Изневяра в рамките на приличието

ГЛАВА 4 Ход с коня (или по-скоро с гъската)

След като е така, трябваше да придобия ново отношение към всичко. Отношение на голям отговорен човек, който държи в ръцете си освен собствената си съдба, съдбата на миниатюрния, прекрасен и въпреки съмненията ми тъмноок Константин. Претеглено и добре обмислено. Например да не допускам вкъщи да свърши алкохолът в най-неподходящия момент. Къде се е чуло и видяло две големи умни жени да не могат да намерят вкъщи капка алкохол, който им е толкова необходим, за да се освободят от стреса и да вземат въпросните обмислени и отговорни решения? В онзи ден, когато искрено скърбях за изминалия период от живота си, период, в който имах и прекрасен принц, и прекрасна сватба, и хепиенд, стигнах чак до „Горни поля", спирка доста отдалечена от Марино. Там имаше голям магазин, в който, след като се успокоих, избрах три различни бутилки алкохол, за да можем двете с Динка да си тъгуваме и да философстваме безпроблемно. Първо попълних запасите от любимото ни мартини, като замених сладникавото романтично бианко със суровото реалистично екстра драй. Сега не беше моментът да се пият сладки питиета. После, след кратък размисъл, сложих в количката и бутилка с арменски коняк, за да можем да решаваме и най-трудните въпроси. И накрая — бутилка червено чилийско вино. Аз бих купила грузинско, но по някакви причини продажбата му беше забранена в нашите магазини.

— Добра комбинация — усмихна се касиерката. В магазина почти нямаше хора, тя очевидно скучаеше и нямаше нищо против да си поговори с някого. — Няма ли да си вземете и нещо за мезе.

— Положението е такова, че ще се кара без мезе. — отговорих й аз и я погледнах сериозно. Макар че всъщност просто не бях сигурна дали парите по многострадалната ми карта, на която си получавах майчинските, ще стигнат за мезе.

— Вземете си поне чипс — весело ми предложи касиерката.

— Не, политическата нестабилност изисква да бъдем нащрек.

— Не ми говорете — въздъхна касиерката. — Картата ви е отхвърлена.

— Нима? — натъжих се аз. — Толкова ли малко пари са ми останали? Опитайте без виното, моля.

— Не, пак не стигат. Да махна ли и коняка?

— Не, само не коняка — отговорих сурово аз. — Ако не си купя коняк, няма да изкарам до утре.

— Става — радостно се усмихна момичето. — Стигат Ви само за коняка.

— Дали да не взема още един? — замислих се аз. — Или пък направо водка?

— Какво решихте, ще вземете ли още един коняк? — леко смутена от дилемата ми, уточни продавачката. — Мога да се опитам да маркирам два наведнъж.

— Недейте. Ще се наложи да се задоволя с един. Дошли са тежки времена.

— Какво Ви се е случило? — се поинтересува продавачката, докато чакаше да излезе бележката.

Аз се замислих. Наистина, какво се беше случило?

— Разделих се с мъжа си. И това е всичко. А освен това не знам от какво ще живея — добавих аз.

— Такива неща се случват на всички — разочаровано реагира продавачката.

Разбрах, че тя очакваше някаква пикантерия от сорта на: „Приятелката ми роди негърче" или „Свекърва ми я изнасилиха извънземни и сега може да чете мисли."

— Освен това приятелката ми роди негърче. И загуби шейсет хиляди долара, двайсет, от които — чужди — добавих аз, за да зарадвам касиерката. Тя се усмихна с недоверие и ми подаде бележката за подпис. Аз я подписах и си тръгнах. Догони ме въпросът й:

— Наистина ли роди негърче?

— Разбира се, че наистина — кимнах аз, като се обърнах леко към нея, без да спирам да вървя. Гледай ти, а историята за шейсетте хиляди долара не й направи впечатление.

Това хората сме удивителни създания. Точно това казах на Динка, когато се прибрах вкъщи. Динка прихна, като видя за какво съм похарчила последните си жалки спестявания и потри ръце.

— Ако знаех за какво си тръгнала, щях много по-рано да те изгоня от вкъщи — увери ме тя.

— Ще трябва само първо да нахраня Константин, за да не му се налага да опитва поне коняк.

— В умерени дози конякът подобрява кръвообращението и съня — усмихна се Динка, докато кърмех сина си.

