Изгубеното езеро

Изгубеното езеро

Lost Lake

Copyright © Sarah Addison Allen, 2014

All rights reserved.

© Емилия Карастойчева – превод от английски език

© Димитър Стоянов – Димо – худ. оформление на корицата

© Издателство ЕРА, София, 2014

ISBN 978-954-389-277-8

На изгубените

Париж, Франция

1962

Влажният нощен въздух разпръскваше искрици като от огниво от лампите. Аби Пин залитна отново, засмя се и хвана Джордж под ръка. Плочките по тротоара бяха повдигнати от корените на отдавна отсечени стари липи. Джордж крачеше уверено, но обувките с токчета на Аби я затрудняваха и тя стъпваше нестабилно – троп-троп-пауза-залитане – все едно е пияна или изпълнява неритмичен танц.

Джордж се приведе и º прошепна колко я обича и колко красива изглежда тази нощ. Тя се усмихна и зарови лице под мишницата му. Тук се чувстваха толкова волни. Всеки изминал ден подклаждаше желанието им да не се връщат. Пишеха кратки писма или картички на семействата си, а Джордж редовно изпращаше у дома екстравагантни мебели и антики, ала не споменаваха нито дума за завръщане.

С тъмните си тесни улички Париж бе съвършеното място да изчезнеш. През първата седмица от медения им месец с часове се лутаха из мъглата и накрая се озоваваха на непознати пресечки и алеи, препъваха се в улични котки, които понякога ги отвеждаха до топли кафенета и ресторанти – ако бяха благоразположени, разбира се, и преяли с плъхове. Обикновено двамата се прибираха в хотела призори и спяха прегърнати до следобед. Джордж плащаше на младия син на собственика да им носи надвечер в стаята кафе и банички със сирене и спанак. Хранеха се в леглото, сгушени под измачканите завивки, наблюдаваха залеза и обсъждаха накъде да тръгнат, когато се спусне мрак и превърне улиците в идеални лабиринти за игра на криеница.

Тази нощ вървяха безцелно и се опитваха да се изгубят. Ала не успяваха. От четири месеца обикаляха парижките улици. Дори в тъмното започваха да разпознават някои квартали по смътния мирис на пепелищата от войната. А някои места край реката разпознаваха по плискащата се вода. На вечеря – състояща се само от гъби, защото това искаха – отново не заговориха за дома. Джордж спомена младата двойка от Амстердам, с която се срещнаха вчера.

– Амстердам е чудесно, нали? – попита той Аби.

Тя се усмихна, разбрала какво намеква.

– Да, ще е чудесно.

– Дали да не отидем там?

– И да се изгубим – додаде жената.

– Страхотна идея.

Той се протегна, хвана ръката º и я целуна.

Е, семейството на Аби щеше да почака, макар писмата им да ставаха все по-настоятелни и загрижени. „Не е прилично“, пишеше майка º, „меденият месец да продължава толкова дълго. Нали заминахте само за две седмици! На нас със сестра ти ни омръзна да измисляме извинения. Прибирай се в Атланта. Заеми отреденото ти място.“

На връщане към хотела минаха край познат ресторант – издаде го натрапчивата миризма на пържени наденички. Камбанката над входната врата иззвъня и жълтата светлина отвътре се разтопи като масло в мъглата. Чуха гласове и спряха. Мъж и жена излязоха от ресторанта. Смееха се, шепнеха. Гласовете им потънаха в изкусителната нощ, приютила десетки невидими влюбени в безистените. Бяха толкова тихи, че долавяха как правят любов едва когато минеха през нажежения от желанието им въздух. Понякога и те се поддаваха на изкушението. През първата им нощ в Париж Аби се поколеба, когато Джордж я поведе под тясно мостче, притисна я към влажните камъни, обсипа я с целувки и повдигна полата º с трескави ръце. После обаче осъзна колко е свободна тук и си помисли: „Това съм аз. Това съм истинската аз. C’est moi.“ И зашепна думите отново и отново.

Това наистина бе тя. Това бе нейното решение, нейното щастие. Омъжи се за Джордж не за да помогне на семейството си. Парите изтичаха през пръстите им като вода през сито. Никога не успяваха да ги задържат. Поколения наред жените от семейство Морис се бяха опитвали да се влюбят в богати мъже. Сестрата на Аби – Мерили – бе единствената им надежда. Богатите мъже харесваха красиви жени. Мерили несъмнено щеше да завърти главата на някой богаташ с русата си, лъскава коса и със страстните си зелени очи. Тя обаче зърна момчето, което пълнеше резервоара им, и пропадна. Високата и особена Аби с нейното единствено постижение, че е първото дете, изчело всички книги в училищната библиотека, изненада всички и се омъжи за богаташ. На сватбата дойдоха роднини на семейство Морис от пет съседни щата, протегнали победоносно ръце към парите на съпруга º. Очевидно не разбираха, че Аби не го е направила заради тях. Влюби се в Джордж още като дете. Никой обаче не º вярваше.

Джордж продължаваше да говори за Амстердам. Наближаваха Моста на неверните – парижаните мълвяха, че ако любовта им не е искрена, младите няма да успеят да го прекосят. Мостът на неверните бе последният преди хотела им. Аби забави крачка. Не искаше да се прибира толкова рано. Усмихна се. Откога часовете след полунощ се наричаха „рано“? Всъщност отлагаше момента да получи неизбежната поща – нови загрижени писма от майка º, нови молби за заеми от роднини, покани от новите º сродници да се присъедини към еди-какви си клубове или да посети партита, щом се върнат, язвителни бележки от сестра º Мерили – предвидената за такъв живот вреше и кипеше, че се е разминала с него. Нищо чудно да ги очакват и телефонни съобщения; собственикът на хотела ги смяташе за нетактични, ала майка º бе непоправима – типична американка от Юга, за която телефонната жица е жизненоважно социално средство за възможно най-честа употреба.

Заминеха ли за Амстердам, предишният им живот щеше да ги остави за малко на мира. Докато ги разкрият, щяха да се насладят на една-две седмици уединение. Младата жена кимна доволно.

С Джордж стъпиха на моста. Старите кръгли лампи се появяваха една по една в мъглата, засияваха ярко, когато ги наближаваха, а после помръкваха, сякаш безплътни ръце ги включват и изключват.

В мрака по средата на моста, където той се извиваше като котешки гръб, мъглата се сгъсти и очерта силует – бледа ръка и сивкава нощница, чиито краища трептяха от вятъра, надиплил водата долу. Едва на няколко стъпки от фигурата Аби проумя, че вижда не призрак, а млада жена, стъпила върху парапета. Пръстите на краката º се бяха свили над студения каменен ръб като птичи нокти.

Аби застина и дръпна съпруга си да спре.

– Какво има? – попита той, проследи накъде гледа и възкликна: – Мили Боже!

Няколко секунди и двамата не помръднаха от страх, че и най-лекият полъх ще блъсне момичето в реката.

Аби бе чувала как хора с разбити сърца се самоубиват на Моста на неверните, но като всички слухове ги приемаше като митове до доказване на противното. Сърцето º ненадейно натежа като олово. По света имаше толкова щастие. Навсякъде. Безплатно. Тя не разбираше защо някои хора – роднините º например – просто отказват да го вземат.

Момичето бе красиво – с кожа като прясна сметана и дълга коса, толкова тъмна, че сякаш из­смук­ваше цвета на всичко наоколо. Беше дребничка. Французойките приличаха на птички с деликатни кости – Аби не можеше да си представи какво е да си тъй крехка.

Момичето не се обърна. Аби се почуди дали изобщо усеща присъствието им. Протегна бавно трепереща ръка. Пръстите º спряха във въздуха на няколко сантиметра от момичето. Дали щастието е като електричеството? Не сме ли всички ние проводници? Ако я докосне, ще долови ли тя щастието º?

– S’il vous plaît – промълви.

Искаше º се да може да каже още нещо. Със сестра º Мерили учеха френски в гимназията в Атланта. С надеждата да º осигури път към богатите мъже, майка им ипотекира къщата, та Мерили да посещава Гимназията за изтънчени госпожици на мадам Годел. Записа и другата си дъщеря заради нищожната възможност някой от преподавателите да хареса усърдието º и поне да се омъжи за човек, който носи вратовръзка. Мадам Годел би се ужасила колко малко си спомня Аби от френския. Е, все пак повече от Мерили. Поне можеше да попита колко е часът и да си поръча чаша вино. Един ден Мерили задигна речника на мадам Годел и научи всичко, което смяташе за необходимо, а именно: „Целуни ме, глупако.“

– S’il vous plaît – повтори Аби. – Моля ви…

Момичето обърна бавно глава и я погледна. Очите º бяха тъмни като косата, красиви и замечтани. Сълзи капеха от тях и мокреха предницата на нощницата º. Сигурно замръзваше в тази есенна нощ, ухаеща на дим от камини. Устните º трепнаха, оформяйки думи, ала не се чу нищо. Махна нетърпеливо с ръка на Аби и Джордж да си вървят.

– S’il vous plaît – прошепна Аби.

– Joie de vivre! – произнесе гръмогласно Джордж единствените думи на френски, които знаеше – научи ги в един бар през първата им нощ в Париж.

Типично бе за него да изтърси нещо подобно в такъв момент. Той бе сърдечен веселяк. Имаше пари, но беше новобогаташ и не го криеше. Липсваше му вродената апатия, характерна за старите пари, която кара околните да смятат, че само прекосяват сънищата на богатите като незабележими сенки. Джордж печелеше симпатиите на всички. Смехът му ехтеше като буре с уиски. Бузите му бяха червени почти колкото косата. Погледнеш ли го, веднага разбираш, че способността му да обича е необятна като света. Нямаше никакъв шанс срещу семейството на Аби.

Очите на момичето се насочиха към Джордж и го прецениха вцепенено. Устните º се извиха в бегла усмивка. Очите º се върнаха към протегнатата ръка на Аби и се спряха на брачната халка.

Тя им кимна – неизречен поздрав – и Аби изпита облекчение.

Момичето обаче се обърна спокойно отново към водата.

И скочи.

Първа част

1.

Атланта, Джорджия

В наши дни

– Събуди се, Кейт!

Точно една година, откакто заспа, Кейт най-сетне се събуди.

Отвори бавно очи и видя бледолилавата пеперуда, кацнала върху опакото на дланта º. Погледна я, без да отделя глава от възглавницата, питайки се дали е истинска. Напомни º любимата тениска на съпруга º Мат, която криеше в шивашкия комплект, защото не събра сили да я изхвърли. Отпред бе изрисувана голяма избледняла пеперуда – логото на музикална група от Атина, наречена „Пеперуден прашец“.

Тениската и пеперудата винаги пробуждаха странен спомен от детството º. Обичаше да рисува та-

туи­ровки с пеперуди по ръцете си с „Магически

мар­кери“. Даваше им имена, говореше им и оцветя­ва­ше старателно крилете им, щом избледнееха. По­ис­каха ли да ги освободи, тя ги духваше, пеперу-

ди­­те се съживяваха, отлепяха се от кожата º и отлитаха.

Беше особено дете, странно момиче, чиито въображаеми приятели се застояха по-дълго от обичайното. Хората наричат такива деца „волни души“, за да успокоят родителите им, че рано или късно ще го надраснат – като фъфленето. На нейните родители обаче не им пречеше – съсредоточени един в друг, оставяха Кейт да бъде свободна, колкото си иска.

Кейт се почуди дали да не духне лилавата пеперуда – да види дали ще отлети – но свекърва º я изпревари. Влезе в стаята с чаша кафе и енергично „Добро утро“. Когато Кейт сведе отново очи, пеперудата беше изчезнала. Надигна се в леглото, а Крикет дръпна завесите и обяви:

– Големият ден настана! Хамалите идват!

Смътна паника обзе Кейт, сякаш се отърсва от кошмар, който не помни добре.

– Хамалите ли?

Крикет щракна с пръсти пред лицето º и º подаде чашата с кафето.

– Да, хамалите. Днес се местите в моята къща. Взе ли приспивателно снощи?

Не беше сънувала. Наистина се случваше. Погледна към лявата страна на леглото. Мат го нямаше. Бе готова да се закълне, че чу гласа му.

– Не. Не съм пила нищо. Знаеш го.

– Не си в настроение тази сутрин – отбеляза свекърва º. – Добре че дойдох по-рано. Събудих Девън. Облечена е и е закусила.

– Толкова рано? През първия ден от лятната ваканция? Никога не става рано през ваканцията – учуди се Кейт.

– Режимът трябва да се спазва. Така ще тръгне по-лесно на училище през есента. На тавана е. Ще я наглеждаш, нали?

Кейт усети странна топлина да се разлива по тила º, нещо, което не бе изпитвала отдавна. Почти екзотично чувство – все едно да вкусиш куркума или шафран, след като цяла година си ял пудинг. Щипе върху езика.

Беше ядосана.

Най-сетне бе будна и ядосана. Щеше да наглежда Девън, разбира се. Цяла година º готвеше, присъстваше на училищните пиеси, организираше пикници и я водеше на очен лекар. Правеше го, макар и насън. Крикет нямаше основание да подлага на съмнение способността º да се грижи за детето си.

С едно-единствено неизличимо изключение.

– Тук е пълна бъркотия – констатира Крикет, потропвайки из стаята с токчетата на обувките „Лабутен“ в тон с елегантния º черен костюм и тупираната южняшка прическа. Надникна в чекмеджетата, за да се увери, че снаха º е събрала всичко.

– Мислех, че съм ти казала да прегледаш неща­-

та на тавана и да свалиш в кухнята, каквото искаш да вземеш. В противен случай ще остане на разпо-

ложение на новите собственици. Не е редно обаче да позволяваш на Девън да взима старите дрехи. Иначе ще се заинати да ги носи. Тази сутрин намерих училищната º униформа в кошчето за боклук, представи си!

Кейт остави чашата с кафето на пода до леглото. Цяла година Крикет идваше всяка сутрин да води Девън в новото º училище и винаги вареше кафе – черно като катран и противно кафе. Кейт го мразеше и вече не искаше да го пие. Беше дреболия – да остави чашата, без да е отпила нито глътка – ала очите на свекърва º проследиха движението º и тя усети приятен трепет от този първи бунтарски жест след дванайсетмесечния сън.

– През лятото º разрешавам да носи, каквото иска.

– И двете знаем отлично, че това не е уместно, особено след като се преместите в моя квартал.

