Отмъстителят

11

Марлис простена и се отпусна в леглото си. Бледото утринно слънце не беше в състояние да стопли стаичката й. Помисли да вземе завивката от края на леглото и да се покрие, но само мисълта за свързаното с това движение, след като най-после беше изпънала болезнено пулсиращите си крайници, изтръгна от гърлото й нов стон. Зарови лице в мекия дюшек и затвори очи.

— Марлис!

Тя чу грозния рев само секунди преди по вратата й да затропат юмруци. Изправи се с последните остатъци от силите си, посегна към края на леглото и се зави презглава. Когато вратата се отвори с трясък, тя се сви на кълбо, макар да знаеше, че брат й нямаше да допусне да бъде заблуден от безформеното хълмче под завивката. И се оказа права. Плоската страна на меча я цапна по задника, острието изсъска заплашително. Марлис изръмжа и се надигна.

— Ами ако беше улучил главата ми? Знаеш ли колко щеше да навредиш на мозъка ми?

— Онова, което съм наблюдавал досега, ми позволява да заключа, че и в долната, и в горната част на тялото ти има еднакво количество разум — отговори заплашително Гарет и се изправи над нея като великан. Марлис никога не го беше виждала такъв: косата му беше ужасно разрошена и висеше в безредие по лицето, кръвясалите очи шареха диво по стаята. — Къде е тя?

— За кого говориш? — Марлис седна на пети и се уви в одеялото като в шал.

— Знаеш за кого. Къде са Фордис и проклетите му кученца?

— Откъде да знам? Снощи си легнах веднага след като Дунла ми приготви баня с мляко и изчетка къдриците ми.

Марлис отвори очи и го погледна втренчено. Гарет измъкна няколко сухи листа от сплъстената й коса.

— Това ли е най-новата мода? — Погледът му се устреми към стъпалото, което се подаваше изпод завивката. Петата беше черна като мръсния жакет, който не беше свалила от гърба си за през нощта. Марлис бързо скри крака си, но той я хвана за големия пръст и безмилостно го извъртя. Марлис изрева разярено.

— Къде са? — повтори настойчиво Гарет.

Тя го заудря по раменете, докато пусна крака й.

— Какво те интересува дали Фордис си е отишъл? Снощи трябваше да го затвориш в подземието, разбира се, след като чуеш публичното му признание. Ти беше този, който реши да измъчва Ровена, а не баща й.

Гарет притежаваше достатъчно приличие, за да се изчерви.

— Безсрамието на Ровена беше по-важно, Фордис изпи достатъчно ейл, за да поспи няколко часа. Когато се качих в спалнята си, беше мъртво пиян.

— И ти беше мъртвопиян!

Гарет се направи, че не е чул забележката й.

— Без твоята дяволска намеса оня тип щеше да спи, докато бъда в състояние да уредя окончателно отношенията ни.

— Но той няма отношения с тебе. Нали го чу? Не може да си спомни дали е служил при баща ни.

— И двамата знаем, че лъже. — Той се наведе над нея и заплашително понижи глас. — Ако не ми кажеш къде са, ще те омъжа за Блейн, преди да си разбрала какво става. Ще го направя, кълна ти се. Знам, че свещеникът няма да дойде доброволно в Карлеон, но имам средства да го принудя. Дълбоко в себе си Блейн е садист и ще се радва, че най-сетне е получил шанса да те укроти.

Марлис се нацупи обидено, но Гарет я познаваше достатъчно добре и бързо се наведе, за да избегне юмрука й, насочен към брадичката му. Сграбчи китката й и продължи безмилостно:

— Искаш ли да разпространя радостната вест за предстоящата ти венчавка в селото? Или все пак предпочиташ да ми кажеш какво си направила с Фордис?

Марлис го изгледа унищожително.

— Нещастникът побягна към къщи и трябва да ти кажа, че кривите му крака го носеха с учудваща бързина.

Гарет я пусна и се запъти към вратата. Марлис притисна уста към коленете си и следващите й думи прозвучаха неразбираемо:

— Пусни малката да си иде.

Гарет се обърна като ужилен.

— Какво каза?

Марлис вдигна глава. На езика й беше залепнало влакънце. Гарет извърна внезапно побледнялото си лице. Марлис изведнъж проумя, че бе допуснала ужасна грешка, но вече беше твърде късно да си вземе думите назад. Болезнено учудване разкриви чертите на Гарет.

— Ти си му позволила да вземе Ровена?

Ранимостта на брат й беше повече, отколкото Марлис можеше да понесе. Опита се да изпише на лицето си нахална усмивка — той не биваше да знае колко я заболя.

— Тя ме помоли да ти предам нещо. „Облекчете удара“ — каза и се засмя с трепкащия си смях. — „Кажете му, че никога не съм му принадлежала истински.“

В стаята се възцари гробна тишина. Гарет дишаше накъсано. Със смесица от облекчение и съжаление Марлис проследи как на лицето му падна маска от студен гняв. Гарет стисна ръце в юмруци.

— Ако ми падне в ръчичките, ще се погрижа да я убедя, че няма ни най-малко съмнение на кого принадлежи.

Марлис се протегна, после положи глава върху сплетените си ръце.

— Трябваше да го направиш, преди да ти избяга. Едно красиво тъмнооко копеле в корема й щеше да се погрижи да не те забрави толкова бързо. — Докато говореше, тя го наблюдаваше крадешком, очаквайки ругатня или дори плесница. Нетипичното замислено изражение в очите му предизвика страх. Тя се претърколи настрана, прозя се преднамерено равнодушно и вдигна ръка към устата. — Кажи на Дунла, че ако дойде да ми вика, преди да е настъпила вечерта, ще й откъсна главата.

— О, сега ще заспиш със съня на невинността. Без да се измъчваш от угризения на съвестта.

— Вече съм ти казвала, че нямам съвест.

— За първи път съм съгласен с теб — отвърна тихо Гарет.

Вратата се затвори тихо. Гарет изчезна. Марлис скочи от леглото, изтича до прозореца и погледна навън. Само след минута брат й се появи в двора, като водеше Фолио за юздата. Без да се огледа, той преметна крак през гърба на коня и го подкара право към портата.

— Побързай, малката — промърмори Марлис. — Препускай, сякаш самият дявол те гони по петите. — Коленичи пред прозореца, сякаш се молеше, и остана така, докато коленете й изтръпнаха. Гневно изтри сълзите, които бяха нахлули в очите й.

Линдзи Фордис изруга беззвучно, когато за трети път се хлъзна от гърба на жалката кранта. Куцият му крак пулсираше от болка. Лежеше върху замръзналата кал като дебел херувим, увит в шалове от главата до петите. Илюзията се разпръсна, когато отвори уста и изригна нов поток от проклятия. Синовете му слязоха от конете и се втурнаха да му помогнат. Изправиха го на крака и грубо отупаха праха от дрехите му. Две от момчетата увиха шала около лицето му и скриха огромния яркочервен нос. Линдзи гневно задърпа дебелата вълна.

— Проклятие! Защо просто не ме хвърлите на земята и не ме задушите? Толкова ли сте жадни да получите наследството си?

Момчетата се спогледаха безизразно, после изведнъж избухнаха в смях. Фордис поклати глава.

— Аз ви ругая, а вие се хилите. Ако ви набия, сигурно ще ми се надсмеете, нали? — Той заплаши момчетата с вдигнат юмрук, но бързо се успокои. Обърна се към крантата, която яздеше, и сърдито я изрита. Животното извъртя очи, но това беше единствената му реакция. — Просто не мога да проумея откъде се взе това нещастно същество. Та то не заслужава дори да бъде изядено от лешоядите! Повече мърша, отколкото кон, бих казал. Но и момичето беше повече мъж, отколкото жена, ако питате мен. Не бих се учудил, ако крие под черната грива някой гъст мустак. Помня я още като грозно малко момиче, когато непрестанно тичаше след големия си брат. Ей ти, Уилям! Не, Филип! По дяволите, който и да си, ела и ми помогни да възседна тази кранта!

Едрият момък, когото беше посочил с пръст, се отпусна пред него на колене и длани. Фордис се покачи на гърба му, без да го е грижа, че сигурно причиняваше болка на сина си с острите токове на обувките. Изохка мъчително и се метна на седлото. Огромният му корем се намести удобно във вдлъбнатината на гърба на коня. Четирите друга момчета го нагласиха в правилната стойка, докато на земята братът им се мъчеше да си поеме дъх.

Пътят се виеше между голи дървета, които зимата беше лишила от украсата им. Въпреки загубата на листата обаче старата гора не беше загубила нищо от заплашителността си. Над клоните се носеше лъх на гнило и се издигаше към тъмносивите облаци, които се гонеха по небето, Фордис избърса носа си с края на шала и се замисли с копнеж за топлата зала в Карлеон, която беше принуден да напусне тази сутрин на разсъмване.

И сега можеше да си почива край огъня, ако онова космато същество не беше тикнало в ръцете му жакета и не бе обяснило многословно, че той и синовете му са в опасност и трябва да бягат. Въздухът ставаше все по-студен и това увеличаваше съжалението му. Беше се надявал да задълбочи познанството с дебелата вдовица, с която бе танцувал миналата нощ. Пред очите му минаваха картини от миналото, когато ядеше храната и пиеше бирата на Дьо Креси и се наслаждаваше на гостоприемството му — а сега беше отново на път към бедняшката зала на Ревълууд. За миг си помисли, че би могъл да изпрати момчетата да си вървят, а самият той да се върне в Карлеон. Тялото му незабавно последва посоката на мислите и се обърна обратно, към стария римски път, който извеждаше от Карлеон.

Ровена имаше голям късмет. Живееше си като принцеса, седеше на трон от кожи. Защо баща й трябваше да носи отговорност, че е изпаднала в пристъп на ярост и е избягала, за да се цупи обидено? Сър Гарет беше разумен мъж и сигурно нямаше да му търси сметка за капризите на момичето? Ровена сигурно се бе върнала още на разсъмване и вече лежеше в обятията на рицаря, след като го бе помолила за извинение.

Ако се върнеше в Карлеон, двамата с Гарет щяха да си налеят по чаша топъл ейл пред камината и да пият за женския инат. Линдзи се засмя доволно. Не за първи път щяха да имат случай да поговорят за неверните сърца на жените.

Беше толкова увлечен в приятните си спомени, че твърде късно забеляза черното чудовище, което изникна иззад завоя на пътя и препусна като вихър право към него.

Пренебрегвайки виковете на слисаните си синове, Фордис заби пети в хълбоците на жалката кранта. Конят изобщо не се помръдна. Отчаяният поглед през рамо му показа, че черната фигура се приближава с дяволска бързина и сякаш се беше сраснала с белия кон, чиито копита изобщо не докосваха земята.

Фордис заподскача насам-натам, надявайки се конят му все пак да се раздвижи. Нещастното животно потрепери и се олюля. В продължение на един дълъг миг Линдзи се уплаши, че ще седне на задните си крака и ще го хвърли от седлото за четвърти път този ден. Слава богу, конят се олюля, но не падна. Фордис извади от колана си ръждива кама и заби острието в гривата на коня. Нещастното животно изцвили от божа, направи огромен скок напред и препусна в неравен галоп, какъвто ездачът му само до преди секунди смяташе за невъзможен.

Като чу виковете на синовете си, Фордис рискува да хвърли един поглед назад и видя, че го следваха с вдигнати ръце. Черната сянка почти ги беше настигнала. Като се кискаше злобно, той се наведе над шията на коня си и отново заби пети в хълбоците му. Следващият поглед назад му показа синовете му: те бяха спрели и зяпаха подире му с отворени уста. Фордис отново се обърна напред и се хвана за гривата на коня, за да не загуби опора. Пътят между тях беше празен. Рицарят беше изчезнал.

В ъгълчето на окото му блесна черна светкавица. Това беше предупреждение. Преследвачът вече не беше зад него. Фордис нададе задавен вик и се обърна. В същия миг една мускулеста ръка се стрелна и го стисна за шията. Конят продължи напред без него. Освободен от товара си, той галопираше почти елегантно. Слънцето пред очите на Фордис бавно се оцвети във виолетово. За момент си представи, че ще виси така в хватката на безмилостната ръка, докато изпусне последния си дъх. Без бесилка, примка и благородни прощални речи. Ала когато сър Гарет скочи от коня, без да разхлаби хватката си, той разбра, че съвсем не може да разчита на толкова щастлива и бърза смърт.

Двамата се удариха в земята и ударът със сигурност беше толкова болезнен за Гарет, колкото и за него. Тази мисъл му достави известно задоволство, макар че в дробовете му почти не бе останал въздух. Претърколиха се в широкия ров край пътя, обрасъл с ниски храсти, един стърчащ клон одра ръката му и болката беше приятно разнообразие в сравнение със задуха в гърдите.

Гарет го обърна по гръб и го възседна. Фордис жадно напълни дробовете си с въздух, когато ръката на гърлото му бе заменена от остра кама.

— Какво направихте с нея? — процеди през зъби Гарет. От ъгълчето на устата му покапа кръв.

Фордис щеше да попита „С кого?“, но имаше достатъчно ум да си замълчи. Задоволи се да примигне като сова, докато събере достатъчно въздух да отговори. Взе решение да каже истината, което му се случваше много рядко.

— Колко момчета виждате?

Гарет го изгледа накриво. Очевидно очакваше да чуе поредната лъжа. Вдигна глава, но острието на камата остана на гърлото на противника.

— Пет. И изобщо не са момчета, а грамадни мъже.

Фордис кимна, сякаш въпросът беше решен.

— Пет. Това означава, че трябва да тръгнете след другите трима и да ги попитате какво са направили с нея.

Петимата окъсани млади мъже се приближиха към тях, скрили ръце дълбоко в изтънелите си ръкави. Гарет се намръщи учудено. Фордис едва не се изсмя с глас.

Гарет седна на петите си. Черната линия, която минаваше през бузата му, го правеше още по-мрачен, отколкото и без това беше. Сякаш бе излязъл от ада и носеше след себе си диря от искри и пепел.

— Не виждам среброкосото момче. И Ъруин — онзи, дето разказва истории. Те са двамата, които са я отвели. Накъде ли са тръгнали?

Фордис вдигна рамене.

— Откъде мога да знам? Дойдоха при мен посред нощ, обясниха ми нещо за някакъв абсурден план. Искали да спасят Ровена. — С вродения си усет към драматизъм той започна да украсява историята. — Ъруин каза, че тя дошла при него, хвърлила се в краката му и се разплакала сърцераздирателно. Обяснила му, че е дошла да помоли законния си годеник да я освободи от страшното пленничество при вас.

Гарет отвори уста, но бързо я затвори. Ръката, с която стискаше камата, се отпусна.

— Значи вие сте отказали да им помогнете?

Фордис възмутено изду бузи.

— Аз загубих Ровена в честна игра. Тя беше залог. Аз съм човек на честта. — Той бутна острието на камата с един пръст, седна и се зае да чисти влажните листа от шала си.

Погледът на Гарет се плъзна към пътя. Между веждите му се появи дълбока бръчка. Предстоеше му да вземе трудно решение. Думите му бяха насочени колкото към Фордис, толкова и към самия него.

— Не може да се каже къде ще я отведат онези безумци.

Той се надигна и се наведе заплашително над Фордис. Баронът също се надигна, но гневният му поглед не можа да достигне лицето на Гарет. Кога момчето беше станало толкова голямо? Фордис се уви отново в шала и се закатери по склона на рова.

— Как само ме нападнахте! В Англия има закони, които защитават невинните пътници. Англия е цивилизована страна. Божичко, ако кралят научи…

Думите му заглъхнаха в задавено хъркане, когато Гарет улови краищата на шала и ги нави на ръката си. Фордис бе повлечен назад, удари се в ризницата му и изохка от болка. Горещият дъх на Гарет опари ухото му.

— Все още не знаете на какво съм способен, Фордис. Ще дойда у вас и ако я намеря — ако разбера, че сте ме излъгали, — нито законът, нито Едуард, нито господ ще ме спрат да ви убия. Разбрахте ли ме?

Фордис едва успя да се закашля в знак на съгласие. Най-сетне рицарят го пусна. Изкатери се навън, без да се интересува от листата и буците кал, които падаха в краката на Гарет. Конят му не се виждаше никъде и Фордис изгледа с копнеж жребеца на Гарет. Фолио извъртя очи и започна да рие с копита, Фордис събра остатъка от достойнството си и закуцука по тесния път, като се оглеждаше за коня си. Момчетата го последваха в мълчание.

Беше вече доста далеч и почти не се виждаше, когато му хрумна нещо. Обърна се и извика с добродушния глас на грижовен баща:

— Не се притеснявайте за момичето, сър Гарет! Ровена е в добри ръце. Малкият Роди съвестно изпълнява дълга си.

— Казва се малкият Фреди, идиот такъв! — В крясъка на Гарет имаше толкова потискан гняв, че Фордис ускори крачка и синовете му трябваше да тичат, за да го настигнат.

