Михримах - дъщерята на наложницата

Михримах стана и поднесе на баща си разнообразни шербети, плодове и сладкиши. Нощта вече преваляше, когато Сюлейман възкликна:

– Виж ти! Аз си казах каквото имах да казвам, ти ме изслуша. Ами ти? За какво искаше да поговорим? Говори! Сега пък аз да те чуя.

За пръв път в живота чувстваше такава близост с баща си. Мина й през ума, че тъкмо сега е моментът да настоява: „Кажи, че не ме даваш на онзи човек!“ Не можа да го изрече. Това не й влизаше в сметките да иска нещо за себе си. И тя удържа на вътрешния си порив. Застана права.

– Инцидентът с този скорпион! Струва ми се, че вече сте си помислили, господарю, колко е наложително да отдалечите принц Мехмед от Истанбул.

Султан Сюлейман погледна дъщеря си озадачен – дали я чу правилно!

– Как разбра?

– Защото и аз мисля така. Батко Мехмед трябва да се махне от Истанбул.

Падишахът потвърди с кимване.

– Къде?

Ако му отвърнеше „Сарухан“, всичко отиваше на вятъра. Каза си „Умните момичета не постъпват така“.

– Аз не знам! – вдигна рамене. – Таткото на моя брат обаче сигурно знае.

Вярно, разбира се, че Сюлейман си имаше идея, но още не беше взел решение. Тихо я подпита:

– Ако останеше на теб, кое място би предпочела като най-подходящо за батко ти Мехмед?

– Аз само мога да предположа къде сте си намислили.

– Дай да видим къде съм си намислил?

„Съдбовен миг!“ – си каза Михримах.

– Сарухан!

Падишахът притаи изненадата си.

– Но там е Мустафа! Там е провинцията на престолонаследниците! – възпротиви се той.

Михримах дълго се взира в очите на баща си. Сюлейман забеляза мрачната сянка, която забули погледа на дъщеря му, и си каза: „Това момиче има нещо наум!“

Михримах отдавна долавяше в неговите очи известно колебание. Попита го с най-изискана фраза:

– В сила ли е още нашият договор?

Вместо отговор, падишахът продължаваше да се взира в нея.

„Вече няма връщане назад!“ – си каза тя. Да отлага още повече разговора? С това нямаше да постигне нищо друго, освен да събуди у него подозрението дали е искрена. Не изчака да й отговори и попита:

– С кого говоря – с падишаха ли, с баща си ли?

– С баща си!

– Тогава ще кажа следното: моят татко е разбрал, че престолонаследникът вече не е дете, така ми се струва. Присъствието на един престолонаследник толкова близо до Истанбул поражда евентуален риск да се разпалят известни амбиции във връзка с него и да се подтикнат убийците към действия...

Сюлейман се изуми от тези й думи. „Вълшебница ли е, гадателка ли е това момиче? Откъде познава страховете, които ми тормозят мозъка, нещата, които се сдържам да призная дори пред себе си? Повече не трябва да я гледам в очите!“

– При това положение – продължи Михримах – промяната на мястото е добре дошло за всички. Струва ми се, че така разсъждава и моят татко.

– Да! – отсече най-накрая Сюлейман. – Ти не си ли на същото мнение?

– Какво повече от моя баща мога да кажа? Така или иначе, промяната е най-близката до ума предпазна мярка. И какво? Където и да отиде, престолонаследникът си върви заедно с провинцията. Мястото, където ще се установи този път, ще стане провинция на престолонаследника. Не е ли така?

– Добре де, но къде?

– Нито близо до Истанбул, нито далече от него. Или – достатъчно далече, достатъчно близо. Ако не се лъжа, татко ми има като идея провинцията на дядо ни, а и на самия вас – Трапезунд. Но Трапезунд е малко далече. Не считате ли Амасия за по-подходяща, или на мен така ми се струва? Нали наричат Амасия „страната на принцовете“?

Падишахът изведнъж скочи. Не каза нищо, просто целуна дъщери си и тръгна към вратата, видимо дълбоко озадачен. Обърна се да я погледне още веднъж. Отказа се. „Очите й са нечестиви. Тя ми чете мислите“.

А в ума на султан Сюлейман бяха започнали да се оформят такива проекти, които той не искаше да бъдат надушени от когото и да е.

Михримах така и не успя да разбере добро ли, зло ли вещае това негово ненадейно напускане. Очакваше я още една безсънна нощ. Извика само Есма и й заповяда:

– Иди да намериш Мерзука! Нека да каже на мама: „Дъщеря ти си удържа на думата“. Тя ще разбере.

Есма се затича към вратата, като в същото време се опитваше да изтълкува какво означава вестта, която отнасяше. Ако се беше обърнала назад да види загадъчното изражение, плъзнало по лицето на Михримах, главата й сигурно щеше да се обърка още повече.

Още беше на вратата, когато Михримах й подхвърли:

– Върви, приятелко на моите сълзи! Лети, мой пощенски гълъб! Ще има да хвърчиш с още много новини от мен!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ПРИЕМНАТА

Беше великолепна церемония. Скрита зад завесата в онази кабина, откъдето падишахът следеше заседанията на везирите, Михримах видя – естествено, с разрешението на баща си – как в залата на Султанския съвет на Хъзър Реис най-тържествено му беше присъдено званието „адмирал на флота“ и му беше дадено името Хайредин.

Без малко щеше да се развика от възторг, като видя през процепа на завесата султан Сюлейман да влиза в залата заедно с принц Мехмед от дясната си страна. Затисна уста с две ръце. Мигновено се сети: дали майка й знаеше за това. Ако са й казали, сигурно и тя е щяла без малко да извика. Сякаш я чу да плаче скришом в покоите си от радост, когато е разбрала, че дъщеря й си е изпълнила задачата с успех, и да мълви „Браво на моето момиче!“ Колко близо беше застанал Мехмед до баща им! Сега вече тюрбанът, от който още като дете никога не се отказваше, стоеше на главата му добре, не изглеждаше така, като че ли всеки миг ще падне. В средата на белия сарък стърчеше великолепен кичур от паунови пера, изригнал сякаш от един огромен рубин. За разлика от аления кафтан на баща си, Мехмед беше облякъл най-обикновен снежнобял кафтан. На гърдите, над ризата му по врата, висеше огърлици от три реда бисери.

На Михримах й се стори, че е побледнял. Не можеше да си обясни защо лицето му изглеждаше почти бяло – дали защото още не бе преодолял шока, или защото се вълнуваше от първото участие в официална държавна церемония, и то заедно с баща си. А може би проникващата през красивите разноцветни стъклописи на прозорците слънчева светлина създаваше това впечатление, защото тя се отразяваше в рубина на калпака му и се разпръскваше на пъстри пламтящи отблясъци във всички цветове, така че за него оставаше единствено белият.

Великият везир Ибрахим паша и всички останали везири стояха покорно, с наведени към дясното рамо глави, скършени в кръста малко вдясно и напред; прегънати в тази поза, те изчакваха да минат пред тях султан Сюлейман и принц Мехмед. Както и преди това, Михримах се учуди как така високите шапки на тези мъже не изпопадаха от главите им.

Баща й седна на трона. Тогава Мехмед коленичи в поклон пред издигнатия подиум, на който беше поставен трона. Сюлейман се настани удобно на мястото си и изгледа целия Султански съвет. После обърна поглед към сина си и обяви:

– Мехмед хан!

Щом си чу името, Мехмед се изправи. Пристъпи към мястото, което посочи баща му, и застана прав вдясно зад него. Сплете отпред длани, също като великия и останалите везири, наведе леко глава към дясното си рамо и застина.

„Ах! – затюхка се зад завесата Михримах. – Мама непременно трябваше да види това, трябваше да го види!“

Реши веднага след церемонията да изтича при Хюрем и да й разкаже всичко, което вижда и чува. Тя го заслужаваше, и да не го беше видяла, трябваше да го изживее.

В един момент обаче гордостта, която изпитваше, сякаш се помрачи. Мина й през ума: „Дали не избързах да се зарадвам? Татко да се появи на церемонията заедно с Мехмед – какво ли означава? Дали няма да напрани това, което му казах – да оттегли Мустафа от Сарухан и да изпрати на негово място моя батко? Ами ако постави Мустафа не в Амасия, а в Одрин, под носа на Истанбул, какво ще правим?“

Дали пък не беше само най-обикновена показна изява? Да сплаши онези, които посегнаха да убиват Мехмед – дали целта на баща й не беше само това? И Мехмед да си остане в Истанбул, а Мустафа – в Сарухан, вместо да се продъни в ада?

„Не ставай глупава! – нададе вик вътрешният й глас. – Баща ти знае, че си права. Твоите думи му се забиха в мозъка. Ти се превърна в гласа на неговите страхове. Той ще направи това, което му каза!“

Реши да повярва на вътрешния си глас. Поне за момента. Усети да тръпне от някакво странно чувство. Нещо като световъртеж, като полет над облаците... Непривично чувство. Опита се да разбере причината. Безкрайно се радваше, че изпълни даденото на Реис Баба обещание. Възможно е заради това да тръпне така. Може да е от щастието, с което се изпълваше душата й, че осигури на Хъзър Реис такава мощ, каквато не му е идвала дори наум, а даже и да му беше идвала, никога не би и споделил. Или пък я разтърсваше великолепието на тази церемоним.

Внезапно установи, че причината не е в нито едно от тези неща. Вероятно си имаха своето въздействие, но истинската причина беше съвсем друга. Проумя, че притежава силата да постига всичко, което поиска! Откритието направо я зашемети! Сигурно това беше онази сила да властваш, за която майка й казваше, че вкусиш ли я веднъж, никога повече не можеш да се отърсиш от нея!

– Паша!

Гласът на баща й я откъсна от мислите, в които беше потънала, и тя насочи цялото си внимание там, долу. Без да вдигне глава, Ибрахим паша излезе крачка напред.

– Да се направи каквото трябва за нашия ферман!

Не минаха и две секунди, когато крилата на масивната врата откъм двора на Дивана се отвориха в срещуположни посоки.

Оттам проехтя с гръм и трясък:

– Хъзър Реис, капитанът на капитаните!

И той се появи на прага. Направи най-изискан поклон.

Тогава се случи нещо, което никой не бе очаквал. Падишахът се изправи и посрещна изпечения морски вълк с широка усмивка. Къде се беше чуло и видяло – падишах да става на крака, за да приветства някакъв си роб!... Никъде по историите не го пишеше. Шепотът на потреса изпълни залата и се издигна чак до Михримах.

На самия Хъзър Реис не му беше и хрумвало, че султан Сюлейман може да постъпи така. Застина. Отвърна на поздрава с поклон. Иззад завесата Михримах видя просълзените му очи. Веднага погледна към свако си. Лицето на великия везир беше безизразно като стената. Опита се да му види очите – не можа. Успя да забележи само това, че червената, избила по бузите му, когато падишахът стана на крака да посрещне Хъзър Реис, още не бе избледняла.

Хъзър Реис запристъпва бавно-бавно с кръстосани пред гърдите ръце и длани върху раменете. Шестнадесет капитани – по осем от двете му страни, вървяха плътно зад него. Всичките тези седемнадесет морски вълци приветстваха нейния баща. Идеше й да изръкопляска, но за да не се поддаде на вътрешния си порив, тя сключи ръцете си една в друга.

Капитаните се строиха в редици пред падишаха и отново се поклониха.

– Добре дошли! – поздрави ги Сюлейман.

Седемнадесет тела се поклониха едновременно, в един и същи миг.

– Да се прослави геройството на всеки един от вас!

От седемнадесет усти прозвуча в едно и също време една и съща дума:

– Да сте жив и здрав!

– Да сте живи и здрави и всички вие! Вие сте тези, които въдворихте благодатта на исляма и мощта на Великата Османска империя по всички морета. Вие сте, които вселихте страхопочитанието в сърцето на неверника. Вие сте, които дадохте толкова голям принос, че с каквото и да ви се отплатим, ще бъде малко. Обаче...

Султан Сюлейман прекъсна. За съвсем кратък миг настъпи мълчание. Такова мълчание, че прашинка да паднеше на пода, щеше да се чуе. Точно тогава отдолу се разнесе кашлица. „Кой ли е този простак?“ – огледа ги Михримах, но не успя да установи кой везир не си сдържа кашлицата. Обърна поглед пак натам, откъдето прозвуча гласът на баща й: Къде е нашият ферман, Садразам паша?

Ибрахим паша се изопна:

– На вашите услуги, господарю!

– Да бъде прочетена нашата дума и да се чуе от всички хора по всичките земи на османската държава! И да се изпълни по надлежния ред!

Едва тогава Михримах успя да надзърне в очите на свако си. В тези очи имаше нещо повече от завист. Злоба!

Изтръпна. В главата й запърха мисълта: „Дали мама е права и за свако?“. Но веднага отхвърли всякакво подозрение: „Не, драга, не може да бъде!“ Обаче й стана ясно, че си го каза чисто и просто защото не искаше в този момент да си разваля настроението.

Великият везир извади някъде от кафтана си фермана на падишаха. Хвана рулото в двата му края и го повдигна. Целуна го и го извиси над главата си. После го свали, издърпа единия му край надолу и започна да чете: „Аз, султан Сюлейман, син на Явуз султан Селим, син на Баязид хан, син на Завоевателя султан Мехмед хан...“

Ибрахим изреди едно по едно всички звания и места, където е бил владетел, най-накрая сложи точката.

След кратка пауза продължи да чете същия този ферман, в който я посвети баща й предната вечер:

– На достопочтения Хъзър Реис...

Из залата на Дивана отново се надигна брожение. Хъзър Реис стоеше с наведена глава, въобще не трепна. По лицата на шестнадесетте капитани обаче просветнаха гордост и щастие.

– По-нататък... – изрече Ибрахим паша и зачете фермана на султан Сюлейман: – Да носи името Хайредин⁴⁰, за да се знае, че е най-добрият сред синовете на Аллах по всичките земи на Великата Османска империя! Заповядах!

Мърморенето този път секна. Неусетно за пред падишаха, шестнадесетте капитани погледнаха крадешком своя „бащица“. Очите на всички плуваха в сълзи. А по тялото и по лицето на Хъзър Реис, който със султански ферман ставаше адмирал на флота и получаваше името Хайредин, не трепваше и мускулче. Стоеше с наведена глава и слушаше.

За да надвика брожението, великият везир повиши още малко глас. Но в него липсваше каквото и да е вълнение, оживление, чувство. Дори гласът му издаваше, че Ибрахим паша прави всичко възможно да потиска чувствата си.

– Адмирал Хайредин паша незабавно да започне работа по изграждането на шестдесет броя тежкотонажни галери в подходящите за целта корабостроителници. Заповядах!

В този миг изправеният като паметник с наведена глава Хайредин паша сякаш оживя. Падна на колене пред подиума, където се извисяваше трона, и посегна към полите на падишахския кафтан. Султан Сюлейман веднага се изправи и не му позволи да го направи. Хвана го за раменете и му направи знак, че желае да застане на крака.