– Мат също º позволяваше – отбеляза Кейт.

Устните º бяха отвикнали да произнасят името му и то прозвуча като забранена дума, като ругатня.

Крикет извърна глава при споменаването на името на сина º. Не обичаше да говори за него. Никога не го споменаваше. Държеше го вътре, в тъмницата на гръдния си кош, за да не споделя скръбта си с другиго. Дори с Кейт, която отчаяно копнееше да открие частици обич към Мат у майка му, да се утеши някак.

– Разглезила си я… Ставаш, нали? Хамалите ще пристигнат в дванайсет. Около три ще успея да си тръгна от работа. Ако онази голяма сделка не беше насрочена за днес, щях да остана да помогна. По-късно следобед ще се видим у дома. Всичко ще мине гладко. Оставих списък. Ставаш, нали? – повтори.

Кейт се изправи бавно, сякаш се опасяваше да не залитне. Почувства се странно. Мускулите º поддаваха.

Свекърва º се обърна и се взря в нея. Кейт нямаше представа какво се върти в ума º. Никога не разбираше. Свекърва º бе неразгадаема като мъртъв език.

– Вълнуваш ли се, че започваш работа в офиса ми? Утре ще отидем на фризьор да ти оформят косата. Нали?

Кейт вдигна ръка към косата си и опипа неравномерните пластове, обрамчили лицето º. Точно преди една година взе ножиците и се заключи в банята след погребението на Мат. Втренчи се в тях, неръждаемата стомана º намигна в пладнешкото слънце и тя си помисли неща, които не предполагаше, че е способна да помисли – мрачни, непростими. Ала щом вдигна ножиците, изля мъката и отчаянието си върху дългата си кафява коса. При всяко щракване на остриетата се посипваха кичури, кръжаха около нея като леки птички и падаха в кръг върху пода.

Мат обичаше косата º и тя я оставяше дълга заради него. Живееше за миговете, когато той заставаше до нея в магазина, докато подреждаха лавиците с книги, и разкопчаваше шнолата, прибрала косата º, за да се наслади на водопада, спускащ се по гърба º. Правеха ли любов, обичаше тя да е отгоре и косата º да се стели по него, галейки кожата му.

Часове по-късно Крикет я намери на пода в банята. Клекна изненадано до нея, а Кейт се разплака и я прегърна толкова силно, че ръцете º сигурно оставиха синини. Крикет º помогна да почисти местата, където се бе порязала, и подравни косата, за да не уплашат Девън. Крикет обясни ведро на внучка си, че майка º е избрала по-лесна за поддържане прическа.

След онзи ден Кейт заспа.

И спа досега.

Крикет чакаше да º отговори.

– Да – кимна тя. – Благодаря, Крикет. За всичко.

– Доскоро – помаха по-възрастната жена и се обърна. – После ще ти разкажа какви големи планове съм замислила.

Кейт се вслуша в тракането на токчетата º, отдалечаващи се по коридора.

Входната врата се отвори и затвори.

Колата на Крикет потегли.

Кейт излезе бързо от стаята, примигвайки, за да прогони съня и объркването. „Божичко – помис­ли си, – това е истина!“ Влезе в килера в дъното на коридора. Подвижната стълба бе подпряна на стената. Изкачи се по нея и подаде глава в помещението, осветено от тесния прозорец на покрива. Прашинки летяха около нея като пепел. Осем­годишната º дъщеря си тананикаше и ровеше в голям черен сандък с почервенели от ръждата панти. Върху капака със златни букви бе изписано името „Мерили“.

Девън бе пораснала през годината, която Кейт бе проспала. Едва сега го забеляза. Лицето º изглеждаше по-пухкаво, краката – по-дълги. Прииска º се да се втурне и да я прегърне, но дъщеря º щеше да я сметне за луда. Нали я видя снощи, когато я зави и º пожела лека нощ. За нея не бе изминала година. Девън не знаеше, че майка º е спала през цялото време.

Затова Кейт не помръдна, а постоя да º се полюбува. Девън бе най-прекрасното, неповторимо същество на света. Беше се появила на белия свят с оформен характер и отказваше да я променят. Дори не приличаше на никого от двата рода. Семейството на Мат се гордееше с гарвановочерната коса – поколения наред бяха предизвиквали завист със синкавочерните си коси, улавящи слънцето като паяжина. В рода на Кейт пък се предаваше генът на зелените очи – с наситенозелените си очи дори най-непривлекателната жена от клана на Морисови създаваше илюзия, че е красива. Девън обаче имаше руса коса и светлосини очи. Лявото се оказа мързеливо и когато навърши три, закриваха дясното с превръзка. И това º харесваше. Харесваше рошавата си руса коса. Обичаше да носи раирани блузи с панталони на точки, къси полички с чорапогащници на розови и зелени ивици и лачени оранжеви обувки. На Девън º беше все едно какво мислят другите за нея.

И това влудяваше Крикет.

Кейт се удиви как е стигнала дотук. Как лека-полека се е примирила да отстъпи пред единствения човек, който иска да промени прелестната º дъщеря. Тя преглътна, пое си дълбоко дъх и успя да изрече:

– Здрасти, хлапе. Какво правиш?

Момичето º се усмихна.

– Мамо! Виж! Тази ми е любимата!

Извади от сандъка избеляла розова рокля с плетен червен колан. Кринолинената подплата беше толкова остаряла и втвърдена, че пропукваше като жарава. Девън нахлузи роклята върху дрехите си. Полата помете пода.

– Когато порасна, ще я нося с пурпурни обувки.

– Смел избор – отбеляза Кейт, а дъщеря º затършува отново в сандъка.

Таванът в къщата на майката на Кейт открай време очароваше Девън със скритите си съкровища. Когато беше жива, майката на Кейт позволяваше на Девън да смуче бонбонени близалки, да пие газиран сок от грейпфрут и да си играе със сандъка, пълен с роклите на жените от семейство Морис, предназначени да изкушават богати мъже. Повечето бяха на бабата на Кейт – Мерили – всепризната красавица, влюбила се като всички останали в бедняк.

– Коя е Аби Пим? – попита неочаквано Девън.

– Аби?

Кейт тръгна към дъщеря си, отмервайки всяка крачка, за да не изглежда твърде нетърпелива. Девън се бе напъхала в големия сандък. Виждаше се само зелената шапка върху главата º – с дълги префърцунени пера, изписващи невидими букви във въздуха. Майката седна на пода до сандъка.

– Аби е сестра на баба Мерили. Тя ми е пралеля. А на теб – прапралеля. Видях я само веднъж, но ми се стори чудесна. Различна. Малко скандална.

– Защо?

– Омъжила се за богат мъж и семейството º очак­вало да подели парите си с тях – обясни Кейт. – Когато се върнали от медения си месец обаче, Аби и съпругът º внезапно решили да дарят всичките си пари. Продали къщата си в Атланта и заживели в някакво затънтено място на юг. Години наред никой не ги видял. Бях на дванайсет, когато се запознах с нея. С мама и татко º отидохме на гости след смъртта на съпруга º. Имаше магическо езеро там. Прехранвали се, като давали под наем бунгалата край брега. Това май е последното ми най-хубаво детско лято.

– Може ли да отидем там?

Гласът º долетя тъничко откъм сандъка. Кейт затвори развълнувано очи.

– Не знам дали го има сега. Оттогава мина много време. Защо ме попита за нея? Нещо нейно ли намери?

Ръката на Девън се подаде от сандъка, стиснала пощенска картичка.

– Ето това. Адресирано е до теб.

Кейт взе картичката. От едната страна думите „Изгубеното езеро“ бяха изписани с едри заврънкулки, та да поберат снимката на езерото.

Кейт обърна картичката. Пощенското клеймо разкриваше, че е изпратена преди петнайсет години – оттогава не беше виждала Аби.

Кейт, усетих, че тук ти хареса и не ти се тръгваше. Идвай при мен, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла. Исках просто да го знаеш.

С обич – Аби Пим.

Тя виждаше за пръв път картичката. Майка º не º я беше дала. Знаеше, че двете с пралеля º са се скарали през онова лято, но не предполагаше, че Аби º е писала.

Девън излезе от сандъка и започна да прибира рок­лите в него. Някои бяха толкова стари, че светли­ната прозираше през тях като през призрачни дрехи.

– Ще вземем ли сандъка при баба Крикет? – попита детето.

Свали шапката и роклята, сложи ги вътре и бавно затвори и заключи капака.

Кейт разбра, че Крикет вече е отказала на детето. И би трябвало с това въпросът да приключи. Свекърва º си навличаше куп главоболия и разходи, за да ги премести в дома си в Бъкхед. Преди година, след като прегазиха Мат, когато се прибираше вкъщи след работа, Крикет се появи, развяла платна, и стана част от живота им, макар никога да не бе участвала така в него. И сънят на Кейт я улесни. Тя не можеше да се мери с парите на Крикет – дори сега, след продажбата на къщата и на магазина на Мат, проведена като по мед и масло от Крикет, която сякаш бе омагьосала купувачите. В съзнанието на Кейт се таеше реален и настойчив страх, че свекърва º ще º отнеме Девън, ако пожелае. Разполагаше със сериозен коз – случая с ножиците. Кейт би трябвало да се радва, че Крикет ги приютява и º дава работа в офиса си – да вдига телефоните в агенцията º за недвижими имоти. Би трябвало да е благодарна, че им отстъпва целия трети етаж от къщата си, където да влиза без покана и да ги наглежда, когато реши, вместо всеки ден да бие път чак дотук.

– Ще вземем сандъка, разбира се – отговори Кейт и пъхна картичката във вътрешния джоб на измачканата си пижама. – Ще вземем всичко, което поискаш. Помогни ми да го свалим долу.

Не беше тежък. Ала се плъзна по подвижната стълба и остърга леко пода.

Избутаха сандъка в дневната, претъпкана с кашони, куфари и част от по-хубавите им мебели.

Кейт видя списъка на Крикет, залепен на вид­но място върху кашона с дрехите. Тя изобщо не благоволи да го погледне, докато бутаха сандъка към средата на стаята. Дори да продължаваше да спи, пак щеше да се справи без списъка на Крикет. Местеха се, не изстрелваха ракета в Космоса.

Не разбра, че там пише:

1. Хамалите ще дойдат в дванайсет. Не се качвай в камиона им. Не позволявай на Девън да се качи в камиона им.

2. Изчакай точно трийсет минути. После тръгни с колата към моята къща. Облечи се скромно и не се гримирай. По-добре да изглеждаш малко тъжна. Искам Девън да е облечена с дрехите, които носи сега.

3. Това е изключително важно. В къщата ми ще чака снимачен екип. Ще запишат първия ви ден у дома. Предупредиха ме да не ти съобщавам, за да изглежда по-неподправено, но се страхувам да не би да ти хрумне нещо и да не спазиш графика. Много е важно! Ще ти обясня, когато се прибера.

Крикет Ферис контролираше всичко. Макар да се водеше местна знаменитост, малцина го знаеха. Градеше кариера върху прословутата си способност да се носи по гребена на вълната и да устоява на всякакви бури. Всъщност не устояваше на никакви бури. Тя контролираше бурите. И си бе създала репутация на дискретен ракетоносител. Съчетаваше добър вкус и политическа амбиция, ала предложеха ли º да се кандидатира за държавен пост, тя благородно отказваше, за да остане зад кулисите. Говореше се, че постави ли плаката на някой кандидат до табелата на агенцията си за недвижими имоти, броят на поддръжниците му веднага се увеличава. Всичко това се дължеше на успешната рекламна кампания, замислена и проведена лично от нея, и превърнала агенцията º в една от най-авторитетните в щата и дори отвъд границите му. Преди петнайсет години, когато съпругът º починал, Крикет документирала продажбата на къщата, където живеело семейството, и търсенето на нов дом само за нея и за сина º Мат. „Знаем какво е да обърнеш нова страница“ – така завършвала всяка реклама. Крикет била представена като приятен и компетентен професионалист и същевременно като чувствителна и скърбяща жена. Мат обаче обрал овациите – бил красиво дете с невинно лице и големи и тъжни кафяви очи, създадени сякаш за телевизионния екран. Нещо у него пробудило съчувствието и симпатиите на зрителите. Всички искали детето да си намери нов дом.

По-късно той разказа на Кейт колко мразел рекламите. Крикет ги режисирала от началото до края. Изтъквали близостта помежду им, ала тя работела по петнайсет часа дневно и всъщност Мат израснал без нея.

Кейт и Мат се бяха запознали като първокурсници в „Емъри“. Тя мислеше да напусне колежа. Не се сприятеляваше лесно и по време на лекции се взираше през прозореца и си представяше, че е някъде много далеч. Беше се усъвършенствала дотолкова, че заприличваше на пухкав облак, готов да отлети при най-лекия полъх на вятъра.

По онова време не го знаеше – не би º хрумнало дори, че е възможно да го впечатли – ала Мат я наблюдавал как мечтае в час. Именно това привлякло вниманието му. И той искал да изчезне. Тя знаеше кой е, разбира се. Като малка бе гледала рекламите и както всички останали в Атланта бе стискала палци милото и красиво дете да си намери дом.

Двамата бяха само на деветнайсет, когато Кейт забременя. Разочарована от решението на сина си да напусне колежа и да се ожени за Кейт, жените от чието семейство се славеха със слабостта си към мъжете с дебели портфейли, Крикет прекрати отношенията си с него и престана да го подкрепя финансово. Тя имала големи планове за Мат. С опита си да подкрепя победителите, представете си какво би съумяла да направи за сина си, ако влезе в политиката. С това лице! С това съвършено лице!

Мат обаче не се интересуваше от политика. Беше срамежлив и се чувстваше неудобно сред хора. След сватбата двамата заживяха при майка º – в тази къща – защото майката на Кейт бе убедена, че след време Крикет ще прости на Мат и те ще се възползват от парите º. Крикет грешеше за много неща, ала за сребролюбието на майката на Кейт беше права.

Преди две години майката на Кейт почина внезапно от сърдечен удар. Мечтата º да види дъщеря си богата така и не се сбъдна. След това Крикет предприе колебливи опити за помирение. Твърде късно. Мат бе прекъснал връзката си с нея и не искаше да се обръща назад.