Ровена непрестанно си повтаряше, че е свикнала със студа. Ало когато вкочанените й пръсти вече не бяха в състояние да държат поводите, отново усети режещата болка. Огромните ръкавици, които трябваше да запазят ръцете й топли, висяха на парцали. Днес въздухът беше друг — някак по-лек и сякаш вибрираше, но хапещият студ беше още по-жесток. Зави й се свят и тя отново изпита чувството, че дробовете й са празни. Слънцето висеше на небето като плосък жълт диск и създаваше празна илюзия за топлина.

Над хоризонта се надигна върволица от сиви облаци, които изглеждаха безобидни. Ровена погледна към малкия Фреди. След като бяха прекарали една седмица в гората, хранейки се само със сухи плодчета и букови жълъди, колкото успяваха да намерят, бузите му отново бяха хлътнали. Тя не искаше това. Усетил загрижения й поглед, той се обърна на понито си и й се усмихна окуражително.

Четиримата стояха на ниско възвишение, от което се виждаше целият Ревълууд. Зад замъка се простираше безкрайна сивота, която приличаше повече на море, отколкото на мочурището, каквото беше в действителност.

Без да иска, Ровена си представи друг замък, издигнат върху жалките остатъци от Ревълууд. Тя примигна, за да прогони неканената представа, също толкова реална, колкото възможността да сключи измръзналите си ръце около голяма купа с овесена каша… или косата й отново да бъде сресана от две ръце, които й се подиграват с нежността си. Вятърът виеше в полето пред тях. Кафявият кон на Ъруин изпръхтя неспокойно.

— Нямаме причини да се бавим повече. — Ъруин потърка ръце. — Там е нашият дом и той ни чака.

Ала никой от тримата мъже не се помръдна. Най-сетне Ровена цъкна с език и кобилата й се раздвижи. Пред замъка слязоха тромаво от седлата, вкочанени от студ. Големият Фреди направи крачка напред, към замръзналия ров, който обикаляше замъка, но Ровена го спря.

— Почакай!

Всички погледнаха първо нея, после рова. Грубо скованите дъски, които им служеха като подвижен мост, бяха вдигнати. Между тях и обкованата с желязо врата се простираше ров, широк петнайсет и дълбок десет стъпки, пълен със замръзнала мръсна вода.

Големият Фреди се отпусна на колене, за да погледне към дъното, и за малко да падне. Малкият Фреди тръгна покрай рова, също устремил поглед към дъното. Челото му беше замислено смръщено.

Ъруин обгърна тялото си с ръце и затропа с крака.

— Ехо! — извика високо той.

Викът се върна към тях, а после заглъхна над мочурището. Надигналият се вятър извика сълзи в очите на Ровена. Безмилостните каменни стени се размиха пред погледа й. Разтърси я тръпка, която нямаше нищо общо със студа. Спомни си заплахата, произнесена от Гарет преди месеци. Може би труповете на баща й и братята й лежаха на пода в залата, очите широко отворени в неизразим ужас, с червена линия през гърлата. Ъруин дъхна в ръцете си, за да ги стопли.

— Не мога да си представя, че сме стигнали в Ревълууд преди тях. Имам чувството, че тази ужасна седмица продължи цяла вечност. Може би чичо е махнал дъските, когато тръгнахме? Не си спомням точно кога, но сигурно го е направил.

— Нищо не е направил. — Малкият Фреди се изправи и устните му се опънаха в тънка линия. — Видя ли някъде дъски? Когато тръгнахме, снегът се топеше и почвата беше размекната. Виждаш ли някъде следи от влачене, от които да личи, че дъските са били махнати?

Ъруин хвърли поглед към дъното на рова.

— Не, не предполагам…

— Естествено, че не — прекъсна го малкият Фреди. — Защото дъските не са махнати. Те са…

Ровена завърши изречението заедно с него.

— … изтеглени навътре.

Четиримата вдигнаха глави към брулените от вятъра зъбери и за първи път видяха дома си като непревземаема крепост. Празните черни бойници ги зяпаха нахално.

Големият Фреди се изправи и се почеса по главата.

— Ледът е достатъчно дебел. Ще мина по него.

— И как ще стигнеш до вратата? Ще разпериш ръце и ще полетиш? — Малкият Фреди поклати глава. — Не. Според мен не е нужно. — Изведнъж той закрещя и гласът му се пречупи: — Който и да ни е заключил отвън, той може да ни отвори вратата и да ни пусне да влезем, по дяволите!

Като видя как чертите на братчето й се разкривиха от гняв, нещо в Ровена се прекърши. Гласът й се присъедини към неговия в гневен вик. Ъруин изрева. Големият Фреди се наведе, взе шепа камъни и ги хвърли във вратата. Шумът, който вдигаха, можеше да събуди дори мъртвите, оставени от Гарет.

Крясъкът на Ровена се пречупи в лаеща кашлица, когато леденостуденият въздух скова израненото й гърло. Един подир друг замлъкнаха и останалите. Всички зачакаха какво ще се случи сега. Приглушено щракане откъм вратата отекна като камбанен звън. Ровена затаи дъх, когато нечии мръсни пръсти отвориха железен капак.

— Вървете си — прозвуча раздразнен глас. — Тук няма никой.

И капакът се затвори с трясък.

12

Ровена прегърна устремно малкия Фреди, обзета от безкрайно облекчение. Баща й и братята й бяха живи! Ъруин се овладя пръв.

— Чичо! — извика той. — Скъпи чичо, вашите деца и вашият племенник пристигнаха у дома. Пуснете ни да влезем, сър. — Обърна се към спътниците си и обясни тихо: — Сигурно не знае, че сме ние. — После продължи весело: — Ало! Аз съм Ъруин! Ние не сме просяци или разбойници, дошли да плячкосат замъка ви, сър. Ние сме семейството ви. Отворете вратата, за да се стоплим на огъня. Замръзваме!

Големият Фреди зяпна Ъруин с отворена уста.

— Може би татко не е забелязал… — проговори слабо Ровена.

— Естествено, че ни видя. — Очите на малкия Фреди святкаха студено. — Опитай ти, Ровена.

Първият вик на Ровена беше дрезгаво грачене. Тя преглътна и опита отново.

— Татко, аз съм Ровена, твоята дъщеря. Имаме нужда от твоята помощ. Цяла седмица се крихме в гората. Но сега сме си у дома и сме гладни. Измръзнахме, татко. Аз избягах от Карлеон, за да си дойда вкъщи, татко. В Ревълууд, при теб. Умолявам те…

Гласът й замря в унищожителната тишина. Малкият Фреди стисна ръката й. Гневът й придаде нови сили, тя изпъна рамене и изкрещя:

— Отвори вратата, татко! Ние сме изтощени и измръзнали до кости. Колко още ще ни държиш навън? Колко още трябва да те молим да ни пуснеш в нашия дом? Трябва да отвориш вратата… Трябва…

Малкият Фреди отново стисна ръката й. Леденият вятър моментално изсушаваше сълзите по бузите й.

Капакът се отвори отново със зловещо щракване. Появи се лицето на баща им.

— Глупаво дете.

Думите бяха произнесени съвсем тихо, но я пронизаха като нож. Ровена веднага разбра, че ставаше въпрос за нея. Очите й се разшириха от ужас. Баща й никога не я беше укорявал за каквото и да било.

Ъруин направи крачка към дълбокия ров и на устните му се изписа мазна усмивка.

— Скъпи чичо, ние спасихме Ровена от жестока съдба и я върнахме у дома. Не се ли радвате?

— Махайте се! — Баща им буквално изплю думите и усмивката на Ъруин угасна. — Всички сте глупави деца, всички. Изчезвайте! Махнете се далече от Ревълууд, много далече. Ние не ви искаме тук. Никого от вас.

Лицето на малкия Фреди се вкамени.

— Кажи ни, татко, да не би да си получил пълна кесия със злато, та си толкова добре настроен към черния рицар? Или ти даде само трийсет сребърника?

Баща им вирна нос.

— Ти ме обиждаш, сине. Няма ли да си промениш мнението за мен?

Фреди му отговори с подигравателен смях.

— Не си получил нито злато, нито сребро, нали, татко? — Ровена се опита да надвика вятъра, който духаше косата в лицето й. Образът на баща й ставаше все по-неясен.

— Да, Ровена, не получих нито злато, нито сребро. Затова пък видях смъртта си. Видях я в неговите очи, когато ме нападна като побеснял. Закле се, че ако намери дори един от вас в дома ми, ще изтреби всички ни, без изключение. — Тонът му стана обвинителен: — Като избяга от него, ти опетни доброто ми име.

Малкият Фреди изруга с толкова грозни думи, че Ровена се стресна. Даже Марлис не ругаеше така. Гласът на баща й премина в хленч.

— Умолявам те, дете, спаси себе си, спаси и семейството си. Върни се при сър Гарет и падни на колене пред него. Умолявай го да ти прости и да се смили над нас. Сигурен съм, че можеш да приложиш женските си прелести и да намериш пътя към леглото и към сърцето му. Твоят татко не може да ти позволи да се върнеш опозорена в Ревълууд.

Ровена вдигна глава.

— Разбирам. Ако се махна оттук, ще отвориш ли вратата на момчетата.

Ъруин и малкият Фреди се развикаха, но големият Фреди ги надвика без усилие.

— Глупости. Няма да ти позволя да си отидеш сама. Да не чувам повече такива приказки.

Ровена го зяпна смаяно. Той сведе глава и плахата му усмивка разкри редица изпочупени зъби.

Когато отново се обърна към портата, капакът беше затворен. Баща им бе изчезнал.

Ровена се опита да изключи молбата от гласа си:

— Татко, ние умираме от глад. Няма ли да ни дадеш поне малко храна за из път?

Капакът се отвори отново. Ровена се наведе, защото през рова полетяха четири тъмни глави цвекло. Едната се изтърколи покрай краката й и падна в рова. Ъруин се хвърли по лице на земята, за да спаси другите от същата съдба. Капакът отново се затвори.

Ровена седна на земята, скръсти крака и опря брадичка на ръцете си. Под бледата светлина на слънцето заваляха ситни снежинки, които бодяха като ками. Тя вдигна лице към небето и облиза една от горната си устна.

— Прекрасно. Татко ни прогони, могат да ни обесят за кражба на коне, един луд ме преследва, а сега господ ни изпраща и сняг, за да увенчае приключението.

Малкият Фреди коленичи пред нея.

— Татко отдавна ни е хвърлил на произвола на съдбата — още в мига, когато семето му е пръснало от слабините.

Тя се вгледа с обич в лицето му. Устните му бяха напукани. Сивите очи изглеждаха призрачно големи над тъмните сенки върху бялата кожа.

— Може би татко е прав — промълви тя. — Може би трябва да се върна при него и да го моля за милост.

— След всичко, което чух за него, той не знае що е милост. Или ти не си на това мнение?

Очите на Ровена потъмняха. Отново усети пръстите на Гарет да милват нежно бузата й. Беше готова да се предаде в тези ръце, когато студените му думи я спряха. „Остави ме на мира.“ Възможно ли беше същите тези ръце да са се стегнали в дяволска хватка, за да сложат край на живота на едно дете? При спомена за ласките му тя потрепери. Ако Гарет я убиеше, щеше да сложи край на болката, докато милостта му можеше да я разтегли безкрайно.

— Това е, което най-много ме плаши. Не знам.

— Тогава да продължим. — Той й подаде ръка и двамата станаха заедно.

— Но къде ще отидем? — попита Ъруин и захапа лакомо едната глава цвекло. Без да иска, Ровена си представи супата на Дунла: гореща, с много месо и ечемик. Светът се залюля пред очите й. Ъруин й предложи цвеклото и тя отхапа голямо парче. Горчивият вкус й вдъхна нова смелост.

Тя хвърли главата на големия Фреди.

— Никога досега не съм имал свой кон — промълви замислено той.

Ровена нямаше сърце да протестира, когато той даде цвеклото на коня си, без сам да отхапе от него. Конят изяде цялата глава с доволно мляскане. По лицето на Ъруин се изписа разочарование и той побърза да скрие останалите глави в палтото си.

— Нямам нищо против конете — промълви меко тя, — но не можем да ги изядем. — Когато Ъруин измери с преценяващ поглед едрия кон на братовчед си, тя го изрита сърдито.

Заваля по-силно. По косите на Ровена полепваха все нови и нови снежинки. Слънцето над тях изчезна зад завеса от ниски облаци.

Ровена възседна коня си и успя да се усмихне.

— Можем да отидем, където си искаме. Светът е наш и ще търсим своя път в него като всички други пътници. Какво е гладът в сравнение с вълнуващите приключения?

— Според мен гладът е дяволски неприятно нещо. — Ъруин тромаво се покатери на коня си. — Прощавай, Ровена, не биваше да ругая пред теб. Макар да съм сигурен, че си чула много по-лоши неща в онова изискано гнездо на змии, в което живееше.

Ровена понечи да му възрази, но се сети, че наистина беше чувала много по-страшни проклятия от устата на Марлис, и кимна величествено.

— Този път ти прощавам, Ъруин.

— Колко си великодушна — отбеляза ухилено малкият Фреди. Ровена подритна понито му и то препусна в тръс. Като по команда четиримата заобиколиха замъка и навлязоха в безкрайното сиво мочурище. Под копитата на конете се чупеше увехнала папрат. Като нямаше дървета да го спрат, вятърът необезпокоявано навяваше в лицата им цели облаци снежинки. Ровена се уви в дебелата наметка и изпита странна утеха от монотонността на местността. Нямаше прастари дървета, от които да се изтърси тъмна сянка, въоръжена със сребърен меч. Нямаше нищо подозрително в голата земя пред очите й, тя цялата беше една огромна сянка. В тази безутешна зима мочурището отново беше най-добрият й приятел.

Оптимизмът им изтрая до падането на нощта, когато легнаха да спят в една падина. Налягаха точно както бяха спали години наред в замъка. Малкият Фреди се притисна до гърба на Ровена, тя вдигна единия си крак на кръста му. Главата на Фреди почиваше върху корема на Ъруин, а големият Фреди се настани в краката на Ровена като вярно куче.

Най-сетне престана да вали, но земята вече беше покрита с неколкосантиметров слой сняг. Небето се проясни. Звездите засвяткаха като жестоки диаманти, непроницаеми като очите на Гарет.

— Какво ще стане сега с нас? — попита тихо Ровена. Ъруин се зарови в сухата трева като лалугер.

— Ако замръзнем, няма защо да се притесняваме за бъдещето.

Малкият Фреди вдигна рамене.

— Тук не е много по-студено, отколкото в Ревълууд. Аз се тревожа най-вече за Ровена. Тя е свикнала е топло легло.

Ъруин изпухтя.

— Би могло да се каже и така…

Ровена беше прекалено гладна, за да му отговори, както заслужаваше.

— Можем да станем група пътуващи артисти — заговори разпалено тя. — Богатите безделници като сър Блейн им хвърлят цели кесии със злато и сребро. Ще пеем и ще свирим и ще печелим хляба си.

Малкият Фреди смушка Ъруин.

— Можеш ли да пееш?

— Аз… не. Мога да свиря на тромпет и да тананикам.

— Ами ти? Можеш ли да пееш?

Големият Фреди поклати рошавата си глава. После вдигна едната си вежда и се обърна към Ровена.

— А ти?

— Боя се, че и аз не мога, но бих могла да се науча да ходя по въже. Вие ще се премятате и ще изпълнявате скокове във въздуха. А Ъруин… — Нежното й чело се намръщи. — Ъруин би могъл да жонглира. Да, това е отлична идея. Не смей да ядеш главите цвекло, Ъруин. С тях ще се научиш да жонглираш.

— Ще можеш ли да жонглираш с две глави цвекло? — Малкият Фреди се отпусна по гръб и намести удобно главата си на корема на Ъруин. — Изисканите хора искат да виждат абсурдни неща, те ги забавляват. Те не харесват собственото си общество. Сигурно им е омръзнало.

— Но в нас няма нищо абсурдно — промърмори Ъруин. Ровена се изкиска.

— Защо да не ти направим гърбица, Фреди, и да те показваме като джудже?

Ъруин се обърна на другата страна.

— Вие двамата няма ли да млъкнете и да ме оставите да замръзна спокойно? Престанете да размишлявате. Нямаме нито пари, нито таланти, нито очебийни недостатъци, за да се правим на артисти. Ако намерите отнякъде танцуваща мечка, повикайте ме.

Ровена се обърна към малкия Фреди. Двамата се подпряха на лакти и се погледнаха с дълбоко разбиране.

Малкият Фреди заби показалец между ребрата на Ъруин и братовчед му простена. Ровена и Фреди се ухилиха злобно. Големият Фреди вече беше заспал. Устата му се отвори и той изхърка, сякаш ръмжеше мечка.

Ъруин го изгледа намръщено.

