Слушай. Това е тайна. Не казвай на никого! Татко не би напуснал това място, а Ласло смята, че сме добре, щом имаме земя и покрив над главите си. Така че се налага да се отърва от бунгалото. Ще го подпаля в понеделник, след като татко отиде на работа. С Били ще излезем от къщата с нещата си и ще го гледаме как изгаря. Ще отнеме много време, докато пожарникарите стигнат дотук. Веднъж татко се напи, падна и си удари главата и цял час чакахме линейката. Никой не ни вярва, когато съобщаваме за произшествие. Не знам защо.

Ще ти напиша и адреса на Ласло в Атланта. Ще ми пишеш, нали? Атланта сигурно е огромен град. Надявам се да не се изгубя. Нищо чудно най-сетне да ми купят колело. Има ли езера там? На Били ще му хареса.

Искрено твой – Уесли Патерсън

П.П. Не казвай на никого!

Кейт го прочете смаяна. Осъзна, че е затаила дъх, и най-сетне издиша. Не º помогна. От страх º се виеше свят. Тя беше виновна. Това се бе случило заради нея!

Събра сили да погледне Уес.

– Не, не си виновна ти – поклати глава той.

– Запалил си бунгалото заради мен.

– Не – повтори той. – Запалих го, защото исках нов живот, друг живот. Исках го дълго преди ти да се появиш. – Погледна я право в очите. – Не си виновна, Кейт.

Тя тръсна глава и му подаде писмото. Той го погледна още веднъж и го прибра на дъното на кутията. Затвори вратата на вана и звукът отекна над поляната.

– Не знаех, че татко е останал у дома онази сутрин – продължи той, стиснал дръжката на вратата. – Стори ми се, че чувам мотора на пикапа му, и реших, че отива на работа както обикновено. Дори проверих в гаража. Пикапът го нямаше. Не знаех, че се е напил предишната нощ и е оставил пикапа пред бара, а някой го е докарал вкъщи. Чух как го довеждат призори. Заспал мъртвешки на пода от другата страна на леглото, та не съм го видял. А Били… Не му казах какво се каня да направя. Събрах багажа ни вечерта и го скрих в гората. Сипах бензин из къщата от тубата, с която татко гори дънерите. Вдигнах Били – още спеше – и на излизане хвърлих запалената клечка вътре. Да знаеш какъв трясък се чу! Ушите ми заглъхнаха. Хукнах към гората. Били вече се бе разсънил. Озърташе се, опитваше се да проумее какво става. Не се притеснявах за него. Той ми вярваше. Винаги ми вярваше. Обясних му какво съм направил и той ме погледна угрижено. Започна да рови в нещата, които бях изнесъл от къщата. Търсеше нещо.

– Алигаторската кутия – каза Кейт, притиснала ръка към гърдите си.

Уес кимна.

– Предишната вечер я търсих из цялата къща. Не я намерих. Не беше там. Знам, че не беше там. Когато растеш с баща като нашия, се научаваш да криеш добре нещата, които обичаш. Били имаше скривалища навсякъде. Знаех къде са всичките му тайници в къщата и предположих, че кутията е скрита в гората. Още го виждам как хуква към горящото бунгало. Изненада ме. Втурнах се след него, но се подхлъзнах на тревата и паднах. Избих си един зъб. Погледнах към Били и го видях как изчезва сред дима. Без никакво колебание, без капчица страх. Качих се на верандата. Крещях му да спре. Пушекът беше черен, нажеженият въздух опърли ръцете ми. Закрих лице и влязох вътре. Помня експлозията, помня как огънят облиза гърба ми. Помня как полетях и се приземих по лице върху тревата. И толкова. Събудих се в болницата. Казаха ми, че татко е запалил пожара, а аз бях изгубил ума и дума и не ги опровергах. Никога не ги поправих.

– Затова ме попита за писмото през първия ден на кея – отрони замаяна Кейт. – Мислел си, че знам.

– Не бях се сещал за него от години. Докато не те видях отново…

Тя протегна импулсивно ръце и го прегърна силно – да го спаси от случилото се, макар да е твърде късно.

– Никога не издавах тайните ти – прошепна му. – Никога не бих казала на никого. Нито тогава, нито сега.

