Мистерията на изчезналия амулет

Петнадесет

–Докато бях в кръчмата, сякаш се бе родил нов Дъблин. Осъзнах, че с изключение на краткото ни пътуване с кола през Темпъл Бар миналата вечер, не бях вървяла през квартала повече от месец. Толкова отдавна не бях оглеждала добре моя свят.

Нощта беше тяхното време и те излизаха на тълпи. Момчета носорози караха такситата.

Нова за мен каста Ънсийли – мъртвешки бледи и болезнено слаби, с огромни, гладни, мокри очи и без усти – продаваха на уличните сергии.

Къде бяха истинските собственици? Съвсем сигурна бях, че не искам да знам.

Имаше по едно Ънсийли на всеки десет човека по улицата. Много от тях носеха Обаяние на привлекателни хора и бяха в двойка с истински хора. Знаех, че отиваха в баровете, носейки маскировка на секси туристи, и избираха истински туристи.

А какво правеха с тях?

Това също не исках да знам. Не можех да убия всички тях. В тази им численост бях безполезна срещу тях. Принудих се да гледам право напред. Имаше твърде много Ънсийли около мен, а аз бях пила твърде много. Стомахът ми беше бунтуваща се каша. Трябваше да се измъкна оттук. Някъде, където можех да дишам. И може би да повърна.

Обединението на Шийте зрящите започваше да ми изглежда все по-добре. Имахме нужда от стотици като нас, за да се бием с това, което ставаше в този град. А имахме само две оръжия. Това беше лудост. Трябваше да намерим повече начини да ги убиваме.

Задържах главата си наведена и забързах през улиците, смесвах се с други туристи, придържах се плътно под стрехите, когато беше възможно, и се чудех с какво бяха пълни ръцете на Баронс тази вечер.

Нощта бръмчеше от Фае и аз се чувствах като камертон, вибриращ просто от числеността и близостта им. Имах непреодолимото желание да започна да крещя на всички да бягат, да се махат, да направят... нещо... не можех да си спомня... нещо, което се спотайваше някъде в генетичната ми памет... нещо, което се бяхме научили да правим... много отдавна... ритуал, мрачно нещо... бяхме платили ужасна цена... беше най-големият ни срам... бяхме се принудили да забравим.

Зад мен в мрака прозвучаха стъпки, когато завих от Дреъри Лейн по Бътърфийлд. Солидни, устремени стъпки, като маршируващи войници. Не се осмелих да се обърна назад. Ако се обърнех и онова, което беше там, ме стреснеше, щях да се издам, защото бях достатъчно замаяна. А каквото и да беше, нямаше как да знае, че съм Шийте зрящ, ако не се издънех сама, затова просто трябваше да продължа да вървя, сякаш нямаше нищо лошо.

Нали?

– Човеко – изръмжа нещо зад мен, – бягай! Бягай като краставо псе каквото си! Бягай сега! Ние обичаме да гоним.

Гласът бе излязъл от кошмар. И със сигурност не говореше на мен.

– Ти! Шийте зрящ. Бягай!

Нарече ме Шийте зрящ.

Разбрало е, че съм такава, щом ме е видяло.

Единствените Ънсийли, които познаваха лицето ми, бяха слугите на лорд Господар, което значеше, че той се е върнал оттам, където беше, и ме търсеше.

Мислех, че тази вечер Ловците са в града случайно, а не с някаква специална цел. Сгреших. Те бяха тук, за да ме заловят. Можех да се бия, имах копието, затъкнато в кобура, но поради големия брой мрачни Фае, които видях, и без подкрепление, нямах нужда от насърчаване, за да бъда страхливка. Погледнах през рамо. Улицата бе натъпкана с Момчета носорози – по двама един до друг.

Има времена, когато смелостта се равнява на глупост. Побягнах.

По една улица. По следващата. През уличка. През парк. Прескачах пейки и шляпах през фонтани. Бягах, докато дробовете ми не пламнаха, а краката ми не отслабнаха. Завих покрай старата пивоварна и така добавих още шест преки към придвижването си.

Побягнах.

