Магията на страстта

23

— Без съмнение по-добра е от карикатурата за лейди Клара — установи Джак и върна вестничето на Люсиен.

— Една от най-добрите скици на Круишенкс, струва ми се.

— Да — съгласи се Люсиен. — Длъжник съм му, задето изпълни толкова бързо поръчката. Наистина той презира „Le chat“ и се зарадва на възможността да съсипе Памела, след като му разкрих коя е.

Той разгледа скицата още веднъж и още по-внимателно. Беше направена много добре и точно каквато я беше поръчал. Надписът гласеше просто: Това е „Le chat“. Отдолу — лицето на Памела залепено за тялото на злобна котка — от онези, силни и рошави, които наричат обикновено улични котки. В едната си лапа държеше рисунка, в другата капещо перо, под нея имаше мастилница с надпис отрова. Заобиколена беше от няколко от известните й жертви, изобразени много по-привлекателни, отколкото бяха в действителност, като се започне с лорд Алингъм и госпожица Купър и се стигне до Клара. Всеки от тях сочеше обвиняващо „Le chat“. Лондон щеше да полудее, ако тази карикатура види бял свят. А Памела да загуби всичките си приятели и, още по-лошо, тя щеше да се окаже отблъсната от всички. Това щеше да означава не само край на кариерата й в Англия, но и край на всички нейни опити да си извоюва добро положение във висшето общество.

С помощта на господин Росуел, станал учудващо сговорчив откакто Улф го бе посетил, рисунката щеше да бъде публикувана в извънредно издание на „Глед Тайдингс“. Преди да нареди отпечатването на вестничето да започне, Люсиен изчакваше само да открие Памела.

— Да си имал вече късмет? — попита той Джак и остави рисунката.

— Не — поклати навъсено глава Джак. — Човек би си казал, че толкова хубава жена лесно ще бъде открита, но никой в Лондон не я е виждал. Ако някой все пак я е видял, получил е толкова пари, че си държи устата затворена.

— Хъммм — кимна замислено Люсиен. — Има много хора, за които личният й живот означава много повече от пари. Памела познава куп хора, които може да изнуди, та да направят каквото тя пожелае, независимо от това колко високо е възнаграждението. Потърси ли я и в „При Мейдрю“ и в „При Клаксънс“?

— Там отидох най-напред — обясни Джак, — обиколих и всички игрални вертепи и всички бордеи в Лондон. Тя положително е знаела, че ще я търсим и е забърсала всички следи. Но — кураж! — Джак потупа окуражаващо приятеля си по рамото. — Имам още някои идеи къде да я търся, а най-талантливите ми приятели вече надушват дирите й.

— Бих предпочел да разбера къде е, още преди рисунката да бъде публикувана — обясни Люсиен, — но в края на седмицата това вече няма да е толкова важно. След като Клара напусне Лондон, карикатурата вече ще може да се публикува, независимо от това дали сме намерили Памела или не. Когато хората разберат кой е „Le chat“, тя няма да може и толкова лесно да си отмъсти. Вие двамата с Улф знаете как да постъпите тогава, ако тя не напусне доброволно страната.

— О, да — каза Джак и очите му светнаха. — Когато му дойде времето, с огромно удоволствие ще се погрижа за лейди Холинг. Ще пийнеш ли едно бренди?

Люсиен прие с удоволствие и се настани в едно от удобните кресла в библиотеката на лорд Рексли. Джак се разположи срещу него.

— Как е лейди Клара? — попита той. — През последните четири дена нещата между вас пооправиха ли се? Вчера не успях да изтръгна от нея нито думичка за съвместния ви живот, въпреки че си направихме много хубава разходката из парка. Жена ти е винаги приятна компания.

— И на нея й е харесало — каза Люсиен. — Но бих предпочел вие двамата с Улф да престанете да й се извинявате. Вече ви е простила, но й е неприятно отново и отново да ви го повтаря. След Ковънт Гардън Улф се отбива всеки следобед с букет и за малко да й падне на колене. Трябваше да видиш как Клара се опита да го задържи изправен, беше ужасно смешно. До него тя изглежда толкова мъничка, но въпреки това го хващаше за раменете и го изправяше всеки път, щом той се опиташе да коленичи.

— Да поговоря ли с него? — засмя се Джак.

— Моля те — каза Люсиен. — Вчера я спаси само това, че му щукна нещо, останало недовършено в лабораторията. Помоли Клара да му даде лист хартия, за да го запише.