Когато тя се отдръпна от него, Уес º се усмихна с абсолютно разбиране. Долавяше ясно чувствата º. Живееше с тях толкова отдавна; бяха се сраснали с кожата му като белезите по гърба му.

– Знам. Затова ти написах. И мислех, че съм ти изпратил писмото. Не знам как се е озовало в Алигаторската кутия. – Той застана отново пред вана и тя го последва. – Пуснах писмото в пощенската кутия край шосето. Помня го съвсем ясно.

Кейт се замисли.

– Щом кутията е била в езерото, защо Били се е върнал в къщата?

– Била е в къщата – отвърна Уес. – Видя я. Обгорена е. Когато излязох от болницата обаче, от къщата нямаше и помен.

– Мислиш, че някой е взел кутията и я в хвърлил в езерото?

– Да. Но кой? – сви безпомощно рамене той. – Никога няма да разбера.

Кейт се замисли за Девън и за алигатора и внезапно всичко си дойде на мястото. Кейт бе пораснала и навярно бе изгубила способността си да вижда, но не и да вярва. Благодарение на дъщеря си.

– Спомних си какво ми каза Девън, когато намери Алигаторската кутия. Искаш ли да ти разкажа история?

Уес я погледна точно както правеше като малко момче.

– История ли?

Тя се усмихна, макар сърцето º да тежеше като олово.

– Една последна история в памет на доброто старо време.

– Добре. Разбира се.

И тя заразказва:

– Имало някога едно малко момче на име Били. То обичало алигаторите. Дотолкова, че искало да стане алигатор. Всеки ден си представяло как се превръща в алигатор. Всяка нощ го сънувало. Не се съмнявало, че някога ще се случи. Били знаел нещо, което повечето хора не разбират – че колкото по-дълго и посилно таиш мечта, толкова по-близо си до сбъдването º. Повечето хора не постигат желанията си, защото ги заменят с по-практични и по-лесно постижими. Били никога не си представял как ще порасне. Виждал се с алигаторска кожа и алигаторски зъби да плува под водата и да се припича на слънце върху меката трева. Съжалявал другите, които се отказвали с лека ръка от мечтите си. Една сутрин се случило нещо ужасно. Лумнал пожар и погубил момченцето Били. Брат му бил съсипан. Били му липсвал. Не разбирал, че в оня ден той се надигнал от пепелището. Не като феникс, а като алигатор. Мечтата на Били се сбъднала. Известно време се навъртал край къщата. Чакал да види дали брат му ще се върне. Алигаторските му инстинкти обаче надделели и тръгнал да търси вода. Взел алигаторската си кутия и заживял в Изгубеното взеро. Годините минавали, той усещал как човешката му страна се смалява, докато от нея останали само двата най-силни, най-скъпи спомена от детството му – колко обичал брат си и колко сигурен се чувствал в Изгубеното езеро. Криел се и отбягвал хората, защото така правят алигаторите. Ала наблюдавал. Брат му идвал край езерото и той го виждал как пораства и става добър човек. Гордеел се с него. Виждал и как хората край езерото остаряват и стават все по-малко. Тогава пристигнало едно малко момиченце, което като по чудо го разбирало. Той º разказал всичко – как брат му живее сам и как кутията ще му помогне да разбере, че Били е невредим и щастлив. Съжалявал, че взел писмото. Просто не искал да си тръгва оттук.

Вдигнал лице към небето, Уес я слушаше със затворени очи. След малко наведе глава и разтърка очите си зад стъклата на слънчевите очила.

Понякога всичко, от което се нуждаеш, е да повярваш.

– Почти бях забравил как умееш да разказваш – засмя се през сълзи той. – Историите ти са саундтракът на лятото ми с теб.

Обърна се и седна върху тясната предница на вана. Протегна º ръка, тя я пое с усмивка и седна до него.

Мълчаха, а краката им се докосваха както някога. Накрая Уес промълви:

– Благодаря ти, че се върна.

Погледнаха как Девън, която тичаше по поляната, спря до самотния комин и надникна в него. Уплашена птица излетя отвътре като черно петно върху небето, осеяно с перести облаци. Птицата се издигаше все по-високо и по-високо. Накрая изчезна и остана само пълнотата на деня, ширнал се пред тях.

