Вече бяха помогнали на Джак да се събуе. Лизет взе торбичката с лед от Аби и я сложи на крака му. Погледна го разтревожено, озъртайки се към скарите, където цвъртяха хамбургерите.

– Добре съм – успокои я той. – Не е счупен. Влизай вътре. Не бой се.

По лицето на Лизет се изписа облекчение. Тя се втурна бързо към къщата, сякаш димът от скарата я гони по петите и всеки момент ще припадне от него.

Останалите помогнаха на Джак да се прибере в бунгалото и решиха да вечерят с него. Дори Селма дойде. Не се извини, но веднъж стана и напълни чашата на Джак – по-дълбоко разкаяние така или иначе не очакваха от нея.

По-късно с лица, зачервени от смях, си пожелаха лека нощ, а Уес помогна на Аби и Кейт да отнесат чиниите и подносите в голямата къща. Аби се качи горе, а Кейт и Уес излязоха навън. Лампите по чадърите не светеха и Девън се опитваше да лови светулки в мрака.

Двамата я наблюдаваха, застанали един до друг. Уес усети как ръката на Кейт досяга неговата. Когато беше на дванайсет, живееше за това – за всяко леко докосване, докато седяха на кея или се пресягаха едновременно към нещо. Знаеше, че тя не се чувства така, поне до последния момент, точно преди да си тръгне. Копнежът, който бяха оставили тук, витаеше от години край езерото. Ала и той бе пораснал, обагрен сега в различен оттенък – по-остър, по-изкусителен и по-наситен. Не можеше да отрече, че се взираше в краката º днес и ги наблюдаваше как се движат. Тя имаше малки гърди и след съсредоточено проучване той се увери, че не носи сутиен. Запита се какво ли ще е да я целуне, какъв ли ще е вкусът на устните º, примесен с виното на Булахдин. Нещата никога нямаше да са толкова невинни, както някога. И все пак… те бяха тук, докосваха се леко и той си помисли колко щастлив би се чувствал да остане цяла нощ така, усещайки ръката º до своята.

– Е, лека нощ, Уес – каза Кейт след малко с леко дрезгав глас. – До утре!

Той кимна.

Кейт извика Девън.

– Алигаторът също ти пожелава лека нощ, Уес – подвикна му момичето, докато се отдалечаваха.

Той седна замислен във вана.

Отдавна не помнеше по-хубава лятна нощ от тази и се страхуваше, че всичко се повтаря – ще се влюби и ще закопнее за живот, който е невъзможен, защото съществува само за миг, тук и с Кейт.

Навярно беше правилно, че Аби продава „Изгубеното езеро“ и той се разделя със земята си. Не бива цял живот да си нещастен, да чакаш съвършения миг. Уес вече живееше добре.

Това беше само едно място.

А Кейт – момиче, което познаваше някога.

Трябваше да се сбогува и с двете.

*

Лизет обичаше вкуса на старите, изпитани рецепти, на ястията, готвени толкова често, че вкусът им е изпълнен със смирената мъдрост на възрастта. Те º припомняха баба º, изгубила съпруга и двамата си синове във войната. Цяла година плакала всеки ден и всеки ден изминавала пътя от дома си до гарата. Чакала ги да се върнат. Сълзите º падали като черни камъни по земята и до ден-днешен тези камъни се забиваха в гумите на автомобилите и въздухът излизаше бавно от тях като стенание. Хората го наричаха „Пътя на скръбта“. Лизет имаше малко спомени от баба си и от къщата º в провинцията. Помнеше хляба, който печеше в почернялата от сажди печка. Помнеше как веднъж баба º разпери осеяните си с петна и сухи като хартия пръсти и º каза, че старите ръце правят най-вкусната храна. Помнеше думите º: „Старите ръце помнят добрите неща.“

Застанала с поднос храна пред вратата на Джак на другата сутрин, Лизет погледна ръцете си.

Бяха остарели. Понякога се изненадваше. Разговорите с Люк често я заблуждаваха, че е по-млада.

Джак отвори вратата. Носеше панталони в цвят каки и розово поло с името на симфоничен оркестър, изписано върху него. Всеки друг би изглеждал женствен или претенциозен с такава дреха. Върху Джак обаче тя излъчваше искреност. Сутринта не го видя да тича на моравата и реши да му донесе закуската.

– Лизет? За мен ли е това? Влез.

Беше влизала много пъти в това бунгало, но никога, когато Джак бе тук. Понякога, след като той си тръгнеше, тя помагаше на Аби да почистят бунгалото и винаги се оглеждаше дали не е забравил нещо. Той обаче беше толкова педантичен, че никога не забравяше нищо. Сега забелязваше любопитно следи от живота му. Върху кухненския плот до няколко шишета с витамини имаше снимка – той и тримата му братя. Върху ниската масичка лежеше айфон, а до него – дамска носна кърпичка.

– На Селма са – обясни Джак. – Снощи всички вечеряха в моето бунгало.

Лизет кимна и остави подноса върху масата. Той се приближи до нея, накуцвайки леко.

– Благодаря ти, но не беше необходимо. Щях да дойда в къщата по-късно. Реших обаче да пропусна сутрешния крос.

Лизет погледна превързания му глезен.

– Добре съм – каза той. – Леко навяхване. Довери ми се. Разбирам от крака.

Тя се почувства неудобно, сякаш неволно е разкрила нещо съкровено – както снощи, когато тичаше към къщата. Влетя в стаята си и едва тогава осъзна, че сутиенът º се вижда. Опипа притеснено илиците, питайки се дали някой е забелязал.

– Ще седнеш ли? – попита я Джак и дръпна стола.

Тя кимна и седна, макар да не разбираше защо. Не възнамеряваше да остава.

Той седна до нея и наля кафе. Не изпитваше необходимост да запълва тишината с думи. Тя го харесваше заради това. Мълчанието º изнервяше повечето хора, но него сякаш го успокояваше. Сигурно затова я привличаше. Никога не бе успокоявала никого освен Аби. И то преди доста време.

За пръв път видя Джак, когато той наближаваше трийсетте. Седеше в трапезарията с по-възрастна двойка. През онези лета бунгалата бяха пълни и сутрин с Аби зареждаха бюфета по няколко пъти. Веднъж дори се наложи да наемат сервитьорка. Лизет помнеше онази сутрин много ярко. Косата º все още бе дълга – сплетена на плитка. Беше облечена в жълта рокля. Носеше поднос с лучени бисквити. Влезе в трапезарията и тръгна към масата. Тогава го видя. Спря стъписана. За миг го взе за Люк. Имаше същата коса и същия нос. Ала беше облечен различно. Усмихна се при мисълта, че Люк е излязъл от кухнята, преоблякъл се е и е решил да се смеси с живите. Джак обаче я погледна и тя забеляза разликата. Този мъж не беше Люк. Незнайно защо това я сломи. По онова време я бе обзело желание да продължи напред. Не, не искаше да разбива нечие сърце, но º липсваше усещането да я обичат, липсваше º тежестта и уханието на мъжкото тяло. Видеше ли дете, сърцето º се свиваше, за да º напомни, че съществува и е възможно да заобича отново.

Ала не беше писано. Тя се върна в кухнята, където седеше Люк и я гледаше съчувствено. Той нямаше да си тръгне, докато не се сбогува с него и с чувството си за вина. А тя не можеше да го направи. Изгубеше ли го, щеше да изгуби нишката, съшила новия º живот. Щеше да стане нехайна и жестока, каквато беше преди.

Желанието да продължи напред изтля бързо. Тогава все още бе млада. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко го искаше.

Все пак всяко лято очакваше с нетърпение Джак. Харесваше º да го наблюдава как възмъжава. Чакаше да доведе съпруга. Да дойде с деца. С внуци. Той обаче остана сам и тя се сближи с него. Не искаше, но се случи. Ако беше по-добра към Люк, той щеше да стане мъж като Джак – тих, любезен и преуспял.

– Какво ще правиш, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“? – попита внезапно Джак, сякаш е водил мислен разговор с нея и сега º позволява да се включи. – Къде ще отидеш?

Тя вдигна бележника и написа: „Никъде. Ще остана тук.“

Той го прочете и кимна, все едно е очаквал точно такъв отговор. Облегна се назад и погледна в чашата с кафето да потърси някаква тайна, скрита вътре. Пак тишина.

Лизет посочи към яйцата в чинията и изрече беззвучно: „Яж.“

– О, да… Разбира се.

Той остави бързо чашата и кафето се разплиска върху покривката. Лизет му подаде с усмивка вилицата, взе салфетката му и попи петното.

Той я поглеждаше крадешком. Накрая, без да откъсва очи от чинията, попита толкова искрено, че въпросът му прозвуча като приспивна песничка:

– Искаш ли да вечеряш с мен някой ден? След партито? Знам колко работа те чака сега.

Вдигнал вилицата във въздуха, зачака напрегнато отговора º. Тя се замисли, написа няколко думи и му ги показа: „Ще разбия сърцето ти.“

Той остави вилицата и разкриви лице.

– О, да! Забравих. Никога не вечеряш. – Погледна я и добави: – Да излезем на обяд тогава?

В стаята се възцари напрежение. Привличането е такова. Изпълва пространството. Стича се като масло в тиган и прилепва по стените. Лизет стана рязко.

– Лизет! – извика Джак, но тя затича по-бързо, макар да знаеше, че той не може да я настигне.

В края на пътеката се препъна и падна. Дланите º поеха удара, тя се изправи бързо и влезе в кухнята през задния вход, та никой да не забележи какъв спектакъл изнася, бягайки от най-добрия мъж на планетата, защото смята, че присъствието º ще го отрови както отрови Люк. От стола в ъгъла Люк я гледаше любопитно колко ожесточено си мие ръцете. Усмихваше º се, сякаш знае какво се е случило и това го изпълва с щастие.

*

Отказа му, разбира се. Джак се смути. Не че º предложи да излязат, а защото я покани на вечеря. Познаваше я достатъчно добре. Перна се леко по главата. Глупак, глупак, глупак! Лизет никога не вечеряше. От години идваше тук и нито веднъж не я бе виждал да излиза на моравата за вечеря или за коктейл. Залезеше ли слънцето, тя се прибираше в стаята си и светлият º прозорец сякаш намигаше в мрака. Повечето редовни гости на Аби знаеха как е спасила Лизет, когато била на шестнайсет и решила да се самоубие, защото разбила сърцето на влюбеното в нея момче. Дълбоко в себе си Джак, който иначе възприемаше толкова логично всичко, разбираше защо момчето е отнело живота си. Разбираше колко могъщо го е привличала Лизет. Тя беше вълшебница. Обичаше бележките, написани с красивия º почерк, обичаше уханието º на портокали и тесто, обичаше катраненочерната º коса.

Едва сега му хрумна.

Това ли трябваше да º каже? Това ли имаше предвид Аби?

Досега му изглеждаше лесно. Мислеше, че Лизет знае.

Ами ако не знае? Ако не предполага колко я обича?

Намръщи се, осъзнал друга възможност. Страх обтегна кожата зад ушите му – същият страх го обземаше, когато се налагаше да отиде на непознато място или да говори пред хора, и му се приискваше да побегне, защото няма да понесе смущението.

Ако беше все едно дали тя знае или не?

Ако не го обича?

*

– Уес! – извика Девън и Кейт я видя как се втурва към него.

Слънцето се спускаше зад дърветата и чертаеше пътеки върху езерото. Знойната жега се бе превърнала в меко, влажно лято. Откакто Уес бе пристигнал, момичето седеше до масата за пикник. Облакътена на колене, подпряла брадичка в длани, тя го чакаше, чакаше и чакаше да спре да работи. Не го изпускаше от поглед, докато разпъваше навеса, закърпен снощи от Кейт, и поправяше скарите на барбекюто. Кейт усещаше осезаемо нетърпението на дъщеря си – сякаш може да го замери с него и да го удари.

– Искам да те попитам нещо – каза задъхано Девън. – Наблизо ли живеехте с брат ти?

– Да. – Уес посочи източния бряг на езерото. – На около километър… През гората… Но къщата я няма вече. Изгоря.

Девън проследи посоката с присвити очи. Закри с длан здравото си око, както правеше често, когато търси нещо. Забеляза, че Кейт я наблюдава, и свали ръка.

– Има ли пътека дотам?

– Имаше. С брат ми идвахме тук всеки ден.

– Ще ме заведеш ли там?

– Да те заведа там ли? – изненада се той.

– Да. Да се разходим през гората.

– Девън, не бива да настояваш – намеси се Кейт и се приближи до тях.

Ръцете º бяха в кафяво и зелено от плевенето на занемарените сандъчета за цветя пред голямата къща.

– Не настоявам аз – възрази Девън. – Алигаторът иска той да ме заведе там.

– Звучи зловещо – констатира Уес, смъквайки колана си за инструменти.

Момичето погледна към майка си.

– Сякаш алигаторът иска да го изяде – обясни Кейт.

– Не! – възкликна веднага Девън. – Не е така. Той е дружелюбен. И много те харесва, Уес. От всички тук за теб говори най-често.

Кейт сбърчи чело.

– Говори за Уес?

– Непрекъснато.

– Добре, да вървим – предложи той, сякаш най-сетне се е решил.

– Наистина ли? – попита Девън.

– С алигатори не бива да се спори – каза Уес.

– Именно! – кимна сериозно момиченцето.

Тримата тръгнаха към езерото.

– Ще се върнем, преди да се стъмни – подвикна Уес на другите. – Ще им покажа пътеката до бунгалото.

– Внимавайте – предупреди ги Аби; чакаше Уес да приключи със скарите, за да започне да приготвя вечерята за гостите, и сега разпалваше въглищата в едната. – Носите ли си телефоните?

– Моят… ммм… падна в езерото – смутолеви Кейт.

Уес извади своя от джоба и го вдигна.

– Моят е тук.

Щом стигнаха до брега на езерото, той се шмугна сред дърветата и не след дълго намери пътеката. Поеха по нея и след няколко минути Кейт забеляза знаци по дърветата.

– Какво е това? – попита тя, подръпвайки едно от ярките найлонови шнурчета, завързани по ниските клони.

– Изглежда, някой е правил оглед – отговори Уес. – Поръчвала ли е Аби да инспектират земята º?

– Не, доколкото знам.

Дърветата оредяваха постепенно, ставаха по-еднакви и по-равномерно разположени – някой явно бе залесявал местността преди години. След малко Кейт осъзна, че наоколо има само борове и всички са с еднакви белези по стволовете. В кората бяха издълбани триъгълници, а в триъгълниците личаха равни, тесни линии като прорези от брадва. Дърветата-близнаци създаваха особена магическа атмосфера – като танцьори в костюми, застинали преди първата стъпка от танца.

– Защо по дърветата има белези? – попита Де-вън.

– Наричат ги „котешки лица“ – обясни Уес, ускорил крачка, все едно минава през опасен квартал. – Така разбирах, че сме преминали от имота на Аби в нашия.

