Мистерията на изчезналия амулет

Пет

Пернах табелата, смело надписана с яркорозов маркер (лятно работно време на „Книги и дреболии „Баронс“ – 11:00 до 19:00 от понеделник до петък, пишеше там), и заключих предната врата, напълно доволна от себе си.

Току-що бях завършила първия ден на новата си работа.

Досега барманството беше единственото ми търговско умение, но разширих служебните си хоризонти и вече можех да добавя „продавач“ към автобиографията си. Възможността да изкарвам пари дойде сама и нямах намерение да я оставя да ме подмине. Баронс ми предложи работата снощи – „Освен ако не искаш да застанеш на касата, госпожице Лейн“ – каза.

Само след един ден установих, че работата е много по-комплексна, отколкото просто да маркирам случайните покупки. Трябваше да се грижа за склада, да правя специални поръчки, да поддържам счетоводството и да помагам на клиентите да намират неща, които не са знаели, че искат.

Магазинът предлагаше страхотни неща, но имаше и такива, които определено имаха нужда от промяна. Някои от списанията трябваше да се махнат. Нямаше да си губя скъпоценното време да гоня момчета от секцията „Мъжки интереси“. Секцията „Женски интереси“ имаше сериозни недостатъци. Възнамерявах да добавя още скъпи модни списания, както и някои наслади за окото, а и магазинът определено имаше нужда от по-празничен подбор от принадлежности за писане. Яркорозовият маркер беше мой. КДБ („Книги и дреболии „Баронс“) предлагаше единствено основните писалки плюс няколко превзето изглеждащи калиграфски комплекта – от онзи сорт, които отнемат цяла вечност, за да напишеш една-единствена буква. Баронс очевидно не разбираше, че съкращенията ДСГС¹, ПМСМ², ИСШ³ са новият начин на писане, а в свят, в който всичко е висока скорост и безжичен интернет, никой вече не иска dial-up.

Причините да приема работата бяха две. Накрая щяха да ми свършат парите и това щеше да стане съвсем скоро. А ако Гарда продължеше разследването, можех да изтъкна работата като причина за удължения ми престой в Дъблин. Обучавам се как да управлявам собствената си книжарница в Щатите, щях да им кажа.

Удълженото работно време, което Фиона наложи неотдавна, беше абсурдно. Нямаше начин да работя по единайсет часа на ден. След като поех отговорността за книжарницата, взех първото си административно решение, като определих ново работно време. Щях да отварям достатъчно късно, за да мога или да спя, или да използвам сутрините, за да се грижа за лични неща. Що се отнася до състоянието на света, бях решила, че то не е мой проблем.

Да отмъстя за Алина (единствена моя кръвна роднина, доколкото знаех, въпреки че нямаше да се гмурна в тези мътни води, нито щях да се обадя у дома точно сега) бе моят първи и единствен приоритет. Е, както и да остана жива.

Днес имах двайсет и седем клиенти, без да броим момчетата, които изгоних. Използвах добре времето си между тях и тъкмо започнах да подреждам снимките, които намерих в къщата на лорд Господар, тези на Алина във и около Дъблин, в нов дневник, който свих от колекцията ръчно подвързани кожени дневници, дето се продаваха в КДБ. Алина.

Боже, защо? Исках да закрещя на тавана. Защо тя? Имаше милиони мръсници в десетки страни по света, защо не беше взел някой от тях? След като вече знаех, че съм осиновена, бях обидена на Бог двойно. Другите хора имаха много роднини. Аз бях имала само една.

Щеше ли да спре да ме боли? Щеше ли някога да спре да ми липсва? Щях ли някога да изживея друг ден без това издълбано място в душата си, което имах отчаяна нужда да запълня с нещо – каквото и да е? За съжаление, дупката бе с формата на Алина и нищо друго нямаше да пасне.

Но... може би отмъщението щеше да смекчи ръбовете ù. Може би смъртта на копелето, което я бе убило, щеше да ги направи по-малко остри, по-малко назъбени и щях да спра да се порязвам на тях.

