Магията на страстта

21

Клара видя карикатурата на Бонд стрийт, където бяха отишли с Бела, за да прекарат следобеда в покупки. И двете вече бяха забелязали колко необичайно е вниманието, което привличат. Улавяха скрити погледи на хора от висшето общество, чиито слуги ги зяпаха неприкрито. Продавачите и шивачките в магазините, в които влизаха, явно не можеха да гледат Клара, без да се изчервят до уши или да почнат да се кикотят и да заекват.

Стигнаха най-сетне до магазина на мадам Дютрепон, където Клара искаше да поговори с талантливата шивачка за поръчките си за зимни тоалети, подходящи за Пеъруд. Бела и тя оставиха слугите си с покупките пред магазина и отвориха вратата, при което звънчето съобщи за идването им. В този магазин бяха посрещнати по същия начин, както и в останалите. Момичето, което посрещаше клиентите, зяпна Клара с отворена уста, а после сложи ръка пред устата си и сподавено измърмори нещо. Най-сетне свали ръка, направи реверанс, измърмори някакво извинение и изчезна зад завесата, разделяща магазина.

В магазина имаше още няколко клиентки, които разглеждаха дрехите, облечени на кукли — манекени. Те се обърнаха до една и зяпнаха Бела и Клара.

— Мамо! — подхвана, явно без всякакъв умисъл, една млада дама, но беше принудена да млъкне.

— А, лейди Бърджис — Клара пристъпи напред, за да поздрави една позната. — Колко се радвам да ви срещна. Познавате мис Хоуел, нали?

Лейди Бърджис явно не беше в състояние да погледна Клара в очите, но успя все пак да кимне леко на Бела.

— Да, разбира се. Как сте, мис Хоуел?

— Много добре, благодаря — отговори Бела.

— Беше толкова мило от ваша страна да ни поканите на вашия прием миналата седмица — каза Клара на възрастната жена. — Лорд Калън и аз прекарахме чудесна вечер.

Лейди Бърджес се изчерви, но не от радост. Беше очевидно, че дамата не се чувства добре. Тя се огледа нервно за другите клиентки, но те се бяха изнизали една след друга от магазина. Все така, без да поглежда Клара, тя измърмори нещо от рода, че много се радва и се надява лорд и лейди Калън скоро да я удостоят отново с присъствието си. След това се обърна и последва останалите, затвори зад себе си вратата и излезе на улицата, като остави Клара и Бела да се споглеждат учудено.

Когато се обърна, Клара видя мадам Дютрепон, застанала до завесата, да изпраща с поглед, смръщила чело, изчезналите си клиентки.

— Моля да ме извините, мадам — каза усмихнато Клара, за да разведри атмосферата, — но мис Хоуел и аз сякаш пропъдихме другите ви клиентки. Какво им става на хората днес? Тя пристъпи към най-близкото огледало и се погледна в него. — Да не са ми пораснали пера от ушите?

— Не, не, милейди — увери я веднага мадам, — ако нещо не е наред, то е при другите, не при вас. На мен ми е все едно, дали са изчезнали до една, стига да останете вие. Става ли дума за мода, нито една не притежава вашия безпогрешен вкус.

— Колко мило, че го казвате — зарадва се Клара.

— Не е мило — възрази мадам и се приближи, — а истината. С вашия усет за елегантност, милейди, вие ми осигурихте голяма клиентела. Вие сте най-добрият ми annonce, нали така? Най-добрата ми реклама. Когато милейди носи някой от моите модели, другите дотичват презглава и си го поръчват и те. Но щом се държат така, не ги искам за клиентки. Край.

— Но, мадам, — протестира Клара, — та това сигурно е някаква случайност…

Нечие кикотене привлече вниманието на Клара. Три млади шивачки надникнаха иззад завесата, изгледаха я и се разсмяха. Мадам се обърна на пети и ги натири с поток ядосан френски към вътрешните помещения.

— Моля за извинение, милейди — каза мадам с френския си акцент, — глупави момичета без маниери. Бъдете сигурна, че ще ги накажа както го заслужават.

— О, не! — Клара вече взе да се натъжава. — Моля ви, недейте.

— Милейди е много добра, особено днес, когато човек би предположил, че ще си останете у дома. Но ще ми позволите ли да ви кажа, колко ме възхищавате, милейди? В тази страна това е рядкост, но във Франция хората щяха да се събират по улиците, за да ви изразят възторга си.

Клара се засмя развеселена и заинтригувана.

— Мадам, защо мислите така? Представа нямам за какво говорите.

