Непростено

10.

Бавно пикиране

Кам

Осем дни

Високо над Лилит, Кам разпери криле и я загледа как чете бележката, която бе оставил върху старинното писалище. Беше го откраднал не от кого да е, а от Клоуи Кинг – от тавана на семейната й къща в изисканата част на Кросроудс. Би отишъл до Версай, за да донесе подарък на Лилит, би отишъл навсякъде – но точно сега беше закотвен в нейния Ад, така че щеше да се наложи това да свърши работа.

Загледа вглъбено как тя прокара пръсти по листа няколко пъти. Загледа я как помирисва ирисите – нейни отдавнашни любими цветя, знаеше, – после как изважда тетрадката си от раницата. Когато тя започна да пише нова песен, Кам се усмихна. Това си беше представял, когато донесе писалището там за нея.

Беше хубаво просто да наблюдава Лилит спокойно за малко. Откакто Кам бе пристигнал в Кросроудс, изглеждаше, че всичко, което прави, беше да се опитва да заглади намесите на Луцифер, всяка една – измислена, за да накара Лилит да намрази Кам малко повече. Не биваше да се оплаква – в края на краищата Лилит беше страдала далеч повече и далеч по-дълго от него, – но беше трудно да се сближи с нея, когато тя толкова рядко му показваше нещо друго освен ярост.

Погледна надолу от облаците и разбра, че дори и да обсипваше Лилит с подаръци и любовни бележки всеки час, всеки ден, нямаше да е достатъчно. От време на време Кам успяваше да пробие бронята й и да стигне до нея – онзи ден репетицията на групата беше доста хубава, – и се наслаждаваше на тези моменти. Но знаеше, че те няма да са трайни, че утре Луцифер щеше да намери начин да развали напредъка му и цикълът щеше да продължи, докато Адът на Лилит приключеше.

Беше скъсал първата чернова на бележката, в която я канеше да отиде на училищния бал с него. Лилит се отдръпваше бързо всеки път щом Кам насилеше твърде много нещата. Щеше да запази този въпрос, да планира нещо специално и да я попита лично. Изрече само с устни запаметените думи от бележката, която беше оставил на писалището. Надяваше се, че думата обич не я е изплашила.

Помисли си за Даниел и Лусинда. Те бяха олицетворявали любовта толкова дълго, що се отнасяше до падналите ангели. Искаше му се да бяха до него сега, в ролята на щастливата двойка, предлагаща мъдри съвети на страдащия си приятел.

Бори се за нея, биха му казали те. Дори когато изглежда сякаш всичко е изгубено, не се отказвай от битката за любовта.

Как Лус и Даниел се бяха справяли толкова дълго? Това изискваше сила, каквато Кам не беше сигурен, че притежава. Болката, когато тя го отблъскваше – а дотук всичко, което тя правеше, беше да го отблъсква, – беше зашеметяваща. И въпреки това той опитваше отново и отново, и отново.

Защо?

За да я спаси. Да й помогне. Защото я обичаше. Защото ако се предадеше...

Не можеше да се предаде.

** *

Когато наближи зазоряване, Кам се изстреля към кампуса на „Тръмбул“. С разперени криле кацна на едно изсъхнало рожково дърво и зърна слънцето, което изгряваше над грозновата нова конструкция в центъра на футболното игрище. Изтръска падащата пепел от косата си и кацна на края на дълъг, як клон, за да има по-добър изглед.

Недостроеният амфитеатър беше проектиран по модел на римския Колизеум. Беше с височина само два етажа, но имаше същите архитектурни отличителни черти: три реда стилизирани арки, обкръжаващи пространство, голямо колкото кафетерията. Кам разбра мигновено какво имаше предвид Луцифер.

– Харесва ли ти? – попита Луцифер, появявайки се в образа на Луц на клона зад Кам. Носеше слънчеви очила, за да се предпази от яркия блясък, а фактът, че не можеше да види очите на дявола, изнервяше Кам.

