Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 5 Маскарад

Откакто Съветският съюз предаде богу дух, всички граждани на нашата поела друг курс държава, започнаха да мислят за изгодата си. А как иначе, та нали сега сме капиталисти. Има богаташи олигарси, които не ги познава никой (освен Ходорковски[9], разбира се, но неговият пример е по-скоро печален). Има горди бедняци, които са абсолютното мнозинство от населението, но това никой не го казва на глас, защото на глас анализаторите предпочитат да говорят за формираща се средна класа. Това е добре за рейтинга. Анализаторите никога не излизат извън границите на Подмосковието. Седят си в престолния град Москва и се чудят защо хората са постоянно недоволни. Имат си и паркове, и магазини, и заплати. И казина, за да има къде да си оставят заплатите. Какво повече им трябва? Но каквото и да кажем, Москва е държава в държавата. Като китайския Хонконг. Там нормалният китаец, свикнал да седи гол под бамбуков навес, да яде ориз с ръце и да се моли на Буда, направо си загубва разсъдъка тотално и безвъзвратно. Отнасят му го технологичните вихри. Общо взето, по същия начин жителят на родното ми градче Петльово реагира на Московското околовръстно шосе. Един приятел от детските ми години ми каза, че всеки месец преодолява сто и двайсет километра, за да се озове в нощна Москва.

Някога заедно крадяхме ягоди от наивните като детска сълза виладжии, а сега приятелят ми крадешком се качва на нашето околовръстно и под закрилата на тъмнината изстисква от умрялата си на вид лада всичко, на което е способна.

— Не можеш да си представиш какъв кеф е! — развълнувано ми разказваше той. — Широко и празно шосе, осветено като новогодишна елха. И на нея — аз. Шумахер във Формула 1. Двигателят реве. Аз минавам като мълния от лента в лента. Задминавам един, втори, трети. Всички вече са далече зад мен, аз летя сам… Да, може да се каже, че за това живея.

— А как се отнася към всичко това КАТ? — поинтересувах се аз. Защото, като си припомнех колко сръчно приятелят ми прескачаше селските огради, бях сигурна, че произвежда истински фурор по московските улици.

— КАТ ли? — тъжно попита той и по рефлекс си потърси портфейла. Но портфейлът му беше празен, защото, както вече казах, след същото това околовръстно, започва друга Русия.

Но ако посетиш някоя друга област, например Владимирска или Брянска, разбираш, че натуралната замяна, родово-общинният строй и къщите с пръстен под изобщо не са част от материала в учебниците по история за Древната Рус. В много села понятието заплата отсъства напълно. А когато пенсионерите си получат пенсиите, цялото село дълго седи и се чуди за какво да похарчат неочаквано сполетялото ги богатство. Така че в нашата страна на строящия се капитализъм с класата на гордите бедняци всичко е наред. Между другото, тук има и доста бедняци, които са загубили гордостта си. Стоят като почетен караул на всички гари и във всички подлези. Печални отломки от по-добър живот, които не са успели да усетят същата тази изгода. Всеки от тях има зад гърба си трагедия, която е толкова банална, че ако го попиташ, дори няма да помни каква точно е трагедията и как е започнало всичко. Но пък сега за тях всичко е свършило и те седят с безметежни ангелски лица, а човешкият поток минава покрай тях, без да ги забелязва.

Но най-добрите и най-успешните в нашата държава са представителите на така наречената средна класа. Казват, че средната класа е опората на обществото, на която се крепи икономиката.

— И това си е така, защото аз например ежедневно правя големи инжекции в икономиката, купувайки си скъпи чорапогащници, които непрекъснато се късат — с досада казваше Дудикова, докато мажеше с лак поредната бримка на чорапа си.

— Трябва да си слагаш калъфи на ноктите — разсмях се аз.

— Да си сложа ли и желязна маска на муцуната?

— Защо? — учудих се аз.

— Ще бъда Човека с желязната маска. Той поне със сигурност няма нужда от чорапи. По принцип средната класа е постоянен обект на преследване от аферистите — продължаваше с теориите си моята приятелка. Олигарсите ВЕЧЕ не можеш да ги завлечеш, а гордите бедняци ОЩЕ не можеш да ги завлечеш. Какво ще вземеш от тях? Чувал с картофи ли?

