Михримах - дъщерята на наложницата

ПЪРВА ЧАСТ

ДВОРЕЦЪТ АЛКАЗАР

Севиля – Испания, 1528 г.

Препаската за сабята се спускаше косо от дясното рамо през гърдите до талията му, а сабята подрънкваше в такт с острозъбите шпори на високите му ботуши. На всяка крачка забученото на голямата широкопола шапка пауново перо трептеше, следваше го разлюляната като от вятър червена пелерина, прикрепена на лявото рамо откъм гърба.

На групи, на групи по дългата галерия на двореца Алказар прииждаха и си шушукаха жени, очите им жадно следяха мъжа с напетия вървеж. В един момент разговорите се изместиха от клюките за разюзданите похотливи нощи на краля към човека, чиято физиономия не виждаха отблизо, но забелязваха красотата му.

Гербът на папата с двата ключа – жълтият и белият, кръстосани на дрехата пред гърдите, издаваше, че е пратеник на Рим. Лявата му ръка лежеше върху ръкохватката на сабята, която ту се подаваше, ту се скриваше под пелерината. Значи непознатият не беше свещеник.

– По-добре! – промърмори жената, чиито гърди без малко щяха да изскочат от деколтето й. – Поне има надежда да го вкараме в леглото си. Която е по-ловка!

Останалите жени се разсмяха, криейки уста зад копринените си кърпички.

Една от тях размаха огромното си ветрило и излезе напред, за да му се набие на очи.

– Ясно е в чии обятия ще бъда тази нощ! Бъдете сигурни, че няма да го оставя на нито една от вас!

– Ако кралицата ти го отстъпи! – засмя се доближилата се до нея приятелка.

Непознатият стигна вече до огромните двукрили двери в дъното на галерията, когато измежду колоните изскочи кралският церемониал-майстор.

Крилата на дверите бяха толкова тежки, че можеха да ги отварят само двамата прислужници, и когато сега ги изтеглиха на две страни, церемониалмайсторът закърши бедра в тесните си панталони и му пошушна:

– Само не забравяйте да го приветствате!

През отвора на вратата ведно с топлия въздух нахълтаха гласовете на мъже и жени. Строените от двете страни стражи вдигнаха и надуха едновременно дълги медни тромбони. Раздиращите им звуци заляха всичко навред. Щом замлъкнаха, церемониалмайсторът се втурна към прага, опъна десния крак напред, наведе се почти до земята и викна с женствен глас:

– Кралят на Испания и Германия, на Холандия и Белгия, на Сицилия и Неапол, ерцхерцогът на Австрия, свещеният наследник и пазител на Великия Рим – император Карлос²!

Тромбоните отново прогърмяха.

Чужденецът процеди през устни едно „Аха!“, но заради тътена на тромбоните любопитната дворцова навалица от двете му страни не чу саркастичното възклицание. „Император на ботушите ми, дезертьор от бойните полета!“ – промърмори под носа си и тръгна към седналия на високия си трон в другия край на залата Карлос.

Тромбоните замлъкнаха.

– Негово Светейшество папата! – викна този път церемониалмайсторът. – Специалният легат на Светия отец Климент – благородникът от Флоренция, Джулиано Отавиано Медичи!

Посланикът пристъпваше наперено през тунела от наведените над главата му тромбони, като не пропускаше обаче да разглежда изпод око всичко наоколо. На пиките, вдигнати пред високите до тавана прозорци, висяха разноцветни знамена и флагчета. Повечето бяха знамена на самозваната империя на Карлос, с герба, изобразяващ двуглав черен орел върху жълт фон. Знамената на Свещената Римска империя! Във флагчетата преобладаваше тъмнолилавият цвят. Символът на римската мощ.

От трона си, извисен над четири стъпала, точно под висящия от тавана внушителен полилей, с лисичи поглед Карлос измери от глава до пети пристъпващия към него легат. На главата си беше сложил кралската корона, с която преди три години папата трябваше да го коронова, само и само да спаси Рим.

„Щастливо копеле! – помисли със завист Медичи. – Никой друг на този свят няма неговия късмет! Само за една година ред по ред изпомряха неколцина от рода на лудата му майка и на короната му кацнаха Испания, Холандия, Белгия и кой знае още колко територии. С германските си пълчища покори Рим, затвори папа Климент и накара да ограбят града до шушка. И Климент беше принуден да го обяви за император“.

Ако попитаха Медичи, щеше да отвърне така:

– В християнския свят всеки един би могъл да е достоен за свещения трон и да носи короната като великия Карл, само не и Карлос, той – никога!

Толкова много се отвращаваше от мъжа, който го измерваше с гадния си поглед.

Очите му се приковаха в двамата мъже с черни шапки, черни бради и черни мантии, застанали до високата облегалка на внушителния трон.

С острите си като гарванови човки носове те приличаха на близнаци, а погледите им бяха толкова свирепи, че в сравнение с тях този на краля му изглеждаше направо благ. Тронът на кралица Изабела беше по-малък, от лявата страна на съпруга й, но на едно стъпало по-ниско. В погледа й се четеше нещо повече от любопитство – тя го харесваше. За момент Медичи се почуди как ли поддържа прекалено едрия си бюст. Постара се да отхвърли разигралите се във въображението му сценки с гърдите на Изабела. Свали с шикозен жест перушинестата си шапка и леко се поклони.

Карлос се пресегна, взе от близката масичка салкъм грозде и го поднесе към устата си. Преди да си хапне, попита:

– Пратенико, какво ми носиш от Светия отец?

При неприятния и горделив тон на Карлос, Медичи бавно се изправи. Кралят си хрупаше гроздето, ръсейки зърна и по пода. Погледна го право в очите и тихичко му отвърна:

– Нищо! Дойдох не за да донеса, а да отнеса!

На мига от залата долетяха възклицания на изненада. Онези, които бяха зад гърба на легата и не можаха да чуят думите му, се опитваха да научат нещичко от благородниците пред тях.

Явно се изуми и самият Карлос. Вдигна гневно ръка заедно със салкъма и гласовете моментално секнаха. При раздрусването няколко зърна паднаха върху него и той захвърли останалата чепка към масичката. Наистина, не очакваше такъв ответ, нито пък такава предизвикателно вирната глава. А и погледът на този легат беше някак особен. „Какво? – разкрещя се наум. – Какво ме гледаш? Какво означава това? Какви ли номера крои пак оня проклет дядка в Рим?“

Подпитващите му вероломни очи още известно време лазиха по легата. Внезапно прозря погледите на този мъж: „Това, което ще ми казва, е поверително – промърмори си. – Трябваше по-рано да се досетя. Навсякъде гъмжи от османски шпиони“.

Стана.

– Ела! – каза на Медичи.

Към всички, които се надигнаха да го последват, Карлос направи жест с ръка, с който им нареди да не мърдат от местата си. Слезе по четирите стъпала, явно ядосан.

– Да си поговорим в градината! – процеди към легата. – Подозирам, че има основателен повод да ми развалите настроението.

***

Повървяха мълчаливо известно време из градината, потънала в невероятния за жаркото севилско слънце аромат на рози.

– Какви са последните новини от вашите шпиони? – пръв наруши мълчанието Карлос.

– Кои шпиони? – попита Медичи, за да го настъпи по мазола, и си каза: „Е, сега сън няма да го хване!“ – Светият отец има очи и уши навсякъде. Вие кои точно имате предвид?

Карлос предпочете да се престори, че не е разбрал какво му казва легатът. Прав беше човекът. Шпионите на папата бяха навсякъде. Нямаше да се учуди, ако изпълзяха и изпод леглото му. Някои от тях бяха с черни пелерини, други – в продадени на Църквата тоалети на благородници. А имаше и уличници. Проститутки, получили благословията! Опиваха с вино разни командири, хвърляха се в обятията им и изтръгваха от устата им каквото им беше нужно. Разбира се, вършеха тази работа не за да отидат в рая. Стараеха се чрез златото на Рим да си поживеят райски на земята.

– Естествено, константинополските, синьор. Само не ми казвайте, че Светият отец не дебне Сюлейман ден и нощ.

– И да го кажа, никой няма да ми повярва. Плюс това лъжата е грях, нали? Аз се страхувам от греха.

– Добре, казвай тогава, какво прави Сюлейман?

– Прекарва дните си с двете превзели сърцето му красавици, Ваше Величество.

– Ето че сторихте грях. Очаквате да повярвам на тази лъжа, така ли?

– Не е лъжа. Сега султанът е зает с двете си красавици.

– Чухме, че някакво руско момиче му е взело ума. Но отдавна. Сега още една ли се появи?

– Това, че рускинчето му е взело ума, е истина. Знаете, венецианците я наричат Руслана. Сюлейман я кръстил Хюрем. Още боготвори тази жена.

– Какво ти боготворене!? – измърмори подигравателно Карлос. -Току-виж заварил някой друг върху жената, която боготвори. И другата ли боготвори? Сега две богини ли си има?

Медичи го изгледа пренебрежително.

– Лъжете се. Другата красавица е дъщерята на султана. Момичето, което роди Руслана. Всички, които са я видели, казват, че е красива като майка си. Името й... такова... Малко трудно се произнася. – Замисли се. -Ммм... Мих... Хах... Да... Мих... ри... мах... Означавало „слънце и луна“. Това, което казахте, е истина. Защото султанът боготвори и дъщеря си.

Посланикът на Венеция, Грити, видял със собствените си очи как султанът излязъл в градината да си играе с нея. Просто не е за вярване. Този мъж, наречен Грити, успя да се сближи с Ибрахим, великия везир на султана. Та той казал на посланика: „Нашият господар има две души. Едната е в ръцете на московчанката, другата – при дъщеря му!“

– И вие повярвахте на това, така ли? – разсмя се подигравателно Карлос. – Османлията не си играе на игрички. Не си пилее времето по жени. Особено ако харемът му е претъпкан с най-големите красавици от цял свят. Сюлейман ви залъгва.

