Отмъстителят

17

Пролетта дойде с мартенските ветрове. Ровена изтича надолу по стълбата, следвана по петите от Гарет, и писъкът й се понесе по целия замък. Косата й се вееше свободно и се увиваше изкусително около тялото й, докато тя тичаше на зигзаг из рицарската зала и внимаваше между нея и Гарет винаги да има поне една маса или пейка. Гарет тичаше след нея като рошаво чудовище. Жакетът му беше ужасно смачкан, косата му сякаш не беше ресана поне от няколко дни.

— Моля ви се, милорд — извика през смях тя и се опря на една маса, за да си поеме дъх. — Кълна ви се, помислих ги за цветя. Наистина ли не видяхте мънички цветенца?

Гарет се намръщи зловещо, но очите му святкаха развеселено.

— Когато ги измъкнах от задника си, изобщо не приличаха на цветенца.

Ровена се ухили предизвикателно.

— Нали ви предложих помощта си…

Гарет изръмжа и скочи на масата. Ровена изписка и отново побягна. Косата й докосна ръката му, изкусително мека, но тя успя да му се изплъзне и забърза към отворената врата, като придържаше грациозно гълъбовосивата вълнена пола.

— Магарешки тръни! — извика разярено Гарет. — В леглото ми имаше магарешки тръни!

Ровена изчезна в ярката светлина на слънцето. Мекият бриз донесе до него думите й:

— Но малкият Фреди се закле…

— Колко пъти съм те заклевал да не слушаш малкия Фреди? Това момче никога няма да ме…

Гарет излезе в празния двор. Слънцето сякаш му се изсмя подигравателно. Той огледа зидовете, обрасли със сиви лишеи, но чу само шепота на вятъра. Огледа се още веднъж и напрегна слух. Някъде много отдалече долетя тихо кискане. Гарет скочи на стената и я възседна като кон, после опря брадичка на ръката си. В подножието на хълма се виждаше само твърдото задниче на Ровена, която се опитваше да се прехвърли през нисък каменен зид. С последен грациозен скок тя успя да преодолее препятствието и изчезна в овощната градина.

Смехът й стигна до него, докато тя тичаше между ябълковите дървета като опиянена елфа. Гарет поклати глава и си пожела любимата му да съхрани завинаги детската си дързост и бодрия си дух. Ала усмивката му бързо угасна. Веднъж вече се бе опитал да я предпази от опасностите на света и бе претърпял пълен провал. Докато размишляваше така, следеше полите й, които се увиваха около стройните глезени като сивосини облаци. След малко вдигна глава към небето, което имаше същия цвят. Перести бели облачета се носеха над свежата синева. Слънцето бързо стопли лицето му.

Но той знаеше — този миг на опиянение щеше да отмине и да последва нощ, пълна със съмнения и мрак. Ровена се завъртя, докато й се зави свят и падна на земята. Гарет нямаше да се изненада, ако пред очите му се беше разтворила във въздуха и бе изчезнала в ефира. С нея щеше да си отиде и момчешката радост, която отскоро се беше завърнала в живота му. Единствените мигове, когато беше убеден, че ще я задържи, бяха когато лежеше под него, разкошното й тяло отворено и готово да приеме нежността, която й предлагаше. Тогава той се опияняваше от прекрасното усещане на копринената коса под ръцете му, на сладко-соления вкус на кожата й на езика му. Всяка нощ спеше с ръка върху кръста и глава до сърцето й.

Беше глупак да вярва, че може да я задържи завинаги. Когато узнаеше истината, тя щеше да го намрази. А докато Линдзи Фордис беше жив, истината можеше всеки момент да довтаса неканена в замъка му. Потрепери, когато се сети, че през последния месец нито веднъж не беше помислил за стария негодник. Мечтите му за справедливост бяха погребани под нежния блясък в очите на Ровена. В същото време умираше от страх, че ще дойде мигът, когато тя ще разкрие измамата му.

Може би господ не му изпращаше Фордис, за да утоли най-после жаждата си за отмъщение, а беше положил в ръцете му Ровена, за да му даде последен шанс да поправи грешките си. Да стане мъжът, какъвто го беше възпитал баща му. Ала плътските страсти заплашваха да го надвият, както беше станало по времето на Илейн. Вероятно беше по-добре да разкъса връзката между него и Ровена, преди нещата да станат необратими. Можеше да й намери добър съпруг и да я отпрати, още преди да дойде лятото. Но как би могъл отново да спи без нея?

Ябълка, отдавна паднала от дървото и прекарала зимата под снега, профуча покрай ухото му. Ровена се подаде иззад стъблото на едно старо дърво. Гарет прогони надалеч тъмните си мисли, скочи от зида и хукна надолу по склона. Ровена се опита да се скрие, но преди да е направила и две крачки, той я настигна и я грабна в прегръдката си. Завъртя я в кръг и сръчно избягна ритащите й крака.

— Магарешки тръни. Жена, която бърка магарешките тръни с рози, със сигурност харесва и този вид плодове. — Той тикна под носа й една червива ябълка и запя с дълбокия си глас: — Моята ябълка е кръгла и няма равна на себе си. — После пусна ябълката в деколтето й, за да я погъделичка на най-чувствителното място.

Ровена се отпусна в ръцете му и косата й се повлече по отрупаната с гнили ябълки земя.

— Моля ви се, милорд, недейте! Умолявам ви, бъдете милостив! — Тя затрепка изкусително с миглите си.

Гарет беше втренчил жаден поглед в закръгленото й дупе.

— В тази поза можеш да умилостивиш дори крал Едуард. Обзалагам се, че ще помилва и най-закоравелия престъпник, ако изглежда като теб.

— О! Ще го запомня.

Гарет я вдигна на крака, измъкна едно клонче от косата й и я погледна. Усмивката му изтъня.

— За мен няма нищо по-прекрасно от това. — Устните му се плъзнаха по нейните.

Целувката беше мека и изкусителна. Ровена го прегърна през кръста със стройните си ръце и въздъхна блажено. Ароматът на ябълки замайваше сетивата й. Гарет я притисна силно до гърдите си и отвори очи. Мънички зелени пъпки украсяваха голите клони, а зад тях грееше пролетното небе. Гарет отново затвори очи и впи устни в меката уста на Ровена, сякаш жадната му нежност можеше да задържи движението на сезоните. Закриляше ли я той, или я мамеше? Този въпрос отново се промъкна в главата му, но бързо бе прогонен от желанието, което не търпеше неприятни отговори.

Когато Гарет помогна на Ровена да се прехвърли през градинския зид, слънцето бавно залязваше на розово-червеното небе. Двамата се запътиха към замъка, без да бързат. Ръката му беше обгърнала рамото й, нейната го държеше през кръста. Със свободната си ръка той блъсна желязната портичка на градината. Ровена вдигна лице и позволи на Гарет да я целуне, докато сенките на здрача ги скриваха от останалия свят.

В този миг оглушителен звук на тромпети разкъса тишината.

Ровена се вкопчи в ръцете на Гарет и очите й овлажняха.

— Това се случва за първи път, докато ме целуваш.

Гарет се ухили.

— Ти ме ласкаеш, но се боя, че този сигнал е чужд. — Целуна връхчето на носа и й пошепна страстно: — Почакай да падне нощта. Тогава ще има достатъчно тромпети, лютни и барабани и сърцето ти ще запее в тялото.

Тромпетният сигнал прозвуча отново. Гарет и Ровена прекосиха залата и излязоха навън през голямата врата, все още хванати за ръце като деца. Марлис седеше широко разкрачена на крепостния зид и се хилеше предизвикателно. Ъруин стоеше под нея и зяпаше с отворена уста пратениците, застанали в кръг, сякаш бяха ангели, паднали от небето. Всички бяха облечени еднакво. На гърдите им беше избродиран едноок сокол.

Гарет изпухтя недоволно.

— Трябваше да се сетя. Само Блейн може да изпрати трима тромпетисти с един-единствен херолд, за да известят пристигането му.

Мъжете с мрачни лица отново вдигнаха тромпетите. Ъруин изохка разочаровано, когато Гарет грабна пергамента от ръката на херолда, преди да прозвучи нов сигнал. Рицарят извади камата си и разсече восъчния печат.

— Блейн иска да му гостуваме за Великден. За да отпразнуваме заедно края на пролетния пост. Какво ще кажеш, Ровена, да отидем ли?