— Дали може да танцува?

— Колкото ти можеш да жонглираш — отговори сърдито Ровена.

Ровена се притисна към шията на кобилата си. Един камък я улучи в рамото, тя изплака от болка и заби пети в хълбоците на коня. Тропотът на конските копита отекваше глухо в замръзналата земя. Останалите бяха само неясни сенки от двете й страни. На известно разстояние от селото градушката от камъни постепенно намаля и накрая съвсем спря. Ровена облекчено дръпна юздите и треперещата кобила спря. Тя се вкопчи здраво в буйната и грива и отпусна глава на гърдите си. Дъхът й излизаше на тласъци, сякаш беше бягала пеш от гневната тълпа. Разтърси я пристъп на кашлица.

Малкият Фреди нежно отмахна косата й и я погледна сериозно в лицето.

— Да не си болна?

Ровена поклати глава и се опита да се усмихне.

— Само се задъхах.

Конят на Ъруин танцуваше в кръг, заразен от безпокойството на ездача си. Бузите на момъка пламтяха от възмущение.

— Би могло да се помисли, че сме убийци или крадци на деца. Това е третото село, от което ни гонят. Нямах представа, че хората не умеят да се забавляват и не разбират от шега.

— Може би ще спечелим повече, ако започнем да просим, колкото и да е унизително. — Малкият Фреди вдигна ръка, за да спре коня на Ъруин, който вървеше право срещу понито му.

— Глупости — изсъска остро Ъруин. — Не и с нашите таланти. Според мен беше много весело, когато Ровена падна от въжето, което бяхме опънали между църквата и обора.

Ровена го изгледа накриво.

— Не трябваше да е весело. Нали съм въжеиграчка. Даже селяните знаят какво значи да ходиш по въже.

— Като си представя как висеше на коленете си и полата беше паднала на главата ти… — Ъруин се изсмя тихо. Ровена го удостои с поглед, който можеше да разреже диамант, но въздействието му бе елиминирано от нов пристъп на кашлица.

Малкият Фреди скочи от понито и свали дрипите от гърба си.

— Караниците няма да но донесат хляб. И днес сме бедни и гладни като преди един месец. Всяка хапка в стомасите ни е изпросена или открадната. Не сме спечелили дори половин шилинг от селяните.

— Тези хора нямат монети. Те са бедни като нас.

Всички се обърнаха изненадано към големия Фреди. Той почеса рошавата си глава, забравил, че всъщност имаше две. Мечешката глава падна назад. Откраднатите кожи, които висяха от нея, имаха множество оголени места. От мечешката глава гледаха тъмни, бездушни очи. Ровена примигна и за момент не разбра кое лице беше на брат й и кое — мечешкото…

Малкият Фреди въздъхна.

— От устата на мечката…

— Той е прав. — Ъруин зави крайчетата на мустака си — досаден навик, който беше придобил, откакто му растеше брада. — Изисканите хора не се мяркат на пътя ни. Ще ми каже ли някой какво правят богатите през зимата?

— За тях зимата е само приятно разнообразие. — В гласа на Ровена звънна горчивина. — Радват се на снега, играят си и се радват, докато вълнените им ръкавици се намокрят. Тогава се уморяват и се прибират по къщите си, за да се стоплят пред буйния огън в камината и да си хапнат топъл пудинг.

Малкият Фреди зарови пръсти в гривата на понито си и погледна изпитателно сестра си. Ръцете й трепереха.

— Щом благородниците не желаят да дойдат при нас, значи ние трябва да отидем при тях. — Ъруин се усмихна, сякаш беше направил важно откритие.

Ровена вдигна вежди.

— Нима трябва да отидем в Лондон и да искаме аудиенция при краля?

— Според мен трябва да престанем да избягваме замъците. Ще играем пред хора, които ще оценят талантите ни по достойнство — заяви важно Ъруин.

Малкият Фреди възседна понито си.

— С твоите таланти ще останат да ни гледат само слепите и глухите. Освен това замъците са опасни за Ровена. Вече говорихме за това.

Ъруин се намръщи неодобрително.

— Тя е егоистка. Ако приеме великодушното ми предложение и позволи на свещеника в следващото село да ни венчае, вече няма да има никаква опасност. Даже онзи мрачен рицар няма да посмее да отвлече жена, която е омъжена пред бога и пред краля.

— Бог и кралят не означават нищо за него. Също като теб, ако посмееш да се изпречиш на пътя му. — С тези думи Ровена смушка коня си, мина покрай него и се скри в гората. Големият Фреди вдигна рамене, намести мечата си глава и я последва.

Ъруин поклати глава.

— Кога всъщност е станала толкова свадлива?

— Тя не е глупава — отговори малкият Фреди. — Ако й беше все едно какво ще стане с теб, щеше да ти стане жена и да остави сър Гарет да ти отсече главата.

Той се загледа към гората, питайки се дали Ровена беше забелязала мъжа, който влезе в селото точно когато множеството започна да хвърля камъни по тях. Фигурата му беше скрита под наметка от черна кожа. Опитвайки се да потисне треперенето си, Фреди подкара понито си към гората. От небето отново започнаха да се сипят снежинки.

При падането на нощта конете им с мъка си пробиваха път през сумрачната гора в море от белота. Продължаваше да вали и падащите от небето едри снежинки се съединяваха с безкрайната бяла покривка, която поглъщаше всички шумове. Вятърът беше измамно мек. Кашлицата на Ровена отслабна, когато гладното зверче в стомаха й се заби здраво в дробовете и започна да драска в гърлото. След силно треперене, от което зъбите й тракаха, следваше гореща вълна. Единственото й желание беше да падне върху изкусителната снежна покривка и да заспи завинаги.

Снегът бе скрил всички следи от пътя. Четиримата яздеха мълчаливо през негостоприемната местност, без да знаят къде отиват. Когато от мрака изведнъж изникна замък, Ровена беше вече твърде замаяна, за да се уплаши.

Спряха конете в края на гората.

— По-малък е от Ревълууд — каза Ъруин, който за първи път от доста дни насам изглеждаше потиснат.

— Като забравена играчка — опита се да се пошегува малкият Фреди.

— Нито е играчка, нито е забравен. — Ровена посочи напред. Зад капаците на прозорците се виждаше оранжевото сияние от факли.

— Права си, не е забравен. — Конят на Ъруин потрепери, краката му бяха сковани от студ.

Ъруин бе открил малка постройка, сгушена до външната крепостна стена. Временен обор, отворен от едната страна. Вътре имаше огнище, което разпръскваше топлина и хвърляше слабата си светлина върху обитателите на обора. Там бяха подслонени около дузина коне.

— Хубаво… — пошепна големият Фреди.

Не беше нужно да е познавач на конете, за да види качеството на животните в обора. Повечето бяха жребци, обучени за война. Макар че от огнището се издигаха кълба дим, всички видяха смарагдите и рубините по сбруята им — скъпоценните камъни святкаха по-ярко от снега в мътното сияние на огъня.

Ровена потрепери.

— Не бива да оставаме тук.

— Млъкни, Ровена — отвърна остро Ъруин. — Това е подарък от небето. Замъкът е пълен със скучаещи рицари и дамите им, затворени тук от снежната буря. Сигурен съм, че с радост ще се разделят с част от златото си, за да ги позабавляваме.

Ровена прехапа изранените си устни. Острият отговор, очакван от малкия Фреди, не се чу.

— Наистина е примамливо — промълви тя. — Прилича ми на един от омагьосаните замъци, за които си ни разказвал. Какво ще стане, ако влезем вътре и се окаже, че не можем да излезем?

— Глупости! Имаш развинтена фантазия. Ако си спомням добре, в омагьосаните замъци се яде и пие до пресищане, да не говорим за забавленията с млади девици. Какво предпочиташ, всички да измръзнем заради твоето женско предчувствие?

Ровена го удостои с мрачен поглед. Между тях и портата на замъка нямаше нито двор, нито ров с подвижен мост. Само дебела снежна покривка без следи от хора или животни. Огледа внимателно обора. Нито един от конете не беше бял.

— Може би този път Ъруин има право, Ровена. Не виждам как бихме могли да продължим в този сняг. Ако легнем и заспим, сигурно ще… — Гласът на малкия Фреди пресекна. Ръцете му бяха премръзнали и разранени, носът му течеше.

Ъруин не изчака да чуе съгласието на Ровена. Слезе от коня и се запъти към вратата. Другите го последваха. Ровена се скри зад гърба на големия Фреди, увит в мечите кожи. Ъруин почука на вратата, но малкият Фреди го избута. Двамата още се караха, когато вратата се отвори.

При вида на лицето, което се появи в отвора, страховете на Ровена изчезнаха. Това не беше чудовище, а млад мъж с гладка брадичка и дружелюбно изражение. Лице, което би обявила за идеал за мъжка красота, ако не познаваше сър Гарет. Младежът сигурно беше горе-долу на нейната възраст, но русите мустачки и шпорите показваха, че вече е посветен рицарство. От залата зад него се чуваха весели мъжки смехове.

— Кой чука? — попита весело той.

Малкият Фреди избута Ъруин назад и заговори:

— Ние, сър. Ние сме смирени просяци, които смеят да се надяват на вашето великодушие. Искате ли да ви покажем няколко номера и да ви изпеем няколко песни срещу купичка овесена каша?

На свой ред Ъруин го сграбчи за панталона и го сложи в снега зад себе си. Поклони се дълбоко и зави мустака си.

— Нашето момченце бърза да каже всичко, което му е на сърцето. Ние сме трупа пътуващи артисти и тъкмо се връщаме от двора в Анжу.

Рицарят вдигна вежди, в очите му блесна интерес. Ровена простена вътрешно.

Ъруин направи широк жест.

— Позволете да ви представя Пти Фредерик, майстор акробат. — Измъкна Ровена иззад големия Фреди и продължи: — А това е нашата прелестна Миньон, чиито разнообразни номера ще ви смаят. — Ровена изсъска гневно, но направи реверанс пред рицаря.

— А най-интересна е нашата танцуваща мечка Фредерик.

Големият Фреди го зяпна неразбиращо, Ъруин му нахлузи мечата глава и я удари с юмрук. Рицарят го погледа учтиво, докато риеше с крака в снега, после се обърна към Ровена и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му, стоплена от любезността му и от сладката миризма на печен фазан, която проникваше през вратата. Стомахът й закъркори мъчително.

Рицарят се облегна на рамката на вратата и поглади брадичката си. Светлината отвътре освети стройни бедра и широки рамене.

— Какво щастливо обстоятелство. С приятелите ми вече скучаехме. Очевидно съдбата се е смилила над нас и ни праща развлечение.

— Всичко, за което молим — заяви Ъруин, — е стаичка, в която да се преоблечем, малко храна и малко злато…

— И храна за конете — изръмжа големият Фреди.

Рицарят махна на някого и отвътре изскочи красив паж. Ровена проследи недоверчиво как отведоха конете им в обора, но веднага се укори за опасенията си, когато рицарят сложи ръка на рамото на Ъруин и го поведе към залата, където топлината ги посрещна като отдавна мечтана прегръдка.

Заобиколиха ги млади рицари, умело скриващи любопитството си под придворни маниери. След цял месец, през който бяха бягали от гневните селяни, това беше приятно разнообразие. Рицарите бяха не само красиви, но и чисти. Не миришеше на некъпани тела — миризма, която оказва ужасно въздействие върху празния стомах. Над огъня висеше огромен котел, от който се носеше приятен аромат. Мирисът на канела се смесваше с миризма на ейл и наскоро почистен под. Изведнъж Ровена се почувства зле. Кога се бе измила за последен път? Вчера или днес. Предпазливо помириса роклята си. Нищо, слава богу. Любезни лица се сведоха над ръката й и я целунаха.

Русият рицар представи гостите един по един и когато дойде редът на Ровена, не пропусна да спомене „разнообразните й номера“. Това предизвика общ смях. Стоящите най-близо до него го потупаха по раменете и извикаха въодушевено:

— Отлично, Пърсивал! Разнообразни номера, значи? Великолепно!

Ровена едва успя да хвърли изпълнен с копнеж поглед към недояденото парче печено на масата, когато пажовете ги отведоха в малка стаичка, където трябваше да се подготвят за представлението.

Ровена събу пробитите си ботуши и намаза бузите си с руж. След като приглади, доколкото можа, измачканата си пола, тя помогна на Големия Фреди да оправи мечите кожи.

Мърморейки нещо неразбрано, Малкият Фреди обу изпокъсаните панталони, с които излизаше на представленията. Изглеждаше намръщен, но Ровена не успя да го попита за причината, защото пажовете дойдоха да ги отведат в залата. Рицарите бяха насядали по пейките и ги очакваха. Повечето от тях бяха голобради младежи. Като видя пуешкото бутче в ръката на един от тях, Ровена усети как устата й се напълни със слюнка. Тя се придвижи незабелязано към огъня.

Пърсивал изръкопляска и гостите му го последваха. Ъруин застана в средата на залата, завъртя се на пети и изпрати въздушни целувки на всички страни. Ровена изкриви лице.

— Добре дошли на нашето представление. Първият номер ще изпълни Фреди, нашата танцуваща мечка.

Големият Фреди затрополи тромаво към него, като по пътя си преобърна един стол и изби чашата от ръката на един рицар. Само два пъти се завъртя несръчно на един крак, когато избухнаха ръкопляскания.

— Великолепно!

— Прекрасно!

— Какъв танц! Хайде сега да видим нещо друго.

Ъруин ги погледна учудено, но блъсна Големия Фреди към стената. Един от рицарите го задържа, за да не преобърне масата.

— Щом така желаете, ще ви представим изпълнението на Пти Фредерик, майстор на опасни салта.

Малкият Фреди затанцува с измъчена усмивка на устните. Упражненията бяха лесни, но още след първото успешно премятане Пърсивал го улови във въздуха и го сложи на пода.

Залата се разтресе от одобрителни викове и ръкопляскания. Ровена беше смаяна. Никога не беше виждала зрители, които се задоволяваха толкова бързо. Примигна и поклати глава. От горещината в залата й се виеше свят. Пърсивал здраво държеше малкия Фреди за рамото.

Ъруин се покашля. Над камината висеше тромпет.

— Ще позволите ли? — попита с надежда той и протегна ръка. Пърсивал кимна. Изведнъж усмивката му стана неприятна.

Ровена откри в нея подигравка.

Ъруин се покатери на един стол и откачи тромпета, но преди да е успял да го надуе, някой го взе от ръката му. Млад рицар го прегърна с привидна сърдечност и една ръка се впи в гърлото му.

Предишното недобро предчувствие на Ровена се върна с пълна сила, но беше вече много късно. Лицата, до преди малко младежки и весели, сега се втвърдиха и потъмняха. Всички се обърнаха към нея. Червени езици навлажняваха устните. Едва видима промяна в позата, една-две малки крачки — и тя се видя заобиколена от мъже, родени в богати семейства, на които никой никога нищо не беше отказвал. Отдръпна се към камината, но горещината вече не беше приятна. Между гърдите й потекоха вадички пот.

— Който я докосне, ще умре!

Викът дойде от малкия Фреди. Пронизителният момчешки глас само задълбочи хладните усмивки на мъжете. Фреди се замята отчаяно в ръцете на Пърсивал. Той го сграбчи за косата и го предаде на един червенокос рицар, който изви тънките му ръце на гърба.

Огънят хвърляше златни отблясъци върху косата на Пърсивал, който се запъти към Ровена с подчертана небрежност.

— Престани да хленчиш, хлапе. Искаме само да вадим, каквото ни обещахте — номерата на прелестната Миньон. После ще има достатъчно злато за всички ви.

Ровена видя как лицето на Ъруин първо почервеня, а после побеля. В следващия момент Пърсивал вдигна ръка и я плъзна по бузата й. Палецът остави дразнеща следа по устните.

— Не искам да трепериш, сладка Миньон. Искаме само да ни покажеш изкуството си. А ние ще се погрижим да те възнаградим богато.

Ровена се нацупи прелестно и подаде босото си стъпало изпод полата. Пърсивал задиша ускорено. Другата му ръка се протегна към косата й. В следващия миг обаче той извика задавено, когато тя скочи върху стъпалата му. Ровена почти успя да измъкне меча му от ножницата, когато той разбра какво става. Тогава реагира светкавично и сграбчи китката й толкова брутално, че пръстите й изтръпнаха и очите й се напълниха със сълзи. С ъгъла на окото си видя как Големият Фреди рухна на пода под добре прицелен удар.

Пърсивал я обърна и я сграбчи за рамото.

— Глупачка — изсъска той. — Откъде ти хрумна да ни заблудиш с обещания за забавление, а после да се опиташ да ни разпориш гърлата!

— Това е недоразумение — отговори гневно тя, докато той я влачеше към масата. — Никой не е говорил за номера от този вид. Аз не съм курва.