– Не помня да сме идвали в тази част на гората – обади се Кейт.

– Не те водех тук, защото избягвах татко. Познавах нейната земя по-добре от нашата.

– Защо ги наричат котешки лица? – попита Девън.

Уес говореше, без да спира, за да не се бавят. Кейт и Девън се озъртаха и от време на време се препъваха в клонки и корени.

– Понеже приличат на котешки мустачки. Предците ми добивали смола, за да се изхранват. Издялквали кората, за да стигнат до вените на дърветата. Индустрията обаче замряла, а от земята им нямало кой знае каква друга полза.

Не след дълго иззад гъсталака се показа стар черен път. Кейт затаи дъх.

– Пътят води към магистралата. Натам – посочи Уес, без да спира. – А насам са останките от бунгалото.

Показа им тревясала поляна, върху която се издигаше стар каменен комин, изправен сякаш върху невидим покрив.

– Пристигнахме – обяви той.

Девън изтича на поляната. Уес остана в края, възможно най-далеч, без да изчезва от погледите им. Кейт се приближи до него и вдигна слънчевите си очила на главата. И тя се вълнуваше, ала Уес сякаш щеше да припадне.

– Добре ли си?

Отвърна º с бледа усмивка, която някак си не стигна до сините му очи.

– Отдавна не съм стъпвал тук.

– О… Божичко, Уес, не съобразих! За пръв път ли идваш след пожара?

– Не – Той седна на земята и се облегна на дървото до тях. За едър мъж се движеше леко и гъвкаво, с усет за тялото си и за близостта на хората край него. Изтупа пръстта от дланите си и обясни: – За последно дойдох тук на деветнайсет. Сбогувах се с много лоши спомени.

Не искаше да е тук. Личеше си. Беше се съгласил заради Девън. При мисълта, че е направил това заради дъщеря º, надмогвайки нежеланието си, сърцето º затрептя както през онези летни дни край езерото. Понякога º се струваше, че е забравила какво означава доброта – докато не се върна тук.

Седна до него, изпъна крака и се облегна на ръце, опитвайки се да разхлади местата, където се събираше потта – в сгъвките на лактите и на коленете º.

– Кой притежава земята сега? – попита тя.

– Аз.

– Запазил си я? Защо?

– Не знам. – Погледна към Девън, която подритваше пръстта и надничаше под камъните. – Търси ли нещо?

– Нямам представа. Не ми говори за това. – Кейт откъсна очи от дъщеря си и се обърна към Уес. – Благодаря, че я доведе тук.

– Намерих пътеката по-лесно, отколкото очаквах. Гостите от езерото сигурно са я открили и са се разхождали по нея през годините. Но не и наскоро.

Кейт се намръщи.

– Отдавна ли започна процесът? Кога хората престанаха да идват на „Изгубеното езеро“?

Той сви рамене.

– Построиха хотела до водния парк преди петнайсет години. Това, съчетано с кризата, с остаряващите гости на Аби и с факта, че тя не рекламира мястото, си е казало думата, предполагам. Не бях идвал на езерото от доста време. Не знаех колко са зле нещата. Иначе щях да помогна. Нали се занимавам с ремонти? Когато беше жив, Джордж се грижеше за това.

– Що за човек беше той?

– Джордж? – Уес се усмихна. – Не беше висок, но имаше широки рамене. Смехът му отекваше чак до другия бряг на езерото. Обичаше да хапва стек и да си пийва. Обичаше да се забавлява. И обичаше Аби. Дръпваше я в скута си пред масата за пикник и тя го целуваше, за да я пусне. Той го наричаше пътна такса.

– Защо според теб Аби не е продала „Изгубеното езеро“ след смъртта му? – попита Кейт.

– Не знам. Скърбеше дълбоко. Ала по онова време край нея бе пълно с хора. Те я държаха на крака. И на нея º харесваше. С Джордж бяха много общителни.

– Кога за последно е напускала „Изгубеното езеро“? За екскурзия или ваканция?

– Не помня. Отдавна – повдигна вежди Уес. – Защо?

– Смятам, че º се пътува. Ала колкото повече мисля, толкова по-убедена съм, че не иска да продава „Изгубеното езеро“.

Ето. Каза го. И не прозвуча абсурдно, както се опасяваше. Нещо се случваше с леля º. Решението º да продаде „Изгубеното езеро“ не бе толкова еднозначно, както се опитваше да го представи.

Уес поклати глава.

– Според мен е твърде късно.

– Още не е подписала нищо. Каза ми.

– Не става дума само дали иска да остане или не. Въпросът е и финансов – обясни тактично той.

– О… Разбирам.

Тя сви колене и ги обви с ръце. Не º беше хрумвало, че леля º не може да си позволи да остане.

Минаха няколко минути. Идеята я осени веднага. Пропъждаше я, но тя се връщаше упорито. Възможно ли беше? Искаше ли го? Щеше ли да º разреши Аби?

– Познавам това изражение. Винаги се изписваше по лицето ти, преди да скочиш от дърво или да боднеш змия с пръчка и да побегнеш. Какво се каниш да направиш сега? – попита я подозрително Уес.

Засмя се, изумена, че я познава толкова добре.

– Мислех си дали да не предложа да купя „Изгубеното езеро“ или поне част от него. Така Аби няма да го изгуби. Ще се върне тук. Всички ще се връщат тук. – Обърна се към него и го попита искрено: – Смахнато ли ти звучи?

– Да – отвърна той без колебание.

Тя се засмя отново.

– Добре. Защото ако изглеждаше логично, тя сигурно нямаше да приеме.

– Кейт…

– Не съм º казвала нищо – побърза да го успокои. – Може би няма. Не знам. Ала тази мисъл ме изпълва с шастие. Това е добър знак, нали?

– А животът ти в Атланта? – попита Уес с особено изражение.

– Какво имаш предвид?

– Приятелите ти. Приятелите на Девън. Роднините. Работата. Всичко ли ще загърбиш?

Тя най-сетне разбра.

– О! Помисли си, че ще се преместя тук ли?

– Сгрешил ли съм?

– Не знам… – Кейт си позволи да се наслади на идеята. – Всъщност е възможно. Не звучи по-налудничаво от това да дам пари на Аби и да си тръгна.

Той извърна поглед.

– Да загърбиш всичко не е толкова лесно, колкото изглежда.

– Само ако има какво да жертваш. Единственото важно е Девън. А тя ще е щастлива да остане тук завинаги.

– Късно е. – Уес рязко се изправи. – Трябва да се връщаме.

Кейт стана и извика Девън. Тя дотича при тях и майка º я попита:

– Намери ли каквото търсеше?

– Не. Щеше да ме улесни, ако ми каже какво иска да намеря, вместо да ми дава глупави знаци.

Последваха Уес, който вече крачеше бързо по пътя, побягнал от призраците, преследващи го


тук.

– Уместна забележка, хлапе.

*

След вечеря никой не бързаше да се прибере в бунгалото. Нощта ги възпираше кротко като майка, положила длан върху гърдите на детето си, за да го приспи. Поне половин час се наслаждаваха на тишината, вперили очи в далечината.

После Девън видя жаба и стана. Джак тръгна след нея да º покаже как да я нахрани с умрели пеперуди. Аби и Булахдин започнаха да разчистват масите. Кейт разказа на Уес как телефонът º „падна“ в езерото и той º предложи да отидат на кея да му покаже къде точно е паднал. Само Селма както винаги остана до масата, отпивайки равнодушно от питието си. Докато потъваха в мрака, Кейт усещаше любопитния º поглед, прикован в тях.

Стигнаха кея и се взряха в черната вода, заприличала на надиплена коприна.

– Падна някъде до призрачните дами – посочи Кейт. – Неоткриваем е.

– Не знам… Онова лято намирахме много съкровища. Езерото не е толкова дълбоко.

– Не си струва. А и според Девън има алигатори. – Тя замълча. – Учудих се, когато спомена, че въображаемият º алигатор говори за теб. Знам, че тъгува за баща си, но се справи с промяната по-добре от мен. Плака много, ала º липсваше физическото му присъствие. Емоционално сякаш винаги е с нея. Аз просто… Защо алигаторът º говори за теб, а не за него?

Уес поклати леко глава.

– Няма да го забрави, не бой се. Ако е обсебена от алигаторите като брат ми, няма страшно. Това беше неговият начин да се справи с нещата.

– Какви неща? – попита Кейт.

– Главно с баща ни – отговори той и я поведе обратно към моравата. – Алигаторите са силни, а Били беше безпомощен. Алигаторът му е помагал да си представи, че въдворява ред в хаотичното ни детство.

Излязоха на моравата точно когато Селма се оттегляше в бунгалото си. Светлината от лампите по чадърите докосваше червената º рокля и по нея засияваха странни картини.

Спряха да погледат прожекцията.

– Никога ли няма да ми кажеш какво ми написа през онова лято? – попита Кейт, замислила се как би се променил животът º, ако бяха поддържали връзка, как би се променил неговият.

– Беше отдавна… – Тя зачака, ала той кимна и се усмихна. – Грандиозни планове на дванайсетгодишно момче. Исках да дойда в Атланта.

– Така ли? Какво се случи?

– Пожарът.

Тази дума ги обезсили. Не им оставаше друго, освен да се оставят да ги пренесе през годините и да ги стовари пак в настоящето – по-големи, по-мъдри, различни.

Най-сетне Кейт проговори:

– Не ти ли се приисква понякога да вземеш един спомен от детството, да го надуеш като сапунен мехур и да заживееш завинаги в него?

Той поклати глава.

– Не може да се живее само с един спомен – каза и тръгна към вана.

– Уес – извика тя. – Не каза нищо за идеята ми да помогна на Аби. Как ти се струва?

– Мисля, че предложението е много щедро – отвърна той и спря пред колата. – Ала не си в състояние да спасиш всичко, Кейт. Понякога е най-добре да продължиш напред.

11.

Булахдин седеше на канапето в дневната, а Кейт бършеше праха от полиците с книги. Сети се в последния момент, че главната къща трябва да изглежда представителна, ако някой от партито реши да влезе вътре. Лизет поддържаше трапезарията безупречно чиста, но дневната изглеждаше занемарена, сякаш Аби е излязла един ден да си налее чаша „Ърл Грей“ или да вдигне телефона, и е забравила да се върне. Върху стола дори лежеше разтворена книга – тънък слой прах покриваше страниците º, а по ръба на корицата имаше паяжина.

От време на време Кейт надничаше през прозореца да провери дали Девън е още на кея. Днес – последния ден преди партито – Уес заглаждаше алеята с валяк, прикрепен към предницата на вана, та неравният чакъл да не затрудни гостите утре. Прахолякът, който се вдигаше, прогони по-рано Селма в бунгалото º. Тя се втурна към него, притиснала драматично носна кърпичка пред устата си, все едно бяга от горски пожар.

Джак беше в кухнята с Лизет и º помагаше да доукрасят тортата. Аби бе изчезнала в някое бунгало, както правеше през последните дни, докато подготовката за партито течеше с пълна пара. Появяваше се по здрач с прашна коса, все едно излиза от таен тунел – портал от настоящето към миналото.

Във въздуха витаеше осезаемо очакване. Никой не знаеше колко точно хора ще дойдат, ала подозираха, че празненството ще надмине предвижданията им. Кейт се надяваше да е така, надяваше се желанието на Булахдин да се осъществи. Питаше се кога да сподели плана си с леля си и все повече се убеждаваше, че утре е най-подходящият ден.

– Помня как преди петнайсет години я прочетох тук на кея – отбеляза, вдигнала оставената на стола книга.

Старицата отхапа от сандвича с шунка и бри, който Лизет º бе донесла по-рано. Французойката сякаш инстинктивно долавяше кога наоколо има някой гладен. Появи се с чиния с изрисувани миниатюрни виолетки още щом Кейт и Булахдин влязоха в дневната.

– Научих се да чета от тази книга – отбеляза възрастната дама, отгризвайки от сандвича като катеричка.

– „Джейн Еър“ е първата книга, която си прочела сама? – удиви се Кейт. – Явно си била много напреднал читател.

Булахдин поклати глава.

– Всъщност изоставах. Бяхме толкова бедни, та едва на седем разбрах, че трябва да ходя на училище. После четях ненаситно. Затова преподавах литература. Чувствах се, сякаш върша нещо подмолно, забранено. Все ми се струваше, че някой ще дойде да ме нахока да оставя книгите и да си намеря истинска работа.

– Чела ли си ги всичките? – Младата жена посочи стената с книгите.

– До една.

– Аби трябва да си обнови библиотеката – засмя се Кейт.

– Не, чела съм достатъчно. – Булахдин дояде сандвича и си облиза пръстите. – Не предполагах, че ще го кажа някога, но е вярно.

Кейт остави „Джейн Еър“ на полицата и продължи да бърше праха.

– Защо се връщаш тук, Булахдин, въпреки че другите са престанали да идват?

– Защото напоследък животът ми е като моите книги. Всяко лято е нова глава. Чела ли си история, която не можеш да си представиш как ще завърши? Това място е такова. Най-хубавите неща в живота са такива. Съпругът ми е болен от алцхаймер. Логично е това да е краят на историята, нали? Брилянтен мъж, който изгубва разсъдъка си. Точка. Край. Ала когато го посещавам в хосписа, той ме поглежда понякога и внезапно започва да говори за Флобер. После ме пита как са синовете ни. Докато той е тук, докато това място е тук, историята продължава.

Кейт се усмихна и пак надникна през прозореца. Девън беше на кея, стиснала в една ръка кипарисовия корен. С другата бе заслонила очи и се взираше в езерото. Носеше зелен бански кос-тюм, бели панталонки и синя пелеринка на точки. Приличаше на миниатюрен супергерой, застанална пост.

Кейт се обърна към Булахдин и забеляза, че е задрямала с чинията в скута. Избърса масите и се зае да изтупва праха от пискюлите на възглавничките.

Бръмченето отвън стихна и внезапно настана тишина като след дълго пътуване с кола, когато двигателят най-сетне замлъкне, ала в ушите ти още се чува жужене.

– Селма ще се разочарова – обади се Булахдин, без да отваря очи. – Списъкът º с оплаквания намаля с една точка.

Кейт се обърна да º отговори, но внезапно º се зави свят.

Хвана се за облегалката на стола. Стори º се, че чува плисък и зад клепачите º притъмня. Погледна Булахдин. Лежеше както преди. Какво ставаше? В гърлото си усети вкус на вода, кожата º изтръпна от студ. Избърса лице и по дланта º полепна тиня.

Отиде до прозореца и пак погледна навън. Девън я нямаше.

Изтича на моравата и се озърна; без обяснима причина я обзе паника.

Уес тъкмо излизаше от вана. Прахолякът от алеята се стелеше около тях като брашно.

– Девън! Къде е Девън? – попита го тя.

– Не знам. Защо? Какво има?

– Ами…

В същия момент разбра. Кипарисовите корени!