– Светият отец не може да бъде залъгван.

– Сюлейман тайно си подготвя ордите. Докато ние си въобразяваме, че той се забавлява в харема, току-виж някоя нощ опрял ятагана в гърлата ни.

– Светият отец се интересува много повече от това какво е направил той, отколкото какво трябва да направим ние.

– Празни приказки! – погледна го накриво Карлос. – Какво правим ние... Нищо!

Медичи се спря. Огледа се дали наблизо няма някой, който да ги чуе какво си говорят. Приближи се още повече и му прошепна:

– И аз дойдох да обсъдим с вас именно това! Светият отец е намислил нещо много по-унищожително от онова, което биха извършили многобройните армии.

– И какво по-точно?

Кръстосаха погледи. Карлос не успя да издържи на зловещата сянка, заиграла в очите на папския пратеник.

– Да му вземе и двете души, едновременно!

Карлос се втрещи.

– Ето, това е всичко! – продължи другият с огромно удоволствие от смайването на Карлос. – Но за да постигнем успех, Светият отец има нужда от вашата помощ.

Радостна искрица просветна в гърдите на Карлос. Каза си: „Ето че опря до мен! Мечът на Рим е в ръцете ми!“

– Каква помощ?

– Светият отец иска нещо, което се намира при вас.

– Какво е то?

Медичи дръпна краля в сянката на едно дърво с дебел ствол.

– Човекът, който ще угаси слънцето и ще изтръгне сърцето на Сюлейман!

***

През нощта Медичи не спа спокойно. Прехвърляше през ум целия разговор с Карлос. Не му разкри плана си. И без това сам не беше сигурен дали папата го посвети изцяло в крайната си цел. Трябваше да се създаде нов човек. Нереален човек, който да стане тяхното безмилостно оръдие на смъртта, а накрая да изчезне отново в нищото, откъдето щеше да се появи. Само толкова му беше известно.

Папата беше подхванал тази тема една вечер след литургията, докато се взираше в потрепващите сред полумрака на нощта светлинки на една плуваща по водите на Тибър гемия.

– Какво ще кажеш? – беше попитал в заключение Климент.

– Изумително! Дръзко!

– Да! – потвърди и папата. – Няма как да очакват подобно нещо, няма как!

Джулиано де Медичи известно време остана загледан в лицето на папата. Дори мумиите на папите, подредени в подвала на светата църква, имаха много по-красноречиво изражение от неговото – страхът, болката, мъката в мига на раздялата с този свят; тревогата, изпитвана пред прага на водещия към непознатото друм; паниката, породена от усещането, че може би настъпва денят, когато трябва да отговарят за потайните си грехове. По лицето на Климент обаче нямаше ни най-малък признак на трепет или емоция. Главата на християнския свят стоеше пред него като застинала статуя на възрастен римски сенатор, със затворени очи, сякаш обзет от божествено вдъхновение.

– Ами шансът за успех? Какъв е шансът за успех според вас, повелителю?

Другият не намери за необходимо дори да го погледне.

– Зависи от вас, братовчеде!

– Но как така? Един-единствен човек!

– Драги ми Джулиано, понякога един-единствен човек може да направи онова, което не биха могли да сторят цели професионални армии. - В потвърждение на думите си папата, също и Медичи в отговор, кимна с глава. – Ала човекът трябва да е внимателно избран и надежден! -каза Климент. – Ако изборът ни е погрешен, няма да сполучим!

– Сръбската кама! – промърмори Медичи. Това бе кодовото наименование на промъкналия се в двореца на Сюлейман самоубиец, който имаше за задача да го ликвидира.

– Джулиано, само не ми казвай, че се надяваш да постигнем целта си чрез камата! Нужна ми е змия. Намери ми я!

Папата отново затвори очи.

Усетил, че вече е време да си върви, Медичи се поклони пред него. Тъкмо обърна гръб да напусне терасата, когато нещо като менгеме го стисна за китката. Беше ръката на Климент – само кожа и кости, като жив скелет. Стискаше го с неподозирана за възрастта му сила.

– Мълчание! – подшушна му папата. – Пълно мълчание! Трябва да си непроницаем и потаен като бездънен кладенец, синко!

Джулиано кимна с глава.

– Нищичко не издавай!

Отново потвърди с глава.

– Поласкай го оня глупав крал. Нека остане с впечатлението, че ти си посветен. Нека си мисли, че сме му длъжници. Това е всичко!

– Разбрах, свети отче!

– Не оставяй никакви следи!

Кокалестата ръка продължаваше да стиска китката му. Този път Медичи примигна с очи в знак на готовност: „На вашите заповеди!“.

– Никой да не узнава повече от необходимото!

Кимна с глава.

– Ако някой узнае повече от необходимото, да не се оставя жив!

– Разбира се.

– Не само този, който е узнал. Да не остава жив и онзи, който го е подозрял!

За миг настъпи тишина. Папата очакваше реакция.

– Така ще бъде, свети отче!

– Дори и ти, Джулиано! Ако видиш, че те заплашва нещо!

Медичи изтръпна.

– Дори и аз! – прошепна.

– Готов ли си да се принесеш в жертва, чадо мое?

Това си беше открита заповед за смърт.

– Готов съм, повелителю мой!

Костеливата хватка се поразхлаби.

– Планът ни трябва да се пази в пълна тайна, докато не дадем последната заповед!

– Ще остане!

– Но щом светейшата заповед бъде издадена, човекът трябва да е бърз и смъртоносен като кобра.

– Като кобра.

– Тогава да го наричаме вече Кобра.

Потвърди с глава.

– Кобра.

– В такъв случай, ти, Джулиано, тръгвай! Изкарай кобрата от леговището!

Припомняйки си папските заповеди, по гърба му полазиха тръпки. Ето, нали затова беше пристигнал при Карлос. Да изкара кобрата от леговището й.

На другата сутрин рано-рано трябваше да напусне Севиля и да се отправи към Вирджинските острови. Да изкара кобрата от леговището й!

Само че преди това половината нощ трябваше да се занимава с промъкналата се в стаята му опияняващо ухаеща сянка. В стаята беше тъмно и той не успя да види лицето на наведения над него силует.

– Шшшшът! – пошушна му жената.

Медичи не видя лицето на неканената гостенка, но по едрите гърди и по топлината на горещата гола плът в ръцете си не закъсня да се досети на кого принадлежат. Жената плъзна разжарената си като огън гола плът по него и го възседна.

– Шшшът! – отново пошушна тя.

И Джулиано Медичи не проговори.

„АЙЯ СОФИЯ“

Истанбул, 1535 г.

Повдигна края на кожената завеса, която закриваше широката тежка порта, и се промъкна вътре. Пусна полека завесата, навън остана и нахлулата през процепа слънчева светлина.

– Ето че се получи – промърмори, сякаш за да си вдъхне малко смелост. – Никой не ме видя. Има и още доста време до езана³. Само да погледна – и начаса ще си изляза.

Вътре беше сумрачно. През разноцветните стъкла на прозорците към тъмния коридор, протегнат сякаш до безкрая, се процеждаха няколко хилави цветни снопове светлина.

Беше скрила изцяло лице в качулката на пелерината. Нежната като върбова клонка снага беше плътно загърната в плъзгащата се по пода пелерина и сред импозантната обстановка, където се намираше сега, направо се стапяше и изчезваше. Беше просто една прашинка. Беше само една безмълвна, плаха сянка.

Изведнъж потръпна. Потъмнялата каменна настилка беше направо ледена. На влизане тя събу и взе в ръце пантофките си от извезано с бисери кадифе и сега краката й се вкочаниха. Студът плъпна по цялото й тяло. Кръстоса ръце пред гърдите си, поне мъничко да се постопли. Притисна още по-плътно пелерината, подаде глава и плахо пристъпи крачка-две. При всяко движение босите й малки стъпала ту се показваха, ту се скриваха.

Помисли си: „Добре че вътре не е непрогледен мрак“. Сравни се с децата, които търсят да видят звезда по небето в тъмна и облачна нощ. „Както изглежда, напразно дойдох!“ И наистина, всичко отиваше на вятъра. Силният страх, напрежението, сърцебиенето, които я съпътстваха по пътя дотук, се оказаха напълно излишни.

Спъна се в нещо, което стърчеше от пода, и направо й прималя. Наведе се, взе да разтрива нараненото място, за да притъпи болката. Измърмори си: „Какъв е този студ посред юни! Кой знае колко ледени са тези камъни през зимата“.

Като й се поразмина, изкачи стъпалата. Протегна напред ръце, да не се блъсне в нещо. Представи си как би изглеждала отстрани и я напуши смях. „Сигурно приличам на призраците от приказките, на които съм се наслушала! – мина й през ума, – Ако ме види някой така, ще му се пукне жлъчката от ужас!“

Ръцете й напипаха нещо и тя спря. Беше врата.

Полекичка я открехна. През тесния процеп бликна светлина и заслепи свикналите й с тъмнината очи. Затвори ги. После пак ги отвори. За миг се поколеба дали вътре нямаше някой. Открехна още малко вратата и надзърна с едно око. Даже само това, което можа да види през тясната пролука, беше достатъчно, за да й секне дъхът. Вътре танцуваха червени и морави снопове от нахлуващата през цветните стъкла на прозорците ярка слънчева светлина.

Стори й се, че чува някакво мърморене. Отдели окото си от процепа и този път залепи ухо. Като че ли някой говореше – отпред, доста далече от нея. Напрегна слух. Долови басов, плътен мъжки глас. Глас, който си мълвеше нещо, който отекваше в стените и литваше нагоре към огромното празно пространство.

Пое си дълбоко дъх на няколко пъти, за кураж. Най-накрая разтвори вратата още по-широко и прекрачи в пространството на шеметните светлини и багри. Още щом стъпиха и потънаха в пухкавия дебел килим, премръзналите й от студените камъни крака се отпуснаха. Хвана качулката с две ръце, за да не се пързулне и да не открие лицето й, и отправи поглед нагоре.

