Шест


–Това ли е дъщеря ви, господин Лейн? – попита инспекторът.

Баща ми спря пред вратата и се взря сурово в мен. Докоснах рязко с ръка накълцаната си коса, мъчително наясно с натъртванията по лицето си и с копието, затъкнато в ботуша ми.

– Мак, бебче, това ти ли си? – попита. Джак Лейн изглеждаше шокиран, ужасен и толкова облекчен, че едва не избухнах в сълзи.

Прочистих гърло.

– Здрасти, тате!

– „Здрасти, тате“? – повтори той. – „Здрасти, тате“ ли каза току-що? След всичко, което преживях, за да те намеря, ще ми пробутваш „здрасти, тате“?

О-хо! Бях загазила. Когато използваше този тон, се търкаляха глави. Висок сто осемдесет и осем сантиметра, адвокат по корпоративни данъци, който се занимава със Службата за държавните приходи от името на клиентите си и често е по-добър от нея, Джак Лейн е умен, чаровен, говори възпитано и е корав като тигър, когато го предизвикат. А по начина, по който заглаждаше посребрената си тъмна коса и по който святкаха тъмните му очи, можех да отсъдя, че в момента е много предизвикан.

Имаше късмет, че все още го наричах „тате“, си мислех горчиво. И двамата знаехме, че не е.

Той тръгна към мен със свити очи.

– МакКайла Евелина Лейн, какво, за бога, си направила с косата си? И лицето ти! Това синини ли са? Кога за последен път взе душ? Багажа ли си изгуби? Ти не носиш... Боже, Мак, изглеждаш ужасно! Какво е станало... – той прекъсна, поклати глава и насочи пръст към мен. – Трябва да знаеш, млада госпожице, че оставих майка ти с родителите ù преди четири дни. Зарязах всеки случай, по който работя, за да долетя тук и да те заведа у дома. Имаш ли представа какъв удар беше да открия, че не си в „Кларин“ от повече от седмица? И никой не знаеше къде си отишла. Проверяваше ли имейла си, Мак? Можеше ли да вдигнеш телефон? Вървях нагоре-надолу по тези печални, дъждовни, пълни с препъващи се пияници улици, взирах се във всяко лице, претърсвах пълните с боклуци улички за теб и се молех на Бог да не те намеря да лежиш с лицето надолу на някоя от тях като сестра ти. Щях да се самоубия, вместо да отнеса новината у дома на майка ти и да я убия с нея.

Сълзите, които бях сдържала, рукнаха като водопад. Може да нямах неговата ДНК в тялото си, но той нямаше как да не е повече мой баща.

Той премина през стаята с големи крачки и ме притисна в топла прегръдка до широките си гърди, които винаги миришеха на мента и афтършейф, а усещането бе както винаги – като на най-безопасното място на света.

За съжаление, вече знаех. Нямаше безопасно място. Не за мен. Не сега. И определено не за него. Не тук.

Вървял е из Дъблин и ме е търсил? Благослових съдбата, която го бе пощадила, държейки го настрани от Мрачната зона, и го бе защитила по уличките от Ънсийли. Ако нещо се бе случило с него, щеше да тежи двойно на съвестта ми. Какво си мислех, като избягвах имейла си и отказвах да се обадя у дома? Разбира се, че щеше да дойде да ме търси. Татко никога не е приемал „не“ за отговор.

Трябваше да го разкарам от Дъблин бързо, преди нещо ужасно да се случи с него и да загубя още едно късче от сърцето си в облицован със сатен ковчег в земята.

Трябваше да го накарам да отлети у дома веднага и без това, за което беше дошъл – мен.

– Какво е станало с лицето ти, Мак? – беше първият въпрос, който татко ми зададе, след като инспектор Джейни си тръгна. Оставаха два часа до затварянето, но аз сложих табелата и забодох до нея бележка, на която пишеше: „Съжалявам, затворих рано. Моля, елате утре!“.