Бягах, сякаш краката ми имаха крилата на Дани, и най-накрая стъпките зад мен затихнаха. Настъпи тишина, чуваше се само тупкането на обувките ми по цимента.

Хвърлих поглед през рамо.

Изгубих ги. Наистина го направих. Момчетата носорози са силни, но поради късите им и дебели крайници не бяха нито бързи, нито гъвкави.

Завих зад един ъгъл и спрях точно преди да заора в тухлена стена. Задънените улички изскачат толкова неочаквано, колкото и еднопосочните улици в този град. Трябваше да се измъкна, преди войниците да ме намерят. Нямаше начин да изкатеря стената. Беше висока почти четири метра и нямаше натрупани контейнери отпред.

Бях на три преки от „Книги и дреболии „Баронс“. От другата страна на тази стена и още две улици. Близо, толкова близо.

Обърнах се.

И замръзнах.

Сякаш гигантски фризер бе отворен в небето над мен. Температурата падна свирепо. Малки, блестящи частици лед започнаха да падат по мен.

То беше там. Знаех и какво беше. Всяка клетка от съществото ми знаеше. И не защото бях чела за тях или защото Баронс ми бе разказал, или защото бях виждала техни скици.

Звярът над мен кръжеше мрачно. Можех да усетя ужасното уф-уф на гигантски крила, порещи въздуха. Миризма на сяра и древни прашни неща изпълни ноздрите ми. Ако в ада имаше дракони и те миришеха, това бе тяхната миризма.

„Шийте зрящ – каза то, без изобщо да говори. Гласът беше в главата ми, в онова горещо, чуждо място. – Роб. Ние те притежаваме.“

– Махай се! – озъбих се и замахнах към него с целия горещ, чужд огън в главата ми.

Нямаше го в ума ми, но беше над мен. Можех да усетя движението на въздуха. Можех да подуша парливата миризма.

Прецених разстоянието до края на алеята, пресмятайки бягството ми оттам. Колко бързо беше то? И колко голямо? Описанията, които бях чела, значително се различаваха.

Можеше ли да се побере между сградите? Можеше ли да се спусне и да ме грабне в ноктите си от тротоара? Можеше ли да разкъса книжарницата през покрива, търсейки ме? Да призове всичките си мрачни братя, за да съборят сградата? Щеше ли някой да забележи, или Ловците имаха същия „прикриващ“ ефект като Сенките и Мрачните зони? Смеех ли да ги отведа до Баронс? А смеех ли да не се прибера? Ако влезех някъде, където и да било, щеше ли да ме остави на мира, или щеше да кацне на вечна мрачна стража на стряхата като гарвана на По, само че много по-страховит и смъртоносен? Можеше ли да се отмества? Просто да се материализира там, където щях да бъда и аз?

– Мамка му! – казах категорично. Понякога просто няма други думи.

Трябваше да знам какво се опитвах да надбягам. Знанието е сила. Това беше една от истините, които научих и която никога не ме бе подвеждала.

Избърсах ледените снежинки от лицето си и погледнах нагоре.

Право в очи, които грееха злобно към мен, като двойка пещи от ада – ужасяващ вихрен водопад от черен лед.

Книгите, които бях чела, сравняваха Кралските ловци с класическото човешко изобразяване на дявола. И бяха прави.

Някъде в древното ни човешко минало един Шийте зрящ или няколко сигурно са имали нещо общо със записването на религиозните митове и на Библията. Те бяха виждали Ловците и бяха използвали спомените си буквално за да уплашат адски човечеството.

За миг бе трудно да разгранича нещото от нощта. И двете бяха изковани от чернота. После зрението ми се проясни, нещо в гените ми отскочи и Ловецът стана ясно видим. Големи, тъмни, кожести крила пляскаха от голямо, тъмно, кожесто тяло с масивна, подобна на сатир глава. Копитата и опашката му бяха разцепени като вилица. Езикът му бе дълъг и разполовен до средата. Имаше дълги, закривени черни рога с кървави върхове. Беше черен, повече от черен. Без никаква светлина. Попиваше светлината около себе си, гълташе я, поемаше я в тялото си, поглъщаше я и я изплюваше обратно като миазма от мрак и опустошение. И беше студен. Въздухът, изтласкан от бавно движещите се крила, се пенеше с блестящи снежинки от черен лед и се завихряше под големите кожести платна. Беше единственото Фае (освен В’лане при първата ни среща), чието присъствие в света ни го променяше. В’лане също бе замразил въздуха, въпреки че не го бе направил толкова открито или драматично. Ловецът беше могъщ. Толкова ми се гадеше от него, че почти не можех да дишам.