„Не мога да повярвам! Не мога да повярвам!“

Затаи дъх. Почувства се толкова мъничка под високото, необозримо кубе. Като притисната. „Що за чудо е това?“ – пое си отново дъх. Под това величествено кубе нищо не би могло да изглежда голямо.

Коленичи в основата на една от гигантските колони, понесли на гърба си тежестта на кубето, и прошепна: „Дори и мощта на султан Сюлейман, пред която трепери цял свят!“

Не можеше да откъсне очи от надвисналото отгоре й великолепие. Съзерцаваше големите черни букви, красиво изписани по колоните и портиците в невероятна хармония и естетика, без дори да й хрумне да ги чете. Захласваше се по необозримия величествен купол.

Не можеше да повярва, че е възможно човешкият разум и труд да са сътворили това изумително нещо, за да призовава в него небивалата мощ на Създателя, да Му се моли, да Му иска прошка, да Му служи.

Погледът й се замъгли. Рече си: „Аллах... Какво ми става, не сега! Разреши ми. Не искам да се любувам на тази красота през дъжд от сълзи. Не бих могла втори път да избягам тайничко и да дойда. Искам да разгледам всичко и да го запечатам в съзнанието си. Остави ме да се насладя на тези красоти до най-малката подробност, да мога винаги да ги извиквам в представите си така живо!“

Затвори очи. Изчака да се разсеят сълзоносните облаци под клепачите й. Сега можеше да чува по-ясно молитвата, която четеше басовият мъжки глас. Той сякаш проникваше до мозъка на костите й. „Кажи и ти една молитва! – упрекна сама себе си. – В Божия дом си! Моли се!“

Но не можеше да се отърси от великолепието пред взора й.

– Изумително!

Стресна се: „Дали има някой зад мен? Или въображението ми си прави някаква шега?“

– Омайващо е, нали?

Този път дочу гласа съвсем отблизо. Някой стоеше зад нея. Някакъв мъж. Гласът му беше басов, звучен, респектиращ, но гальовен. За да не си покаже лицето, не се обърна да го погледне. Придърпа още повече качулката, скривайки изцяло лицето си. Кимна с глава в знак на съгласие. Отвътре й идваше да викне: „Да! Чудо – великолепно, невероятно чудо!“

– От хиляда години е там!

Кой ли беше? Хареса гласа му. „Грубоват, но затрогващ“ – реши за себе си тя. Пак кимна с глава.

– Знаете ли какво означава „Айя София“?

„Ама че въпрос! Разбира се, че знам!“ – си промърмори. Това бяха първите две думи, които научи на гръцки език. „Светото познание“. Не обели и дума. Вдигна рамене:

– Не знам!

– Когато се каже София, човек си мисли, че е име на жена, но не е така – продължи човекът. – Същинският смисъл е тайнството на Създателя. Божествената мъдрост!

За миг настъпи мълчание.

– Дойде да се помолиш ли? Само че до намаза има още много време.

Тя пак не издаде звук. Мъжът се размърда на мястото, където беше седнал.

– Няма ли си? Или си толкова арогантна, че не смяташ за необходимо да удостоиш с внимание този, който ти говори?

Засегна се от упрека.

– Нищо подобно! – промълви.

Без да се обръща назад, тя се опита да му отговори с по-плътен глас:

– Нито едното, нито другото! Нито сме неми, нито пък арогантни!

– Вай, вай, вай! Какво щастие! Не била няма!

Топлотата в гласа му й подсказа, че човекът леко се подсмихва.

– Ако ще отправяш молитва, по-добре да си държа езика зад зъбите и да не ти преча.

– Дойдохме да погледаме. А вие?

– Аз също. Често идвам. Разглеждам колоните, портиците, нефовете, солидните подпори на кубето. Но най-вече – купола. Погледни тази хармония, тази балансираност. Наистина Божествена мъдрост!

– Специалист ли сте?

– И да, и не. Всъщност – еничарин съм. Участвах в походите на господаря ни към Белград и Родос. Но всъщност по професия съм строител.

Разговаряха шепнешком, но все пак се страхуваше. Този мъж беше воин. Можеше да вдигне на крак целия дворец. „Откъде се взе тук? Щях да погледам още няколко минути и да си тръгна“ – мина й през ума.

„Веднага си тръгвай! – подсказа й вътрешният глас. – Какво чакаш? Ще те хванат!“ Но гласът на мъжа и темата не я пускаха да стане и да се отдалечи.

– И ти ли идваш често тук?

Завъртя отрицателно глава. Усети, че този й отговор не го задоволи, и добави:

– Видях я отвън, естествено. Кубето ме омая. Направо ме призова да дойда. Писано ми било да е днес.

– Ти не си първата омаяна! – промълви мъжът.

Настъпи миг тишина.

– Знаеш ли, че „Айя София“ е по-голяма дори от Храма на Соломон?

Вдигна рамене.

– По-голяма е! Легендата мълви, че при освещаването й император Юстиниан се изправил, вдигнал дясната си ръка право нагоре към това кубе и извикал: „Ей, Соломоне, аз те надминах“.

– Преди хиляда години ли?

– Да.

– Откъде се знае? Видял ли го е някой, чул ли го е?

– Нали ти казах – легенда! Разказвали са онези, които са видели и чули. Предавало се от поколение на поколение и ето на – до наши дни дошла легенда. Понякога и словото е досущ като това кубе. Непоклатимо.

Тя отново вдигна глава нагоре. Изкашля се, за да приглуши издайническото изтъняване на гласа си, и рече:

– Все едно виси от небето.

Зад гърба й нещо изшумоля. Усети, че мъжът беше пролазил така, както си беше на колене, съвсем близо до нея.

– Какво каза? Какво каза?

Изплаши се. Замълча. Изчака, напрегната като пружина, готова всеки миг да стане и да побегне.

– Все едно виси от небето, а? Наистина, така е! Не съм чул до ден днешен израз, който да го описва по-сполучливо. Кубе, което сякаш виси от небето!

– Но един ден ще рухне. Жалко!

Мъжът не обърна внимание.

– Ето, това е безсмъртието. Като странстващ по света пътник да оставиш след себе си някакво творение и то да съществува хиляда години! Може би и още хиляда години! Може би във вечността! Кой знае? Исидор от Милет и Антемиус⁴ от Тралес са окачили на небето това кубе, а са починали преди хиляда години. След тези хиляда години даже прах от костите им не е останал. Никой не си спомня и имената им, но виж, още са живи!

Изненада се от разсъжденията на този воин – та той е тичал с ятаган в ръка и е надавал победоносен вик по бойните полета, рязал е глави, разсичал е крака, ръце...

– Често ли идваш тук? – попита го неволно, без да се усети.

– Много често.

– Защо?

-Защото един ден ще окача на небето друго кубе, още по-величествено от това!

Трепетът и страстта в гласа му завладяха и нея. Леко обърна глава назад, без да пуска крайчеца на качулката, и промълви:

– Кой си ти?

– Един беден строител. Одеве ти казах, не ме ли чу? Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче, как го каза ти... а, да, окачвам по небето висящи кубета.

Мъжът зад гърба й сякаш разказваше приказка, рисуваше в съзнанието й причудливи картини. Впечатли я. Изглежда, за пръв път срещаше толкова сладкодумен човек.

– Ами ти коя си? Чия си? И ти ли се интересуваш от тези неща?

Чу гласа, но бе потънала толкова дълбоко в мислите си, че не реагира.

-Отговори ми! И защо си криеш лицето? Бива ли да се крие човек в Божия дом?

Той не й остави възможност да отговори. Нито да избяга. Просто й свали полекичка качулката. И косата й се разля по плещите като същинска житна нива.

Дръпна си ръката като опарен.

– Ти! – възкликна, останал без дъх. – Но ти си момиче! Момиче си!

Безпомощна и ужасена, тя се опита да придърпа качулката.

Обърна се. Този път той се разтърси като ударен с куршум. Слисаният му поглед потъна в сините като безоблачно небе очи на девойката.

„Господи! – изстена с вик душата му. – Небесни очи! Не! – каза си след това. – Това са морски очи! Красиви като морето, необятни като морето, примамливи като морето, фатални като морето!“

И това не му хареса. Синевата в очите на непознатата девойка беше омайна както при керамичните декоративни плочки от Изник.

Кръстосаха погледи за миг, само за миг.

Заради басовия му затрогващ глас тя си представяше снажен момък. Пред нея обаче стоеше и я гледаше с омагьосани очи мъж на около петдесетина години.

Вдигна качулката, стана. Бързо се отправи към вратата, през която дойде.

– Коя си, дъще? – обади се той след нея. – Кажи ми името си!

Нямаше повече смисъл да си преправя гласа. Без да погледне назад, подхвърли мимоходом:

– Дилруба! Казвам се Дилруба!

Отвори вратата, излезе в полутъмния каменен коридор. Не я засягаше, че краката й измръзват; тичаше, силно притеснена, към входа с кожената завеса. В съзнанието й още звучеше гласът на онзи мъж: „Издигам мостове, строя кораби за походите на нашия господар. В сънищата си обаче окачвам по небето висящи кубета!“

Отметна тежката кожена завеса. Втурна се навън, останала без дъх. Светлината на слънцето я заслепи и тя затвори очи.

***

Мъжът остана, все така седнал на пода.

Косите и очите на момичето не му излизаха от ума. Как само се диплеха на златисти талази чак до талията й – същинска житна нива, разлюляна от сутрешния зефир.

Ами очите? Сините като керамиката на Изник очи?

