– В събота следобед, доколкото знам.

Момичето кимна и се обърна. Взе кашон от купчината зад гърба си и отиде да донесе от склада специално поръчаните продукти на Лизет.

Кейт отиде при Булахдин и Девън пред касата и взе две бутилки, за да помогне на възрастната жена.

– Без да искам май поканих русото момиче на партито – призна тя.

– О, няма проблем. Колкото повече, толкова по-весело – отвърна Булахдин.

– Колкото повече, толкова по-весело? Какви ги говориш? – попита Селма, приближавайки до тях.

Четирите заедно привличаха внимание. Не приличаха на обикновени туристи – възрастна жена в тясна червена рокля и обувки с високи токчета, старица, превита под тежестта на доста бутилки с вино, момиче с каска, очила, поличка на балерина и каубойски ботуши. Плюс Кейт. И всичко това преди пладне.

– Дъщерята на собственика Британи ще дойде на прощалното парти – обясни Булахдин.

– Това момиче ме мрази – отбеляза Селма.

– Ако спреш да флиртуваш с баща º, ще я умилостивиш. А и какво значение има? Нали каза, че няма да присъстваш на партито?

Селма поклати глава и се отдалечи.

– Права си, няма значение.

6.

От отсрещния ресторант Уес Патерсън видя как от „Фреш Март“ излиза стройна млада жена. Кафявата º коса бе подстригана на пластове и кичурите падаха в очите º, докато вървеше. Тя ги отмяташе с пръсти и оглеждаше площада. За миг впери очи в далечината, вдигнала косата си, и по лицето º се изписа изражение като на хората по плажа, съзерцаващи необятната водна шир. Сякаш не вярва, че нещо толкова голямо се простира пред нея. Стори му се малко объркана. Ала се усмихна и се обърна, когато момчето от „Фреш Март“ º каза нещо. Отвори багажника на зелено субару и момчето остави вътре голям кашон с продукти. Тя му даде бакшиш и помогна на старицата, която носеше няколко бутилки с вино, да се настани на предната седалка.

Косата º беше по-дълга през онова лято, когато бяха деца, и тъмният цвят контрастираше удивително на очите º, яркозелени като росна лятна трева. Не можеше да откъсне поглед от нея. Веднага я позна. Често се питаше дали ще я познае, ако я види отново. Беше пораснала, разбира се, с извивки и ъгли, които го очароваха, защото преди ги нямаше. Да, би познал Кейт навсякъде. Тя му подари най-хубавото лято в живота. Сетеше ли се за него, веднага се замисляше и за най-лошите дни в живота си, настъпили веднага след него.

Тя водеше момиченце. То не приличаше много на нея, ала от пръв поглед личеше, че º е дъщеря. Кейт сякаш надничаше от нея. Носеше черно трико, бяла поличка, каубойски ботуши и розова велосипедна каска. Точно такова дете си представяше, че ще има Кейт.

Какво правеше тук след толкова години? Изпита странно неудобство – подобно чувство те обзема, когато се усъмниш, че си изгубил портфейла си. Дори се пресегна и опипа задния си джоб. И портмонето, и ключовете му – в предния джоб – си бяха там.

Уес помнеше двете жени с Кейт от летата край езерото. Значи тя бе дошла да види Аби и появата º нямаше нищо общо с писмото му. Вместо да го успокои, тази мисъл засили безпокойството му.

– Красива жена – отбеляза възрастният мъж, седнал до него пред бара.

Явно бе проследил погледа му.

– Не ти ли се струва малко млада за теб? – попита Уес.

– Не говоря за майката, а за червенокосата – уточни възрастният мъж.

В същия момент Селма отвори задната врата на колата и зачака детето да влезе вътре преди нея. Пооколеба се, сякаш усещаше, че я наблюдават. Накрая се усмихна леко и седна в колата, повдигайки артистично полата си високо над голите си глезени.

– Винаги съм си падал по червенокоси – додаде мъжът.

– Да не би Делорис да си е сменила цвета на косата? – попита Уес.

– Не, брюнетка си е – отвърна мъжът и отхапа от парчето пица с ананас и шунка пред него. Избърса устни в мазната хартиена салфетка и я захвърли върху плота. – Ще поостана няколко дни в хотел „Воден парк“ с Делорис и момичетата. Адвокатът ще пристигне в събота с документите. Радвам се, че се споразумяхме, синко. Ще направим страхотен удар с този имот.

Той му протегна ръка. Уес се взря в пухкавата му длан и каза:

– Ще си стиснем ръцете, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“.

– Имаш право – усмихна се чичо му и тръгна към вратата.

– Някой ден трябва да се видим всички заедно – подвикна му Уес. – Ти, аз, Делорис и момичетата. Ще се радвам да си поговорим.

– Да, да – кимна Ласло, без да се обръща. – Някой ден.

Мъжът излезе навън и размаха ръце около главата си, сякаш връхлетян от невидим рояк насекоми. Седна в мерцедеса си, паркиран до бордюра, извади платнена кърпичка от джоба на панталона си и избърса необичайно гладкото си лице и вра-та си.

Субаруто от другата страна на улицата вече го нямаше.

– Сключваш сделка с дявола. – Възрастен мъж с посребрена брада надникна от кухнята – Грейди, готвачът.

Сигурно бе подслушвал през цялото време. Всички в малкия ресторант, запазил шика на пицария от началото на осемдесетте, бяха наострили уши като дебнещи сови. Разговаряха шепнешком, приведени на столовете, за да не пропуснат нито дума. Не след дълго мълвата щеше да стигне до Аби.

– Знам – кимна Уес, събирайки празните чинии и смачканите салфетки, преди сервитьорката да ги отнесе. – Но щом Аби продава, няма смисъл да пазя земята. Имотът ми е по средата на нейния. Няма стойност без „Изгубеното езеро“.

– Не мога да повярвам, че продава – поклати глава Грейди. – Това място е институция.

– Тя помогна на мнозина от града. Щом иска да си тръгне, ако наистина иска, трябва да я подкрепим. „Изгубеното езеро“ вече не носи пари.

– Трябваше да я подкрепим преди време, щом се е стигнало дотук. – Грейди присви лъскавите си кафяви очички. – Представяш ли си на какво ще заприлича „Изгубеното езеро“, ако застроят местността? Молът и водният парк на чичо ти промениха до неузнаваемост пейзажа на север от магистралата. Този път няма да му позволиш да направи толкова поразии, нали?

– Промяната е за добро, Грейди. – Уес му подаде чиниите.

Предната врата се отвори. Влезе млада жена с руса опашка.

– Е, потвърдено е! – обяви драматично тя. – Току-що говорих с племенницата º. Аби продава „Изгубеното езеро“.

– Знаем – отвърна Грейди. – И ние разбрахме преди малко. Уес продава земята си на същия предприемач.

– Отчаяна съм – заяви Брит и седна до съседната маса. – Повече никой няма да ме покани на среща там. Сигурно никога няма да се омъжа. Уес, предлагам ти сделка. Ако на трийсет години не сме женени, да се вземем.

Уес се засмя. Брит винаги флиртуваше с него в промеждутъците между мъжете, с които излизаше. Незнайно защо го смяташе за резервен вариант. Навярно защото беше наблизо, един от малцината им връстници, които не работеха във водния парк, в мола или бяха напуснали града.

– Ще стана на трийсет дълго преди теб.

– Няма значение.

– Не чакай, Брит. Намери каквото искаш и го вземи!

– Точно това правя! Предложих ти да се ожениш за мен.

– Аз не съм подходящ за теб. – Потупа я по рамото Уес и се запъти към вратата, отвеждаща до гаража му под ресторанта. – При Аби съм, ако някой ме търси.

На излизане чу Брит да казва:

– Аби организира прощално парти в събота. Ще отида, за да се сбогувам с детството си.

– Прощално парти ли казваш? Чудесна идея! – одобри Грейди. – Ще изпържа пилешки крилца и лично ще º ги занеса.

*

Уес свърна от магистралата и пое по покритата с чакъл алея към „Изгубеното езеро“ малко по-рязко и изпод гумите му се разлетяха камъчета. Бързаше. Искаше да обясни на Аби, преди да научи от някой друг. Дължеше º го.

Искаше да º каже, че всичко зависи от нея. Ласло му беше роднина, разбира се. Той не омаловажаваше кръвната връзка. По-скоро я надценяваше, защото чичо му не се мяркаше, докато Уес растеше. Аби обаче и езерото бяха най-хубавите неща в детството му. Уес и брат му Били идваха при нея всеки ден. Когато майка им ги напусна, разгневеният им баща намрази всичко и всеки. Накрая яростта го погълна и у него не остана нищо човешко, само гибелни пламъци. Започна да пие и неизбежно се превърна в насилник. Аби кърпеше дрехите на Били и Уес, приготвяше им закуска преди училище и канеше съучениците им край езерото да празнуват рождените им дни. Лизет им сервираше сладолед с шам-фъстък и шоколадов кейк.

След пожара, погубил брат му и баща му, Уес заживя при Дафни – приемната му майка, добрата вълшебница през юношеските му години. Без тези жени сега щеше да е или мъртъв, или пропаднал пияница, или в затвора.

С Аби продължаваха да поддържат връзка. Виждаха се понякога в града. От време на време тя се отбиваше в ресторанта да хапне пица и да си поговорят. За пръв път от години обаче Уес идваше в комплекса. Когато езерото се появи пред очите му, мястото му се стори ужасно остаряло и някак смалено. Всичко изглеждаше паянтово, сякаш една буря беше достатъчна да го отмие от лицето на земята.

Спря пред голямата къща и влезе вътре. Аби беше на рецепцията с гръб към него. Пресягаше се да вземе ключ от куките по стената. Странно – имаше прах по тила и по дрехата º, все едно е лежала върху килим, забравил какво е прахосмукачка.

В гърлото му заседна буца. Тя беше стройна жена, но сега му се стори чуплива и крехка като тъка суха вейка. Преди четири години изстрада тежко смъртта на приемната си майка. Не искаше да изгуби и Аби. Разбираше, че краят на „Изгубеното езеро“ не означава и край за нея, но тя щеше да му липсва. Щеше да му липсва присъствието º тук, където винаги можеше да я намери. Укори се, че не е идвал по-често. Ако се отбиваше, щеше да види колко е запуснато мястото и да го постегне. Има граница, докато нещо може да се спаси. Въпросът е да не я подминеш. А той бе пропуснал момента.

Ала щом Аби бе решила така, значи решението бе правилно. Тя не допускаше грешки. Всички го знаеха. Нямаше човек в града, който да не е идвал край езерото, защото животът му е станал твър-де напрегнат, бракът му е корабокруширал или е намразил шефа си. И винаги търсеха Аби. Сядаха в трапезарията, пиеха кафе и хапваха нещичко от експериментите на Лизет в кухнята – лимонов крем, млечен шербет или царевична супа. Аби често се разхождаше по дъсчената алея край езерото с някого от града – вървяха, събрали глави, вглъбени в задушевен разговор. Имаше дори бунгало – номер 2 – където изтормозени майки идваха да пренощуват в блажена тишина, без да им задават въпроси. Аби се славеше с умението си да разрешава проблеми. Ако хората наистина искаха да се променят, тя знаеше какво да прави. Би скочила от мост след теб, ако смята, че е способна да ти помогне.

Някъде по пътя обаче те бяха забравили колко им е била необходима. Трябваше да º го кажат по-рано. Уес трябваше да º го каже по-рано.

Тя взе ключа, обърна се и го видя.

– Уесли! Здравей! Аз… аз оглеждам бунгалата, правя опис. – Замълча и го погледна любопитно. – Какво те води насам?

– Ласло иска да купи и моята земя – каза бързо той, за да смъкне товара от плещите си. – Ще инвестирам в проекта му. Обсъдихме го днес. Исках да ти съобщя пръв. Досега Ласло не е проявявал интерес към земята ми. И още не съм направил нищо. Ще изчакам да приключи твоята сделка. В случай че решиш да не продаваш.

Думите му развеселиха Аби.

– Много мило, Уесли. Но не се налага да чакаш. Няма да си променя решението.

– Ласло е на същото мнение.

Тя го погледна изпитателно.

– А ти?

– Аз искам да си щастлива, Аби.

– И аз искам същото за теб.

Тя заобиколи писалището и го прегърна. Той я притисна леко, да не би да я пречупи. Аби се отдръпна и видя, че ръцете му са покрити с прах от дрехите º.

– Бунгалата не са чистени отдавна – обясни, бършейки дланите му. – Сигурен ли си, че искаш да продадеш семейната земя?

– Там има само лоши спомени и изгоряло бунгало – поклати глава той. – Ще се радвам да се отърва от нея.

– А добрите спомени? – Хладната º длан докосна бузата му.

– Добрите ми спомени са тук.

Той сведе смутено очи.

В същия миг вратата се отвори и той отстъпи назад да не го блъсне. Кейт и дъщеря º влязоха и изпълниха въздуха с гълчава и мирис на шампоан, лосион против изгаряне, ябълки и лук. Кейт носеше големия кашон с продуктите от „Фреш Март“. Той се изненада, че е стигнал преди тях.

– Кейт! – учуди се Аби. – Какво е това?

– Лизет ме помоли да напазарувам – обясни тя. – Щяхме да дойдем по-рано, но Селма забрави да си купи лосион за ръце, та се наложи да върнем.

– Теб ли помоли да напазаруваш? Мислех, че Джак я е завел. Значи е била тук през цялото време? Виж я ти! Сигурно е стъпвала на пръсти, да не я чуя.

Аби се врътна, прекоси трапезарията и захлопа по вратата на кухнята, подвиквайки на Лизет да отключи.

– Дай ми го. Изглежда тежко – протегна ръка Уес, пристъпвайки иззад другата страна на вратата.

Кейт ахна и едва не изпусна кашона, но той го подхвана.

Момиченцето се засмя.

– Изплаши те!

– Да, да – смутолеви неловко майка є. – Колко забавно!

– Да си беше видяла лицето!

– Ще го занеса на Лизет – каза Уес.

– Благодаря – погледна го Кейт и сбърчи чело.

Отблизо му се стори по-бледа отпреди, сякаш вече не се застояваше дълго на слънце. Едва сега забеляза и луничките по носа º. Той º се стори познат, но не се сещаше откъде. По-добре. Обърна се и я чу да казва на дъщеря си:

– Размърдай се, хлапе! Да помогнем на Булахдин да пренесе бутилките!

Двете излязоха навън, отнасяйки със себе си бъбривия повей, и във въздуха се мярна нещо необяснимо в миговете, преди Лизет да отвори вратата на кухнята и Аби да каже:

– Вече не си на шестнайсет!

После Булахдин се появи, понесла няколко бутилки вино, и извика:

– Уес! Не съм те виждала от години! Нали ще дойдеш на партито ни?

Мярна се нещо, което смътно напомняше надежда.

