Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 4 За разни дреболии

Бременността е деветмесечен маратон по време, на който винаги можеш да отпаднеш от състезанието. Целият маршрут е разделен на сектори — тримесечия, всяко от които има свои характерни особености. През първото тримесечие се страхуваш едновременно и от това, че ще родиш, и от това, че няма да можеш да родиш. Едната половина на мозъка ти, рационалната (навярно мъжката половина) нарежда, че детето е страшна отговорност и едновременно бреме. Ще трябва да го обичаш, да му помагаш с уроците, да се притесняваш, когато си ожули колената. И страшно ти се иска да избегнеш всички тия главоболия.

Втората половина на мозъка, носител на аналогичното женско начало с цялата си нерационална същност, се хваща за протичащите вътрешни процеси и те принуждава да стискаш зъби. Само да го износя. На всякаква цена. Господи, запази го. През второто тримесечие става ясно, че няма от какво толкова да се тревожиш. Знаеш, че всичко ще бъде наред. Точно през второто тримесечие научаваш пола на детето. Аз, както показа видеозонът, очаквах момче. Когато леличката доктор небрежно ми каза: „Деветдесет и девет процента момче!" — отначало се разплаках от щастие, а след това изведнъж отчетливо разбрах, че не става дума за стомашно разстройство, за странно утринно гадене или за хормонални нарушения. Вътре имаше човек. И вече всичко щеше да бъде различно. С абсолютна сигурност.

— Той как е? — питаше Костя и си гризеше нервно ноктите.

Аз наблюдавах изумено как педантът Костя си гризе ноктите и не забелязва нищо около себе си. Той ме последва не само в женската консултация, но и в кабинета с видеозона.

— Ами, вижте сам! — добродушно се усмихна лекарката. Очевидно не виждаше за първи път изтерясали бащи.

— Какво? Какво да гледам? Не виждам нищо. Той там ли е изобщо? — вълнуваше се Костик.

— А къде да е? Няма къде да избяга — смеех се аз. Беше ми ужасно приятно да се чувствам център на всеобщо внимание и всеобщи грижи.

— Ето, виждате ли нослето?

— Носле! — ахна Константин така, сякаш наличието на нос у детето, го правеше изключително.

— А това е ръчичката му — продължаваше докторката.

— Всичко ли му е наред?

— Разбира се. Всичко е чудесно. Има си всички пръстчета. Устичката му е хубава. Едро момченце, според данните — в осемнайсета, а според вида — в двайсета седмица — зарадва ни лекарката.

— Защо? — намръщих се аз.

— Защото е истински богатир. Мъж — въздъхна лекарката, изключи апарата и изтри със салфетка лепкавото желе от корема ми (който все още не беше много изпъкнал).

Костя възторжено ме изведе в коридора. Аз обаче изобщо не споделях възторга му. Изведнъж всичко започна да ме дразни. Колкото повече ми обясняваше колко е щастлив, толкова по-мрачна ставах аз. Всичко, което досега ми беше липсвало у Костя, изведнъж се беше появило в излишък. Имам предвид вниманието и грижите, нежните целувки сутрин, развълнуваното „Как се чувстваш?" вечер. Вероятно единственото, което ни е липсвало през всички тези години, за да се сближим истински, е било именно детето. Може би, ако се беше появило навреме, идиотската история с Денис изобщо нямаше да се случи. Но станалото, станало. Имам предвид, че историята с Денис се случи, а сега с ужас наблюдавах как Костя ми целува корема. Не ме напускаше мисълта, че е възможно детето да е на Денис. Точно затова едвам не се разплаках в коридора пред кабинета с видеозона. Само по чудо успях да си сдържа сълзите, преди да се добера до кабинета на Дудикова, където все пак се разревах.

— Какво ти става? — ядосваше се Динка, докато аз ридаех на дивана й, изтощена от безусловното обожание на съпруга си.

— Костя не е висок. По-скоро е нисък. Чертите му са фини, а детето е богатир. Дори е прекалено едро за възрастта си — хлипах аз.

— За каква възраст говориш, та той още не се е родил! — озадачено се вторачи в мен приятелката ми.

— Осемнайсет седмици — важно поясних аз. — И е едър, защото се е метнал на Денис. Сигурно и очите му ще бъдат сини като неговите. И тогава ще се побъркам. Не можеш да си представиш колко ме е страх, че Костя ще разбере всичко. Ще каже: „На кого прилича този синеок здравеняк?".

— Ще му кажеш, че на теб — стисна устни Динка. — Слава богу, ти не си джудже. Престани да ревеш и да се навиваш!