— Вие не знаете, милейди?

Клара поклати глава.

Мадам направи на цветист френски още куп забележки, а Клара приветства обстоятелството, че не владее този език. После мадам се обърна и изрева през завесата някаква заповед. След което една от шивачките й донесе някакъв сгънат вестник.

— Никак не ми е приятно тъкмо аз да ви го покажа — каза мадам, — но по-добре аз, отколкото някой друг, защото аз съм истинска приятелка, не бива да го забравяте, милейди. Мадам Дютрепон се радва да бъде като модистка на разположение на виконтеса Калън. Седнете, моля. Това тук е ужасно вулгарно и само да знаех кой е този дявол „Le Chat“, бих го разстреляла собственоръчно.

Клара още не разбираше. Първото, което видя, беше, че нейното лице е залепено за някаква абсурдно обезобразена птица, а когато шокът отзвуча, дойде постепенно и останалото. Наоколо й сякаш падна мрак и тя забеляза, че трудно диша и гърдите я болят. Изведнъж всичко й стана ясно. Погледите, смехът. Изглежда в Лондон вече всички бяха видели карикатурата. Нейното грозно лице над тази грозна птица и Люсиен, който я гледа, засмян. Всички са я видели, всички…

По-късно тя не можеше да си спомни как е стигнала до каретата. Помнеше само, че Бела й помогна да се качи, а също и слугата. Лицето й беше мокро от сълзи, които тя не би желала да пролее. Спомняше си съчувствието, изписано на лицето на слугата, докато прибираше стълбичката на каретата. Тя продължаваше да държи смачканото вестниче. Бела хълцаше като дете, скрила лицето си в шепи, тя непрекъснато повтаряше:

— О, Клара! О, Клара!

Нещо в нейния тон я издаваше, въпреки че на Клара това й направи впечатление едва по-късно. Нещо, издаваше, че когато е видяла вестничето, Бела е разбрала повече от Клара. Клара никога не бе проявявала агресивност, но сега хвана Бела за ръката и здраво я разтърси, за да я накара да й каже истината за облога на Люсиен с лорд Кърлейн. През цялото време, докато й разказваше, Бела плака, а Клара, след като чу всичко, се загледа през прозореца и я остави спокойно да си плаче. Едва когато стигнаха пред дома на Бела, Клара отрони:

— Прости ми. — Но това само накара Бела още по-силно да заплаче.

До края на пътуването, докато стигнаха в Барингтън, Клара беше като зашеметена. Това продължи и докато се изкачи по стълбата и влезе през вратата, а Хейъс й докладва, че е дошъл капитан Блейксли и я чака в салона.

Без да се замисля, Клара тръгна натам. Един слуга й отвори вратата, тя влезе и изненада Андрю. Той седеше пред камината и я чакаше.

— Клара — каза той, стана и тръгна към нея. — Скъпа, щом я видях, веднага тръгнах насам.

Той беше разтворил обятия и тя се приюти в тях, затвори очи и притисна лице към гърдите му.

— Не мисли за това — измърмори той и я притисна към себе си. — Аз ще се погрижа за всичко и няма да допусна, той още по-дълбоко да те нарани.

Искаше й се той да я прегръща още по-силно, толкова силно, че тя да не може да диша. Искаше й се да изгуби съзнание. Но вместо това я обзе страшна мъка.

Така свари Люсиен Клара, когато влезе в салона. В прегръдката на Андрю Блейксли. Разплакана и притисната към друг мъж — мъж, който я прегръщаше нежно, целуваше я и й шепнеше утешителни думи. Двамата изглежда изобщо не забелязаха, че е влязъл, тъй че Люсиен просто си стоеше, разкъсван между горчивата болка, че Клара явно е научила истината и то не от него и лудия гняв, че я вижда в прегръдката на друг. Кошмарът, който го бе преследвал толкова години, стана действителност. Клара и друг мъж. Също както по времето на майка му — тя и много други мъже. Клара и Андрю Блейксли, който откровено му бе заявил, че я обича. Андрю Блейксли, който никога не би й причинил болка, както го беше сторил той. Тази мисъл беше предостатъчна, за да подклажда яростта на Люсиен.

Намерението му беше да каже на Клара истината, тъй че тя да го укори, а той щеше да падне на колене, да я моли за прошка и да й каже колко много я обича. После тя щеше да плаче, а той да я държи в обятията си, както го правеше сега Андрю Блейксли. Тези мисли го подтикнаха да се прибере въпреки страха, че ще трябва да изповяда на любимата жена своите грехове. Оказа се, че е било глупаво, още по-лошо дори, просто невъзможно. Тя не желаеше да усети неговата прегръдка. Не и сега. Може би никога вече. Всичко, което му оставаше, беше да ограничи лошите последици и трябваше да го направи, независимо от това дали Клара го желае или не.