„Еее, старче! – възкликна. – Толкова страни си обиколил, видял ли си досега такава красавица? Не! Хвръквал ли ти е умът само като погледнеш в нечии очи? Гледал си толкова дълго време лица-рози и устни-череши, а усещал ли си кръвта ти да кипне като че ли си на луди-млади години? Случвало ли се е да си глътнеш езика пред някоя жена – от трепет, а сърцето ти да запърха в гърдите така, сякаш ще изхвръкне, а? Случвало ли ти се е!?“

Не му се беше случвало. Откакто младежките му вихри стихнаха, а жаравата на сърцето започна да гасне и да се превръща в пепел – не му се беше случвало. Но сега!... Ето че сега се случи! Загуби си ума, кръвта започна да бушува по жилите му като река, глътна си езика и загуби дар-слово, задиша често-често, от сърцебиенето му се стегнаха гърдите.

Изправи се на колене. Кръстоса крака по турски. Вдигна глава и се загледа в хилядолетното кубе на Исидор и Антемиус. С образа на Дилруба в съзнанието си потъна в дълбок размисъл.

Внезапно хрумване го връхлетя и стисна сърцето му като в керпеден.

За бога!

Наведе глава. Хвана го срам. Лицето му пламна. „Тя е още дете. Кажи-речи, дъщеря може да ми бъде. Какво от това? Все пак е мома за женене“.

Колкото и да се противеше, вътрешният му глас не успя да победи срама. „Ами че аз съм по-възрастен от всеки друг, може би дори и от баща й!“ – отрони въздишка той.

Късно му беше вече за подобни трепети. Не му подхождаше.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ⁵, ХАРЕМЪТ 1528 г.

Султан Сюлейман излезе от харема и се запъти към приемната зала Куббеалтъ⁶ с бърза стъпка и развят кафтан. А това не вещаеше нищо добро. Не беше нормално по това време да остави любимката си Хюрем и да напусне харема. Значи се беше случило нещо важно.

Господарят дори още не беше излязъл с Михримах султан в градината. До ден днешен не бяха виждали той да тръгне към приемната зала, преди да погледа как дъщеря му с радостни викове тича след пауните, които пристъпваха важно-важно из двора с разперени опашки, пъстри като дъгата.

Един от служителите във вътрешния двор се приведе в почтителен поклон до земята и когато султан Сюлейман го отмина като вихър, вдигна вежди и смигна на отсрещния си другар: „Какво ли става?“. В отговор онзи само вдигна рамене и присви устни. А това означаваше: „Не знам“.

Една от арабските танцьорки, едва прекрачила прага на моминството, се втурна разтревожена към покоите на Хюрем хасеки. Отвори голямата врата и връхлетя вътре. На дивана отсреща лежеше закръглена негърка, тя се надигна още като видя как задъханото момиче се опитва да й каже нещо, и я скастри набързо:

– Спри се де! Поне си поеми дъх! Да не си спала гола, че Принцът на планината Каф⁷ да ти се е хвърлил в обятията?

Но момичето нито беше в състояние, нито имаше време да се засмее на тази шеговита закачка.

– Шет... Шета... Шета... рет Баджъ! – засрича то, преди още да е овладяло дишането.

– Абе казвай каквото имаш да казваш!

– Господарят...

Момичето не успя да продължи. Долепи длан до гърдите си и пое един-два пъти дълбоко въздух.

Само от споменаване на думата „Господарят“ сърцето на Шетарет⁸ калфа се раздумка.

– Тю-тю-тю!... За бога, Дюрдане! Да не му се е случило нещо на нашия султан?! Зло да ни забрави! Тю-тю-тю!...

С тюхкане-пуфкане надигна дебелите си телеса от мястото, където лежеше, и тромаво се заклатушка към момичето.

– Казвай де! Не ме подлудявай!

– Господарят излетя набързо от харема!... Видях го да се втурва към приемната зала!

– Тю, да ти се не види! – заклати се на две страни Шетарет, докато се връщаше при дивана си под прозореца. – Абе, хубавице, сърцето ми ли искаш да пръснеш? Или си хвърлила око на службата ми? Да не би да си мислиш: „Я да избутам тази Шетарет, та аз да стана калфа на Хюрем хасеки!“ а?

– Баджъ, мислех ти да съобщиш на Хюрем хатун новината, че господарят ни си е отишъл!

Шетарет се преструваше, че не я интересува, но и нейната глава пламна. Защо ли тази сутрин падишахът още в тъмни зори беше напуснал харема? При това без да се отбие при Хюрем. Без да види Михримах, макар и заспала, без да я целуне по бузата...

Изправи се тежко-тежко.

– Ще отида да видя дали Хюрем ханъм не се е събудила. Ти чакай тук. Ако хасеки се разгневи и ми викне: „Буди ли се човек за такова нещо!?“ – жива изгорях, мургава хубавице! Да не ми викат Шетарет, ако не ми навре стъпалата в мангала да станат на кюмюр!

***

– Виж какво, паша! – втурна се в приемната султан Сюлейман.

И в миг се закова на място. Вътре нямаше никого, освен Ибрахим паша. Той вдигна до рамене кръстосаните си пред гърдите ръце и се поклони почтително пред падишаха. Още от Маниса та досега беше негов роб, другар, сърдечен приятел, довереник и съпруг на сестра му Хатидже. Сега Паргалъ Ибрахим беше неговият зет и главен везир. Сюлейман изпитваше към него такова доверие и такава обич, че го направи дори главнокомандващ. За пръв път в историята на Османската империя султан предоставяше на свой роб поста на главнокомандващ.

Втурна се тук с мисълта: „Не би ме събудил, ако нямаше да ми казва нещо важно!“, но докато влетяваше в залата, все пак го смъмри с думите „Виж какво, паша!“

– Каква вест ми носиш? Не отговарям какво ще ти се случи, ако съм тичал насам презглава за нищо, преди да съм попитал нашата хасеки как се чувства, преди да съм усетил уханието от розовото личице на малката ми султанка.

– На вашите заповеди, господарю! – промълви с поклон Ибрахим.

Падишахът веднага долови тревогата в погледа на великия си везир, колкото и той да се преструваше на спокоен.

– Слушам те. И защо тук няма никой друг? Къде се е чуло и видяло приемната да е без стражи, когато ние сме тук? Ти ли изпъди стражата?

– Да, господарю!

– За бога, Ибрахим, спри да се кланяш, ами говори!

Колко пъти му беше казвал, че не е необходимо да спазва протокола, когато са ето така, само двамата, но Ибрахим не разбираше от дума. „Упорит хърватин!“ – си каза падишахът.

На млади години с Ибрахим си деляха и яденето, и пиенето. Нима не беше така и сега? Заедно ходеха на лов, заедно израснаха. Тогава принц Сюлейман беше все още законен престолонаследник, който печелеше слава като санджакбей на Саруханския санджак. Двамата другари вдигаха наздравици и се напиваха, съчиняваха лъжи, за да се скрие от Гюлбахар, и се забавляваха с различни красавици, една от друга по-хубави. По цели нощи си говореха, чак до разсъмване, какво ще правят, когато Сюлейман стане падишах. Крояха планове, нахвърляха списъци заедно.

Когато получи вестта за смъртта на баща си Селим хан и светкавично препусна от Маниса към Истанбул, за да се качи на престола, единственият до Сюлейман беше пак Ибрахим.

– Случи се нещо, господарю!

– Вече го разбрахме, паша. Какво се случи? Какво се случи? Това ми кажи!

– Инфилтрация...

Лицето на султан Сюлейман потъмня:

– Някой е проникнал в двореца ли?

Дали пък Хюрем нямаше да излезе права, когато нощ след нощ лееше сълзи и повтаряше: „Дворецът бъка от шпиони. Страх ме е, Ваше Величество, султане мой!“

До този ден той смяташе нейните подозрения за глезотия. Що за приумица! Ръката на врага да се протегне чак до неговия дворец, до неговия харем! Кой би дръзнал? Остави дързостта, дори самата мисъл би коствала живота на въпросния човек. На всичкото отгоре, откакто беше допуснато змия да припълзи в банята на Хюрем, вземаха много по-строги мерки.

Значи врагът беше намерил пролука и се беше промъкнал?

Падишахът изведнъж кипна. Накани се да седне, но се отказа.

– Чуваш ли се какво говориш, Ибрахим? Някакъв мъж ще прескочи зида, ще влезе във вътрешния двор и пазачите няма да си имат и понятие от това? Така ли? – Замълча за миг. – Веднага да съсечеш врата на началник-стражата. Искам главите на всички, които тази нощ са били на пост. Така ли охранявате нас и харема ни, паша?

Ибрахим преглътна, после на един дъх изрече:

– Не е мъж!

– Какво?

– Жена е!

– Жена ли?

Ибрахим си замълча, защото нямаше навика да говори, преди падишахът да му позволи. Зачака Сюлейман да седне на трона си и да се посъвземе от шока.

– Жена ли? – повтори пак, сякаш говореше на себе си. Поседя известно време, после погледна към склонилия пред него глава свой приятел.

– Какво чувам, зетко? Някаква жена е преминала през зидовете, за които се знае, че цели вражески армии не могат да сринат?

Пашата потвърди мълчаливо с глава.

– Патрулът забелязал нещо да виси на крепостните стени откъм морето. Още щом началник-стражата ми съобщи, изтичах да видя. Личеше си, че по зида се е спуснала жена.

– По какво разбра, че е жена?

С върха на пръстите си пашата извади от пазвата парче плат и му го показа.

Лицето на падишаха не издаваше мислите му. Пашата добре познаваше Сюлейман. Това беше затишие пред буря. А като се разразеше бурята, кой знае колко глави щяха да изхвърчат.

– Предположихме три възможности – промълви Ибрахим.

– Остави празните приказки, ага! Подобаващо ли е това за главнокомандващ и велик везир? Какви мерки взехте, това ми кажи!

Пашата преглътна. Тази работа не отиваше на добър край.

– Разположих на пост всички пазачи от охраната, господарю.