— Но не си и Светата Дева Мария, иначе нямаше да се движиш с тази жалка група комедианти. Как иначе биха могли да печелят, за да оцелеят, ако не продават сладката ти плът?

Сега вече Ровена започна да се отбранява сериозно, но стройните ръце на Пърсивал бяха сякаш от стомана. Тя се огледа отчаяно.

— Умолявам ви. Аз съм девица. Нямате ли капчица почтеност? Няма ли рицари между вас?

Обкръжаваха я само корави младежки лица. Един от тях отвори подчертано бавно колана с меча си и го пусна на пода. Пърсивал я издърпа назад и я сложи на масата. Тъмнокос рицар със зелени очи излезе напред. Ровена го погледна умолително и той й намигна. В сърцето й пламна надежда. Гласът му разкъса напрегнатата тишина.

— Ако казва истината, трябва да увеличим залога.

Мъжете се спогледаха въпросително. Пърсивал стисна болезнено китката на Ровена, когато залата се разтърси от силен гръм. Ровена вече си помисли, че полудява, но скоро разбра, че това не беше гръмотевица: младите мъже удряха с юмруци по масата и ревяха в хор:

— Зарове! Да хвърляме зарове!

Пърсивал я отблъсна отвратено. Ровена се залови за ръба на масата, за да не падне. Когато виковете заглъхнаха, Пърсивал заговори насмешливо:

— Щом сте решили да повярвате в клетвите на една боса уличница, донесете заровете. Спечелилият ще я отведе горе и ще се убеди, че е бил голям глупак.

Някой донесе оловни зарове и ги хвърли на каменните плочи пред камината. Ъруин, Големият и Малкият Фреди бяха вързани и отведени в един ъгъл. Рицарите разговаряха оживено помежду си, докато сядаха в кръг на пода, за да следят играта отблизо. Онези, които стояха отзад, протягаха шии, за да виждат по-добре. Във вълнението от предстоящата игра сякаш бяха забравили за Ровена.

Тя се отдръпна бавно, не смеейки дори да диша, ала бягството й внезапно свърши с удар в корава мъжка гръд. Явно бяха оставили някой да я пази. Зад нея стоеше зеленоокият рицар.

Копринено-гладкият глас на рицаря се изля в ухото й като медовина.

— Не мога да понеса да те видя просната на масата като жертвено агне.

Ровена се взираше упорито напред.

— Бихте ли ми помогнали, сър? — попита тя, като се стараеше по лицето й да не проличи нищо.

— Да. — Той я прегърна през кръста. — Ела с мен, а те нека си играят. Кълна се, че ще бъда мил с теб. Щом свършим, ще ти помогна да избягаш, преди да се нахвърлят върху теб като зверове.

Ровена затвори очи. Защо най-милите думи, които бе чула тази нощ, трябваше да са и най-жестоките?

— Ами другите? Момчетата от трупата? Ще помогнете ли и на тях да избягат?

— За теб съм готов да направя всичко, малката ми. — Ръката му се плъзна под износената ленена рокля и погали бедрото й. Той се наведе напред и помилва с устни тила й.

Мислите на Ровена се надпреварваха. Какво би направила Марлис с този мъж, който учтиво й предлагаше да я опозори? Щеше да се качи с него в стаята му и да го убие. Отговорът дойде толкова бързо, че Ровена се изсмя измъчено. Рицарят зад нея простена тихо — очевидно беше схванал смеха й като съгласие. Ръката му бавно се плъзна между бедрата й.

В средата на залата Пърсивал тъкмо беше взел заровете. Може би тъкмо той щеше да спечели. Ровена се престори, че трепери, за да избегне търсещите пръсти, и се обърна с лице към рицаря, за да го види по-добре.

Преди да е успяла да протестира, устните му затиснаха нейните. Странно, този мъж я целуваше като опитна проститутка. Дразнеща, умела целувка, уж страстна, но сдържана и бегла. Езикът му внимателно изследваше устата й. При друг мъж Ровена може би би се запитала какво идва след такава целувка. Но зеленоокият рицар й беше абсолютно чужд. Как щеше да го убие Марлис? Да му разбие главата? Да го прониже със собствения му меч? Марлис със сигурност щеше да оцени иронията на ситуацията. Топлата мъжка ръка се пъхна в деколтето й и Ровена примирено затвори очи. Той не знаеше какво го очакваше горе в стаята му.

Тя беше толкова съсредоточена да обмисли предстоящото убийство, че в първия момент сметна трясъка на вратата за ехо на собственото си сърцебиене. В залата нахлу леден вятър. Последвалата тишина накара рицаря да се откъсне от нея. Ровена вдигна глава. Мъжете пред камината гледаха покрай нея към вратата. Лицата им издаваха виновност — като хлапета, заловени да правят беля. Ако ситуацията беше друга, Ровена щеше да избухне в смях.

Най-сетне и тя се обърна към вратата. На прага стоеше великан, покрит със сняг. Вятърът въртеше около него облак снежинки, които се втурнаха в залата и бързо се стопиха от горещината. Остана само зловещият вой на бурята. Ровена се вкопчи в ръцете на зеленоокия рицар, за да не падне. Две черни очи, по-черни от нощта и по-студени от леда, се впиха в лицето й и кръвта замръзна във вените й.

13

Гарет стоеше на прага като бог Тор, току-що завърнал се от титанична битка със снежния великан. Тъмният му поглед беше толкова страшен, че Ровена не беше в състояние да се помръдне, даже да беше запратил по нея светкавица, за да я изпепели. Снегът беше образувал тънка корица по черната му коса. В отдавна неподрязваната брада висяха ледени висулки. Беше загърнат в наметка от кожи, толкова черни и плътни, че сякаш поглъщаха светлината. В продължение на един ужасен миг Ровена си въобрази, че тъмните капки по каменния под не са от топящия се сняг, а кръв от току-що убито животно. Блъсна зеленоокия рицар и се отдръпна. Смутено покашляне сложи край на неловката тишина.

Гарет влезе в залата, отърсвайки полепналия по ботушите му сняг.

Пърсивал скочи и се втурна да го посрещне.

— Сър Гарет! Каква изненада! Какво ви води в Мидгард?

— Снегът. — Гарет протегна ръка и го ощипа по носа. — Баща ти знае ли, че си тук, Пърсивал?

Момъкът направи гримаса.

— Не, но се боя, че скоро ще узнае.

Ровена вече се питаше как бе могла да си помисли, че Пърсивал е красив. Класическите черти на лицето му напълно се губеха в присъствието на Гарет. Походката му беше само бледо копие на мъжествените крачки на черния рицар.

Погледът на Гарет се плъзна по залата, без да пропусне коленичилите пред огъня фигури и тримата нещастници с вързани ръце и парцали в устата в най-далечния ъгъл. Погледът му се плъзна равнодушно по Ровена, само веждите му се помръднаха едва забележимо. Тя се отдалечи още на една крачка от зеленоокия рицар и скри ръце зад гърба си като виновно дете. Гарет посочи небрежно към тримата вързани в ъгъла.

— Живи ли са още?

— Да, макар да не заслужават — отвърна презрително Пърсивал. — Да, живи са, сър Гарет.

Гарет сложи ръка на рамото му и го отведе пред камината.

— Тогава няма да се занимавам повече с тях. Няма ли да ми предложиш чаша топъл ейл, синко? Навън е адски студ.

Рицарите усърдно се разтичаха на всички страни. Извадиха най-хубавата чаша, излъскаха я и я напълниха с димящ ейл. Той изръмжа някаква благодарност, при което всички младежи сведоха глави и огледаха скритом широкия меч, който висеше на колана му. Когато вървеше, краят на ножницата се влачеше по пода.

Един от рицарите се опита да скрие заровете под масата, но Гарет му попречи. Вдигна ги и ги претегли в ръката си, сякаш бяха парчета самородно злато.

— Да не си решил пак да проиграеш замъка на баща си, Пърсивал?

— О, не, сър. Мисля, че си научих урока след последния път.

— Радвам се за теб. Онази нощ едва не загуби ухото си от Марлис, доколкото си спомням.

— Прав сте, сър. Беше цяло щастие, че се върнахте навреме.

Гарет се облегна на масата и подхвърли първо единия, после и другия зар във въздуха.

— За какво играеш днес?

Пърсивал запристъпва нервно от крак на крак, търсейки подходящите думи.

— Нищо важно, сър. Само една жалка артистка.

Погледът на Гарет спря върху Ровена с учтив интерес. Пърсивал посочи към ъгъла.

— Онези типове, дето се опитват да се освободят от въжетата, обявиха, че малката владеела „разнообразни номера“.

Гарет се наведе и пошепна нещо в ухото му. Пърсивал избухна в луд смях.

— Обзалагам се, че това също влиза в номерата й. Тя има хубава уста.

Ровена се изчерви като рак. Пърсивал вдигна рамене, сякаш ставаше въпрос за момчешка шега.

— Тя твърди, че е невинна. Затова решихме да хвърляме зарове. Нека те решат кой пръв ще я заведе горе, за да имаме доказателство, че е излъгала.

Гарет потърка брадата си и се отблъсна от масата. Зеленоокият рицар се скри сред другарите си и Ровена изведнъж остана сама. Тя се разкрачи, за да има опора, но въпреки това се олюля, когато сянката на Гарет падна върху нея. Устните й се сковаха и тя се взря с невиждащи очи в сребърните халки на ризницата му под наметката. Той застана пред нея и магнетичната му сила я принуди да вдигне очи. Парещият му поглед я измери от глава до пети, не пропусна нито мръсните боси стъпала, нито окъсаната рокля и разбърканите коси.

— Дали такава жена струва вашето злато? — извика той през рамо.

Ровена присви очи. Как го мразеше! Младежите замърмориха одобрително.

С усмивка, сладка като тази на Марлис, Гарет вдигна рамене.

— Добре, продължавайте. Аз няма да ви преча. Играйте.

И й обърна гръб. Ровена не повярва на ушите си. Треперейки от възмущение, тя го хвана за ризницата и го дръпна към себе си. Другите не видяха нищо, защото ръката й беше скрита в гънките на наметката.

— Гарет, моля те — изсъска тя, неспособна да даде свързано обяснение.

Той се освободи от ръката й и я блъсна, сякаш го беше омърсила. Погледна я отвисоко, присвил очи, устните опънати в тънка линия. Ако разбираше малко повече от женска тактика, Ровена веднага щеше да се облее в сълзи. Но тя не познаваше женските средства, затова само подсмръкна със зачервеното си носле.

Гарет се обърна рязко и наметката му се развя.

— Може би младото същество ще предпочете да се качи горе с мъж, вместо с голобрадо хлапе. Нощта е студена и аз също бих желал топло тяло до себе си. Вземете и моя залог.

От ъгъла, където бяха спътниците на Ровена, се чу глухо скимтене. Рицарите се спогледаха обезпокоено. Пърсивал вдигна едната си вежда.

— Доколкото съм чувал, тези развлечения не са по ваш вкус, сър Гарет?

Гарет не го погледна.

— Ти си чувал и много други неща за мен, нали, Пърсивал?

Младият мъж бързо сведе поглед към безупречно подрязаните си нокти.

— Вашият залог естествено струва колкото всеки от нашите, сър Гарет. — Той погледна другарите си, сякаш търсеше помощ. — Но трябва да се разберем. Мъжът, който я отведе горе, ще бъде първият. Останалите също имат право…

Гарет сключи ръка около дръжката на меча.

— Ако спечеля, аз ще бъда първият. И последният. — Той обходи с поглед редицата стъписани лица, сякаш ги предизвикваше да му възразят. Никой не посмя да се обади.

— Само защото ще ме удуши, щом свърши с мен — промърмори гневно Ровена. Никой не гледаше към нея, цялото внимание беше съсредоточено върху Гарет. Ако погледите можеха да убиват, той щеше да си спести усилието да я измъчва. Тя падна на най-близкия стол.

Опряла брадичка на ръцете си, Ровена проследи как Гарет коленичи редом с младежите. Приемаше язвителните им шеги и тупането по раменете, сякаш бяха близки приятели. Нито веднъж не се обърна да я погледне.

Очите й бяха приковани в него със същото неохотно възхищение, с което осъденият на смърт гледа бесилката. Той свали наметката си и хвърли заровете. Косата му беше дълга и неподредена. По яката се виеха абаносовочерни къдрици. Ровена проследи напрегнато как заровете изчезнаха за миг в диплите на наметката му. Той ги вдигна и се извини за несръчността си. Заровете се търкулнаха веднъж, втори, трети път, описаха красива дъга, придружени от разочарованите стонове и похотливия шепот на младите мъже.

Ровена все още седеше до масата с брадичка върху ръцете, когато ръката му в черна ръкавица се появи пред очите й. Направи се, че не я е забелязала, макар да нямаше никаква полза.

— Елате с мен горе, сладка Миньон. С нетърпение чакам да разбера какви номера знаете — проговори меко той.

Ровена го погледна унищожително и рицарите избухнаха в смях. За да ги утеши за загубата, Пърсивал заповяда да донесат пресен ейл.

— Да ви помогнем ли да я отнесете горе? Имаме и въжета, ако ви създава проблеми. Можем и да я държим, докато вие се забавлявате…

— Надявам се, че няма да се наложи. — Гарет клекна пред Ровена. Следващите думи бяха произнесени през здраво стиснати зъби, докато устните бяха замръзнали във фалшива усмивка. — Ще се качиш ли с мен горе или предпочиташ да те оставя тук, на младите кучета, за да те разкъсат?

— Наистина ли имам само тези две възможности?

— Да.

Той й подаде ръка и тя положи пръстите си върху износената кожа на ръкавицата.

— Грубиян — пошепна тихо тя и се надигна.

— Мнението ти за мен не ме интересува. — Гарет я дръпна грубо да стане.

— Кога ли те е интересувало?

Тя не се възпротиви, ала когато минаха покрай вързаните й спътници, спря. В очите на малкия Фреди се четеше бездънно отчаяние. Ровена усети как Гарет стисна ръката й, но отказа да го погледне.

Той се взря в сведената й глава, после посочи с палец кълбото от вързани ръце и крака.

— Отвържете ги и им дайте нещо за ядене. Но ги дръжте далече от мен.

Заплахата в гласа му беше повече от ясна. Рицарите се разбързаха да изпълнят заповедта му. Той отново стисна ръката на Ровена и този път тя тръгна с него без съпротива.

Гарет я въведе в първата стая, в която в камината гореше огън. Без да пуска ръката й, той счупи един стол в стената и хвърли парчетата в жадните пламъци. Ровена се отдръпна няколко крачки назад, опасявайки се, че ще стане следващата жертва на огъня. Гарет раздуха жарта, посипаха се искри, сухото дърво се запали бързо и изпълни стаята с приятна миризма.

Ровена се запрепъва след него, когато той отвори с трясък вратите на красиво резбован стенен шкаф, изрита една ракла толкова силно, че резето й се счупи; и накрая отвори капака на прозореца с лакът. В стаята нахлу сняг. Гарет се подаде навън и огледа внимателно безупречно бялата снежна покривка под прозореца. За да затвори капаците на прозореца, трябваше да пусне Ровена.

След като свърши всичко това, той се обърна към нея и заговори бавно и отчетливо:

— Ако само един от братята ти, някой вуйчо или трети братовчед се осмели да проникне тук и да ме заплашва с меч, мотика или тромпет, кълна се, че първо ще му отсека главата и после ще задавам въпроси. Ясен ли съм?

Ровена, която отстъпваше назад при всяка дума, кимна. Усети зад коленете си седалката на един стол и се отпусна благодарно на меката възглавница. Гарет отиде до вратата и спусна тежкото дървено резе. Облегна се на рамката и започна да сваля ръкавиците си.

— Спести ми цупенето, Ровена. Моля за прошка, ако не съм рицарят по твой избор.

Ровена сведе глава, за да не вижда подигравката в очите му. Каменните стени на стаята бяха леко заоблени и тя предположи, че се намират в малка кула. В средата стоеше широко легло. На тавана, точно над леглото, висеше огледало от ковано сребро в златен обков. Ровена се намръщи, защото си представи какви ужасни последствия би имало, ако огледалото падне върху човека в леглото. Пръстите й неволно се заиграха с копринените панделки, с които бяха вързани възглавниците.

— Знаеш ли какво е това място? — Лицето на Гарет беше само ледена маска.

Ровена примигна и се опита да разбере какво беше изобразено на избледнелите стенни килими. Стори й се, че различава някакви разкривени лица.

— Тук сме в замък — отговори най-сетне тя. — Може би го използват, за да ходят на лов?

Гарет прекоси стаята и застана пред нея. Наведе се и опря двете си ръце на облегалките на стола.

— Правилно, Ровена — кимна той. — Това е замък. Ловен замък. Друг път виждала ли си такова огледало?

Ровена вдигна глава и различи в единия ъгъл на огледалото русата си глава съвсем близо до неговата тъмнокоса. Погледна го и поклати глава.

