Непростено

20.

Небето те очаква

Кам

Пет минути

Кам стоеше на сцената пред Лилит, под вихрещите се светлини от диско топката, чувствайки погледа на хиляда тийнейджъри, а над тях – очите на милион демони, чакащи на небето.

Протегна ръка към Лилит:

– Още има надежда.

Тя се отдръпна:

– Ти си причината, поради която страдах толкова много. Ти си причината да съм толкова гневна и тъжна. Ти си причината да мразя живота си. – Очите й се напълниха със сълзи.

Беше права. Вината наистина беше на Кам. Той беше отблъснал Лилит, защото твърде много се бе страхувал да й каже истината.

– Толкова съм глупава. Мислех си, че появата ти в Кросроудс е най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога, но то е било най-лошото нещо, случващо ми се отново и отново.

– Моля те – примоли се Кам. Протегна ръце към нея, но беше шокиран от онова, което видя: пръстите му бяха възлести и с подути стави, ноктите му – дебели и жълти. Ти не разбираш...

– За първи път разбирам всичко. Вярвах в любовта ни, а ти – не, но аз бях тази, която в крайна сметка плати цената. – Тя се загледа над стените на Колизеума, там, където той се отваряше към небето. В далечината се издигаха пламъци, ближейки нощта. – Защо се върна? Да ме дразниш? Да се наслаждаваш на страданието ми? – Тя рязко разпери ръце, със стичащи се по лицето й сълзи. – Доволен ли си?

– Дойдох, защото те обичам. – Гласът на Кам потрепери. – Мислех, че си мъртва. Никога не съм знаел, че си в Ада. В мига щом научих, дойдох за теб. – Очите му пламнаха. – Сключих сделка с Луцифер и прекарах изминалите петнайсет дни, влюбвайки се отново в теб, като се надявах, че и ти може да се влюбиш отново в мен.

– Значи това е бил облогът. – Лилит гледаше Кам с отвращение. – Изобщо не си се променил. Точно същият егоист си както винаги.

– Тя е права — прогърмя един глас отвсякъде, а над сцената повя горещ вихър. Кам се извъртя рязко и откри Луц, лишен от маскировката си на млад простосмъртен. На негово място стоеше истинският Луцифер, с бурно надигащи се и спускащи се гърди, с червени от злоба очи. С всеки дъх тялото на Луцифер се раздуваше; той ставаше все по-едър и по-едър, докато накара сцената да изглежда миниатюрна и затъмни луната.

Публиката запищя и се опита да побегне само за да открие, че всички изходи бяха заключени и залостени. Някои ученици се опитаха да се покатерят по стените, други се скупчиха заедно, плачейки. Кам знаеше, че всяко усилие беше безплодно пред лицето на дявола.

Пръстите на Луцифер се издължиха в остри като бръснач хищни нокти, големи колкото касапски ножове. Черни люспи като на влечуго покриха тялото му, а чертите му станаха остри и безмилостни. Той наклони глава назад, затвори очи и разпери потъмнелите си зелено-златни криле.

– Луцифер – ахна Лилит, разпознавайки го.

– Да, Лилит – изрева Луцифер, гласът му се промъкна във всяка пукнатина в Кросроудс. – Аз съм създателят на твоето нещастие.

Другите ученици, участвали в изпълненията, отдавна си бяха отишли; сега трепереха някъде в публиката, оставяйки сцената опразнена, с изключение на Кам, Лилит и Луцифер, и, осъзна сега той, Джийн и Луис. Двамата му приятели от групата се отдръпнаха назад, гледайки от ръба на сцената: раменете им се докосваха, лицата им бяха бледи и ужасени. На Кам му се прииска да можеше да направи нещо, за да ги утеши, но знаеше, че ужасите на вечерта само ще стават по-страшни.

Звездите запулсираха и се уголемиха, когато легионът от демони на Луцифер долетя по-близо и те станаха различими в тъмнината, нахлувайки през гладката като стъкло небесна твърд, спускайки се точно над Лилит.

– Дори сега – каза Луцифер – Кам те лъже, скривайки от теб истинската си природа. Погледни!

Дяволът посочи Кам и той внезапно бе завладян от неудържим порив. Кам изпита чувството, че раменете му са обгърнати в пламъци, когато Луцифер ги разтвори със сила. Те се разпериха със звук като от разкъсване на винил. Цяла вечност Кам беше познавал единствено бляскавата красота на крилете си. Тази вечер погледна назад и ахна.