– Благодаря ти, че ме дочака – каза Кейт.

*

Кейт застана пред спалнята на Аби и почука на вратата.

– Влез! – извика Аби.

Кейт отвори вратата. Лъчите на залязващото слънце шареха с медноцветни петна далечната стена. Аби седеше пред тоалетната масичка и навиваше дългата си сребърна коса на кок зад тила. Сенките придаваха на лицето º вид на пъстър мрамор.

– Преча ли ти? – попита младата жена и се огледа. Спалнята приличаше на капсула на времето от шейсетте: две легла с резбовани табли, застлани с розови покривки, ниски мебели от тъмно дърво, лампи от стъкло с кафяви абажури и къдрави столчета, бледорозови тапети с редици от миниатюрни лъскави Айфелови кули. Стаята разкриваше миналото на Аби по-ясно от всяка снимка.

– Не. – Тя потупа мястото до нея върху дългата пейка с мека подложка. – Седни до мен.

Кейт се настани до нея и се вгледа в картичките от Европа, които леля º бе пъхнала в рамката на огледалото.

– Ласло още не е идвал, нали?

– Не е. Но се обадих на един приятел адвокат, както предложи свекърва ти. Обеща да дойде, когато си свърши работата в града.

– Добре. Искам и аз да присъствам. Да ти помогна. Парите от продажбата на къщата ми са твои – да се пребориш с Ласло, да пътешестваш в Европа, както решиш.

– Това значи много за мен, Кейт. Благодаря ти. Но парите са твоята застраховка и няма да ти позволя да ги вложиш в това място, докато не разбера със сигурност какво ще се случи.

– От медения ти месец ли са? – Кейт посочи картичките.

– Да – кимна тя.

– Там ли ще се върнеш?

– Ще отида там, но няма да се върна. Изпращах си ги сама от Париж и Амстердам. Представях си как като остарея ще ги разглеждам и ще си спомням, че това е било най-хубавото време в живота ми. Не подозирах колко възможности крие бъдещето. Сега ги държа тук по-скоро за да виждам колко далеч съм стигнала. – Тя огледа стаята. – Трябва обаче да сменя тапетите.

Кейт пъхна длани под краката си.

– И аз изпитах нещо подобно днес, когато разговарях с Уес. Помниш ли, че искал да ми пише и те попитал за адреса? Е, намерил писмото и ми го прочете. Искал да дойде в Атланта, за да бъде с мен.

– Казал ти е, че е запалил пожара – отбеляза леля º. Просто така. Все едно е очевидно.

– Знаела си?

– Всички знаехме – отвърна тя. – Всички в града се измъчвахме, че сме го предали. Не бихме позволили да го накажат за нещо, което щяхме да предотвратим, ако се бяхме опитали да му помогнем. Не го съди прекалено строго. Той се наказва достатъчно.

Кейт кимна.

– Не че си пъхам носа в чужди работи, но на Уесли ще му хареса да останеш тук – усмихна се Аби.

Сърцето на младата жена се изпълни с онова странно вълнение, което винаги предвещаваше нещо добро. Тя го притисна с длан да възпре трепета. Не беше сигурна дали да му вярва.

– Не знам какво е той за мен сега. Миналото ми? Настоящето? Бъдещето?

Аби стисна успокоително ръката º.

– Уес ще бъде всичко, което поискаш да бъде.

Кейт се усмихна на леля си в огледалото. Приятно º беше да е край нея; харесваше тихото спокойствие, което излъчваше. „Каквото и да се случи – сякаш казваше тя, – всичко ще бъде наред. Ще се справим. Заедно сме.“

Кейт отдавна, много отдавна, не беше се чувствала така.

Гледаха как слънцето премества светлината в стаята – две поколения жени от семейство Морис, на които им е дошло до гуша от проклятия.

Две жени, готови да заживеят щастливо.

*

Както всяка вечер Лизет се канеше да затвори кухнята с ежедневния си ритуал – преброи чиниите и приборите, омеси тестото за лучените бисквити за закуска и го прибра в хладилника и накрая си свали престилката. Снощи излезе навън и стоя до късно, прекалено късно. Проспа закуската и режимът º излезе от коловоза. Цял ден се стараеше да го върне обратно в пътя, ала не успяваше. Във въздуха се носеше омразно ухание на промяна. Сгъна престилката и я остави върху плота, и в същия момент Джак влезе, без да почука. Носеше дрехите си за път – поло, блейзер и мокасини за шофиране.

