Копелето

1

Усетих, че ми се повдига. Трябваше да облекча стомаха си. Слънцето беше високо в небето над прашната равнина, пролетните му лъчи заслепяваха очите и почна да ме избива пот. Друсането в каретата също не помагаше. Трябваше да спра.

— Габриел — викнах и дръпнах юздите на конете.

Габриел показа глава навън и попита какво има, но аз бързах да сляза и не й отговорих.

Паднах на колене пред една туфа цъфнали в жълто храсти и изпразних стомаха си. Киселата миризма се смеси с острия аромат на храстите, отново ми призля и продължих да повръщам, докато не почнах да плюя само зелена жлъчка.

Усетих влажно парче плат на челото си.

— За Бога, мадмоазел Мадлен, какво ви стана изведнъж? — Габриел стоеше на колене до мен. Беше намокрила една кърпа с вода, а сега ми подаваше и да пия.

Поклатих глава. Дори и водата нямаше да успея да задържа в стомаха си, сигурна бях.

— От сутринта съм така — казах аз. — Но вече ми мина. Да продължаваме. До довечера трябва да сме стигнали Бургос.

В погледа на Габриел се четеше колебание.

— Страхувам се, че още не съм се научила да управлявам конете — каза тя. — Иначе щях да ви сменя. Но дали е разумно да влизаме в Бургос с жена на юздите? Пък била тя и в мъжки дрехи и с рапира на кръста. Не забравяйте, че сме в Испания. Баща ми беше кастилец, войник, избягал от войската в Нидерландия. Често ми е разказвал колко закостенели са испанците в привичките си, колко са сурови с всеки, различен от тях. Тревожа се, мадмоазел Мадлен.

Габриел имаше право. И аз се бях замисляла за същото. Инквизицията следеше отблизо испанците и налагаше жестоки наказания на всеки, който излизаше извън границите на общоприетото. Затова французите — и хугеноти, и католици — страняха от тях.

— Засега ще скрия косите си под шапката — казах аз. — Надявам се така поне отдалече да мина за мъж, докато намерим някоя странноприемница, в която да пренощуваме. В Бургос ще се преоблека, ще скрия рапирата и ще наема кочияш, който да ни откара до Мадрид. Трябва да се представим в двора на крал Филип в подобаващ вид.

Когато се изправих, ми се зави свят и за момент се подпрях на Габриел. Болнали бях? Макар и току-що изпразнила стомаха си, се чувствах необикновено изпълнена със сила, сякаш тялото ми беше способно на всичко.

— Маринованите сливи… да хапнем, така и така сме спрели — казах.

Габриел извади студен свински бут, хляб и мариновани сливи и двете се настанихме на два по-големи камъка. Наоколо нямаше жив човек, само няколко овце и една вятърна мелница в далечината. Можехме да се нахраним на спокойствие. Свалих рапирата от колана си и се загърнах по-плътно в наметката си. Изведнъж ми беше станало студено. Въпреки косите слънчеви лъчи, пролетта в испанските равнини ми се струваше хладна.

Жадно поглъщах киселите сливи. За сметка на това месото и хлябът никак не ме привличаха.

Габриел ме наблюдаваше все по-заинтригувана.

— Възможно ли е? — каза тя колебливо. — Мадмоазел Мадлен…

Аз отново посегнах към сливите.

И моментално я разбрах. Повдигането, апетитът към необичайни храни, напрежението в гърдите. Бях бременна. Беше очевидно — бях бременна.

Бързо пресметнах. Месечното ми неразположение определено не беше дошло, когато трябваше. Всичко съвпадаше — бях с Луи точно преди да потегли към битката, в която го убиха. Беше минал цял месец оттогава, но при толкова много събития, изобщо не бях забелязала. Първо трябваше да отмъстя на убиеца на Луи, което направих с камата от леля ми. После научих за лъжата на Луи, което заличи всичките ми чувства към него. Разбрах, че именно той е стоял зад задържането ми в Ла Рошел, само и само съпругата му да не разбере за съществуването ми. Беше се оказал просто поредният циник с власт, като всички останали, като самата Катерина Медичи. Беше се възползвал от мен. От истината болеше, но поне вече не скърбях заради смъртта му.

— Не е възможно — казах. — Не може да съм бременна.

Огледах равнината. Пейзаж, нарисуван от огън и суша. Чужда земя, където студени пламъци вкоравяват сърцата и поглъщат еретиците.

Аз бях неомъжена жена, която пътува към католическия кралски двор в Испания без всякаква друга защита освен собствената си рапира. Която при това беше по-добре да крия. Какво ме чакаше, ако родя незаконно дете, не можех дори да си представя. А и бях ли готова да имам дете изобщо? Не, не бях. Не можех да съм майка, нямаше да се справя.

— Възможно е — каза Габриел. — Колко са били във вашето положение и са се справили. Освен това нямате избор, мадмоазел Мадлен. Къде отиде прословутата ви смелост? Смелостта не означава само да не се боите от битките. Ето за това сега се изисква истинска смелост — женска смелост.

Благият й глас беше необичайно твърд.

Габриел беше крехко русо създание с ведър нрав. Служеше ми вече две години и през цялото това време никога не беше говорила толкова решително.

— Не знам… — започнах аз.

— Човек не може да знае всичко. Ще намерите решение. Както винаги.

Изправих се. Над мен небето беше ясно и високо. Слънцето светеше жълто, ярко. Бях в нова страна с нови нрави. „Испания е извор на самонадеяност в сухата равнина на безнадеждността“, бях прочела някъде навремето. Огледах се. Ширналата се равнина ми изглеждаше едновременно обещаваща и плашеща.

— Да вървим — казах. — Ще го мислим в Бургос довечера.

2

Гаденето ми беше напълно изчезнало, когато следобед най-сетне забелязахме кулите на Бургос. Радвах се да видя града, който навремето е бил столица на Кралство Кастилия. Катедралата му беше прочута и след пожарите, които бяха унищожили Валядолид преди осем години, мнозина се бяха надявали, че Филип II ще избере именно Бургос за столица на Кралство Испания. Но дворът беше преместен в Мадрид. За сметка на това се чуваха слухове, че епископът на Бургос ще бъде обявен за архиепископ.

По пътя вече се срещаха хора и отново ме обзе тревога. Откакто осъзнах, че очаквам дете, мислех само за това. Трябваше се досетя по-рано, с това напрежение, което усещах в гърдите напоследък. Те открай време бяха малки и незабележими, дори не се сещах за тях. Сега при всяка неравност на пътя ме боляха. Докато бавно изкачвахме възвишението към града, тревогата ми постепенно беше заменена от тиха радост. В мен растеше мъничко човешко същество. Малко момченце или момиченце (запитах се какво бих предпочела), което щях да обичам и пазя. Нищо че е незаконно. Сигурна бях, че от това любовта ми към него нямаше да намалее. Но околните не биха приели толкова спокойно факта, че съм неомъжена и бременна. Не им е леко на незаконородените.

Хората наоколо ставаха все повече и аз придърпах шапката по-добре върху дългите си коси, за да скрия пола си. Повечето се движеха в противоположни на нашата посока, само няколко търговски коли бяха като нас на път към града. Задмина ни някаква театрална трупа, изискани благородници на коне, дрипави селяни, а когато Габриел подаде глава през прозореца на каретата ни, един ездач с броня и дълго копие повдигна шапката си за поздрав и й каза, че закъсняваме. Придружаваше го дребен дебел мъж, който му хвърляше изпълнени с нетърпение погледи.

— О, доня — каза ездачът на кастилски, след като се поклони на Габриел, — всички забавления за дама като Вас вече свършиха. Най-вредните еретици вече бяха изгорени на кладата. Остава да се изпълнят наказанията само на няколко незначителни грешници, но за такава знатна дама като Вас това не би било интересно.

С прикрит кикот Габриел попита дали тече някакво аутодафе и добави, че не знаем за това.

— С брат ми пътуваме по други задачи — каза тя, като махна с ръка към мен.

Кастилският на Габриел беше отличен за разлика от моя. За мен беше новина, че баща й е бил войник в испанската армия. Изобщо не знаех много за камериерката си. Трябваше да поправя пропуските си. Моят баща обаче се беше погрижил да ми даде добро образование, включително и по езиците, и се оправях достатъчно добре и на италиански, и на кастилски.

— О, да, едно от най-големите аутодафета в последно време — каза ездачът с подрънкващата броня. — Цяла Испания се събра да ги види. Наистина беше забележително. Кралят дори изпрати своя полубрат Хуан Австрийски да почете града с присъствието си. Но вече трябва да вървя. Светът има нужда от мен. Аз съм спасителят, когото очакват изпадналите в нужда девици и всички воини за правда. Това е призванието ми. А Вие, доня, сте в сигурни ръце с брат си, както виждам. Пожелавам Ви спокойно и приятно пътуване.

Той се поклони дълбоко. После даде знак на придружителя си и двамата продължиха странстването си, докато рицарят с развълнувани жестове сочеше към една вятърна мелница в далечината.

Наближихме градските порти. Слънцето беше ниско, черен дим се издигаше над червеното вечерно небе, а аз вече не се радвах. Бях видяла достатъчно кръвопролития във Франция, където хугеноти и католици безмилостно се избиваха в името на вярата. Чухме виковете на възбуденото множество — явно все още имаше зрители на аутодафето. Изгарянето на еретиците се беше провело извън градските стени и аз вече виждах кладите и трибуната за благородниците.

Каква зловеща гледка. Седем овъглени тела бяха вързани за изгорените клади, черни озъбени черепи, които сигурно само допреди няколко часа са крещели и проклинали Бога и хората.

Сега завързваха за позорния стълб и последните грешници, други висяха до тях почти изгубили свяст. Спектакълът явно вървеше към своя край. Пищно облечените благородници вече си тръгваха, тълпата постепенно се оттичаше и пътят, който минаваше пред градските порти, отесняваше все повече. Наложи се да подкарам коня в по-бавен ход и търпеливо да се понесем с множеството.

Един мъж с впити оранжеви чорапи и къси, бухнали като тиква панталони в същия цвят изскочи с коня си точно пред нас и ме принуди да спра за момент. Бях го забелязала да слиза от трибуната, а сега видях, че и останалата част от облеклото му е също толкова пищна и в тон с последната мода. Носеше полирана до блясък, обкована със злато кираса[2] с висока извивка на гърлото, над която се виждаше фина бяла нагъната яка. Освен това имаше копринен шарф и шпага, която изглеждаше от скъпа толедска стомана.

Понечих да се възмутя на висок глас — не беше редно да ме прережда така, — но се опомних. Не можех да рискувам гласът ми да издаде, че съм жена. Само го изгледах гневно.

Той видя погледа ми. Замислено поглади мустаците си. После се усмихна широко, кимна ми и за момент бях готова да се закълна, че ме е разкрил. Стори ми се, че очите му проблеснаха развеселено и любопитно.

Вляхме се през градски порти заедно с потока от хора. Благородникът с оранжевите панталони все още яздеше пред нас. Краката му бяха дълги и мускулести и ми мина през ума, че екстравагантният цвят на чорапите, в които ги е обул, отлично им подхожда.

Вътре в града множеството отново почна да се разделя. В сумрака се насочих след основния поток на хората и свих по една покрита с каменни плочи улица покрай реката. Конете ми се струваха уморени, тропотът на копитата им беше все по-бавен и аз започнах да се оглеждам за някоя странноприемница, където да се погрижат за тях, а ние с Габриел да пренощуваме. Кулите на катедралата се открояваха на фона на тъмнеещото небе и аз свих по една тясна уличка с надеждата наблизо да има площадче с гостилници.

Улицата свършваше на просторен площад, в единия край на който беше катедралата и при вида й аз впечатлена дръпнах юздите и спрях каретата. Катедралата беше фантастична, но и малко зловеща. Докато при цялото си величие Парижката Света Богородица е елегантна и изящна, катедралата в Бургос беше масивна като крепост и напълно необхватна. Приличаше на безразборно съчетание от различни стени и пристройки, някои от които бяха част от манастира към катедралата. Имаше и отделен осемстенен параклис, който повтаряше формата на кулите от западната страна.

Подръпване на юздите ме върна в реалността и като сведох поглед, видях дрипав беззъб мъж с неописуемо мръсно лице.

— Да Ви помогнем нещо, господине? Водач да ви трябва? Ще Ви помогнем, няма да Ви струва никак скъпо. Елате, елате с мен. Дайте някоя дребна пара.

Той отново дръпна юздите и ми се прииска да го прогоня с ритник. Наближиха ни още просяци, две жени протегнаха ръце и аз се запитах дали да вадя шпагата си или ще се махнат, ако им хвърля няколко монета. Вероятно не.

— Изчезвайте веднага! — Някакъв мъж приближи на кон и ме изпълни неволна радост, когато видях, че е благородникът от по-рано. Беше извадил шпага и сега я насочи към беззъбия, който пусна юздите и бързо се отдалечи заедно с останалите от шайката си. — Така, така, бягайте! — викна след тях ездачът и замахна с шпага във въздуха. После се обърна към мен усмихнат: — Уважаеми господине, простете ми намесата, но бургоските стражи все още не са се върнали от изгарянето на еретиците на клада и след свечеряване градът е опасен.

Този мъж почваше да ми харесва. Във всеки случай неприязънта ми от по-рано вече я нямаше. Беше решителен, а усмивката му беше заразителна. Отвърнах на веселия му, самоуверен поглед и реших, че ще рискувам да говоря с него, дори и гласът ми да ме издаде. Всъщност май исках да разкрия пола си, това си помислих, след като през ума ми мина въпросът дали и ръцете му са така силни като краката.

— Благодаря — казах аз и се усмихнах. — Не познавам града, а търся странноприемница, където да пренощуваме. Пътувам със сестра си. Идваме от Франция.

При думите ми досегашната му веселост изчезна и той ме изгледа твърдо.

— И Ви трябва кочияш, доня — каза накрая. — Нима жените във Франция вече носят мъжки дрехи? Не бях чувал за това, а смятах, че добре познавам модата и тук, и във Франция. Не знам какви са мотивите Ви, но Ви съветвам да облечете нещо по-подходящо. При това една рокля само би подчертала женската Ви красота. Престъпление срещу целия свят е да криете прелестите на пола си.

Разгневих се. Той явно си мислеше, че ще ме омае с комплимента си — и донякъде беше прав, — но ми беше омръзнало от мъже, които смятат, че по рождение знаят по-добре от жените кое е най-доброто и най-разумното за тях. Макар и в конкретната ситуация да беше прав.

— Благодаря Ви за съвета, който, не се съмнявам, давате с най-добри намерения — казах с хладен тон. — Но държа да подчертая, че съм зряла жена, напълно в състояние да се грижи сама за себе си. Единствено Господ може да ме направлява и съди. Горделивостта е грях, а какво, ако не горделивост, е да се смяташ за равен на Господ?

Думите ми не го смутиха. Напротив. Той изпъчи гърди и ме огледа едновременно надменно и похотливо.

— Позволете ми да се представя, доня — каза. — Казвам се Хуан Австрийски и съм полубрат на крал Филип II. Надявам се — за Ваше добро — да не принадлежите към френските еретици хугеноти. Макар че именно към такива мисли ме навеждат думите и поведението Ви. Такива в Испания не ги търпим. Дори и в образа като красива жена. Дяволът трябва да бъде унищожен. В тази страна правата вяра е само една.

Бях го подценила този Хуан Австрийски. Не само че беше весел и очарователен, но явно умееше да бъде твърд и непреклонен в аргументите си. А вероятно и опасен. Този контраст го правеше още по-привлекателен. Имаше някакво непокорство у него, беше като гладен, прекалено самоуверен вълк.

— Казвам се Мадлен дьо Мондидие — отговорих аз възможно най-спокойно. — Католичка съм и придворна дама на френската кралица майка Катерина Медичи. Пътувам към испанския кралски двор, при дъщерята на Катерина, кралица Елизабет.

— В такъв случай би трябвало да Ви арестувам незабавно. Кралица Елизабет почина преди половин година, а Катерина Медичи отдавна е уведомена за това. Тя дори обеща другата си дъщеря, Маргьорит, за съпруга на крал Филип II. Всичко това щяхте сама да знаете, ако наистина пътувахте от името на кралицата майка, както твърдите. Но изпитвам известно състрадание към Вас, доня Мадлен. Има дарование и красота в душата Ви, жизненост и жар, които Ви правят интересна. Затова ще Ви изслушам. Ако обясненията Ви са неубедителни, ще бъда принуден да Ви предам на официалните инквизитори.

Онемях. Елизабет, дъщерята на Катерина, беше мъртва. Целият ми план беше основан на убеждението, че като французойка ще мога да стана придворна дама на друга французойка в испанския двор. В момента обаче първо трябваше да избегна непосредствената опасност. Трябваше да кажа истината. Че съм била държана като заложничка на хугенотите в Ла Рошел половин година и вестта за гибелта на Елизабет не е стигнала до мен. Побързах да обясня това на дон Хуан.

— Крайно невероятен разказ, доня, на границата на недостоверното. Били сте затворена от хугенотите в Ла Рошел? Но в крайна сметка са Ви пуснали да си вървите? Чух за битката при Жарнак, където загина Луи дьо Конде преди половин година. Но армията на хугенотите не беше разбита. Какво би могло да докаже твърденията Ви? Помогнете ми — не бих искал да пострадате. Жена като Вас е създадена за любов.

Добави последните думи с усмивка, от която се разтопих. Когато поискаше да бъде очарователен, беше неустоим.

— Мога да докажа всичко — казах аз и скочих от капрата. — Имам писмо от кралицата майка.

Отворих вратата на каретата и дадох знак на Габриел да излезе.

— И между другото това не е сестра ми, както казах по-рано, а камериерката ми. Решихме за по-безопасно да пътуваме като брат и сестра. Но нека Ви покажа документа.

Качих се в каретата и отключих пътническия си сандък, където държах всичките ми ценности. Златни монети, накити, украсената със смарагди кама от леля ми и писмото от Катерина Медичи, където тя пишеше, че пътувам по нейно поръчение, намирам се под нейна закрила и нареждаше при нужда да ми бъде оказана помощ.

Подадох писмото на дон Хуан, който все още не беше слязъл от коня си.

— Заповядайте — казах, като го погледнах в очите.

Гледахме се дълго. Никой от двама ни не искаше да откъсва очи от другия. В този момент и двамата разбрахме, че нещо ще се случи между нас, свързваше ни някакво безпокойство, някакво привличане, далеч по-силно от мимолетното очарование от пръв поглед. „Моят вълк“, така си помислих, и си дадох сметка, че той вероятно вижда желанието ми така ясно, както аз усещам неговото. Искахме едно и също.

Габриел, която стоеше мълчаливо до мен, леко стисна ръката ми и аз се сетих за положението си. Бях бременна. Щях да ставам майка на незаконно дете. А ето че седях и се докарвах пред някакъв непознат испанец. Трябваше да се стегна.

— Трудно се чете в тъмното вечер — каза дон Хуан, след като известно време изучава документа. — Но разпознах печата. Позволете ми, дами, да Ви отведа до едно прилично заведение, където ще можете да пренощувате, а аз — да прочета писмото.

И аз отново подкарах каретата и тръгнах след дон Хуан по улиците на Бургос.

3

Странноприемницата „Овен и бокал“ се намираше точно зад катедралата. Дон Хуан, който все още държеше писмото на Катерина в себе си, се разбра нещо със съдържателя и ми нареди да се кача в стаята с Габриел, да се преоблека в подходящи женски дрехи и след това да сляза в кръчмата. Междувременно той щеше да се погрижи за конете и да поръча храна.

Извадих от големия си пътнически сандък една златиста копринена рокля, която много подхождаше на дългите ми кестеняви коси. Себе си не можех да заблуждавам, по-добре беше просто да си призная колко много ме привлича Хуан Австрийски. Габриел ми помогна да се облека и сложи на главата ми боне, украсено с перли. Беше сресала косите ми така, че да падат на меки къдрици. Знаех колко очарователна изглеждам в тези дрехи.

— Така — каза Габриел с доволно изражение. — Сега вече със сигурност няма да може да Ви устои.

— Ще видим — казах аз. Мъжките дрехи вече ми липсваха — удобните панталони, свободната блуза, наметката и шапката с голяма периферия. Сега дълго време нямаше да мога да ги облека. Но скоро щях да имам проблем и с роклите. Щяха да почнат да ми стягат на корема и щеше да се наложи да ги разширявам.

Извадих шпагата от ножницата и я претеглих в ръка. После отново я прибрах, увих я в наметката и я положих на дъното на сандъка.

Вместо нея извадих камата от леля си, вдигнах полите си и внимателно я пъхнах в ботуша си. При никакви обстоятелства нямаше да изляза невъоръжена.

Кръчмата беше препълнена с хора, които се забавляваха, превъзбудени от аутодафето през деня. Имаше приказки, пиене, песни, много от мъжете вътре бяха вече пияни и започнаха да подвикват след мен и Габриел.

Забързах към дон Хуан, който седеше на маса в една ниша в другия край на помещението и зает да изучава писмото от Катерина Медичи, не ме беше видял да влизам.

Когато вдигна поглед, забелязах, че външният ми вид има желания ефект. Очите му светнаха и той спонтанно протегна ръка към мен, сякаш неволно му се е приискало да ме докосне, а после ми помогна да седна. От допира му през цялото ми тяло премина тръпка.

Габриел седна до мен. На масата вече имаше хляб, плодове и печено месо и тя се нахвърли върху храната, прегладняла от пътя. Самата аз вече нямах апетит. Радостният копнеж, предизвикан от присъствието на дон Хуан, беше утолил глада ми.

— Изглежда всичко е наред, доня Мадлен — каза той и наля вино и на трима ни. Погледът му мина по налетите ми гърди, докато ми подаваше писмото на Катерина Медичи. — Разбира се, като довереница на френската кралица, Вие сте добре дошла в двора на крал Филип II. Такова блестящо бижу като Вас е украшение за всяка свита.

Той сложи ръка върху моята. Смисълът на жеста му беше непогрешим и докато се хранеше, Габриел ме сръчка под масата.

Аз не дръпнах ръката си. Не ме притесняваше, че е неприлично. Исках да покажа на дон Хуан, че привличането е взаимно.

— Надявах се да стана придворна дама на Елизабет — казах. — Сега не знам какво да правя. Как реагира кралят на предложението да вземе за съпруга другата дъщеря на Катерина, Маргьорит?

Припомних си странното, непокорно момиче, което често бях виждала в двора в Париж. Младата Маргьорит, все още почти дете, се държеше твърде безсрамно и подвикваше цинизми на кавалерите, които, смутени, все пак неволно заглеждаха плътните й устни и напъпилите й форми. Тя никога нямаше да бъде нечия кротка съпруга.

— Кралят все още страда от загубата на Елизабет. Той я обожаваше. При това смята, че е непристойно да вземе за съпруга сестра й. Затова засега се противи. Но както всички знаят, династическият брак представлява дипломатически съюз, моралът не е толкова важен. Едно ново сродяване с Франция, поне по мое мнение, не би трябвало да се отхвърля току-така само от лични или морални съображения. Изобщо кралският двор напоследък е твърде мрачно място. Единственият син на краля, дон Карлос, почина броени месеци преди Елизабет. Беше душевно болен и се погуби от глад, след като Филип II сметна за необходимо да го държи заключен в двореца. Кралят все още страда от това. Мисля, че изпитва вина за смъртта на сина си.

Дон Хуан замълча, пусна ръката ми и хвърли поглед към Габриел. Явно му се искаше да остане насаме с мен. Това ме изпълни с радост. Но трябваше да внимавам, да се съобразявам с твърде много други обстоятелства.

— Може би е по-добре да се върна във Франция…

— Ако крал Филип II размисли и се ожени за Маргьорит, една френска придворна дама в двореца ще бъде от голяма полза При това Елизабет остави две малки момиченца, Изабела и Каталина. Голямата е само на три години, малка — на две, а вече няма с кого да говорят френски. Брат ми, кралят, изобщо не говори чужди езици. Децата имат само една испанска бавачка. Ако харесвате деца, Мадлен, вярвам, че заради момиченцата си кралят би оценил високо присъствието на французойка в двореца.

Дали харесвах деца? Не бях сигурна. И все пак вече усещах, че ме изпълва нежност към малкото същество, което растеше вътре в мен. Дали и то ще е момиченце? Лесно можех да свикна с мисълта за деца. А осиротелите дъщерички на Елизабет може би наистина щяха да имат полза от общуването с мен.

— И Вие ли ще нощувате тук? — казах аз, за да насоча разговора в друга посока. Присъствието на дон Хуан беше не само възбуждащо, но можеше да се окаже и полезно. В крайна сметка чрез него вече си бях създала връзки с испанския кралски двор и той би могъл да ми даде ценна информация и съвети. Може би дори да ни отведе до Мадрид.

— Всички французойки ли са толкова прями? — засмя се той. — Добре че харесвам жени, които не губят време в излишна свенливост. Но ще трябва да Ви разочаровам, красива доня Мадлен, тази нощ постелята ми няма да е под покрива на странноприемницата. Ще пренощувам в замъка Каса дел Кордон, а утре много рано заминавам. Отивам в Гранада, където трябва да оглавя армията и да потуша въстанието на мориските[3].

— Не ме разбрахте… — казах аз и неволно се изчервих. — Просто исках да…

Габриел се изправи и ме избави от неудобството.

— Мадмоазел Мадлен — каза тя развеселено. Достатъчно добре я познавах, за да го доловя в тона й. — Тъй като стана дума за постели, ще се кача да приготвя Вашата и да се оттегля. Освен ако нямате нужда от нещо друго?

— Не, върви.

В мига, в който Габриел се скри от погледите ни, дон Хуан отново хвана ръката ми. Вече не се усмихваше. Очите му ме пронизваха, а тонът му беше искрен и настойчив.

— Нека се кача при Вас тази нощ, Мадлен. Оставихте ме без дъх! Не си спомням кога за последно жена ме е привличала така. Трябва да Ви имам. Не казвайте „не“. Ще наема на прислужницата Ви друга стая. Няма как да Ви взема в Каса дел Кордон, без да ни видят домакините ми. А със сигурност ще мине много време, преди да приключа задачите си в Гранада и да се върна в Мадрид.

Определено бях изкушена. Естествено. И мен ме изпълваше същото желание, която явно движеше дон Хуан. Но това не можеше да стане. Бях в чужда страна, трябваше да мисля за нероденото си дете, за несигурното си бъдеще. Трябваше да проявя разум, а не да следвам всяка спонтанна прищявка.

Когато днес си припомням онези дни, си мисля, че е трябвало да си дам сметка, че Хуан прави точно това. Че още при първата ни среща е проявил безразсъдство, безотговорност, че изобщо не е трябвало да разчитам на него. Сам ми беше казал, че рано сутринта тръгва към Гранада, при войските си. Това би трябвало да го вълнува повече от всичко друго. И все пак беше готов да се остави да го води случайността и желанието.

Но тогава не го прозрях. И аз го исках също толкова, колкото и той — мен.

И все пак му отказах.

Със самоуверена усмивка, която обаче едва ли е прикривала докрай нежеланието, с което го отблъсквам, недвусмислено му заявих, че това е невъзможно. И все пак съпроводих отказа си с мили думи и обещания — красиви като пеперуди, но също толкова неуловими. Изпълних ролята си на недостъпна красавица и бях сигурна, че дон Хуан няма да ме забрави.

Макар и отклонила предложението му, той наистина ме привличаше много и бях убедена, че ще се срещнем отново, при по-благоприятни обстоятелства, независимо че по неговите думи щеше да мине доста време, преди да може да дойде в Мадрид.

Дон Хуан ме изпрати до стълбите. Беше време да се оттегля. Целуна ръката ми страстно, остави устните си долепени върху кожата ми твърде дълго. Двамата мъже на най-близката маса се ухилиха, а единият дори подвикна някаква грубост. Копнежът ни явно беше видим за всички.

— Със сигурност ще се видим отново — каза дон Хуан.

А после си тръгна, стопи се в испанската нощ, а аз се качих в стаята си, изгаряща от желание.

4

— Мадмоазел — възкликна Габриел и рязко отвори вратата. Явно ме беше чакала и надничала през ключалката. Изглеждаше крайно превъзбудена.

— Какво? — казах аз, подразнена, че ме изтръгва от сладострастните ми мисли.

— Чух… Тук, в коридора… Дон Хуан е в смъртна опасност! Искат да го убият. Тази нощ. Криеха се тук горе, за да не ги види в кръчмата. Само го чакаха да тръгне. Не се ли разминахте с двама мъже, докато се качвахте?

Бях видяла двама мъже, наистина. Не им бях обърнала особено внимание. Но определено се бяхме засекли на най-горната площадка на стълбите.

— Сигурна ли си? Кои бяха, нещо друго разбра ли за тях? Говори! Трябва да направим нещо!

— Не знам нищо повече — каза Габриел. — Бях вътре в стаята и чух, че някой говори на площадката в коридора. Долових името на дон Хуан и внимателно открехнах вратата, и видях двама мъже. Не успях да видя лицата им, стояха тук, до стълбите. Но чух какво си говорят. Искат да убият дон Хуан. Смятат да го причакат по пътя към замъка, където ще спи…

— Каса дел Кордон.

— Да, Каса дел Кордон. И да го убият. Единият каза, че така си е наострил ножа, че ще може да пореже дори ангелско крило. После се разсмяха. Какво ще правим, какво мислите да правите, мадмоазел Мадлен?

Докато тя говореше, аз вече бях отворила пътническия си сандък.

— Трябва да го предупредя. Веднага. Няма време да замесваме други хора — казах и извадих шпагата си. Закачих я на кръста си, въпреки че носех рокля. Нямах време да се преобличам. Само се загърнах в дългата си наметка. — Не мога да те взема с мен, Габриел. Ще ме забавиш. Но ако не се върна до два часа, намери съдържателя и пратете хора да ме търсят.

Габриел понечи да протестира, но не й позволих, спуснах се надолу по стълбите и намерих съдържателя — толкова дебел и гръмогласен, че трудно можеше човек да не го забележи.

— Трябва ми някой, който да ме заведе до Каса дел Кордон. Веднага! Без отлагане, въпросът е на живот и смърт!

Пъхнах една кесия в ръката му. Въпреки тлъстините поне умът му явно беше пъргав и той веднага разбра, че положението е сериозно.

— Алфонсо! — викна той на един млад мъж, който поднасяше бира. — Тука! Бързо!

Двамата с Алфонсо изтичахме до конюшнята. Обяздихме впрегатните ми коне. Алфонсо ме гледаше озадачен. Наложи се да вдигна полите си неприлично високо, за да мога да яздя като мъж, но нямах избор.

Алфонсо ме поведе по постланите с каменни плочи улици. Копитата на конете трополяха в тъмното. Толкова късно вечерта из града почти нямаше хора и това беше единственият звук, който се чуваше. Тук-там мярвахме двойка стражи, които охраняваха по-богатите къщи. После свихме по черна уличка и наоколо съвсем опустя.

— Сигурен ли си, че това е пътят към Каса дел Кордон? — попитах с известна тревога в гласа. Можех ли да вярвам на този Алфонсо?

— Това е най-краткият път, доня. Бъдете спокойна.

Отново излязохме на улица с каменна настилка, и в този момент ги видях. Нямаше съмнение, Габриел беше права. А аз бях пристигнала в последния момент.

Пред нас двама мъже се прокрадваха в сенките покрай стените на къщите. Малко по-напред от тях дон Хуан яздеше в бавен тръс. Двамата не бяха на коне и сигурно е трябвало да тичат, за да не изостават от него. Почти го бяха настигнали, а той още не ги беше забелязал.

Видях в тъмното да проблясва острие.

— Внимавай! Нож! — викнах с всички сили, пришпорих коня си и се спуснах в галоп.

И тримата се обърнаха да видят откъде е дошъл този вик. За миг нападателите замръзнаха. Дон Хуан извади шпагата си. После те се опомниха и освен ножове, сега също извадиха и шпагите си. Обърнаха се гръб в гръб, единият с лице към дон Хуан, към когото вече замахваше, другият — към мен.

В движение вдигнах шпагата си. Видях, че дон Хуан използва случая да замахне към единия от мъжете, но не го уцели.

— Подлеци! — викнах аз и се впуснах в галоп право към него. Сега силите бяха изравнени, двама срещу двама. Не на такъв развой бяха разчитали нападателите.

Единият замахна срещу мен. Аз се наведох и избегнах острието му. После го пронизах право в корема. Той се срина на земята без звук.

— Впечатляващо! — провикна се дон Хуан усмихнат. Беше скочил от коня си и се фехтоваше с другия нападател. Надолу по улицата се чу, че Алфонсо вика нещо, но без да посмее да се приближи.

— Не, този е мой — викна дон Хуан ожесточено, когато понечих да му помогна.

Облегнах се на стената на една къща, за да проследя битката. Развоят й не беше никак изненадващ, виждах колко умел е дон Хуан с шпагата. Той така си играеше с нападателя си, че почти ми стана жал за него. Нещастникът се потеше и проклинаше, замахваше наляво-надясно и с камата, и с шпагата си, но уцелваше единствено въздуха. На всичкото отгоре самият той понасяше удар след удар и скоро от не едно и две места по тялото му шуртеше кръв.

Дон Хуан буквално танцуваше около него. Бодваше го тук и там, онзи ревеше разгневен, а Хуан продължаваше танца си.

— Достатъчно — каза дон Хуан накрая и застана ан гард срещу него. — Предавате ли се?

— Мри в ада, копеле! — изръмжа мъжът и отново посегна.

Хуан с лекота избегна удара му. После стовари шпагата си върху черепа на мъжа и го разцепи до носа.

