Непростено

5.

Белязана

Лилит

Тринайсет дни

Лилит не очакваше светът й да се промени след изпълнението й по време на „Микрофонът е ваш“. И той не се промени. Не и наистина.

Животът още беше скапан.

– Лилит? – изкрещя майка й майка й още преди будилникът да бе звъннал. – Къде ми е дългата жълто-оранжева жилетка с кръпките с гепардова шарка на лактите?

Лилит изпъшка и зарови глава под възглавницата си.

– Модната полиция намина да я конфискува вчера – промърмори под нос. – Беше заплаха за обществото.

Три тихи почуквания с кокалчетата на пръстите по отворената й врата накараха Лилит рязко да вдигне глава. Така чукаше брат й.

– Здрасти, Брус – каза тя на разчорленото от съня момче, което дъвчеше замразена гофрета.

– Мама мисли, че си й отмъкнала елегантната, зашеметяваща жълта жилетка. Позеленяла е от яд като Невероятния Хълк.

– Тя сериозно ли мисли, че бих облякла такъв цвят, ако ще и животът ми да зависи от това? – попита Лилит и Брус се изкиска. – Как се чувстваш, хлапе?

Брус сви рамене:

– Бивам.

Хората често наричаха по-малкия брат на Лилит „крехък“, и щото беше толкова слаб и блед. Но Брус беше най-мощната сила в живота на Лилит. Беше изпълнен с надежда напук на всички трудности. Беше забавен дори когато просто си седеше на кушетката. Умееше да я разсмива. Искаше й се той и да има по-добър живот.

– Просто „биваш“? – попита Лилит и седна в леглото.

Брус сви рамене:

– Не се чувствам в страхотна форма. Нивото на кислорода ми днес беше ниско, затова трябва пак да си остана у дома. – Въздъхна. – Ти си късметлийка.

Груб смях се откъсна от устните на Лилит:

– Късметлийка ли съм?

– Можеш да ходиш на училище всеки ден и да се мотаеш с приятелите си.

Брус беше толкова искрен, че Лилит не можеше дори да си помисли да опише подробно всички начини, по които я мразеше цялото й училище.

– Моят единствен приятел е Аластор – добави Брус и при звука на името си малкото куче доприпка в стаята на Лилит. – А той не прави друго, освен да цапа килима.

– О, не, няма да го направиш. – Лилит вдигна мелеза на ръце, преди той да съсипе купчината пране, която още не беше сгънала. В купчината бяха единствените й чисти джинси. На влизане в банята докосна брат си по рамото: – Може би стойностите на кислорода ти ще са по-добри утре. Винаги има надежда.

Докато влизаше под душа – водата течеше отново, но след спирането от тръбите лъхаше на ръжда, – си помисли за това, което беше казала на Брус. Откога Лилит вярваше, че винаги има надежда утре да е по-добре?

Сигурно го беше казала, защото се опитваше да го ободри. Брат й изваждаше на показ нейната нежна страна, каквато никой друг не знаеше, че Лилит притежава. Брус имаше такова добро сърце и толкова рядко излизаше от тази къща, че само Лилит и майка й понякога усещаха топлотата му. Той правеше така, че на Лилит всъщност й беше невъзможно да се самосъжалява.

Докато се обличаше, Лилит затвори вратата и си затананика песента, която бе пяла снощи. Тя я подсети, случайно и неочаквано, за копнежа в очите на Кам, когато й подаде китарата. Сякаш държеше на нея. Сякаш се нуждаеше от нея или му беше нужно нещо от нея.

Лилит се намръщи. Каквото и да искаше Кам от нея, тя нямаше да го даде.

* * *

– Разкарай се от пътя ми, позьорке – някакъв футболист с квадратна глава от училищния отбор блъсна Лилит настрани в редица очукани метални шкафчета. Никой дори не мигна.

– Оу – Лилит разтри ръката си.