Ако някой ни гледаше отстрани, щеше да реши, че всичко ни е наред. Но изобщо не можеше да се каже, че веднага съм забравила всичко и съм хукнала напред, подскачайки и берейки теменужки. Защото, както и да се шегувахме, онази вечер изпихме целия коняк до дъно. Както и патрончето водка, което Дина купи от близкия павилион толкова късно, че дори не помня в колко часа. Друго може и да не умеем, но знаехме да пием, както от радост, така и от мъка.

„Ще се справим" убеждавахме се една друга, докато карахме Костя да пие изкуствено мляко от шише. Той мрънкаше недоволно и се опитваше да се измъкне. Но не му се удаде.

— Днес гърдата е затворена заради ревизия. Извинявай, братле, но ще се наложи да се задоволиш с биберона — с пиянски глас го убеждаваше Динка. Аз с мъка пазех равновесие и му тиках в устата изкуствената храна. Колкото и да бях пияна, си давах сметка, че не е редно да поя сина си с ТАКАВА кърма. Сигурно ще попитате, защо се напих като най-долен парцал, без да мисля за детето си? Отхвърлям такива въпроси с негодувание. Ще ви отговоря: напих се заради него. Защото, ако в онази вечер бях останала трезва и на трезва глава се бях замислила за всичко, което ми се случи, кърмата ми щеше да пресекне завинаги. Вместо това с приятелката ми чудесно си седяхме на пода, вдигахме тържествени тостове, шегувахме се, разказвахме си в какви прекрасни тонове (най-вече в доларово зелено) ще засияе животът ни, когато се измъкнем от тая неразбория. Стигнахме до извода, че дреболии като мъжете или цените на квадратен метър изобщо не могат да попречат на плановете ни. Твърдо се уверявахме една друга, че в близко бъдеще ни очакват страхотни жилища (които сега ще ни излязат много по-евтино). И няма нужда да питате откъде ще вземем пари. Ще намерим отнякъде. И разбира се, и двете ни очаква голямата любов с истински ПП, които на всяка цена ще сложат света в краката ни. Или поне няколко яхти и острова в Средиземно море. Под въздействието на омагьосващо мекия арменски коняк (само недейте да се възмущавате, момичета, няма да ви повярвам, че на тази възраст вече не смятате коняка за меко и вкусно питие) ние най-сериозно вярвахме, че тези призрачни планини от злато са реалност.

— Твоят Костя е идиот! — уверяваше ме Динка.

— Защо? — с удоволствие попитах аз.

— Къде ще намери друга като теб? Търпелива, умна и най-важното ЧЕСТНА! И да готви така!

— Наистина! Ати си финансов гений. Беше изчислила абсолютно всичко! Просто не ти провървя!

— Разбира се — главата на Динка клюмна окончателно.

Да, състоянието, до което се докарахме онази вечер, беше единственото подходящо за случая.

— Знаеш ли за какво съжалявам най-много? — попитах я аз.

— За какво? — поинтересува се Дина.

— Толкова си мечтаех момченцето ми да се роди с кафяви очи и Костя да го признае за свое, а сега излиза, че всичко е било напразно.

— И?

— Ами в такъв случай бих предпочела Костя-младши да беше със сини очи. Не мога да си кривя душата, очите на Денис бяха върхът. Аз се преместих в креслото, безразсъдно се разплух в него и с целия си вид давах да се разбере, че вече изобщо не ми дреме за нищо. Особено за бившия ми мъж.

Но на другата сутрин нещата изобщо не изглеждаха така романтично. Няма да споменавам за това, че ме болеше главата, а Костик ревеше и искаше да го друсат като дрънкалка. Няма да ви описвам угризенията на съвестта, които изпитах, когато осъзнах, че съм се напила като казак, бидейки майка на четиримесечно бебе. Няма нужда да споменавам, че и Динка не изглеждаше по-добре от мен. Всичко това са несъществени детайли. Защото, както можеше да се предположи, се наложи да си платя много по-жестоко, отколкото си въобразявах.

Съществен беше единствено начинът, по който се събудих. Прекрасното бъдеще, което бях рисувала през нощта, беше отлетяло в неизвестна посока. Настоящето ни налегна и не остави никакви съмнения по въпроса, че в момента сме в изключително тежък период от живота си.

— Нямам, казвам ти! Нямам! Слушай! — пискливо викаше сънената, изтощена и сърдита Динка по телефона. Точно тия вопли ме събудиха. Отворих очи и погледнах часовника. Беше седем сутринта.