*

– Какъв е този ужасен шум? – попита Селма, когато гостите започнаха да се събират на моравата за вечеря.

По-рано всички се бяха скрили в бунгалата си през най-горещите следобедни часове, ала сега излизаха като нощни животни от прохладните си леговища и душеха изгладнели въздуха.

Кейт стоеше до Аби и чистеше царевици, за да ги изпекат на скарата до наденичките. Тя вдигна глава и внезапно долови ритмичното чукане, отекващо над водата. Погледна вана, паркиран пред къщата – бял ван с надпис „Майсторска пица“ и лого с усмихнат закръглен мъж с дебел кожен колан за инструменти, който върти тесто за пица във въздуха.

– Уес реши да поправи изкорубените дъски на кея – обясни леля º. – Някои му се стрували опасни. Казах му, че не е необходимо да ги сменя. Защо да ремонтирам, след като ще продавам?

В гласа º се долови съжаление и Кейт се запита дали тя наистина иска да продава. По-рано я потърси да º помогне за описа, който явно я гнетеше. Ала Аби бе потънала вдън земя, сякаш нарочно отлагаше неизбежното. А и очевидно не споделяше въодушевлението на Булахдин за прощалното парти – не участваше в подготовката и гледаше да не го обсъжда.

– Може би го прави заради партито – обади се Булахдин от мястото си до масата за пикник. Девън седеше до нея. Джак се бе присъединил мълчаливо към тях и показваше на детето фокус с монета. – Поканих го.

– Така ли? – попита Селма. – Може и аз да дойда, щом ще има мъже. Танцуваш ли, Джак? – Тя мина край него и прокара пръсти по раменете му.

– Не – отговори той и се отдръпна от ръката º.

– За мъжа, който по-рано беше в къщата, ли говориш? – попита Кейт Аби. – Онзи с жълтата риза?

– Да.

– Стори ми се познат.

– И още как! – засмя се леля º. – Двамата бяхте неразделни през лятото, когато беше тук с родителите си.

Кейт извърна рязко глава към кея.

– Това той ли е?

– Уес ми поиска адреса ти, след като си тръгнахте. Липсваше му. – Аби взе царевичния кочан от ръцете º. – Защо не отидеш да го поканиш на вечеря?

Кейт кимна и изтри длани в роклята си. Тръгна през моравата към кея, питайки се дали всички са забелязали нетърпението º. Коленичил по средата на кея, Уес забиваше пирони в здрава светла дъска. Не беше сменил само някои греди – почти всички бяха нови.

Споменът изплува неочаквано. Видя го за последно точно тук. Седяха в края на кея, потопили крака във водата. Нещо между тях се променяше, нещо, което само времето бе прояснило. Почти от самото начало тя разбра, че Уес я харесва, както момчетата харесват момичетата. Беше º все едно, стига това да не пречи на приключенията им. Лека-полека обаче започна да я обзема нещо подобно на лятна треска. Извираше от гърдите º и се изпаряваше горещо от кожата º, когато той бе до нея. Докато седяха на кея през онзи следобед, Уес се премести и босият му крак случайно докосна нейния. Дъхът º секна. „Какво е това“ – помисли си почти паникьосана. Какво се е променило? Опита се да скрие смайването си от него, защото искаше всичко да си остане постарому. Забавляваха се чудесно. В пълно неведение Уес се обърна към нея да º зададе въпрос, но занемя и се втренчи в нея. Затаила дъх, тя се взираше в него, в блестящите червени кичури в косата му, в белега над дясната му вежда, в светлите му, почти руси мигли.

Той усети. Долови промяната и осъзна, че странната болест е заразила и нея. На лицето му се изписа облекчение както първия път, когато я видя да чете на кея – сякаш най-сетне има с кого да сподели всичко премълчано. Най-после имаше кой да го разбере.

Очите му се насочиха към устните º. „Какво значи това? – помисли си тя. – Какво ще направи сега? Защо въздухът не ми стига?“

Той се приведе бавно към нея.

В същия момент майка º я извика от моравата и двамата подскочиха. Кейт стана и му каза, че ще се върне след малко. Не знаеше, че майка º е събрала багажа им и си тръгват.

Повече не видя това момче.

Сега той беше мъж, широкоплещест и строен. Тя се усмихна, спомнила си колко бързо растеше Уес през онова лято, когато бяха на дванайсет. Ръцете и краката му се издължаваха секунда след секунда, все едно са направени от маджун.

– Ехо! – подвикна му Кейт, но той не я чу. – Ехо! – повтори посилно тя.

Никакъв отговор.

Спря на няколко крачки от него.

– Уес!

Той най-сетне изви глава и я погледна със сините си очи – болезнено познати сега, когато възелът в гърдите º бе започнал да се разплита. Наистина беше той. Косата му лепнеше по запотеното му чело, ръждивокафява като есен-но листо. Бузите му бяха порозовели от усилието. Излъчваше жизненост, съсредоточеност. Не го очакваше. Помнеше го като Санчо Панса, предания º оръженосец през онова лято. Изпълняваше всичките º желания. Позволяваше º да бъде Дон Кихот и се задоволяваше да остава в сянката º.

Той º се усмихна и остави чука.

– Съжалявам. Не те чух.

Втренчи се в нея, повдигнал вежди. След миг тя осъзна, че я чака да заговори.

– О… Аби те кани да вечеряш с нас.

– Съжалявам, не мога. Не знаех, че е станало толкова късно. – Той вдигна лице към небето – залязващото слънце в далечината приличаше на разжарен въглен. – Колко е часът?

Кейт извади телефона от джоба си. Включи го и видя всички пропуснати съобщения от Крикет. Бяха дузини. Трябваше да º се обади.

– Наближава осем – каза тя и прибра телефона в джоба си.

– Благодаря.

Той понечи да се обърна, но тя го спря, протягайки внезапно ръка.

– Аз съм Кейт. Сигурно не ме помниш.

Той се изправи. Дланта му, широка и загрубяла, обви нейната като амбалажна хартия.

– Знам коя си – каза любезно, но сдържано. Познаваше този тон – учтивост, яростно прикриваща нещо друго. Свекърва º го владееше до съвършенство. – Преди години ти изпратих писмо. Получи ли го?

– Току-що научих от Аби, че си поискал адреса ми. Не съм го получила. – Тя сви рамене. – Възможно е мама да го е скрила от мен.

Той я погледна изненадано.

– Защо?

– С Аби се скараха през онова лято. Затова си тръгнахме толкова набързо. Вчера намерих картичка, написана отдавна от леля. Мама не ми я е дала. Когато се върна вкъщи, ще потърся писмото ти. Щях да му се зарадвам. С теб се забавлявахме чудесно – добави замечтано.

– Изхвърли го, ако го намериш.

– Защо? – учуди се Кейт. – Какво пише в него?

Той поклати глава.

– Няма значение. Беше отдавна.

Излъчваше увереност и спокойствие, каквито не притежаваше преди. Ала беше изгубил нещо. Не успяваше да определи какво. Навярно и той като нея се бе променил, бе загърбил твърде много.

– Мамо! – Девън тичаше към тях и каубойските º ботуши трополяха по дъските. Кейт не отглеждаше тихо дете. Дъщеря º бе способна да вдигне шумотевица дори в стая от памук. – Булахдин каза, че ще има коктейли, ако Уес реши да остане. Какво е коктейл?

– Питие за възрастни. – Кейт я обгърна през рамо. – Уес, това е дъщеря ми Девън. Девън, това е Уес. Запознахме се през лятото, когато бях на дванайсет. Станахме добри приятели.

– Уес, виждал ли си алигатори тук? – попита задъхана Девън, ококорила очи.

– Не, съжалявам – усмихна се той.

– Алигаторите са новата страст на Девън – обясни Кейт.

– На твоята възраст и брат ми говореше само за алигатори – каза той на момиченцето. – Дори се наричаше Момчето-алигатор и не отговаряше на други обръщения. Искаше да се превърне в алигатор, когато порасне. Беше обмислил всичко. Един ден ще се събуди с опашка. На другия ще му изникнат алигаторски зъби. Накрая ще се преобрази в истински алигатор и никой, особено татко, няма да го познае.

Момчето-алигатор. Кейт почти го бе забравила. Братът на Уес ги следваше навсякъде по петите, ала почти не продумваше. Сигурно затова си го спомни едва сега.

– Казваше се Били.

– Да. А ти измисли историята как ще се превърне в алигатор – вметна. – Много му хареса.

– Наистина ли се превърна в алигатор? – попита Девън с тих, благоговеен глас.

– Не, загина отдавна в пожар. Ала толкова силно го искаше, че ако беше жив, сигурно щеше да е станал алигатор.

– Съжалявам, Уес. – Кейт пъхна смутено ръце в джобовете си.

Напипа телефона и нещо остро я одраска по кокалчетата. Извади малката закривена кост, която бе открила на верандата пред бунгалото.

– Какво е това? – попита Девън.

– Намерих го тази сутрин. Отначало не разбрах какво е, но ми прилича на животински зъб като онези, които Били събираше в голяма кутия. Помниш ли? – обърна се тя към Уес. – Разнасяше кутията навсякъде.

– Наричаше я Алигаторската кутия – уточни той, вперил очи в зъба в дланта º. – Пожарът я погълна.

– Алигаторски зъб ли е това? – попита Девън.

Кейт поклати глава.

– Едва ли.

– Обзагалам се, че е зъб от алигатор!

– Искаш ли го? – Кейт го подаде на дъщеря си.

Девън протегна развълнувано ръка, ала Кейт забеляза как ненадейно се сети, че братът на този мил мъж е събирал такива неща. Брат, който вече не е тук. Момичето отстъпи назад и каза:

– Не, мисля, че трябва да го дадеш на Уес.

Имаше страхотно дете. Без никакво съмнение. Не биваше да заспива отново и да пропуска още една година. Не, отсега нататък щеше да бъде винаги тук. За пръв път, откакто се събуди, го разбра ясно, без страх. Усмихна се на Девън и протегна ръка към Уес.

– Трогнат съм – каза искрено той. – Благодаря.

Внезапно нещо изтрополи по дъските под краката им. Малки вълнички надиплиха водата около тях като цветни листенца. И тримата погледаха надолу в очакване нещо да се появи, но вълничките замряха и водата пак стана спокойна и непрогледна.

– Цял следобед е така – засмя се Уес, забелязал как Кейт е застинала с леко разперени ръце, сякаш кеят ще рухне под тях. – Сигурно стар дънер се е заклещил отдолу и удря подпорните греди.

– Ще се гмурнем ли да видим? – попита Девън.

– Не. Иди да кажеш на другите, че Уес не може да остане. Аз ще дойда след минута – каза майка º.

Девън се втурна към моравата.

– Чао, Уес! – извика през рамо.

Той º помаха и двамата я проследиха с поглед.

– Тук ли е съпругът ти? – попита Уес, докато прибираше инструментите си в куфарчето. Затвори го и го вдигна с една ръка, стиснал зъба в другата.

– Не. Той почина миналата година.

Кейт тръгна предпазливо по кея, все още се боеше да не рухне под краката º.

Уес я настигна и закрачи до нея.

– Сега е мой ред да кажа, че съжалявам.

Тя поклати глава.

– Кога успяхме да пораснем толкова?

– Не знам – отвърна замислено той. – Стана неусетно.

Вървяха в познато мълчание, запечатано в паметта на телата им от дългото повторение преди петнайсет години. Беше º приятно отново да се чувства толкова спокойна с някого. Като дете се сприятеляваше лесно, все едно всички са направени от магнити, тутакси привличащи ги един към друг. Когато порасна, магнитните полета се обърнаха и започнаха да отблъскват всички на известно разстояние от нея.

Спряха на моравата. Уес прибра зъба в джоба си и премести куфарчето с инструменти в другата си ръка.

– Колко ще останете?

– Не знам. Доведох Девън да º покажа „Изгубеното езеро“. Толкова хубави спомени ми останаха от това място. Исках и тя да има.

– Е, може би ще те видя отново, преди да си тръгнете.

– Този път ще се сбогуваме, обещавам.

Уес кимна. Тя се запита дали мисли за онази почти-целувка. Дали изобщо я помни. Или проектира стари чувства върху него като на киноекран? Момчето, подарило º последното най-хубаво лято, сега бе красив, непознат мъж. И въпреки това тя го познаваше. Познаваше го така, както можеш да познаваш само човек, когото помниш от дете – все едно отваряш черупката на възрастния и детето, сгушено щастливо вътре, ти се усмихва.

Без да продума, той махна на всички на моравата и тръгна към вана.

– Кейт, ще донесеш ли маслото от кухнята? – извика º Аби. – Забравих да го изнеса.

Кейт влезе в къщата. Почука на вратата на кухнята, открехна я и погледна стария стол до хладилника. Извади маслото и щом затвори вратата на хладилника, застина. Столът сега се крепеше на два крака, облегнат на стената.

Не беше ли изправен преди секунди?

Объркана, излезе от задния вход, за да изхвърли кашона от „Фреш Март“, който Лизет бе оставила до вратата. Заобиколи от другата страна на къщата, за да скъси пътя, но се закова на място, когато стигна до ъгъла.

Уес стоеше зад вана, извън полезрението на хората на моравата. Вратите на колата бяха отворени; отзад се виждаха инструментите и купчина стари дъски от кея. Уес бе свалил мократа си от пот жълта блуза и обличаше черна блуза с дълги ръкави с логото „Майсторска пица“. Гневна река от белези покриваше гърба и ръцете му; набръчканата кожа лъщеше от жестоко старо изгаряне.

Тя се скри бързо зад къщата, преди да я забележи.

Облегна се на стената за миг. Отвъд вълшебните спомени от онова лято преди петнайсет години пред очите º започваха да оживяват и други картини – бузите на Уес и Били, зачервени от плесници; как Аби им дава кутии с храна за вкъщи; колко неохотно се прибират у дома вечер. Отдели се от стената и тръгна обратно към другия край на къщата.

Застанала до грила, Аби нареждаше наденичките върху поднос.

Кейт отиде при нея и попита:

– Уес спомена, че брат му е загинал в пожар. Какво се случи?

Леля º повдигна вежди.

– Изненадвам се, че ти е казал. Никога не говори за брат си.

Проследиха с поглед как ванът на Уес потегля по алеята и изчезва сред дърветата. Той натисна два пъти клаксона за довиждане.

Кейт зачака Аби да продължи.

– Случи се в края на онова лято, когато дойдохте тук с родителите ти – подхвана тя. – Уес, Били и баща им живееха в съседство с „Изгубеното езеро“. Едва се прехранваха. С Джордж се опитвахме да им помагаме. Баща им беше ужасен човек. Пожарът изгори до основи дома им. Само Уес оцеля. Преживял е много, но сега е забележителен млад мъж. Гордея се с него.

– Личи си – усмихна се Кейт и погледна натам, където бе изчезнал ванът.

Вече разбираше промяната, настъпила у него. И у нея.