Докато се обърне, Уес се бе изстрелял като камък от ластик към езерото и по пътеката. Настигна го бързо. Наближиха кипарисите и той скочи светкавично във водата и изчезна.

„Не можеш да спасиш всичко.“ Думите му отекнаха в главата º.

Стори º се, че съзира синята пелеринка на Девън. Дъхът º секна, когато тя изплува на повърхността без нея. Почти веднага след нея обаче се появи Уес. Девън кашляше, вкопчена в него. Коленете на Кейт се подгънаха. Уес излезе от водата и º подаде дъщеря º.

Тя я прегърна здраво. Беше толкова дребничка; можеше да я обвие два пъти с ръце. От всички загуби, които бе понесла, тази бе немислима. Нея нямаше да преживее. Затвори очи, пълни със сълзи.

– Има нещо там – каза Уес и се потопи във водата.

– Какво? – Кейт отвори рязко очи. – Уес, чакай!

Той обаче си пое дълбоко дъх и се гмурна. Тя помнеше лабиринта от корени долу. Все едно да плуваш из мрежа от драскулки.

– Мамо, задушаваш ме – обади се Девън.

Кейт се отдръпна и ядосано избърса очи.

– Какви ги вършиш? Предупредих те да не плуваш край корените!

Девън се сепна от тона º. Явно не очакваше майка º да реагира така. Нещо я бе подтикнало да постъпи така, ала Кейт нямаше представа какво.

– Не помисли ли, че е възможно да пострадаш? Уплаши ме, Девън!

Очите на момичето се стрелнаха към водата.

Кейт прибра заплетената коса на дъщеря си зад ушите.

– Какво търсиш, скъпа? – попита я тихо. – Какво има? Позволи ми да ти помогна. Какво искаш да намериш?

Устните на Девън затрепериха.

– Знам колко трудна беше тази година – каза майката. – Струвало ти се е, знам, че не съм до теб, но аз бях до теб. И сега съм тук. Трябва да ми повярваш отново. Да разговаряш с мен. Така ще се справим. Заедно.

Девън не продумваше.

– Баща ти ли е причината? Или преместването?

– Алигаторът не иска нищо да се променя – отрони най-сетне Девън. – Иска всички да останат. – Изтри очи с длан. Очилата ги нямаше. – Затова настоява да намеря кутията.

– Каква кутия? – попита майка º и в този миг Уес изскочи отново от водата.

Момичето посочи найлоновия плик в ръцете му.

– Алигаторската кутия.

С дрехи, залепнали за тялото, и пълни с вода обувки Уес излезе на пътеката и клекна до тях. Девън го нарече кутия, но на него не му приличаше на никаква кутия. Страхуваше се, че нещо по-зловещо е скрито в черния плик. Развърза го, бръкна и… извади втори черен плик.

Отвори го и намери още един. После още два.

Накрая измъкна стара пластмасова непромокаема кутия за такъми – обгоряла на места, все едно е била в огън.

Божичко!

Остави я на земята, сякаш е от стъкло, седна и се втренчи в нея. Отметна мократа коса от челото си, пое си дълбоко дъх и я отвори. От кутията се надигна странна смесица от миризми – на плесен, на влага, на сажди. Ала най-силна беше измата на Били. Удари Уес като юмрук по корема. Всички спомени се върнаха ярки и живи, макар понякога през изминалите години да не успяваше да си спомни дори как изглеждаше брат му. Осезаемият досег на Алигаторската кутия на Били го зашемети.

Кутията е била тук през цялото време.

Били е бил тук през цялото време.

Помисли си как без малко да се размине с нея; ужаси се как не би могъл да я намери, когато Аби продадеше „Изгубеното езеро“.

Бръкна вътре и първо напипа размекната картонена кутия за моливи. Отвори я и в ръката му се изсипаха десетки алигаторски зъби. Докосна ги, все едно са безценни блестящи скъпоценности. Прибра ги в кутията за моливи и я остави настрани. После извади дребен пластмасов алигатор, с който Били си играеше на масата, докато закусваха. После – ключодържател с формата на звезда, който Уес му подари за шестия рожден ден. Запалка, принадлежала някога на майка им, гравирана с инициалите ЕЛИ. Счупеният златен джобен часовник на дядо им – Били го скри, та баща им да не го занесе в заложната къща. Копче за ръкавели от аквамарин, което Уес не позна.

Кутията се изпразни. Почти. Той погледна вътре и пребледня. С трепереща ръка бръкна вътре и извади неизпратено писмо, запечатано в найлонов плик за сандвичи. Погледна инстинктивно към Кейт. Тя видя писмото в ръката му, но явно не разбра какво е.

Той прибра бързо нещата в кутията и се изправи.

– Това наистина е Алигаторската кутия, нали? – попита Кейт.

– Да. – Трябваше да си тръгне. Само това си повтаряше. Да си отиде и да се окопити. – Съжалявам, трябва да вървя. Ще се видим утре на партито. – Те го гледаха със странни изражения как стиска кутията и от него се стичат ручеи. Опита се да се усмихне. – Никакво плуване тук, нали? – каза на Девън.

– Благодаря, Уес – промълви Кейт.

Той кимна и се отдалечи.

*

– Трябва да поговорим – каза Кейт на странно притихналата си дъщеря, след като я заведе в бунгалото и я изми. – Какво се случи на езерото? Защо скочи точно край корените, след като ти обясних колко е опасно?

Не беше произшествие. Намери очилата на Девън върху дънера до пътеката. Беше ги свалила, преди да влезе във водата.

Сега двете бяха на канапето. Девън седеше в скута º.

Въздъхна дълбоко.

– Алигаторът ми подсказваше къде е кутията. Най-после разбрах. Трябваше да я намеря, преди да е станало късно.

– Късно за какво?

– Не съм сигурна…

Кейт замълча. Реши да смени тактиката:

– Видя ли кутията… плика… във водата? Знаеше ли какво представлява, или просто се досети?

– Не, видях телефона ти. Видях го онзи ден, когато Булахдин ми показа кипарисовите корени, но отначало не разбрах какво е. Алигаторът сигурно го е преместил там, за да ми покаже къде да скоча.

– Телефонът ми?

Девън посочи ниската масичка, където майка º помисли, че е оставила кипарисовия си корен, преди да влязат в банята. Оказа се обаче, че върху нея лежи телефонът с изцапана с тиня яркосиня калъфка. Кейт се пресегна и го взе изумена.

– Водата беше по-дълбока, отколкото предполагах. Не успявах да стигна дъното и да се задържа достатъчно там, докато издърпам плика от тинята. А и корените ми пречеха.

Кейт потрепери. Какво ставаше? Дъщеря º не беше авантюристка, а мечтателка. Не проумяваше какво я е подтикнало да поеме такъв риск.

– Виждала ли си този алигатор преди? – попита нежно Кейт. – Или го видя за пръв път тук?

– Той живее тук.

– И говори с теб?

– Да.

– И ти каза къде е Алигаторската кутия?

– Нали все това ти повтарям! – извика Девън и тънките º като вейки ръце и крака се разтрепериха от напрежение.

– Има ли име?

Девън застина и я погледна учудено.

– Знаеш как се казва.

– Не знам.

– Казва се Били.

По гърба º полазиха студени тръпки. Внезапно разбра – смътно, сякаш си спомня решение, взето много отдавна, което не би взела сега, ала тогава е изглеждало съвършено правилно. Загърбвайки за миг неверието, объркването и тревогата – всичко, което изпитваше зрялата жена у нея – Кейт осъзна, че единственото, което остава, е истината.

Тя бе оставила детството си тук.

И Девън го беше намерила.

*

Преди десетилетия бащата и чичото на Уес – братята Лайл и Ласло – наследили заедно два големи парцела земя от двете страни на магистралата. По-големият брат Ласло бил напуснал Съли преди години. Започнал работа като строител в Атланта, после се запознал и се оженил за дъщерята на собственика на строителната компания. Издигнал се бързо – първи от дългата върволица неудачници от семейство Патерсън. Убедил по-малкия си брат да разделят наследството и Лайл преотстъпил безвъзмездно на Ласло земята на север от магистралата. Всички го хвалели какво благородство е проявил, понеже Лайл, младата му съпруга и малкият им син Уес се нуждаели от дом, а земята на юг от магистралата била красива и в нея имало стара ловна хижа. Ласло обаче не казал на брат си, че земята на север всъщност е първокласен имот и той възнамерява да го развие. Южният парцел, от друга страна, на практика не струвал нищо без земята, която го заобикаляла като въпросителен знак – земята на Аби и Джордж с „Изгубеното езеро“.

Ласло построил търговски център и воден парк и докарал много пари в областта. Станал златното момче на Съли, а Лайл се задоволил с бунгалото, в което нямало дори електричество. По-малкият брат на Уес – Били – се родил шест години по-късно, а майка им ги напуснала скоро след това. Уес не знаеше какво се е случило с нея. Преди години някой бе споменал, че я видели в околностите на Хюстън. Пътувала на автостоп – на запад, далеч оттук.

След пожара Ласло дойде за погребението на брат си и племенника си и на път за града се отби в болницата да посети Уес. Младият мъж помнеше как го попита кога ще замине за Атланта, предположил, разбира се, че единственият му жив роднина ще го приюти. Помнеше уклончивия отговор на Ласло и стъписването, което изпита. Чичо му не го искаше.

Ласло си тръгна след погребението и макар почти всяко лято да идваше в Съли със семейството си – отсядаха по една седмица във хотел „Воден парк“ – Уес го бе виждал само два-три пъти.

Всъщност през последните дни се срещаха по-често, отколкото през изминалите десет години. И, разбира се, когато следобед спря с вана пред гаража в сутерена на къщата си, видя мерцедеса на Ласло, паркиран до бордюра. Двигателят работеше, климатикът несъмнено беше включен на максимална степен.

Уес задейства вратата на гаража с дистанционното. Тя се плъзна нагоре и разкри просторно циментово помещение с рафтове край стените, спретнато разделено на секции с надписи „Електричество“, „Дърводелство“, „Поддържане на морави“, „Водопроводи“, „Зидария“. Той поддържаше педантично мястото. „Редът не вреди никому“, казваше приемната му майка.

В ъгъла имаше стъклена кабинка с отделен вход, но вътре нямаше никого. Диспечерката му Хариет и майсторът Бъди си бяха тръгнали – в петък работеха само до обяд. Всички обаждания се прехвърляха към мобилния телефона на Уес и той едва сега осъзна, че е бил в джоба му, когато е скочил в езерото да търси Девън.

Докато тичаше към водата, в главата му имаше една-единствена мисъл: „Не мога да загубя още някого.“ Краката му още трепереха, виеше му се свят.

Паркира вана в гаража и излезе.

– За малко да се откажа да те чакам – заяви чичо му, измъквайки се от мерцедеса. – Къде беше?

– Помагах на Аби тази седмица – отвърна Уес.

Извади мобилния си телефон от джоба да види дали работи. Нищо. Провери за съобщения телефона в малкия офис. За щастие не бе пропуснал нито едно. Пренасочи всички позвънявания към телефона на горния етаж.

– Първо те потърсих в ресторанта. Готвачът каза, че си с момиче. Реших, че ти е излязъл късметът – захили се чичо му, пристъпвайки в гаража.

– Смятах да се кача горе – каза Уес и дали заради особения следобед, заради страха да не изгуби Девън, или заради чудодейната поява на Алигаторската кутия, изведнъж му се прииска да се опре на някого, който познава брат му и го разбира. – Искаш ли да пийнем по бира?

– Много мило, синко, но не мисля… Дойдох само да ти съобщя, че утре ще занеса документите на Аби да ги подпише. Искаш ли да дойдеш и ти и да уредим нещата? Бързо и точно.

– Утре? – изненада се Уес. – Знае ли Аби?

– Знае, разбира се – отговори Ласло с тон, изразяващ съмнение в умствените способности на племенника си. – Съгласи се да продаде „Изгубеното езеро“.

Уес поклати глава.

– Имам предвид дали знае, че ще идваш утре.

Ласло сви рамене.

– Едва ли. Има ли значение?

– Утре ще има парти в чест на Аби. Племенницата º помага да го организират. Ще присъстват много хора от града.

Ласло набра панталоните си над бедрата и се облегна предпазливо на дърводелската маса до стълбището към ресторанта. Топли и изкусителни аромати се носеха оттам – на босилек, риган и домати – и изпълваха Уес с неясен копнеж. Копнеж за щастливо детство, за дом. Недоумяваше как е възможно да му липсва нещо, което никога не е имал.

– Последно сбогом. Разбирам – кимна Ласло. – Не знаех обаче, че Аби има роднини. Каква е тази племенница?

Уес пристъпи от крак на крак. Не биваше да споменава Кейт.

– Вдовица е. Решила да доведе дъщеря си и да я запознае с Аби. Да се сближат отново.

– Аби ще вземе пари от продажбата. Сигурно иска парче от пая – предположи Ласло.

– Не са º нужни пари – поклати глава Уес.

– На всички жени без съпруг са им нужни пари.

– Откъде знаеш?

– Виждал съм го. Няма да се случи на мен и на Делорис, естествено. Тя ще ме оскубе, ако се разведем. Винаги съм дискретен със забежките.

– Кейт помага на Аби, защото на леля º º е необходима помощ. Затова º помагам и аз. Целият град ще º се притече на помощ, ако трябва.

– Ммм… Колко трогателно! – Ласло се изправи и изтупа скъпите си панталони. – Но партито е добра идея. Прощално парти, за да няма недоразумения. Аби ще се сбогува с всички. Ще дойда и аз. Дори ще купя месото. Там има готвач, нали? Ще го изпече на скара.

Уес се усмихна.

– Лизет не готви на скара.

– Защо, по дяволите?

Младият мъж примигна изненадано от рязката смяна на настроението на чичо му. Имаше нещичко от баща му у него, нещо от избухливия му темперамент.

– Французойка е.

– О… – Незнайно защо това го убеди. – Е, адвокатът ми е тук. Ще ги доведа с асистента му. Ще ги нагостя, преди да седнем да подпишем документите с Аби. Поръчах да направят инспекция на твоята земя и на нейния имот. Всичко ще мине по мед и масло.

– Ти си бил значи – каза Уес. – Видях отметките.

Ласло се усмихна и излезе от гаража. Уес го последва.

– Какво става с Делорис и момичетата? Не искат ли да се срещнем?

Не помнеше кога за последно е виждал леля си и братовчедките си. Не беше сигурен дали ще ги познае. Помнеше смътно леля си Делорис – богата, но не красива – и братовчедките си Лейси и Дулси, кисели като зелени ябълки. Първия път, когато се срещнаха, се присмиваха на Уес и Били, задето са облечени в дрипи. Уес помнеше как си помисли колко ли сигурен е животът им, щом са способни да се смеят така и да изразяват мнение, без да се страхуват от последствията.

– Искат да те видят, разбира се. Но те са жени. Харесват хотела, басейна, пазаруването. – Ласло спря до колата си. – Искаш ли да се срещнете?