Въпросът остана без отговор. Ровена беше изчезнала. Без златокосата й глава дворът изведнъж стана пуст и изпълнен с мрачни сенки. Гарет се обърна отново към херолда и направи опит да се усмихне.

— Заповядайте, вечеряйте с нас. Утре сутринта ще получите отговора ми и ще го отнесете на господаря си.

Мрачните лица на мъжете се разведриха. Гарет ги поведе към залата. Марлис остана на стената, докато падна мрак и в стаята на Ровена светна една единствена свещ.

Беше минало полунощ, когато Ъруин почука на вратата на спалнята.

— Сър Гарет желае да те види в библиотеката.

Официална покана. В стая, където Гарет обсъждаше със своя сенешал съдбата на дойните крави и броя на патиците за клане.

И на крадците. Едва миналата седмица сенешалът го бе посъветвал да отсече ръката на една сбръчкана старица, защото откраднала пита кашкавал. Ровена бе избягала, без да чуе присъдата на господаря.

Тя се завлече с тежки стъпки по коридора. Херолдите на Блейн, увити в наметките си, спяха пред огъня в залата. Ровена влезе в библиотеката, без да почука. Гарет седеше на високия си стол, втренчил поглед в красиво резбовано ковчеже. Коравите му пръсти милваха съдържанието с безкрайна нежност. За миг Ровена зърна парче коприна с цвят на слонова кост.

Когато вратата изскърца, той побърза да пъхне ковчежето в чекмеджето на писалището си. Погледна я изпод вежди и Ровена с изненада откри в погледа му чувство за вина. Сякаш беше скрил в ковчежето друга жена.

— Не се притеснявайте, милорд. Ако не сте в състояние да направите нищо, за да отклоните съдбата, която ме заплашва, аз ще ви разбера.

Гарет вдигна вежди.

— Така ли?

— Ами да. Отдавна очаквах да се случи нещо подобно. Благодарна съм на бога, че сър Блейн ни отпусна време, за да се насладим на щастието си, преди да ми изпрати палачите си. — Тя вдигна рамене. — Отдавна знам, че съм предопределена за примката на палача. Вероятно е по-достойно да те обесят за кражба на коне, отколкото за лоши шеги.

Гарет скочи от стола си и отиде при нея. Помилва нежно увисналите й рамене и заговори успокоително:

— Глупаво момиче. Да не мислиш, че ще допусна Блейн да те обеси? Много отдавна съм платил със злато конете, които му откраднахте.

— Значи тези хора не са тук заради мен? Наистина ли мога да остана при вас? — Ровена вдигна към него пълните си със сълзи очи.

Гарет се върна зад писалището си и завъртя перото между пръстите си.

— Херолдът е дошъл за друго. Сър Блейн кани цялото ми домакинство да отпразнува Великден в Ардендон.

Нещо в гласа му събуди у Ровена желанието да бе получила заповед за арестуване вместо тази покана.

— Трябва ли да отидем? — Тя се хвана за ръба на масата, защото й се зави свят. — Не може ли да отпразнуваме Великден в Карлеон? Аз ще събера яйца и ще ви ги донеса. — Беше готова дори да снася яйца, за да удържи крехкото щастие, което споделяха.

— Не е редно да отхвърлим поканата му. Това ще го ядоса и може да стане опасен.

— Колко сте учтив… — промърмори Ровена. — Защо не почакахте да си легнем, за да ми го кажете?

Гарет се засмя неубедително.

— Боя се, че когато съм в леглото с теб, не съм в състояние да разсъждавам трезво. За да ти кажа тази новина, имах нужда от ясна глава.

Стомахът на Ровена се сви на буца. Коленете й омекнаха и тя приседна на дъбовата пейка пред писалището.

— Реших, че е най-добре, докато сме в Ардендон, с теб да не споделяме една стая — продължи глухо той. — Смятам, че не е нужно да опетня името ти. И без това…

— За какво добро име ми говорите? Никой не беше чувал за мен, преди да ме вземете от Ревълууд.

— Говоря за бъдещето. Трябва да мислиш за живота си след края на лятото.

Без него нямаше да има живот. Ровена се засмя измъчено.

— За живот в мочурищата и нивите с цвекло не ми е нужно добро име. Зайчетата не са високомерни.

Гарет отговори на погледа й, но бързо сведе глава.

— Аз ти дължа повече от това.

— Нищо не ми дължите, милорд.

Той събра документите на купчинка и заговори бавно и отчетливо:

— Жена, която си няма никого, може да попадне в ръцете на всякакви мъже. Моля те, не ме гледай така укорително. Само ако посмееш да ми кажеш, че баща ти ще се погрижи за теб, ще ти издърпам ушите. Ако те пратя обратно в Ревълууд, как мислиш, колко време ще мине, докато те продаде на някой друг рицар? Една година? Един месец? Или може би седмица?

Ровена въздъхна тежко. Гарет беше напълно прав. Той пое дълбоко въздух и продължи:

— Искам тази пролет да ти потърся съпруг, Ровена. Не някой млад развратник като сър Блейн, а истински мъж. Добър човек, който ще се отнася почтено с теб и няма да те оставя сама вкъщи, докато пътува, нито ще тича по чужди жени.

Ровена сведе глава.

— Боя се, че нямам какво да предложа на толкова добър човек.

Гарет заби перото в масата и върхът му се счупи.

— Глупости. Имам замък в Южна Шотландия, който влезе в семейството ни с втората женитба на баща ми. Имотът не е голям, но ще ти бъде добра зестра.

Ровена го погледна замислено.

— Някога Марлис ми предрече, че много скоро ще ме изпратите да си вървя по пътя само с една братска целувка и с чувалче злато. А вие ми предлагате замък и съпруг. — Тя се изправи и попита горчиво: — Защо, Гарет? Ако съм била толкова добра, та заслужавам цял замък и земя, защо ми се наситихте толкова бързо?

Гарет трепна, сякаш го бе ударила. Беше се подготвил за съгласието на Ровена да се подчини на волята му, за плахия укор в сините й очи. Възражението й засегна тайна струна дълбоко в сърцето му. Лицето й бе потъмняло от гняв и тя приличаше на дете, а може би и на горска елфа, пленница, но не укротена.

В очите й светнаха гневни сълзи.

— Баща ми поне ще спечели нещо от мен. Вие не просто ме отпращате, а ме давате на друг мъж. Кажете ми, милорд, такъв ли е обичаят във вашите среди: да давате зестра на любовницата си, за да затворите очите на добрия мъж, приел да я вземе в леглото си?

Гарет се надигна. Ровена изхълца и се обърна към вратата. Ала не стигна далеч. Гарет затръшна вратата и рязко я обърна към себе си. Притисна я към дебелото дърво и сложи ръце от двете страни на главата й, за да не може да избяга.

— Ти какво би предпочела, Ровена? Да не би да искаш да ти предложа брак? Да станеш съпруга на лорда на Карлеон? Жертва на скрити погледи, които следят всяка твоя стъпка? Да знаеш, че всеки път, когато се усмихнеш на някой паж или подариш на Блейн кърпичката си, за да му благодариш за някоя любезност, хората наоколо започват да се питат дали на следващата сутрин няма да те намерят мъртва в леглото ти?

Ровена се облегна тежко на вратата и затвори очи, сякаш по този начин можеше да попречи на грозните му думи да стигнат до сърцето й.

Гарет я хвана за раменете и я раздруса.

— Това ли искаш, Ровена? Да се будиш всяка нощ с писък, да не знаеш кога ще те изненадам с меча си? Да споделиш живота си с убиец…

Ровена вдигна ръце, зарови пръсти в косата му, и наведе главата му към своята. Устните й се впиха в неговите. Така сложи край на страшните му самообвинения, преди да са успели да я убедят. Стонът му беше повече от болка, отколкото от наслада, но целувката го принуди да прекъсне жестоките излияния. Устните му се отделиха от устата й и се плъзнаха към шията и нежното ухо. Той я притисна до гърдите си, победен от нежната й капитулация. Тялото й отново се нагоди съвършено към неговото.

Устата му завладя нейната с бурна страст, откри влажно, меденосладко обещание, което предизвика сладостно свиване в слабините му, неутолима жажда за сливане.

Ровена го погледна дълбоко в очите.

— Аз те обичам, Гарет, и…

Той затвори устата й с целувка.

— Не, Ровена. Тези думи са предназначени за друг мъж, не за мен. Не ги казвай. Никога.

