Отмъстителят

ПРОЛОГ

Англия, 1279 година

Момчето се промъкна в замъка. Аромат на розмарин го удари в носа и стъпките му се забавиха. Той затвори за миг очи и се остави ароматът да замае сетивата му, както миналата нощ, когато мащехата му бе направила реверанс пред него, докато танцуваха. Къдриците й милваха бузата му, докато го водеше. Той отвори очи. Тъмни мигли обрамчваха безрадостни дълбини.

Не биваше да идва тук. И на пулта на баща си можеше да се научи да пише музика. На придворни маниери се учеше долу в залата. Коя рицарска добродетел можеше да овладее в стаята на мащехата си? Баща му щеше да се върне от война след две седмици. Искаше само да види мащехата си — да й благодари за любезността и грижите, докато баща му отсъстваше. Пред отворения прозорец издрънчаха копия, последвани от шумен смях. Дворът, където пажовете се упражняваха, сякаш се намираше в друг свят. Пред него се простираше празна стая, заляна от слънце. Усещаше разочарование и облекчение, докато вървеше напред с котешка гъвкавост, която не подхождаше на четиринайсетте му години.

Завесите в същото наситено синьо като очите й бяха вдигнати и разкриваха измачканите чаршафи. Той се наведе над резбованата рамка на леглото и докосна предпазливо, с треперещи пръсти, вдлъбнатината в пухената възглавница, оставена от главата й.

От алкова зад него се чу тих шум. С широко отворени очи и чувство за вина той отскочи от леглото и удари главата си в дървения балдахин. На гладкото чело се вдълбаха гневни бръчки.

Бе забравил бебето. Сестра му стоеше в люлката от дъбово дърво, остатъците от пелените й в малките ръце. Русите къдрици се бяха измъкнали от бонето и блестяха на лунната светлина като ореол. Долната й устна трепереше, кръглите сини очи бяха пълни със сълзи. Но малката не плачеше. Позата й сякаш казваше, че тя ще стои там вечно и ще чака някой да дойде и да я вземе на ръце. Вероятно той трябваше да се погрижи за нея, преди да е паднала от люлката и да е счупила глупавата си малка главица.

Когато се приближи към детското легло, малката протегна ръце към него и се усмихна през сълзи. Ами ако пелените й бяха мокри? Той се огледа дали някой не го наблюдава и внимателно я вдигна от леглото. Тя беше топла и мека и тежеше колкото малко прасенце. Не можеше да си представи, че стройната му, грациозна мащеха с буйни тъмни къдрици е дала живот на толкова безформено същество. Той отдалечи бебето от себе си, сякаш щеше да го ухапе. Какво да прави сега с това малко същество?

Но тя знаеше добре какво да прави с него. Изгука тихо и сложи глава на гърдите му. Юмручето й се сключи около един кичур от тъмната му коса, сякаш за да му напомня за присъствието си.

Без предупреждение очите му се напълниха със сълзи. Толкова отдавна не беше плакал, че вече изобщо не помнеше това чувство. Даже когато почина майка му. Скри лице в сладко ухаещите къдрици на бебето и се опита да преглътне давещата го буца в гърлото. Тя беше толкова чиста и свежа, абсолютно недокосната от мъчителната вина за чувствата му към майка й. Почувства се покварен, недостоен да държи в ръцете си това невинно същество.

Вратата се отвори, влезе мащехата му. Като видя златната главичка на бебето до неговата, очите й потъмняха и тя изтръгна малката от ръцете му.

— Досажда ли ти малката глупачка? Прощавай. Не знам как винаги успява да се освободи от кърпите, с които я увивам.

Усещайки ръцете си празни, той проследи как тя отново уви тромавите крачета в ленените платна и ги стегна. Устните на детето затрепериха, но то не заплака. Очичките му бяха устремени не към майка му, а към него.

— Не е ли достатъчно голяма да ходи? — попита несигурно той.

— Да ходи и да й се случи нещо лошо? Какво знаят момчетата за бебетата? Пелените ще направят крачетата й прави и силни. — Мащехата му се усмихна и показа прелестна трапчинка. — И ще я научат на онова нежно поведение, което всеки мъж цени у съпругата си. — Тя улови ръката му и меките й пръсти с цвят на слонова кост се плъзнаха игриво по кокалчетата му. — Ела, забрави малката хлапачка. Имаш да учиш още много, преди да се върне баща ти. Трябва да те науча да правиш хубав реверанс.

Отдалечи го от люлката и заповяда:

— Просто си представи, че съм твоята кралица.

Той се покашля несигурно. Наистина се чувстваше като пред кралица, когато се отпусна на коляно и посегна към протегнатата й ръка. Средният й пръст беше украсен с годежния пръстен на баща му, целия в смарагди и рубини. Момчето сведе глава. Не можеше да я докосне. Ръцете му се свиха в юмруци. Когато тя го помилва, дъхът му спря. Връхчетата на пръстите й очертаха линията на ухото му под гъстата тъмна коса.

— Моят мъж — пошепна тя. — Маят сладък малък мъж. Да знаеш на колко много неща мога да те науча…

Когато тя привлече главата му към кадифената си гръд, той затвори очи. Ала когато сгуши лице в меката пълнота, не видя мрак, а укорния израз в две кръгли очи с цвета на пролетно небе.