Флуоресцентната светлина над нея потрепваше и жужеше. Коленичи на противно зелените плочки, за да въведе комбинацията си и да вземе учебниците си за деня. През няколко шкафчета от нейното Клоуи Кинг гордо се перчеше с новата татуировка на ангелско крило на дясното си рамо пред сегашното си гадже и толкова от приятелите си, колкото успя да скупчи около себе си.

Когато зърна Лилит, Клоуи се усмихна с широка, подигравателна усмивка:

– Страхотно представяне снощи, Лил! – пропя тя.

Нямаше начин Клоуи наистина да се държи мило. Лилит знаеше, че би трябвало да си тръгне, преди нещата да загрубеят.

– Ъм, благодаря – каза тя и забърза да отключи шкафчето си.

– О, Боже мой, ти да не би да си помисли, че говоря сериозно? Това беше майтап. Както и твоето изпълнение – Клоуи избухна в смях и към нея се присъедини цялата й тайфа.

– И... поредният ужасен ден – промърмори Лилит, като се обърна отново към шкафчето си.

– Не е задължително.

Лилит вдигна поглед.

Луц, стажантът, когото бе срещнала предния ден, стоеше точно над нея. Беше се облегнал на шкафчетата и подхвърляше странна златна монета във въздуха.

– Чух, че вечно закъсняваш за училище – каза той.

Лилит не смяташе хроничните си закъснения за зашеметяваща клюка. С изключение на Таркентън, няколко учители, Джийн, а сега и Кам, никой в „Тръмбул“ досега не си беше правил труда да обръща внимание на Лилит.

– Ако си очаквал да закъснея, защо ме чакаш преди звънеца?

– Не се ли прави така в гимназията? – Луц хвърли поглед към коридора. – Да чакаш при шкафчето на някой съученик или съученичка с надеждата да те покани на бала?

– Ти не си ми съученик. И се надявам, че не се опитваш да ме навиеш да те поканя на бала. Защото има дълго да си чакаш – Лилит отвори шкафчето си и метна вътре няколко учебника. Луц подпря лакти на вратичката на шкафчето и се втренчи настойчиво в нея. Тя го погледна кръвнишки, чакайки го да се отмести, за да може да затвори шкафчето.

– Някога чувала ли си за „Четиримата конници“? – попита той.

– Всеки е чувал за тях. – Клоуи Кинг се извърна от обожателите си и погледна Луц в лицето. Сребърна очна линия блещукаше на фона на безупречната й мургава кожа, а цялата й коса беше сплетена на тънки плитчици. Погледна към Лилит: – Даже измет като нея.

– Откога слушаш „Четиримата конници“? – попита Лилит.

„Четиримата конници“ бяха завладяващи и мрачно задълбочени. Рок баладите им бяха проникновени и тъжни и всеки албум беше различен от предишния, така че истинските фенове можеха да видят действително развитие в стила им. Вокалистът им, Айк Лиджън, пишеше песни, които бяха причината за желанието на Лилит да се занимава с музика. Нямаше начин момиче като Клоуи да може да разбере болката, която изразяваха в музиката си.

– Жестоко е да й даваш напразни надежди – каза Клоуи на Луц и започна да си тананика припева от последния сингъл на „Четиримата конници“, „Пайети от събития“⁹.

Лилит затвори шкафчето си и се изправи:

– Да ми дава напразни надежди за какво?

– Ако не бягаше от училище толкова често – каза й Луц, – можеше да си чула новината.

– Каква новина?

– „Четиримата конници“ ще изпълнят заключителната песен на училищния бал – каза Клоуи. Зад нея трите й приятелки изпискаха. През рамото на едната беше преметнат сребрист калъф за китара и Лилит осъзна, че тези момичета вероятно бяха бандата на Клоуи.

Кръвта на Лилит забарабани в ушите й.

– Няма начин.

– Ще отида да ми татуират името на Айк точно тук. – Клоуи се обърна отново към гаджето си и приятелите му, разкопчавайки едно копче над деколтето си, за да покаже мястото на бъдещата си татуировка. – Точно над сърцето ми. Виждате ли?