Тя целуна дланта му, целуна всяко местенце, което можеше да достигне с устните си. Гарет я положи нежно на топлия килим пред камината. Беше готов да забрави думите и да прехвърли битката на друго бойно поле, където беше сигурен в силата на оръжията си. Отново завладя устните й и задуши вика, който дори Дунла щеше да чуе през дебелите три стъпки стени. Тялото му щеше да й каже онова, което думите не бяха в състояние да изразят.

Белите изпарения на утринния здрач проникваха през тесните бойници. Ровена лежеше в обятията на Гарет, а той я носеше бавно нагоре по стълбата. Още не беше готова да приключи с нощта. Дългата коса на Гарет милваше лицето й, от мъжествения му аромат й се завиваше свят. Вече не беше сигурна дали спи или е будна. Напълно отпусната и безводна, тя се наслаждаваше на чувствените усещания, които не допускаха трезви размишления и търсене на отговори. Той я зави с меките кожи, изтегна се до нея на високите възглавници, вдигна ръката й към меката си брада.

Ровена проследи изпод полуспуснатите си мигли как Гарет се облече и за пореден път се възхити на животинската му грация, докато стоеше гол пред нея, силната му фигура остро очертана в сумрака на утрото. Почисти зъбите си с влажно парцалче и подкъси брадата си с острата си кама. Преди да напусне стаята, я дари с нежна усмивка.

След като Гарет излезе, Ровена се надигна и отиде на пръсти до прозореца. Хладният бриз разроши косата й.

Сър Гарет, който излезе на двора под нея, беше съвсем друг човек — не този, който вчера я държеше в скута си в овощната градина и обсипваше лицето й с целувки. С късо подрязана брада и жакет от черен лен, стегнат с колан от метални халки, той изглеждаше строг и недостижим. При всяка крачка ножницата на меча се удряше в мускулестите бедра, стегнати в тесния вълнен панталон.

В движенията му имаше колебание. Измъкна навит пергамент от ръкава си и го подаде на чакащия херолд. Когато пратеникът и тромпетистите възседнаха конете си и преминаха през портата на замъка, Гарет вдигна ръка. За миг Ровена повярва, че ще ги спре, но той не го направи. Когато се обърна и погледна към прозореца на стаята им, тя побърза да се отдръпне назад в мрака.

Ровена излезе с тихи стъпки от стаята на Гарет с ковчеже под мишница. Изтича безшумно по коридора и отвори вратата към стаята на Илейн. Старото дърво изскърца протестиращо и се поддаде на мекия натиск на пръстите й.

През завитите с бели платна прозорци нахлуваше слънчева светлина. Слаби следи в праха издаваха къде е стояло тайнственото ковчеже. Стаята беше празна и без живот. Като гробница. Думата е съвсем правилна, каза си горчиво Ровена — една жена бе намерила тук смъртта си. Който и да беше отговорен за това, хората бяха видели името на Гарет, изписано с кръв като доказателство за вината му. Тя затвори вратата зад себе си и лицето й се вкамени.

Слезе долу по задната стълба. В библиотеката нямаше никой. Огънят в камината беше догорял отдавна.

Тя коленичи пред масата и намери ковчежето точно там, където го бе скрил Гарет. Внимателно плъзна пръсти по очертанията на розата, изрязана в бледото борово дърво. Тази роза беше дело на ръцете на Гарет. На момчето с ясни и светли очи, без сенките на миналото. На момчето с истинска усмивка, което никога не е извивало подигравателно устните си. Ровена беше готова да даде години от живота си, за да види отново това момче.

Тя вдигна капака, почти очаквайки да види купчинка кости на копринена възглавничка. Вместо това видя парче коприна с цвят на слонова кост. Извади го внимателно и го помириса със страх. Ами ако миришеше на розмарин? Опипа любопитно излинялата коприна, приглади гънките. Платът беше като жив в ръцете й. Много скоро й стана ясно, че това не беше нагръдник, а мъничък воал, предназначен за дете, пожълтят и покрит с петна от старост.

Ровена сгъна внимателно парчето плат и понечи да го сложи обратно в ковчежето, но след кратък размисъл отвори малкото сандъче, което носеше, и го пъхна вътре. Щракна капака и излезе бързо от стаята, за да се присъедини към другите, които я очакваха. Днес щяха да потеглят към Ардендон.

18

Тъй като беше на мнение, че един прост кон не би бил в състояние да носи целия му багаж, Ъруин измоли от Гридмор една клатушкаща се каручка и я натовари с шест сандъка. Самият той се покатери на най-горния и се засмя победоносно. В жакета си на жълти и сини карета приличаше повече на закръглен придворен шут, отколкото на паж. За разлика от малкия Фреди Ъруин се остави да бъде спечелен с няколко ката дрехи, един сребърен щит и кожена наметка, копие на наметката на Гарет. За да се сдобие със златна верижка и пръстен с печат, той беше готов да продаде Ровена и още шест годеници, ако имаше такива.

Щом видя Ровена, малкият Фреди отиде при нея и взе сандъчето от ръцете й. Тя засенчи очите си с ръка срещу яркото пролетно слънце, ала не откри облечения в черно рицар сред бъркотията на двора.

Дунла обикаляше заминаващите с табла, отрупана с топли хлебчета с масло. Ровена си взе едно и го захапа с наслада. Раздели го на две и хвърли другата половина на малкия Фреди.

— Благодаря — промърмори той и извърна глава. Слънцето посребряваше косата му. Панталонът и жакетът му бяха от сребърно-зелен плат, който подчертаваше стройната фигура. Хлътналите някога бузи сега бяха закръглени и румени.

Като видя затиснатата в колана му кама с красива дръжка, обсипана със скъпоценни камъни, Ровена се усмихна доволно. Камата беше подарък от Гарет.

— Защо не изпълняваш задълженията си?

— Какви задължения?

Тя го хвана меко за раменете и меланхолично си помисли, че скоро щеше да й се наложи да вдига ръце — момчето растеше много бързо.

— Сега си паж. Трябва да се грижиш за господаря си. Не знаеш ли, че без твоя помощ той не може да стегне железните ръкавици?

Малкият Фреди упорито вирна брадичка.

— Ако питаш мен, може да се обеси на ръкавиците си. Да не би да съм молил за това тъпо обучение?

— Не, но въпреки това си длъжен да се учиш. Аз съм платила за теб.

Помежду им падна сянка. Малкият Фреди погледна през рамо и очите му се присвиха.

— Мисля, че цената беше твърде висока.

Той се отдели от нея и закрачи към обора. Ровена усети собственическото излъчване от ръцете на Гарет още преди да я докосне. Той потърка раменете й и започна лекичко да ги масажира.

— Не се карай на момчето. — Фината прасковена коприна на воала й се развя под дъха му. — Може пък да има право.

Ровена не се възпротиви, когато той я привлече към силното си тяло. Двамата си пасваха перфектно, тя влизаше в него като пръстите в ръкавиците му. Той потърка брада в бузата й и тя се наслади на лекото драскане, което изпрати недвусмислен сигнал към слабините й. Надигна се на пръсти, за да помилва устните му със своите, когато над рамото му изведнъж се появи главата на Фолио. Жребецът бутна Гарет по гърба и Ровена разтърси глава, сякаш се събуди от сън.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено, когато видя, че Ъруин ги наблюдаваше със зяпнала уста от мястото си на каручката. Големият Фреди съсредоточено четкаше козината на своя петнист жребец и лицето му беше скрито от хълбока на коня. Ровена си спомни колко необуздано беше реагирала през нощта на ласките на Гарет и почервеня още повече. Обзе я странна плахост.

Тя скри неловкостта си, като протегна ръка да помилва Фолио. В бялата грива на жребеца бяха вързани с любов черни и сребърни панделки.

— Това е работа на брат ти — обясни с усмивка Гарет. Жребецът потърка муцуна в ръката й, потърси морков.

— Харесва ли ти? — попита тя.

— Не особено.

Марлис се появи на двора, метнала на рамото си груб чувал, целия на петна.

— Ако продължаваш така, братко, Блейн ще умре от старческа слабост, преди да сме стигнали до замъка му. — Марлис възседна коня си и препусна. Ровена трябваше да отскочи настрана, за да не бъде блъсната. — Е, Гарет, какво смяташ да правиш? На коня ли ще се качиш или на курвата си?

Преди Гарет да е успял да отговори, Марлис рязко обърна кобилата си. Дунла размаха заплашително юмрук.