След онова лято и двамата не бяха същите.

*

След като Девън заспа тази вечер, Кейт взе телефона и излезе навън. Не биваше да отлага повече. Трябваше да се обади на свекърва си. Не бе отговаряла на обажданията и на съобщенията º, откакто бяха пристигнали вчера.

Слезе по стъпалата на верандата. В бунгалото на старицата не светеше. Бунгалото на Джак също бе тъмно. Селма обаче явно будуваше. От бунгалото º долиташе музика – джазова, изкусителна. Навярно Били Холидей. Кейт тръгна бързо и босите º стъпала подплашиха жабите, стаени в тревата. През нощта „Изгубеното езеро“ се променяше. Ставаше по-загадъчно и невидимите неща изглеждаха по-истински. С Уес се застояваха дълго край тъмната вода.

Слезе на кея, където преди няколко часа бе застанала отново пред човека, на когото дължеше най-хубавите си спомени от това място. Усмихна се и зарея поглед към езерото. Мъглата се движеше и виеше на стълбове над водата. Сети се как бе съчинила историята за призрачните дами. Урсула, Магдалене и Бети – така се казваха. Споменът я накара да погледне назад, сякаш очаква да види Уес.

Отново паметта на тялото. Тръсна глава и включи телефона. Беше получила още две съобщения – едно от Крикет и едно от Кент Харуд. Кент и съпругът му Стърлинг – двама от най-добрите клиенти на Мат – купиха „Ферис Уилс“ след смъртта на Мат. Кент º пишеше: „Днес гледахме рекламата! Зарадвахме се да видим Мат. С Девън изглеждате страхотно. Наминете да ни посетите някой ден.“

Почуди се какво има предвид, но реши да му се обади по-късно. Сега имаше по-неотложна задача.

Крикет вдигна след две позвънявания и каза:

– Време беше, Кейт! Знаеш ли какви неприятности ми създаде? Връщаш ли се, или да дойда да те прибера?

Смяташе, че свекърва º ще е обезпокоена. Гневът на Крикет я свари неподготвена. Никой не обичаше Крикет да се ядосва. Не защото крещеше и хвърляше неща. Точно обратното. Ставаше спокойна и безчувствена, а тактиката º за нападение винаги бе съвършено обмислена.

– Неприятности? Какви неприятности? – попита Кейт.

– Бях уредила да те чака снимачен екип, когато пристигнеш у дома. Не прочете ли бележката ми?

– Не, не я прочетох – намръщи се объркано тя. – Защо ни е чакал снимачен екип?

– Защото снимаме нови реклами за „Ферис Риълти“. Днес излъчиха първата.

Кейт замълча. Приседна.

– Смятах да поговорим. Казах ти, че ще обсъдим важен въпрос, а ти реши да заминеш? Кой постъпва така?

„Кой ли? – помисли си Кейт. – Някой, който не иска да участва в големите планове на Крикет например.“

– Най-сетне реших да изляза на сцената. Ще се кандидатирам за Конгреса. Преди няколко месеца екипът ми реши да заснемем нови реклами за компанията ми, за да привлека вниманието на хората. Този път обаче преместването ще включва теб и Девън. След смъртта на Мат получих много съболезнования от зрителите на старите реклами. Питаха какво се е случило с него. Как се е стекъл животът му. Сега ще им покажем, за да си спомнят и него… и мен. – Тишина. – Кейт?

Младата жена още се учудваше колко равнодушно говори Крикет за Мат. Беше го прежалила още преди време, когато го бе изгубила заради Кейт. Затова няколко месеца след смъртта му настоя толкова спокойно да се освободят от дрехите му. Кейт не я спря. Опита се дори да º помогне. Понякога º разказваше историите, изплували в паметта º при вида на риза или обувки. На Крикет º стана неприятно и каза на Кейт, че предпочита да се справи сама. В онзи момент замъгленото съзнание на Кейт прозря за миг истината – свекърва º ревнуваше, че тя знае за живота на сина º повече от нея. Кейт спаси само една дреха на Мат от чистката на Крикет – тениската с пеперудата, скрита в плика с принадлежностите за шиене някъде сред вещите º в Атланта.

– Това ли правеше цяла година? Подготвяше кандидатурата си за Конгреса? – попита най-сетне.

Беше смаяна. Знаеше колко потайна е Крикет, ала не си представяше, че е крила точно това.

– Не, разбира се. Помагах на теб и на Девън да превъзмогнете този тежък период – отговори Крикет с глас, достоен за рекламен клип.

– Но си взела решението преди месеци? Защо не спомена нито дума? Цяла година се съобразявах с твоите желания, Крикет. Ала въпреки това си ме държала в неведение!

Другата жена ахна.

– Продадох къщата ти за повече, отколкото струваше, преместих дъщеря ти в частно училище, позволих ти да се пренесеш в дома ми, дадох ти работа… Това ли наричаш съобразяване!

– Не съм искала нито едно от тези неща – отвърна Кейт на висок глас и призрачните дами се обърнаха към нея. – И не искам да участвам в новите ти реклами. Те не са в памет на Мат. Той би се възмутил. И не би разрешил да снимат Девън. Помисли ли изобщо за това?

– По-скоро ти трябва да помислиш… – каза го лесно, сякаш се е упражнявала да изважда тази сабя от ножницата º с дълго, гладко движение. – И двете знаем, че доброто на дъщеря ти невинаги е било основната ти грижа.

Ето го – това, от което Кейт се боеше най-много. Крикет намекваше за инцидента с ножиците. Тя го очакваше от известно време. И сега, след като опасенията º се сбъднаха, случилото се º се струваше толкова далеч, като от предишен живот. Защо се страхуваше толкова? Защо се страхуваше да признае скръбта си? Крикет я беше складирала, за да я излъчи някой ден по телевизията, но това не означаваше, че и Кейт трябва да го прави.

– Не мога да повярвам, че изпитвах чувство за вина, задето не ти се обаждам. Мислех, че наистина се тревожиш за нас.

– Е, Кейт, тревожех се, разбира се – смекчи тона Крикет.

– Леля ми продава „Изгубеното езеро“. Трябва да º помогна. Ще те уведомя кога ще се върнем с Девън. Ще ти се обадя след няколко седмици.

Прекъсна връзката. Крикет º позвъни веднага. Тя не прие обаждането. Свърза се с интернет и потърси новата реклама на „Ферис Риълти“. Намери я лесно.

В продължение на трийсет секунди свекърва º говореше за компанията си за недвижими имоти на фона на кадри от старите реклами с Мат. Кейт бе забравила колко безпомощен изглежда той. Отново º се прииска да го спаси. В края на рекламата Крикет стоеше пред къщата на майката на Кейт до табелата на компанията „Ферис Риълти“ с надпис „Продадено“. „След като миналата година синът ми загина в трагичен инцидент, се наложи да продам дома на снаха си и внучката си и да им помогна да поемат на ново житейско пътешествие. Направих го.“ При тези думи тя показваше на камерата снимка в рамка на Кейт и Девън, явно взета от албума на Кейт. Кейт се усмихваше, прегърнала Девън. Слънцето грееше зад тях. Мат ги бе снимал преди година и половина на състезание по колоездене, организирано от магазина им. „Ферис Риълти“ – каза Крикет на финала. – Знаем как се отваря нова страница.“ После се появи надпис: „Следва продължение“.

Кейт закри очите си с длани и захлипа. Гърдите º се тресяха, сълзи се стичаха между пръстите º. Защо се влюби в Мат, колко се стараеше да му помогне, колко искаше да е щастлив – всичко я заля като лавина. Причината да се впусне толкова всеотдайно в живот, който всъщност не желае, бе онова момче от телевизора. Искаше то най-сетне да намери дом. Сега плачеше колкото за себе си, толкова и за него, защото с цялото си сърце разбираше, че колкото и да е обичала Мат, той не е изпитвал същото към нея. Седем години бе омъжена за човек, който не споделяше дълбоките º чувства. И бе започнала да негодува.

Телефонът иззвъня отново. Крикет. Кейт беше толкова ядосана и огорчена в този момент, че вдигна ръка и хвърли звънящия телефон в езерото, където апаратът цопна тихо някъде до призрачните дами.

Тя застина. Не можеше да повярва какво е направила.

Прокара пръсти през косата си, отметна я от очите. Все някога щяха да се върнат в Атланта. Знаеше го. Атланта бе техният дом. Рано или късно щеше да се изправи пред Крикет. Но нямаше да участва в никакви реклами. Нямаше да подкрепя политическата º кариера. Крикет бе стояла твърде дълго зад кулисите. Кейт не подозираше, че свекърва º ще реши да излезе на сцената, макар да беше съвсем логично. Защо изобщо се учудваше? Свекърва º имаше пари, изглеждаше чудесно пред камерата, излъчваше съпричастие и същевременно увереност и имаше тупирана коса. Крикет мечтаела Мат да навлезе в политиката. Веднъж той разказа на Кейт как майка му го поощрявала да се кандидатира за президент на класа и да изучава политология, защото го подготвяла за нещо голямо. Разказваше го с тон „показах º откъде изгрява слънцето“ и в такива случаи Кейт винаги се питаше дали не е заживял с нея, за да отмъсти на майка си.

Вече се бе изморила да жертва щастието си в името на нечии мечти. Като дете го правеше за майка си, после го правеше за Мат – по своя воля, ала º стигаше толкова. През изминалата година се страхуваше, че е неспособна да заживее свой живот. Страхуваше се да не се окаже лош родител. Страхуваше се да е сама. Страхуваше се да скърби.

Достатъчно! Настъпил бе моментът да заживее истински. Не знаеше накъде ще поеме животът º, но щеше да започне тук, където се познаваше толкова добре, където не спазваше чужди правила, а се съобразяваше само със своите.

Погледна водата и въздъхна.

Очевидно новият º живот щеше да започне без телефон.

7.

На другата сутрин Девън се събуди рано. Не разбра къде е и се изправи рязко в леглото. После се сети. Бунгалото. „Изгубеното езеро“. Огледа бавно стаята. Напомняше º горска хижа. Място, където прокудени принцеси се крият от зли вещици, и не се налага да се връщат. Леглото беше старо и бяло, с изрисуван пейзаж от езерото. Тоалетната масичка беше кръгла, а стъклените дръжки на чекмеджетата приличаха на помътнели диаманти. Тапетите бяха разлепени, а от простъргания паркет на пода имаше тресчица в стъпалото, но като цяло не би могла да мечтае за по-хубаво място.

На баща º нямаше да му хареса тук. Ала нямаше да му хареса и да заживее у баба Крикет. Татко º обичаше само магазина си за велосипеди, а на Девън не º харесваше там. Мат º липсваше, но сякаш не точно както липсваше на майка º. Питаше се дали Кейт тъгува за него, защото не го помни. Девън го помнеше съвсем ясно. Изпитваше се от време на време и, да, помнеше всичко – дори как той миришеше на сапун, на лятна пот и на гума. Запази чантичката, която баща º си препасваше през кръста, и прибра вътре негова снимка и любимата му плетена гривна. Отмъкна ги тайно от стаята на родителите си в деня, когато баба Крикет реши да изнесе дрехите му от къщата. Гледаше да са º под ръка, в случай че º потрябват или започне да забравя.

В бунгалото цареше тишина. Майка º явно спеше. Девън отметна завивките и застана пред прозореца на спалнята. Придърпа и приглади тениската си с надпис „Жената-чудо“, усукала се в съня º. Прозя се и надникна през прозореца. Светлата мъгла от езерото се провираше между бунгалата и се стелеше над моравата пред голямата къща.

Усещаше се мирис на въглища от скарата и Девън почувства, че е гладна. Обърна се към кухнята. Реши да провери дали като по чудо не се е появила някаква храна както вчера сутринта. За пръв път закусваше плодови тарталети, но се оказаха много вкусни.

Обаче забеляза нещо пред прозореца и спря. По пътеката към моравата вървеше алигатор – огромен и зелено-черен. Тялото му се извиваше бавно, широката му твърда опашка оставяше диря в росната трева. Не бе виждала по-красиво създание. Той стигна моравата и застина. Минаха минути, часове, дни. Какво правеше алигаторът?

Той извърна мудно дългата си грапава глава, оголи леко зъби и я погледна.

Следвай ме.

Тя ахна тихо. Алигаторът се обърна, тръгна наляво към езерото и изчезна.

Девън излезе от спалнята си и влетя в стаята на майка си.

– Мамо!

– Ммм… – Главата на Кейт бе покрита с възглавницата.

– Мамо!

Майка º не отговори. Девън обаче не можеше да чака. Изтича навън, оставяйки вратата на бунгалото широко отворена. Спусна се боса по пътеката, сякаш са º поникнали криле. Заобиколи моравата и стигна до езерото. Трополейки по новите дъски, които Уес бе сложил, дотича до края на кея. Дишаше тежко и всяко вдишване и издишване отекваше шумно. Озърна се и се завъртя в кръг, търсейки го с поглед. Езерото нямаше бряг; водата миеше земята, образувайки разкалян обръч.

Къде беше алигаторът?

Девън отметна косата от лицето си и едва сега осъз­на, че в бързината не си е сложила очилата. Като малка закриваха лявото º око с превръзка. Харесваше º. По-късно мързеливото º око се пооправи и тя носеше превръзката все по-рядко. Накрая лекарят каза, че няма нужда от нея. Ала той грешеше. Понякога тя продължаваше да я слага тайно от майка си. Беше убедена, че вижда нещата по-добре с мързеливото око, по-добре от другите хора. Закриеше ли с длан здравото око, успяваше да открие обица, изгубена в дебел килим. Намираше къде баба Крикет държи тайните си запаси от бонбони „М&M“. Така се натъкна и на тениската на баща си, която майка º бе скътала.

Закри дясното си око и бавно се огледа. След миг го забеляза. Алигаторът беше в средата на езерото. Виждаше само главата и черните му като камъчета очички. Стоеше неподвижно и водата край него не трепваше.

– Здрасти – поздрави го тя и клекна.

Той веднага се потопи целия.

– Не! – извика тя. – Няма да ти сторя зло!

Прииска º се да изкрещи от отчаяние. Не знаеше какво да направи. Идеше º да скочи във водата, но знаеше, че не бива. Легна по корем в самия край на кея и потопи пръсти в езерото. Размърда ги, все едно маха за поздрав под водата. Усмихна се, усетила грубата му кожа под дланите си като котка, извила гръб да я погалят.

Очите на алигатора се появиха отново над повърхността, на няколко крачки от нея.

Той º каза нещо и тя примигна изненадано.

– Каква кутия? – попита го. – Не виждам никаква кутия.

Алигаторът се скри под водата и изплува още по-близо до кея.

„Алигаторската кутия“, каза º.