— Няма да издържа! Ами ако не го обикне? Ако почувства, че не е негов?

— Ще издържиш заради детето! Твоят Костя е златен! Той вече го обича — със строг глас нареждаше тя.

— Това само влошава нещата — ридаех аз.

Целият ужас се състоеше във факта, че Костя се оказа от рядката, почти измряла, порода мъже, които искат деца. Съвременните мъже живеят ден за ден и се опитват всячески да избягат дори от най-малката отговорност. В такъв контекст децата винаги са проблем. Дори още по-лошо. Обикновено нещата звучат така: „Скъпа, това си е твой проблем." Понякога мъжете биват притиснати до стената. Бременните жени имат следните оръжия: ДНК тестове, другарски съдилища и шантаж. Някои ги принуждават, на други възпитанието не им позволява да изоставят жените си, но изражението им е толкова героично измъчено, че веднага става ясно какво им коства да бъдат бащи. Децата вече не са никаква ценност. От друга страна, това е странно, защото децата са единственото, което никой мъж не може нито да купи с пари, нито, използвайки служебното си положение. И все пак количеството жени, готови веднага да ощастливят с потомство подходящия кандидат, надхвърля търсенето. Във връзка с всичко казано дотук, Константин с неописуемата си радост от предстоящото бащинство, с готовността си да даде и последното, което има (нещо, което преди не му беше присъщо), и с нежността, с която ме гледаше, приличаше на отдавна изчезнал динозавър. Не вярвах, че на този свят още има такива мъже. Още повече че ставаше дума за моя мъж. Този факт направо ме побъркваше. Искаше ми се да заспя и когато се събудя, да съм забравила завинаги името Денис. Толкова исках да вярвам, че детето е негово — на изкопаемия ми мъж. Но не успявах. И затова плачех. А Динка ми се караше.

— Сълзите, които проля по най-различни поводи през тези двайсет седмици, могат да стигнат да се осоли голяма пъстърва — подиграваше ми се тя.

— Лесно ти е на теб! Но аз имам съвест! — защитавах се аз.

— При нормалните жени съвестта е рудимент, който изчезва някъде около двайсетата година. Слава богу, ти вече си надхвърлила трийсетте.

— Ако ще ми натякваш за възрастта! — заплаших я аз.

Но на Динка не й пукаше. Ако не беше нейния оптимизъм, вече като нищо щях да имам тежко нервно разстройство. А сега все още се държах. Седмиците минаваха. Опитвах се да накарам все още живата си съвест да замълчи, докато получавах безграничната любов на Костя и лека-полека изпадах в депресия. Колкото повече правеше той за мен, колкото по-нежно се държеше, толкова по-зле се чувствах. Всички тия страсти можеха да ме изтощят тотално, но веднъж намерих страхотно средство срещу всички душевни страдания. Болката, на която с удоволствие се предавах, се лекуваше със средство, познато на всяка бременна жена. Щом вземех вълшебния лек, веднага спирах да роня сълзи, усмихвах се на мъжа си и започвах да мисля, че всичко ще бъде наред. Детето все някак ще успее да се сдобие с кафяви очи и аз ще мога с чиста съвест да се лигавя: „Целият е на татко си!", „Синчето на Костик", „Очичките му са на тати". Това средство наистина беше чудодейно, но не трябваше да се прекалява с него. Само да не си помислите, че става дума за някакъв наркотик. Макар че по начина, по който въздейства на нервната система, моето средство наистина прилича на силен опиат. Когато го приемам, кръвта ми започва да кипи и сама да изработва необходимите амфетамини. Мисля, че жените, които имат деца, вече са се сетили за какво става дума и разбиращо клатят глави. Тъй като говоря за тестените изделия — пирожки, кифли, сладки пайове и всички други, които поглъщах с ураганна скорост. Какво можех да направя, след като те бяха единственото средство, което успяваше да ме накара да се примиря с действителността.

— Не те ли е страх, че може да се пръснеш? — ме питаше с безпокойство НН, докато гледаше доволното ми непрестанно дъвчещо лице.

— Вместо да питаш, ме почерпи с нещо — закачих го аз. — В момента ям за двама.

— Сигурна ли си, че му е необходимо толкова много? — чудеше се той. Тъй като нашият колектив беше предимно женски (НН не се брои) всички наблюдаваха внимателно и отбелязваха как се увеличавам. Специално за случая Аллочка беше донесла шивашки сантиметър и редовно ми мереше талията. Опипваха ми краката, за да проверят дали не са отекли. Непрекъснато ме пращаха на зъболекар, защото „сега зъбите са слабото ти място" Ако Костя не демонстрираше толкова очевидно правата си върху мен и върху човечето вътре в мен, спокойно можех да родя „сина на туристическия полк".