— Какво става, по дяволите?! Кой се е събудил в ранни зори?! Та това е невъзпитано…

— Млъкни — изсъска ми Динка. — Да? Какво? Да, чувам те. Не, ти ме чуй! Какво? Ти самият нещо си се объркал!

— Кой е? — безгласно попитах аз.

Динка започна да жестикулира отчаяно. От жестовете й, в по-голямата си част не особено прилични, заключих, че е някой от кредиторите й. Натъжих се. Махмурлукът се нахвърли с нови сили върху бедната ми глава.

— В момента не мога нищо да ти върна? Кога ли? Трябва да ми дадеш време! Колко, колко?! Ти си луд! Какво? На съд ли?! Разбира се, няма проблеми! Само не забравяй, че аз съм гола като пушка!

— Затвори му — предложих аз.

Динка ме погледна с интерес и продължи с малко по-различен тон.

— Виж, обещавам, че ще ти върна всичко. Просто моментът не е особено подходящ — тя ми кимна изразително. Аз се замислих за миг, а след това бързо се усетих и хукнах да взема Костик.

— Разбери, това не е в твой интерес! Какво? Не ти пука ли? А какво ще стане, ако на мен спре да ми пука. Колата ми ли? Значи така! Да бе, как не!

— Ааа! — зарева с всичка сила моето бебе.

Динка с най-голямо удоволствие поднесе слушалката към устата му.

— Кой реве ли? — попита тя. — Как кой? Бебе! Чие? Моето, разбира се. Така че си помисли за колко ще осъдиш самотна майка с малко дете. Да, довиждане. Обаждай ми се, разбира се.

— Разкара ли се? — внимателно попитах аз, когато Динка замислено постави слушалката върху телефона.

— Да бе. Така ще зареже всичко. С детето стана добре, но мисля, че много бързо ще разбере как стоят нещата в действителност и чие е детенцето.

— Какво ще правим? Това вашият главен лекар ли беше?

— Не. Главният лекар ми крещя вчера. Каза, че ако до понеделник парите му не са се върнали в джоба му, мога да се смятам за безработна.

— О, Господи! — закрих устата си с ръка аз. Тази новина беше по-страшна от равнодушието на Костик. Все някак си щях да се оправя и без Прудников, но без работата на Динка, едва ли.

— Да, седем бона на главния лекар и десет на тоя кретен.

— Кой е той?

— Шефът на банката, която обслужва медицинския център.

— Той какъв ти е?

— Приятел от детинство — сопна се приятелката ми и нервно смачка салфетката, която държеше. — Любовникът ми. На непълно работно време. Женен е, разбира се. И по всичко личи, че е взел десетте бона от касата в банката.

— Откраднал ли ги е?

— Не, защо. Взел е кредит. Което е още по-лошо, защото няма да ме остави на мира.

— А останалите три?

— Не са важни. От нашия пластичен хирург. Нали помниш, че ти казах, че тя премахва целулит. Изкарва луди пари, а даде само три бона. Предпазлива е!

— Какво ще правим сега? — ужасено попитах аз.

— Мога изобщо да не ходя на работа — замислено си разтърка слепоочията Динка.

— Какво ще стане, ако не им ги върнеш сега. Ще им ги върнеш, когато можеш.

— И без това е ясно като бял ден, че ще ги върна, когато мога! — ядоса се Динка. — Въпросът е — кога ще мога? Особено ако загубя прекрасната си работа.

— Може пък и да не те уволнят.

— Да не ме уволнят ли? — опули се срещу мен Динка. — Ти ще оставиш ли на работа счетоводител, който ти е длъжник и не си връща дълга.

— Теб бих те оставила — намръщих се аз. В края на краищата това е частен въпрос.

— Ще видим — съгласи се Динка и набра телефона в офиса си. — Ало, Пьотр Исмаилович, обажда се Дина Лвовна. Днес ще закъснея, трябва да поработя върху баланса. Какво? Как може да съм толкова нагла ли? Да предам всичко, така ли? Моментално?

— Всичко е ясно — въздъхнах аз. Динка отдалечи слушалката от ухото си и я насочи към мен. Тя бълваше ругатни. Динка си чоплеше зъбите и се правеше, че леещите се от телефона ругатни изобщо не я засягат. След това, когато Пьотр Исмаилович малко се поуспокои, отново се включи в разговора.

— Казах Ви, че ще Ви върна всичко. В края на краищата не съм виновна, че фондът гръмна. Ах, Вас фондът не Ви интересува! Дали сте парите на мен! И ще ме съдите?

