Огън и дъжд

Десета глава

Кухненската врата се затвори. Карла и Люк останаха сами в напрегнатата тишина. Той нави ръкавите си. Изми прахта от лицето си, сапуниса ръце до лактите и ги почисти с четка за нокти. Колкото и да бе уморен, най-напред се измиваше и едва тогава сядаше да се храни.

— Не съм ли ги измил добре?

Карла вдигна глава.

— Какво?

— Взираш се в ръцете ми.

— Аз… — Гласът й секна.

— Тя притвори очи, унесена в спомена за топлината от докосването на ръцете му.

— Ще видя дали вечерята ти още е топла.

— Искаш да кажеш, че вълците са ми оставили няколко залъка?

— Стоях до задушеното с пушка.

Той се усмихна.

— Ти яде ли?

— Малко.

Люк се поколеба и след миг й предложи:

— Хапни с мен, а после задно ще измием чиниите.

— Дадено. — Синьозелените й очи светнаха. На лицето й грейна усмивка.

— Не е нужно да вършиш и моята работа. Изглежда си преуморен и няма да можеш да заспиш. Седни, ще ти донеса вечерята. Сигурно умираш от глад.

Люк би предпочел Карла. Вечерята можеше да върви по дяволите. Би я обладал в трапезарията, седнала в скута му с отметната назад глава, с твърди и блестящи от устните му зърна, с тяло, което го поема и му носи облекчение.

— Винаги ми оставяш от най-хубавото. — Люк полагаше усилия да не гледа прекалено жадно устните й. Погледът му я накара да притаи дъх. Нежен трепет изпълни гърдите й.

Тя решително се отправи към кухнята. Трябваше да си легне. Не, можеше и да се занимава с нещо, да гледа телевизия или да чете. Сама. Можеше да приготви още нещо за работниците… Трябваше да измисли нещо. Не можеше да стои и да гледа как Люк се храни, обзета от болка, изпълнена със завист към храната, която докосва устните му.

— Иди да седнеш — дрезгаво рече Карла. — Аз ще ти донеса вечерята.

Тя му сервира и седна до него. Напрежението сякаш трептеше в тишината. Карла започна да го разпитва за изминалия ден.

— Откри ли пак следи от пума?

Той кимна и се усмихна.

— Изглежда има поне едно малко, може би две.

— Няма да я преследваш — Карла внимателно следеше израза на лицето му.

Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос, но Люк й отговори:

— Тази котка се приближава прекалено до сградите. Може би ще съжалявам, но няма да я докосна, освен ако не започне да напада телета вместо сърни. — Той вдигна рамене. — Струва ми се нелогично, но се радвам, че пумите се върнаха в ниското, както е било по времето, когато Кейс Макензи е яздил тук.

— Като дивия черен жребец? — попита Карла.

— Е — Люк потри врат, — не може да се докаже, че старият кон живее само във въображението на Тен. А аз наистина видях пуми.

Люк отпи кафе и се облегна на стола. Наслаждаваше се на спокойния миг.

— Мисля, че пумата е най-красивата котка, която Бог е сътворил. Тя е бърза, тиха, движи се плавно като вода, очите й напомнят на хората, че не са единствените живи същества на земята, за които си струва да се полагат грижи. Имало е диви животни много преди да се появят градове. И ако не ги избием, ще ходят по земята и след като се разруши построеното от нас.

Карла нежно се засмя.

— Мислиш ли, че анасазите са седели в каменните си жилища и са слушали рева на пумите?

— Няма да се изненадам, ако е било така, особено в по-високите каньони. Но съм сигурен, че навсякъде са чували койоти. — Люк вдигна поглед от кафето и срещна изпълнените с копнеж очи на Карла. — Снощи имаше пълнолуние. Чу ли ги?

— Да. Стоях до прозореца и дълго време се вслушвах.

— И аз.

Карла потръпна. Представи си Люк до прозореца на спалнята, обвит в лунна светлина. Очите му проблясват в тъмата, а наоколо се носи воят на койотите. В такъв миг би желала да е до него, да усеща топлината му. Пак потрепери.

Ръката на Люк стисна вилицата толкова силно, че ставите на пръстите му побеляха. Едва се сдържаше да не протегне ръка и да не придърпа Карла. Искаше да я целуна, да милва гърдите й. Щеше да свали джинсите си и за първи път да погали меката й топлина, да почувства как тялото й се разтопява диво и сладостно под пръстите му.