Двамата бяха живели седем години в тази малка къща. Отглеждаха Девън и работеха в магазина си за велосипеди „Ферис Уилс“, отворен със скромното наследство от бащата на Мат. Мат бе избрал този живот и се задоволяваше с анонимното им съществуване, което другите наричаха безлична средна класа, а той – „бохемство“. Едва сега обаче, оглеждайки притежанията им, Кейт установи, че той не е оставил никаква следа. Всички мебели бяха на майка º. Мат се бе пренесъл в нейния свят, ала не бе добавил нищо от себе си.

Кейт седна върху сандъка и Девън се настани до нея.

– Ще се справим – каза Кейт. – Знаеш го, нали?

Дъщеря º кимна и свали семплите очила с черни рамки, които Крикет харесваше. Избърса стъклата в тениската, която баба º бе избрала.

– Ще говоря с Крикет за дрехите ти. С баща ти винаги сме ти позволявали да носиш каквото искаш през лятната ваканция. Крикет ще се примири.

– А в училище? – подхвана Девън стария спор.

Мразеше училищната униформа. Самата мисъл да е в униформа я изпълваше с негодувание. През годината, прекарана в сън обаче, Кейт се бе съгласила Крикет да запише Девън в същото частно училище, където бе учил Мат.

– В това училище униформата е задължителна.

– Ами ако се върна в старото си училище?

Майка º се поколеба.

– Ще говоря с Крикет. Но училището е добро. И баща ти е учил там.

Тя прегърна Девън и движението привлече вниманието º към пощенската картичка в джоба º.

Извади я и с Девън се загледаха в нея, сякаш върху хартията ще се изпишат нови думи, предсказващи бъдещето им. Майката на Кейт я бе скрила. Защо ли? Сигурно никога нямаше да разбере.Ненадейно усети у нея да се надига същото бунтовно настроение, както когато остави чашата с кафе, поднесена º от Крикет. Майка º бе попречила да поддържа връзка с Аби, да се върне при нея и Изгубеното езеро.

Това бе достатъчно основание да отиде.

Бягство.

Думата изплува в съзнанието º, преди да успее да я спре.

– Знаеш ли… – каза. – „Изгубеното езеро“ е само на три-четири часа път оттук. Поне беше.

Девън я погледна изпитателно, все едно очаква уловка. Кейт едва не се засмя.

– Възможно е да са затворили комплекса. Или Аби да не е там. Но ще проверим. Ти и аз. – Кейт я побутна с лакът. – Как мислиш? Не е необходимо да сме тук, докато пренасят багажа.

– Ще отидем на екскурзия?

– Не знам какво ще се получи – призна майката. – Ако там няма нищо, просто ще се приберем в новия си дом. Но ако Аби е там, ще останем за една нощ. Или за две. Ще решим на място.

– Ще попитаме ли баба Крикет?

– Не. Това е наша работа. Преоблечи се, ще съберем малко дрехи и тръгваме.

Девън се втурна по коридора, но спря, изтича обратно и прегърна Кейт.

– Липсваше ми – избърбори и пак хукна към стаята си.

Кейт застина стъписана.

Мислеше, че никой не разбира.

Ала Девън бе разбрала.

Беше усетила, че майка º спи непробудно.

2.

„Изгубеното езеро“

Съли, Джорджия

Един ден по-рано

Всяка година след смъртта на съпруга º дебелият мъж с изопнатата кожа и фалшивата коса идваше през първия летен ден и предлагаше на Аби да купи „Изгубеното езеро“. Измъкваше се от мерцедеса си – все по-трудно с течение на времето – взираше се в езерото и алчното му въображение сечеше дърветата и строеше луксозни къщи край брега. Жената виждаше как пръстите и коленете му се разтреперват, а понякога дори усещаше как земята потреперва, сякаш силното желание е способно да осъществи замисъла му.

После Аби го канеше в къщата и му предлагаше студен ментов чай и маслени бисквити, изпечени от Лизет така, че да заприличат на големи копчета – нещо специално, за да разсее разочарованието му, защото тя винаги му отказваше. Той не беше свикнал да му отказват и тя му съчувстваше, както съжаляваше хората, които имат всичко, ала то не им стига.

Тази година обаче Аби не му предложи нищо освежително.

Когато той си замина, тя притисна с длан гърдите си, където малки крилца пърхаха под кожата º. Най-сетне го направи. Съгласи се да му продаде „Изгубеното езеро“. За пръв път се чувстваше така. Обикновено не се колебаеше. Сега… се тревожеше. Колата му изчезна сред дърветата и очите º се плъзнаха към езерото, ширнало се пред нея като излязло от пощенска картичка, заобиколено от кипариси и борове, толкова тихо и усамотено, че чуваше как водата се плиска леко в порутения кей.

Старите бунгала, които с Джордж купиха след медения месец, бавно се рушаха. Парите не стигаха за ремонти. И най-лошото – за пръв път, откакто купиха мястото, през зимата не дойде нито един гост. Обикновено имаха резервации и за зимата. Намираха се близо до границата с Флорида и любителите на топлината прииждаха от север с вълнените си шапки и пясък, полепнал по гумите на колите им. Редовните посетители обаче бяха остарели както всичко останало. Мнозина си бяха отишли. Някои вече не можеха да шофират. Трети не искаха да напускат удобните си фотьойли пред топлите прозорци.

Решението º беше правилно. Несъмнено.

Дребничка красива жена на около шейсет застана до Аби на прага на къщата – двуетажна постройка, облицована с дъски, с протекъл покрив, коридори, които не отвеждат никъде, и възтесни вити стълби като в кукленска къщичка. Старата къща и бунгалата се продаваха с езерото и Аби и Джордж ги избраха именно заради многото работа, която изискваха. По онова време метафората им допадаше – обновяване, възстановяване, пресътворяване.

Тя долови гнева на Лизет като гореща вълна. Силата му лъхна меката сребриста коса на старицата като вятър. Тя въздъхна. Лизет вероятно бе предвиждала, че това рано или късно ще се случи, ала явно не смяташе да я улесни.

Лизет разтвори малкия бележник, провесен на канап около врата º. Написа нещо и го показа на Аби: „Защо не се посъветва с мен! От кога планираш продажбата? Защо не ми се довери?“

– Едва ли си толкова изненадана, Лизет. Особе-

но след тази зима. Искам да пътувам отново. Зна-

еш го.

Напоследък сънуваше често Европа, Париж и тъмните му улички. В сънищата си бе изгубила Джордж, ала вървеше по дирите му след голяма оранжева едноока котка. Той я чакаше зад следващия ъгъл.

– Не искаш ли да отидем в Париж? – попита, стараейки се да придаде приключенски оттенък на решението. – Майка ти наближава деветдесет. Трябва да я видиш.

Открай време Лизет се възпламеняваше като кибритена клечка. Аби обикновено успяваше да си спести тирадите º и да я успокои, преди да избухне. Сега обаче осъзна със закъснение колко непрозорливо е споменала майка º.

„Не искам да пътувам. И НЕ искам да се връщам в Париж.“ Лизет подчерта два пъти думата „НЕ“. „Искам да остана тук. Няма ли значение това?“

– Има значение, разбира се – отвърна спокойно Аби. Крилцата отново запърхаха под кожата º; прииска º да ги докосне, но не посмя – не и пред помощничката си. – Възможно е в новия комплекс да има клуб с ресторант. Може да отговаряш за кухнята. Или да си купиш къща край езерото.

Лизет се втренчи в нея и мълча дълго. Накрая написа: „А ти ще бъдеш ли тук?“

– Не.

„Но ти също не искаш да напуснеш езерото! То е нашият дом!“

Аби отстъпи назад и затвори вратата, за да не влиза горещ въздух отвън. Сметките за тока и без друго бяха достатъчно високи, не биваше климатикът да работи напразно. Дървената рамка се бе издула и тя натисна вратата с рамо.

– Не искам, разбира се. Ала не желая да гледам как мястото изчезва както почти всички, които някога идваха тук. Разпада се, а не мога да го спася. По-добре да си тръгнем сега, преди да изгубим всичко и да ни изгонят. Добре е да тръгнем, когато имаме избор.

„Това е твой избор, не мой“, написа Лизет.

След като ги покажеше на Аби, тя откъсваше гневно страниците от бележника и ги прибираше в джоба си. После ги изгаряше в печката или ги накъсваше и ги хвърляше в езерото. Лизет смяташе написаните думи за опасно нещо.

Беше няма по рождение, ала от малка използваше дръзко писменото слово, заменяйки острия език с отровен писец. Винеше се за самоубийството на шестнайсетгодишен младеж, влюбен в нея, защото по време на романтична вечеря му дала бележка, уведомяваща го, че не я заслужава и тя никога няма да го обича. На другия ден разбрала, че се е обесил в апартамента на родителите си. Ужасена от силата си, с която знаела, че е способна да наранява, ала не подозирала, че може да убива, през онази фатална нощ преди петдесет години Лизет отишла на Моста на неверните с намерението да се удави. Решила, че това е единственият начин да унищожи чудовищната си сила. За упорити души като нея смъртта е по-лесна от смелостта да промениш живота си.

Когато видя как Лизет скача от моста, някакъв могъщ порив задейства Аби. Помнеше как се втурна към края на моста и се спусна по парапета в студената вода, крещейки на Лизет да каже нещо, за да разбере къде е в мъглата. Течението ги отнесе в мрака. С болезненото усещане, че плува в желатин, Аби протягаше ръце в тъмнината да напипа нещо. Най-сетне пръстите º като по чудо докоснаха дългата коса на Лизет. Тя сграбчи кичурите, студени като водорасли, и издърпа главата º над повърхността. Французойката започна да плюе вода, вкопчена несъзнателно в нея. Аби я стискаше здраво, ала и двете бяха безпомощни пред течението. Аби си мислеше как не бива да се пускат, как всичко ще е наред, щом се държат една за друга.

И, разбира се, изневиделица две големи ръце ги сграбчиха и ги дръпнаха толкова силно, че се чу звучно бълбукане. Водата не искаше да ги освободи и се съпротивляваше. Джордж обаче победи. Измъкна ги на брега и се надвеси смаяно над тях.

Привлечени от шума, хората по парижките улици им се притекоха на помощ. Поведоха Джордж, Аби и Лизет към ресторанта, край който бяха минали по-рано. Там им дадоха одеяла и чаши с портвайн. Оказа се, че Лизет е дъщеря на собственика на ресторанта и поведението º не учуди никого. Всъщност никой не се разтревожи особено. Някои клиенти дори не вдигнаха очи от чиниите си.

Прекалено изтощена, Аби не възрази, когато Джордж настоя да се приберат в хотела. Обеща º на другия ден да дойдат да видят момичето. Не се наложи. Разбраха, че Лизет ги е последвала и е спала на стъпалата пред хотела. След онази нощ тя ги следваше навсякъде – тиха и тънка като сянка. Настани се в хотела им, а после замина с тях за Амстердам и накрая – за Америка.

Лизет се оказа най-добрата приятелка на Аби – нещо, от което не знаеше, че се нуждае, защото смяташе, че º е необходим само Джордж. През годините двете се бяха спасявали толкова пъти, че престанаха да ги броят.

Аби се обърна.

– Трябва да отменя резервациите за лятото. И трите.

Лизет тръгна след нея към рецепцията във фоайето, драскайки яростно в бележника. Аби седна зад писалището, а тя откъсна бележката и я хвърли върху плота. Аби я взе и прочете: „Няма да замина. Ще се завържа за някое дърво. Няма да ме принудят да си отида. Ти върви. Прави, каквото щеш. Остави ме тук да ме прегазят с булдозер. И да умра.“

Аби побутна бележката към нея.

– Да те прегази булдозер ли? Колко прозаично! Измисли нещо по-романтично. Скочи от парижки мост. Трудно ще подобриш постижението си.

Лизет грабна бележката, врътна се и закрачи към кухнята.

– Всичко ще бъде наред – подвикна º и чу как приятелката º стоварва длан върху разнебитената врата. – Обещавам!

Аби се тревожеше за Лизет. Навярно твърде много. Лизет обаче си нямаше друг, който да се тревожи за нея. Единствената разлика помежду им бе, че Аби имаше спомена за Джордж – спомен, който винаги да º напомня, че заслужава любов. Другата жена имаше само спомена за шестнайсетгодишно момче, самоубило се заради нея. Лизет бе отблъснала всички в живота си с изключение на Аби. И понеже нямаше друг в живота º – в миналия и в сегашния – който да я е обичал безусловно, мисълта да изгуби това място я плашеше толкова. Спомените за всички, обичали Лизет, бяха тук.

Тогава Аби внезапно се сети.

Джак.

Аха!

Вдигна обнадеждена телефонната слушалка.

Разбираше какво прави. Съсредоточаваше се върху Лизет вместо върху сериозната житейска промяна, която бе решила да осъществи. Ала това не º пречеше. Биваше я да помага. От години не беше се чувствала наистина необходима някому.

А и ако умът º е зает с други мисли, току-виж успяла да забрави странното, тревожно пърхане под кожата си и изтръпналите върхове на пръстите си след ръкостискането с дебелия мъж.

Тогава всичко щеше да приключи неусетно.

*

На другия ден Аби се зарече да запретне ръкави и да изготви подробен списък на багажа, който трябва да опакова. Дори да направи снимки. Осъзна обаче колко много са нещата и едва не се отказа. Какъв ти списък? Къде щеше да ги дене? Потърси складове под наем в тънкия телефонен указател на град Съли. После се запита кой ще пренесе вещите, с които не може да се раздели, повечето купени през медения º месец. Смени тактиката и започна да търси хамали. Сетне º хрумна, че ако ще наема хамали, може би е по-добре да си купи къща, за да не разнася всичко два пъти. Единствената достатъчно голяма постройка наблизо обаче, която можеше да побере спомени, складирани в къщата и тринайсетте бунгала, беше старото имение „Рю-Макрий“, превърнато в музей преди няколко години. За всеки, проявил интерес, бе изложена историята на заселниците – сбирщина, стекла се тук от околните мочурливи земи, главно от Окънфоки, през последните неколкостотин години. „Рю-Макрий“ отпадаше. Значи щяха да º трябват няколко нормални къщи, за да побере мебелите. А не можеше да си позволи да купи няколко къщи. С продажбата на „Изгубеното езеро“ щеше да изплати първата и втората ипотека. Купеше ли нова къща, нямаше да º останат пари да пътува.