— Да донеса ли Костик? — прошепнах аз, но Динка се усмихна и отказа.

Още известно време тя се опитваше да апелира към здравия разум на главния лекар във вече очевидно бившата си работа, обяснявайки, че претендентите за скромното й автомобилче са прекалено много. Но разумът на главния лекар оставаше глух. Накрая Динка измърмори нещо за сбогуване и затвори телефона.

— Сега убедили се? — гледаше ме така, сякаш съм казала, че любезният Пьотр Исмаилович ще й предложи финансова помощ.

— Даа, аз имам бивш мъж, а ти…

— А аз — бивша работа. Красота! Остава да се лиша и от колата си и мога смело да си поръчам надгробната плоча с надпис: „Тя изживя краткия си живот безполезно и глупаво."

— Веднага престани! — възмутих се аз. — Няма добър счетоводител, който да е останал без работа.

— Така ли мислиш? — с надежда ме погледна Динка.

Но в действителност нещата изобщо не бяха толкова розови, колкото си мислех. Кризата, в чието съществуване никой не вярваше, макар и да не беше повсеместна като предишната от деветдесет и осма година (която доведе до безизходица цялата страна), нанесе съществени щети, особено в Москва. Постепенно заплатите паднаха двойно. Динка можеше и да търси висока заплата, тъй като беше опитен счетоводител, но никой не й я предлагаше. Единственият ни източник на доходи беше безкрайната върволица от малки фирми, които не можеха да си позволят счетоводител на заплата. Динка прекарваше денонощно времето си да съставя нулеви баланси ида изчислява ДДС и данък печалба. Само че след няколко месеца живот, при който парите едвам ни стигаха за наема и за храна, а телефонът поне по три пъти на ден звънеше и някой крещеше, че иска да му се върнат парите, търпението на Динка стигна предела си.

— Край! Повече не мога така! — развика се тя, когато след неочаквано позвъняване на вратата имахме удоволствието да се срещнем лице в лице с познатия й от банката, чийто любовен плам беше угаснал.

— Ще ми върнеш всичко! Боклук!

— Ти самият не си стока! Не разбираш ли, че в момента не мога да направя нищо!

— Изобщо не ми… — пръскаше слюнка той. — И за детето си ме излъгала!

— Аз ли? Аз ли съм те излъгала? — неочаквано дори за мен изпъчи гърди Динка. — Това какво е? Не е ли дете?

— Това не е твое дете — сочейки с пръст Костя, пелтечеше банкерчето.

Трябва да призная, че когато го видях на живо, останах леко учудена от вкуса на Динка. Този пълничък, обсипан с лунички, рошав рижав бюргер изобщо не приличаше на романтичен любовник. Но, както се казва, всеки си има свой вкус. А сега тоя смешен Дон Жуан гледаше заплашително побеснялата, риеща с копито Дудикова и отблъскваше сина ми.

— Да, не съм го раждала, макар че и това зависи от гледната точка, защото, когато това момченце се появи на бял свят, майка му — и тя ме посочи — се въргаляше в безсъзнание. Така че аз първа срещнах новия човек на пътя му в нашия свят.

— А? — тъпо реагира банкерчето.

— „Б"! — очите на Динка блеснаха победоносно. — И тъй като поредният представител на силния (майтап) пол остави това мъниче без средства за препитание, цялата отговорност за него легна върху мен. Върху мен и само върху мен, защото, както можеш да забележиш, майка му е напълно безполезна.

— Но… — опитах се да се намеся аз.

— Недей да спориш. Знам, че правиш всичко по силите си, но както аз, така и ти разбираш, че без мен си загубена — настойчиво продължи Динка и ме погледна изразително в очите.

— Загубена съм — веднага се съгласих аз. И за всеки случай с накуцване се отправих към кухнята.

— И какво? — вече доста по-тихо попита банкерчето.

Динка изморено си избърса потта отчелото.

— Ами това, че аз се боря като прасе с тикви да опазя този нов мъж здрав и невредим и едновременно с това се чудя как да ти върна парите, а ти пристигаш тук да ме плашиш. Какво целиш? Така или иначе аз пари нямам.

— Никакви ли? — с едва прикрита надежда попита той.

— Вчера изпихме последните — обадих се аз от кухнята, макар че през последния месец почти не бяхме пили. Почти…

— И изобщо можеше да бъдеш по-снизходителен към жената, която ти се отдаваше толкова всеотдайно.