– Ако инвестирам земята си в проекта ти, ще работим заедно. Ще ви виждам по-често – и теб, и тях.

– Да, да – кимна чичото по същия начин, както отбягна темата, когато след пожара Уес го попита дали ще заминат за Атланта.

Най-сетне разбра кристално ясно – с този човек никога нямаше да се сближат. В детството му имаше много малко хубави неща – Били, Аби, „Изгубеното езеро“, Кейт. Ласло не беше сред тях и никога нямаше да бъде. Странно, ала ако Девън не бе намерила Алигаторската кутия, нямаше да го осъзнае навреме. Не искаше да ги остави да си отидат. Не биваше.

Внезапно се сети за копчето за ръкавели в кутията на Били, което не се сещаше откъде е.

– Днес намерих нещо край езерото – извика Уес след чичо си.

– Така ли? – попита безразлично Ласло, натискайки бутона на дистанционното да отключи колата.

– Било е на брат ми. – Уес отвори вратата на вана и извади Алигаторската кутия.

Изглеждаше по-малка, отколкото я помнеше. Ала и Били беше малък – дори пластмасовият рибар приличаше на великан в ръцете му. Уес извади копчето за ръкавели от кутията.

– Били събираше предмети. Предмети със сантиментална стойност, които криеше в нея. Такива неща – показа го на Ласло.

– Мое е! – С четири крачки чичо му приближи до Уес и грабна копчето като хищна птица. – Делорис ми ги подари. Нямах представа къде съм го изгубил. Знаеш ли колко ме въртя на шиш?

– Изгубил си го в бунгалото. Когато строяхте водния парк. Даде работа на татко и през деня идваше в бунгалото. Свареше ли ни с Били, даваше ни по един долар и ни казваше да изчезваме. Водеше жени там.

– Да, да. – Той прибра копчето в джоба си да скрие уликата от Делорис, от която – Уес осъзна едва сега – най-много се страхуваше. – И какво имаш предвид?

– Имам предвид, че знаеше колко зле е положението. Виждаше как живеем. Виждаше как се отнася татко с нас. Защо не направи нищо?

– Леле, синко! – Ласло вдигна ръце. – Много време мина оттогава.

Уес си пое дълбоко дъх. Обзе го необяснимо облекчение.

– Няма да продам земята.

– Шегуваш ли се? – попита невъзмутимо чичо му.

– Не.

Ласло се засмя.

– Помисли си, синко. Земята ти не струва нищо, ако не я продадеш с „Изгубеното езеро“. Какво искаш? Да общуваме повече? Ще го направим. Но, Уес, това е бизнес. Не е семейна среща.

– Осъзнах го точно навреме.

Ласло сви рамене.

– Истината е, че земята ти не ми трябва. Ще строя около нея. Промениш ли си решението, уведоми ме. – Отвори вратата на колата. – Преувеличаваш, знаеш ли. Баща ми ме биеше, а виж как преуспях. Случват се лайняни неща. Прекрачваш ги и продължаваш напред.

Уес натисна бутона да свали вратата на гаража.

– В случай, че не си забелязал, точо това правя – каза той, докато вратата се спускаше между тях.

Постоя в мрака няколко дълги секунди, обърна се и се качи горе.

12.

Съли беше особен, независим град. Както в повечето малки градчета, и тук старите поколения пазеха тайните – до такава степен, че младите израстваха без никаква представа защо са такива. Защо например обичат солен хляб и конфитюр от вишни. Причината ли? Защото това била храната на мочурищата. Или защо обичат да прокарват длан по гладките, сухи дъски на къщи и огради и това ги умиротворява. Причината? Защото прапрабабите им по цели дни се борели с влагата от блатата, просмукваща се в къщите им, и мечтата им за сух дом се беше сраснала с тях и се предаваше по наследство като брадавиците по носа или изкривените розови пръсти на краката.

Нямаха представа защо непознатите ги изпълват с подозрение. Попаднеха ли на сенчесто място, не разбираха защо им се приисква да останат скрити завинаги в сянката. Причината? Преди много, много години предците им потърсили убежище в сумрака на Окънфоки. Дезертьори от Гражданската война и индианци, избягали от земите си – всички те знаели какво е да се криеш. Убежището им ги обричало на тежък труд, ала било далеч по-безопасно от това, което останало зад гърбовете им.

После прогонили заселниците от Окънфоки и хората от мочурищата поели по различни пътища. Съли бе едно от местата, където заселниците се озовали – на километри на запад, но цял свят по-далеч. Нарекли Изгубеното езеро така, защото им напомняло изгубените блата. Малцина го помнеха. Повечето смятаха, че е наречено така, защото се намира трудно. Никой не откриваше пътя при първия опит.

Първият собственик на „Изгубеното езеро“ се опитал да развие мястото, ала се провалил поради една изключително важна причина – не се сближил с местните. Джордж и Аби поправили грешката му, защото знаели, че изгубеното остава част от теб, както и намереното. Разбираха, че езерото е част от историята на Съли и винаги посрещаха с отворени обятия жителите на града.

Затова днес градът дойде тук на партито на Аби.

Повечето не проумяваха защо са такива, каквито са, но всички усещаха, че са свързани някак си. Да изгубят Аби означаваше да се разделят с „Изгубеното езеро“. А раздялата с „Изгубеното езеро“ означаваше да се простят с частица от себе си, със старо парче от разпадаща се мозайка.

*

Селма чу шума отвън и увеличи звука на диска с песни на Били Холидей. Имаше десетки мъже, женени мъже. Усещаше ги като тръпки по кожата. Предаде се, провери си грима в огледалото и излезе.

Напоследък º струваше повече усилия да се появява на сцената. На младини бе достатъчно само да се смеси с тълпата и разговорите секваха, и всички глави се извръщаха. Привличаше мъжете, както слънцето привлича планетите в орбитата си. С напредването на годините обаче се налагаше да се смее по-шумно и да внимава повече. Понякога изпитваше облекчение, че º остава един амулет. Изпълваше я умиротворение, че почти е приключила. Но пък ставаше по-придирчива, най-вече защото обичаше охолството и последният º съпруг трябваше да я осигури до края на живота º. Желателно беше да е стар, защото така имаше шанс да умре, преди силата на магията да се изчерпи, и тя да вземе всичко, което успее. Всъщност вече се бе омъжвала за двама възрастни мъже, ала не извади късмет да овдовее. Така че не биваше да разчита на това. Предпочиташе бъдещият º съпруг да няма деца. Децата бяха толкова трудни. Всичките º заварени деца я мразеха, особено дъщерите. Поради същата причина тя самата не искаше да има деца. Осемте º амулета бяха способни да накарат мъжете да бъдат с нея. Ала нямаше абсолютно никаква представа как да накара някой друг да остане.

Стигна моравата, спря и се огледа бдително. „Опознай арената“, повтаряше си винаги. Голям плакат, провесен на два алуминиеви стълба, гласеше: „Сбогом, Аби! Градът ти благодари!“

Лизет седеше до мъж с огромна брада и с риза за боулинг, на която бе изписано името „Грейди“. Брадатият диктуваше рецепта за пилешки крилца, а тя я записваше с очаровано изражение, все едно за пръв път чува за пилешки крилца. Селма забели очи.

Забеляза Джак и тръгна към него. Той не създаваше проблеми и бе свикнал да флиртува с него. Хубаво щеше да е да покаже на другите мъже какво умее, та да повиши напрежението. Джак беше до скарата. Няколко деца от града се навъртаха край него, задаваха му въпроси и предимно го смущаваха, докато чакаха храната си. Селма наближи и децата притихнаха. Едно момченце си лапна палеца.

Джак я забеляза и се напрегна, все едно му е счупила крака.

– Партито надмина очакванията ми. Има и печено месо? Кой го донесе? – Тя извади носна кърпичка от джоба на роклята си и я размаха да пропъди пушека от скарата.

– Ласло Патерсън, мъжът, който купува имота. Той окачи и плаката. Булахдин е недоволна.

Разбира се. Не се вписваше в спретнатата º розова мечта партито да промени решението на Аби.

– Къде е тя?

– Видях я за последно, когато се опитваше да свали плаката. Успя три пъти. Но някой го връзва пак.

Селма поклати глава. Смахната старица.

Огледа тълпата за следващата си жертва и видя Харолд – собственика на „Фреш Март“. Той º се усмихна и º помаха нетърпеливо да отиде при него. Дъщеря му беше с него – момичето, с което се скараха преди няколко дни. Въобразяваше си, че ще преодолее егоизма на баща си, ще му попречи да преследва собственото си удоволствие. Децата винаги се заблуждават така. Понякога на Селма º се искаше жените да престанат да я обвиняват, че мъжете им ги напускат заради нея. Не би могла да отнеме мъж, който обича истински съпругата си. Значи не беше виновна тя. Би трябвало да º благодарят, че вместо тях разделя плявата от житото.

Тръгна към Харолд, провирайки се през множеството, ала една ръка, стиснала тъмна бутилка студена бира внезапно º препречи пътя.

– Изглеждаш изумително – каза мъжки глас.

Селма взе бирата и се обърна. Наближаваше шейсетте… прекалено млад. Жалко. Личеше си обаче, че има пари. И е женен. Не беше красив, но това нямаше значение. Преди имаше, ала вече не.

– Селма Коулс – представи се тя, протягайки безжизнено ръка – жест, който караше мъжете да се чудят дали иска да я целунат или не.

Той я целуна.

Тя се усмихна вътрешно. Този щеше да е лесна плячка, ако го поиска.

– Ласло Патерсън – представи се мъжът.

Скалпът на Селма се изопна при тези думи. Странна реакция, помисли си. Почти като паника или страх – дезориентиращ страх, какъвто те обзема, когато се изгубиш.

– Чувала съм за теб – отдръпна ръката си тя.

– А аз не знам нищо за теб. Не е справедливо.

Мислеше се за отракан. И сигурно беше – за другите. Биваше го. Ала тя беше по-добра. Под близкия чадър до две недоволни девойки седеше нещастна жена със сурово лице. Очите и на трите мятаха ками към Селма. Съпругата и дъщерите му несъмнено. Провокацията би следвало да я поощри да си поиграе с него, но не прие предизвикателството присърце. Чувстваше се изморена. Видя възрастната си приятелка, седнала до масата за пикник близо до плаката. Бъбреше доволно с неколцина от града и развързваше плаката. На Селма º се прииска старицата да º помаха и да я извика, да я включи някак в разговора.

– Аз купувам имота на Аби – изпъчи се Ласло.

– О, знам – отвърна тя, без да го поглежда.

– Имам големи планове за мястото.

– Сигурна съм.

– Искаш ли да се поразходим? Ще ти покажа какво съм замислил. Тук и бездруго е пълно с народ.

Тя го погледна колебливо.

– На твое разположение съм – усмихна се накрая.

Той тръгна пред нея с доволно изражение и усмивката º изчезна. Щеше да я включи, щом я погледне отново, ала не искаше да хаби излишна енергия в промеждутъка. Батерията º изглежда беше изчерпана. Той я поведе към дъсчената алея край езерото. Тя позабави ход и изостана на няколко крачки след него.

На кея лежеше по корем онова дете с необичайния вкус за дрехи и се взираше във водата. Явно чакаше алигатора, за който непрекъснато говореше. Целият му свят бе обвит в прозрачен мехур, блещукащ около нея под слънчевите лъчи. Светлината му заслепи Селма, но тя не успя да откъс­-


не очи от момиченцето.

Размекваше се.

Колкото по-бързо Аби продадеше това място, толкова по-добре. Започваше да се привързва към него. А жените като нея разбираха колко опасно е да се привържеш.

– Идваш ли, красавице?

Той я отвращаваше леко. Усещаше го, но все пак тръгна към него.

– Най-добрите неща си струват чакането.

*

Тортата върху масичката в трапезарията беше широка и на три пласта. Шоколадовата глазура отгоре бе оформена като клон, от който по страните на тортата като воал се спускаха карамелени лиани. Аби не откъсваше поглед от нея. Защо Лизет я бе направила толкова голяма? Щяха да ядат торта седмици наред.

Аби седеше зад писалището във фоайето и се опитваше да се съсредоточи върху кръстословицата пред нея. Седембуквен синоним на „последствие“? Не се сещаше. И какво от това? Шумът от захлопващи се автомобилни врати я разсейваше почти толкова, колкото и миризмата на шоколадова торта. Булахдин º каза, че ще дойдат неколцина от града. Тя не повярва, но гласовете отвън я опровергаваха. Отдавна не бяха се стичали хора край езерото. Не искаше да се обнадеждава. Все пак се напрягаше да долови думите, да следи разговорите, заглушени от цъкането и жуженето на климатика.

Сведе очи и се помъчи да се съсредоточи върху кръстословицата. Джордж не би устоял да е вътре, ако отвън има увеселение. Той обичаше да е в центъра на събитията. Създаваше нови приятелства, посредничеше при летни романси, помагаше при първи стъпки. Обичаше това място. Обичаше този град.

Аби чу смях. Непознат глас. Завъртя химикалката. Преди петдесет години щеше да отвори вратата, да погледне навън и да види множеството, скупчено около Джордж. Отвореше ли вратата сега, нямаше да види никого. Нямаше да види и Джордж.

Накрая не издържа. Партито щеше да започне официално след четирийсет и пет минути, но тя искаше да излезе и да види.

Отвори вратата и зяпна изненадано при вида на стълпотворението.

Всички лица бяха познати. Последните петдесет години от живота º се бяха събрали в тесен, обозрим кръг пред очите º. Паркираните коли запълваха цялата алея и изчезваха сред дърветата, явно чак до магистралата.

Били Ларкуърди и оркестърът му свиреха под навеса до дансинга. Младежът, започнал да свири тук през почивните дни, сега беше възрастен мъж. Внукът му свиреше на мандолина в групата. Тук бяха и Норма и Хийт Къртис – младоженци от града, които преди двайсет години не можеха да си позволят меден месец и Аби и Джордж ги поканиха безплатно на „Изгубеното езеро“. Десет месеца по-късно им се роди момче, което нарекоха Джордж. Тук бяха и Грейди от пицарията, и Харолд от „Фреш Март“, и Халона от студиото за танци. Имаше десетки млади жени и мъже, на които Аби и Джордж бяха давали работа през годините – пораснали сега, довели семействата си. Тези хора ги бяха приели гостоприемно в живота си, в града си, а на свой ред Аби ги бе допуснала в сърцето си.

На Джордж щеше да му хареса това.

Зърна червена коса.

Тя пристъпи импулсивно напред. Зърна пак червената коса и тръгна бързо край алеята и сред тълпата. Хората я познаха, потупваха я по гърба и я прегръщаха. Наложи се да забави ход. Някои настояваха да поговорят, а тя им повтаряше:

– Да, разбира се, веднага се връщам.

Нов отблясък.