— Някой ден и вие ще имате острие от Толедо, Мадлен — каза ми той и изтегли шпагата си от разкашкания мозък. — Няма по-остра стомана. Напоследък се говори за някакъв съвсем нов вид хладно оръжие за фехтовка, чието острие не е плоско. Надявам се да не измислят такова. Нищо не може да победи острие от Толедо. — Той целуна окървавената стомана на шпагата си.

Кръвта изцапа устните му. Той се пресегна към мен, притисна ме здраво към себе си и целуна и мен. Пиех кръвта на врага от устните му. Вкусът й беше солен и свеж и ме изпълни едновременно с погнуса и опиянение, с някаква животинска еуфория, каквато не бях изпитвала преди.

Страстно отговорих на целувката му и Хуан започна да повдига полите на роклята ми.

— Водачът ми… — простенах между целувките и махнах към Алфонсо, който все още се намираше достатъчно далече надолу по постланата с каменни плочи улица.

— Насам. — Хуан ме дръпна под свода на портата, пред която стояхме. Нишата беше дълбока точно толкова, колкото да ни скрие от погледа на Алфонсо.

Вдигнах полите си и притиснах Хуан към себе си. Той трескаво се бореше с панталоните си. Не можехме да чакаме и секунда повече. Той проникна в мен и застена.

На улицата пред нас лежаха двамата убити. „Всеки от нас уби по един“, помислих си сред образите на смърт и насилие, които минаваха пред очите ми, и в същия момент, едновременно с Хуан, свърших.

— Ти наистина си най-изумителната жена, която съм срещал — каза Хуан, докато вдигаше панталоните си. В погледа му имаше възхита. — Ти… фантастична, фантастична Мадлен!

Аз се усмихнах. Стана ми приятно от спонтанното му интимно „ти“.

— Ела — казах аз. — Водачът ми ще заподозре нещо.

Излязохме от нишата. Алфонсо все още чакаше надолу по улицата. Всичко беше станало съвсем бързо, да сме били извън полезрението му за минута, не повече, толкова неотложен беше копнежът ни.

— Кои бяха тези двамата? — попитах аз и посочих телата. — Защо искаха да те убият?

— Никога не съм ги виждал. Имам много врагове, но единият ме нарече „копеле“, така че вероятно зад това нападение стоят мориски. Или по-скоро някой, на който не му харесва роднинството ми с краля. Интриганти. Нещастни страхливци.

Той замълча и известно време двамата само се гледахме.

— Време е да се разделяме — казах аз накрая. — Какъв ден само! В живота ми не е имал друг подобен. Само небето знае какво ми предстои.

— Звездите промениха орбитите си, в това съм сигурен. Двамата воювахме рамо до рамо. Дължа ти живота си, Мадлен. Засега мога само да ти пожелая всичко добро. Очевидно няма нужда да те изпращам до странноприемницата, за да се уверя, че ще си в безопасност. Но в Мадрид крий тази шпага, там няма да погледнат с добро око на жена, която носи мъжко оръжие. А с теб ще се срещнем отново.

Хуан ме целуна за последно. За миг целувката отново събуди желанието ми. Както и неговото, усетих го.

После ми помогна да се кача на коня си, метна се на своя и с шапка в ръка ме изпрати с поглед, докато се отдалечавах заедно с все още ужасения Алфонсо.

Зад себе си, в нощта, легнала над Бургос, бях оставила един болен от любов мъж и два трупа. И бях опитала вкуса на кръвта и той ми беше харесал. Хуан беше прав — звездите бяха променили орбитите си.

5

В последно време се замислям какво означава зрелостта? Вродено благоразумие? Или следствие на опита и обстоятелствата? Днес вече не се съмнявам, че при първата ни среща с Хуан съм била по-зряла от него, макар че на двадесет и две той беше с година по-възрастен от мен.

Още тогава вече бях преживяла много. Бях видяла Франция, разкъсана от религиозна война, в която убити паднаха баща ми, любимият ми, приятелката ми. Бях преживяла предателства и битки лице в лице. Бях убивала. Пристигнах в Бургос вече закоравяла. Дали твърдостта е същото като зрелостта? Донякъде. Предпоставката за зрелостта е трезвият, дори циничен поглед към света. Нищо не подкопава зрелостта толкова много, колкото наивността. А аз отдавна не бях наивна.

Поне така си мислех, докато прекосявах границата към гордата, сурова Испания с богатите й градове. В лятната нощ великолепните дворци и пищните градини опияняваха и животът ми се струваше като романтичен сън, топлият въздух, тежките аромати на екзотични цветя, растящото в утробата ми дете и всичките ми чувства се събираха в една точка, в една вселена, заключена за всички освен мен, в един малък свят, миниатюрен и същевременно по-голям от всичко останало.

Но аз не се оставих на опиянението от този сън. Знаех, че току зад градските стени е безплодната пустош. Помнех студената пролет и прашните пътища, покрай които растат само бурени. Помнех овъглените грешници. А денем виждах бедните и болните да се задъхват под жаркото слънце, а шпионите на църквата да обмислят как да обърнат в правата вяра евреи и мюсюлмани, които през равни интервали арестуваха и обвинявани в еретизъм.

Зад достолепната, елегантна фасада на двореца също през цялото време дебнеше опасност. Бързо го осъзнах. Любовници, които плетат интриги, жадни за слава чиновници, фанатични духовници и алчни аристократи се дебнеха и се подмазваха един на друг, и чакаха следващата жертва. Пращаха нови и нови грешници в изгнание или в затвора с фалшиви обвинения. Шушукаха по ъглите и засипваха краля с предварително съчинени слухове и измислени доказателства. Ту за един, ту за друг се оказваше, че е бил забелязан да практикува магия с някой евреин, да симпатизира на мориските, да заговорничи срещу краля или църквата.

И аз не бях съвсем в безопасност. Връзката ми с Хуан щеше да създаде проблеми.

Но когато в началото на май влязох в двора на крал Филип II в Мадрид, не знаех нищо за това.

С Габриел наехме Алфонсо за кочияш. Оказа се, че той е зет на съдържателя на „Овен и бокал“, който, впечатлен от познанството ми с Хуан Австрийски с неговите височайши роднини, веднага освободи Алфонсо, който иначе му помагал в кръчмата, за да ни го преотстъпи. Алфонсо познавал Мадрид добре, така ни увери съдържателят и дори не изслуша възраженията на дъщеря си, че мъжът й заминава.

Алфонсо изглеждаше облекчен да се отърве от съпругата и тъст си. Веднага щом излязохме от Бургос, той се оживи. Иначе беше свит младеж с блуждаещ поглед. Но ми се стори, че наблюдава всичко внимателно и го запомня добре, макар че се води от убеждението, че тези, които не се месят много-много в чуждите дела, живеят по-добре и по-дълго. Алфонсо беше хитър, но го криеше, в това бях сигурна.

Сега той се настани на капрата, а до Мадрид аз се возих вътре в каретата до Габриел. Мъжките дрехи и шпагата ми бяха скрити на дъното на сандъка и сега носех аметистовосиня кадифена рокля с нагъната якичка. Мразех ги тези якички. Но отсега нататък трябва да се представям за почтена и целомъдрена благородничка, така си мислех по пътя към градчето Медина дел Кампо.

Целомъдрена! Ахнах и се обърнах към Габриел.

— Но аз съм бременна! — възкликнах.

— Да, да. Няма нищо. Пак ли ви призля? След месец-два и гаденето ще премине.

— Не, не, нямам това предвид. В писмото на кралицата майка, което трябва да покажа на Филип II, преди той изобщо да ме приеме на аудиенция, съм госпожица. „Мадмоазел Мондидие“, така пише. Ще стане ясно, че не съм омъжена. А съвсем скоро вече няма да мога да крия бременността си. И когато разберат за положението ми, веднага ще ме изгонят! Ако не и по-лошо…

— Дявол да го вземе! — каза Габриел и впери притеснен поглед в мен. — Не бях се замисляла за това!

Въпреки тревогата й нямаше как да не се усмихна. Когато се замислеше за нещо, изражението на Габриел ставаше крайно умилително, свъсеното чело я караше да изглежда едновременно гневна и уязвима.

— Какво ще правим? — продължаваше тя. — Да се връщаме?

Замислих се. Франция не изглеждаше особено разумен избор, като се има предвид войната и фактът, че детето, което очаквах, беше от убития водач на хугенотите. Нямаше да съм добре дошла нито в католическия двор на Катерина, нито в лагера на хугенотите в Ла Рошел, където беше съпругата на Луи и където го беше наследил законно роденият му син.

Разбира се, оставаше възможността да се прибера при леля си, графиня Мари Карон, в Руан. Но за да стигна чак до Пикардия, трябваше да прекося най-неспокойните райони на Франция.

— Ще реша довечера — казах накрая. — Нека намерим къде да пренощуваме в Медина дел Кампо, както бяхме планирали, и ще го обмислим там.

В действителност Медина дел Кампо ни отклоняваше от пътя. Алфонсо беше предложил да минем през града, след като беше подочул, че трябва да си купувам нови дрехи.

В началото отхвърлих предложението му — можех да си купя платове и рокли и в Мадрид.

— Но по-голям пазар от този в Медина дел Кампо няма в цяла Испания, доня. Там има и платове, и вълна, и фина коприна. И банки, и огромен книжен пазар, и всичко, дето може да му се прииска на човек.

Книжният пазар беше причината да размисля. Но не го казах на Алфонсо, оставих го да си мисли, че ме интересуват дрехите. Във Франция трудно се намираха книга. Но в двора на Катерина бях в привилегирована позиция, нейната библиотека беше обширна и тя благосклонно ми беше позволила да взимам от книгите й, дори ме окуражаваше да чета, включително и книгите, забранени от Църквата. „Един владетел трябва да познава забраненото, за да може да забранява“, беше ми казала тя, когато ми даде творбите на Макиавели. „А Вие сте достатъчно мъдра, мадмоазел Мадлен, да понесете и забраненото знание.“

Заради баща си, Еркюл дьо Мондидие, от дете бях заобиколена с книги, а той ме насърчаваше да разширявам познанията си. Бях чела творбите на древните богослови и философи, бях изучавала математика и медицина, бях се задълбочила в забранени схващания за Слънцето, Земята и небесните тела. Винаги оставах смаяна при вида на нощното небе. Звездите бяха така безкрайно далече, че изглеждаха като недостижими, тайнствени накити насред тъмнина, по-дълбока от смъртта, отвъд границите на разума. И точно това се стремях да разбера. Дали нощното небе е доказателство, че Земята е в центъра на всичко, или пък Слънцето? Къде е краят на всички неща? Божиите небесни селения имат ли нещо общо с видимото небе? Не го вярвах, но познавах мнозина, които твърдяха тъкмо това.

Когато Алфонсо спомена книжния пазар в Медина дел Кампо, ме изпълни радост. Твърде много време беше минало, откакто не бях чела. Трябваше да направя нещо по въпроса.

След тридневно пътуване от Бургос един приятен пролетен ден най-сетне видяхме стените на Медина дел Кампо. Бели облаци, които приличаха на фина вълна, се носеха над градските кули и въпреки масивните стени с бойници, чието предназначение трудно можеше да се сбърка, усетих как мисълта ми се понася нагоре с леките облаци. Сякаш всички проблеми се стопиха и изчезнаха. Очакваше ме един прекрасен нов свят, живот с дете — нежна кожа, очи, които за пръв път виждат красотата и разнообразието на света, усмивки, смях, игри. Нов вид обич. Това, че не бях омъжена, това, че писмото ме представяше като госпожица, бяха повърхностни дреболии. Животът имаше по-дълбок смисъл. При това ме очакваха и всякакви испански чудеса, възхитително декорираните дворци на маврите, в които отеква арабска прелест, нови приятелства, странни обичаи, на които да се дивя, цветове и аромати, съвсем различни от тези във Франция, по-плътни, по-златни, по-ароматни. А от новите земи на крал Филип II отвъд морето бях чувала, че корабите носят не само големи товари сребро, но и екзотични животни и растения в пъстри багри.

— Разбира се, че ще продължим към Мадрид — казах на Габриел, след като стражарят ни пропусна през градските порти. Разсмях се. Всичко беше наред.

— Ами писмото от кралицата? — попита тя, все още разтревожена. Явно смяташе, че не е редно да приемам всичко така спокойно, сега, когато очаквам незаконно дете.

— Ще го преправя довечера, ако мога. Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „мадам“ Мадам дьо Мондидие. Ще се преструваме, че съм омъжена. Или съм била. Ще се преструваме, че съм вдовица. Тук никой не познава нито мен, нито семейството ми.

Тя поклати глава. После също се разсмя.

— Истинско удоволствие е да работя за Вас. У Вас няма излишна деликатност. Някога смятах, че всички благородници са изнежени. Че девойките от аристократични родове са крехки като фин порцелан. И честно да си призная, не намирах това за особено привлекателно. Но Вие сте нещо съвсем друго… мадам.

Веднага щом си намерихме подслон, с Габриел излязохме, за да се потопим в шумния градски живот на Медина дел Кампо. Поръчах на Алфонсо да се погрижи за конете и го освободих от задължения за останалата част от деня, след като той деликатно ме подпита. Имал роднини в града, така каза, и не ги бил виждал отдавна. Разбира се, първо щял да ни покаже как да стигнем до пазара. На мен, естествено, ми мина през ума, че е предложил отклонението от пътя само за да може да се види с близките си, че е бил в положение подмолно да ни наложи волята си, без да се досетим. Ако случаят беше такъв, тази хитрост можеше да се окаже от полза някой ден. Трябваше да я имам предвид.

— Това е родният ми град — каза той, след като забелязах колко уверено ни води из улиците на Медина дел Кампо. — А тук наистина е най-големият пазар в Испания, само почакайте и сами ще видите! — Стори ми се леко смутен, сякаш си дава сметка, че ме е подлъгал да дойда. А после почна да ни посочва различни забележителности. Зад градските стени се издигаше масивната крепост Ла Мота, където през годините лежали в тъмница не един и двама могъщи мъже, така ни разказа Алфонсо. Включително и италианският злодей Чезаре Борджия. Показа ни и кралския дворец, от който управлявала покойната кралица Изабела, прабабата на крал Филип II.

— Почти стигнахме — каза той. — Уважаеми дами… — И проправи път за мен и Габриел.

В следващия момент се озовахме насред пазар, какъвто не бях виждала никога в живота си. Площадът беше колкото цял град и изпълнен с хора.

— Дрехите са в единия край, месото и зеленчуците — в другия — каза Алфонсо. — Банката е тази сграда вдясно.

— А книгите? — попитах, докато оглеждах множеството.

— Книгите ли, доня? — той ме изгледа изненадан.

— Да, книгите, глупако — каза Габриел. — Господарката ми е учена дама. Така че отговаряй къде са книгите? А, ето. — Тя посочи един дългобрад мъж на средна възраст, който теглеше след себе си малка количка, натоварена с книги.

Алфонсо изгледа Габриел кръвнишки, но си замълча. И както обикновено, без да ме поглежда право в очите, ми обясни, че множеството книжари не стояли на едно място като останалите търговци, а обикаляли из пазара с малките си колички.

Благодарих му и го отпратих. После с Габриел тръгнахме сред лабиринта от хора и маси.

Всички се блъскаха и надвикваха, хвалеха стоките си на висок глас и търговията явно вървеше.

Бях във възторг. Алфонсо не беше преувеличил, навсякъде имаше книжари, през няколко крачки виждах нови и нови колички.

— Не е зле да си изберете и платове за нови рокли с този корем — осмели се да предложи Габриел след петия книжар, когото срещахме.

Не й отговорих. Бях твърде увлечена, на дъното на количката бях забелязала необичайно откритие.

— Имате книги за алхимията? — казах аз, след като срещнах погледа на търговеца. — Това не е ли превод на творбите на Зосим Панополит?

Книжарят беше млад мъж с огнен поглед. Той ме изгледа подозрително и не беше трудно се досетя защо. Испанската инквизиция не се церемонеше с еретиците, а според мнозина границата между алхимията и черната магия беше твърде неясна и за подобни неща човек можеше да свърши на кладата. Ясно беше защо би предпочел да не се знае, че има такива книги.

— За лично ползване е — уверих го аз тихо. — Интересувам се от науката. Не беше ли точно Зосим, който се е опитал да си присвои заслугата за апарата на Мария Еврейката?

Търговецът омекна.

— Апарата на Мария… За керотакиса ли говорите, доня?

— Точно за него. Самата аз съм правила експерименти с керотакис. Искам да прочета още по въпроса. — Катерина Медичи се интересуваше от алхимия и ме беше запознала с тази материя.

Той кимна.

— Това тук е латинският превод на творбите на Зосим. Имам и една много рядка творба — „Opus Majus“ на Роджър Бейкън, в една от частите й Бейкън засяга и алхимията. Но ако знаете иврит, имам много богат компендиум, събрал почти всичкото знание по въпроса. Абул Касим, Абу Афла, Алемано, всичките са там…

— Наистина ли имате „Opus Majus“? Не само „Opus Majus“? Та това е легендарна творба! Ако цената ми хареса, с радост ще се сдобия с нея. За съжаление не знам иврит, затова компендиумът няма да ми е от полза.

Търговецът ми се стори разочарован. После разочарованието отново отстъпи на подозрение.

Може би защото и той беше покръстен евреин, който крие произхода си? Дали беше решил, че и аз съм еврейка? Но не ми приличаше на евреин. Все пак явно знаеше иврит и разбираше от алхимия.

Не е моя работа да съдя, казах си и купих творбите на Зосим и Роджър Бейкън срещу сума, от която Габриел подбели очи отчаяна. В крайна сметка самата аз се интересувах от алхимия, без да съм еврейка. Не гледах на алхимията като на еретизъм, а като на наука. Ако всичко на света е изградено от четирите основни стихии на Аристотел — земя, вода, огън и въздух, — тогава чрез експерименти с тях човек наистина би могъл един ден да създаде злато, в това не можеше да има съмнение. Съвсем друго нещо беше търсенето на еликсир на безсмъртието, който може да излекува всяка болест и да даде на човек вечен живот и вечна младост. Това вече звучеше като суеверие. Бях чувала, че в „Opus Majus“ на францисканския монах Роджър Бейкън пише и за еликсира на живота. Но и че Бейкън е бил истински учен и философ. Така че ми бяха интересни наблюденията и аргументите му.

Вечерта в стаята ни в странноприемницата помолих Габриел да ми намери перо и мастило. Макар че много ми се искаше да започна „Opus Majus“ веднага, трябваше първо да се опитам да поправя писмото от Катерина Медичи, така че да мина за госпожа, а не за госпожица.

Седнах пред лоената свещ, разгънах писмото и му хвърлих бърз поглед.

— Какъв късмет, че кралицата навсякъде е използвала съкращения! Ела да видиш, Габриел! Мисля, че ще стане.

Внимателно огледах местата, където Катерина беше употребила съкращението Mlle за „мадмоазел“. Трябваше просто да се поправи на Mme.

— Виж, двете букви L могат просто да се поправят на М, не мислиш ли?

Габриел не отговори. Изглеждаше смутена, което беше неприсъщо за нея.

— Какво има? Мислиш, че няма да стане ли?

— Сигурна съм, че ще стане, щом казвате. Просто… неудобно ми е, но… — Тя се поколеба. — Аз не мога да чета — каза накрая. — Разбира се, Вие през цялото време си мислехте, че мога.

Къде ми е бил умът? Единици бяха момичетата като Габриел, които се бяха учили да четат.

— Скъпа моя Габриел — казах аз нежно, — ни най-малко не трябва да ти е неудобно. Предлагам ти нещо — нека стигнем до Мадрид и се настаним, а след това почвам да те уча да четеш. Ако искаш, разбира се.

— Наистина ли ще го направите? О, искам, много искам! — Тя се разсмя и обичайната й веселост се върна. — Сега ще изтичам долу до кръчмата за една кана вино, какво ще кажете, мадмоазел Мадлен — пардон, мадам, — а междувременно Вие може да поправите писмото. И ще намеря Алфонсо да му кажа, че тръгваме утре сутрин. Или искате да разгледате града още? Така и не успяхме да купим платове и рокли днес.

— Ще останем още един ден — казах аз. — Ще ми се да видя още малко от този пазар. Кажи на Алфонсо, че стига да се погрижи за конете, утре също му давам почивен ден, за да бъде с близките си.

— Твърде добра сте с него. Такива като Алфонсо трябва да се държат по-изкъсо. Да, слизам за виното.

Изпратих я с поглед. Странно ми беше това явно неблагоразположение към Алфонсо. После се заех с писмото на Катерина.

Старателно поправих Mlle на Mme с малки дъгички над чертичките. Трябваше да си измисля и някаква история за покоен благородник, който е изпълнил съпружеския си дълг точно преди смъртта си. Бях сигурна, че тук в Испания никой не е чувал името Мондидие, нашият род беше част от аристокрацията едва отскоро. Най-лесно би било да заявя, че съм съпруга на покойния Еркюл дьо Мондидие, а не негова дъщеря. Баща ми беше загинал в религиозната война предишната година, имението му беше опожарено от хугенотите. А аз бях станала придворна дама на Катерина Медичи. Трябваше да се придържам възможно най-близо до истината.

Тъкмо бях отворила „Opus Majus“ на Роджър Бейкън, когато Габриел се върна с виното. От пръв поглед виждах, че се е случило нещо.

Докато наливаше виното, тя бъбреше оживено — дори твърде оживено, — не могла да намери Алфонсо, сигурно бил у дома при семейството си, съдържателят бил кисел, трима пияни, но много привлекателни мъже я били подкачили и я поканили да седне при тях и затова се забавила, докато се откъсне от тях.

— Давай на въпроса, Габриел. Какво става?

— Нищо — промълви тя, а очите й избягваха погледа ми. — Просто приказки… клюки…

— Клюки, които засягат нас ли?

Тя кимна.

— Да. Не особено хубави. Но те са дреболии…

— Проблемите няма да изчезнат само защото не говорим за тях! Говори!

— Добре. Първо, говореха за Вас, мадам. Алфонсо се е разбъбрил. А явно познава много хора тук. Намекнал е, че има нещо между Вас и дон Хуан. Казал, че Ви е видял да го целувате. По масите само това обсъждаха, дори съдържателят ме попита. Най-лошото е, дето казват, че не сте омъжена. Явно и това е издал тоя клюкар Алфонсо. Но това веднага го поправих. Сигурна съм, че успях да убедя всички, че сте вдовица.

— Е, добре, ако наистина си успяла да ги убедиш, значи всичко е наред. Слухът за мен и дон Хуан няма да нанесе кой знае каква вреда.

— Но със сигурност ще стигне и до двореца в Мадрид. Много добре знам колко бързо летят такива приказки.

Габриел имаше право. Не познавах крал Филип II, нито порядките в двора му, а намеците за порочни отношения между брат му и мен можеха да ми навредят. От друга страна, нямаше никакви доказателства, освен една целувка, а случилото се в нишата пред портата стана толкова бързо, че Алфонсо категорично би отрекъл да е имало нещо повече.

— Най-важното е да настояваш, че съм вдовица. Ще се погрижим и Алфонсо да го разбере на сутринта. Всъщност може да се окаже от полза, че слухът за благородната вдовица от френския двор ще стигне двора преди нас. Така ще прочетат поправките в писмото ми като доказателство, вместо да им направи впечатление, че съм поправяла. Но още нещо ли има? Ти каза, „първо“. Какво е второто?

— Предпочитам да не Ви казвам. Мисля, че ще се натъжите.

— Аз доста претръпнах, Габриел. Вече не се натъжавам така лесно. Най-много да се ядосам, но никога не бих си го изкарала на вестоносеца. Казвай. И си сипи вино и на теб.

Тя отпи две големи глътки и стисна устни, сякаш се концентрираше, за да измисли как най-добре да поднесе новината.

— Дон Хуан… — каза тя накрая. — Не знам точно колко Ви се е харесал. Срещнахте се съвсем за кратко, но долових взаимна симпатия.

— Това няма какво да го мислиш — отсякох. Габриел имаше навика твърде много да се меси в любовните ми дела. Романтичните отношения я интересуваха повече от всичко.

— Е, щом няма какво да го мисля — каза тя с влудяващо безразличие, — значи няма и какво повече да Ви кажа.

— Естествено, че има!

— Наистина не е красиво, мадам. Става дума за дон Хуан. Сигурна ли сте, че искате да го чуете?

Сърцето ми се разтуптя ускорено и тази слабост страшно ме ядоса. Нямах никакво желание някой или нещо да ме изкарва от равновесие. Хуан беше просто мимолетна среща, разпалила копнеж за нещо повече. Не трябваше така глупаво да оставям живота и щастието си в ръцете на непознат. Трябваше да потуша този пламък, преди да се разгори. А вместо това очаквах думите на Габриел с разтуптяно сърце.

— Искам да го чуя.

— Съжалявам, но покрай слуха за отношенията между Вас и Хуан Австрийски в кръчмата взеха да обсъждат и самия него. Че бил голям женкар. Постоянно сменял любовници, понякога по няколко едновременно, а в момента бил с една красавица от Толедо. Седнах на една от масите да поразпитам. Реших, че е най-добре да науча колкото може повече. Така излезе и най-лошото. Най-големият скандал на изминалата година — Хуан посегнал дори на една от придворните дами на сестра си, Мария де Мендоса, с която според някои на всичкото отгоре били родственици, и то по-близки, отколкото е позволено при любовните взаимоотношения.

Хуан тайно познал неомъжената Мария по един не особено благочестив начин. И нещата се объркали. Мария де Мендоса забременяла. Скандалът бил прикрит, Мария била пратена в палата на принцеса Еболи под претекст, че е болна, и там родила дъщеря си. Това било миналата година. Но с раждането на детето всичко излязло наяве. Кралят побеснял, но на Хуан му било все едно — той отдавна си бил намерил нова любовница. Все пак обаче крал Филип II разбрал, че незаконороденото дете имало кралска кръв и затова трябвало да се признае официално и да получи съответните титли.

Габриел замълча и ме изгледа с очакване.

Вътрешно се гърчех като змия. Това, което ме измъчваше, беше, че докато е ухажвал мен, Хуан е имал връзка с някаква жена от Толедо. Това ми беше най-противното. Би трябвало да съм по-отвратена и възмутена, че е направил дете на неомъжена жена, която вероятно му е и роднина. А не бях, това го приех по-лесно. Но жената от Толедо…

— Много полезни сведения наистина, Габриел. Благодаря ти. Ще имам върху какво да помисля.

Исках да остана сама, но в тази странноприемница двете деляхме една стая, а не ми се щеше да я пращам по задачи за щяло и нещяло.

Габриел обаче ме разбра. Умно момиче беше. Каза, че е станало късно и че ако нямам други задачи за нея, би искала да си ляга. И след малко вече спеше в мрака в другия край на стаята. Или поне така звучеше.

Аз останах на писалището пред догарящата лоена свещ. Ядосвах се на собствените си чувства. С поведението си Хуан демонстрираше липса на всякакво уважение. Това ме правеше несигурна, изпълваше ме чувство за малоценност. А аз не бях нищожество и той не можеше да ме кара да се чувствам така.

След като помислих известно време, в крайна сметка реших, че е безпредметно да потъвам още по-дълбоко в подобно блато от колебания, и отворих „Opus Majus“. Черпех сили от науката.

6

„Opus Majus“ на Роджър Бейкън беше, както си личеше и от името, огромна творба във всяко едно отношение. Книгата беше от над осемстотин страници и аз бях изумена, че един човек е побрал в себе си толкова знание. Беше разделена на седем части и започваше с разсъждения за пътя към мъдростта и истината, както и за препятствията, които човек трябва да се подготви да преодолее по този път. Алхимията беше засегната в седмата част заедно с наблюденията на небесните тела и обясненията на различни механизми и инструменти, които могат да улеснят тези наблюдения.

Мислех да започна направо с тази седма част, въпреки че предходните звучаха много интересно: Бейкън пишеше за връзката между философията и теологията, имаше студии върху библейските езици — гръцки, латински, арабски, иврит и арамейски, имаше математика и оптика, а накрая морална философия и етика. Бях смаяна, че всичко това е било написано преди триста години, и щастлива, че съм открила такава ценна творба. Не знаех за произведение на мой съвременник, което да може да се сравни с „Opus Majus“, макар че езикът на Бейкън беше остарял, а всяко заключение беше съчетано с възхвала на Господ. Роджър Бейкън е бил монах, творбата му е била посветена на папата. Невъзможно беше Църквата и Инквизицията да имат възражения срещу нея.

Как да обясня какво се случи онази нощ в странноприемницата в Медина дел Кампо, където аз, сама в чужда страна, с нероденото си дете в утробата, четох за Тайната на тайните и сякаш станах едно цяло с всички растения и камъни, хора и животни? В онази нощ животът ми пое в нова посока, поставих си нови цели, озарена от мъдрите слова на Роджър Бейкън. Защото тези слова бяха като огън и умът ми се понесе през сенчести порти към светове от светлина. Бейкън пишеше, че всички ние сме произлезли от една и съща материя, от изначалното, от божественото. И в този главозамайващ вихър от нови схващания, които не можех да осмисля напълно, аз се слях в едно със земята и небето и усетих хармонията, сътворена от Бог. В мрака на нощния час аз се озовах насред Райската градина, до Адам и Ева, които все още бяха чисти, защото змията още не беше изплюла отровните си думи в жената, и можеха да живеят хиляда години, защото такава е същността на тялото, създадено от Бог. „Намери първичната материя“, прошепна ми един ангел и тъмните ъгли на стаята в странноприемницата изчезнаха, изчезна и леглото със спящата Габриел, а аз прекрачих отвъд сенките, хвърлени от лоената свещ, в кристални морета и сребристосияйни планини. Стъпих на върха под лунната светлина и се запитах дали този ангел не е бил всъщност змията, а търсенето ми — забраненият плод. Не, светът беше чист и красив като утринна роса, и дори и най-мъничката капчица съдържаше в себе си първичната материя, която, обработена правилно, можеше да направи живота такъв, какъвто е бил по Божия замисъл преди грехопадението. Еликсирът на живота. Изгубеният рай. Той можеше да бъде постигнат чрез алхимия.

„Тъй като тази научна творба съдържа множество големи тайни“, пишеше Роджър Бейкън, „включително Тайната на тайните, а именно това, което може да удължи живота, тя не трябва да става достояние на всекиго, а само на тези, които са достойни за това.“

„Аз съм достойна“, казах на ангела, който изглеждаше като мъж с дълги златни коси. И в следващия миг имах криле като него, а тялото ми пламна и се превърна в огън, после във въздух, после в земя, после във вода. Ангелът докосна корема ми с върха на пръста си и аз разбрах, че в мен расте дъщеря със сини очи и кестеняви коси като мен и че раждането е един от отговорите на тайната. Божият план. Вечният живот.

„И Аристотел каза на Александър: „Ще ти покажа една много голяма тайна“. И това наистина е най-голямата тайна, която не само е дар за целия християнски род и стремеж на всички заради свойствата на златото, но и нещо повече — тя може да удължи живота. Защото чрез този лек, който пречиства по-нисшите метали от излишните примеси, може да се добие най-чисто злато и сребро, той може да отстрани и всички болежки от човешкото тяло, така че животът да се удължи до много столетия. А точно това е съвършеният баланс на тялото, за който споменахме преди.“

Съвършеният баланс. Стоях на върха на планината, която сега беше от злато, слънцето изгряваше в алена зора, която изпълни кървавото ми сърце с копнеж. Но не копнеж на тялото, а на душата, копнеж по знанието, търсене на първичната истина, на тайните, обещани само на достойните.

И когато призори най-сетне затворих книгата и си легнах, а виденията ми отстъпиха на сънища, ме изпълваше необичаен покой и увереност, че вече никога няма да се оставя нещо така банално като любовно терзание да ме извади от равновесие.

7

— Време е да ставате. — Габриел беше приседнала на ръба на леглото и леко ме побутваше.

Щях да имам дъщеря със сини очи и кестеняви коси. Не исках да отварям очи, още не. Исках да задържа виденията от нощта, исках да запомня пътуването с „Opus Majus“ на Роджър Бейкън, откровенията, които обещаваха познание и истина на достойните. Копнежът на сърцето ми, изгряващото слънце над планината. Когато ангелът отлетя към кървавото слънце, ми остави едно последно послание: „Дяволът ти е подготвил необикновено изкушение — твоят стремеж към истината ще даде плодове, но само ако обичаш истината повече от дъщеря си“.

Денят беше топъл, предвестник на лятото. Под трептящите слънчеви лъчи двете с Габриел се отправихме към пазара в Медина дел Кампо. Тя говореше за рокли, но аз не я слушах. Бих могла да науча иврит и арамейски от „Opus Majus“, това си мислех. Тогава пред мен щеше да се разкрие цял един нов свят. Така и реших да направя, веднага щом свърша с алхимията в седмата част. Но винаги щях да обичам дъщеря си повече от всичко друго, уверявах се сама и се възмущавах от колебанието в сърцето си.

Под тежката кадифена рокля ме обливаше пот. В този слънчев ден трябваше да облека коприна, да се нося като фея, да стъпвам леко, откъсната от притеглянето на земята, да танцувам в чест на лятото и всичко ново, което ме очаква. Вместо това ми беше задушно, горещо, стъпвах тежко върху напечените от слънцето каменни плочи. Бях уморена, вероятно защото не се бях наспала. Така казах на Габриел. Тя заяви, че ми личи, била съм бледа, с тъмни сенки под очите, но че сигурно детето е почнало да смуче силите ми. Не трябвало да забравям и да ям за двама.

Пазарният площад изглеждаше още по-многолюден от предния ден. Хората се бутаха и блъскаха, ароматът на подправки и месо се смесваше с остър мирис на урина и усетих, че ми се повдига. Бързах напред, но се подпирах на Габриел, за да не падна.