— Ама аз… всъщност нямах предвид… — изчерви се банкерчето.

— А трябваше да имаш предвид. Отбележи, че отношението ми към теб беше абсолютно безкористно. И с нищо, нито с дума, нито с намек не съм те компрометирала пред жена ти.

— Да, но тя знае за кредита! — примоли се банкерчето. Виждаше се, че яростта му е утихнала.

— И какво от това? Нали ти си го теглил. За мен не знае нищо. И няма да научи, освен ако не ме притиснеш до стената — Динка реши да използва (само веднъж) удар под кръста.

— Какво да й кажа?

— Кажи й, че си загубил парите на борсата. Че компетентни хора са те посъветвали да купиш акции от компания, която вече не съществува, а ти, горкичкият, си им повярвал. Измисли нещо. Излъжи я! И спри да ме тормозиш!

— Да бе! А парите на банката трябва да ги връщам аз! — възмути се той.

— Бива ли да си толкова стиснат? Нали виждаш, че гледаме бебе. Дай ми малко време и ще ти върна всичко. Съгласен ли си? — Динка набързо го избута в коридора.

— Страшна работа — възкликнах аз, когато вратата се затвори след банкера. — Ама и тебе си те бива.

— Бива си ме. Готова съм на всичко, за да го разкарам — въздъхна Динка. — Но трябва да сме наясно, че тоя спектакъл няма да минава още дълго.

— Защо?

— Защото защо… Подписала съм му разписка за парите. Според нея вземам от него пари назаем, които се задължавам да му върна. Но не веднага. Чак след половин година. Но той на всяка цена ще се обърне към адвокат. И ще ме пипне. Или по-точно ще пипне колата ми.

— И какво? — разстроих се аз. — Няма ли никакъв изход?

— Защо? Винаги има изход. Но сега според мен е моментът само за едно-единствено нещо.

— За какво? — полюбопитствах аз. Разбирах, че от това, което ще предприеме Динка, зависи и моят живот. Защото, макар и кризата да не беше глобална, хората бяха започнали да харчат много по-малко за почивки. А НН, за да не си предизвиква съдбата, беше затворил временно малкият ни дамски клуб на Ленинския хълм.

Разбрах го, когато картата ми не откликна по никакъв начин при опита да си изтегля майчинските за съответния месец. Оказа се, че обезщетение няма и няма да има. Никога.

— Как мислиш, дали вече ни се случиха всички възможни гадости, които можеха да ни се случат? — попита Динка.

— Мисля, че по-голямата част вече ни се случиха — казах аз, след като премислих добре, и изброих наум всичките ни беди.

— Сигурна ли си? А какво ще стане, ако тоя кретен се върне да ми вземе колата.

— Да, само това още не е станало — безпристрастно се съгласих аз.

— Ами ако ни увеличат наема, който и без това не е особено нисък?

— Това ще е голяма беда — пак кимнах аз. — Знаеш ли, май че си права, неприятностите изобщо не са свършили. И какво ще правим?

— Кажи ми, наистина ли обичаш толкова много тоя прашен, смърдящ и пълен със задръствания град? — нежно се поинтересува моята приятелка.

Разбрах, че наистина е настъпил краят, след като Дина възнамерява да напусне Москва. Москва — градът на мечтите й, въплъщението на всичките нейни (и мои) надежди и упования. Да я напусне, означаваше пълно и безусловно поражение. Капитулация. Означаваше да се остави на милостта на победителя. Беше ужасно, но какво друго можехме да направим. И аз се съгласих.

— Според мен тук е отвратително. С удоволствие бих прекарала зимата в по-подходящи условия.

— Някъде на морския бряг — мечтателно предложи Динка.

— Да, разбира се — нежно се усмихнах аз. — Казват, че по това време на годината на Хаваите е страхотно. Заминаваме ли?

— Иска ли питане? — плесна с ръце Динка. — Но първо ще трябва да навестим близките си. Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — без сянка съмнение кимнах аз. И след като минахме през огън и вода, двете с Динка се оказахме на асфалта, нахвърляхме в колата й изключително разнообразните си и впечатляващи вещи и се отправихме по околовръстното към изхода за Горки. Оттам поехме към Купавна, Фрязино, Орехово-Зуево, Покров[29] и накрая след няколко часа, като оставихме зад гърба си на хълма, обградена от оголяла брезова гора, Леоновска църква, стигнахме до екологично чистите си родни места, а именно до Петльово.