Отведох го до задната част, където минувачите не можеха да видят от рафтовете, че още има хора вътре, пипайки нервно косата си. Беше едно да излъжа полицията, съвсем друго да лъжа мъжа, който ме бе отгледал, който знаеше, че мразя паяци и обичам плодов сладолед с лакта, фъстъчено масло и бита сметана отгоре.

– Инспектор Джейни казва, че си паднала по стълбите.

– Какво още ти казва инспекторът? – попитах. Какво още трябваше да се опитам да обясня?

– Че полицаят, разследвал случая на Алина, е бил убит. Прерязали са му гърлото. И че е идвал да те види в деня, когато се е случило. Мак, какво става? Какво правиш тук? Какво е това място? – той огледа наоколо. – Работиш ли тук?

Разказах му, без да издавам нищо. Осъзнала съм, че ми харесва в Дъблин, му казах. Предложили са ми работа, която върви с квартира, затова съм се преместила в книжарницата. А възможността да остана и да работя в Ирландия ми позволява да притискам новия полицай, разследващ случая на Алина. Да, паднала съм по стълбите. Пила съм няколко бири и съм забравила колко по-силна е тяхната „Гинес“ в сравнение с нашата. Не, не зная защо инспектор Джейн няма много високо мнение за мен. Дадох на татко същото извинение за посещението на О’Дъфи, което пробутах на Джейни. За да го направя по-убедително, разкрасих разказа с това колко бащински и мил е бил О’Дъфи и каква услуга ми е направил, като се е отбил. Престъпността е много висока в Дъблин, казах на татко; чувствах се ужасно от смъртта на О’Дъфи, но полицаи умират по време на работа непрекъснато, а Джейни просто се прави на петуния за пред мен.

– А косата ти?

– Не ти ли харесва? – попитах. Беше трудно да симулирам изненада, когато и аз самата я мразех. Липсваше ми тежестта ù, различните начини, по които можех да я нося, отскачането, когато вървях. Бях благодарна, че не ме видя, когато носех шините.

Той ме изгледа.

– Шегуваш се, нали? Мак, бебче, твоята красива коса, дълга и руса като на майка ти... – гласът му се изгуби.

Ето това беше. Погледнах го право в очите.

– Коя майка, татко? Мама? Или другата, нали знаеш? Която ме е оставила за осиновяване?

– Искаш ли да потърсим вечеря, Мак?

Мъже! Всички ли бягат по първа линия на защита?

Поръчахме храна. Не бях яла хубава пица цяла вечност, започваше отново да вали и нямах настроение да излизам. Аз поръчах, татко плати точно както едно време, когато животът бе прост, а тате бе винаги до мен, за да бъде на моята среща в петък вечер, когато последното ми гадже се окажеше идиот. Взех картонени чинии и салфетки от запасите на Фиона зад касата. Преди да седнем с пицата, включих всички външни лампи и запалих уютен газов огън. Засега бяхме в безопасност. Трябваше да го държа в безопасност до утре сутринта, когато щях някак да го кача на самолет и да го пратя у дома.

Пазех в себе си една щастлива мисъл през цялото време. Хващах се за нея в най-мрачните си мигове. Когато всичко свърши, ще се върна в Ашфорд и ще се престоря, че нищо не се е случило. Ще си намеря мъж, ще се омъжа и ще имам бебета. И имам нужда и двамата ми родители да ме чакат у дома, защото ще направя малки момиченца Лейн и отново ще бъдем семейство.

Поддържахме лек разговор по време на вечеря. Той ми каза, че мама все още е потънала в скръб и че не говори с никого. Не му харесваше това, че я е оставил, но я беше завел при баба и дядо, а те се грижеха много добре за нея. Да говорим за мама бе твърде болезнено, затова обърнах разговора към книгите. Татко обичаше да чете като мен и знаех, че според него има много по-лоши места, на които може да ме намери да работя, например в друг бар. Говорихме за нови издания. Разказах му за някои от плановете си за магазина.

Когато вечерята свърши, избутахме чиниите назад и се загледахме предпазливо.