Изсмя се в главата ми. Затворих очи и го избутах отново, този път не беше лесно. Той знаеше къде да ме намери вътре в мен. Затова ли се страхувахме толкова много от тях? Защото тези Фае можеха да влизат в главите ни?

Щеше ли една Шийте зряща, която не бе толкова силна, колкото мен, да е способна да му противостои, или Ловецът щеше да разкъса ума ù на парчета, по един спомен, една характерна черта или една мечта наведнъж, и да прониже с ноктите си дрипите, след което да унищожи тялото?

Отворих очи.

Личният ми Мрачен жътвар стоеше в уличката право срещу мен, на около четири метра, а черната му роба се вееше нежно на неестествения вятър, създаден от крилата на чудовището.

Стоеше в мълчание, както винаги. Наблюдаваше ме изпод дълбоката черна качулка, въпреки че нямаше лице, очи, нямаше нищо под качулката, което можех да различа. Беше сенки и нощ като Ловеца над мен, само че той не беше там, а Ловецът беше. Колко абсурдно – да се измъчвам с провалите си!

Не му обърнах внимание, отворих якето си, измъкнах копието от кобура и стиснах дръжката. Той не беше мой проблем. Проблем бе Момчето дракон от ада.

Черна градушка започна да пада, малки топчета жилеха кожата ми. Ловецът бе ядосан, недоволството му заледяваше нощта.

„Как смееш да докосваш нашите Светини?“ – изрева в главата ми.

– О, майната ти! – сопнах се. – Искаш ли ме? Ела и ме хвани! – извиках. Съсредоточих се върху онова чуждо място в ума си, подкладох странния огън и затворих ума си колкото можах по-сигурно. Ревът на нещото едва не бе разцепил главата ми.

Можеше ли Ловецът да се натъпче в тясната уличка? Можеше ли да се Пресее или да промени размера си?

Щях да видя и ако го направеше, в момента, в който приближеше, щях да го вцепеня и да го намушкам.

Чаках.

Ловецът кръжеше.

Погледнах нагоре... и се усмихнах.

Ярост гореше в пламтящите му очи, но той не направи опит да ме приближи. Нямаше намерение да рискува да се озове близо до копието ми. И двамата го знаехме. Можех да го убия. Можех да му отнема вечността, а високомерието му бе огромно като размаха на крилата му. Ловецът явно смяташе, че който и да е господарят, на когото бе избрал да служи, той не заслужава да се умре за него.

Тогава осъзнах или в ума ми изплува късче от колективна памет, че от Ловците се страхува дори собственият им вид. Те имаха нещо... не бях сигурна какво... но нещо, с което техните кралски братя не се закачаха. Те бяха Фае... но може би не напълно. Те служеха, на когото пожелаеха, само ако имаше нещо за тях в такова партньорство, и спираха да му служат, когато пожелаеха. Бяха наемници в най-чистия смисъл на думата.

Този се страхуваше от копието. Нямаше да рискува да умре. Имах шанс.

Хукнах да бягам.

Стига войниците да не ме намереха, стига да не се появяха повече Ловци, щях да оцелея тази нощ. Можех да стигна до книжарницата, а Баронс щеше да има някакъв план. Винаги имаше. Може би щяхме да се измъкнем от града за няколко дни. Може би, колкото и неохотно да го обмислях, щяхме да се съберем с другите Шийте зрящи. Щеше да е безопасно, когато сме повече.

Докато бързах покрай моя призрачен Жътвар, той направи нещо толкова неочаквано и непонятно, че умът ми отказа да го приеме.

Той размаха косата си и тъпият край на дървото ме удари в гърдите.

Извиках наум – „Но ти не си истински!“, – въпреки че се прегънах на две и останах без дъх.

