Магията на страстта

20

Както лейди Ана, така и лорд Манинг знаеха много добре, че е нещо шокиращо дама да посети дома на мъж без придружителка. Той й предложи да се отбият най-напред в градската къща на маркиз Сейнт Дженивиъв и да вземат Сара — дори присъствието на малко момиченце щеше да придаде на посещението известна благопристойност. Но Ана отказа.

— От години чакам ти да ме компрометираш, Робърт — каза тя с дръзка усмивка. — Ако се колебаеш да го направиш по обичайния начин, трябва да взема още сега каквото мога да получа.

Но се оказа, че Сара е вече в Манинг хаус. Беше седнала в салона на лорда и ги чакаше.

— Струва ми се, че е доста потисната, милорд — отбеляза Хемет с нескрито неодобрение в гласа, когато пое шапката и ръкавиците на господаря си. — Горкото момиченце чака вашето завръщане вече повече от час.

— Сара? Тук? — извика Ана, разкъсана между учудване и загриженост.

Лорд Манинг вдигна ръце, в знак, че е невинен.

— Сара и аз наистина бяхме съюзници, но, кълна се, представа нямам защо е тук.

Когато Хемет отвори вратата, Сара се беше втренчила тъжно в полупразна чаша какао.

— Мис Хънингтън — започна той, но тя вече беше видяла майка си и лорда, отмести чашата и стана.

— Мамо! — извика тя и изтича през салона. — Толкова се радвам, че си тук. Исках да разбера къде си, но никой не можа да ми каже, освен че сте отишли с лорд Манинг да яздите, та за това реших да дойда тук и да открия къде те е завел, но и тук никой нищо не знаеше. О, мамо! Случи се нещо ужасно.

Лейди Ана прегърна дъщеря си.

— Миличка, какво има?

— Тук е, ей тук. — Тя хвана майка си за ръката и я повлече към канапето, на което беше сложена малка чанта. Сара я отвори и извади лист хартия. — Едно от момичетата в кухнята го четеше тази сутрин и се смееше. Зная, че не бива да ходя там без разрешение, но готвачката беше пекла нещо и аз исках да зная какво.

— Добре, добре, миличко — успокои я Ана, седна на канапето и настани Сара до себе си. — Какво се е случило?

— Едно от момичетата в кухнята се смееше — заразказва тя и погледна лорд Манинг, който беше седнал от другата й страна и сега я прегръщаше, за да я успокои. — Държеше вестниче от ония, които ти винаги наричаш мръсни парцали. Казва се „Глед Тайдингс“. Исках само да видя какво е толкова смешно. А после така се ядосах, че се разкрещях и готвачката им го взе.

— Сара! — възкликна недоверчиво Ана.

— А пък аз ги нарекох дебели крави — продължи упорито да държи на своето Сара. — Зная, че сега ще ми се караш, мамо, но се радвам, че им го казах. Защото са точно такива. Отвратителни, дебели крави! И тя избухна в сълзи и зарови лице в палтото на лорд Манинг.

— Сара, миличка — измърмори лордът и я притисна към себе си. — Каквото и да е станало, ние ще оправим всичко.

Ана измъкна вестничето от ръката на детето и го разтвори.

— О, боже господи! — извика тя след кратко мълчание. — Робърт!

— Нали ти казах — хълцаше Сара, — нали ти казах.

— Шшшт — каза лордът и взе вестничето. Заразглежда навъсено рисунката, като се стараеше да вникне във всяка зловеща подробност.

— Робърт, — прошепна ужасена Ана, — какво означава това? Кой би направил такова нещо? И защо?

Той поклати глава.

— Аз не мога да ти го обясня, но има човек, който може и иска. — Той стана и отиде да позвъни. Хемет се появи веднага. — Изпратете някой слуга в Барингтън — нареди кратко лордът, — и кажете на моя племенник веднага да дойде тук. Ако го няма, потърсете го. Ако стане нужда, домъкнете го лично тук. Искам след не повече от час да видя лорд Калън в тази стая.

Карикатурата беше озаглавена „Пуйка на едно дърво в Пеъруд“. Не беше оригинална, само малко смешна, но много подходяща за случая. Ако Клара видеше това, то щеше я съсипе. Нейното лице или по-добре казано деформираното й лице беше залепено, отблъскващо грозно, към тялото на кацнала на една круша абсурдно бременна пуйка. От едното й крило висеше ветрилото, което Люсиен й беше донесъл от Италия, за да е сигурно, помисли си Люсиен, че всеки ще разбере кого изобразява карикатурата. На врата си пуйката носеше огърлицата от сребърни звънчета, донесена от Южна Америка — Клара вече я беше слагала няколко пъти и я беше носила гордо и с голям успех. Само че тук огърлицата беше целенасочено променена. Звънчетата бяха превърнати в звена на верига, от която висеше въже, прикрепено с голям катинар за дървото.

