Глава осемнадесета

Норкрос въздъхна раздразнено.

— Стига, Чатсуърт. Тя вече е омъжена. Опитай се да приемеш това по-спокойно.

Чатсуърт се разсмя. Тръпки полазиха по гърба на Сабрина.

— Подозирам, че него не го интересува Сабрина. — Спокойният тон на Никълъс контрастираше с напрежението в брадичката му и пресметливия му поглед.

— Проницателен си, Уайлдууд — каза Чатсуърт. — Трябва да призная, че когато на тези двама глупаци им дойде идеята да тръгнат след Сабрина, тяхното намерение се вписа добре в моите планове. Като моя съпруга нейната собственост щеше да бъде и моя. — Той изгледа Сабрина със съжаление. — Щяхме да се разбираме добре. Но аз не се интересувам толкова много от лицето, колкото от богатството ти.

— В такъв случай грешиш, Чатсуърт! — заяви смело Сабрина. — Аз нямам никакво богатство.

— Може би не в момента. — Очите му проблеснаха на светлината на огъня. — Но притежаваш средство да получиш нещо, което за всекиго би било значително богатство.

— Така ли? — Сабрина го гледаше безстрашно, но стомахът й се бе свил от тревога. Единственото средство да получи съкровището беше… писмото.

— Не си играй с мен, Сабрина. Искам писмото.

Върху лицето на Мелвил се изписа объркване.

— Какво писмо?

— Да, Чатсуърт, какво писмо? — намеси се Никълъс с делови тон.

— Много добре знаеш за какво писмо говоря, Уайлдууд — тросна се Чатсуърт. — Не се съмнявам каква е истинската цел на присъствието ти в Египет. — Той присви очи. — Но предполагам и че историята на брака ти също е интересна. Не е ли ирония — обърна се той към Сабрина, — че новият ти съпруг ще трябва да страда заради греховете на предишния ти?

— Джак? Какво общо има той с всичко това?

— Срамота е, скъпа, че Станфорд не те е информирал за делата си. Писмото щеше да бъде мое. Аз вече бях платил на онзи идиот, който го загуби при онази проклета игра на карти. Бях му платил, и то скъпо. Но получих само първата страница. Тя беше безполезна. Станфорд вярваше, че втората страница е също толкова безполезна. Той дори смяташе, че всичко е една шега, докато не научи, че искам писмото. Преговарях с него, когато той беше убит. — Чатсуърт въздъхна. — Съжалявам за това, скъпа.

Значението на думите му й се отрази, сякаш й бяха нанесли силен удар. Кръвта напусна лицето й и гласът й се превърна в шепот.

— Какво искаш да кажеш?

— Не исках той да умира. Стана почти толкова случайно, колкото сметнаха всички. Но аз уредих да бъде направено нещо с колелата на каретата му преди състезанието. — Той сви рамене. — Станфорд си играеше с мен. Постоянно вдигаше цената на писмото. Исках само да… нека да кажем, че съм искал да поощря сътрудничеството му, за да уредим по-бързо сделката. Твърде неприятно беше, че той загина.

На Сабрина й се зави свят.

— Ти си го убил!

— Може и така да се каже. — Чатсуърт поклати глава. — Въпреки че нямах такова намерение.

— Майко! — Белинда пристъпи към Сабрина. Чатсуърт я сграбчи за ръката и я дръпна до себе си.

— Белинда! — Ерик инстинктивно скочи напред, но Никълъс мигновено му препречи пътя. Погледите им се срещнаха за миг, след което младежът кимна леко, стисна юмруци и се върна до баща си.

Чатсуърт погледна първо Белинда, след това Ерик.

— Очевидно Сабрина и Уайлдууд не са единствените, които са решили да се свържат в брачен съюз в тази проклета пустиня. Но засега, дете мое, ти ще останеш там, където си в момента. — Той погледна Сабрина. — Аз трябваше да й бъда доведен баща, нали знаеш. Това нямаше да се наложи, ако ме беше приела, когато ти направих предложение за първи път.

— Какво означава всичко това, Чатсуърт? — попита Норкрос. — Да не би да казваш, че тя не те интересува? Че никога не си я обичал?