И пак изчезна. Минаха минути и Девън се изправи. Зави º се свят от дългото стоене с главата надолу. Изведнъж чу силен плисък. Алигаторът подскочи над водата. Тялото му се изви във въздуха и той отметна глава към кея. Водните пръски я обляха и нещо изтрополи върху дъските. Алигаторът цопна шумно в езерото.

Девън погледна надолу и забеляза, че º е подхвърлил мокър чворест корен, голям колкото сладоледена фунийка. Взе го. Би предпочела зъб – като онзи, който майка º даде на Уес, но щеше да се задоволи и с това. Все пак колко получават подаръци от алигатори?

– Девън! – извика майка º.

Тя се обърна. Олеле. Познаваше този тон.

– Тук съм! – извика º. – Добре съм!

Кейт подтичваше по моравата, подхлъзвайки се по влажната трева. Късата º тъмна коса стърчеше на всички страни. Приличаше на елф. Девън помнеше кога я подстрига. Трудно свикна с нея – събуждаше се сутрин, поглеждаше я и се чудеше коя е. Първо почина баща º, после майка º се промени до неузнаваемост. След това баба Крикет се появи в живота им, записаха Девън в ново училище, наложи се да продадат къщата и да се преместят при баба Крикет. Замислеше ли се, º се струваше странно. Баща º почиваше в мир за разлика от всички други. Цяла година майка º витаеше някъде, не съвсем тук, нито щастлива, нито нищо. Колко мразеше Девън всичко това!

Сега обаче разбираше, че майка º е започнала да се променя. Отначало не повярва, но си личеше, че е по-щастлива тук. Тя също бе по-щастлива тук. И какво странно стечение на обстоятелствата ги доведе на това място! Хващаше я страх, като си помислеше колко неща можеха да се объркат. Ако не бяха видели алигатора на пътя? Ако Девън не беше намерила пощенската картичка? От малка си играеше в сандъка с дрехи и никога не бе забелязвала крайчеца хартия, пъхнат под хастара.

Беше предопределено да дойдат тук.

– Какво правиш край езерото толкова рано? – попита я Кейт и коленичи пред нея. – Как се измокри така? И си боса!

Девън се приведе и прошепна тихо в ухото º:

– Видях алигатора.

Майка º се усмихна и прокара длани нагоре-надолу по ръцете на Девън, сякаш да я стопли.

– Скъпа, тук няма алигатори.

– Има! – настоя тя и º показа корена за доказателство. – Алигаторът ми даде това! Още не знам какво означава.

– Разбирам… Много мило от негова страна. – Кейт погледна Девън в очите. – Добре, искам да ми обещаеш нещо. Истинско Девън-обещание. Повече няма да излизаш сама от бунгалото.

Двете се бяха споразумели Девън-обещанията да се спазват. Дадеш ли дума, на две не става.

Девън въздъхна.

– Обещавам. Но да знаеш, че се опитах да те събудя!

Кейт се изправи и я улови за ръката.

– Знам. Ала друг път ме чакай да отидем заедно.

– Добре – кимна момичето и погледна назад.

Алигаторът я видя как се отдалечава, потопи се във водата и се скри.

*

Същия следобед Аби се взираше в тавана на бунгало номер 9. Там имаше мокро петно като на велосипедно колело. Уголемяваше се от година на година. Появи се през годината, когато Джордж почина. Тогава приличаше на дребен черен бръмбар и тя идваше в бунгалото, гледаше го и понякога бе готова да се закълне, че то снове по тавана и изписва думи като „надежда“, „любов“ и „истина“. Примигнеше ли обаче, думите изчезваха. Петното се намираше в ъгъла и влагата бе отлепила горния край на кораловия тапет. Все се заричаше да провери откъде се просмуква водата и да поправи покрива, ала после º хрумваше: „Ами ако таванът поиска да ми каже още нещо?“ И се отказваше.

В бунгалото имаше и великолепно легло, извито като шейна – старо и ръчно изработено. В лагера беше пълно с антикварни мебели от безметежните дни на Аби и Джордж, скрити като тайни съкровища сред по-евтините предмети. Гардеробът от гаражна разпродажба съжителстваше с тоалетна масичка, купена от Джордж по време на медения им месец – антика с инкрустации и леко опушено огледало, готово сякаш да покаже най-красивата º версия, ако го помоли. Ала тя никога не го помоли. Сестра º Мерили бе красавицата в семейството. Джордж обаче, оглавил списъка с най-желаните ергени в Атланта, след като неочаквано наследи парите на дядо си, предпочете Аби. О, сестра º се опита да го спечели. Ала нямаше как да зачеркне подигравките за червената му коса и кривите зъби, с които го обсипваше в училище. Аби винаги се бе държала мило с него. Влюби се в него още от малка, защото с хартия и молив той умееше да нарисува всякакви красиви неща. Беше мечтател като нея. И за почти всеобща изненада поиска ръката º, след като получи наследството си. Можеше да избира от цял рояк хубавици. Да избере Мерили, преди тя да се влюби в Талбърт – момчето от бензиностанцията. Ала той обичаше единствено Аби.

Не е необходимо огледалото да ти казва, че си красива, когато имаш такова доказателство.

На вратата се почука и Кейт извика:

– Аби?

Стресната, Аби се надигна върху прашното легло. Мислеше, че се е вмъкнала тайно тук. Смяташе, че както всички други Кейт ще се поддаде на вълшебната леност, с която се славеха следобедите край Изгубеното езеро.

След първоначалната паника реши да не си прави труда да става от леглото. Бяха я хванали. Нямаше смисъл да се преструва.

– Тук съм! – извика.

Кейт влезе. Носеше къси панталонки с разни-щени краища и сива тениска с огромно колело, кац­нало сякаш върху миниатюрен старомоден панаир. Двете виенски колела от панаира се извисяваха магически и се превръщаха в колела на велосипеда. Под него пишеше: „Ферис Уилс, Атланта, Джорджия“.

Кейт имаше лице, което спираше погледа като загадка. Привлекателно, да, но не симетрично – очите º бяха големи, носът – дълъг. Беше стройна, но добре развитите мускули и едрите кости не създаваха впечатление за крехкост. Всички жени в семейството им бяха жилави. Не бяха създадени да се чупят, ала въпреки това повечето се прекършваха под напора на съвършената буря, наречена любов.

– Видях, че ключът на бунгало номер 9 не е на стената, и предположих, че си тук – каза племенницата º. – Сетих се за описа. Искам да ти помогна, преди да тръгнем.

– Благодаря. – Аби потупа прашното легло и Кейт седна до нея.

– Какво правиш тук? – попита я, оглеждайки стаята.

– Мисля.

– За какво?

– За много неща. Днес мислех за Джордж. След като купихме лагера, цяла година го ремонтирахме. После, когато бяхме готови да отворим, той започна да обикаля с колата. Оставяше брошури в магазините. На всяка брошура бяхме снимани двамата. Първите ни гости бяха странници – волни птици и хипита. Чудехме се защо привличаме само особняци. Не ме разбирай погрешно. Това ни харесваше. Ала няма да забравя първото лято, когато дойдоха Булахдин и съпругът º. Тя ми каза, че избрали „Изгубеното езеро“ заради брошурата. Погледнала снимката ни и си помислила: „Аз съм бяла врана като тях, значи ще се чувствам добре там.“

Кейт се засмя.

– Права е била. Белите врани също се нуждаят от убежище. Да се приспособяваш е изморително.

Аби погледна племенницата си. Усмивката променяше цялото º лице – разширяваше устните º и около очите º се появяваха бръчици. Какво правеше тук, скрита сред старците? Би трябвало да продължава напред, да живее живота си, както се полага. Беше прескочила трудната част. Щастието бе неизбежно, стига да му позволи да се случи.

– Спомена, че се местите. Не бързаш ли да се върнеш в новия ви дом? – попита Аби.

Усмивката на Кейт помръкна.

– Сложно е…

Леля º зачака.

Младата жена кръстоса крака и започна да подръпва нишките по панталоните си.

– Бях парализирана. Свекърва ми помогна да продам къщата, в която живеехме с Мат. Всъщност получих доста пари. Но вместо да намеря нов дом, както би направил всеки нормален човек, реших да се преместя при свекърва си. Позволих º да поеме кормилото и сгреших. Сега го осъзнавам. Ще трябва да поправя грешката. – Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Аби: – Да, налага се да се върна. Но не бързам. Искам да ти помогна. Готова съм да остана цяло лято, ако е необходимо. Девън няма да възрази.

– Ще останете до когато искате – усмихна се Аби.

– Девън твърди, че видяла алигатор тази сутрин. Открих я на кея. Беше вир-вода и държеше грозен корен. Алигаторът º го дал. Щом е започнал да я обсипва с подаръци, няма начин да я накарам да си тръгне.

Леля º сложи възглавница зад гърба си и се облегна.

– И ти влудяваше майка си тук. Губеше се по цели дни, връщаше се, вмирисана на тиня и с буболечки в дрехите. Понякога с Уес донасяхте жаби. Веднъж дори уловихте скорпиони в буркан. Майка ти те слагаше да спиш с гумена шапка, пълна с бебешка пудра, за да премахне миризмата на езеро.

Кейт се засмя.

– Това го бях забравила.

Аби се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Предпочиташе да не знае, защото нямаше какво да направи. Ала раздялата с малката Куин бе едно от най-трудните неща в живота º.

– Добре ли живееше майка ти?

– Беше щастлива, докато татко бе жив – отговори Кейт. – Самотата след това не º понесе. Когато бях в гимназията, не излизах вечер, за да не се тревожи. По онова време тя ми беше най-добрата приятелка. В колежа срещнах Мат и двамата заживяхме при нея, след като забременях. Обичаше да е с Девън. Мисля, че след смъртта на татко това бе най-щастливият º период.

– В розовата тухлена къща на Дора Коув Роуд ли живеехте? Нея ли продаде?

Кейт я погледна изненадана.

– Да. Къщата на мама. Не знаех, че си ни идвала на гости.

– Не съм. С Джордж купихме тази къща за баба ти след смъртта на съпруга º. Тогава майка ти беше едва на три.

– Вие ли купихте къщата?

Леля º кимна.

– Малко преди да напуснем Атланта купихме къща и кола на сестра ми. Дадохме º малко пари. Основахме скромен попечителски фонд за Куин. Останалите пари дадохме за благотворителност и се преместихме тук.

Младата жена се облегна на възглавница; прашинките се разлетяха около тях и заблещукаха във въздуха.

– Защо дарихте парите? Мама никога не ми е обяснявала.

Аби сви рамене.

– Едва ли е разбирала. Никой не ни разбра. Ламтежът за пари е наследствен в семейството ни. Искат пари, нямат пари и никога не успяват да ги задържат. Джордж бе отрасъл бедно, но щастливо. Когато се върнахме от медения месец, всичко се разпадна. Майка ми и сестра ми очакваха много и с нищо не се задоволяваха. С Джордж осъзнахме, че парите не са ни необходими, а семейството ми няма да ни остави на мира, докато ги имаме. Затова се отказахме от тях. И те не ми простиха.

– Но мама сигурно е искала да заровите томахавката, щом е дошла тук през лятото след смъртта на Джордж.

Аби се поколеба.

– Не искам да злепоставям майка ти. – Тя погледна открито Кейт. – Представям си колко тежко е било детството º в сянката на майчината скръб. Знам, че те обичаше. Още щом те видях, разбрах, че детството ти е било изпълнено с обич. Куин ти предоставяше свобода, както и ти на Девън.

– Не се притеснявай – поклати глава Кейт. – Искам да разбера.

– Бяха настроили Куин срещу мен. Струва ми се, че дойде, за да види как страдам, както майка º е страдала. – Аби зачака Кейт да я прекъсне, да възрази, но тя мълчеше. – Бях съсипана след смъртта на Джордж, но имах Лизет, гостите и целия град. Те не ми позволиха да се изгубя в мрака. Такава подкрепа винаги е липсвала на жените от семейството ни. Щом се влюбеха и се омъжеха, те се изолираха и се вторачваха само в съпрузите си. Да разчиташ обаче само на един човек е опасно. Две ръце не са достатъчни да те вдигнат, ако паднеш. На Куин не º хареса, че не възнамерявам да продам „Изгубеното езеро“ и да поделя парите с нея. Не º хареса, че ще се справя. Не го очакваше. Дадох º още един повод за омраза.

Кейт помълча замислено.

– Не мога да повярвам, че татко º е позволил да дойде за това.

– Не мисля, че той знаеше. Щом разбра, я накара да си тръгнете.

Аби се изненада колко лесно прие Кейт чутото. Ала веднага разбра причината.

– Тя се промени след смъртта на татко – каза племенницата º.

Куин беше нестабилна като майка си. И явно бе пропаднала в същата пропаст след смъртта на съпруга си. Кейт го бе усетила и това натъжи Аби.

– Наричам го проклятието на Морисови.

– Едва не сполетя и мен – каза тихо Кейт, вперила очи в тавана. Леля º се запита дали прочита нещо там.

– Но не се е случило. Ако измервахме живота в неща, които без малко да се случат, няма да стигнем донякъде – констатира Аби.

Постояха мълчаливо една до друга. Аби реши да продължи да поддържа връзка с Кейт, след като продаде „Изгубеното езеро“. Чувстваше се добре най-сетне да е в една стая с член от семейството си и да усеща само приятелство, а разговорът и моралната подкрепа да са всичко, което се изисква и дава свободно. Отне петдесет години, докато това най-сетне се случи.

Кейт се изправи и изтупа дрехите си. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.

– Не е официално, нали? Още не си продала „Изгубеното езеро“?

– Още не.

– Значи е нещо, което почти се е случило.

Аби се усмихна вътрешно и отговори бързо:

– Засега.

– И описът не е належащ.

– Физически, да. Но напоследък размишлявам много.

– Какво ще правиш, когато продадеш „Изгубеното езеро“?

– Ще пътувам. С Джордж искахме да се върнем в Европа.

– А след това?

– След кое?

– Къде ще се върнеш след пътешествието?

– Не съм мислила чак толкова напред – засмя се Аби.

Кейт сбърчи чело. Понечи да каже нещо, но се отказа.

– Оставям те на спокойствие. – Обърна се към вратата, но спря. – Благодаря ти, Аби.

– За какво?

– Че си странна птица – усмихна се тя. – Вдъхваш ни надежда.

Амстердам, Холандия, зимата на 1963

Беше една от най-студените зими. Снегът се сипеше като пелена и очароваше безкрайно Аби. В живота си бе виждала много малко сняг. Водата в каналите замръзна. С Джордж се пързаляха с часове и намираха уютни ресторантчета, където се подкрепяха с алкохол и топла яхния. Момичето от моста в Париж – Лизет – отначало ги следваше по цял ден, но студът не му понасяше. Не я омагьосваше като Аби. Джордж писа на семейството º в Париж още щом разбраха, че ги е последвала в Амстердам. Лизет не им казваше на колко е години, ала не изглеждаше на повече от шестнайсет. Родителите º сигурно се тревожеха. Бащата на Лизет отговори на Джордж на френски. Мъжът от рецепцията в хотела им преведе писмото му. Лизет била своенравна и нямало да се прибере у дома, докато сама не реши. Навярно, пишеше баща º, така ще порасне.