– Хайредин паша! – обърна се към него с прочувствен тон.

Вече всички глави бяха леко надигнати. До един искаха да не изпуснат от погледа си този миг, да зърнат, макар и за секунда, какво изживяват падишахът и новият му любимец, да чуят всичко.

– Да! – продължи султан Сюлейман. – Има едно нещо, което си заслужава да бъде целунато. Но това не са полите на моя кафтан, а челото на моя паша, героичния капитан, който е направил толкова много в името на Великата Османска империя, който е въртял меча на исляма над неверниците: глави да дава и глави да взема!

И този момент историята стана свидетел на още едно небивало досега събитие. Султан Сюлейман, от когото трепереше целият свят, изпревари всякаква възможност да му бъде попречено и целуна Хайредин паша по челото.

Михримах наблюдаваше всичко, което става долу, през току-що бликналите си сълзи. Забеляза, че когато Хайредин паша целуваше ръката на падишаха, баща й прошепна нещо в ухото на адмирала. Хайредин паша пък се усмихна към завесата, като се постара никой да не го види. Постави дясната си ръка на сърцето и леко се поклони. Михримах едва забележимо помръдна завесата. Мислено му каза: „Приемам поздрава ти, Хайредин паша! Нека океански ветрове да надуват твоите платна. Нека владенията ни да се разпрострат и над Новия свят. Нека и той да види полумесеца и звездата!“.

***

Веднага след тържеството Михримах изтича право в покоите на Хюрем. Втурна се в стаята й с вик:

– Получи се, получи се!

Изведнъж застина. Изобщо не допускаше, че майка й ще остане толкова безразлична към радостта й и ще продължи да пробожда иглата - веднъж отдолу, веднъж отгоре – през опънатия на гергефа копринен плат. От немай-къде малко по-късно обърна глава към Михримах. Леденото изражение на лицето й се стопи.

– Не е казано точно, дъще!

– Не е точно ли, валиде?

– Разбира се, че не е точно.

Хюрем сви устни, а лицето й придоби закачливо изражение.

– Трябва да се радваш не че се е получило, а да викаш: „Направих го, направих го!“. Или: „Успях, успях!“ Това е по-подходящата дума!

Остави бродерията си настрана. Стана, отиде при дъщеря си и я прегърна.

– Как успя?

– Не тръгнах сама да преобръщам света надолу с главата. Като всяка умна жена, пожелах един мъж да свърши тази работа вместо мен!

– Браво, моя Дуняшка!

Не пропусна да улови с поглед беглото колебание на майка й:

– Не се притеснявай! Убедена съм, че и ти мислиш точно така.

– Чудесно! – успокои се Хюрем.

– Само да го бяхте видели, мамо! Татко влезе в залата заедно с батко Мехмед. Не го отдели от себе си дори за миг. След церемонията хвана Мехмед за ръката и така излезе от залата. Само че...

– Какво „само че“?

– Все още не съм сигурна!

– В какво не си сигурна, дъще?

– Че му го казах – казах го, но да видим дали татко ще го напрани

– Направи го вече!

Хюрем се заля в смях.

– Тази сутрин Хюсрев паша тръгна на път с цяла дивизия.

– Накъде?

– В Сарухан! – прошепна Хюрем. – Ферманът на господаря замина натам. В близко време синът на Гюлбахар ще се премести в Амасия. А ми негово място за Сарухан ще замине Мехмед!

И двете не докоснаха темата за сватбата. Сякаш бяха сключили помежду си негласно споразумение. Хюрем бе решила да не бърза известно време с този въпрос. А Михримах си имаше друго нещо наум.

– Благодаря ти, мамо!

– За какво?

– Че си поставила пред татко въпроса за галерите и че си го убедил.

– Няма защо! Не е кой знае какво! – Хюрем помълча, после тихо добави: – Видя ли? И ние можем да преобръщаме света с главата надолу! Достатъчно е да се държим здраво една за друга!

– Така ще бъде! – Обърна се, като че ли й хрумна нещо, и подхвърли: – Ами с татко... – не продължи нататък. Следващата дума трябваше да бъде: „...като се оженихте...“, но нали тогава не са били женени.

Сюлейман я извикал от помещението за наложниците, грабнал я в обятията си и толкова.

Хюрем долови колебанието на дъщеря си:

– Кажи, дъще, да, с татко ти... Какво щеше да кажеш по-нататък?

– С татко. Онова нещо! Нали се сещате?

Не можа да продължи, Хюрем обаче я спаси от притеснението.

– Когато Негово Величество султанът ме взе в своите обятия ли? Това искаше да кажеш, нали, Михримах?

– Да. На колко години бяхте?

– На двадесет!

– Били сте пет години по-голяма от мен?

Хюрем усети накъде ще избие разговорът и нервно се размърда:

– И вас не сме тръгнали да омъжваме още утре!

Михримах предпочете да се престори, че не го е чула.

– А татко на колко години беше?

– Дъще, искаш да ми кажеш, че...

– Нищо не искам да казвам, валиде! Само искам да знам.

– Сюлейман ми каза, че е на двадесет и седем.

Михримах прошумоля с полите си и ги събра. По лицето й се изписа странна усмивка. Настроението на Хюрем доста се помрачи.

– Еее! Какво има? – начумерено я попита.

– Нищо! Имали сте разлика само от седем години!

В гласа й изведнъж беше изчезнала топлотата между майка и дъщеря. Лицето й се скова. С тона, претенциозността и студенината на дворцовите порядки Михримах продължи:

– А пък между човека, на когото искате да ме дадете, и мен има точно такава разлика, на колкото години е бил баща ми в деня на вашата среща. Какво от това, двадесет-двадесет и пет години не са от значение. Но съм много любопитна Рюстем ефенди как ли ще иска да се обръщам към него? „Татко“ ли ще наричаме нашия достоен според общото мнение съпруг, „чичо“ ли?

Михримах не изчака отговора. На излизане си каза: „Само почакай, Мамо! Дъщеря ти още не си е казала последната дума! Скоро ще се произнесе, ще я чуеш!“

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Принцеса Михримах не можеше да се побере в кожата си. Есма вече съвсем безпогрешно виждаше блясъка в очите на своята господарка. Онези угаснали, застинали погледи си бяха отишли, вместо тях сега грееше лазурната им морско-небесна синева. След толкова месеци вече мижеше да се каже, че принцесата най-сетне изживява истинско щастие, само да не бяха онези мигове на пълен срив, които сякаш я пробождаха като кама. А кога щеше да се забие тази кама – въобще не личеше.

Можеше да се случи след безгрижен весел смях или когато бродираше когато съзерцаваше облаците през прозореца или се заслушваше в уплашеното чуруликане на някое невероятно птиче в градината – тогава щастливото изражение на лицето й се стопяваше само за миг и за да издаде болката, която я изгаряше отвътре, Михримах начаса се свиваше в черупката си, навеждаше глава и повяхваше като пресъхнала роза

Всички в двореца си обясняваха тези нейни състояния с желанието на майка й да я омъжи. Кой ли би поискал да се задоми за Куцни Рюстем, та да го поиска и единствената красива дъщеря на могъщия султан Сюлейман? Момичето се смееше и забавляваше с присъщата за младостта й жизнерадост, разтушаваше в сумрачните стаи на харема потиснатите от печал сърца ту с някоя трогателна, ту с друга игрива песен, но изведнъж помръкваше.

В такива моменти прислужниците, наложниците се побутваха с лакти и скришом, да не ги види, я сочеха една на друга:

– Виж, принцесата пак повяхна!

– Е как няма да повехне, не го ще момичето! Всичко е ясно като бял ден.

– Че кой го иска бе, жена? Ако теб те дадат на Рюстем, ще го искаш ли?

– Пази боже! По-добре да легна в черната земя, вместо в обятията на Рюстем!

– Ох, ох! – въздишаше друга. – И дъщеря на падишах да си, все тая! Ако си нямаш късмет, на лицето ти не грее усмивка. Защо са ми и дворецът, и богатствата, щом не пускат при мен любимия... Нали така се казва? Така де. Вижте я, кого да залюби тази красавица на красавиците?

Есма направо позеленяваше от страх, да не би господарката й да чуе тези шушукания.

В действителност онези, които държаха страната на майката, бяха повече от другите, които жалеха дъщерята. Противно на жените, които се притесняваха и си шушукаха зад вратите, че принцесата не иска да се омъжва за Рюстем, привърженичките на идеята, че тази женитба е подходяща, говореха на всеослушание навсякъде, с изпъчени гърди, даже така, че да стигне до ушите и на Хюрем хасеки:

– Че какво му има на човека? Да не е пропаднал светът, че единият му крак бил по-къс! Грехота е, грехота! И той е син на Аллах!

– Имаш право! Да не харесваш хората, да свиваш устни и да кривиш нос, не е по волята на всемогъщия Аллах.

– Пу-пу-пу! – люшкаше глава насам-натам една друга и плюеше на все страни, за да изгони духовете и вещиците. – Ами че човек наистина се сблъсква с тях, за бога! И в добър час да дойдат, аха – вземат, че му извият на човек я крака, я ръката!

Тя така и не обясни в какво състояние ще се окажат краката и ръцете, ако човек се натъкне на духовете.

– Млъкни, момиче, Аллах ще те накаже!

– А къде се е чуло и видяло да се опълчваш на майка си и баща си! Възрастните знаят кое е най-доброто!

Наложниците, които не се отказваха от надеждата, че веднага след като сключи брака си с Хюрем, султан Сюлейман ще ги грабне в своите обятия, също се подхилкваха по двора и под прозорците.

– Какво от това, че единият му крак е по-къс! Сладката пръчка да не му е по-къса, това трябва да се гледа!

След взрив от невъздържани смехове, някоя се провикваше:

– Видели са я бе, видели са я! Едно момче от охраната оня ден го разправяше. В банята ли, другаде ли, видял я. Ако аз ви кажа дръжка на брадва, вие кажете сап на мотика! Такова нещо било проклетото му нещо!

След нея се закикоти друго момиче, пред очите на което представата за онова проклето нещо оживяваше и гъделичкаше неизживяните й любовни копнежи за нощта на отдаването:

– Леле, сестрице, дано тоя да не я налегне отгоре. Направо ще я смачка, какво ще стане с горката принцеса? Жалко за нея!

Избухнеше ли взрив от нов смях, вече всеки знаеше, че се одумва избрания за Михримах зет.

Самата тя забелязваше всичко – клюките, шушуканията, спотайваните и прикрити подсмихвания, подигравателните погледи, сведените със съжаление очи. Но не се сърдеше. Много отдавна беше загърбила женитбата с Рюстем. Имаше си скроен план как да я направи абсолютно невъзможна. И като чуеше подобните приказки, тя вътрешно прихваше от смях и в същото време си казваше: „Само почакайте! Задействаме ли си плана, ще видите какво ще стане!“

В сърцето й кървеше рана, болеше я и тази болка й отнемаше и щастието, и радостта. След дълги безсънни нощи тя най-накрая призна пред себе си причината за тези бушуващи в душата й бури: „Сигурно съм влюбена!“

Това бе любов като любовта на Ширин и Ферхат, на Лейля и Меджнун.

Залюбих млад красавец, името дори не зная – написа на лист харти и под светлината на свещта. А после устните й започнаха да шептят:

С очи-жарава ли да кажа, или със стрели-ресници

стрела любовна ме прониза с първия му поглед.

Да знаех, че извадена кама са веждите извити,

живота си аз бих му дала, без да ме докосне!

Единственият свидетел на това среднощно признание беше Есма. Ти се беше завила в постелята си до вратата и се спотайваше сред мрака на стаята. Михримах дори не се сещаше, че гувернантката й е там. Мислено беше във флагманския кораб на капитана. Представяше си единствените сред толкова много моряци очи, които й завъртяха главата, отново изживяваше мига на избуялия в сърцето й плам. Отново усещаше дълбоко в него онова пърхане като крило на птица, същото като тогава, когато той се протегна и я хвана за ръката да прекрачи и лодката с осемте двойки гребци. Неговият образ въобще не беше избледнял в представите й. Сама се питаше как ли се казва. Откъде ли е? Има ли си някого тук? Дали щеше да е прилично да попита за него Хъзър Реис, когото още не беше свикнала да нарича Хайредин паша? Само при мисълта за това се изчерви до корените на косата си – усети го дори и в тъмното. Не можеше, разбира се! Ами тогава как щеше да намери отговор на въпросите, които й човъркаха мозъка?

В тези мигове, когато се задълбаваше в размисли, Михримах сама откриваше и изхода. Отронваше тежка въздишка, за да потисне болката в сърцето, а после му заповядваше: „Прояви разум! Нали няма да го видиш повече!“.

Очакваше раната й да се капсулира, за по ден-два изтриваше oт паметта си образа на своя безименен любим, но някой свиреп вятър, чуруликането на някоя птичка, някоя морска вълна или пък платната на някоя отплувала в далечината галера събуждаха всичко отново и отново.

Някои нощи Михримах сама се подлагаше на разпит:

– Любов ли е това, принцесо?

– Безнадеждна, немислима любов – й отвръщаше вътрешен глас.

– Ако имаше някаква надежда, какво щеше да стане? Щеше ли да отидеш при него?

Сърцето й започваше да пърха като пеперуда:

– Щях, щях да отида! Вместо при Рюстем, щях да отида при него!

К, добре, а как щеше да отиде?

– Ами любовната сцена, която видя онази нощ? Готова ли си да изживееш и нея? Ще се отдадеш ли на онези неща, в които те въвлича Сатаната насън?

Тогава и ръцете, и краката й се вледеняваха. Картината, която се разкри пред очите й онази нощ, обърка целия й живот. Сетеше ли се за нея, стискаше очи, обаче Сатаната показваше в представите й самата нея вместо онова момиче, заедно с моряка с огнените очи вместо оня слуга. Ръцете на мъжа обгръщаха тънката й талия като ласо. Усещаше гърдите си притиснати в косматата му плът. После една огромна ръка опипваше навсякъде голото й тяло и в нея се развихряха необуздани бури. Михримах направо се задушаваше.

И тази нощ отвори очи с тази сцена в главата си, опита да се върне в реалността. Не, не беше готова. Тя беше почитателка на сърцераздирателната болка от любов. На копнежа в душата, на трепета в чувствата.

Въздъхна дълбоко, дълбоко.

– Задължително ли е?

Михримах беше толкова затънала в своя въображаем свят, че дори не забеляза как мисълта й се излива гласно през устата.

Есма я чу да говори и се надигна от постелята.

– Моля, господарке?

Михримах възприе дори и гласа на гувернантката като реакция от собствените си мисли.

– Хубаво е да си влюбен. Но без нощите! – промълви принцесата.

Есма помисли, че пак на нея казва тези думи, затова стана, веднага отиде при дивана, на който се беше излегнала господарката й, и клекна до нея.

– Като си влюбен, задължително ли трябва да се оставяш в нечии обятия? – продължи Михримах. – Не са ли достатъчни една дума, една усмивка, един поглед?

