Михримах - дъщерята на наложницата

Сърцето му се сви от болка. Съвсем различна болка. Продължителната липса на опиата, към който беше пристрастен, нанесе в душата му много по-дълбоки и опустошителни поражения. Проследи с поглед падаща звезда. Промълви: „Едно и също е небето над нас! Ако погледне нагоре, тя ще види същата звезда!“.

Както си седеше, още при първата болка, която го прониза в гърдите, целият се сгърчи в конвулсии. Прехапа език, за да спре напиращия през устните му вик. „Дъщерята на падишаха! – промълви сякаш на нея. – Толкова си близо, само да се затичам – и ще бъда при теб! Но между нас има разстояние колкото оттук до звездите!“

Второто пробождане беше в мозъка. Болката плъзна по цялото тяло, „Няма да крещиш! – скара се сам на себе си Алехандро. – Михримах е толкова наблизо, няма да крещиш!“

Пристъпите се занизаха един след друг. Всеки от тях сграбчваше тялото му с гърчове, все по-нови и по-болезнени от предишните. Караше го да се мята насам-натам. Търсеше някаква защита пред убийствените пристъпи, стискаше глава в длани. В един момент от пясъка сякаш изригна фонтан от пламъци, грабна тялото му и го подхвърли нагоре.

Започна да си хапе устните и езика, само и само да задържа крясъците. Всяка фибра от тялото му се бунтуваше – заради онази проклета отвара. „Господи! – молеше той. – Имам нужда от онази отвара, Имам нужда! Имам нужда! Моля ти се! Нека пратеникът да дойде. Да ми донесе отварата с опиата. Иначе ще умра!“

Усети, че както се търкаляше по земята, си удари главата в ръба на лодката, но не изпита особена болка. Толкова лека бе в сравнение със страданията, които изтезаваха плътта му, душата му, съзнанието му. Цялото тяло на Алехандро гореше като в огън, въпреки че от предутринния хлад и морската влага по цветята вече започваха да проблясват капчици роса и той трябваше да е премръзнал. Тялото му се мяташе насам-натам по пясъка, с последните проблясъци на разума се опитваше да застане на колене. Вдигна глава и ръце към звездите.

– Михримаааххх!

Бе молитва, протест, вик на непоносимо страдание.

– Михримаааххх!

Не можеше да издържа повече. Нов пристъп на болка го прониза от глава до пети и го сгърчи на две. Претъркули се върху пясъка и остана така.

Викът, който изригна от гърлото му, увисна за един миг над морето, после отекна в хълмовете:

– Михримаааххх! Михримаааххх! Михримааа...

НОВИЯТ ДВОРЕЦ

Харемът

Михримах изхвърча от покоите на майка си с надвиснали над челото буреносни облаци и се затвори в стаята. От страх придворните й затаиха дъх.

Есма чуваше отвън риданията на своята господарка, чуваше я да хвърля и да троши по стените чаши и кани. Единствена тя се осмели няколко дни по-късно да открехне вратата и да надникне вътре.

– Принцесо?

В отговор получи само един отчаян поглед от пресъхналите й, зачервени от плач очи. Плюс жеста на ръката, с който Михримах й нареди: „Махай се, не искам да виждам никого!“

Плака, докато не й остана и капчица сълза. Риданията стихнаха най-напред в конвулсии, които разтърсваха раменете й, после – в дълбоки въздишки. Извади изпод възглавницата венецианското огледало със златната дръжка, цялото инкрустирано с перли и изумруди. Не можа да познае момичето, което я гледаше оттам. Запита се: „Аз ли съм това?“ Косите й бяха разчорлени, бялото на очите – кръвясало, под долните клепачи – подутини и сини кръгове. Изострени и обтегнати черти на лицето. „Сякаш съм остаряла само за няколко часа!“ – си каза наум. Не искаше да се гледа повече.

Отиде при прозореца с решетките и седна с подвити крака на дивана до него. Лятното слънце клонеше към залез, започваше да залива морето в златисти отблясъци. Белите облаци по небето се обагряха в червено и мораво, над избледняващата синева припадаше вечерна нега.

Известно време съзерцаваше тази картина с празен поглед, в главата й нямаше мисъл. Ако някой беше влязъл да я попита какво има навън, не би могла да му отговори.

Не след дълго забеляза, че морето чезне от погледа и че разпаленият пожар в небето отстъпва място най-напред на виолетовия плащ, а после - и на мрака. Ако не беше заиграването на бриза с водата и примигващите в нея отражения от светилниците на няколко конака по отсрещния бряг, човек можеше да си помисли, че там, където допреди малко златистото зарево на залеза заливаше морето, сега цари ужасна черна пустош.

Вдигна глава, потърси звезда – не видя. И бездруго покривите на отделните сгради от двореца позволяваха да се види само малко късче небе, тази нощ обаче и то беше изчезнало.

Стаята й тънеше в мрак. Постоя още малко все така, без да помръдне. Усети, че сгушената в тъмното тишина полека-лека започва да поглъща гнева и мъката, които я гнетяха. Започна да проумява и още нещо, че нямаше да постигне нищо с плач и мазохизъм, с увещания и молитви. Майка й бе решила да я омъжи, дори й беше избрала съпруг – и бащи й се бил съгласил. Всичко беше толкова просто. Достатъчно бе майка й да го пожелае и баща й да се разпореди: „Така да бъде. Нашата дъщеря ще се омъжи за Рюстем ага!“.

Нямаше какво повече да се направи.

„Трябва да има! – обади се вътрешният й глас. – Трябва да има начин да се измъкна от този капан! Но какъв?“

„Иди да поговориш с падишаха! – подсказа гласът, който пулсираше във всяка клетка от мозъка й. – Не си ли ти единственото негово слънчице, единствената негова луна? Хвърли се в краката му. Кажи му: „Не искам съпруга, който ми е намерила мама!“

И тя се замисли. Вярно, вече си е произнесъл заповедта, но той не би искал да я изтезава. Лесно му е да я нарича „мое слънчице“, „моя луничке“. Ето че слънчицето залязваше.

Сама се окуражи: „Ще успея да убедя татко да си отмени заповедта" Кой знае, това е ум на падишах. Може би ще измисли друг начин ди предотврати тази работа.

Напълно възможно бе и другото – този неин баща да се ядоса, да се вбеси.

Можеше да я накаже. Замисли се: „Няма да се изненадам, ако кипне: „Що за неуважение нашата дъщеря да противоречи на бащината заповед! При това иска да построим за Хъзър Реис шестдесет кораба и с женския си мозък се намесва в държавните дела, а в същото време търси под вола теле на мъжа, когото сме й избрали“.

Всъщност в този момент въобще не й беше до шестдесетте корана на Хъзър Реис. Нито до Чешмата на Дилруба, нито до майстор Синан от Аърнас.

„Никога няма да стане! – промълви си тя в мрака. – Хайде де, поискай шестдесет кораба, кажи му да назначи батко Мехмед за управител на провинция Сарухан на мястото на Мустафа. И сякаш това му е малко, вземи че го подхвани да си оттегли заповедта, защото ти не искаш да се омъжваш! Да си преглътне думата, да скъса фермана! Той като нищо ще ме изгони, защото напълно ще си го заслужавам.“

Някой леко тропна на вратата, но на Михримах й се стори, че сред тишината е изтрещял залп. Скочи на крака. Това й прекъсна мисълта и раздразни дълбоко скрития гняв.

– Кой е?

– Аз съм, Есма.

В гласа на гувернантката й се прокрадваше страхът да не я ядоса.

– Не искам никого!

Отвън настъпи мълчание. Не след дълго гувернантката плахо възкликна:

– Браво, моя принцесо! Аз никой ли съм?

Изглежда, момичето произнесе тези думи съвършено съзнателно. Драмата на Михримах зависеше само от думата на баща й, но по същия начин бъдещето на Есма пък зависеше от това дали Михримах щеше да заповяда: „Изгонете това момиче! Не я искам!“

Тревогата и мъката в гласа й покърти Михримах. Сети се какво й каза един ден: „Ти си моята най-съкровена приятелка. Майка ми си има своята Мерзука, а аз си имам моята Есма“.

Сега обаче не й се искаше да вижда дори и нея.

– Остави ме на мира, Есма!

Отново последва мълчание. След което Есма промълви:

– Ако искате, строшете ми краката, отрежете ми езика, но аз не мога да оставя моята принцеса да стои там, на тъмно, съвсем сама.

Преди още да получи отговор, вратата се открехна. В стаята пролази първо трепкащата светлинка на свещника.

– Не искам да чувам и дума! – промърмори Михримах, застана с гръб към вратата и прикова очи в прозореца.

В отраженията по стъклото тя видя Есма да влиза в стаята. Образът на момичето се плъзна през очертанията на собствената й физиономия. Светлината от свещника, който носеше, отплува към трите вдлъбнати полици в стената отдясно.

В следващия момент се появи Есма – същинска фея. Разкая се, че я заподозря като шпионка на Хюрем. „Моята добра фея!“ – си рече наум.

Дали тя можеше да измисли някакъв начин?

„Есма е умно момиче. Ако споделя с нея, може би ще ми посочи изход. Нали две глави са по-умни от една?“

Светилниците по полиците се разпалиха и в стаята стана малко по-светло. Сега Михримах видя в отражението на стъклото как гувернантката й отива към четирите големи светилника отляво. Гъстият мрак в стаята се разсея и сега отражението на Есма в прозореца придоби плът и кръв. Феята беше изчезнала, на нейното място се появи Есма дадъ. Усети как бледата надежда в душата й бързо погасва. Сама се упрекни „Как би могла да измисли изход моята гувернантка, след като на самата мен не ми стига умът!“.