Тя ми поиска пари и купи едно ветрило и едно малко хлебче.

— Яжте! — нареди ми, като междувременно ме разхлаждаше с ветрилото.

— Оглеждай се за книжаря от вчера — казах аз и се принудих да преглътна един залък хляб.

— Преди всичко трябва да купите рокли, които Ви стават, мадам, които не ви стягат на кръста.

— Трябва да намерим книжаря, чу ли!

— И това ще направим. Ще се оглеждам. Опитайте се да изядете цялото хлебче.

Изядох го и се почувствах малко по-добре, а после продължихме през пазара. Търговецът на книги не се виждаше никъде и аз се предадох на увещанията на Габриел да разгледаме платовете. Не виждах много смисъл в това, защото нямаше да остана в Медина дел Кампо достатъчно дълго, за да поръчам нови рокли. Докато един топ оранжева коприна не хвана погледа ми.

Продавачът на платове беше изложил различни пъстри тъкани под сянката на навеса. Плъзнах длани по оранжевата коприна, допирът й беше хладен и лек като пеперудени крилца. Реших да купя само колкото за една рокля, която да ми бъде ушита, след като стигнем в Мадрид.

Тъкмо бях платила, когато осъзнах, че цветът е същият като панталоните на Хуан. Надявах се, че не това ме е привлякло към коприната. Не исках да продължава да ме води интересът ми към мъжете.

Габриел щеше да носи плата и макар че почна да се оплаква, когато настоях да обиколим пазара, за да намерим книжаря, аз знаех, че фината коприна едва ли й тежи много.

Заразпитвах по другите колички с книги дали познават един млад търговец с тъмни къдрави коси и свъсен поглед, който продава книги за различни науки, като например алхимия.

— Както го описвате, прилича на Якоб — каза един възрастен мъж с дълга сива брада, а после ме погледна внимателно. — Вие ли, доня, вчера сте купили от него алхимични книги? — Аз потвърдих, а мъжът продължи — В такъв случай предполагам, че Якоб е заминал. От продажбата е изкарал толкова пари, че да може да си позволи да се върне при семейството си във Венеция.

— Но аз исках да купя компендиума на иврит — казах разочарована.

Старецът кимна.

— Ценни книги има за продан младият Якоб Абраванел. Много от нас му завиждат.

— Евреин ли е? — попитах аз.

— В тази страна всички са образцови християни — сивобрадият се усмихна закачливо. — Значи четете на иврит, доня? И на арамейски?

— Ще се науча. Когато стигна в Мадрид, ще задълбоча познанията си.

— Необикновена жена сте Вие. — Той се огледа и добави по-тихо: — Стремежът към истина е стремеж към Бог.

— Всички сме от една и съща материя, а Бог е създал тази материя така, че изначално сме били в съвършено равновесие. Така пише Роджър Бейкън. Бих искала да експериментирам с основните елементи.

— Трябва да прочетете „Сефер ха-Зохар“ от Мойсей де Леон. Той е бил съвременник на Роджър Бейкън.

— Имате ли я?

— Не. Но когато стигнете в Мадрид, потърсете Мигел Сесо на „Кайе Луко“ — уличката не е далече от кралския дворец Алкасар. Той може да Ви помогне и с книги, и с инструменти за експериментите Ви.

— За кого да кажа, че ме е пратил при него?

Той се позасмя.

— Не Ви е нужно името ми. Само кажете, че сте купили книги от търговеца Якоб Абраванел и Мигел ще Ви отвори вратите към тайнства, които малцина познават.

Благодарих му.

Мъжът понечи да каже още нещо, но в този момент се чу шум — група войници си проправяха път сред множеството.

— Трябва да тръгвам — каза той и хвана дръжките на количката си. — Бог с Вам, доня! — И след миг вече беше изчезнал сред множеството.

Най-отпред на групата войници вървяха един офицер и един духовник, който оглеждаше множеството със свити вежди. Сега спряха до нас.

— Къде можем да намерим книжаря Якоб Абраванел? — попита духовникът на висок глас. — Кой знае къде е?

Никой не отговори.

— Проклятие! Срамота е, че търговците на книги нямат точно определени места на пазара като всички останали — каза офицерът на духовника. — Кой го знае къде се е покрил. Да търсим ли нататък?

И отново тръгнаха из пазара, като току викаха името на Якоб Абраванел.

— Мисля, че е време да продължаваме към Мадрид — казах на Габриел. — Връщаме се в странноприемницата да вземем Алфонсо и потегляме незабавно.

8

Чакахме два часа в едно тъмно помещение, което въпреки мраморните колони и богатите орнаменти изглеждаше мрачно и миришеше на застояло. Преди това бяхме минали през два двора, пълни с войници и работници, които дострояваха нещо, и едва след много настоявания изобщо получихме достъп до двореца и влязохме в едно преддверие, където хората чакаха за среща с някой от секретарите на крал Филип II. Останалите чакащи не изглеждаха особено знатни и аз предположих, че за благородниците има друг вход, но вече беше късно. А и бях направила опит — казах на гвардееца отвън, че съм пратеничка на френската кралица майка, но името на Катерина Медичи не ми помогна.

Мадридският дворец беше впечатляващ още от пръв поглед. Бяхме дошли от запад, откъм Медина дел Кампо, и бяхме видели двореца Алкасар да се извисява над градските стени още отдалече. Зданието беше много особено. Някогашната мюсюлманска крепост беше превърната в дворец и западната фасада беше довършена с няколко асиметрично разположени кули. Строителството в двора говореше, че крал Филип II е предприел сериозни достроявания и подобрения.

В преддверието беше задушно. Габриел ми предложи ветрилото, но аз поклатих глава. На аудиенция беше поканен един много приказлив търговец с лилава наметка, който ни беше казал, че е дошъл точно преди нас. Може би следващата бях аз.

— Влизаш с мен — казах на Габриел, когато след дълго чакане дойде и моят ред. — Като доказателство за високото ми положени, което изисква да се движа винаги с прислуга.

Търговецът в лилаво ми се поклони тържествено на излизане, спомена, че младшият секретар днес бил в добро настроение, и ми пожела щастие и късмет в начинанията ми, каквито и да са те. Самият той беше получил разрешение да се назове „кралски търговец на зърно“ и това със сигурност щеше да му донесе много нови клиенти.

— Името Ви? — каза един млад червенокос мъж, когато влязохме. Той седеше зад голямо писалище, видимо зает с разни документи. Изобщо не вдигна поглед и като цяло не ми се стори особено дружелюбен.

— Мадам Мадлен дьо Мондидие. Пратеничка съм на френската кралица майка Катерина Медичи и не съм свикнала на подобно отношение. Това е обида срещу френския двор. И кой сте самият Вие, господине?

Червенокосият младеж скочи от стола си, а на лицето му се изписа израз на едновременно смущение и отзивчивост.

— Аз съм Франсиско Енарес, младши секретар на Габриел де Саяс. Извинете, но дали чух правилно…? И коя е придружителката Ви? Извинете, но кой Ви покани тук? Трябвало е да… Но, моля Ви, извинете, заповядайте, седнете, уважаеми дами! Бихте ли повторили името си?

Двете с Габриел седнахме.

— Аз съм мадам Мадлен дьо Мондидие, придружава ме камериерката ми. Бих желала аудиенция с крал Филип II. Нося със себе си документ от кралицата майка — Катерина Медичи. — Подадох му писмото.

Франсиско Енарес му хвърли един поглед, огледа по-внимателно печата и отново се изправи. Повика един прислужник и нервно запелтечи някакви извинения. Чак ми стана жал за младежа. На Габриел обаче изглежда й беше забавно.

— Хиляди извинения, доня — каза мъжът, като кършеше ръце. — Дама като Вас, естествено, не е трябвало да чака толкова време. Веднага ще Ви отведа при Габриел де Саяс, един от двамата лични секретари на краля. Той ще Ви представи на Негово величество.

После нареди нещо на прислужника и ни покани да го последваме.

Минахме след Франсиско Енарес през много коридори и зали и с всяка крачка дворецът Алкасар разкриваше все повече от същинската си красота. Подовете и стълбищата навсякъде бяха от скъп мрамор, подреден в сложни мотиви, стените на залите бяха покрити с гоблени и стенописи, а високите прозорци — с пищни пъстроцветни завеси. Видяхме сребърни свещници и златни кани, бокали, инкрустирани със скъпоценни камъни, изящно резбовани мебели и елегантни статуи от мрамор и благородни метали. Дворецът беше много оживен, току се разминавахме с облечени в ливреи прислужници, заети с дневните си задачи. Освен прислугата, по коридорите срещахме и благородници, духовници, офицери и чиновници, а Енарес кимаше и поздравяваше почти всеки от тях, но не ни представи на никого, въпреки че ни изпровождаха множество любопитни погледи.

Минахме през необичайно красив вътрешен двор с фонтан и аз помолих младшия секретар да поспрем за момент. Красотата на градината ме беше пленила. Седнах на една от каменните скамейки до фонтана. Габриел отиде да разгледа пъстроцветните птици в птичарника. Наоколо ми цъфтяха пищни храсти във всякакви цветове, червени аптении, виолетови и жълти бугенвилии и аз се замислих, че детето в корема ми, малката ми дъщеричка, скоро също ще може да види тази красота. Слушах ромона на фонтана и разглеждах едно цвете с тъмен виолетов цвят, което растеше точно до скамейката, на която седях.

— Внимавайте, понякога красотата е изкушение от дявола, доня — чу се дълбок мъжки глас. — Наричат това цвете „дяволът в храста“.

— Красиво е — казах аз — и не изглежда никак опасно. — Вдигнах поглед. Пред мен стоеше висок мъж с червена наметка. Наметка като на кардинал.

— Френски акцент ли долавям? Ако не възразявате, ще продължа на френски?

Не възразявах. Но трябваше да свиквам и да говоря испански.

В следващия момент Франсиско Енарес почти дотича до нас и дълбоко се поклони на мъжа.

— Позволете ми да Ви представя мадам Дьо Мондидие. Тя идва от френския двор и иска аудиенция с краля. В тази връзка отиваме при дон Габриел де Саяс.

— Аха, поредният пратеник от френския крал Шарл? Напоследък исканията от страна на френския двор нямат край.

— Моята господарка е майката на краля, Катерина Медичи. А с кого имам честта да разговарям? — попитах аз, докато се питах за какви ли пратеници става дума. Не би било добре за мен да се натъкна на познати от френския двор. Истинското ми положение можеше да излезе наяве.

— Скоро отново ще се срещнем, доня Мадлен — каза той бавно. — Погледнете отново цветето. Запомнете ме като човека, който ви е предупредил за красивия „Дявол в храста“. Аз съм този, който вижда, който прозира истинската природа на нещата. Погледнете тук, плодника. — Той посочи цветето и някакви тъмни, извити израстъци. — Дяволски нокти — каза той. — В първия момент не се виждат. — Той откъсна цветчето, оскуба лавандуловосините му венчелистчета едно по едно и ги пусна на плочите.

После кимна и ни остави.

— Кой беше този мъж? — попитах.

Червенокосият Франсиско, който явно по природа имаше доста светла кожа, сега беше пребледнял още повече.

— Диего де Еспиноса — каза той почти шепнешком. — Великият инквизитор. Най-могъщият човек в Испания. След краля, разбира се. С него трябва много да се внимава.

„Може и така да е“, помислих си аз. Но не изпитвах никакъв страх от него. Самонадеяността е признак на слабост, а Диего де Еспиноса без съмнение беше твърде самонадеян. Номерът с цветето изобщо не ме впечатли.

За сметка на това Габриел изглеждаше изплашена, а аз осъзнах, че дори пъстрите папагали в птичарника бяха замлъкнали в присъствието на инквизитора.

Продължихме нататък през двореца на Филип II и скоро съвсем забравих срещата с Великия инквизитор. Беше ме обзело радостно спокойствие, мориската архитектура на двореца беше наистина впечатляваща с екзотичната си пъстрота и изящество, с арките и мраморните настилки, с фонтаните и статуите на лъвове, с балкончетата и цветните лехи. Навсякъде се усещаше арабски полъх, така далечен от моята Франция, и аз разбрах, че тук ме чака нов живот.

— С онзи там не Ви препоръчвам да говорите — каза Франсиско и кимна към един висок мършав мъж, застанал на входа на преддверието към кабинета на Габриел де Саяс. — Това е Кристобал, шпионин на Антонио Перес. Перес е другият личен секретар на крал Филип II и ненавижда факта, че трябва да си поделя властта с моя началник, дон Габриел, при когото Ви водя. Перес не може да приеме, че не всичко, което засяга краля, минава през него. Затова негови хора постоянно следят дон Габриел. А Кристобал е най-опасният от всички.

Кимнах, въпреки че не виждах какво ме засяга враждата между двамата секретари. За мен беше все едно дали съм получила аудиенция при краля чрез Габриел де Саяс или чрез Антонио Перес.

Но забелязах как ме изгледа въпросният Кристобал. Погледът му се задържа върху мен, докато минавахме през преддверието, и ме изпълни неприятното чувство, че този привидно незначителен мършав мъж е видял в мен нещо повече от останалите.

Когато най-сетне ме поканиха при Габриел де Саяс, се наложи камериерката ми да изчака в преддверието. Секретарят искал да говори насаме с мен, каза Франсиско, който му беше показал писмото от кралицата майка.

Дон Габриел беше пълен мъж на средна възраст с оредяваща коса. Когато влязох, той се изправи и ме покани да седна в едно кресло до камината.

— Документът Ви, доня, заповядайте — каза той, върна ми писмото и сам се настани в креслото срещу мен.

Загледа ме мълчаливо с малките си пронизителни очи, почти скрита под тежките клепачи. После сякаш се опомни и вежливо заразпитва как е минало пътуването ми и как се чувствам, а докато отговарях, току кимаше.

— Много добре, но по отношение целта на идването Ви в двора в Мадрид — каза той, — Катерина Медичи не казва нищо. В писмото пише само, че пътувате под нейна опека и че в случай на нужда, трябва да Ви се осигури необходимото съдействие. Кажете, мадам Дьо Мондидие, за какво Ви е аудиенция с крал Филип II? Тук вече посрещнахме няколко френски пратеници, дошли да предложат ръката на Маргьорит, така че Вашата мисия едва ли е същата. Или…?

— Не. Кралицата майка ме беше пратила на мисия в Ла Рошел. Там бях заловена и изтезавана от хугенотите. Накрая ме освободиха и ме пуснаха, но само до испанската граница. Затова търся пост в двора на крал Филип II, докато стане безопасно да се върна във Франция.

В голямата си част тази история беше истина. Подробностите — това, че доброволно се бях хвърлила право в ръцете на водача на хугенотите, Луи дьо Конде — по разбираеми причини ги пропуснах.

— Каква беше мисията Ви в Ла Рошел? И как така хугенотите просто ви пуснаха?

— Съжалявам, но не мога да Ви разкрия повече. Това са тайни, които засягат Катерина Медичи.

— А съпругът Ви воюва срещу хугенотите, доколкото разбирам, щом не можете да потърсите закрила при него?

— Уви, съпругът ми, Еркюл дьо Мондидие, загина в битката при Жарнак преди два месеца. Успях да го видя за последно точно преди битката.

— Съжалявам. В последно време Франция наистина много изстрада. Дано кралицата майка осъзнае скоро, че отстъпчивостта спрямо хугенотите води единствено до нови предателства срещу законния крал и правата вяра. Филип II е изумен, че след толкова години Шарл все още дава права на хугенотите. Но позволете ми един въпрос от съвсем друг характер. Дори и крал Филип II да Ви приеме в двора си, имате ли средства, с които да се издържате? Приходи от имение? Наследство?

Зад вялата външност Габриел де Саяс явно беше хитър и прозорлив човек. При това се грижеше за интересите на краля си. Колкото и титли да имат, просителите, търсещи подаяние, щяха да бъдат изритани още на прага.

— Нося със себе си известна сума, а за имението ми в Северна Франция се грижи една родственица. Но се надявам да съм от полза в испанския двор. Образована съм отлично. А и съм французойка. Нима дъщерите на покойната кралица Елизабет нямат нужда от френскоговорещ учител? Чух, че самият крал Филип II не говори френски?

— Принцесите Каталина и Изабела имат бавачка. Едва на две и три години са и макар че е редно образованието им да се планира от рано, разбира се, засега не е спешно. Но е вярно, че френският, на който ги учеше майка им, ще се изгуби. Сега вече няма с кого да говорят на този език. Ще ви препоръчам на крал Филип II, когато представям случая Ви пред него. За момента ще се погрижа да осигуря настаняването Ви в двореца — Вашето и на камериерката Ви. Ако крал Филип II се съгласи на аудиенция, това ще е най-рано след две седмици. Макар че и това не е сигурно. Той е твърде зает да укрепва позициите си като владетел на цяла Испания. Случвало се е чуждестранни посланици да чакат по половин година, преди кралят да намери време да ги приеме.

Благодарих на Габриел де Саяс и излязох заедно с Франсиско и двама прислужници, на които секретарят даде някакви заповеди. Франсиско трябваше да ни покаже пътя към крилото за гостите.

Кристобал все още беше в преддверието, малко встрани от вратата. Разговаряше с един от прислужниците, които бях видяла при дон Габриел.

— Да, съвсем скоро Антонио Перес ще бъде уведомен за присъствието Ви в двора — каза Франсиско, който беше проследил погледа ми. — Кристобал смуче новини, както пиявиците — кръв.

9

Наложи се да чакам аудиенция при краля десет дни, които прекарах в повече от отлично състояние на духа. Прозорецът на стаята ми гледаше към същата онази красива градина, в която се бях спряла при пристигането в двореца Алкасар и нямаше как да не приема това като знак, че престоят ми в двореца ще е белязан от щастие.

Нощта преди аудиенцията отворих капаците и оставих пролетния въздух да погали тялото ми. Не можех да заспя. Точно в този ден най-сетне бях получила вест, че крал Филип II е приел да се срещне с мен, и ме измъчваха известни тревоги.

Фонтанът ромолеше тихо и аз се замислих, че според Аристотел водата е една от четирите основни стихии. Но в онази испанска нощ водата беше много повече от продукт на дестилация, калцинация или кристализация, нещо повече дори от благородния метал, който хората така отчаяно се опитваха да добият чрез тези процеси. В търсенето си алхимикът се стреми и към златото на ума. Ромонът на водата, слънчевият лъч, пробил облаците, бляскавите отражения — всички те бяха порта към свят на красота и разум. И някой ден всичко това щеше да принадлежи и на детето ми. Трябваше да кажа на крал Филип II, че съм бременна. Не можеше да го крия повече.

Продължавах да чета „Opus Majus“ на Роджър Бейкън, постепенно почвах да уча иврит и арамейски и планът ми беше веднага щом получа официално позволение да остана в двореца, да започна с експериментите. Бях открила книжарницата на Мигел Сесо на „Кайе Луко“, както бях решила в Медина дел Кампо. Него трябваше да питам за „Сефер ха-Зохар“ на Мойсей де Леон. А може би този Мигел Сесо можеше да ми осигури достъп до някоя лаборатория с подходящите апарати, разтвори и минерали.

„Елате, арабски нощи!“, помислих си пламенно. Каменните лъвове долу в градината се усмихваха загадъчно, арабите бяха скрили в каменните им сърца знания от най-древни времена, бяха им нашепнали тайни към идващите поколения. През пещи, огнища, изпарители, филтри и колби минаваше познанието за произхода на всички неща. Дори ароматът на цветята в градината и настръхналата от нощния хлад кожа на тялото ми бяха зададени още със Сътворението. А аз щях да стигна до това познание.

Точно мислех вече да затварям, когато чух тихи гласове. Под бугенвилиите се бяха появили два тъмни силуета.

— Дано не сте ме чакали твърде дълго. Не можах да се измъкна по-рано. Антонио Перес имаше нужда от мен.

— Нямам нищо против да чакам в мрака под лунна светлина, Кристобал — отговори напевен мъжки глас със силен акцент. — Нощта е красива и опасна, също като самия живот.

— Във всеки случай по-опасно е самото Ви идване в сърцето на Мадрид, дон Фернандо. А за срещата ни тук не трябва да научава никой, това Ви е ясно. Рискувах живота си, като ви дадох паролата за двореца Алкасар.

— Името ми вече не е Фернандо де Валор, не ме наричайте така! Аз съм Абен Умея, а народът ми ме обяви за крал на Гранада. Ще се боря до смърт за правото да нося това име. Крал Филип II наруши обещанието си, когато отне на мориските езика и имената.

— Да, да, да не спорим за това сега. Доколкото исканията ви са оправдани, един Бог знае. Но ние имаме общ враг в лицето на полубрата на краля. Дон Хуан е в Гранада, за да потуши въстанието ви, и доколкото разбирам, е на път да успее. Това не бива да се случва. Копелето не бива да се връща като победител. Това ще направи и него, и хората му твърде силни. След смъртта на Карлос крал Филип II няма мъжки наследник и Хуан представлява реална заплаха. Освен това господарката ми иска мъст за Мария де Мендоса.

— Господарката Ви? Смятах, че сте тук от името на Перес.

— Човек може да има повече от един господар. Или господарка. В този случай се грижа едновременно за интересите и на Антонио Перес, и на Ана Еболи. По отношение на дон Хуан двамата са на едно мнение. Предпочитат хората на Хуан да не стават твърде силни. Освен това принцесата е разгневена, че той е направил дете на родственицата й Мария де Мендоса. Животът на Мария е съсипан завинаги. Повече никога няма да може да се върне в двореца. Вероятно ще трябва да прекара живота си в манастир, докато Хуан ненаказан ще продължава да жъне нови успехи. Но кажете, Абен Умея, ще можем ли да се обединим — в пълен секрет, естествено — срещу копелето Хуан?

— Ние и сега се борим с всички сили срещу него. Войските ми са в планините Алпухара, а хората на Хуан никак не ни щадят. За сметка на това ние познаваме тези планини като петте си пръста и ги жилим като скорпиони. Какво повече бихме могли да направим?

— Има и други начини. Нося чертеж на покоите на Хуан в Алхамбра, където той, като истински страхливец, се е скрил на сигурно място, докато войниците му гинат из планините. Има начин да вкараме наш човек в Алхамбра. Ще Ви осигуря достъп. Разбира се, избиването на всички в двореца би било неприемливо, но ако се насочите единствено срещу копелето… Сам мъж, въоръжен с нож, лесно би могъл да свърши тази работа. Но разбира се, трябва да е мориско. Подозренията не бива да падат върху други!

— Що за подмолен подход?!

— Нима наистина вярвате, Абен Умея, че единствената победа е победата с почтени средства?

— Вярвам в свят, по-голям и по-красив от сърцето Ви, Кристобал. Освен това, ако Хуан бъде елиминиран, някой друг веднага ще заеме мястото му. Защо да го правя? Какво ще спечеш моят народ от това?

— В този случай командването на армията ще се върне обратно в ръцете на маркиз Де Мондехар, а Вие сам знаете, че той винаги е гледал благосклонно на мориския начин на живот. Съпругът на принцеса Еболи, Руи Гомес, ще се погрижи Филип II да възприеме по-мека позиция спрямо мориските. Кралят винаги се е доверявал на съветите на Руи Гомес, ще го направи и сега. Ако Хуан го няма, лагерът на Еболи ще укрепне. А с тях и Перес.

— Дворцовите интриги са мръсни като змията в Райската градина, Кристобал. В такъв случай, погрижете се за този мъж по друг начин! Със скандал, с жена може би… Но да искате от моите достойни воини да извършат такава подлост…

— Вече се опитах, безуспешно, да сложа край на живота му в Бургос. Пратих двама мъже по петите му. И двамата бяха убити. А с женски скандали няма да постигнем нищо. Замислете се само колко леко се измъкна копелето от отговорността за положението, в което постави Мария де Мендоса. — Кристобал горчиво се засмя. — Колко жени е имал, а от това славата му само расте. Напоследък чувам нови слухове. За някаква французойка, която срещнал точно в Бургос и която сега е тук, в Мадрид. Чух, че утре тя ще има аудиенция с краля. Дали ще можем да я използваме, още не знам. Може би трябва да включа в играта и Анна де Толедо. Но аз се отвлякох, Абен Умея. Най-добре би било Вие да отстраните Хуан. Ето го чертежът на Алхамбра. Отбелязани са покоите на Хуан. Паролата също е записана. В замяна аз ще се погрижа крал Филип II да омекне по отношение на мориските и да се стигне до разумни мирни преговори.

— Омекнал или не, позицията на мориските е твърда и ние няма да се пречупим. И все пак предпочитаме да живеем в мир с краля, стига той да уважава обичаите ни. Луната ще подпечата уговорката ни, Кристобал. Нощта ще възпее остриетата и кръвта.

Двамата мъже си тръгнаха. Въпреки лунната светлина не бях успяла да видя лицата им, през цялото време стояха под сянката на бугенвилията. Но бях сигурна, че този Кристобал беше същият, когото Франсиско Енарес ми беше показал преди десет дни. Познах високата му суха фигура.

А сега си дадох сметка, че го бях засичала буквално всеки ден. Определено не беше съвпадение. Явно ме държеше под око. Дали знаеше, че аз съм тази, която беше убила един от наемниците му в Бургос?

Осъзнах колко е сериозно положението ми. Едва пристигнала, вече бях забъркана в дворцовите игри много по-дълбоко, отколкото си представях, че е възможно.

10

— Ваше Величество — казах с дълбок поклон.

Стоях пред крал Филип II, изпълнена с благоговение. Той беше най-великият владетел на Испания, всички го уважаваха, всички се страхуваха от него, всички му се възхищаваха. Сериозен и благочестив крал, когото не занимаваха борби за власт и безсрамни интриги.

— Вие трябва да сте доня Мадлен дьо Мондидие — каза кралят. — Прочетохме писмото от френската кралица майка. От секретаря си разбрахме, че това, което Ви е довело в Мадрид, е войната с еретиците.

Филип II седеше във внушителен трон със златни лъвски крачета, с облегалка и подлакътници, украсени с умело резбовани гербове, слънца и други подобни символи на властта. Зад него стоеше прав Габриел де Саяс.

— Да, Ваше Величество.

— Ако трябва да ни предадете някакво послание от Катерина, сега е моментът да говорите. Стига да не споменавате брак между дъщеря й Маргьорит и Нас. Този въпрос вече го отхвърлихме неколкократно, последния път — пред херцог Дьо Гиз. Не желаем да чуем и дума повече по този въпрос.

— Ваше Величество, изправям се пред Вас единствено с лични мотиви, принудена от обстоятелствата и без никакви скрити цели.

Дон Габриел се наведе и прошепна нещо в ухото на краля. Филип II ме гледаше мълчаливо и — поне така ми се стори — строго. Но може би така гледаше всички. Беше пестелив на жестове и мимики, а на лицето му нямаше и една бръчица от смях. Това, в комбинация с черното му облекло, създаваше впечатление за силен и опасен човек.

— Съюзът ни с Франция е важен. Препоръките на Катерина Медичи трудно биха могли да бъдат пренебрегнати и сме длъжни да Ви приемем. Нашият секретар спомена, че след време бихте могли да сте ни от полза като учителка по френски на принцесите. Съгласна ли сте да вършите това, доня?

— За мен би било чест, Ваше Величество. Но има нещо, което трябва да Ви призная. Нещо, което все още не съм разкрила пред други хора.

— Че сте имали мимолетна среща с нашия полубрат дон Хуан в Бургос — това не е тайна, доня. Ние чуваме и виждаме всичко, което се случва в страната ни. Не ви укоряваме, познаваме директния му подход. А съгледвачите ни казват, че не се е случило нищо непристойно. Но Вие сигурно разбирате, че тук в двора дори и най-дребните слухове могат да прераснат в скандал. Затова Ви предупреждаваме, не давайте поводи за такива скандали.

— Благодаря за ценния съвет, Ваше Величество. Уверявам Ви, че ще се съобразя. Но исках да Ви споделя нещо друго. Личен и вероятно твърде незначителен въпрос за могъщ владетел като Вас.

Филип II вдигна въпросителен поглед към Габриел де Саяс, който повдигна рамене и ме изгледа гневно — не му бях казала всичко и заради мен сега изглеждаше неподготвен пред господаря си.

Беше ми все едно. Трябваше ми благоразположението на Филип II, не на дебелия секретар.

— Нека ние да решим дали е незначителен — каза Филип II. — Слушаме Ви.

И аз казах на Филип II, че съм бременна. Казах му, че мъжът ми е загинал на бойното поле преди два месеца, малко след като съм успяла да се видя с него за последно.

— Забелязах положението си едва когато пристигнах в Испания. Умолявам Ви, Ваше Величество, нека родя детето си тук, където е безопасно. Скоро няма да мога да пътувам.

Филип II свъси вежди.

— Женски глупости! Подобни неща не ни интересуват. Вълнува ни единствено връзката Ви с френския двор. А все още не сме се убедили, че наистина не сте тук с тайна мисия. Но Франция е наш съюзник, затова сте добре дошла в двора ни. Дон Габриел, погрижете се Виглиус, лекарят на покойната ми съпруга, да прегледа доня Мадлен.

Филип II направи жест, с който даваше да се разбере, че аудиенцията е приключила.

Аз се поколебах. Чудех се дали не трябва да спомена среднощния разговор. Знаех, че е редно да го направя. Този Кристобал заговорничеше с въстаниците и планираше ново покушение срещу Хуан след неуспешния опит в Бургос. Но от една страна, не можех да издам, че съм се фехтовала и съм убила човек, а от друга, имах чувството, че не познавам достатъчно добре взаимоотношенията в двореца и би било по-мъдро да не се замесвам. Щеше да дойде и този момент. Първо трябваше да науча повече, да разбера кои са принцеса Еболи и съпругът й, Руи Гомес де Силва. И, естествено, Антонио Перес и Кристобал. При това обръщането на разговора в подобна неприятна посока би вгорчило първата ми среща с крал Филип II, а беше важно да оставя ясно и просто впечатление за това коя съм и какво целя.

Затова последвах Габриел де Саяс навън, без да спомена зловещата среднощна среща.

11

Кристобал. Гласът изпод бугенвилиите, който говореше така спокойно за смърт и разголваше една душа, студена като лунната светлина, подмолна сила, умело прикривана омраза. За разлика от този глас, гласът на Абен Умея беше напевен и звучен, а думите му — поетични. И все пак Кристобал беше успял да го подведе към тъмни дела.

В онази нощ бях усетила същността на Кристобал, без да си дам сметка за това. Крастави жаби и слънчеви затъмнения нахлуха в съня ми. Когато се събудих, си припомних сухия мъж като смътен образ, като някаква неизменна зла сила наоколо, като кокалест призрак, воден от скрити копнежи.

Естествено, това, което бях чула, ме притесняваше. Хуан, когото харесвах, беше в смъртна опасност. Трябваше да реагирам, да тръгна за Гранада, да информирам крал Филип. А докато е плетял злите си интриги, Кристобал ме беше държал под око. И по този въпрос трябваше да направя нещо.

Но в същото време бях твърде заета със сладката тежест на бременността си. Детето ми се струваше най-важното нещо на света, всичко останало бледнееше пред него, и веднага щом получих разрешение да остана в двореца Алкасар, се отдадох на сънливо доволство, което заличи цялата ми действеност. Убеждавах сама себе си, че сега е време за почивка, макар и сънищата ми да бяха пропити от страхове. Убеждавах се, че всичко е наред. Бях просто една бременна вдовица, дошла от Париж, с отлични връзки във френския двор и уважавана от всички.

Мнозина се опитаха да се сближат с мен. Но аз се държах на разстояние. Можех да мисля единствено за детето си и за книгите си. Палатът пазеше плодоносното ми тяло с розовия си мрамор, арамейските глоси обгръщаха мисълта ми в паяжините си от златисти извивки и ми се струваше, че проблемите на външния свят нямат нищо общо с мен.

И все пак не можех съвсем да се откъсна от всичко. Аудиенцията при крал Филип II и официалното обявяване на деликатното ми положение предизвикваха поток от визити, които не можех да отклоня. Един от посетителите ми беше френският посланик Фуркево, който беше любопитен да разбере поръчението, с което Катерина Медичи ме е пратила в Испания. Може би се случваше нещо, за което е редно и той да знае?

Фуркево веднага ми хареса. Беше отзивчив и енергичен човек и можех само да спечеля от близостта с него. Естествено, притеснявах се какво е чувал за мен и дали знае, че всъщност не съм омъжена, но той не знаеше нищо.

Веднага усетих, че в лицето на Фуркево имам съюзник, на когото мога да разчитам, и още при първата ни среща не се поколебах да го помоля за помощ — исках да пратя куриер до Хуан в Гранада. Най-малкото, което можех да направя, беше да го предупредя в писмо.

С Фуркево се бяхме настанили до прозореца към градината. Габриел ни беше поднесла разхладителна напитка, подсладена с мед, и сега шеташе нещо из стаята.

— Е, добре, значи нямате официална задача от френския двор — каза Фуркево. — Обратното би ме изненадало, тъй като не съм чул нищо. Разбира се, аз ще Ви спомена в следващия си доклад до Катерина Медичи и крал Шарл.

Фуркево беше на около шейсет години и служеше като посланик на Франция в испанския двор от четири. Спокойният му нрав, съчетан с авторитета на възрастта му, го правеха изключително подходящ за този пост, който със сигурност не беше от най-лесните, тъй като в Испания на благосклонното отношение на крал Шарл към хугенотите не се гледаше с никак добро око.

— Разбира се — отговорих аз. — Дали ще мога и аз да изпратя едно писмо заедно с Вашия доклад? Бих искала да информирам кралицата майка как е минало пътуването ми до Мадрид.