Гувернантката не знаеше какво да й отговори. Помисли си за мъжа, с когото се бяха харесали и влюбили абсолютно тайно, и затова й се прииска да изкрещи: „Не, не са, не са достатъчни!“ Посегна и хвана господарката си за ръката.

Това докосване върна Михримах в стаята от света, в който беше потънала. Погледна гувернантката си с удивление.

– Есма! Ти какво търсиш тук?

– Седях си там в постелята, красива господарке, но като ви чух гласа.

Михримах усети, че бузите й се изчервиха. На глас ли беше изговорила онова, за което си мислеше?

– Ти чу ли ме какво си говорих, или...

Тази думичка „или“ се отрони от устата й по такъв начин, че ако й се отговореше с „да“, Михримах щеше да потъне вдън земя от срам. Есма го разбра и поклати глава: „Не, не съм го чула!“

– Не ми се сърдете, принцесо. Седях си там и сърцето ми напрано стана на топка.

„Не ме е чула!“ – успокои се Михримах. Онзи проклет въпрос обаче още й се въртеше из главата. „Задължително ли е да се хвърляш в нечии обятия, ако си влюбен? Не са ли достатъчни една сладка дума, една усмивка, един поглед?“

– Влюбена ли си в някого, дадъ?

Михримах сама не повярва как тези думи й се изплъзнаха от уста й, така неусетно, а Есма не повярва, че изобщо ги е чула. Сега дойде нейният ред да се сконфузи. Въпреки настъпилия в стаята здрач, Михримах забеляза как се изчервяват бузите на момичето.

– Казвай де! Имаш ли си някого?

– Принцесо! – измънка Есма.

Гласът й беше толкова спотаен, че ако го чуеше някой друг, щеше да го помисли за стон.

– Имаш си! – настоя Михримах.

Помълча за миг и я погледна.

– Виж я ти моята хубава дадъ! Значи, отиде при Чешмата на Дилруба на Синан ага да си го пожелаеш?

Момичето мълчеше.

– Завърза ли си парцалче с молба да те събере с любимия?

Есма само успя да въздъхне.

– Обичаш ли го?

Момичето продължаваше да се срамува, не можеше да погледне господарката си в очите.

– Любите ли се?

На Есма й прималя. Вдигна ужасените си очи към Михримах и откликна:

– Никога! Как може? Никога!

– Обичате се отдалече, така ли?

Зa да убеди господарката си, че трябва да й повярва, Есма ококори широко докрай очите си и кимна с глава.

– Той също ли те обича?

Вдигна рамене да покаже, че не знае.

– За бога, Есма, кажи ми! Той също ли те обича?

– Изглежда... – промълви гувернантката.

– Не сте ли си поговорили? Не ти ли е казал?

Този път кимването на Есма означаваше „не“.

– Обичаш го отдалече, така ли? Къде е този човек? Как се казва? В двореца ли е, войник ли е? В ендерунското училище ли е? Аз познавам ли го?

„Боже господи!“ – изпадна в паника Есма. Тя знаеше отговорите на всички тези въпроси. Но как би могла да й ги спомене? Кой знае дали дъщерята на султана нямаше да се вбеси и да накаже горкия Али, който си нямаше понятие нито от нея, нито от каквото и да е.

– От двореца ли е? – попита отново Михримах, като не получи отговор.

– Не, от пазара е!

– Какво?

– От пазара!

Михримах остана наистина много учудена.

– От пазара? Есма, не ти вярвам. Наистина ли?

Засрамено и смутено, момичето два пъти наведе напред глава. Вече нямаше смисъл да мълчи. Да става каквото ще! Кой ли е успял да скрие, че в сърцето му е пламнала любовта, та и тя да се спотайва? Отвътре й идеше да крещи пред всички неговото име. Така де, защо хората дълбаят по кората на дърветата имената на своите любими! Значи щом езикът се страхува, ръцете го изписват. И Есма реши: „Каквото ще да става!“

– Видях го, като ходих на пазара. Работи при Ипекчилер, в Капалъ чаршъ.

– А той видя ли те? – изправи се Михримах от възглавниците, на които се беше облегнала.

– Ъхъ!

– Говорихте ли си?

– Ъхъ!

– Не ти вярвам! Виж я ти! Какво хитро момче си хванала, Есма!

– Говорихме си такова... Ето това... Колко акчета е? А той каза „три акчета“.

– И само толкова ли?

Гувернантката кимна.

– Как се казва?

– Ами... Али!

– Ами ти, момиче, защо го попита за името?

– Ааа... – припряно избърза Есма. – В дюкяна има още двама продавачи. Те му викаха така.

„Моята дадъ поне знае името на човека, за когото й е пламнало сърцето – помисли си Михримах. – А аз дори и това не знам!“

– След това виждала ли си го пак? Ходи ли и друг път?

– Ъхъ!

– Какво си говорихте сега?

– Не си говорихме – измрънка Есма. – Нищо не ми идваше наум.

– Еее, и какво направихте?

– Нииищо! Гледахме се.

Михримах изведнъж се умълча. Ето че отговорът на въпроса, който очакваше, дойде от само себе си.

– Достатъчно ли ви беше да се гледате?

– Ъхъ!

– Наистина ли? Достатъчно ли ви беше само да се гледате?

Есма се загледа задълго в своята господарка. Едва се удържа да не скочи и да кресне: „Не, не ни беше достатъчно!“. Отново наведе глава.

– Отвътре не ти ли се прииска нещо друго, а, Есма? Кажи ми истината. Виж, ако те хвана в лъжа, не отговарям, ще се ядосам!

– Какво например, принцесо?

Този път беше ред на Михримах да си замълчи. Обади се след дълга пауза:

– Откъде да знам! Нещо такова... Такова... Нещо като онова, което направи Фирдевс онази нощ. Или Сатаната въвлича и теб в грехове посред нощ?

– Принцесо!...

Есма зарови лице в дланите си. Без малко да й изтърси: „Всяка нощ, всяка нощ!“. Изведнъж проумя, че Михримах потайно се пече на същия огън и че се опитва да го потуши. И без това забелязваше, че откакто видя онзи моряк, в живота на нейната господарка се отвори съвсем нова страница. Изплаши се – да не разкрие собствената си тайна, а и същото време да не разбере болката и на своята господарка, която самата тя не можеше да признае и пред себе си. Не издържаше повече. Целуна полите на господарката си и тичешком напусна стаята.

Михримах беше получила отговора. „Не стига, значи! – с яд заключи тя за себе си. – Онова нещо всякак го има. Влюбиш ли се, непременно трябва да се отдаваш. Само една сладка дума, само една усмивка, само един поглед, не стигат. Не ми трябва тогава. Не ми трябва“.

Отново прочете стиховете, които написа на свещ. Ако имаше огледало да се погледне, щеше да види по лицето си интересен израз, нещо смесено между смях и плач. Вдигна листчето над пламъка на свещта.

Гледаше го как гори, а някъде дълбоко в душата си чувстваше болка.

С горене и с приказки от рода на „не ми трябва“ чувствата й нямаше ди умрат, знаеше си го, но поне успя за няколко дни да изхвърли тази тема от съзнанието си. И тя, и Есма се държаха така, сякаш онази нощ не си бяха говорили за тези неща.

Но така и не можа да се противопостави на оня вътрешен глас, който все й натякваше: „Ако не друго, поне проучи кой е той!“.

Една сутрин рано-рано извика гувернантката. Правеше й впечатление, че от онази нощ това момиче непрекъснато отбягваше да идва при нея.

– Ако поискам от теб нещо, ще го направиш ли?

– Какво говорите, принцесо! До гроб ще ви следвам. Какво не е поискала моята принцеса, та Есма да не го е направила?

– Добре тогава, първо... – заговори Михримах тихо, но със строго изражение. – Погледни ме право в очите!

Гувернантката едва-едва вдигна глава. Срещнаха погледи. Принцесата й се усмихваше, олекна й на душата.

– Нищо не се е променило, Есма! – прошепна Михримах. – Нищо между нас не се е променило, бяхме приятелки по душа, станахме приятелки и в сълзите. Пак сме си така, ясно ли е?

Есма кимна с глава. А и Михримах долови грейналата в очите й радост.

– Чудесно! Тогава, второ, вземи със себе си някой, на когото имаш доверие. Най-напред ще отидеш в чаршията. При Ипекчилер. Сетне ще слезеш до Златния рог. Написахме писмо до Хайредин паша. Ако ти разрешат да стигнеш до него, целуни му ръка и му предай нашето писмо. Не, ако не те пуснат при него, строго ще ги предупредиш и ще настояваш да предадат писмото ни в неговите ръце! После ще се върнеш...

Поспря за миг да си поеме дъх. Тишината я подсети, че трябва да даде още малко разяснения:

– В корабостроителницата започна изграждането на галерите. Господарят приема, че ако нашият капитан паша разреши, ние ще искаме от време на време да се отбиваме там, за да видим как върви работата Няма човек, който да не знае, че тази работа ми е легнала на сърцето.

Без малко Есма щеше шеговито да й подметне: „Абе нали знаем какво ти е легнало на сърцето!“, но се въздържа. Присмехулните искри и очите на Михримах обаче показаха съвсем ясно, че тя се е досетила какво й се е стрелнало в съзнанието.

Взе подаденото писмо, целуна го, вдигна го върху главата си, сетне грижливо го прибра в колана и взе да отстъпва назад, назад. Тъкмо да излезе – и Михримах се обади:

– Я погледни дали има хубави копринени платове при Ипекчилер. Поприказвай си малко, питай, разпитвай. Не бързай веднага да се връщаш. После ще ми разкажеш. И недей да си мислиш, че съм забравила Чешмата на Дилруба. Ще ми разкажеш хубавичко и за нея.

Есма тръгна да излиза с конфузно щастлива усмивка на уста, но Михримах пак я заговори:

– Ха, без малко щях да забравя! Като слезеш в корабостроителницата, хубавичко се огледай. Виж дали морякът, който ни помогна, като слизахме от лодката с осемте чифта гребла, е някъде там. От напрежение и зашеметяване така и не му благодарихме. Даже не знаем как се казва.

Писмото до Хайредин паша беше просто повод. Ето това всъщност искаше от нея господарката Михримах. И за награда я изпрати и на чаршията.

„Ще отида! – си каза момичето. – И то на бегом, презглава“. Този път Есма целуна и допря до чело собствената си ръка. С това негласно заяви: „Твоята заповед е закон за мен! Ще намеря онзи юнак, ще ти донеса и име, и вест от него!“

Михримах си пожела същото.

След като гувернантката й излезе, тя стана. Отиде до прозореца и постоя така, загледана в двора. До дън душа се чувстваше самотна в този дворец, където сновяха стотици хора. В палатите на султан Сюлейман шестваха мощ, великолепие, чест, слава и много хора. Но във всяко негово кътче тегнеше небивала самота.

Обмисляше последните детайли на своя план. Хубаво го разнищи от край до край. Още веднъж прехвърли наум евентуалните резултати. Лицето й полека-лека се разведри. Вече имаше готовност да започне театъра.

Изгаряше от любопитство да види изражението на майка си в мига, когато го чуе.

– Е, какво да се прави, валиде! – промълви, без да сваля очи от празната решетеста кабинка. – Ти не остави на своята принцеса друг избор. Хайде сега да видим, не те ли надскочих, не излязох ли по-умна от теб?

Обърна се и тръгна към вратата. Плесна с ръце:

– Едната да стои тук!

А на притичалата отвън придворна заповяда:

– Извикайте ми Шетарет калфа!

Хюрем подскочи като бясна:

– Кой го разправя?

Мерзука отдавна беше свикнала с гневните изблици на своята приятелка и въобще не се стресна.

– Че кой не го разправя! Целият дворец говори за това. На всяко ъгълче се шушука, кикотят се.

– Падишахът знае ли?

Глупав въпрос, но така или иначе, вече го изпусна. Мерзука я погледна: „Нямам представа“.

– По-добре да беше попитала дали са казали на Михримах. Еее, дали го е чула? Сигурно страшно се е зарадвала!

– Не мисля, че вече го знае. Откакто се захвана с работата по галерите, не излиза от корабостроителницата. Ще речеш, че не Хайредин паша, а нашата принцеса строи флотилия. Обикаля по всички докове, пита и разпитва майсторите. Бива ли принцеса да прави такива работи? На кого се е метнало това момиче?

Мерзука веднага се усети, че и това беше толкова глупаво, колкото и въпроса на Хюрем. Човекът, на когото се беше метнала Михримах, стоеше пред нея. Нали крушата не пада по-далече от дървото?

– За бога, остави я да се занимава с тази работа. Да се молим да не го е чула. Поне докато се разбере истината. И без това не го вярвам!

Тя не спираше да мачка и усуква дрехата си, още не се беше съвзела от шока. Въобще не беше очаквала подобно нещо. Не само не беше очаквала, ами дори не й беше идвало и наум, нито си го беше представяла. Кой би помислил, кой би допуснал такова нещо! Ако беше истина, тя щеше да изпадне в ужасна ситуация. Първо – падишахът щеше да побеснее. Второ – тя трябваше отново да търси съпруг за Михримах.

Друг съпруг, в когото нямаше да се усъмнява и за миг, че ще изпълнява нейния план. Щеше да се наложи да се замисля отначало абсолютни всичко. А времето я притискаше, тя трябваше да задейства плана си час по-скоро. Това не беше работа ей така, за една нощ, за една седмици, за един месец. Трябваше добре да се опече, а не да се закърпва оттук оттам. Сновеше из стаята с хиляди мисли в главата. Мерзука я изчакваше, без да се обажда. Тя прекрасно знаеше какви опасности крие мълчанието на Хюрем.

– Не вярвам на хората! – измърмори Хюрем.

Дойде при Мерзука и гневно се изправи отпреде й:

– Не може така! Чиста интрига! Кой знае кой от везирите я е скалъпил!

Татарката наведе глава: „Какво да се прави!“.

– Видях се с този човек, говорих с него доста време. Ако имаше нещо такова, щях да го разбера!

Ядоса се и на Мерзука, че не реагираше.

– Какво ме гледаш, Мерзука! Права ли съм? И ти го видя? Възможни ли е такова нещо?

Тя вдигна рамене и измърмори:

– Наистина! На пръв поглед нищо му нямаше! – сетне не се сдържа и се засмя: – Може тая проклетия да е на някое скрито място. Ако е там...

За миг Хюрем я погледна с недоумение защо ли се смее, после се сети.

– Не е смешно! – въздъхна.

Приближи се до ухото на Мерзука:

– Не забравяй, че тази работа е важна за мен точно толкова, колкото и за теб.

– За мен ли?

– Какво си мислиш! От това зависи животът на всички ни. Или и ти като Михримах си въобразяваш, че Гюлбахар и синът й ще ви пожалят душичките?

Мерзука се накани да каже нещо, но Хюрем я изпревари:

– Лъжеш се, сладурче! Онази грузинска вещица няма да ви остави живи – не само теб, ами и всички от моето обкръжение. Ще накара сина си да ви избие до крак.