Замисли се за Лизет, която трополеше в кухнята от двайсет и четири часа. Миризма на бухващо тесто и горещи боровинки се просмукваше през вентилацията и изпълваше цялата къща. Това беше бунтът на Лизет. Готвеше за гости, които няма да дойдат. Все едно нищо лошо няма да се случи, ако не спира. Като въртящо се колело тя явно смяташе, че нищо не може да я спре – нищо не може да я накара да си тръгне – стига да продължава да се движи.

Аби се отказа да планира заминаването и седна зад писалището да решава кръстословица. Нямаше да се справи сама. Лизет трябваше да º помогне. Каза си, че ще изчака гневът º да отмине.

Климатикът се изключи. Къщата трепна и се намести. Аби въздъхна и побутна кръстословицата настрани. Премести стола в края на писалището, откъдето ако се наведеше, виждаше част от прозореца в дневната. Често го правеше, за да наблюдава кътче от тихия езерен бряг. На любимото º място за съзерцание по пода имаше дори драскотини от краката на стола.

Мястото º за съзерцание щеше да º липсва.

Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега º се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.

Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.

Седемдесет и шест.

Мили Боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.

Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.

– Видя ли? Тук е! – каза жената с яркочервената коса.

Във фините бръчици около очите º се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.

– Продава го, не е изчезнало. Ще си вървим ли? – додаде тя.

– Не – отговори старицата.

Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.

– Какво ще правим тогава?

– Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.

Аби стана.

– Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!

Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата º последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.

– Булахдин ми се обади, след като си º отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук – обясни Селма.

– Нямаше как да дойда сама – добави Булахдин. – Миналата година ми взеха шофьорската книжка.

– Съжалявам – каза Аби.

Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе

най-старата º и редовна гостенка. Ходеше, преви­-

та като папрат, все едно пори света с главата нап-

ред. Със съпруга º Чарли – и двамата бивши про­фесори – идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хос­-

пис. Оттогава Булахдин идваше сама – подмолна

природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя ня­-

как си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-

добрите º приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин º беше все едно.

– А ти не се оплаквай – обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. – Беше ти на път.

– Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти – в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.

– Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.

– Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!

Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото – небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него – както с останалите – но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не º личеше да се забавлява.

– Отбихме се в града за продукти – обяви Булахдин.

– Тоест Булахдин купи шест бутилки вино – уточни Селма.

Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.

– Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.

– О! Още не съм казала на никого – обясни Аби.

Тя я погледна сериозно. Очите º приличаха на мътносивкави кристални топчета.

– Тайна ли е?

– Вече не – обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.

– Не е тайна – каза Аби. – Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.

– А ти какво ще правиш? – попита Булахдин.

– Списък. После трябва да измисля къде да преместя всичко. След това ще пътувам. С Джордж мечтаехме да се върнем в Европа.

Булахдин изсумтя.

– Представям си как е реагирала Лизет.

– Не иска да си тръгва.

Очите на Аби се насочиха отново към входната врата, сякаш чакаше още някой да влезе.

– Джак не е с нас, ако търсиш него – каза Булахдин.

– Е, него бих го докарала с удоволствие – вметна Селма.

Аби се обърна към стената, където бяха окачени ключовете. Едва сега осъзна колко е разчитала Джак да дойде. Намекна го. Ала Джак, при всичките си чудесни качества, невинаги схващаше подтекста. Трябваше да е по-ясна. Това бе последният му шанс. Откачи два ключа с тежки месингови ключодържатели.

– Ето ключовете за бунгалата ви. Не са почистени. Длъжна съм да ви предупредя.

Селма се приближи и взе ключа за своето бунгало.

– Да, последното ни лято тук несъмнено ще е неповторимо.

Булахдин също си прибра ключа и дамската чанта.

– Селма, казвали ли са ти, че прекаляваш с хленченето?

– Не.

– Лъжкиня.

– Така ли ще си прекарам лятото? – простена Селма, отвори вратата и зачака Булахдин. – Търпейки обидите на такива като теб.

– Такива като мен? За много извисена ли се мислиш?

– Внимавай, стара жено, да не те оставя тук.

– Няма страшно. – Старицата бръкна в чантата, извади връзка ключове и ги раздрънка. – Ключовете за колата ти са у мен.

– За какво са ти?

Възрастната жена се разкикоти и тръгна към вратата.

– Булахдин, ако се опиташ да подкараш колата ми, ще се обадя в полицията!

Аби се запъти към кухнята с усмивка. Радваше се, че дойдоха.

За да стигне до пералнята, трябваше да мине през кухнята. Лизет стоеше пред празния стол до хладилника, сложила ръце на кръста. Често се взираше така в стола.

– Е, сигурно ще се зарадваш, че Селма и Булахдин все пак дойдоха. Храната няма да отиде на вятъра.

Аби махна към шарените емайлирани тави върху печката в забележителната кухня – царството на Лизет. Уредите бяха кобалтовосини, а стените – от неръждаема стомана. Ярки бели лампи осветяваха помещението.

Бащата на Лизет почина няколко години, след като тя напусна Париж. Очевидно бе забравил да промени завещанието си или бе очаквал рано или късно дъщеря му да се върне. Или изобщо не се беше сетил за нея – съвсем естествена възможност, съдейки по това, което Лизет бе разказвала за него. Така или иначе, тя наследи половината от скромното състояние на баща си. Майка º – другата половина. Парите на Лизет обясняваха красивата кухня в иначе запуснатата главна къща. Те обясняваха и защо Аби никога не се притесняваше колко струва храната. Лизет се грижеше за това. За да е щастлива, Лизет се нуждаеше само от покрив над главата си и от някого, на когото да готви – нещо, което Джордж и Аби винаги º осигуряваха.

Лизет повдигна вежди и в очите º блеснаха красноречиви искри: „Казах ти.“

– Нищо подобно. Дошли са да се сбогуват. – Аби се поколеба и добави: – Лизет, ще трябва да ми помогнеш при преместването.

Деликатната челюст на Лизет изпъкна. Тя написа в бележника: „Казах ти, че няма да замина.“

– Но аз заминавам. Ела с мен. Ще вземеш стола.

Тя упорито отказваше да приеме факта, че Аби знае за стола. И винаги се сепваше леко, когато го споменаваше – като дете, заловено да върши пакост.

„Оставам… Върви си. Трябва да сготвя обяд за гостите.“

Аби излезе от кухнята, замислена колко по-лесно щеше да бъде, ако Джак бе дошъл. Сега се налагаше да намери друг начин да накара Лизет – и призраците º – да си тръгнат.

3.

Табелите край магистралата обещаваха пресни плодове, прасковен сайдер и орехи с канела. Минаха край поне шест, всяка с ръкописен надпис и много удивителни. Кейт очакваше с нетърпение следващия знак, обземаше я напрежение, каквото изпит­-

ват само наистина изгубените – започваше от стомаха и се разпростираше към раменете и върховете на пръстите, стиснали волана. След двайсетина километра имаше плодове. Осемнайсет, шестнайсет.

Кейт и Девън започнаха да поздравяват с викове всяка табела – по-възторжени, колкото повече наближаваха.

Дванайсет!

Осем!

Четири!

Най-после като по чудо отбивката се появи и Кейт спря на покрития с чакъл паркинг пред сивата барака. Прах, мушици и трептяща мараня обвиваха мястото като мехур, сякаш всеки момент ще се търкулне към някоя друга крайпътна полянка.

Кейт изключи двигателя на субаруто, колата спря да вибрира и крайниците º натежаха от внезапния покой. Девън изскочи от колата и хукна към малката веранда на бунгалото. Гледката припомни на Кейт как с родителите º кръстосваха пътищата през горещите, лепкави летни дни. Баща º напълваше резервоара с бензин и караше, докато се изпразни наполовина. После потегляха обратно. Обикаляха из Джорджия и намираха мотели с басейни, магистрални магазинчета и стари сергии за плодове.

Кейт беше на тринайсет, когато баща º почина. Пътешествията приключиха. Вече не се отбиваше след училище във видеотеката му, да гледа филм след филм. Майка º се смахна леко, все едно е натиснала бутона за извънредни ситуации – жените от семейството казваха, че става така, когато изгубиш съпруга си. Не излизаше от стаята си месеци наред. В осми клас Кейт се прехранваше с понички, санд­вичи и пуканки. Криеше се, когато добронамерени съседи почукваха на вратата – след първия път, когато ги пусна и се учудиха защо майка º не иска да ги види.

У Кейт още дремеше омраза към скръбта на майка º. Помнеше какво º каза тя в деня, когато с Мат отидоха в кметството да се оженят. „Надявам се да не го изгубиш.“ Прозвуча като прокоба. Макар и не толкова очевидно като майка си, тя също бе натиснала бутона. Би трябвало да се досети, че Девън разбира. Децата винаги знаят кога майките им полудяват – просто не го признават пред никого.

Насекомите огласяха с жуженето си летния следобед. Тя слезе от колата и го усети като туптене, отмерващо пулса на дърветата. Плътният влажен зной, уловен в капана на песъчливата земя и ниските облаци, º се стори чужд, натрапчив и нов.

Качи се на верандата при Девън, отвори вратата и двете влязоха вътре. Вентилаторите бучаха, раздвижваха горещия сладък въздух и не позволяваха на осите да кацат върху кофите с плодове. Четирима клиенти – явно туристи – разговаряха шумно. Кейт бе паркирала до техните коли. Едната беше от Флорида, другата – от Северна Каролина.

Туристите се обърнаха и се втренчиха в Девън – в зелените º каубойски ботуши от миналого-

дишната училищна драматизация на „Хайди“, в крилата на фея, измачкани от дългия престой в колата, и в любимите º очила с рамки на зеброви шарки. Приличаше на експонат от летен панаир. Когато излезе от стаята си, облякла всичко, което Крикет º бе забранила да носи, Кейт се усмихна. После обаче осъзна какво означава това. Преценила, че сега е последният º шанс да облече каквото пожелае, Девън бе облякла всичко. Не вярваше, че майка º ще спечели войната с баба º по този въпрос.

Кейт отвори старата хладилна витрина. Извади кутия пепси за себе си и чиъруайн за Девън. Взе и две от наредените до касата хартиени фунийки с канелени орехи.

– Това ли е всичко? – попита възрастната жена зад тезгяха с малки зелени очички.

– Да… всъщност не – каза Кейт, вадейки парите от джоба си. – Оттук ли е пътят за Съли?

– Да – кимна жената и º подаде рестото. – Съли е на около час на юг, ако продължите по магистралата. Но вие сигурно сте тръгнали към водния парк в града. Дотам се стига по-бързо по междущатското шосе.

Воден парк? Не помнеше в Съли да е имало воден парк.

– Търся място, наречено „Изгубеното езеро“.

Възрастната жена сви рамене.

– Не съм го чувала.

– Може и да го няма вече. Беше нещо като лагер с бунгала под наем.

– А! Сигурно е в старата част на Съли. Магистралата ще ви отведе дотам. Просто продължавайте на юг.

– Благодаря.

Кейт извика Девън, която говореше с туристите, и двете излязоха навън. Застанала до колата, Кейт изпи пепсито и изяде орехите си, а дъщеря º тичаше напред-назад по чакълената алея, та вятърът да изправи крилете º. След пет минути, задъхана и потна, тя дойде при нея, пресуши чиъруайна и си изяде орехите за рекордно време.

Оригна се и майка º се засмя. После се качиха в колата и поеха на юг.

През следващия час Кейт се изнервяше все повече, макар да си повтаряше да се успокои. Това беше просто приключение. Трябваше да покаже на Девън, че е жива, будна и силна. Калейдоскоп от пейзажи профучаваше край тях – ниви, песъчливи борови гори, езерца, заобиколени от кипариси. Последния път, когато пътуваха към „Изгубеното езеро“, майката на Кейт бе нарекла тези земи „Влажния Юг“. Каза го, сякаш става дума за неизследвани и екзотични, непокорни и дори страховити територии, каквито само Аби би избрала.

Обаче сега нямаше и следа от „Изгубеното езеро“. Нямаше никакви бунгала.

Кейт стисна клепачи. Отвори ги бързо, защото Девън извика:

– Внимавай!

Кейт ахна и завъртя волана наляво, за да избегне нещо, което приличаше на огромен алигатор, появил се ненадейно върху сивата асфалтова лента пред тях. Шофьорът на колата в отсрещното платно наду клаксона, тя свърна бързо в своето платно и спря рязко до мантинелата.

Кръвта се бе оттекла от лицето º, изопнато от

напрежение. Бяха се разминали на косъм. Извър-

на се назад и видя, че другата кола изчезва в далечината.

Ала нямаше никакъв алигатор.

Девън също гледаше назад.

– Къде отиде?

– Не знам – отвърна Кейт и замълча. След малко си пое дълбоко дъх и се усмихна окуражително на дъщеря си. – Да отидем ли в Съли? Ще намерим онзи воден парк? Звучи забавно.

Бяха дошли чак дотук. Не биваше да си тръгват, без дъщеря º да запази хубав спомен.

– Не! – извика уплашено Девън. – Искам да отида на „Изгубеното езеро“ и да имам най-хубавото детско лято като теб!

Кейт я погали по меката коса. Усети топлата кожа под нея, деликатната извивка на главицата º.

– О, Девън. Имала съм много хубави лета и след това. Ти също ще имаш. Ала не съм идвала тук от години. Забравила съм къде е мястото. Дори джипиесът не знае. Нищо чудно изобщо да не съществува.

– Мамо – прекъсна я объркано Девън, – то е тук!

Посочи право напред – към малка дървена табела встрани от шосето, която гласеше „Изгубеното езеро – свийте наляво“.

Стъписана, Кейт се озърна. Видя старата чакълена алея – тясна просека сред гъстата гора, която щеше да ги отведе до желаното място.

*

Алеята към езерото бе неравна, а дърветата от двете º страни я закриваха, все едно прекосяват тунел. Земята постепенно омекна под гумите. Внезапно алеята се разшири и се озоваха на просторна морава. Тревата не бе окосена, а червените тухли на барбекюто се ронеха. Позагнилите маси за пикник се нуждаеха от пребоядисване. Слънчевите лъчи прозираха през излинелите стари чадъри.

Жълтата тясна двуетажна къща вляво от моравата изглеждаше леко килната настрани, сякаш се е отместила да даде път на нещо голямо. Вдясно беше Изгубеното езеро. Обрасли с мъх дървета се надвесваха над сивозеленикавата му вода като стари дами, привели се да утолят жаждата си.