Влетя вътре като бик, ала се закова на място, сякаш не знаеше какво следва.

– Взех решение! – обяви той.

Тя кимна. Джак си тръгваше. Вчера изглеждаше толкова щастлив при мисълта, че няма да се разделят с „Изгубеното езеро“ и ще заживеят постарому. Не предполагаше, че ще я заболи толкова. Той щеше да продължи напред, а тя – да остане нищожна част от живота му. Досега º стигаше. Не разбираше какво се е променило.

Той се озърна несигурно. Пристъпи към стола и Лизет автоматично протегна ръка да го спре. Люк ги наблюдаваше с нескрит интерес.

– Важен ли е този стол за теб? – попита я Джак.

Лизет въздъхна. „Люк седи тук. Момчето, което се самоуби, защото го отхвърлих.“

Джак прочете обяснението º и каза:

– Досетих се. – Той се обърна към стола. Личеше си, че не вижда Люк, но произнесе съвсем сериозно: – Приятно ми е да се запознаем, Люк.

Люк се засмя. Лизет го изгледа сърдито.

– Значи Люк те преследва – отбеляза Джак и тя се зачуди как толкова разумен мъж º е повярвал толкова лесно.

Поколеба се и написа: „Не знам. Знам обаче, че всеки ден се събуждам, виждам го и си казвам: „Няма да нараня другиго, както нараних него.“

– Никога не си ме наранявала – напомни º той.

Лизет рязко поклати глава. Не, разбира се. Не си позволяваше. А и двамата никога не оставаха за дълго заедно.

– Исках само да ти кажа, че заминавам за Ричмънд да подготвя къщата за зимата. Но ще се върна скоро. Винаги съм искал да видя каква е есен­та край Изгубеното езеро. Обзалагам се, че и Коледата е красива. Ако Аби се принуди да продаде „Изгубеното езеро“, е, Съли е приятно място за пенсионери.

Дъхът º секна. Джак щеше да остане? Беше тол­кова близо, че усещаше аромата на сапуна му – нещо наситено и южняшко, остро и с привкус на бор. Харесваше това ухание. Харесваше гъстата му прошарена коса и бръчките по лицето му. Люк бе зад него сега и очите на Лизет се насочиха към младия мъж. Едва сега º хрумна, че колкото повече опознава Джак, толкова повече Люк заприличва на него. Наскоро забеляза бенка до ухото му, която не беше виждала преди. Джак имаше същата.

– Дойдох да ти кажа, че не те напускам. Ще се боря за теб, Лизет. Срещу него, ако е необходимо – кимна към стола Джак. – Никога не съм срещал човек, с когото мога да мълча и същевременно да му казвам толкова много. Нямаш представа какво означава това за човек като мен. Просто да знам, че те има, ми даваше сили да продължа. А летата тук сигурно ми спасиха живота. Разбираш ли? – прошепна той. – Ти ме спаси.

Лизет протегна ръка. Пръстите º почти докоснаха косата му, ала спряха. Наистина ли го бе спасила? Наистина ли бе направила за него това, което не бе успяла да направи за Люк?

Той се усмихна и улови протегнатата º ръка.

– Не е необходимо да го казвам, нали? Аби ми се обади и настоя да дойда и да го кажа, сякаш ти вече не знаеш. Но ти знаеш, нали?

Лизет кимна, а после се обърна отчаяно към Люк с очи, пълни със сълзи. Знаеше, че Джак я обича. Знаеше го от самото начало. Прочете го по лицето му още през първото лято. И тя го обичаше. Но чувството бе заседнало в гърдите º и не искаше да се излее. Не заслужаваше любовта на Люк, когато беше на шестнайсет. Наистина ли заслужаваше любовта на Джак сега?

Люк º се усмихна и º махна с ръка да върви.

Тя обаче не тръгна след Джак, а към него, падна на колене и зарови лице в скута му, за да не вижда какво получава в замяна на всичко изгубено.

Люк я погали по косата и тя вдигна глава.