Отново потъна в размисли и взе да кръстосва из стаята. И двете загубиха представа колко време продължи това. После Хюрем нареди:

– Сега тръгвай! Веднага! Намери Джафер и му кажи какво става.

– Джафер знае. Той ми го каза.

– Като е знаел, направил ли е нещо! Да беше запушил устата на тоя, й тоя дето е пуснал слуха!

– И каква полза? Приказката вече била тръгнала.

– Изпрати Джафер при мен! Вие двамата ще се хванете ръка за ръка, ясно ли е, и ще проучите кой стои в дъното на тази работа. Да няма: „Не го открихме!“. Ще го откриете!

Хюрем още малко продължи да обикаля стаята.

– Дали вече знае? – спря се тя пред Мерзука. – Как мислиш, дали е стигнало до ушите на господаря?

Точно в този момент на вратата се почука. Изтръпнаха и двете. Хюрем се престори, че не го е чула. Отново се почука.

– Какво има?

Лицето й бе почервеняло от яд.

Една от придворните отвори и си подаде главата.

– Господарят ви очаква! – оповести и набързо затвори.

Знаеше, че ако не го направи, към главата й щеше да полети чехъл.

– Чул го е! – прошепна Мерзука.

***

Още от прага забеляза, че падишахът е объркан и гневен. Тръгнеше ли из стаята три крачки назад, пет напред, с ръце на гърба и леко наведена напред глава, на Хюрем й ставаше безпределно ясно, че съпругът й или взема решение за военен поход, или е обзет от беса направо да сече глави. Ето на, сега беше точно такъв.

В стаята нахлу лек повей и по това падишахът разбра, че вратата се е отворила. Обърна се рязко. Видя Хюрем изправена на прага с най-пленителната си усмивка, но това не потуши гнева му.

– На какво прилича това, Хюрем? – попита. – Ходи, ходи да търсиш съпруг за моята красива принцеса – и какво? Успя да намериш един прокажен, така ли?

– Не! – хвърли се в атака Хюрем. – Не знам ли колко е взискателен моя височайши султан и колко много обича нашата дъщеря!

– И като го знаеш, как се получи тази работа, Хюрем ханъм? Всички в двореца приказват само за това! Хайде, наричали го Куция Рюстем, е направихме се на ни чул, ни видял. Ти ми каза, че умът не е в краката, а в главата, че душата не е в краката, а в сърцето – и ние го възприехме такъв, какъвто си е. Но какво да кажем за този позор? Всеки ни одумва „Управителят на Диарбекир Рюстем ага бил прокажен, а нашият велик султан щял да даде дъщеря си на него!“.

Хюрем тръгна към голямата масичка в центъра на стаята. Имаше нужда поне от един миг, за да си помисли. Бавно надигна кристалната кана и наля за съпруга си сироп от нар. Сюлейман обаче не взе предложената му чаша.

– Ваше Величество, султане мой! – промълви тя с тона на обидена. Несъмнено това е долна клевета!

– Клевета ли?

– Разбира се, клевета, господарю! – изгледа го тя с най-прелъстителния си пламенен поглед. – Нима вашата робиня си няма понятие за нищо? Може ли вашата робиня да не разбира от мъже? – Закачливо сведе очи към пода. – Кой би го твърдял? Ако не разбирахме, как щяхме' само с един поглед да разпалим любовта в сърцето на нашия господар?

Не беше уместно да прави сравнение между Сюлейман и Рюстем, ми думите вече излетяха от устата й, а и сега не му беше време да си мълчи. Трябваше да говори каквото й дойде наум. Да мълчи? Това навеждаше на мисълта, че приема обвинението. Отрежеше ли веднъж Сюлейман „Край! Приключихме!“ – всичко отиваше по дяволите.

– Аз, вашата робиня, допуснала ли съм до ден-днешен някаква глупост, някаква грешка?

„Аллах ни гледа сега! – си каза Сюлейман. – Оттогава досега Хюрем не е допуснала нито една грешка спрямо мен. Нито към мен, нито към майка ми, нито пък към Великата Османска империя. Само дето не обича великия везир, и дотам. Ибрахим също я мрази, но не се издава" Нали знаеше колко е ловък дългогодишният му приятел. Ако останеше на великия везир, една секунда нямаше да държи Хюрем в двореца, щеше да прибере Гюлбахар. Но Хюрем нито веднъж не беше злословила пред него срещу Гюлбахар и престолонаследника принц Мустафа, никога не му беше натривала сол и пипер на главата.

Падишахът усети как гневът се изпарява от главата му. Знаеше си, че има слабост към тази жена, но не се и оплакваше от това. Ето този неин поглед, тази й усмивка, къдрицата от косата, премрежените очи,, Тя направо му вземаше ума.

„Но нещата с този прокажен зет стоят по друг начин!“ – си измърмори наум и се опита отново да разпали стихващия гняв. Това беше същинско бедствие. Ужасно бедствие. Нали из цялата страна щяха да си подхвърлят: „Що за султан е този Сюлейман, та ще дава дъщеря си на един болен от проказа човек?“

– Какво тогава, Хюрем? – втвърди отново тона си той. – Щом като разбираш толкова много от всичко, а пък и познаваш мъжете, какво ще ме посъветваш? Че късметът на дъщеря ни е в някой, чиито меса се разкапват? Нали лично си се видяла с този човек, седяла си с него, приказвала си. Ти, Хюрем ханъм, си вкарала в моя дом един прокажен? Ами ако сега заразата от това зло плъпне навред?

– Ето къде ми е сърцето! Кажете ми да се разкъсам и да го изхвърля! Ето къде ми е преклоненият врат. Повикайте палача да ми вземе душата. Но аз нямам никаква грешка. Рюстем ага едва забележимо накуцва.

И толкоз. Това съм го казала вече на своя господар. Не го криех. Но бих ли могла да реша, че най-достойният съпруг за нашата дъщеря щеше да е един болен от проказа човек?!

За момент пред очите й изплува присмехулното лице на Мерзука: „И бездруго проклетията не се забелязва толкова лесно. Особено ако е там!“ Веднага прогони тази картина. В мислите й обаче се прокрадна подозрението: „Ами ако наистина Рюстем е прокажен? Ако месата му се разкапват на такова място, където не се вижда? Е, тогава сбогом Хюрем! Край с живота ти. Историята ще те описва вече само като жертва на проказата“.

С усилие допълни: – Явно искат да оклеветят Рюстем ага. Целта им е да го унизят в очите на нашия господар и да развалят цялата работа.

„Възможно е! – замисли се султан Сюлейман. – Кой не би искал да има толкова красиво момиче като Михримах, още повече – дъщеря на владетел. Какво не би сторил да я притежава?“

– Добре де, моя Хюрем! – откликна той с последните искрици гняв. – Кой би могъл да подхвърли тази клевета? На кого би послужила тази интрига? Тя е в устата дори на току-що постъпилите момченца в Ендерун. Готвачи, слуги, всякакви, си говорят само за това. Чухте ли, падишахът давал дъщеря си на един прокажен!“

Да, точно в това беше проблемът. Кой беше врагът на Рюстем, пуснал тази клевета? Кой беше причината сега дворецът да се тресе така?

Съзнанието й изведнъж се вкопчи в думичките „враг на Рюстем“. Кой ли беше толкова голям враг на Рюстем? Кой ли искаше да го злепостави? Рюстем още беше най-обикновен човек. Вярно, ако облечеше ризата, която му крояха, щастието щеше да го споходи, щеше да си напълни кошницата, но все още не беше съперник на някого чак дотам, че да го елиминира.

„Какви ги приказвам!“ – сама се укори. Нима не беше достатъчно, че тъкмо той щеше да се жени за дъщерята на падишаха? Да си кандидат за зет стигаше и даже пре-престигаше, за да си спечелиш в един миг стотици врагове. Кой знае в сърцата на колко напористи мъже се таеше амбицията да станат зет на султан Сюлейман? Кой тогава беше врагът на Рюстем?

Изведнъж Хюрем се втрещи като ударена от гръм.

Михримах!

„Как така не се сетих по-рано! – изхлипа тя негласно. – За Рюстем няма по-голям враг от Михримах!“

Михримах явно беше разбрала, че няма да осуети нещата само ако отиде при баща си и му заяви: „Няма да се омъжа за този човек!“ Но ако Рюстем имаше някаква заразна болест или ако беше прокажен, всичко щеше да се сгромоляса из основи. Сюлейман в никакъв случай нямаше да даде дъщеря си на болен от проказа мъж!

Хрумна й нещо и лицето й, отърсено от мрачните мисли, просвети „Ах ти, мое умно момиче! – възкликна си тя. – Хвана се да обръщаш света надолу с главата по най-лесния начин, с лъжа, така ли? Добре си я съчинила, но защо не си направи сметката, че не можеш да премяташ ума на майка си като в игра на ашици? Сега стой и гледай как въшките ще изядат твоята клевета, направо ще я смачкат!“

Светлината, която се разля по лицето на Хюрем, не убягна от погледа на падишаха.

– Какво? – взря се в очите й той. – Сети се за нещо ли, Хюрем? Да не си открила кой е подхвърлил клеветата?

Вместо да му отговори, тя кимна в знак на отрицание, а наум си каза „Открих го, Сюлейман!“

– Разнасянето на такава клюка, дори и да не е истина, е по-лошо и от въшки.

– Да. Тогава да се разберем така: точка по този въпрос! Затварям страницата „Рюстем“.

Хюрем пак кимна, този път в знак на съгласие. Не промени обаче умисленото си изражение, а след малко промълви, сякаш на себе си:

– Ами ако наистина Рюстем ага е жертва на клевета?

– Какво искате да кажете?

– Ако женихът не е прокажен, господарю мой?

– Какво да направим тогава, жено? Как да разберем? Да извикаме човека и да го попитаме „Ти, ефенди, прокажен ли си?“. Да вземем да надзъртаме под ризата му, в гащите му – това ли?

На Хюрем й направи впечатление, че за пръв път чуваше подобни думи от устата на падишаха. Значи той беше ужасно ядосан. Никой по-добре от нея не знаеше колко дълго стаяван можеше да бъде гневът на Сюлейман. Тя най-спокойно стана, остави метнатия на плещите й кафтан да се свлече бавно на пода. На себе си нямаше нищо друго, освен тънкото като паяжина бельо, което подчертаваше формите на тялото й направо подлудяващо. Знаеше, че щеше да му вземе ума и затова тръгна към него с плавно полюшване. С едната си ръка го прегърна през врата, с другата погали като с крило на гълъб гъстата му брада и въздъхна:

– Моят султан намира изход от всяка ситуация, колкото и трудна да е тя!

Сюлейман усети надигащата се в него страст, но си наложи да откъсне поглед от бялата шия на съпругата си, от която желанията му се разпалваха още повече, и да се овладее:

– Не! Единственият начин е да затворим страницата!

Тя обви врата на падишаха и с другата ръка. Притисна едрите си стегнати гърди в него.

– Отдавна сте го намерили! Не измъчвайте своята робиня! Какво си въобразява моят велик султан? Че Хюрем няма да разгадае какви мисли му се въртят из главата ли?

Сюлейман усети, че е готов да се поддаде на сладострастието, което направо поглъщаше гнева му.

– Хайде, казвайте! – изчурулика жена му отново. – Хрумна ви да изпратите главния лекар заедно с другите ваши лекари да прегледат хубавичко кандидата за нашата дъщеря Рюстем ага, нали?

„Не ми е хрумнало, естествено! – измърмори си Сюлейман. – Толкова много се ядосах, че въобще нищо не ми е хрумвало!“

– Аллах е свидетел, че дори сте ги изпратили отдавна.

Беше вече толкова близо до него, че още малко – и устните им щяха да се докоснат. Сюлейман започна да диша учестено, гърдите му се издуваха и спадаха като мех.

– Чудесно сте го измислили! – притисна се още повече под ръката на падишаха, с която той вече я обгръщаше през талията. – Да видим лекарите дали ще открият въшки по Рюстем!

– Въшки ли?

Вместо отговор, Хюрем прокара нежните си пръсти през брадата на своя съпруг. Леко насочи в ухото му горещото си като огън дихание, а езикът й близна меката част.

Падишахът внезапно се сети: „Ами да, въшките! Как така не ми беше дошло наум досега? Ако Рюстем има въшки, значи няма проказа. Дори и децата знаят, че въшките бягат от прокажените!“

Хюрем полека и бавно вдигаше коляно към слабините му и в същото време споделяше с него какво си мисли:

– Ако лекарите не открият тук-там по някоя въшка, значи Рюстем има онази проклетия. И ние ще забравим цялата тази работа. Но ако хванат по човека дори и една въшка, главният лекар ще обяви на всеослушание, че това е клевета!

Султан Сюлейман се разсмя.

– Тогава цял свят ще разбере, че Рюстем ага няма проказа, но че зетят на султан Сюлейман е въшльо!

Хюрем го погледна със забулени от страст очи.

– Ако се окаже, че Рюстем има проказа – продума Сюлейман със задавен от желание глас, – и ако се разбере, че знаейки това, е говорил с нашата жена и е поискал ръката на дъщеря ни, няма да има нужда повече от главата си. Обратно, ако хванат по него въшки и се изясни, че е бил мишена на клевета, твой дълг ще е, моя Хюрем, да откриеш кой е хвърлил тази кал по него и да го накажеш!

Тя се откопчи от ръцете на Сюлейман и легна върху копринения килим.

– Ще видите, бъдещият ни зет ще излезе съвършено здрав. И вашата робиня ще накаже онзи, който е пуснал клеветата, така ще го накаже, че да ме помни цял живот!

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

– Казва се Исмаил! – влетя Есма в стаята на Михримах.

Михримах се стъписа. Умът й беше зает с плана, който беше задействала срещу кроежите на майка й да я омъжи за Куция Рюстем. Ако успееше да ги срине, страницата „Рюстем“ щеше да бъде затворена веднъж завинаги. Разсеяно подхвърли:

– Какво? Какъв Исмаил?

Изненада се от зачервените бузи на гувернантката, от блесналите й очи и тогава разбра.

– Исмаил ли? – подскочи сърцето й.

Гувернантката с радост се приближи до широкия диван, на който седеше:

– Да, Исмаил! – подшушна й тихо. – Наричат го Исмаил от Алаийе.

От Алаийе? Къде беше това? Сети се – преди време татко й разказвал за похода си към остров Родос и тогава беше споменал за крепостта Алаийе. Като в истинска приказка тя слушаше султан Сюлейман как флотилията прекосила тайно Егейско море, после се притаила в залива при крепостта Алаийе, срещу остров Родос. И баща й се качил й галерата точно там, в Алаийе, за да оглави обсадата. Исмаил, значи, е оттам!

Грабна ръцете на Есма в дланите си и я погледна с очакване да разказва още и още.

– Някога бил един от моряците на Тургут Реис! – каза момичето и млъкна.