Момчетата определено виждаха.

– „Четиримата конници“ идват в Кросроудс? – попита Лилит. – Защо?

Клоуи сви рамене, все едно не можеше да си представи една невероятна банда да не иска да гостува в окаяния им град.

– Ще помагат на Таркентън да отсъди в Битката на бандите.

– Чакай малко. Искаш да кажеш, че „Четиримата конници“ ще гледат изпълненията на банди от това училище? – попита тихо Лилит. – На бала?

Луц кимна, сякаш разбираше от какво огромно значение е тази новина.

– Лично подхвърлих идеята на Айк.

– Познаваш Айк Лиджън? – Лилит примигна към Луц.

– Снощи си разменяхме есемеси – каза Луц. – Надявам се, че това не те смущава, но изпълнението ти по време на „Микрофонът е ваш“ ме наведе на мисълта колко невероятно би било „Четиримата конници“ да изпълнят песен, написана от ученик в „Тръмбул“.

Луц беше присъствал снощи? Лилит се канеше да попита защо, но всичко, което излезе от устата й, беше: „Я чакай малко“. Най-сетне бе осъзнала: „Четиримата конници“ щяха да бъдат тук, в Кросроудс. В „Тръмбул“. Това беше най-близкото нещо до държание на върла почитателка на някоя музикална група, което бе показвала пред хора.

– Айк се влюби в идеята – каза Луц. – Започвайки от днес, приемаме текстове, дори МРЗ версии на материали, написани от ученици, и Айк ще изпее песента победител в края на бала.

– Татко смята, че това е начин да направим така, че балът да включва възможност за изява на повече хора – добави Клоуи. – С изключение на чудачки като теб.

Но Лилит почти не слушаше Клоуи. Мислено си представи как мрачното лице на Айк Лиджън светва при вида на нейния текст за песен. За частица от секундата дори си представи как го среща и скоро фантазията й я отнесе в истинско звукозаписно студио, с Айк като продуцент на първия й албум.

Клоуи примижа към Лилит.

– Съжалявам. Ти какво, да не би да си представяш да изберат някоя от твоите песни? – Клоуи се обърна обратно към приятелите си и се засмя.

Лилит почувства как се облива в гореща руменина:

– Аз не...

– Та ти дори нямаш банда – каза Клоуи. – Докато моята вече има три сингъла, в които Айк ще се влюби. – Затръшна вратата на шкафчето си. – Ще бъде толкова невероятно да стана кралица на бала и да спечеля битката, и „Четиримата конници“ да направят кавър на една от песните ми.

– Не искаш ли да кажеш „на една от песните ни“? – обърна се към нея момичето с китарата.

– Разбира се – изсумтя Клоуи. – Както и да е. Да вървим. – Щракна с пръсти и тръгна надолу по коридора с приятелките си, подтичващи по петите й.

– Тя няма да спечели – прошепна Луц в ухото на Лилит, когато Клоуи се отдалечи.

– Тя печели всичко – промърмори Лилит, докато премяташе раницата си на рамо.

– Не и това. — Нещо в тона на Луц накара Лилит да спре и тя се обърне. – Имаш истински шанс да спечелиш, Лилит, само... Няма значение.

– Какво?

Луц се намръщи:

– Кам. – Хвърли поглед към другите ученици, които се стичаха покрай тях на път за часовете си. – Знам, че вчера те притискаше да създадеш банда с него. Недей.

– Нямах намерение – каза Лилит. – Но защо ти пука?

– Не познаваш Кам, както го познавам аз.

– Не – съгласи се Лилит. – Но не ми е нужно да го познавам, за да знам, че го мразя. – Когато го изрече на глас, осъзна колко странно звучеше. Наистина мразеше Кам, а дори не знаеше защо. Той не й беше направил нищо и въпреки това мисълта за него я караше да се напряга й се приискваше да счупи нещо.