— А ние от средната класа непрекъснато търсим къде да си похарчим парите — кимнах аз, докато си допивах кафето. Келнерите отдавна бяха свикнали с разговорите ни за разпускане, по време на които си мажехме бримките с лак, оправяхме си набързо прическите преди среща или просто се смеехме на глас, привличайки възмутените погледи на мирните любители на кафето. Това си беше нашето кафене и тук правехме каквото си искаме. Според мен основното достижение на капитализма е именно в това, че всеки може да пие ароматно кафе за луди пари, говорейки с приятелка по телефона или пък просто, четейки последната книга на Океана Робски[10] и разбирайки с почуда, че на Рубльовка[11] също живеят хора. И те също имат проблеми. Само че техните проблеми са много по-сериозни от нашите еснафски „откъде да вземем пари" и „как да се докопаме до отпуска". Четеш и на душата ти става едно леко. Между другото, дори и да знам, че парите са зло и от тях идват всички беди, все пак ми се иска да ги привлека по някакъв начин към себе си.

— Има много, на които това им се отдава — възкликна Динка. — Казаха ми, че в момента икономиката има такъв ръст, че е достатъчно само да си вложиш парите на подходящото място и да си живееш от доходите. Петдесет процента на година, не е зле, нали?

— Струва ми се, че това вече сме го играли веднъж — със съмнение в гласа реагирах аз, защото знаех колко лесно се пали Динка. В паметта ми все още се пазеха файлове за МММ „Властелин" и ГКО[12], поради което при думите „петдесет процента" веднага ми светваше лампичката.

— Ти не разбираш. Сега е идеалният момент. Петролът поскъпва. Недвижимите имоти поскъпват. Индустрията е в подем. Няма никакви рискове за инвестиционните портфейли.

— За кое? — задавих се аз с кафето си. Все пак „инвестиционен портфейл" не беше думата, която чувах най-често от устата на приятелката си.

От друга страна, няма нищо странно, нали е счетоводител.

— За това — чукна ме тя по носа. — Ти, както винаги, ще го пропуснеш и докато другите си купуват жилища, ти ще си седиш в квартирата под наем.

— Много моля, без удари под кръста. И без това не ми е леко — обидих се аз. — Между другото, алчността се наказва.

— Аха. Но това важи за тия, които не могат да смятат.

— И моят НН един път вярваше, че е пресметнал всичко — хвърлих въдицата аз. Единственият начин да отклониш Динка, беше да я увлечеш по нещо друго.

Динка се сепна:

— Какво е станало?

— Ами наскоро НН реши, че е скъпо и неизгодно да доставяме ваучерите на клиентите, като използваме голяма куриерска компания.

— И? — заинтересува се Динка, защото историите за НН винаги забавляваха тези, които имаха късмета да ги чуят.

— И изведнъж, за да намали драстично разходите, НН реши да наеме куриер на заплата.

— Стига бе! — цъкна Динка. — И висока ли беше заплатата.

— Зависи от валутата. В рубли не беше нищо особено, но в юани[13] ставаше.

— В Китай трийсет долара месечно се смята за заплата на топмениджър.

— Както винаги е бил щедър — направи извод приятелката ми.

— Аха. Отначало се опитваше да накара мениджърите да разнасят ваучерите сами, но го заплашихме, че ще се организираме в профсъюз. Тогава доведе отнякъде някакъв рошав студент…

— Красив ли беше — облиза се Динка.

— Истински Тарзан — усмихнах се аз — само дето косата му беше рядка и сивкава на цвят. Сигурно я миеше един път месечно, при това случайно. Тънък като вейка с нелепи военни кубинки и кожено яке с куп ципове. С две думи точно като за теб.

— Пфу! — намръщи се Динка. — Не ви ли е гадно?

— Не ни е гадно, защото вече е уволнен.

— Нима?

— Да. Една седмица търча с най-продаваните почивки. Разнасяше ваучерите за Турция и Египет. Сама разбираш какво е да ходиш от университета на „Пражка", от „Пражка" в „Строгино" и оттам пак при нас. Момчето се поизмори.

— Има си хас! Щях да те видя теб — кимна Динка.

— Няма нужда, аз с моите токчета нямаше да стигна и до „Пражка".

— Няма и нужда — съгласи се приятелката ми.

А след това успяхме да продадем групово пътуване до Доминиканската Република. Групата беше от седем души. Както се досещаш, доста пари. Дори ако вземем предвид, че бяха платили аванс, студентът трябваше да събере три хиляди и петстотин долара.