Когато Есма запали и големите светилници, вълшебството от стъклото на прозореца, в което се взираше Михримах, мигновено изчезна.

– Благодаря ти! – промълви. – Вече можеш да се оттеглиш, Есма!

Виденията от стъклото бяха изчезнали, но Михримах продължаваше да гледа към прозореца така, като че ли се е наслаждавала там на някакъв свят, на който не е могла да се насити.

Есма се престори, че не е чула заповедта, дойде до креслото, където седеше нейната господарка, и се сви в краката й. Михримах я погледна косо, без да се обърне към нея.

– Не чу ли? – попита троснато. – Казах да си вървиш! Искам да остана сама!

Въпреки обидата, Есма не пропусна подтекста в тона й: „Не си отивай! Остани! Имам нужда да говоря с някого!“

– Моята принцеса не каза ли на робинята си, че е най-съкровената нейна приятелка? Е, тогава приятелката ще даде и душата си за своята господарка. Ако ще палачът да ми отреже главата, няма да мръдна от нозете на моята красива принцеса чак до сутринта! Само това ще кажа!

Чак сега Михримах видя сълзите, които се стичаха по скулите на Есма. Идеше й с яд да заповяда „Махай се!“, но от устата й се отрониха съвсем други думи:

– Какво ще правя, Есма?

В отговор Есма се разплака така, че дори раменете й се разтресоха!

Михримах посегна и погали гувернантката си по главата. В гърлото й заседна буца. Успя само да пророни:

– Много съм отчаяна! Не искам да се омъжа за този човек!

Неусетно и тя се свлече от креслото на пода. Спогледаха се през бликащия от очите им порой от сълзи. Протегнаха ръце, прегърнаха се, Дъщерята на световния властелин султан Сюлейман – принцеса Михримах – и нейната гувернантка сляха стичащите се по скулите си струи в едно. Мъката запълни зейналата помежду им пропаст.

– Ти беше моята най-съкровена приятелка, сега стана и моя посестрима в сълзите.

Риданията, които сдържаха от страх да не избухнат, за миг изпълниха цялата стая.

Не знаеха от колко време стоят така. Първа Есма се опомни за непреодолимата разлика помежду им. Къде се е чуло и видяло такова нещо - гувернантка да прегръща дъщерята на падишаха и да я гали по лицето, по очите? Ако някой ги видеше и чуеше, дори и султанската дъщеря нямаше да я спаси.

Леко се отдръпна. Михримах веднага долови защо го направи. Задавена от хлипове, тя също се надигна на колене и седна в креслото.

– Преливам от пусто в празно! Не знам какво да правя!

– Ах, моя красива принцесо! – подхвана Есма. По тона й се познаваше, че сама не вярва на това, което щеше да каже. – Почакайте. Жалко за очите ви! Вероятно напразно се терзаете. Щом сте казали, че не искате, сигурно майка ви ще се откаже от тази идея. А откаже ли се тя, нататък всичко ще се оправи.

– Въобще не се надявам. Повикала е онзи човек. Говорила е с него. Получила е съгласието на баща ми. Ако искаш да знаеш, дори и да е издал татко ми заповед, аз няма да се омъжа. Има ли вече връщане назад?

Момичето се стъписа. Нямаше сили да отвърне „Няма!“.

– Господарят никога няма да допусне вие да страдате... Ако поговорите...

– И аз си го помислих, но... – изхлипа Михримах между две ридание – ...изобщо не се надявам!

В деня, когато подслушваха заседанието на Дивана зад завесата, татко й беше казал: „Ако един падишах не изпълнява собствените си заповеди, служителите му изобщо няма да се подчиняват! Ето защо този, който е станал падишах, е длъжен хиляда пъти да премисли, веднъж да говори. Падишах, който говори хиляда пъти, а мисли само веднъж, носи нещастие. Всеки си въобразява, че властта е в ръцете на този, който седи на трона. Недей и ти да мислиш така, моя принцесо. Властта принадлежи на Великата Османска империя. Падишахът действа така, както повелява интересът на държавата. Държавата е властта... Падишахът е само един инструмент, нали разбираш?“

Михримах обясни на гувернантката си какво означават неговите думи.

– Как може падишах, който разсъждава по този начин, да си върне думата назад и да не изпълни собствената си заповед?

Не можеше, разбира се.

Все пак трябваше да има някаква надеждица, макар и мъждукаща!

На Есма нищо друго не й идваше наум. В отговор само наведе безпомощно глава.

– Не мога да се омъжа за онзи човек, Есма!

Гувернантката се понадигна леко на колене, приближи се до господарката и бързо й прошепна:

– Пламъкът на любовта ли разпали сърцето на моята принцеса?

Наистина, подобен въпрос към дъщерята на властелина беше немислим и за ума, и за езика на една гувернантка. Есма също не би се осмелила, ако стената помежду им не беше рухнала по време на онази краткотрайна прегръдка и пролятите върху раменете им сълзи. И все пак се стресна дали господарката й няма да се разсърди.

– Не знам.

В тона на султанската дъщеря не се долавяше какъвто и да е признак на гняв.

– Той ли е?

– Кой?

– Онзи... От кораба. – Есма начаса съжали, че я попита. С тъжна усмивка промълви: – Колко съм глупава! Защо ли питам? Той е, разбира се. В него се влюбихте!

Михримах не можа да й отвърне „Да!“. Нали не беше сигурна.

Ако майка й беше поискала да я омъжи, преди да срещне онзи моряк, дали щеше да окаже такава съпротива? Не знаеше. Сама се питаше „Престъпвам думата на майка си и волята на падишаха само защото срещнах моряка и сърцето ми запламтя, така ли?“ А после веднага реагираше: „Не ставай глупачка! Бягаш не от Рюстем, а от женитбата. Ако ми кажеха: „Я да те дадем на оня моряк“, може би и него нямаше ди искаш. Признай си вече, момиче. Бягаш от онова, което Сатаната ти причинява насън, бягаш от страх да не ти се случи същото, което видя през онази нощ. Нали сама реши, че ако на това му викат любов, ти не искаш такова нещо!“.

През нощта пак не заспа. Непрекъснато се въртя в леглото. Есма постъпи така, както обеща. Докато господарката лежеше с вперени в тавана очи, тя седеше до прага на вратата и при всяка нейна въздишка се надигаше да я погледне дали не иска нещо.

Изведнъж Михримах откри, че е взела решение. Това бе толкова убедително осезание, че сама се изненада. „От баща си няма да поискам нищо! Той сам ще ми даде каквото искам – живот без Рюстем, без съпруг!“

Стоманените клещи, които стягаха сърцето й, откакто чу за пръв път думата „женитба“, моментално се разхлабиха. „Ще поискам от татко шестдесетте кораба за Хъзър Реис. Батко Мехмед заслужава да стане управител на провинция Сарухан, а Мустафа да върви по дяволите в деветия кръг на ада.“

Трябваше да поиска невъзможни неща, точно така щеше да преобърне света надолу с главата. Нямаше друг начин. Всяко нещо с времето си. Сети се за думите на майка си: „Умната жена не се захваща сама да преобръща света надолу с главата. Тя постъпва така, че мъжът й сам да го направи!“

Сама не усети как промълви:

– Еее, валиде! Недей да подценяваш и моя ум!

Есма я чу и набързо дотича при нея:

– Моля, принцесо? Заповядахте ли ми нещо?

– Не! – отговори Михримах с леден глас. – Ще поискам от султан Сюлейман да обърне света с главата надолу!

***

И на следващия, и на по-следващия ден Михримах не се показа навън от стаята. Хюрем вдигна на крак всички придворни, прислужници и наложници от покоите, но така и не получи вест за дъщеря си. От стаята на принцесата не долиташе ни шум, ни звук.

С изключение на третата нощ.

Когато третият ден вече преваляше и припадаше вечерният здрач, Михримах погледна тихомълком към гувернантката си, която тъкмо започваше да пали свещите. От три дни това момиче не я оставяше сама дори за миг, господарката й не разрешаваше, но тя сядаше кротко до нея и леко започваше да я гали по косата.

– Есма?

– Заповядайте, моя красива принцесо!

– Донеси ми балалайката!

Момичето не повярва на ушите си, но се спусна към шкафа с пърхаща в душата си радост: „Ето такава трябва да е дъщерята на султан Сюлейман и Хюрем хасеки. Не трябва да рухва. Трябва да изпълзява и изпод руините на съдбата и отново да се изправя“! Грабна балалайката и се затича към дивана. Михримах притисна триъгълното тяло до корема си, постоя така известно време. Представи си безкрайните степи, за които разказваше майка й. Снежните планини, громолящите реки, пърхащите над яркожълтите разцъфнали метличини пеперуди.

Пръстите на лявата й ръка заеха мястото си върху дългия гриф на балалайката, дясната ръка докосна няколко струни.

Отначало тихият акорд на вибриращите струни се разнесе бавно из цялата стая. После силните звуци изпод перцето прогониха докрай тридневното гробовно безмълвие, в което тънеха покоите на принцеса Михримах. Заместиха го напевите на трогателни мелодии, които галеха сърцето, грабваха слушателя и го отвеждаха в незнайни страни, в несънувани сънища и в невероятни мечти. След малко песента на Михримах – не песен, а молитва, не песен, а заклинание заля целия харем.

Настъпи вечер, мрак се спусна.

Защо са ми звездите по небето.

Искрица тук блещукаща да има

сълзите ми в нощта да озари.

Песента преброди лабиринта на коридорите в харема, сгуши се във всяко ъгълче. Не остана стая, в която ръцете на жените да не изпуснаха бродерии и дантели.