Не се налагаше да пише, за да му говори. Той разбираше мислите º. „Не искам да те изгубя.“

Той посочи натам, накъдето бе тръгнал Джак.

„Ако отида с него, ще бъдеш ли тук, когато се върна?“

Той кимна.

„Няма да отида, ако не ми обещаеш винаги да си с мен.“

Люк я докосна по бузата. Устните му изрекоха безмълвно думата toujours. Винаги.

После той бавно изчезна.

Лизет простена. Заплака и заудря стола, после заудря себе си. Строполи се на пода. Мразеше раздялата. Толкова дълго се бори да опази всичко, което има, такова каквото е – като течност, отмерена в чаша с точност до последната капка. Не, не искаше да се чувства така отново.

Не си спомняше ясно следващия час. Помнеше как се свести, как отвори очи и първо видя малък паяк да пълзи по пода до шкафовете.

Последния път, когато усети такава празнота, отиде на Моста на неверните и скочи. Онова момиче обаче вече º се струваше непознато. Изправи се. Изминалите петдесет години я бяха променили. Аби я преобрази – с добротата, жизнерадостта и безстрашието си. Видя как приятелката º преминава през най-ужасното време в живота си – след смъртта на Джордж – и как оздравява. Видя я как се изправя през възможността да се раздели с „Изгубеното езеро“, но продължава напред.

Благодарение на Аби сега знаеше нещо, което тогава не разбираше.

Лизет си пое дълбоко дъх и стана.

Когато чашате е празна, не скърбиш по изгубеното.

Защото иначе ще пропуснеш възможността да я напълниш отново.

15.

Селма влезе във фоайето на хотел „Воден парк“. Огледа се и забели очи. Имало е толкова хубав хотел наблизо, а тя е прекарвала всяко лято през последните трийсет години в „Изгубеното езеро“! Хотелът се намираше в съседство с аквапарка, чиято най-забавна атракция очевидно бяха пързалките и големият басейн с вълни, та децата да карат сърф. Увеселителният парк бе за децата, а хотелът – за възрастните. „Умен ход“ – помисли си тя. Ласло не беше идиот. Това поне бе сигурно.

Разноцветните крушки шареха мраморния под. Цялата стена в дъното приличаше на водопад – тънка водна пелена се стичаше по високи скали и създаваше усещането, че прекосиш ли я, ще се озовеш в друг свят. Табели сочеха към СПА центъра, няколко магазина за сувенири, бар и два ресторанта – единият семеен, вторият по-елегантен.

„Няма да е толкова зле“ – повтаряше си Селма. Навярно щеше да се сдобие с нова кола и апартамент. И с бижута. Не за това обаче възнамеряваше да използва последния си амулет. Последният трябваше да º осигури всичко желано.

Застана пред рецепцията. Зад бюрото седеше млад мъж, ала очите му направиха същото както очите на всич­ки мъже, когато носеше тази рокля – плъзнаха се към дълбокото º деколте и се заковаха безпомощно там.

– Ще позвъните ли, моля, на господин Ласло Патерсън. Предайте му, че съм дошла за срещата ни в четири часа – усмихна му се леко Селма.

– Разбира се, мадам. – Момчето едва откъсна очите от нея. Можеше да му бъде баба. Почуди се дали го осъзнава. Вероятно не. Никой не забелязва възрастта ти, ако си достатъчно дързък. Той промърмори нещо в телефонната слушалка, замълча и погледна към Селма: – Мадам, той твърди, че няма уговорена среща за четири часа.

– Колко глупаво, че е забравил – възмути се Селма. – Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.

Момчето предаде съобщението º и затвори телефона.

– Каза, че слиза веднага.

Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.

Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.

Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.

– Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си – появи се Ласло до нея, неприятен какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето º. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. – Находчива тактика – да кажеш, че имаме уговорена среща.

– Изненадан ли си? – изгука съблазнително Селма. – Аз владея до съвършенство много умения.

– Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…

Тя се приведе напред и прошепна:

– Не ти е необходима. Имаш мен.

Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът º, ако не притежаваше амулетите – низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.

Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.

Не съжаляваше за нищо.

Тя разтвори длан и усети как последният º амулет изчезва.