— О, Сабрина е красива жена. Тя щеше да ми бъде отлична съпруга. Безупречна. Почтена. Всъщност, тя е просто идеална. — Той поклати глава. — Но не, мой глупави приятелю, аз не се интересувам от нея като вас с Мелвил. Винаги съм искал единствено писмото. Ухажвах я само с цел да стигна до него, докато не разбрах, че тя си няма никаква представа къде е то.

— Научих за съществуването му съвсем наскоро — каза Сабрина.

Чатсуърт кимна.

— И аз така предположих, когато ти внезапно напусна Лондон, за да тръгнеш за Египет.

Внезапно Мелвил осъзна какво ставаше.

— Идеята да тръгнем след нея беше твоя. Защо е толкова важно това писмо?

— Злато, Мелвил — каза спокойно Никълъс.

— Френско злато — добави спокойно Мат. Сабрина смътно долови, че тези двамата, въпреки различията си, се бяха съюзили в тази ситуация. — И то представлява едно доста голямо богатство, ако мога да добавя.

Чатсуърт го изгледа бегло, след което погледна Никълъс.

— Отлично, Уайлдууд. Може би съм те подценил. Чудя се на този твой неочакван брак. Известният развратник се превръща в примерен съпруг. Нещо не се връзва. Знаеше ли за златото, когато се ожени за нея?

— Нямам нужда от златото на Сабрина — отвърна Никълъс.

Чатсуърт се разсмя презрително.

— Я стига, Уайлдууд. Дори и човек с твоите финансови възможности не може да ме убеди, че едно толкова голямо съкровище не може да го изкуши.

Никълъс сви рамене.

— Мисли си каквото искаш. Златото не ме интересува изобщо.

— В такъв случай може би ще свършим работата си по приятелски. — Той стисна ръката на Белинда по-силно. — Дай ми писмото.

Никълъс кимна към Сабрина.

— Дай му писмото.

Тя го зяпна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Не.

Никълъс се втренчи в очите й.

— Сабрина…

— Няма да му го дам — заяви твърдо тя. — То си е мое. Джак го остави на мен. Това е всичко, което ми е останало от него.

— Не съвсем, скъпа. — Чатсуърт се усмихна и бавно отмести пистолета си и го насочи към Белинда. — Станфорд ти остави и една дъщеря. Избирай, Сабрина. — Той допря оръжието в ребрата на Белинда. — Писмото или дъщеря ти.

Тя нямаше избор. Сабрина погледна Чатсуърт. Поредният арогантен мъж, който се опитваше да управлява живота й и този път залозите бяха по-високи от всякога. Тя може би щеше да загуби тази игра, но нямаше да се предаде без бой.

С бавни движения извади писмото изпод връзките на панталоните си. След това се приближи до Чатсуърт, докато единствено огънят я делеше от него. Сабрина протегна ръката си с писмото над пламъците.

— Пусни я. Веднага.

Той поклати глава.

— Не и преди писмото да се озове в ръката ми.

Сабрина го изгледа със спокоен, студен поглед, който прикриваше паниката, която бе започнала да я обзема.

— Ако не я пуснеш веднага, ще хвърля писмото в огъня. Тогава никой няма да получи златото.

— Ти си удивителна, скъпа. — В думите му се долавяше неприкрито възхищение. — Предполагах, че когато бъдеш изправена пред неизбежната гибел на дъщеря си, ще сгънеш платната. Дали пък почтената лейди Станфорд не е нещо повече от онова, за което се представяше пред света през всичките тези години? Невероятно съм разочарован. Ние наистина щяхме да си подхождаме. — Той смекчи тона си. — Ще я убия, нали знаеш.

— Подозирам, че имаш намерение да избиеш всички ни — отвърна тя. — Но от това няма да имаш никаква полза без писмото. И ако от главата на дъщеря ми падне дори само един косъм, аз ще хвърля тази тънка и несъмнено лесно запалима хартия в пламъците, без да се поколебая нито за миг.

— Откъде да знам, че ще ми дадеш писмото, когато пусна момичето?

Сабрина вдигна въпросително вежди.

— Откъде да знаеш ли? Реджиналд, да не би да си забравил, че имаш пистолет? — Тя размаха писмото. — Това е единственото ми оръжие. Освен това имаш думата ми.