– Това за училищния бал ли е? – попита Кам.

– От „Кинг Медия“ сметнаха, че учениците заслужават по-широко поле за действие за гладиаторската си битка – каза Луцифер. – Всичко е направено от пепел, но изглежда впечатляващо, нали? Никой простосмъртен архитект не би могъл да направи това. Жалко. Онзи тип Гери¹² изглеждаше обещаващ.

– Награда ли искаш? – попита Кам.

– Не бих я отказал – отвърна Луцифер. – А на теб нищо няма да ти стане, ако от време на време зачиташ и другата ми работа. – Дяволът извади квадратно огледалце от джоба на джинсите си и го вдигна пред Кам.

Кам отблъсна огледалцето. Не му беше нужно да поглежда отражението си, за да знае какво щеше да открие. Вече можеше да почувства ефектите от каквото там проклятие дяволът беше стоварил върху тялото му. Беше измъчен, подпухнал, жалък за гледане. Момичетата в „Тръмбул“, които в първия му ден тук бяха млъквали насред разговорите си само за да го проследят с поглед как минава по коридора, сега забелязваха Кам само когато им се изпречеше на пътя. Не беше свикнал с това. Привлекателната му външност винаги бе била част от цялото, точно както при всички ангели. Вече не.

Това го тормозеше, макар че се опитваше да не го допуска. Щеше да се наложи да посрещне това предизвикателство и да докаже веднъж завинаги, че не е само едно красиво лице.

– Красавецът се превръща в грозник – Луцифер нададе подобен на рев смях, наслоен с мрачни нотки. – Често съм се питал дали притежаваш някаква дълбочина. Без онези мускули какво ще виждат жените в теб?

Кам докосна мястото, където беше свикнал да напипва стегнатия си, твърд корем. Той беше станал мек и отпуснат. Знаеше, че и косата му оредява, че лицето му напълнява и подпухва, а бузите му увисват. Никога не се беше смятал за особено повърхностен; увереността му винаги беше идвала отнякъде дълбоко вътре. Но дали щеше да може да привлече Лилит сега, когато изглеждаше така?

– Лилит се влюби в мен в Ханаан не заради начина, по който изглеждах – каза Кам на дявола. – Можеш да ме направиш толкова грозен и отблъскващ, колкото пожелаеш. Това няма да я спре да си падне отново по мен. — Кам дълбоко се тревожеше, че това не е вярно, но никога нямаше да достави на Луцифер удовлетворението да знае, че подкопава увереността му.

– Сигурен ли си в това? – Гневният смях на дявола изпрати мразовита тръпка нагоре по гръбнака на Кам. — Имаш осем дни да отвориш сърцето й, а сега никой от старите ти нежни погледи няма да я накара да размисли. Но ако това леко преобразяване не е достатъчно препятствие, ще си доволен да узнаеш, че това не е единствената хитрост, с която разполагам.

– Разбира се, че не – промърмори Кам. – Това би било прекалено лесно.

– Именно. – Очите на Луцифер се присвиха. – Ах, ето я и нея.

Дяволът посочи през дърветата, където Лилит излизаше от училищния автобус с момиче, което Кам не познаваше.

Лилит беше облечена изцяло в черно, с изключение на пъстър шал на врата. Днес дългата й коса беше прибрана в плитка, вместо да крие лицето й. Изглеждаше по-щастлива, отколкото първия път, когато Кам я видя в Кросроудс. Походката й дори леко пружинираше, въпреки че носеше китарата си.

Отначало Кам се усмихна, но после в ума му се прокрадна мрачна мисъл. Ами ако тя станеше толкова щастлива тук, че изгубеше бунтарското си чувство, желанието си да избяга о г Кросроудс?

Ами ако тук всъщност започнеше да й харесва?

Той скочи от дървото, прибра криле и измъкна тениската е и от панталоните, за да скрие корема си. Можеше да почувства прикованите върху него погледи на учениците, докато подтичваше през паркинга.