– Уха! – възкликна Девън, озъртайки се ту наляво, ту надясно. – Не си го представях така!

– И аз – каза Кейт.

Колата прекоси бавно алеята, заобикаляща моравата. Минаха край тринайсет порутени бунгала, боядисани в излющени хелоуински цветове – черно, кафяво и оранжево – с плесенясали каменни пътечки помежду им. По нищо не личеше да са заети – по малките веранди нямаше обувки, не се виждаха сгъваеми столове, облегнати по стените.

Кейт спря пред тясната двуетажна къща. Слязоха от колата и шумът от затръшването на вратите отекна над езерото. Въздухът ухаеше на нещо зелено – на влажна трева и на белени краставици.

Необяснимо разочарование обзе Кейт.

Мястото, разбира се, изглеждаше променено. И как иначе!

Влязоха вътре и камбанката над входната врата звънна. Миришеше на мокро дърво и климатикът като в стар морски музей навяваше хлад. Зад извитото писалище на рецепцията в малкото фоайе нямаше никого. Надникнаха първо в дневната с пъстри канапета и прашни полици, вградени в стената, огънати под тежестта на стотици книги. После влязоха в трапезарията с разнородни маси и столове. Стените с избелели розови тапети и тънките тъмни дъски на паркета изглеждаха изтънели до краен предел, сякаш някой ежедневно ги търка усърдно.

– Ехо! – подвикна Кейт.

Никакъв отговор.

– Аби?

Отново никакъв отговор.

– Ние ли сме единствените гости? – попита Девън, докато се връщаха към рецепцията.

– Не мисля, че приемат гости, слънчице.

В същия момент обаче – като в отговор – апетитна миризма се прокрадна към тях. Кейт се обърна рязко и погледна към дневната. Беше все така празна и тъмна, но върху ниската масичка в далечния край сега имаше син поднос. Сигурна беше, че преди не е бил там. Приближи до него и се загледа в кексчетата с шунка и кашкавал и двете големи парчета пай със сливи. Девън застана до нея, надвеси се над подноса и вдиша дълбоко.

– Забеляза ли кой го остави? – попита я Кейт.

Детето поклати глава.

В същия миг камбанката над вратата звънна отново и висока стройна жена на около седемдесет влезе във фоайето. Зърна Кейт и Девън в дневната и се сепна, изтръгната от мислите си, които очевидно бяха на милиони километри оттук. Прибрана на опашка, дългата º прошарена коса стигаше почти до кръста. Жената носеше джинси, бяла тениска и огърлица от едри зелени камъни.

Не изглеждаше променена. Всичко друго се бе променило, но не и тя.

– Аби! – усмихна се Кейт и въздъхна, сякаш досега я е чакала със затаен дъх.

– Да?

– Аз съм Кейт Ферис. – Тя не отговори. Кейт поклати глава и поясни: – Бях Кейт Снодърли. Племенницата ти!

– Кейт! – позна я най-сетне Аби, засмя се, влезе в дневната и я прегърна. Кейт обви гърба º с длани и усети острите кости на жилавото º тяло. Миришеше както преди – на ваканция, на шоколад и карамел. – Не мога да повярвам, че дойде!

Аби се отдръпна и Кейт каза:

– Това е дъщеря ми Девън.

– Здравей, Девън. Какви красиви дрехи! – похвали я искрено Аби и се обърна отново към Кейт: – Наистина не е за вярване! Какво ви води насам?

– Местим се в нов дом и тази сутрин намерихме картичката ти. – Извади пощенската картичка от джоба си. – Изпратила си я преди години, след като с мама и татко си тръгнахме. Мама обаче я е скрила. С Девън решихме да дойдем да те видим. Да проверим дали „Изгубеното езеро“ още е тук.

Аби взе картичката и я погледна. Някаква промяна настъпи у нея, сякаш е отстъпила крачка назад, без изобщо да помръдне.

– С майка ти се разделихме с лоши чувства. Съжалявам. Как е Куин? – попита предпазливо, подавайки картичката на Кейт.

Кейт примигна изненадана. Но да, Аби нямаше как да знае.

– Мама почина преди шест години.

Ръката на Аби се вдигна към гърдите и ги потупа, все едно се опитва да успокои нещо, затворено вътре.

– Съжалявам – въздъхна накрая. – Аз… О! Не знам какво да кажа. А баща ти?

– И той почина. Десет години преди мама.

– И татко почина – обади се Девън. – Миналата година.

Аби погледна съчувствено детето и го докосна по рамото.

– Сигурно ти е било много трудно. – Кафявите º очи се насочиха загрижено към Кейт, сякаш е крехка фигурка, чието лепило още не се е втвърдило и всеки момент може да се разпадне.

– Добре сме – успокои я тя. – Беше тежка година, но всичко е наред. – Почувства се неловко, все едно натоварват със скръбта си непознат. – Не смятах да нося лоши новини. Няма да останем дълго. Исках просто да те видя.

– Как така няма да останете? Ще останете, разбира се! – възкликна домакинята. – Хайде да кажем на Лизет, че сте дошли. Ще се зарадва, че има за кого да готви. Явно вече ви е поднесла нещо от обяда – кимна към синия поднос.

Кейт я последва. Не се наложи да подканва Девън. Тя тръгна след тях като омагьосана. Аби ги въведе през нова врата в изненадващо модерна кухня. Все едно влязоха в друга къща. Помещението беше без прозорци, но светло, облицовано с блестяща неръждаема стомана.

Съвсем не на място изглеждаше старият стол до хладилника – подпрян на стената, сякаш някой е седял доскоро там. Девън се загледа любопитно в стола.

Дребна жена на около шейсет години, застанала пред печката, се обърна и ги погледна. Тъмната º коса сияеше като козина на мокра видра. Един сив кичур на тила º се показваше драматично при всяко нейно движение.

– Още гости, Лизет! Племенницата ми Кейт! Казах ти, че някой ден ще се върне. Довела е и дъщеря си Девън.

Лизет изгледа Аби с изражение, неразгадаемо за Кейт, после се усмихна и без да продума, пристъпи към тях и ги целуна по бузите.

– Кейт, не знам дали си спомняш, но това е Лизет Дюран – обясни леля º. – Най-добрата ми приятелка от петдесет години и несменяем готвач на „Изгубеното езеро“.

Кейт я беше забравила, ала навярно по-късно щеше да си я спомни – като фигура, добиваща очер­тания в мъглата. Късчета от онова лято бавно се връщаха при нея. Картините се размиваха, но чувствата, които пазеше от „Изгубеното езеро“, бяха съвсем живи. Помнеше колко щастлива е била тук. Помнеше го кристално ясно.

– Благодаря за храната, която ни остави – каза.

Лизет сведе скромно глава.

– Бащата на Лизет беше собственик на известен парижки ресторант – „Ла Мезон Дюран“. Хемингуей вечерял веднъж там – обясни Аби. – Научила се да готви от него. От баща си, не от Хемингуей – уточни и добави: – Отивам да ви донеса чисти чаршафи.

Аби излезе от кухнята, а Лизет вдигна малкия бележник, провесен през врата º, и написа: „Не º вярвайте. Хемингуей не е стъпвал в ресторанта на татко. И той не ме е научил на нищо, проклетникът. Научих всичко от красив млад готвач. Казваше се Робер и беше влюбен в мен.“

Аби се върна при тях, понесла няколко сгънати чаршафа.

– Лизет не може да говори – обясни, забелязала изражението на Кейт. – Родена е без гласова кутия.

– Какво е гласова кутия? – полюбопитства развълнувано Девън, сякаш ставаше дума за нещо реално, осезаемо – тайна дървена кутийка, където се крие гласът на Лизет.

– После ще ти обясня – каза Кейт.

– Хайде, момичета. Ще ви заведа в бунгалото.

Докато се отдалечаваха, Лизет откъсна изписаната страница от бележника и включи газовия котлон. Поднесе листа над пламъка и като във фокус той изчезна, съскайки, превърнал се в искри и пепел.

Девън тръгна заднишком, за да огледа всичко още веднъж.

– Вземете подноса – напомни им Аби, измъквайки ключа от куката на стената зад рецепцията.

Излязоха заедно навън и Кейт ги поведе към субаруто.

– Къде са другите? – попита тя, докато отваряше багажника с една ръка, а в другата крепеше подноса.

Аби се обърна и погледна към моравата. На лицето º се изписаха тъга и едва доловимо отчаяние.

– Точно преди вас пристигнаха две гостенки. Дойдоха в името на доброто старо време. Реших да продам „Изгубеното езеро“. Това е последното ми лято тук.

Кейт осъзна, че и този път са се появили в преломен за живота на Аби момент – както тогава, след смъртта на Джордж. Помисли си, че са като странните отломки, които морето неизбежно довлича след буря.

– Съжалявам. Няма да се застояваме.

Леля º я потупа по бузата. Големият º пръстен от зелен камък докосна кожата º прохладно и успокоително като ласка на гадателка.

– Ще останете, колкото искате. – Тя се обърна към колата. – Донесли сте достатъчно багаж.

Кейт погледна към багажника и едва сега осъзна колко е претъпкан.

– Девън, какво е това?

– Багажът ми – отвърна момичето. – Нали ми позволи да обличам каквото пожелая!

– Всичко ли взе?

Освен куфарите имаше поне още четири брезентови раници.

Девън сви рамене.

– Колкото успях да побера.

– Но ние не знаехме дали ще останем!

– Аз знаех.

– Сега виждам приликата – усмихна се Аби и вдигна една от раниците.

4.

Бунгалата не бяха точно на брега. Дърветата скриваха езерото, но присъствието му се долавяше като топлина от огнище – колкото по-близо си до водата, толкова посилно я усещаш. Постройките бяха разположени като в селце – по шест от двете страни на каменна алея. Бунгало 13, боядисано в бледооранжево и с черни капаци на прозорците, се намираше в далечния край на въображаемата задънена улица.

Аби изкачи стъпалата и застана пред вратата, над която покривът се спускаше косо като тента. Отключи и Кейт и Девън влязоха след нея с чантите си. Кейт внезапно си спомни, че преди петнайсет години бяха отседнали в същото бунгало. Позна овехтялото червено канапе, евтините пейзажи и няколко несъвместимо скъпи вещи – лампа „Тифани“ и старинно дъбово писалище.

До кухненския плот в далечния край на стаята имаше врата. Девън пусна чантите и се втурна към нея.

– Мамо! Виж!

Кейт отиде при нея и надникна през прозорчето на вратата. На тясната задна веранда бяха струпанин клони и сламки, сякаш някакво огромно създание е свило гнездо там. Тя отвори вратата.

– Кой го е направил? – попита Девън.

– Не знам.

Пропука съчка и двете се загледаха навън. Нещо, подобно на заострена опашка, изчезна бавно зад ъгъла на бунгалото.

– Привечер елате на моравата – обади се Аби зад тях.

Те подскочиха и се обърнаха към нея.

– Ще изпечем нещо на грила. Другите две гостенки ще се зарадват да ви видят.

– Има ли алигатори тук? – попита Кейт, прегърнала Девън през рамо.

– В Изгубеното езеро? – засмя се леля º и поклати глава. – Няма. Хората все си мислят, че има. Е, бизнесът сигурно щеше да върви по-добре, ако имаше. Но за да видите алигатор, трябва да отидете чак в Окънфоки. Ще дойдете да вечерята на моравата, нали?

– Да. Да, разбира се – кимна Кейт. – Благодаря.

Аби се поколеба. Изгледа ги, сякаш са предвес­тници, ала незнайно на какво. Накрая се обърна и излезе. Затвори врата и в стаята се възцари тишина.

Майка и дъщеря се огледаха. Е, бяха дошли. А сега какво?

– Хайде, хлапе – побутна Кейт Девън. – Чака те много работа.

*

Разопаковаха багажа, излязоха пред вратата и изядоха кексчетата на Лизет с шунка и кашкавал и пая със сливи. Кейт съзерцаваше унесено притихналия стар лагер.

Нищо конкретно през онова лято преди петнайсет години не обясняваше незабравимото му очарование. Останаха тук малко повече от две седмици. Днес, щом видя книгите в главната къща, тя си спомни как прочете няколко – отнасяше ги на дока и по цял ден се застояваше там. Гостите бяха много, но нямаше млади хора и на нея º доскучаваше.

После обаче срещна момче на нейната възраст. Не беше от гостите. Живееше някъде наблизо, в гората. Името му º убягваше, изгубено някъде във времето.

Между майката на Кейт и Аби имаше някакъв проблем, ала Кейт не º обръщаше внимание, защото с момчето скитаха сред дърветата около езерото от сутрин до мрак, съчиняваха си истории и наблюдаваха как въображаемите неща стават истински. Мъглата над водата надвечер се превръщаше в призрачни дами с вече забравени имена и характери. Корените на кипарисите, стърчащи от водата, бяха отдавна изгубени знаци, оставени от пирати, а под тях бяха заровени съкровища. Всеки ден се гмуркаха да търсят съкровището, затаявайки дъх все по-дълго и по-дълго, докато накрая им израснаха хриле зад ушите. Тя беше на дванайсет – все още дете – и всичко º се струваше възможно. След като родителите º решиха да си тръгнат – внезапно, това го помнеше – тя се върна у дома, пубертетът се яви изневиделица, а на другата година баща º почина.

Защо пазеше толкова добри чувства от „Изгубеното езеро“?

Замисли се и отговорът изведнъж º се стори съвсем лесен.

Тук бе оставила детството си.

Кейт отнесе подноса в кухненската мивка, а Девън отиде в стаята си да избере какво да облече за вечеря. Кейт влезе в своята спалня да си оправи леглото, но се просна направо върху матрака. След няколко минути дъщеря º надникна, видя я върху матрака и легна до нея.

Кейт я прегърна и извади телефона си от джоба. Страхуваше се от този момент.

Написа на Крикет с една ръка: „Не се безпокой, когато се прибереш у дома и не ни завариш там с Девън. Заведох я на кратка екскурзия да посетим моята пралеля. Ще се върнем след няколко дни.“

Свекърва º отговори веднага: „Каква пралеля? Не прочете ли списъка ми? Къде сте????“ Кейт въздъхна и написа: „Не прочетох списъка. Тази сутрин с Девън намерихме на тавана стара пощенска картичка от леля Аби. Решихме да посетим лагера º „Изгубеното езеро“ в Съли, близо до границата с Флорида. Не се тревожи. Пристигнахме благополучно. До скоро.“

Изключи телефона, за да не чете отговора на Крикет, и се втренчи в тавана. Нямаше вятър, но прашният вентилатор се въртеше бавно напред-назад. Въздухът сякаш беше наелектризиран. Космите по ръцете º настръхнаха.