Подреждането на снимките на Алина в новия дневник беше опреснило скръбта от загубата ù. Вследствие на всичко, което ми се случваше напоследък, се събудих само един или два пъти без мигновената, смазваща мисъл: „Алина е мъртва. Как ще изкарам деня?“ да се мъдри на върха на ума ми. Мислех за неща като: „Обрах мафиот вчера и той ще ме убие“, „Вампирите са истински, кой да повярва?“ или пък: „Боя се, че Баронс е бил приятелят на сестра ми“. Такива неща. Преди седмица бях отстранила окончателно последната мисъл, за мое облекчение.

Сега странното в живота ми бе нещо обичайно, а скръбта и яростта бяха застлани с отмъщение на ниво, с което не можех да се справя.

В мен живееше една Мак, която никога не бях познавала. Не можех да я накарам да се издокара. Не можех да я накарам да вземе вана. Тя не би се събрала с приятно общество. Не можех да хвана и една от мислите ù. Единствената ми надежда беше, че няма внезапно да започне да говори.

Тя беше жаден за кръв примитивен малък дивак.

И мразеше розово.

Запънах пети.

– Няма начин! Няма да ида там! Тегля чертата на обирането на гробове, Баронс.

– Писалката не е твоя.

– Моля? А чия е?

Каква писалка? Реших, че говорим за рушащи се надгробни камъни, светена земя и кражба, която е престъпление срещу догмите на църквата и на хората. Свършихме с обсъждането на писалките на път за насам заедно с плановете ми да поръчам нови, цветни. Слушаше ме да дърдоря с нещо, което подозирам, че беше изумено мълчание. Имам чувството, че малко жени беседват непринудено с Баронс.

„И колко ти плащам, за да управляваш книжарницата ми?“ – попита накрая. В последната минута прибавих малко към сумата, на която бях се спряла по-рано. Когато той се съгласи, едва не извиках от радост, но тъй като в този момент спря вайпъра, за първи път се огледах наоколо.

Бяхме в покрайнините на Южен Дъблин, на тясна алея, точно до много тъмно, много старо гробище. За последен път бях в гробище на погребението на Алина.

Стиснах с ръце студените железни решетки на главния вход и хвърлих мрачен поглед над надгробните камъни.

– Писалката е метафора, госпожице Лейн. Тегленето на черта не е твое право. А мое. Ти си детектор на ОС. Аз съм директор на ОС. Ще минеш през гробището. Особено ме интересуват неотбелязаните гробове зад църквата, но претърси щателно сградата и мястото.

Въздъхнах.

– Какво точно да търся?

– Не знам, може би нищо. Тази църква е построена на мястото на древен кръг за срещи, някога председателстван от самата Велика повелителка на Шийте зрящите.

– С други думи – промърморих, – вероятно ме пращаш за зелен хайвер.

– Помниш ли гривната, която В’лане ти предложи?

– Има ли нещо, което не знаеш?

– Според легендата има много гривни, всяка с различно предназначение. Пак според легендата в древни времена Шийте зрящите събирали всяка реликва на Фае, която успеели да пипнат, и ако се окажела неразрушима, я скривали на място, където вярвали, че човечеството никога няма да я намери. Някои казват, че когато християнството навлязло в Ирландия, Шийте зрящите поощрявали строежа на църквите на определени места, дори правели дарения за тях, може би за да запазят тайните си безопасно заровени на осветена земя. Според законите изкопаването и преместването на останки е строго прилагано.

Звучеше ми правдоподобно.

– Тези Шийте зрящи са били нещо като клуб някога, така ли?

– Доколкото са могли. Времената са били много различни тогава, госпожице Лейн. Предаването на съобщения между анклавите отнемало седмици, понякога месеци, но във времена на заплаха всички се събирали на предварително определени места и изпълнявали ритуална магия. Това е едно от тези места.

– Къде са отишли всички Шийте зрящи? Ти каза, че има още.