— О, Господи!

— Щом получи хартия и молив, и всичко свърши — засмя се Люсиен. — Оставих го да пише един час в гостната, преди да го помоля да си продължи работата вкъщи.

— Горкият Улф — каза ухилено Джак. — Ами с Кърлейн как се развиха нещата? Лейди Клара прости ли му?

Люсиен въздъхна и поклати глава.

— Провинения като това на Кърлейн и моето не могат да бъдат простени толкова лесно. Той вече два пъти се опита да посети Клара, но тя не го прие. Не зная какво стана с цветята, които й прати. Няма значение, нали половин Лондон прати цветя на Клара. Барингтън заприлича на оранжерия. На Клара това й харесва, тя обича цветя.

Джак го наблюдаваше спокойно.

— Още не си отговорил на въпроса ми, Лъки. Отношенията ви с Клара подобриха ли се?

— Да, мъничко, или поне ми се струва — каза Люсиен, но се запита дали наистина е така. Клара се опитваше да се държи колкото може по-нормално, поне пред слугите, пред тях тя се усмихваше и се преструваше, че всичко е наред. Насаме с Люсиен, вече не даваше израз на гнева и болката, които бе изпитала, когато видя карикатурата. Сега прекарваше много време сама и не търсеше близостта му, за разлика от преди, цялото й същество бе сякаш потънало в някаква сянка. Не желаеше да говори за рисунката, а когато Люсиен се опитваше да я изтръгне от мълчанието, все намираше причина да излезе от стаята. Нощем го взимаше лакомо и взискателно, защото явно го желаеше. Докато той я любеше, на лицето й се изписваха наслада и забрава, каквито дотогава не бе виждал. Обичаше я и затова й даваше каквото иска, въпреки че беше по-скоро само чувствена наслада, а не онзи прекрасен, наситен с дълбоко взаимно разбиране начин, по който се любеха преди и по който той така силно копнееше.

Отношенията им бяха крехки и Люсиен нямаше търпение да отведе Клара от Лондон. Тя склони да отидат за един месец в Пеъруд, но не и за по-дълго. Люсиен виждаше и в това известно отстъпление. Тя му каза, че ако е бременна, няма да пожелае да пътуват, ща се отнася до Пеъруд, ако се окаже красив, може и да… С това „може би“ Люсиен свързваше сега всичките си надежди.

— Мисля, че веднъж в Пеъруд, ние отново ще се сближим. Толкова го желая.

— Ти я обичаш — заяви убедено Джак. — Да ти кажа ли, Лъки, начинът, по който лейди Клара успя да те промени, е за мен силен аргумент в полза на брака.

— Наистина ли? — изгледа го заинтригуван Люсиен. — Признавам, че в сравнение с преди, съм вече много по-добър, но ти Джак, та ти си почти съвършен. Или поне така твърдят жени, които познавам.

— Мисля, че ти ме познаваш по-добре от тях — разсмя се Джак.

Леко почукване на вратата лиши Люсиен от възможността да даде подигравателния отговор, предизвикан от тези думи.

— Влез — извика Джак и неговият иконом влезе със сребърен поднос в ръка. На него лежеше запечатан плик. Джак измърмори благодарност и го взе, но изчака човекът да излезе, преди да го отвори.

— От Памела е — каза той и се залови намръщено да чете.

— Памела? — Люсиен остави чашата си и стана. — Писала ти е?

— Милорд — зачете Джак. — Оставам с впечатлението, че искате да говорите с мен. Готова съм да ви приема днес в пет часа следобед, но само при условие, че виконт Калън ви придружи. Има нещо, което трябва да му кажа лично. — Той прегледа бързо цялото писмо. — Дава някакъв адрес в Стейнс и пише, че трябвало да сме точни, ако искаме да я сварим.

— В Стейнс? Не е възможно. Тя не би заминала толкова надалеч.

— Защо не? — попита Джак. — И това би ни обяснило защо не успяхме да я открием в Лондон.

— По дяволите! — измърмори Люсиен. — Стейнс! Трябва да препускаме два часа презглава, ако искаме да стигнем навреме. Не зная, Джак, но не мога да се отърва от усещането, че е лъжлива следа.

Джак стана.

— Не е изключено, — каза той — но е единствената ни възможност. Ще заповядам да приготвят два коня. След десет минути можем да потеглим.

— Добре — кимна Люсиен — Бих искал да изпратя бележка на Клара.