– Лилит...

Но преди Лилит да го чуе, един червен ескалейд се устреми рязко напред и от задната седалка слезе Клоуи Кинг с преметната през рамо скъпа на вид раница от лачена кожа. Другите от групата й се измъкнаха зад нея, всяка – с подобна чанта и подобно изражение.

– Здрасти, Лилит – каза Клоуи.

Когато приближи към тях, Кам долови полъх от парфюма на Клоуи с дъх на торта, който се усещаше още повече в миришещия на запалени свещи въздуха.

– Клоуи – отговори Лилит предпазливо.

– Питах се дали ще се съгласиш да си в поддържащия екип за китарата ми на училищния бал – каза Клоуи. – Като кралица на бала, аз...

– Ъм, Клоуи... – прочисти гърло Джун. — Все още не си обявена за кралица на бала.

– Чудесно. – Клоуи стисна челюст. – Като член на кралския двор за училищния бал, ще имам много други отговорности във въпросната вечер и имам нужда някой да настройва китарите на групата ми.

– Не, Лилит няма да... – поде Кам.

– Какво правиш тук? – Лилит се обърна бързо, забелязвайки Кам.

Кам понечи да заговори, но Клоуи го прекъсна рязко:

– Лилит вече ми довери, че не смята да ходи на бала. Предполагам, че това е защото никое момче не иска да отиде с нея и се страхува, че ще изглежда жалка, ако се появи без кавалер. Правя й услуга. Все така ще изпита преживяването от бала, но не е нужно да изглежда чак такава загубенячка.

Кам почувства как тялото му се напряга. Искаше му се да смачка това момиче, но се удържа заради Лилит и загледа лицето й в очакване на изблика на ярост, който думите на Клоуи трябваше да предизвикат. Чакаше. Всички чакаха.

– Ама че скука – оплака се Джун, докато проверяваше телефона си.

Лилит заби поглед в краката си за няколко секунди. Когато отново вдигна очи към Клоуи, изражението й беше ведро и спокойно.

– Не мога – каза Лилит.

Клоуи се навъси:

– Не можеш или не искаш?

– Записах се за битката – каза Лилит. – Групата ми се казва „Отмъщение“.

Клоуи рязко обърна глава наляво, където стоеше приятелката й Тереза:

– Ти знаеше ли за това?

Рамото на Тереза потрепна, когато тя го присви.

– Не са конкуренция. Отпусни се.

– Не ми казвай да се отпусна – излая Клоуи. – Твоя работа е да ме държиш в течение за всички събития около бала. – Тя примигна бързо и се обърна отново към Лилит: – Е, както и да е, пак можеш да свириш в собствената си „група“. Това ще е само за да заработиш малко допълнителни пари. – Усмихна се и обви протегнатата си ръка около рамото на Лилит. – Какво ще кажеш?

– За какво заплащане? – попита Лилит и Кам внезапно проумя защо тя изобщо изслушваше и обмисляше молбата на Клоуи. Семейството й имаше нужда от всички допълнителни пари, до които успееха да се доберат, за Брус.

Клоуи замисли за миг.

– Сто долара.

– И какво ще трябва да правя? – попита Лилит.

– Просто идвай на репетициите ни и гледай китарата ми да е настроена и струните да са наред – каза Клоуи. – Днес имам йога-балет, но имаме репетиция у нас утре след училище.

По-добра си от това, искаше да каже Кам. Твърде талантлива си, за да поддържаш китарата на Клоуи.

– Ще пасувам – каза Лилит.

– Казваш „не“? – попита Клоуи.

– Ти си ми конкуренция – каза Лилит. – Трябва да се съсредоточа върху музиката си, за да можем да ви победим в битката.

Клоуи присви очи:

– Ще смачкам всичките ти скъпоценни малки мечти, до една. – Хвърли поглед през рамо, после надясно. – Момичета? Да вървим.