— Много добре, скъпа. — Той пусна внезапно Белинда и я бутна напред. — А сега ми дай писмото, ако обичаш.

Белинда заобиколи огъня и се блъсна в майка си, при което писмото падна от ръката й. То остана във въздуха само миг, който се стори на Сабрина цяла вечност. Всички затаиха дъх. Най-сетне листът бавно се отдалечи от пламъците и падна на пясъка.

За част от секундата никой не се помръдна. След това настъпи истински хаос. Чатсуърт и Сабрина се хвърлиха едновременно към мястото, на което лежеше писмото. Никълъс се метна към тях, последван от Мат. Четиримата започнаха да се търкалят по земята и Сабрина изгуби безценния лист от погледа си.

— Взех го! — извика радостно Чатсуърт и вдигна листа.

— Не! — изкрещя Сабрина и се хвърли към него; дулото на оръжието му беше насочено право към гърдите й.

— Бри! — извика Никълъс, хвърли се напред и я изблъска встрани. Тя падна на пясъка и се претърколи.

Дивият смях на Чатсуърт проехтя в тъмнината. Оръжието му блестеше на светлината на огъня. Той вдигна пистолета си срещу Никълъс. Сабрина се уплаши за съпруга си. Не можеше да позволи той да загине. Тя стисна ужасено ръце и дланите й се напълниха с пясък. Сабрина извика отчаяно:

— Чатсуърт!

Той обърна поглед към нея и тя хвърли пясъка в очите му в същия миг, в който Никълъс връхлетя върху него. Двамата паднаха на земята. Сабрина не можеше да разбере кой беше отдолу и кой отгоре. У кого беше оръжието.

В тъмнината проехтя изстрел. Внезапно движението престана.

Чатсуърт се изправи със странни движения, сякаш беше някаква лошо управлявана марионетка. Сабрина замръзна на мястото си от ужас. Тялото на Чатсуърт се сгърчи и той се строполи на пясъка.

Никълъс се изправи. Ризата му беше напоена с кръв. В ъгълчетата на устните му се виждаше странна усмивка. Той сви рамене и тя забеляза някакво особено колебание в погледа му.

— Любов моя, мисля, че ако наистина искаш да се отървеш от мен, акулите са за предпочитане.

— О, Никълъс! — Тя се хвърли в обятията му, като се смееше и плачеше едновременно и впи устни в неговите, за да се увери, че наистина му нямаше нищо.

— Той дали е…? — каза Мелвил с безпокойство в гласа. Сабрина се отдръпна от Никълъс, но ръката му остана обвита около раменете й.

Мат коленичи до сгърченото тяло и вдигна поглед към тях.

— Мъртъв е. — Той измъкна намачканото писмо от ръката на трупа.

Сабрина погледна мъртвия си ухажор.

— Той е убил Джак.

Никълъс я стисна по-силно.

— Ти не си ли подозирала нещо?

— Никога. — Тя поклати глава. — Кой би си помислил подобно нещо? Джак загина, докато се опитваше да спечели един идиотски облог. Никой не се изненада от смъртта му. — Гласът й се превърна в шепот. — Най-малкото пък аз.

— Сабрина, надявам се, разбираш, че не знаехме нищо за това. — Гласът на Норкрос отвлече вниманието й от трупа пред краката й и спомените за миналото. — Ние никога нямаше да тръгнем с него, ако подозирахме истинската му цел.

— Намеренията ни винаги са били най-благородни — допълни Мелвил. — Моля те да ни повярваш.

— Разбира се — промълви тя, замаяна от гледката пред себе си.

— Господа, не се съмнявам, че Сабрина не ви вини за този трагичен инцидент. Аз обаче — Никълъс погледна тревожно жена си — не искам трупът на Чатсуърт да остава тук нито миг повече. Бихте ли били така любезни да…

— Разбира се — заяви Мелвил, преди Никълъс да довърши въпроса си. — Мисля, че с малко помощ ще успеем да го преместим в нашия лагер. Той не е много далеч оттук. Ще се погрижим за всички затруднения, които могат да възникнат с местните власти. Струва ми се, че това е най-малкото, което можем да направим, за да компенсираме всичка това.