Те бяха отвратителни, кожести, безжизнени и овъглени, като крилете на най-низшите демони в ада. Почувства как костите в тялото му се извиват болезнено, как кожата му се изопва и стяга. Изпищя, после погледна ръцете си – които сега се бяха превърнали в люспести хищни нокти.

Докосна лицето си, гърдите си и разбра, че трансформацията му беше завършена. Дори Лилит нямаше да е в състояние да отрече чудовищната му външност...

И внезапно Кам изпита радост от това. Нямаше да крие нищо от нея, никога повече.

– Някога отдавна – каза той, чувствайки сълзи в ъгълчетата на очите си, – се страхувах, че няма да ме обичаш, ако узнаеш кой съм в действителност.

Тя изучаваше стареещото му демонско лице, грохналото му тяло, отвратителните му криле.

– Ти никога дори не ми даде шанс да обичам истинския теб – каза тя. – Не ти се вярваше, че може да те приема.

– Права си...

– Аз те обичах, Кам. Исках да се омъжа за теб и имах предвид за всяка частица от теб, добрата и лошата, познатата и непознатата.

– Аз също исках да се оженя за теб. Но не можех да го направя в храма, както искаше...

– Зарежи храма – каза Лилит. – Кого го е грижа за това?

– Теб те беше грижа – каза той. – Беше важно за теб, но аз го пренебрегнах, за да не се налага да ти призная кой съм. Опитах се да припиша вината на теб, но аз бях онзи, който се отказа от женитбата ни.

Тя се взря в него с изопнато от болка изражение.

– Знаех, че никога не би могла да ми простиш – каза той, – затова избягах. Мислех, че съм те загубил завинаги. Но после открих този втори шанс и дойдох тук да се разкая. Това време с теб ми показа, че любовта ми към теб е по-голяма от страха ми. Любовта ми към теб е по-голяма от всичко, което познавам.

По бузата му се търкулна сълза. Той затвори очи. Имаше да каже още толкова много неща и толкова малко време, за да им придаде важност.

Лилит изпищя.

Нещо лютиво опърли носа на Кам и той си спомни какво беше станало в библиотеката последния път, когато бе плакал. Избърса бузите си, но бе твърде късно. Под краката си видя дупката, която сълзата му бе направила, когато падна на сцената. От нея се кълбеше черен дим. Киселина разяждаше сцената, образувайки кратер, който зейна и се удължи, докато се разпростря като каньон между Кам и Лилит.

– Кажи „сбогом“, Лилит – обади се Луцифер със злобна усмивка.

Кам скочи във въздуха, разпервайки жалките си, немощни криле. Всичко, което трябваше да направи, бе да скъси разстоянието между себе си и Лилит. Тя изпищя и с препъване се отдръпна назад към Луцифер и далече от разширяващия се кратер.

Кам се приземи в краката й. Краят идваше. Той щеше да загуби. Не я беше убедил да го обикне отново, така че му оставаше да направи само едно.

Падна на колене пред дявола и вдигна покорно ръце:

– Вземи ме.

Луцифер се ухили самодоволно:

– Ще бъдем много заети.

Кам поклати глава:

– Не и като твой заместник.

Луцифер изрева:

– Сделката ни беше ясна.

– Това е нова сделка – каза Кам и се изправи да защити Лилит, когато сцената се разтресе под краката им и отворът на кратера стигна почти до ботите му. Беше почти полунощ. Това беше последният му шанс. – Оставам тук долу в изгнание. Заемам мястото й в Ада като твой поданик. А ти я освобождаваш.

– Не! – изкрещя Лилит. Сграбчи Кам за яката на якето: – Защо би направил това – да се пожертваш за мен?

– Бих направил всичко за теб – Кам посегна към ръката й, удивен, когато тя не се отдръпна.

Писъците на тълпата станаха оглушителни, когато кратерът, образуван от сълзата на Кам, стигна вътре в публиката, поглъщайки десетки ученици. Но Кам не можеше да ги види. Въздухът се беше задръстил с дим и всичко беше замъглено и хаотично.

Сърцето му биеше бясно. Трябваше да побърза.