Трябваше да разкажа на Катерина, че съм бременна и затова се е наложило да се представям за вдовица, за да може тя да потвърди версията ми. Бях сигурна, че ще ме подкрепи по този въпрос. Беше известна с това, че винаги се грижи за придворните си дами.

— Ще изпратя доклада си за месец май следващата седмица. Просто ми дайте писмото преди това и ще се погрижа.

— Искам да изпратя и още едно писмо. Но ми е неудобно, не знам дали…

— Отнема време човек да се ориентира в испанския двор — каза Фуркево дружелюбно. — А ние, французите, трябва да се поддържаме. С какво мога да Ви помогна?

— Дон Хуан Австрийски… — казах колебливо. — Има нещо, което той трябва да узнае. Как бих могла да му пратя вест в Гранада? Той живее в замъка Алхамбра, нали?

— Аха… — тонът на Форкево охладня. — Сега разбирам, че Вие явно вече сте се ориентирали тук, мадам.

Разбрах какво намеква. Щом и Филип II, и Кристобал вече бяха чули за възможната любовна връзка между мен и Хуан, какво оставаше за френския посланик. Очевидно този слух беше обиколил целия двор.

— Грешите, мосю Фуркево, ако смятате, че става дума за любовна кореспонденция. Въпросът е далеч по-важен. Не бих си позволила да Ви занимавам с подобни дреболии. По една случайност до мен достигнаха сведения, които имат отношение както към въстанието на мориските, така и към личната безопасност на дон Хуан. Ако не бях в такова деликатно положение, сама щях да тръгна на кон към Гранада.

— Истинска дама на Катерина Медичи. — Фуркево се усмихна и в погледа му сега се четеше уважение. — От колко време сте тук, от две седмици? А вече знаете за интригите с въстанието на мориските и полубрата на краля. Ще споделите ли знанията си с мен, мадам? Помнете, че и двамата работим за френската корона, а този тип сведения може да се окажат важни в Париж.

— Напротив, смятам, че за Франция те не са никак интересни. Но дон Хуан трябва да бъде предупреден. Извинете ме, но за момента трябва да съм предпазлива. Може би ще Ви разкрия повече по-късно.

Фуркево кимна.

— Нали знаете, че Филип II никак не уважава своя полубрат? Намира го твърде импулсивен, за да му бъде възложена реална отговорност за каквото и да било. Когато Филип II назначи дон Хуан на някой висок пост като например главнокомандващ, винаги се уверява, че Хуан е заобиколен от съветници и наблюдатели. Казвам го, за да не се окажете неподготвена. Ако уведомите само Хуан, но не и краля, рискувате проблеми. Хуан така и не се научи да проявява внимание и предпазливост. Реално погледнато единствената причина за успешната му кариера е късметът му. Но с удоволствие ще Ви помогна да намерите куриер до Алхамбра.

Благодарих му и изпитах истинско облекчение. Щях да мога да предупредя Хуан за Кристобал и разговора му с Абен Умея. За чертежите на замъка и паролата, която вече беше в ръцете на мориските. Хуан ще може да смени пазачите и да бъде нащрек. Мислех да спомена и принцеса Еболи и съпруга й, Руи Гомес де Силва. Но тогава щеше да се наложи да стане дума и за неприятната случка между Хуан и Мария де Мендоса, която е разгневила принцесата, а определено нямах желание да го правя. Затова реших да пиша само за Абен Умея и за Кристобал, дясната ръка на кралския секретар Антонио Перес.

— До час-два ще пратя камериерката си при Вас с писмото до Хуан. Положението е сериозно и трябва да се действа бързо. Оказвате ми голяма помощ, мосю Фуркево, длъжница съм Ви. Собственият ми кочияш не би могъл да се оправи до Гранада.

Алфонсо ми се беше примолил да остане на служба при мен като кочияш, въпреки че вече нямах нужда от него. Очевидно нямаше никакво желание да се връща при съпругата и тъст си в Бургос и аз се бях съгласила, а той си докарваше допълнителни средства към вече по-ниската заплата с работа в една мадридска кръчма.

— А аз със сигурност ще поискам да ми се издължите някой ден — отговори Фуркево. — Без съмнение можете да сте ми от полза в много отношения. Да се надяваме, че ще останем съюзници за дълго. Мога ли да Ви помогна с нещо друго?

— Принцеса Еболи и съпругът й, Руи Гомес де Силва — разкажете ми нещо за тях. Не ги познавам, но съм чувала много.

— Имате нюх за политика, мадам Дьо Мондидие. Малцина имат такова влияние в двора колкото тази двойка. Тримата най-могъщи хора в страната, след Филип II, са Великия инквизитор Диего де Еспиноса, Руи Гомес и съпругата му Ана, принцеса Еболи. Ана е изключително интелигентна жена. При това най-красивата в Испания въпреки че има само едно око. Загубила дясното си око като дете, докато си играела на дуел с един паж, и оттогава ходи с превръзка. Мисля, че ще я харесате. Вие също сте интелигентна и действена и сигурно ще оцените подобни качества у друга жена. Колкото до мъжа й, Руи Гомес — някои го наричат Рей Гомес, или крал Гомес, — мнозина посланици го припознават като същинския крал на Испания. Филип II изключително много разчита на него и търси съветите му по всеки въпрос. Което е отлична идея — де Силва е умен мъж, който поставя на първо място интереса на Испания.

— Предполагам, че ще ги видя на бала след десет дни? Или не е прието една жена да посещава празненства, докато е бременна?

— Няма такова нещо. Разбира се, че ще дойдете. Поводът е важен — прием в чест на пратениците на император Максимилиан. Филип II иска да отпразнува предложението за династичен брак с дъщерята на Максимилиан, Анна Австрийска.

— Значи дъщерята на Катерина, Маргьорит, вече е съвсем извън сметките?

— Да, за съжаление по този въпрос не може да има никакви съмнения. Филип II ще се ожени за Анна Австрийска.

— Щом Руи Гомес де Силва и съпругата му ще са на бала, трябва да ни запознаете, мосю Фуркево. С Великия инквизитор Еспиноса вече се познавам. Но по въпроса за важните личности около Филип II, какво е мнението Ви за секретаря му Антонио Перес? Все още не сме се запознали — познавам само другия секретар, Габриел де Саяс.

Фуркево се замисли. Явно се чудеше как да се изрази по-ласкаво.

— Откъде да започна? Антонио Перес е млад. И амбициозен. Враговете му биха казали, че е получил поста само защото е син на баща си. Баща му, Гонсаго Перес, беше личен секретар на краля в продължение на много години и всъщност човекът, на когото Филип II имаше най-голямо доверие. Филип II много страда, когато Гонсаго почина. И за да го почете назначи на поста му сина му Антонио. Но кралят явно се е досещал, че синът няма същите качества като баща си. Във всеки случай назначи още един личен секретар, Габриел де Саяс.

— Значи Антонио Перес не е добър в работата си?

— Чак такова нещо не бих казал. Например маневрира из двора по-умело от Габриел де Саяс. Ще стигне далече. Но човек остава с усещането, че поставя собствените си амбиции по-високо от тези на краля и от доброто на Испания. И все пак посвоему е добър секретар. Знае всичко, което се случва в страната, и е разположил много свои хора на места, където никой дори не ги забелязва. Бъдете сигурна, че Антонио Перес знае, че в момента двамата с Вас разговаряме.

— Дясната му ръка Кристобал, него познавате ли го?

— Един висок мъж, сух, нали? Никога не сме разговаряли. Но има нещо в него. Не знам… Винаги изглежда така напрегнат… Защо питате? Кристобал е просто един от многото младши секретари на Антонио.

— Просто се опитвам да науча кой кой е — казах небрежно. — А Кристобал ми направи впечатление.

Лековатият ми тон не заблуди опитния посланик, ясно беше. Напротив, убеди го, че крия нещо. И когато се изправи и благодари, че съм го приела, отново ме увери, че е мой приятел и че винаги мога да разчитам на него, ако имам проблеми.

12

Никога няма да забравя деня, в който за пръв път разговарях с Кристобал. Беше денят преди празненството на краля. От днешна гледна точка, след като злосторствата на Кристобал вече са ми напълно ясно, приемам този ден като прът в колелата на времето. Това, че сега в крайна сметка разбирам дълбоките мотиви на Кристобал, и това, че в тези мотиви се долавя ехото на любов, не променя отвращението ми — единствената естествена реакция към подобно безскрупулно създание. Кристобал е най-черната душа, която съм срещала в живота си. Скрит зад привидната си невзрачност, той упражняваше властта си над всички, без някой да си даде сметка за това — нито Антонио Перес, нито принцесата на Еболи — Ана. Подобно на останалите и Фуркево смяташе, че Кристобал е просто незначителен младши секретар. Със зловещ усет за слабостите на хората, той шептеше в ушите им премерени намеци и отровни думи, посаждаше семената на чувства и събития във всички около себе си и това, което човек решаваше, че е зла игра на съдбата, в действителност без изключение беше дело на Кристобал. Светът беше неговата сцена, а всички ние — марионетки за болната му страст.

Вървях към книжарницата на Мигел Сесо на „Кайе Луко“. Най-сетне отивах да го попитам за творби на Мойсей де Леон, както ме бяха посъветвали в Медина дел Кампо. Исках да проверя дали вече мога, макар и бавно, да чета по-сложни текстове на арамейски.

Беше топъл, но ветровит ден в началото на юни и за пръв път се бях събудила без сутрешно гадене. Гърдите ми все още бяха набъбнали до границата на болката, но иначе в онази сутрин сякаш за пръв път се бях отървала от умората, която съпровожда ранната бременност, и скочих от леглото, изпълнена с нови сили.

За разлика от мен Габриел изглеждаше необичайно изтощена и аз подозирах, че вечерта е била навън и е изпила прекалено много бира. Казах й да остане да чете, докато аз съм навън. Както й бях обещала, бях почнала да я уча и тя вече знаеше азбуката и някои прости думи. Не беше моя работа какво прави камериерката ми през свободното си време и с удоволствие й отпуснах няколко допълнителни свободни часа.

Минах през портите на замъка и тръгнах по мадридските улици. Сиви облаци се носеха по небето, топлият въздух ми се струваше зноен и лепкав и си помислих, че вероятно идва буря.

Градът беше пълен с хора. Конски каруци и тежко натоварени колички си проправяха път през тълпите от търговци, войници, просяци и благородници, а тесните улички, които водеха към „Кайе Луко“, бяха почти непроходими. На едно място свещеник, следван от няколко хористчета, се опита да се размине с една твърде широка кола, теглена от магаре, и се стигна до сериозна разправия между свещеника и собственика на магарето.

Аз спрях. Беше по-добре да изчакам, докато магарешката каруца бъде разтоварена. Вече се бях изпотила, а роклята ми стягаше на корема и беше опъната до скъсване върху издутите ми гърди. Вятърът завихряше прахта по улиците, а небето ставаше все по-тъмно.

— Доня — каза мъжки глас. Вдигнах поглед. Не бих могла да се нарека дребна жена, а той беше с една глава по-висок от мен. Очите му бяха черни и в същото време — не. Имаше малък светъл белег отдясно на устната. Стоеше близо, твърде близо до мен, като здрава желязна преграда, като оръжие, и в сведения му към мен поглед видях смъртта. Не, просто си въобразявах. Погледът на Кристобал беше съвсем обикновен, а тонът му — вежлив. Дали знаеше, че късно една вечер в Бургос бях убила един от хората му? Дали знаеше, че съм чула разговора му с Абен Умея в градината? Последното беше малко вероятно. Първото — напълно възможно. Алфонсо беше свидетел, Алфонсо беше разказал на всички за целувката ми с Хуан, така че сигурно беше разказал и за битката, въпреки че го бях помолила да мълчи.

— Вие сте Кристобал, нали? Искате да разговаряте с мен ли?

— За мен е чест, че знаете името ми, доня Мадлен, името на един незначителен младши секретар. Една от задачите ми е да разпределям писмата, които пристигат до двореца. Нося писмо и за Вас.

— И ме проследихте по целия път от двореца Алкасар до града заради това? Обичайно не предавате ли кореспонденцията в двореца? — попитах враждебно. Определено не ми харесваше, че той очевидно ме следи.

— Писмото пристигна по спешен куриер. От дон Хуан от Гранада. Затова реших, че е най-добре да Ви намеря незабавно. — Той извади един документ.

Имаше нещо в гласа му, което никога не бих могла да назова точно. Тонът му беше напълно равен, мъртвешки безизразен. И все пак през думите му се процеждаше нещо — нещо възпламеняващо, което можеше да поквари целия ми свят, някакво мъртво подводно течение от заплахи, което ме теглеше към дълбините.

Вече имах чувството, че се задъхвам. Кристобал стоеше с писмото на Хуан в ръка. Може вече да го беше прочел, а можеше и да го отвори и да го прочете сега и в зависимост от това доколко Хуан е завоалирал думите си, Кристобал щеше да научи, че съм чула предателския му разговор с водача на въстаниците Абен Умея. И тогава щеше да има само един избор — да ме убие.

Хвърлих поглед към шпагата му. Защо един незначителен младши секретар носеше оръжие? Той видя погледа ми. Виждаше всичко. Сетих се, че собствената ми шпага седи скрита на дъното на пътническия ми сандък. Камата от леля си както винаги бях пъхнала в ботуша си, преди да изляза. Но нямаше да успея да се наведа да я извадя, преди той да извади шпагата си.

Огледах се. Свещеникът и коларят вече не се караха. Каруцата си беше тръгнала и вече не задръстваше тясната уличка. Хористчетата следваха свещеника и наоколо все още имаше много хора. Не можеше да ме убие насред улицата. Имаше твърде много свидетели.

Небето притъмня още повече. Вятърът разбъркваше косите ми. Завихряше пясък и прах, които дразнеха очите ми. Може би не беше прочел писмото. Може би все още беше запечатано. Хвърлих един поглед към документа, към печата, а Кристобал видя и това.

— Заповядайте, доня — каза. Поклони се и ми подаде писмото. — А сега трябва да вървя да отнеса още едно писмо от дон Хуан. Анна де Толедо живее извън града, но помолих куриера да остави и кореспонденцията до нея, за да може по-бързо да се върне в Гранада, където имат нужда от услугите му. Кралската армия води война и всички трябва да дадем своя дан.

И после си тръгна. Аз останах на улицата с писмото в ръка, изпълваше ме противна смес от страх и ревност. Напълно излишната информация за писмото от Хуан до тази Анна де Толедо беше явен удар от страна на Кристобал. Значи това, което Габриел беше чула в кръчмата в Медина дел Кампо, беше истина — за красавицата от Толедо, която била настоящата любовница на Хуан.

Ах, как се мразех, че се вълнувам от подобни неща. Нима любовта към детето ми не беше по-силна? Нима не бях намерила по-важна цел в стремежа си към познание?

„Все ми е едно с какви други жени се среща Хуан“, казах си. Заплахите от страна на Кристобал бях по-важни. Погледнах печата. Не беше счупен. И все пак една частица сякаш липсваше, едното крайче сякаш беше отлепено от хартията. Сърцето ми заби лудо. Във всеки случай така, насред улицата, не можех да проверя дали писмото е отваряно. Трябваше да изчакам да се прибера, за да огледам печата внимателно.

Пъхнах писмото във вътрешния джоб на наметката си.

Докато стигна „Кайс Луко“, капките вече ме бръскаха по лицето. Хората почнаха да се прибират. Очакваха порой. Вдигнах поглед и огледах буреносните облаци. В тях сякаш имаше някаква черна засмукваща сила, някакъв небесен вихър и ми мина абсурдната мисъл, че всичко това е предизвикано от появата на Кристобал, че облаците ще ме засмучат и ще ме изплюят от другата страна, че ще се преродя някъде между Небето и Пъкъла.

Усетих, че ми призлява.

Нямаше да му се дам, на никого нямаше да се дам. Стиснах юмруци. Трябваше да мисля за бъдещето. Трябваше да начертая план, когато се прибера, да разширявам знанията си, да взема съдбата си в свои ръце.

Засега капките все още падаха поединично, но бяха по-едри, а въздухът беше нагнетен. Всеки момент можеше да се излее порой.

Не бях далече от книжарницата на Мигел Сесо. Все още не бях влизала вътре, но бях минавала покрай нея няколко пъти. Сега забързах натам.

Случи се съвсем близо до книжарницата. Бурята започна изведнъж. Гъсти тежки пелени дъжд паднаха над Мадрид и за нула време покривите и сергиите плувнаха във вода, по улиците потекоха реки от нечистотии и последният човек се скри.

Нахлупих качулката на наметката ниско над лицето си и се заоглеждах къде да се подслоня от дъжда. Книжарницата на Мигел Сесо беше малко по-напред, вдясно по улицата.

— Доня, насам! — Един мъж с голяма брада махаше енергично откъм отворена дървена врата в една пряка на улицата, толкова тясна, че вероятно иначе изобщо нямаше да я забележа.

Притичах към него и благодарна се вмъкнах в нещо като барака.

Мъжът затвори вратата и пусна резето. Чу се гръм и дъждът заудря по дървения таван още по-силно. Дъските не бяха съвсем плътно една до друга и няколко капки се процедиха между тях и паднаха на пода с тих плясък.

— Благодаря… — казах аз, но млъкнах стъписана.

Брадатият мъж стоеше пред залостената врата. В ръката си държеше нож.

— Много по-лесно беше, отколкото очаквах, курво. Стихиите са на моя страна. Никакви свидетели. Лесни пари ще се окажат тези, курво.

Мръсното му лице се озъби в зла усмивка.

Огледах бараката. Нямаше друг изход освен вратата, пред която стоеше мъжът. Чу се още една гръмотевица. Никой нямаше да чуе виковете ми.

— Какво искаш? — попитах твърдо.

— Да те изнасиля и да те убия — каза той и размаха ножа.

Сетих се за камата в ботуша си. Дали можех да я извадя, преди да ме нападне? Едва ли. Първо трябваше да го разсея с нещо.

— Кой те праща? Имам право поне да знам кой стои зад смъртта ми!

— Ау, много смела била тая фуста! Тъкмо да стане по-забавно! — Той ме изгледа похотливо. — Знаех си аз! Още като видях на каква жена предава писмото, ми стана ясно. Това му беше сигналът коя е целта ми. „Жената, на която ще предам писмото“, така каза. А когато открият тялото ти, ще решат, че убийството е следствие на изнасилването. Че си станала жертва на неудържима похот. Повече никой няма да търси, никакви следи няма да водят нито към мен, нито към него.

Той пристъпи към мен, вдигнал ножа в ръка. Аз отстъпих назад.

— Не ме докосвай!

— Хайде, хайде, нищо няма да ти струва…

Мина ми през ума да го ритна в тестисите и се проклех, че съм в рокля, а не в мъжките панталони. Роклята ми пречеше да го ритна както трябва.

Той стисна ръката ми над лакътя с лявата си ръка, притисна ме до стената, а с дясната опря ножа до гърлото ми.

Усетих как острието леко порязва кожата ми. По гърлото ми се процеди кръв. Ръката ме болеше, където ме стискаше.

Не смеех да се боря, докато в гърлото ми беше опрян нож. Налагаше се да го изтърпя. До по-късно.

Но веднага щом ми се откриеше възможност, трябваше да се боря. Трябваше да се боря за живота си с всички средства. В полупразната барака нямаше нищо, което мога да използвам, виждах само едно-две бурета — но едно коляно в слабините, бръкване в очите, камата от леля ми, скрита в ботуша…

Той ме тръшна на пода и се стовари отгоре ми. Все още притискаше ножа до гърлото ми, а с другата ръка почна да вдига полите на роклята ми. Забърника между краката ми. После стисна набъбналите ми гърди и страшно ме заболя. Простенах.

— Харесва ти, а?

Капка дъжд, процедила се между дъските на покрива, капна в брадата му. Той не я забеляза. Аз — да. Забелязвах всичко. Сякаш времето се движеше безкрайно бавно — или пък мислите ми летяха с бързината на пикиращ орел? Ножът до шията ми забавяше пулса на света, нови пространства изпълваха мястото между събитията и предметите. Сякаш имаше време напълно да се потопя във всичко, което се случваше. Отчитах капещата през покрива вода, една капка сега, година по-късно — нова. Чувах гръмотевиците, пороя и отсъствието на другите хора. Проследих светкавицата по пътя й по стената. Видях вратата с пуснатото резе, трохите и боклуците в брадата на мъжа, израза в очите му, който се променяше от убийствената решителност на глупака да задоволи примитивната си страст, над която няма никакъв контрол. И в този момент осъзнах, че когато похотта му изпие и последната капка самоконтрол, тогава ще мога да го победя.

Странно е колко хладнокръвно и бързо мисли човек, когато е в смъртна опасност. Страхът и ужасът все още ги има, но някъде другаде, в някакъв друг свят, скрит под разсъжденията. Реалното става нереално, защото от това имаш нужда. Защото иначе ужасът ще вцепени силите ти. Това отличава оцелелите. Че могат да оставят разума на заден план, за да не им пречи.

Едновременно плачех и го умолявах да ме остави. Плачът ми беше истински. Но когато разбрах, че сълзите нямат никакъв ефект върху този мъж, ги преглътнах и започнах да обмислям други възможности.

Аз съм от оцелелите.

Мислите ми се понесоха високо над ножа и над члена, който ме пронизваше. Всяка секунда се разделяше на хиляди части, в които отчитах и преценявах всичко, промените в температурата на въздуха — разхлажда ли се, значи ли това, че бурята преминава, че хората отново ще излязат на улицата, че ще мога да викам за помощ? Погледът му достатъчно отнесен ли е, тялото му — достатъчно напрегнато, за да избухне в оргазъм, или още има време? Дали похотта му не е толкова извратена, че да трябва да пререже гърлото ми, за да може да се облекчи? В такъв случай трябваше да използвам онази хилядна част от секундата точно преди това, когато е потънал достатъчно дълбоко в похотта си и по-дълбоко би могла да го прати единствено смъртта ми.

Той беше вътре в мен. Пъшкаше и блъскаше с изпълнения с кръв член. Дишането му стана учестено и по-повърхностно. В едно от буретата капеше вода. Паяк се мушна в една пукнатина. Клепачите на мъжа почнаха да потрепват, сякаш всеки момент ще подбели очи. Ръката, която държеше ножа, също се разтрепери — значи хватката му вече не е толкова здрава и концентрирана. Този миг бях очаквала, моментът преди всичките му сили да слязат в скута му.

Сега. Това беше.

И в поредица събития, внимателно обмислени, но в същото време толкова бързи, че изглеждаха едновременни, аз го направих.

Избутах от гърлото си треперещата ръка с ножа, изтласках и него самия, рязко и силно, така че слабините му вече не бяха съединени с моите. Все още беше вцепенен от страстта си, членът му стърчеше отчаяно, но сега беше разголен, свободен за нападение и аз насочих коляното си към тестисите му, докато все още беше замаян. Членът избълва семето си в секундата, преди да го ударя. Той се сви от болка. Тръшна се на пръстения под до мен, а без да губя време, аз се надвесих над него и отново го ударих с коляно в слабините. Той изрева и се хвана за топките. Изправих се и го ритнах с всички сили в корема. Той изпусна ножа и ревящ от болка опита да се предпази с ръце. Изритах ножа му встрани.

Той лежеше на земята, обезоръжен и вцепенен от болка.

Вече имах превес. Останалото щеше да е лесно.

Наведох се и извадих камата от ботуша си. Беше дълга и тънка, и много остра. Смарагдите по дръжката проблеснаха. Обичах тези смарагди и морскосинята им дълбочина.

Спермата му ме беше уцелила по ръката. Сега се стече по красивата дръжка и надолу по острието и аз се ядосах на това омърсяване, ядосах се много повече, отколкото когато брадатият беше проникнал в мен.

Смарагди, сперма и кръв. Забих камата в корема му, после в гръдния кош. Забивах я отново и отново, с всички сили. Накрая щях да прережа гърлото му, стига да ми се откриеше възможност, това беше планът ми, това беше най-сигурният и най-бързият начин да приключа с него, но изведнъж ме заля смарагдовозелена ярост, която замъгли хладнокръвните ми размисли. Той трябваше да се мъчи, да страда, да се унищожи, да пищи… Удрях ли, удрях. Мъжът вече не ревеше, силите го напускаха. Единствените звуци, на които беше способен, бяха стонове и тихо скимтене.

Навсякъде имаше кръв. По разпраната ми рокля, по ръцете ми, по пода наоколо. И по него, разбира се. Сега пристъпих до него и опрях камата в гърлото му. Ролите бяха разменени, само дето той беше полумъртъв. Ударите, които вече му бях нанесла, и без това щяха да го убият.

Жените не са слаби. Мнозина се заблуждават, че са такива, че едно от нещата, които отличава жените, една от присъщите им, дадени от Бога особености, е неумението да се борят и да побеждават. Пълни безсмислици. Но водени от това убеждение много жени избират да са слаби и заблудата заприличва на истина. Жените доброволно приемат безсилието още от раждането си и когато дойде денят за съпротива и борба — а той рано или късно идва — те се превиват и предават.

Аз не съм слаба. И не само не съм слаба, а мога да намеря в себе си такава твърдост, че всеки доскорошен насилник да моли за пощада.

Не се притеснявах, че няма да бъда възмездена, докато стоях над този скот и го гледах как умира. Сега аз решавах и мисълта да проявя милосърдие — макар че с всички тези прободни рани така или иначе беше твърде късно — ми се стори излишна и лицемерна. Той щеше да умре заради това, което ми беше причинил и което искаше да ми причини. Никога вече нямаше да може да нарани никого. И щеше да умре грозно, за да задоволи желанието ми за мъст. И когато накрая най-спокойно прерязах гърлото му, не съжалявах за нито една от раните, нанесени от камата ми.

Кръвта шурна на още една-две струи от шията му. Процеди се от устата му и той тихо изгъргори. После умря.

Вдигнах резето и излязох навън. Дъждът беше намалял, но не беше спрял. Вече не беше така задушно, въздухът беше облекчаващо свеж. Останах за момент в тесния проход, за да измие водата кръвта и мръсотията от мен. Сигурно съм изглеждала ужасно. Роклята ми беше изпокъсана, косите — разбъркани, имах рана на шията, бях си порязала и ръката, докато отблъсквах ножа му. Лицето, роклята, ръцете и краката ми бяха целите в кал и кръв.

Скоро хората отново щяха да излязат по улиците и нямаше да мога да стигна чак до двореца Алкасар в този вид сред множеството. Не исках в двореца да ме виждат така. Не и преди да съм премислила случилото се.

Затова реших да рискувам. Осмелих се да последвам усещането, което бях изпитала в Медина дел Кампо, че Мигел Сесо е толерантен и дружелюбен човек. Притичах по „Кайе Луко“, покрай смаяните погледи на няколко минувачи и почуках на вратата му.

— Идвам, идвам — чу се от другата страна. — Затворих само заради дъжда.

13

Мигел Сесо беше на около четиридесет и пет години и сякаш излъчваше някаква светлина, която озаряваше всичко наоколо му. Силата в погледа му беше покоряваща, а пълните устни, скрити в брадата, пленяваха слушателите му с внушението, че той напълно ги разбира, че ако изобличава слабостите им, то е само за да им покаже пътя към решенията.

Когато отвори вратата и видя една мокра, окървавена, изцапана и разстроена фурия на прага си, не се смути. Напротив, това необичайно събитие сякаш му се видя като добре дошла мистерия, с която да стимулира ума си.

— Мигел Сесо? — попитах аз. — Не ме познавате, но…

— Но ще Ви опозная. Влизайте, доня.

Минахме през една стая, изпълнена с пергаменти, книги и пера, където един млад мъж стоеше до едно писалище и четеше.

— Наглеждай книжарницата, Педро — му каза Мигел Сесо. — Ще се върна след час.

Влязохме в едно по-малко помещение зад основното. Приличаше на дневна. Както разбрах по-късно, Мигел Сесо притежаваше цялата триетажна къща.

— Седнете там. — Посочи ми груб дървен стол. После викна през вратата: — Ребека, стопли вода за вана.

Извади една бутилка и ми подаде чаша.

— Ракия — каза и се настани срещу мен. — Пийте. Някога хората са смятали, че алкохолът е квинтесенцията. Че са разкрили тайната на еликсира за живот.

— Винаги съм се съмнявала във възможността наистина да бъде открит еликсир за вечен живот — казах аз и изпих ракията. В тялото ми се разля топлина и се почувствах по-добре.

— Вярата в еликсира на живота предполага силна вяра в Бога. Еликсирът се корени в самото Сътворение. Съмненията Ви в него говорят за религиозни съмнения. Нима алхимията изобщо може да съществува без вяра в Сътворението?

— Не. Но човек може да вярва в сътворението според Аристотел. В четирите основни стихии.

— Внимавайте какво говорите тук в Испания — каза той и ме изгледа с интерес. — По акцента Ви долавям, че не сте испанка. Но за алхимия можем да си поговорим по-късно. Нещо Ви се е случило и трябва да се измиете. Икономката ми Ребека Ви приготвя вана. Може би ще трябва да Ви услужи и с някакви дрехи. Роклята Ви изглежда напълно съсипана, а и наметката Ви не е в много по-добър вид.

Попита за името ми и аз му казах коя съм и как съм купила „Opus Majus“ от Якоб Абраванел в Медина дел Кампо, и че именно там са ми препоръчали да потърся самия него.

Той кимна и каза да го наричам Мигел. После попита какво ми се е случило.

Аз замълчах. През отворената врата чувах, че водата за банята ми завира. Нямах желание да говоря за това. Имах желание да си взема вана, имах желание да измия кръвта и насилието от себе си. Давах си сметка, че докато не се отърва от допира от мъртвеца върху себе си, докато семето и кръвта му все още лепнат по ръката ми, няма да мога да говоря за това спокойно.

— По-късно — казах. Колебаех се. Стаята му беше пълна с книги и документи. Може би точно него трябваше да попитам. Разтворих наметката си и извадих писмото от Хуан. — Ще съм Ви благодарна за мнението Ви по един въпрос. Дали можете да прецените дали печатът на това писмо е бил отлепян?

Мигел го погледна. После стана и донесе едно оптическо стъкло.

— Уголемява — обясни той и отнесе писмото до прозореца, за да го изучи на дневна светлина. Опипа ръба на печата и внимателно огъна хартията. — Не мога да кажа със сигурност. — Отново се настани срещу мен и ми върна писмото. — Но мисля, че да. Мисля, че печатът внимателно е бил отлепен от хартията и после залепен отново.

— Като се има предвид това, което се случи току-що, вероятно е станало точно така — казах аз и изведнъж се почувствах изтощена. Положението изглеждаше отчайващо. Още преди да осъзная, че Кристобал знае каква заплаха представлявам за него, той вече беше нанесъл своя удар. Бях твърде тромава.

Откакто бях дошла в Испания, бях насочила цялото си внимание върху промените в тялото си, върху малкото създание, което щеше да излезе на бял свят, а за да поддържам ума си остър, бях чела книги, вместо да се опитам да опозная новата си среда. С други думи, бях се оставила да ме погълнат два нереални свята — един, който все още не съществува, и втори, който е само отражение на действителността. Беше време да се взема в ръце.

— Това, което се е случило току-що, не е по Ваша вина — каза Мигел, сякаш беше прочел мислите ми. — Ще станете по-силна като жена, ако отчетете и признаете, че не сте безгрешна. Грешките не са плод на слабост. Те се случват от само себе си, независимо дали делата ни са добри или лоши, независимо дали можем да предугадим и разрешим всички проблеми, защото не можем. А лошите деяния на другите не са Ваша грешка. Всеки от нас отговаря само за собствените си действия.

Лежах във ваната в едно помещение, от което се излизаше в градина, оградена с високи стени. Вратата беше отворена. На облегалката на един стол бяха оставени чисти дрехи, с които икономката Ребека отзивчиво ми беше услужила. Тя беше по-едра от мен и дрехата сигурно щеше да седи удобно на бременния корем, който скоро щеше да почне да си личи.

Навън слънцето тъкмо се показваше. По стената пълзеше розов храст. Почнах да се мия. Трябваше да махна кръвта и спермата. Онзи мъж беше забил члена си в мен. Току до детето в корема ми. Издутият му член вътре в мен. Усещането. Тласъците в утробата ми. А дъщеричката ми — съвсем близо. Затворих очи и простенах. Картината ме изпълни с отвращение и усетих, че ми се повдига.

Да ги махна! Миех и търках, въпреки че дълбоко в себе си знаех, че това миене маха само външната мръсотия, а аз търсех нещо друго. Но не можех да остана така.

Какво ми беше казал Мигел? През цялото време гледах плътните му устни като омагьосана. „Лошите деяния на другите не са Ваша грешка. Ще станете по-силна като жена, ако отчетете и признаете, че не сте безгрешна.“ Имаше право. Исках да го слушам още, да чуя още от коментарите му върху живота. Щеше да е истински дар да ми покаже пътя през всичко това, както ми беше показал пътя, по който да избягам от това, което току-що се беше случило.

„Нямаш нужда от други, ще се справиш сама“, се чух да си казвам сама на себе си, някъде отдалече. Но пропъдих тази мисъл, защото единственото, което исках, беше да се отпусна и да приема чужда помощ.

Наистина ли беше опасен Мигел Сесо? Дори и днес все още не съм сигурна. Вреден ли беше начинът, по който омагьосваше слушателите си? Виждаше нечия слабост и намекваше, че знае точно как да я извади на бял свят. Че благодарение на него можеш да достигнеш до по-дълбоко познание, а с него — и до решението.

Макар че се чувствах силна точно защото бях преживяла похищение, в същото време бях и крехка и потърсих помощ от Мигел Сесо. В моето положение той ми даваше здравата основа, от която имах нужда.

След като се измих и се облякох в дрехите на Ребека, се върнах при него, а той ме остави на спокойствие да прочета писмото от Хуан.