– Тук ми харесва – прошепна Девън. – Ще останем ли?

Кейт се премести и притисна буза в косата на Девън.

– Няколко дни.

– Дали на татко щеше да му хареса тук?

Дъхът на Кейт секна за миг. Тя се стараеше с всички сили да даде на Мат живот, какъвто смяташе, че иска. Винаги предусещаше желанията му, готова да превърне дори най-дребния намек в сбъдната мечта. Мат всъщност не умееше да бъде щастлив, ала нещо у него караше всички наоколо да се опитват да намерят щастието му.

– Не знам – отвърна тя с надеждата Девън да не е забелязала стъписването º.

Ала знаеше. На Мат нямаше да му хареса тук. Той мразеше ваканциите. Обичаше да е близо до дома си и със слушалки в ушите да снове сам с велосипеда си по познатите улици.

– Тук не е подходящо за колоездачи – отбеляза момичето.

– Да.

След известен размисъл Девън додаде:

– На мен все пак ми харесва. Нищо че на татко нямаше да му хареса. Лошо ли е това?

– Не, скъпа, изобщо не е лошо – каза Кейт, притиснала устни в косата º. – Татко би искал да си щастлива.

– Алигаторите ме правят щастлива – заяви веднага Девън.

Виж ти! Нещо ново!

– Така ли? Защо?

– Защото са тук.

– Тук няма алигатори, хлапе. Чу какво каза Аби.

– Мисля, че има.

– Добре тогава. Пази си краката!

Свила пръсти като хищническа паст, Кейт се пресегна към стъпалата º. Девън се засмя и се отдръпна. После се претърколи отново в прегръдката на майка си, сякаш земното притегляне я върна там. Там, където º е мястото.

И така, двете заспаха през първия им следобед край Изгубеното езеро.

*

Здрачаваше се. Аби, Булахдин и Селма бяха на моравата и току поглеждаха крадешком към каменната пътека към бунгалата, притихнали в очакване, сякаш жадуват освежителен бриз да раздвижи застоялия въздух. Булахдин прие възторжено, а Селма безразлично новината за идването на Кейт и Девън. Личеше си обаче, че и двете се чудят какво означава пристигането на момичетата. Дори Аби не беше сигурна. Случи се толкова неочаквано, че още се чудеше дали е истина. Видяла ли ги беше в дневната? Наистина ли ги заведе в бунгалото им? Или въображението я беше подвело, докато за кой ли път се взираше зад писалището?

– Ето ги! – възкликна Булахдин, седнала до масата за пикник, върху която се мъдреше буркан от желе, пълен с вино.

Аби се обърна и видя Кейт и Девън да изплуват от тъмния край на алеята. Племенницата º носеше същите дрехи – клин и широка тениска, която се смъкваше от рамото º и разкриваше презрамките на спортен потник. Девън обаче беше с трикотажна рокля, червени каубойски ботуши, червена каубойска шапка и потник с ресни.

– Прилича на теб, Аби.

– Кейт или Девън?

– Кейт, разбира се.

– Но пък детето е наследило усета ти за стил – отбеляза сухо Селма.

– Приемам го като комплимент. Благодаря и на двете – каза тя.

Помисли, че Булахдин има право. Кейт някак си наистина приличаше на нея. Бе наследила зелените си очи от сестрата на Аби – Мерили. Ала дългият º нос – и елегантен, и странен – и стройните крака бяха като нейните. Дори късата º коса с неравни кичури, сплъстени от влагата, сияеше в кестеняво, каквато някога беше косата на Аби. Когато я видя за пръв път, тя съзря у Кейт мечтателна, увлечена по книгите своя версия и º се прииска да я опознае. Майката на Кейт обаче – Куин – си тръгна ядосана оттук и тя знаеше от опит, че не º остава друго, освен да задържи вратата отворена с надеждата някой ден момичето да се върне.

– Наистина ли дойде просто ей-така? – попита Булахдин.

– Опитах се да поддържам връзка с нея, но майка º не позволи. Днес Кейт намерила пощенската картичка, която º изпратих преди петнайсет години. И решила да дойде да ме види.

– Атланта не е близо – вметна Селма, втренчена в притъмнялото езеро.

– Това пък какво ще рече? – скастри я Булахдин.

– Ще рече, че иска нещо.

– О, я стига! – тросна се старицата. – Не я слушай, Аби.

Кейт и Девън дойдоха при тях и Аби размаха длан да прогони дима, стелещ се пред лицето º като дим от магьосническа отвара.

– Хот-догът ще е готов скоро. Надявам се да не е прегорял. Скарата е непредсказуема – обясни тя. – Кейт, Девън, запознайте се с Булахдин и Селма. Дами, това са моите племенници.

– Ела тук, бебче. Седни до мен – обърна се възрастната дама към Девън, потупвайки съседния стол. – Искаш ли бонбонче?

Извади размекнато и разнищено руло ментолки против гърлобол от джоба на панталоните си.

Селма не ги поглеждаше, впила очи в езерото. Седеше сама на друга маса. Полата º се стелеше по земята като сценична завеса. Вееше си със старо картонено ветрило от сватбен параклис в Лас Вегас. Изведнъж изсумтя и остави рязко ветрилото. Аби знаеше, че е наострила слух.

– Наричаш това бонбонче? Ха! Ела с мен…

момиче – поколеба се Селма, сякаш вече е забравила името на Девън. – Ще ти дам истински бонбони.

– Може ли, мамо?

Кейт се обърна инстинктивно към Аби и реакцията º накара леля º да се усмихне. Никой вече не я поглеждаше за потвърждение по този начин. Навремето хората в града идваха често тук да се посъветват с нея. Аби винаги знаеше какво да каже и какво да направи. Разривът бе настъпил толкова постепенно, че тя се чудеше дали спря да помага, защото хората престанаха да идват, или обратното. Кимна окуражително на племенницата си. Отначало Селма винаги оставяше неприятно впечатление у жените.

– Може – каза Кейт на Девън. – Но ще го изядеш за десерт след вечерята.

– Селма, не бива да водиш детето в бунгалото си – възрази Булахдин. – Вътре прилича на бордей.

– Какво е бордей? – попита момичето.

– Място само за красиви жени – отговори Селма и тя я последва като коте, подгонило връвчица.

Кейт ги проследи с поглед.

– Не се безпокой – успокои я Булахдин. – Селма наистина има по-хубави бонбони. Но не го прави от добро сърце, а за да каже: „Няма по-хубави бонбони от моите“. Помни ми думата.

– Селма не изглежда… много щастлива тук – отбеляза Кайт.

Старицата поклати глава.

– О, нарочно създава такова впечатление. От трийсет години идва всяко лято. Да си отдъхне според мен. Омъжвала се е седем пъти. На нейно място и аз щях да се нуждая от почивка. Е, остава º само още един опит.

– Още един опит за какво? – учуди се Кейт.

Булахдин се приведе към нея и отвърна:

– Да си намери съпруг. Селма има осем магии. Осем сигурни възможности да се омъжи, за когото пожелае. Вече е използвала седем. Изгарям от любопитство за кого ще използва осмата магия. Сигурно ще е голяма клечка. Нали е последният º шанс. Ще има много пари. И вероятно ще е стар.

Кейт погледна отново към Аби. Този път тя само се усмихна. Кейт се поколеба и накрая попита:

– Имаш предвид истински магии?

– Така твърди тя.

– Значи смята, че има магически сили – заключи Кейт и очите º се насочиха натам, където бяха изчезнали Селма и Девън, сякаш се колебае дали не е сбъркала, позволявайки на дъщеря си да отиде с тази жена.

Булахдин се разсмя, протегна се и я потупа по ръката.

– Измисляме си магии, когато искаме нещо, което смятаме за непостижимо. Мисълта, че е фатална жена, я кара да се чувства щастлива. А ние се преструваме, че º вярваме.

След минута Девън дотича при тях с шоколадов бонбон, увит в златист станиол. Селма ситнеше след нея.

– От моите бонбони по-хубави няма – заяви тя и седна сама на масата встрани от тях.

– Казах ли ти? – намигна възрастната жена на Кейт. – Селма, на четирийсет километра наоколо няма мъже. Никога ли не си изключваш чара?

– Не, разбира се – вирна брадичка тя.

– Тук наистина няма по-хубави бонбони от нейните – подкрепи я Девън. – Не искам да се изключва.

Притъмняваше се. Единствената светлина струеше от нанизите блещукащи лампички, увити около стълбовете на чадърите. Аби ги намери в склада и реши да ги извади за това последно лято и те осейваха моравата с точици светлина. Гостите º ядяха хот-дог с кафява горчица и картофена салата с копър в хартиени чинийки и разказваха за летата си тук. За лятото, когато валя всеки ден и тапетите се отлепиха от стените, а тревата бе застлана с килим от жаби. За сушавото лято, когато дъното на езерото се виждаше и гостите газеха из тинята, и намираха дрънкулките, които смятаха за изгубени във водата – монети, барети, пластмасови войничета. Кейт почти не продумваше, но историите явно я развеселяваха.

Аби току я поглеждаше. Кейт бе признала колко трудна е била годината след смъртта на съпруга º. Това не беше необичайно, особено за жена от семейство Морис. Фактът, че дойде тук обаче, показваше целеустременост и воля, необичайни за скърбящите жени от семейство Морис. Приличаше на човек, който излиза навън за пръв път от дълго време.

След като се нахраниха, се възцари мълчание. Чуваше се само странният хор на нощните птици и щурците, които сякаш се надпяваха от двата бряга на езерото.

Девън вдигна бонбона, който Селма º беше дала, и Кейт º кимна, че вече може да го изяде. Шумоленето на станиола привлече вниманието на Селма. Детето лапна бонбона с изражение „леле, колкото е вкусно“ и на устните на Селма се появи подобие на усмивка, която се стопи ненадейно.

– Напомня ми времето, когато имаше млади хора тук. Ще ми липсват летата тук – каза Булахдин и напълни отново буркана си с вино.

Винаги се понапиваше нощем. Понякога Аби се питаше дали не идва тук, за да пие на воля, без децата º да я контролират.

– Знаете ли какво ще направя? Ще организирам парти. С украса, алкохол и музика. Да! Ще се сбогуваме с това място с парти! Следващата събота. Ще напишем хубав край на историята! Не най-добрият, но достатъчно добър.

Булахдин порови из чантата си, намери бележник и химикалка и започна да пише.

– Ще има ли танци? – попита Селма от масата си.

– Само ако се съгласиш да танцуваш с мен – отвърна Булахдин.

Другата жена въздъхна.

– Не, благодаря.

Прощално парти… Смутена, Аби стана и започна да събира хартиените чинии и чаши. Кейт веднага се изправи да º помогне. Девън си избърса ръцете в роклята и отиде да разгледа жабата, която дебнеше насекомите, привлечени от блещукащи-те светлинки. Когато Девън мина край нея, Селма се приведе настрани да отбегне шоколадовите º пръсти.

– Пазиш ли дансинга, който с Джордж изваждахте нощем? – попита Булахдин. – Големите дървени плоскости, които се сглобяваха една за друга?

– Видях ги в склада до лампичките – отговори Аби. – Съвсем ги бях забравила.

– Хубави времена бяха, нали? Танци в летните нощи… – Старицата се полюшна на стола в ритъма на въображаема мелодия. – Джордж дори наемаше оркестър в съботните вечери. Помниш ли? Кейт, ще дойдете ли с Девън?

Кейт изсипа останките от вечерята в найлоновия чувал в дървеното кошче за отпадъци до скарата.

– Не знам дали ще бъдем тук.

– О… Мислех, че ще поостанете – поклати глава Булахдин. – Да помогнете на Аби.

Кейт се обърна към леля си:

– Имаш ли нужда от помощ?

– Предстои ми сериозно преместване – отвърна тя и изхвърли хартиените чинии и чаши в кошчето.

Трудно преместване. Почти непосилно.

– Ще се радвам да ти помогна.

Аби се поколеба. С тези темпове Лизет изобщо нямаше да се включи. Ала така поне º предоставяше извинение да отлага.

– Сигурна ли си?

– Девън е в лятна ваканция. Багажът ни вече е пренесен в новия ни дом. Скоро ще започна работа в кантората за недвижими имоти на свекърва ми, но не сме определили точно кога.

– Брокер на недвижими имоти ли си? – попита Булахдин.

– Не. Със съпруга ми имахме магазин за велосипеди. – Тя замълча. – Мат почина и аз го продадох.

– Съжалявам. – Лицето на старицата посърна едва забележимо.

– Е, ако останете, може да ми помогнете – заключи примирено Аби.

Прощално парти. Помощ при преместването. Всичко си идваше на мястото. Едва сега призна пред себе си, че прие появата на Кейт и Девън като знак да не продава „Изгубеното езеро“, защото има начин да го спасят. Глупава надежда, разбира се, понеже идването на членове на семейството º никога не предвещаваше добро.

Булахдин отпи тържествено от виното и остави буркана върху масата.

– Добре! Значи ставаме петима за партито – отбеляза. – Не! Шестима! Ще го организираме през деня, та и Лизет да дойде.

Кейт я изгледа въпросително.

– Не може ли да дойде през нощта?

– Лизет смята за лоша поличба да се готви по тъмно. След залез гледа да не се навърта край храна. Затова закуската и обядът се сервират в голямата къща, а вечеряме на моравата. Джордж направи камините, та гостите сами да си сготвят вечеря. – Аби проследи с усмивка как погледът на племенницата º се насочва към осветения прозорец на втория етаж – спалнята на Лизет. Край прозореца се мярна сянка, сякаш Лизет ги наблюдаваше. – Сигурно ти се струваме много особени.

– Не – поклати глава Кейт. – Точно затова съм запомнила мястото.

Чу се шум от приближаваща се кола и всички се обърнаха. Не след дълго сред дърветата блеснаха фарове. Кейт уплашено потърси с поглед Девън и я повика. Дъщеря º, изгубила интерес към жабата, подскачаше по моравата от едно езерце светлина до друго. Сега обаче се втурна бързо към майка си. „Любопитно – рече си Аби. – Какво ли си помислиха?“

Тъмносинята тойота ги заобиколи и спря пред главната къща. Строен мъж на около шейсет години излезе от колата. Усмихна се и вдигна срамежливо ръка за поздрав.