Той започна сериозно:

– Знаеш, че майка ти и аз те обичаме – и аз го накарах да замълчи. Знаех. Нямах никакви съмнения по тази точка. Бях принудена да приема толкова много през последните няколко седмици, но да се примиря с откритието, че Лейн не са мои биологични родители, не ми отне толкова време, колкото очаквах. Познанието бе разтърсило света ми, брутално бе променило начина ми на мислене, но независимо чия сперма и чия яйцеклетка бяха довели до моето зачеване, Джак и Рейни Лейн ме бяха отгледали с повече любов и непоколебима подкрепа, отколкото повечето хора получават през целия си живот. Ако биологичните ми родители бяха живи някъде там, те бяха вторият ми комплект.

– Знам, тате. Просто ми разкажи!

– Как откри, Мак?

Разказах му как една стара жена заяви, че съм някоя друга, че кафяви и сини очи не правят зелени, как се обадих в болницата да проверя акта си за раждане.

– Знаехме, че този ден може да дойде – каза. Прокара ръка през косата си и въздъхна. – Какво искаш да знаеш, Мак?

– Всичко – казах с тих глас. – До последната подробност.

– Няма много.

– Алина беше моя биологична сестра, нали? – той кимна.

– Тя беше почти на три, а ти нямаше и година, когато двете дойдохте при нас.

– Откъде дойдохме, татко?

– Не ни казаха. Всъщност не ни казаха буквално нищо, докато в същото време изискваха много.

„Те“ бяха хора от църква в Атланта. Мама и татко не можели да заченат и били в списък за осиновяване, толкова дълъг, че почти се отказали. Но един ден им се обадили, че две деца са оставени в църква в центъра, а приятелка на приятелка на сестрата на пастора познавала техния адвокат, който предложил семейство Лейн. Не всички двойки били склонни да приемат или имали финансовата възможност да се грижат за две малки деца едновременно, а в дългия списък с изисквания на биологичната майка пишело децата да не се разделят. Тя също така настоявала, ако двойката осиновители вече не живее в селски район, да се премести в малко градче и да се съгласи никога да не живее във или близо до голям град.

– Защо?

– Казаха ни само това, Мак. Можехме да го приемем или да се откажем.

– И не помислихте, че е странно?

– Напротив. Беше изключително странно. Но с майка ти толкова много искахме да имаме деца, а не можехме. Бяхме млади и влюбени и бяхме готови да направим всичко, за да имаме собствено семейство. След като и двамата поначало бяхме от малки градчета, го приехме за знак да се върнем към корените си. Посетихме десетки градчета и накрая се спряхме на Ашфорд. Бях преуспяващ адвокат и използвах всяка връзка, която можах, за да ускоря осиновяването. Подписахме много документи, включително списъка с изисквания, и за нула време станахме горди родители, живеещи в страхотен малък град, където всички вярваха, че сте наши биологични дъщери, и където водехме живота, за който винаги сме мечтали – той се усмихна зареян в спомена. – Влюбихме се във вас в момента, в който ви видяхме. Алина носеше жълта пола и блуза, а ти беше облечена от глава до пети в розово, Мак, с малка панделка с цветовете на дъгата, вързана за един рус кичур коса.

Ахнах. Дали умът на пеленаче помнеше? И досега розовото и цветовете на дъгата са ми любимите.

– Какви други странни изисквания имаше жената? – не можех да я нарека „нашата майка“. Тя беше жената, която ни бе изоставила.

Той затвори очи.

– Вече не помня повечето от тях. Има правен документ, прибран в някой сейф някъде, който аз и майка ти подписахме. Но едно нещо никога не забравих.

Седнах малко по-изправена.

Той отвори очи.

– Първото обещание, което трябваше да дадем на осиновителската агенция, преди изобщо да решат да ни включат в списъка с перспективни родители, беше при никакви обстоятелства да не пускаме никоя от вас да стъпи в Ирландия.

Не можах да го накарам да си тръгне. Опитах всичко.

В неговия ум той бе нарушил най-свещената си отговорност в момента, в който бе видял сияещото лице на Алина, когато обявила, че е спечелила пълна стипендия да учи в чужбина (в Тринити, представете си!), като не я бе заключил в стаята ù и не ù бе забранил. Трябвало е да я заплаши, трябвало е да ù отнеме колата, трябвало е да я изкуши с предложение за спортна нова кола, ако си беше останала у дома. Имало е хиляди начини, по които е можел да я спре да не отиде, хиляди начини, по които се е провалил.