На Михримах й направи впечатление, че гувернантката избягва да я поглежда.

– Еее? После? Продължавай, Есма!

– На наш Кара Хюсрев му казали, че бил много смел герой.

– Кара Хюсрев ли? Ти с него ли слезе до корабостроителницата?

– Нали принцесата ми каза да взема с мен някой доверен човек. На Хюсрев му имам вяра.

Размисли се: „Значи още един човек е разбрал, че се интересувам от този моряк!“ По сбърченото й чело гувернантката усети, че се е разтревожила.

– Не! – припряно поде. – Казах му, че заради разпускането на харема едно от момичетата, което ще бъде освободено, се интересувало от Исмаил. Та ако има късмет, а и ако й дадат документи, ще извършим едно добро дело, истинско благодеяние. Хюсрев си умира за такива работи.

Михримах се успокои, плюс това за своя най-голяма изненада забеляза, че въобще не я е грижа дали някой още ще разбере или не. Като че ли й се искаше всеки да знае колко й е близък морякът с огнения поглед.

Изведнъж в съзнанието й изплуваха думите на Есма: „На наш Кара Хюсрев му казали, че бил много смел герой!“

„Бил герой“. Това пък какво означаваше? Защо говореха за Исмаил от Алаийе като за умрял? Или Исмаил вече не беше герой?“

Усети нежеланието на гувернантката да си дойдат на думата и подръпна ръцете й, които още лежаха в нейните длани.

– Продължавай, Есма! Искаш да се пръсна от любопитство ли? Защо са казали така: „Бил много смел герой!“?

Изрече го, подражавайки с известно преиграване и гласа и физиономията на Есма.

– Сега не е ли? Това ли искат да кажат?

– Неее! – веднага реагира гувернантката. – Не е така. Както казах Исмаил от Алаийе бил от екипажа на Тургут Реис. Участвал заедно с капитана си в много сражения. А бащата на Исмаил пък бил от хората на Мурад Реис. Неверниците една нощ нападнали галерата им. Наред с много моряци бил убит и Мурад Реис. По всичко личи, че Исмаил е наследил героизма от баща си... – Спря за миг да си поеме дъх. – Исмаил участвал в много от бойните походи на Тургут Реис. Показал големи геройства. Обаче... – Не можа да продължи. Но като видя стрелкащите погледи на Михримах, на бърза ръка изплю камъчето: – ...попаднал в плен при испанците.

– Плен ли? – попари я сякаш с вряла вода.

Есма потвърди с глава.

„Ела на себе си! – скара се на Михримах вътрешният й глас. – Сега е тук. Нали се е освободил. Какво искаш повече?“

– Четири години прекарал при неверниците. Затворили го в една крепост насред морето. Моряците, разказвали за него на Хюсрев, рекли: „Само да му видите тялото! Испанските неверници са го изтезавали безпощадно! Няма място без рана и белег!“ Хората с очите си видели белезите от мъченията.

Този път огънят, който пламна в сърцето на Михримах, беше много по-страшен от предишния, когато научи, че Исмаил бил попаднал в плен. Преплетоха се едно в друго усещанията за болка, мъка и състрадание. От дъното на душата й се надигна стон: „Ох, юнако мой! Кой знае какви теглила си преживял?“

– И сякаш не го бил изтезавал неверникът в продължение на цели четири години, та го оковал с вериги и го продал за гребец на един търговски кораб. Шест-седем месеца Исмаил опъвал веслата. Добре че нашите превзели оня кораб, та го освободили. Великият Аллах няма да държи роба си все на тясно, я!

И в същото време си помисли: „Ето че сега над главата му пък е надвиснал Божият дар! След толкова изтезания, след това робство Аллах му отвори пътя към щастието. Изпречи пред него дъщерята на могъщи и световен владетел. И само как! Принцесата се влюби от пръв поглед. Гори като факел по Исмаил“.

За да не долови господарката й за какво мисли, тя се наведе, все едно е видяла нещо на полата си.

– Ти – прошепна Михримах, – ти видя ли го – Исмаил от Алаийе?

Настъпи най-страшният момент. Едва забележимо отрече с глава и тихо промълви:

– Не, не го видях!

– А Хюсрев видял ли го е?

– И той не го е видял!

Трябваше да излъже нещо. Изведнъж се паникьоса.

– Не бил в корабостроителницата. Някой казал на Хюсрев, че може да са го изпратили на някоя от галерите.

Макар и за малко, с измислената лъжа тя все пак се поуспокои.

Михримах се умисли, стана и отиде при решетестия прозорец. „Дано с това тази работа да приключи! – каза си гувернантката. – Видя го, хареса го, влюби се. Е, сега му научи и името, и славата. Това е всичко. Какво друго? Какво може да се случи оттук нататък? Да не би единствената дъщеря на султан Сюлейман да...“

Веднага изхвърли от главата си първата хрумнала й дума, не трябваше дори да си я позволява! – да легне в брачното ложе с някакъв си босоног моряк? „Ех, ето на, моята принцеса, красавицата на красавиците, ще има да си мечтае. Ще ахка, ще въздиша, най-накрая ще забрави своя Исмаил веднъж завинаги“.

Есма се загледа отзад в крехкия като върбова клонка силует на своята господарка, вперила поглед навън от прозореца. „Това не ти е като в приказката на Шетарет калфа за Ферхад и Ширин – продължи размислите си тя. – Дъщерята на султана се влюбва в един беден момък и момъкът, за да заслужи своята любима, пробива планината. Ами Исмаил от Алаийе какво ще пробива?“

Онази думичка пак се завъртя в мислите на Есма. Моментално я отпъди. Стори й се, че дори само намекът за това ще причини на нейната господарка нелечима болка.

Така де, как би могла да й каже: „Откажи се, красива моя принцесо. Изтръгни от сърцето си тази любов и я захвърли. От епилептик не стана твой любим!“

***

Писъците и крясъците вдигнаха на крак целия Корпус. След първия смразяващ вик, раздрал нощта, някой обяви: „Исмаил от Алаийе полудя!“.

Друг заповяда: „Дръжте го здраво!“ Последваха един след друг крясъците на Алехандро, псувните, мърморенето, заповедите, сърцераздирателните писъци и заповедите на моряците.

– Само да не го изпуснете!

– Олеле, окото ми!

– Извийте му ръката на тоя!

– Леле, юнако, леле!

– Какво го жалиш тоя бе! Ако го оставим, твоят юнак ще ни затрий всичките до крак!

– Ей, дръжте го за краката!

– Личеше си, че ще стане така!

– Ама че говедо! Ох!

– Извий му ръката, извий я!

Алехандро разбираше всичко. Виждаше как мъжете се нахвърлят отгоре му като луди, как подскачат в пълна паника да се спасят от ритниците и юмруците, които им раздаваше. Чуваше крясъците ругатните им. Съзнаваше, че постъпва не така, както трябва, но не можеше да се спре.

– Пуснете ме! – крещеше безспир. – Глутница чакали! Пуснете ме!

Нямаше представа с колко мъже се беше хванал гърло за гърло. Може би само с един, или с пет, десет. Но имаше чувството, че е оплетен в пипалата на някакъв огромен октопод.

– Пуснете ме бе! Кучета с кучета! Пуснете ме! Ще ви откъсна ръцете и краката! Ще ви накълцам гърлата! Ще ви избода очите!

Сред охканията и вайканията се чуваха и безполезните увещания от онези, които го жалеха:

– Спри, юнако!... Стой мирно, лъве!... Чакай, смелчаго!

Алехандро чувстваше, че пипалата на октопода го стягат все повече и повече. Мяташе се неистово, искаше да се изтръгне. С последни сили извъртя един ритник, чу се сърцераздирателен вик:

– Ох, майчице!

Каквото и да правеше, не можеше да се освободи от пипалата на октопода.

– Съборете го на земята! – викна някой.

– Вържете го! – заповяда друг. – Вържете го здраво! Иначе тоя ще нарани и себе си!

Почувства, че губи сили. Омаляха му и ръцете, и краката. Само болката, онази ужасна болка, продължаваше да дълбае в мозъка му като червей.

– Пуснете ме! – изкрещя.

Но не си чу гласа. „Може само да съм помислил, че крещя“.

– Утихва!

– Не му вярвайте! Сигурно е номер!

– И номер да е, какво от това, сержант? Така го вързахме, че даже се чудя как ще го развържем!

Гласовете отслабваха и се отдалечаваха от Алехандро.

Внезапно над главата му висна сянката на някакъв човек – така поне му се стори. Лицето му сякаш беше забулено от облаци. Чу нечий глас:

– Ех, юнако!

– Сержант, какво го жалиш тоя? Без малко да ни изтрепе всички, говедото му ниедно!

– Не говори така! – възпротиви се забуленият образ. – Грехота е! Епилептична криза е! Не е на себе си!

– Какво ме засяга! И без това неверникът не му е оставил разум. Не виждате ли как гледаше, като луд!

Алехандро усети, че всеки миг ще загуби съзнание. Знаеше вече какво следва. Мятанията свършваха, започваха кошмарите.

– Аги, колко пъти ви го казах! – обади се някой от по-задните мъже. -Махнете го тоя човек от нас. Някоя нощ ще ни пререже гърлата, до един! Изпадне ли в криза, притъмнява му пред очите! Ето на! Така беше и преди малко! Като извадена от ножницата си кама. Няма да миряса, докато не вземе душата на някого.

Като извадена от ножницата си кама!

На Алехандро това сравнение му хареса. То отекна в мозъка му хиляди, милиони пъти.

„Като извадена от ножницата си кама! Като извадена от ножни... Пази се от камата...“

„Такъв съм!“ – си каза Алехандро.

Дори и вътрешният му глас прозвуча като съскане на змия, забеляза го. „Аз съм камата на разплатата! Само че не е ясно кого ще убивам!...“ Загуби съзнание. Гласовете и шумотевицата изчезнаха.

***

Алехандро отново ги виждаше. Беше приковал поглед в пристана долу. Имаше ясното съзнание, че сънува. Случваше се почти всяка вечер и затова белосаните с вар къщи, тесните улици, зелените ливади по хълмовете, онова ухание – всичко му изглеждаше близко. Познаваше и уханието. Долавяше го във всеки свой сън, но въобще не можеше да си спомни как го наричаше. Ненадейно му просветна: „Мащерка“. Ами да, това беше мащерката!... Като дете се изкачваше по тези стръмни чукари да я бере от бодливите храсталаци, ръцете му миришеха и* тях. Допря длан до носа си, стори му се, че усеща мириса на прясно набрана мащерка. Пое дълбоко дъх. Нямаше да се пита повече къде и кое е това място от съня му. Защото го познаваше. Там миришеше на мащерка и на море. Като в неговото село. И си каза: „Това е моето село!“

Седеше на една скала. Усещаше вятъра в косата си, но и косъм от главата му не помръдваше. „Нали е сън! – реши. – Куп глупости и небивалици“.

Взираше се в паянтовия дървен пристан между крайбрежните скали. Вълните се разбиваха по камъните, а после във вид на синкава пяна се нахвърляха върху дъските на пристана. Докъдето поглед стигаше, морето беше съвършено безлюдно. До хоризонта не се мяркаше дори едно платно.

Запита се: „Дали ще се появи жената, която все ме зове?“ Чакам я. Тя присъстваше във всеки негов сън. Не виждаше лицето й, но Алехандро знаеше, че я познава. Усещаше, че я познава вътре в себе си, в дъното на душата си.

Обърна се и погледна към нагиздените със зелени морави възвишения. Ето, това е целият ми свят. Зад билата зелените хълмове се сливаха с небосвода. А отпред, хей там, със същия този небосвод пък се сливаше морето... „Моят свят! – си каза той. – Притиснат между земята и небето, между небето и морето!“

Обърна се отново към пристана и се вкамени. Панически скочи на крака. Беше огромен галеон с издут като корем корпус. С вдигнати платна! Стъписа се. Толкова дълбоко ли беше морето при пристана? Само че пристанът беше изхвърлен върху скалите. Как ли беше акостирал на брега огромният галеон, без да пусне котва? Алехандро пак се присмя на себе си: „Ами нали е сън, сън! В сънищата всичко е възможно!“

За миг позна галерата. Флагманският кораб на Хъзър Реис! Галерата на прага!

Мушна ръка в колана си, но дъхът му секна. Някой стоеше изправен върху дъсчения пристан. „Жена! Ето я, дойде! Тя пак дойде!“ Явно беше слязла там от галерата. Стоеше гърбом и затова не можа да види лицето И каква изящна и стройна фигура! Подхванати от вятъра, краищата на аления й шал се размахваха като разперени криле.

Галерата уж се виждаше, а изведнъж изчезна. Жената, обърната с гръб към Алехандро, се взираше в морето. Дали не чакаше пак онази лодка с белите платна? Алехандро си даде сметка, че не иска да вижда отново онази лодка. Не искаше да вижда и онова нещо, което свалиха от нея. Знаеше, че няма да понесе повторно мъката, изписана върху безжизненото лице на мъжа с бялата брада.

Алехандро изведнъж изкрещя от ужас. Жената се беше обърнала към него и го гледаше. Вятърът беше грабнал от главата й аления шал и го носеше над морето. Русата й коса се развяваше. Сините й като морето очи се впиваха в него.

– Господи! – промълви Алехандро. – Това е тя! Михримах! Михримах!

Девойката сякаш чу изригналия от душата му вик, вдигна глава и го погледна. На лицето й грееше неописуема усмивка, тя тичаше към него с протегната напред ръце. Русата коса се вееше зад нея на вълни, на вълни. В сините й очи блестеше щастие.

Зад гърба на Алехандро се разнесе смразяващ смях. Обърна се и го видя. На крачка зад него стоеше мъж с прошарена брада. Беше вдигнал едната си ръка нагоре. В нея държеше огромно шише. „Най-напред душата на Михримах! – викна мъжът и избухна в смях. – Тя е твой враг. Убий я! И аз ще ти дам толкова много отвара, че да се къпеш в нея!“

Отварата! Магията на свободата!

Алехандро се обърна да погледне по надолнището на хълма. Момичето продължаваше да тича към него.

„Хайде! – обади се мъжът отзад. – Тъкмо навреме. Убий я, спаси себе си! Виж, отварата е в мен. Държа я!“

И Алехандро хукна презглава надолу по хълма. Беше луд бяг. Непрекъснато крещеше: „Михримах! Дъщерята на моя враг! Идвам да ти взема душата!“

Както тичаше, Алехандро забеляза, че едната му ръка е извита във въздуха като лък. В нея държеше кама.

Вече беше съвсем близо до нея. „Михримах!“ – прогърмя отново той.

„Исмаил!“ – отговори му дъщерята на врага.

„Че какво друго да каже! Глупачката не знае, че аз съм Алехандро Още не е разбрала, че съм нейният убиец!“

На лицето й пак грееше същата онази неизменна омайваща усмивка, която беше пред очите му непрекъснато от мига на първия им поглед, Гледаше към Алехандро така, както го погледна, когато слизаше от лодката.