Аби тайно се зарадва, че Лизет ще остане. Блазнеше я мисълта, че разбира момичето по-добре от всекиго. Разбираше отчаянието º. Разбираше, че най-трудният период в живота е, когато се преобразяваш. А с Лизет се случваше точно това. Беше научила как родителите º са я изпратили в училище за глухи, но тя избягала. В нейния свят не царяла тишина и не успяла да заживее сред онези, чийто свят е безмълвен. Не бе научила езика на глухонемите и бележките бяха единственото º средство за общуване. Джобовете º винаги бяха пълни със смачкани листове.

Всяка нощ Лизет излизаше на балкона пред стаята си, запалваше ги с клечка кибрит и един по един ги пускаше върху снега по замръзналата улица. Започна да отслабва, защото се хранеше само когато º позволяваха да си сготви сама. И никога, за нищо на света, не вечеряше, защото бе разбила сърцето на възлюбения си на вечеря. При тази мисъл всеки залък засядаше в гърлото º.

Имаше обаче признаци, че Лизет се подобрява. Докато Аби и Джордж се пързаляха по каналите, тя често ги сподиряше по тротоара. Не откъсваше очи от тях и пляскаше шумно с напуканите си от студа ръце, за да ги предупреди, ако приближат опасно до невнимателни деца с шейни.

Един ден те се впуснаха с импровизиран танц върху леда. Стиснала протегнатата ръка на Джордж, Аби се завъртя толкова елегантно и º стана толкова приятно, че веднага повтори движението. Джордж я изпусна и, въртейки се като дервиш, тя полетя по канала. Той се спусна след нея, улови я през кръста и торнадото на тялото º го повлече. Изгубиха равновесие, Джордж падна по гръб, Аби полетя във въздуха и се строполи върху него. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях. След няколко опита успяха най-сетне да се изправят. Неколцина местни с бежови обувки и панталони и пъстроцветни шалове им помогнаха да изкачат стената на канала и всички заръкопляскаха. Аби погледна към Лизет – тя се смееше и цялото º тяло се тресеше. Не издаваше нито звук, но излъчваше заразителна радост и облекчение. С Джордж отидоха при нея. Паднала на колене, с кожа, блеснала от замръзнали сълзи, тя вдигна очи към тях – изтощена, ала пречистена, като човек, изпитал за пръв път от месеци нещо друго освен чувство за вина.

В този момент Аби разбра, че Лизет ще оздравее. Момичето ги следваше, защото у Аби съзираше какво е истинското щастие. Опитваше се да научи от нея нещо, на което никога не бяха я учили. За Аби бе истинско прозрение да осъзнае, че сме това, на което са ни научили. Ето защо жените от семейство Морис бяха такива. Те нямаха друг пример. Аби бе открила нова земя и се чувстваше горда и полезна. Вроденият º инстинкт да помага се осъществяваше. Скоро обаче щяха да попарят самонадеяността º. Щеше да научи важен урок. Лизет се променяше, защото искаше да се промени. Нито обичта, нито парите бяха способни да променят хора, които отказват да се променят.

Върнаха се в хотела със зачервени бузи и насълзени очи. По-късно Аби и Джордж щяха да излязат на вечеря. Да се изгубиш в Амстердам по време на снежна буря беше вълнуващо заради опасността. Сградите изглеждаха еднакви, преспи затулваха витрините на магазините, а понякога и цели улици. Веднъж се наложи да се подслонят при непознато семейство. Те не говореха английски, а Джордж и Аби не говореха нидерландски. Играха с децата и спаха на пода в кухнята. Беше прекрасна нощ. На сутринта обаче, когато най-сетне се върнаха в хотела, Лизет не беше на себе си от притеснение.

Същия следобед тя се качи в стаята си, а съпрузите отидоха на рецепцията да вземат пощата си. Бяха се застояли достатъчно в Амстердам, та писмата им от Париж да ги застигнат. За Аби това бе най-неприятният момент от деня. Тя взе писмата и седна на малкото канапе във фоайето, а Джордж поръча храна за стаята на Лизет – както всяка вечер, макар тя да не я вкусваше. Огладнееше ли много, призори се вмъкваше тайно в служебната кухня и си приготвяше нещо, оставяйки курабийки със захарна глазура и пресни питки, които работниците намираха по-късно, убедени, че пиршеството е дело на елфи.

Най-отгоре беше писмото на сестра º Мерили. Отвори го.

Аби,

Сигурно вече знаеш. Мама каза, че ти е писала. Всички ти писаха. Талбърт почина преди две седмици. Къде си? Защо си такава егоистка? Мама се опита да ти се обади, но в глупавия хотел, където сте отседнали, се правят, че нямат представа коя си. Принуждаваш ме да пиша в такова състояние! Едва държа химикалката! Нуждая се от теб, Аби. Съпругът ми го няма и не знам какво да правя. Куин не спира да плаче. Не разбира защо леля º Аби не е тук, когато всичко се разпада. Идвай си! Талбърт загина в твоята къща. Ти си виновна. Ела си у дома и ни помогни.

Мерили

Вцепенена, Аби изпусна писмото в скута си. Талбърт – мъртъв? Невъзможно. Беше толкова млад и изпълнен с живот. Помнеше го от сватбата си – как му се усмихваше Мерили, как танцуваше с нея и я прегръщаше, карайки я да забрави завистта. Той умееше да преодолява суетата и мрачните º настроения. Мерили от малка беше като изопната струна. Любовта му беше като балсам за раната на разочарованието на майка им, че не се е омъжила по-изгодно.

Аби погледна другите писма, препратени от Париж по едно и също време. Излъчваха зеленикаво сияние – вестители на една и съща лоша новина. Прииска º се да ги изтръска от скута си като паяци.

– Какво има, Аби? – попита я Джордж, приближил се неусетно до нея.

Тя му подаде мълчаливо писмото, стана и другите се разпиляха по пода. У дома. Трябваше да се върнат у дома. Писмото на Мерили звучеше истерично. Споменаването на Куин обаче беше умишлено. Аби обичаше това дете. Откакто племенницата º се роди, Аби се стремеше да º бъде опора, да º показва, че не е необходимо да прихваща семейната лудост и може да бъде каквато си поиска.

Джордж прочете писмото и разтърка лице.

– Пътищата са затворени заради снега. Ще се наложи да почакаме ден-два.

Обърна се и тръгна към рецепцията. Отнесе писмото и Аби така и не разбра какво е направил с него. Не го видя повече.

Разтърсена от нещастието на сестра си, тя осъзна, че скърби и за себе си. Това бе краят на бляновете им. Знаеше, че ще настъпи, ала не очакваше да е толкова скоро. Мислеше, че решението да тръгнат ще е тяхно; представяше си как след като месеци наред са скитали, накъдето им видят очите, Джордж ще я погледне и ще º каже: „Да се връщаме у дома.“ Ще изрече думите така, че „у дома“ да прозвучи като пристан, като място, където искат да бъдат.

Заминаха след два дни. Лизет настоя да ги придружи, но тя я разубеди. Посъветва я да се сдобри с родителите си, преди нещо такова да сполети и нея. На сбогуване момичето се разплака тихо. От силата на чувствата му абажурите в стаята и ледените висулки по стряхата отвън затрептяха. Аби я прегърна.

– Ние сме предвестници на щастие – прошепна º. – Не го забравяй.

Пътят към дома бе мъчителен като момента, когато се събуждаш от сън и нямаш представа къде си и кое е действително. Въздухът в Атланта беше влажен и топъл. Докато се отдалечаваха с таксито от летището и потта избиваше по розовата º копринена рокля, Аби често се обръщаше назад, сякаш зимата ги следваше и всеки миг щеше да зърне снежните вихрушки на Амстердам.

Не се отбиха първо в своята къща. Джордж бе купил неокласическото имение, принадлежало преди поколения на кмета на Атланта, няколко месеца преди да се оженят, но всъщност не бяха живели тук. В нощта след сватбата спаха върху купчина завивки в дневната на огромния празен дом. Кикотеха се, за да чуват ехото, и призоваваха присмехулно стаените в мрака призраци. На другия ден отпътуваха за Европа. През медения си месец изпратиха у дома достатъчно мебели да запълнят просторната къща и Аби си представяше как дни наред ще отваря сандъците и ще си спомня с приятна носталгия пътешествието им. Щеше внимателно да избира място за всяка вещ, да преценява кой спомен иска да сложи в кабинета, в антрето, в спалнята им. Така завръщането у дома щеше да стане поносимо.

Оказа се обаче, че сестра º е използвала ключа, даден º от Аби за всеки случай – по настояване на Мерили – и е завзела къщата. Скоро след отпътуването им съпругът º Талбърт не смогнал да плаща наема за жилището им и те се изнесли. Мерили решила да заживеят в дома на Аби и Джордж. Отначало временно, ала колкото по-дълго отсъствали двамата, толкова по-удобно се настанявала Мерили.

Замисляйки се за изминалите осем месеца, Аби си спомни колко странно º се струваше, че в писмата си мнозина нейни приятели споменават колко красива е къщата им. Тя предполагаше, че имат предвид как изглежда отвън. Ала всъщност те бяха влизали вътре. Мерили организирала парти почти всеки месец. Разопаковала всички сандъци и подредила мебелите по свой вкус.

Сред последните неща, изпратени от Джордж у дома, бе изключително тежка тоалетна маса Луи XV с мраморен плот. Мерили я харесала много и решила да я сложи в спалнята. Двамата с Талбърт се опитали да я пренесат сами по високото стълбище, но той залитнал, препънал се и паднал по стълбите. Мраморната тоалетна масичка се приземила върху него. Убила го, преди съпругата му да успее да извика съседите на помощ. Умрял пред очите на тригодишната Куин.

Аби научи всичко това предния ден, когато пристигнаха в Лондон и се обади по телефона на сестра си. Първите думи на Аби бяха:

– Защо остави Куин сама с него?

Не можеше да повярва, че горкото дете е било подложено на такова изпитание.

Оказа се, че е изрекла погрешните думи.

– Тя ще забрави! А аз? Аз изгубих съпруга си! Бях там! Видях всичко!

Аби чу как Куин плаче. Мерили се бе пренесла при майка си в малката тюркоазена къща, чиято ипотека Джордж бе изплатил, преди да се оженят. Първият му подарък за Аби.

– Трябва да ми помогнеш – каза сестра º. – Ти имаш всичко. Ако ми беше дала пари, преди да тръгнеш, както даде на мама, това нямаше да се случи! Защо не се прибра навреме? Защо изпрати тази глупава, ужасна тоалетна масичка?

Таксито спря пред къщата на майката на Аби.

– Защо не искаш да дойда с теб? – попита Джордж.

– Това само ще влоши положението.

Появеше ли се с Джордж, след като Мерили бе изгубила съпруга си, само щеше да подпали лудостта на сестра си. През целия си живот Аби ходеше на пръсти около семейството си, защото спокойният º характер сякаш наливаше масло в огъня на избухливите им натури. Искаше да бъдат щастливи. Искаше да ги уравновеси. А сега, изпълнена с увереност след медения си месец, искаше да ги промени. Да ги направи подобри. Беше сигурна, че е по силите º.

– Ще им дам всичко, от което се нуждаят – каза º Джордж.

– Знам. Благодаря…

Той си пое дълбоко дъх, все едно за пръв път усеща как мирише въздухът, колко чуждо е уханието му.

– Не мога да повярвам, че сме у дома.

– И аз. – Аби стисна големите му длани и слезе от таксито, преди да се разколебае. – Ще ти се обадя кога да ме вземеш.

Застана на верандата и изпрати с поглед таксито. За пръв път от почти година между тях имаше измеримо разстояние и колкото повече се отдалечаваше Джордж, толкова посилно усещаше напрежението тя – като изопнат ластик, който всеки миг ще се скъса. Прииска º се да хукне след таксито, да се сгуши в ръцете му и да затвори очи, та всичко това да изчезне. Ала се обърна и зад прозореца видя как майка º, Мерили и Куин седят стоически пред телевизора – три вцепенени фигури. Пое си дълбоко дъх, почука на вратата и влезе.

Щом прекрачи прага, истерията лумна.

Аби изглеждаше добре и гневът на Мерили се разпали. Пристъпеше ли малката Куин към Аби, предпазливо щастлива да я види, Мерили я дръпваше настрани и º казваше, че леля º Аби е виновна за смъртта на баща º. След като Аби спа на канапето три дни и носи едни и същи дрехи, външността º най-сетне задоволи що-годе сестра º.

Докато бяха разделени, Джордж поръча надгробна плоча за Талбърт, погребан без церемония. Той уреди да проведат паметна служба. Срещна се и с брокер на недвижими имоти, за да намери дом за Мерили. И унищожи тоалетната масичка – изгори я в градината и зарови мраморния плот под магнолията в задния им двор.

В деня на паметната служба Джордж се стъписа от окаяния вид на съпругата си. Мерили бе настояла сестра º да облече черна рокля на майка им, която изобщо не º беше по мярка. Мерили искаше да блесне, да бъде красивата вдовица. И не желаеше никой да разпитва Аби за медения º месец. Приближеше ли някой до сестра º в параклиса, радостен да я види отново, Мерили заплакваше сърцераздирателно и привличаше вниманието на всички. Веднъж дори се престори, че припада.

След службата Джордж заведе Аби у дома въпреки възраженията на Мерили. Аби бе твърде изморена да спори с него. Зарече се на другия ден да изкупи вината си пред сестра си.

Джордж бе оставил всички лампи в къщата да светят, за да изглежда приветлива. Ала и двамата разбраха още щом влязоха.

– Няма как да живеем тук. Ще трябва да продадем къщата – каза тя, когато съпругът º затвори вратата.

– Знам.

– Надявам се да е за добро – въздъхна Аби. – Не я чувствам като свой дом.

– Ще намерим дом, Аби. Обещавам ти. Виж. – Джордж извади пощенска картичка от купчината писма, натрупани в голяма кошница до входа. – Един приятел ми разказа за имот на юг – езеро и няколко бунгала. Ще те заведа там през почивните дни да се разведрим.

Пощенската картичка представляваше снимка на хора, забавляващи се в летен ден край тинесто езеро – жена с бял чадър, момче с панталонки и момиченце в розов бански костюм. Надписът гласеше: „Добре дошли в „Изгубеното езеро“, Джорджия“. Снимката беше стара, ала от пръв поглед в гърдите на Аби се надигна странно чувство, сякаш вижда бъдещето си. Укори се мислено колко е глупава. Не биваше да отива там. Нямаше сили да тръгне оттук с мисълта, че трябва да се върне.

– Изглежда топло. На Лизет щеше да º хареса – отбеляза тъжно.