– Когато Фае се оттеглили от нашите страни, светът вече не е имал нужда от Шийте зрящи. Някога превъзнасяни позиции станали отживелица. През вековете талантите останали недоразвити. Колкото до тези, които останали, следващия път, когато си навън, се огледай наоколо! Наблюдавай! Когато видиш нещо от света на Фае, гледай не във Фае, а в тълпата, за да видиш кой още го наблюдава! Някои знаят какво са. Някои са на лекарства за психични разстройства. Някои се издават на първото, което видят, и то ги убива. Така разбрах какво си ти. Видях те да гледаш Сенките.

Психични разстройства? Опитах се да си представя как виждам чудовищата, с които наскоро се бях срещнала, като дете, без да имам обяснение за тях, и да осъзная, че никой друг не може да ги види. Щях да кажа на мама. Тя щеше да е ужасена, щеше да ме заведе на лекар. И ако кажех на лекаря истината? Много лекарства. Можех да си представя лесно как става. Колко ли Шийте зрящи имаше, твърде упоени, за да им пука какво става със света?

– Значи тази Велика повелителка е ръководила нещата?

Той кимна.

– Съществува ли все още?

– Човек би очаквал кръвната линия, която командва Шийте зрящите от хилядолетия да е запазила знанията.

Това беше уклончив отговор, който не исках да приема.

– Какво значи това? Знаеш или не дали има такава повелителка и ако има, къде е?

Той сви рамене.

– Ако има, самоличността ù е строго пазена.

– Значи има нещо, което не знаеш. Удивително!

Той се усмихна леко.

– Върши си работата, госпожице Лейн! Ти може да си престъпно млада, но нощта не е.

Моята работа изискваше да направя бърз преглед на църквата, а когато свършех със спартански голия параклис, да премина покрай гробовете нагоре и надолу по алеите и около мавзолеите, за да търся с вътрешна антена, която не знаех, че притежавам, и да събирам неща, които допреди няколко седмици не вярвах, че съществуват.

Оставих небелязаните гробове зад църквата за накрая. Бях въоръжена до зъби с фенерчета, въпреки че знаех, че тук няма Сенки. Където се настанят Сенки, няма цвърчене на щурци в нощта, тревата не се движи, а клоните на дърветата блестят голи и бели като стари кости.

Очаквах разходката ми из гробището през нощта да е плашеща. Не очаквах стихналият свят на човешките мъртъвци да е успокояващ и тих. Но тук имаше безспорна синергия⁴. Естествената смърт беше част от живота. Само неестествената смърт, като на Алина, се противопоставяше на реда на нещата и изискваше възмездие, балансиране на везните на космическо ниво. Четях надписите, докато минавах. Епитафиите, неизбелели от времето, бяха прочувствени и топли. Имаше голям брой осемдесетгодишни и дори столетници, погребани тук. По тези места животът някога е бил прост, добър и необичайно дълъг, особено за мъжете.

Баронс чакаше в колата. Можех да го видя в профил как говори по мобилния си телефон.

Намирането на Обект на силата, или ОС, накратко, не е талант, който всеки Шийте зрящ има. Според думите на Баронс той е доста рядък. Алина също го е притежавала, затова лорд Господар я е използвал.

Не мислете, че не виждам приликите между нас! Сестра ми и лорд Господар, Баронс и аз. Разликата е, че аз не вярвам Баронс да се стреми да унищожи човечеството. Мисля, че не му пука особено за човечеството, но в същото време няма дълбоко желание да ни види заличени. Другата разлика е, че не се е опитвал да ме прелъсти и аз не съм влюбена в него. Умът ми е чист относно това, което правя, и защо. А ако някой ден науча, че Джерико Баронс е убил О’Дъфи, защото се е бъркал в живота му и е един от лошите, е... ще пресека този мост, ако и когато стигна до него.

Отмъщението е най-добро студено. Никога не съм разбирала този израз, но мисля, че най-после го схванах. Точно сега съм неопитна и с гореща глава. Трябва да науча повече за Фае и за това какво представлявам аз. Трябва да бъда по-хладна, по-умна, по-корава и по-силна и да събера по-добър арсенал, преди да се захвана с отмъщението. Трябват ми повече ОС като копието. Трябва ми Баронс. Той е безкраен източник на информация и знае всички точни места, на които да търся. Като това гробище например. Никога нямаше да разбера, че съществува или какво е било някога. Не знам основни неща за моето наследство и почти нищо за историята на Ирландия. Престъпно млада, беше ме обвинил и не можех да споря. Но можех да се променя.