– Ще направя каквото поискаш, ще отида, където поискаш, ще изтърпя всяко наказание, каквото поискаш – каза той на Луцифер. – Само освободи Лилит от този Ад.

Докато говореше, забеляза промяна в изражението на Лилит. Чертите й омекнаха, а очите й се разшириха. Дори когато стените около тях се разтегнаха, разкривиха и започнаха да рухват, Лилит не откъсваше очи от Кам.

– Ти наистина се промени – каза Лилит. – Даде ми толкова много през изминалите две седмици.

– Трябваше да ти дам повече. – Кам посегна към нея, опитвайки се да намери ръцете й през гъстия, черен дим.

– Няма да ти позволя да заемеш мястото ми тук в Ада – каза Лилит. – Където и да си, там искам да бъда и аз.

От очите на Кам като от кладенец бликнаха сълзи, стекоха се надолу по бузите му и изгориха света около тях. Не би могъл да ги спре, ако беше опитал.

– Обичам те, Лилит.

– Обичам те, Кам.

Той я прегърна, докато кратерът се разрастваше и сцената се разпадна под тях. От публиката се надигнаха писъци, когато дебелите стени на новия Колизеум се разтресоха и рухнаха.

– Какво става? – ахна Лилит.

– Дръж се за мен – каза той, като я хвана здраво.

– Мамо! – изпищя Лилит ужасено, взряна в посоката, където се беше намирала публиката, макар че дотогава вече беше невъзможно да види семейството си, да види каквото и да било на повече от няколко сантиметра разстояние. Дробовете й се напълниха с дим и тя започна да кашля. – Брус!

Кам нямаше думи за загубата й. Как можеше да обясни, че всеки, когото Лилит познаваше, беше една от пионките на дявола, че свободата й идваше на цената на това да ги загуби? Обгърна главата й с длани и я притисна към себе си.

– Не! – изпищя тя и заплака, сгушена в гърдите му.

Колизеумът и училището до него изчезнаха зад големи стълбове дим, постройките се накъдриха като горяща хартия. Мигове по-късно всичко около Кам и Лилит беше погълнато. Светът се превърна в купчина пепел, която изпърха, после отлетя.

Паркингът, училището, унилата редица рожкови дървета, които бележеха входа към Ратълснейк Крийк, пътищата, които не водеха никъде, нощното небе, което бе вдъхновило толкова много песни – всичко гореше. Пламъците по хълмовете се бяха сгъстили, обкръжавайки Кам и Лилит. Пламъците на Ада.

Той се съсредоточи да я прегърне здраво, защитавайки я от гледката и от демоните, които летяха над главите им в лудешко множество от златни криле.

Сребърен проблясък попадна в полезрението на Кам. Ариана се спусна пред него: великолепните й криле в преливащи се цветове бяха ярки като звездна светлина.

– Ариана! – провикна се Кам. – Мислех, че си си отишла.

– Да те изоставя в последните мигове? – каза Ариана. – Никога.

– Великолепно – прошепна Лилит при вида на крилете на Ариана. – Ти си ангел.

– На твоите услуги. – Ариана се ухили и се поклони. – Камбриел, ти се справи. С малко помощ. – Тя смушка Лилит. – Бяхте убийствени.

Кам прегърна Лилит по-плътно:

– В Ханаан те оставих да си отидеш. Това беше най-голямата ми грешка, по-голяма от това да встъпя в редиците на Луцифер. Това, че изгубих любовта ти, е единственото, за което съжалявам.

– А за мен това, че открих любовта ти, е спасение – каза Лилит. Докосна гърдите му, лицето му. – Не ме е грижа как изглеждаш. За мен си красив.

– Трогателно – каза Луцифер, като се спусна над тях, с пламъци, ближещи крилете му. – Трогателни глупости.

Кам изкрещя нагоре към Луцифер:

– Изпълнихме условията ти! Тя ме обича. Аз я обичам. Спечелихме свободата си.

Дяволът мълчеше и Кам забеляза нещо странно: крилете му изглеждаха тънки, почти прозрачни. През нишките им Кам виждаше гърчещите се пламъци зад него.

– Луцифер – провикна се той. – Пусни ни да си вървим.