„Хайде, не се мотай! – обади се в съзнанието му гласът на мъжа с козята брада. – Забий тази кама! Прережи й гърлото и си вземи наградата. Отварата те чака!“

Ръката, която държеше камата, светкавично замахна.

И се разнесе вик: „Исмаил, спри! Недей!“

Камата вече свистеше във въздуха, той погледна натам, откъдето долетя викът. Някой друг тичаше по хълма надолу и пищеше като луд. Жена! „Недей, синко! Спри! Недей, Исмаил!“

Беше жената от сънищата, която не му показваше лицето си. Този път го видя и я позна.

„Мамо!“

Обърна се заради ужасно клокочене и стенание.

„Михримах!“

Тя го гледаше с разширени от ужас очи. Същевременно се опитваше да спре с ръце бликащата от гърлото й кръв.

„Исмаил! – свлече се на колене тя. – Защо? Защо го направи?“

После Михримах рухна на земята. В ръката му още стоеше кървавата кама. Гледаше ужасен безжизненото тяло на земята. Повелителката на сърцето му, тази, която му взе ума, сега лежеше в краката му, обляна в собствената си кръв.

Дочуха се стъпки откъм дървения пристан.

„Исмаил, скъпи ми синко! Какво направи?“

„Мама е! – си каза той. – Мама Айше! Вдовицата на Мурад Реис. Красивата ми майка, родила трима синове!“

Отвори очи.

Най-напред видя чепа върху дъската на горното легло. Сетне чу някой да казва:

– Слава богу! Дойде на себе си!

Изчака малко, за да си овладее дишането. Забеляза, че ръцете и краката му са здраво вързани за четирите греди, които поддържаха горния нар. Не помръдна. Размисли се за разпнатия Христос. „Разпънали са ме и мен на леглото“ – си каза наум.

Отново затвори очи.

„Добре дошъл, Исмаил ага!“

И реши.

Имаше едно-единствено нещо, което трябваше да направи. Да чака часа на разплатата.

И той щеше да го дочака.

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

Радостта на Михримах не трая дълго. Новината пристигна в двореца по-бързо, отколкото се надяваше главният лекар.

Беше доста възрастен и затова изпрати преди себе си куриер за Истанбул с резултата от прегледа и изследванията, които Хюрем очакваше с огромно нетърпение. Не забрави да го предупреди, че не трябва да слиза от гърба на коня нито денем, нито нощем, макар че пътят не можеше да се измине без прекъсване за отдих. „Нонстоп! Ще сменяш коня на всяка станция! Това известие се очаква от господаря!“ И човекът си свърши работата. Направи каквото му беше казано. Спа върху гърба на коня, яде и пи върху гърба на коня. Нонстоп! И на четиринадесетия ден следобед от брега на Юскюдар зърна най-сетне двореца на султан Сюлейман. Премина на другия бряг със сал.

Още щом й съобщиха новината, че е пристигнал на кон пратеник от Диарбекир, Хюрем се разпореди:

– Донесете ми я! Веднага!

От нетърпение и вълнение гласът й пресекна.

– Дай боже да е добра вест! – промърмори Мерзука.

Михримах от дни не й говореше, само и само да не я чуе как казва това.

Хюрем прие куриера зад решетката на паравана, видя го, че едва се държи на крака и че всеки миг можеше да падне от преумора и безсъние. Ако го засипеше с обичайните поздрави, нямаше съмнение, че той щеше да се търкулне на пода и да потъне в дълбок сън.

– Дайте на агата нещо да седне! – заповяда тя.

Чернокожият слуга изпълни заповедта й. Сядайки, куриерът му прошепна нещо.

– Желае ли нещо господинът? – попита Хюрем.

От едва сдържаното нетърпение гласът й прозвуча така пискливи, като че ли някой я стискаше за гърлото.

– Глътка вода... – промълви човекът. – Простете, моля... Устата ми, езикът ми пресъхнаха. Четиринадесет денонощия пъту...

Не довърши. Грабна чашата, която му поднесе слугата, и започна да пие така настървено, че водата изскачаше и от двете страни на устат му и се стичаше върху гърдите. Хюрем и Мерзука се спогледаха.

Най-сетне човекът от конната поща пресуши чашата до дъно и обърса уста с опакото на ръката си:

-Аллах да пази за нас моя повелител! И държавата, и народа, и принцовете му...

„Леле! – мислено възкликна Хюрем. – Както започна с тази молитви, кой знае колко ли време щеше да продължи“. Зависеше си от човека и от способностите му да се подмазва. Тя обаче не можеше да търпи дори секунда повече.

– Ага! – обади се тя иззад паравана.

Гласът й изсвистя като камшик. Куриерът млъкна като заклан с нож. „Олеле! – помисли си. – Точно както се носи мълвата, че московската наложница пришпорвала хората даже и с гласа си!“

През отворите на решетката той се опита да види лицето на жената зад нея. Очертаха се два силуета – единият, обгърнат целия в бяло, другият – в зелено. „Коя ли е Хюрем? В бялото или в зеленото?“ Умът му продиктува: в зеленото. Само че проговори жената в бяло:

– Кажете каква вест ни изпраща главният лекар. След това идете да си починете.

– Ами... – обърна се към нея куриерът. – Негово превъзходителство главният лекар с нетърпение изразява дълбокото си уважение към Негово Величество нашия повелител падишаха, обаче предвид важността на известието...

– Ага!!

Куриерът застина.

– Остави тези приказки! Какво пожела главният лекар да ни кажеш?

– Че... чес... – заекна той, обзет от паника.

Хюрем не можеше вече да стои на място от напрежение.

– Иде ми да отида зад този параван и да го стисна за гърлото! – промърмори тя на Мерзука.

Татарката се пресегна и хвана господарката си за ръката.

А ръката на Хюрем беше студена като лед. „Никак не й е лесно, разбира се!“ – си рече. Бъдещето й беше заложено в устата на този мъж с увисналите мустаци. „Зетят излезе болен от проказа. Свършено е с Хюрем“. Така ще си каже всеки. И отсега нататък отношенията между Султан Сюлейман и Хюрем никога повече нямаше да са както досега. В най-добрия случай щеше да я изпрати някъде на заточение заедно с принцовете, както Гюлбахар.

– Какво казваш, господине? – процеди през зъби Хюрем.

– Чес... чес... – преглътна куриерът. – Честито! Главният лекар заповяда да ви го предам точно така. „Да ни е честито!“

Хюрем се надигна от стола, на който седеше.

– Слава богу!

Мерзука усети как малката й длан, която още държеше в ръката си, започва да се затопля.

– Да ни е честито! – прошепна на Хюрем.

– Това ли е всичко?

Той си бръкна в пазвата.

– Даде ми и две писма. Едното е за вас. Другото – за сина на покойния Явуз Селим хан, владетеля на Анадола и Румелия, на Шам, Диар-бекир...

– Дайте ми ги и двете! – прекъсна излиянията му Хюрем. – Аз ще го дам на нашия господар!

Куриерът се поколеба за миг. Редно ли е писмо, изпратено до падишаха, да се оставя на жена му? Ами ако печатът се счупи, ами ако султан Сюлейман се разгневи и му отреже главата?

– Ага!

Куриерът се окопити на мига. И бездруго щом московската наложница отсечеше „Ага!“, на него му се сковаваха и ръцете, и краката. При това веднага стана ясно, че и да беше отказал, нямаше да има никаква полза.

– Джафер ага!

Главният евнух на харема се отзова на Хюрем и се наведе над куриера. Щом видя кървясалите очи и протегнатата към него огромна като лопата ръка на чернокожия гигант, този премазан от умора мъж разбра, че няма какво друго да направи, освен да остави и двете писма в неговата длан.

Така и постъпи.

– А сега иди да си починеш! – нареди Хюрем.

Последното нещо, което видя куриерът, бе раздвижването зад паравана. Силуетите в бяло и зелено станаха и си тръгнаха.

***

Михримах завари майка си да хвърчи от радост. Откакто плъзна слухът, че Рюстем е прокажен, тя не бе споменавала пред дъщеря си нищо по този въпрос. Нито веднъж не я попита: „Ти ли подхвърли тази клевета?“ Нямаше и да я пита. Все пак нали и двете си го знаеха!

– Ах, моята красива дъщеря! – възкликна, като видя Михримах да влиза в стаята й. – Добре че дойде! Тъкмо и аз се готвех да отида при теб.

– Виждам ви щастлива, валиде?

– Радвам се, естествено. Приготви се, ще се зарадваш и ти! Сигурно много си се напрегнала, откакто се пусна онази проклета клюка. Бъди сигурна, че и аз се измъчих. Призля ми, полудях. Все пак нали аз бях инициаторът на това добро дело. – Замълча за малко. – Но без съмнение, най-много от всички нас си се измъчила ти. Еее, не е лесно! Та кой няма да се притесни, ако навред се разнесе, че човекът, за когото ще се омъжваш, е болен от проказа?

Кръстосаха погледи. Гледаха се известно време, без да си продума! Едва сега Хюрем разбра, че дъщеря й вътрешно се е молила: „Аллах, дано този куц Рюстем да излезе прокажен!“

– Но вече край на мъките! – размаха тя пред Михримах писмото с печата. – И двете можем да се зарадваме.

Михримах се престори, че не я разбира.

– Какво е това?

„От шест месеца се спотайва! – промълви Михримах. – И какво?“

– Не знам, още не съм го отворила да го чета. Но главният лекар казал на куриера, който донесе писмата, „Честито!“. Значи новините са добри.

С нетърпение подаде на Михримах изпратеното до нея писмо.

– Отвори го, дъще, да разберем зет ни прокажен ли е или не. Дано не е пък крастав!

Михримах отправи към майка си леден поглед.

– А другият плик?

– А, този ли? Главният лекар го изпратил и до Негово Величество моя султан. Естествено, баща ви също е притеснен, и той иска час по-скоро да разбере дали мъжът, на когото благоволява да даде дъщеря си, наистина е болен от проказа или не.

– Валиде!

– Няма ли да прочетеш протокола, Михримах?

– Валиде! – Този път гласът й прозвуча малко по-силно.

– Ти си знаеш! – реагира Хюрем.

Разчупи печата върху плика. Бавно разтвори сгънатия на пластове лист.

– Ах, тази светлина! – измърмори. – Не мога да различа текста. Още не мога да свикна с тези надраскани криволичещи букви. Ако помоля теб, ще ми го прочетеш ли?

Михримах го издърпа и апатично зачете:

– „До Нейно Величество Хюрем хасеки!“...

– „Нейно Величество Хюрем хасеки!“ – повтори майка й, отправила унесен поглед някъде напред в далнините. После тихо добави: – Само да знаеш, момичето ми, какво съм пожертвала, за да се подредят тези четири думи една след друга! – После се съвзе. – Еее, я да видим какво казва главният лекар?

– „Предварително ви уведомявам, че съобщението, което ще ви предоставя, е потвърдено от мен и от придружаващите ме пет лекари. С най-голяма прецизност извършихме всички видове прегледи. Изследвахме въпросната личност от глава до пети. Не открихме дори най-малък симптом на ужасната болест. И най-важното – с огромно удовлетворение установихме в тази личност наличието на една в косата, една под лявата мишница и още една по срамните места“...

– Еее, дъще, и там ли са го разглеждали бъдещия ти съпруг! – прихна от смях Хюрем.

Михримах я изгледа възмутено и продължи да чете:

– „...общо три въшки“.

Млъкна от погнуса. Въшки! Така ли са го скалъпили. Възмути се.

– Хайде да ни е честито! Нашият зет е въшлив! Казват, че въшките отивали при парите, дали е вярно, дъще? Чети, чети! Какво още казва главният лекар?

– „Този паразит е умен – продължи да чете Михримах. – Никога не се прилепва към прокажен. Въшката не се развъжда по заразени с проказа места. В бельото, дрехите, прането, леглото, слугите и прислужничките на въпросната личност не бяха открити въшки или следи от тях. Обаче в една от жените, с които спи, се появиха два паразита. Само че за съжаление не можа да се установи дали въшките са преминали от въпросната личност в жената или от жената – в него“.

Жена, с която спи ли? Михримах се изчерви до корена на косите „Виж го ти Куция Рюстем! – възропта на себе си тя. – Жена, с която спи, а? Без да гледа с въшки или не, харем си спретнал, та и наложници да си има!“

Хюрем усети за какво си мисли Михримах и веднага се намеси:

– И какво по-нататък?

– „С известно колебание дали да го кажа... – продължаваше по нататък докладът на главния лекар. Михримах четеше вече всяка дума натъртено. – ...че се взе решение да се направи прочистване на косата на въпросната личност...“ – В паузата добави от себе си: – Ооо, отвратително! „...Да се прегледа косъм по косъм цялото тяло, където може да се е загнездил и да живее този паразит, да се обработят корените на косата с гореща вода и да се разреше старателно с кехлибарен гребен. И още: там, където по кожата на главата има кървави точки, да се издълбаят и гнездата на лошия паразит“.

„Виж ти!“ – представи си цялата тази сцена Михримах. Седнал Рюстем, разсъблякъл се пред изпратените от баща й мъже, позволил им да го оглеждат отсам-оттам, и като открили и му показали въшките, взел, че се зарадвал: „Видяхте ли, имам въшки. Всичко това е клевета. Ето го доказателството!“ Добре де, и какво? Защо един мъж би се съгласил на подобно унижение? За да се ожени за нея ли? Беше абсолютно сигурна че не е това. Човекът си имаше две причини да понесе този позор. Първата – знаеше, че ако не позволи да му се направи преглед за въшките, щеше да му хвръкне главата. И втората – искаше да вземе дъщерята на султан Сюлейман, доказвайки, че е въшлив, и така да си отвори широки вратите към славата.

– Михримах, давай нататък, дъще! Изглежда, стигнахме до най-важното място.

Тя погледна сърдито към майка си и продължи да чете:

– „Във връзка с това, аз и петимата лекари сме щастливи да съобщим, че човекът не страда от онази безпощадна болест, с която е наклеветен, и няма никакви пречки да сключи брак“.

„Неизбежно е!“ – помисли си Михримах.

Нямаше вече никакъв смисъл да продължава с тази клевета. И да упорстваше, никой нямаше да й повярва. Рюстем имаше само въшки, само толкова!

Обърна се и тръгна към вратата. Вече излизаше, когато майка й вик на отзад:

– Михримах!

Обърна се и простреля засмяното лице на майка си с оловен поглед.

– Знам колко се радваш, че твоят бъдещ съпруг се оказа въшлив. Виж капризите на съдбата! Кой би предположил, че една-две въшки ще изкопаят гробовете за сина на Гюлбахар и за Ибрахим?

– И моят! – изрече на един дъх, докато отваряше вратата. – Да видим колко ще е хубаво да се живее в гроба, където ще заровим враговете си.

– Не те разбрах, дъще.

– Искам да кажа, че техният гроб ще бъде в земята, а моят – в леглото, където ще бъда напъхана насила. Те ще бъдат обвити в мъртвешки савани, а Михримах – в коприни. Това е единствената разлика.