Пристъпих в сенките зад църквата, размахвайки фенерчетата наляво и надясно. Тази част от гробището бе оградена от ниска, рушаща се каменна стена, която се бе грижила сама за себе си от години. Никакъв градинар не се бе трудил тук. Тревата бе висока и гъста и нито едно цвете не нарушаваше скованата бледност на множество малки грамади, занемарени под тежките клони на дъб и на тънките вейки на тис. Счупена порта от ковано желязо висеше от една панта, която изскърца с ръждив протест, когато я отворих и пристъпих вътре.

Дотук с моите таланти! Бях до бедрата в трева и се препънах в проклетото нещо, преди да го усетя.

В моя защита мога да кажа, че не беше останало много.

– Какво е това? – попитах ужасена Баронс.

Когато се препънах в чудовището, изпищях достатъчно дълго, за да събудя мъртвите. Баронс дойде тичешком.

Беше безформена буца в краката ни, неподвижна, с изключение на случайни, ужасни потръпвания.

– Смятам, че това са остатъци от Момче носорог – каза Баронс бавно.

– Какво е станало с него?

– Смятам, госпожице Лейн, че нещо го е... глозгало.

– Какво, за бога, яде Момчета носорози? И защо?

Той ми хвърли поглед и бях шокирана да видя, че и той самият изглеждаше стреснат, което бе извънредна проява на чувства за Баронс.

– Трябва да е било друго Фае – рече ужасен. – Нищо човешко не би могло да повали едно от тези неща и определено не би имало причина да го яде. Колкото до защо – нямам представа. То е срещу всичко, което е Шийте. Фае не се нападат едни други. Дори най-нисшите от Ънсийли биха го сметнали за варварство, за мерзост. Глутници Фае биха се обърнали срещу извършителя.

– Ще умре ли? – попитах. Толкова малко беше останало от него. Но все пак живееше и агонията му бе очевидна.

– Не, освен ако не го намушкаш с копието си, госпожице Лейн.

– Няма ли накрая да се регенерира, или нещо такова? – попитах. Липсваха му основни части.

– Не. Само кралските касти имат тази сила. Ще съществува в тази форма завинаги, освен ако някое от собствената му раса не се препъне в него и не го съжали, което е малко вероятно. Или ако ти не го направиш – усещах тежкия му поглед върху себе си. – Кажи ми! Съжаляваш ли го?

Взрях се в тъмните му очи. Понякога изглеждаха бездънни, не съвсем човешки. И сега изглеждаха точно така.

– Кажи ми, госпожице Лейн, ще тръгнеш ли? Ще го оставиш ли да страда цяла вечност? Или ти си ангел на милосърдието?

Прехапах устна.

– Какво ще бъде? След като знаеш, че едно от тези неща е убило сестра ти. Може би не Момче носорог, но определено един от неговите братя.

– Лорд Господар е убил сестра ми – отвърнах. Бях сигурна в това.

– Така казваш ти. Той не е Фае, а белезите по тялото на сестра ти са от Фае.

И това беше вярно. Но все пак, ако той не бе извършил убийствения удар, със сигурност го бе организирал. Присвих очи. Баронс ме изпитваше. Нямах представа каква е извратената му представа за оценка. Знаех само какво трябваше да направя. Има синергия в живота и в смъртта, а това не се вписваше.

Измъкнах копието от ботуша си и го забих в Момчето носорог. Баронс се усмихна, но не знаех дали ми се присмиваше за това, че съм слаба, или ми се смееше, че съм състрадателна. Майната му! Това беше моята съвест, с която трябваше да живея.

Докато напускахме гробището, направих грешката да погледна назад.