Тя била толкова развълнувана, ми каза той тъжно. Просто не можел да застане на пътя ù. Тези условия, на които се съгласили толкова отдавна, изглеждали нереални като призраци в топлата слънчева светлина на деня. Повече от двайсет идеални години били минали и странните изисквания, които ни придружавали, загубили своята неотложност, станали призрак на страховете на една умираща жена.

– Значи тя е мъртва? – попитах с притихнал глас.

– Не ни казаха. Ние предположихме. Беше по-лесно така. Харесваше ни тази окончателност. Без тревоги, че някой ден някой може да се вразуми и да се опита да ни отнеме момичетата. Правни кошмари като този се случват непрекъснато.

– Ти и мама някога опитахте ли се да научите повече за нас?

Татко кимна.

– Не знам дали си спомняш, но Алина беше много болна, когато беше на осем, и лекарите искаха повече информация за медицинската ù история, отколкото имахме. Открихме, че църквата е изгоряла до основи, осиновителската агенция е затворена, а частният детектив, когото наех, за да провери нещата, не можа да открие нито един бивш служител – той попи израза на лицето ми и се усмихна вяло. – Знам. Отново странно. Трябва да разбереш, Мак, вие двете бяхте наши. Не ни интересуваше откъде сте дошли, а само че сте дошли. И това, че сега се прибираш с мен у дома – добави остро. – Колко време ще ти отнеме да си събереш багажа?

Въздъхнах.

– Няма да си събирам багажа, тате.

– Няма да тръгна без теб, Мак – каза той.

– Вие трябва да сте Джак Лейн – каза Баронс.

Едва не изскочих от кожата си.

– Иска ми се да спреш да правиш това – протегнах врат, за да му хвърля поглед през рамо. Как такъв голям мъж се движеше толкова тихо? Той отново стоеше зад мен, докато провеждах разговор, и никой от нас не го бе чул да приближава. Вбеси ме още повече това, че знаеше първото име на баща ми. Не му го бях казала.

Татко се надигна по начин, по който големите, самоуверени мъже го правят – бавно, разгъвайки се до последния сантиметър от височината си, и изглеждаше дори още по-голям. Изражението му бе резервирано, но издаваше интерес. Беше любопитен да се срещне с новия ми работодател, въпреки факта, че вече бе решил повече да не работя за него.

Изражението му се смени в мига, в който видя Баронс. Замръзна, затвори се и се втвърди.

– Джерико Баронс – представи се и протегна ръка.

Татко се взря в нея и за няколко мига не бях сигурна, че ще я поеме. После наклони глава и мъжете стиснаха ръце.

И задържаха. Сякаш беше някакво състезание и който пуснеше пръв, можеше да се лиши от някоя топка.

Погледнах от единия към другия и разбрах, че татко и Баронс провеждат един от онези безсловесни разговори, които водим с Баронс от време на време. Въпреки че езикът по природа ми бе чужд, аз съм израсла в дълбокия Юг, където мъжкото его е грубо и е с размера на пикапа му, а жените получават ранно и интересно образование в не толкова финия рев на тестостерона.

„Тя е моя дъщеря, идиот такъв, и ако мислиш за пениса си, когато я гледаш, ще го изтръгна и ще те обеся на него.“

„Опитай!“

„Твърде стар си за нея. Остави я на мира!“

Исках да кажа на татко, че е много далеч от истината с това твърдение, но въпреки упоритата решителност, с която се опитах да ги прекъсна и да изкажа мнението си, никой от тях не погледна към мен.

„Мислиш ли? Обзалагам се, че не ме смята за твърде стар. Защо не попиташ нея? (Баронс го каза само за да го вбеси. Разбира се, че го смятах за твърде стар за мен. Не че изобщо мисля за него по този начин.)

„Отвеждам я у дома.“

„Опитай!“ (Баронс е човек на досадно малко думи.)