„Прескъпа моя Мадлен, прелестна госпожице, за теб мисля всеки ден, откакто се разделихме в Бургос.

Първо, благодаря за предупреждението, че съм в опасност. Най-много от всичко ме радва това, че смяташ, че си заслужавам да се тревожиш за мен. Нека веднага те уверя — можеш да бъдеш напълно спокойна. Паролата за Алхамбра вече е сменена, а охраната — увеличена. Никой няма да се вмъкне вътре неканен.

Абен Умея и размирните му мориски все още се крият в планините. В началото бяха едва няколко хиляди, но цели села се присъединиха към тях, а ги подкрепиха и мюсюлмани от Северна Африка. Силите им се увеличиха десетократно. И все пак съм уверен, че ще ги победим. Раздират ги вътрешни дрязги и не са добре организирани. Абен Умея е единственият, който ги държи единни. Това, не се е вмъкнал в сърцето на Мадрид и в самия дворец Алкасар, е сериозен проблем, а това, че Антонио Перес — или най-малкото неговият младши секретар, този Кристобал — е напът да вземе страна, е особено притеснително. Сигурна ли си, че си чула добре? Перес е един от най-доверените хора на брат ми. Кристобал обаче не го познавам лично. Както споменах, имам доста врагове, но не виждам причина този Кристобал да иска да навреди и на мен. Но определено ще го проуча по-добре, когато ми се отвори възможност.

Прелестна Мадлен, вече трябва да приключвам. Прости ми, че писмото е толкова кратко, но армията чака. Никога няма да забравя портата в Бургос и целувката на остриетата. Ние също ще се целунем отново.

Хуан“

Беше точно, както се опасявах. Ако е прочел писмото, Кристобал вече знаеше всичко. Замислих се и дали Хуан е пратил същите любовни поздрави и на Анна де Толедо.

— Същият мъж, който е отлепил печата и е прочел писмото, стоеше зад покушението срещу мен — казах на Мигел.

— Познавам печата, на Хуан Австрийски е. Значи знаете опасни тайни?

— Да. Това, което знам, може да доведе до падението на поне един човек в кралския двор, може би дори на няколко.

— Подобен род информация е опасна само ако е тайна. Решението е лесно. Разкажете на всички това, което знаете. Отидете при самия крал Филип II.

— Не знам дали ще ми повярват. Замесени са високопоставени хора — хора, на които кралят вярва. Повече, отколкото на мен.

— Ще намерите начин — той ме погледна. В очите му имаше особена светлина и за миг сякаш видях пред себе си ангела от онази нощ, когато започнах да чета „Opus Majus“. „Намери първичната материя“, ми беше прошепнал ангелът тогава.

Мигел се усмихна, сякаш беше прочел мислите ми.

— Животът е безкрайно търсене — продължи гой. Човек търси и намира, и пак търси. Когато намерите решение на малката дворцова интрига и имате желание да се задълбочите в по-важни въпроси, елате отново при мен.

— Сътворението на света. Първичната материя. Изначалното съчетаване на основните стихии от които са родени Адам и Ева. Дълъг човешки живот без болести. Вярвате ли наистина, че алхимията има отговори на тези въпроси?

— И Вие самата вече го вярвате.

— Иска ми се да експериментирам — казах аз. — Можете ли да ми помогнете и с това, Мигел?

— След като прочетете достатъчно, да. Но първо трябва да имате необходимата теоретична подготовка.

— Всъщност днес бях тръгнала към Вас, за да Ви попитам имате ли творби на Мойсей де Леон.

— Сега вече наистина ме изненадвате, Мадлен. Добре, ще Ви се доверя. Но трябва да Ви предупредя, че да споменавате току-така Мойсей де Леон тук в Испания е опасно. Стъпвайте внимателно. Творбите му могат да Ви пратят на кладата.

— На кладата? Сериозно ли говорите? — попитах изумена,

— С Мойсей де Леон навлизате в забранената еврейска философия. В Кабала. Тази вяра е забранена в Испания и отдавна всички евреи в страната са приели християнството. А Инквизицията следи да не се върнат към религията си. И горко на този, който го направи. Дори най-малкият намек за това директно те праща на кладата. Но… елате отново след три дни. Може би ще съм Ви намерил някои подходящи книги.

14

Вървях през вътрешния двор на двореца Алкасар. Гвардейците на входа бяха огледали подозрително грубите дрехи на Ребека, но ме познаваха и ме пуснаха да мина. Както винаги, дворът беше оживен. Занаятчии и строители работеха по северното крило, ездачи излизаха от конюшните и се подреждаха в редица пред някакъв офицер, който кряскаше заповеди, а малко по-нататък група духовници разговаряха оживено.

Една карета с пищно изрисуван герб отстрани спря пред главния вход. И аз спрях. Изчаквах да отмине, преди да вляза.

Вратичката на каретата се отвори и отвътре излезе една дама в бляскава червена рокля от дамаска коприна. Беше изумително красива. Движеше се елегантно и достолепно, дори когато заобикаляше локвите, а когато завъртя глава, я видях в лице и с изненада забелязах, че дясното й око е скрито зад превръзка. Това явно беше Ана, принцесата на Еболи. Идваше за утрешното празненство.

В следващия момент цялата изтръпнах. Мъжът, който й беше помогнал да слезе от каретата, беше Кристобал. Запленена от жената, първоначално не го бях забелязала.

Разчитах да се промъкна незабелязана до покоите си, да се преоблека и веднага да потърся Габриел де Саяс, за да поискам аудиенция при Филип II. Всичко, което знаех, трябваше да излезе наяве.

Кристобал ме видя и изобщо не се поколеба. Бързо се поклони на жената и кимна на някакъв друг мъж, който чакаше до стълбището към главния вход — Антонио Перес. След това тръгна право към мен.

Наведох се и извадих камата от ботуша си. Само да ми дойде сега! Нямаше да се оставя да ме води страхът. Държах камата полускрита в гънките на наметката си, но така, че Кристобал все пак да я види, и не откъсвах очи от неговите, докато с твърда, целенасочена стъпка пресичаше двора.

— Трябва да поговорим — прошепна той, преди още да е стигнал до мен, и кимна към камата ми. Видях го как ме оглежда и си прави извод колко жестоко е било случилото се с мен, щом се е наложило да се преоблека в чужди дрехи.

— Не ме доближавайте! Нямаме за какво да говорим. Опитът Ви да ме убиете беше неуспешен, както виждате, а тук, сред двора и кралските войници, не бихте направили втори. Вървете се обесете, Кристобал, с Вас е свършено!

— О, не, уважаема госпожице, не е свършено с мен — каза той, като наблегна на думата „госпожице“. — И с Вас няма да е, ако се държите прилично. — Сега гласът му беше спокоен, а в тона му имаше намек от злорадство. — Да, прочетох писмото от Хуан. Как го беше казал „прелестна госпожице“… Вие сте мадмоазел Дьо Мондидие и сте излъгали краля, както и целия испански двор, за вдовството си. Според Вас на кого ще повярват? На една лъжкиня, дошла от чужда страна, или на най-доверените хора на краля? И знаете ли какво Ви чака, когато лъжата Ви излезе наяве? Ако не знаете, питайте Мария де Мендоса, която при това имаше далеч по-високо положение, отколкото Вие някога сте имали тук в Испания. Детето й беше отнето, а тя остава заключена в манастир до края на живота си. — Иначе хладнокръвният Кристобал произнесе последните изречения неочаквано пламенно.

О, небеса! Колко наивна съм била да вярвам, че мога да преборя страха, да преборя проблемите си, да преборя Кристобал. Бях забравила, че документът от Катерина е подправен, че се бях представила за вдовица едва след срещата си с Хуан. За него бях госпожица. Мисълта, че дъщеричката ми може да ми бъде отнета, беше непоносима. Мислите ме заливаха като порой — трябва да мълча, трябва да се подчиня на Кристобал, независимо какво иска, трябва да избягам във Франция или при Хуан в Гранада, трябва да убия Кристобал…

— Вие сте самият дявол — казах отчаяно. После се стегнах. — Ще пазя детето си с всички средства. И Вие се пазете, Кристобал!

Той само се усмихна.

— В такъв случай нямате избор, госпожице. Трябва да влезете в съглашение с дявола, ако искате да опазите и себе си, и нероденото си дете. Мълчание срещу мълчание. Сделката е съвсем справедлива.

Не откъсвахме очи един от друг. Никой от двама ни не помръдваше.

— Стига да пазите тайната ми, ще мълча — казах накрая. — Кълна се. Какво ще разкаже Хуан на краля обаче не зависи от мен.

— Хуан е твърде далече, а и има други грижи. При това самият той не е сигурен дали сте чули правилно. Мадам… доня… Правилно постъпвате. Никой не би повярвал на думите на някаква лъжкиня чужденка, ако най-доверените хора от обкръжението на краля ги отрекат. Благоразумието Ви ме радва.

— А мен нищо у Вас не ме радва. — казах аз. — Изчезвайте!

Кристобал се поклони и си тръгна. Изплюх се след него.

Да, може би наистина привидно бяхме влезли в съзаклятие току-що. Но аз знаех, че и двамата целим просто да спечелим малко време. Моят живот все още беше в опасност. Кристобал не можеше да разчита на голото ми обещание, че ще мълча. И с пълно право. Самата аз не се чувствах задължена от думата, която бях дала. Но засега трябваше да мълча — за да не излезе наяве и моята тайна. Иначе трябваше или да го убия, преди той да убие мен, или да напусна двореца. „Всеки от нас отговаря само за собствените си действия“ — така беше казал Мигел. Не трябваше да ставам убийца като Кристобал, не трябваше да се предавам на злото вътре себе си. Не можех да го убия. Или напротив?

15

Цяла нощ ме измъчваха кошмари. Бурета, в които капе дъжд, вода и трохи в мръсната брада на нападателя ми, гръмотевичната буря и тежкият въздух ме задушаваха, докато понасях тласъците на мъжа в корема си. После в съня изведнъж се появи Кристобал и така стисна гърдите ми, че от тях бликна мляко. Но това не беше мляко, а кръв, кръв се процеждаше от зърната ми и аз закрещях ужасена. Повдигаше ми се от собственото ми окървавено, неестествено тяло. Плътта ми беше толкова отвратителна, а аз не можех да променя това, не можех да се измъкна от нея и заплаках отчаяна. Изведнъж усетих в утробата си натиск в две противоположни посоки — членът на мъжа искаше да влезе, детето — да излезе. Детската главичка победи и се показа между краката ми, кървава, безформена, обляна в семе.

Облекчението, което изпитах, когато се събудих, не се дължеше само на края на съня. Сякаш противните нощни видения бяха изтрили и последните ми ужасяващи спомени.

Лицето на Габриел светна, когато видя, че съм по-добре. Бях й разказала по-голямата част от събитията, след като ме видя да се прибирам с порязана шия и облечена в чужди дрехи. Беше много разтревожена предвид състоянието ми и настояваше да ме види лекар, но аз отказах.

Сега отвори капаците на прозорците. Откъм птичарника в градината долетяха крясъци. Изправих се и погледнах навън. Виждаше се, че юнският ден ще бъде прекрасен.

— Отлично време за празненството на краля — каза Габриел. — Гостите ще могат да се разходят из градините, а по-късно вечерта ще има фойерверки.

— А ние ще говорим само за празника днес, Габриел. Достатъчно мисли отдадох на събитията от вчера. Нито дума повече.

За пръв път щях да облека роклята, която бях поръчала да ми ушият от оранжевата коприна, купена в Медина дел Кампо. Вече бях в четвъртия месец и роклята беше с висока талия точно под гърдите, така че коприната да пада свободно и удобно над растящия ми корем. Кройката не беше модерна. Според модата талията се падаше точно на кръста, трябваше да има корсет и подплата, която правеше полите на роклята бухнали. Задължителна беше и нагънатата яка, естествено. Бях благодарна, че имам достатъчно убедително оправдание да не се измъчвам в подобни дрехи. Но с яката щях да скрия раната на шията си.

Докато разглеждах роклята и се чудех какви накити да си сложа, на вратата се потропа. Габриел отиде да отвори и се върна с писмо.

— Ухае на розова вода — каза тя, изпълнена с любопитство. — От жена ли е?

— А ти вчера сутринта вонеше на бира. С кого си пила?

Очаквах да отговори на въпроса ми със смях. Грешах.

— Мадам… — видимо се измъчваше. — Веднъж и аз да поискам съвет. Става дума за мъж.

— Ти, Габриел? Ти да искаш любовен съвет от мен? Такова нещо никога не е било!

— Толкова съм объркана. Дори не мога да го разбера дали ме харесва. Но постоянно се оказваме на едни и същи места. Миналата вечер — в кръчмата. Мисля, че нарочно прави така, че да се засечем. Но не разбирам защо. — Габриел се изчерви. — И при това… На всичкото отгоре вече е сгоден. Познавате го… Става дума за Франсиско.

— Франсиско Енарес?

— Да. Всъщност е много мил. — Габриел се оживи. Явно й беше олекнало, че най-накрая е споделила тайната си.

— Сгоден, значи… — Поклатих глава. — Честно казано, идеята не ми звучи добре. Не подарявай сърцето си на човек, който е обещан на друг. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Но не аз решавам, Габриел. Ти трябва да следваш щастието си така, който сметнеш за най-добре. А Франсиско Енарес наистина изглежда симпатичен и свестен млад мъж.

— Радвам се, че и Вие го виждате така — каза тя весело.

Отпратих я с поръчение да се върне след час, за да ми помогне с роклята и прическата.

После взех писмото и го помирисах. Определено ухаеше на розова вода. Не беше запечатано. Отгоре с красив почерк с извивки беше написано името ми.

Отворих го. Беше от Анна де Толедо, същата, която според слуховете беше най-новата любовница на Хуан.

„Доня Мадлен дьо Мондидие,

Извинете, че непозната жена Ви безпокои така. Вие не ме познавате, но в определени области с Вас имаме сходни интереси и имам чувството, че разбирателството ни би било полезно и за двете ни. Затова силно се надявам да можем да си поговорим.

Днес ще бъда на празненството на краля. Ще ми доставите ли удоволствието да се поразходим заедно някъде встрани, така че да можем да поговорим необезпокоявани? Ще нося кралскосиня рокля, косата ми е черна и ще бъде украсена с гребени с аметисти. Искрено се надявам, че ще ми се представите.

С уважение, Анна де Толедо“

Оставих писмото. Празненството се очертаваше интересно. И сложно. Фуркево беше обещал да ме представи на принцесата на Еболи, Ана, и съпруга й Руи Гомес. Трябваше да се запозная и с Антонио Перес, когото знаех само по външен вид, но все още не бяхме разговаряли. А и да се пазя от Кристобал, който щеше да е там в качеството си на гост. Освен ако нямаше задължения и като секретар на Перес. А сега и тази Анна де Толедо.

16

Всички рокли бяха впечатляващи, но не колкото тоалета на Ана, принцесата на Еболи. Когато влезе в залата рамо до рамо със съпруга си Руи Гомес, се чуха спонтанни възклицания на възхищение, а някои дори изръкопляскаха. Роклята й в сребристо и златисто беше нещо невиждано. Златни нишки бяха втъкани в сребристата тъкан, а полите й бяха обсипани с диаманти в златен обков, които проблясваха при всяко движение. Талията й беше смайващо тънка, като се има предвид колко деца е родила на съпруга си, а сияйното й лице беше красиво обрамчено от висока и тясна нагъната яка. На дясното око както винаги носеше черна превръзка, което обаче сякаш само увеличаваше красотата й.

Влюбих се в Ана от пръв поглед. Не както жена се влюбва в мъж, но я обикнах заради това, че е жена и не я е страх в същото време да бъде едновременно умна, дейна и красива. Обикнах я, заради това, че загубила окото си при фехтовка, носи тази загуба с гордост. И я обикнах, защото не виждаше в пола си пречка за нищо. Искаше полагащата й се част от живота и властта и не позволяваше на женствеността си да застава на пътя й, но и не я отричаше.

Усмихваше се на мъжа си, докато крачеха през залата към седналия на трона си Филип II. Усмивката й беше пълна с любов, а Руи Гомес й отвръщаше със същото. Двамата се обичаха и се гордееха един с друг, това беше очевидно.

Нима наистина тя искаше смъртта на Хуан, както беше казал Кристобал онази вечер при разговора си с Абен Умея? Вече не ми се вярваше. Кристобал злоупотребяваше с името й, сигурна бях. И все пак нали клетата Мария де Мендоса, която Хуан беше поставил в крайно тежко положение, беше роднина на принцесата на Еболи и беше живяла в дома й по време на бременността си.

Антонио Перес се поклони като всички останали, когато двойката мина покрай него. Поклонът му беше дълъг и дълбок, а в погледа му видях копнеж. Той я обичаше.

Но кой ли не я обичаше? Навсякъде виждах погледи, изпълнени с възхита.

Случва се да успееш да разчетеш даден човек и всичките му тайни още от пръв поглед. Случва се, че това, за което той не е посмял дори да прошепне някому и затова вярва, че никой не би могъл да знае, така да прозира във всеки негов жест, че всеки, който притежава дори капка наблюдателност, веднага го долавя.

Беше очевидно, че Антонио Перес обича принцесата на Еболи. И също толкова ясно беше, че Ана обича съпруга си Руи Гомес.

И все пак не можех да разбера как тази плетеница от чувства засяга Кристобал и твърдението му, че и Перес, и семейство Гомес искат смъртта на Хуан. Може би причината беше съвсем проста — че Перес иска това, което иска Ана, както и мъжът й?

Не, нещо повече имаше там. Усещах, че Кристобал минава като черна сянка над зловещите планове. Той дърпаше конците.

— Мадам. — Фуркево взе в ръка дланта ми и я целуна. — Направо сияете. Жената никога не е толкова красива, както когато очаква нов живот.

— Благодаря Ви, мосю Дьо Фуркево. Но принцесата на Еболи сияе и без това. Направо е ослепителна. Не забравяйте, че ми обещахте да ни запознаете.

— Разбира се. При първия удобен случай. Но кажете, мадам, допада ли Ви празненството?

— Изключително впечатляващо е. Единственото, което ме учудва, е защо я няма годеницата на краля, Анна Австрийска. Та нали поводът за празненството е годежът им?

— Не, поне не формалният повод. Това е просто събиране в чест на пратениците на император Максимилиан и тяхната роля за обявяването на този годеж. Знак на добра воля. Крал Филип II и Анна все още не са се срещали. Вероятно Анна Австрийска изобщо няма да дойде тук преди самото бракосъчетание. Доколкото чувам, подготовката за него вече тече и че тя ще бъде представена от заместничка. Едва тогава ще дойде в Испания. Но да поговорим за нещо съвсем друго, мадам… Сега, след като така добронамерено Ви въведох в испанските дворцови взаимоотношения, нека Ви припомня, че сте ми длъжница — поне така заявихте, след като Ви помогнах да пратите писмо до Хуан в Гранада? Трябва да Ви кажа, че получих вести от Франция и че всичко, което знаете за въстанието на мориските, всъщност е от голяма важност за краля на Франция.

— Не разбирам. Та във Франция почти няма мориски. Въпросът си е чисто испански.

— В днешно време Европа е едно цяло. „Врагът на врага ми е мой приятел“, както се казва. Католическа Испания е враг на френските хугеноти — които съответно биха искали да помогнат на мориските да живеят както повеляват собствените им традиции. Току-що получих сведения за съюз между хугенотите в Ла Рошел и мориските в Гранада.

— Разбирам. Но това, на което станах свидетел аз и за което впоследствие трябваше да пратя вест до Хуан, се отнасяше единствено до него самия. Ставаше дума за покушение срещу живота му. От страна на мориските. Друго нямаше.

— Е, явно няма да ми кажете повече. И вероятно си имате причина за това. Но никога не забравяйте, че сте французойка. В дългия си живот съм виждал не един и двама да забравят на кого дължат предаността си, когато са в чужда страна.

Разговорът ни беше прекъснат от музикантите, които подхванаха галярда[4]. Ана и Руи Гомес поведоха танците.

— В Испания прието ли е жена да танцува, когато очаква дете? — попитах Фуркево.

— За съжаление е прието за всички — чух точно зад гърба си, преди Фуркево да успее да отговори. — Подобни безсрамия не би трябвало да имат място в истински богобоязлив двор.

— Велики инквизиторе! — Фуркево се поклони дълбоко.

Аз се обърнах и застанах лице в лице с Диего де Еспиноса.

— Смятате танците за безсрамия? — попитах, след като го поздравих с леко кимване.

— Танците стимулират ума и разгорещяват тялото. Което покварява слабите души. Но само аз съм на това мнение. Дворцови моди от недотам морални страни пресичат границите на Испания с броя и бързината на плъхове и завъртат главите на жадните за удоволствия благородници. Къде последно сте се изповядвали, доня Мадлен? Все още не съм Ви виждал на служба в „Сан Херонимо ел Реал“. Не съм чул и да сте били на изповед в „Сан Николас де лос Сервитас“ или „Сан Педро ел Виехо“.

— Състоянието ми не ми позволяваше да излизам на по-дълги разходки — казах аз, като едва се сдържах да го пратя директно по дяволите.

— Но явно не Ви пречи да танцувате.

— Вече се чувствам по-добре — казах аз хладно. — Нормално е жените в моето състояние да се чувстват изтощени и болни в първите месец или два. Но женските въпроси едва ли са тема, достойна за Вас.

— О, чуйте, вече свирят павана[5] — намеси се Фуркево. — Мадам, ще ми направите ли удоволствието? Паваната е спокоен танц, подходящ за всякакви възрасти и състояния. А и почтен танц, по който си личат учените хора — добави той към Диего де Еспиноса.

Отдалечихме се от Великия инквизитор и заехме мястото си сред процесията от двойки.

— Благодаря — усмихнах се на Фуркево. — Инквизиторът е направо непоносим.

— Поне едно нещо съм научил като посланик — че най-важното в дворцовите разговори е да отстояваш територията си. Ние сме французи, мадам, и един испанец — пък бил той и човек с огромна власт като Велик инквизитор — не може да ни нарежда. Вие сте придворна дама на Катерина Медичи. Аз съм посланик на Негово Величество Шарл IX. Имаме права, които трябва да бъдат уважавани. Не можем да се оставяме да ни притесняват някакви си чужденци.

Движехме се в стъпките на танца. Оглеждах другите двойки и търсех с поглед принцесата на Еболи и мъжа й.

Погледът ми падна на една кралскосиня рокля. Жената имаше гарвановочерна коса, вдигната с гребени с аметисти. В движенията й имаше някаква чувственост. Очите й бяха ясно сини като накитите в черните й коси, а цветът на кожата й беше матов и тя изглеждаше като приказно създание, прелъстително и опасно. Анна де Толедо. Разбирах защо мъж като Хуан би я намерил за неустоимо привлекателна.

Докато тя се усмихваше на партньора си в танца, с крайчеца на окото си гледаше встрани и за момент погледът й се спря върху мен. Изглежда се замисли — дали това е французойката?

Реших да не се крия и й кимнах.

Анна де Толедо леко махна с ръка по посока на градините навън. После танцът продължи, озовахме се в по-задна редица и вече не я виждах.

Когато паваната свърши, излязох навън сама. Беше следобед и много хора се разхождаха из градините, където бяха разположени и маси с храна. Сребърните подноси бяха отрупани с печени гълъби и прасенца, имаше смокини в мед и нарове, и различни ярки плодове, на които не знаех имената, а прислужници, облечени в ливреи, наливаха вино, докато музикантите огласяха въздуха с виола да гамба, флейти и песни. Беше издигната и сцена, на която по-късно вечерта щеше да се разиграе представление с маски, така бях чула.

— Харесва ли Ви музиката? Съвсем нова е. Написана е специално по днешния повод от Франсиско Гереро. — Гласът на Анна де Толедо беше нежен и тъмен като лятна нощ.

Погледнах я. Красива жена, истинска мечта — кралскосинята рокля, скъпоценните камъни, погледът — тя знаеше как да използва всичките си инструменти.

Но не ми хареса. Имаше нещо покварено в нея, така ми се стори, макар че вътрешно си давах сметка, че вероятно единствено ревността ми е причината да търся недостатъци у чернокосата красавица.

— Песента беше чудесна — отговорих аз сдържано. — Макар че не разбрах всички думи. Вие обичате ли музиката, доня?

— Наричайте ме Анна. А аз ще Ви наричам Мадлен. Имаме нещо общо все пак и няма причина за формалности. Хуан обича прями жени.

— Не ме интересува какви жени обича Хуан. Мисля, че сте станали жертва на лъжливи слухове, Анна.

— Нима? Но веднага разбрахте за кой Хуан говоря.

— Да, защото за разлика от слуховете за мен, в тези за Вас не може да има и капка съмнение — отговорих аз.

Тя се засмя рязко и звънко. Пролича си, че съм я засегнала.

— Вече обясних на краля — продължих аз, — че между мен и Хуан не се е случило нищо. Така че какво желаете Вие от мен?

Смехът й утихна, гласът й отново стана мек, но сега в него имаше скрито напрежение.

— Няма ли да ми направите удоволствието да се поразходите с мен из розовата градина, Мадлен? Със сигурност ще се чувствате като у дома си сред бодлите. А и там никой няма да ни безпокои.

В розовата градина имаше само още две двойки, които крачеха достатъчно далече от нас. Никой нямаше да чуе разговора ни. Тръгнахме по посипаните с чакъл алеи между храстите с бели и червени рози. Цветовете им висяха тежко в безветрения, напечен от слънцето въздух.

— Целунали сте Хуан, това всички го знаят — каза Анна. — Но той принадлежи на мен. Обичаме се отдавна. Държа да ми обещаете да прекратите всякакви по-нататъшни отношения с него.

— Защо да Ви обещавам каквото и да било? Вие не можете да притежавате друго човешко същество, а аз не Ви дължа нищо.

— Но защо така враждебно, Мадлен? Защо да не ми го обещаете, щом той не означава нищо за Вас?

— Това не е Ваша работа. Аз дори не Ви познавам, Анна.

— Но за мен Хуан означава нещо. Стойте далече от него, казвам Ви, иначе ще си изпатите!

— Заплашвате ли ме? — Спрях насред пътеката. Анна също спря. Гледахме се враждебно. И двете мълчахме. — Аха, сега разбирам — казах аз накрая и не можах да скрия злорадството в гласа си. — Заплашвате, защото сама се чувствате застрашена. Хуан явно Ви отбягва, иначе нямаше да сте толкова отчаяна. Може би в последното му писмо тонът му е охладнял? Или направо Ви е писал, че нещата между Вас са приключили? Защото, виждате ли, аз знам, че Ви е писал през последната седмица… Самата аз също получих писмо. Заплашвайте ме, колко си искате, Анна. Не ме е страх и не позволявам на никого да ме сплашва. Ще Ви издам една тайна — аз винаги печеля. По-добре се прибирайте у дома в Толедо, преди самата Вие да пострадате.

Съжалих за думите си в момента, в който излязоха от устата ми. Не заради острия тон, нито дори за това, че бях по-груба от необходимото. Но не трябваше да й казвам, че Хуан ми е писал.

Анна беше бясна. Лицето й се изопна и тя изведнъж погрозня.

— Уличница! — викна тя. — Да не би копелето, което носите, също да е негово?!

Бяхме съвсем сами, скоро започваше маскеният спектакъл и вече и последните двойки бяха напуснали градината. Там беше останал само гневът на Анна сред слънчевата светлина, птичите песни и аромата на цветя. Изглеждаше съвсем не на място и аз се разсмях.

В лицето ме удари плюнка. Бях толкова стъписана, че не можах да избегна следващата й атака.

След миг тя вече беше върху ми, дърпаше ме за косите и се опитваше да ме одраска по лицето. Стиснах я здраво за китките, избутах едната й ръка от лицето си, но не успях да я спра да ме скубе с другата, а когато ме дръпна отново, ме заболя ужасно.

Избродираната ми с перли шапчица беше изтръгната от косите ми и падна в прахта. Това ме вбеси. Силно ударих Анна, исках и тя да падне на земята, да се омърси също като красивата ми шапка. Но тя ме държеше здраво и двете се търколихме долу заедно. Известно време се въртяхме из прахта, дърпахме се и се бутахме. После аз я надвих и седнах отгоре й.

— Достатъчно! — изсвистях аз и вдигнах ръцете й над главата. — Що за поведение?

Тя ме гледаше гневно. Беше задъхана и потна след боя, гърдите й се надигаха и спускаха бързо, полите на роклята й бяха разкъсани, а косите й — разбъркани.

— Пуснете ме!

Изправих се и вдигнах шапчицата си.

Анна също веднага стана на крака и вдигна две от гребенчетата си с аметисти, които бяха паднали от косите й. Освен че роклята й беше разпрана, по нея бяха полепнали и птичи курешки. Тя се опита да ги избърше, но се наложи да се откаже — белите петънца не се изличаваха.

— Сега се прибирам — каза тя бясна. — Но отново ще си поговорим. Пазете се!

— Само се радвайте, че днес не нося със себе си оръжието си. Шпагата ми щеше да Ви нанесе далеч по-тежки рани от малко курешки по полите. Нараненото честолюбие се лекува лесно.

И отново моментално съжалих за думите си. Кога щях да се науча да мисля, преди да говоря? Видях изненадания й поглед, когато споменах оръжието си. Жените не носят шпаги.

А после Анна де Толедо си тръгна и аз останах сама в розовата градина.

Огледах роклята си. Беше изцапана, но нямаше други поражения. Старателно изчистих мръсотията и наместих шапчицата си. Бях готова да се върна на празненството.

В далечината се чуваше барабанене. Процесията явно продължаваше, а представлението щеше да започне всеки момент.

Стигнах до сцената заедно с великолепната процесия от живи картини, които илюстрираха величието на краля. Самият Филип II седеше на един подиум, заобиколен от най-близките си благородници, сред които Ана и Руи Гомес, както и пратениците на император Максимилиан.

Дефилираха украсени със злато и сребро карети с пищно облечени хора, които изобразяваха какво ли не — от различните испански кралства и по-далечни завоевания до най-забележителните особености на самия крал — като неговата справедливост, щедрост и доброта.

Филип II наблюдаваше прелестното шествие видимо доволен. Имаше пъстро облечени туземци от другата страна на морето, имаше сандъци със сребро, една руса Справедливост с везни, меч и превръзка на очите, както и много други добродетели, облечени в пищни роби. Най-отзад зад маскираните актьори, които всеки момент щяха да заемат местата си на сцената, се виждаше приказно красива платформа с две жени, които представляваха земната и небесната любов. Бяха обвита в надиплена дамаска коприна, едната в бяло, другата — в червено, а между тях стоеше къдрокосо момче с ангелски крила. Подобаваща възхвала на предстоящия брак на краля с Анна Австрийска.

И последната платформа от процесията мина покрай краля. Маскираните актьори, които завършваха шествието, се спряха и се поклониха пред кралската трибуна. Барабаненето престана.

Сега оркестърът пред сцената засвири, а актьорите пъргаво се качиха горе и затанцуваха. Осем маскирани мъже и жени се разделиха по двойки и подхванаха бавен танц, по време на който тържествено се покланяха един на друг и към кралската трибуна. Деветият актьор, който носеше маска на разноцветни квадратчета, стоеше отстрани.

Едната двойка носеше златни маски. Другите бяха най-разнообразни — жена с червени сърца, нарисувани върху бузите, в компанията на хитър младеж, облечена в сребристо знатна дама и ездач, гневен старец и достопочтена матрона. Те с танцова стъпка се дръпнаха встрани и оставиха сцената на златните маски.

Те очевидно представляваха кралската двойка. Сега кралят обясняваше в рими, че си е избрал любима, и започна тържествена любовна песен, която ми напомняше някои шансони, които бяха чувала в Париж. Песента беше дълга и досадна и погледът ми се отклони към останалите актьори, които стояха встрани и изобразяваха интерес и радост. Мъжът в разноцветната маска ми се стори красив и се замислих кой ли е.

Когато двойката в златни маски свърши, се чу звън на дайрета и започна лековат дует между жената със сърцата на бузите и младежа, на който всички, освен краля и Еспиноса, се разсмяха. Накрая младата двойка беше изпъдена от сцената от гневния старец и матроната.

Сега пред публиката се изправи пъстроцветният. Той носеше вихуела[6], на която се преструваше, че свири, на фона на звуците от истинската вихуела в оркестъра пред сцената. Запя пламенна и гореща любовна песен, с която плени червенобузата, матроната и дори златната принцеса.

Отново се възхитих на красивото му тяло. Краката му в тесните червени чорапи бяха впечатляващо мускулести и с отлични пропорции…

Тези крака! В главата ми нахлуха спомени от оранжевите панталони в Бургос.

Не, невъзможно беше!

Отново огледах краката му, после маската, опитах се да срещна погледа зад нея. Не ме ли гледаше и той? Нямаше ли в очите му блясък?

Актьорът направи една-две пъргави танцови стъпки встрани от трите жени, които му се възхищаваха, и изпрати въздушна целувка към публиката, която, можех да се закълна, всъщност беше отправена право към мен.

Но беше невъзможно Хуан да е в Мадрид. Той трябваше да е начело на армията си в Гранада, не можеше просто да остави войските си…

И все пак бях сигурна, че е той. Подобно изпълнение беше точно в негов стил. Той, без да се замисли, следваше всяко свое хрумване и прищявка.

Наистина ли никой друг не го разпознаваше? Едва ли.

С добре отпочинали коне можеше да стигне до Мадрид за два-три дни. Възможно беше. Но би било крайно неблагоразумно да остави армията си за цели две денонощия в ръцете на друг, и то без разрешение.