Султан Сюлейман веднага позна гласа на дъщеря си. Усмихна се, пееше на бащиния си език. След гласа на Хюрем това беше вторият най красив глас, на който се е наслаждавал. Но господи, колко тъга трептеше в него! Колко болка! Бащиното сърце се изпълни с жалост. Идеше му веднага да изтича в покоите на дъщеря си и горещо да я прегърне. Искаше му се да й каже: „Спри тази песен, изсвири нещо по-друго, по игриво. Нали имаше една песен „Ха теглете, ха теглете...“. За пръв им я чух от майка ти. Хайде, засвири я, да попеем заедно“. Но нито изтича, нито изрече тези думи. Само потъна в мрачни мисли за Михримах Какво ли тежеше така на сърцето й, какво ли помрачаваше слънцето и очите й?

Хафза султан вече не можеше да става от леглото. Когато чу гласа на Михримах, тя отвори очи.

– Какво е това? Хюрем ли пее? От години не сме й чували прекрасния глас.

Опита да се надигне, придворната веднага се притече на помощ. Подпря и с възглавници и обясни на господарката си тихо и отчетливо:

– Не е Хюрем. Пее вашата внучка.

– Михримах ли?

Ти потвърди с глава.

– Виж ти! Отвори прозореца! Да я чуваме по-ясно. Виж ти, забравили сме колко хубав глас има принцеса Михримах.

Отвориха прозорците възможно най-широко. Гласът на Михримах се втурна в стаята, пролази по баба й и я обгърна изцяло. Старицата не помръдваше, слушаше със затворени очи. В един момент придворната дори се притесни и се наведе над нея да провери дали диша. Щом усети, че поема и изпуска дъх, се успокои и също потъна в магията на този толкова трогателен, галещ сърцето глас.

Песента стигна и до масивната врата към покоите на Хюрем. Тя нададе ухо, заслуша се. Очите й веднага се забулиха.

– Отворете навсякъде! – нареди на придворните. – Не чувате ли, дъщеря ни си изплаква сърцето!

Заповедта й бе изпълнена начаса, песента на Михримах нахлу и тук:

Ах, къде си утро, светло утро!

Птички да накацат по перваза,

лекарят в покой да ме остави,

розите мен жива да оплачат.

Мерзука вдигна глава и погледна към приятелката си. Хюрем плачеше и не се криеше от никого.

– Същата като теб! – промълви, както си седеше на пода.

Хюрем кимна с глава:

– Същата като мен! Измъчена! Отчаяна! А може би и влюбена.

Сега вече сълзите течаха като порой по бузите й. Не издържа, приближи се до татарката и отпусна глава на рамото й. Пое дълбоко дъх.

Отрони въздишка:

– Мерзука, ако се случи нещо с мен, грабвай дъщеря ми и бягайте оттук. Заведи я в нашите степи.

ДВОРЕЦЪТ НА ВЕНЕЦИАНСКИЯ ПОСЛАНИК ГРИТИ

Истанбул

Погледнат отвън, дворецът на венецианския посланик Грити обърнат към морето, изглеждаше запуснат. Потъмнелите от времето каменни стени на високата сграда чезнеха в зловещ мрак. Дори минувачите, стиснали в ръка фенери или примигващи, готови всеки момент да угаснат свещи, потръпваха от ужас пред тяхната сянка, по-черна и от нощта, притиснала улиците под своя плащ. Разкошният салон на третия етаж обаче блестеше, залят от светлината на оригиналните полилеи с абажури от моранско стъкло³⁴ и свещниците от чисто злато.

Беше просторно помещение с облицовани в червени копринени тапети и изумителни гоблени стени, чуваше се звънът на вилици и ножове. Всяко нещо тук беше червено или златистожълто. Плътни черни материи закриваха прозорците така, че навън отникъде да не се процежда светлина, а върху тях от тавана до пода се диплеха красиви китайски завеси, пристегнати през средата и издърпани на две страни с дебели златисти шнурове. Преобладаващите в салона багри властваха и по флорентинските гоблени на възглавниците, прилепени към високите облегалки на дванадесетте стола край двете страни на дългата орехова маса в средата на салона.

Великолепен гоблен покриваше от край до край цялата напречна стена зад посланик Грити. Върху плат беше избродирана Тайната прощална вечеря на Исус Христос с неговите дванадесет апостоли. В тази картина имаше толкова много живот, като че ли те ей сега щяха да станат оттам и да се присъединят към сътрапезниците на масата отпред, Мъжът, който седеше точно срещу картината, нито веднъж не вдигаше глава да я погледне и това безкрайно обиждаше Грити. Един от учениците на Маестро Леонардо³⁵ беше изработил точно копие на оригиналната картина и точно то беше нанесено върху плата. „Намръщен флорентинец! – изруга го наум, но направи усилие да не засенчи усмихнатата си физиономия. – Виж го колко е самодоволен! За какъв се мислиш? Придаваш си важност заради това, че твоята фамилия Медичи е дала един папа, така ли? Но ето на, и той пукна. На трона на Климент³⁶ сега седи един Фарнезе. Алесандро Фарнезе³⁷. За какво ми се перчиш?“

Без да отделя поглед от блюдото, лакомият гостенин протегна ръка към кристалната чаша с вино. Поднесе я до устните си, за миг се загледа в игривите отблясъци на свещта по стъклото.

Грити леко се поразмърда. Усети, че другият изобщо не му обръща внимание, и повтори същото движение още по-очебийно. Напразно. Онзи продължаваше да яде и да пие, без дори да си поеме дъх.

Грити вече се възмути. „Не можа ли Светият отец да намери някой друг да работи за тържеството на Кръста. Ако този остане тук още седмица-две, ще изсмуче всичкото ми вино от мазите.“

Като спомена за виното, Грити се сети за Ибрахим паша. Дойдеше ли на гости, великият везир обръщаше чашите с вино една след друга, също като този. Веднъж тайно изпрати в двореца му сандък, пълен догоре с „Черваро“³⁸, с което направо подлуди любимия паша на султан Сюлейман. Ибрахим пък му се отплати с три килима от Шираз. Когато седнаха в двореца на Грити един срещу друг и вдигнаха чашите за наздравици, великият везир възкликна:

– Грити, изпратил си ми цяло съкровище! Всяка капка е истински брилянт.

– За ваше здраве, паша!

– Ние сме великият везир на Великата Османска империя! Няма да останем по-долу от един венециански търговец, нали? Поискай каквото си решил да искаш!

Грити едва се сдържа да не откликне „Животът на Сюлейман!“, но се заигра с огърлицата си и най-угоднически му отговори:

– Моля ви се! Килимите, които негово превъзходителство пашата ми подари, нямат равни на себе си по целия свят! Какво по-скъпо от това?

Мъжът от другия край на масата погледна към прислужника, застанал в пълна готовност под плътно закритите със завеси прозорци, така, сякаш го питаше какво чака още, та не пълни отново вино в празните чаши. Онзи моментално притича. Грити се заслуша в бълбукането на червената течност из златисто искрящите чаши. „Мамка му!“ – пак изруга с яд наум и се размърда на стола си.

– Не е ли време!

– Ами! – отзова се другият, без да се замисля. – Не бързам за никъде!

„Аз обаче бързам! – си каза Грити. – Искам да се отърва от теб час по-скоро!“

Гостенинът сега вече го измерваше с поглед. Дъвчеше си хапката в устата, разглеждаше закръгленото лице на посланика и си мислеше „Охранено венецианско копеле! Ти се отвращаваш от мен. Да не си въобразяваш, че аз ти се възхищавам? Венецианец ли си, и майка си ще продадеш за пари. За да си седиш спокойно сред този разкош, без да обелиш и дума за някакви опасения, един Господ знае какво си продал на султан Сюлейман!“

Грити изчака гостенинът да си преглътне залъка.

– Ако се съди по това, че Светият отец е изпратил в Константинопол знатен рицар, делата ви тук ще трябва да са доста важни.

Мъжът най-сетне преглътна залъка. Отпи още от виното и все един не е чул какво каза Грити, процеди през зъби:

– Казвайте! Какви са новините от двореца? С какво се занимава сега Сюлейман?

– Подготвя нова война.

– Какво казахте?

Гостенинът не очакваше толкова простичък отговор. Грити с усмивка го изгледа как, вместо да поднесе чашата към устните си, той разля виното върху себе си – толкова се изненада и стресна. И как после посегна да изтръсква с ръка червеното петно от надиплените върху гърдите му пластове дантела.

– Ой, ой! Ще остане петно! – с престорена загриженост възкликна Грити.

– Остави сега петното! – изръмжа другият. – Каква война? Срещу кого?

Грити вдигна рамене.

– Не знам. Ако има някой да знае, това са само двама души.

– Кои са те?

Венецианският посланик изпита истинско щастие, че гостенинът му загуби самообладание и леко поразклати празната си чаша. Прислужникът този път изтича до него. С върховно удоволствие Грити се загледа във виното, което с бълбукане се надигаше в чашата. После отпи глътка. Наслади се в устата си на вкуса, преглътна така, като че ли му опне много трудно. Примлясна с устни и направи гримаса с красноречиво изражение: „Леле, истинско чудо!“ Отпи още една глътка. Остави чашата на масата и чак тогава отправи поглед към другия, който вече се пръскаше от нетърпение.

– Султан Сюлейман и великият везир, естествено!

– Нали сте в близки отношения с везира? Не изтръгнахте ли от него някаква информация?

– Сам можете да прецените, че това е доста трудна и опасна работа. Чух, че този човек си падал по парите – подхвърли гостенинът. - Да бяхте си развързали кесията малко!

– Устата на великия везир е заключена толкова здраво, че не една, а даже и няколко кесии няма да я отворят. Плюс това е и толкова богат, че само няколко кесии въобще няма да го заситят.