Джордж я целуна нежно по врата, сякаш се страхува да не я счупи. Никой не смяташе, че е крехка. Само съпругът º.

– Трябва да пийнеш нещо.

Той влезе в дневната, а Аби остана в просторното фоайе и се огледа. Къщата беше безупречна, ала обзаведена съвсем неправилно. Тя изобщо не си я представяше така. Мерили я бе подредила по свой вкус. Проклетата тоалетна масичка не беше предвидена за горния етаж. Аби смяташе да я сложи във фоайето и да окачи красиво огледало над нея. Представяше си колко приятно ще подрънкват ключовете º, когато на влизане ги оставя върху мраморния плот.

Тръгна несигурно към стълбите и седна. Отпусна глава в скута си. През последните нощи


се събуждаше по няколко пъти, питайки се къде е. В Париж? В Амстердам? Къде е Джордж? През страховитите мигове, докато си спомни, º се струваше, че разбира донякъде какво преживява сестра º, и това я улесняваше да приеме състоянието º.

Седнала на стълбите, Аби се запита дали има душевно заболяване, което не е биологично, а научено. Помнеше как майка º пропадна по стръмната спирала след смъртта на баща º. И дори сега майка º подхранваше красивата скръб на Мерили с гнева си, че сестра º е пътувала толкова дълго. Бяха наранени. Бяха жертви. Ако имаха всичко желано, щяха да се почувстват добре. Ала го нямаха и приписваха вината на всички други.

Обзе я дълбоко отчаяние при мисълта какво ще º струва да ги направи щастливи. Обичаше малката Куин до болка, но детето я гледаше с такъв страх. Кой постъпва така с дете? Кой избира това пред щастието? Липсваше º Европа. Липсваше º надеждата, която я обземаше там. Липсваше º успокоителното присъствие на Лизет. Отсега се огъваше под това бреме. Семейството º вече контролираше живота им и харчеше парите на Джордж.

Някой почука на вратата и тя вдигна рязко глава.

Джордж влезе във фоайето. Носеше тумбеста чаша с кехлибарена течност.

– Кой ли може да е? – попита той. Отиде до вратата и я отвори. Настана мълчание. – Не може да бъде! – възкликна най-сетне той.

– Кой е? – подвикна Аби, опасявайки се, че Мерили или майка º са дошли да º донесат огорчението и скръбта си като шал, който неволно е забравила.

Джордж отстъпи настрани с усмивка. На прага се появи Лизет – в зелена рокля и с бяла панделка в косата.

Тя погледна Аби, втурна се към нея и я прегърна с всичката сила на крехките си ръце.

Преди няколко месеца Аби бе спасила живота º.

А Аби винаги се кълнеше, че в този момент Лизет º се отплати.


Втора част

8.

Изгубеното езеро

Съли, Джорджия

В наши дни

Аби не дойде за обяд. Гостите се нахраниха без нея; предположиха, че е заета с описа. Лизет сервира печено пиле, топла салата с орехи и сладки картофи и боровинков хляб със захарна глазура, която приличаше на ледени кристали.

Телефонът във фоайето иззвъня и вилиците на всички замръзнаха във въздуха. Застинаха объркани – не само защото телефонът звънеше за пръв път, откакто бяха пристигнали в „Изгубеното езеро“, но и понеже Аби я нямаше. При второто иззвъняваше се спогледаха като племе от джунглата, смаяно от технологията. Дори Лизет излезе от кухнята и застана на прага, чудейки се какво да направи.

– Аз ще вдигна – каза Кейт и вдигна салфетката от скута си.

Стана и отиде във фоайето. Пресегна се над писалището на рецепцията и взе слушалката.

– Ало?

– Ало? – чу женски глас. – „Изгубеното езеро“?

– Да.

– Но вие не сте Аби.

– Не, аз съм Кейт. Племенницата º.

– О, добре! Сигурно ще успеете да ми помогнете. Аз съм Лара Ларкуърди от дамския клуб. Разбрахме за прощалното парти на Аби и решихме да попитаме какво да донесем. Знам, че Грейди ще приготви пилешки крилца. А Мейвис Бейкър ще донесе от прочутата си туршия.

Кейт се поколеба.

– Знам само, че Лизет ще прави торта.

– Значи не ви трябва десерт. Ясно. Ще кажа на дамите. И още нещо. Съпругът ми пита дали оркестърът му може да свири на партито. Когато били момчета, Аби ги наемала да свирят на гостите º през почивните дни. Иска да посвири за последно за нея.

– Добре – отвърна несигурно младата жена.

– Той ще се зарадва много! Благодаря ви. Надявам се да се запознаем в събота.

Лара Ларкуърди от дамския клуб прекъсна връзката.

Кейт остави слушалката и се върна в трапезарията.

– Мисля, че имаме проблем – отбеляза тя.

– Кой беше? – попита Булахдин.

– Жена от града. Дамският клуб се интересува какво да донесе на партито. Помоли съпругът º да свири. Партито май ще е по-многолюдно, отколкото очаквахме.

Лизет веднага написа нещо в бележника си и го показа на Джак.

– Лизет моли някой да отиде пак до магазина – каза той. – Трябва º помощ, за да направи по-голяма торта.

– Аз ще напазарувам – предложи веднага Кейт.

– А аз ще помогна за тортата – додаде Джак и дори се изправи като доброволец за военна мисия.

– Знаех си! – разкикоти се Булахдин и удари с длан по масата така, че сребърните прибори подскочиха. – Помислиш ли си, че се досещаш какъв е краят, той се променя.

Селма потупа устни със салфетката си и върху нея цъфна червено петно.

– Определено трябва да започнеш да взимаш лекарства – констатира тя.

Булахдин не º обърна внимание.

– Преподавах литература почти четирийсет години. Книгите, които четях на двайсет, ми се струваха коренно различни, когато ги прочитах на шейсет. Знаете ли защо? Защото завършваха другояче. Прочетеш ли книга, историята продължава в главата ти. Няма как да промениш началото. Но винаги можеш да промениш края. Същото се случва и тук!

Никой не отговори. Тя ги погледна, отчаяна, че не разбират.

– Кейт, Аби всъщност не прави опис, нали? – попита най-после.

Кейт вдигна ръка и си разтърка тила.

– Не, струва ми се.

– Аби не иска да си тръгва. Всички го знаем.

– Няма начин да я спрем – обади се Джак. – Нали?

– Има, разбира се! – възрази Булахдин. – Идваме тук години наред, ала показвали ли сме º някога колко много означава за нас това място? Знае ли тя колко я ценим? Какво правехме ние? Размотавахме се наоколо, сякаш чакахме да настъпи краят и тя да се откаже. Но стига толкова! Обзалагам се, че всички от града ще дойдат да º кажат колко я обичат. Партито вече не е прощално. Целта е да убедим Аби да остане!

– Козата си остава коза, дори да я облечеш в смокинг – заяви Селма и се изправи.

– Нищо подобно – възрази старицата. – Облечеш ли º смокинг, става съвсем друга коза.

– Днес си неудържима – отбеляза Селма, отдалечавайки се.

– И още как! Ще бъде страхотно. Чака ни много работа. Трябва да направя списък.

Тя затършува в чантата си, мърморейки си под нос.

Объркана, Девън се обърна към Кейт и попита:

– Ще има ли коза на партито?

*

Днес Аби се отби в бунгало номер 2 – запазено за млади майки, пожелали да си отдъхнат за малко от ревящите си бебета. Заспа на канапето в дневната и когато се събуди, беше притъмняло – за миг º се стори, че е проспала целия ден. Вдигна ръка и си погледна часовника – един след пладне. Бе пропуснала обяда и стомахът º възнегодува.

Тя се изправи бавно. Коленете º изпукаха. Разтърка ги и застана пред прозореца. Чадърите над масите за пикник се люлееха, по моравата се носеха върволици от листа – едно след друго, сякаш бягат към безопасно място. Небето беше с цвят на стар калай. Мълния озари дърветата на отсрещния бряг на езерото. Край водата често се завихряха бури. Никога не донасяха дъжд; всяваха само паника. Отне º години да го осъзнае. Притъмнееше ли небето, извиеше ли се вятър, с Джордж се втурваха да прибират покривките от масите и храната. Лека-полека обаче разбраха, че никога нищо не се случва. Дъждът над Изгубеното езеро приличаше на старица, която си полива градината. Винаги предупреждаваше, винаги се сипеше кротко и никога не вдигаше много шум. Джордж казваше през смях, че когато някоя гръмотевична буря най-сетне донесе дъжд над Изгубеното езеро, значи е настъпил моментът за тревога.

Аби излезе от бунгалото и тръгна право към моравата. Вятърът рошеше косата º, въздухът отскачаше около нея, нагнетен от електричество. Тя разпери ръце и вдигна лице към небето. Затвори очи и зачака. Сърцето º биеше бързо. Пръстите º изтръпнаха от енергията, все едно около тях се събира нещо твърдо, което може да хвърли като топка.

Зачака.

След минути вятърът стихна и слънцето огря лицето º. Бурята бе отминала без капчица дъжд.

Тя отвори очи и отпусна ръце.

Добре.

Още не беше време за тревога.

Тръгна към къщата. Видя, че трапезарията е разтребена след обяда, и влезе в кухнята. Лизет бе наизвадила форми за торта и всякакви сложни сладкарски пособия. Баща º беше известен готвач, но Лизет бе научила всичко за десертите сама и се гордееше с това.

– Заспах, докато правех списъка, и пропуснах обяда – обясни Аби; отвори хладилника и взе чепка грозде. – Къде са другите?

Лизет написа: „Джак ще дойде скоро. Ще ми помага за тортата.“

– Джак? Тук в кухнята ти? – повдигна вежди приятелката º. – Какво смята Люк за това?

Посочи празния стол в ъгъла. Както обикновено Лизет се почувства неловко, когато тя заговори за Люк.

Аби знаеше отлично колко фина е границата на скръбта. Пренебрегнеш ли я, отшумява, но винаги се връща, когато най-малко я очакваш. Позволиш ли º да остане, отделиш ли º място в живота си, се настанява уютно и никога не си тръгва. Най-добре е да се отнасяш с нея като с гост. Уважаваш я, грижиш се за нея и после я отпращаш да си върви.

Лизет бе позволила на Люк да се застои твърде дълго.

„Не говоря с Люк.“

– Той мисли като мен, нали? За теб и Джак.

„И двамата с Люк искате да съм щастлива без теб. Как си го представяте? Как бих могла да съм щастлива без теб?“

Аби прочете бележката и поклати глава.

– Нещата, способни да те изпълнят с щастие, не са ограничен брой. Не се изчерпват с мен и Люк. Обзалагам се, че той би се съгласил с мен.

Лизет подбели очи и написа: „Защо да ви слушам? Люк е дете, а ти си старица.“

Аби се разсмя.

– Аз съм старица? И ти не си новоизлюпено пиленце, госпожичке.

Лизет разпери ръце – много европейски жест за изразяване на раздразнение, който петдесетте години в американския Юг не бяха успели да заличат. Колкото и да се стараеше – а тя се стараеше – Лизет винаги щеше да изглежда като чужденка. Дори без издайнически глас и акцент.

– Къде са другите? – попита Аби и си взе парче боровинков хляб от подноса, преди приятелката º да го прибере.

Лизет написа с въздишка: „Организират партито ти.“

Аби се обърна, преди Лизет да забележи как докосва гърдите си, за да успокои пърхането в тях. Гостите º замисляха прощално парти. Джак бе дошъл за Лизет. Уес продаваше земята си. Тя бе задвижила всичко това. Разбираше, че е за добро. Не можеше да спаси „Изгубеното езеро“.

Седна зад писалището във фоайето и надникна през прозореца да провери дали все пак не е заваляло. Видя слънце. Езерото º казваше да не се тревожи, защото всичко ще се нареди, ала безпокойството º не стихваше.

Защо иначе ще продължава да търси знаци, че трябва да остане?

*

Спряха на централния площад в Съли и Кейт остави списъка с продукти на младата жена във „Фреш Март“. Тя º каза, че ще отнеме трийсетина минути и майката и детето тръгнаха по тротоара, взирайки се във витрините на антикварни магазини, галерии, чайни и книжарници. В последните няколко сгради се помещаваха адвокатска кантора и офис за продажба на недвижими имоти с танцувално студио на горния етаж. Кейт понечи да се върне назад, но Девън настоя да обиколят целия площад.

Тогава видяха „Майсторска пица“ – последната сграда в далечния край на площада.

Кейт спря пред витрината. Както върху вана на Уес, и тук до надписа имаше карикатура на усмихнат закръглен мъж с колан за инструменти. Слънцето светеше зад гърбовете им и превръщаше стъклото в огледало.

– Тук мирише много приятно. – Девън се приведе и се опита да надникне вътре, свила длан пред окото си.

– Току-що обядвахме – напомни º Кейт.

– Е, мамо, аз съм на осем. Не обичам салата от орехи и сладки картофи – отвърна º тя с тон, какъвто би използвала, ако някой º предлага да кара кола.

Младата жена се засмя и отвори вратата.

Влязоха и очакванията на Кейт – каквито и да бяха – не се оправдаха. Подът бе облицован с чер-ни и бели плочки, ала останалото беше експлозия от неонови цветове. Стените бяха покрити с филмови плакати и обложки на плочи от 80-те. В далечния край на помещението имаше старомодни автомати за видеоигри – ПАК-МАН, Донки Конг, Фроджър.

С Девън седнаха до плота край витрината. Мястото бе пълно с местни клиенти. Сервитьорката в сини джинси и тениска с надпис „Майсторска пица“ тръгна към тях и Кейт огледа бързо черната дъска с менюто. Поръча парче пица с кашкавал за Девън и два чая с лед.

– Не съм ви виждала преди – отбеляза сервитьорката, докато им наливаше чая в пластмасови чаши. – Водният парк ли ви доведе насам?

– Не. „Изгубеното езеро“.

Сервитьорката се ококори.

– Вие сте племенницата на Аби Пим! Чух, че º гостувате.

– Така ли? – изненада се Кейт.

Сервитьорката се засмя.

– Градът е малък. И аз ще дойда на партито. Ей-сега ще ви донеса пицата.

След минута пицата на Девън се озова пред нея и тя я захапа лакомо.

Кейт заотпива от чая, усещайки любопитните погледи на хората. В кухнята настана суматоха, вратата се отвори и Уес застана на прага. Откри ги веднага.

– Казах ти, че е там – констатира мъжки глас отвътре.

– Здрасти, Уес! – поздрави Девън и кашкавалените нишки се разточиха между устните º и пицата.

– Хубаво място имаш – отбеляза Кейт.

Уес бе облечен в меки износени дънки и тениска с дълъг ръкав. Косата му сега изглеждаше по-светлочервена, защото не лепнеше от пот като предния ден. Стори º се по-истински тук, далеч от „Изгубеното езеро“. За пръв път го виждаше в друга среда и с изненада установи, че чувствата º са същите. Не ги пораждаше обстановката. А той.