— Открадна ли ги? — ахна Динка.

— Де да беше? — въздъхнах аз. — Не можем да не признаем, че студентът се оказа умно момче. Върна се в офиса с радостната новина, че са го обрали.

— Него?

— Аха.

— Дори ни показа някаква рана на ръката си и скъсаната чанта. В общи линии се биеше в гърдите и искаше да извикаме милиция.

— Извикахте ли? — поинтересува се Динка. Не мисля, че твоят прословут НН е фен на милицията.

— Разбира се, че извикахме. НН крещя цял час. Заплашва го с всички земни и небесни сили чак до Страшния съд. Спомена и бандити и всякакви други ужасии. Младежът остана твърд като пред последната битка. Очевидно беше преценил колко време ще му трябва, за да заработи три хиляди, докато се поти, тичайки като куриер.

— Преценил е, че ще е, докато се пенсионира — изсмя се Дина.

— Някъде там — съгласих се аз. — Така че сега НН отново използва голямата куриерска компания и заплашва, че независимо от всичко ще изобличи негодника.

— И защо ми разказва всичко това толкова подробно? — намръщи се Динка.

— Защо ли? — изразително се ококорих аз. — Защото всичките ти инвестиционни портфейли са същият опит да наемеш за куриер студент. Кой ще ти даде куп пари просто така за хубавите ти очи.

— Няма да е просто така — обиди се Динка. — Това се нарича инвестиция.

— И какво? Ти ще купиш ли лично поне една акция? — разпалено я питах аз.

— Лично аз няма да купя. Вместо мен ще го правят опитни професионалисти — спореше с мен приятелката ми.

— Аха. Говориш като в рекламен клип — хванах се аз за думите й.

— Така! Стига. По-добре ми кажи какво става между теб и Денис? — попита Динка, знаейки, че този въпрос ще ме отвлече и разговорът ще се отклони от неприятната за нея тема.

Наистина, не беше лесно да се каже какво става между мен и Денис. Макар че какво толкова сложно имаше? „Обичам те", ми беше казал той и аз му отговорих с взаимност.

Нищо ново. А след това идваше прелюбодеянието, което трябваше да ме ощастливи и да разнообрази изнурителния ми брачен живот.

Сини очи, мъжествени ръце, разговори на лунна светлина. От онази паметна разходка по Тверския булевард беше минала около половин година, през която от начало само аз се опитвах да се убедя, че наистина обичам Денис и вече не обичам Константин, след това към мен се присъедини и Динка. Тя харесваше много и Денис и начина, по който се отнасяше към мен. Само че с мен ставаше нещо странно. Изобщо не можех да приема стандартната схема, при която единият участник (очевидно това беше Константин) е стопроцентов негодник, извор на всички злини и причина за всичките ми лоши постъпки. А вторият (Денис) е порядъчен човек, който ме спасява от ръцете на негодника (Константин) и аз съм несправедливо наранена от живота принцеса.

Само че от самото начало, нещо не беше съвсем така, макар че на пръв поглед всичко отговаряше на изложената по-горе схема.

След разходката Денис ме заведе в приятно мебелирана хотелска стая, в която влязохме силно изчервени от красноречивите погледи на администраторката. След това имаше и цветя, и червено вино, и свещи, и страстни целувки, и любовни думи, и ласки. Денис беше като изваден от списание. Мъж с външността на Алек Болдуин, психиката на жена и езика на писател.

— Хубаво ли ти е? — тревожеше се той.

Трябва да му се отдаде дължимото. Наистина ми беше хубаво. И дори много. Всичките вълнуващи моменти. Първите докосвания, желанието да разбера какво ще стане след това. И хормоните, които колкото и да е тъжно, тотално ме бяха лишили от това, което се нарича „здрав разум". Да, с Денис ми беше хубаво. Но най-интересното започна вечерта, когато като истински заговорници се разделихме през няколко улици от дома ми.

— Ти ли си? — извика от стаята Константин със съвсем бодър глас, докато внимателно завъртах ключа в ключалката. Като че ли някой друг можеше да отвори вратата ни.

— Да — със същия бодър глас извиках аз. Междувременно в главата ми като луди се въртяха следните мисли — ще разбере ли или не, досеща ли се, ако се досеща какво ще направи?

— Миличко, прости ми! — Костя излезе от стаята и застана опрян на рамката на вратата. Беше разстроен и развълнуван, гледаше ме нерешително и дори виновно. Не бях виждала такова изражение на лицето му много отдавна.