Обвитото в черно привидение стоеше там и ме гледаше, черните гънки шумоляха, една призрачна ръка държеше портата. Мракът му беше огромен като нощта. И точно като нощта то бе навсякъде около мен, притискаше ме, галеше ме, опознаваше ме.

Извиках и се спънах в един нисък надгробен камък. Баронс хвана ръката ми и ме спаси от лошо падане.

– Какво има, госпожице Лейн? Пристъпи на съжаление? Толкова скоро?

Поклатих глава.

– Погледни към портата! – казах сковано. Никога не ми се беше появявало, когато някой друг е наоколо.

Баронс се обърна, огледа старото оградено гробище няколко мига, после погледна отново към мен.

– Какво? Не виждам нищо.

Обърнах се и погледнах. Беше прав. Нямаше го. Разбира се. Трябваше да се сетя. Въздъхнах.

– Предполагам, че просто съм малко уплашена, Баронс. Това е. Да си вървим у дома! Тук няма нищо.

– У дома ли, госпожице Лейн? – попита. Дълбокият му глас бе леко развеселен.

– Трябва да го наричам някак – казах навъсено. – Казват, че домът е там, където е сърцето. Мисля, че моето е обвито в сатен и е на два метра под земята.

Той ми отвори вратата – от страната на шофьора.

– Да прогоним ли част от това младежко угризение, госпожице Лейн? – попита и ми предложи ключовете. – Недалеч оттук има път, който продължава с километри през напълно безлюдни части – тъмните му очи проблеснаха. – Дяволски завои. Никакво движение. Защо не ни повозиш малко?

Опулих очи.

– Наистина ли?

Той вдигна една къдрица от челото ми и аз потръпнах. Баронс имаше силни ръце с дълги, красиви пръсти и мисля, че притежаваше някакъв електрически заряд, защото всеки път, щом ме докоснеше, през тялото ми се изстрелваше нежелан трепет. Взех ключовете от ръката му, като внимавах да не докосвам кожата му. Дори да забеляза, го остави без коментар.

– Опитай се да не ни убиеш, госпожице Лейн!

Плъзнах се зад волана.

– Вайпър, SR10, купе, шест скорости, V-образен двигател с десет цилиндъра, петстотин и десет коня при 5600 оборота в минута, от нула до сто за 3,9 секунди – избъбрих щастливо. Той се засмя.

Опазих ни живи. Едва.

Мисля, че в човешката природа е заложено да свива гнездо. Дори бездомниците си запазват специална пейка в парка или място под моста и го покриват с предмети, плячкосани от нечий боклук. Всички искат свое безопасно, топло, сухо място в света и ако нямат, ще направят всичко по силите си, за да си го създадат с това, което имат.

Аз свих гнездо на първия етаж на КДБ. Пренаредих мебелите, прибрах скучното кафяво покривало в килер и го замених с копринено жълто, занесох две свещи с аромат на праскови и сметана от стаята си, включих новия си усилвател зад касата и пуснах весели мелодии, а също така сложих снимки на семейството си върху телевизора на предшественичката ми.

„МакКайла Лейн е тук“ – говореше всичко.

За един детектор на ОС и убиец на чудовища продаването на книги през деня беше желан отдих. Харесваше ми пикантния аромат на горящите свещи, чистата, нова миризма на прясно отпечатани вестници и лъскави списания. Харесваше ми да маркирам продажбите и да слушам звука, който издаваше касата. Наслаждавах се на вечния ритуал от вземането на пари в замяна на стоки. Допадаше ми начинът, по който дървото по подовете и рафтовете блестеше на следобедното слънце. Обичах да лежа по гръб на гишето, когато нямаше никого наоколо, и да се опитвам да разгадая стенописа на тавана четири етажа над мен. Наслаждавах се на дребното удоволствие да препоръчвам книги и да чета препоръчаните ми от клиентите. Всичко се съчетаваше по един топъл, уютен начин.

В четири часа в сряда следобед с изненада се хванах, че обикалям из магазина, тананикайки под нос и чувствайки се почти... отне ми няколко мига да определя чувството... добре.

Тогава влезе инспектор Джейни.

И ако това не бе достатъчно лошо, с него беше баща ми.