Тръгна към него, загуби го за секунда, после пак го видя в края на моравата. Шумът около нея замря, чуваше само как кръвта бучи в ушите º. Той стоеше с гръб към нея. Протегна ръка и го докосна по рамото.

Той се обърна.

Беше Уес.

– Аби! – приведе се да я прегърне. – Добре дош­ла на партито си!

Тя занемя за миг, търсейки думите. Едва сега осъзна колко прилича Уес на Джордж.

– Благодаря… Много… много съм изненадана.

– Ехо! Аби е тук! – извика Уес на тълпата.

Хората запяха „Тя е добър приятел“. Някои дори º поднесоха подаръци. Зад искрените им усмивки и щастливите спомени прозираше и лека тъга. Не се сбогуваха само с Аби. Тук имаше нещо повече.

Ласло я поздрави, плувнал в пот в тъмния си костюм. Съобщи º, че е довел адвоката си и иска днес да подпишат документите. Преструваше се, че партито го забавлява, но тя долови с какво нетърпение очаква да приключат сделката и да си тръгне.

Едва след час успя най-сетне да поседне. Някой сложи пред нея чиния с печено месо. Чувстваше се леко дезориентирана. Току се взираше в плаката.

„Сбогом, Аби!“

Което означаваше „Сбогом, Джордж“, „Сбогом, Съли“, „Сбогом, Лизет“, „Сбогом, петдесет години спомени“.

През цялото време търсеше знак. Ала не такъв. Прииска º се да не е излизала от къщата.

– Много гости, а? – каза Кейт зад нея.

Седна до леля си и º подаде бутилка с вода. Носеше тъмнозелена памучна рокля без презрамки. Изглеждаше ослепително с късата си коса и изящния врат. През последните дни бе получила загар от слънцето и изглеждаше по-силна и по-здрава отпреди. Аби се зарадва, задето е останала поне досега тук, за да даде на племенницата си тази толкова необходима седмица.

Взе бутилката, разви капачката и отпи.

– Знаеше ли, че ще дойдат толкова хора? – попита с присвити очи.

Кейт се засмя.

– Всички се надявахме да дойдат. Слухът плъзна и явно всички са пожелали да дойдат. Булахдин си приписа заслугата. – Потърсиха с поглед възрастната жена и я видяха да пристъпва към плаката. Този път не само го свали, ами го и смачка, и го понесе към бунгалото си с предизвикателно изражение. – Ласло го донесе – обясни Кейт. – Но те не иска партито да е прощално.

– Честно казано, и аз не искам да е прощално – въздъхна Аби, признавайки го гласно за пръв път.

Думите се отрониха тежко. Дълго ги беше носила у себе си.

Внезапно Кейт се усмихна.

– О, Аби! Знаех си! Не е късно! Измислих изход. Искам да обсъдя нещо с теб.

Аби се изненада от въодушевлението º.

– Какво да обсъдим?

– Ако имаш достатъчно пари да пътуваш, без да се налага да продаваш комплекса, щеше ли да го продадеш?

Аби опря студената бутилка в челото си.

– Вероятно.

– О… – сепна се Кейт и лицето º тутакси посърна. – Добре тогава.

– Главно защото няма кой да се грижи за него, докато ме няма – продължи леля º. – Дори да иска, Лизет не би могла по очевидни причини. А ще ми струва скъпо да наема служители.

Кейт вирна брадичка.

– Ами ако аз купя „Изгубеното езеро“? Или дял от него? Ще имаш пари да пътуваш. А с Девън ще останем тук да се грижим за мястото, докато те няма. Така ще има къде да се върнеш.

Аби не успя да се сдържи и се разсмя. Ама че въздушна кула! Само дете би скроило такъв план!

– Кейт…

– Не си подписала нищо – напомни º бързо племенницата º! – Не се налага да се отказваш от това място. Аз имам пари. Защо да не ги инвестирам в „Изгубеното езеро“? Тук ми харесва. На Девън също. Една година. Дай ми една година.

Аби се втренчи в нея, осъзнала, че говори сериозно. Кейт вече не беше дете, което съчинява истории. Едва сега го виждаше.

– Наистина ли можеш да си го позволиш?

– Да, с парите от продажбата на къщата ми. Къщата, която си купила ти. Логично е да ги инвестирам тук. От няколко дни го обмислям. Умея да рекламирам. Това правех за магазина на Мат. Измислих дори логото. Бива ме! Ще съживя бизнеса.

Възрастната жена се усмихна. Ала веднага поклати глава. Не биваше да възлага големи надежди.

– Късно е. Ласло и адвокатът му са тук. Искат днес да подпиша документите.

– Чакай – обърка се Кейт. – Щом той има адвокат, не трябва ли и ти да имаш?

– Не. Искам просто всичко да приключи.

– Не е късно, Аби.

– Инвестирай парите си в нещо по-добро.

– Няма по-добра инвестиция от тази – възрази Кейт и очите º се насочиха към дъщеря º.

Три момичета на нейната възраст º говореха, размахвайки оживено ръце. Засмяха се, втурнаха се към моравата и º махнаха да ги последва. Девън погледна към езерото и хукна след тях.

– Трябва да продължиш напред – каза Аби. – Всички трябва да продължим напред. Дори Уес.

Това привлече вниманието на Кейт. Тя се обърна отново към леля си.

– Какво общо има Уес?

– Той ще работи с чичо си Ласло.

– Чакай… Чичо? – Изражението на Кейт се промени рязко. – Ласло е чичо на Уес?

– Не ти ли е казал?

– Не. Как така ще работи с него?

– Щом сключа сделката с Ласло, Уес ще инвестира земята си в проекта му. Ето защо не е редно да се отказвам. Колелото вече се е задвижило.

– Значи Уес има интерес от продажбата на „Изгубеното езеро“?

– Не знам дали може да се нарече така. – Аби взе пластмасовите нож и вилица, готова да опита печения стек пред нея – последното º хранене като собственик на това място. Поне десертът щеше да е вкусен. – Връзката на Уес с това място е сложна.

И двете обърнаха глави към Ласло, който извика:

– Внимание, моля!

Кейт се изправи, поколеба се и помоли:

– Не подписвай нищо засега. Обещай ми да почакаш още малко.

– Добре – кимна заинтригувана леля º и я проследи с поглед как изчезва в тълпата.

*

– Благодаря на всички, че дойдохте! – продължи Ласло, сякаш идеята да ги събере е била негова. Булахдин, успяла най-сетне да се освободи от плаката, го изгледа яростно, че привлича вниманието им към това, което тя се стараеше толкова усърдно да скрие. – Както знаете, Аби реши да продаде „Изгубеното езеро“.

Хората нададоха разочаровани възгласи и Ласло кимна, сякаш разбира чувствата им и дори ги споделя. Кейт откри лесно Уес – беше по-висок от другите и ръждивочервената му коса блестеше на слънцето. Той наблюдаваше безучастно чичо си. Не изглеждаше доволен, че ще работи с него. Не го винеше за това. Доволен или не обаче, щеше да работи с него.

– Знам, знам – продължи Ласло. Потеше се обилно и попиваше лицето си с хартиена салфетка. – Да го приемем като крачка напред!

Кейт застана до Уес. Той явно усети присъствието º, преди да се обърне, сякаш близостта º промени въздуха около него. Погледна я и се усмихна.

Тя впери очи напред.

– Наистина ли ти е чичо?

Усмивката му посърна. Не я попита как е разбрала. Обърна се отново към Ласло.

– Да.

Ласло не млъкваше:

– Аби беше изтъкнат бизнесмен, активен участник в живота на града и наш добър приятел. Сега обаче иска да се позабавлява. Подочух, че смята да пътува. Надявам се да ни изпращаш картички, Аби!

Хората се засмяха. С тих, напрегнат глас Кейт отбеляза:

– Преди два дни ти казах, че искам да предложа на Аби пари, за да спася това място. Ти замълча.

Уес смутено пристъпи от крак на крак.

– Не знаех какво да кажа.

– Можеше да кажеш например: „Чичо ми купува „Изгубеното езеро“ и аз ще инвестирам в него.“ Какво те спря? Чувствам се ужасно глупаво.

– Недей, Кейт.

Той се пресегна да я докосне, но тя се отдръпна.

Ласло продължи:

– „Изгубеното езеро“ ще просъществува. Лично ще се погрижа. Скоро тук ще изникне процъфтяващо селище! Парцелите ще се продават на разумни цени, постройките – на още по-разумни. Скоро ще сложим край магистралата билборд с информация. Очаквам с нетърпение да ни се обадите. Разкажете и на приятелите си!

– Защо се навърташе тук непрекъснато? – попита Кейт. – Очевидно ти е все едно какво ще се случи с това място. Ще го сринете със земята!

– Да вдигнем чаши за Аби! – горещеше се Ласло. – Маестро, музика! Да танцуваме!

Оркестърът на Били Ларкуърди засвири отново.

– Хайде! – Хвана я Уес за ръката.

Тя се опита да я измъкне, но пръстите му бяха като въжена клопка – колкото повече се съпротивляваш, толкова повече се оплиташ.

– Какво правиш? – прошепна му, докато я водеше към дансинга, където се въртяха още няколко двойки и неколцина ентусиазирани хлапета.

– Чу го! – прегърна я Уес през кръста. – Да танцуваме.

Той се залюля в ритъма на музиката. Тя се опита да го настъпи по пръстите. Не успя.

– Не искам да танцувам.

– Предпочиташ да стоим като статуи и да обсъждаме въпроса пред всички?

Тя стисна зъби.

– Няма какво да обсъждаме.

Той я завъртя, усмихна се на друга двойка и им подвикна за поздрав.

– Дойде тук за две седмици, когато беше на дванайсет – подхвана тихо. – Върна се неочаквано и реши да спасиш всичко, да го запазиш непокътнато. Прости ми за съмненията. Защото дори да спасиш езерото, ще си тръгнеш и ще ни оставиш да се справяме с действителността тук. Точно както миналия път.

Да ги изостави? Това ли си бе помислил? Че си е тръгнала и ги е захвърлила като ръкавица или четка за зъби, нещо лесно заменимо.

– Няма причина да задържам земята си, ако Аби продаде своята. Съгласих се обаче да инвестирам едва след като тя сключи сделката. Решението зависеше изцяло от нея. – Той я водеше с лекота на дансинга, избирайки свободните пространства в края. – Не съм сляп. И аз видях това, което ти виждаш. Аби не иска да се откаже от „Изгубеното езеро“. Нито пък аз. След като вчера намерихме Алигаторската кутия, казах на чичо си, че споразумението ни пропада. Затова Ласло ме отбягва днес.

Прииска º се да остане ядосана. Гневът е силен двигател. През последната година бе изпитвала единствено тъга и гневът º харесваше. Ала не биваше да упорства. Уес не го заслужаваше.

– Съжалявам – рече най-сетне тя, без да го поглежда.

Гърдите му се разтърсиха. Той избухна в смях.

– Прозвуча страдалчески, заболя ли те?

– Да – отвърна тя и добави: – Ще кажеш ли на Аби? Ще º кажеш ли, че няма да продаваш земята си?

– Разбира се.

– Още сега?

– След минута.

Кейт осъзна, че не иска да я пусне. Искаше да танцува на този дансинг, както преди години бе виждал да танцуват гостите на леля º. Беше сигурна, че много жени тук биха се радвали да танцуват с него – Британи например, момичето от „Фреш Март“, което ги наблюдаваше намръщено от масата си. Уес обаче искаше да танцува с нея. Осени я предпазливо прозрение. Отново º се прииска да се ядоса, да се съсредоточи върху гнева, а не върху това. Не предполагаше, че пак ще се почувства така. Страхуваше се. Не искаше да се влюбва. Не искаше да заживее пак като с Мат. Вече нямаше сили толкова дълго да бъде нечия опора.

Егоистично ли разсъждаваше? Различно ли е, ако мъжът, когото желае, иска и тя да е щастлива? Навярно това я плашеше най-дълбоко – че Уес е този мъж. Беше го разбрала на дванайсет, знаеше го и сега.

– Кейт? – прекъсна мислите º Уес, усетил как опи­ра чело в гърдите му и стисва объркано ръката му.

Беше твърде скоро. Все още сънуваше понякога Мат. Как е върху него, как го гледа през тунела на дългата си коса. Миризмата му я пресрещаше по ъглите и я заковаваше на място. Ала това беше просто необходимост, нали? Необвързана с Мат, щом към Уес изпитва същото.

Божичко! Нямаше сили да го преживее наново.

Ала не успяваше да се отдръпне. Няколко безкрайни вълшебни секунди се отпусна в обятията на Уес и почувства как тялото º олеква. Капчици пот потекоха между гърдите º. Електрическите вентилатори, които музикантите бяха донесли, само раздвижваха горещия въздух, без да го охлаждат.

Тя най-сетне вдигна очи. Погледна лицето му, търсейки отговор. Очите му се плъзнаха към устните º както през онзи ден на кея. Той бавно се приведе напред.

И тогава тя видя колата.

Колите пристигаха и потегляха от алеята цял ден и затова синьото беемве не се стори необичайно на никого освен на Кейт.

Нямаше място за паркиране и автомобилът просто спря по средата на алеята близо голямата къща.

От него излезе Крикет.

Носеше тъмни джинси и свободна бяла блуза, а тъмната º коса оформяше около главата º съвършен шлем, недосегаем за влагата. Движенията º бяха спокойни, отмерени. Макар и попаднала на съвсем непознато място, сред съвсем непознати хора, не се притесняваше ни най-малко.

Кейт се отдръпна от Уес и веднага се озърна за Девън, с надеждата дъщеря º да не е забелязала баба си. Знаеше как ще реагира. Ако преди петнайсет години Кейт знаеше, че майка º и баща º смятат да си тръгнат, щеше да се разплаче, да се развика, да се скрие. Каквото и да е, стига да не си отидат.

Девън седеше под маса за пикник с трите момичета. Ближеха лед, стаени в тясната си крепост.

– Добре ли си? – попита Уес Кейт.

– Да – погледна го отново тя и забеляза поруменялото му лице. – Съжалявам. Трябва да поговоря с някого. Извини ме.

Тръгна към Крикет с изопнато като струна тяло. Свекърва º стоеше до колата и оглеждаше съсредоточено множеството.

Видя Кейт, свали слънчевите очила и внимателно ги намести върху косата си.

– Това значи те задържа толкова дълго тук – каза спокойно, толкова спокойно, че не оставаше никакво съмнение колко е ядосана.

– Защо си дошла? – попита снаха º.

Мястото на Крикет не беше тук. Носеше стария º живот; Кейт усещаше как той се опитва да полепне по кожата º, сякаш º обличат дреха, която не иска да сложи.

– Принуди ме, защото престана да си вдигаш телефона.

– И кара четири часа дотук? – възкликна Кейт. – Щом си открила къде съм, сигурно си разбрала, че има телефон.

– Но щях да пропусна очарователния танц – изцъка с език Крикет. – Кой е този?