До края на представлението гледах само него. В по-голямата част от спектакъла той стоеше встрани или отиграваше реакции на действията на другите. Любовната песен беше единственият му номер и това затвърди подозренията ми, че спонтанно се е вмъкнал сред актьорите. Сигурно срещу богато заплащане ги беше убедил да му позволят да се включи с песен, която е знаел от преди това. Ако е искал да дойде на празненството и да ме види, това е бил единственият начин. Филип II никога не би му позволил безотговорно да остави поста си в Гранада само за да се позабавлява. Участие в представлението, скрит зад маска, е било идеалното решение.

Нетърпеливо очаквах спектакълът да свърши. Със свит стомах мислех за портата в Бургос и за реакцията му, когато разбере, че съм бременна. Трябваше да му кажа, че съм излъгала, че съм вдовица.

Представлението свърши с кралска сватба между двете златни маски. Другите маски ги обсипваха с цветя, а Хуан — вече бях напълно сигурна, че това е той — хвърли един стрък през сцената към мен, но не успя да ме достигне.

Най-сетне дойде поклонът. Филип II благосклонно ги аплодира, изправи се и слезе от трибуната, последван от свитата си.

Слънцето беше залязло и прислугата започна да пали факлите. Актьорите слязоха от сцената и веднага бяха наобиколени от група впечатлени зрители. Някои свалиха маските си. Хуан не го направи, разбира се, но го видях как ме търси с поглед. Трябваше да намерим начин да се срещнем.

— Доня Мадлен, позволете ми да Ви представя Ана, принцесата на Еболи.

Фуркево стоеше до еднооката тъмнокоса красавица, с която така мечтаех да се запозная. Само че не точно сега.

Лицето й сияеше от живот и тя се усмихваше благо.

— Принцесо — поклоних се аз почтително.

— Доня — каза тя, — почитаемият посланик ми каза, че сте една от доверените придворни дами на Катерина Медичи. За мен винаги е удоволствие, когато срещна някоя интересна жена.

— Тъкмо затова помолих Фуркево да ни запознае, принцесо. Славата Ви се носи из цяла Европа. Вие сте пример за всяка жена.

Ана благодари на Фуркево и го отпрати.

— Елате да се поразходим малко, доня Мадлен — каза тя и ме хвана под ръка. — Кажете ми, как се оправяте — сама жена в чужда страна, при това очаквате дете? Едва ли Ви е лесно.

Хвърлих един поглед към Хуан. Той все още ме държеше под око.

— Може да се каже, че съм свикнала да се оправям сама. Покойният ми баща ме възпита да съм много самостоятелна. Но трябва да си призная, че не бях подготвена какво е да очакваш дете. Майка ми почина, когато бях малка, а това дете ще е първото ми.

— Не се тревожете, ще свикнете — каза Ана. — Досега съм родила шест, а само първото ми не оцеля. Природата си поиска своето. Само се подгответе за болката при самото раждане, приемете я и се постарайте да я разберете. Само миг по-късно ще държите в обятията си обично малко създание. Но за жената всичко това си идва естествено. Кажете ми сега, вълнуващо ли е да сте на служба при Катерина Медичи? Въвлича ли кралицата майка придворните си дами в конфликтите на властта? Аз много й се възхищавам. Не мога да си представя, че пилее талантите на придворните си дами в безсмислени женски задачи и занимания.

— Напълно права сте. Изпълнявала съм много мисии по поръка на Катерина Медичи и всичките изискваха умения, които обикновено никой не очаква от жените. Беше истинско удоволствие и се радвам, че имах този шанс. Освен това по време на службата си при кралицата майка по принуда разбрах, че политиката е сложна работа, че мотивите могат да бъдат подмолни и че човек не може да разчита на никого.

— Но това са крайно полезни познания! — Ана се разсмя. — Значи сте напълно подготвена да се грижите за себе си. Наивните хора лесно се пречупват. Най-важното е да помните, че човек може да обича, въпреки че светът е циничен. Вие ще обичате детето си. Кога го очаквате?

Ана внимателно докосна растящия ми корем и се усмихна. Трапчинките й бяха неустоими.

— В началото на декември, ако не се лъжа.

— Ще Ви доверя нещо — каза тя и сниши тас. — Мисля, че отново съм бременна. Минаха четири години, откакто последно дарих съпруга си с дете, и не очаквах, че ще се случи отново. Но го усещам. Тялото ми кипи от живот. А и неразположението ми не дойде, когато го очаквах. Ако не се лъжа, е минал малко повече от месец и детето ще се роди към февруари.

Пожелах й всичко най-хубаво. Беше странно най-сетне да разговарям с друга жена за бременността си. И все пак знаех, че трябва да сменя темата и да я разпитам за всичко останало, за Мария де Мендоса и Хуан, за Антонио Перес и Кристобал. Трябваше да се опитам да разбера дали зад дружелюбната й жизненост всъщност не се крие враг.

— Сигурно няма нищо по-скръбно от загубата на дете — казах аз. — Всъщност точно това ме плаши най-много в раждането.

— Първата ми рожба, Диего, не беше бебе, когато го загубихме, беше на пет години. Успях да го опозная като човек. Тежко е. Новороденото го обичаш, но още не го познаваш. Скръбта е по-кратка.

— Вярно ли е — осмелих се най-сетне да попитам, — че Мария де Мендоса е отделена от детето си веднага след раждането?

Ана внезапно спря и ме хвана за ръката. Единственото й око ме гледаше едновременно студено и гневно. Приличаше на фурия, стегната и неподвижна в сребристо-златистата си рокля, и в онзи момент си дадох сметка колко могъща и опасна може да е тя.

— Чух, че вече сте се запознали с полубрата на краля, Хуан — каза тя накрая. — Той е покварен човек. Няма морал, нито поглед върху събитията, а амбициите му са нездрави. Води го единствено егоизъм и действа, без да се замисля. Стойте настрани от него. Той заразява и околните със своята поквара. Жалко е, че добрият ни крал Филип II се чувства задължен да му дава високи постове, които изискват отговорности. От това цялата страна отслабва. Кралят е твърде добър с него. Хуан дори не беше наказан за срамната история с Мария. Само тя. Да, отнеха й детето. Това беше наложително, подобна връзка извън брак, при това със слухове за възможна роднинска връзка между двамата, не може да бъде приета. И все пак аз се погрижих да намеря добра майка на момиченцето — Магдалена де Улоа. Колкото до Мария — нейният живот приключи. Тя никога няма да може да се върне в двореца. Не намирате ли за несправедливо, доня Мадлен, че само жената, но не и мъжът страда от загубената чест?

Така, както го разказа Ана, ми беше трудно да възразя.

— Така е. Но може би не Хуан се е отървал твърде лесно, а Мария е била наказана твърде сурово?

— Личи си, че идвате от Франция — страна, където моралът не е на особено висок пиедестал. Негово кралско величество Шарл IX много отдавна трябваше да се е справил с хугенотите еретици. Но поне сте съгласна с мен, че наказанието би трябвало да е еднакво за двата пола, било то меко или сурово.

— Съгласна съм. Болно ми е за Мария де Мендоса. Тя е Ваша роднина, нали така? Какво ще се случи с нея сега?

— Така е, и аз съм част от рода Мендоса, който обаче напоследък е толкова разклонен, че никой не може да го проследи В момента Мария все още е в моя дворец в Настрана. Предполагам, че ще избере живот в манастир. Тя ще се замонаши, едно малко момиченце ще расте без майка, а Хуан ще лежи в обятията на поредната жена.

— Анна де Толедо.

— Точно така. Добре сте информирана. Вулгарна жена, напълно подходяща за Хуан. Мога да Ви я покажа, ако искате. И тя е на празненството днес.

— Вече не — казах аз.

Ана забеляза самоуверения ми израз.

— Какво искате да кажете? Явно вече сте се запознали.

— Пътищата ни се пресякоха, да. Тя се държа напълно неподобаващо, нападна ме физически. Но за разлика от много знатни дами, аз не съм крехка порцеланова кукла, макар и тя да е мислела точно така. Научила съм се да се защитавам. След това видът й не беше подходящ за празненство.

— Охо! Трябва да станем приятелки с Вас! Позволете да Ви наричам Мадлен, а Вие ми казвайте Ана! Винаги съм смятала, че нас, жените, твърде много ни предпазват от всичко. Това ни прави слаби. И ние трябва да можем да се борим. Самата аз отлично се фехтовах като дете. Точно така загубих окото си. Кажете, като малка играли ли сте си на фехтоване?

— Разбира се, Ана, дори нещо повече. И сега се фехтовам отлично и притежавам собствена шпага.

— Фантастично! Дали не можете да ме научите? Гледка, достойна за богове ще представляваме през следващите седмици — две бременни жени, кръстосали шпаги! — Тя се засмя. — Всъщност идеята не е никак лоша, по няколко причини, Мадлен. Фехтовката е отличен начин да поддържаш тялото си във форма. Не вярвайте на съветите, че по време на бременността си жената трябва едва ли не да лежи неподвижно. Това са пълни безсмислици, водят само до леност и напълняване. И за майката, и за детето е най-добре жената да се движи, колкото е възможно повече.

— С най-голямо удоволствие — казах аз възторжено. — Ако наистина го искате, ще го направим. Скрила съм шпагата си, защото се страхувах, че е непристойно.

— Много неща са непристойни. Като например да забременееш без брак. Това е грях пред Бога и детето на Мария й беше отнето с пълно право. Но ние, жените, би трябвало да имаме право да се бием като мъже, стига иначе да се държим подобаващо. Само оставете на мен да отбивам евентуалните протести, Мадлен. Никой никога не е успявал да намери и едно петънце върху моя морал, затова дори и самият Велик инквизитор не би могъл да ми забрани да кръстосам шпага с Вас.

След като се разбрахме, че ще започнем уроците по фехтовка през следващата седмица, принцесата на Еболи ме остави. Тя беше решила да се премести при съпруга си в двореца Алкасар и да остави двореца в Пастрана на Мария. Присъствието на Руи в Мадрид като съветник на Филип II беше наложително при проблемите в Гранада.

Сетих се, че не бях успяла да я попитам за Перес и Кристобал. Така или иначе щяхме да имаме време по-късно, а и тя сигурно ще стане подозрителна, ако бях засегнала тази тема още при първата ни среща.

Пъстроцветната маска прекоси терасата и се приближи към мен. Зад него изгряваше луната. Навън все още имаше неколцина гости, но през отворените врати се чуваше музика и мнозина почнаха да влизат.

— Ще те чакам под кипарисите, любима моя — каза той, без да спира до мен. В гласа му звучеше радост и напълно забравих съмненията, които Ана се беше опитала да ми внуши. Какво облекчение — да бъдеш с мъж, на когото му е напълно безразлично какво мислят останалите за него. Морал, отговорност, грях, дълг, лоялност — всичко това бяха понятия, измислени от други, понятия, които не го засягаха. Той действаше, движен от собствените си стремежи и желания. А точно сега Хуан имаше такова голямо желание да се види с мен, че беше оставил войските си въпреки въстанието. „Любима моя“ — така се беше обърнал към мен. Усетих как топлина облива цялото ми тяло.

В сумрака го видях да изчезва сред дърветата.

Последвах го. Вечерният въздух беше мек, факлите блещукаха като светулки около замъка, а по пътя ме следваше далечният пулс на гамби и дайрета. Редиците кипариси стояха като тъмни силуети под тъмнеещото небе. Скоро щяха да почнат да се показват първите звезди.

— Целуни ме! — Той ме хвана здраво и остави маската, която беше свалил и държеше в ръка, да падне на земята.

Аз се притиснах към него, чувствено и дълго отговорих на целувката му и усетих колко много го желае тялото ми.

И той желаеше мен. Усетих как се надига членът му, както стояхме плътно притиснати един към друг.

Луната вече се виждаше над върховете на дърветата. Светеше ярко и аз различавах зеленото на короните. Зелено като смарагд. Убиецът беше опръскал смарагдите на камата ми със семето си, беше се наместил вътре в мен, така противно, тласъците, докато ножът до гърлото ми можеше да сложи край на живота ми във всеки един момент.

— Не! — избутах Хуан от себе си.

— Какво ти е? Заради бременния ти корем ли? Да, забелязах го, но изобщо не ме притеснява. Все още си красива. Сигурно е мое. Един малък Хуан. Или имаш и друг ухажор?

Изобщо не се бях замисляла, че Хуан може да реши, че детето е негово. Но всъщност беше естествено да си помисли точно това.

— Нямам друг ухажор — отговорих. По някаква причина не казах нищо повече. Трябваше да му разкажа, че не е негово, че съм открила, че съм бременна точно в деня на срещата ни в Бургос. Но си замълчах. Не знаех как да започна. И изобщо нямах желание да говоря за изнасилването.

— В такъв случай какво те тревожи, красива Мадлен? Любовта не пречи на неродените деца, това всеки го знае. А на всичкото отгоре сега няма риск да забременееш отново!

Ядосах се. Той изглежда смяташе, че коментарите му са забавни. И мислеше само за задоволяването на желанията си.

— Както се е случило с Мария де Мендоса? — смених темата аз. — Знаеш ли, че принцесата на Еболи те мрази заради това?

— Тая моралистка Еболи! Тя е страшна интригантка, пази се от нея. Видях ви, че излизате заедно и се учудих. Как приема положението ти, при положение, че не си омъжена? Непривично за нея. В това отношение тя е самото благочестие и споделя мнението на Еспиноса, че подобни грехове трябва да се наказват жестоко. Изобщо тя твърде много се намеси в ситуацията с бедната Мария.

— Тя смята, че съм вдовица — казах аз. — Както останалите в двора, и тя вярва, че съм била омъжена и че съм заченала дете, точно преди съпругът ми да загине.

— О, прелестна Мадлен! — Хуан се разсмя сърдечно. — Значи водиш за носа целия двор на Филип II. Значи не знаят, че детето ти е копеле и че е мое? Дай ми тогава тази целувка, жено, ти си ми съвсем по вкуса!

Безгрижието му беше твърде привлекателно и аз се предадох и го целунах. Но не можех да не забележа, че тялото ми се държеше на разстояние от него. Все още помнеше насилието от предния ден.

— Хуан — казах накрая нежно, — толкова много неща се случиха, откакто дойдох в Мадрид. Точно сега между нас не може да има нищо повече. Трябва да се задоволим само с това — да си поговорим.

Той разбра, че говоря сериозно, и ме пусна.

— Добре. Да се поразходим тогава под звездите. Разкажи ми какво тежи на нежното ти сърце.

Вървяхме хванати под ръка и аз отново му разказах — както в писмото, което му бях пратила — за разговора на Кристобал с Абен Умея, но този път с допълнението, че Ана и Руи Гомес изглежда също са замесени. Разказах му, че Кристобал е отворил неговото писмо в отговор на моето и ме е заплашил. Но не можах да споделя, че съм била нападната и насилена. Все още беше твърде ужасно.

— Но този Кристобал е просто младши секретар на Антонио Перес. Явно зад всичко това стои Перес. Семейство Еболи никога не са ме харесвали — още по-малко сега, когато се сдобих с власт за сметка на Руи Гомес. А и тази история с Мария изглежда увеличи неприязънта на Ана. Но Филип II никога не би повярвал, че те са замесени в измяна. Вестителят, донесъл подобни приказки до ушите му, би пострадал много повече от тях.

Кимнах. И аз се опасявах от това.

— Мисля, че не трябва да подценяваш Кристобал — казах. — Имам усещането, че той играе по-голяма роля от привидното. Колкото до личните му мотиви, дори не мога да си представя какви биха били.

— Хм, явно трябва да наблюдавам този Кристобал по-внимателно.

Бяхме се отдалечили доста от замъка и вечерният мрак вече ни обгръщаше плътно. Нито звук не стигаше до нас, освен свиренето на цикади.

— Мадлен — каза Хуан и се спря, — изслушай ме. — Хвана ръцете ми, обгърна ме и ме притегли към себе си.

Сложих длани на шията му.

— Вече много пъти си рискувала живота си заради мен — продължи той. — Обещай ми да се пазиш. И да пазиш детето ни. Била си заплашена, свидетел си на таен разговор, животът ти е в опасност. Не мога да съм тук и да те пазя, трябва да се върна на поста си. Но ще си пишем. И преди всичко ще се погрижа куриерът ми да ти предава писмата лично. Ти или ми пращай отговорите си незабавно по него, или намери свой куриер, за когото Кристобал да не знае. Така ще сме спокойни.

— Веднага ли тръгваш?

— Незабавно. Конят ме чака, ще яздя цяла нощ. Вдругиден планираме изненадващо нападение срещу мориските в планините Алпухара. Най-малкото ще ги изкараме от скривалищата им, по-многобройни сме от тях.

Сетих се за Абен Умея, чийто глас ми се беше сторил така силен и горд, когато уверяваше събеседника си, че никой не може да изгони хората му от планините. Замислих се за Анна де Толедо — за нея също ми се искаше да поговоря с Хуан, но това сега ми се струваше незначително. Целувката ни беше острие, а аз не смеех да помръдна. Звездите светеха ярко и красиво.

— Мога да се оправя и сама — казах накрая. — Знаеш, че не ме е страх да извадя оръжие. Върви. Ще пиша. А сега се връщам в двореца.

Целунахме се за последно. После Хуан изчезна между дърветата, а аз тръгнах обратно към двореца Алкасар.

Първо чух музиката. Приятна песен в съпровод на вихуела, приглушена от мрака, изпълни сърцето ми с екота на желание.

Изкачих стълбите нагоре към терасата.

Второто, което ме посрещна, беше женски силует до входа на залата. Жената държеше пъстроцветната маска на Хуан в ръка. Беше сменила синята рокля с бяла. Анна де Толедо явно се беше върнала на празненството.

17

Пред църквата се продаваха всякакви реликви — мощи на светци, парченца от кръста и копието, късчета от дрехата на свети Петър, цветни камъчета от короните на влъхвите и дори една овчарска тояжка от нощта на Рождеството във Витлеем. Виковете на търговците прорязваха множеството и се надвикваха с гласа на свещеника, който продаваше индулгенции. Срещу няколко златни ескудос всеки можеше да осигури на скъпите си покойници пълно изкупление от адските огньове, а дори и срещу една-две сребърни монети — поне да отложи мъките с няколкостотин години.

Точно срещу това роптаеха хугенотите и другите еретици лутерани и често ми се беше налагало да стисна зъби, за да не изразя на глас подкрепата си за тях.

Проправях си път през навалицата пред църквата. Отивах към Мигел Сесо, както се бяхме разбрали. Малко по-встрани от църквата беше площадът за наказания и екзекуции и аз минах покрай двама мъже и една жена, приковани на позорния стълб, и един мъртвец, увиснал на бесилото. Обесеният вече не предизвикваше интерес у никого, явно висеше там от доста време, но грешниците на позорния стълб бяха събрали големи групи зяпачи.

Беше почти привечер и по тясната уличка към „Кайе Луко“ бяха наизлезли уличниците, макар че все още нямаха много работа. Лицата им бяха изрисувани, устните и бузите — начервени, и те си запълваха времето, като подвикваха мръсотии на минувачите, включително и към мен — че сигурно бързам да се нанижа на шилото на любовника си.

Замислих се за Анна де Толедо с маската на Хуан в ръка. Колко ли беше видяла, колко беше чула? Трябва да е била наблизо, когато Хуан изпусна маската си. Откъде е разбрала, че това е той? И нея ли е потърсил?

Подразнена, отпратих ревнивите мисли и принудително насочих мислите си към предстоящата среща с Мигел Сесо.

На „Кайе Луко“ минах край тясната уличка, където ме бяха нападнали преди три дни. Сякаш видях пред очите си мъртвия мъж, когото бях оставила там. Вратата беше леко открехната. Трупът сигурно вече е бил открит. Сбиванията със смъртоносен изход не бяха рядкост сред бедната част на мадридското население и се замислих дали властите изобщо правят опити да открият извършителя. Кристобал не би имал интерес да ме издаде, след като чуе за смъртта на своя човек. Ако ме извикат за разпити и им кажа всичко, той също би пострадал.

Почуках на вратата и ми отвори Педро. Той беше светлокос млад мъж, който почти винаги мълчеше, и сега, след като повика Мигел, веднага се върна към книгата, която четеше.

— Насам, Мадлен — каза Мигел и ме поведе към стълбите. — Изглеждате добре. Изглеждате като да сте се съвзели от нападението онзи ден.

— Чувствам се много по-добре, благодаря. Никога няма да забравя добрината Ви.

Върнах взетите назаем дрехи на икономката Ребека и последвах Мигел нагоре по стълбите.

Мигел отвори вратата на най-изумителната стая, която бях виждала. Помещението беше просторна и заемаше целия най-горен етаж на къщата. Покрай стените, по масите, в сандъци и на купчини по пода имаше книги. И в същото време стаята в никакъв случай не беше разхвърляна. Писалищата бяха разположени симетрично, всички купчини книги бяха с еднаква височина и с високите си тавани стаята изглеждаше така просторна, сякаш беше почти празна.

Но най-фантастична беше светлината. Отвън човек не би могъл да го забележи, но прозорците на най-горния етаж в къщата на Мигел бяха с витражи. Червени, сини, жълти и зелени стъклени мозайки хвърляха върху цялото помещение някаква мистика и задълбочаваха усещането, че в стаята кипи някакъв невидим с просто око живот.

— Търсене на светлината — каза Мигел. — Но какво е светлината? Цветовете ни напомнят за необозримата разноликост на Господ. Да, очите ни виждат, но доколко разбираме? Можем ли да отделим стихиите една от друга и да ги съберем в нещо ново? Вижте как пада зелената светлина върху онази маса там, как цветовете се пречупват и сливат. И най-мъничките прашинки във въздуха изведнъж стават видими. А после отново изчезват.

— Това е основното положение в алхимията. Да разделяш и съчетаваш — казах аз, докато се наслаждавах на начина, по който слънчевата светлина навън караше синьото стъкло да сияе като аметист.

— Именно. И чрез съчетаването наново — да откриеш Бог. Седнете ето там. — Мигел ми посочи писалище, върху което беше отворена една-единствена книга. — Можете да четете тук. За съжаление това е книга, която няма как да Ви дам да отнесете със себе си.

Седнах до писалището и погледнах книгата. Беше отворена на една прелестна картина, която изобразяваше дърво и някакви странни думи.

— Дървото на живота — каза Мигел. — То показва различните лица на Господ, които заедно образуват светото Му име. Показва и пътя към висшето познание, пътя, по който божественият дух слиза до материалния свят. Но не се задържайте твърде много на Дървото на живота засега. Това е откъс от писанията на Мойсей де Леон. Част от „Сефер ха-Зохар“. Тук ще можете да прочете дискусии за естеството на Бог и на душата, за пораждането и структурата на всичко. Тук започва алхимията, с изучаването на пораждането и структурата.

— Има ли насоки за експерименти в тази книга? — попитах аз.

— Не, „Зохар“ е само теоретична и богословска творба. Когато теоретичната Ви основа стане достатъчно здрава, едва тогава ще можете да направите следващата стъпка и да започнете експериментите.

Прекарах останалата част от следобеда под пъстрата светлина, зачетена в една от най-изумителните творби, на които съм попадала някога. Докато денят вървеше към заник и слънцето пускаше ниски алени лъчи през жълтите стъклописи, аз четях за връзката между човека и вселенската енергия, между Аз-а и Мрака и между истинската същност и Божествената светлина. Всичко това — разказано с устрема на учения, който изпълваше четящия с неудържим копнеж да научи още и още.

Четенето напълно ме погълна. Господ е безграничен, Айн Соф[7], непостижим и непознаваем за човеците. Но Той все пак се разкрива в десет проявления — сефиротите. Най-висшето от тях беше „кетер“ — Божията воля за съзидание.

Но наистина ли се налагаше да учиш всичко това, за да създадеш злато или да намериш еликсира на живота? Когато затворих книгата, този въпрос не ми даваше мира. Аз исках да опозная материите наоколо си, да се науча да боравя с пара, течности и метали. Не виждах как би ми помогнало познанието за десетте проявления на Бог.

Вдигнах поглед към прозорците. Слънцето почти беше залязло и в последните отблясъци на деня изведнъж забелязах, че един от стъклописите изобразява Дървото на живота от книгата. Дървото имаше точно десет клона — като десетте проявления, сефиротите.

Мигел настоя Педро да ме изпрати до двореца Алкасар. Почти се беше стъмнило и заради онова, което бях преживяла само два дни по-рано, не трябвало да излизам сама, така каза. Макар че възразих, всъщност се радвах, че имам придружител. Колкото и да си внушавах обратното, все още не бях забравила ужаса.

Отново минах покрай тесния проход, този път до мен крачеше мълчаливият Педро, и си помислих, че не болката и кръвта, а плътското посегателство върху мен беше това, което ме е разтърсило. Не се разкайвах и не се срамувах, че съм забила камата си в този мъж, нито че съм прерязала гърлото му. Но при спомена за това, как беше проникнал в тялото ми, все още ми се повдигаше.

Разделих се с Педро малко преди портата на замъка. Разменихме няколко любезни думи за безграничните познания на Мигел и за голямата му колекция. Забелязах, че вече не се държи толкова дистанцирано.

С радост бих опознала Педро по-отблизо. Но Господ е искал друго. В онази вечер не го знаех, но това щеше да е последният път, в който щях да видя кафявите очи на младия мъж да светят. Видях Педро само още веднъж, но от разстояние. А тогава единственото, което Педро виждаше, беше смъртта, на чийто праг стоеше.

18

Представям си вечерта, когато Педро ме изпрати до вкъщи. Представям си как, след като двамата сме се разделили, шпионинът е повикал гвардейци, за да задържат младия мъж, докато аз съм крачела през двореца, спокойна и изпълнена с възторг от чудесата, които книгите ми разкриват. Спрях в градината, за да се насладя на красотата й. Целият свят беше мой. Бях щастлива, обичах и бях обичана. Всичко се подреждаше, а в онази вечер проблемите ми до един ми се струваха дребни и незначителни. Кристобал беше просто завистник и интригант. Анна де Толедо беше просто разгневена от отказа жена. Път към истината имаше — Дървото на живота — и сега всички дървета и храсти в градината ми се струваха въплъщения на това дърво. След седмица отново щях да посетя Мигел Сесо, а междувременно щях да чета още от „Opus Majus“.

А в същото време те са влачели Педро към тъмницата. Оковали са го в железа, които са разранили кожата му. Докато съм се наслаждавала на вечерята, която Габриел ми поднесе, той е гладувал.

В следващите дни хората на Кристобал изтръгнали чрез изтезания фалшиви признания от Педро, докато аз в пълно неведение, весело, на игра, замахвах с шпагата си към новата си приятелка Ана. Нападахме се, поруменели и засмени. Остриетата се срещаха, звънът на метал беше като музика за ушите ми, радвах се, че отново съм в мъжки дрехи, макар че те стояха странно на бременното ми тяло.

Ана беше споделила идеята ни със съпруга си Руи, за да получим достъп до залата за фехтовка.

— Той е съкровище — каза Ана. — Първоначално отказа, притеснен от това, което се случи с окото ми навремето. Но после му казах, че чакам дете, че искам да се поддържам във форма заради него. Той много се зарадва. И знаеше, че съм права. Благословени сме с много здрави деца, тъкмо защото при всяка бременност яздех, танцувах и правех дълги разходки.

И така нашите шпаги пореха въздуха, докато нажежени клещи са пробивали кожата на Педро. Аз се смеех, Педро е виел от болка. И не след дълго е признал за убийството, което аз бях извършила.

Кристобал лично го е разпитвал по време на изтезанията. Искал е да бъде сигурен, че няма да бъде казано нито твърде много, нито твърде малко, че ще бъде намерен виновник, който да бъде екзекутиран, без да се направи връзка между самия него и убиеца. А дяволската му душа е изпитвала удоволствие от това, че е намерила подходяща жертва точно сред моите познати. По този начин той ме заливаше с вина и в същото време отправяше предупреждение, че ако не си мълча, може да ме удари, когато и както реши.

Дойде денят, в който отново трябваше да отида да чета у Мигел. Кристобал сигурно ме е дебнал от зори. Сигурно е крачил напред-назад по плочите пред покоите ми от изгрев, за да се наслади колкото се може по-пълно на ефекта на злодеянието си. В мига, в който излязох, той изскочи пред мен.

— Доня — каза със зла усмивка, — за щастие убиецът на насилника Ви е заловен. И ще бъде наказан днес.

После се обърна да си върви.

— Чакайте! — викнах след него. — Какво означава това?

Той се спря. Точно това беше очаквал.

— А, нима не сте чули? Един човек беше открит мъртъв. Брутално убийство. Множество пробождания с нож. Но беше проведено разследване и убиецът беше открит. — Кристобал ме изгледа злорадо и добави по-тихо: — Само аз знам, че убитият е Вашият нападател. Всички останали смятат, че става дума просто за кавга, прераснала в бой. За междусъседска свада. Ще се измъкнете ненаказана за убийството, доня, нима не сте благодарна?

— Благодарна? — Не можех да проумея за какво говори.

— На мен го дължите. Аз Ви предпазих, вече не могат да Ви обвинят. Но сега моля да ме извините, трябва да присъствам на екзекуцията на осъдения.

Затичах се към площада за екзекуции. Беше по път за дома на Мигел и се запитах дали ще успея да стигна до него, за да поискам съвета му. Някой невинен щеше да умре за нещо, което аз съм извършила. Трябваше да направя нещо, да спра екзекуцията… Блъсках се в хората, а те ме засипваха с клетви и псувни. Беше ми все едно, продължавах да ги бутам като ослепяла.

Площадът беше пълен с хора, особено около бесилото. Явно екзекуцията щеше да е съвсем скоро.

Спрях се. Една каруца се движеше към бесилката и видях как свалят от нея мършав окървавен мъж. Не можеше да се държи сам на краката си, бяха счупени при изтезанията и той се стовари на земята сред възторжени възгласи.

Света Богородице, преблажена Мария! Под кръвта и мръсотията по подпухналото от удари лице все пак разпознах тези черти. Беше Педро, моят тих, светъл придружител, скъпият ученик на Мигел.

— Не! — викнах с пълно гърло и се опитах да стигна до него.

Успях да направя само няколко крачки напред, толкова гъсто беше множеството.

— Доня! — усетих, че някой ме хваща за ръката. Беше Мигел. — Получихте ли писмото ми? Самият аз не успях да получа достъп до двореца, макар че опитвах всеки ден! Какво се случи, след като Педро Ви изпрати до дома?

Мигел не беше на себе си. По страните му се стичаха сълзи.

— Не съм получавала никакви писма. До тази сутрин не знаех нищо. Когато се разделихме с Педро, всичко беше наред. Ах, този Кристобал! Нали той разпределя кореспонденцията в двореца! Той стои зад всичко това. Какво ще правим, какво ще правя?

Един чиновник пристъпи до ешафода и разгърна свит на руло документ. Педро все още лежеше на земята с вързани на гърба ръце.

— Осъден е за убийство — каза Мигел отчаян. — Но не го е извършил, той беше заедно с мен. Опитах се да се свържа с тъмничарите, умолявах някой да ме изслуша, но никой не пожела да ме чуе.

Чиновникът започна да чете присъдата.

— Знам — казах аз, без да смея да погледна Мигел.

Но трябваше да му разкажа, не можех да понеса вината сама.

— Аз бях. Това беше в същия ден, когато… Затова изглеждах така. Опитах се да се защитя и убих нападателя си.

— Вие?! Но направете нещо тогава!

Чиновникът отново нави документа. Вдигнаха Педро от земята и положиха шията му на трупчето. Палачът застана зад него с брадвата си, а хората почнаха да освиркват осъдения.

— Спрете! — викнах аз и си запроправях път сред тях — Не го е извършил той! — Този път успях да стигна малко по-напред. Чу се барабанене и множеството утихна. Палачът вдигна брадвата.

— Спрете! — викнах отново и този път гласът ми ясно се чу. — Не го е извършил той! Убиецът беше…

Една ръка стисна устата ми и заглуши вика ми.

— Хайде, хайде, покварена мадам — прошепна Кристобал в ухото ми. — Мислех, че сме на едно мнение за това, че трябва да пазим тайните си взаимно.

Брадвата се стовари върху шията на Педро и отдели главата от тялото му.

Всички наоколо нададоха възторжени възгласи.

— Същото лесно може да се случи и с книжаря Мигел Сесо — каза Кристобал и ме пусна. — Затова запазете спокойствие. Родете си детето, дръжте си езика зад зъбите и си запълвайте времето с мирни женски занимания. Дори можете да продължите играта си на фехтовка с принцеса Еболи, щом Ви доставя удоволствие.

Кълна се, че в този момент ми мина през ума да пронижа Кристобал с камата си, там, на място. И вече нямаше да го има, и светът щеше да е по-хубаво място без него. Бях отчаяна, обезумяла от несправедливата смърт на Педро и най-малкото, което можех да направя, беше да отмъстя за невинния младеж.

Но имаше твърде много свидетели, които ни бяха видели да си говорим и ме бяха чули да се провиквам.

Затова оставих беса си да се уталожи и прикрих леда в сърцето си. Да, Кристобал трябваше да умре. Но не сега. Студенината на смъртта щеше да го обгърне, когато най-малко я очаква. Реших го в онзи ден, на площада за екзекуции, където умря Педро. Можех да почакам. Да планирам. И в деня, когато Кристобал падне покосен, никой нямаше да разбере какво го е съборило.

Обърнах му гръб и се върнах при смазания от мъка Мигел.

— Педро беше мой син — разрида се той. — На никого не го бях казвал.

19

Всяка сутрин насочвах ума си към две мисли. „Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.“ Това беше първото, което правех, приемах го като някакъв ритуал. Преди да отворя очи — в секундите, когато сенките на сънищата потъват в забрава — казвах сбогом на виденията на нощта и отбелязвах идването на новия ден с тези две изречения, около които бях решила, че ще се върти цялото ми съществуване.