— Разбира се — каза Джак и позвъни.

Клара препрочете бележката, преди да я остави да падне в скута й. Какво ли можеше да е толкова важно, та Люсиен внезапно е напуснал града? Беше тръгнал даже без палто. Заповедта да не излиза от Барингтън по-скоро я учуди, отколкото ядоса. Помисли си, че може да е открил следа на „Le chat“. Знаеше, че двамата с Джак търсят художника, но, колкото и да го разпитваше, това беше всичко, което й разкри. Беше решила твърдо да разбере кой е, кой я е нарисувал на онази ужасна карикатура. Необходимо й беше за вътрешното й спокойствие. Докато разбере, ще подозира всички — слуги, познати, приятели, може би дори членове на семейството.

Люсиен й напомняше, че я обича. Тя се позамисли. Беше повторил тези думи толкова много пъти, че тя почваше да му вярва. Толкова се стараеше да й се хареса и така искрено се изповядваше, нищо, че го правеше трогателно нескопосано, защото, както сам си призна, не му беше присъщо. Всъщност тъкмо това още повече я трогна. Нейният мрачен, навъсен Люсиен се мъчеше да бъде приветлив, любезен съпруг и домакин — а тя знаеше, че това никак не му допада, най-вече задължението учтиво да разговаря. Но го правеше заради нея, само заради нея и това й помагаше да лекува болката, която той й причини.

На вратата се почука леко и се чу гласът на Хейъс:

— Милейди.

— Да? — усмихна му се Клара.

— Някоя си лейди Холинг желае да ви види — каза той и влезе с поднос в ръка. — Настоя да ви предам това.

Клара пое с въздишка плика и разчупи печата. Красивата лейди Холинг беше последният човек, когото би искала да види. Твърде добре помнеше вечерта във Воксхол. Но Люсиен й каза, че тази жена не е негова метреса и тя му вярваше.

— Добре де — измърмори, след като прочете бележката, — щом толкова настоява да говори с мен, Хейъс, пуснете я да влезе. И наредете, ако обичате, да ни донесат чай.

Клара имаше само няколко мига време, за да съжали, че не се е по издокарала, защото лейди Холинг вече влизаше в гостната, облечена в червена рокля, подходяща, подплатена с кожа пелерина и с червено-златна шапка.

— Милейди — каза Клара и стана, като се довери на дългогодишния си опит на домакиня. — Колко мило, че сте дошли да ме посетите. Много съжалявам, но виконт Калън не си е вкъщи.

— Дойдох да видя вас — отговори лейди Холинг. — Благодаря ви, че ме приехте. Чух, че след онази нещастна рисунка, вече не са ви виждали често в града.

Гласът на жената беше напрегнат, а Клара вече беше нащрек, защото беше неучтиво от страна на гостенката да споменава за карикатурата. Въпреки това каза любезно:

— Не искате ли да седнете? Ще кажа да донесат чай.

— Благодаря — каза лейди Холинг и седна. — Не мога да остана дълго, но чаша чай ще е много мило. Кажете, какво мислите сега, като омъжена жена, за брака?

Клара седна.

— Намирам, че е нещо добро — отговори тя. Изпита облекчение, когато донесоха чая и можеше да почне да налива, вместо да среща настойчивия, почти неучтив поглед на посетителката.

Лейди Холинг пое чашата си и седна отново, но пак, без да изпуска Клара от очи.

— Чух, че Люсиен се е отдал с желание. На брака искам да кажа. Вие, изглежда, му харесвате.

Клара силно се изчерви. Беше възмутително, че тази жена го нарича на малко име.

— Мисля, че и двамата сме доволни — отговори тя веднага.

— Доволни — повтори лейди Холинг. — Да, в момента сигурно сте доволни. Но дали ще е все така? Това е въпросът. Винаги е било трудно да се задържи вниманието на Люсиен. Но вие го знаете, може би, по-добре от мен.

Клара сложи шумно чашата си на масата.

— Да, наистина смятам, че го познавам по-добре от всяка друга. Кажете, как вървеше вашият брак с покойния лорд Холинг? Не се съмнявам, че той много ви липсва.

Лейди Холинг се усмихна.

— Да съм омъжена за него беше приятно и напълно по вкуса ми, а в деня, в който почина, дълбоко съжалих за загубата на неговите доходи и макар и слабата закрила, които ми даваше. Но аз бързо се утеших. Вашият съпруг се прояви особено усърдно като добър приятел.