*

– Къде е Селма? – попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. – Не дойде и на моравата снощи. Колата º я няма. Тръгнала ли си е?

За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.

– Не – отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. – Не си е предала ключовете.

– Кой е я виждал последен? – попита възрастната дама.

– Аз я видях вчера – обяви Девън. – Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.

– Някой проверявал ли е в бунгалото º? – Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. – Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?

Аби º подаде ключа с усмивка.

– Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото º без разрешение.

Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса º се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.

Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.

Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така º харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не º се говореше, е, тогава говореше Булахдин и º разказваше какво º се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които º е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.

Очите на Булахдин се спряха върху полицата над камината, където Селма бе подредила снимките на съпрузите си. Излагаше ги на показ като ловни трофеи. Наистина бе ловувала. Те º бяха стрували усилия. Затова се гордееше с плячката си. Тя се възхищаваше на властта º над мъжете. Селма винаги владееше положението. Без изключение. Това сякаш обезсмисляше небходимостта да бъдеш с мъж, но всекиму – своето. Селма също пишеше сама историите си.

В същия момент я осени прозрение.

Видя кутията върху полицата и я взе. Вдигна бавно капака.

Погледна вътре и си помисли: „Триста дяволи!“

Най-добрият завършек на историята понякога е неочакваният. Друг път най-добрият завършек е онзи, който сбъдва желанията ти. Ала абсолютно съвършеният завършек е когато получаваш по малко и от двете.

Булахдин остави кутията на мястото º, заключи вратата на бунгалото и се върна в къщата.

– Откри ли улики? – попита Кейт.

– Една-две. – Подаде ключа на Аби. – Ще се върне. Не заминава заникъде без съпрузите си.

Телефонът иззвъня и Аби вдигна слушалката.

Булахдин отиде до бюфета да си напълни чинията. Разузнаването е трудна работа. Спря, забелязала стола в ъгъла.

– Лизет не държеше ли този стол в кухнята?

– Държеше го – отговори Джак от масата до вратата.

Вчера той щеше да си тръгва. Призори обаче Булахдин видя Лизет да се измъква тайно от бунгалото му и разбра защо не е заминал.

– Какво прави тук?

– Вече не º трябва.

Тя го изгледа любопитно.

– Откъде знаеш?

Джак не откъсна очи от чинията си, но започна да се изчервява. Тя се засмя и пак се обърна към бюфета. Застина при вида на купата с плодове. За пръв път плодовете бяха нарязани на фигурки. Ананасите бяха звезди, ягодите – миши муцунки. Леле! Това бе щастлива храна. Лизет приготвяше щастлива храна! Аби затвори телефона. Застана под сводестата врата на трапезарията и каза:

– Не знам какво да мисля…

Дългите º длани притиснаха страните º. Булахдин харесваше красивите º ръце. Сега обаче тя трепереше като листо.

– Какво има, Аби? – попита Кейт.

– Обади се Ласло Патерсън.

– Идва ли? Има ли време да извикаш адвоката си? – разтревожи се Кейт.

– Няма да дойде. Семейни проблеми. Тази сутрин съобщил на съпругата си, че иска развод. И понеже Уес също не възнамерявал да продаде земята си… – Тя се засмя. – Решил да се откаже от проекта!

Всички скочиха на крака и се втурнаха към Аби, обсипвайки я с въпроси.

– Каква игра играе? – попита племенницата º.

– Не мисля, че е игра – отвърна весело Аби. – Помолих го за писмен отказ и той се съгласи. Отпратил е и адвоката си.

– Значи няма да продаваш „Изгубеното езеро“? – попита Булахдин.

– Няма. Не и на Ласло – уточни тя. – Кейт, още ли искаш да инвестираш в „Изгубеното езеро“?

– Да – Тя хвана ръката на леля си. – Искам и още как!

– Да! – извика Девън и хукна към прозореца. Погледна навън, сякаш търсеше нещо – някаква мигновена реакция.

– Уес е тук! – съобщи тя, вперила очи в езерото. – Виждам и колата на Сел­ма!

Кейт отвори бързо вратата.

– Здрасти, съседке! – поздрави Уес.

– Ласло се отказва от „Изгубеното езеро“ – каза º той, развълнуван както някога, когато бяха малки. – Видях адвоката му в града, пиеше кафе, преди да отпътува за Атланта. Исках пръв да ви съобщя.