Детето ми трябва да живее.

Кристобал трябва да умре.

Имаше дни на топлина и дни на хлад. Противоположностите изпълваха живота ми и не оставаше място за друго. Дори и сладостта на писмата, които редовно получавах по личния куриер на Хуан, беше нетрайна като сушените смокини, които човек яде с такава наслада, но така бързо забравя.

Вече усещах как мъничето рита вътре в мен. Това беше по-важно от всичко останало. Дъщеря ми беше топлината — топлина, която сякаш течеше нажежена до червено през вените ми.

Но го имаше и ледът в сърцето ми. Думите ми бяха покрити със скреж, когато наглед между другото обвиних Антонио Перес и Кристобал пред Ана. Кристобал стоеше зад нападението срещу мен. С фалшиви обвинения беше пратил Педро на ешафода и беше заплашил Мигел Сесо със същото. Искаше и смъртта на Хуан.

Както може би и самата Ана. Не й позволих да научи истинските ми чувства.

Ана нямаше нищо против да говори за двамата. За нея Перес беше просто съвестен служител, който споделяше много от нейните мнения и тези на съпруга й. Например това, че Хуан е твърде безотговорен, за да заема важни постове. Тя ме беше представила на Перес и до този момент той ми се струваше едновременно умен и симпатичен и ми беше трудно да повярвам, че е поръчал подлото покушение срещу Хуан, както беше заявил Кристобал. И все пак беше очевидно, че Перес е влюбен в Ана. Мисля, че и тя го знаеше. Но толкова много мъже бяха пленени от нея, че за нея това беше нещо съвсем естествено, нещо, от което може само да се възползва.

За Кристобал обаче каза, че дори няма мнение, и аз й вярвах. Като много други и тя погрешно смяташе, че той е просто незначителен слуга.

— Струва ми се скромен и работлив — каза тя. — Макар че е на служба при Перес, той е много услужлив и спрямо останалите. Точно той предава писмата ми до Мария де Мендоса и обратно, от нея до мен. Тя все още живее в двореца ми в Пастрана.

Кристобал не правеше нищо случайно. Тези думи на Ана щяха да се окажат важни, не се съмнявах в това. Запомних ги и ги прибрах заедно с всичко, което знаех, в замръзналата земя, запазена за Кристобал. Когато дойдеше моментът, огненото ми отмъщение щеше да разтопи всичко там.

После пак заговорихме за децата, които чакахме, и обичта стопли телата ни като отиващото си лято. Моята бременност беше три месеца по-напреднала и вече по-бързо се задъхвах, когато се фехтовахме. Големият ми корем ме правеше тромава, но все още я побеждавах. Тя нямаше моето систематично обучение по фехтовка и моята рутина.

Като мен, и Ана беше добра ездачка и един горещ августовски ден, когато в залата за фехтовка имахме чувството, че ще се разтопим, й хрумна, че може да се разхладим с една разходка на кон. Двата ми впрегатни коня не бяха подходящи за езда, но Ана уреди да взема един андалусиец от кралските конюшни и скоро минахме през градските порти и излязохме в равнините около Мадрид.

Отдавна не бях яздила и скоро вече всичко ме болеше. Освен това седлото притискаше корема ми и ми беше неудобно, затова попитах Ана дали е сигурна, че язденето е добра идея.

Ана разсея притесненията ми — била яздила през всичките си бременности. Добави, че ако съм натъртена, това просто значи, че отдавна не съм яздила.

— Липсата на упражнения не е здравословна. Ако Ви притесняват думите на Виглиус, не го слушайте. Повечето му приказки са пълни безсмислици.

Действително придворният лекар Виглиус ми беше казал точно това няколко пъти. Той беше особено вещ по женските въпроси, беше проследил достатъчно бременности и раждания в двора и ми беше казал да избягвам натоварвания по време на бременността — друсането от неравностите по пътя, когато се возя в карета, можели да предизвикат раждане по-рано от очакваното.

Намалихме темпото и вече яздехме в ход една до друга.

Попитах я дали знае как върви потушаването на мориското въстание.

— Руи казва, че тези черни псета вече имат и подкрепата на турците — отговори тя — и че въстанието се е разпростряло до Кадис и Малага. Цялата страна заляха тези еретици! А кралят мисли повече за подготовката на венчавката си с Анна Австрийска. Хуан не може да се справи със задачата, това го повтарям от край време. Мъжът ми също се опитва да го втълпи на Филип II. Трябва да потърсим и помощ отвън — Гизите във Франция са на наша страна, а и на венецианците никак няма да им хареса турците да напреднат твърде много. Но подобни преговори изискват деликатност и внимателно планиране, а незаконният брат на краля не може да се похвали с подобни умения. Надявам се, Мадлен, че мислите Ви вече не са заети с този разпасан Хуан? Нищо няма да постигнем с лидер с подобен нисък морал в момент, когато мюсюлмани и евреи мърсят земите ни и застрашават правата вяра.

Не й отговорих веднага. Под августовското слънце хоризонтът трепереше, копитата на коня тропаха равномерно по каменния път и се замислих колко спокойно изглежда всичко наоколо. Но в тази страна нямаше покой. Какво би направила Ана, ако узнаеше, че никога не съм била омъжена и следователно чакам извънбрачно дете? Ако узнаеше, че все още водя кореспонденция с Хуан или че веднъж в седмицата чета еврейски кабалистични текстове? След гибелта на Педро бедният Мигел Сесо накратко ми разказа историята си. В няколко несвързани изречения още на площада спомена една еврейка, която обичал навремето. Една любов, която не можела да просъществува, но която все пак дала плод, въпреки че двамата не били женени. Скоро след раждането жената свършила на кладата. Преди това се отрекла от вярата си, но Инквизицията не повярвала, че искрено е приела християнската вяра. Мигел тайно прибрал детето при себе си и се заклел, че то ще опознае мъдростта на народа на майка си. Така и не успял да каже на Педро, че всъщност му е баща.

В този момент Мигел внезапно се спря. Извини се за бъбривостта си, помоли ме да почакам две седмици, преди да го посетя отново, а при следващите ни срещи не спомена нищо повече за жената и сина си. Когато аз понечих да заговоря за Педро, Мигел ме помоли никога вече да не споменавам името му. Съобразих се с желанието му. Но се надявах някой ден да прояви достатъчно доверие към мен, за да ми разкаже цялата история.

Хвърлих поглед към Ана. Тя яздеше спокойна и красива дорестия си жребец. Всички й се възхищаваха — силна жена, която може да упражни влиянието си дори и върху крале и кардинали. Плодовита и порядъчна, съвършената съпруга. Сякаш дори превръзката върху окото й я извисяваше, сякаш й беше дар от Господ, точно защото иначе Ана би била твърде съвършена. Сякаш превръзката беше онзи дребен недостатък, който я превръщаше в човек в очите на Бог.

Тя заклеймяваше всяка чужда вяра — повечето християни правеха същото. Заклеймяваше безпътието — това беше нормално. И все пак в онзи ден, насред прашните полета около Мадрид, ми се стори, че нейната присъда е по-тежка, отколкото на повечето хора. Животът й не беше ли твърде лесен? Харесвах това, че е силна. Но изведнъж ми се прииска да видя и по-меката й страна.

— Не, изобщо не се сещам за Хуан — излъгах аз. — Направи ми впечатление при първата ни среща в Бургос, вярно е, но това беше просто едно кратко, повърхностно ухажване. Отдавна съм го забравила.

— Вероятно много по-често мислите за покойния си мъж, сега, когато носите детето му? Разкажете ми за него, ако имате желание, Мадлен. Обичахте ли го? Имахте ли моето щастие да случите на здрав и щастлив брак?

Отдавна се подготвях за подобен въпрос и набързо обрисувах пред Ана образа на мъж, който съчетаваше черти на баща ми и на Луи дьо Конде.

— Но не ми липсва — заключих. — Еркюл беше безотговорен и циник.

— А и Ви се оправяте добре сама, струва ми се. Не ми изглеждате нещастна или самотна без мъж.

— Доволна съм. Не подозирах, че бременността може да изпълни живота ми с толкова много смисъл. Изпълват ме такъв покой и радост, каквато не съм познавала досега.

— Да, винаги е така — каза Ана.

— И все пак човек не трябва да остава сляп за проблемите на действителността. Кажете ми, въстанието на юг заплаха ли е за нас, тук в Мадрид? Трябва ли да се тревожим?

— Ако стигне дотук, разбира се. Онези безбожни скотове зверски избиват свещеници и други правоверни. Голяма част от християнските села са сравнени със земята. Същинско заколение. Най-тревожна е помощта от страна на турския халифат. Очевидно тук са дошли само доброволци мюсюлмани, не редовната войска. Но и така многочислеността на османците е голям проблем. Ако бяха само нашите мориски, лесно щяхме да ги пречупим. Така нареченият им крал, Абен Умея, е един самонадеян глупак. Има много врагове, както сред собствените си хора, така и сред турците. Своите хора ги дразни с разюзданото си, собственическо държане спрямо жените им, а турците — с това, че ги изпрати на фронта в Алмериа под ръководството на баща си Абен Абу. Така че не един или двама мърморят срещу него. Няма да се изненадам, ако в крайна сметка бъде съборен отвътре. Всъщност този Абен Умея ми напомня на Хуан. Човек получава такива врагове, каквито заслужава.

— Извинете ме, Ана, но ми се струвате леко предубедена по отношение на Хуан. Филип II явно наистина му има доверие, щом на неговата крехка възраст го е назначил за главнокомандващ на цялата Средиземноморска флота. Нима кралят греши?

— Хуан явно наистина Ви е завъртял главата. Видях как го направи с Мария. Кралят отлично познава слабостите на Хуан. Когато го направи главнокомандващ в Барселона, му даде собственоръчно написани инструкции да се държи подобаващо: да дава добър пример, да спазва обещанията си, да не си играе, да се изразява по-деликатно, да се храни с мярка и да се държи достойно. А на съветниците, които го придружават, краля написа да не оставят Хуан да излиза сам нощем, понеже барселонските уличници са истински развъдник за болести. Затова и Руи, и аз настойчиво увещавахме Филип II да не му дава и командването над армията в Гранада. Това може да доведе до рухването на цялата страна. Руи имаше много добри предложения, отлични мъже, които щяха да се справят с тази задача. Дори предложи самия себе си. Но Филип II държи на кралската кръв, дори и когато тя тече във вените на незаконен син. Е, ако не друго, поне задължи Хуан винаги да се съветва с опитния командир на Кастилия, Луис де Рекесенс. Дали Хуан го прави — това е отделен въпрос. Но незаконният син трябва да бъде отдалечен от властта. Той е гнила ябълка и ще доведе гибел на цялата страна и на жените й.

В гласа на Ана имаше омраза. За момент ми мина мисълта дали самата тя не е била привлечена и отблъсната от Хуан. Може би Кристобал беше казал истината? Може би Ана наистина без всякакви скрупули желае смъртта на Хуан? Все пак незаконният брат на краля беше отмъкнал почти под носа на Руи Гомес и хората му най-важния пост, този на главнокомандващ. Напълно възможно беше. В парижкия кралски двор бях научила колко ожесточени са борбите за власт. И тук не беше по-различно.

20

Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.

Хладният въздух вещаеше промяна. За пръв път от много време утрините бяха студени. Лежах със затворени очи и ми се струваше, че замръзвам, и изобщо не беше така приятно колкото си бях представяла, когато ме измъчваше жегата на летните дни. Топлината беше неотделима част от тялото ми — това тежко тяло, задъхано, изпотено, с огромен корем и вечни позиви на мехура. Сега това усещане, че цялата вря, го нямаше. Сякаш самата аз бях друг човек.

Там ли си? Плъзнах длан по корема си. Скоро. След три кратки месеца ще видиш всичко. Скъпата, милинката ми тя. Как ще се казваш?

Засега нямаше движения. Още не се беше събудила. За сметка на това папагалите навън в птичарника крещяха така, че беше невъзможно да продължа да спя.

Когато най-сетне се настаних да чета, се бях увила и с наметката си, и с шал. Габриел беше с мен. Тя харесваше пъстроцветните птици, а изглежда и те — нея. Особено един папагал, необикновено красив, с червени и зелени пера — той долиташе при нея всеки път, когато тя се покажеше на прозореца. След като два месеца го беше хранила от дланта си вътре в птичарника, най-сетне се беше осмелила да го изведе навън и сега той спокойно стоеше на рамото й и се пощеше.

Аз упражнявах арамейски глоси. Габриел се опитваше да научи папагала да казва името й. В един момент той наистина изкрещя нещо подобно, от което и двете се разсмяхме.

— Сега остава само да се научиш да казваш „Франсиско обича Габриел“-казах аз. Все още харесваше младшия секретар, така ми беше доверила.

В градината се появи прислужница с поднос с кана и няколко чаши. Бях я виждала да прислужва на Руи Гомес и Ана, а сега тя ме видя и спря.

— Доня — каза момичето и се поклони. — Нося разхладителна напитка на принцеса Еболи — лимон с мед. Принцесата казва, че е полезна за бременни жени. Мога ли да Ви предложа и на Вас?

Приех предложената ми чаша. Момичето продължи нататък и скоро се скри от погледите ни.

— Габриел! — вресна папагалът, след което се поклони и клъвна ухото й.

Отпих от чашата си. Напитката не ми хареса — въпреки сладостта от меда имаше някакъв горчив привкус. Не се изненадах, апетитът и вкусовите ми усещания съвсем се бяха променили от бременността и понякога храни, които преди обичах, сега ми се струваха направо противни. Опитах още веднъж, но изкривих лице.

— Ти искаш ли? — попитах Габриел. — Или пернатият ти любим може би?

Габриел пое чашата. Внимателно погали птицата по шията и й я подаде. Папагалът отпи глътка и примигна с малките си очи. После потопи глава в чашата, и после пак, и пак, и пи до насита.

Облаци затулиха слънцето. Беше станало студено. И въпреки това почнах да се потя.

— Вижте колко му харесва! — каза Габриел.

Усетих, че ми се повдига. Сърцето ми сякаш едва-едва биеше. Зави ми се свят и ме обля студена пот.

Погледнах папагала на рамото на Габриел. Изведнъж той спря да пие, а Габриел остави чашата.

— Мисля да си полегна малко — казах аз.

— Има ли Ви нещо? — Габриел се изправи. — Само да го върна в клетката. — Тя направи няколко крачки към птичарника. Папагалът изкрещя само веднъж. После падна от рамото й, право долу на каменните плочи, и остана там неподвижен и вкочанен. Габриел се наведе над нея и го побутна.

— Мъртъв е! — викна след миг.

Болка ме прониза в корема и шумно простенах.

— Чашата — простенах аз. — Напитката…

По тялото ми се разля горещина, отново изпитах същата болка, а сега усетих и лек ритник в корема си, като протест.

— Боже Господи! — Габриел се втурна към мен. В последния момент. Причерня ми пред очите и сама усетих как се свличам от пейката, но тя ме подхвана и ми помогна да легна.

— Отивам за помощ, дръжте се, госпожице Мадлен, дръжте се, ей сега се връщам!

Детето ми трябва да живее.

Държах се за тези думи. Над мен беше надвиснала кичеста палма, а над палмата — облаци, които се движеха така, че ми се виеше свят. Коремът ми беше опънат като кожа на барабан, пулсираше от потния ритъм на някакъв танц, а утробата ми сякаш беше закачена за рибарска кука, която някой настървено дърпа. А малката, детенцето ми, се мяташе като риба на сухо.

— Детето ми трябва да живее, детето ми трябва да живее. — Не ми достигаше въздух, а червенокосият Франсиско Енарес, и Габриел, и още три лица, които не познавах — двама мъже и една жена — не чуваха гласа ми, той се давеше в едва помръдващия поток на кръвта ми и във вихъра от страх.

Вдигнаха ме от земята. Това е последното, което помня.

21

Остра болка ме върна в съзнание. В стаята беше тъмно и Виглиус беше там.

— Отровиха я, така мисля аз! — Това беше гласът на Габриел. — Папагалът умря, той пи от същата чаша. Направете нещо!

— Има късмет, че е пийнала само две глътки — каза Виглиус, — иначе вече щеше да е мъртва. Пулсът й е съвсем слаб. — Той хвана китката ми и измери пулса ми.

— Детето ми… — прошепнах аз.

— А, отлично, вече сте в съзнание, доня. Трябва възможно най-бързо да вземете нещо, което да предизвика повръщане, за да изхвърлите отровата. Ето, пийте.

Той допря една чаша до устните ми и ми помогна да отпия. Напитката имаше отвратителен вкус и аз понечих да я избутам, но той настоя да отпия. Веднага усетих, че ми се повдига.

— Ведрото, бързо! — викна той на Габриел.

Плувнала в студена пот, повърнах във ведрото. Чувствах се ужасно. Позивите не спираха, докато в един момент вече нямаше какво да върна от стомаха си. После гаденето ми отмина. Но страшно ми се виеше свят. Пръстите ми бяха изтръпнали и всичко се люлееше пред очите ми.

— Дотук добре — каза Виглиус. — Боли ли Ви някъде?

— Тук — безсилно насочих ръцете му към корема си. — Пронизваща болка.

Той дълго опипва корема ми. После постави върху него една дълга слушалка.

— Смятам, че сте отровена със силен концентрат от някакъв ориенталски вид от семейството на олеандъра — каза накрая. — Тези растения предизвикват свивания на матката и забавят пулса. В големи количества спират сърцето. Преди всичко трябва много добре да си починете. Сърцето Ви бие твърде бавно, за да се справяте с други трудности.

— А детето? — Отново ми причерня пред очите. Не можех да губя съзнание, трябваше да съм силна заради дъщеря си.

— Твърде рано е да се каже. Отровата е предизвикала контракции. Първо трябва да преодолеете кризата. Животът на детето е в Божиите ръце. Ако Господ е решил, контракциите сами ще преминат.

— Искам да видя Ана!

— Никого няма да виждате. И най-малкото вълнение може да убие и Вас, и детето. Изпийте това. Това е тинктура от червен напръстник. За да укрепне сърцето Ви. Но три глътки — само три. Това лекарство е много опасно.

Пих, както ми каза Виглиус. Стомахът ми понечи да върне и тази напитка.

Лекарят остана седнал до мен и продължи да измерва пулса ми.

— Така, вече подейства. Пулсът Ви е по-силен. Сърцето е поукрепнало. Но ударите са нарядко — за съжаление тази тинктура не може да помогне за честотата им.

— Извинете, но кралският секретар Габриел де Саяс чака отвън. — Камериерката ми се беше приближила до леглото. — Франсиско го е изпратил. Иска да говори с доня Мадлен за опита за отровителство.

— Никакви посещения, казах! — Гласът на Виглиус беше гневен. — Чиновници… Тц, тц, тц… мислят си, че целият свят се върти около тях. Отпратете го. Кажете му да дойде на сутринта. Тогава ще преценим дали мадам Мондидие е в състояние да говори с него.

— Ще му предам — каза Габриел. — Той иска да разбере кой е дал на господарката ми чашата. Онази убийца прислужницата няма да се измъкне безнаказано.

Унесох се в сън. Бях сама в тъмното. Чувствах се безкрайно уморена и изтощена. Капаците затваряха света навън, само няколко тесни лъча светлина говореха за една друга действителност, където хората бяха живи и здрави, но се убиваха с ножове, отрова и клади, водени от стремеж към слава, от ревност, алчност или заради вярата и убежденията си. Или просто от лошотия. Не, лошотията не е никак просто нещо.

Мигновени проблясъци от действителността. Усетих между краката ми да се процежда нещо топло. И в просъница осъзнах, че това е кръв. Потъвах в някакво съноподобно състояние, където през мен минаваха картини и разказваха историята на най-големия страх — детето, което вадят от мен преждевременно и мъртво, Виглиус с окървавените щипки в ръце и безутешната мъка, за която никога нямаше да се намери лек.

Слаба пронизваща болка прекъсна смътната поредица от видения и ме извади от просъницата. Бях облекчена. Все още бях бременна, детето все още беше вътре в мен. Но когато плъзнах ръка между краката си, я извадих окървавена над завивката.

Но тази контракция беше много по-слаба и кратка от предната, а и доста отдалечена от нея — или поне така ми се струваше, макар че бях изгубила представа за времето.

И това ще мине. Детето ми ще живее. Не може да бъде другояче.

Болката вече ми се струваше тъпа, не като пронизване с нож.

Но кървях.

Положих длани на корема си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкав като потното ми тяло, което се бореше да се върне към естественото си състояние, където всичко беше в равновесие. Дишах с усилие, имах усещането, че се задушавам, че дробовете ми не поемат въздух.

Само спокойно. Само да беше открит еликсирът на живота…

В този момент я усетих. Помръдване, леко ритване — и възторгът изтри всичко останало. Тя беше жива. Все още се бореше вътре в мен. Беше силна.

Пот, мрак, сънища, часове, които ехтяха в тъмното в такт с пулсиращите ми слепоочия. Една чаша и още три глътки, този път с помощта на Габриел. Сърцето биеше все по-силно.

Не, не можело да отворим капаците, не трябвало да проветряваме, така каза Виглиус. В стаята трябвало да е напълно спокойно и тъмно, а принцеса Еболи, ако обичала, да си върви и да остави пациентката на мира, и да не се бърка. Да не би да е станала лекар?

Ана? Нейната прислужница ми беше поднесла отровата. Не, не можеше да е Ана…

Някога един ангел беше докоснал корема ми с върха на пръста си и ми беше казал, че нося дъщеря със сини очи и кестеняви коси. После плесна с криле и излетя в утринната зора, след като ми каза, че Дяволът има особено изкушение за мен, че моето търсене на истината ще даде плод само ако обичам истината повече от дъщеря си.

Не, Господи, нека не е това! Нима това е наказание за книгите?

Това беше последната проблясваща мисъл от своенравния свят на болестта.

После се събудих и всичко беше ясно пред очите ми. Вече нищо не ме болеше, вече не кървях. Бях оцеляла.

Виглиус постави слушалката върху корема ми и каза, че детето ми е живо. Аз вече знаех. Усещах я.

Отвориха капаците и в стаята нахлу светлина и чист въздух.

Кой стоеше зад всичко това? Естествено, първата ми мисъл беше „Кристобал“. Но защо да удря точно сега, най-неочаквано, след като бяхме постигнали привидно съгласие за взаимно мълчание? Той нямаше как да знае, че всеки ден обмислям смъртта му.

Прислужничката работеше при Ана. Когато най-сетне допуснаха Габриел де Саяс при мен, той каза само, че момичето било изчезнало. Ана отрече да й е поръчвала разхладителна напитка в онзи ден, както и някога да е споменавала, че комбинацията от мед и лимон е полезна за бременните жени.

Виглиус ми беше наредил да пазя леглото и нямаше как да не се съобразя. Болките в утробата и кървенето, макар и краткотрайно, ме бяха изплашили. Готова бях да направя всичко по силите си, за да опазя детето си, и първите ден-два не смеех дори да се завъртя. Хранех се легнала и ми носеха подлога в леглото. Все пак след седмица се осмелих предпазливо да се надигна и да приседна на стол до прозореца.

Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.

Досега бях съсредоточила всичките си сили в името на първото. Може би беше време да направя нещо и за второто.

Виглиус беше оставил малка тъмна стъкленичка с опасния извлек от червен напръстник, за да може Габриел да ми приготвя по толкова капки, колкото беше предписал. Всъщност вече нямах нужда от лекарството, но той не си беше прибрал стъкленицата, затова аз я скрих в кутията си за накити.

Виглиус вече ме посещаваше веднъж седмично и смяташе да го прави до раждането, така ми беше казал. Вероятно съвсем беше забравил за стъкленицата и аз отложих въпросите си за действието на лекарството с няколко седмици, октомври вече беше напреднал. Надявах се вече да не помни къде е стъкленичката.

— Любопитно ми е, Виглиус. Тази отрова, която ми дадоха, и това лекарство, което Вие ми предписахте — разкажете ми повече за тях.

— В основата си и двете са и отрова, и лек — каза Виглиус. — По принцип е така. Лековитото в твърде големи количества става смъртоносно. Вярвам, че Господ е дал тази особеност на растенията, за да ни научи на умереност.

— Значи чуждоземната отрова също е лекарство?

— Явно наистина имате интерес към темата, доня. По този въпрос медицината все още не е единодушна. Самият аз проявявам особен интерес към лечебните растения и голяма част от знанията ми могат да се нарекат „бабешки лекове“, знам ги от старите хора, а това повечето ми колеги биха го отхвърлили с презрение. Ако отровата наистина е била екстракт от ориенталски олеандър, който някои наричат и „змийски корен“, интересът към него е съвсем отскоро. Моят учен приятел и колега от студентските години Леонард Рауволф съвсем скоро планира пътуване към далечни земи, за да научи повече именно за това вечнозелено растение. Леонард казва, че то намалява изтласкването на кръвта и ускореното биене на сърцето и може да се ползва като средство за сън. Твърдяло се, че може да предизвика раждане. Леонард е сигурен, че растението може да спаси живота на много пациенти със сърдечни проблеми. Но за уравновесено сърце, каквото е Вашето, това лекарство е опасно. Това е най-обикновена Хипократова логика.

— Да разбирам ли тогава, че отровата ми е дадена само за да се предизвика преждевременното раждане на детето ми? Ако човек познава медицинските свойства, но не знае, че за здравото сърце този лек би бил отрова, може би целта не е била смъртта ми?

— Възможно е. Но малко вероятно. Концентратът трябва да е бил много силен, за да предизвика подобен ефект след само две глътки. Но разбира се, да се оставят лекарства в ръцете на неуките е опасно. Вземете за пример екстракта от червен напръстник, който Ви предписах за подсилване на сърцето. Той е особено отровен. Две капки в повече и човекът е мъртъв. Всъщност във Вашия случай противоотровата беше по-опасна от отровата. Но в правилната доза тя е лековита.

— Колко много знаете! Какво щастие, че бяхте наблизо, когато имах нужда от Вас, Виглиус!

Той се усмихна малко тъжно.

— Радвам се, че ме цените, не всички тук в двореца го правят. А колкото до колегите ми — някои смятат, че методите ми не са достатъчно богобоязливи, други — че не са основани на официалната медицина. Вземете например извлека от напръстник, за който знам от старите жени. Лекарите, които го използват, се броят на пръстите на ръката ми. И затова малцина знаят правилната му дозировка. Уви, основното приложение на сока от червен напръстник е като отрова. Това е наистина жалко, защото като лекарство той би могъл да помогне на много пациенти с порок на сърцето.

След като Виглиус си тръгна, извадих кафявата стъкленица от кутията за накити. Разгледах я на дневната светлина, която влизаше през прозореца. Все още беше наполовина пълна. Разполагах с отвара, която повечето хора използваха, за да убиват.

Бях в края на седмия, почти в осмия месец на бременността и за малко да загубя детето си. Виглиус държеше до раждането да се отдам на почивка. Със сигурност вече не можех да се бия с шпага или с нож. Но тук, в това безобидно на вид стъкълце, държах средство, също толкова смъртоносно колкото хладните ми оръжия. Беше ли дошъл моментът да нанеса удара си срещу Кристобал? Все пак още не бях сигурна, че зад всичко стои той. А ако някой е искал само да загубя детето си, без сама да загина, кой би могъл да е този някой?

Пред очите ми изникна изкривеното от ревност лице на Анна де Толедо в момента, в който разгневена ми се беше разкрещяла, че сигурно нося копелето на Хуан. Точно нейната глава би измислила подобно посегателство! Тя не би се осмелила на убийство, но би се радвала да ми причини най-голямото нещастие и в същото време да отстрани едно дете, което в нейните очи само би укрепило връзката между мен и Хуан. Тя е била, нямаше съмнение.

22

Ана седеше срещу мен. Ноември беше студен и в камината гореше огън. Ана ме посещаваше почти всеки ден. Бях толкова наедряла, че имах чувството, че едва се движа. В същото време детето сякаш ме изпълваше цялата, притискаше дробовете ми и имах пристъпи на задух. Нощем малката ме държеше будна с бодри обиколки и ритници по пикочния ми мехур, така че току се налагаше да ползвам нощното гърне.

Коремът на Ана също беше значително пораснал и нямаше как през повечето време да не обсъждаме положението си, макар че се стараехме да говорим и на други теми.

— Мария де Мендоса отива в манастир — каза Ана. — Току-що получих писмо от нея. Не мисля, че бих понесла подобен живот. Всъщност не, може би когато остарея, когато Руи е вече покойник. Но да пропусна целия си живот, да се оттегля на такава млада възраст, това е ужасяващо.

— Нямаше ли как да избегне влизането в манастир?

— След като извън тайнството на брака е легнала с мъж, с когото при това вероятно са кръвни роднини, и впоследствие му е родила дете? Мария сама си е навлякла тази присъда, както от страна на хората, така и на Господ.

„И аз самата също легнах с копелето Хуан и също нося копеле в утробата си“, помислих си аз и изведнъж ме изпълни неудържим копнеж да възразя на Ана за оценката й.

— Все още ли писмата й идват по Кристобал? — попита по-разумното ми Аз вместо това и отпрати натрапчивите мисли за евентуален сблъсък с Ана.

— Интересно как си спомнихте подобно нещо. Струва ми се, че проявявате особен интерес към този мъж. На какво се дължи това? Такъв един дълъг, мършав лисугер… Едно нищо. Макар че на самия него много му се иска да е важна личност. Той просто разпределя пощата, нищо повече.

— И все пак това е голямо неудобство — лично да язди до Пастрана и обратно с писма между Вас и Мария. Вероятно за подобни поръчения си има пратеници?

— Е, той си знае. — Ана се позасмя. Беше свикнала мъже от всякакъв род и ранг да й вършат услуги.

Беше си взела ръкоделието и сега направи един-два бода, но бързо го остави.

— С какво си запълвате времето напоследък, Мадлен? Вече не можете да се фехтовате. Не бродирате ли?

В кралския двор в Париж бях бродирала. Беше ми изключително досадно и си бях обещала никога вече да не си губя времето по този начин.

— Чета — отговорих сега. — Цяло лято изучавах арамейски. И четох книги по алхимия и оптика.

— Я виж ти! — Ана ме изгледа изненадана. — И откъде получавате книги? Посещавали сте университет ли? Университас Комплутенсис има факултет по филология. Но не приемат жени.

— Затова си набавям книги и от частни книжари. Ние, жените, нямаме право да учим, нито да заемаме обществени служби. Затова трябва да намираме други начини да се развиваме. Нима животът ни наистина трябва да се върти единствено около раждането на деца и продължаването на рода? Вие също се интересувате от политика, Ана, и макар и да не заемате официален пост, няма съмнение, че изразявате мнението си по различни въпроси и имате немалко влияние в двора.

— Права сте.

Навън почваше да се стъмва. Замислих се, че първите месеци на момиченцето ми ще са зимни. Беше преживяла опита за отравяне, беше силна, щеше да преживее и първата си зима.

— Когато прислужницата Ви изчезна, я търсиха, но не успяха да я открият. Мога ли да Ви попитам, Ана, откъде дойде тя на служба при Вас?

— Каква безочие от страна на тази дрипла! Изобщо не трябваше да я взимам на работа! Но тя имаше отлични препоръки от няколко аристократични рода.

— Някога да е работила при Анна де Толедо?

— При тази вулгарна жена? Нея ли подозирате? Да, семейството й е достатъчно високопоставено, това би било отлична препоръка. Не си спомням, но мога да проверя.

Прекъсна ни почукване на вратата. Габриел отиде да отвори и се върна със съобщение, че отвън чака куриер с писмо, което трябва да ми предаде лично.

Явно беше от Хуан. След като Кристобал беше прочел първото писмо, кореспонденцията от Гранада ми се носеше лично.

Извиних се на Ана и взех писмото, разтревожена да не би куриерът или Габриел да споменат Хуан в нейно присъствие. За щастие нищо подобно не се случи. Но на тръгване Ана хвърли любопитен поглед към писмото. Без съмнение беше усетила, че бързам да науча какво пише вътре.

Седнах на топло до огъня в камината и зачетох.

Гранада, 3 ноември, 1569 г.

Скъпа моя,

В този студен ноемврийски ден мен ме топли мисълта за теб. В теб расте нашето дете, красавице, един малък Хуан, който по мои сметки трябва да дойде на бял свят в началото на новата година. Пиши ми, Мадлен, и ми разкажи как си. Жадувам да науча новини от теб. Дълго време мина от последната ни среща и ми липсва докосването ти, прелестна моя.

Войната ни срещу мориските пое в нова посока. Абен Умея беше убит преди две седмици. Падна от ръката на един от собствените си хора, които се обединиха с турците около Абен Абу — самопровъзгласил се за новия водач на въстаниците под името Мули Абдала. Това предизвика нови сътресения в лагера им. Зад убийството стои и един именит мюсюлманин от Угихар, Диего Алгуасил, който искал да отмъсти за това, че Абен Умея отвлякъл негова сродница, обезчестил я и я затворил в харема си. Така ние, мъжете, се отнасяме с красивите жени. А какво би бил светът без вас?

Мисълта за теб е това, което ми помага да понасям тази кървава война. Тя продължи твърде дълго — не успяваме да изтикаме въстаниците от скривалищата им и да ги принудим да излязат срещу нас в същинска битка. Те опожаряват християнските села, изтезават и колят. Дори сега се връщаме от мисия, при която освободихме няколкостотин християни, които безбожниците бяха затворили в една църква. В отговор на техните нападения те превземаме и опожаряваме мориските села. Но въстаниците имат подкрепата не само на турците, но и на берберите, и на алжирците — всъщност цялата Османска империя вече стои зад тях. Струва ми се, че и за нас известна подкрепа би била добре дошла. Ще помоля Филип II за помощ.