— Добре че поне не донесохте кантар — казах веднъж, докато Аллочка за пореден път ме беше увила със сантиметъра си.

— Кантар ли? — Алла се спря за миг. На лицето и беше застинал въпросът: „Как можах да забравя за кантара?"

Опитах се да насоча разговора към по-неутрална тема, например за времето (кога най-накрая ще дойде истинското лято и ще престанат тия дъждове) или за работата (Кой глупак ще тръгне за Египет? Там има атентати). Но никой не обърна внимание на хитруването ми. На следващия ден Аллочка домъкна от вкъщи електронен кантар.

— Това е жестоко! — възмущавах се аз, докато се опитвах да се скрия от нея. — Нехуманно е!

— След това ще ми благодариш! — викаше след мен Алла, — Няма да издържиш там цял ден!

— Ще видим — казах аз и седнах на тоалетната чиния с книжка от серията „Как да стана щастлива за три дни".

Но не беше възможно дълго да се крия от любимия колектив. Ако трябва да бъда честна, много бързо забравих за кантара, за което си платих. Както винаги, болшинството победи и бях премерена. Трябва да кажа, че не преминавах за първи път през подобна процедура. Когато Костя като хипнотизиран ме подкара към женската консултация още в десетата седмица (трябва да минем всички прегледи), там ме претеглиха, премериха ме и направо ме разделиха на парченца. Резултатите бяха записани в картона ми. Накратко — всичко беше проверено. В момента на посещението си при чичо доктор тежах 63 килограма. Не беше толкова зле, макар че бих предпочела първата цифра да бъде пет. Разбира се, аз веднага се успокоих, че по принцип тежа петдесет и девет килограма (и деветстотин грама), а допълнителните три килограма са натрупани за десет седмици бременност. И веднага се успокоих.

— През първите месеци жените обикновено отслабват — попари ме лекарката в районната поликлиника.

— Да, но аз съм качила — продължавах да си мечтая аз.

— Не е възможно! — констатира тя.

И аз за сетен път се убедих, че в районните поликлиники не могат да работят нормални хора. Ако бях в поликлиниката на Динка, щяха да ми кажат, че три кила не са нищо и няма причини да се паникьосвам. Макар и само за да не ме нервират. На бременните им е противопоказно да се нервират. А сега любимите ми колеги се бяха снабдили с арсенал за мъчения и ме тормозеха на работното ми място.

— Няма да се меря! — инатях се аз. Седмото ми чувство ми подсказваше, че няма нищо хубаво във възможността на кантара да измерва теглото с точност до десет грама. За мен поне със сигурност. За мен би бил по-подходящ кантар с точност до десет килограма.

— Трябва! Ще се освиниш и после ще има проблеми! — пронизваше ме с поглед Аллочка.

Тя, както и всички останали раждали дами в нашия кордебалет, имаше богат опит. — Колко тежеше последния път?

— Шейсет килограма — уверено издекламирах аз. Но се натъкнах на недоверчивия поглед на НН, и добавих. — Три.

— Какво три? — процеди той.

— Шейсет и три — пискливо съобщих аз.

— Много е лошо да се лъже — промърмори НН. След това ме принудиха да се кача на шибания свръхточен кантар, който показа шестдесет и седем килограма и триста петдесет и шест грама. Не знам защо, но точно тия триста петдесет и шест грама ме разбиха окончателно. Не ми стигаха шестдесет и седем кила, а ми и тоя досаден остатък.

— Ааа! — започнах да вия аз.

— Така си и знаех. Сега пак никой няма да работи! — плесна с ръце НН. — Всички ще трябва да утешават нашата ревла.

— Успокой се. Няма нищо страшно — противно ми се мазнеше Аллочка. — Утре ще започнеш разтоварваща диета и всичко ще се оправи. Най-важното е да не качваш повече и грам.

— Няма да стане! — тресях се от плач аз.

— Можеш поне да престанеш да се тъпчеш непрекъснато с тестени изделия — се чу реплика от залата.

Разбрах. Или едното, или другото. Или ще се чувствам като човек, ще се усмихвам на мъжа си и ще мисля за бъдещето без страх, което е възможно само ако се зареждам с по една кифла на всеки три часа. Или… по-добре да не мисля за това. Направо ме е страх да си представя в какво ще се превърне животът ми, ако спра да ям тестени изделия. Истински ад. Пълен кошмар. Няма да износя бебето. За мен това ще е краят!

— Нали разбираш, че това са пълни дивотии? — ядоса се Динка, когато й казах за страшната цифра на кантара.