– Току-що научихме – засмя се Кейт. – Какво се е случило?

Уес сви рамене.

– Не знам – усмихна º се в отговор.

Аби дойде при тях.

– Закусил ли си, Уес? – попита го.

– Не.

– Влизай тогава. Трябва да обсъдим делови въпрос. Кейт ще отговаря за „Изгубеното езеро“, докато пътувам. Необходим º е добър майстор.

Кейт кимна и му протегна ръка. Той я погледна в очите и улови ръката º. Прекрачи прага и най-сетне се върна у дома.

„Браво на него!“ – помисли си Булахдин, докато заобикаляше всички, скупчили се развълнувано във фоайето.

– Ето те и теб! – извика тя на Селма, която тъкмо слизаше от колата. – Къде се изгуби?

Селма носеше червена рокля с предизвикателно деколте. Косата º беше разрошена. Тя закри с длан врата си да прикрие любовната синина.

– Виждала ли си хотела до водния парк? – попита тя приятелката си. – Божествен е. Какво правите тук?

– Какво ли наистина? – възкликна Булахдин. – Идвай да закусиш. Току-що научихме чудесна новина.

– Вече закусих. – Селма захлопна вратата на колата и тръгна към бунгалото си.

– Тогава ела по-късно в моето бунгало – покани я Булахдин. – Ще пием чай и ще хапнем бисквитки.

– Защо? – попита я подозрително другата жена.

– Защото така правят приятелите.

– Не си ми приятелка, Булахдин – възрази Селма, подскачайки от крак на крак да свали обувките с високи токчета. – Нямам приятелки.

– Ти си ми приятелка – задъха се старицата зад нея. – Най-добрата ми приятелка. И го знаеш. Иначе нямаше да използваш последния си амулет за мъж, от когото се отвращаваш, за да спасиш място, което дори не харесваш. Направи го за мен. За всички нас. Измисли страхотен край на историята! Стилът ти е ненадминат!

– Ти си луда старица – отбеляза Селма, изкачи стъпалата към верандата на бунгалото и се обърна. – Как разбра, че съм използвала последния си амулет?

Останала без дъх, Булахдин се облегна на парапета.

– Проверих.

– Влизала си в бунгалото ми без разрешение? – възмути се Селма.

– Помислих, че Голямата стъпка те е отвлякъл.

– Щях да се забавлявам повече – промърмори тя и пъхна ключа в ключалката.

– Ако сложиш лед на синината, ще избледнее по-бързо – посъветва я Булахдин, изкачи стъпалата и зачака тя да отвори вратата.

Селма опипа синината.

– Да си сложа лед на врата! Ще замръзна!

– Затова го наричат лед.

– Ще влезеш ли? – попита Селма.

– Разбира се.

– Няма начин да се отърва от теб, нали?

– Няма.

Селма влезе и остави вратата на бунгалото отворена, клатейки нетърпеливо глава.

Булахдин влезе и точно преди да затвори вратата, Селма се усмихна.

*

Алигаторът наблюдаваше къщата от езерото. Видя как брат му пристига и влиза вътре с момичето, което винаги е обичал. Видя красивата жена да върви към бунгалото си със старицата. Момиченцето с очилата стоеше до прозореца на трапезарията. Вдигна длан и я притисна на стъклото. Усмихваше му се.

Той плуваше леко и само очите му се подавах над водата. Спомни си нещо, изпитано много отдавна – чувство, което познаваше от предишния си живот. Знаеше и как се нарича мигът, когато разбираш, че всичко ще е наред. Думата обаче му убягваше, притаена някъде в дъното на примитивната му памет.

Запита се дали усещането за двата свята някога ще си отиде напълно. Дали някой ден, докато плува в езерото, ще види това място и тези хора и няма да ги познае?

Някой ден може би.

Ала не днес.

Погледна за последен път момиченцето, потопи се във водата и отплува.


19. Изгубеното езеро


САРА АДИСЪН АЛЪН

ИЗГУБЕНОТО ЕЗЕРО

американска

Лилия Анастасова

редактор

Издателство ЕРА, София

тел. 02/980 16 29

e-mail: era@erabooks.net

Загрузка...