моето облекло няма никакво отношение към въпроса, който обсъждаме. Да не би да греша?

— И въпреки това…

Мат изстена раздразнено.

— Просто прочети проклетото писмо, за да можем да продължим.

Никълъс му хвърли изпълнен с отвращение поглед и пое листа от ръката на Сабрина. Тя затегна още по-плътно завивката около тялото си и се настани на ръба на леглото.

Сабрина се вглеждаше внимателно в съпруга си, докато той четеше писмото. Тревогата беше стегнала стомаха й. Лицето му отново беше станало безизразно и не показваше какво чувстваше или мислеше той. Тя погледна Мат. Той повдигна леко едната си вежда, сякаш изпитваше леко любопитство какво беше мнението на Никълъс, но не го беше грижа кой знае колко.

Тя не можеше да търпи повече това очакване. Никълъс вдигна очи и я погледна. Дъхът й замря в гърдите.

Гласът му беше хладен.

— Това несъмнено е най-смешното писмо, което съм чел през живота си.

— Какво?

Мат скочи на крака и издърпа писмото от ръката на Никълъс.

— Знаех си. Знаех си, че ще реагира така. Погледни го, Бри. Той не притежава авантюристична жилка, нито пък е надарен с живо въображение. Пък и за изпълнението на една такава задача е необходима доста смелост. На него тя просто му липсва.

Никълъс се зачерви при тази обида.

— Не приемам подобни обиди от никого, най-малкото пък от някакъв си невъзпитан американец, който бърка смелостта с глупостта.

— Джак Уинфийлд щеше да го направи. — Предизвикателните думи на Мат прозвучаха като гръмотевица в стаята.

Двамата се гледаха с ледени погледи. Сабрина се изправи и застана между тях, както си беше увита със завивката.

— На вас двамата не ви ли омръзна да се карате постоянно? Последния път, когато се сбихте, не постигнахте нищо, освен че се натъртихте взаимно. Няма да позволя да се хванете отново за гушите. — Тя се обърна към Мат и го изгледа остро. — Никълъс ми е съпруг, независимо дали това ти харесва или не. Няма да ти позволя да го обиждащ така. — Тя се завъртя към мъжа си. — Що се отнася до теб… — Никълъс повдигна високомерно вежди. — Мат ми беше верен приятел в продължение на толкова много години, че вече не бих могла да ги преброя. Той ми е помагал, когато съм имала нужда от помощта му, и прие да ми помогне и този път. Според условията на брака ни ти се съгласи да ми бъдеш равностоен партньор във всяко мое делово начинание. — Тя си пое дълбоко дъх. — Тогава имах предвид точно тази експедиция.

Никълъс присви очи.

— А ако откажа да се присъединя? Или ако откажа да ти позволя да продължиш с тази смехотворна експедиция? Какво ще стане тогава?

Сабрина отмести поглед встрани. Емоции, последствия и съдба се смесваха в съзнанието й. Тя се втренчи в едно петно на пода. Малко петно, което се запечата в съзнанието й, сякаш беше прегорено с нагорещено желязо. Колко странно беше, че с момента, в който й предстоеше да реши бъдещето си, някакво малко петънце щеше да остане завинаги в паметта й.

Тя вдигна глава и погледна Никълъс в очите. Той я гледаше така, сякаш искаше да проникне в душата й. Сабрина бе обзета от страх. Дали не беше намерила мъжа, който бе търсила цял живот, само за да го загуби точно сега? Можеше ли да го накара да разбере, че за нея търсенето на това злато вече не беше просто начин да събере средства, а нещо повече? Че сега това за нея беше възможност да се върне към един начин на живот, от който се беше отказала преди години? Тя не можеше да си позволи да спре. Сабрина осъзна, че беше направила своя избор много отдавна.

— Бих предпочела да се присъединиш към нас. Твоето участие има голямо значение за мен. Но ако откажеш… — Тя изправи рамене и замълча, за да събере смелост. Нямаше връщане назад. — Ще продължа независимо от това. С теб или без теб.

Тъмните очи на Никълъс изразяваха най-различни чувства, но гласът му беше спокоен.

— Имаш ли представа колко е опасно в Египет? В тази страна гъмжи от разбойници и непрокопсаници, които търсят съкровища, много по-стари от твоето. Но всеки от тях би прерязал красивото ти гърло дори при най-малкия намек за френско злато.

— Подготвена съм да поема този риск — отвърна тихо тя.

— Е, аз обаче не съм готов да те изложа на опасност. — Той прокара нервно пръсти през косата си. — И ще продължиш с тази глупост, дори ако ти забраня? Осъзнаваш ли, че твоите действия, твоето грубо незачитане на желанията ми, ще унищожат съвместното ни бъдеще?

Сабрина усети сълзи да напират в очите й, но си наложи да ги задържи.

— Да.

Никълъс се обърна и тръгна към вратата. Сърцето на Сабрина спря да бие и тя бе обзета от тревога. Той се спря и ръката му увисна във въздуха, както беше протегната към дръжката на вратата.

— Дявол да го вземе. — Никълъс се обърна с лице към нея и въздъхна тежко. — Много добре. Ще участвам в това безумно начинание, та дори само за да те опазя жива.