— Дръжте това космато чудовище далеч от мен! — извика пронизително тя и не беше ясно коня ли имаше предвид, или Марлис.

Ровена погледна в гърба на Марлис и изпита съжаление. Очевидно странното им приятелство беше останало в миналото.

Гарет възседна Фолио и й подаде ръка.

— Тръгваме ли? — Очите му блестяха под слънчевата светлина като полирани диаманти.

Ровена се огледа търсещо. Малкият и големият Фреди вече бяха възседнали конете си.

— Мислех, че ще получа отделен кон.

— Не е нужно, Фолио спокойно може да носи и двама ни.

Ровена го погледна обезпокоено. Не можеше да му откаже, щеше да изглежда глупаво. Затова улови ръката му и в следващия миг се озова седнала пред него, притиснала гръб към гърдите му. Гарет плесна леко с юздите и Фолио се отправи към вратата. Звънчетата на юздите му зазвъняха. Каручката на Ъруин ги последва с жално скърцане. Дунла и Гридмор им махаха, докато се скриха зад завоя.

Светът се будеше от нощния си сън. Старата гора бе покрита сякаш със зелен воал, птиците подемаха любимите си песни. По сребърно блещукащите клони висяха първите пъпки като малки перли. Неспособна да устои на жълтите цветни камбанки, Ровена набра букетче диви форзиции, поднесе кадифените цветчета към носа си и се разкиха.

По някое време Гарет изостана и сърцето й веднага заби по силно. Той взе цветята от ръката й и започна да милва с тях шията й, оставяйки следа от жълт цветен прашец.

— Кажете, милорд — проговори невинно Ровена, — възнамерявате ли, след като ме омъжите за някой добър човек, да продължите да ме посещавате в спалнята?

Гарет се скова. Смачка златножълтите цветенца и ги хвърли на земята, след което отново подкара коня напред. Ровена за малко да падне от седлото, ако силната му ръка не я държеше здраво. Двамата настигнаха другите и скоро ги надминаха по слънчевата поляна, покрита с полюляващи се диви цветя в най-различни багри. Ровена облегна глава на рамото на Гарет и в облекчението й се примеси странно разочарование.

Тъй като не можа да устои на стопления от слънцето вятър, Ровена свали златната диадема от главата си и смъкна воала. Преди да успее да го задържи, един порив на вятъра го пое и го понесе високо към небето. Уплашеният й вик бе заглушен от гърлената заповед на Гарет, който пусна Фолио в галоп и препусна по прясната зелена трева. После изведнъж дръпна юздите и Ровена спря да диша. Синьото небе изведнъж застана под ъгъл, Фолио се вдигна на задните си крака, заудря с копита, ръката на Гарет се стрелна към небето и грабна воала.

В следващия миг Фолио стъпи отново на земята. Гарет изсъска нещо, жребецът коленичи и направи галантен поклон, после разтърси гривата си.

Ровена се вкопчи в седлото, за да не се строполи на земята.

— Вече съм убедена, че конят има по-добри маниери от господаря си.

— Само когато види хубаво русо момиче и иска да му направи впечатление.

Леко притискане с бедрата — и конят отново се изправи. Гарет нежно приглади воала с тежките си кожени ръкавици. Тихото шумолене на кожа и коприна предизвика сладостни тръпки по гърба на Ровена. Тя посегна към воала си, но Гарет го вдигна високо във въздуха.

— Не, милейди. Аз го хванах. Не знам какво си мислите за мен, но аз не изпускам толкова лесно онова, което ми принадлежи.

С тези тайнствени думи той сгъна внимателно воала й и го скри в ръкава си.

Дългата езда през този ден умори Ровена. Люлеенето на гърба на Фолио я приспиваше. Когато спряха да напоят конете, тя реши да седне зад Гарет. Той се усмихна подигравателно, но се въздържа от коментар. Слънцето стопляше лицето й. Тя опря буза в широкия му гръб и затвори очи. Гарет нежно вдигна ръката й към устните си, после я мушна под мишницата си.

Когато отново отвори очи, Ровена видя съвсем близо някакво странно съоръжение от арки и кули, по които се стичаше вода. Примигна смаяно, очаквайки да види как от някой прозорец изплува едноок воден бог с тризъбец в ръка. Когато огромното копито на Фолио, обковано с лъскаво желязо, стъпи върху водния замък и той изчезна, Ровена разбра, че е видяла само отражението му във водата.

Тя вдигна глава. Ардендон се издигаше в цялото си великолепие от другата страна на езерото. Красиво изработените парапети и грациозните аркади изглеждаха като нарисувани на хоризонта. Следобедното слънце падаше косо върху покритите с керемиди покриви, рисуваше причудливи шарки по тесните прозорци и кръглите кули. Ровена разтърка очи.

Гарет усети лекото й движение, посегна зад себе си и сложи силната си ръка на гърба й. Тя се прозя и се обърна, учудена, че се намираха на брега на езерото и Фолио стоеше във вода до коленете.

— Защо заобиколихме замъка? Да не би под моста да дебнат тролове?

— В известна степен да.

Синьото езеро беше разделено от каменен мост. По водната повърхност се носеше позлатена лодка, на носа беше издялана грациозна лебедова глава. Слънцето светеше в очите на Ровена и я заслепяваше, така че не можа да разбере кой седеше вътре. Когато лодката се плъзна към моста, седящата на носа жена трябваше да се наведе, защото накитът на главата й щеше да се удари в свода. Ровена я проследи с поглед, но главата не се появи отново.

— И на самия мост има тролове.

Ровена проследи протегнатата ръка на Гарет. Насред моста стоеше претоварената каручка на Ъруин, от двете й страни бяха братята на Ровена, наведени над парапета с надеждата да се появи лебедовата лодка.

Ровена се засмя пресилено.

— Любопитни тролове. За съжаление малкият Фреди събира опит по-бързо, отколкото се надявах.

— Права си. По-добре да стигнем при Блейн преди него, за да спасим поне част от невинността му. Дръж се здраво.

Златните шпори се забиха в хълбоците на Фолио. Ровена уви ръце около кръста му. Конят се впусна в галоп. Водата се разплиска на всички страни, фините пръски се смесиха със слънчевите лъчи, разсеяха се и намокриха лицето й.

След минута излязоха от водата, изкачиха се по стръмния бряг и стигнаха на кея точно когато пристигна лодката.

Гарет дръпна юздите и Фолио спря. Ровена надникна над рамото му. Блейн беше полулегнал на дебел килим, скръстил ръце зад главата. Острите линии на лицето му бяха смекчени от червенина, която нямаше нищо общо с топлото слънце. Леко накривен накит за глава се появи в полезрението на Ровена, следван от шия, грациозна като тази на дървения лебед, но явно доста по-гъвкава. Когато собственичката на грациозната шия и величествения накит за глава се обърна и хвърли пламенен поглед към Гарет, Ровена с омраза си помисли, че лейди Алис прилича по-скоро на гущер, отколкото на лебед.

Блейн засенчи очите си с ръка и се надигна.

— О, добре дошъл, Гарет! Сметнах те за поредния селянин, който носи яйца за Великден.

— Аз пък се разтреперих, като си представих за какво използваш дамата. Ти си придал съвсем ново значение на религиозните пости.

Блейн гнусливо отстрани един от дългите руси косми на лейди Алис от панталона си.

— Нима блаженството не е религиозно преживяване?

Гарет вдигна загрижено глава към небето.

— Слава богу, не се виждат черни облаци. Не ми е приятно да съм близо до водата, когато говориш такива богохулни неща.

Блейн слезе от лодката и вълните плиснаха в краката на Фолио.

— Лейди Алис дава на мъжете най-доброто… блаженство, което познавам. — Алис сведе скромно глава и също слезе от лодката с галантната помощ на Блейн. — Но не е нужно да ти го казвам, нали, Гарет?

Когато срещна надменния поглед на лейди Алис, Ровена усети как цялото самочувствие, което беше придобила през последните месеци в Карлеон, се изпари в миг. Какво ли си мислеше Гарет за жалките й опити да му достави удоволствие! Не беше чудно, че не я искаше повече в леглото си. Тя разхлаби хватката си и се отдръпна от него.

Като я видя, Блейн присви очи и на челото му се образуваха бръчици.

— Ти си ми донесъл подарък, който е много по-скъпоценен от яйцата, скъпи Гарет!