— Благодаря — каза Никълъс. — Ерик, Медисън, вие вървете с тях. Уин, прибери Белинда в палатката си.

Уин кимна и обви ръка около пребледнялото, треперещо момиче.

— Приключенията — каза тихо Уин, — изглежда, също имат някои неприятни моменти.

Мат хвърли един поглед на Сабрина. Тя му се усмихна отнесено, след което се обърна и погледна отново трупа.

Никълъс проследи погледа й и се намръщи.

— Аз ще остана тук. — Той кимна леко на Мат и дръпна американеца на няколко крачки встрани. — Тя страда от разкритието за смъртта на Станфорд. Мислиш ли, че го е обичала толкова много? — Той се опитваше да говори безстрастно.

— Не забравяй, че когато се е омъжила за него, е била твърде млада. — Мат сви рамене. — Запознах се със Сабрина след смъртта на Станфорд. Наистина не знам какви са били чувствата й към него.

— Не знам как да й помогна — каза Никълъс и в гласа му се долови нотка на безпомощност. — Не знам как да се боря със спомена за един мъртъв съпруг. — Той хвърли един поглед на Сабрина, която стоеше неподвижно в позата на човек, на когото току-що са нанесли неочакван удар. — Какво да правя, Медисън?

Мат се втренчи в очите му в продължение на няколко секунди. Внезапно американецът кимна, сякаш беше открил онова, което бе търсил.

— Просто се погрижи за нея, Уайлдууд. — Той подаде писмото на Никълъс. — Погрижи се за нея.

По някакъв странен начин между тези двама мъже се бе породила някаква връзка. Въпреки своите различия и двамата обичаха силно една и съща жена. Никълъс бе изпълнен от чувство на благодарност — какъвто и да беше Медисън, с каквото и да се бе занимавал в миналото, графът не можеше да го вини за загрижеността му за Сабрина.

Медисън се отдалечи и Сабрина и Никълъс останаха сами край огъня. Той бе обзет от безпомощност, което му беше непознато чувство.

— Сабрина — започна той, като подбираше внимателно думите си, — мисля, че най-добре ще бъде да…

— Искам да тръгна — каза тя. — Искам да тръгна веднага.

Той усети облекчение.

— Разбира се, любов моя, можем да се върнем в Кайро при изгрев слънце и да се отправим към Лондон.

— Лондон? — Тя вдигна глава и погледът й срещна неговия. Очите му блестяха от… какво? Болка? Мъка? Гняв? — Не мога да се върна в Лондон все още. Не и без златото. Искам да го намеря тази нощ. Веднага.

— И дума да не става — отвърна нетърпеливо той. — Ти преживя голямо изпитание и аз…

— Точно затова искам да тръгна веднага. Той може би не е единственият, който знае за златото. — В гласа й се долавяше раздразнение. — Ако ти не искаш да дойдеш с мен, ще тръгна сама.

— Няма да го направиш — повиши глас Никълъс. — Пълен идиотизъм ще бъде да тръгнеш сама през пустинята нощем.

Тя го изгледа ядосано.

— Е, не се колебай да прибавиш това към списъка с глупавите ми постъпки. С теб или без теб, аз ще тръгна. Тази нощ.

Той се вбеси. Единственото нещо, което искаше, е да я защитава и да се грижи за него. Единственото нещо, което тя искаше, беше неговата помощ в това налудничаво начинание. Не му беше в характера да се държи толкова безразсъдно. Той нямаше да тръгне, без да мисли, посред нощ. Не като… Никълъс присви очи.

— Предполагам, че Станфорд не би се поколебал да се съгласи с намеренията ти?

— Джак? — попита тя изненадано. — Какво общо има той с това?

— О, хайде, Сабрина. — Нетърпението увеличаваше раздразнението му. — Много добре осъзнавам различията между мен и Станфорд. Той беше много известен с поведението си. С дръзките си постъпки.

— Джак е мъртъв и заровен — каза тихо тя.

— Мъртъв може би, но дали наистина е заровен?

— Да. — Тя се обърна бързо встрани, сякаш искаше да сложи край на този разговор, но Никълъс я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Той се втренчи в смарагдовозелените й очи, които го гледаха предизвикателно.