Под дървото стоеше самият Люсиен и се усмихваше самодоволно на хванатата птица. Памела го беше нарисувала много по-хубав, отколкото беше. Така контрастът между него и птицата ставаше още по-очевиден, което щеше да нарани Клара още по-дълбоко. В ръката си той държеше ключ, очевидно за катинара, а под него пишеше: Лордът печели своя облог.

Като фон беше нарисуван Пеъруд. Памела познаваше имението. През последните три години Люсиен я беше водил там заедно с някои от най-близките си приятели. Беше нарисувала къщата очевидно по памет, но подробностите бяха схванати добре. Листата на крушовото дърво капеха и бяха покрили земята, което трябваше да подскаже, че е есен, времето, по което щеше да изпрати Клара в Пеъруд, ако не се е отказал от облога.

Беше цинична рисунка, която обикаляше сега цял Лондон. Люсиен се усещаше сякаш зашеметен, чувстваше се безпомощен и отчаян. Беше си заслужил скандала, който тази карикатура щеше да отприщи. Заслужаваше си всеки миг от него, защото се беше отнесъл безскрупулно към човека, на когото най-много държеше, нещо повече, беше проявил към Клара зловеща жестокост. Беше само справедливо да загуби всичко, от край време най-важно за него. Ако не беше такъв глупак, мечтите му щяха да се превърнат в действителност. Но сега всичко рухваше, пред очите му и нямаше начин да се предотврати катастрофата, причинена от Памела. Всичко, което можеше да направи сега за Клара, беше да ограничи максимално щетите.

Щом видя рисунката, идеше му веднага да хукне към Барингтън, да заповяда да впрегнат каретата, да натика Клара в нея и да замине за Пеъруд, където тя щеше да е в безопасност. Беше го обладала лудата мисъл, че така може да скрие от нея карикатурата или облога, за който тя правеше намек. Силната плесница, която му зашлеви лейди Ана, след като изчака той да разгледа добре рисунката, го накара да дойде на себе си. Тя беше ужасно разгневена, и с право. Ако Роби не я беше задържал, щеше да го зашлеви още по-силно.

— Какво ще правим, Лъки? — хладният глас на Джак откъсна Люсиен от рисунката, в която се беше втренчил. — Колкото по-дълго чакаме, толкова повече бели ще станат.

— Да — измърмори Люсиен и остави вестничето. — Той вдигна глава и погледна мъжете, събрани в салона на неговия чичо. Лейди Ана и нейната дъщеря си бяха тръгнали преди час, а малко след това Джак, Улф и лорд Кърлейн се озоваха на повикването на Люсиен. Люсиен за малко да се откаже да извика лорд Кърлейн, но сега се радваше, че го е направил, защото те двамата се обединиха сега срещу Джак, Улф, Роби и гнева, който никой от тях не се опитваше да скрие.

— Трябва да изведеш незабавно лейди Клара от града — предложи Улф. — Заведи я още тази вечер в Пеъруд, и то по тъмно, та никой да не види.

— Не — възрази Роби от креслото, в което се беше отпуснал, след като лейди Ана и Сара си тръгнаха, и в което отпиваше сега от чаша бренди. — Ще е голяма грешка.

— Чуйте, съгласен съм, че положението е ужасно — намеси се Кърлейн, — но не чак толкова, че да не може да се оправи. В Лондон всеки знае, че Калън е сложил още преди няколко дена край на облога. Никой няма да вземе на сериозно този боклук.

— Само че работата не е там — отговори остро Джак. — Лейди Клара е осмяна публично. Колкото и малко значение да има това от гледна точка на вашите превратни американски разбирания за обществото, в цивилизована страна тези неща имат значение.

— Цивилизована ли? — разсмя се Кърлейн. — Имате очевидно твърде странно разбиране за значението на тази дума, но съм готов да ви повярвам, Риксли.

— Ще стане ужасно неприятно — каза спокойно Люсиен. — Най-вече за Клара. Тъй като ние двамата с вас сме причината за това, Кърлейн, ние двамата ще направим каквото можем, за да смекчим ударите. Джак, Улф и Роби ще помогнат, защото обичат Клара.

— И Бела с удоволствие ще помогне — вметна Улф. — Тя обича лейди Клара като сестра.