Без да чака позволение от Гарет, Ровена скочи от гърба на Фолио право в протегнатите ръце на Блейн. Една от плитките й се беше разплела, бузата, която в съня си бе опряла на гърба на Гарет, беше бледа, докато другата се бе зачервила под слънчевите лъчи. Тя не можеше да знае колко възхитителна беше в този миг, полужена, полудете.

Блейн плъзна ръце по раменете й, но благоразумно спря, преди да стигне до гърдите.

— Подаръкът ти е също така крехък като яйцата, струва ми се.

Ровена се освободи от ръцете му.

— Вашият спомен ви прави лоша услуга, сър Блейн.

Той направи гримаса и поглади грижливо избръснатата си брадичка.

— Не толкова лоша, колкото си мислите. Още изпитвам болка в брадата, когато се надига буря.

Гарет скочи от коня и се приземи точно между тях. Блейн измери приятеля си със загрижен поглед.

— Дори сега ме заболя, докато си говорим.

— Не толкова, колкото ще те заболи, ако не махнеш ръцете си от нея — отвърна Гарет, сложи ръка на тила му и го поведе към замъка. — Страх ме хваща като си помисля какви си пипал с тези ръце.

— Питай Алис. — Подигравателният вик дойде от моста. На каменния зид седеше Марлис и размахваше крака над рова. Като видя сестрата на Гарет, кацнала като лешояд на парапета му, Блейн се намръщи.

— Нали каза, че нямало черни облаци — произнесе укорно той.

Ъруин им махна весело от моста. Гарет извъртя очи.

— Кой както го приеме — отвърна неясно той.

Малкият Фреди се появи сякаш от нищото и Гарет му връчи юздите на Фолио. Малката група тръгна нагоре по възвишението. Гарет и Блейн вървяха отпред и разговаряха оживено като стари приятели, каквито всъщност бяха. Ровена се държеше на разстояние от лейди Алис и напразно се опитваше да сплете плитката си. След като и третият опит не успя, тя дръпна сърдито другата плитка и разплете и нея. Разтърси буйната си руса грива и изведнъж се почувства невидима като при първото си посещение в Ардендон. Част от нея пожела да седне до Марлис на каменния зид. Всички забелязваха Марлис, макар и с омраза.

Минаха покрай редица напъпили дъбове.

— Кога най-сетне ще построиш кулите-близнаци, които беше замислил баща ти? Без тях Ардендон няма да издържи дори еднодневна обсада. Ще рухне като захарна къщичка под дъжда — каза Гарет.

— Едуард донесе на страната мир — отговори с усмивка Блейн. — Защо да си хабя златото за камъни и мазилка, след като има други, безкрайно по-приятни неща, за които да го пилея?

Ровена вдигна поглед към крехките кули и развяващите се по сребърните им върхове знамена. Замъкът на Блейн изглеждаше въздушен и крехък и със сигурност щеше да рухне при първото нападение. В сравнение с непристъпните крепостни валове на Карлеон, Ардендон изглеждаше така, сякаш още следващият силен дъжд щеше да го превърне в локва захарен сироп.

Ровена се усмихна и проговори като на себе си:

— Ако при първото си посещение се бях сетила, че замъкът се яде, щях да си хапна първо от отбранителната кула.

Блейн и Гарет се обърнаха към нея и тя примигна смутено. Не беше забелязала, че е произнесла мисълта си гласно.

— Прекрасна мисъл — отбеляза Блейн и впи поглед в пълните й устни. Изражението на Гарет остана неразгадаемо, но Ровена разбра по очите му, че не беше зарадван.

Блейн направи широк жест.

— Гледайте на замъка ми като на огромен сладкиш, създаден само за да ви достави удоволствие.

Когато от дървото над тях прозвуча музика, Ровена се уплаши. Дребна, стройна фигура се метна от един нисък клон и се приземи точно в краката й.

— Внимавайте! Сър Блейн прилага тази философия върху всички области на живота, включително и върху гостите си. — Трубадурът Мортимър пъхна дългата дървена флейта в колана на панталона си и огледа със задоволство малкия Фреди. Протегна ръка и отмахна от челото му една сребърно-руса къдрица. — Прелестно дете. Кой е довел тази апетитна хапка?

Гарет вдигна ръка към дръжката на меча.

— Скрийте ръцете си зад гърба, Мортимър. Вашите пръсти със сигурност са били на много по-безбожни места от пръстите на Блейн.

Трубадурът се усмихна и направи лек поклон.

— Ревнувате ли, сър Гарет?

Малкият Фреди се изчерви — явно разбираше за какво става дума. Ядосана, Ровена го смушка в ребрата и му посочи оборите. Той се подчини на неизречената заповед, но постоянно се обръщаше и се вслушваше в разговора на възрастните. Изведнъж й се дощя Гарет да извади меча си и да отсече главата на трубадура. Вместо това той измъкна обоя от колана му и го тикна в устата му.

— Ако използваш отровния си език за онова, за което е предназначен, може би няма да бъда принуден да ти го отрежа.

Мортимър веднага засвири весела мелодия. После направи няколко крачки назад, обърна се и изчезна зад един жив плет. Главата му се появи иззад висок храст със ситни розови цветчета.

— Знаете ли, сър Гарет, ако използвам езика си за онова, за което е предназначен, накрая със сигурност няма да искате да ми го отрежете. — След нахално намигване Мортимър изчезна зад храста и побягна надолу по склона, подсвирквайки пиянска песен.

Гарет присви очи.

— Да благодари на бога, че не нося лък и стрели.

Блейн сплете ръце и отправи разкаян поглед към небето.

— Присъединявам се към благодарността му. Сигурен съм, че Мортимър би изглеждал ужасно с ябълка в устата.

Преди Гарет да заплаши още някого със смърт на път към замъка, Ровена излезе напред и улови ръката му. Размаха я насам-натам като безгрижно дете и заговори:

— Сър Гарет съобщили ви за какво сме дошли в Ардендон, сър Блейн? — Гарет стисна предупредително пръстите й, но тя не му обърна внимание. — Сър Гарет ми търси съпруг.

Блейн се опули смаяно.

— Колко е великодушен! Макар че ми е трудно да си го представя в ролята на любящ чичко. Не, Гарет, недей да се мръщиш. Скромността не ти отива.

Гарет пусна ръката на Ровена и я удостои с пронизващ поглед, който обещаваше отмъщение. Блейн я хвана под ръка и наклони глава към нея.

— И какъв съпруг би ви харесал, лейди Ровена?

Тя видя с ъгълчето на окото си как Гарет изостана, скръстил ръце зад гърба си. Алис ускори крачка и тръгна редом с него. Ровена се нацупи и поклати глава.

— Как да ви кажа… бих искала да е с благ характер и с хубава фигура. Да не е склонен нито към мрачни размишления, нито към капризи.

Блейн се ухили предизвикателно.

— А трябва ли да обича котенцата? — осведоми се с дълбок глас Гарет. — И да уважава девиците?

— Това изключва Блейн — намеси се със сладко гласче лейди Алис.

— Откъде знаете? — отговори сърдито рицарят и вдигна един златен кичур от косата на Ровена към горещите си устни. — Ако желаете бъдещият ви съпруг да е богат и гостоприемен, мисля, че познавам точно такъв човек.

Ровена примигна невинно.

— Казах ли вече, че много държа да ми бъде верен?

— Проклятие! — Сър Блейн пусна рязко златния кичур. — Дали ще се намери мъж, който да отговаря на всичките ви условия… — Той поглади замислено брадичката си. — Ако например не понася котенцата, нима ще го отблъснете? Това ще разбие сърцето му!

Ровена стъпи на подвижния мост.

— Красив ли е?

— Много.

— С приятен характер?

— С най-приятния.

— А млад ли е?

Блейн вдигна рамене.

— На трийсет и три.

— На трийсет и три? — повтори ужасено Ровена. — О, небеса, мускулите му сигурно са омекнали като овесена каша, а останалите му умения са на изчезване! Аз искам съпругът ми да е мъж, не старик!

Ровена се обърна бързо, за да види какво беше въздействието на думите й върху Гарет. Той й хвърли изпепеляващ поглед и тя неволно попипа краищата на косата си дали не са се опърлили.

— Внимавайте, милейди. — Блейн предупредително вдигна ръка, когато шлейфът й се закачи на един процеп в дъските.