— Ами стол като този? — Той плъзна един пръст по дебелата възглавница от червено кадифе. Кожата на Ровена настръхна, сякаш я беше помилвал. Отново поклати глава.

— Този стол, скъпа, произхожда от арабски харем. Вероятно някой набожен християнски рицар го е донесъл от Светите земи за метресата си. Столът е много скъпа и рядка вещ. Виждаш ли, тези панделки са предназначени за китките ти. — Ровена не се помръдна, когато яркочервената панделка бе увита внимателно около китката й. — Другите панделки пък се връзват ей тук. — Силните му пръсти се сключиха около стройните й глезени и ги притиснаха към краката на стола.

Ровена уплашено размърда ходила. Веднага забеляза, че той не беше завързал нито една от панделките. Босите й пръсти го улучиха в бедрото и ръката му веднага стегна глезена й в желязна хватка.

— Правилно, Ровена. Това е замък. Ловен замък. Дузина скучаещи млади рицари идват на лов. И каква е плячката им? Първия път някоя похотлива млада вдовица. После невинно селско момиче, отвлечено от близкото село. Ако погледнеш внимателно стенните килими, ще получиш по-ясна представа що за място е това.

Той улови брадичката й и обърна лицето й към стената. Макар че очите й бяха пълни със сълзи, тя видя ясно лебедовата шия на младо момиче, коленичило пред рицар в пълно въоръжение.

Ровена изхълца. Гласът й беше само дрезгав шепот.

— Но те са рицари… Рицарските добродетели…

Гарет коленичи пред нея.

— Добре дошла в действителността, мила моя. Това не е някоя от романтичните истории на Ъруин. Неприятно ми е, че съм първият, който ти го казва, но Пендрагон и Ричард Лъвското сърце отдавна вече не съществуват. Рицарството е само за онези, които са достатъчно богати да си го позволят.

Ровена го погледна подозрително.

— Тогава… откъде знаете вие за тази къща?

— Блейн ме доведе веднъж тук, когато бяхме горе-долу на възрастта на хлапаците в залата: Ти какво си помисли — че посещавам редовно такива замъци?

Ровена вдигна рамене.

— Ти явно ме смяташ за дълбоко покварен!

Тя сведе глава към скута си и не отговори.

Гарет изруга и улови лицето й между ръцете си. Когато я пусна, дланите му бяха украсени с две яркочервени петна.

— Господи Исусе — промърмори той.

Отново обхвана главата й и безмилостно затърка бузите, докато бледата й кожа се появи под небрежно намацания руж. Някога розовата и здрава плът сега беше восъчнобледа, костите изпъкваха. Очите й бяха пълни с неизплакани сълзи.

Ровена изохка тихо и се опита да се изплъзне от хватката му. Той я бутна обратно в стола и коленичи пред нея. Ровена потрепери. Ей сега щеше да разтвори краката й и да върже глезените й с копринените шнурове.

— Кога си яла за последен път? — попита рязко той и когато лицето й стана безизразно, я разтърси грубо. — Веднага ми кажи кога си яла за последен път!

Устните й се раздвижиха, докато броеше безшумно.

— Преди три дни.

Отговорът на Гарет беше кратък и изразителен. Той отиде с дълги крачки до вратата, вдигна тежкото резе и я отвори. Подаде се навън и изрева с пълен глас:

— Донесете ми нещо за ядене! И побързайте, по-дяволите!

Откъм залата се чу нестроен хор: „Веднага, сър!“, последван от тракане на чаши и чинии. Гарет зачака пред вратата, като хвърляше мрачни погледи към Ровена. Първият рицар блъсна вратата с все сила, защото не подозираше, че черният рицар стои зад нея. Добре, че се яви толкова скоро, та не ми се налага да разговарям с Гарет, помисли си Ровена. Гарет отстъпи настрана и рицарят влезе в стаята, като едва крепеше в едната си ръка табла, натоварена с ядене. Той хвърли любопитен поглед към Ровена, която седеше на стола напълно облечена, с прибрани в скута ръце, и остави таблата на ниска масичка. Гарет му махна да си върви. Ровена изохка уплашено, когато я грабна заедно със стола и я тръшна пред масата.

След това възседна стола срещу нея и я погледна над скръстените си ръце. Под пронизващия му поглед апетитът й веднага премина.

Тя погледна с отвращение парченцата глиганско месо в кафяв сос.

— Би трябвало да хапна.

— Точно така.

— Тази нощ ще имам нужда от всичките си сили.

— Добре си се сетила, милейди.

Разтърси я тръпка, която нямаше нищо общо със студа. Набоде с ножа малко парченце месо и започна да яде. Макар че всяка хапка горчеше като жлъчка в устата й, изяде всичко. Когато таблата се изпразни, Гарет я бутна настрана и сложи на масата една чаша и гарафа със сладко вино. Изхвърли таблата през вратата и тя се удари в отсрещната стена на коридора. После грижливо затвори вратата и спусна резето.

Когато ботушът му се удари във вратата с оглушителен трясък, Ровена вдигна глава. Гарет седеше на леглото и тъкмо изуваше другия ботуш.

— А сега да си поговорим — предложи кротко той. — Искам да видя номерата ти.

— Какви номера? — Ровена го погледна неразбиращо. Гарет измъкна плетената ризница през главата си. Ризата му беше ужасно смачкана и през отвора се подаваха къдрави черни косъмчета.

— Говоря за номерата, които Ъруин е похвалил многословно. Той ли те научи?

— Не… само на няколко.

Ризницата падна със звън на каменния под. Усмивката на Гарет беше фалшива.

— Хайде, покажи ми ги. Както вече добре знаеш, аз не съм търпелив човек.

Ровена промърмори нещо неразбираемо, изправи се и приклекна в грациозен реверанс.

— Както желаете.

Очите на Гарет потъмняха. Той се опря на лакти и се вгледа в изкусителното й тяло, което сиянието на огъня очертаваше под износената рокля. Ровена беше много отслабнала, единствената закръгленост бяха гърдите й. Тя се отпусна на ръце и колене и Гарет седна в леглото с разширени от изненада очи. Ровена опря чело на каменните плочи и вдигна крака. Съвършените й крака се замятаха насам-натам. Тя остана в челна стойка доста време, без да се притеснява, че полите й бяха паднали на главата, след това се претърколи настрана, пъшкайки от напрежение. Накрая скочи на крака с грациозно движение. Гарет я зяпаше, сякаш имаше пред себе си луда. Усмивката й угасна.

— Не ви ли хареса номерът? Почакайте, научила съм и други. — Погледът й се плъзна търсещо през стаята. — Ако намерим някъде въже, ще го опъна от камината до…

— Ровена!

— Да?

— Аз изобщо нямах предвид този тип номера.

Ровена отговори съвсем спокойно на втренчения му поглед.

— Но те са единствените, които владея, милорд.

Гарет се надигна от леглото и Ровена веднага направи крачка назад.

— Мислех по-скоро за номерата, които показваше на онзи млад глупак в залата.

Той се запъти към нея и тя заотстъпва назад. Удари се в арабския стол и отскочи настрана, сякаш я беше опарил. Какъв смисъл да му обяснява, че е оставила зеленоокия рицар да я целува само за да планира по-добре смъртта му? Търсещият й поглед спря върху големия меч, опрян на перваза на камината. Щеше да й бъде много трудно да прониже Гарет със собствения му меч. Даже Марлис нямаше да одобри подобно намерение. Отчаяно затърси нещо друго, с което да го удари по главата, но напразно. Твърде късно осъзна, че той я гонеше в кръг през стаята. Много бързо се приближаваха към леглото.

Гласът му се понижи до дрезгав шепот.

— Всъщност имах намерение да изпробвам няколко от номерата ти и да ти покажа някои от моите.

Ровена се засмя пресилено.

— Нима можете да жонглирате, милорд? — Но не се сети нищо друго и усмивката й угасна. Коленете й се удариха в рамката на леглото. Тя протегна ръка, сякаш можеше да го отблъсне. — Ако смятате, че семейството ми ме продава, за да се изхранва, а аз съм се съгласила да проституирам, за да печеля хляба ни, сега е подходящият момент да ви съобщя, че предположението ви е погрешно.

Той я изгледа продължително под изписаните си черни вежди.

— Може би ще е по-добре, ако ми разкажеш за това утре. Тогава ще мога да пресуша сълзите ти с целувки и нежно да те помоля за извинение.

Ровена вдигна лице към него, решена да възнагради честността му, като му каже истината.

— Такива хитрости може да имат ефект пред лейди Алис, но не и пред мен. Аз никога няма да ви простя.

— Въпреки това си струва да опитам. — Гарет се наведе към нея, улови една къдрица от разбърканата й коса и я вдигна към устните си. — Защо избяга от Карлеон?

Беше твърде опасно да му признае истината — и за Марлис, и за самата нея.

— Защото ми казахте да ви оставя на мира.

Гарет изпухтя изненадано — и почти развеселено.

— Ако онази нощ те бях помолил да останеш при мен, щеше ли да го направиш?

— Да.

Той я погледна стреснато. Къдрицата се изплъзна от ръката му и падна пред лицето й като копринена мрежа. Ровена я издуха сърдито. Гарет бавно вдигна ръка и обхвана тила й под водопада от коси. Пръстите му върху кожата й бяха толкова топли…

— Ако поискам тази нощ да легнеш с мен, ще го направиш ли?

— Изборът е ваш. Вие имате силата, имате волята. Никой няма да обърне внимание на виковете ми за помощ. Пърсивал и приятелите му само ще се радват.

Палецът на Гарет описваше кръгове около ухото й.

— Аз не говоря за насилие.

— Всеки рицар упражнява насилие. Понякога върху мъж, който не е облагодетелстван от съдбата като него, друг път върху жена, която е избрал да подчини на волята си под прикритието на рицарството.

Пръстите му се сковаха. Сърцето й заби ускорено. В гласа му звънна горчивина.

— Добре казано, милейди. Марлис щеше да изрази бурно одобрението си към новите ти прозрения. Виждам, че си станала образована млада дама.

— Боя се, че ако ми наложите волята си, ще стана още по-образована, преди да свърши годината.

Силните му пръсти се заровиха в косата и обхванаха главата й.

— Пропилях един месец от годината да те следвам през половината Англия, винаги една крачка пред тълпите разгневени селяни, които искаха да пратят теб и спътниците ти на бесилката. По-добре да бях прекарал това време в топлото си легло в Карлеон.

— С лейди Алис?

Гласът му стана по-дълбок.

— С теб.

Ровена сведе глава и се опита да се пребори с желанието да зарови лице в меките гънки на ризата му. Пълният стомах я правеше ленива и безволна. Пръстите му несъзнателно милваха косите й, разтриваха кожата на главата в хипнотичен ритъм. Толкова й беше омръзнало да живее за другите, да им дава кураж. Изкушението да се сгуши в силната ръка на този невероятен мъж беше огромно. Да политне към него, да падне в ръцете му и да му позволи да я отнесе на покритото с кожи легло. Да лежи под топлото му тяло. Беше уверена, че той ще направи капитулацията й възможно най-безболезнена.

Капитулация.

Ровена рязко вдигна глава. Бе видяла в сиянието на огъня блясък на стомана! Сгушена на гърдите на Гарет, тя виждаше съвсем ясно прозореца. Между капаците и металното резе бавно се движеше острие на ловен нож.

— Велики боже! — изпищя Ровена, когато резето се вдигна и капаците се отвориха.

— Какво става? — Гарет учудено вдигна вежди, когато тя се хвърли като луда към отворения прозорец.

— Какво става ли? — повтори с треперещ глас Ровена. — Какво става! Не можете ли поне да затворите прозореца, както трябва? Цял месец се борих с ледове и снегове, защо сега искате да мръзна и в спалнята?

Ровена хвана здраво двата капака. Хвърли отчаян поглед навън и бе възнаградена с появата на две очи, сребърно-сиви като острието, което собственикът им държеше между зъбите. Малкият Фреди стоеше на раменете на Ъруин, върхът на обувката му беше точно в ухото на братовчед му. Ъруин се крепеше едва-едва на гърба на големия Фреди. Когато Малкият Фреди хвана капаците и ги задърпа, Ровена напрегна всичките си сили, за да ги затвори и да пусне резето, макар че с мъка издържаше на умолителния му поглед. Клетвата на Гарет първо да убие, а после да задава въпроси, все още звучеше в ушите й. Когато чу стъпките му зад гърба си, тя се напрегна и най-сетне успя да затвори капаците.

Обърна се и плесна с ръце, за да заглуши болезнения вик и глухия удар отвън.

— Ето, готово! Та докъде бяхме стигнали?

Гарет отиде при нея с бавни, отмерени крачки. Очевидно не се боеше, че тя може всеки миг да избяга през прозореца.

— Разбирам, че се страхуваш, Ровена. Но нямаш причини да обезумяваш. Аз не съм грубиян. Мога да бъда мек и добър.

Тя го дари със сияеща усмивка.

— Естествено, че можете. — Някой задраска плахо по затворения капак на прозореца. Ровена се стрелна към Гарет и улови ръцете му с плам, който изненада и нея самата. Бутна го в арабския стол и коленичи пред него.

— Удобно ли ви е така, сър? — И погледна в лицето му с искрена загриженост.

Бузите й бяха зачервени, по челото й бяха нападали в безредие руси къдрици. Драскането по капака премина в упорито тропане. Гарет хвърли поглед над рамото й.

— Вятърът явно се усилва.

Сърцето на Ровена биеше до пръсване. Тя огледа неспокойно стаята, за да намери нещо, което да отклони вниманието му от прозореца. Погледът й спря върху една от ужасните картини на стенния килим. Може би и тя трябваше да постъпи като жената, нарисувана там.

Тя приглади полите си, сякаш бяха от най-фина коприна, и предпазливо седна в скута на Гарет. Бедрата му бяха корави като желязо. Като се молеше смелостта да не я напусне, Ровена сложи ръце на брадатите му бузи и притисна устни в неговите.

Устните му се разделиха под нейните и той се поддаде на изкушението да изследва с език дълбините на устата й, която се отвори пред него като розова пъпка под лъчите на пролетното слънце. Той сложи ръка на кръста й и я притисна към тялото си, за да й покаже, че го измъчваше жесток глад, по нищо не отстъпващ на нейния.

Коравите му пръсти се плъзнаха под роклята й и напипаха силно биещия пулс в свивката на шията. Ровена се раздвижи и веднага разбра, че беше пленница в скута му. Гарет плъзна ръка по бедрото й и жадните му пръсти се мушнаха под износеното бельо. От гърлото му се изтръгна дрезгав стон. Другата му ръка намери гърдата й, обхвана я цялата и я размачка с такава пламенност, че Ровена се уплаши. Дори дрехите й нямаше да му попречат да утоли апетита, който тя така безразсъдно беше събудила.

Опиянена от целувките на Гарет, от вкуса на езика му, от триенето на брадата му о меката й кожа, Ровена напълно забрави причината, поради която се беше изложила на тази чувствена буря. Забрави гневните удари на момчешките юмруци по капака на прозореца, по-скоро, помисли ги за ударите на собственото си сърце, докато най-сетне капаците се счупиха с оглушителен трясък и в стаята се изтърколи среброкосо джудже.

14

Гарет изблъска Ровена от опасната зона, докато самият той, подчинявайки се на инстинкт, отдавна преминал в кръвта и плътта му, се хвърли към камината, където беше мечът му. Измъкна го с две ръце от ножницата и с три крачки прекоси стаята. Вдигна меча над главата си, готов да го забие в сърцето на убиеца, проникнал през прозореца. Острието потрепери и спря насред движението.

От пода го гледаха стоманено-сиви очи. Малкият Фреди лежеше по гръб със свити колене, опрян на лакти. На каменния под беше захвърлен стар ловен нож. Той гледаше меча на Гарет без каквито и да било признаци на разкаяние или молба за милост.

— Ти! — изпъшка смаяно Гарет.

Ровена, която за разлика от малкия Фреди трепереше от ужас, се хвърли към тях и падна върху братчето си, за да го защити с тялото си.

Тя отметна глава назад и погледът й се плъзна по тялото на Гарет до вдигнатия меч в ръцете му. Гласът й беше тих и настойчив.

— Гарет, моля ви, не го убивайте. Умолявам ви. Не му причинявайте болка. Ще направя всичко, което поискате от мен.

— Всичко ли? — попита хладно Гарет. В слабините му запулсира желание.

— Всичко — повтори тя и го погледна смело в очите, като в същото време стисна здраво зъби, за да престане да трепери.

— Ровена! — Малкият Фреди отчаяно се опитваше да се измъкне изпод нея. — Не давай обещания на този дявол.

— Млъкни, момче! — Със силен замах Гарет заби меча си в дървения под между коленете на Ровена. — Щях да го забия в сърцата ви — изсъска той, — ако вярвах, че поне един от вас има сърце.