— Чуй ме. Участвал съм в прекалено много от онези неща, които сестра ми нарича приключения. И те често не са много приятни, както тази нощ. Рискувал съм живота си и живота на другарите си, но никога без причина. Заради страната си, заради честта си. Смелостта ми, дори дързостта ми, никога не е била поставяна под съмнение. Аз се различавам от Станфорд както денят от нощта. Не мога да се сравнявам с него. Само се надявам, че ще можеш да го оставиш в миналото. Че някой ден ще можеш да ме обичаш така, както си обичала него.

— Не.

Той се почувства, сякаш бяха забили кама в сърцето му. От тревога ръцете му стиснаха по-силно раменете й. Тя се намръщи от болка и Никълъс побърза да я пусне.

— Разбирам — каза тихо той. Сабрина въздъхна.

— Не, Никълъс, не разбираш. Нищо не разбираш. Когато се омъжих за Джак, бях на седемнадесет и току-що бях завършила училище. Той беше весел, красив и романтичен. Обичах го с цялата страст на едно дете. — В думите й се долови горчивина и тъга. — Но дори децата трябва да пораснат. Само че той никога не порасна. Ние живеехме от един купон за друг и никога не се тревожехме за нещо друго, освен коя покана да приемем и каква рокля да облека. Беше много забавно.

— Не разбирам — каза объркано Никълъс. Сабрина се разсмя.

— Естествено, че не разбираш. Никой не може да го разбере. Това не беше начинът, по който трябваше да живея живота си. Беше един красив сън, но не беше реалност. И все пак не исках той да умре. Никога не съм искала той да умре.

— Бри, ти не си виновна за неговата смърт.

— Знам. — Тя млъкна и на него му се прииска да я прегърне. След малко тя вдигна очи и му се усмихна. — Благодаря. — След това заговори делово. — Да тръгваме. Ако тръгнем веднага, сигурно ще успеем да се върнем преди изгрева.

Той се втренчи безмълвно в нея. Как беше възможно тази жена да променя с такава лекота един сериозен разговор? Дали изобщо някога щеше да се вслуша в думите му?

— Сабрина, мисля, че се изразих достатъчно ясно по този въпрос. Няма да ходим никъде тази нощ.

— Аз също се изразих достатъчно ясно. Аз отивам, дори ако трябва да тръгна сама.

— Не можеш да отидеш сама — заяви твърдо той, раздразнен от упорството й.

Тя отстъпи крачка назад и сложи ръце на хълбоците си.

— Защо?

— Защо ли? Защото е изключително опасно да пътуваш сама из пустинята.

— Ха! През последните няколко дни ме отвлякоха обирджии на гробници, а някакъв мой полудял отхвърлен ухажор ме държа на мушка. Предполагам, че повече не може да се случи кой знае какво. Не се страхувам от онова, което се крие в пустинята или в нощта.

— Ставаш смешна.

— Така ли? — каза остро тя — И сигурно освен това съм глупава?

— Меко казано.

— Не ме интересува — повиши глас Сабрина.

— Мен обаче ме интересува — заяви Никълъс, който също бе повишил глас.

— Защо?

— Защото не искам да ти се случи нищо лошо.

— Защо? — изкрещя Сабрина.

— По дяволите, Сабрина, ти си ми жена.

— Мисля, че от това няма да спечеля нищо. — Тя го гледаше яростно. — Ти ще ме захвърлиш още щом се върнем в Лондон.

— Да те захвърля? — Как, по дяволите, работеше мозъкът на тази жена? — Никога не бих те захвърлил.

— Защо?

— Защото те обичам! — изрева той в тъмнината.

— И откъде знаеш? — попита презрително Сабрина. — Ти си изричал тези думи толкова много пъти, на толкова много жени. Какво изобщо можеш да знаеш за любовта?

— Какво знам за любовта ли? — Той я сграбчи за ръцете и я придърпа към себе си. — Знам, че когато за първи път те видях в прегръдките на Медисън, ми се искаше да го разкъсам с голи ръце. Знам, че когато се върнах, след като бяхме намерили конете и не те намерих в лагера, сърцето ми спря да бие от страх какво може да се е случило с теб. И знам, че когато Чатсуърт насочи пистолета си към теб, аз осъзнах, че без теб животът ми е безсмислен.