– Синьор Грити, няма човек, чиято уста не може да се разприказва. Достатъчно е да знаеш как да я отвориш! Жени, вино, скалъпени обвинения – това са все техники за изкопчване на думи. Тези неща неминуемо са ви добре известни. Не сте ли попитали поне с какво се занимава сега султан Сюлейман?

– С любов! Султанът се занимава с любов!

– Загорча ми дори виното, което изпих! – измърмори гостенинът. – Преди минута казахте, че се готвел за война!

– Така е! – засмя се Грити. – Сюлейман си е такъв. Хем се люби, хем воюва!

– Що за любов е това!? Падишахът си има нова любима, така ли? Беше докладвано, че се е оженил за московчанката и тя непрекъснато раждала.

„Идиот! – присмя се негласно Грити. – Докладвано било!“

– В настоящия момент Хюрем е най-могъщата жена по целия свят! Тя върти падишаха на пръста си! Не мисля, че ще се задоволи само с това.

– Какво повече? Ето на, станала е съпруга на Сюлейман. Какво повече ще желае?

– Тронът на Сюлейман, разбира се! – засмя се Грити.

– Че жените могат ли да бъдат владетели?

– Тя няма да го иска за себе си. Ще се домогва до трона заради сина си. Вероятно знаете, че в този момент принцът престолонаследник е първородният син на падишаха от първата му наложница. Хюрем обезателно ще воюва, за да качи на трона собствения си син. И заради това, според мен ще бъде принудена да ликвидира най-напред моя скъп приятел Ибрахим паша.

Потънал в размисъл, флорентинецът за миг се загледа в чаша си с вино.

– А сега тя има доста мощен съюзник.

– Кой?

– Съюзник, красив колкото нея, умен колкото нея, даже повече и от нея, синьор. Нарича се Михримах!

– Зная, дъщерята. Толкова ли порасна това момиченце?

Грити потвърди с глава.

– Не съм я виждал, но както разбрах от великия везир Ибрахим паша, Михримах била по-красива и от майка си. А баща й я обожавал до лудост. Ибрахим ми каза, че султанът замислял дори да въвлече дъщеря си в държавните дела. Неотдавна я изпратил да инспектира флотилията.

– Флотилията ли?

– Надявам се, че имате информация. Падишахът покани в Истанбул Барбароса, който избяга от нашия адмирал Андреа Дория. Михримах се качила на флагманския кораб на Барбароса. Нещо небивало! Дъщери на падишах да отиде сред стотици войници! Просто да не повярваш! Странни неща се случват в османските владения на Сюлейман! Настъпват промени!

– На колко години е това момиче?

– На петнадесет. Според думите на Ибрахим, Хюрем вече подучила дъщеря си как да манипулира Сюлейман, за да изпълнява желанията й.

Ненадейно за Грити, в този момент гостът се изправи.

„Глупав венецианец! – си каза. – Помогна ми изключително много. Имам вече подарък за Кобрата!“ Запъти се към вратата и подметна:

– Надявам се да сте се погрижили за това, което исках!

Венецианският посланик надигна затлъстялото си тяло с известие затруднение.

– Чифт черни коне. Черна кола. Без светлини. Ням кочияш. Да, при задния вход. Но ако фенерите не светят, османският патрул може да ми налети.

– Синьор Грити, не берете грижа за патрула!

Избухна смразяващ смях и последва навън стъпките на гостенина.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Същата вечер

Кошмарите се блъскаха един през друг в главата на Михримах, когато долетя писъкът.

– Елате! – изкрещя женски глас.

В първия миг си помисли, че го чува насън. Но будната част на мозъка й не го припозна като кошмар. Писъкът не дойде от съня й.

– Елате! Тичайте!

После писъците се умножиха.

Затвори отново очи, за да се посъвземе.

Към долитащата в стаята й тупурдия от тичане се насложиха и викове на наложниците.

– Тичайте! Тичайте!

Някаква жена непрестанно крещеше:

– Пази ни, Аллах! Пази ни, Аллах!

Пак отвори очи, обърна се и погледна. Есма я нямаше. Виковете и топуркането се бяха пренесли вече във външния двор.

– Викайте стражата! – извиси се нечий по-трезв глас.

– Боже господи, убили ли са го?

– Какво?

Михримах моментално скочи. „Убили ли са го? Какво значи? Убили са някого ли?“ Сети се за предупреждението на майка си: „Предателството е на прага ни, дъще! Или ние ще сме живи, или те!“.

Обзе я ужас. Зад вратата отвън някой я повика:

– Принцесо! Принцесо!

Беше Есма.

Михримах се втурна да й отвори и гувернантката, останала без дъх, се свлече навътре.

– Тичайте, господарке!

Очите на Есма бяха разширени от ужас, шалът – паднал при тичането, косите – разпилени по плещите в пълен безпорядък. Едва си поемаше дъх, беше изпаднала в паника.

– Какво става, Есма? Защо са тези писъци?

– Мехмед... – едва успя да отрони момичето с притиснати до сърцето ръце.

– Мехмед ли?

Михримах прималя от страх, направо занемя. Замоли се: „Аллах, дано не е това, което си мисля!“

– Какво Мехмед? Кой Мехмед? Казвай, дадъ!

– Мех... Мехмед... хан... – заекна Есма.

– Божичко! Батко ми ли?

Гувернантката кимна с глава.

– Не може да бъде!

Нададе раздиращ вик. Нищо не можа да я спре, спусна се към вратата, не се сети дори да облече нещо върху тънката нощница. Една от придворните тичешком се опита да й метне някаква дреха на гърба. Изхвърча на коридора с вик:

– Какво се случи с Мехмед хан! Някой да ми каже нещо! Да ми каже нещо добро за Мехмед хан!

Паниката по коридорите продължаваше да расте с неудържима сила. По дрънченето на ятаганите се разбра, че в харема са влезли и мъжете от охраната.

– Разпръснете се! – с небивала грубост изкомандва техният началник и профуча край нея като вихър.

Подире му тичаха копиеносци.

Михримах бягаше с все сила, Есма се опитваше да я догонва.

– Какво е станало? Нещо лошо ли са сторили на батко?

– Не знам точно какво! – отговори момичето между два дъха. – Събуди ме писъкът. По коридора някой викаше: „Тичайте!“ И аз изхвърчах, Само това чух: „Покушение над Мехмед хан!“.

Божичко! Божичко! Божичко!

Нямаше представа колко пъти изкрещя наум този вик. От дъното на душата й се надигна упрек: „Ти, принцесо Михримах, продължавай да се забавляваш с любовните си мечтания, с порочните си сънища, с твои разгърден моряк! Видя ли какво стана? Майка ти излезе права. Предателството посегна първо на батко ти. Сега кой ли е наред? Ти? Майка ти? Другите ти братя? Или баща ти? Кой?“

Знаеше, че не бива да плаче, но едва сдържаше напиращите в очите й сълзи. Като завиваше зад един от ъглите, удари силно рамото си в стената. Не усети кой знае каква болка.

– Кълна се, мамо! – извика тичешком. – Отсега нататък каквото кажеш, това ще бъде!

***

Пред покоите на принц Мехмед беше истинско стълпотворение, всеки се вайкаше посвоему. Като видя единствената дъщеря на султан Сюлейман да лети разчорлена и без дори да си е наметнала нещо припило на гърба, навалицата се разлюшка да й направи път.

Михримах не помнеше как е прехвърчала през двете преходни едно след друго предни помещения за прислугата му. Вратата към стаята на принц Мехмед зееше отворена докрай. Вървеше към нея с усещането, че все повече забавя крачките си от страх, от паника. През рамо забеляза първо майка си. Лицето на Хюрем беше бяло като вар. Ешарпът й се беше свлякъл, косата пламтеше по раменете й на вълни, на вълни.

– Не може да бъде! – стенеше в несвяст. – Не може да бъде!

Никога досега не я беше виждала такава. Хюрем приличаше на извадена от ножницата святкаща кама. Ако в този момент врагът й застанеше пред нея, тя щеше да го прониже в гърдите само с един поглед. Лицето й имаше израза на освирепяла от ужас, а още повече и от отчаяние котка, притисната в ъгъла, готова на всичко, за да спаси живота си.

Извърна глава към разлюшканата пред вратата навалица, през която се провираше Михримах. В този момент очите им се срещнаха. Прегърнаха се с поглед. Начаса разгада по изражението на дъщеря си току-що произнесената от нея клетва и си каза: „Ето че сега сме на едно и също мнение! Дъщерята на Анастасия Александра Лисовска, принцеса Михримах, извади камата и застана до майка си!“.

– Валиде! – възкликна тя, като се озова в стаята.

Но като видя батко си, принц Мехмед, застанал прав до големия прозорец вдясно, загуби ума и дума. В първия момент не успя да го асимилира. Мислеше, че е убит, а той, макар и съвсем пребледнял, стоеше пред нея жив и здрав. Покрай него се навърташе лекарят с помощниците си. В Михримах забушува смесица от ужас, гняв, страх, мъст, избавление, радост.

Втурна се направо към Хюрем. Майка й я прегърна.

Тя не обели и дума, лекичко се отдръпна от дъщеря си и без да й пуска ръката, я поведе към разхвърляното легло на батко й.

– Погледни!

Михримах се взря в атлазения юрган, в копринените чаршафи. Нищо не видя. С периферията на погледа си забеляза, че очите на майка й, които бълваха огън и жупел, са приковани в пода.

Наведе глава и го видя.

Скорпион!

Грамаден колкото длан, катраненочерен скорпион!

– А къде?... – попита.

Потръпна от ужас и погнуса.

– Мехмед усетил някакво чегъртане по възглавницата и се събудил – прошепна Хюрем на дъщеря си.

– Слава на Аллах! – въздъхна Михримах.