Изправи рамене, вдигна глава и излезе, без да затвори вратата.

Имаше още един коз. Михримах щеше да пусне в ход и него.

***

Понесе се друга клюка: „Господарят щял да направи въшливия Рюстем везир!“.

„Мама и минута не стои със скръстени ръце!“ – заключи Михримах.

А нейните дни се изнизваха безцелно. Че щеше да си изиграе коза, щеше, но това беше една ялова надежда.

Нима можеше султан Сюлейман да даде дъщеря си на друг, след като вече си е казал думата? И то на един голтак? На един босоног моряк?

Нощем, когато останеше насаме, тя си мислеше: „Разбира се, медальонът има две страни. Той дали ще те поиска? Ами ако каже, че двамата не сме хора от една черга, какво ще стане? Краят на цялата тази работа ще е една отсечена глава. Баща й нямаше да остане само с отказа си, като нищо щеше да откъсне красивата глава на Исмаил. Съвсем ясно съзнаваше, че нямаше и как да очаква този човек да заяви: „Искам да се оженя за принцесата. По волята на Аллах и по съвета на Пророка, дай ми ръката на дъщеря си, падишах!“

Пак не се беше наспала добре. Тежките мисли я връхлетяха още от събуждането. Потънала в тях, тя дори не чу припряните разговори отвън. Вратата се отвори. Михримах се озова пред майка си.

– Валиде!

– Невесто! – нарече я Хюрем. Гласът й прозвуча не като покана, а направо като заповед.

Беше безкрайно убедена, че Михримах ще я последва, обърна гръб и излезе.

Двете, майка и дъщеря, вървяха по дългите, преплетени, тъмни коридори. Следваха ги още трима: Мерзука, главният евнух Джафер и Есма. Михримах едва успяваше да догонва майка си. Толкова бързо вървеше Хюрем.

– Къде отиваме, мамо?

– Има нещо, което искаме да ви покажем, дъще.

– Няма ли да се откажете от това протоколно общуване, мамо, та ни сме си само двете.

Хюрем се засмя, като чу, че дъщеря й неволно заговори по дворцовия маниер.

– А вие, дъще, няма ли да се откажете?

– Поне се опитвам!

– Как искате да ви говоря, дъще?

– Ами например „искам да ти покажа нещо“. Майките така приказват с дъщерите си.

– Но ние не сме само майка и дъщеря, Михримах! Аз съм законната съпруга на султан Сюлейман хан, а вие – неговата дъщеря!

– Мамо, какво ще ми показваш? Все още не разбирам.

Джафер ага тръгна сега пред тях. Мълчешком Хюрем взе да се изкачва по изпречилото се отпред тясно стълбище. Хлътна в отворената от Джафер врата.

– Ела! – тихо подвикна към Михримах.

Мерзука и Есма се спряха отвън. Джафер ги остави в тъмния коридор и си тръгна. „Сега ще скръсти ръце пред гърди и ще стои да бди!" помисли си Михримах.

Майка й допря пръсти до устата, направи й знак да мълчи и пристъпи с няколко крачки. Хвана Михримах за ръката и я дръпна подире си.

Михримах внезапно разбра къде се намират. Баща й я беше довел по друг път и затова не го позна веднага. Бяха зад кабината с решетка, откъдето султан Сюлейман наблюдаваше и слушаше заседанията на Дивана. Само че тук беше забранено да влиза друг, освен падишаха. Как ставаше така?

– Мамо, каква работа имаме тук? В тази кабина само татко...

– Тук, дъще, сме с разрешението на Негово Величество моят султан - прекъсна я майка й.

После дръпна плътната завеса и влезе вътре. Там долу мъжете се оплакваха един на друг. Един от тях обясняваше, че работите в Багдад отиват на зле.

– Сядай, дъще! – прошепна Хюрем.

И без това там не можеше да се стои на крака.

Настаниха се на двата срещуположни миндера.

На Михримах изведнъж й стана много мъчно. Не искаше да стои там и не знаеше как да се отърси от тази непонятна тегота.

Майка й се загледа в нея. Сетне с върха на пръстите си хвана ръба на завесата зад решетката и лекичко я повдигна. Зарадва се на това, което видя.

– Дъще, вие също трябва да погледнете!

Очите на майка й светеха като на палаво дете.

– Защо?

– Тук сме, за да погледате и вие!

Михримах открехна леко завесата откъм своя край и надзърна. Долу беше добре познатата картина.

Редица мъже с грамадни високи шапки на сведените към дясното рамо глави. Единият от тях беше великият везир Ибрахим паша. По-насам видя едрия адмирал с червената брада Хайредин паша. Само неговата глава не беше наведена като на другите. И вместо онези странни калпаци, той носеше бял сарък с навит около него плат, обшит по краищата със сърма и пуснат да виси на тила му като опашка.

Обърна очи към майка си, без да пуска завесата.

– Погледнах, и какво?

– Хубаво гледайте, дъще!

Михримах отново обърна глава към решетката.

– Видя ли мъжа вдясно зад гърба на онази хърватска свиня великия везир? С черната козя брадичка?

Човекът си имаше съвсем черна брада. Доколкото можеше да види от мястото си, брадата покриваше почти половината му лице. Забеляза и черните му очи. Бяха черни като ерзурумски камък.

– Видяхте ли го? – пошушна отново майка й.

– Видях го. Кой е?

– Вашият съпруг, дъще! Бъдещият ви съпруг!

Михримах пусна завесата като попарена и извърна глава. ,,Гадост – изригна вътрешно. – Гадост!“

Пред очите й се появи образът на Исмаил от Алаийе. Неволно сравни пращящия от здраве снажен красив младеж с превития на две гърбав мъж там долу и косата й настръхна.

Отдолу долетяха примесени един в друг доста гласове. Тя, без да се усети, открехна пак завесата и със свито сърце и болка в душата се загледа в куцукането на своя бъдещ съпруг.

– Това значи?... – промълви. – Това е животът, който смятате, че заслужава вашата принцеса?

– Да, дъще! – не се обиди от заяждането й Хюрем. – Това е той, твоят съпруг – палачът на нашите врагове, гаранцията за нашия живот и мощ!

***

Есма трепереше от страх. Непрекъснато си повтаряше: „Тази работа ще завърши със смърт. Няма друг начин. Непременно ще ме убият. Ще ме режат парче по парче. Ще посипят в раните ми сол!“.

Михримах направо полудя. Още щом се раздели с майка си, я извика

– Есма! Ела бързо!

И без това беше на крачка зад нея.

Едва влезли в стаята – и Михримах изплака:

– Спаси ме! Каквото щеш прави, но ме спаси! Иди в корабостроителницата! Намери Исмаил и ми го доведи тук!

Боже мили! Как би могла!?

Ще вкара в харема този, босоногия ли?

– Но... – проплака Есма. – Това е невъзможно! Сигурно...

– Престани да се вайкаш! Намери ми Исмаил! Обясни му къде е дюкянът на твоя Али в Капалъ чаршъ. Денят преди петък, следобед, да бъде в дюкяна на Али.

В главата на Есма всичко се обърка.

– Че какво ще прави в дюкяна на Али?

– Ще чака мен, Есма! А може и ние да го чакаме.

„Олеле! – затюхка се мислено Есма. – Това момиче е полудяло. Любовта му е взело ума! Ще убият и мен, и Али, и оня нещастник, Исмаил Епилептика“.

– Не може да излизате от двореца – опита се да я отрезви.

– Веднъж вече излизах. Пак ще избягам.

Есма реши, че сега вече трябва да й каже истината

– Ах, моя хубава принцесо! – промърмори. – Ами че вие не бяхте избягала в „Аия София .

– Какво? Как? Никой не ме усети. Пак ще го направя. Ако ми помогнеш, пак ще избягам!

– Майка ви знаеше! – на един дъх изрече гувернантката. – Беше осведомена. Тя разреши да отидете. Джафер непрекъснато беше по петите ни. Искаше да си мислите, че сте излезли от двореца, без да ви види никой. Но тя знаеше.

– Ти си й казала! – кипна начаса Михримах. – Ти си ме предала. Шпионирала си ме! Ти ме продаде!

Спря да налага своята дадъ с юмруци. Спомни си колко горда беше със себе си, че поне веднъж в живота е извършила нещо тайно от майка си, Значи беше измамена.

Есма се беше захлупила на колене, плачеше и нареждаше:

– Беше много опасно! Ужасно се изплаших да не ви се случи нещо. Ако искате душата ми, ето на, вземете я. Свалете си от косата шнолата от слонова кост, забийте я в сърцето ми, накажете тази душа!

Михримах не знаеше какво да каже, какво да направи. Срина се. Пречупи се. Чувстваше се измамена. Но сега ли беше моментът да се рови в миналото?

„Бъди разумна! – си каза. – Имаш нужда от Есма! За да се измъкнеш от този капан, Есма ти е крайно необходима!“

– Е – Този въпрос после ще го разнищим! – заяви с вдигната глава. – Ако твоят живот и животът на Али струват поне пет пари, ще направиш това, което ти казах.

– Имайте милост към Али! Пожалете Али! – вкопчи се в ръцете й Есма. – Той няма никаква вина!

Издърпа ръцете си с гняв.

– Плюс това няма да има нужда да доносничиш на мама какво съм умислила. Ще поискаме разрешение от нея в деня преди петъка да посетим Чешмата на Дилруба на майстор Синан. Ти ще осигуриш Исмаил да дойде в дюкяна на Али. Ние имаме да си кажем с Исмаил само две приказки. Първо ще отидем до Чешмата на Дилруба, оттам ще стигнем и до пазара, за да си накупим платове.

КОРПУСЪТ НА МОРСКИТЕ ПЕХОТИНЦИ

Всичко стана не така лесно, както го каза Михримах. Първо трябваше да се убеди Ипекчи Али. На Есма това й изглеждаше най-лесната част от цялата работа, но каквото очакваше, не се получи.

– Накрая ще има въже, моя Есма! – заяви той с мрачно лице.

– Знам.

– Ами като знаеш, защо си се хванала? Достатъчно е да стигне до ушите на майка й.

– Не мога да й го причиня. Ще я видиш, толкова е безпомощна!

Али се засмя под мустак:

– Тя е дъщерята на Сюлейман, Есма! На този свят има само една жена, по-силна от нея, и тя е майка й!

– В момента не е така. Силната съм аз, Али. Тя уж ти заповядва, пък в гласа й прозвучава такава молба, че направо да ти скъса сърцето.

– Това ли е всичко?

– Чувствам се задължена към нея.

Този път Али избухна в смях.

– Задължена ли? Какви ги говориш, Есма! От бебе я дундуркаш. Лишиха те от възможността да изживееш собственото си детство. Кой на кого е задължен?

Есма усети, че ако продължават така, спорът им ще продължи до безкрайност. А не разполагаха с никакво време. Нито господарката и, нито пък тя. И набързо отсече:

– Това трябва да стане, Али! Ако не го направиш ти, ще потърся друг начин. Ще отида в Корпуса на морските пехотинци и ще помоля първия срещнат моряк да доведе при мен Исмаил.

Момичето начаса съжали, че го каза. Прониза я ледена тръпка. Този спор можеше да отблъсне Али от нея. Кой знае сега колко се е ядосал. Никак не беше добре да му казва, че ще го поиска от друг човек. Не се осмели да погледне любимия си в очите.

– Първият срещнат моряк, така ли?

Гласът на Али беше приглушен, но сред този тесен дюкян, където си шушукаха, изплющя като камшик.

– Да! – измънка отчаяно Есма. – Това трябва да стане на всяка цена. Иначе...

– Иначе... – прошепна той. – Погледни ме в очите, Есма. Иначе какво?

Тя вдигна глава. Хвърли към черните очи на Али бегъл унесен поглед и прошепна отново с наведена глава:

– Иначе ще дадат моята красива принцеса на един куц, въшлив старец.

Али помърмори още малко.

– Какво? – изсмя се той. – Ако намерим Исмаил и уредим да си поприказват с принцесата зад оня използван за клозет шадраван, султан Сюлейман и Хюрем султан ще се откажат да дадат дъщеря си на въшливия паша, така ли?

– Не знам! – понечи да си тръгне Есма.

Всъщност знаеше. Глупаво беше дори да си въобрази, че може да има такава вероятност. Отчаяна и безпомощна беше до степен на оглупяване и самата Михримах.

– Тръгвам си! – пристъпи Есма. – Тя каза „Али“ и ето ме, дойдох. Сигурни бяхме, че щом сме казали нещо, думата ни надве няма да сцепиш, а какво да се прави, излъгали сме се.

Всичко свърши. Никога повече нямаше да види този здравеняк с извити вежди и черни като въглен очи. Обърна се да го погледне за последен път с насълзени очи. Може би Али щеше да я напусне дори и в сънищата, в мечтите й.

– Почакай, Есма!

Обърна се с надежда.

– Щом си дошла при мен, защото съм Али, защо ме подозираш, че ще сцепя думата ви на две? Страх ме е за теб, Есма – много повече, отколкото за мен. Тази работа няма да остане тайна и потайна. Навсякъде гъмжи от шпионите на двореца. Със сигурност ще излезе наяве. Хайде, нека моят врат да намаже въжето вместо теб. Но теб също няма да те оставят жива. Не го ли разбираш?

– Разбирам го, Али.

– Ще те убият.

– Знам.

Али се доближи до нея. Хвана я за раменете и я погледна в очите. Изтри с пръст сълзите, които се стичаха по бузите й.

– Хайде да тръгваме! – промълви.

Есма погледна любимия с признателност. Възнагради го с най-очарователната си усмивка.

– Нека да видим! – продължи Али. – Що за човек е този Исмаил от Алаийе, в когото до полуда се е влюбила едничката дъщеря на могъщия султан Сюлейман и заради когото моето сърце е готово да приеме смъртта, само и само те двамата да се срещнат. Добър ли е или лош?

Замълча.

– А и да видим дали ще приеме.

– Какво?

– Да дойде тук. Да се срещне с Михримах.

– Защо да не приеме?

– Хубавице моя, Есма, хайде, ние приехме да умрем в името на това дело. Този, босоногият, няма ли да се пресети, че в края на краищата цялата работа ще приключи с палач?

Когато Есма излезе от дюкяна на Ипекчи и се озова на тясната уличка, за да се увери, че е спечелил сърцето й, Али я подпита:

– Как се чувстваш сега?

Есма му отговори с лека, закачлива и изпълнена с благодарност усмивка. Не й се обърна езикът да каже какво чувства. Страхуваше се да го признае дори пред себе си.

Вътрешният й глас предупреждаваше: „Ще се случат много лоши неща, Есма. Много лоши. Ужасни неща!“.

***

След последната криза го извадиха от спалното помещение.