– Не казвай на никого, че съм ти казал това, – наведе се Луц към нея, – но преди известно време Кам беше в една музикална банда с едно пеещо пиленце...

– Пеещо пиленце? – Лилит присви очи. Момчетата бяха противни.

– Вокалистка имам предвид – каза Луц и леко завъртя очи. – Тя пишеше всички песни. И беше влюбена до уши в него.

Лилит не се интересуваше от Кам, но не беше огромна изненада, че други момичета се интересуваха. Беше наясно: Кам беше секси и магнетичен, но не беше неин тип. Когато насочи чара си към нея, това само накара Лилит да го ненавижда още повече.

– На кого му пука? – попита тя.

– На теб би трябвало – отвърна Луц. – Особено ако смяташ да си легнеш с него – в музикалния смисъл.

– Не смятам да си лягам с Кам в никой смисъл на думата – каза Лилит. – Просто искам да ме оставят на мира.

– Хубаво – каза Луц със загадъчна усмивка. – Защото Кам е... как да кажа? По-скоро е от онези типове, дето прелъстяват жените и ги зарязват.

Лилит си помисли, че ще повърне.

– И какво от това?

– Един ден, след като нещата вървяха толкова добре – или поне така си мислеше това младо момиче – каза Луц, – Кам просто изчезна. Никой нямаше вест от него в продължение на месеци. Макар че чувахме за него, разбира се. Помниш ли онази песен „Смъртта на звездите“?

– На „Дисморфия“ ли? – Лилит кимна. Беше чувала само този сингъл, но страхотно й беше харесал. – Непрекъснато я пускаха по радиото миналото лято.

– Заради Кам. – Луц се намръщи. – Той открадна текста от момичето, представи го за свой и продаде песента на „Лоуъркейс Рекърдс“.

– Защо би направил това? — попита Лилит. Мисълта й се върна към онзи момент предишния ден, когато той внимателно я бе подмамил да се съвземе от парализиращата си сценична треска и да запее. Ненавиждаше го и все пак... това беше едно от най-милите неща, които някой досега беше правил за нея.

Звънецът би и тълпата в коридора оредя, докато учениците се вмъкваха в класните стаи. Над рамото на Луц Лилит видя Таркентън да обхожда коридорите в търсене на закъснели ученици.

– Трябва да вървя – каза тя.

– Просто казвам – отбеляза Луц, докато си тръгваше, – че песните ти са добри. Твърде добри, за да позволим на Кам да нанесе нов удар.

* * *

Лилит тръгна към часа на класния с бушуващ като вихър ум. Как можеше да си губи времето в час, когато се задаваше състезание по съчиняване на текстове на песни, в което съдия щеше да бъде Айк Лиджън? Дори не я беше грижа, че то щеше да се състои по време на бала. Можеше да се появи само за Битката на бандите. Не й трябваше кавалер или рокля. Нужно беше само да е в една и съща стая с Айк Лиджън.

Би трябвало да репетира точно сега. Би трябвало да пише още песни.

Преди да се усети, краката й я бяха отвели до стаята на оркестъра.

Кам седеше на пода и настройваше зелената електрическа китара, на която го беше видяла да свири онзи ден. Джийн Рах потупваше по джинсите си с палките на барабаните, отмервайки ритъма. Какво правеха тук?

– Точно си говорехме за теб – каза Джийн Рах.

– Не се предполага да сте тук – отбеляза Лилит.

– Нито пък ти – отвърна Кам и отново й намигна вбесяващо.

– Да нямаш някакъв тик? – попита Лилит. – Например мускулен спазъм на окото?

Кам изглеждаше смутен:

– Нарича се намигване, Лилит. Някои хора всъщност го намират за очарователно.

– Други хора пък мислят, че те прави да изглеждаш като ужасен перверзник – каза Лилит.

Кам се втренчи в нея и тя го зачака да каже нещо хапливо, но вместо това той отвърна:

– Съжалявам. Няма да се повтори.