– Като видял, че скорпионът пълзи направо към него, скочил от другата страна на леглото. Само една-две секунди да беше закъснял...

– Опазил ни Аллах! – хвърли се тя да прегърне отново майка си.

– Какво ще кажеш, дъще, кой ли е пуснал смъртта в леглото на моя принц?

Михримах се отдръпна леко от врата на майка си и изпъшка:

– Някой, който си въобразява, че главата му стои здраво върху раменете. Но някой ден неминуемо ще му хвръкне! Кълна се, мамо, ще хвръкне!

***

Нямаше човек в двореца, който да не е чул как падишахът нахока любимеца си – великия везир Макбул Ибрахим:

– Не ти ли казахме, ага? Сюлейман, синът на Селим хан, не се бои от смъртта! Дължим живота си на Аллах, той ни го дава, той ни го отнеми, благодарни сме му, че ни озарява с Божията си благодат! Но ако се случи нещо на децата ни, на жените ни... Един живот ще дадем... Но хиляди ще вземем! Така да се знае!

Ибрахим паша стоеше пред падишаха онемял, с побеляло като вар лице, с наведена глава, сякаш очакваше палача си.

– Не ти ли го казахме, ага?

От устата на Макбул Ибрахим се отрони едва чуто мънкане:

– Казахте го, господарю!

– И като го казахме, какво е това сега? Думата ни вече не се чупи, така ли? И какво си въобразява този, който не я чува – че главата му ще си стои на мястото ли?

Даже и Михримах видя как кръвта нахлу по лицето на свако й пашата. Главният везир отначало посиня, после прижълтя като листо, и най-накрая побеля пак като вар.

– Вратът ми е по-тънък и от косъм, господарю!

– Ибрахим! – кипна султан Сюлейман.

„Тук дали ще се намери някой, чиито крака няма да се подкосят пред този гняв?“ – помисли си Михримах. С наведена глава, незабележимо, тя опипа с поглед всички наоколо. Ще се намери. Майка й! Хюрем! Стоеше без да трепне, но Михримах позна по очите какво бушува в главата й и сърцето й. Тя просто летеше от радост. Сигурно си мислеше: „Много мина, малко й остана на тази хърватска свиня. Вече падна в немилост, Паша, наближава да падне и главата ти“.

– Не ми трябва тънкия ти врат, ага, а главата на страхливеца, който я надроби тази каша. Който заложи този капан! Проклетникът, чиято ръка напъха смъртта в постелята на нашия принц! Кой се крие зад това? Това ми трябва! Или ще намериш отговора и ще накажеш виновниците, или този, който не може да спре убийците да си разиграват коня из харема, ще се прости с живота!

Не можаха да открият кой е пъхнал скорпиона в постелята на принц Мехмед. По същия начин не се разбра и кой му е заповядал да го направи. Но Михримах не спря да повтаря:

– Поръчителят, изпратил убиеца срещу нас, е онзи, който ще извлече облаги от смъртта на моя брат, принц Мехмед!

Ясно беше към кого са отправени нейните думи. Към майката на принца престолонаследник. И към Любимеца Ибрахим.

Ковчежникът Искендер Челеби, чиято вражда с Ибрахим паша вече вземаше такива размери, че не можеше да се прикрива, и който знаеше, че султан Сюлейман при заседанията на везирите седи и ги слуша зад завесата, един ден, без да има някакъв повод, намекна същото:

– Убиецът е сред нас!

Брожението сред останалите везири въобще не го трогна, дори им се развика:

– Какво сте седнали да каканижете празни приказки! Как иначе предателството ще се промъкне в леглото на принца?

Един от везирите, приближен до Ибрахим паша, направи опит да се възпротиви:

– Какви са тия приказки, Челеби! И нас ли подозираш?

– Подозирам ви! – скастри го Искендер Челеби.

Той лично поддържаше цяла армия, готова да даде живота си за него. Уверен в това, размаха заканително пръст към везирите:

– Разбира се, че ви подозирам! С петното на това вероломство сме белязани всички. Ако не открием и не изкараме убиеца на показ, какво следва?

Убиецът и неговият подстрекател не бяха открити. Стана така, че всичко се стовари върху стражите, които бяха дежурни да пазят харема същата нощ, начело с началника им. Никой не преброи колко от тях бяха посечени. През зидовете на двореца всяка заран се изхвърляха глави без трупове. По време на разследването не остана човек, макар и царедворец, който да не даваше клетвени обети, само и само да остане жив и здрав.

От покушението имаше и известна полза. Първо, славата и влиянието на Ибрахим паша върху падишаха бяха дълбоко уязвени. В замяна на това авторитетът на Искендер паша нарасна. Никой не посмя да го изрече, но в мислите на всеки залегна съмнението: „Дали наистина в дъното на този капан не стоят престолонаследникът Мустафа и неговата майка Гюлбахар?“.

Михримах разсъждаваше посвоему: „Леденият полъх на смъртта ми отрезви!“ В мига, когато майка й излезе оттам и тръгна към покоите си, принцесата си каза: „Ти си мълчи! Ще говори вече твоята дъщеря!“ Така и направи. Викът й проеча над всички:

– Живи ще останат на този свят или те, или ние! Няма място за всички!

Решението на Михримах бе твърдо... „За тях – смърт! За нас – живот!"

Приятелката на майка й, татарката, също се накани да тръгне след господарката си.

– Лельо Мерзука! – тихо й каза Михримах. – Предай на нашата валиде следното: „Бъдете спокойна! Дъщеря ви не стои със скръстени ръце Тя щяла веднага да постави пред господаря желания от вас въпрос" Предай го на мама.

***

Наистина, молбата за среща бе отправена от дъщеря му, но и самият султан Сюлейман имаше намерение да отиде при Михримах. Все още потресен от покушението срещу принц Мехмед, той искаше чисто и просто да си поговори с нея. Имаше огромна нужда от това.

– Сродни души! – възкликна, когато личният секретар му докладва, че Михримах иска разрешение да му целуне ръка. – Ние също имаме новина за нея. Отиди да й предадеш и нашата вест, да се помолим заедно за здраве и благодат, да ми успокои сърцето с ведрината, която излъчва красивото й лице, да удавим в лъчи от светлина мрака, обсебил нашият дух.

Михримах от дън душа се молеше баща й да дойде веднага, а от друга страна се мъчеше да разчете какво е закодирал в своето послание. Какво й съобщаваше? Дали не идваше да й каже: „Хайде да те видим, даваме те на Куция Рюстем!“? Михримах не беше сигурна дали щеше да задържи езика зад зъбите, ако чуеше нещо такова. Щеше ли да се покори с наведена глава и според обичая да отговори: „Щом смятате, че е добре и уместно!“, или щеше да развее знамето на бунта, както направи пред майка си.

Премисли решението си още веднъж. Беше убедена вече така дълбоко, както в собственото си име, че зад покушението със скорпиона стоят принц Мустафа и майка му. Кой друг би могъл да пъхне в леглото на батко й Мехмед толкова отровен скорпион? Познавачите казваха, че убивал с едно-единствено ужилване!

Естествено, някой царедворец.

Значи Мустафа беше предприел подмолни действия за отстраняване на евентуалните си съперници. Първата му мишена беше Мехмед. После задължително идваше редът на Селим и Баязид. А след тях – и на Джихангир. „Горкичкият Джихангир“ – помисли си Михримах. Пред очите и се появи прижълтялото лице на малкото й братче. Джихангир беше болнав, хилав, леко гърбав. Но имаше толкова красиво, невинно лице и толкова изпълнени с живот очи. Как щяха да посегнат на Джихангир!

Въобще не се помъчи да потуши нарастващия в гърдите й гняв.

„Искам да те видя просната върху таргата на мъртъвците, Гюлбахар. А до теб, в цял ръст, да положат и Мустафа!“

Обвиняваше и себе си. Не беше повярвала на майка си. Чезнеше в любовни копнежи и страсти, а ето че в същото време вероломството се беше събудило от сън и беше протегнало кървавата си ръка към постелята на Мехмед.

Михримах се размисли и за друго – как брат й е успял да се спаси пред самия праг на смъртта. Вероятно съвсем навреме някой му е прошепнал в ухото: „Скачай, Мехмед! Смъртта виси над главата ти! Събуди се!“ „Така ще да е било! – реши тя. – Иначе колко шум би вдигнал един скорпион, та да събуди някого от дълбок сън!“

По едно време в нея се промъкна ужасно подозрение, от което косата й се изправи.

Нали този Рюстем беше управител на провинция Диарбекир? Тя беше чувала, че там се въдят гигантски скорпиони.

Можеше да е истина. И ако беше истина, беше страшна.

– Стига вече! – веднага го отхвърли. – Не може да бъде!

Отпъди тази мисъл от главата си. Макар и за миг, се усъмни дали пък майка й не е устроила някакъв театър с това покушение, само и само да разяри падишаха с комплота Гюлбахар-Мустафа-Ибрахим, да убеди и него, че смъртта наистина тропа на вратата им, а плюс това да даде съгласие и за брака й с Рюстем. Засрами се от себе си, че допусни подобно съмнение.

Наруга се: „Не те ли е срам, Михримах! Майка ти се блъска да ни опази живота, а ти...“. Не си довърши мисълта. Започна да мълви:

– Боже мой, боже мой! Мама е права! Приеми го най-сетне! Те си враговете на твоето семейство. Предателите се задействаха. В такъв случай най-уместно е да се реагира светкавично, пожарът трябва да бъде потушен още в самото му начало!