Истински или не, косата му бе съвсем истинска.

За втори път тази вечер моят модел бе брутално променен. Моят Мрачен жътвар бе материален.

Невъзможно! Нали хвърлих фенерчето през него, гледах как се превърта от край до край и се заби в стената. Нямаше плътност!

Смеейки се, той тръгна към мен. След като вече знаех, че е истински, можех да усетя злобата му, черна пулсираща омраза, едва сдържана под обемния черен саван. Насочена към мен, изцяло за мен.

Зяпнах недоверчиво, мъчейки се да вкарам въздух в дробовете си. Бях издишала всичко. Гърдите ми бяха стегнати, дробовете ми – изпразнени.

Бях изиграна. Подмамена да вярвам, че врагът ми не ми е враг, за да има време той да се подготви да действа. Дали ме бе шпионирал през цялото време? Дали ме бе гледал и бе чакал точния момент?

Бях му говорила. Бях му признала греховете си. Какво беше той?

Изхриптях силно, засмуквайки въздух.

Той приближи, черните одежди се отместваха, докато се плъзгаше напред.

Усетих Фае... не усетих Фае. Вероятно можех да го Нулирам, а вероятно не.

Замахна с косата. Аз подскочих. Той се завъртя и отби, аз приклекнах и скочих. Дървената дръжка бръмчеше, докато режеше във въздуха, и знаех, че дори един от тези удари да ме сполети, щеше да превърне костта в прах.

Опитваше се да ме докопа с извитото острие. Искаше да ме смаже и да ме осакати. Защо? Дали имаше специална смърт, отредена за мен?

Докато танцувахме ужасяващия си валс, уличката внезапно се напълни с Момчета носорози. Строените войници ни бяха намерили.

След мигове щях да бъда обкръжена от десетки Ънсийли. И ако това се случеше, бях обречена. Можех да ги вцепеня, но бяха твърде много. Накрая щяха да ме надвият. Имах нужда от Дани, имах нужда от Баронс. Щях да бъда погълната от тълпа войници, щях да бъда понесена на кръста на тъмната им вълна и щях да бъда доставена на господаря им.

Направих единственото, за което можех да се сетя. Когато всичко друго пропадне, опитай се да свалиш главния! На този етап бях съвсем сигурна, че господин Жътвар – до този момент го подценявах – беше главният, останал безвредно назад досега.

Нападнах привидението.

То парира ръката ми с копието с нечовешка скорост и опакото на косата ме хвана. Усетих как костите на китката ми се стриха на прах. Докато се сривах на колене, въпреки заслепяващата болка, успях да забия дланта на другата си ръка в тъмната роба.

Не се вцепени.

Всъщност това, което срещна ръката ми, не беше... съвсем... твърдо.

Когато бях на пет, намерих умрял заек, който някак се беше вмъкнал в къщичката ни за игра. Предполагам, че бе умрял от глад. Беше пролет, още не беше твърде горещо и животното не беше започнало да мирише или да показва видими признаци на разложение, поне не отвън. Изглеждаше толкова красив както лежеше на одеялото ми, с копринената си заешка козина, топчеста опашка и розов нос. Помислих, че спи. Опитах се да го вдигна, да го покажа на мама, да попитам дали можем да го задържим. Малките ми ръце се бяха плъзнали дълбоко в тялото му, в топлата жълтеникава каша на разлагаща се плът.

Надявах се никога повече да не усетя и да не подуша такова нещо.

Усетих и подуших сега.

Плъзнах лявата си ръка през корема му, зарових я в плътта му. Но нещото не бе изцяло разложено. Ръката му изобщо не беше мека, когато се изви около врата ми, а твърда и неотстъпчива като стоманено въже.

Ритах и пищях, борих се и хапах, но силата на нещото бе невероятна. Какво беше то? С какво се биех? Колко лесно бях повярвала в това, в което то искаше да повярвам! Как ли се е смяло, когато изливах греховете на виновната ми съвест пред него? Къде беше копието ми?

За втори път не можех да дишам. То ме душеше.

Взирах се в кожестия корем на Ловеца, докато умирах.