Ровена дръпна шлейфа си с две ръце, забравила, че коприната съвсем не е толкова здрава материя като останалите й дрехи. Шлейфът се скъса и тя политна назад. Размаха ръце във въздуха и приклекна в отчаян, но безрезултатен опит да се закрепи, за да не падне в мръсната вода.

Две силни ръце се сключиха около талията й. В продължение на един задъхан миг тя увисна над водата, без да изпитва страх — ръцете на Гарет бяха най-сигурното пристанище на света. Той я издърпа назад и притисна лице в шията й с такава сила, че тя изохка тихо. Обърна се и видя, че Блейн беше блед като пергамент. Лейди Алис навлажни пресъхналите си устни.

— Тази година пролетта дойде рано и Блейн пусна рибите в рова по-рано от обикновено. Още една крачка и не Мортимър, а вие щяхте да украсите трапезата ни с ябълка в устата. Разбира се, ако бяхме намерили не само оглозганите ви кости.

Коленете на Ровена омекнаха и Гарет се отпусна заедно с нея на колене. Тя затвори очи и потърка лице в меката кожа на ръкавиците му. Той я хвана за раменете и я отдели от себе си с напрежение, което би видял и слепец.

— Цяло чудо е, че треперещите ми крачки успяха да те достигнат навреме. Сетивата ми вече не са остри, каквито бяха по-рано.

С тази хаплива забележка той я остави в края на подвижния мост. Тя отблъсна ръката на Блейн, който се опита да я утеши. Двамата с Алис изчезнаха в замъка, като си шепнеха възбудено. Ровена остана на мястото си и доволно се загледа в блещукането на слънчевите лъчи по повърхността на езерото.

Позната ръка я помилва по тила.

— Ела, малката ми. Ако не искаш да спиш с големия Фреди в оборите, трябва да ти потърсим хубава спалня.

— Защо си мила с мен само когато никой не те вижда?

Марлис улови няколко златни кичура и ги дръпна доста силно.

— Защото харесвам изхвърлените от обществото.

— Това не е единствената причина, нали?

Марлис остави въпроса без отговор и помогна на Ровена да стане. Когато влязоха в рицарската зала, Ровена вече се смееше весело, защото Марлис описваше със силни думи, но много точно случилото се преди малко в лодката на сър Блейн, при което използваше напълно неразбираеми латински изрази.

19

Макар че стремежът й беше да предизвика някаква реакция у Гарет, като флиртува с Блейн, Ровена не беше очаквала, че тази реакция ще е пренебрежение. Първата вечер той изобщо не й обърна внимание, сякаш бяха гости на различни замъци. Изкусителният чар, който толкова й харесваше по време на пътуването до Ардендон, изчезна напълно. Вече не проявяваше нежна загриженост за удобствата й. Нямаше го и ръмжащият великан с ревниви очи. Чертите на лицето му се бяха втвърдили като екзотичен благороден камък, възхитително красиви, но без никакво човешко вълнение. Ровена беше толкова отчаяна, че започна да си мечтае за прояви на презрение и изблици на гняв.

С всеки час Гарет все повече се превръщаше в мрачния лорд на Карлеон, когото бе видяла за първи път в Ревълууд. След пристигането им в Ардендон настроението му непрекъснато се влошаваше. Колкото по-изискана беше обстановката, толкова по-груб ставаше той. Отговаряше на всеки учтив опит за разговор с кратко изръмжаване или със саркастична забележка, която обиждаше човека насреща му, преди да е разбрал, че е само пионка в играта му. Ако наранените чувства можеха да предизвикат смърт, рицарската зала на Блейн щеше да се напълни с трупове.

На масата Гарет зае място близо до Блейн. Ровена седеше в другия край между една закръглена дама и похотливия й син. За нещастие тя забеляза веднага, че Гарет беше единственият рицар, който няма до себе си дама. Лейди Алис делеше вниманието си между Блейн и Гарет, пиеше от чашата на Блейн и похапваше захаросано грозде от чинията на Гарет. Когато случайно улавяше погледа на Ровена, Гарет я поглеждаше, сякаш се опитваше да си спомни коя е, и бързаше да извърне глава, сякаш намереният спомен му беше неприятен.

Ровена мачкаше опечената в мед круша в чинията си, докато я направи на пюре. Когато лейди Алис стана да танцува, тя се възползва от случая и хукна да заеме мястото й.

— Добър вечер, сър Гарет. Надявам се, че печеният фазан ви хареса.

— На моята възраст не са ми останали много зъби — отвърна хладно той. — Но крехкото месо може да се смели и с небцето. Още не съм ви намерил съпруг — ако това е причината, поради която ми досаждате. Но ми се струва, че пъпчивият младеж до вас е подходящ. Мисля, че майка му още го повива в пелени.

Ровена се усмихна очарователно и изсъска в лицето му:

— Престани да се държиш отвратително. Не бъди жесток. В крайна сметка идеята да ме продадеш на друг мъж беше твоя.

Гарет се опря на лакти и се престори, че не е чул обвинението й. Грацията му беше заплашителна като на змия. Ровена се почувства като сива мишка, чакаща змията да я погълне. Любопитните погледи на гостите лепнеха като мазни пръсти по кожата й. След като бе дошла при него, щеше да бъде груба обида, ако не й предложеше нещо от чинията си. Гарет отхапа парче наденица и й подаде останалото.

— Ще позволите ли да ви изкуша?

Ровена преглътна острия отговор, който напираше на езика й, и посегна към наденицата, но той я отдръпна.

— Позволете на мен. Една дама не бива да цапа крехките си пръстчета.

Наведе се към нея с парчето наденица между палеца и показалеца. Ровена я помириса с наслада. Празният й стомах изръмжа като звяр — а Ровена беше смятала, че го е укротила завинаги. Стана й неловко.

Само че звярът събуди още едно чувство — гняв. Щом Гарет искаше да играе, и тя щеше да играе. Устните й се разделиха в свежа усмивка.

— Как бих могла да устоя на любезността ви, сър?

Тя пое с устни парченцето наденица и уж случайно облиза пръста на Гарет. Остана със сведена глава, облиза внимателно сока от месото и задържа пръста му в устата си. Кожата му имаше лек вкус на ръкавиците му.

Устните му се отвориха, но от тях не излезе нито дума. Ровена го погледна крадешком и видя, че очите му бяха устремени към устата й, пленници на усещането за влага и мекота. Тя се усмихна вътрешно. В кръвта й запулсира триумф. Как бе успяла да го хване в собствения му капан.

Тя му кимна и се надигна. Усмихна се за сбогом и на бузата й се появи прелестна трапчинка.

— Беше прекрасно — пошепна тя. — Нямате ли и малко сирене, чичко…

Гарет вдигна влажния пръст до устните си.

— Не.

Капанът щракна с кадифена въздишка и Ровена разбра, че нейната глава беше още вътре. Напълно забравил любопитните зрители, Гарет се наведе и я целуна по устата. Съпротивата й се стопи като захарна къщичка под слънцето. Победата му беше кратка, но убедителна.

Гарет се отдели от нея и тя се опря с лакът на чинията му, за да не загуби равновесие. Смачка парче сладкиш и по полата й покапа мед.

Гарет се надигна и направи безупречен поклон.

— Желая ви приятни сънища, милейди. — Когато се запъти към стълбата, Алис се извини и напусна танцуващите, за да го последва. Триумфалният поглед, който хвърли към Ровена, бе забелязан от всички гости.

Късно след полунощ Ровена лежеше на мекия дюшек и се вслушваше в тихото похъркване на Марлис. Сребърният диск на луната се подаваше през тесния отвор на прозореца.

Тя копнееше за Гарет и изпитваше почти физическа болка, която й вдъхваше страх. По-страшна от болката обаче беше тревогата, че ако отиде при него, може би няма да го намери сам.

Ровена отметна тънката завивка и се надигна. Какво беше по-лошо — да лежи тук сама и разкъсвана от болка или да отиде в стаята на Гарет и да намери в леглото му надменната лейди Алис? Не можа да вземе решение. Най-после хъркането на Марлис я приспа. Събуди се само веднъж и забеляза, че завивката беше вдигната до брадичката й и подпъхната отстрани. Сгуши се в топлото гнездо и си каза, че сигурно е сънувала утешителната целувка по челото. Леглото на Марлис беше празно.

Блейн вдигна дългия си крак на облегалката на стола и наложи на лицето си добродушна усмивка, докато хората от околните села минаваха покрай него и го даряваха с традиционните яйца, които символизираха края на пролетните пости и началото на великденските празници в Ардендон.