После Ибрахим му разказа какво се беше случило. Войниците притаили дъх. Два часа шумка не шумнала. Тишината тегнела заплашително. Дори нощните птици се били смълчали. А когато започнало да се развиделява, писнала кукумявка и сърцата на всички задумкали. Тъкмо сметнали, че са изпуснали нарушителката, и ги обзело дълбоко отчаяние, когато в гората се раздвижила някаква сянка.

На всяка стъпка шалварите на сянката се веели, кърпата на главата й се диплела. Жената дори и не опитвала да се прикрие, отивала директно към харема.

Била чевръста и безшумна. Когато навлязла в очертанията на розовата градина, изведнъж спряла. Очевидно искала да се увери, че никой не е чул как няколко вейки изпращели и се счупили под стъпките й. Само някаква изплашена птица изпърхала и отлетяла в тъмнината, толкова. Нямало друг звук и сянката решила да продължи.

– Стой! Не мърдай, проклетнице!

Жената замръзнала на място от громолящия като гръмотевица глас на началник-стражата.

– И я хванахме, господарю! – завърши тирадата си Ибрахим.

Докато слушаше великия везир, Сюлейман ясно си представяше какво се беше случило и с питащ поглед подхвърли:

– И коя се оказа? Избягала кучка или някоя крадла, която за шепа леща си е сложила главата в торбата? Коя от тях...

Ибрахим прекъсна думите на Сюлейман:

– Нито едната, нито другата.

Усети се, че допусна грешка, и наведе глава. Падишахът не се засегна. Сега пред него стоеше друг въпрос, много по-важен от нарушения протокол. Някой беше хванат в градината на двореца, кажи-речи, до вратата на харема, посред нощ.

– Шпионин, който се е опитал да влезе в нашия дом – това ли искаш да ми кажеш, паша?

Тонът на падишаха беше невероятно спокоен. А това вещаеше опасност. Ибрахим беше преживял много Сюлейманови бури, предшествани с мълчание.

– При това – жена агент, така ли?

Потвърди с кимване.

– Беше покрита с тюлени воали. Личеше си, че иска, който я види отдалече, да си помисли, че е наложница или някоя от прислужниците.

– Какво чакаш? Доведи престъпницата пред нас, да разберем какво е целяла.

Ибрахим мълчеше. Преглътна.

– Какво?

Ибрахим сякаш понечи да каже нещо, ала от устата му не се откъсна нито звук.

– Защо мълчиш, Ибрахим? Доведи жената!

– Не мога, господарю.

– Не можеш ли? Защо?

– Защото... тя умря.

Падишахът подскочи от яд.

– Какво ми говориш, ефенди? Само не ми казвай, че сте я убили, преди да я разпитаме. Само това не ми казвай, ага!

– Не го направихме ние... – прошепна уплашено Ибрахим. – Сама си свърши работата. Заклевам се.

– Как?

– Разбра, че ще я хванем, и изля нещо в устата си... Като стигнахме до нея, береше душа. А после...

– После какво? Идвате при мен да се похвалите, че сте я хванали. Изпуснал си шпионката. Вместо да ни отведе до целта си и там да я заловим. В ада. Отнесла е със себе си и тайните. Шпионка. Ибрахим, ти си мой главнокомандващ, мой велик везир, мой приятел, мой зет – и ти си я видял. Началник-стражата я е видял. Колко души бяхте, кажи? Стотина ли, петстотин ли? Нито един въоръжен мъж ли не можа да хване тази жена и да я изправи пред нас? Как е възможно това, Ибрахим? Дори коя е била не сте...

Великият везир продължи, все едно не го беше чул:

– Сръбкиня.

Тази вечер му се наложи за втори път да прекъсне думите на падишаха. Но изуменият от напиращите една след друга изненади султан не беше в състояние да забележи тази негова грубост. Като чу Ибрахим да произнася „Сръбкиня“, в мозъка му избухна бомба.

– Откъде разбра?

И неговият глас премина в шепот:

– Каза го. По-точно изхриптя го, преди да умре, господарю.

– Какво каза?

Великият везир се поколеба. Сетне предъвка нещо. Сюлейман видя, че не му се превърта езикът да повтори какво е казала шпионката, и прогърмя:

– Какво каза тя, Ибрахим?

– Простете на своя роб! – прошепна той със сведена глава и умоляващ глас. – Тя каза: „Ще... ви... избият!“ султане мой... „Всички ще ви избият! И след хиляда години... ще отмъстят... Проклятието на сърбите ще преследва и Сюлейман, и целия му род“. Нещо такова каза.

Великият везир бръкна в пазвата си. Този път извади една кама. Извита „сръбска кама“

– Отровна е – поясни. И отвори другата си шепа. На дланта му лежеше малко зелено шише. – А това е отровата, която изпи...

Султан Сюлейман погледна какво държеше в ръцете си той и започна да снове из стаята.

– Кой друг освен теб го чу? – попита тихо.

Ибрахим долови тревогата на падишаха.

– Всеки, който беше там. Но тя говореше на сръбски и затова я разбрах само аз.

Потънал в размисъл, падишахът снова из стаята още известно време.

– Виж, паша – приближи се той до Ибрахим, – ние се обявихме за властелин на света! Ти си пръв приятел, другар, довереник, ти си нашият зет, на когото дадохме сестра си. И още – ти си главнокомандващият... Без да държим на благороднически произход, начетеност, принципност и страхопочитание, ние те издигнахме над толкова много аги, паши, везири, чиито коси и бради са побелели в служене на османската държава, на вече преселилия се в райските предели наш баща Явуз Селим хан и на нас. Поверихме ти държавния печат и те обявихме за велик везир.

Задъха се и замълча. Ибрахим стоеше с наведена глава и не вдигаше очи от пода. Нямаше смелост да погледне своя падишах. Прекрасно знаеше какви пламъци хвърчат от очите на Сюлейман. Настана гробна тишина.

– Защо мълчиш, паша? Така ли е или не?

Ибрахим се наведе още повече отпреди и прошепна:

– Така е. Само кажи, султане мой, и Ибрахим ще се принесе в жертва на своя благодетел.

Сюлейман постави ръка на рамото му и му нареди да стане. Прикова очи в него и продължи:

– Всеки знае, че Сюлейман, синът на Селим хан, не се бои от смъртта. Колко изпратени на сражение с врага приятели сме погребали и колко врагове! Така или иначе, дължим живота си на Аллах. Дали ще му изплатим дълга си, дали ще оцени по достойнство нашия героизъм и ще ни благодари, когато се изправим пред него... Ето, от това ме е страх!...

В очите на султан Сюлейман вече прехвърчаха светкавици.

– Ако се случи нещо с нашите жени и деца, докато сме живи, срам и позор за нас. Що за султан ще сме, ако се случи нещо на принцовете ни, на Михримах и дори на другите жени? Хан ли е този, който не може да опази харема си, та да му се повери и цяла империя? Ако един син не може да бди над харема си, с какво лице ще поиска от своя отец и предците си да се застъпят за него, като се възнесе на небето?

– Ако Аллах е решил...

– Ако е решил Аллах, паша... – Гласът на Сюлейман постепенно преминаваше в грохот. – Ако са решили войниците ми! Ако са решили и пашите ми, и везирите ми! Ето какво ще ти кажа. Отсега нататък и птичка да прехвърчи над дома ми, ще търся сметка от теб! Имай това предвид, вземай мерки!

Падишахът рязко се обърна. Закрачи към вратата. Преди да излезе, се спря, гневно подхвана полите на кафтана си и се обърна.

– Ако загубим живот, Ибрахим – удари се с юмрук в гърдите той, -ще вземем хиляди живота в замяна, нека всички го чуят!

Ибрахим паша се събуди в добро настроение. Откакто хванаха шпионката в градината на двореца, надвисналите над главата му буреносни облаци тутакси се разнесоха. Добре че го обърна на война. Това беше гаранция, че отново щеше да се издигне в очите на падишаха, решил да изтълкува отмъщението на жената като война.

„И аз служих на Аллаха добре – размисли се Ибрахим рано-рано сутринта. – Само за няколко месеца подготвих огромната армия за поход. Походът към Австрия завърши с пълна победа. Ако копнежът по Хюрем не беше обладал падишаха, щяхме да превземем и Виена“ – мърмореше си наум той.

Сюлейман издаде заповед за завръщане и нямаше какво повече да се направи. Въпреки всичко, победата увеличи личната му слава толкова, колкото и Сюлеймановата.

Стана от леглото и се облече. Веднага пое по пътя към отсрещния дворец, за да вземе участие в Съвета на Дивана. Като се качваше в колата, той се обърна и погледна към своя дом, после и към Сюлеймановия. Ако ги видеше някой непознат, като нищо щеше да посочи неговия дворец като мястото, където живее султанът. След похода към Мохач, с донесените от Унгария статуи, той направо беше превърнал двореца си на Ат Мейданъ в римски палат.

Дори киселите изказвания на везирите в Дивана не успяха да му развалят настроението. Тези съвещания го отвращаваха. Не можеше да се измисли нещо по-нелепо от това да се обсъждат на крак държавните дела с цял куп глупави везири, още неотърсили се от сутрешния намаз, от сънливостта и изтощението след похотливите нощи. Отгоре на всичко султан Сюлейман ги гледаше и слушаше през решетката на кабината си. Никой не можеше да изказва свободно мнението си. Уста не отваряха, с изключение на един-двама везири, които падишахът уважаваше заради ума и възрастта им. Но и тези, които се обаждаха, използваха харесвани от султана изрази. Разбира се, не беше лесно. В тази работа можеше да му паднеш в очите и в края на краищата дори да намажеш въжето.

Единственото нещо, което можеше да му вгорчи настроението, беше любимката на Сюлейман – Хюрем – и децата й, които раждаше всяка година. Падишахът обаче не поглеждаше към друга. Колко дивни момичета от Генуа и Венеция беше подарил на харема. Сюлейман дори веднъж не извърна глава подире им. На този свят не съществуваха други за него, освен Хюрем и дъщеря му Михримах.