Уес дойде при тях. По лицето му се четеше известно смущение от начина, по който се бе появил.

– Благодаря.

– Може ли да те питам нещо?

Той се подпря на плота.

– Разбира се.

– Защо си нарекъл ресторанта „Майсторска пица“, след като атмосферата е като от осемдесетте?

Той се усмихна. Най-добре виждаше момчето у него, когато се усмихваше, свалил защитната броня.

– Отначало всички се учудват. Щом къщата излезе на пазара, реших да я купя заради просторния подземен гараж. Точно това ми трябваше. Най-сетне бях спестил достатъчно да основа компания за ремонти по домовете, вместо да използвам като офис дома на приемната си майка. Има три етажа. Живея на третия. – Той посочи с палец тавана. – Ресторантът на първия етаж се наричаше „Поглед назад“. Аз не исках да се занимавам с него и обмислях да дам помещението под наем. Пицарията обаче беше любимо място на местните и те настояваха да продължи да работи. Предишният собственик бе починал внезапно и хората всяка нощ слагаха старомодните му зелени ботуши със заострени бомбета пред апартамента ми. Понякога ги намирах в гаража долу. Веднъж-дваж ме чакаха на сутринта дори тук, в ресторанта – на пода до онази маса – посочи яркооранжевата маса в ъгъла, – все едно той е седял там и преди малко е станал и си е тръгнал.

Мъж, чието лице беше покрито от бакенбарди, надникна през вратата на кухнята.

– Колко пъти да ти повтарям, че не го правехме ние – укори го той. – Беше призракът му. Искаше ресторантът да работи. Погребали са го с тези ботуши! Здрасти, Кейт! Аз съм Грейди. Предай на Аби, че ще донеса пилешки крилца на партито.

Тя се усмихна и кимна, но Уес дори не го погледна.

– Така се появи „Майсторската пица“. Два бизнеса в един. Наех помощник и диспечер за работилницата долу. И задържах всички служители в пицарията, за която отговаря Грейди. – Той кимна към кухнята. – Понякога се получава странно преплитане. Клиентите се обаждат за майстор, но поръчват и пица. Или клиентите на ресторанта носят счупени лампи и хапват тук, докато ги поправим долу.

– Много изобретателно! – похвали го Кейт.

– Свикнах бързо и сега ми харесва – отговори Уес.

– Винаги си бил сговорчив.

Той изсумтя.

– Имаш предвид, че ме командореше.

Девън сдъвка последното парче пица и каза:

– Хей, Уес, виж какво ми даде алигаторът! – Вдигна възлестия корен, който бе оставила върху плота. Разнасяше го със себе си като фенерче, където и да отидеше. – Мисля, че е знак.

Уес взе корена и го разгледа внимателно.

– Знак за какво?

Девън сви рамене.

– Че алигаторът иска да намеря нещо.

– Май е от кипарисово дърво – Уес º подаде корена.

– О… да – кимна Кейт.

– Откъде знаете? – попита развълнувано Девън.

– Корените на кипарисите понякога стърчат над земята или над водата. С майка ти се гмуркахме около тях да търсим съкровища.

– Но ти не бива да го правиш в никакъв случай – додаде бързо Кейт. – Опасно е. Мама щеше да припадне, ако знаеше. Помня колко бяха заплетени корените под водата. Чудно как не сме се заклещили.

– Пораснаха ни хриле, не помниш ли? – вметна Уес.

Тя вдигна несъзнателно ръка и пръстите º докоснаха мястото зад ухото.

– Помня.

Помнеше и историята, която съчини – как три момичета плували сред корените на кипарисите, заплели се и останали там завинаги; пораснали под водата и косите им се виели като водорасли, когато наблюдавали как родителите им идват да ги търсят всеки ден; след време се научили да яздят мъглата и да се появяват над повърхността. Урсула, Магдалена и Бети. Призрачните дами.

Девън скочи от стола.

– Да се връщаме при езерото! Искам да видя кипарисовите корени!

Кейт подвикна на Девън да я чака до входа и попита Уес:

– Ще дойдеш ли на партито?

– Разбира се – кимна той.

– Партито явно ще надмине очакванията на Булахдин.

– Ще дойда по-късно днес, ако искаш. Да помогна за подготовката.

– Всички ще ти бъдат благодарни – призна Кейт.

– Мамо, хайде!

– Доскоро значи – усмихна се младата жена и тръгна към Девън.

*

– Знае ли тя, че участваш в сделката за имота на Аби? – Грейди подаде глава от кухнята веднага щом майка и дъщеря излязоха.

Уес сви рамене.

– Не, ако Аби не º е казала.

– Лошо ти се пише, когато разбере – подсвирна Грейди.

– Защо?

– Съвсем си изгубил форма – поклати глава той. – Докога да ти повтарям, синко, да излизаш по-често с жени.

– Излизам достатъчно.

– Боулингът с мен не се брои за среща. Дори не ме водиш на вечеря след това.

Уес извади кърпа изпод тезгяха. След кратък размисъл попита:

– Какво те кара да мислиш, че се интересувам от Кейт?

– Това, което се случи тук преди малко, се нарича привличане. П-р-е-ф-л-и-ч-а-н-е. Провери го в речника.

Уес се усмихна и се залови да бърше плота. Грейди знаеше, че е имал приятелки. Не че се задържаха дълго. Всички на неговата възраст бързаха да напуснат града. Най-дългата му връзка продължи две години. Влюби се в Аника през последната година в гимназията. След дипломирането обаче тя започна да крои планове да избягат оттук. Казваше му, че уменията им ги улесняват да пътуват. Той можеше да ремонтира всичко, а тя да работи като сервитьорка навсякъде. Приемната му майка Дафни го насърчи да послуша сърцето си. Проблемът бе, че сърцето му не принадлежеше на Аника. Поне не цялото. Голяма част, разбира се. Обичаше я. Ала обичаше и Дафни, Аби и града. И Били.

Всъщност причината беше Били.

Напуснеше ли това място, щеше да напусне брат си. Не можеше да го направи. С Били бяха неразделни. Уес му сменяше пелените, учеше го да плува. Всяка сутрин отиваха през гората до езерото. Каквото направеше Уес, правеше го и Били. Каквото харесваше Уес, брат му също го харесваше. Едва не загина, опитвайки се да намери Били в горящата къща. Ала не успя. Не го намери. Навярно продължаваше да го търси. Винаги щеше да го търси.

Нямаше сила, нито човек, способен да надделее над този спомен, да заеме това място в сърцето му. Освен Кейт. Преди години поиска да си тръгне заради нея. Ала тогава мислеше да вземе и Били. Сега обаче не би заминал дори заради нея. Не че съществуваше такава възможност. Независимо какво смяташе Грейди, с Кейт имаха само спомен за нещо хубаво.

И той, и тя щяха да си отидат, преди да се усети.

9.

Кейт и дъщеря º се върнаха във „Фреш Март“. Покупките им бяха опаковани и тя даде бакшиш на момчето от магазина, което им помогна да натоварят кашоните в колата. Девън вече си бе закопчала колана, а Кейт се канеше да седне зад волана. От магазина обаче долетяха гласове. Чистач на прозорци върху стълба миеше стъклото над отворената врата.

– Защо идваш тук? Той е женен!

Кейт позна гласа на младата русокоса жена – Британи.

– Баща ти не се оплаква – подметна Селма, застанала на прага на магазина.

Не забеляза Кейт. Полата º се люшна възмутено и токчетата º затрополиха по тротоара толкова ожесточено, че под тях избухваха искри и оставяха черни прогорени петна по цимента. Въздухът около нея бе зареден с яркочервено електричество, познато на всяка жена. И на всеки мъж, ала по съвсем различни причини.

– Какво º става на Селма? – попита Девън.

– Нищо – отвърна майка º и седна в колата. – Просто е в лошо настроение.

– Алигаторът я харесва.

– Нима? – попита разсеяно Кейт, запалвайки двигателя.

– Той харесва всички. Тревожи се, че няма да ги види повече. Не иска да си тръгват.

– Дори Селма?

– Смята я за красива.

Кейт се обърна да излезе на заден ход от паркинга.

– Е, значи определено е той.

*

Пристигнаха в „Изгубеното езеро“ няколко минути преди Селма. Тя слезе от червения си седан и се запъти право към бунгалото си, без да продума.

Кейт и Девън започнаха да разтоварват покупките, но Селма извика:

– Кейт! Кейт!

Понесла кашона, пълен със зеленчуци, Кейт се обърна. Другата жена стоеше на верандата пред бунгалото си.

– Да?

– Искам да се изкъпя, а нямам чисти хавлии.

Кейт кимна към голямата къща.

– В пералното помещение сигурно има.

– Ще почакам тук – отвърна Селма. – Нали спомена, че помагаш на Аби? Тя обикновено ми носи хавлиите.

Майка и дъщеря внесоха първите кашони с продукти вътре.

– Ей-сега ще донеса останалото – обясни Кейт на Лизет. – Първо ще изтичам да занеса хавлии на Селма. Какво я прихваща?

Французойката поклати глава и написа в бележника: „Самотна е“.

– Не изглежда да е самотна.

Лизет се усмихна и написа: „На никого не му личи. Дори на теб.“

*

След няколко минути Кейт почука на вратата на Селма. Тя º извика да влезе. Вече беше с китайски пеньоар и лежеше на канапето, разгърнала списание. Бунгалото изглеждаше замъглено, но не от дим. Мъглата беше ароматна – като от парфюм.

По абажурите бяха надиплени шалове. Обувки с високи токчета бяха подредени в камината. Отворени кутии за шапки се виждаха навсякъде, но в тях нямаше шапки. Едната бе пълна с бонбони, друга – с миниатюрни мостри на гримове, трета – чудно – с капачки от бутилки. Застанала на прага, Кейт протегна ръце да º подаде хавлиите.

Селма отегчено захвърли списанието.

– Сложи ги в банята. И вземи старите.

Младата жена влезе в банята, остави хавлиите върху мивката и се върна с използваните, изцапани с грим. Тръгна към вратата, но се обърна и каза:

– Днес те видях във „Фреш Март“. Бяхте се спречкали с момичето в магазина.

Селма въздъхна.

– Не ме харесва.

– Защо?

– Защото флиртувам с баща º – собственика на магазина. Женен е. Такава съм си. Всичките ми съпрузи бяха женени, когато ги срещнах. – Тя потърка разсеяно безименния си пръст на мястото, отредено за брачна халка. – Но тя се притеснява напразно. Ако го исках, досега да съм използвала последната си магия.

Кейт отвори уста, но я затвори. Накрая все пак попита:

– Всичките ти съпрузи ли бяха женени?

– Странно, нали? Ала такива са правилата.

– Спазваш правила?

– Не съм ги измислила аз. Съществуват от незапомнени времена.

– Защо тогава не остана омъжена за някой от тях? След като си ги спечелила с цената на толкова неприятности?

Селма се намръщи и стана.

– Нито един не оправда очакванията ми. – Посочи седемте снимки в рамка върху полицата над камината – някои малки, други големи. От всяка се усмихваше мъж. От най-овехтялата я гледаше младеж на около двайсет години, от най-новата – възрастен мъж. – Това са съпрузите ми – обясни тя. – Запазила съм ги, за да ми напомнят какво не бива да търся следващия път.

Отиде до полицата и взе кутийка за бижута – лешниковокафява с люспички слонова кост, инкрустирани върху капака. Кутийката не правеше впечатление и Кейт не би º обърнала внимание. Ала Селма я вдигна нежно, сякаш ще оживее в ръцете º. Младата жена се втренчи като омагьосана в нея. Усети силата º.

– Знаеш ли какво е това?

– Не. – Кейт пристъпи от крак на крак и преглътна.

– Тайната на успеха ми – обяви Селма и отвори бавно кутийката.

Кейт се приведе да погледне вътре. Намръщи се – върху черното кадифе имаше само малък медальон с формата на сърце.

– Какво е това?

– Ха! – Селма захлопна победоносно капака и тя отскочи уплашено назад. – Знаех си! Само жени като мен разбират какво е.

– Не разбирам… – заекна Кейт; зави º се свят, сякаш е станала прекалено рязко.

– Магия. Последната. Пазя я за последния си съпруг. Ще бъде стар и богат. Следващ няма да ми е необходим.

Кейт се запита дали Селма се е хванала за идеята за амулетите, както тя самата се бе вкопчила в Крикет – удавникът се хваща за сламка. Когато Селма се е развеждала, навярно амулетите са я успокоявали, че няма да остане дълго сама, защото скоро ще се появи друг мъж.

След като постоя неловко за миг, стиснала мръсните хавлии и вперила очи в Селма, която галеше усмихната кутийката, все едно милва котка, Кейт се обърна и излезе от бунгалото. Вдиша дълбоко чистия езерен въздух и главата º се проясни. Погледна към вратата, затворила се зад гърба º, и се почуди дали някой разбира тази жена.

Навярно тя наистина беше магия.

*

Селма остави кутийката върху полицата. Не разбираше защо се държи така. Подтикваше я нещо посилно от нея. И беше такава от толкова дълго време, че не виждаше как е възможно да се промени. Не че искаше. Майка º ненавиждаше в какво се е превърнала, но все едно. Тя не приличаше на майка си. Само това имаше значение.

Селма се стараеше да не мисли за майка си, ала сетеше ли се за нея, изпитваше съжаление. Тя изплуваше пред очите º като избеляла стара снимка – слаба, прозрачна, застанала до прозореца в кухнята в неотменно очакване съпругът º да се прибере у дома при нея.

Не обичаше да мисли и за баща си, ала спомнеше ли си го, изпълваше я гняв. Понякога – копнеж. Той също бе смътна фигура от миналото º, състояща се предимно от миризма на вестникарско мастило.

Единственото от детството, за което обичаше да мисли и помнеше изненадващо ярко, беше безкрайната върволица жени, с които баща º изневеряваше на майка º. Помнеше роклите им, къдравите им коси, цвета на грима им, белезите върху кожата му, оставени от накитите им. Като съвсем малка нямаше представа кои са тези странни жени, появяващи се пред прага им да търсят баща º. Майката на Селма затръшваше вратата в лицата им, но тя се измъкваше тайно и ги следваше по алеята, омагьосана от изрисуваните им лица и мелодията на гривните им. Те винаги носеха гривни.

Когато Селма поотрасна, ала все още беше твърде малка да остава сама у дома, баща º я водеше нощем в баровете, ако майка º спеше мъртвешки под влияние на сънотворните. Свита в ъгъла, Селма пиеше „Върджин Мери“ и наблюдаваше как баща º общува с тези жени. Не той обаче владееше положението. Те дърпаха юздите – очарователни, неустоими за всички около тях.