— Толкова е красива — прошепна той. — Невъзможно е да бъде опитомена.

Карла премигна и се върна в настоящия миг от света на мечтите си.

— Какво?

За миг Люк не отвърна. Когато заговори, устните му изрекоха само половината от истината, защото другата половина бе прекалено болезнена.

— Нощта — дрезгаво рече той. — Красива е. Винаги таи омая в сърцето си. Като планините и лунната светлина остава неизменна.

Като мъжът и жената. Ти и аз.

Думите отекнаха толкова ясно в съзнанието на Карла, че тя се изплаши да не ги е изрекла на глас. Но изражението на Люк не се промени. Продължи да я наблюдава с очите на пума — светлокафяви и съсредоточени. Сякаш в него се бе вселил планински лъв, който крачи гордо в тайнствените сенки на каньоните. Люк беше свързан с непостижимата, неописуема, неразрушима реалност на самата земя.

— Като каньоните, окъпани в слънчева светлина — бавно продължи той. — Като древните пътища, които се извиват по стръмни скали, като дивата царевица, напоявана от гръмотевични бури… Земята го изисква. Затова повечето хора живеят в градове и търсят евтини вълнения. По-лесно е. Не се изисква никаква сила. Те никога няма да разберат какво означава да се взираш в каньон и да се чувстваш дълбоко свързан с миналото, да бъдеш изпълнен със слънчевата светлина на десет хиляди дни, с живот, който продължава в бъдещето като самата земя.

Люк замълча, но Карла знаеше, че той мисли за майка си, за лелите и баба си, жени, които земята беше превърнала в прах и отвяла с безжалостните ветрове. Искаше да го докосне, да го прегърне, да му каже, че земята живее в душата й, както в неговата.

— Люк…

— Задушеното е хубаво — едновременно с нея рече той. — Предполагам, че има засукано име.

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае смяната на темата. После погледна към празната чиния.

— Говеждо по селски — призна тя.

— Говеждо по селски, а? Задушено с всякакво друго име е пак говеждо със сос.

Люк бе изключително интелигентен мъж. Имаше научна степен по изящни изкуства, получена от университета в Колорадо. Имаше също така библиотека с художествена литература и исторически книги, с които се развличаше по-често, отколкото с телевизионните програми. Въпреки това западният му акцент и лекотата, с която използваше местния жаргон, бяха подвели не един бъдещ купувач на говеда да мисли, че Люк е интелигентен и изтънчен колкото пържола на тиган.

— Говеждо по селски… — Люк усмихнато поклати глава. — Това ли искаше да приготвиш, но нямаше всички продукти?

— Проявих творчество и направих замяна.

— Така ли? Какво използва?

— Хвойнови зърна и уиски.

Люк премигна.

— Наистина?

— Толкова сигурно, колкото, че Бог е създал ябълките. В интерес на истината вече не трябва да го наричам говеждо по селски. Повече му отива задушено а ла „Рокинг Ем“. Е, по-вкусно е от варен опосум.

Усмивката му се разшири и той се разсмя. Същото направи и Карла.

— Слънчице!

Люк не усети, че е изрекъл на глас тази дума, докато не видя как зениците на Карла се разшириха и тя го погледна въпросително.

„Кого се опитваш да избудалкаш, приятелю, подигравателно се запита Люк. Ти искаш Карла да ти даде нещо повече от компания и хубава храна. Искаш всичко, което тя може да даде на един мъж.

Да. Затова ще стоя далеч от нея. Не бих могъл да преживея да виждам как светлината в очите й помръква от единственото нещо, което обичам — тази жестока земя.

Тя обича ранчото. Неведнъж го е казвала.

Ама за няколко седмици през лятото.

Тя е прекарвала тук много повече от няколко седмици. Нито веднъж не се е оплакала, че няма какво да прави или няма с кого да разговаря. По дяволите, дори не възнамерява да отиде в града през свободните дни. Ще отиде на палатка с Кеш.

Почакай до зимата. Почакай, докато времето се развали.“

Все още чуваше виковете на майка си. Не можеше да я подлага на мъчение. Обичаше я.