— А как си мислиш, че се почувствах аз, когато проклетият пистолет гръмна и не знаех дали си жив, или мъртъв?

— Как?

— Щях да умра, ако ти беше убит. — Тя говореше високо и уверено. — По дяволите, аз също те обичам.

Той я разтърси силно, сякаш искаше да я принуди да му даде отговора, който толкова много искаше да знае.

— Ами Станфорд?

Тя се изтръгна от ръцете му.

— Той е мъртъв! Мъртъв и погребан! И сега знам нещо, което знаех от самото начало, но никога не съм го изричала на глас дори пред самата себе си. Самата мисъл беше грешна, нелоялна и безчестна. Но истината е, че аз никога, никога не съм го обичала и… — тя млъкна, сякаш бе изненадана от собствените си думи — винаги съм обичала теб.

Погледите им се срещнаха Никълъс се ухили бавно и й подаде ръка. Тя я пое. През пръстите им премина искра. Миг по-късно тя се озова в прегръдките му.

Устните му се впиха жадно в нейните. Той я вдигна на ръце и я понесе към палатката си. Ръцете й се увиха около врата му.

Когато влязоха в палатката, Никълъс я пусна и тя застана права пред него. Обзет от неудържимо желание, той разкъса дрехите й и ги захвърли. Тялото й се притисна в неговото.

Сабрина прокара пръсти през косата му и придърпа главата му надолу, за да го целуне жадно, сякаш се опитваше да му отнеме дъха.

Едната му ръка я придържаше през гърба, а другата притискаше задника й. Сабрина усещаше как твърдият му като стомана член пулсира срещу стомаха й.

Те се отпуснаха на колене на земята. Тя прокара устни по брадичката му към извивката на врата му. Никълъс изстена, когато прокара език по вдлъбнатината в основата на врата му. Сабрина попиваше вкуса му, вкуса на топлина и сол. Тя се потапяше в морето на удоволствието, което й доставяше допирът на пръстите му.

Той се отдръпна и на свой ред впи устни в нейните, сякаш искаше да й покаже, че му принадлежи. Нетърпеливите му ръце започнаха да се плъзгат от двете страни на тялото й, докато не докоснаха гърдите й. Тя имаше чувството, че ще се стопи от топлината им. Сабрина изстена и отметна глава назад, изви врат и издаде гърди напред, сякаш предлагаше дар на някакъв езически бог. Той обхвана гърдите й с ръце и се наведе да вкуси първо едната, а след това и другата, оставяйки я задъхана от желание.

Никълъс я положи по гръб върху одеялата и захвърлените дрехи. Той започна да целува долината между гърдите й и устните му се плъзгаха все по-надолу и по-надолу, по плоския й стомах, още по-надолу, докато пръстите му не разделиха копринените й гънки и езикът му не заигра с пъпката на страстта й. Тя подскочи и сграбчи раменете му. Сабрина никога не беше изпитвала толкова прелестно усещане, такъв сладък грях, който пулсираше под допира на Никълъс до всички точки на тялото й.

Тя извика името му и той се отдръпна и се надвеси над нея. Тя протегна ръце към него и пръстите й хванаха огъня в слабините му, който изглеждаше мек като кадифе и твърд като скала. Никълъс изстена от удоволствие.

— Бри.

Той се настани между краката й и се гмурна в мекотата й — гореща, тясна и влажна. Тя го поглъщаше, заобикаляше и приветстваше.

Тя изви тялото си нагоре, за да посрещне тласъците му с копнеж, пред който всички удоволствия бледнееха. Никълъс започна да се движи по-бързо и да навлиза по-дълбоко в нея.

Двамата продължаваха този древен, първичен танц, докато не достигнаха до върха на невероятно усещане. И точно когато всеки от тях си мислеше, че няма да издържи на удоволствието от сливането им, радостта им бликна и ги погълна във вълна от великолепно чувство и те за миг си помислиха, че бяха зърнали вечността.

Смехът отново започна да се надига в нея и Сабрина се зачуди дали Уин вече беше разбрала, че любовта беше най-голямото приключение.

Загрузка...