– Станахме седмина! – зарадва се Булахдин и записа името му.

– Ако той участва в партито, ще дойда и аз – заяви Селма.

Булахдин изцъка с език, без да вдига поглед от списъка.

– Знаеш, че не е дошъл заради теб.

– Това не означава, че няма да танцува с мен.

– Кой е той? – прекъсна ги Кейт.

– Джак Хъмфри – обясни º леля º. – Идва всяко лято. От години е влюбен в Лизет. Това е последният му шанс да я спечели. Виж изражението му! Лице на мъж, който най-сетне се е събудил!

– Познавам този поглед – сподели младата жена. – И аз имам чувството, че се събуждам след едногодишен сън.

На Аби º се прииска да º каже много неща – как да се събудиш е най-важната част от скръбта на някого, колко жени от семейството им не са успели да го направят и колко се гордее с нея, че се бори да се завърне. Ала замълча. Умееше да поправя много неща, но семейството не бе сред тях. Този урок бе един от най-тежките, които º се наложи да научи. Затова напусна Атланта. Тя потупа ръката на Кейт, извади найлоновия плик с отпадъците и тръгна към къщата да поздрави Джак.

Защото беше крайно време и Лизет да се събуди.

5.

В мастиленочерния покой преди зазоряване Лизет се събуди и облече тихо коприненото бельо, което майка º продължаваше да изпраща от Париж – хладно и хлъзгаво, сякаш се покрива с чист въздух. След като напусна Париж, дълго време изхвърляше колетите от майка си – смяташе го за принципен въпрос. Вече не беше суетното красиво момиче от спомените на майка º. После обаче направи изключение за бельото. Реши, че не е суета, щом никой не вижда какво носи.

Надяна синя рокля и изпрана престилка, ухаеща на лимоновия сапун, с който Аби переше хавлиените кърпи и чаршафите – единствено той успяваше да заличи мириса на влажна плесен, просмукващ се във всяко кътче от това място.

Слезе безшумно долу и първо открехна леко вратата на спалнята, за да се увери, че Аби диша. Правеше го всяка сутрин след смъртта на Джордж. Приятелката º не знаеше. Не º харесваше Лизет да се тревожи. Отношенията им открай време бяха едностранчиви в това отношение. Само на способната и самоуверена Аби º бе позволено да се безпокои за мрачната и деликатна Лизет.

Лизет светна лампите в кухнята и се залови за работа. Цареше тишина, твърде дълбока тишина. Ала през годините тя си бе наложила да свикне с утрините, макар всъщност да обичаше вихрените, заредени с енергия вечери. Това поне, нямаше как да не признае, бе наследила от баща си. Ресторантът му оставаше отворен до късно и привличаше хора с поетични, разбунени духове.

Както всяка сутрин призракът на Люк седеше мълчаливо в ъгъла близо до синия хладилник – шестнайсетгодишно момче с бяла риза, пожълтяла под мишниците от пот. Младото му лице следеше предано дори най-недоловимото º движение. Съзерцаваше я мечтателно и на онази вечеря, когато тя го изненада с бележката, разбила сърцето му – бележка като безброй други, които бе написала. Тя не разбираше какво е да си отхвърлен, защото не бяха я отхвърляли никога. На другия ден новината за самоубийството му я разтърси. Какво беше тя, чудовище? Никой не бива да притежава силата да наранява толкова дълбоко, необратимо. Заслужаваше да умре по същия начин, защото да се промени не бе възможно.

Аби я спаси със своята доброта. Затова Лизет реши да я следва, където и да отиде, докато накрая се установиха тук, край Изгубеното езеро. Аби я облагородяваше. Не знаеше какво ще прави без нея. Толкова се страхуваше, че дори не искаше да си го помисля. Не виждаше живота си никъде другаде освен тук. Не искаше да се връща в Париж. Какво си въобразяваше приятелката º? Че Лизет ще види майка си и внезапно ще пожелае да заживее отново с нея?

Не. Никога.

Без Аби и без Изгубеното езеро º оставаше само Люк, ала тя не искаше да приеме, че той не е достатъчен – само шестнайсетгодишен и призрак, като и двете не знаеха много за живота.

Включи малката кафеварка и се залови да изпече лучени бисквитки и плодови тарталети – помнеше ги от сладкарницата, където ходеше като дете. Там я глезеха и º даваха сладкиши безплатно, защото беше много красива. Момиченцето, Девън, щеше да ги хареса. Отдавна не бяха идвали деца тук. Лизет се чувстваше щастлива, а Аби – още по-щастлива. Лизет знаеше, че като прекъсна връзката си със семейството, Аби съжаляваше единствено че няма да види как израства племенницата º. През лятото след смъртта на Джордж обаче племенницата º Куин дойде и Аби се запозна с дъщеря º Кейт. Лизет реши, че най-сетне мечтата на приятелката º ще се сбъдне и в живота º ще се появи дете. Ала не се получи. Навярно сега при третия опит третото поколение щеше да извърши магията.

Може би Аби щеше да поиска да остане заради момичетата. Или поне да не отива прекалено надалеч.

Лизет знаеше, че Аби иска да замине за Париж. С Джордж често го обсъждаха. А случеше ли се Аби да сънува Париж, на сутринта винаги º разказваше съня си. Тя я изслушваше напрегната и не казваше нищо. Това бяха само сънища все пак. Лизет нямаше представа, че сънищата означават толкова много за Аби. Не предполагаше, че Аби ще жертва „Изгубеното езеро“, за да ги претвори наяве.

Лизет приготви закуската и включи голямата кафеварка от неръждаема стомана за гостите в трапезарията. Подреди столовете около масите и поспря да погледне през прозореца. Видя неясна фигура в мъгла. Някой тичаше по моравата, облечен в суичър с качулка, къси панталонки и маратонки.

Макар първоначално да се стъписа да види някого на моравата след дългия сезон без посетители, Лизет веднага го позна.

Кога ли бе пристигнал? Снощи вероятно. Аби не º беше казала.

Отстъпи бързо от прозореца, влезе в кухнята и заключи вратата. Колко абсурдно! Защо заключи вратата? Джак не влизаше тук. Не беше толкова смел и напорист.

Ала дори свенливостта има оръжия. Тя не притежаваше броня срещу упоритите му чувства. Те се прокрадваха към нея като през миши дупки. От години Джак си пробиваше път, невинен и доверчив като Люк.

Тя погледна към Люк и той º се усмихна от ъгъла. Явно одобряваше тази лудост.

Лизет усети нечие присъствие и се обърна. Аби бе влязла в кухнята и си наливаше кафе. Носеше широка розова пижама, в която изглеждаше още по-висока и слаба.

– Джак май се е събудил – отбеляза тя.

Лизет забели очи и се отблъсна от вратата, където се бе облегнала, все едно я барикадира. Отиде и извади тарталетите от фурната.

– Пристигна снощи. Обещах ти днес да те заведа в града да напазаруваш, но инвентаризацията не търпи отлагане. А ти не искаш да ми помогнеш да направя списъка. Затова помолих Джак да те закара в града.

Лизет остави тавата и написа бързо в бележника: „Не е спешно“.

– Спешно е. Булахдин реши да организира прощално парти. Ако не º помогнеш, ще има само пиене и никаква храна.

Лизет я изгледа с присвити очи и написа: „Знам какво целиш“.

Аби прочете написаното и се усмихна.

Тръгна с чашата кафе към стълбите и подхвърли през рамо:

– Аз ли? Единствената ми цел е списъкът.

*

Кейт чу хлопане по вратата и отвори очи. Седна рязко в леглото от ковано желязо и се озърна, спомняйки си след миг къде е. Тръгна към дневната. Видя затворената врата на стаята на Девън и я завладя ненадеен, необясним страх, че дъщеря º е изчезнала. Отвори вратата и я видя да спи, разперила крака и ръце като звездни лъчи. Очилата º я наблюдаваха от нощната масичка, сякаш бяха самотни без нея.

Някой пак потропа на вратата. Кейт я отключи и видя Лизет, окъпана от утринната светлина. Носеше поднос с две чинии, покрити със салфетки, и кана с кафе.

Миризма на солено и на прясно тесто я удари по носа и устата º се напълни със слюнка.

– Лизет! Какво е това?

Лизет кимна към бунгалото и тя отстъпи назад. Французойката влезе и остави подноса върху изподрасканата кръгла маса до кухненския плот. Свали салфетките от чиниите и разкри плодови тарталети, бисквити и бекон. После извади от джоба на престилката си плик и предварително написана бележка: „Моля те за услуга. Ще отидеш ли днес във „Фреш Март“ в града да купиш продукти? Аби щеше да ме закара, но трябва да се заеме с инвентаризацията. Парите и списъкът са в плика. Просто го дай на момичето зад щанда. То ще опакова всичко. Има повече гости, отколкото очаквах, а Аби спомена, че Булахдин ще организира парти. Ще направя торта.“

– Ще отида, разбира се – каза Кейт и взе плика. – Радвам се да ти помогна.

Лизет написа в бележника: „Благодаря. Плодовите тарталети са за Девън. Приличат на ярки накити. Като нея.“

– Ще ги хареса. Благодаря.

Лизет се усмихна и взе бележките от нея. Кейт я изпрати до вратата и понечи да я затвори, но неволно сведе очи и забеляза дребна извита кост на най-горното стъпало на верандата. Вдигна я и я разгледа срещу светлината. Беше зъб от животно. Стори º се, че е виждала някъде такава кост, ала не се сети къде.

Прибра я вътре, сложи я върху масата и седна. Прокара пръсти през късата си коса, разтърка лицето си с длани и погледна вкусната храна в старите разностилни чинии с цветни шарки.

Вдигна каната и си наля кафе. Сложи захар и сметана, докато кафето заприлича на карамел. Майка º го пиеше така. „Толкова сладко, че да те целуне“, казваше. Майка º се промени след смъртта на баща º, ала понякога изглеждаше почти нормална. Когато можеха да си го позволят, двете ходеха на кино, вмъквайки тайно бонбони и напитки, за да не ги купуват прескъпо от щанда в киносалона. В петък вечер си слагаха храната в подноси в скутовете и гледаха заедно телевизия. Понякога майка º сплиташе косата º в неделя и º позволяваше да спи върху сатенената възглавница, та плитките да се запазят през нощта и сутринта да отиде с красива прическа на училище.

Искаше º се хубавите мигове да са били повече, да е запазила повече спомени, които да º помагат да поглежда назад.

Облегна се на стола и си представи, че не се връща в Атланта. Представи си, че се скрива тук завинаги. Глупави блянове! Невъзможни! Аби продаваше „Изгубеното езеро“. А Кейт бе длъжна да приеме факта, че се съгласи да заживее със свекърва си Крикет – макар Мат да не би го одобрил, а възпитателните методи на свекърва º да не съвпадаха с нейните – защото се страхуваше. Сега имаше достатъчно пари – от продажбата на къщата и на магазина на Мат. Би могла да направи каквото пожелае. Да се премести навсякъде. Ала никога не бе оставала сама. Живееше с майка си, а после с Мат. След смъртта на Мат в живота º зейна празнота, за чието съществуване не подозираше. Липсваха º родителите º, ала именно след смъртта на Мат осъзна колко изолирана е била, как няма никаква опора. Крикет се намеси и през последната година запълваше тази част от ежедневието º, ала двете с нея не бяха сполучливи заместители на това, което всъщност всяка от тях желаеше. Е, все пак бе по-добре от нищо. Оплетеше ли конците, забравеше ли нещо, имаше подкрепление. Ами ако пак заспи за цяла година? Ако не успее да е родител, какъвто Девън заслужава? Ако не се справи сама?

Взе си бисквита. Не искаше да мисли. Сега с Девън щяха да се радват на „Изгубеното езеро“, на отнесената му собственичка, на нямата му готвачка и на гостите с брачни магии и планове за прощално парти.

Щяха да се насладят на последното си най-хубаво лято, което някак си напомняше сбогуване с много повече от езерото.

*

Джак Хъмфри седеше сам в трапезарията в голямата къща. Местният вестник лежеше сгънат на масата до него. Беше го прочел два пъти.

Лизет вече бе започнала да приготвя обяда в кухнята. Нещо с канела – успокояващо ухание, напомнящо му тихи зимни нощи.

Отвън долетяха гласове. Непознати гласове.

Стана и погледна през прозореца.

Булахдин седеше до масата за пикник и пишеше в бележник. Сутринта на закуска спомена нещо за прощално парти, на което ще присъстват само гостите на Аби. Джак не възрази. Булахдин беше мила жена. Преди много време преподавала литература в университет. Джак смяташе, че всеки, който чете, не може да е лош човек. Отначало предположи, че Булахдин предпочита книгите пред говоренето, ала сгреши. Понякога тя идваше при него в трапезарията и говореше ли, говореше. Веднъж я попита:

– Не искаш ли да почетеш? В дневната има стотици книги.

Тя се засмя и му отговори:

– Чела съм всичките. Знам как завършват. Така ми харесва. Прочета ли ги сега, краят ще ми се стори различен.

Той не я разбра, но пък английският не беше любимият му предмет.

Селма седеше до масата зад Булахдин. Правеше си маникюр. Джак се отдръпна леко назад, за да не го забележи. Познаваше Селма от трийсет години и все още не проумяваше дали флиртува сериозно или не. Това явно я развеселяваше. Той винаги се стараеше да я отбягва. Ала му беше по-лесно, когато наоколо имаше повече мъже.

Селма и Булахдин не разговаряха и Джак се почуди откъде долитат гласовете. После видя висока млада жена с къса рокля на цветя и джапанки да върви към къщата. До нея подскачаше момиченце в поличка на балерина и розова велосипедна каска. Говореше на висок глас и обикаляше в кръг около младата жена. Момиченцето погледна към Булахдин и Селма и попита нещо майка си. Тя º кимна и то изтича и седна до Булахдин.

Едва след миг Джак осъзна, че младата жена продължава да върви към къщата и ще влезе при него.

Втурна се към масата и седна.

Той не беше общителен човек.