Лилит въздъхна. Имаше нужда да се съсредоточи върху музиката си, а Кам я разсейваше. Всичко у него беше разсейващо, от начина, по който пръстите му се движеха по китарата, до непроницаемата усмивка, извикваща леки гънки около зелените му очи, когато хвърли поглед нагоре към нея. Не й харесваше.

И никога не беше харесвала Джийн. Искаше и двамата да изчезнат. Устата й се присви в намръщена гримаса.

– Моля ви, напуснете – каза тя. – И двамата.

– Ние дойдохме първи – каза Джийн. – Ако някой трябва да си тръгне, това си ти.

– И двамата успокоите топката – обади се Кам. – Хайде просто да импровизираме. Почакай, докато чуеш мотива, който измислихме с Джийн току-що.

– Не каза Лилит. – Дойдох да работя по нещо. Насаме. Даже китарата не е у мен.

Кам вече беше в хранилището на стаята за оркестъра и измъкваше една от калъфа й. Тръгна към Лилит и положи китарата в ръцете й, като посегна зад главата й, за да провеси ремъка на раменете й. Китарата беше „Лес Пол“, с тънка шийка и страхотна украса във вид на сребърни пръски в предната част на грифа. Никога преди не беше държала толкова хубава китара.

– Сега какво ти е оправданието? – попита Кам тихо. Ръцете му се задържаха на тила й по-дълго от необходимото, сякаш не искаше да се отдръпне.

Така че тя се отдръпна.

Усмивката върху устните на Кам изчезна, сякаш тя някак го бе наранила.

Дори да беше, тя си каза, че не я е грижа. Не знаеше защо той упорства толкова, какво беше наумил, като насърчаваше музиката й.

Помисли си за Клоуи Кинг, колко грубо се беше изказала за изпълнението й по време на „Микрофонът е ваш“. Това беше единственият път, когато Лилит беше свирила пред публика. Докато държеше тази китара, осъзна, че не искаше да е последният.

Това не означаваше, че ще сформират банда. Можеха просто, както каза Кам, да импровизират.

– Какво да правя? – попита тя, чувствайки се уязвима. Не й харесваше да е оставена на нечия милост – особено пък тази на Кам.

Кам безмълвно насочи ръката й нагоре по топлия гриф на китарата. Дясната му ръка проследи движенията на нейната по струните. Тя се поколеба леко.

– Знаеш какво да правиш – каза Кам.

– Не знам. Никога не съм... с други хора... аз...

– Просто започни да свириш – каза Кам. – Накъдето и да тръгнеш, ще те последваме.

Той кимна на Джийн, който почука палките на барабана си една в друга четири пъти, докато самият Кам грабна зелената бас китара „Ягуар“ с оформеното във винтидж стил тремоло.

А после, сякаш не беше нищо особено, Лилит освободи пръстите си.

Китарата й се сля с подобния на биещо сърце барабанен ритъм на Джийн Рах. Стържещите акорди на Кам се кръстосаха с тежкия ритъм като хибрид между Кърт Кобейн и Джо Стръмър. От време на време Джийн прокарваше пръсти по ниския черен синтезатор „Муг“, поставен до барабаните му. Тоновете на синтезатора жужаха като охранени и дружелюбни пчели, вибрациите им намираха сигурни убежища в пролуките, оставени от другите инструменти.

След известно време Кам повдигна ръка във въздуха. Лилит и Джийн спряха да свирят. Всички можеха да почувстват, че са попаднали на нещо.

– Да преминем към малко вокали – каза Кам.

– Искаш да кажеш сега? – попита Лилит. – Просто така?

– Просто така – Кам щракна един превключвател и изпробва микрофона с върха на пръста си, после го насочи към Лилит и отстъпи назад. – Какво ще кажеш за песента, която пя вчера?