Но стига толкова за войната, прекрасна моя. Все още те виждам пред очите си как размахваш шпагата онази нощ в Бургос, как без колебание пронизваше противника си. Ако начело на войската стоеше жена като теб, щяхме да спечелим войната още утре. Всичко най-добро. Скоро отново ще се целунем.

Хуан

Значи Хуан очакваше раждането през януари. А детето щеше да се роди през декември. Трябваше да му кажа, че не е негово. От друга страна дори и през декември можех все още да го убедя, че той е бащата — някои деца идват на бял свят преждевременно и все пак оцеляват.

Защо се колебаех? Дали защото можеше да ми е от полза да се чувства отговорен за раждането на детето? От друга страна, той беше проявил пълно безразличие към Мария де Мендоса. Не, трябваше да му кажа.

„Веднага щом намеря сгоден случай“, помислих си. „Просто не точно сега.“

Около час по-късно същата вечер Габриел ми донесе бележчица от Ана.

— Натъкнах се на тях двамата с Антонио Перес в крилото на секретарите, докато отивах към кухнята — каза тя. — Принцеса Еболи ме спря и написа съобщението до Вас, докато чаках. Заповядайте.

Разгърнах бележката. На листа имаше едно-единствено изречение: „Изчезналата ми прислужница е работила за Анна де Толедо преди две години, точно преди да дойде на служба при мен“.

Бях се оказала права. Зад опита за отравяне стоеше Анна де Толедо. Искала да е изгубя детето. Щом ревността й е могла да я подтикне към подобно нещо, може би връзката й с Хуан не беше приключила.

23

Тъмнината — това помня от последните седмици преди раждането. Тъмнина и вцепенение. Мрачните ноемврийски дни превръщаха двореца в тягостно, неприветливо място, зимата се беше вкопчила здраво в него, а тежкото ми тяло имаше собствена воля, хранеше се и заспиваше в най-неочаквани моменти. Ту замръзвах, ту ме избиваше гореща пот. След безсънните нощи идваха черни утрини, а аз, уморена и с болки в гърба, не спирах да мисля, че трябва да направя нещо по въпроса с Кристобал и Анна де Толедо. Че макар и състоянието ми да не ми позволяваше да хвана в ръка шпага или кама — можех поне да използвам отровния екстракт от червен напръстник. Но дори мислите ми оставаха някак непълни. Дъщеричката ми ме изпълваше отвътре и ме изцеждаше от всичко друго. Бях просто обвивка, изпразнена от всякаква друга цел, освен тази да изведа детето си на бял свят. Просто потъвах в мрака и там ми беше добре.

Все още си го повтарях всеки ден: Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре. Но ме занимаваше само първото.

Редовно ме посещаваха Виглиус, Ана и Фуркево. Габриел де Саяс намина един-единствен път. Идваха също и писма от Хуан и от Мигел Сесо. Мигел ми изпрати и една малка книжка, откъс от „Зохар“, желаеше ми щастие и леко раждане.

Разтревожи ме мисълта, че за разлика от писмата от Хуан, Кристобал сигурно е засякъл писмото и книгата от Мигел. Но какво от това?

Фуркево ми носеше вести от Франция, но не успявах да се съсредоточа върху думите му. Вниманието ми беше насочено другаде, към странната тежест, която изпитвах, сякаш детето е слязло съвсем ниско в таза ми. Посланикът ми говореше за Хуан и за въстанието, обясняваше, че испанците обмислят, след като победят мориските, този път напълно да ги прогонят от страната и да сравнят градовете им из Гранада със земята. И това ми беше безразлично. В последно време имах някакво течение, което ме тревожеше.

Когато Виглиус чу за течението и за тежестта ниско долу, извика София — вдовица, която имала голям опит в бабуването. Раждането щяло да е съвсем скоро, така каза. Вече трябвало до мен неотлъчно да има акушерка на разположение.

София беше едра, сдържана и на пръв поглед ми се стори доста безцеремонна.

— Спокойно, не е страшна — каза Виглиус, когато ми я доведе.

София беше настанена в стаята на Габриел, но настояваше да прекарва нощите будна в моите покои. По този начин през цялото денонощие до мен винаги имаше някой.

В ранното утро, когато дойдоха, София похъркваше заспала на стола си. Помня всичко. Беше първи декември и часът беше около четири и половина. Помня, бях съвсем будна, малката сякаш беше организирала бал в корема ми. Помня колко черно и студено беше. Как си помислих, че зимата е дошла, че отсега нататък всичко ще е нощ, но зимният мрак ще бъде красив, защото ще бъде рамката на нашата любов.

Огънят в камината беше изгаснал и аз се бях увила добре в завивките си. Чух стъпки вън в коридора. Не бавните, тихи стъпки на човек, който е станал рано. Напротив — бързи, от няколко души, чу се и звънтене на оръжия. Стъпките спряха пред моята врата.

Не последва почукване. София все още хъркаше на стола си. Долових мъжки гласове, но не успях да чуя какво казват.

В следващия момент отвориха вратата.

Влязоха петима мъже. Единият беше Кристобал. Двама бяха войници, а един приличаше на монах. Кристобал и монахът носеха маслени светилници.

Помня усещането, че изчезвам. Този свят, в който се намираха петимата мъже, нямаше нищо общо с мен. Аз бях в зимния мрак, в любовта към момиченцето си, а не в тази чужда страна, където присъдите бяха така сурови.

— София! — казах с глас, който прозвуча слаб и умоляващ, и съвсем не като моя.

София изръмжа и се събуди.

— Какво, за Бога… — започна тя.

— Изнесете я навън — каза Кристобал.

Двамата войници вдигнаха София от креслото. Тя се възпротиви шумно и гневно.

Кристобал я предупреди, че ако вдига врява, Инквизицията може да прояви интерес и към нея — всички знаеха, че повечето жени, които бабуват, всъщност са вещици.

И София излезе доброволно, а аз останах с петимата мъже.

— Отче Августин — каза Кристобал на монаха, — претърсете стаята за юдейски текстове.

Монахът тръгна да оглежда стаята ми със светилника в ръка.

— Доня — продължи Кристобал, — облечете се. Обвинена сте в еретизъм и черна магия.

— Еретизъм? Черна магия? Що за глупости! Ако някой тук е в съюз с Дявола, това сте Вие, Кристобал.

Той ме изгледа хладнокръвно.

— Казах да се облечете. Арестувана сте и трябва да ни последвате. Ако не побързате, войниците ми могат да Ви изведат и така.

Видях монахът да спира пред пътническия ми сандък. Медните закопчалки проблясваха на отблясъците на светилника му. Иззад завесите на прозорците долиташе тихо шумолене. Сняг ли валеше? Достатъчно студено беше, нищо чудно.

Трябваше да се облека. Тежко се надигнах от леглото, докато си представях белия килим, който застила каменните лъвове в градината.

— Тук има мъжки дрехи и шпага! — възкликна монахът, пъхнал глава в сандъка ми.

— Да, да, знаем я тази шпага — каза Кристобал. — Колкото до мъжките дрехи в гардероба на дама — това е сигурен знак за съюз с дявола. Търсете още!

Кутията ми за накити седеше на масата. В нея беше и камата ми. Мина ми през ума да се опитам да я докопам. Но нямаше да мога да я ползвам, бях твърде слаба, за да се боря с когото и да било, а и можех да почна да раждам всеки момент.

Извадих една вълнена рокля, която ми бяха разширили само преди месец, за да не стяга на бременния ми корем. Оставих нощницата си отдолу. Водеше ме предчувствие за сурови условия, за всепроникващ студ и твърди камъни. Не, всъщност бях съвсем изпразнена от мисли. Нямаше нищо в мен, намирах се в стъклена кула, всичко беше застинало, не разбирах завихрения сняг, нито блясъка на светилниците в тъмното зимно утро. Светлината падна върху книгите ми.

— Ето! — възкликна монахът. — Преразказът на Мойсей де Леон на думите на Шимон бар Йохай. „Книга за скритото“. Доказателство и за еретизъм, и за черна магия!

Обух си ботушите и се увих в топла зимна наметка. Малката притискаше ребрата ми и се наложи да приседна на леглото.

— Мигел Сесо призна, че сте го посещавали — каза Кристобал злорадо. — И с него ли сте си лягали? Може би детето, което предстои да родите, в действителност е дяволско изчадие, заченато чрез книжаря с някакви езически ритуали?

— Вие съвсем ли сте обезумели? — казах аз. — Дяволско изчадие, заченато с ритуали? Вашата душа наистина принадлежи на Сатаната, щом изобщо можете да си помислите подобно нещо. При това се запознах с Мигел Сесо чак през юни. От тогава има само шест месеца, а аз ще раждам всеки момент.

— Дяволското не следва здравото естество на Божественото. За много умна се мислите, доня. За по-добра от останалите. Но много грешите. Мигел Сесо вече го разбра. Той произнася признанията си сред викове, а думите валят несвързано от устните му като ята скакалци.

С усилие се надигнах отново, пристъпих току до Кристобал и го погледнах в очите.

— Ще Ви убия — казах с леден глас. — Обещавам Ви. И Господ ще ме възлюби за това. Вие сте змия в човешки вид.

— Думи, думи, думи, нищо повече.

Вратата рязко се отвори и камериерката ми почти влетя вътре.

— Значи София вярно е казала — възкликна Габриел възмутена. — Да посегнете на бременна жена… Не ви е срам! Вън, безобразници такива!

Кристобал решително пристъпи към нея, вдигна ръка и я удари с опакото през лицето.

Габриел се стовари на пода. Едната й вежда беше сцепена и вече кървеше обилно.

— Веднага отведете госпожата — нареди той на войниците. — Не желая повече пречки. Братко Августин, останете тук и довършете изземването, а след това ми донесете доказателствата. Лично ще ги предам на Великия инквизитор Еспиноса.

Двамата войници ме хванаха.

— Намери Фуркево — успях накрая да кажа на Габриел, докато войниците ме влачеха навън. По очите й видях, че ме е разбрала отлично.

Кристобал вървеше най-отпред. Висок и слаб, той правеше широки крачки и аз се задъхах в опита си да не изоставам. Но нямах избор, войниците ме държаха здраво под мишниците.

Бързахме по безбройните пусти коридори на двореца, които в този час на денонощието бяха осветени само от отделни факли тук-там. На две-три места се разминахме с прислужници, които ни изпратиха с озадачени или ужасени погледи, иначе дворецът беше съвсем пуст. Кристобал беше подбрал момента много внимателно.

Тежкото ми тяло протестираше. Задъхвах се, пишкаше ми се, а отмалелите ми крака се подгъваха. Войниците ме дърпаха и влачеха като животно на заколение.

Над двореца Алкасар все още лежаха нощните сенки и ме изпълни усещането, че всъщност нищо от това, което се случва, не е истина. Масленият светилник на Кристобал хвърляше отблясъци върху богатствата на краля, върху бронзови статуи, порцеланови вази, мебели от абанос, поставени върху килими и мозайки, над които се издигаха мраморни арки. Но студът в голямата зала проникваше до мозъка на костите и беше съвсем истински. От устата ми излизаше пара, докато пристъпвах под месинговите полилеи.

Декемврийско дете. Повторих думите на ум, повиках я. И когато пристъпихме навън, в дворцовата градина, тези две думи се превърнаха в най-красивите думи на света.

Декемврийско дете.

Нежен бял пух кацаше по миглите и носа ми. Снегът валеше и от него черното утро сияеше, снежинките падаха по покривите, по кладенеца, по каретите и площада, навсякъде блещукаше фино покривало от непорочен сняг.

После стъпките на Кристобал унищожиха девствената му чистота и ме изтръгнаха от мечтите ми.

Светът не беше красив. Сама се смъмрих. Не трябваше да се унасям в подобни фантазии. Трябваше да се боря, да се боря за себе си и за детето си.

Прекосихме двора и стигнахме до една голяма сграда, отделена от останалите. Беше от сив камък и имаше само няколко тесни прозорчета. Знаех за какво се използва. Бях виждала да карат тук хора, оковани във вериги. Единици излизаха от нея и то обикновено, за да бъдат екзекутирани.

Кристобал потропа по масивна дървена врата, която бързо беше отворена. Очакваха го.

Влязохме вътре. Войниците ме пуснаха.

— Това няма да Ви се размине — казах на Кристобал, — аз не съм коя да е!

— Напротив. Вече имам разрешението на Великия инквизитор. А когато му бъдат показани и доказателствата…

С всички сили ударих Кристобал в лицето със свит юмрук. Това му дойде съвсем изневиделица. Разсмях се. Единият от войниците ме хвана здраво, но успях да наплюя секретаря, преди да се отдръпне.

— Оковете я… незабавно! — ревна Кристобал отчаяно на тъмничаря, който беше отворил вратата.

Хвана се за бузата и ръката му почервеня от кръв. Бях му разбила носа.

Той отметна глава назад и стисна носа си, докато бълваше сквернословия.

— Вещица… Изчадие… Ще те науча аз тебе! — врещеше той през кръвта, която течеше от носа му, и нареждаше на тъмничаря да ме окове допълнително.

Нямах никакъв шанс, дори и да се опитах да му се противопоставя. Двамата войници ме държаха здраво и скоро оковаха не само китките, но и глезените, и шията ми.

— Не можете! — викнах аз. — Скоро ще раждам!

— Значи курвата я е яд, че не може да се разкрачи повече, а? — процеди Кристобал през зъби и внимателно отпусна натиска в основата на носа си. Кръвта беше спряла.

— В килията — продължи той. — И закачете оковите на шията й за стената.

24

Имаше някакво парадоксално спокойствие в мрака на затворничеството ми. Иначе цялото положение беше ужасяващо, лежах окована върху каменен под, постлан със слама, бях обвинена в престъпления, за които можеше да бъда осъдена на смърт, и всеки момент можех да почна да раждам. Но далеч преди влизането ми в килията мракът се беше превърнал в нещо, което свързвах с любовта към детето си, с очакването на малкото същество, което — крито вътре в мен досега, със затворени за света очи — сега щеше да срещне този свят като декемврийско дете, родено в месеца, когато денят е като нощ.

Оставих мрака на килията да ме прегърне, не се противих, а го приемах като милувка, като уверение, че на света има и добро. Че хората могат да проявяват един към друг разбирателство и топлина.

Потопи се в мрака, но гледай да не се удавиш— така си говорех сама. Мислите ми трябваше да бъдат ясни и спокойни. Сега те бяха единственото ми оръжие.

Каменният под беше твърд и студен, а полите ми бяха мокри от урина. Усещах и нещо друго мокро между краката си, по-лигаво, и някакъв натиск ниско долу под кръста. За щастие носех и нощница, и вълнена рокля, наметка и ботуши. Нещата можеха да са много по-зле, можеше да треперя от студ, който да замъглява мислите и съзнанието ми.

Трябваше да обмисля положението си.

Достатъчно сериозни ли бяха обвиненията срещу мен, за да ме осъдят? Бяха изтръгнали самопризнания от бедния Мигел. Какво щеше да се случи с него?

А и Кристобал наистина ли беше готов да доведе нещата до край? Ако ме изправеха пред съдия, щях да разкажа за заговора за предателство, който бях дочула. Но едва ли щяха да ми повярват. Щяха да ги приемат за фалшиви обвинения, предизвикани от отмъстителност или отчаян опит да отърва собствената си кожа.

Невъзможно беше да се измъкна от затвора сама. Имаше вериги, заключена врата на килията, тъмничари. Каква подкрепа имах навън, кой можеше да ми помогне? И щях ли да мога да се свържа с тях?

Габриел щеше да се опита да говори с Фуркево. Това беше единствената ми надежда. Той беше посланик на Франция и щеше да се противопостави на подобно отношение към негова сънародничка и придворна дама на кралицата майка.

Но това трябваше да стане съвсем скоро. Твърде опасно беше да родя в килията. Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.

Отворих очи. Повече не можех да лежа по гръб, болеше ме и трябваше да се завъртя, но нямах особено много възможности с големия си корем и веригите. Седнах и подпрях гръб на стената. Колко часа бяха минали? В килията не влизаше дневна светлина. Оковите разраняваха китките ми.

Колко време съм седяла така, подпряна на стената, не знам. Килията вонеше на урина и изпражнения и аз се опитах да мисля за снега, който бях видяла навън, така бял и чист. Ожаднях, коремът ми почна да къркори. Трябваше скоро да ми донесат храна…

Дочух тих звук откъм коридора. Докато ме влачеха към килията, бях мярнала и други дървени врати по коридора.

— Ехо — викнах сега. — Кой е там?

В началото не последва отговор, но когато отново повиках, груб мъжки глас изрева да си затварям плювалника, защото всички щели да пострадат от моето врякане.

— Мадлен, Вие ли сте? — чу се друг глас, съвсем тих.

— Мигел?

— Млъквай, казах! — изрева първият мъж отново.

Двамата замълчахме. Определено беше Мигел. Това едновременно ме зарадва и обезсърчи. Във всеки случай поне не бях сама.

Унесох се, а после ме разбуди дългоочакваната кана вода, донесоха ми и купа с нещо, което сигурно трябваше да мине за храна, но от което имах чувството, че вътрешностите ми се обръщат. Бях сънувала бистра кладенчова вода, реки и разхладителни напитки с мед, които в кошмара ми някой изтръгваше от ръцете ми, защото бяха отровени. Отпих с благодарност от каната.

— Чакай! — казах, когато пазачът понечи да си тръгне. — Мога ли да пратя вест до един човек? Ще си платя добре.

Той ми хвърли презрителен поглед, изплю се в сламата и след няколко грозни думи за отрепките, които се мислят за много важни, излезе.

Времето е понятие, което принадлежи на небесата. Ходът на слънцето, луната, която расте и намалява, планетите и орбитите им. Ден, месец, година. Звездните картини се носят в бавен танц, докато се оглеждат в бесния бяг на секундите.

Моят мрак беше отвъд небесата. Отвъд времето. Аз представлявах просто едно неудобно тяло, което очаква само страдания и безпорядък, бях съдба, която се срива към хаоса. Движението и покоят се сляха в едно. Ровичкането на плъхове в сламата, вонята и нечистотиите, раните по китките ми, храна и вода в проблясък на светлина, а после отново мрак. Днес знам, че така са изминали няколко денонощия. Но можеха да са часове или пък седмици. Цялото земно кълбо беше свито до едно нищо с размерите на грахово зърно, а аз бях безформена течност. Мислите се превръщаха в сънища без посока, в абсурдно лутане сред случайни хрумвания — като глупашкото усещане за гордост от това, че поне знам, че Земята не е плоска, а след тях пределно ясни образи — противните плъхове в килията, само да можех да ги ритна, само да не бяха оковите на глезените ми, само да можех да ги видя.

Но небесата са в крайна сметка само една част от огромната Вселена. Вътре в мен се криеше друга част, скрито време. Вдишванията и издишванията ми растяха и намаляваха като лунни фази, сърцето ми беше слънце, а кървави секунди пулсираха през плътта ми и се вливаха в миниатюрното създание, чиито тяло и душа все още бяха чиста природа. И течното състояние постепенно се втвърди.

Тежестта, движенията на малката. Процеждащата се между краката ми течност. Те не можеха да останат в периферията като спорадични събития. Детето искаше да излезе.

Времето се завърна. Започнаха контракциите.

Мислех, че знам всичко за контракциите. Неведнъж бях слушала жени да говорят за това, а Ана и Виглиус подробно ми бяха обяснили как преминава едно раждане. И въпреки всичко бях неподготвена.

Първия път дори не си дадох сметка, че това е контракция. Усещането за тежест стана по-настойчиво, слизаше в кръста, дори надолу в краката. След това усетих рязко единично пронизване, което ми напомни болката от месечните ми неразположения. Но то скоро премина и дълго време не се върна.

Свих лице и юмруци при следващата божа. Беше по-силна от първата.

Почна се, помислих си отчаяна и си дадох сметка, че би трябвало да се радвам. Не, не може да се случи сега, не може да стане тук…

Но времето беше дошло. Болката ме пронизваше, нажежена до бяло в затворническия мрак на килията ми, единствената действителност.

В началото контракциите бяха кратки и имах време да се съвзема между тях.

Сетих се за веригата между глезените си. Беше достатъчно дълга, за да мога да вървя. Но можех ли да разкрача крака толкова, че да мога да родя?

Обзе ме паника.

— Помощ! — викнах. — Помогнете ми, моля ви!…

От следващата контракция и дъхът, и гласът ми секнаха. Този път болката продължи по-дълго. Беше като огромна рибарска кука, която бавно пронизваше утробата ми. От спазъма ми се догади и ме обзе желанието да плача истерично. Но се овладях.

Поех си въздух и го издишах бавно и след минута всичко беше преминало.

Но нищо не беше преминало. Усетих, че между краката ми се процежда течност, която не спира, рядка и водниста, и съвсем не като предишното течение. Водите ми бяха изтекли. Раждането със сигурност беше започнало.

Опитах се да разтворя крака. Веригата ми позволи да се разкрача съвсем малко.

— Не, не — простенах.

Раждането щеше да ме убие, щеше да убие детето, бяхме обречени на смърт сред мръсната слама, сами сред плъховете.

Чух, че се отваря врата. Женски глас. Мъжки глас. Жената звучеше гневна.

— Помощ! — викнах аз. Прониза ме следващата контракция. Болката беше неописуема и си поех въздух твърде рязко, твърде плитко, от което ми се зави свят. После ми причерня.

25

— Дишайте спокойно. Накъсаното дишане не е полезно, още по-малко за детето.

Отворих очи. Говореше ми Виглиус, който беше седнал на каменния под до мен. Явно бях припаднала.

На прага стоеше Ана, която крещеше на тъмничаря.

— Ами тогава донеси ключове, човече, ти изглежда си съвсем малоумен! Веригите трябва да бъдат свалени! Веднага!

Разплаках се от облекчение. После заплаках от болка. Поредната продължителна контракция превърна тялото ми в стегнат юмрук от влудяваща болка.

— Да, раждането е започнало — каза Виглиус на Ана. — Дано акушерката дойде по-скоро.

— Изпратих кола за София — каза Ана. После изведнъж ритна отворената дървена врата на килията. — Толкова съм бясна, че нямам думи! Човек не може да се държи така с жена в напреднала бременност, независимо какви престъпления може да е извършила.

Тъмничарят се върна с връзка ключове и под гневния поглед на Ана побърза да отключи оковите ми и да ги свали.

Веднага разтворих крака. Издишах, изпънах се. И това щеше да мине. Болката намаля, и тази контракция беше отшумяла.

— Трябва да я изведем оттук — каза Ана. — Ще пратя да извикат двама мъже с носилка.

— Не съм сигурен, че ще имаме време — отговори Виглиус. — Водите й са изтекли, а контракциите ми се струват твърде начесто.

При следващата контракция изкрещях. Ана смутена ме порица, каза, че трябва да се владея, че не трябва да се боря с болката.

— Така се бориш срещу Бог — каза тя. — Жената трябва да ражда децата си в болка.

Идеше ми да й се сопна и на нея, и на жестокия й бог. Стоеше си там красива и чиста, с мъничък корем, в ранна бременност, докато аз лежах мръсна и сгърчена от болка на голия под на тъмнична килия. Но контракцията ме погълна и не можех да мисля за друго.

Намирах се във вселената на болката. Нажежена до бяло още от самото начало, остра и концентрирана като нож. Сякаш парещите пипала на медуза обгръщаха цялото ми тяло, вмъкваха се вътре в мен, сливаше се с тръпнещите нервни окончания, хиляди стъклени парчета пронизваха утробата ми, кръста ми, спускаха се надолу в бедрата ми. Болката порасна, окръгли се като слънце, което изпича лятото. Пъшках и пуфтях, пръхтях и се потях се, напъвах и отпусках, и отново напъвах.

Разсея ме фигурата на висок, слаб мъж, застанал на прага. Тъмничарят го беше повикал.

— Принцесо — каза Кристобал на Ана, — най-почтително Ви моля да отстъпите. Влиянието Ви не се простира до тъмницата.

— Какво си въобразявате Вие, глупако! — кресна Ана в лицето му. — Невъзможно е това тук да е било одобрено от началника Ви, Антонио Перес!

— Спокойно, принцесо. Това тук е от полза и за Вас, и за съпруга Ви Руи Гомес. Доня Мадлен е работила с Хуан. И не само. Но не мога да Ви разкажа всичко сега. Доверете ми се. Отстраняването й е най-доброто решение. А и тя напълно си го е заслужила.

Аз простенах. Ана ме погледна.

— Очевидно знаете нещо, което аз не знам, Кристобал. Но си оставате идиот, а аз съм бясна както от отношението Ви към нея, една жена, на която предстои раждане, така и от неуместната Ви намеса в голямата политика, от която нищо не разбирате. Не забравяйте къде Ви е мястото! Доня Мадлен се намира под опеката на френската кралица майка. В това й качество я е приел в двора си кралят. Френският посланик Фуркево вече се закани да създаде сериозни проблеми на Филип II. Заплашва да прекрати дипломатическите отношения между Франция и Испания. Вече е пратил куриер до Париж. Все още отговор от френския двор няма, но доня Мадлен трябва да излезе от затвора преди това! Тук съм по заповед на самия крал.

Кристобал изглеждаше смаян. После се овладя.

— Въпросът вече е поставен пред Инквизицията. По него се е произнесъл Диего де Еспиноса. Не мога просто да я пусна.

— Тя трябва да излезе от затвора и да получи отношение и грижи, подобаващи на жена в нейното положение, няма да повтарям! А Вие се оправяйте както знаете с Еспиноса.

— Принцесо — каза Кристобал, — въпросът не е само, че е легнала с дон Хуан и следва да понесе наказание поне равно по сила на това на Мария де Мендоса. Но в допълнение тя чете забранени книги и общува с евреи. Което беше доказано. Не мога да я пусна.

— Легнала е с Хуан? Сигурен ли сте? — Ана се поколеба. — Така или иначе, Мария се подчиняваше на испанските закони. Нейното положение е различно в не едно отношение. Но дали доня Мадлен е наясно, че… — Ана замълча и ме погледна. Болката отново почваше да ме залива. — Не, така или иначе трябва да я освободите незабавно. Френският двор със сигурност би настоял за това. За момента можете да поставите гвардейци пред покоите й, ако това ще улесни отношенията Ви с Еспиноса. Но тя трябва да излезе от тъмницата. Такова отношение към бременна жена е недопустимо — независимо от ситуацията.

Изведнъж в килията стана твърде тясно, София и носачите пристигнаха едновременно. Не можех да възприема всичко, случваха се твърде много неща и захлипах, и в същото време се вбесих на себе си за хлипането си.

Мъничката ми, прошепнах. Ти и аз, само ние двете. Трябваше да се затворя за външния свят, да се съсредоточа върху единственото нещо, което беше по-важно от всичко останало. Да помогна на детето си да се появи на света. Сбогом на мръсната килия, на Виглиус, Ана, тъмничаря, Кристобал, София и носачите. Всички те се суетяха около мен, произнасяха някакви думи, оглеждаха ме. Затворих очи и се понесох със следващата болка, представих си как и дъщеричката ми се носи с мен, как е обяздила една вълна, която се удря в брега само за да се отдръпне отново назад. Носеше се по прибоя. Още вълни. Напъвах. Скоро мъничката щеше да бъде изхвърлена на брега.

Легнах на носилката. Между краката ми все още се стичаше вода, точно в този момент не ме болеше, София вървеше до мен, мярнах вратите на другите килии, покрай които минавахме.

— Мигел, Мигел — казах и протегнах ръка към едно лице, което видях зад дървената врата. Беше неузнаваемо, очите бяха така подпухнали от удари, че не можеха да се отворят, но разпознах пропитата с кръв брада.

После дойде свежият въздух и ослепителната дневна светлина и след толкова дълго време в мрак трябваше да затворя очи.

— Отново вали сняг — зарадвах се и взех тази радост със себе си при следващия пристъп. Под вихрушката на снежното небе ме носеха през двора на двореца Алкасар, болката танцуваше със снежинките, превръщаше се в завихрена снежна буря, а аз напъвах и се гърчех, и цялото небе, и целият свят се въртеше и виеше пред очите ми.

Снежно дете. Декемврийско дете. Детето ми трябва да живее.

Запротестирах, когато ме внесоха вътре. Исках да остана на снега, така чист и съвършен. Но те продължаваха напред през двореца. Бързаха. Този път беше по светло и предизвикахме интереса на не един и двама. По стълбището нагоре към първия етаж, където бяха моите покои, трябваше да изтикаме всички встрани, за да минем, защото, за да се качи носилката по стълбището, бяха необходими четирима носачи.

Габриел чакаше пред вратата ми.

— Вече всичко е наред — каза тя и хвана ръката ми.

26

Лежах на леглото си. София даваше нареждания, Габриел тичаше напред-назад и не след дълго вече бяха свалили мръсните ми дрехи и ме бяха измили.

Наоколо имаше чисти постели и кърпи, ведра с вода, както и една маса със зловещи на вид инструменти.

София забеляза страха ми и ме успокои. Това били приборите на Виглиус, той винаги ги подготвял при раждане, но почти никога не ги използвал.

— Раждането Ви върви добре, както трябва, затова за момента отпратих лекаря. Няма причина да стои тук — ми каза тя, докато под нейните насоки напъвах и дишах, и изтърпявах следващата контракция. — Да, точно така, напъвайте!

Болеше ме ужасяващо, усещах как бебето ме разкъсва и ми идеше да крещя. Но малката се инатеше и контракцията премина.

Простенах от изтощение. Габриел избърса потта от челото ми. Помолих я да отвори капаците на прозорците въпреки възраженията на София.

Студеният свеж въздух ми донесе облекчение. Светът навън все още сияеше снежнобял.

Габриел ми даде да пия вода. Попитах за Ана и Кристобал и тя ми каза, че Кристобал е оставил двама войници пред вратата ми, на което принцеса Еболи не е възразила.

— Най-важното е, че излязохте от ужасяващия затвор — каза Габриел. — Разчитам на мосю Фуркево, който беше изключително отзивчив. Той би искал да говори с Вас веднага щом е възможно.

— Може ли да ме посети, докато все още съм пленница и ме пазят войници?

— Много ми се иска да ги видя как ще го спрат! — засмя се Габриел. — Целият двор говори за това как стигнал лично до крал Филип II, въпреки опитите на разни секретари да му попречат.

— Ти добре ли си, Габриел? Кристобал те удари.

— Нищо ми няма. — Тя посегна към избледняващата синина под окото си. После сниши глас, за да не я чуе София. — Дори стана по-добре така, защото след това той просто ме остави да лежа на пода, където бях паднала. И оня монах не успя да открие всичко, докато претърсваше стаята. Между другото взех екстракта от червен напръстник на Виглиус и успях да извадя камата от кутията Ви за накити, преди да я открие. Ето. Държах я в себе си, за да Ви я дам. — Тя извади от ботуша си камата със смарагди, която леля ми беше подарила, и ми я подаде. — Струва ми се, че не трябва да оставате невъоръжена дори и сега.

Не трябваше, наистина. Зад вниманието, което по принуда трябваше да отдам на раждането, се беше стаил гневът ми и чакаше да му дойде времето. Скрих камата в леглото си. Детето ми щеше да се роди в любов и сила. Дъщеря ми никога нямаше да се чувства безпомощна. Моите грижи и камата ми щяха да я посрещнат и да не я оставят цял живот.

Въздъхнах тежко. Усещах, че идва следващата контракция.

— Спокойно — каза София и отмести Габриел встрани. — Всичко върви както трябва. Тапата е паднала, водите са изтекли, контракциите са редовни, начесто, а детето се е извъртяло както трябва. Няма за какво да се тревожите. И приятелката Ви, принцеса Еболи, също го знае. Тя с нетърпение чака новини. Каза ми да Ви предам поздрави и да Ви кажа, че иска да посети Вас и бебето веднага щом се възстановите след раждането. Тя е истинска дама. Прати собствената си карета да ме вземе, с всичките гербове по нея. Никога досега не съм…

Следващата ми контракция я накара да замълчи. Виках, напъвах и знаех, че това е моментът, че сега всичко се променя, че чрез тази болка светът ще бъде обогатен с едно ново човешко същество, че има чудеса и че най-голямото от тях е Божествения дар на живота.

Главата на детето беше излязла, ръцете на София бяха между краката ми, Габриел блещеше очи. Последният спазъм ми се стори кух, сякаш болката вече не е моя. Плът и кръв минаха от един свят в друг, появи се едно истинско телце от кости и кожа, очички и пръстчета, едно мъничко, миниатюрно копие на човек, което аз вече обичах.

Мъничката ми, родена от декемврийския сняг. Винаги ще те обичам.

София я вдигна и малката нададе писък.

Аз протегнах ръце.

— Момиченце, живо и здраво — каза София усмихната. — Ще срежа пъпната връв и ще я подсуша, а после ще Ви дам дъщеричката Ви.

Подаде ми детето.

— Мари Беатрис дьо Мондидие, добре дошла — прошепнах аз и я положих върху гърдите си. Малката устичка потърси и веднага намери зърното ми.

— Много бързо — каза София. — Умна е. Сега остава да родите и плацентата. Утробата постепенно ще се свие и ще изтика плацентата. Често бебетата не засукват преди това да стане.

Кимнах, но почти не я чувах. Виждах единствено съвършеното мъничко личице и малките свити пръстчета. Имаше фина кестенява косичка и си помислих, че очите зад затворените клепачи ще са сини.

— Трябва ни топлина — каза София и отиде отново да затвори капаците на прозорците.

Права беше. Вдигнах поглед и погледнах за последно проблясващата белота, най-прелестното проявление на сътворената от Господ природа, снегът, който може да направи и най-тъмния ден светъл, и най-мръсния свят — чист.

А на галено ще те наричам Снежинка.