Една красиво изплетена кошница привлече вниманието му и той надникна вътре.

— Господи, яйца! Какво оригинално хрумване! Само ти ли се сети?

Селянинът се ухили с беззъбата си уста и кимна в знак на съгласие. Блейн посегна към кожената кесия на колана си. Извади сребърна монета и я хвърли високо във въздуха. Среброто блесна на слънчевата светлина, падна със звън на каменния под и се търкулна под масата. Селянинът се отпусна на колене и я затърси трескаво.

Блейн изчака мъжът да прибере монетата и да се оттегли и връчи кошницата на един от ухилените си пажове.

— Какво вони повече, селяните или яйцата? — пошепна той на Гарет.

— Селяните — отговори разсеяно Гарет и също вдигна крак на облегалката на стола. Вниманието му бе привлечено от група кикотещи се слугини, които местеха дългата маса към стената. Те го поглеждаха често-често през рамо и криеха зачервените си лица в престилките. През дългите идилични седмици с Ровена в Карлеон той беше забравил какво бе да се боят от него или да му се подиграват и сега се почувства зле. Пръстите му се впиха в тапицираната облегалка.

Блейн беше разтегнал устни в любезна усмивка. Само лекото издуване на ноздрите издаде отвращението му, когато в залата влезе сбръчкана старица, чиито стъпала бяха увити в кравешка кожа. В мига, когато тя се обърна да си върви, той хвърли кошницата й на друг паж, убеден, че момчето ще използва яйцата, за да обстрелва всички хлапаци, осмелили се да се подиграят с ниския му произход.

Блейн подсвирна изненадано, когато пред стола му се появи непознато лице. Гарет също се изправи. Момичето беше на не повече от тринайсет години. Русата коса, още доста тънка, падаше по лицето му. Нослето му беше украсено с черна ивица. Въпреки това косо разположените очи и пълните устни обещаваха, че един ден ще стане истинска красавица.

Момичето направи несръчен реверанс. Езикът му се удряше неспокойно в един разклатен зъб на долната челюст.

— Яйца, сър Блейн. Мама ви ги изпраща за Великден — пошепна срамежливо то.

Блейн помилва бузата му.

— Бог да благослови добрата й душа. — Обърна се към Гарет и попита полугласно: — Какво ще кажеш да отведа малката горе и да й покажа един истински празник? Ще дойдеш ли с мен?

В друго време предложението на Блейн щеше да предизвика у Гарет само гняв. Сега изпита отвращение.

— Твоите гости може и да са убедени, че съм дълбоко покварен, но никога не бих изнасилил дете, което носи великденски яйца. Никога.

Блейн изпухтя обидено.

— Лицемер. Това дете не е много по-младо от онова, на което се наслаждаваш. Освен това никога не ми се е налагало да прибягвам до насилие. Може и по друг начин.

Момичето местеше смутен поглед от Блейн към Гарет и очевидно не разбираше нито дума от бързия им френски. Блейн навлажни показалеца на дясната си ръка и внимателно изтри мръсотията от нослето му.

— Не би ли искала да се изкъпеш, малката?

— Не. Не иска. — Гарет извади от кесията си три сребърни монети и ги пъхна в шепата на момичето. После го бутна към вратата. — Върви си вкъщи — каза меко той. — И не идвай повече. Нито следващата година, нито по-следващата.

Момичето отново направи реверанс, стисна здраво монетите и хукна към вратата. На излизане му хвърли през рамо сладка усмивка. Очевидно бе забравило Блейн.

Господарят на Ардендон хвърли кошницата с такава сила зад гърба си, че едно от боядисаните яйца се удари в челото на пажа.

— Какво ти става, Гарет? Сигурно си представяш как твоето малко момиче ще попадне в леглото на някой похотлив господар? Как смяташ да й намериш съпруг, когато единственият ти сватбен подарък за нещастника ще бъде кама в гърлото му?

Гарет се облегна назад в стола си и затвори очи.

— Прекалено дълго си бил в компанията на Мортимър. Станал си много раздразнителен.

— Много добро обвинение от устата на човек, който има темперамента на дявола. Да не би да си дошъл в Ардендон само за да тероризираш гостите ми и да хвърляш тъмната си сянка върху нашата радост? Мрачната ти физиономия може да е привлекателна за дамите, но аз намирам, че съмнителното й очарование бързо отслабва.

Гарет отвори очи и на устните му заигра усмивка.

— Ти се сърдиш, защото миналата нощ Алис дойде първо при мен, преди да дойде при теб.

— Което не й донесе нищо. Аз не съм глупак, Гарет. Когато се вмъкна в леглото ми, тя не носеше твоята миризма.

— Но ти нямаше да я отпратиш даже и да ти беше замирисала на мен, нали?

Още преди да е изрекъл думите докрай, Гарет си пожела да беше ги преглътнал. Блейн се изправи. Лицето му побледня, чертите му се изкривиха — Гарет много добре помнеше този израз от детските им години. Точно в този момент на стълбата се появи Ровена, загърната в облак от лилаво копринено кадифе, и очите на Блейн се присвиха. На устните му заигра зловеща усмивка.

— Блейн, аз… — започна примирително Гарет.

— Спести си извиненията. И аз щях да съм в лошо настроение, ако любовницата ми спеше в стаята на сестра ми. Особено ако сестра ми се казва Марлис.

Убеден, че стрелата му е улучила точно в целта, Блейн прекоси залата и предложи ръката си на Ровена. Гарет стисна толкова силно облегалката на стола, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Надигна се, но пътят му бе препречен от дрипава фигура, която връхлетя в залата и блъсна един от пажовете.

Момчето се изправи на крака, но отново бе повалено на пода, когато след първата фигура дотича втора и изрева:

— Крадец! Веднага ми върни яйцата! Жалък крадец!

Едното око на преследвача беше скрито под черна превръзка, но в другото светеше жажда за убийство. Той размаха тоягата си и Гарет видя, че на мястото, където трябваше да е малкият му пръст, имаше само черен чокан. Ровена отстъпи крачка назад, когато първият мъж се хвърли по лице пред краката на Блейн и падна точно върху чувала, който стискаше в ръцете си. Чу се силен шум от трошене на черупки.

Дрипавият мъж се вкопчи в ботуша на Блейн.

— Милост, милорд! Умолявам ви да отсъдите справедливо. Исках да ви поднеса даровете си, но точно пред вратата ви този крадец и убиец се нахвърли върху мен.

Вторият мъж се изправи, олюлявайки се. Гарет сграбчи косматата му китка, преди да е размахал тоягата си и да е опръскал полата на Ровена с мозъка на другия.

Селянинът се разяри още повече и посегна да удари нападателя, но като видя, че го държеше рицар, свали тоягата и с уважение сведе глава.

— Този е жалък лъжец, милорд — обясни почтително той. — Аз стоях отвън и чаках реда си, когато този негодник изтръгна чувалчето от ръцете ми и побягна. Аз ви познавам, откакто бяхте малко момче, сър Блейн. Може да съм женкар и да обичам играта на зарове, но не съм лъжец. — Той вдигна тоягата си. — Позволете да му пръсна черепа.

Блейн вдигна ръка.

— Не, Джак. Остави това на мен. — И добави с приглушен глас: — Дълг на твоя господар е да въздаде справедливост.

Гарет извъртя очи. Мъжът на пода обсипа ботушите на Блейн с целувки.

— Изчезвай, Джак — заповяда приятелски Блейн. — Преди да осъдим този човек на смърт, трябва да открием какво го е накарало да открадне. Освен това иде Великден — добави той и хвърли многозначителна усмивка към Ровена.

Като чу заплахата да увисне на въжето, крадецът отново запълзя по корем пред Блейн. Когато стигна до Ровена и започна да целува полите й, отново се чу шум от чупене на яйца. Гарет неволно се запита дали пък Блейн не беше платил на мъжа за това ужасяващо представление.

— Умолявам ви, милейди — захленчи селянинът. — Кажете една добра дума за мен на своя милостив съпруг. Оставам в краката ви, милейди, защото съм уверен в съчувствието ви. — Той се вкопчи в полата на Ровена и вдигна глава.

Промяната в изражението на Ровена веднага предупреди Гарет да внимава. Очите му се разшириха от изненада, когато тя изтръгна полата си от ръката на мъжа и го изрита по пръстите с такава сила, че той изрева задавено и политна назад. Блейн зяпна смаяно, когато Ровена продължи да рита молителя и да го тъпче, сякаш беше паяк, излязъл изпод стенния килим.