Кейт не искаше да º каже. Това нямаше нищо общо с нея. Ала сама бе създала бъркотията. Позволи на свекърва си да си помисли, че може да дърпа конците на живота º. Време беше да поправи грешката.

– Казва се Уес.

– Него ли дойде да видиш?

– Не – въздъхна Кейт. – Не, разбира се. Казах ти. С Девън намерихме пощенска картичка. Дойдохме при леля Аби.

– Танцуваш така със случайно срещнат мъж?

Кейт замълча, борейки се с желязната хватка на Крикет. Гърчеше се вътрешно, ала не искаше да º доставя удоволствието да забележи.

– Не. Запознахме се, когато бях на дванайсет и с родителите ми гостувахме на Аби. Той живее тук. В Съли.

– Мат го няма едва от година.

– Знам.

– Бързо обръщаш нова страница – отбеляза Крикет.

– Бързо? – възкликна Кейт. – Не бях на себе си, останах без посока, когато изгубих Мат.

– Затова се нуждаеш от мен. Стига толкова! Дойдох да видя с какво те привлича това място и разбрах. Искам с Девън да се върнете с мен днес. Ще заснемем рекламата и ще те представим на града. С Девън ще бъдете до мен, когато обявявам кандидатурата си за Конгреса. Дължиш ми го, Кейт. Цяла година те подготвях за това. Няма връщане назад. Къде е Девън? – Тя се озърна. Момичетата бяха напуснали убежището си и се гонеха сред тълпата, влачейки невидими опашки на комети зад себе си. Девън носеше балетната поличка, яркозелена тениска и няколко огърлици с пластмасови мъниста. Забелязваше се лесно. – Божичко! Толкова усилия положих да я откажа от тези дрехи, а ти º позволяваш да облича, каквото поиска.

– Позволявам º да бъде дете. Детството не продължава дълго. Ще си отиде, преди да се усети.

– Девън! Девън! – извика Крикет и разпери ръце. – Ела при баба Крикет!

– Крикет, недей – предупреди я Кейт.

Девън замръзна. Майка º забеляза как лицето º пребледня, щом видя баба си. Погледна към Кейт и изражението º прониза сърцето º. Мислеше, че Девън º е повярвала отново, ала сега осъзна колко се е лъгала. Тя не º вярваше, че е способна да я защити. Обърна се и побягна, изчезвайки в тълпата.

Крикет отпусна ръце и се обърна мрачно към Кейт:

– Къде отива? Какво си º наговорила за мен?

– Нищо не съм º говорила. Прибирай се у дома, Крикет. Ако тръгнеш сега, ще пристигнеш по светло – посъветва я Кейт и понечи да тръгне към множеството, за да потърси Девън.

– Чакай! Ласло Патерсън ли е това? – попита Крикет.

Ласло стоеше пред вентилатора до дансинга и смехът му бе привлякъл вниманието º.

Кейт се обърна изненадана към нея.

– Познаваш ли го?

– Имам компания за недвижими имоти в Атланта – напомни º Крикет. – Знам кой е, разбира се. Не съм работила с него, но казват, че има солидни връзки. Какво прави тук?

– Иска да купи „Изгубеното езеро“ от леля. – Кейт замълча. Беше по-висока от Крикет с почти цяла педя, но усети как изпъва рамене, за да си вдъхне смелост. – Всъщност искам аз да го купя.

– Ти?

– Да, аз.

– О, Кейт! – Крикет поклати глава, сякаш я съжалява, задето се е осмелила дори да си помисли такова нещо. – Не бива да заставаш на пътя на Ласло Патерсън. Как ще управляваш такова място без никакъв опит?

Наистина го вярваше. Нямаше представа, че Кейт ръководеше магазина на Мат. А и не я интересуваше, беше º безразлично.

– Не ме познаваш. Не знаеш на какво съм способна. Но аз знам какво е добре за мен и за детето ми. Връщай се в Атланта, Крикет. Отивам да намеря Девън. Ако ни беше предупредила, нямаше да се налага да я търся, за да º обясня, че не си дошла да я отвлечеш като в приказка за вещици.

– Вещица ли ме нарече? – смая се Крикет.

Кейт обиколи моравата. Свекърва º я следваше. Накрая тя успя да я заблуди, прекосявайки бързо дансинга, пълен с танцьори. Влезе бързо в главната къща, където миризмата на шоколадова торта тегнеше в хладния въздух. Провери в дневната, в трапезарията, в кухнята. Щом влезе там, столът до хладилника помръдна леко, сякаш течението го е поместило. Излезе от задния вход. Девън я нямаше. Затича по пътеката към бунгалото им. Влезе и погледна във всички стаи, викайки дъщеря си. Нищо. Докато се връщаше бързо към моравата, надничаше през прозорците на другите бунгала.

Притесни се.

Най-сетне откри момиченцата, които си играеха с Девън. Бяха се върнали под масата и похапваха пържени картофки. Тя се наведе и ги попита:

– Виждали ли сте Девън?

– Избяга натам – посочи едно от момичетата към дясната страна на езерото. – В гората е.

– Кейт? – повика я Аби от съседната маса. – Какво има?

Кейт се изправи. Лизет и Джак седяха до Аби.

– Не мога да намеря Девън. Избяга в гората.

– Какво? – изправи се леля º. – Защо?

– Защото свекърва ми се появи изневиделица. Девън сигурно е помислила, че е дошла да я отведе в Атланта.

Уес, който от известно време наблюдаваше отстрани угрижените им лица, се приближи до тях.

– Какво става? – попита.

– Девън избяга. В гората – обясни му Аби.

– Кипарисовите корени? – обърна се той към Кейт.

Тя поклати глава. В устата º нямаше вкус на езерна вода, по кожата º не лепнеше тиня. Де-вън беше суха и на светло. Недоумяваше откъде знае, ала усещаше как това място някак си º го подсказва.

– Не, в другата посока.

– Да вървим – кимна той и тръгна към езерото.

Кейт го последва. Аби, Лизет и Джак поеха след тях.

– Кейт? Какво става? – дотича Крикет. – Какво правиш?

– Остани тук, Крикет. Девън избяга в гората, когато те видя.

– Тук не е подходящо за деца. Щом не можеш да я наглеждаш…

– Престани! – Кейт спря и я погледна. – Не смей да ми говориш така!

Обърна се и настигна Уес. След кратко колебание Крикет реши все пак да ги последва, защото за нищо на света не би признала, че греши.

Уес вървеше бързо и оглеждаше дърветата край пътеката.

– Да се разделим ли? – попита Кейт Аби. – Така ще я намерим по-лесно, нали?

– Разбира се – отговори Крикет. – Защо вярваш на този човек? Знае ли къде отива?

Аби погледна мимоходом Крикет, но очите º сякаш стигнаха до дълбините на душата º. По лицето º се изписа нещо странно, наподобяващо съжаление.

– Предците на Уес са живели сред мочурищата. Познават тези места. Всички хора в Съли са такива. Никога не се губят.

– Насам – посочи Уес и се шмугна в гъсталака през няколко изпочупени клонки.

Десет минути викаха Девън и вдигаха толкова шум сред шубраците, че би могла да ги чуе от цял километър. Плувнали в пот и изподраскани от жилавите клонки, шибащи кожата им като камшици, най-сетне спряха зад Уес.

– Ето я – посочи той долчинката, където крайчецът на балетната поличка на Девън се подаваше иззад ствола на дървото, зад което безуспешно се опитваше да се скрие.

Седеше на покритата с мъх земя, опряла гръб на дървото. Тук гората бе гъста и короните им хвърляха шарена сянка. Кейт си пое дълбоко дъх да преглътне паниката и гнева. Девън не се нуждаеше от гнева º. Нуждаеше се от някого, който я разбира, и този човек беше Кейт. Защото някога тя беше Девън.

Тръгна към нея. Другите зачакаха.

Девън бе свила колене пред гърдите си – тъжна и ядосана тюлена топка.

– Няма да се върна – заяви.

Майка º клекна пред нея.

– Не бива да оставаш в гората през нощта.

– Исках да кажа, че няма да се върна с нея.

Девън се изправи и се обърна към другите. Посочи Крикет.

– Девън! – скастри я Кейт.

– Не е правилно – намръщи се Девън на майка си. – Не бива да живеем в къщата º. Не бива да позволяваш хората да ти отнемат нещата. Трябва да се бориш за тях. Защо не се бориш? Това място е хубаво. То е правилното място. Защо никой не разбира? Направете нещо! – настоя детето на висок глас и ги изгледа обвинително.

Те мълчаха сконфузено.

– Направете нещо! – изкрещя отново.

Втренчи се в Лизет и тя отмести поглед. Джак я прегърна през рамо.

Девън погледна майка си – диво, крехко същество, с очила и в ярки цветове от главата до петите, застанало сред нищото, водещо битка, която не е негова.

– Оставяш я да те придума да правиш неща, които не искаш – каза Девън. – Защо?

Кейт поклати глава. В гърлото º бе заседнала буца.

– Бях тъжна, слънчице.

Девън се разплака и се обърна отчаяно към Крикет:

– Обичам те, бабо Крикет, но не искам да живея с теб. С мама ще успеем да се справим сами. Мама мислеше, че се нуждае от теб, но грешеше. Беше объркана.

Крикет сви устни, врътна се и се отдалечи. „Ненавиждаше да плача – бе казал веднъж Мат за майка си. – Крикет Ферис не умее да обича, ала още по-малко умее да скърби. Не знае как се продължава напред. Знае само как се обръща гръб.“

– Не плачи, Девън – промълви Кейт и прегърна дъщеря си.

– Няма да се връщаме, нали? – попита тя, обвила здраво врата º с ръце.

– Няма, слънчице – Кейт я залюля леко. – Ако ме беше попитала, вместо да бягаш, щях да ти кажа.

Крикет бе поела през гората. Уес обаче тръгна в друга посока и º подвикна:

– Насам!

Тя промени неохотно курса. Върнаха се бавно до езерото. Кейт пренесе Девън до края на пътеката.

Партито продължаваше с пълна сила – гореща смесица от музика, смях и дим от скарите. Само Ласло ги забеляза и тръгна към тях. Пресрещна ги досами кея. Адвокатът му подтичваше зад него, стиснал куфарчето си.

Отначало Кейт необяснимо защо си помисли, че той се е притеснил за тях. Ала предприемачът бързо опроверга предположението º с думите:

– Ето те и теб, Аби. Времето напредва. Да влезем на хладно в къщата и да подпишем документите. – Очите му се плъзнаха към Уес. – Е, синко, промени ли решението си?

Аби се обърна към него.

– Вчера казах на Ласло, че няма да инвестирам в проекта му. Искам да запазя земята си. – Уес погледна безизразно чичо си. – Не, не съм си променил решението.

Над рамото на Кейт Девън наблюдаваше втренчено момичетата на моравата, сякаш са сигнални светлинки.

– Да отида ли да си играя, мамо? – попита тя, което означаваше: „Писна ми да показвам на глупавите възрастни какво има пред очите им. Искам пак да съм дете.“

Тя я пусна на земята.

– Отиди, но не се отдалечавай.

Девън потупа Крикет по ръката.

– Чао, бабо. Скоро ще ти дойдем на гости.

Крикет се усмихна леко и всички проследиха с поглед Девън, устремена към момичетата. За миг на Кейт º стана тъжно, че не може да се върне с нея в детството си. Оставаше º само да наблюдава от разстояние и все повече да се отдалечава, докато накрая между тях се ширне океан.

Аби притисна с длан гърдите си и пръстите º обходиха деколтето на тениската º.

– Ласло, и аз си промених решението. „Изгубеното езеро“ не се продава.

– Хайде, Аби! – прекъсна я нетърпеливо той. – Нали се споразумяхме!

– Нищо не съм подписала.

– Стиснахме си ръцете. Договорихме се устно. Нямата жена е свидетел. – Той посочи Лизет, която затаи дъх. – Уес постъпи умно и не ми отговори категорично, но ти прие условията ми.

Аби изправи рамене.

– Имам право да размисля.

– Наистина ли предпочиташ трудния начин? – попита я Ласло. – Ще те съдя. Таксите по делото ще стопят и бездруго оскъдните ти спестявания, а накрая ще изгубиш езерото.

Адвокатът на Ласло пристъпи неловко от крак на крак, вперил очи в далечината, сякаш си представя, че е на прохладно място, където от клиента му няма и следа. Аби го гледаше смаяно. Лизет дишаше ядно на пресекулки. Джак се взираше загрижено в нея. Уес клатеше глава, все едно изобщо не е изненадан.

Най-сетне Крикет наруши мълчанието, протягайки ръка на Ласло:

– Крикет Ферис. Агенция за недвижими имоти „Ферис“, Атланта.

– Чувал съм за вас. – Той се ръкува учудено с нея.

Тя го възнагради с професионалния си смях. Какво я прихвана? Да обсъжда делови въпроси в такъв момент?

– Не сме се запознавали официално, но сме се виждали на събирания.

– Защо сте тук? – поинтересува се Ласло.

– Аби е пралеля на снаха ми… Сложно е – махна с ръка Крикет.

– Не ми трябва агент по недвижими имоти.

– Разбира се. Исках само да ви посъветвам нещо. А щом сте чували за мен, знаете, че не давам евтини съвети. Неслучайно работата ни е поверителна – напомни му. – Тук е пълно с хора, които ще усложнят процедурата, ако разберат за какво става дума. Доколкото схващам, дошли са тук да подкрепят нея, а не вас. – Тя се приведе към него и добави съзаклятнически, сякаш говори на единствения компетентен събеседник тук: – Предлагам ви да изчакате по-подходящ момент. Детето избяга и всички се уплашиха. Чувствата са малко в повечко сега.

Ласло я изгледа от главата до петите. Всички, излезли от гората, бяха изподраскани, с раздърпани дрехи и листа в косите. Всички с изключение на Крикет. Ризата º лепнеше от влага по гърдите, ала прическата и гримът º изглеждаха непокътнати. Веждите º и очната º линия приличаха на неизтриваема татуировка, а миглите º бяха удължени допълнително. След известно колебание Ласло кимна:

– Добре. Ще се върна утре. Давам ти последен шанс, Аби, Наистина последен. Хайде! – Махна припряно на адвоката си. – Ама че противна жега! Да се връщаме в хотела!

Щом се отдалечиха достатъчно, та да не ги чуват, Крикет се обърна към Аби и º каза:

– Намери си адвокат! Незабавно!

– Какво правиш? – удиви се Кейт.

– Приеми го като подарък на раздяла – отвърна Крикет и си сложи слънчевите очила. – Щом се върна, ще изпратя вещите ти на склад.

– Благодаря – кимна колебливо младата жена.

– Ще ми се да виждаше нещата като мен – добави Крикет и погледна към Девън.

Седнала до другите момичета, внучката º си свали герданите и им подари по един. Кейт разбираше вътрешната борба на свекърва си – искаше º се да надделее, да извае Девън според своите възгледи.