Спомни си онази сутрин, след деветия рожден ден, когато през нощта Хюрем й разказа за своя живот, за понесените страдания, за грозящите я опасности, за изядения бой в двора на наложниците, за пуснатата в банята змия... Тогава, още щом се върна в стаята, каза на гувернантката си:

– Дадъ, ще богоговея пред баща си! Майка си ще обичам. Няма да я оставя сама, докато е жива!

„При това положение трябва да направиш един добре изпипан план! – си каза тя. – Помисли добре какво ще кажеш на татко си. Трябва пред него самия да сринеш, да превърнеш в пепел гнездото на предателството. А себе си пък да избавиш от онова зло – Рюстем“.

За миг поспря. После си занарежда шепнешком:

– Първо, принц Мехмед в Сарухан, Мустафа – в деветия кръг на ада... Второ, шестдесетте галери – за Хъзър Реис. Океанските ветрове – в надутите платна на нашите галери, Новият свят – провинция на Великата Османска империя... Трето...

Нямаше трето. За себе си нямаше да иска нищо.

Каза си: „Аз съм умно момиче. Трябва да откажа татко от идеята Рюстем да стане мой съпруг“.

А може би, след като обръчът на предателството се разкъсаше, след като се отърсеха от страха пред смъртта, Хюрем също щеше да се отметне от намерението да даде дъщеря си за жена на Рюстем.

Припряно раздвижване я откъсна от мислите, в които се беше задълбочила. Долетяха подвиквания:

– Господарят идва! Господарят идва!

Михримах се изправи. На лицето й разцъфна най-лъчезарната нейна усмивка, склони главата си леко към дясното рамо. След безброй репетиции пред огледалото тя откри, че тази стойка й отива най-много. Застана точно срещу вратата. Допря длани пред корема и зачака баща си.

ПО ПЪТЯ БАЛАТ-ФЕНЕР

Златният рог, същата нощ

Алехандро продължаваше да трепери. По време на кризите се въргаляше по земята вече през все по-дълги промеждутъци. Последиците от тях обаче ставаха все по-трайни. След като първият шок и болките преминеха, почти през целия ден тялото му не спираше да се тресе.

През нощта пък се гърчеше в отзвучаващи конвулсии.

Пълзеше свит на две върху зида, който ограждаше Корпуса на морските пехотинци. Целта му беше голямата черница отпред. Ако се добереше до нея, без да го хванат, благодарение на разлистените й клони щеше да се промъкне навън съвсем лесно.

Напредваше пъргаво и тихо като котка. Не биваше да попада в светлината на факлите, поставени от двете страни при входа на главната сграда в средата на голямата градина. Вярно, те не осветяваха чак горния край на зида, но все пак някой наблюдателен дежурен можеше да го забележи.

Наближи дотам и се притисна плътно върху зида. Молеше се да не отрони парченца камъни и пръст и започна да пълзи като гущер. Щом стигна до първото засенчено място, спря и се захлупи по лице, отпусна върху зида цялото си треперещо тяло. Почти две минути усещаше само ударите на сърцето. След това се изправи бавно и пак с котешки стъпки притича към черницата. Хвана се за един легнал върху зида клон. Изпробва го дали може да го издържи. Нямаше избор. Стисна го здраво и се пусна във въздуха. Клонът не се пречупи. За момент се залюля, опита се да стигне до ствола на дървото. Трябваше да го направи миг по-рано, усещаше как губи сили. „Господи – молеше се от все душа, – дано тази нощ ми донесат отварата!“ Продължаваше напред, клоните му деряха лицето, очите, ръцете, краката, но той въобще не им обръщаше внимание. Най-сетне успя да се добере до дебелата кора на ствола. Напипа с краката си по-надолу един дебел клон, стъпи на него, освободи си ръцете и обгърна плътно черницата.

Минута по-късно Алехандро се озова долу. Моментално отиде на отсрещната страна от пътя, за да не премине пред самия портал, където сновеше постовият. Наложи се да завие покрай зида. Когато отново излезе на пътя, тръгна с бърза крачка все по-далече и далече от мъглявата жълтеникава сянка на Корпуса. Отдясно долавяше шума на морето. Точно отпред, на самия пясък, имаше две схлупени кръчми. Вятърът му довя мелодията на песен. Няколко насядали край изпочупените маси мъже бърбореха помежду си. Той не се отби натам, побърза незабавно да остави пивниците зад гърба си.

„Няма да има повече чакане! – му заповяда мозъкът. – Появи ли се някой на пътя, край! Тичай, ако трябва! Имаш крещяща нужда от опиата. И то веднага! Моли се човекът, с когото ще се срещнеш, да го носи."

„Знам!“ – измърмори си Алехандро.

Чуваше всяка своя фибра да крещи: „Искам отварата!“ Шишкавият свещеник трябваше да го снабди с вълшебния сироп още в този час! Само така можеше да си овладее болките и кошмарите.

„От Балат към Фенер“ – му беше казал онзи човек, с когото се срещна при Генуезката кула.

„Кога?“

„След вечерния намаз!“

Намазът още не беше започнал.

„Какво ли прави дъщерята на падишаха?“ При тази мисъл Алехандро се закова на място.

„Върви!“ – изкомандва го мозъкът. И той тръгна. Но Михримах не му излизаше от ума. Сигурно милион пъти оттогава досега бе повтарял: „Михримах! Михримах!“ Сам се оприличаваше на дервиш, който с броеница в ръка реди възхвала за Аллах. Михримах – по надолнището. Михримах – нагоре по стръмното.

Вътрешният му глас прихна от смях: „Михримах, а? Ако те попита как се казваш, какво ще й кажеш? Исмаил от Алаийе ли? Или Алехандро от Севиля? Кое от двете?“

Сърцето му се сви на топка: „Всичко ми е фалшиво – животът ми, майка ми, баща ми, името. Наистина, какво ще й кажа, ако ме попита за името? Ако попита: „Ти кой си?“

Опита се да отхвърли тези мисли – не успя. Вероятно с надеждата, че ще му бъде от полза да си събере ума в главата, сам се скастри: „Глупак! Тя е дъщеря на твоя враг! Врагът на твоята кръв, на твоята религия. На нея ли точно успя да си подариш сърцето?“.

„Какво като съм го подарил!“ – измрънка.

„Тя е принцеса! – бе готовият отговор на мозъка му. – Тя е принцеса! Ти какво си? Един моряк измамник! Престъпник! Убиец! Излъсканото острие на Светия отец. Плюс това, ти повече няма да я видиш! Изкарай, изхвърли от главата си тези очи! Забрави неповторимата й усмивка! Заличи от плътта си топлината на нейната малка ръка!“

Крачките му станаха по-резки, по-решителни, по-пъргави. Имаше чувството, че ако вървеше по този начин, може би щеше да изпълни собствените си заповеди много по-лесно. Причу му се някакво стенание: „Но тя... Но... Толкова е красива!“ „Хайде, изчезвай! – скара му се той. – Че е хубава, хубава е! Това, че ти е хвърлила един поглед, да не би да значи, че се е влюбила в един босяк? Остави това! На теб сега ти трябва отварата, отвара ти трябва, отвара ти трябва! Тичай, тичай към отварата!“

Внезапно Алехандро осъзна, че наистина тича. Не закъсня и да забележи с ужас, че се е запъхтял. „Тичам! Толкова много ми трябва, че тичам да я получа миг по-скоро!“

Обърна се назад и изтръпна. В мрака се извисяваха крепостните стени на султанския дворец. А зад тях, сред дърветата, се виждаха залетите в светлина сгради.

„Михримах! – простена вътрешният му глас. – Михримах е там! Зад стените!“

Продължи да тича. По-бързо, още по-бързо... Тича, докато остана без дъх. Когато трепетният напев на вечерния езан обгърна нощта, той седна на мястото, където го завари.

Пое си няколко пъти дъх: „Време е!“

Напусна крайбрежната пясъчна ивица и отново се върна на пътя. Изуми се, че под краката му не се чуваше никакъв звук, макар че стъпваше по настилка от каменни плочи. И сянката му я нямаше. Ако от другата страна на пътя не блещукаха мъждукащите светлинки на няколко къщи, той щеше да се почувства съвсем изгубен сред мрака. Мина му мисълта: „Навсякъде е мрак – като в душата ми!“.

Стъписа се – чуваше някакъв звук.

Продължи да върви нататък, погледна назад през рамо.

Пустош и мрак!

Но отново го чу. Още по-наблизо.

Изведнъж го разпозна. Чаткане на подкови. Плюс трополенето oт някакво търкаляне.

С всяка минута и чаткането на подковите, и трополенето се приближаваха.

„Идва! – възкликна наум Алехандро. – Божичко, отварата ми пристига. Край на болките!“

Продължи да върви, като често-често се обръщаше да поглежда назад.

И ето че в мрака внезапно изплува кола, теглена от два коня. Видя как седналият отпред кочияш вдигна ръка. Последва свистене във въздуха, плясък. Сети се: „Камшикът!“

Двата коня теглеха мощно някаква черна кола. Алехандро вече чуваше дори запъхтяното им пръхтене.

– Дойде! – прошепна този път.

Но в собствените му уши шепотът изсвистя като писък.

Бавно се отдръпна встрани.

Тропотът на копитата приближаваше, приближаваше, приближаваше...

Алехандро се обърна наляво и видя съвсем близо до себе си купето на лъскава черна кола.

– Скачай! – викна му нечий глас.

Алехандро направи така, както му беше казано.

Черната кола продължи нататък по пътя, без да спре.

***

Въпреки непрогледната тъмнина, Алехандро позна загърнатия в пелерината мъж.

– Ти?

Тъмният силует се поразмърда. Алехандро долови дишането му.

– Ти си. Познах те!

– Да не би да си разочарован, че ме виждаш, а, Кобра?