„Не му и минава през ум, че московчанката го върти на пръста си - размисли се той. – Не можа да разбере, че тя се стреми да дели трона с него!“

Поспря за миг, присви очи и се огледа наоколо, като че ли се интересуваше какво става. „Еее, червенокоске! – закиска се наум. – Така стоят нещата, въжето не стига за двама въжеиграчи. Няма да допусна теб и копелетата ти да седнат на Сюлеймановия трон!“

Усмивката на лицето му изчезна така мигновено, както се беше появила. Замести я буреносен облак.

„Само почакай, московска наложнице! – промърмори си той. – Ще дойде време и ще ви видя сметката на теб и на твоите копелета!“

Изведнъж пред очите му се мярна пухкавото, горещо и бяло като слонова кост тяло на наложницата персийка, която до разсъмване му беше доставяла ненаситни удоволствия. Полазиха го сладостни тръпки. Дали съпругата му Хатидже знаеше, че се забавлява с новата красавица от Персия? Нямаше как да разбере. Щом един мъж не обладае жена си, значи е бил с друга. Хатидже беше умна. Ако сутринта забележеше, че е изнемощял, веднага се досещаше, че през нощта се е забавлявал с някоя от наложниците.

Любеше се не зле и с Хатидже. Тя не хвърчеше във въздуха: „Виж ме, аз съм сестрата на падишаха“. Не му мрънкаше, отдаваше му се. И все пак беше по-различна от робините. С тях човек се държеше както си ще. Нямаше забрани, нямаше норми. Но само заради едното удоволствие Ибрахим не смееше да изтощава сестрата на великия султан до ранни зари.

„А дали на Хатидже също няма да й се понрави това?“ – запита се изневиделица той. Самата мисъл го накара да изтръпне.

Въздъхна. Сега имаше да мисли за много по-важни работи от развихрените страсти. Печатът на владетеля на света беше в кесията на пояса му. Каквото и да се говори, който каквото ще да казва, винаги се получаваше това, което кажеше той. Тогава защо трябваше да слуша сутрин още на разсъмване мрънканията на везирите? Той беше Ибрахим. Единственият велик везир на султана. Безстрашният главнокомандващ.

Продължи да върви умълчан. По лицето му се кипреше саркастична усмивка. Както и да е, в османските земи неговата дума тежеше колкото и думата на Сюлейман. Той беше най-близкият сърдечен приятел на падишаха, неговият довереник, приятелят, с когото ловуваха заедно и размахваха ятагани рамо до рамо.

Но ето че това изобщо не попречи на московската наложница да грабне сърцето на падишаха. „Тя непрекъснато ражда и обгражда Сюлейман с бебетата! – помисли си. – Най-напред момче, после момиче... След него още едно момче... Само Аллах знае какво е наред сега“.

Падишахът трепереше и над наложницата, и над децата. А дъщеря си, която се носеше наоколо като пчеличка и никой не знаеше къде ще кацне, направо боготвореше. Едната му половина беше светът, другата – Хюрем и дъщеря му Михримах. „Заради копелетата на московчанката забрави дори престолонаследника си Мустафа“ – мина през ума на Ибрахим. Въздъхна.

Тази наложница прогони спокойствието на великия везир. Не можеше да се примири, че трябва да дели султана с друг. Падишахът вече прекарваше повечето време в харема, в обятията на любимката си. Всички бяха изумени, че и с дъщеря си се занимаваше по цели часове.

Тази жена беше самият дявол. Беше покорила не само падишаха, ами и майка му. Валиде ханъм отблъсна майката на големия си внук и приласка московчанката. „Сигурно си е загубила ума – измърмори си той. - Московчанката непрекъснато ражда. Ако утре някой от синовете на Хюрем – знае ли човек колко още момчета ще роди! – изяви претенции към престола, какво ще стане? Нима тази безумна вещица не вижда в каква беда ще бъде въвлечена Османската империя?“

Великият везир изведнъж се стресна. Огледа се подозрително наоколо. Дали от устата му не се беше изплъзнало това, което му се въртеше в главата? Господи, дано не е! По гърба му изби лека пот. Нима в двореца имаше място за опасни мисли? Та тук дори и една погрешна дума не се посрещаше добре? Погледна към полутъмния дълъг коридор дали някой не го е чул.

Тази жена беше взела и неговия ум. Нервите започнаха да му изневеряват, беше отвикнал да се пази. Само да изпуснеше мислите си, главата му тутакси щеше да изхвърчи.

„Жената те ненавижда“ – му подшушна вътрешният глас. Не се понасяха. Ибрахим също ненавиждаше червенокосата любимка на Сюлейман. Спор няма, че е красива, но нали харемът беше пълен с една от друга по-хубави, една от друга по-млади красавици! Какъв смисъл имаше да издигне тази наложница, а майката на престолонаследника да изпрати в изгнание? „Вдъхна уханието на розата⁹, зарадва сърцето си, а сетне я прогони. Не направи ли така и с предишните? Била родила момче! И какво от това? Взема момчетата, дава й момичето и я отпраща“. Но ето че Сюлейман не направи нищо подобно. Вместо московчанката, той изгони майката на престолонаследника.

Освен това имаше нещо особено в очите й. Погледът й направо изгаряше. И дъщерята беше същата. Взираше се в хората като майка си. Понякога Михримах така се втренчваше в него, че Ибрахим не знаеше къде да се дене. Нима погледът на едно момиченце, което му стигаше едва до кръста, можеше да го уплаши? Оказва се, че може. Струваше му се, че то му чете мислите.

„Тези и двете са опасни! – помисли си той. – И майката, и дъщерята“. Оплитаха падишаха в мрежите си по всякакъв начин!

Изтръпна от ненадейно връхлетялата го мисъл. А може би правеха магии?

От тази московчанка всичко можеше да се очаква. Виж, по-рано въобще не се беше сетил. Да, обезателно правеше магии на падишаха. Дали и него не омагьосваше? Например да му се случи нещо лошо. Можеше ли – можеше. Веднага трябваше да говори с главния мюфтия. Нямаше му кой знае каква вяра, но се преструваше на много набожен. Освен това го беше страх от магиите. А ходжите със сигурност разполагаха с някои неща, които ги развалят. Четяха, пухтяха. „Ще го накарам да направи антимагия“, рече си.

Като наближи кабинета на господаря, съгласно дворцовия етикет наведе глава към дясното си рамо, към самурената яка на кафтана. Усети как кожата погали бузата му и колко е тежък тюрбанът на главата му.

Строените като статуи от двете страни на коридора грамадни мургави стражи с рунтави мустаци дори не мигнаха, докато великият везир минаваше край тях. Те се покланяха само при намаз и пред султана. Ибрахим ужасно се обиждаше от това, но не се издаваше. Все пак имаше хора, които се захлупваха пред него чак на земята.

Когато пристигна, събра длани пред корема, както му беше редът, леко притвори очи и застана пред разтворената от стражите врата. Приветства падишаха с поклон още щом прекрачи прага. Направи крачка навътре, но остана неподвижен, докато затвориха вратата зад него.

– Ела, Ибрахим! – рече султан Сюлейман. – Трябва да има сериозна причина, за да настояваш веднага след съвещанието на Дивана да дойдеш при мен.

В отговор мълчаливо се поклони. Основното правило в двореца на Сюлейман беше да не се нарушава спокойствието. А спокойствие означаваше безмълвие. Говореше се възможно най-пестеливо. Из двореца не се чуваше и звук. По тази причина стражите общуваха помежду си само с езика на жестовете. Така че поклонът на Ибрахим означаваше цяла поредица от думи: „Разбира се, че има, султане мой! Ако нямах повод, щях ли да ви безпокоя?“.

Този път Ибрахим се поклони още по-ниско.

– Аллах да даде дълъг живот на моя падишах, на принцовете ни и на единствения наш султан! Робът иска да отправи към своя господар едно предложение.

– Какво е то, паша?

Ибрахим издигна над наведената си глава рулото, което държеше в ръка. Приближи с още една крачка до султана.

– Вашият роб Пири¹⁰ завърши картата. На мен предостави честта да я поднеса на нашия господар.

Лицето на падишаха грейна. Протегна ръка, както си седеше на дивана, и взе вдигнатото над главата на великия везир руло. Внимателно го разгъна на скута си. Задържа поглед върху него, сетне стана от дивана и отиде до грамадното си бюро точно пред камината. Разстла отгоре картата и затисна двата й края с тежести, за да не се навие отново. Започна да разглежда очертанията, без да изрече и дума, като ги следеше с пръст.

– Това ли е светът на адмирал Колумб?

Ибрахим паша пристъпи до бюрото.

Надвеси леко глава над картата, за да погледне и той.

– Да, господарю.

– Значи това е Новият свят, от чиито съкровища трупа богатството си Карлос?

Вместо да отвърне „Да, така е“, великият везир наведе почтително глава.

– Реис ни е начертал и донесъл места, които не е виждал? Сънищата си ли е нарисувал?

В гласа на падишаха се прокрадваха нотките на гняв, готов всеки миг да изригне.

– Вашият роб Пири кръстосва моретата надлъж и нашир. Вслушва се в мореплаватели, свидетели на разказите и описанията на по-възрастните участници в походите на адмирал Колумб. Дори и сега разпитва гребците и капитаните на оня гяурин, прочутия главатар Кортес. По онова, което му описват, той прави собствени изчисления.

Падишахът кимаше с глава и продължаваше да проследява с пръста си очертанията върху картата.

– Страхувам се, Ибрахим – ако откритите земи наистина са толкова обширни, целият свят ще се пренареди по съвсем нов начин.

Вдигна глава и погледна към великия везир.