– Поне веднъж в живота си се откажи да контролираш хората, които обичаш, Крикет – каза º Кейт. – Обичай ги такива каквито са.

Крикет сви устни, подвоуми се и отговори:

– Не знаех как иначе да обичам Мат.

Кейт за пръв път долови истинска тъга в гласа º. За миг Крикет беше просто майка, изгубила сина си.

– Винаги ще ти позволявам да виждаш Девън, когато поискаш. Зависи от теб.

Свекърва º си пое дълбоко дъх и кимна. Тръгна към колата си и потегли за облекчение на шофьорите, опитващи се бавно да се измъкнат на заден ход, защото им бе препречила пътя в суматохата.

Погледите на Уес и Кейт се срещнаха. Лизет вдигна бележника си да напише нещо, но Аби разпери ръце.

– Още не сме приключили. Не искам никой да разбира, че съм си променила решението. Не бива да ги обнадеждаваме напразно. Особено Булахдин. По-късно ще º кажа. Сега просто ще се позабавляваме. Уес, Джак, ще изнесете ли тортата?

– Какво ще стане, Аби? – попита я Кейт, когато Уес и Джак се отдалечиха, а Лизет ги последва, поглеждайки въпросително приятелката си.

Аби º се усмихна окуражително, преди да отговори на племенницата си:

– Не знам, но ще измислим нещо… Това значи е свекърва ти?

– Да – въздъхна Кейт.

– Забележителна жена.

– Но очевидно неспособна да излезе наглава с Девън.

– Да. А и кой ли би могъл? – усмихна се леля º.

*

– Щом Аби няма да продава „Изгубеното езеро“, всичко ще остане постарому – отбеляза доволно Джак, докато с Лизет вървяха към къщата. – Летата пак ще са същите.

Пресегна се и махна клонче от косата º.

– Не се ли радваш, Лизет? – попита я, защото това му се струваше съвършеното решение. Проблемът се разреши, без да се налага никой да прави нещо.

Тя кимна.

– Ще се виждаме всяка година както винаги. Не е необходимо да се местиш.

Лизет вдигна бележника и написа: „Имам работа в кухнята.“

Влезе вътре и пусна резето.

Уес стоеше до бюфета, хванал едната страна на големия дървен поднос, върху който се крепеше тортата.

– Готов ли си, Джак?

Джак кимна разсеяно, сетил се внезапно за думите на момиченцето.

„Защо не се борите?“

*

Селма проследи с поглед как Ласло повежда съпругата и дъщерите си и заедно с адвоката потеглят с черния мерцедес. Въздъхна облекчено.Не º се занимаваше с него. Огледа се за някой друг, въздъхна отново и седна, разтворила ветрилото. Май беше време да се прибира в бунгалото си.

– Набелязваш чий съпруг да откраднеш?

Тя вдигна глава и видя момичето от „Фреш Март“. Дебелият слой грим се топеше по лицето му. Краищата на косата му цъфтяха, явно прекаляваше със сешоара. Младите определно не умееха да ценят младостта.

– Британи, радвам се да те видя.

Момичето седна срещу нея.

– Опасявам се, че се отнасям несправедливо към теб.

– Нима? – проточи Селма. – Как така?

– Не е зле човек да получава желаното. Искам да знам как го правиш. Старая се много да привличам момчетата. Уес например. Сключихме нещо като споразумение с него. После го видях да танцува с племенницата на Аби. Вярно, тя е слаба и прочее, но косата º… Все едно я е подстригвал смахнат. Защо той не ме гледа, както гледа нея? Кажи ми как да стана като теб.

Британи не се шегуваше. Искаше го наистина. И щеше да е толкова лесно. С едно дъхване Селма можеше да сбъдне мечтата º. Ала никога не го бе правила. Преди си го обясняваше с нежелание да умножава конкуренцията. Дълбоко в себе си обаче се питаше дали е редно. Младите жени не са наясно с последствията.

Остави ветрилото.

– Слушай, дете. Няма да успееш да спечелиш Уес дори да си като мен. Възможно е да откраднеш само някого, който копнее да го откраднат.

Британи я погледна объркано.

– Виждаш ли онзи мъж до Лизет?

Джак, Лизет, Аби, Кейт и Уес бяха изчезнали за малко, но сега стояха в далечния край на моравата, близо до кея. Очевидно се съвещаваха, но не си бяха направили труда да поканят Селма.

– Джак… Да. Познавам го.

– Ако се оженят, никога няма да го отнема от Лизет. Знаеш ли защо?

– Защото Лизет ще те прокълне? – предположи Британи.

Аби каза нещо на Джак и Уес и двамата влязоха в къщата. Лизет ги последва.

Селма въздъхна.

– Не. Защото Джак обича Лизет. Погледни сега баща си и майка си. Виждаш ли разликата?

Разбра я. Личеше си. Просто отказваше да приеме истината.

– Значи няма да ми кажеш как да стана като теб?

– Не искаш да си като мен.

– Искам! Искам да бъда щастлива!

– Току-що ти обясних как. – Селма се ядоса на себе си, задето се е разбъбрила. Изправи се и тръгна към бунгалото. Главата я болеше.

– Селма, ето те! – спря я Булахдин. – Никого не намирам! Къде изчезнахте всички?

На Селма º хареса, че старицата я смята за част от групата на бегълците.

– Обикаляме насам-натам – сви рамене тя.

– Чудесен ден беше, нали! Отървах се от плаката, но ми се ще онзи мъж да не беше държал реч. Май никой не го харесва. Дори Аби. Това несъмнено ще проработи в наша полза. Радвам се, че си тръгна. Виж, изнасят тортата!

Понякога Булахдин я отегчаваше до смърт. А сега изобщо не º беше до нея.

– Защо се стараеш толкова? Защо всички се опит­ват да спасят това място?

– Защо тук ни харесва!

– На теб ти харесва.

Булахдин цъкна с език.

– Селма, ако продължаваш да се преструваш на безразлична, скоро всички ще ти повярват!

– Познаваш ме от трийсет години и едва сега разбра? Не се преструвам, Булахдин. Време е да се откажеш. Аби ще продаде „Изгубеното езеро“. Не ти се вярва, но няма начин да я спреш. Хората са дошли тук да се сбогуват. Така се прави, когато пътищата им се разделят. Сбогуват се. Случвало ми се е често. Така става.

Тя се обърна и се отдалечи.

13.

Булахдин Рамзи бе родена в бедняшки квартал в Южна Каролина. Местните го наричаха „Края на света“ – много точно определение за всичките му жители. Те знаеха как ще премине животът им. Знаеха как ще свърши историята им на това място с кални улици и мирис на потни мъже и лой от кухните, от която завесите на прозорците неизбежно пожълтяваха. Щастливците, притежаващи прасе или пилета, ги пазеха ревниво. Често се случваше тялото на клетник, дръзнал да открадне животно, да потегли безжизнено към града. Тук протеинът се ценеше по-високо от злато.

Жените от баптистката църква идваха всеки месец и донасяха кашони с брашно, захар и стари дрехи. През зимата – обувки. Мъжете си намираха временна работа в околните ферми. Откарваха ги в камиони, връщаха ги у дома през няколко седмици за секс и пиянство и пак ги завеждаха на полето. Жените бяха по-спокойни, когато мъжете ги нямаше. Имаше повече храна, по-малко пиене и по-малко заченати бебета, които да се родят в най-мразовитата зима като Булахдин.

Лекарите рядко посещаваха „Края на света“, защото никой не им плащаше – дори с ванилов пай или с торба орехи. Когато майката на Булахдин започнала да ражда, лекар, разбира се, нямало. Умряла при раждането. Бащата на Булахдин я изоставил и избягал възможно най-далеч. Удавил се пиян в реката.

Булахдин отрасна в бараката от насмолен кадастрон на леля си Клара. След като я кърми с братовчед на нейната възраст, леля º я остави да се оправя сама. Понякога я забравяха съвсем. Дойдеха ли хора от общината да преброят децата и да документират здравословното състояние и възрастта им, Булахдин винаги я нямаше – утоляваше си глада с къпини и цикория в долчинката край мръсната вада близо до консервения завод. Училищната система нямаше представа за съществуването º.

Леля º се грижеше за твърде много деца и Булахдин се превърна в нещо като скитаща котка, която се прибира само нощем да º подхвърлят огризки от вечерята. През другото време обикаляше пътищата и полята. През лятото спеше в заслон между две паднали дървета, обрасли с бръшлян. През зимата спеше на верандата, свита до процепа на вратата и завита с одеяло.

Когато навърши шест, шайка момчета я прогониха от долчинката º. Принуди се да потърси убежище по-навътре в гората и по-близо до мястото, където обитателите на „Края на света“ рядко припарваха. Това беше имението Уейкрос, където живееше собственикът на хиляди акри земя, благодарение на когото мъжете от „Края на света“ изкарваха оскъдните си надници. Там Булахдин срещна Моди Уейкрос – дъщерята на шефа. Моди се славеше с щедростта и красотата си и, разбира се, бе недостъпна като имението.

Булахдин я видя под едно дърво, седнала върху одеяло за пикник, отрупано с храна, увита в бакалска хартия. Храната обаче явно не я вълнуваше. Вглъбена в книгата си, тя дори не я забеляза, докато не пристъпи плахо напред с намерението да грабне най-близкия пакет и да побегне. Настъпи обаче клонка и момичето вдигна сепнато глава.

Булахдин понечи да избяга, ала Моди º извика:

– Спри! – Остави книгата и се усмихна. – Много ме изненада! Приличаш на горска фея. Имаш красива коса!

Булахдин не продума. Не знаеше какво е горска фея. И за пръв път чуваше, че има красива коса – гъста и тъмноруса, тя винаги се изплъзваше изпод мръсния шал и старата шнола, която бе намерила на бунището.

– Аз съм Моди. Как се казваш?

Минаха няколко секунди.

– Булахдин.

– От „Края на света“ си, нали?

– Да.

– Не бива да си тук. Аз – също. Хайде да не сме тук заедно. Ела, седни до мен. Ще си поделим храната.

Булахдин приседна в самия край на одеялото и Моди º подаде сандвич. Булахдин задъвка – отначало плахо, после лакомо, усетила колко е вкусен. Моди се облакъти назад, разтворила книгата върху корема си, и се взря в небето, синеещо между дърветата. Разказа º какво чете – за някакво място, наречено Англия, и за мъж, чиято луда съпруга живеела на тавана, но бил влюбен в млада жена, учителка на момиченцето в къщата му. Булахдин не схвана почти нищо.

– Коя е любимата ти книга? – поинтересува се Моди, изправяйки се внезапно.

– Нямам книги – призна Булахдин, впила очи в останалата храна върху одеялото.

– Не обичаш ли да четеш? – попита Моди и º подаде ябълка.

– Не мога да чета.

– Ходиш ли на училище?

– Не.

Моди я изгледа слисано. Булахдин º раказа за семейството си и за живота си – от игла до конец. Не смяташе да говори толкова, но никой досега не я бе слушал като Моди. Когато приключи, храната бе изчезнала – беше я изяла, без да се усети – и слънцето залязваше.

Моди се пресегна и прибра косата º зад ушите.

– Не можеш да промениш откъде идваш, но можеш да промениш накъде ще тръгнеш. Като в книга. Не ти ли харесва краят, измисляш си друг.

От голямата къща в имението долетя вик. Моди стана бързо, събра одеялото и празните хартиени пликове и обясни припряно:

– След две години навършвам осемнайсет. Татко смята, че ще се омъжа за Хамилтън Бийти. Ала аз не искам. Щом стана на осемнайсет, ще замина. Ще видя света! Утре ела пак тук, Булахдин!

– Защо? – извика тя след нея.

Моди се обърна и се усмихна. Булахдин запомни завинаги тази усмивка – колко е красива и как сърцето º подскочи, изпълнено с радост. Никога не бе изпитвала такова чувство.

Надежда.

За пръв път я обземаше надежда.

– Защото ще променим и края на твоята история – отвърна Моди и се втурна към къщата.

Този ден промени всичко.

Моди я научи да чете. Записа я в училището. Почти всеки ден двете се срещаха в гората, ядяха и четяха, а Моди º разказваше какво смята да прави, когато стане на осемнайсет.

На рождения º ден Булахдин набра къпини, сплете º венец от детелини и отиде на обичайното им място. Моди обаче я нямаше. Върху сгънатото одеяло за пикник лежеше дървена кутия. В нея имаше много листове, пликове, моливи и пощенски марки. Имаше и малък пакет и бележка: „Тръгнах посред нощ. Татко разбра какво съм намислила и ме заключи в стаята. Отивам при леля в Бостън. Ето адреса. Пиши ми, Булахдин. Разказвай ми как пишеш края на историята си, а аз ще ти раказвам моята.“

Булахдин отвори пакета и намери „Джейн Еър“ – книгата, която приятелката º четеше при първата им среща.

Моди бе успяла да осъществи плана си, разбира се. Имаше необходимото да напише своята история.

Никой обаче не съумяваше да се измъкне от „Края на света“.

Все пак Булахдин изпращаше писма на Моди. Отначало всеки ден, после през месец-два, докато събере достатъчно за разказване, та да запълни листа. Булахдин се учеше отлично, което всъщност не значеше нищо. Прибираше се в същата къща, спеше на верандата и чакаше да види какво ще º поднесе животът.

През лятото, когато навърши четиринайсет, леля Клара º направи легло в ъгъла на кухнята, защото се нуждаеше от помощта º. Няколко братовчедки на Булахдин – немного по-големи от нея – вече имаха бебета или чакаха бебета, които сякаш само ядяха и акаха.

Тя не обръщаше особено внимание на мъжете в града. Беше се научила да ги отбягва. Един ден обаче, докато береше листа от глухарчета да свари супа, на поляната изневиделица изскочи негодникът Големия Майкъл. Понякога бе забелязвала как светлосините му очички я следят, докато простира пелени на двора.

Той º се усмихна и откъсна цъфнало глухарче. Духна го и власинките полепнаха по косата º като прашинки. Той се пресегна да ги махне, но тя се отдръпна. Бърз като светкавица, той я сграбчи и я събори на земята толкова рязко, че дъхът º секна. Легна върху нея и º запретна полата. Повдигна се леко да си свали панталоните и тогава тя се извъртя и го блъсна с лакът по лицето. Болката прониза като огън костта º и явно не пощади и Големия Майкъл. Тя успя да се освободи от него и побягна с всички сили.

Леля º Клара я откри по-късно в кухнята – присвила ръка, със скъсани дрехи и покрита с прах. Каза º само:

– Следващия път не се бори толкова. Така е по-лесно.

В този момент Булахдин осъзна, че се е борила. И се е борила, защото този край не º харесва. Защото иска друга история. Не такава. Моди беше заминала преди шест години, а тя не бе получила нито едно писмо от нея. Все пак през нощта º написа и º разказа какво се е случило. Каза º, че иска да промени живота си, ала не знае как.