– Виж, Исмаил – каза му сержантът. – Не се сърди, не се цупи! Болен си. Хване ли те епилепсията, няма начин да те удържаме. Толкова силен юнак си, много мъки си изтърпял. Няма изтезание, на което да не си би и подлаган в ръцете на гяурите, но така повече не може да продължава. Миналата нощ непрекъснато крещеше: „Няма да умра, без да прережа нечие гърло!“ Едва успяха да изтръгнат камата от ръцете ти. Шестима от моряците ми са целите в рани. Нито ръце им остави, нито глави.

Имаше право човекът. Той беше смъртна заплаха. Ходеща смърт, Самият Азраил, ангелът на смъртта.

В спалното помещение тези, които бяха най-близо до него, се разбягаха. Никой не искаше да лежи наблизо. Нощем при най-малкия шум всички моряци скачаха от леглата си с мисълта, че Исмаил пак е изпаднал в криза.

– Е, щом е така – измрънка той пред сержанта, – не мога сам да свърша със себе си. Грехота е. Издай заповед един от моряците някоя нощ да ми види на бърза ръка сметката. На, заклевам се тук. И на този, и на онзи свят няма да съжалявам. Ако в смъртния час ангелът съдник застане пред нас и каже: „Този ще ти вземе душата!“ аз ще се съглася.

– Де гиди луд човек! – засмя се накриво сержантът. – Ти нас за какво ни имаш? За банда убийци, които ще размахат ятаганите си да убиват своя си другар затова, че им нарушил спокойствието и покоя? Не те ли е срам да говориш такива неща!

– И какво може да се направи? Какъв е изходът?

– Ето какъв е изходът, Исмаил – каза сержантът с вид, който не търпеше възражение. – През нощта ти повече няма да спиш в общото помещение. Зад кухнята има една малка стая. Там ще ти подредят легло. Има и дежурни по кухня. Изпаднеш ли в криза, луднеш ли отново, ще пуснат резето на стаята. Ето това ни дойде наум.

Така и постъпиха. Взеха му ножа, камата.

След вечерния намаз Исмаил влизаше в своята малка килийка с миниатюрно прозорче и железни решетки. Още първата вечер подхвърли на дежурния, който затвори вратата зад гърба му:

– Виж, момче, ти си пускай предварително резето на тая врата!

Видя, че е разколебан, и затова настоя:

– Пускай го, пускай го! Бях прославеният Исмаил от Алаийе, сега станах епилептик. Нямаме кама и нож, но си имаме зъби и нокти. Хванат ли ме конвулсиите, като вампир ще връхлетя в спалнята на моряците. Зъбите и ноктите ми стигат, за да почна наред да убивам. Пускай резето!

Отключваха го по време на сутрешния езан.

Някои нощи откъм килията на Исмаил се разнасяха ужасни крясъци. Непрекъснато се редуваха ругатни и проклятия.

Една нощ дежурният дочу отвътре странни гласове. Исмаил като че ли си говореше с някого. Погледна през решетката на прозорчето. Сам беше. В леглото си. Само че си люшкаше главата на две страни и бълнуваше нещо. На сутринта изтича при сержанта и му докладва.

– Успя ли да чуеш какво говореше Исмаил?

– Чух го. Викаше „Върви по дяволите, Алехандро!“.

– Алехандро ли?

– Да, сержант. Сигурен съм, че го чух много добре. Веднъж изрече и това: „Остави ме на мира, Алехандро!“

***

– Имаш посетител при портала!

Изуми се. „Кой ли е? – запита се. – Да не би оня проклетник?“

Дали можеше да е той? Може би е дошъл, защото Исмаил си траеше. Да му потърси сметка. Да го пита защо не е изпълнил заповедта. Но до деня на срещата оставаше още време.

Тръгна към портала умислен: „Оня с гадната физиономия никога няма да предприеме такъв риск!“.

Като стигна до върбата, видя смугъл мъж.

– Ти ли си Исмаил от Алаийе? – попита го онзи шепнешком.

– Така ми казват.

– Така ли, иначе ли?... Нямам какво да говоря с такъв, дето се и изразява двусмислено.

Учуди се. Обезпокои го както пронизващият поглед на смуглия, така и острият му език. Замисли се: „Кой ли е този?“

– И да съм този, кой ме пита? И аз няма да отговарям на някого, който не се е представил.

– Мен ме наричат Али. Али Ипекчи.

Съвсем се обърка. Че каква работа можеше да има с него един търговец на коприна?

– И каква работа те доведе тук, Али Ипекчи? – ехидно му се усмихни Исмаил. – Да ме препашеш с копринен колан ли?

– Не знам дали ятаганът е по-остър от езика ти. Но това, което имам да ти казвам, е по-остро и от ятаган. Ако нямах задачата да ти предам едно съобщение, щях да те докопам за дългия език и да ти го изтръгна до корен. Да се благодариш на този, който ме изпрати при теб.

Кръстосаха погледи.

– Ти също, Ипекчи, като си обереш крушите оттук, моли се да останеш цял и невредим. Казвай каквото имаш да казваш и се махай oт главата ми. Кой те изпраща?

Али го погледна отгоре, обърна му гръб. Пристъпи към портала. Пак се обърна и прошепна:

– Михримах!

Без малко сърцето му щеше да изхвръкне. Какво беше това? Капан ли? Парола ли? Що за проклетия? Моментално се приближи до Али.

– Добре ли чух какво каза, господине?

Али сграбчи вдигната да го хване за яката ръка.

– По-полека, смелчаго! Излишните вълнения са вредни за здравето.

– Каква ти е новината?

– Ако искаш да видиш кой ме изпраща, идущия четвъртък следобед ела в Капалъ чаршъ. Попитай за Али Ипекчи. Ще ти покажат моя дюкян в уличката Ипекчи Чъкмаз.

Разумът му непрестанно сигнализираше: „Добре ли чух, Михримах ли каза? Михримах ме вика? Нима е възможно?“ Не знаеше какво да мисли, какво да говори. Постоя така със слисан поглед.

– Че какво ще правя в твоя дюкян? – сети се най-накрая да попита.

Али се засмя.

– Това беше съобщението. По-нататък – не знам. – Обърна се. И както се отдалечаваше, подхвърли: – Да не кажеш, че не съм ти предал. Не ме питай каква сметка имам от това. Цялата тази работа ще завърши със смърт.

Али разбута увисналите над главата му върбови клони и си тръгна.

Алехандро остана да стърчи там още известно време.

Това трябва да беше някакво чудо. Може би стотици пъти негласно беше надавал зов: Михримах! Михримах! Михримах! Възможно ли беше? Дъщерята на най-големия му враг щяла да го очаква в проходите на пазара, на някаква тясна уличка.

Каквото и да е, беше знак от Бога.

Ето че го предупреждаваше. Припомняше му неговия свещен дълг. Жертвата му идваше на крака, за да изпълни проклетата заповед.

Михримах! Жертвата!

Сети се за съня. Отново видя как замахва светкавично с кама в ръката, как върху шията на Михримах се появява червена резка, как девойката притиска гърлото си с ръка, за да спре бликащия оттам фонтан от кръв. Отново чу гласа на онази жена: „Исмаил, сине! Какво направи?“.

Всяко нещо, всичко, което изживяваше, беше знак от висшата сила. На път към двора на казармата по лицето му играеше усмивка, която би накарала всеки срещнат да настръхне. Сети се за последните думи на Али Ипекчи: „Цялата тази работа ще завърши със смърт“.

– Божествен Ипекчи – призова го той наум. – За каква смърт ми говориш? Смъртта – това съм аз!

НОВИЯТ ДВОРЕЦ, ХАРЕМЪТ

– Не може! – рече и отсече Хюрем. – Къде се е чуло и видяло такова нещо!

Михримах й се усмихна подкупващо:

– Досега и ние знаехме, че нашата валиде прави все невиждани и нечувани неща. Значи сме се лъгали?

– Има възможни и невъзможни неща, дъще. Шпионите на Гюлбахар са на всяка крачка. Аллах да ни пази...

– Никой няма да узнае, мамо! Ще изляза предрешена. Кой ще види, че и да ме познае?

Хюрем се огледа тревожно наоколо.

– Подслушват ни даже и в този момент!

Присъщите за майка нотки в гласа й се стопиха и тя отново мри»

ледения си дворцов тон.

– Избийте си го от главата! Не можем да пускаме дъщеря си сред гъмжилото по пазара и във войнишките казарми.

– Нашият баща ни пусна и във войнишката казарма, разреши ми да се качим и на бойните галери, забравихте ли го, валиде?

– Тогава не беше толкова опасно! Плюс това ти беше още дете. Сега си девойка, която се подготвя за сватба.

– Точно така! – усмихна се пленително Михримах. – Ето на, нали и ние искаме да отидем точно заради сватбените приготовления, да поразгледаме платовете.

– Аз ще ти докарам тук, на крака, целия пазар. Колкото търговци има по трите континента, всички до един ще донесат най-рядко срещаните коприни, кадифета, ефирни тъкани... Да си избереш каквото поискаш!

– Но валиде!

– Стига толкова! Казахме вече: не може! А откъде, за бога, ти хрумна и тази Чешма на Дилруба!? Единствената принцеса на падишаха ще тръгне да връзва парцалчета като хубавиците от крайните квартали ли? За такова нещо никога няма да получиш разрешение. Точка по въпроса! Край, приключихме с тази тема.

Изкуствената усмивка, залепена върху лицето на Михримах, изчезна за миг.

– И за нас приключи! – тросна се тя.

Веднага стана и тръгна към вратата.

– Накъде така, дъще?

– Отиваме при татко, валиде! Имаме какво да кажем на Сюлейман хан!

– На ваше място, дъще, не бих го направила. И Негово Величество моят султан няма да разреши дъщеря му да се мотае по пазарите...

– Валиде, не това е въпросът, по който ще си говорим с нашия баща. Както казахте, с тази тема вече приключихме.

Внезапно безпокойство обхвана Хюрем – заради поведението на дъщеря й, заради тона и погледите й. Замисли се: „Какво ли иска да направи това момиче?“

– А какъв е? Ако не ви притеснявам, мога ли да узная по каква тема ще говорите с баща си?

– Разбира се! – отговори Михримах с готовност.

Е, наистина, Хюрем не очакваше такава реакция. Постара се да прикрие изненадата.

– От толкова дни си го мисля! – продължи Михримах. – Казват, че скоро щяло да има военен поход. Нашият баща, а след него и Ибрахим паша, щял да стигне чак до Багдад. Как мислите, на кого ли ще повери трона си през това време?

Хюрем моментално изтръпна от ужас. Не посмя да попита какво ли си е намислила дъщеря й.

– Великият везир – на поход. Нашият бъдещ съпруг, въшливият везир паша, ще върви неотлъчно с баща ни до Багдад, ясно е като бял ден. Еее? Кой ще остане в тила? Нашият баща ще повери Великата Османска империя на някой глупав везир ли? Според мен най-уместно е... – Преди да довърши, тя погледна майка си право в очите. Със злорадство се полюбува на паниката в тези женски очи. – ...да остави в столицата като свой представител някой от принцовете. Ще го попитам дали смята, преди да тръгне на поход, да извика престолонаследника принц Мустафа. Ако ме попита: „Ти какво мислиш?“, ще му отговоря: „Според мен е уместно“.

Веднага си обърна гърба и тръгна към вратата.

– В никакъв случай! – викна подире й Хюрем. – В никакъв случай, ти казвам! Не го прави!

– Какво казахте, валиде?

Хюрем изгледа дъщеря си настървено.

– Изпрати ми Есма! – изпъшка тя. – Искам да си поговоря с нея по въпроса за пазара и чешмата. Да обсъдим какви мерки да вземем, за да изведем дъщеря си тайно от двореца.

От страх, да не би майка й да се откаже, Михримах направо изхвърча от радост.

Хюрем дълго време гледа с безизразен поглед към затворената вече врата, през която излезе дъщеря й.

Защо Михримах постъпваше така? Въобще не й повярва, че тя ще отиде при баща си и ще му каже: „Остави Мустафа като твой упълномощен представител“. За миг дори! Знаеше, че това е детинска закана. Умът й беше в причината, която принуди дъщеря й да захване тази игра. Защо например искаше да отиде при Чешмата на Дилруба? Какво се криеше зад желанието й да посети пазара и да разгледа копринените платове. Проблемът беше: защо?

„Ех, умнице моя! – възкликна наум. – Нещо те мъчи, а? Нещо, което те е отчаяло толкова много, че да стигнеш до заплахи към майки си. Добре де, каква е тази девическа мъка? Рюстем ли? Още ли не си разбрала, хубавице моя, че за да оцелеем, имаме огромна нужда от мръсната душа на Рюстем, от нечистата му съвест, от отровния му език. По-добре да я нямахме, моя Михримах, само че какво да се прави, ето че имаме нужда“.

На вратата се почука, но Хюрем не се обади. Сети се, че може да е дошла гувернантката на Михримах. Без ответ отвътре вратата бавно се отвори и се подаде само една глава.

– Помислих си, че ще имаш нужда от мен.

Беше Мерзука.

– Ела, Мерзука! Добре си помислила. Пламнала ми е главата!

Татарката моментално се приближи.

– Аллах да ни пази! Какво ти е подпалило главата, Алексан... Уф, такова! Хюрем исках да кажа.

– Нека! Харесва ми. Достатъчно е да не го произнасяш пред други. Като сме си само двете, наричай ме ако щеш милиарди пъти така, наричай ме Александра.

– Какъв е проблемът? Ще ми кажеш ли?

– Михримах е влюбена, Мерзука!

– Какво?

– Влюбила се е в някого, това е.

– Сама ли ти го каза сега?

– Неее, нищо не ми е казала. Дори се подготвя за сватбата.

– Добре де, какво повече искаш? Откъде го измисли това, че е влюбена в някого?

Хюрем погледна към своята най-съкровена от единадесетгодишнината си възраст приятелка, към спътницата, която понасяше заедно с нея всичките й теглила. Прошепна й:

– Готви се да избяга. Иска да излезе предрешена навън от двореца и тайно да се срещне с него. От сто кладенеца вода донесе, само и само да се съглася. Дори ме заплаши. Ти какво се смееш? Какво смешно има в това?

– Ами ще се смея, разбира се! – тихо й отговори Мерзука. – Сетих се за някого, та затова.

– За някого ли? Кой?

– За майка й. За теб. Забрави ли какъв план измисли, за да излезеш тайно от двореца в Крим? Как ме накара да открадна мъжки дрехи, как се облече в тях... Сетне нощта на бунта... Забрави ли го?

Въобще не го беше забравила.

За миг чертите на лицето й омекнаха. Пред очите й изникна образът на горкия Фредерик. Видя го на пазара, грабна й сърцето. Знаеше, че ако се порови още малко в спомени, като нищо щеше да се разплаче. Моментално се изправи.

– Мерзука, в Кримския дворец аз бях едно приютено хранениче, което си нямаше никого. А тя е дъщерята на султан Сюлейман. Между двете ни има разлика колкото от земята до небето. Михримах трябва да научи, че не може да казва „Амин“ на непрочетена молитва. Тя трябва да върви по пътя, който й е определен от съдбата! А не по пътеките на сърцето!