— Клара — гласът му прозвуча студено, кухо, но и интимно. Изглежда беше се променил под нейно влияние повече отколкото предполагаше, защото вече не се побираше в старата си кожа. — Ела тук.

Блейксли вдигна глава и ръцете му прегърнаха по-силно Клара. Тя изпъшка и вдигна ръка, за да закрие уста и очи, сякаш изпитваше болка.

— Копеле! — каза тихо Блейксли.

— Клара!

— Аз ще я отведа оттук — заяви гневно Блейксли. — Тя ще дойде с мен.

— Клара — каза бавно и отчетливо Люсиен, — ако държиш на приятеля си, веднага ще се откъснеш от него.

— Не го слушай, скъпа — каза Андрю и го изгледа саркастично. — Лесно ще се оправя с него.

— Не — прошепна Клара и се освободи от прегръдката му. — Не искам никакви битки. Моля те, Андрю, недей да го предизвикваш. — Тя се приближи, залитайки, до един стол и седна с гръб към Люсиен.

— Вървете си — заповяда Люсиен на Блейксли. — Вече не сте добре дошъл тук. И да не сте се опитал да видите отново жена ми.

Андрю Блейксли не му обърна внимание.

— Още сега ще те изведа от тук, Клара. Трябва само да дойдеш с мен. Така ще си на сигурно място. Той не може да ни спре.

— Напротив — заяви спокойно Люсиен, — разбира се, че мога. Тя няма да тръгне с вас.

— Ще те заведа в Сейнт Дженивиъв — наведе се Блейксли над Клара. — В дома на твоите родители, при твоето семейство. Те ще те приемат, без да ти зададат нито един въпрос. Щом разберат какво е трябвало да изтърпиш тук, всичко ще разберат. Знаеш, че казвам истината.

— Тя няма да тръгне с вас — повтори Люсиен. — Клара носи моето дете. Тя няма да напусне без мое позволение Барингтън.

Блейксли затвори за миг очи, а когато погледна отново Люсиен, в очите му припламна омраза.

— Спечелил сте, значи вашия облог? Направил сте й дете. Чудесно. Но аз няма да допусна да я превърнете в пленничка във вашето имение. Не, няма. — Той стана. — Ще трябва да ме убиете, за да ме спрете. Ще трябва да постъпите като вашия баща.

— Люсиен — прошепна Клара и го погледна умоляващо. Като видя мъката, изписана на лицето й, на Люсиен му идеше да се разреве.

— Клара, ако искаш той да остане цял и невредим, отпрати го — каза той.

— Ела с мен, Клара — протегна й ръка Блейксли. — След два дена ще си в Сейнт Дженивиъв. Няма да допусна той да ти стори нещо, кълна ти се.

Клара погледна първо него, после Люсиен.

— Иди си мирно и тихо, Андрю — каза тя, без да изпуска съпруга си от очи. — Аз няма да напусна Барингтън. Но аз… аз ти благодаря, че дойде днес. — Последните думи бяха само шепот, а после тя отново се извърна.

В салона се възцари тишина, чуваше се само прашенето на огъня. Андрю Блейксли гледаше навъсено Люсиен.

— По всяко време съм на твое разположение, Клара. По всяко време на деня и нощта. Достатъчно е да ми пратиш бележка и веднага ще дойда. Аз те обичам. — Клара наведе глава и леко я поклати. — Не се срамувам да го заявя на теб, на лорд Калън или на целия свят. Ти не трябва да си тук и при него. Този брак беше грешка и ако го осъзнаеш, ще съм тук, за да те отведа в твоя дом. — След тези думи Блейксли излезе от салона.

Люсиен затвори вратата зад него, после се обърна към жена си. Тя седеше съвсем тихо и далеч от него. Можеше да види само едната й буза — бледа и мокра от сълзи. Беше вперила очи в пода, но той се съмняваше, че вижда килима.

— Разбрах едва тази сутрин за вестничето — подхвана той колебливо, не знаеше какво да каже най-напред, но това навярно нямаше никакво значение. — Роби затова беше пратил да ме извикат. — Когато дошла новината, те тъкмо привършвали обеда, но приятният им следобед, разбира се, не се състоял. — Исках веднага да се прибера и всичко да ти разкажа. — Тя не отговори и той най-сетне попита: — Ти къде го намери?