Мислеше си да възроптае: „Защо закъсня толкова много? Чакам от месеци!“, но моментално се отказа. В ума му, в мозъка му, в сърцето му, във всяка клетка от тялото му трептеше една-единствена думичка. Крещящият глад, който изпитваше, не можеше повече да се понася.

– Донесе ли я?

– Какво?

– Отварата!

– Шшшшът! – скастри го сянката. – Не викай!

– Дай ми отварата! Не издържам вече!

– Първо работата! – отсече другият. В гласа му се беше насложил и някакъв гаден присмех. – Ти, Кобра, какви ги вършиш тук! Я ми поразкажи!

– Дай ми отварата! Навсякъде ме боли! Кошмарите не ме оставят на мира. Имам огромна нужда! Какво ще ти стане? Дай ми я! Донесе я, нали? Свещеникът ти я даде, нали? Така ми беше казал. Обещал беше!

Силуетът отблъсна с все сила вкопчилия се в пелерината му Алехандро.

– Първо ще си поприказваме! Кажи това, което искам да узная!

Наведе се към Алехандро. При това движение качулката му падна назад и на мястото й се появи физиономията на Джулиано Отавиано де Медичи.

– Първо ми дай това, което искам, Кобра! Ако ми хареса, ще си получиш и онова, което искаш пък ти!

Тонът му бе остър като нож.

– И гледай да не говориш по-силно, отколкото мога да чувам! Хайде, разказвай!

Макар че пламна от гняв, Алехандро започна от деня, когато го качиха на търговския кораб като гребец, и му описа всичко докрай. Нападението на пиратския кораб, освобождаването му наужким, довеждането му в Истанбул. Живота в Корпуса на морските пехотинци. Кризите, всичко. С едно изключение. Не спомена и думичка за Михримах. Последните фрази се сипеха от устата му вече истерично.

– Не издържам! – простена той. – Не мога повече да издържам!

– Виждали ли са те по време на криза?

– Не можех да се крия. Не се познава кога ще настъпи, та да отида... да отида... да се скрия някъде!

– И какво казаха?

– Обясних, че ми става така след изтезанията в испанските затвори.

– Браво на теб!

– Смятат, че ме е хванала епилепсията.

Онзи си замълча.

– Но изглежда, са се отказали да ме качат на кораб! – набързо продължи Алехандро. – Не са ми го заявили директно, но сигурно е така. Иначе не оставят когото и да е в корабостроителницата просто ей така да си лежи. Хайде, дай ми вече проклетата отвара! Полудявам...

– Я стига! – скара му се Медичи. – Това ли е всичко? От месеци лежиш и ядеш тук? Какво свърши по задачата си?

За миг Алехандро си помисли да стисне този за гърлото. Свърши с човека, вземи си отварата и бягай!

– Каква ти беше основната задача, Кобра? Да не си я забравил?

– Да се внедря сред онези, които ме изкараха епилептик. Дай отварата!

– И какъв е резултатът? Казвай! Така...

– Да ликвидирам целта, която ще ми бъде посочена. Отва...

– Ти какво направи? Успя ли да създадеш близки отношения с някого, а? Казвай де!

„Нямам друг изход! – реши Алехандро. – Този с козята брадичка направо си търси смъртта. Не ми остава нищо друго, освен да му види сметката и да си взема отварата“. Започна да пресмята как да убие Медичи, без да забележи кочияшът.

– Не ти е коствало даже минимално усилие! Дъщерята на врага е дошла на крака!

Вкочаниха му се и ръце, и крака. Откъде го знаеше? „Да не би неволно да съм се изпуснал?“ – замисли се за миг.

– Видя ли я, Алехандро? Видя ли принцеса Михримах?

Макар че беше тъмно, не можеше да не забележи припламващите в очите му искри.

– Момичето се качило в кораба на Барбароса, а? Ти знаеше ли?

Алехандро потвърди с глава.

– Откъде го разбра?

– Разбрах го! Бях там.

По лицето на Медичи едва забележимо просветна искрица радост.

– Какво говориш? Браво, Кобра! А дъщерята на врага теб видя ли те?

Алехандро пак потвърди с глава.

– Красива била, казват, така ли е? Наистина ли е хубава?

– Да! – промълви Алехандро.

Пред очите му се появиха косите на момичето, усмивката й, очите, които съперничиха на морето.

– Много красива!

На Медичи му направи впечатление романтичната нотка в глас, трябваше да си я изясни. За миг и двамата замълчаха, заслушани в чаткането на копитата и тропота на колелетата. Мълчанието наруши наведения към Медичи Алехандро:

– Ето на, разказах ти всичко! Кажи кой е мишената. Кого иска да убия Светият отец? И дай най-сетне проклетата отвара!

Медичи протегна ръката си, в шепата на която явно стискаше нещо. Алехандро се хвърли да я сграбчи, но онзи светкавично я отдръпна.

– Най-напред мишената, после отварата, Кобра! Първо мишената, после отварата!

– Казвай тогава! Казвай, че да ида да му взема душичката! Кого искаш да убия?

– Михримах!

Алехандро настръхна от ужас.

Видя святкащите искри в очите на Джулиано Отавиано де Медичи. Мозъкът му пламна. Усети непоносима болка в сърцето, все едно му забиха в гърдите хиляди, милиони ками.

– Ти си един глупак, Кобра! Двама големи врагове са се изправили пред теб, а ти си седял и си ги гледал!

– Ами заповедта... – заекна Алехандро. – Нали ти ми каза: „В никакъв случай няма да решаваш на своя глава... Ще чакаш заповед!“. Иначе и двамата още там...

Млъкна: „Какви ги дрънкам!“

– Добре! – процеди Медичи. – Искам нея, Кобра! Искам да убиеш Михримах! Сюлейман я наричал „моето слънчице“. Ще накараш това слънчице да залезе! Щом момичето се мотае из корабостроителницата и сред моряците, няма да ти е трудно...

– Ти си полудял!

– Михримах! – процеди отново Медичи. – Нея убий! Вземи душата на Сюлейман, изтръгни я направо от сърцето му!

Пружината се скъса.

– Дай тази отвара! – посегна светкавично Алехандро към гърлото на Медичи.

В същия момент обаче усети в гръдта си леденото ужилване на стоманено острие.

– Ъ-ъх! – озъби се Медичи и натисна още малко камата.

Не виждаше, но знаеше, че появилото се върху гърдите на Алехандро малко червено петънце постепенно нараства.

– Първо Михримах! – изсъска направо в лицето му

Алехандро усети вонята на гнилоч.

– Първо душичката на Михримах! Убий я! И аз ще ти дам толкова много отвара, че да се къпеш в нея!

Натисна още малко камата в гърдите на Алехандро, после я изтегли, с другата си ръка удари по тавана на купето.

Конете забавиха ход.

– Ти си дотук! – отсече Медичи. – Слизай!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Същата нощ

Михримах се втурна към баща си още щом той се появи на прага й, целуна му ръката и я допря до челото си.

Султан Сюлейман дойде при дъщеря си без онзи свой властен, горд поглед. Лицето му излъчваше само обич. Не беше сложил и високата си шапка. Тя се зарадва. Мразеше онези грамадни неща. Който искаше, нека си ги носи! Беше облякъл лилавия си кафтан – съвсем непретенциозен, обточен по краищата с тънки ширити от еленова кожа. Под него – риза от Персия, без яка, с копчета отпред от врата до края. Надолу – шалвари до глезените, в цвят с един-два тона по-светъл от този на кафтана. На краката – йемении³⁹ в същия цвят. Който го погледнеше в този му вид, щеше да си помисли, че е просто един най-обикновен, кротък баща, дошъл да поприказва с дъщеря си, но не и че е най-могъщият владетел на света. И бездруго на Михримах й се искаше да бъде точно така. Поне тази вечер.

След като си подаде ръката да му я целуне, султан Сюлейман се наведе и от своя страна пък целуна дъщеря си по челото. Вдиша уханието й.

– Ох! – възкликна, отдръпвайки се от нея. – Олекна ми на душата!

Михримах възнагради с усмивка този завоалиран комплимент и отстъпи встрани да му направи път. Падишахът отиде при дивана до прозореца и се разположи на него. Отначало седна с кръстосани крака, намести се да му е удобно, после сви единия крак и доближи коляното си до брадата. „Ето – помисли си Михримах, – това е позата, в която седи султан Сюлейман.“ Набързо притича и подложи възглавници зад гърба му.

– Е, давай, дъще! – каза падишахът с тон, който издаваше и обичта му, и щастието му. – Трябва най-сетне да ни разкриеш тайната на цялата тази работа.

– Каква тайна, господарю? – слиса се Михримах.

– Как става така, че когато и да видя дъщеря си, струпаните на хоризонта черни облаци се разпръскват? В прозореца на сърцето ни грейва слънце и ни сгрява душата. Как става това?

Михримах свенливо наведе глава.

– Мухиби вероятно работи над ново стихотворение? – предположи плахо тя.

Знаеше, че станеше ли дума за поезията на баща й, той обичаше да го назовават не Сюлейман, а с псевдонима му Мухиби. – Иначе защо ще изрече на робинята си толкова красиви думи?

Сюлейман за пореден път изпита гордост заради пъргавия ум на своята дъщеря. Вместо с кокетен поглед и няколко заучени думи, тя му отговори с реципрочен комплимент.

– Тази вечер ние с теб ще сключим един договор! – неочаквано каза той.

Сърцето на Михримах подскочи. Ето че се започваше. Усети как пулсът й се ускори.

– Къде се е чуло и видяло робиня да сключва договор със своя падишах? Кои сме ние, та да проявяваме подобна липса на възпитание?