Е, това беше вече наистина прекалено. Клара изостави всяка учтивост.

— Лейди Холинг, — каза тя — искате, както виждам, да намекнете за връзка с моя съпруг, преминаваща границите на познанството. Нека ви заявя — получих уверенията му, че такава връзка няма.

Това изглежда не изненада лейди Холинг.

— Разбира се, че не си е признал. Кой разумен съпруг би го направил? Да ви кажа право, бях доста изненадана, когато той ми съобщи, че ще се жени за своето малко пуйче. Да не ви казвам колко често сме се смели на този прякор. Имах впечатлението, а ние често говорехме за вас, че той ви мрази, а ето че въпреки всичко се ожени за вас и сега е доволният съпруг. Идеалният съпруг.

Клара сви юмруци.

— Вървете си, моля ви. Веднага!

— Само още миг, скъпа — увери я лейди Холинг. — Дойдох да ви донеса малък сватбен подарък. Беше нехайство от страна на Люсиен да не ме покани на вашето тържество, но един мъж едва ли желае на такова събитие да види метресата си, нали така? Реших все пак, че бихте получили с удоволствие нещо, което ще ви напомня за него, когато се озовете затворена в Пеъруд, а той ще може да остане тук в Лондон и при мен. Това е спомен за твърде интимен момент. — Тя взе плика и го сложи внимателно до нейния стол. — Сигурна съм, че ще го оцените. — Тя стана, засмя се самодоволно и изгледа Клара отвисоко. — Не мисля, че ще се видим пак, защото Люсиен ми довери, че много скоро ще ви заведе в Пеъруд. Но не се тревожете за любимия си съпруг. Аз ще се грижа добре за него. Сбогом, милейди.

След като жената си отиде, Клара седя пет минути разтреперана, преди да си възвърне бавно самообладанието. Тя стенеше и мислите й прескачаха, докато си припомняше цялото посещение.

Когато стана, краката й се подкосиха, но тя се накара да отиде до масата, на която лежеше пликът. Наложи й се три пъти да опита, преди да успее да отвори плика. В него имаше лист хартия. Извади го и погледна рисунката. След това Клара разбра, че притежава все пак способността да припада и я обгърна мрак.

Когато Клара дойде на себе си, Хейъс и госпожа Макинес бяха коленичили до нея. Зад тях чакаха няколко слугини и един слуга. Клара побутна встрани солите за мирисане и се опита да седне.

— Полека, милейди — каза Хейъс и й помогна. — Пратих да доведат лекар.

— Трябва да ви занесем веднага в леглото — заяви твърдо госпожа Макинес. — Какво направи тази ужасна жена, та се развълнувахте толкова?

— Не биваше да приемам визитната й картичка — каза Хейъс. — Моля да ме извините, милейди. Да знаех какъв тип жена е, никога нямаше да й позволя да престъпи прага.

На Клара й се виеше свят. Тя вдигна ръка към челото и се опита да осмисли станалото.

— Бяла сте като платно — каза загрижено госпожа Макинес. — Трябва да ви занесем горе и да ви сложим да легнете. Някой от слугите ще ви занесе.

— Не — прошепна Клара и примига, за да може отново да вижда ясно. — Не, аз трябва — къде е пликът? — озърна се тя.

— Плик ли? — попита Хейъс. — За този тук ли говорите, милейди?

Беше паднал на пода. Клара веднага го взе.

— Да, слава богу — каза тя, като видя, че е върнала рисунката в плика и никой не може да го види.

— Трябва да напиша една бележка — каза Клара. — Веднага. Помогнете ми да стана.

— Но, милейди — възрази госпожа Макинес.

— Помогнете ми — твърдо настоя Клара. — Добре съм. Трябва само да стигна до канапето. — Тя се облегна тежко на ръката на Хейъс. — Донесете ми хартия и мастило.

Беше кратка бележка, която тя сгъна и подаде на Хейъс.

— Занесете това веднага на капитан Блейксли. Лично.

Хейъс се поклони и тръгна, а Клара подаде ръка на госпожа Макинес.

— Госпожо Макинес, ще ми помогнете ли, моля ви, да се кача горе? Трябва да ми помогнете да си стегна багажа.

— Багажа ли, милейди?

— Да — отговори твърдо Клара. — Багажа.