— На Бонд стрийт — отговори тя. — В магазина на мадам Дютрепон.

— Разбирам. — Той помълча. — Толкова съжалявам. Ужасно ли беше?

— Бела беше с мен.

— Да, наистина, ти каза, че тя днес ще дойде с теб. Радвам се, че е станало така.

Той прекоси мълчаливо салона и седна на канапето. Клара не помръдна.

— Ти знаеше ли за облога? — попита той.

Тя кимна.

— Бела ми разказа.

— Каза ли ти с кого се бях обзаложил?

— С Кърлейн. — Името прозвуча тихо и сподавено от мъка.

— Клара — прошепна той. — Беше грешка. Ужасна грешка и много глупава. Кълна се в бога, бих предпочел да не съм го правил. Няма да си търся извинения. Ти по-добре от всеки друг знаеш, какво мислех преди нашата сватба, но и това не ме оправдава. Сключих облога ядосан, но с ясно съзнание. Знаех колко ще те нарани, ако разбереш, но ми беше все едно. Кърлейн не си даваше сметка какво означава, той е американец, но сигурно и това не е оправдание. Моля те само да ме разбереш и да ми дадеш шанс…

— Шанс ли? — възкликна тя, изхълца и вдигна ръка към устата си, за да се овладее.

— Моля те, Клара… зная, че не би трябвало да те моля. Зная какво заслужавам и съм готов, щом трябва, да понеса последиците. За съжаление трябва и ти да платиш за карикатурата. И то по-скъпо от мен. Моля те да ми дадеш възможност да оправя нещата. След това ще обмислим как да запазим брака си.

— Мислиш, че ще го запазим? — засмя се безрадостно тя.

— Мога само да се надявам. Клара, ти нямаш никакво основание да ми вярваш, но аз те обичам.

— Горкият Люсиен — каза тя саркастично. — Колко е ужасно, че ти се налага да си измисляш какво ли не, за да се смиля. Досега все аз трябваше да го правя. — А след това с още по-голяма горчивина: — Колко души знаеха за облога? Цял Лондон? Откакто съм тук ли ми се присмиват?

Той пое бавно дъх.

— Облогът беше вписан в книгата за облози в „При Уайт“. Част от компанията го знаеше, още преди ти да пристигнеш. Съмнявам се всички наши познати да са били в течение.

— Нашият брак. Всичко. — Очите й отново плувнаха в сълзи. — Била съм за теб само игра, в която си искал да спечелиш. Всички твои обещания в нощта преди сватбата са били лъжа.

— Не, Клара. По това време аз вече дълбоко съжалявах за облога. Не искам да твърдя, че съм вярвал в трайността на нашия брак, но исках да му дам реален шанс. И тогава, и оттогава всяка дума, която съм ти казал, е била искрена.

— Колко ли си ме мразил — прошепна тя.

— Да — призна той, — но и те обичах, дори когато любовта надделяваше. Мразех те, защото вярвах, че си се подиграла с онова, което ни свързваше, когато бяхме по-млади, а също и защото бях безсилен да потисна чувствата си към теб. Мразех здравите вериги, с които ти беше оковала сърцето ми. Но още повече мразех себе си. Много повече.

— Все ми е едно — заяви тя. — Не желая да те слушам, нито да зная как се чувстваш сега.

— Зная — каза той меко.

— Искам само да си отида. — Тя преглътна. — В Сейнт Дженивиъв.

— За съжаление не мога да ти го позволя.

— Аз няма да отида в Пеъруд, само за да можеш да спечелиш облога.

— Приключих с облога още преди няколко дена, защото разбрах, че нищо не бива да навреди на нашия брак. Обявих Кърлейн за победител. Можеш да го попиташ дали казвам истината. Зная, че много малко неща или изобщо нищо не може да смекчи болката ти, но така поне ще разбереш, че наистина сериозно съм искал да създам с теб семейство в Пеъруд. Вече нямах никакво намерение да те превръщам в пленничка там.

— Значи просто си се надявал аз никога да не науча истината за облога — каза тя.

— Да, надявах се.

— Кой е „Le chat“?

— Мой враг. И твой.

Тя най-сетне го погледна и погледът й беше пронизващ.

— Кой е той?

Люсиен не беше изненадан, че тя мисли рисувача за мъж. Памела съзнателно се беше скрила зад име, което на френски беше в мъжки род и по-голямата част от обществото смяташе, че карикатурите трябва да са дело на мъж.