– „Изгнание“ – каза Лилит с бясно биещо сърце. Извади дневника си, онзи с всичките й текстове, но после си спомни предния ден, колко ужасно се беше сторило на всички изпълнението й. Какво правеше? Изпълнението пред който и да е друг щеше само да й причини още унижение.

После си представи как Айк Лиджън пее нейната песен пред цялото училище.

– Готова съм – каза тя.

Кам меко изрече: „Едно, две, три“, и двамата с Джийн засвириха. Кам направи знак на Лилит да започне да пее.

Тя не можеше.

– Какво не е наред? – попита Кам.

Нищо не е наред, прииска й се да каже. Лилит вечно бе познавала единствено разочарование. Нищо в живота й не се получаваше както трябва. Което през повечето време беше окей, защото тя никога не си позволяваше да очаква нищо, така че никога не й пукаше истински.

Но това? Музиката?

Тя беше важна за нея. Ако пееше и се представеше ужасно или ако не изберяха песента й за битката, или ако тя, Кам и Джийн сформираха група и всичко се провалеше, Лилит щеше да загуби единственото нещо, на което държеше. Залозите бяха прекалено високи.

Най-добре да се откаже още сега.

– Не мога – каза тя.

– Защо не? – попита Кам. – Добри сме заедно. Знаеш това...

Не знам това – очите й срещнаха тези на Кам и тя се почувства напрегната като жица, която всеки момент щеше и се скъса. Спомни си разговора си с Луц тази сутрин и припева от „Смъртта на звездите“ на „Дисморфия“ зазвуча в ума й.

Звездите върху твоето лице са тази вечер

и няма открит космос тази вечер.

– Какво има? – попита Кам.

Дали трябваше да го попита за песента? И за момичето? Безумие ли беше?

Ами ако Кам наистина беше крадец на текстове? Ами ако това беше истинската, тайна причина да иска да създаде група с нея? Ако не се броеше китарата й, песните на Лилит бяха единственото, което тя ценеше. Без тях нямаше нищо.

– Трябва да вървя – каза Лилит. Остави китарата и си грабна чантата. – И няма да кандидатствам с текста си за състезанието. Край.

– Чакай... – повика я Кам, но тя вече беше излязла.

Навън Лилит прекоси училищния паркинг и се отправи към изпълнената с дим гора. Закашля се, опитвайки се да не мисли колко хубаво беше чувството да свири с Кам и Джийн. Беше глупаво, че импровизира с тях, глупаво беше да се надява на каквото и да било, защото тя беше Лилит и всичко винаги беше гадно и тя никога, ама никога не получаваше и това, което искаше в живота.

Другите хлапета не се колебаеха, когато ги питаха за мечтите им. „Колеж“, казваха те, „после кариера в областта на финансите“. Или: „Обиколка с раница из Европа за две години“, или: „Да постъпя при морските пехотинци“. Сякаш всички освен Лилит бяха получили имейл, който "обясняваше в кои училища да кандидатстват и как да се включат в „Три Делта“¹⁰, щом попаднат там, и какво да направят, ако искат да станат лекари.

Лилит искаше да стане музикантка, да пее собствени песни – но беше съвсем наясно, че не може да го смята за възможно.

Седна на своето местенце край потока и отвори ципа на раницата, бъркайки вътре за дневника си. Пръстите й затърсиха опипом тетрадката. Бръкна по-дълбоко, избутвайки настрана учебника си по история, несесера за моливи, ключодържателя си. Къде беше дневникът й? Отвори широко раницата и изтърси навън съдържанието й, но подвързаната черна тетрадка не беше там.

Тогава си спомни, че я беше извадила в стаята на оркестъра, когато си мислеше, че ще пее. Още беше там. При Кам.

В миг Лилит скочи на крака и се впусна в спринт обратно към стаята на оркестъра, тичайки по-бързо, отколкото смяташе, че е способна. Блъсна вратата и я отвори, задъхвайки се.

Стаята на оркестъра беше празна. Кам и Джийн – и черната й тетрадка – ги нямаше.