— Защо?

— Защото няма човек, който да е умрял без кроасан. Но депресията ти наистина трябва да се лекува. Защото ще спреш да минаваш през вратите.

— Как да я лекувам? При положение че не ми помага нищо друго освен тестените изделия. Без тях съм загубена — усъмних се аз.

— Поне опитай — смекчи тона Дудикова.

И аз реших, че поне мога да опитам. И опитах. Щом се прибрах вкъщи от работа, веднага опитах. Останах си у дома цялата вечер и не отидох нито веднъж в търговския център, където се намираше изворът на всички злини. А именно — щанд с топли закуски. Мрачно се въртях в леглото до полунощ и гледах с ненавист безгрижното лице на Костя. Мъжът ми спеше сладкия сън на праведник. В дванайсет изпих още една (триста и трийсетата) чаша чай, след което най-накрая успях да поспя няколко часа. Сънят ми беше неспокоен и тревожен. Сънувах кошмари и се ококорих в шест часа без никакъв шанс пак да заспя.

— Ако продължава така, ще стана неврастеничка — възмутих се аз. — Аз имам истинска абстиненция.

— Какво ти е? — с искрено недоумение ме гледаше Костя.

— Това, че ми забраниха да ям кифли! Кифлички! И не мога да спя. Вие ми се свят. Очевидно имам недостиг на някакъв витамин, който го има само в брашното.

— Ясно. Детенцето е гладно — засмя се Костя. — Хайде, облечи се, ще отидем да ти купя пирожки.

— Ще надебелея — казах аз и вдигнах недоверчив поглед към него.

— И какво? — направи се на стреснат той, — Това е напълно нормално за бременните.

— Ами ако ме разлюбиш? — предположих аз.

— Никога няма да те разлюбя! — увери ме Константин.

— Наистина ли?

— Самата истина! Можеш спокойно да си дебелееш. Любов като моята не може да бъде унищожена от някакви си десет излишни килограма на дупето ти. Ще остана с теб, дори и да оплешивееш.

— Няма да оплешивея — обидих се аз.

Но думите му, не за потенциалното ми оплешивяване, а за любовта, заседнаха здраво в главата ми. И пак ги пренесох в неприятния контекст за това колко е прекрасен мъжът ми, колко ме обича, но между нас не може да има пълно разбирателство, защото ни разделя непреодолима преграда. Като истинска Китайска стена се издига моята лъжа. Между впрочем нямах много време да се отдавам на тъжните си мисли.

В началото на лятото Външнотърговската банка най-накрая даде разрешение на Костя за ипотечен кредит.

Ипотеката е плод с умопомрачителен външен вид, нещо средно между ягода, ананас и гуаве. Гледаш го и си мислиш, че вкусът му трябва да е превъзходен. Още повече че никой няма да ти разреши да го опиташ. Само ти го показват на осветена витрина. Нещо от типа на бижутерските. И с времето разбираш, че го искаш трепетно, до полуда, че от желание направо ти изтръпва челюстта.

— Може ли да го опитам? — питаш любезната девойката на щанда.

— Само ако го купите — усмихва се тя.

— Колко струва? — интересуваш се ти.

И тук започва най-интересното. Никой не зае колко точно струва плодът на име „ипотека". Като че ли ти е по джоба. Има специален ипотечен калкулатор, който ще ти покаже има ли смисъл да си отваряш устата. След това обаче разбираш, че това е само входен билет. Преди да го опиташ, бъди така любезен да предоставиш цял списък с документи. Справка от местоработата, сведения за имуществото си, шофьорска книжка, медицинска справка.

— Това ли е всичко? — изненадваш се ти.

— Не е сигурно. Трябва да се провери със застрахователната компания — любезно отговаря усмихнатото момиче на банковото гише.

След това чакаш. Две седмици, три… След това чакаш посещение на експерт в офиса си, след това пак чакаш, за да разбереш ще ти разрешат ли да опиташ плода, или не. След това ти казват, че е взето решение, но още не е на хартия. Дават ти възможност да опиташ парченце от ипотеката. Остава да дочакаш писменото уведомление. То ще дойде по пощата. И ето че идва великият ден. Връчват ти плик, в който има документ, потвърждаващ официално, че имаш право да отхапеш от ипотечната торта, ако успееш да си намериш подходящото жилище. Още от първия момент разбираш, че плодът леко нагарча. И освен това накиселява.

— Успех в избора на жилище — ни пожела усмихнатото момиче на банковото гише, нашият персонален консултант.