Би трябвало да бъде, понеже произхождаше от богато старо семейство – динамични южняци от Ричмънд. Имаше трима по-големи братя – адвокат, телевизионен журналист и собственик на развъдник за коне. Отрасна сред непоносимия шум на бумтящите им гласове. Понякога му се приискваше единствено да запуши уши. Прокрадваше се из къщата, търсейки тихи кътчета. Родителите му просто клатеха глави. Трима самоуверени синове им бяха достатъчни. О, знаеше, че родителите му го обичаха и дори братята му го защитаваха с цената на немалко синини от децата, които му се подиграваха в училище. Ала не очакваха много от него. Той самият не знаеше какво да очаква. Беше блестящ ученик, но щом настъпи моментът да замине в колеж, колебанието го парализира. Нямаше представа какво да прави с живота си. Сподели страховете си с майка си, а тя го целуна по бузата в стаята му в университетския пансион през първия ден от първата му студентска година и му предложи през смях:

– Понеже не обичаш да гледаш хората в очите, защо не се съсредоточиш върху краката им?

И той стана ортопед.

Това беше чистата истина, ала разкажеше ли историята, хората се разсмиваха. Това беше любимата му шега, когато се окажеше абсолютно наложително да отиде на парти.

На „Изгубеното езеро“ за пръв път го доведе по-възрастен лекар от ричмъндската клиника. Обясни, че щели да летуват тук със съпругата си, и го покани да ги придружи. Очевидно съжаляваше Джак, който в началото често отблъскваше медицинските сестри и колегите си с недодяланото си поведение. Промени се, ала му отне години. Старият лекар скоро се пенсионира и замина да живее другаде, но всяко лято Джак се връщаше тук. Харесваше му тишината и отдалечеността. Харесваше му, че след известно време редовните посетители го опознаха и не им пречеше свенливостта му и това, че очите му не срещаха техните. Най-много харесваше тихата жена в кухнята.

Не подозираше, че съществува толкова тих човек. Присъствието на Лизет го успокояваше и той се застояваше дълго в трапезарията – близо до кухнята, близо до нея. Когато готвеше, тя му носеше понякога малки купички с летен борш или хапки с пушена сьомга. Оставяше храната на масата пред него, усмихваше се и се връщаше в кухнята. Веднъж дори го докосна по косата, ала той се сепна и тя никога повече не протегна ръка.

Да бъде край нея беше непознато усещане. Където и да отидеше, всички говореха. Дори на балет – ходеше на представленията именно за да усеща успокоителното присъствие на хората, но да не ги чува. Там обаче пак беше принуден да слуша разговори. Лизет не само не говореше, но и се движеше почти безшумно. Понякога копнееше целият свят да е като нея. Ала не беше. Майка му не пропускаше да му го напомни. Светът не приличаше на него и нямаше да се промени заради него. Номерът да преминеш през живота, казваше му тя, е да не го мразиш, дори да не отговаря на представите ти.

Когато му се обади да отмени резервацията и да му съобщи, че продава „Изгубеното езеро“, Аби уточни:

– Лизет обаче е тук и ще бъде тук цяло лято, в случай че искаш да º кажеш нещо.

Отначало не я разбра, обсебен от мисълта как са се променили плановете му за лятото. Какво щеше да прави сега? Къде щеше да отиде? Същата нощ обаче сънува момиче, застанало на мост. Позна Лизет и осъзна, че ако скочи, няма да я види повече. Винаги знаеше къде да я намери, ала след това лято нямаше да знае. Аби му заръча да каже нещо на Лизет. Недоумяваше какво. Нещо, което да я накара да остане? Мразеше да е неподготвен за каквото и да било, но все пак си събра багажа и тръгна още на другия ден.

Тази сутрин – първата му сутрин на езерото – излезе да потича както обикновено. Щом забеляза лампата в трапезарията да светва, влезе и седна до вратата на кухнята. Зачака Лизет да излезе. Тя обаче не се появи – странно, защото винаги усещаше присъствието му – и той се върна в бунгалото да се изкъпе и преоблече. Върна се, закуската бе сервирана, ала от Лизет нямаше и следа.

Миналата вечер Аби го помоли да откара Лизет в града и той се съгласи охотно. Беше любопитен какво ли е да пазаруваш с нея. Представяше си как се разхождат в недосегаем пашкул от тишина, докато шумният свят отскача от тях. Беше сигурен, че ще му хареса. Сутринта попита Аби кога ще е готова Лизет, но тя не знаеше. Обясни му, че ще прави опис на вещите в бунгалата, и излезе, а той остана в трапезарията – на разположение, в очакване.

Чу входната врата да се отваря и младата жена, която бе видял навън, влезе с поднос с празни чинии. Усмихна му се и тръгна към кухнята. Имаше, интересни черти и се движеше тихо, което Джак оцени. Тя почука на вратата на кухнята и се опита да я отвори. Оказа се заключена.

Джак се учуди. Лизет никога не заключваше вратата на кухнята. Дали беше добре?

– Лизет! Аз съм, Кейт! Излизам. Донесох чиниите от закуската – извика жената.

Докато чакаше Лизет, тя се обърна към него:

– Вие сигурно сте Джак. Аз съм Кейт. Племенница на Аби.

Той кимна, без да вдига очи.

– Приятно ми е.

В същия момент под вратата на кухнята се подаде бележка.

Кейт я погледна изненадана. Стигаше до пръстите на краката º. Стиснала подноса с една ръка, тя се наведе да вземе бележката. Прочете я и промърмори:

– Хмм…

На Джак му се прииска да я попита какво пише в бележката, но не посмя.

Кейт остави подноса върху ниската масичка в ъгъла и сложи бележката до него.

– Беше ми приятно да се запознаем, Джак – каза и излезе.

Когато вратата се захлопна зад гърба º, той стана и приближи до ниската масичка. Бележката, написана с красивия дантелен почерк на Лизет, гласеше: „Моля, остави нещата на масичката. По-късно ще ги взема.“

Очевидно бе заета в кухнята. Не искаше да я безпокои. Но пък тя сигурно не знаеше, че той е тук. Ами ако е чакала да почука на вратата и да я извика, както бе направила Кейт преди малко? Съвсем естествено нещо за повечето хора.

Джак пристъпи до вратата и почука.

– Лизет? Аз съм. Джак. Джак Хъмфри. Пристигнах снощи. Аби ме помоли да те закарам до магазина. Исках да ти кажа, че съм тук…

След миг под вратата се появи нова бележка: „Вече помолих Кейт да напазарува. Не чакай. Съжалявам, че Аби ти е изгубила времето.“

– Няма значение. Ще прочета вестника. Тук съм, до вратата.

Усещаше, че тя още е там, от другата страна на вратата. Ако се съсредоточеше достатъчно, щеше да различи силуета º сред линиите на дървото. Няколко секунди отминаха. Той чакаше нова бележка. Нищо. Помисли си, че е по-добре да се отдалечи, ала не събра сили.

Внезапно резето се отмести рязко, вратата се отвори и Джак отстъпи припряно назад. Лизет въздъхна и взе бележката, която той продължаваше да стиска. Махна му нетърпеливо да влезе вътре. Надникна в трапезарията да види дали има още някой и взе подноса и бележката от ниската масичка, където ги бе оставила Кейт. Сложи ги върху плота в кухнята и пак заключи вратата.

Написа му нова бележка: „Ако искаш, остани при мен. Но не казвай на Аби. И пази тишина.“

– Разбира се – кимна той. – Много бих искал. Обичам да те гледам как работиш.

Погледна единствения стол в кухнята, но тя го сграбчи за ръката и поклати глава. Вдигна предупредително показалец и той разбра, че трябва да почака.

Тя изчезна в коридора и се върна със стар разнебитен стол. Сложи го до стената в отсрещния край на стаята и го посочи. Джак седна послушно.

Тя постоя така известно време, поглеждайки ту към празния стол до хладилника, тук към него. Накрая разпери отчаяно ръце, сякаш е спорила с някого и е изгубила спора.

Отнесе бележките до печката и ги изгори една по една.

Той наблюдаваше смаяно как думите º се превръщат в дим.

Къде другаде на този свят би могло да съществува такова създание? Внезапно Джак спря да се тревожи къде ще ходи, когато „Изгубеното езеро“ изчезне. Разтревожи се къде ще отиде Лизет. Той се бе научил да живее сред хората в странния и шумен свят.

Ала някак си усещаше, че тя може да живее само тук.

*

– Хайде, Девън, да вървим! – извика Кейт, щом излезе от къщата.

„Значи този мъж е влюбен в Лизет“ – помисли си. Джак не говореше много, а французойката изоб­що не говореше. Интересно щеше да е да ги наблюдава, ако с Девън останеха по-дълго. Джак º се стори мил човек – с остри черти и атлетичен, със слънчев загар и строен, а от двете страни на устата му имаше ситни бръчици като скоби, сякаш всичко, което иска да каже, е вметната мисъл.

– Къде отивате, момичета? – попита Булахдин, вдигайки поглед от списъка си, щом Девън се втурна към колата.

– Лизет ни помоли да напазаруваме в града.

– Може ли да дойда с вас? Трябва да купя това-онова за партито.

– Разбира се.

Старицата прибра бележника в дамската си чанта и се изправи вдървено.

– Селма, отиваме до магазина. Ще купя още вино.

Тя си пилеше ноктите на съседната маса.

– Защо ти е толкова вино? Алкохолът не пречи ли на лекарствата ти?

– Не пия никакви лекарства.

– Това обяснява много неща – констатира Селма.

– Ела с нас – предложи º Булахдин. – Ще напазаруваме за партито.

– Партито, на което няма да присъствам?

– Не спомена ли, че си забравила да вземеш лосиона си за ръце? Възползвай се от възможността да си купиш.

– За разлика от теб аз имам кола. Мога да отида до магазина, когато пожелая. А и лосионът май не ми трябва. – Тя вдигна ръце и ги огледа. – Влажният въздух се отразява добре на кожата ми.

Булахдин сви рамене.

– Както решиш.

Селма я проследи с поглед как ситни към колата. Щом Кейт помогна на възрастната жена да седне на предната седалка, Селма въздъхна и се изправи.

– Защо винаги се оставям да ме придумаш? – попита, сякаш са я убеждавали цял час. – Не ми ли се полага предната седалка?

– Не – отсече Булахдин и захлопна вратата на колата.

Селма отвори задната врата и изгледа Девън.

– Направи ми място, момиче. Не искам да си измачкам роклята.

– Харесват ми дрехите ти.

– Благодаря. И твоят ансамбъл… си го бива – отвърна Селма.

– Благодаря – каза детето, гордо с балетната поличка, която бе допълнила с каубойски ботуши и розова велосипедна каска с логото на „Ферис Уилс“ – баща º º я бе подарил миналата година малко преди инцидента.

Девън не обичаше да кара колело – твърдеше, че светът профучавал прекалено бързо край нея и не успявала да го разгледа – ала обичаше да е с баща си. Мат не го разбираше, но явно бе поразмислил – подари º каската просто за да я носи, защото знаеше, че ще º хареса.

Кейт се усмихна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.

– Закопчахте ли коланите? – попита тя разнородния си екипаж. – Добре! Потегляме!

*

Подминаха няколко квартала с малки дървени къщи, боядисани в ярки цветове, и наближиха центъра на града. Кейт не помнеше да са ходили в града миналия път, когато бе тук, и той º поднесе изненада. В сърцето на Съли се издигаше чудат тесен силоз, стар и ръждясал, заобиколен от магазини. Табелата пред малкия парк около него гласеше: „Хамбара на Съли, построен през 1801 година“. До него друга табела подканваше: „Запознайте се с кравата на града – Сю – всяка събота от 9 до 13 часа“.

Видя „Фреш Март“ на площада и паркира пред него. Всички влязоха в магазина – туристически супермаркет със закусвалня, кафене и проскърцващи дървени подове. Навсякъде миришешена хрупкави вафлени фунийки. Булахдин тръгна веднага към рафтовете с вино. Селма огледа щанда с местната продукция, взе отегчено една зелена чушка, огледа я и я остави с въздишка. Кейт и Девън застанаха пред тезгяха за обслужване на клиенти и зачакаха младата жена с руса коса, вързана на опашка, да приключи телефонния си разговор.

– Отиди да помогнеш на Булахдин – предложи Кейт на дъщеря си. – Гледай да не изпусне нещо.

След няколко минути младата жена най-сетне отлепи слушалката от ухото си.

– Съжалявам – извини се тя.

– Няма проблем. – Кейт º подаде плика от Лизет.

Момичето прочете бележката и погледна Кейт:

– Край езерото ли сте отседнали?

– Да. Дойдох при Аби. Тя ми е пралеля.

Момичето вдигна ръце и пристегна опашката си. Не изглеждаше да е на повече от двайсет и една.

– Не си спомням да съм виждала роднини на Аби.

– За последен път бях тук преди петнайсет години.

– О! Ясно… Ще опаковам нещата от списъка на Лизет. Няма да се бавя – каза момичето. – Тя поръчва странни храни от Франция, но е добър клиент. Не е като някои гости на „Изгубеното езеро“. Една старица идва всяко лято. Мрази жените, но всички мъже º се умилкват. Татко направо изглупява. Не знам какво намира у нея и в противната º червена коса.

– Нея ли имаш предвид? – Кейт кимна към Селма.

Мъжът, който подреждаше праскови на щанда, º говореше нещо и тя се смееше доволно.

– Да – сви устни момичето.

– Дойде с нас.

– Моите съболезнования. Е, дребничката старица ми харесва. Винаги купува вино, а попитат ли я момичетата на касата кога е родена, за да я впишат в регистъра, винаги си съчинява. Дванайсети октомври 1492. Четвърти юли 1776. – Двете проследиха с поглед как Булахдин, изкривила се под тежестта на бутилките, застава на опашката. Девън се помайваше зад нея, готова да я хване, ако залитне. – Не мога да повярвам, че пак купува вино. Вчера беше тук!

– Организира прощално парти – усмихна се Кейт.

– Вярно е значи! – възкликна момичето. – Аби наистина ли продава „Изгубеното езеро“? Вчера Булахдин ми каза, но… така де… тя все си измисля. Не знаех дали се шегува или не.

– Вярно е. Поне така твърди леля.

– Жалко. Не съм я виждала отдавна, но винаги е била добра към мен. В гимназията ми позволяваше да идвам с момчета на езерото. Наемахме гребна лодка, защото тя твърдеше, че е най-хубаво да се влюбиш по средата на езерото. – Момичето зачопли разсеяно бучиците спирала, сплъстени по миглите º. – Кога е партито?