„Тя ще избере мен пред теб“ – каза му татко гордо.

Баронс се изсмя.

– Мак, бебче – каза татко, без дори да откъсне очи от Баронс, – събирай си нещата! Отиваме си у дома.

Изстенах. Разбира се, бих избрала татко пред Баронс, ако ми бе даден честен избор. Но нямах такъв избор. Не ми бе дадено много напоследък. Знаех, че отказът ми ще го нарани. А трябваше да го нараня, защото трябваше да го накарам да си тръгне.

– Съжалявам, тате, но аз оставам тук – казах меко.

Джак Лейн трепна. Откъсна поглед от Баронс и се втренчи в мен със студен укор, но не преди да видя болката и промяната в израза на адвоката, който не успя да залепи достатъчно бързо.

Тъмните очи на Баронс блеснаха. Доколкото зависеше от него, разговорът бе приключил.

На другата сутрин отидох с татко на летището, за да го изпратя.

Снощи не можех да повярвам, че ще го накарам да замине, и май не съм сигурна, че аз съм тази, която го направи.

Остана в книжарницата, в една от допълнителните спални на четвъртия етаж, и ме държа будна до три сутринта. Извади всеки аргумент, за който можеше да се сети (а повярвайте ми, адвокатите могат да ви изтощят с аргументи), опитвайки се да ме накара да променя решението си. Направихме нещо, което никога не сме правили – легнахме си ядосани един на друг.

Ала тази сутрин той бе напълно различен човек. Събудих се и го намерих долу да пие кафе с Баронс в кабинета. Посрещна ме с една от онези големи, всеобхващащи прегръдки, които толкова обичам. Беше отпочинал, любещ и, както обикновено – чаровен. Мъж, който, макар да бе два пъти по-стар от моите съученички от гимназията, ги бе карал да се кикотят като малоумни. Беше енергичен, весел и като цяло в по-добро разположение на духа, отколкото го бях виждала след смъртта на Алина.

Усмихна се и разтърси ръката на Баронс, когато тръгнахме с нещо, което приличаше на истинско приятелско отношение, дори уважение.

Предполагам, че Баронс бе споделил нещо за себе си с баща ми, което разкриваше скрита почтеност на характера, която още не бях видяла и което бе успокоило ума на адвоката Джак Лейн. Каквато и тема за разговор да бяха намерили той и Баронс, беше свършила чудеса.

След кратка спирка в хотела на баща ми, за да си вземе багажа, плик кроасани и кафе, ние запълнихме времето си на път за летището, обсъждайки любимите си теми – коли и новите модели, показани на последното автомобилно изложение.

На терминала се потопих в още една прегръдка, пратих моята любов на мама, обещах да се обадя скоро и успях да се върна в книжарницата навреме, за да отворя.

Имах добър ден, но бях започнала да осъзнавам, че животът обича да те ритне в зъбите точно когато започнеш да се отпускаш и свалиш гарда.

До шест часа имах петдесет и шест клиенти, маркирах внушително количество продажби и открих, че ми харесва да продавам книги. Бях открила призванието си. Вместо да сервирам напитки и да гледам как хората се превръщат в пияни идиоти, ми плащаха, за да продавам чудесни истории, пълни с мистерии, хаос и романтика. Вместо да плискам упойващ алкохол в чаши, аз наливах въображаем тоник, за да облекча стреса, трудностите и тежкия труд в живота на клиентите.

Не разяждах ничий черен дроб. Не трябваше да гледам как оплешивяващи мъже на средна възраст свалят красиви млади студентки, опитвайки се да изживеят отново славните си дни. Не бях наводнена от гадните сълзливи истории на наскоро и толкова често съвсем заслужено зарязани мъже, докато стоях зад гишето. Не трябваше да гледам как някой изневерява на половинката си, пикае по пода или си търси боя цял ден.

В шест часа трябваше да благодаря на късмета си и да затворя рано.

Но не го направих и точно когато започнах да се чувствам почти щастлива и доволна от себе си, животът ми отново се върна в ада.


Загрузка...