Луцифер отметна глава назад, докато крилете му се накъдриха и се опърлиха по краищата. Тялото на дявола стана тънко като хартия и се приведе. В един миг ноктите му се извиха в посоката на Кам, в следващия се накъдриха и се разпаднаха. Устата му се отвори и ужасяващият звук на безрадостен смях накара Кам и Лилит да се присвият.

Скоро тялото му се смали и се стопи, докато накрая той вече не беше нищо повече от безкрайно малка черна дупка в центъра на огнения обръч.

– Отиде ли си? – попита Лилит.

Кам се взря слисано в небето.

– Засега – каза той.

Тогава отгоре се разнесе безумна шумотевица. Лилит си запуши ушите. Кам съзря връхлитане на демони, паническо бягство на паднали ангели, черни като самата полунощ, летящи като ракети в небето. Отправяха се натам, където току-що беше стоял дяволът, водени от петнистите черно-златисти криле на Роланд. Кам никога не беше виждал такова буйно безразсъдство, каквото се появи върху лицето на Роланд.

– Накъде отиде той? – попита Роланд.

– В тъмнината – каза Кам. Както прави винаги.

Ариана преметна ръка около Роланд.

– Ро, ще се ожениш ли за мен? – После примигна и бързо тръсна глава. – Не отговаряй на това. Беше заради тръпката от победата. Забрави, че съм казала нещо.

– За какво е всичко това? – обърна се Кам към Роланд, като посочи към армията зад гърба му. – Какво правиш?

Демонът повдигна тъмна вежда:

– Тръгвам след Луцифер.

– Какво? – попита Кам.

– Революцията се задава отдавна. Знаеш това по-добре от всеки. – Кимна към Лилит, после посегна да се ръкува с Кам. – Ей, братко?

– Да?

– Виж си крилете.

Кам хвърли поглед към лявата си страна, после към дясната. Крилете му ставаха по-плътни, разперваха се, кожести парчета от тях се лющеха и падаха, а на тяхно място израстваха здрави нови влакна. Овъглените частици се люспеха и падаха.

А отдолу крилете на Кам бяха бели.

Отначало само тук-там, но бялото се разпростираше. Той протегна ръце към звездите и се вгледа в трансформацията си. След броени мигове крилете му бяха възстановени. Не до легендарния златен блясък, към който беше привикнал, а до първоначалните преливащи се нюанси на бялото. Бели. Силни. Блестящи.

В съюз единствено с любовта.

– Благодаря – прошепна той.

Докосна предпазливо косата си – отново гъста и лъскава. Тялото му се бе върнало към гъвкавата си, мускулеста форма, а кожата му отново беше гладка и бледа.

Затаи дъх, когато Лилит докосна крилете му. Тя прокара пръсти по ръбовете им, притискайки длани към тях, ноктите й танцуваха по най-чувствителната тъкан точно зад врата му. Той потръпна от удоволствие. Всичко му се струваше безгранично.

– Кам – прошепна тя.

– Лилит – каза той. – Обичам те.

Внезапно целият свят побеля. Кам почувства налягане около тялото си, а после краката му докоснаха земята.

Той и Лилит бяха обратно в зоната със заведения на самообслужване, където Кам най-напред бе сключил сделката си с дявола. Някой беше почистил мястото, беше изнесъл боклука, бе възстановил обгорените табели на заведенията за бързо хранене. Лилит се огледа. Кам разбра, че е разпознала Евум, но не беше сигурна точно как.

– Сънувам ли? – попита тя.

Кам поклати глава, взе ръката й и седна до нея на най-близката маса. В средата й имаше кафяв поднос. Върху него стоеше стъклено преспапие със снежинки. И двамата се взряха в нея и видяха горящите руини на Кросроудс.

– Мисля, че току-що се събуди – каза Кам.

Умът му се понесе към Лусинда и Даниел и той си помисли, че знаеше как са се чувствали в последните си мигове като ангели, след като най-накрая бяха направили избора си и преди да започнат отначало.

– Винаги съм знаела, че у теб има нещо специално – каза Лилит. – Ти си ангел.

– Паднал ангел – поправи я Кам. – И съм твой.

– Всичко, което познавахме, е зад гърба ни. – В очите й се долавяше лека тъга по живота, който бе оставила зад гърба си, но усмивката й беше пълна с надежда. – Какво ще стане сега?

Кам се наведе напред и я целуна нежно:

– О, Лилит. Още не сме започнали.