Докато „Нежните видения“ се изнизваха зад водачката си, Кам се опита да скрие усмивката си. Точно когато той усещаше напрежението от факта, че се налага да парира хитрините на Луцифер, Лилит несъзнателно се бе противопоставила сама на дявола.

– Какво? – попита Лилит. – Защо ми се хилиш?

Кам поклати глава:

– Не се хиля.

Тя кимна към входните врати на училището:

– Идваш ли в часа на класния?

– Не, нищо подобно – каза той, оставяйки усмивката си да изчезне. – В прекалено добро настроение съм, за да вляза в час.

– Сигурно е хубаво – отбеляза Лилит и прибра косата си зад ушите. – Опитвам се да обърна нова страница в училище, да влизам в час навреме и всички тези неща.

– Страхотно – каза Кам. – Радвам се.

– Ти какво ще правиш цял ден?

Кам се загледа към небето, където черен пушек от хълмовете се издигаше към бледосиво слънце.

– Ще гледам да не се замесвам в неприятности.

– Да, разбира се – Лилит се задържа за малко пред него и Кам се наслади на спокойния миг, опитвайки се да не се надява на повече. Въздържа се да я докосне; вместо това се възхити на леко гърбавия й нос, на сплеснатия кичур, който караше косата й да се надига леко отдясно.

– Лилит... – поде той.

– Получих бележката ти – каза тя. – Онези цветя. Онова писалище. Никога преди не са ми подарявали писалище. Много оригинално.

Кам се подсмихна.

– Но бележката... – поде Лилит.

– Бях искрен – каза Кам бързо. – В случай че това се канеше да попиташ. Не очаквам нищо в замяна, но наистина мислех написаното. Всяка дума.

Тя вдигна поглед към него, с широко отворени сини очи, с разтворени устни. Беше виждал този поглед преди. Бе прогорен в паметта му още от първия път, когато се целунаха.

Кам затвори очи и се озова обратно там: прегръщаше я на бреговете на река Йордан, чувстваше как топлината й докосва кожата му, допираше устни до нейните. О, онази целувка. Нямаше по-дълбок екстаз. Устните й бяха меки като перце в един миг, изпълнени с жадна страст в следващия. Никога не знаеше какво да очаква от нея и се наслаждаваше на всяка изненада.

Имаше нужда от нова целувка. Искаше я сега, отново, винаги.

Отвори очи. Тя беше още там, взираше се в него, сякаш не бяха минали три хиляди години. Дали тя също го чувстваше? Как можеше да не го чувства? Той се наведе към нея посегна да обгърне с длани тила й. Тя отвори уста...

И звънецът удари.

Лилит отскочи назад:

– Не мога да закъснявам. Трябва да вървя.

– Чакай...

И просто така, тя си отиде – проблясваща червена коса, изчезваща през входните врати на училището. А Кам отново остана сам, питайки се дали щеше някога отново да познае блаженството на устните й – или щеше да гладува, преживявайки единствено със спомени през остатъка от вечността.

* * *

След училище Кам зачака пред входната врата на къщата на Лилит с две тежки торби с продукти в ръце. Беше прекарал следобеда в миниатюрния магазин за здравословни храни в града, избирайки странни, вълнуващи неща, които си мислеше, че тя ще хареса. Авокадо. Нар. Кускус. Храна, която предполагаше, че тя никога не бе можела да си позволи.

Истината беше, че той също не можеше да си позволи тези неща. Беше ги „забърсал“, когато собственикът на магазина не гледаше. Но какво беше най-лошото, което можеше да се случи – щеше да свърши в Ада ли?

– Хей – обади се той, когато Лилит се зададе унило по пътеката, свела глава под тежестта на китарата и раницата си. Тя не вдигна поглед. Може би не го беше чула.