Две двойки широко отворени очи се устремиха към треперещото острие. Ровена преглътна мъчително.

Гарет прекоси помещение и напълни чашата с вино.

— Пътуващи артисти, това е точният израз. Ако бяхте организирали същото трогателно представление в някое от селата по пътя си, сега щяхте да се къпете в злато.

Бузите на Ровена пламнаха от срам. Гарет тресна чашата на масата и се върна при тях. И двамата с Фреди трепереха неудържимо. Той се разкрачи и скръсти ръце на гърба си. В очите му святкаха зловещи искри.

— Искам да бъда сигурен, че съм те разбрал правилно, лейди Фордис. За да спасиш живота на това ритащо хлапе, ти си готова да направиш всичко, което поискам от теб, така ли е?

Ровена отговори на погледа му над дръжката на меча и кимна твърдо. Фреди отново се замята отчаяно под нея. Гарет я посочи с пръст.

— И никакво разкаяние. Никакви укори. Никакво хленчене, сълзи и обвинения на сутринта.

— Никакви — потвърди тихо Ровена.

— Вие сте безсърдечно копеле! — Малкият Фреди успя да се измъкне и поиска да се хвърли върху него, но Ровена в последния момент го хвана за яката и притисна главата му към гърдите си. Стисна го здраво и почака, докато протестите му заглъхнаха в неясно пръхтене. През цялото това време тя не откъсваше поглед от лицето на Гарет.

По лицето му се плъзна студена усмивка.

— Всичко, което трябва да направя аз, е да оставя главата на брат ти на раменете му.

Тя беше готова да кимне, но се поколеба. На лицето й се изписа замисленост. Гарет й обърна гръб.

— Предложението ти се приема.

— Не — каза внезапно Ровена.

Малкият Фреди изохка облекчено. Гарет се обърна рязко и вдигна едната си вежда.

— Как така не?

— Не съм съгласна с тези условия. Животът на малкия Фреди не ми е достатъчен. Искам повече. Ще ми обещаете да го вземете под крилото си. Когато моята година свърши и ме прогоните от дома си, ще го приемете в замъка си като паж. Когато достигне необходимата възраст, ще му помогнете да си спечели рицарските шпори.

Малкият Фреди побесня от гняв и отново се опита да се изтръгне от ръцете й. После се опита да достигне ловния нож с крак, но Ровена безмилостно заби лакът в корема му и той се преви от болка.

Гарет ги наблюдаваше смаяно.

— Ровена Фордис показа истинския си лик. Досега си мислех, че алчността ти се простира само върху собственото ти хубаво коремче. А ти си била бисер с много лица, милейди.

Ровена го погледна унищожително, уязвена от подигравателния му тон. При тази проява на възмущение цинизмът на Гарет премина в пристъп на веселие. Мускулите по бузите му затрепкаха и той обърна лице към камината, за да скрие смеха си.

— Твоята цена се покачва с всяка секунда, скъпа. Май трябва да побързам, преди да ме принудиш да подслоня под покрива си цялото ти семейство и да направя баща ти мой пръв паж. Какво те кара да мислиш, че ще се съглася да обременя живота си с това упорито кученце? Досега се държи като глупак и има склонност към мъченичество, която ми досажда.

— Той е умен — възрази сърдито Ровена. Пръстите на малкия Фреди бавно се промъкваха към ножа. Тя го сграбчи за косата и няколко пъти удари главата му в стената, докато очите му по-мътняха. Ровена положи глава в скута му и започна да милва челото му. — По-умен от всички останали.

Гарет приглади брадата си.

— Може и да си права.

— Ако баща ни не беше окуцял, Фреди можеше да стане рицар. Това е негово рождено право. Не е виновен, че е беден.

— Права си. Затова си решила да му дадеш шанс в живота. Колко благородно. — Тонът на Гарет беше повече от язвителен. — Но не е ли твърде малък, за да стане паж?

— А аз не съм ли твърде млада, за да стана ваша любовница?

Устните му трепнаха. Май беше съгласен с нея. Показалецът му се плъзна с любов по дръжката на забития в пода меч.

— Дали си струва да поема това обещание, Ровена?

Тя отметна глава назад в нов прилив на смелост.

— Вие трябва да решите това, нали, сър?

Гарет усети как слабините му натежаха. Погледът му се плъзна от шията към твърдите млади гърди.

— Е, добре. Дяволът е съгласен да сключи сделка с теб.

Ровена се изправи с грациозно движение и застана пред него.

Малкият Фреди простена, усетил под главата си студения под.

— Закълнете се.

Гарет я погледна изненадано.

— Досега никой не се е съмнявал в думата ми.

— Закълнете се.

— За бога, ги отиваш твърде далеч. Е, както искаш. Давам ти клетвата си като рицар от…

— На колене.

Гарет изръмжа, отпусна се на колене в краката й и вдигна меча си. Очите му пламтяха като запалени въглища. За първи път Ровена се зарадва, че студената стомана стоеше между тях. Стиснал здраво зъби, той изрече някакво проклятие, но после се закле да закриля малкия Фреди, докато е жив. Момчето въздъхна, но Ровена кимна доволно.

Гарет протегна ръка и улови китката й като в железни клещи.

— Ти ще ми дадеш твоята клетва, когато останем сами, милейди. Също на колене.

— Както желаете, милорд. — В очите й блеснаха стоманени искри, каквито не беше виждал досега.

Гарет стана, сграбчи малкия Фреди за яката и го вдигна от пода. Ровена го хвана за ръкава.

— Обещахте, че няма да му сторите зло.

Гарет се отърси от ръката й, сякаш беше досадно насекомо.

— Нищо няма да му направя. Просто ще го изведа навън. — Той отиде до прозореца, като прескочи ловко остатъците от счупения капак. Малкият Фреди остана неочаквано тих. — Според мен е най-добре да си отиде по същия път, по който дойде.

Ровена протегна ръка и го задържа.

— Моля ви, недейте! Ще го убиете! Нали ми обещахте!

Гарет въздъхна и се обърна. Ровена се притисна до гърдите му.

— Не подлагай търпението ми на изпитание, жено.

Той я бутна настрана и се наведе през прозореца. Две тъмни фигури ходеха неспокойно напред-назад по снега.

— Кой е там? — извика Гарет. — Ти ли си, Ъруин?

За момент се възцари тишина, прекъсвана само от шепота на снежинките. После Ъруин отговори тихо:

— Тъй вярно, сър.

— Имам нещо за теб. Протегни ръце.

Ровена се отдръпна назад и скри лице в ръцете си. Без да се церемони, Гарет изхвърли малкия Фреди през прозореца. Ровена се прекръсти и зашепна благодарствена молитва, когато братчето й изчезна. Очакваше да чуе вик от болка, но долови само глухо изръмжаване, последвано от плахите думи на Ъруин:

— Много благодаря, сър.

— Удоволствието беше изцяло мое. — Гарет се подаде още малко от прозореца и се вгледа в бледото лице на момъка. Ъруин се покашля смутено.

— Трябва да вървим, сър.

— Приберете се в обора и чакайте там. Разбра ли?

— Естествено, сър.

Гарет несъзнателно зарови пръсти в замръзналия сняг на перваза на прозореца, докато двете неясни сенки се отдалечаваха, сложили момчето помежду си. Ровена отново се прекръсти и благодари на бога, че малкият Фреди не беше нито убит, нито ранен.

Тя проследи как Гарет взе меча си и с помощта на дръжката закрепи един от стенните килими над отворения прозорец. Сега стаята изглеждаше дори по-уютна от преди. Ровена бързо се извърна настрана, за да не вижда двусмислените погледи и похотливата усмивка, докато Гарет разглеждаше сцените на килима. След малко той коленичи пред камината и хвърли в огъня жалките остатъци от счупения капак на прозореца.

— Кажи, Ровена — осведоми се той, без да се обърне, — на колко мъже си се предлагала, за да спасиш жалките си роднини?

— Само на един. На вас.

Той разрови пламъците и отбеляза все така равнодушно:

— Ако лъжеш, ще го разбера много скоро.

Ровена сплете ръце под гърдите си и се вгледа в широкия му гръб под сведените си ресници. Той отиде до масата и напълни чашата с вино. Движенията му бяха изнервящо бавни. Ако посегнеше към нея със същата студенина, с която говореше, как би могла да се удържи да не го помоли за милост? Не, тя се бе заклела, че няма да се моли. Щом се бе продала като уличница, вече нямаше право на нежността и добротата, с които се беше отнасял към нея преди.

Гарет се отпусна в арабския стол и стисна чашата между палеца и показалеца си.

— Докъде бяхме стигнали? Да подготвя ли сцената? Бях тук, ти седеше в скута ми и се опитваше да ме прелъстиш. Искаш ли да продължиш?

Ровена потрепери. Прекоси стаята и седна в скута му. Той гледаше пред себе си, лицето му беше като издялано от мрамор.

Ровена пое шумно въздух и притисна устни върху неговите. Целувката й беше неопитна, трескава и тя го осъзнаваше напълно. След малко се отдръпна. Устните му не се разделиха, както предишния път, но поне погледът му беше съсредоточен в лицето й. Той я погледна с присвити очи. Това й вдъхна смелост за нова целувка. Този път дори го прегърна. Гарет обаче не се впечатли от мекотата й. Остана неподвижен като статуя.

Ровена се отдръпна от него. Бузите й пламнаха и тя се намрази за слабостта си.

— Не ми се подигравайте за липсата на опит, милорд. Аз не съм обиграна във високото изкуство на любовта като вас.

Чашата се търкулна със звън на пода. Гарет улови ръцете й.

— Ти си тази, която се подиграва. Аз не знам нищо за любовта и не искам да знам.

Дълбоко в очите на Гарет Ровена откри страх, по-голям дори от нейния. Предупреждението в думите му беше недвусмислено като острие, опряно в гърлото й. Но тя беше готова да се пребори с това оръжие, ако това щеше да й помогне да разруши стената, която той беше издигнал около себе си. Преплете ръце с неговите, за да го обезоръжи чрез капитулацията си. Наведе се към него и внимателно прокара връхчето на езика си по очертанията на устните му. Изкусителното движение най-сетне ги раздели. Тъмните ресници скриха израза на очите му, но той отговори на целувката. Устата му се отвори, езикът му помилва нейния. Ръцете му се раздвижиха неспокойно и тя усети как тялото й пламна. От устата й се изтръгна тих стон.

Изведнъж Гарет отметна глава назад и се засмя. Кокалчетата на пръстите му минаха по гръбнака й.

— Да не би да искаш да ме засрамиш с капитулацията си?

— Аз се заклех да не се моля и да не хленча, милорд.

— А ти си дама, която държи на честта си. — Думите на Гарет прозвучаха странно, сякаш се подиграваше със самия себе си. Той обхвана лицето й с двете си ръце и я отдалечи малко от себе си, за да я погледне в очите. — Ако ти позволя да ме помолиш за нещо, какво ще е то?

— Ако единственото, което искате от тази нощ с мен, е да си отмъстите на баща ми, моля ви да ме дадете на Пърсивал или на някого от другите. — Ровена говореше без колебание.

В очите му се появи учудване.

— Велики боже, мисля, че говориш сериозно. Толкова ли ме мразиш?

Ровена сведе глава към пода.

— Ще понеса по-лесно тяхната жестокост, отколкото вашата.

Той я притисна до гърдите си и сложи брадичка на главата й.

— Глупаво дете! Чии милувки ще предпочетеш пред моите? Може би на рицаря със зелените очи, когото целуваше с отдаденост, която винаги си отказвала на мен? Или на скъпия ти годеник? — Ръката му се мушна под роклята и обхвана гърдите й. Палецът закръжи около розовото връхче и Ровена се разтрепери. — Наистина ли смяташ, че Ъруин ще ти направи това с несръчните си ръце?

Ровена изохка задавено. Умелите пръсти на Гарет запалиха огън в гърдите й. Тя се сгуши в него, отвори ризата му и потърка лице по твърдите косъмчета на гърдите му.

— Ъруин ми предлага ръката и сърцето си с божията благословия — промълви тя, съзнавайки, че думите й съвсем не звучаха убедително.

Гарет повдигна лицето й и впи изпитателен поглед в очите й, блеснали в сиянието на огъня. След малко попита; подчертавайки всяка произнесена дума с бегла целувка по бузите:

— А какво ти предлагам аз? Бавна езда към ада?

Устните му спряха върху пулсиращата вена на шията й. Замаяна от горещината на устата му, Ровена отметна глава назад, сякаш косата беше твърде тежък товар за крехката й шия. Окуражен, Гарет плъзна ръка в деколтето й. Гърдата й пасна великолепно в дланта му. С нежност, каквато почти беше забравил, че притежава, пръстите му се плъзнаха по щръкналото зърно, което се притисна към твърдата му длан. Ровена се разтрепери.

Двамата останаха доста време в тази поза. Светлите ресници на Ровена почиваха върху зачервените бузи. С леко разкрачени крака, полата потънала във вдлъбнатинката между краката й, тя изглеждаше така, сякаш само чакаше той да я вземе. Гарет не беше подготвен за треперенето на ръцете си. Той помилва нежно бузата й в безмълвен опит да я убеди да отвори очи. Ровена го направи и той видя пред себе си две звезди на небето, което дълго време беше познавало само мрак.

— Без теб бях постоянно студена и гладна, Гарет. — Тя очерта устните му с показалец, сякаш искаше завинаги да запомни формата им.

Устните му се отвориха и той започна да целува връхчетата на пръстите й. Ръката, която притискаше гърдата й, се спусна надолу и помилва гладкия, плосък корем. Тя го гледаше неотстъпно в очите.

Гарет имаше чувството, че цял живот е чакал именно този момент. Той я държеше в ръцете си и можеше веднага да я освободи от споразумението, което беше сключил само за да излекува наранената си гордост. Все още можеше да спре да я милва… но не, този миг бе отминал безвъзвратно. Ръцете му се плъзгаха между кожата и гънките на износеното й бельо към нежните кичурчета между краката й. Той сведе глава, за да спечели малко време, да укроти дъха си и да прогони червенината от бузите си, които пламтяха, сякаш беше момче на прага на мъжествеността си.

За да се овладее, притисна устни във фината мида на ухото й.

— Искам да те изпълня, милейди. Искам да проникна толкова дълбоко в теб, че никога вече да не усетиш глад или студ. — Дрезгавите думи заглъхнаха в стон, когато проникна с един пръст в топлата, влажна утроба. Интимното докосване го изпълни с екстаз, за какъвто не бе смял и да мечтае.

Ровена го прегърна здраво и се вкопчи в него, когато той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото.

Положи я върху мекия дюшек и я погледна. Ръцете й нервно задърпаха хермелиновите кожи. Когато танцуващите пламъци очертаха мощните му рамене, Ровена се разтрепери — повече от страх, отколкото от студ.

Гарет коленичи на леглото и я прегърна като дете.

— Никога вече няма да мръзнеш, обещавам ти. А ако изгорим, ще изгорим заедно.

Сключи ръце на тила й, приближи се към коприненомеките устни и ги раздели за страстна целувка. Ровена му отговори с новооткрит у себе си огън. Притисна се с целия плам на младото си тяло към мускулестата му гръд и с радост се нагоди към изкусителния ритъм на езика му.

Той се отдели от нея с дрезгав стон и бързо смъкна роклята от раменете й. Тя се вкопчи в косите му и той сведе глава към гърдите й, за да помилва с устни и език кораловочервените зърна, които го очакваха с нетърпение. Ровена усети странно теглене в слабините. Изведнъж видя сребърните нишки в тъмната му коса и се учуди безкрайно. Той я притисна във възглавниците и завивките зашумоляха приятно. Тя повдигна послушно хълбоците си, когато той най-сетне смъкна роклята и долната й риза.

Когато остана гола пред него, Ровена се изчерви цялата под жадния му поглед. Ала очите й останаха отворени, изпълнени с доверие, и този път тя беше тази, която вдигна ръката му и я поднесе към устните си. Захапа нежно палеца му и проговори гърлено.

— Ела, милорд. Нали ми обеща да ме избавиш от глада.

Гарет измъкна жакета през главата си и оголи зъби в гладна гримаса.

— Излъгах те. Аз съм този, който ще утоли глада си с теб.

Ровена отново си го представи като вълк и потръпна. Главата му се сведе над гърдите й, устата му се плъзна надолу и проследи всички извивки и вдлъбнатини на тялото й с уверена целенасоченост. Ровена неволно се закиска.

Гарет вдигна глава и изръмжа дрезгаво:

— Ти май ми се надсмиваш, милейди? На езика ми напират остри укори, а вече обмислям и как да те накажа за дързостта ти.