Сабрина се беше подготвила да приеме отказа му и й бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае, че той й бе дал съгласието си. Отчаянието й беше заменено от радост. Тя се хвърли към него през стаята и го прегърна.

— Никълъс! — Тя се разсмя от радост и той й отвърна с уморена усмивка.

— Не вярвам, че това съкровище съществува. Убеден съм, че търсенето му ще се окаже безуспешно. Но… — Той се вгледа в очите й и тя затаи дъх, не смеейки да повярва на страстта, която видя в погледа му. — Струва ми се, че да обиколя половината свят не е твърде голяма цена, за да те задържа до себе си. И ако за да бъдеш щастлива е необходимо да предприемеш някакво безполезно и опасно търсене на съкровище, предполагам, че просто ще трябва да се екипирам с лопата, компас и кама.

— О, Никълъс, няма да съжаляваш за това.

— Ха. Вероятно ще съжалявам много. — Той я вдигна на ръце и я отнесе до леглото. Устните му погалиха врата й и изпратиха сладостни тръпки по тялото й. Той зашепна в ухото й. — Аз обаче се сещам за много по-неприятни от пустинята места, на които да опозная жена си.

Той я положи на леглото и погледите им се срещнаха. Двамата си размениха неизречени обещания. Ако вчера бе станало физическото единение на брака им, то днес те обвързваха душите си Сабрина осъзна, че каквото и да се случеше, този мъж щеше да притежава вечно сърцето й.

— Ако вие двамата успеете да се отделите един от друг, имаме да обсъдим някои сериозни неща — чу се саркастичният глас на Мат. Той се отпусна в един стол и се загледа в тях с неприкрито раздразнение.

Сабрина се отдръпна неохотно от прегръдките на Никълъс. Той се настани до нея и хвърли отегчен поглед на капитана.

— Продължавай.

— Първо искам да знам защо смяташ, че писмото на Бри е толкова смешно.

Сабрина кимна в знак на съгласие.

— Указанията ми се струват ясни и доста умни.

Никълъс издърпа листа от ръцете на Мат.

— О, всичко, което е написано тук, наистина е кратко и лесно разбираемо. Проблемът не е толкова в това, което е написано, колкото в онова, което не е.

Сабрина се намръщи озадачено.

— Не те разбирам.

— Много е просто, скъпа. Когато Наполеон навлезе с войската си в Египет, той не беше любимецът на френското правителство. Всъщност, властващите дори не му обръщаха внимание. Мисълта, че правителството би му изпратило злато в подкрепа на усилията му, е смешна. Съжалявам, любов моя.

Сабрина бе обзета от разочарование. Възможно ли беше след усилията, които беше положила, всичко да се окаже напразно по причини, които не зависеха от нея?

В стаята настъпи тишина, в която всеки от присъстващите се потопи в мислите си.

Мат се беше загледал в ноктите на ръцете си. Той заговори бавно, сякаш обмисляше всяка дума, преди да я изрече.

— Бри? — Погледът му срещна нейния. — Няма ли първа страница това писмо?

Тя кимна.

— Мисля, че има.

— И тя не е у теб?

Сабрина въздъхна нетърпеливо.

— Много добре знаеш, че разполагам само с това. Не виждам какво би могла да помогне още една страница.

Мат се наведе към графа.

— Независимо дали правителството е стояло зад него или не, Бони имаше поддръжници във Франция, нали?

Никълъс кимна замислено.

— Така е. Кампанията му в Египет беше проведена много преди да бъде провъзгласен за император, но още тогава имаше хора, които бяха забелязали, че в него се крие голям потенциал.

Двамата се погледнаха. Сабрина местеше погледа си от единия към другия. Те сякаш бяха забравили за нейното присъствие. В гласовете им започна да се долавя вълнение.

— Значи не е твърде оптимистично да предположим… — каза Мат.

— …че подкрепата за Наполеон, а следователно и златото, не е дошла от правителството… — започна Никълъс.

— …а от частни източници и първата страница на писмото на Бри може би обяснява точно това — продължи капитанът.

— Следователно е възможно това съкровище все пак да съществува — обобщи Никълъс и на лицето му бавно се разля широка усмивка. Той погледна Мат с неохотно възхищение. — Много добре, Медисън.

— Като за американец ли? — Върху лицето на Мат се появи предизвикателна усмивка.

Никълъс кимна сериозно.

— Като за всеки.

Сабрина оглеждаше двамата мъже. Нещо неопределимо току-що се беше променило между тях. То беше удивително за гледане и отвличаше мислите й от…

— Да не би да казвате, че златото съществува?

— Не. Казвам, че просто има такава възможност.

— За мен това е достатъчно основание да го потърся — каза Мат и усмивката му стана още по-широка.

Никълъс повдигна вежди.

— Достатъчно основание да го потърсим.

Сабрина отвърна на усмивката на Мат и отбеляза със задоволство, че дори Никълъс най-сетне изглеждаше развълнуван от възможността за успех на експедицията.

— Значи сме съгласни? Ще продължим? Като съдружници?

— Като съдружници. Ако преди това не се избием. — Мат се ухили на графа.

Никълъс изстена.

— Като съдружници. И нека бог да ни е на помощ.

Загрузка...