Още същата вечер двамата с Костя се затрупахме със списания и започнахме да се обаждаме на всички обяви по ред. Имаше толкова много възможности, че се изплаших дали ще успея да си стегна багажа.

— С ипотечен кредит ли ще купувате? — изведнъж се поинтересува някой от другата страна на барикадата. Имам предвид един от продаващите „интересно жилище". Мисля, че беше прелестна гарсониерка на спирката на метрото „Измайловски парк".

— Да — радостно потвърдихме ние.

— А, не, не става — съобщи продавачът и затвори.

Ние с Костя леко се смутихме. Но не паднахме духом. Една неудача не значи нищо. А също и две. Но когато бройката на тези, който не желаят да имат нищо общо с ипотечен кредит стана десетима, ние се замислихме.

— Какво значи това? — попита Костя усмихнатото момиче.

— Не знам. Или са собственици от по-малко от три години, или ги е страх, че няма да издържат проверката на банката. Или пък имат купувач с готови пари. Причините може да са различни — сви рамене тя.

Не мога да кажа, че разбрахме за какво говори. Но се досетихме, че при ипотеките има подводни камъни, за които дори не сме подозирали.

— Какво да правим? — огорчи се Константин.

— Обърнете се към агенция за недвижими имоти — посъветва ни момичето.

Оказа се, че съветът й не е толкова лош. Но към общата сметка се прибави печалната сума от три хиляди долара за агенцията. Но поне спряхме да губим безкрайни часове в прозвъняване на най-различни оферти, при които винаги изникваше някакъв проблем.

— Не се притеснявайте. Вие търсите практически из цяла Москва, така че със сигурност ще намерим нещо. Вярно е, че през лятото не се продават много жилища, но пък и цените не се качват бързо — увери ни агентката по недвижими имоти, още едно симпатично и уверено в себе си момиче. Ние се успокоихме и забравихме за съмненията си. Навън беше лъчезарно лято и вярвахме, че жилището ни е някъде съвсем наблизо. След това пак чакахме и чакахме обаждане от агенцията. Един-два пъти седмично тя се сещаше за нас и ни водеше да видим поредната дупка, в която човек няма да иска да умре, камо ли да живее. Към края на юли плодът, наречен „ипотека", започна да загнива.

— Сигурна ли сте, че за нашите пари можем да купим нещо прилично? — ядосваше се Константин Яковлевич, когато агентката вежливо му казваше, че няма нищо подходящо. И че всичко е разпродадено.

— Виждате ли, в момента на пазара е пълно с купувачи с ипотечни кредити. Чакат на опашка за всяко жилище. В такива условия трябва да вземете първото, което ви попадне, а вие капризничите. Какво не ви хареса в пететажния блок?

— В него не бих гледал и свиня — озъби се Костя.

— Ами тогава ще търсим още — обидено сви устни агентката. — Само че цените вървят нагоре. Освен това разрешението ви от банката също не е безсрочно. След месец ще се наложи да го продължите.

— Защо? — смути се мъжът ми.

— Защото. Прочетете си уведомлението. Там са посочени всички срокове — грубо отвърна девойката.

Очевидно вече не й бяхме интересни като клиенти. Константин се впусна да чете документа, който банката ни изпрати по пощата. Оказа се, че имаме само месец да си намерим жилище. След което щеше да се наложи да повторим цялото представление.

— Разбира се, всичко ще бъде много по-бързо, защото банката ще трябва само да се увери, че статут ви не се е променил — „успокои" ни агентката.

Ние се натъжихме. Какво ще правим, ако не успеем да си купим жилище дори с помощта на кредита. Аз подкрепях Костя, доколкото можех. В дълбините на душата ми обаче вече се прокрадваше страхът, че целият този кутсузлук е наказание за мен. За греховете ми. И още (но за това ме беше страх дори да си помисля, камо ли да го кажа на глас), че Бог не иска ние с Костя да се сдобием с дом. Защото Костя не е заслужил подобно нещо — да купува жилище на невярната си жена, която носи чуждо дете. Когато в главата ми нахлуеха подобни мисли, ми се искаше да крещя от ужас. Аз, разбира се, не бях представител на издигнатата в духовно отношение част на населението. С еднакъв интерес слушах истините на хиндуистката култура, представяни от мои приятели, наскоро станали кришнари, гледах си на кафе, подреждах заедно с Аллочка пасианси с карти Таро, а след това палех свещи в православния храм заедно с Динка, която ме беше взела със себе си, за да не й е скучно. Така че изобщо не можеше да се определи що за странна птица е моят светоглед. В едно нещо обаче вярвах свято — че в живота всеки си получава заслуженото. И следователно нищо добро не ме чакаше.