Когато и да се отвореше дума за този Нов свят, Ибрахим усещаше в устата си тръпчив вкус. И сега се озова в същата ситуация. Страхуваше се, че падишахът ще се запали по нереални идеи. Тревожеше се, че при толкова много страни за завладяване, толкова корони за събаряне, толкова съкровища за заграбване в Европа Сюлейман можеше да се впусне в непредсказуеми авантюри. Целта на Ибрахим беше Рим. Искаше короната на Рим. Ако не за собствената си глава, то поне за Сюлеймановата. Стига да можеше, не би показал картата на Пири Реис, но ето на, длъжен беше.

– Аллах да дари с дълъг живот нашия господар! Повече от половината държави в Европа очакват победоносния ятаган на господаря.

Колкото и земи от Стария континент да завладеем, ще изглеждат като стрък ечемик пред онези необятни пространства.

Разбира се, ще дойде ден Аллах да благослови нашия господар, владетеля на Стария свят, с успешното завладяване и на новите земи.

Смисленият поглед на султана отново се впи в картата.

Този път Ибрахим извади от копринения си сърмен пояс книга с кожена подвързия.

– А това са ръкописите на роба ви Пири. Описал е моретата, островите, ветровете, бреговите контури. Нарекъл я „Морска книга“.

Сюлейман я взе, запрелиства я.

– Кажи на Пири, че трудът му е голям. Начертаната карта сякаш вдигна завеса пред очите ни – ние, които си мислехме, че светът е малък и тесен за нас. Реис разкри пред нас нови хоризонти.

„Та нали точно от това се страхувах!“ – рече си наум Ибрахим.

За миг настъпи мълчание.

– Ти също не се помайвай, Ибрахим! – продължи падишахът. – Бъдещето е в моретата. Направи си сметката така, че моите кораби да завладеят Бяло море от край до край и да преминат Гибралтарския проток. Да надуят платната си в океана. Във водите, където се подвизават адмиралите на Карлос, да задрънчат ятаганите на моите моряци, на моите юнаци! Над новите територии да се развее знамето на Великата османска империя!

Ибрахим паша целуна три пъти собствената си ръка, допря я до глава: „На вашите заповеди!“

– А на Реис му кажи да дойде в удобно време. Да ми разтълкува картата и проучванията си. Ще прочета книгата му много внимателно. Ще му задам някои въпроси. Та да започна подготовката.

На излизане Ибрахим промърмори: „Безумни мечти!“ Нямаше ни най-малко намерение да поверява могъществото и силата на държавата в ръцете на някакви си босоноги морски пирати.

Михримах не можеше да повярва на това, което й се случи. Майка й отново бе надула корем. Щеше за втори път да става кака.

Не си спомняше раждането на Селим. Беше го видяла повит в копринени пелени, вече в ръцете на майка им.

– Твоето братче! – беше го посочила бавачката им Есма. – Вече си кака.

Само че Михримах не разбра нищо от това, че е станала кака. Даже се ядоса. Дни наред ходеше нацупена. Един ден даже каза на Есма:

– Занимават се само с онзи жълтоглавия.

Но сега наистина се чувстваше като кака. Вълнуваше се. Тревожеше се, без да знае защо. Дали не се страхуваше, че съвсем ще я забравят, ако се появи още един брат? Не можеше да си обясни какво изпитва. Освен че нямаше настроение. И толкова.

По надпреварата на прислужниците, хукнали презглава да докопат наградата за вестта с викове: „Принц имаш, господарю! Да има дълъг живот!“, Михримах разбра, че майка й вече е родила. „Значи момче!“ - си рече. Сега баща й си имаше четирима синове. Единият беше Мустафа, синът на Гюлбахар хасеки, чието име й беше забранено дори да произнася. Не го беше виждала досега. Имаше и батко си Мехмед, с голямата чалма. После Селим с русата глава, който тъкмо прохождаше и от ден-два чупеше всичко, което му се изпречеше на пътя. А сега и това момче...

Пред вратата на майчините си покои чу отвътре да се разнасят страшни крясъци. Господи, на какво приличаше това! Естествено, момченцето още си нямаше представа, че в двореца не може да се вдига врява. Скоро щеше да го научи.

Отвори й бавачката Есма. Михримах едва се промъкна вътре. Шетарет калфа излезе с цял куп прислужници от стаята на Хюрем и нададе радостен възглас:

-Отваряйтеее бе! Каката е дошла да види малкото си братче! Браво! Да я пази Аллах от лошо око! Да не й е уроки! Вижте колко е красива!

Михримах пристъпи бавно и подаде глава през открехнатата врата.

Ето го там. Братчето, което се появи, за да открадне любовта на майка й и баща й към нея. Увито в коприна, то крещеше в прегръдките на майка й. Слиса се как е възможно толкова малко нещо да издава такива писъци. „Няма да го обичам“ – реши Михримах. Бездруго тя не обичаше и Селим.

– Ела, моя красавице!

Вдигна глава и погледна към майка си.

– Знаеш ли, единствена моя – продължи майка й. – Никой вече не може да те нарече дете. Ти стана голямо момиче, съвсем официално. Твоят брат дойде от Каф планина и те направи още веднъж кака. Ти вече стана два пъти кака, султанке моя.

„Да бе, как пък не от Каф планина!“ – промърмори си тя. Нима не знаеше откъде се появяваха братята й? От корема на Хюрем е излязъл и този! Само че нямаше представа как е влязъл там. Все пак трябваше да разбере. Веднъж даже попита Есма, но бавачката й само ококори ужасено очи и отвърна: „Шшшт! Засрами се!“

Баба й седеше до главата на майка й. Валиде султан галеше косата на Хюрем, която даряваше на сина й момче подир момче.

Като видя Михримах, лицето й грейна още повече. Веднага прочете в очите й тъга, отчаяние, даже и страх.

– Никой да не отправя упреци! – обърна се тя към околните. – И ти, Хюрем хатун. Имаш три принца. Да растат за радост на майка си и татко си, да се радват на тяхната обич. С благословията на Аллах нека всичките да се посветят на Великата Османска империя. Обаче това, което искам да кажа, е следното: момчетата са три, момичето е едно. Хиляда принцове да родиш, не ги давам и за една Михримах!

Каква гордост се надигна в гърдите й, как й се развихриха чувствата, в очите й плувнаха сълзи, малкото й сърчице запърха с благодарност. Ако майка й не я беше повикала: „Ела да го видиш, не искаш ли да погледнеш братчето си?“, тя щеше да се втурне към възрастната жена, да се хвърли на врата й, да удави в целувки набръчканите й ръце, лицето. Щеше да бъде в разрез с дворцовия етикет и със съветите на майка си и на Есма, но това съвсем не я засягаше. Ако се гушнеше в прегръдката на баба си, страхът й да не я изоставят щеше да се изпари.

Дали и баща й мислеше така? Ами майка й?

Присламчи се към майка си, която й поднесе вряскащото бебе.

Лицето й беше съвсем безизразно.

– Виж! – продума Хюрем. – Малкото ти братче!

Лекичко се наведе, погледна го.

Цялото беше червено.

„Грозно! – каза си наум. – Много грозно!“

То размахваше безспир стиснатите си юмручета и крещеше. Колко малки бяха ръчичките му! Ами пръстчетата?

„То няма да оживее!“ – мина й през ум.

Може би щеше да умре. Засрами се при тази мисъл. Посегна да пипне с показалеца си малката ръчичка. Пръв досег, плах, боязлив. Момченцето внезапно спря да крещи. Погледна я с косите си очички.

– Разпозна кака си! – обади се някой. – Спря да плаче още като те зърна. Обича те.

Ами като я обича, да си я обича. Тя не го обикна и нямаше да го обича. Толкоз!

Отвън долетяха припрени шушукания, прозвучаха отделни гласове:

– Господарят идва!

Настъпи и този миг. Мигът, в който щеше да сложи на кантара и да измери обичта на баща си. Всичко щеше да излезе наяве. Да видим как щеше да постъпи той. Нямаше ли да пренебрегне дъщеря си, която въздигаше до небесата, която наричаше мое слънчице, моя нощ, мой ден, моя дюля и мой нар? Дали щеше да забележи, че и Михримах е там, че очаква да я прегърне, че сърчицето й трепти да не я забрави, да не спре да я обича? Или щеше да се втурне и да грабне в ръцете си това нещо?

„Разбира се, че щеше да стане точно така! – си каза. – Ти си момиче. Той е момче. Принц! Ще видиш, ще хукне и ще прегърне него. А ти ще си стоиш тук забравена с оклюмала глава!“

Но не стана така.

– Къде е единствената моя, най-красивата на света Хюрем? – разнесе се гласът на султан Сюлейман, когато влетя с грейнало от радост лице в стаята на майка й. Всички се захлупиха на пода, а той се втурна към Михримах, грабна я на ръце и я притисна до гърдите си.

– Слънчице мое, пак ли стана кака?

„Видя ли? – скара се тя на човъркащия я отвътре глас. – Татко ти падишахът не те е забравил. Не те забрави и като се роди Селим. Виж, и сега те прегръща! Дори не го погледна!“ Безкрайно щастлива, тя отпусна глава върху гърдите на баща си, обгърна с ръце врата му и от устните й се пророни сред ридания и хлип:

– Тат-ко!...

Той я притисна силно в обятията си и смигна към Хюрем и другите и стаята.

– Да отидем ли да погледнем това момченце? – прошепна й тихо на ухо.

Михримах обсипа лицето му с целувки и както всеки път, от това той усети по брадата си приятен гъдел.

– Аз го видях!

– Хареса ли го? Във всеки случай не е толкова красив като теб.

– Не е. Грозен е!

Останалите прихнаха в едва сдържан смях.

– Ако не ми вярваш, погледни го и ти! Син-зелен! И главата му не като на Селим! – промълви тихо Михримах. – А пръстите му са като мечки.