– Лилит – каза той високо. – Луис ми каза, че я караш на „Доритос“ за закуска. Останал е с впечатлението, че това е добре за издръжливостта на един музикант. Имаш нужда от белтъчини, от сложни въглехидрати, антиоксиданти и аз съм тук, за да ти ги доставя.

– Омитай се оттук, Кам – каза Лилит, без дори да го погледне, докато се качваше с отсечени крачки по стъпалата на верандата си. Извади ключа си от раницата и го тикна рязко в ключалката.

– Ъ, какво? – каза той. – Сега пък какво е станало?

Тя се поколеба, после се обърна с лице към него. Очите й имаха гневен червен цвят.

– Това е станало – Лилит отвори рязко раницата си и измъкна сноп измачкани и зацапани фотокопия. Някои бяха сгънати, други – изпотъпкани, на едно беше залепнало парче дъвка.

Лилит метна листовете в лицето на Кам. Той улови един, докато падаха с пърхане на земята, и видя текста на песента, която бяха свирили заедно предния ден – „Да летиш надолу с главата“.

– Страхотна песен – каза Кам. – Вече ти го казах. Какъв е проблемът?

– Проблемът? – попита Лилит. – Първо изпрати текста ми и го включи в конкурса без мое позволение. После някак ме убеди, че си го направил за мое добро. Но не можеше да спреш дотам, нали?

Кам беше объркан:

– Лилит, какво...

Тя грабна листа от ръката му и го смачка на топка.

Трябваше да направиш хиляда фотокопия на песента ми и да ги пръснеш из цялото училище.

Внезапно Кам осъзна какво трябва да се бе случило. Луцифер го беше видял да се сближава с нея и дяволът се беше намесил.

– Чакай... аз никога... даже не знам къде е копирната машина!

Лилит обаче не слушаше.

– Сега целият „Тръмбул“ не само ме смята за нарцистично чудовище, но и всички мразят песента ми. – Тя сподави един хлип. – Трябваше да ги чуеш как ми се смеят. Клоуи Кинг едва не припадна от удоволствие, докато късаше текста ми на парченца. Но ти тя го изгледа с дълбока, неподправена ярост, – ти избяга от училище днес, нали? Изпусна цялата фантастична сценка.

– Да – каза Кам, – но ако просто ме оставиш да обясня...

– Не се тревожи – каза му Лилит, – сигурна съм, че ще чуеш резюмето утре в кафетерията. – Тя преметна раницата си на рамо, бутна предната врата на дома си и я отвори. – Приключих с теб, Кам. Остави ме на мира.

Кам се почувства замаян, не само защото Лилит беше толкова разгневена, а и защото знаеше колко унизително трябва да е било текстът на песента й да бъде разпространен из цялото училище.

– Лилит – каза той, – никога не бих...

– Да не смяташ да обвиниш Луис или Джийн? Ти беше единственият друг човек, който имаше копие от текста. – Когато вдигна поглед към Кам, в ъгълчетата на очите й блестяха сълзи. – Днес направи нещо, което не мислех, че някой би могъл някога да направи. Накара ме да се срамувам от музиката си.

Лицето на Кам посърна:

– Недей. Песента е добра, Лилит.

– И аз така мислех – Лилит попи очи. – Докато ти я изпрати в света, гола и беззащитна.

– Защо бих направил това? – попита Кам. – Вярвам в тази песен. Вярвам в теб.

– Проблемът е, Кам, че аз не вярвам в теб. – Лилит влезе вътре, като се взираше в Кам от очертанията на вратата. – Вземи си глупавите покупки и се махай оттук.

– Покупките са за теб – каза той и ги остави на площадката пред вратата й. Щеше да накара Луцифер някак да си плати за това. Намесите на дявола бяха стигнали твърде далече. Съсипваха Лилит. – Ще си вървя.

– Чакай – каза тя.

– Да? – попита той и се обърна отново. Нещо в гласа й му даде надежда. – Какво има?

– Вън си от групата – каза Лилит. – Завинаги.