Започна да остава повече в училището и да помага на учителите да подреждат стаите, за да не се прибира в опасния си дом. После една учителка я нае да º помага да къпе и да храни възрастната º майка. Един следобед – Булахдин тъкмо си тръгваше, след като бе нахранила старицата, и бързаше да се прибере в „Края на света“, преди да се стъмни – съседката я пресрещна и я покани в къщата си. Жената – работеше в местната библиотека – неочаквано º предложи да дойде да живее при нея и съпруга º – полицейския началник. Обясни º, че нямат деца, а остаряват. Видяла как Булахдин се грижи за старицата и решила да º предложи стая и храна срещу помощ в домакинството и библиотеката.

Двете години при семейство Бартлет бяха най-спокойните в живота º. Всяка нощ си лягаше и се чудеше колко неочаквано се е променила историята º. Нямаше представа на какво се дължи късметът º.

Разбра в деня, преди да замине за колежа.

Тогава библиотекарката º подаде куп писма – писмата, които бе изпращала на Моди.

Оказа се, че Моди така и не отишла при леля си в Бостън, на чийто адрес пристигали писмата. Никой не знаел къде е. Никой не знаел какво се е случило с нея. През годините Булахдин си бе представяла стотици сценарии, ала всички се оказаха погрешни. Моди бе удържала победа. Краят на историята º бе останал само неин.

Лелята на Моди обаче четяла писмата на Булахдин, очарована от разказите º за Юга. Очаквала ги с нетърпение. Когато пристигнало писмото за посегателството, изпаднала в паника. Не знаела какво да прави. Свързала се с полицейския началник в града, откъдето идвали писмата, и той я помолил да му изпрати писмата. Когато ги получил, те очаровали и него, ала го и разтревожили. Показал ги на съпругата си. Тя познала името. Сетила се, че така се казва червенокосото момиче, което се грижело за възрастната им съседка.

Тогава Булахдин най-сетне разбра какво се е опитвала да º каже Моди. И нито веднъж след онзи ден вярата º, че завършекът на историите не е предопределен, не се разколеба.

Досега.

Бе живяла достатъчно да знае, че не всичко става, както го искаш. Бе прочела достатъчно книги и знаеше, че не всички са с щастлив край. Въпреки това сърцето º се сви, когато след партито Аби º обясни как си е променила решението, ала Ласло ще я победи.

Булахдин разпознаваше лесно хората, умеещи да пишат своите истории, както познаваше вкуса на хубавото лятно вино. Ласло бе един от тях.

Разбираше, че той няма да се предаде. А макар желанието им да бе посилно от неговото, те нямаха сили да му се противопоставят.

Той крадеше края на историята им и тя бе безпомощна да го спре.

Налагаше се просто да затвори книгата и да си тръгне.

*

След като закусиха торта, останала от партито, защото за пръв път – откакто се помнят, ахкаха всички – Лизет се бе успала, Девън и Кейт излязоха навън в слънчевото утро. Джак чакаше притеснен в трапезарията. Булахдин – необичайно притихнала днес – стоеше в края на кея – дребна самотна фигурка, заобиколена от вода. На моравата царуваше бъркотия, но не чак толкова, колкото в края на партито. Някой сякаш бе разчиствал, след като всички си тръгнаха. Девън помнеше как снощи майка º я занесе на ръце в бунгалото, остави я в леглото и се сгуши до нея.

– Каквото и да се случи, ще бъдем заедно – прошепна º тя. – Тук съм. При теб.

Когато Девън се събуди, майка º беше при нея. Нямаше по-приятно чувство. Почти двайсет минути не смееше да помръдне, взираше се в лицето на Кейт, изпълнена с такава обич, че бе готова на всичко да запази този миг – да го затвори в буркан като светулка и да го гледа винаги. Накрая все пак се наложи да стане и да отиде до тоалетната.

Сега двете стояха на брега на езерото. Наклонила глава, Девън се вслушваше в нещо, което можеше да долови само тя отвъд чуруликането на птичките и шумоленето на дърветата.

– Добре ли си, хлапе? – попита я Кейт.

– Той продължава да се тревожи.

– Кой?

– Алигаторът. Може ли пак да отидем до бунгалото?

– Разбира се. Само да взема две бутилки вода от кухнята.

– Да отида ли при Булахдин? Няма да ходя никъде другаде. Девънско обещание! – добави тя, усетила колебанието на майка си.

Кейт кимна и тя се втурна по кея. Крилцата на фея върху гърба º се вееха, сякаш наистина лети. Мисълта как се носи над земята и лека като перце се рее в люляковото небе º харесваше, както º харесваха въображемите приятели и разговорите с алигатори. Неотдавна – в стария º живот – бе започнало да я обзема безпокойство, че дрехите º умаляват и все по-рядко изпитва нужда да държи ръката на майка си. Безпокоеше се как безкрайните възможности се топят и всичко става все по-действително.

Тук обаче не се чувстваше така. Радваше се, че ще останат по-дълго и няма да се връщат в Атланта. Върнеха ли се, майка º навярно пак щеше да се промени. А Девън я харесваше такава, каквато бе сега. Баща º го нямаше, но майка º беше тук. Тук, при нея!

Настигна Булахдин и забави ход.

– Здрасти, Булахдин! Какво правиш?

Тя разтърка очите си под слънчевите очила. Девън улови инстинктивно ръката º. Пръстите º бяха като клонки.

– Какво има?

Булахдин се усмихна и стисна дланта º.

– Нищо страшно, детенце.

– Изглеждаш тъжна.

– Тъжна съм – кимна тя. – Тъжна съм.

– Защо?

– Защото това място е неповторимо. Ако не успея да го спася, значи ли, че не мога да опазя и другите си истории? За съпруга ми Чарли? За момичето, което ми спаси живота, когато бях малка? Ако изгубя това място, губя чувството си за безкрая на възможностите, а единствено то ме крепи.

– И на мен ми харесва, че тук всичко е възможно – съгласи се Девън.

– Сигурно не е било писано. Не всеки край е щастлив, нали? – Старицата замълча и се извърна рязко. Селма стоеше зад тях, стиснала в едната си ръка бял хартиен слънчобран, а в другата – обувките си с високи токчета. – Селма, не те чух! – отбеляза хладно.

– Събух се, за да не падна в тази клоака – обясни тя.

– Какво е клоака? – полюбопитства Девън.

– Място, което красивите жени отбягват – обясни º Селма.

– Какво има, Селма? – попита Булахдин. – Какво те води насам? Тук няма мъже, а едва ли си дошла да ни правиш компания.

– Кейт ме помоли да предам на Девън да отиде при нея, когато е готова. Седнала е ей-там – посочи Селма.

– Върви, скъпа – подкани я Булахдин и пак се взря във водата.

Девън и Селма тръгнаха мълчаливо по кея. Жената беше много красива, ала понякога Девън си мислеше, че ако я докосне, ще открие, че е остра като нож.

– Защо не харесваш никого тук? – попита я.

Устните на Селма образуваха тънка линия.

– Защото те не ме харесват – отвърна след кратко колебание тя.

– Харесват те, разбира се! Всички. Аз – също.

– Ти си една на милиони, хлапе – констатира Селма, щом слязоха от кея и спря да се обуе.

– Така казва и мама – осведоми я Девън.

Водата се раздвижи леко.

– Гледай! – възкликна развълнувано Девън. – Видя ли го?

Приклекна до ръба на езерото и протегна ръка, сякаш примамва малко кученце да я доближи. Различаваше смътно очите на алигатора над водата. Не беше разговарял с нея, откакто намери Алигаторската кутия. Нещата в кутията обаче не бяха поправили всичко. Не още. Тя търсеше, бореше се, бързаше. Не знаеше какво друго да направи.

Селма стоеше до нея, облегнала слънчобран на рамо, ала не гледаше към водата.

– Кой е този? – попита и въпросът º се стори странен на момичето, защото това очевидно бе алигатор. – Там имаше момче! – посочи Селма към горската пътека. – Ходеше между дърветата.

Девън погледна натам, но не видя никого.

А когато се обърна отново към водата, алигаторът бе изчезнал.

*

Аби излезе на слънце и си пое дълбоко дъх. Чувстваше се, сякаш се връща отнякъде. С Лизет се бяха успали и Лизет се ядоса. Дори когато беше болна, тя слизаше в кухнята да види Люк. Сънят се бе сторил прекрасен на Аби – така спиш, когато най-сетне се прибереш у дома. Дансингът и навесът бяха все още на моравата, тук-там се мяркаха разпилени чашки и чинии, но Лизет бе разчистила другото. Тя я чу как излиза от къщата, когато гостите се разотидоха и скарите изстинаха. Нощите º липсваха.

Снощи Аби пак сънува Джордж, но не в Париж. Седеше на моравата, а тя лежеше на тревата, отпуснала глава в скута му. Той я галеше по косата и º се усмихваше. Около тях цареше неземно спокойствие – меко, розово и с дъх на масло. Събуди се и видя Лизет, застанала до леглото º да отмята кичур коса от лицето º. Посочи º часовника върху нощната масичка и излезе от стаята.

Аби видя Кейт, седнала до маса за пикник с две бутилки вода в скута. Тръгна към нея и щом сянката º я докосна, племенницата º се обърна:

– Здравей, Аби. Как се чувстваш?

– Отново като себе си.

– Чакам Девън. Иска да се разходим.

– Добре ли е тя?

– Да. Мисля, че и двете най-после сме добре.

Аби погледна към езерото, където Девън – в розов гащеризон и с крилца на фея – бе клекнала до брега, а Селма стоеше до нея с белия си слънчобран. Селма забеляза нещо и го посочи. Аби се обърна към пътеката и ахна – стори º се, че сред дърветата зърва момче с къси панталонки.

– Аби? Добре ли си? – разтревожи се Кейт.

– Какво? О, да… Всичко е наред. Стори ми се, че виждам… нещо. Просто дежа вю. – Поклати глава. Беше толкова отдавна, почти бе збравила. – Спомних си как изглеждаше първата картичка от „Изгубеното езеро“. Видях я веднага след медения си месец. Джордж ми я показа. Почувствах се, сякаш съзирам бъдещето. Нищо чудно да е било така наистина.Нищо чудно и сега да съм го видяла. Да съм извървяла пълен кръг.

– Или да започва нов кръг – отбеляза Кейт и стана.

Аби я проследи с усмивка как тръгва към Девън. Притисна с длан гърдите си, за да усети познатото пърхане. Нямаше го. Вятърът го бе отнесъл като птичка, освободена от клетка.

Сега усещаше само живота в себе си – как бие сърцето º и как гърдите º се пълнят с въздух.

Беше жива, беше добре и готова за битка.

Погледна към езерото, към сцената като на картичка, и поклати глава.

Големият знак, който чакаше, е бил пред очите º през цялото време.


Трета част

14.

Не след дълго – вече потни, защото слънцето се бе издигнало по-високо в небето – Кейт и Девън излязоха от гората и се озоваха на черния път към бунгалото на Уес.

Тръгнаха по него и първо видяха поляната, а после – големия бял ван с логото на ресторанта и работилницата на Уес.

Облегнат на вана, той се взираше към мястото, където някога се е намирало бунгалото. Носеше къси панталони, тънка блуза с дълги ръкави и слънчеви очила с черни стъкла. Изглеждаше неподвижен като статуя и Кейт не искаше да откъсва очи от него. Познаваше толкова добре някогашното момче. И бавно, неусетно осъзнаваше, че иска да опознае и мъжа.

Преди да успее да хване ръката на Девън и да я отведе тихо, за да не го смущават, дъщеря º извика:

– Уес!

И хукна към него.

Той се обърна бързо.

Девън го прегърна, той се усмихна и внимателно обгърна с ръце крилцата º на фея.

Погледна към Кейт, която вървеше към тях.

– Не предполагахме, че си тук – каза тя. – Ще си тръгнем, ако искаш.

– Недейте. Сутринта имах работа край магистралата. На връщане свих по стария път и дойдох тук. Не знам защо.

Тя се облегна на вана до него. Двигателят беше студен. Доста време бе стоял тук. На партито вчера си бяха разменили едва по няколко думи, след като намериха Девън в гората. Не танцуваха отново. Кейт се питаше докъде са стигнали.

– Тази сутрин говорих още веднъж с чичо си – подхвана Уес. – Не успях да го разубедя. Каза, че следобед ще дойде да даде последен шанс на Аби да подпише документите за продажбата. Иначе щял да я съди. Съжалявам.

Тя поклати глава.

– Аз ти дължа извинение. Съжалявам, че ти се ядосах на партито. Знам, че не би наранил Аби.

– Трябваше да ти кажа. Всъщност дори не харесвам Ласло. Но възможността да се сближа с единствените роднини, които имам, ми се стори примамлива. Трудно е за обяснение… Сега ми изглежда абсурдно. Тайно се надявах леля ти да размисли. Какво ще направи според теб? Ще му се опълчи ли?

– О, да – кимна Кейт. – Но не знам какво ще стане.

– А ти какво ще правиш?

Тя си пое дълбоко дъх и се престори, че размишлява.

– Не знам… Как са училищата тук?

– Училищата ли? Добри са.

– Носят ли униформи? Позволени ли са балетните полички и крилцата на феи?

Уес погледна първо към Девън, после отново към Кейт и повдигна вежди.

– Ще останете ли?

Смайването му я разсмя.

– Преди петнайсет години не исках да си тръгна оттук – каза тя. – Приемам го по-скоро като завръщане.

Той се усмихна, но след миг раменете му се изопнаха напрегнато.

– В Алигаторската кутия имаше нещо твое. Редно е да ти го покажа сега.

– Нещо мое?

Той отвори вратата на вана. Алигаторската кутия лежеше вътре в гнездо от свит хамак. Уес отвори кутията и извади найлонов плик за сандвичи. В плика имаше писмо. Подаде º го.

На груба хртия Уес бе написал със сив молив:

Скъпа Кейт,

Натъжих се, че си тръгваш. Дори не се сбогу-


вахме. Но няма нищо. Знам, че родителите ти са те накарали да заминеш. Взех адреса ти от Аби, за да ти напиша, че ще дойда да живея в Атланта! Да, правилно си прочела. Чичо ми Ласло живее там. С татко и Били ще отидем при него. Татко е строител и съм сигурен, че чичо Ласло ще му даде работа. Когато получиш писмото ми, напиши ми в кое училище учиш, за да постъпя и аз там и да сме в един клас. Страхотно ще бъде, нали? Ще си вземем шкафчета един до друг. Дали ще ни разрешат? Ще сядам до теб на обяд, ако нямаш нищо против, докато се запозная с другите ученици. Надявам се Ласло да ми плаща по нещичко, ако върша услуги на него и на леля Делорис. Имам две братовчедки, но не ги харесвам особено, защото веднъж ги чух да ни наричат „дрипльовци“. Е, ще ги изтърпя някак, щом ще съм близо до теб. Като спечеля пари, ще дойдеш ли на кино с мен? Аз черпя!

Загрузка...