Люсиен кимна.

— Това е добре, защото се нуждаем от всяка помощ, която можем да получим.

— Какво трябва да направим? — попита отново Джак.

— Бих искал, ти Джак, да намериш Памела — отговори Люсиен. — Тя доста ще те затрудни, тъй че поразмисли. Не я търси там, където е най-лесно да се предположи. Предполагам, че и ти го знаеш добре.

— Да търся лейди Холинг? — попита слисан Улф. — Та тя не си ли е у дома?

— Тя сигурно е напуснала страната — заяви Кърлейн, — разбира се, ако иска да остане жива. Ако се случи да видя отново тази зла вещица, аз ще…

— Не, тя е още в Лондон — каза Люсиен. — Добре познавам Памела. Тя няма да се лиши и за секунда от удоволствието да наблюдава скандала, който е предизвикала. Въпреки риска, че ще я намеря и накажа. Играта й доставя удоволствие, само ако победителят гледа до последния миг и присъства на смъртта на жертвата. — Той не обърна внимание на разстроеното лице на Кърлейн и се обърна отново към Джак. — Първо Памела, а после и Росуел. Намери и двамата. Особено съм заинтересуван да видя Росуел в дома си, още преди да е свършил денят. Улф?

Улф престана да кърши нервно ръце.

— Да, Лъки?

— Бих желал да сложиш дискретно край на разпространението на „Глед Тайдингс“. Прерови целия град и изкупи всеки открит екземпляр. Направи всичко, което ти се наложи.

Лицето на Улф се проясни.

— С удоволствие ще го направя заради Клара. Тя е мило момиче, също като Бела.

— Само внимавай да не се озовеш в затвора. Имам нужда и от теб, и от Бела за едно малко събиране довечера в дома ми.

Всички го зяпнаха.

— Нищо грандиозно, разбира се — продължи той спокойно. — Вечеря в Барингтън, а след това и една вечер в Ковънт Гардън. Ще се разпоредя да приготвят ложата ми.

— За днес? — попита тихичко Улф. — Искаш да изведеш лейди Клара в обществото?

— Да. Заедно с теб и Бела и още неколцина приятели. Джак, ще дойдеш и ти, нали? Роби, ти и лейди Ана също, макар да предполагам, че ще предпочетеш да седиш в собствената си ложа.

— Ще бъдем там — кимна Роби. — Кърлейн ще седне при нас.

— Добре — съгласи се Люсиен, без да обръща внимание на питащия поглед на лорд Кърлейн. — Иначе ще бие прекалено много на очи.

— О, разбирам — каза Кърлейн, — ще се представим като на поднос, така ли? Като животните в пътуващ цирк. За да могат всички дълго време да ни зяпат? Ами в такъв случай можете веднага да започнете да раздавате бинокли.

— Американец — каза Джак и поклати глава. — Представа си нямате как се постъпва в подобни случаи.

— Напротив. Изчакваме някой идиот да си отвори устата и тогава го фрасваме в муцуната. Много по-резултатно е, отколкото да го усукваш и да се правиш, че нищо не се е случило.

— По-спокойно, Кърлейн — призова го Люсиен. — И вие ще получите възможност да отмъстите. Но сега трябва да мисля за Клара. Освен това и вие трябва да положите максимум усилие по време на гостуванията си у нас.

— Гостувания?

— Да, гостувания. Вие и Роби. Тъкмо така ще прекарате остатъка от деня. Ще ви дам списък. Мисля, че ще се изненадаме, когато разберем колко много хора държат на Клара. А сега ме чуйте добре, за да знаете с какво се залавяме.

Следващият половин час премина в дискусии, възражения и нови предложения, но в края на краищата Люсиен успя да ги убеди, че нещата трябва да бъдат решени по предложения от него начин.

— За Клара това ще създаде отначало известни трудности, но в края на краищата ще е тъкмо за нея най-добре. Не искам до края на дните ни тя да живее под тъмен облак, а Памела да се отърве, та, макар и с нещо като победа.

— Какво си намислил, Лъки? — попита Улф, докато всеки се подготвяше да изпълни задачата си.

— Ще направя няколко посещения и ще потърся милостивото покровителство на някои господа, от които ще измоля една услуга, преди да се прибера вкъщи при жена си. Надявам се само тя да не разбере нищо, преди аз да успея да й го разкажа. — Той взе още веднъж рисунката в ръка. — Не мога да попреча Клара да бъде наранена, но може би ще успея да попреча тя да плаща прекалено дълго за моите грехове.