Той се зае веднага да превърне думите си в дела: буквално я погълна с уста и ръце, докато тя се вкопчи в косите му и започна да моли за милост, макар че в действителност не я искаше. Тъмните му къдрици се плъзгаха като коприна между пръстите й. Насладата се разпростря в тялото й, опъна сякаш мрежа от желание между двамата. Силните му ръце обхванаха дупето й, плъзнаха се надолу и с невероятна нежност я убедиха да разтвори бедрата си. Със задъхан стон тя затвори очи и изви глава, за да опре лице в меката завивка, докато пръстите и устните му играеха в утробата й, дърпаха струните на тялото й и го караха да пее. Всичките й мускули вибрираха.

След този невероятен екстаз Ровена се отпусна в леглото, дишайки тежко, сякаш беше пробягала много мили. Големите й очи бяха пълни с учудване. Гарет отговори на погледа й и тя разбра, че времето за игри беше отминало. Очите му се присвиха в тесни цепки и тя бе обзета от радостно очакване, примесено със страх.

Ръцете на Гарет затрепериха, когато се надигна на колене и започна да отвързва панталона си. Ровена затвори очи. Държа ги затворени, докато той посегна и хвана едната й ръка.

— Ровена? — попита тихо той.

— Какво?

Гарет привлече ръката й към тялото си. Ръцете й се отвориха и докоснаха нещо, което й заприлича на стомана, обвита в копринено кадифе. Пръстите й се плъзнаха любопитно по това непознато нещо и Гарет изстена дрезгаво.

Ровена бързо издърпа ръката си.

— Не мога — изплака отчаяно тя. — С това нещо можеш да ме убиеш, милорд!

Гарет скри лице в шията й с треперещ смях.

— Ти ме ласкаеш, скъпа. — Опря се на лакти и я погледна в очите. — Това е нещо съвсем обикновено, кълна ти се. Повярвай, досега не съм убил никого с него.

По лицето му пробяга бегла сянка. Сърцето на Ровена се сви от болка. Тя обхвана лицето му с две ръце и жадно се впи в устните му. Езикът му проникна нежно в устата й и се раздвижи, сякаш трябваше да подготви останалата част от тялото й за интимното проникване. Ровена изведнъж забрави страха си и се отпусна. Бедрата й се отвориха сами, ръцете й отново посегнаха да го помилват. Гарет простена сладостно.

Отначало имаше чувството, че в крехката й плът се е забило неумолимо стоманено острие и напредва с безмилостна бавност. Тя изплака тихо, тежкото тяло на Гарет потръпна и тя разбра какво му струваше да се въздържа. Той беше мъж, свикнал да преодолява със сила всяко препятствие, което му поставяше животът. А сега сдържаше огромното си желание, за да й спести болката.

Ровена извърна глава настрана, прекъсна целувката и пошепна в ухото му:

— Искам да ме изпълниш. Сега.

Не беше нужно да го моли повторно. Гарет се потопи дълбоко в нея и разкъса последната крехка съпротива на девственото й тяло. За момент остана неподвижен, за да се наслади на влажната топлина, която го обгърна. Ровена дишаше тежко. Той впи поглед в лицето й и зачака напрежението да отслабне. Зачака и знак, че беше готова да го приеме изцяло.

Тя примигна и го погледна учудено.

— Нима вече свърши? — Разочарованото й лице го изпълни със задоволство.

— О, не, сладката ми, едва сега започва.

С тези думи той започна да се движи дълбоко в нея. Тя затвори очи и опря рамене на възглавницата. По подутите, влажни устни полепнаха руси косъмчета. Гарет приглади косите й назад и се заби още по-дълбоко в нея. Все по-дълбоки и по-бързи ставаха тласъците му, докато тя проумя, че на света съществуваше и друг неутолим глад, който нямаше нищо общо с яденето и пиенето. Хвана се за раменете му, усети играта на мускулите под обсипаната с белези кожа и се устреми заедно с него към рая или към ада — в момента не знаеше къде отиват и не искаше да знае. Накрая беше готова да се закълне, че вижда как звездите на небето се разпръсват на хиляди блестящи парченца.

Силен порив на вятъра изду стенния килим зад Гарет като сребърна мантия в мрака. Една от цепениците в камината изсъска и разпръсна сноп от искри. Те осветиха огледалото на тавана и разкриха тайната им. Ровена проследи опиянена как гърбът на Гарет се опъна като струна. Той отметна глава назад и жилите се издуха като дебели въжета. Нададе гърлен вик и рухна върху нея, изцеден до крайност. Странно, но Ровена почти не усети тежестта му.

Тя остана дълго неподвижна, загледана в огледалото: Коя беше бледата руса непозната под задоволеното тяло на рицаря, когото обичаше? Видя как пръстите на жената се заровиха нежно във влажните от пот тъмни коси на мъжа над нея, сякаш искаха да ги срешат. Ровена затвори очи и на устните й заигра усмивка.

15

Гарет слизаше по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Мислите му бяха изцяло заети със спящия ангел, който беше оставил в леглото си. Изобщо не забеляза, че си тананикаше нещо, докато не стигна до последното стъпало и дълбокият му баритон не отекна в мъртвешката тишина като нежелан подарък.

Насреща му се появиха три мрачни лица. За момент Гарет се видя през очите им: разрошена коса, смачкани дрехи, прашни панталони, които бяха прекарали нощта захвърлени на пода. Ъруин внезапно отмести дъската пред себе си, сякаш бе загубил апетит. Раменете му бяха скрити под кожената наметка, която Гарет снощи беше свалил в залата. Големият Фреди се взираше сърдито в огъня, а малкият Фреди го измери с мрачен поглед, докато дълбаеше дупка с ножчето си в дебелия плот на масата.

Гарет престана да тананика и се огледа въпросително в празната зала.

— Чакам признанието ви, момчета. Нима сте изтребили всички рицари от Мидгард? Къде ги скрихте, след като ги вързахте и запушихте устите им — в обора ли? — Нарочно придаде на гласа си весела, шумна нотка.

Големият Фреди изпухтя презрително.

— Рицари, ами!

— Рицарите избягаха. — В гласа на Малкия Фреди звънна презрение. — Ъруин направи грубата грешка да им разкажа какво е за вас Ровена и те се изпокриха като мишки, от страх, че ще се събудите в лошо настроение и ще им дадете да почувстват гнева ви.

Като си подсвиркваше весело, Гарет окачи над огъня тежък котел. Пъхна един пръст в съдържанието му и го вдигна към устните си.

— Опасността не беше особено голяма.

— Изобщо нямаше опасност. Но заблудата обикновено изкарва на бял свят най-хубавото у мъжете.

Гарет замахна и малкият Фреди се наведе светкавично. Ала рицарят само разроши косата му.

— Дръж си езика зад зъбите, хлапе, и ще направим от теб страхотен рицар.

Светлата кожа на малкия Фреди пламна и придоби красив розов цвят. Ръката му се сключи около дръжката на ножа и Гарет разбра, че хлапакът много искаше да го забие в корема му. Ала усмивката не слезе от лицето му и момчето се задоволи да набоде на острието една заблудена хлебарка, която се бе осмелила да се качи на масата.

Ъруин потрепери и се уви още по-плътно в наметката на Гарет. После придърпа към себе си дъската, само за да има нещо в ръцете си, когато Гарет застана зад него.

Рицарят помириса с удоволствие солената риба и платото със сирене.

— Откъде ли са намерили такова хубаво грозде по това време на годината? Ровена обича ли грозде?

Ъруин отвори уста да каже нещо, но големият Фреди го изпревари.

— Никога не е опитвала грозде. Когато стана на възраст да го яде, в Ревълууд вече нямаше грозде.

Гарет стисна устни, сякаш размишляваше напрегнато.

— Как мислиш, малки Фреди, сестра ти ще се зарадва ли на гроздето?

Момчето се облегна назад и скръсти ръце.

— Наистина ли това е важно за вас?

— Много.

Погледите им се срещнаха в безмълвен двубой.

— Водата завря — обади се големият Фреди.

Гарет отиде до огнището, уви ръката си с някакъв парцал и свали котела от огъня. После сложи чинията с гроздето в скута на големия Фреди.

— Внимавай някой да не изяде гроздето, чуваш ли? — нареди той. Хвърли съзаклятнически поглед към Ъруин и добави: — Аз трябва да се погрижа за коня си.

— Не е нужно — отговори големият Фреди. — Ние го направихме.

— О, много ви благодаря. А би ли направил още нещо за мен? — Гарет буквално видя как Ъруин любопитно наостри уши. Наведе се и пошепна в ухото на Фреди: — Приготви конете. След половин час тръгваме за Карлеон.

Момъкът продължи да се взира право пред себе си.

— Вашия и на Ровена?

— Не. Всички коне.

— Тъй вярно, сър.

Гарет взе под мишница една дебела цепеница, вдигна котела от перваза на камината и протегна другата си ръка. Големият Фреди му подаде чинията с гроздето. Гарет намигна предизвикателно на Ъруин и се запъти към стълбата, като балансираше внимателно товара си. След първата площадка отново затананика.

Ровена се притисна във възглавниците и прошепна името на Гарет. Възглавницата не отговори. Когато чу шум, прозвучал като удар в предмет от слонова кост, тя вдигна глава, отмахна назад разрошените къдрици и отвори уморените си очи. Мина доста време, преди да разбере, че тракаха зъбите й. Претърколи се по гръб, надигна се и коленичи. Скованите й мускули се възпротивиха и тя направи гримаса. После смъкна завивката и затърси по тялото си следи от преживяното през нощта.

Гербът на Гарет не беше отпечатан на гърдите й. Клеймото му беше невидима верига, която я обвързваше за него с чувствителността между бедрата й и ускореното дишане, докато през съзнанието й преминаваха в бърза върволица картини от нощта. Зъбите й престанаха да тракат. Тя се наведе напред и с усмивка скри лице в завивката.

Жадно ръмжене я изправи отново на колене. Напрегна се и коремът й хлътна почти до гръбнака. Притегли завивката към раменете си и изведнъж се разтрепери от студ. Нима Гарет беше забравил клетвите си? Нали беше обещал завинаги да прогони от живота й глада и студа? Дали беше казал тези думи само за да постигне целта си и да утоли жаждата си да я притежава? Колко пъти се бяха любили през нощта, понякога нежно, друг път необуздано, докато заспаха от изтощение в прегръдките си. Какво ли е обещал на лейди Алис срещу една проява на отзивчивост? — запита се горчиво тя. Кесия със злато? Купчина перли? Как ли й се е присмивал! Бедната Ровена Фордис, която му се бе отдала само срещу обещанието за сочна шунка и огън в камината.

Отчаяние засенчи очите й, докато оглеждаше празната стая. Може би тъмният рицар отдавна си беше отишъл и я бе оставил в ръцете на похотливите млади рицари, които търсеха развлечения в Мидгард? Тя се намръщи замислено. Стори й се, че чува неприличните им песни в коридора.

Веселата песничка приближаваше. Ровена беше потънала в мрачните си размишления и когато на прага застана Гарет, запримигва учудено, сякаш бе видяла призрак. Усмивката, която изгря на устните й, беше за него като слънцето, пробило между сивите облаци. Ровена се надигна и протегна ръце към него. Гарет спря, песента замря на устните му. По лицето му пробяга изражение, което Ровена не беше в състояние да разтълкува. Изведнъж изпита странното чувство, че е видяла духа на младия Гарет, плах и несигурен дали е добре дошъл.

Когато той не се помръдна и не отговори на поканата й, тя бе обзета от същата плахост. Направи се, че се протяга, докато го оглеждаше изпитателно изпод полуспуснатите си ресници.

— Цветът ви отива, милорд — отбеляза небрежно тя и посочи финия вълнен плат, драпиран около раменете му. — Нюансът е в много интересен контраст с косите ви.

— Дръж се прилично и може би ще ти го заема за малко — отговори в същия тон той.

Гарет хвърли дървото в угасналия огън и остави другите неща на масата. Отиде до леглото и показа на Ровена рокля от най-фина розова вълна. Тя посегна да я вземе, но той се ухили предизвикателно и я дръпна към себе си. Завивката се свлече от раменете й и погледът му веднага пламна.

Ровена моментално се зави до брадичката и сините й очи засвяткаха дръзко.

— Дръж се прилично и може би ще ти го заема за малко — повтори глухо тя думите му отпреди малко.

Гарет захвърли роклята на пода и скочи при нея в леглото. Завивките се разхвърчаха на всички страни, когато се претърколи върху нея и я притисна към себе си. Той я сложи върху себе си, придърпа една завивка, за да не й е студено, и обгърна с две ръце тънката й талия. Очите му искряха.

— Какво безсрамие. Нямаш представа какви опасности преодолях, за да намеря тези съкровища за дамата на сърцето си. Излязох безстрашно срещу трима дракони, които бълваха огън и пламък.

Ровена направи неуспешен опит да се освободи.

— Възможно ли е тримата дракони да са се отзовали на имената Ъруин, Фреди и още веднъж Фреди?

— Може би. — Гарет се възползва безсрамно от опита й да се освободи и я сложи на място, което би я застрашило непосредствено, ако не бяха вълнените му панталони. Ровена утихна.

— Да не би да сте убили тези нещастни дракони с грамадния си меч?

— За съжаление бях невъоръжен. Принудих се да понеса мъката от мрачните им погледи и обидни забележки, но мисля, че се справих достойно. Могъщият ми меч е изтощен до крайност, загубил е легендарната си сила. И за това е виновна само една възхитителна девица, която сега се подиграва жестоко на скромните ми дарове.

Ровена сложи ръце на гърдите му и примамливо изви хълбоците си.

— Според мен могъщият ви меч показва признаци на живот.

Гарет я изгледа с присвити очи.

— Възхитителна дева като вас може да събуди и мъртвия за нов живот.

Той притисна ръка към гърба й и я наведе към себе си. Когато най-сетне отново се изправи, ръцете й трепереха и дишането й беше накъсано.

— Това ли е единственият дар, който ми носите? Няма ли и други?

Гарет се изсмя сухо.

— Ето го пак моето практично момиче.

Бутна я грубичко и тя седна на дупето си. Той метна завивката отгоре й и стана, за да й поднесе даровете си.

Поклони се дълбоко, остави котела пред леглото и се престори, че се олюлява от тежестта му.

— Банята ви, милейди.

Ровена го погледна намръщено.

— Не вярвам да се побера в него.

— Да не чувам хленчене или ще ви напъхам собственоръчно.

Ровена сведе поглед към димящата вода в котела и бързо затвори уста.

С величествен жест Гарет й предложи чинията с риба и сирене, украсени с гроздови зърна. В очите й се появи странен блясък.

— С огромно усилие откраднах тези скъпоценни камъни от един гладен дракон с развяващи се уши и възмутен поглед.

— Как няма да се възмути, като си му откраднал сиренето!

Гарет седна на края на леглото и я помилва по бузата.

— И годеницата.

— Без съмнение си бил вцепенен от срам. — Ровена посегна към най-голямото парче солена риба. Скоро чинията се опразни.

— Засрамих се едва когато най-малкият дракон ме прониза с огнения си поглед. Ако беше стоманено острие, сега щях да съм загубил главата си заедно с всички умни мисли вътре.

— Обаче снощи ти искаше да отсечеш неговата глава, нали? — Ровена стисна едно гроздово зърно и сокът опръска леглото.

— Е, не е точно така. Установявам, че незнайно как момчето се е промъкнало в сърцето ми. Той е сила, с която трябва да се съобразявам, особено ако е въоръжен с котел или с нож.

Ровена го зяпна смаяно.

— Наистина ли не си имал намерение да го убиеш?

Гарет пъхна в устата й зърно грозде.

— Нито за миг.

Ровена шумно затвори уста.

— Значи си ме измамил?

Гарет въздъхна тежко и помилва нежната й буза.

— Трябва ли сега да говорим за това? Колко пъти още трябва да те спечеля, за да те убедя, че си моя?

Ровена глътна гроздето, без да го сдъвче.

— Миналата нощ не ме спечели. — Блъсна ръката му и заяви твърдо: — Видях те как смени заровете в гънките на наметката си. Ти излъга.

Гарет се изправи с вкаменено лице.

— Последният мъж, който ми каза нещо подобно, получи копие във врата.

— Защо? Защото е казал истината?

Гарет изрита котела и водата се разля по пода.

— Добре де, излъгах. Нима би предпочела да бях позволил на онзи идиот Пърсивал да те отведе в спалнята си? Или трябваше да го убия, защото изобщо се е осмелил да те погледне?

— Как мога да съм сигурна, че не си измамил и баща ми?

Сериозният тон, с който бе задала въпроса, разпали гнева му.

— Въпреки високото ти мнение за мен не съм правил опити да мамя идиоти. Нито да убивам момчета.

— А как стои въпросът с жените? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да е успяла да размисли.

По устните на Гарет се плъзна странна усмивка. Ровена потрепери, когато пръстите му се плъзнаха по нослето й и го ощипаха болезнено.

— Това ще покаже само времето, мила моя. Само времето.