— За какво? — попитах аз. Най-малко бях очаквала от него такова изражение, такива думи и изобщо такова поведение. По-скоро се бях подготвила, че ще ми устрои някаква грозна сцена.

— Увлякох се. Разбира се, не съм някакъв ревнив глупак, който иска да прикове жена си за радиатора с белезници и да й забранява да ходи на театър — каза съпругът ми и се опита да ме погали по бузата.

— Нима? — учудих се аз. Дори малко се разстроих. Предпочитах да бъде ревнив глупак, или да ме прикове към радиатора… а най-добре — към себе си.

— Да. Просто те обичам и затова страдам — Костя се усмихна и ме прегърна.

— И аз те обичам — съвсем честно му отговорих аз, но вътрешно всичко ми се сви, защото изведнъж почувствах, че нещо се е променило. Може да беше някаква биохимична реакция? Може би прословутият мъжки хормон? Но изведнъж това, което имаше между мен и мъжа ми, изчезна.

— Чудесно — напрегнато кимна Константин. Той или наистина не беше разбрал и не беше забелязал нищо, или много добре се преструваше. С облекчение ме потупа по бузата, за всеки случай ме нарече още веднъж „миличко" и отиде да си чете вестника. Аз отидох да приготвя вечерята.

През нощта се опитахме да си спомним какво е любовта. Но се оказа, че неочаквано всичко се е разстроило и не можем да намерим общ знаменател. Сякаш Денис неусетно ме беше пренастроил, беше ме препрограмирал.

— Какво ти е?

— Просто съм изморена — извърнах се аз.

— Ще спим ли? — неуверено ме попита Костя. Аз затворих очи. Изведнъж през главата ми премина неприятната мисъл, че все пак е разбрал какво е станало. Но предпочита да не вижда и да не знае нищо. Сутринта все пак потвърдихме, че не сме съпрузи само на хартия, но това не решаваше абсолютно нищо. Той ме притискаше към себе си, сякаш съм остров насред бурния океан. Опитваше се да ме вземе изцяло, дразнеше се, че не може, защото искаше да се превърнем в едно цяло за по-дълго, отколкото някакви си жалки минути. А всъщност не се получаваше и през тези минути, защото в моя живот вече имаше двама мъже — Костя и Денис. Той не го знаеше (а и нямаше защо да го знае), но този фактор беше променил всичко. Така прекарахме половин година, през която толкова се изнервих, че започнах да правя истерични сцени на Константин.

Всичко ме дразнеше. И домът ни, и тапетите на цветя, и обажданията на колегите му, които крещяха: „Стоката ни е блокирана във Франкфурт!" и разбира се, търпението, с което той се опитваше да понася изпълненията ми. Когато погледнех кроткото му лице, се чувствах такава мръсница, че исках веднага да си призная всичко.

— Не можеш да си представиш колко ми е писнало да лъжа — оплаквах се аз на Динка.

— Ами напусни мъжа си — възмущаваше се тя. — Денис със сигурност няма да се държи с теб като с привидение.

— Знаеш ли, аз наистина съм като привидение. Можем да прекараме цял ден заедно вкъщи без да си кажем и дума. Усмихваме се старателно и се правим, че всичко е не само окей, ами е направо върхът. Аз си мисля за Денис, а Костя — за работата си. Или пък и той мисли за някой друг? За някоя жена?

— Смяташ ли? — усъмни се Динка. — Не е типично за него.

— А за мен? За мен типично ли е? — възмутих се аз.

— Какво толкова?

— Всичките лъжи, че ужким идвам при теб. Страхът, че ще ме хване. Знаеш ли, понякога ми се иска Костя да разбере какво става.

— Защо? Да не ти е омръзнал животът? — учуди се Дудикова. На нейната последователна и прагматична натура й бяха чужди съмнения от такъв ненадежден етичен характер.

На мен обаче ми беше толкова непоносимо да седя до човека, който преди ми беше много близък и скъп и да си говоря с него за времето. Мисълта за разобличение вече не ме плашеше, а ме примамваше като въжделена мечта.

— Ще ми бъде интересно да видя какво ще направи.

— Ще си събере нещата и ще си тръгне? — предположи Динка.

Аз поклатих глава със съмнение.

— Мисля, че ще се вцепени. Но не защото новината ще бъде толкова поразяваща…

— Защо? — не разбра приятелката ми.