„Педя човече, а откъде намира такива думи, че ги и реди едно след друго?“ – замисли се Сюлейман. Усмихна се и продължи:

– Ето какъв договор – тази вечер аз няма да съм падишахът, а само твоят татко. Затова няма да има „нашият господар“, „повелителю“ и всевъзможни от този род. Да оставим настрана и дворцовите превземки, и дворцовите порядки! Да си поприказваме като баща и дъщеря. Договорихме ли се?

Михримах направо нямаше думи. Само усещаше как сърцето й тупти все по-бързо и силно. Ясно, преди важното нещо, което щеше да й сервира, падишахът искаше да създаде по-непринудена атмосфери, опитваше се да я спечели с ласкателства. Реши наум, че ако стане въпрос за тази проклета сватба, щеше да е много по-добре да разговарят като баща с дъщеря.

Вместо отговор тя само кимна с глава: „Чудесно!“.

Настъпи мълчание. Михримах се опита да го погледне, без да вдига глава.

Султан Сюлейман бръкна с ръка в колана и извади оттам своята инструктирана със седеф кехлибарена броеница. И дума по дума, в такт със зърната, заговори:

– Имам една новина за теб, Михримах!

Тя долови закачливите нотки в гласа му, но въпреки това изтръпна, защото очакваше да й съобщи решението си, че ще я омъжи за Куция Рюстем. А той, приковал поглед в нея, се готвеше да види как ще му реагира. Тя се притесни, че сред настъпилата в стаята тишина падишахът ще чуе ударите на сърцето й и ще й прочете мислите. Загуби вече и ума, и дума.

– Днес, няколко часа преди инцидента с този проклет скорпион, разбира се, извиках при мен великия везир.

Еее? Това пък какво беше? Какво общо имаше свако й пашата с нейната женитба? „О, да – изтръпна Михримах, – явно за да му заповяда да започнат приготовления за сватбата.“

– Наредих на Ибрахим веднага да подготви един ферман.

„Ето на!“ – си каза.

– Не те ли интересува какво представлява?

Идеше й да извика: „Не, не ме интересува! Дори не искам и да го чувам!“ Въздържа се. Трябваше да откликне: „И то много! Умирам от любопитство!“ Вместо това само присви устни: „Не знам какво да кажа"

– Но като го чуеш, страшно ще се зарадваш. Така си мисля.

Той пак замълча. Очите му бяха приковани в лицето й. Защо постъпваше така? Защо я убиваше бавно и мъчително? Да беше извадил камата, че да я прониже.

Падишахът се изненада, защото в изражението на дъщеря му не се мярна дори най-малък признак на вълнение. Но затова пък в очите, които го отбягваха най-упорито, видя цялата й мъка. Невероятното й страдание, ужасната й болка. „Какво му става на това момиче?“ разтревожи се той. И все пак подхвърли:

– Е, щом няма да ме попиташ, аз ще ти го кажа.

Чак сега Михримах вдигна глава и погледна към баща си. Сюлейман прочете в този поглед послание за потресаващо примирение см съдбата и съвсем се обърка. Тя сякаш очакваше да чуе смъртната си присъда.

– Ето го и самия ферман! – продума с известно колебание. – „На Хъзър Реис“...

„Какво?“

Цялата й замръзнала кръв се втурна към мозъка. „Какво каза? – надигна се в нея вик. – Какво каза татко? На кого?“

Падишахът забеляза, че лицето й в един миг се заля от ярка руменина, и започна да изговаря дума по дума, имитирайки четенето на самия текст от фермана:

– На Хъзър Реис, заради дългогодишните му заслуги към Османската империя...

Михримах слушаше по-нататък, но не го чуваше. Едно след друго си повтаряше: „Боже мой!“ Нищо друго не й идваше наум. В мозъка й отекваше единствено гласът на баща й: „На Хъзър Реис...“ Най-сетне й просветна: „Благодаря ти, Господи! Новината не се отнася за Рюстем!“.

Загледан в изпълнените отначало със страх, после с объркване, а накрая и с щастие очи на дъщеря си, той довърши:

– Ние издаваме назначение за командващ флота. Заповядахме! Така да се знае!

Ликуващ вик изригна в душата на Михримах, както по времето, когато майка й изпитваше огромно удоволствие от нейното „Урррааааа!“

„Пуснете ме!“ – изкрещя в себе си тя и престана да стърчи като паметник пред баща си.

– Татко! – викна и се хвърли в прегръдките му.

Обсипа го с целувки. Султан Сюлейман се престори, че уж иска да се отърве от този любвеобилен порив на дъщеря си. Михримах обаче бе непреклонна, полудяла от радост, непрекъснато повтаряше:

– Татко! Татко! Татенце! Господарю! Ох, простете ми, господарю! Татенце! Много ви благодаря!

Като приключи с целувките по бузите, по брадата, по веждите, по очите, по челото, подхвана ръцете му. Целуна ги три пъти и три пъти ги допря до главата си.

Падишахът й посочи място да седне до него и се престори, че шепне, за да не ги чуе някой:

– Моя Михримах, знаем само аз, Ибрахим, а сега и ти! Новината все още е тайна. Дори и на Хайредин не му е казано. Поканих го в двореца. Утре по обед ще се яви пред мен. Лично аз ще му съобщя, че го назначавам за командващ флотата. – Замълча и я погледна прямо. – Щастлива ли си?

Веднага се укори: „Хей, старче, хей, Сюлеймане! Що за глупав въпрос! Не виждаш ли как върху помраченото допреди малко от буреносни облаци лице на дъщеря ти грейна слънце?“

– Щастлива ли? – заля се в смях Михримах. – Дръжте ме! Иначе ще разперя криле и ще литна!

– Ето, сега ти озари душата ми със слънчеви лъчи. Искам винаги да бъдеш така щастлива! Да се къпеш в светлина! Красивото ти лице ни кога да не посърва, принцесо Михримах! Гласът ти да не притреперва. Да не свеждаш глава! Амин!

– Аллах да даде на нашия господар... – Видя недоволната гримаса на баща си и млъкна. След малко продължи: – Какво да правя! Навик! Аллах да даде на нашия татко дълъг живот! Да живее държавата му, ди живее народът му!

Михримах не се побираше в кожата си. Усети, че не може да задържи и ръцете си в скута. Плесна с тях съвсем по детински.

– Хъзър Реис, тоест Хайредин паша, страшно ще се зарадва!

– Почакай малко! – обади се падишахът с физиономия, не по-малки радостна от физиономията на дъщеря си. – Това не е всичко! Още не сме стигнали до края на новината.

„Какво?“

Михримах изведнъж застина. Не можа да прикрие погасналата радост в очите си. Тайно се помоли: „Аллах! Нека след толкова щастие ди не чувам смъртната си присъда!“.

Добре че султан Сюлейман не провлачи втората част от новината си както предишната.

– Утре ще връча първата си заповед на Хайредин паша.

Ох! Слава тебе Господи! И втората вест не беше свързана с Рюстем

– Мога ли да попитам какво гласи?

– Разбира се! В които от корабостроителниците на Османската империя сметне за подходящо, незабавно да започне изграждането ми шестдесет броя тежкотонажни галери! Заповядвам!

Михримах остана с отворена уста.

– Ковчежникът Искендер Челеби да осигури толкова пари, колко ще са необходими за тази цел! Заповядвам!

„Уррааа! Уррааа! О, не – браво, да пребъде!“

Докато Михримах обсипваше ръцете на баща си с нов порой от целувки, султан Сюлейман се заливаше от смях така, че едва успя да завърши.

– Най-късно до две години галерите да бъдат завършени и приведени в готовност за отплаване в далечни морета и океани!

– Татко? – притисна се до него като сънено коте Михримах. – Как разбра?

– Кое?

– Че тази вечер ще поискам от теб шестдесет галери за Хъзър, тоест и Хайредин паша?

Сюлейман прихна от смях:

– Понякога майките шепнат в ухото на бащите онова, което пърха в главичката на дъщерите им.

„Мама си удържа на думата! – зарадва се тя от все сърце. – И аз ще си я удържа. Заклевам се в името на Аллах, ще я удържа!“

– Споделила си с Хюрем какви чувства си изпитала върху кораба на Хайредин паша – продължи падишахът. – Казала си й, че вече е време да се излезе навън от Бяло море – в океаните. И аз все си мисля за същото. „Сърцето ми запърха, имах усещането, че пред мен стои мъдър везир, а не моята дъщеря!“ – възкликна майка ти, с такава убедителност и вяра си й говорила за тези неща. Аз също имам усещането, че си много по-далновидна и от нашия велик везир. Отдавна си имах едно наум – като извоюваме докрай господството над Бяло море, да се насочим към океаните. – Той стисна ръцете на дъщеря си в своите длани. – Обаче всичко на този свят се заплаща! Не давам шестдесетте галери ей така, без нищо!

– Ще заложа душата си! – откликна Михримах. – С какво друго мога да се отплатя на моя татко, освен с душа и целувки?

– Михримах, искам да чуя от твоята уста за тези нови светове.

– Но това само съм го слушала от Реис.

– Нищо, разкажи ми за онези земи така, както си ги представяш самата ти, увенчани с твоите надежди.

И Михримах му разказа – за невижданите морета, за небивалите вълни, за грамадните планини, за реките със сребристи води, за горите, които никой не знае къде започват и къде свършват, за хората с тъмна кожа, които пеят на други езици нечувани досега песни, за златото под земята, за плодородието над нея. За всичко.

На султан Сюлейман му трябваше доста време, за да се завърне от оживялата приказка, в която го отведе разказът на дъщеря му. Михримах го остави на спокойствие и го изчака мълчаливо да осъзнае докрай изплувалия на хоризонта нов свят.

– Моя Михримах! – обади се той. – Ако ислямът разрешаваше, щях да въведа закон и ти да седиш до мен на трона!