Той стана и я остави сама с ехото на небрежно произнесеното гальовно име. Ровена остана в леглото, положила буза на коляното си, опитвайки се да размисли върху думите му и болезнено копнееща за нежността му. Седя така, докато Ъруин почука на вратата и мрачно заяви, че конете са готови за връщането им в Карлеон.

16

Марлис скачаше от клон на клон като тромава маймуна. Високо в короната на прастария дъб клоните бяха чупливи и далече един от друг и тя нямаше друга възможност, освен да се катери по стъблото. Грапавата кора раздра кожата й на коленете, но тя не усети нищо. Последният тънък клон, към който посегна, се счупи. До преди няколко години стъпваше и на най-високите клони, без да се издаде с нещо повече от скърцане. Тя се наруга на ум и клекна сред листака. Не стига, че имаше женски форми, ами и увеличаваше теглото си.

Дървото я обгърна като гнездо, голите му клони скриха облечената в черно фигура. Марлис опря буза във влажната кора и за пореден път разбра защо обичаше зимата — тя не даваше обещания, които не можеше да изпълни.

Ранният дъжд беше стопил снега и навсякъде чернееха мръсни локви. Земята и небето образуваха монотонна сивота, прекъсната само някъде в далечината от кулите на Ардендон. Яркочервените знамена на Блейн се развяваха гордо пред оловносивия хоризонт. Ако баща им беше още жив, сега тя щеше да е господарка на Ардендон. Всъщност дори и сега само милостта на Гарет я предпазваше от тази ужасна участ.

Като дете Марлис често се криеше в клоните на прастария дъб, за да избяга от укорите на бавачката си, която постоянно я наставляваше да се държи „повече като дама, а не като дивачка“. Да избяга от разсеяното разочарование в очите на баща си, който искаше само синове, и от вечното присъствие на съвършения си брат, който се харесваше на всички. Сред тези клони тя се чувстваше свободна от принудите и най-вече от оковите на детската си тромавост. Когато соколите се носеха над нея и описваха съвършени кръгове, тя мечтаеше някой да я вземе на крилете си и да я отнесе далеч от Карлеон, над поля и гори, за да я свали на място, където никой нямаше да я ругае, да й крещи или да я щипе по нослето с любов, както правеше брат й.

Ала днес небето беше празно. Соколите бяха отлетели без нея в прекрасните земи, където зимуваха. Глезените й се сковаха, тя ги разтри несъзнателно и вдигна глава. На доста голямо разстояние от нея, в края на просторното поле, се появиха черни точки. Сърцето й ускори ритъма си. Преброи внимателно точките. Пет коня. Четирима ездачи. Не. Съвсем ясно видя златно петно върху черна основа. Черното беше брат й, златното — косата на Ровена. Марлис заби нокти в кората на дървото и изохка от болка.

Не можеше да види усмивката на Ровена, но видя съвсем ясно как тя се обърна към мъжа, който я държеше. Тази гледка предизвика нов стон. Искаше й се да отметне глава назад и да завие като вълк. Проследи как конниците прекосиха ливадата и изчезнаха в сенките на гората. Очите й бяха сухи и горещи.

Марлис се спусна бързо по стъблото на дъба. Вече беше съвсем близо до земята, когато токът й се закачи на един клон. Силното изпращяване дойде твърде късно. Клонът поддаде и тя падна по гръб. Ужасеният вик се изтръгна сякаш от чуждо гърло.

Известно време лежа на покривката от листа, усещайки как гърбът на жакета й се напояваше с влага. Когато отново задиша нормално, тялото й се разтърси от неудържимо хълцане. Не знаеше колко време е плакала, когато решително седна и избърса сълзите от очите си. Отново заваля дъжд и тя се затича бързо към Карлеон, за да посрещне както подобава брат си и неговата дама.

Ровена се отпусна с тиха въздишка в огромното ведро за баня, постлано с ленени кърпи. Припомни си първата си баня в Карлеон и на устните й заигра усмивка. Днес я нямаше Дунла да я изтърка, докато кожата й се разрани. Засмяната старица тактично се бе оттеглила, след като напълни ведрото с гореща вода и изкрещя в ухото на Ровена няколко думи, които звучаха като „добре дошла у дома“. Този път банята й беше приготвена не в кухнята, а в личните покои на Гарет.

В камината гореше буен огън и топлината му се бе разпростряла в цялото помещение. Ровена лениво раздвижи пръсти под водата. Очите й спряха на голямото легло и тя си припомни колко нощи двамата с Гарет бяха лежали като статуи, без да смеят да се докоснат, сякаш осъзнаваха, че веднъж започнали, никога няма да престанат. Заспиваха едва когато изтощението ги надвиеше и всеки търсеше топлината на другия. Събуждаха се с преплетени крайници, миризмата на съня създаваше помежду им сладостна интимност. Тази нощ щеше да е различна. Гарет щеше да се върне скоро от обиколката си и да я намери под кожените завивки в леглото си, чиста, ухаеща, жадна за ласките му.

Откакто бяха напуснали Мидгард, двамата прекарваха нощите си под бдителните погледи на братята й и Ъруин. Не смееха да се докоснат, освен с ръце и с погледи. Само веднъж, докато другите правеха палатката, Гарет я отвлече в гората, притисна я към едно дърво и я зацелува като обезумял, докато й се зави свят. Тя беше готова да повярва, че ще се любят под дървото, набързо и тайно, но той се откъсна от нея, простена дрезгаво и я отведе обратно при другите. Седяха при братята й, слушаха приказките на Ъруин и се усмихваха глупаво. Под дългото кожено палто, което беше взел обратно от сърдития Ъруин, Гарет започна да я милва и да обхожда с ръце тялото й, докато кискането й премина в тихи стонове и тя го помоли шепнешком да престане с това мъчение. Тази нощ щеше да го помоли да продължи.

Ровена се потопи по-дълбоко във водата, за да се изплакне. Когато отново излезе на повърхността, пред коритото стоеше Марлис, скръстила ръце под гърдите си и вдигнала единия си крак на ръба.

Косата на Марлис висеше на влажни кичури пред лицето. Вехтият й жакет беше мокър от дъжда и тя миришеше като мокро куче. Ровена също скръсти ръце под гърдите си и неволно си припомни последния ден в Карлеон — тогава Марлис им помогна да избягат, но след безброй безсънни и леденостудени нощи Ровена неволно се запита дали сестрата на Гарет им е помогнала от добро сърце или е била тласкана от безумната си злоба.

— Добре дошла у дома, малката.

— Здравей, Марлис. Някак си не чувствам, че съм се прибрала у дома, след като ти не скочи върху нас от дървото.

Марлис грабна сапуна и го подхвърли във въздуха.

— Бях наблизо.

— Ти винаги си наблизо, нали?

— Само когато имаш нужда от мен. — Марлис мина от другата страна на коритото.

Без предупреждение тя зарови пръсти в косата на Ровена и дръпна с все сила златните кичури. Ровена прехапа устни, за да задържи болезнения си вик. Очите й се напълниха със сълзи.

— От колко седмици не си разресвала тази грива?

— И аз бих могла да те попитам същото — отговори Ровена.

— Не искаш ли да те среша?

— Не, благодаря — отговори Ровена и освободи косата си от яката й хватка. — Нямам желание да се представя пред Гарет с гола глава.

Марлис хвърли сапуна във водата и взе от масата гребен от слонова кост. Усмихна се и зъбите й блеснаха ослепително бели под завесата от тъмни коси.

— Довери ми се. Знам какво правя.

Тя коленичи зад коритото и внимателно извади навън част от косата на Ровена. Започна да я разресва с неподозирана мекота и Ровена въздъхна доволно. Кожата на главата й се стопли и запулсира под равномерните движения. Тя затвори очи и се облегна назад.

— Къде прекарвахте нощите по обратния път към Карлеон? — попита Марлис. Гласът й беше тих и успокоителен като пръстите й в косата на Ровена.

— На полето. В гората — отвърна Ровена, без да отвори очи. — След като снегът започна да се топи, стана поносимо.

Марлис остави гребена и нави влажните кичури на пръстите си.

— Позорно е, че Гарет не може да се отбива в замъците на познатите си рицари. Нали разбираш, името му и без това е стъпкано в калта, а като се разбере, че е преминал през половин Англия с една руса уличница…

Ровена повдигна рамене и въздъхна примирено. Последния път, когато я нарекоха уличница, бе избухнала в сълзи. Но тогава не беше вярно. Искаше й се да обясни на Марлис как стоят нещата, но не намираше думи за новото си положение. Въпреки това сестрата на Гарет нямаше право да бъде толкова жестока…

Марлис зави мократа коса на кок на тила.

— Ти си глупачка. Как можа да допуснеш Гарет да те хване?

— Виждаш ли белези по кожата ми? Брат ти не ме удари нито веднъж. Напротив, стопли ме и ми даде да ям.

Марлис избухна в тих смях.

— Обзалагам се, че те е стоплил най-вече вътрешно. Нали видях как не можеше да отлепи ръцете си от талията ти, когато те свали от гърба на Фолио. Веднага си помислих, че е готов да те стопли още там, на двора.

Очите на Ровена гледаха загадъчно.

— Защо ме отпрати, Марлис?

— Защото беше готова да изгубиш сърцето си, затова. Като всички друга преди теб. — Марлис стисна юмруци. — Така ли смяташ да прекараш остатъка от живота си? Да копнееш за любовта на мъж, който не е в състояние да отговори на чувствата ти?

— Ти си решила да прекараш живота си точно по тази начин, Марлис. Защо ме упрекваш?

Без предупреждение Марлис натисна главата на Ровена във водата. Ровена се надигна и изплю вода, но Марлис я натисна отново. Този път обаче Ровена беше подготвена и Марлис получи здрав юмрук в лицето.

Водата пръсна на всички страни, когато Ровена отметна назад снопа мокра коса и скочи.

— Да ме удавиш ли искаш?

— Това би било знак за съчувствието ми. Аз съм по-добра от Гарет, който ще те прогони безмилостно, щом се насити на скимтенето ти. — Марлис скри ръце в ръкавите си и отиде до прозореца. Блъсна капаците и изложи лицето си на дъжда.

Ровена седна отново в дълбокото корито.

— Това е истината, която се крие зад пристъпите на ревност, нали, Марлис? Чух те какво каза на Гарет. Докато той е в плен на миналото, докато ти му внушаваш, че не е достоен да получава любов, той ще принадлежи само на теб. Така ще можеш да го задържиш тук, в Карлеон, далече от приятелите му, от обществото, съвсем сам. Той ще пътува, ще участва в рицарски турнири, ще спи с жени, но винаги ще се връща при теб, защото ти му внушаваш, че си единственият човек, който го обича въпреки миналото.

Марлис затвори капаците с трясък.

— Естествено. Аз обичам Гарет. Всички го обичат. Като дете чувах само това и накрая почна да ми става лошо от него. Мама го обичаше повече от всичко на света. В борбата си да изляза на бял свят аз съм разкъсала утробата й, но последната й дума е била името на Гарет. Баща ми обичаше само него. Той беше надеждата му. И накрая — Илейн също го обичаше.

Ровена стана и повика на помощ цялата си гордост. Без да покаже и следа от плахост, тя излезе от коритото и вдигна голямата ленена кърпа, разпростряна пред огъня. Уви се в нея, приседна на едно ниско столче и се зае да суши косата си.

Ръцете на Марлис висяха безсилно.

— Права си, Гарет не те е белязал с нищо. Освен ако не ти е направил дете. — Ровена се обърна към нея, стресната от горчивината в гласа й. — Ще се моля заедно с теб да не го е направил, защото със сигурност ще го сполети същата съдба като детето на Илейн.

Ровена отпусна безсилно ленената кърпа. В този миг вратата се отвори и Гарет застана на прага, заслепен от очертанията на прекрасното тяло в сиянието на огъня, от преливащите се нюанси на прасковено, златно и наситено синьо.

— Изчезвай, Марлис — заповяда кратко той и остави на масата димящата чаша, която беше донесъл. — Да те няма.

Гласът му не търпеше противоречие. Ровена се уви в кърпата, обзета от внезапна плахост. Марлис се поклони подигравателно и излезе от стаята. Гарет грижливо затвори вратата след нея.

Ровена седна отново на столчето и продължи да суши косата си. Не беше в състояние да погледне Гарет, докато главата й беше пълна с думите на Марлис. Защо пак бе споменала изчезналото дете на Илейн? Тя остана със сведена глава, опитвайки се да скрие объркването си.

Гарет отпи малко от чашата и я остави на перваза на камината. Ръката му се плъзна по гърба й.

— Тя… надсмиваше ли ти се?

— Понякога си мисля, че ме мрази толкова силно, колкото е мразела мащехата ви.

Очите на Гарет потъмняха.

— Точно обратното. Марлис обожаваше Илейн. Следваше я навсякъде като домашно кученце. Сигурно й беше омръзнало да тича след мен.

Ровена затрепери — повече от мрачните предсказания на Марлис, отколкото от студ. Гарет свали две кожи от леглото, сложи едната в краката на Ровена, а другата вдигна пред себе си. Тя го погледна изненадано.

— Това ли ще е леглото ми, милорд? А аз се надявах, че вече няма да спя в краката ви.

— Безсрамна жена! Да не си мислиш, че ще те пусна в леглото си само защото си изкъпана и миришеш хубаво? — Той хвърли кожата отгоре й и я привлече в скута си. Меката кожа погъделичка носа й и тя се разкиха. Гарет я издърпа надолу, докато се появи златната й глава.

— Виж ти, какво си намерих! Между кожите ми имало златно животинче! — Той разроши влажната й коса. — От тези къдрици мога да си направя чифт златни ръкавици. А може би и маншон за моята дама.

— Тежко и горко на дамата, която ще получи такъв маншон. Щом пъхне ръцете си в него, ще падне мъртва.

Гарет вдигна ръката й към устните си.

— Това трябва да предотвратим на всяка цена, защото ръцете й са ми мили и много скъпи.

Ровена помилва бузата му, прокара пръст по топлите му устни. Когато лежеше в обятията му, всички съмнения, събудени от думите на Марлис, й се струваха безсмислени, сякаш идваха от друг свят. Гарет й подаде чашата и тя вдъхна дълбоко сладката миризма на канела и карамфил.

— Щях да забравя — каза той. — Изпий това.

— Какво е? — Ровена се отдръпна стреснато.

— Отрова естествено. Какво друго можеш да очакваш от мен?

Ровена се изкиска, макар да не беше напълно сигурна дали трябваше да опита питието. Все пак пийна малко и устата й се напълни с подправено ябълково вино с ейл.

— Значи си готова да изпиеш дори отровата, ако ти я дам със собствените си ръце. — При тези думи Ровена се обърна да погледне в лицето му, но той опря брадичката на главата й и й попречи. — Много… отрезвяваща мисъл.

— Тази отрова има много приятен вкус.

Гарет я плесна нежно по бузата.

— Това е просто напитка, която Дунла приготви за теб. Помолих я да сложи повечко ейл с надеждата да си загубиш ума и да се забавлявам цяла нощ с невинното ти младо тяло.

Ровена остави чашата настрана, обърна се и се хвърли в ръцете му. Кожата се плъзна от раменете й. Наведе се към него и помилва гърдите му със своите.

— Отдавна съм си загубила ума. Не ми трябва вълшебно питие, за да ти го докажа.

Гарет промърмори нещо неразбрано, улови лицето й между ръцете си и впи устни в нейните. Ровена отговори жадно на целувката му и се наслади на топлината й, подправена с канела и карамфил.

След множество задъхани целувки Гарет нави косата й на ръката си и дръпна главата й, за да се изправи.

— Ровена, тези камъни са ужасно неудобни.

Тя се засмя предизвикателно.

— Тогава страдайте, сър. Още не сте се окъпали, значи нямате място в леглото ми.

Сладко ухаещото й тяло се притисна към неговото. Дъждът трополеше все така силно по прозорците, но Гарет и Ровена не го чуваха. Тя се постара да прогони от главата му всички мисли за неудобните камъни, на които лежеше, както и всяка друга мисъл, която можеше да му дойде. По някое време затрепери, стисна здраво очи и се пребори успешно с напиращите сълзи. В момента наистина не я интересуваше дали Гарет е убил стотина измамни жени заедно с пищящите им бебета.

Марлис стоеше пред вратата на стаята и хапеше устни. Чу стон, толкова дълбок, че прозвуча почти като ръмжене. Последва го звънък смях.

— Права си, сладка моя Ровена — прошепна тихо Марлис и скри лице в ръцете си. — Наистина ревнувам.

Тя чу още тихо пъшкане, дрезгави звуци от дълбока наслада и не издържа. Затисна ушите си с длани и хукна като подгонена по коридора. Трябваше да избяга от топлото сияние, което разпространяваха двамата влюбени. То я оставяше в толкова дълбока сянка, че я беше страх да не изчезне завинаги. Тя се хвърли върху студеното си легло и напъха завивката в устата си, за да заглуши сърцераздирателното си хълцане.