— „Le chat“ — отговори той, е една опасна и отмъстителна особа, за която ще се погрижа лично. Когато му дойде времето, ще ти кажа коя е. Засега е по-сигурно да не го знаеш. Ако се разбере, че ти можеш да разкриеш идентичността на „Le chat“, не е изключено да се натъкнеш на неща много по-лоши от една карикатура.

— Защо я е направил?

— За да разруши брака ни. Но това може да стане само, ако го допуснем. Аз не искам. Клара, аз те обичам както няма да те обича никой друг мъж.

— Да, сигурно — каза сподавено Клара. — Своята пуйка. Мога да си представя колко ме обичаш. Как, как си могъл да кажеш такова нещо за мен. — Гласът й секна за миг. — Зная, че съм грозна, но аз ти се доверявах. — И тя отново заплака.

Той се бе въздържал да коленичи пред нея, защото се боеше, че тя ще се извърне от него, но болката й беше по-голяма от страха му и само след миг Люсиен вече коленичеше пред нея, хванал лицето й с две ръце и с цялата любов, който изпитваше към нея.

— Клара, нямам намерение да се отричам от мерзостите, които съм извършил в миналото. Тази беше, може би, най-долната. По-лоша дори от облога. Но аз бях друг човек. Ако заради греховете си съм изгубил твоята любов, заслужил съм го. Но аз те обичам. Никога не съм обичал друга жена и никога няма да обичам. Не, чуй ме — настоя той, когато тя поклати глава. — Ти трябва да го знаеш. Обичам те и се надявам само да ми дадеш възможност да ти докажа колко много. С течение на времето аз ще залича мъката, която ти причиних.

— Тогава ме пусни да си ида у дома, в Сейнт Дженивиъв — помоли го тя. — Само за малко, за да мога да поразмисля. Ако след няколко месеца все още ще ме желаеш и ако съм готова и аз, все ще намерим изход.

— Аз винаги ще те желая, Клара, всеки ден от моя живот. Мисълта да съм разделен с теб, ме ужасява.

— Моля те. — Тя сложи ръка върху неговата. — Не бих понесла да остана тук.

— О, скъпа! — Той избърса нежно сълзите й. — Бих желал да можеше веднага да се махнем. Но ако избягаме сега, скандалът ще ни преследва винаги. За съжаление трябва да останем в Лондон и да понесем клюките. Довечера ще отидем на театър…

— Не!

— О, да! — отговори спокойно той. — Ще отидем на театър и ще покажем на цял Лондон колко си храбра. Обществото мрази „Le chat“, но обича теб. Ако се появиш смело тази вечер, цял Лондон ще ти се възхити.

— Нищо не може да заличи тази рисунка. Не го искай от мене, Люсиен, моля те. След всичко, което вече ми причини, не и това сега.

— Разбирам, че се чувстваш унизена.

— Нима? — попита тя раздразнено.

— Да, и чувството ми за вина е по-дълбоко, отколкото предполагаш. Но само така мога да поправя нещата, Клара. Не за себе си, а за теб.

— Вече изобщо не ме интересува какво мисли обществото за мен. — Тя отблъсна ръката му. — Всичко ми е все едно, освен желанието да си отида в Сейнт Дженивиъв.

— Сега ти е все едно, но скоро няма да бъде. И само си помисли за „Le chat“. Той ще е победителят, ако ти сега избягаш с подвита опашка.

— Не искам да ходя на театър — заяви тя. — Няма да отида. Това е най-малкото след онова, което ми стори.

Той целуна ръцете й.

— Скъпа, аз не те моля да го направиш, аз ти казвам какво ще направим. Ще отидем днес на театър, колкото може по-елегантни, а там ще посрещнем заедно всяка клюка.

Тя си издърпа ръцете и стана, за да тръгне към вратата. Там спря и го погледна.

— Колкото може по-елегантни, така ли, милорд? Искаш да си паунът, повел паунката си? Сега разбирам всичко. Не бой се, няма да те изложа.

Тя затръшна вратата и Люсиен скри лицето си в ръце. Разкъсваше се между възхищението от начина, по който тя го беше сложила на място и страха да не би омраза да заеме мястото на любовта й към него. На времето тя беше страдала от неговата жестокост, беше дошло време и той да разбере какво е. Тя го мразеше, но той не можеше въпреки това да я пусне да си отиде. По-добър съпруг навярно би могъл. Тя ще го презира, но той не може да я пусне. Защото я обича както никой друг и знае от какво има нужда тя, за да е щастлива. Независимо от това дали го желае или не, тя ще получи щастието си.