Руби – красавица с боядисана в черно коса и с огромни гърди най-сетне накара баща º да напусне майка º. Другите – сега го осъзнаваше – просто си играеха с него като котки със зашеметена мишка. Не искаха да се омъжват за него, защото ако бяха пожелали, той щеше да си тръгне много по-рано. Селма беше на тринайсет, когато ги напусна. Обичаше да гостува в апартамента в центъра на Джаксън, където баща º живееше с Руби. Селма прекрачваше прага на женствеността, а Руби олицетворяваше всичко, което искаше да бъде. Случеше ли се да е в добро настроение, тя º показваше как да се гримира и как да черви устните си така, сякаш току-що е изяла шепа къпини. Такъв беше и вкусът – лепкав и плътен. В един такъв идиличен момент Селма се поинтересува от гривната на жената.

Руби отстъпи назад, вдигна ръка и четирите сърчица звъннаха.

– Жените като мен разполагат с точно осем възможности в живота да получат мъжа, когото желаят. Така държим сметка. – Разтърси отново гривната. – Имах осем амулета. Останали са ми четири.

– Какво става с амулетите?

– Изчезват, щом поискаме някого. Обикновено избираме първите от яд – крадем мъжете на жени, които не харесваме. Следващите – заради парите им. Осмият е последният шанс да получим точно каквото желаем. Пари? Отмъщение? Любов? Това е най-важният амулет.

Момичето я слушаше съсредоточено.

– Необходимо ли е да ги използваш всичките?

Руби се засмя – остър звук, все едно изщраква ключалка.

– Скъпа, защо да ги прахосвам?

Селма се опита отчаяно да разбере. Искаше да узнае всичко, но се страхуваше, че не притежава необходимото, за да го проумее. Тепърва започваше да се интересува от момчета и опитът º се простираше до намирането на някого, с когото да се държи за ръка. Това беше. Едно момче º стигаше.

– Ако се влюбиш, може ли да използваш амулетите само за един мъж?

– Не, разбира се – отговори жената и презрителният º тон обиди момичето. – Кой би обичал един-единствен мъж толкова дълго?

– Значи няма да останеш с татко? – попита Селма.

– Няма. Не мърдай – предупреди я тя, за да закрепи фалшивите мигли върху клепача º. – С майка ти бяхме съученички. Тя и приятелките º ми се подиграваха. Мислеше се за по-добра от мен. Погледни я сега. Животът º е жалък, а аз мога да имам всеки женен мъж, когото пожелая.

Селма усети как по тялото º пролазват тръпки. В този момент Руби º се стори почти опасна. Мразеше безпомощността на майка си. Мразеше и баща си, че всичко му се разминава без последствия. Руби беше по-силна от тях. Тя винаги печелеше.

– Искам да бъда като теб – прошепна Селма с разтреперан глас.

Не разбираше напълно, думите на Руби я объркаха, ала бе усетила.

Жената повдигна брадичката º и приведе лице към нейното.

– Казвайки го, скъпа, ти вече си. – Духна и топлото º дихание облъхна страните на Селма. Нещо се случи. Почувства се различна. – Осем магии. Това е всичко. Отначало изглежда много, но скоро ще проумееш, че трябва да внимаваш. Жените ще ти завиждат. Всеки мъж, изпитал дори капчица привличане към теб, може да бъде твой. Ще водиш вълшебен живот.

Руби си тръгна след четири месеца. Две седмици по-късно Селма получи пакет по пощата – гривна с осем сърчица.

Баща º се върна при майка º. Тя му вгорчи живота. Той продължи да º изневерява. Ала и двамата съзнаваха, че са обречени да останат заедно. Селма сякаш бе надянала шапка-невидимка – толкова обсебени бяха родителите º от омразата си един към друг.

Когато навърши осемнайсет, използва първия амулет да се омъжи за сержант в армията, оженил се преди година за нейна съученичка. Бяха си дошли в града през отпуската му и Селма възневидя това момиче – как се хвалеше, че се освободило от това място, където другите момичета ще изгният, докато тя обикаля света. Селма º показа откъде изгрява слънцето. Видя за пръв път как амулетът изчезва и чувството, че ще получава каквото пожелае, беше вълшебно.

Отначало, заслепена от силата си, се омъжваше глупаво, точно както бе предвидила Руби. Открадна третия си съпруг от сервитьорка в коктейл-бар, която я заля с питие. Следващите отне по по-прагматични подбуди.

Руби обаче бе пропуснала да º обясни две не-ща. Първо, че въздействието на амулетите е преходно. Успяваше да накара всеки семеен мъж, усетил притегателната º сила, да напусне съпругата си и да се ожени за нея, ала не можеше да го на-кара да остане. Пет години беше максимумът, макар посестримите º да мълвяха, че една от тях задържала съпруга си седемнайсет години с един-единствен амулет. Информация се набавяше трудно. Познаваха се инстинктивно, когато пътищата им се пресичаха, ала жените като нея не споделяха охотно тайните си.

Селма застана пред прозореца на бунгалото и проследи с поглед Кейт. Тя се извърна назад. Селма познаваше отлично този поглед. Стотици жени я бяха поглеждали така през годините. Не беше претръпнала.

Това бе второто, което Руби не º каза – че тези погледи винаги нараняват.

Не º каза, че избереш ли да си такава жена, никога няма да имаш приятелки.

10.

– С Лизет пренесохме продуктите. Може ли да отида до езерото? – Девън пресрещна тичешком Кейт на пътеката пред бунгалото на Селма.

Тежкият аромат на красива жена се стелеше около майка º. Той обвиваше бунгалото на Селма като силово поле. Девън си представяше как хвърля камъни и те отскачат от него.

– Не – поклати глава Кейт и премести хавлиите от едната си ръка в другата. – Остани при мен. Аби май не е прала отдавна. Трябва да º помогнем.

Някой зад тях се обади:

– Аз ще я наглеждам.

Беше Булахдин. Девън я харесваше. Беше висока почти колкото нея и º приличаше на престаряло момиченце. Тъмните º очила скриваха половината от милото º, сбръчкано лице.

– Моля, моля, моля… – заподскача детето.

Кейт се усмихна.

– Добре. Грижете се една за друга. Благодаря, Булахдин.

Влезе в къщата, а Девън се обърна към старицата. Показа º корена, който алигаторът º бе подарил, и каза:

– Пълен напред към кипарисовите корени!

– Искаш да видиш корените на кипарисите? Добре. Насам.

Булахдин я поведе към пътека, виеща се толкова близо до езерото, че понякога докосваше брега. Над нея се надвесваха кипариси и от клоните им като балдахин се стелеха гирлянди от мъх.

Девън вървеше заднишком пред Булахдин, а възрастната жена я разпитваше за училището и за семейството º. Девън не искаше да отговаря, защото това бе старият º живот, а нещата бяха различни, откакто напуснаха Атланта. Животът º се променяше непрекъснато тази година. Все едно да се въртиш в кръг със затворени очи. Спреш ли, светът продължава да кръжи около теб. След малко обаче осъзнаваш, че вече нищо не се върти и всичко е съвсем неподвижно.

Така се чувстваше тук.

Булахдин спираше често – да вдига клонки от пътя и да ги хвърля настрани, да показва на Девън гъби или гнезда. Лъскавото я привличаше като сврака. Мина цяла вечност, докато преполовят пътя. Детето изгаряше от нетърпение да стигнат до кипарисовите корени и подтичваше напред. Старицата я викаше с тон, нетърпящ незачитане. Девън забавяше ход и следваше ритъма на Булахдин – научаваше го, внимаваше да го запомни.

Най-сетне възрастната жена обяви:

– Стигнахме! Единственото място, където се виждат!

Девън погледна към водата. Не приличаха на корени, а на кули на древни готически сгради, сякаш под езерото има църква. Бяха струпани един до друг на две стъпки от брега. Тя пристъпи напред, току до водата, и погледна надолу. Водата се разплиска леко и за миг º се стори, че зърва нещо яркосиньо на дъното. Ала водата беше толкова мътна, че не личеше къде всъщност е дъното. Нищо не º подсказа, че алигаторът е бил тук или къде е скрито онова, което я подтикваше да намери. Девън дори закри здравото си око с длан и се огледа съсредоточено.

Очакваше да е по-очевидно.

Отпусна отчаяно рамене. Беше изморена. Умората я налегна ненадейно, сякаш я затвориха в стъкло.

Алигаторът я държа будна почти през цялата нощ. Замеряше прозореца º с клонки. Чук-чук-чук. Подлудяваше я. Не изтърпя и включи лампата. Отвори прозореца и влажният нощен въздух я заля, гъст като супа. Светлината от прозореца се разстилаше като ветрило върху земята. Видя го. Той също я забеляза, отвори уста и извърна глава, хвърляйки º кос поглед, в който блестяха почти шеговити искрици.

– Не спиш ли? – попита го тя.

Той изсъска и пак отметна глава.

– Не мога да изляза. Обещах на мама.

Той се отдалечи на няколко крачки. Странните му люспести крака с пръсти, завършващи с дълги нокти, оставяха дири в пръстта.

– Не разбирам защо недоволстваш. Ти не искаш да ми кажеш къде е кутията. Ако е толкова важно, кажи ми!

Той излезе от обръча светлина. Сърдеше º се.

Девън затвори прозореца и си легна. Ала щом изгаси лампата, тропането започна отново. Тя си скри главата под възглавницата, но той се отказа едва когато бледият светлик на утрото се процеди между дърветата и едва тогава детето задряма.

– За какво се замисли, бебче? – попита я Булахдин.

– Никой не ми вярва за алигатора – погледна я Девън. – А мама дори го видя на шосето, когато пътувахме насам! Не си го измислям. Вярваш ли ми?

Старицата се усмихна.

– Разбира се. Един не стига. От опит знам. Но двама? Сделката е сключена! Повярват ли двама в нещо, то веднага става истинско.

Девън се почувства по-добре.

– Той иска да знам неща, които не ми обяснява. Обърква ме.

– Той е алигатор. Алигаторите са праволинейни. Съсредоточават се само върху това, което е пред тях.

– Имаш право – кимна Девън. – Той се нуждае от помощта ми.

– Накъде? – Булахдин плесна с ръце и потри длани. – Искаш ли да видиш нещо друго?

– Не. Да се връщаме. Мисля, че чух вана на Уес. Каза, че ще дойде да помогне за партито на Аби.

– Чудесна новина! Да вървим да поговорим с него.

Булахдин заситни бързо по обратния път, разперила лакти като състезател по спортно ходене.

Девън се поколеба. Погледна за последно към кипарисовите корени и хукна след нея.

Трябваше да намери тази кутия. Незнайно защо се тревожеше, че времето им изтича.

*

Булахдин едва дочака Уес да слезе от вана и го помоли да сглоби дансинга. Той, естествено, се съгласи. Помнеше как всяка лятна събота Джордж изваждаше големите дървени квадрати и ги подреждаше върху моравата като пъзел. Той дори му помагаше понякога. Надвечер свиреше оркестър и Уес и Били се застояваха сред дърветата да слушат музиката. Аби окачваше пъстри китайски фенери по клоните и пускаше лодчици със свещи в езерото. В такива нощи – повече от всякога – с Били не искаха да се прибират у дома. Искаха да гледат как хората танцуват, как светлинките блещукат и да си представят, че всъщност живеят тук.

С помощта на Джак Уес извади от склада дървените плоскости, поиздути тук-там от влагата, и почти през целия следобед двамата ги сглобяваха. Веднъж-дваж Уес зърна Кейт. Носеше същите къси панталонки и зеления потник, с който я видя по-рано в ресторанта, но сега потта къдреше краищата на косата º. Очевидно помагаше в домакинството, защото разнасяше хавлии и чаршафи от бунгалата до голямата къща и обратно. Загледан в нея, той дори си удари палеца с чука и Джак го изгледа разбиращо.

Когато приключиха, тя дойде на моравата да оцени работата им. Сложила ръце на кръста, кимна и ги похвали:

– Чудесно сте се справили.

Уес беше готов да изпъчи гордо гърди. Жалка работа наистина!

– Смятахме да сложим и навеса, но молците са го прояли – обясни той, сочейки сгънатия на земята брезент.

– Ще го зашия тази вечер – обеща Кейт. – Ще наминеш ли утре да ни помогнеш да го разпънем?

– Разбира се – кимна той и при мисълта за срещата с нея утрешният ден му се стори безкрайно далечен.

Така се чувстваше и преди петнайсет години. Едва дочакваше да я види на сутринта. Представяше си как утре започва нов ден с нея и сън не го хващаше. Минало и настояще. Границите се размиваха.

– Ще поправя и скарите. Ще поизгладя масите за пикник и пейките, та хората да не се наранят на някоя треска.

Кейт му се усмихна. Погледът º се насочи към белега над веждата му. Остана му от ръба на печката, където го запрати един удар на баща му. Когато бяха малки, излъга Кейт, че се е ударил, когато е спасявал чапла, заплетена в тръстиките.

Смрачаваше се. Аби излезе да изпече хамбургерите и хот-дога. Видя дансинга и поклати глава.

– Не мога да повярвам, че Булахдин те е придумала да го сглобиш.

– Беше ми приятно – каза Уес, осъзнал, че още е върху дъските, все едно е на трон. – Като малък обичах да гледам как танцуват гостите. Този път може да потанцувам и аз. Отдавна си мечтая.

– И аз обичам да танцувам – обади се Девън.

Седя цял следобед до Булахдин. Взираше се в езерото и почукваше разсеяно по масата с кипарисовия корен. Не я свърташе. Така се чувстваше майка º, когато валеше – сякаш нещо я възпираше.

Уес º протегна ръка.

– Ела при мен тогава.

Девън скочи върху дансинга и двамата се заклатиха като роботи, разсмивайки Кейт.

Селма седеше до една от масите за пикник и ги наблюдаваше безучастно.

– Вторият ми съпруг беше учител по танци. Казвала ли съм ви? – подхвърли тя, изправи се рязко и хвана Джак за ръката. – Танцувай с мен!

– Не умея да танцувам, Селма – паникьоса се той.

– Нима те могат? – Тя посочи Уес и Девън.

– Хей! – престори се Уес на обиден.

Селма довлече Джак на дансинга и започна да изпълнява сложна стъпка, която изискваше той да сложи крак между нейните и да я завърти.

Джак се спъна и си изкълчи глезена.

Селма го изгледа, въздъхна разочаровано и седна отново. Всички други се скупчиха около мъжа.

– Ще донеса лед – втурна се Аби към къщата.

Върна се не с лед, а с Лизет. Тя беше боса. Ноктите на краката º се оказаха лакирани в яркооранжево. Тъмната º рокля беше закопчана накриво и под нея се виждаше лъскав жълт сутиен. Косата º, прихваната с диадема, беше влажна, сякаш тъкмо си е миела лицето. Всички застинаха да не я подплашат – все едно е залутало се диво животно. Лизет никога не излизаше на моравата след залез слънце.

Загрузка...