Беше чиста случайност, че лорд Кърлейн видя как капитан Андрю Блейксли помогна на виконтеса Калън да се качи в някаква карета. Беше на път за Барингтън, за да се опита още веднъж да се извини на Клара и сега носеше нещо, което сигурна щеше да я омилостиви. Картината, която видя — как лейди напуска къщата под ръка с капитан Блейксли, го накара да се вцепени. Успя да зърне само за миг пребледнялото й лице под бонето. За разлика от нея спътникът й изглеждаше бесен. Той помогна на лейди Клара да се качи в каретата, след което яхна коня, който едно конярчето му беше държало.

Кърлейн стоеше и гледаше подир каретата, която потегли и се заотдалечава бавно по улицата. Блейксли я следваше отблизо. Той видя и багаж, багажа на лейди Клара. Защото от Калън нямаше и следа.

Кърлейн изруга, обърна се и се запъти към дома си.

Когато Люсиен се върна в Барингтън, беше вече тъмно. С Джак по петите му, той се втурна в къщата.

— Хейъс! — извика той. — Клара!

— Спокойно, Лъки — каза Джак. — Нали не искаш да предизвикаш паника.

— Милорд! — Хейъс се появи в хола. — Върнахте се, какво щастие!

— Къде е виконтесата? — попита Люсиен.

— Отиде си, милорд — каза откровено Хейъс. — Отпътува с капитан Блейксли преди няколко часа.

— С Блейксли? — гласът на Люсиен прозвуча ледено.

— Да, милорд. Той трябва да я заведе в Сейнт Дженивиъв.

— Кога тръгнаха?

— Малко след чая, милорд. Тук имаше една посетителка…

— Жена? — попита Люсиен.

— Господи! — възкликна Люсиен. — Клара прие ли я?

— Дал и се боя, че това ужасно я развълнува. Толкова съжалявам, че внесох визитната й картичка, милорд, защото след срещата им намерих милейди припаднала на пода.

— Припаднала? И въпреки това е отпътувала?

— Беше съвсем кратък припадък. Бързо се съвзе и отказа да изчака доктора или да си легне. Госпожа Макинес се опита да я разубеди, но тя настоя да тръгне. Да — и мисля, че ви остави бележка, в кабинета.

Люсиен не каза нищо повече и се запъти бързо към кабинета. Там бележката беше сложена върху голям плик и Люсиен веднага разбра, че е от онези, които лейди Холинг използваше, за да пренася рисунките си.

Тя дори не се беше подписала. Замаян от шока Люсиен посегна към плика. Когато видя себе си на рисунката, как лежи гол в леглото на Памела, той затвори очи.

После се накара да разгледа рисунката по-отблизо. Стори му се позната, въпреки че не можа да си спомни кога Памела я е направила. Тя знаеше колко му е неприятно да го използва за модел. Тази рисунка беше доказателство за доброто й познаване на човешкото тяло, беше едновременно чувствена и елегантна. Клара нямаше да долови сексуалния подтекст на работата. Отдолу се четеше подписът на Памела и думите „Le chat“.

Значи сега Клара беше вече наясно защо „Le chat“ знаеше за облога и за нейния прякор, и какъв е бил „Le chat“ за Люсиен, поне до брака. Беше и казал, че няма метреса и сега това беше истина, но тя щеше да помисли, че я е лъгал. Щеше да реши, че всяка негова дума е била лъжа.

Тя си бе отишла. Беше го напуснала, както винаги се беше страхувал. Той застана за минута неподвижно в стаята, в която неговия баща беше разбрал за изневярата на неговата майка и се мъчеше да проумее станалото. Клара го беше напуснала. Но тя не го беше мамила. Ако някой беше мамил, това беше той. Беше копнял тя да го обича, но само я беше прогонил, както баща му беше прогонил неговата майка. Каква странна мисъл, че сам си е виновен за драмата, от която винаги най-много се беше страхувал.

— Клара — измърмори той. — Съжалявам. Искам да зная как да те пусна да си идеш, но не зная.

— Лъки?

Той чу гласа на Джак и се обърна.

— Сиби, момичето на Памела, е тук. Хейъс я въведе в салона. Много е развълнувана. Мисля, че ще е по-добре да дойдеш.

— Веднага — отговори Люсиен.

Когато Джак излезе, Люсиен погледна документите в ръката си. Сложи бележката на Клара в джоба, а рисунката на Памела накъса на малки късчета, които след това изгори в камината.

— Утре с теб ще е свършено, Памела — измърмори Люсиен. — Веднъж завинаги, кълна се във всичко свято.