И аз самата не разбирах. Просто, виждайки как се държи с мен Костя, как ме гледа, как дъвче сандвича си на закуска, си мислех, че той знае всичко.

Всичко беше на ниво интуиция. Женската интуиция е действително уникално явление. Тя може да ни подскаже еднакво точно на коя от двете спирки, разположени на различно разстояние от метрото, автобусът ще пристигне по-рано и за какво мисли любимият ни човек. Женската интуиция, ако е истински развита и ако не се опитват да я използват с користни цели, никога не бърка. Но не става за реализиране на печалби.

— Слушай, а дали да не взема да му кажа? — предложих аз.

— Наистина ли се изкушаваш? — присви очи Динка.

— Половин година! Разбираш ли, половин година?! Наистина не знам докъде ще ме доведе всичко това — оплаках се аз. — Аз съм негодница!

— Ти ли? И защо?

— Изневерявам на мъжа си — ударих се с юмрук в гърдите аз.

Ставайки свидетел на патетичното ми поведение, Динка се разсмя.

— Добре, съвестната ми ти. Да допуснем, че си признаеш всичко. И какво? Толкова ли мечтаеш да останеш сама?

— Защо сама? Ами ако ми прости и си заживеем като преди? — предположих аз.

— Наивница! И какво ще се промени? Дали не бъркаш генерално? — попита ме тя, въртейки изразително очи.

— Какво имаш предвид?

— Ами това, че до теб има добър, нежен, любящ и направо уникален човек, а ти продължаваш да си мислиш какво да кажеш на мъжа си.

— Кого имаш предвид? — запънах се аз, макар че веднага разбрах, че става дума за Денис.

— Виждаш ли?! Срещате се, спиш с него. Обичате се, а ти дори не разбираш за кого ти говоря.

— Разбирам — кимнах аз и раменете ми се приведоха. — Не знам защо, но нещо не му е наред.

— Ти не си наред — уверено обясни тя. — Ти си пълна глупачка. За какво ти е това мрънкало? Денис те носи на ръце.

— Той също няма да го прави цял живот — възразих аз. Перспективата да попадна в любвеобилната власт на Денис, изобщо не ме влечеше. Наистина, беше винаги до мен и ми оказваше толкова внимание, че понякога нямах нищо против да не бъде толкова много.

— А казват, че за всичко са виновни мъжете — плесна с ръце Динка.

— Да, той е добър, красив и нежен, но… Той не е истински.

— В какъв смисъл? — учуди се Динка.

Наистина как можех да й обясня, че отношенията ни с Денис, целият този наситен с комплименти и ухажвания секс, цялото това внимание, ми се струваха изкуствени, направени от папиемаше[14].

Като че ли в действителност нямах представа що за човек е този Денис. Сякаш до мен се разиграваше постоянно някакъв спектакъл със заглавие „Истинският мъж" или „Идеалният любовник", в който в зависимост от ролята си той произнасяше някакви фрази и правеше някакви приятни за мен неща.

— Разбираш ли, не ме напуска чувството, че всеки човек задължително има някакви недостатъци. Например Костя е мрънкало и постоянно се оплаква. Понякога е непоносим. Но когато ме целува, съм сигурна, че прави точно това.

— Денис да не би да те хапе? — изненада се Динка.

Аз се усмихнах. Разбира се, че не. Денис се целуваше страхотно, но въпреки това изобщо не исках да живея с него.

— Знаеш ли, той може би е прекалено идеален за мен — оправдавах се аз.

— Аха, значи мечтаеше за идеала цял живот, а сега не ти подхожда — ехидно уточни Динка. — „Гадост! Колко идеално е всичко!" И това доживяхме.

— Не, разбира се. Просто не вярвам, че това е истинският Денис.

— Смяташ, че се преструва, така ли? — подсмихна се тя.

Не, нея човек не може да я убеди. Как да й обясня, че имам чувството, че Денис нарочно е изучил от списанията какъв е мъжът мечта за всяка дама и старателно се прави на принц на бял кон.

— Ами ако наистина е принц? Аз например със сигурност мога да ти кажа, че и в работата той е истински сладур.

— Нима? Тогава защо не е направил щастлива жена си? — парирах аз. Не разполагах с други аргументи. И затова, независимо от скептичното ми отношение към ставащото, когато Денис ми се обади, аз пак му казах „да". Не е лесно да се плува срещу течението, нали?