Без да пусне Михримах от прегръдките си, Сюлейман тръгна към леглото. Ако тя беше извърнала глава, щеше да види с каква огромна любов баща й гледаше към Хюрем и как майка й го възнаграждаваше със своята усмивка.

Татко й се наведе. Целуна по челото майка й, която се надигна да го поздрави:

– Господарю, султане мой!

– Дойдохме да благодарим на Аллах, Хюрем ханъм, че ни дари със здраве и усмихнати лица!

Михримах се извъртя в прегръдките на баща си и се загледа в тях.

– Вашият принц ви целува ръка, господарю мой! – посочи бебето си Хюрем.

„Отдавна ме държи на ръце, изглежда, вече му тежа!“ – помисли си Михримах.

Изпъна се, краката й почти допряха пода. Щом е кака, може би вече не е редно да ходи така, в нечии прегръдки. Полекичка се освободи от ръцете на баща си, но не пусна полите на кафтана му.

Сюлейман се наведе и дълго се взира в прегърнатото от Хюрем момченце.

– Имаш право, принцесо моя – пошушна й той. – Принцът бил много грозен!

Всички го чуха. Подсмихнаха се.

– Какво ще кажеш, Михримах? – попита я баща й с преливащ от обич глас. – Макар и да е грозен, все пак да оповестим ли на света, че твоят брат се е родил?

Михримах му кимна: „Да оповестим!“

Чак сега султан Сюлейман взе на ръце малкия си син. Вдигна го до главата си.

– Роди се син на владетеля на Анадола и Румелия султан Сюлейман и на Александра Анастасия Лисовска, която нарекохме Хюрем, за да се прославя не само с красотата си, но и със засмяното си лице... – Поспря за миг, погледна към дъщеря си и продължи: – ...и брат на най-красивата им дъщеря Михримах султан! Нека носи името на дядо си Баязид хан!

В стаята се разнесоха ръкопляскания и възгласи:

– Да живее! Да живее, хиляда години да живее! Да живее дълго!

„Татко е велик човек! – помисли си Михримах. – Великолепен човек.

Обичам го!“

И баща й я обичаше. И майка й. И то много! Често й казваше:

– Имам нужда от теб. Държим ли се една до друга, майка и дъщеря, никой няма да ни победи. Не се бой! Ще надвием всяка връхлитаща беда!

И без това не се боеше. Беше дъщеря на владетеля на света султан Сюлейман и на изключителната красавица Хюрем хасеки. Каква опасност можеше да я връхлети?

Михримах беше ядосана. Майка й се обръщаше галено към братята й с „Принце мой!“ и това я дразнеше. Вярно, и нея я целуваше и галеше с думите „Моя красива принцесо!“, но долавяше, че в думичката „принц“ има някакъв скрит смисъл. Майка й обичаше и русокосия Селим, и Баязид, но батко й Мехмед беше на пиедестал. Дори и да не беше с тях в момента – той винаги си беше Мехмед. Майка й трепереше над него, направо полудяваше, ако прашинка паднеше върху него или вдигнеше малко температура.

Михримах вече беше разбрала, че по важност се нареждаше след мъжете в семейството: баща й, батко й Мехмед, братята й Селим и Баязид.

Тайната на това, изглежда, беше закодирана в думата „принц“. И тя нямаше да намери мир и покой, докато не я разшифрова.

Ако питат майка й, Михримах вече беше кака и не й подхождаше да тича непринудено из градината или пък да се гушка. Беше дошло време да седне и да учи уроците, които й преподават учителите, да прави това, което й кажат бавачките. Татко й обаче не мислеше така. Колко пъти беше чула той да казва на майка й: „Не закачай моята султанка! Остави я да се наслади на детството до насита!“

Михримах се ядосваше на майка си, но си я обичаше. Още чуваше песните, които й пееше, когато беше съвсем малка. Колко дълбок глас имаше! Колко топъл! Колко гальовен! Имаше една песен, за която майка й вземаше грамадната „балъйки“ – всички я наричаха „балалайка“, но Михримах си мислеше, че това е по-подходящо – и щом я запееше, пред очите й разтваряше врати един съвсем друг, вълшебен свят. По онова време не разбираше думите на песента, дори и сега не можеше да каже, че ги разбира. Защото те не приличаха, по нищо не приличаха на звуците, ударенията и думите, които беше чувала до този ден. Сричките не излизаха по-носово.

Един ден Хюрем я взе на ръце и каза:

– Доброе утро!

Естествено, нищо не разбра. Но думичките я облъхнаха с топлота. Един вътрешен глас й заповтаря безспир: „Знаеш я, ти знаеш тази зума!“, но ето че не я знаеше. После допълни: „Твоя мама... любимая девушка".

Когато произнесе „мама“, майка й посочи себе си. А като произнесе „девушка“, посочи с пръст нея. Повтори го няколко пъти:

– Мама… Девушка... Мама... Девушка...

Майка й боцкаше и гъделичкаше с пръста си, а Михримах се превиваше от смях в нейния скут и повтаряше:

Мама… Девушка... Мама... Девушка...

– Това е твоят майчин език, султанке моя – погали я по косата Хюрем. – В моята страна, откъдето дойдох, се говори този език.

– Твоята страна ли? Коя е тя?

– Украйна. Страната на реките, на степите, на снежните планини.

– Хубаво ли е там?

– Хубаво. Много хубаво!

– По-хубаво и от тук?

Очите на майка й се насълзиха. След малко промълви:

– Да, скъпа моя, по-хубаво и от тук!

– Ами тогава защо си дошла тук?

– За да открия теб, скъпа моя!

Този ден Михримах за пръв път забеляза искрящия пламък в очите на майка си. Погледна я загрижено. Посегна и я погали по бузата.

– Кажи ми го пак!

– Доброе утро. Твоя мама, любимая девушка.

Докато Михримах се опитваше да запомни думите, Хюрем допълни:

– Руски език.

Искаше й се да разказва на дъщеря си още и още. С часове да й разказва, с дни. Без да спре.

– Езикът на безкрайните степи, на недостъпните планини, на бълбукащите извори, на майчицата Волга.

Нямаше как да не долови в гласа на майка си страст и копнеж.

Отново й запя онази песен. Чакай да видим как започваше? Ето!

– „На мама Катя казаха ловджиите: „Дъщеря ти не открихме“...

Михримах виждаше как всеки път, щом запееше тази песен, в очите на майка й набъбваха сълзи. И тогава се беше случило същото. Майка й я беше прегърнала и върху ръката на момиченцето ненадейно беше капнала тежка капка.

Майка й беше много красива. Лицето й, очите, косите... Колко пъти беше заставала пред сребърното огледало и се беше оглеждала с мисълта: „Дали и аз ще стана толкова хубава като мама?“ Доста приличаше на нея. Веждите например, носът... Само че косата й беше руса. „Но не е като на Селим – разглеждаше тя отражението си в огледалото. – Моята коса е като житен клас. А неговата е почти бяла“.

Приличаше повече на баща си. Първо – челото й беше високо, като на татко й. Овалът на лицето – като на татко й. В очите не приличаше нито на майка си, нито на баща си. Понякога се замисляше: „На кого ли съм се метнала? Моите очи са сини като морето“. Очите на баща й бяха черни, на майка й – пъстрозелени. Погледът й обаче беше като на майка й. Пронизваше до дъното на душата. Устните й наподобяваха бабините. „Моя красива султанке с устни като на баба!“ – я наричаше галено Хафза¹¹ султан. Възрастната й баба вероятно я оприличаваше на себе си и по други неща, но не казваше.

Знаеше, че е безкрайно обичана. Но си даваше сметка, че към момчетата се отнасят по друг начин. Баща й, например, накара да препашат на батко й Мехмед подходящ за ръста му ятаган. Вече му разрешаваше да ходи на лов, яхнал кон. За Селим и Баязид още не бе дошло времето да седят на трапезата. Но си бяха принцове. Това „Принце мой!“ се лееше с медена сладост от устата на всички. Обезателно имаше някаква тайна в тази дума „принц“!

Една сутрин, докато я обличаше, уж разсеяно попита Есма:

– Какво означава „принц“?

– Означава дете на нашия господар падишаха.

– Ами аз не съм ли дете на падишаха? – ококори се Михримах.

Както разчесваше с позлатения гребен от слонова кост разпилените по раменете на момичето коси, Есма се засмя:

– За бога! – плахо възкликна тя. – Що за приказка? Дете си му, разбира се. Но си момиче!

– Момичетата не са ли принцове?

– Не. Те стават „султан“. И ти си единствената наша Михримах султан.

Този отговор въобще не я задоволи.

– Принцовете по-важни ли са от султанките?

Есма се стъписа. Какво си беше наумило това момиче? Откъде ги измисли тези опасни приказки? Кимна утвърдително с глава, всячески избягвайки изпитателните погледи на Михримах.

– Защо?

Този въпрос вече не можеше да се подмине само с кимване.

– Защото, като порасне, принцът може да стане падишах, затова!

За миг Михримах се умълча с впит в очите на Есма поглед.

– Султанките не могат ли да стават падишах?

Бавачката й отново поклати глава. Но този път отговорът беше отрицателен.

– Принцовете са на първо място пред султанките, така ли? Моят татко падишахът обича батко ми Мехмед повече, отколкото мен? И Жълтоглавия, и Баязид ли?

Замълча. Замисли се, погледна ръцете си.

– Питам се защо – промълви. – Ако аз бях падишах, нямаше да обичам този, който ще заеме моето място.

Есма едва не припадна. И за да не се издаде, запуши с ръка устата й, да не чува следващите й думи. Това не бяха приказки за приказване. Подслушаше ли ги някой, кой знае как щеше да ги раздуе. И накрая всеки в двореца щеше да разправя какви ли не небивалици.

– Хайде, стига! – засмя се бавачката. – Да не си губим времето с тези въпроси. Хюрем хасеки очаква в покоите красивата си султанка. Да не се бавим.

***