— Ще ти дам аз на тебе милост — съскаше Ровена. — И гостоприемство. Ще ти окажа същата милост, която ти оказа на мен, когато дойдох пред портата ти умираща от глад и помолих за убежище.

Гарет хвана мъжа за яката и го издърпа по-далеч от побеснялата Ровена. Мъжът се обърна и го погледна в лицето. Забравил благородния мотив, който го бе накарал да го спаси от Ровена, Гарет го удостои с хладна усмивка.

Когато застана между усмивката на Гарет и святкащите от гняв очи на Ровена, Линдзи Фордис се обърна безпомощно към Блейн:

— Обесете ме, сър. Моля ви.

20

— Ровена, не си ли прекалено сурова с чичо Линдзи?

Ровена зарови лице във възглавниците и стисна ръце в юмруци. Чия ли беше идеята да изпрати Ъруин да говори с нея? Само Марлис или Гарет бяха способни на подобна подлост.

— Остави ме на мира — изсъска тя и изхълца тихо. — Дано Блейн да го обеси.

Ъруин прибра косата й назад и погледна загрижено зачервеното й носле.

— Положението не е толкова лошо. Сър Гарет се застъпи за него, а той е могъщ защитник. Да знаеш само какво направи за него. Имах чувството, че ще му даде дори дрехите от собствения си гръб. Само ако можеше да видиш баща си, Ровена. В момента седи в залата, облечен като крал, и забавлява сър Гарет със сърцераздирателни истории за ударите на съдбата, които е понесъл.

— Тогава се надявам сър Блейн да обеси Гарет.

Ъруин въздъхна и сложи ръка на тила си.

— Странно е, нали — ако всичко вървеше, както трябва, сега двамата щяхме да споделяме това легло.

Последната забележка стигна до ума на Ровена. Тя скочи от леглото, свлече се по стената и обви с ръце коленете си. Ъруин вдигна рамене.

— Мисля, че така е по-добре. След като сме братовчеди, децата ни сигурно щяха да се раждат с четири ръце или слабоумни.

— Или тлъсти — добави злобно Ровена. Ъруин само се усмихна.

— Чуй, Ровена. Чуй само какво пропускаш.

Той наклони глава и се вслуша. Залата долу се тресеше от смях. Гръмнаха барабани, последвани от сладките звуци на обой и песента на лютня.

Ровена разтърка подутите си клепачи. Имаше чувството, че под клепачите й има пясък.

— Няма да го направя. Няма да сляза долу, преди да мине Великден или баща ми да се махне — все едно какво ще стане първо. Не понасям да го виждам как си шепне с Гарет. Ужасно е, че Гарет го посрещна с добре дошъл, като че е собственият му изгубен баща, завърнал се у дома след дълго отсъствие. Бедният татко. Сигурно няма да забележи, че Гарет му е отсякъл главата, докато не я сложи под мишницата му.

Ъруин се просна напреки на леглото и опря брадичка в ръцете си.

— Сър Гарет непрекъснато задава въпроси на чичо Линдзи. Говориха даже за годежа ти.

— Сигурно вече са намерили някой треперещ от слабост старик, за да ме сгодят за него?

— Назоваха няколко имена.

Ровена сведе глава към пода. На лицето й се отразяваха най-различни чувства. Когато погледна братовчед си, очите й бяха по-скоро тъмносиви, отколкото сини.

— Може би все пак трябва да сляза, за да разбера дати Гарет наистина има намерение да се отърве от мен.

Ъруин я потупа окуражително по рамото.

— Правилно, Ровена. — Скочи от леглото и добави: — Ако решиш да пратиш всички по дяволите, аз съм готов да се оженя за теб. Въпреки всичко.

След като братовчед й си отиде. Ровена се наведе над легена и изми парещите си очи със студена вода. С мокро лице коленичи пред раклата и вдигна капака. Докато ровеше вътре, коприненият воал от ковчежето на Гарет падна на пода. Тя го взе, погледна го втренчено и решително го пъхна в деколтето на роклята си.

Щом Гарет беше приел баща й в Ардендон като добър приятел, значи имаше сериозна причина за това. Тогава тя също щеше да го поздрави с добре дошъл, но той беше длъжен да й отговори на няколко въпроса.

Гарет отново разклати виното, останало на дъното на чашата, и се вгледа с усмивка в скучаещото си изражение. Той опъна устни, изпробва ново изражение и неохотно се заслуша в опитите на Линдзи Фордис за пети път да го забавлява с историята за злощастната съдба, която го бе довела в краката на Ровена. „Пълзящ по корем“ — добави на ум Гарет. Принудителната усмивка изглеждаше много грозна. Той се отказа да се усмихва и изпразни чашата си, наслаждавайки се на тръпчивия вкус. Фордис изпи на един дъх шестата чаша бургундско и зачака одобрителното кимване на събеседника си, за да продължи да говори.

Кръглите сини очи, които му напомняха за очите на Ровена, бяха кръвясали. В ъглите на пълните му устни се събираше слюнка. Щом този човек беше толкова глупав, че да приеме фалшивото съчувствие на Гарет за чиста монета, беше истинско чудо, че Ровена не се е родила слабоумна.

Не, Ровена в никакъв случай не беше слабоумна. Все още усещаше пробождането, което му причини нараненият й поглед, когато спаси баща й от грубото посрещане.

Фордис продължи измислената история за бясната мечка, която го нападната в гората и го ограбила. Спрял в Ардендон, за да помоли за малко храна, но истинската му цел била Карлеон. Новината за щастието на дъщеря му стигнала до ушите му и веднага тръгнат на път, за да сподели радостта й. Гарет ритмично почукваше с пръсти по издраскания плот на масата, докато Мортимър свиреше на лютнята си сърцераздирателна мелодия. Трябваше да знае, че късметът на Ровена веднага ще измъкне Фордис от дупката му и ще го доведе в Карлеон — не слуховете за лошото му отношение към нея. Беше глупак да мисли нещо друго.

Танцуващите двойки се хванаха за ръце и се понесоха покрай масата им като вихрушка от цветове. Марлис подскачаше весело между мъжете и жените и ги блъскаше грубо. Ъруин я следваше и постоянно се спъваше. Блейн и лейди Алис танцуваха в средата и стройните му ръце пускаха нейните само когато трябваше да изръкопляскат в такта на барабана.

Фордис сложи големите си ръце на масата и Гарет неволно го оприличи с огромно бебе. Уплашен, че ще отслаби бдителността си, ако се зазяпа в пъстрата вихрушка от веещи се в ритъма на музиката поли, Гарет взе гарафата и наля още вино и двете чаши.

В този миг на стълбите се появи Ровена и виното в чашата му преля. Наситеночервеното копринено кадифе на роклята й беше набрано под бюста и стегнато със златен шнур. Косата й беше грижливо сплетена и плитките бяха събрани на тила със златни гребени. За разлика от бледите лимонови и светлосини цветове на танцовата площадка, Ровена пламтеше като рубин в златен обков.

Гарет скочи и изруга ядно, когато виното опръска коленете му. Изтри панталона си и се запъти към нея. Появата на Ровена беше отклоняване на вниманието, което не можеше да си позволи, ако искаше да изтръгне истината от баща й.

— Ровена, ангел мой!

Фордис се хвърли към дъщеря си, но спря насред движението, когато сините петна по ръцете му напомниха, че поздравът й за добре дошъл не беше особено сърдечен. Гарет се възползва от случая и го бутна обратно в стола му.

— Татко!

Гостите проследиха смаяно как прелестната любима на мрачния лорд слезе вихрено по стълбата, влачейки след себе си дългите разцепени ръкави. Кадифето се увиваше около краката й като лъскава змия. Тя избягна умело Гарет и се хвърли в прегръдката на баща си.

Линдзи Фордис се стресна, но когато Ровена целуна нежно оредялата коса на темето му, разбра, че това не беше нов удар, и я притисна до гърдите си. По зачервените му бузи потекоха пиянски сълзи. Гарет осъзна, че каквито и пороци да имаше, с една част от себе си Линдзи Фордис обичаше искрено единствената си дъщеря. Ръцете му се свиха в юмруци. Не можеше другояче, освен да се чувства измамен при вида на двамата, опрели буза о буза, русите коси образували златен облак. Изпита чувството, че духът на Илейн ще се появи, за да го подиграе за глупавата му вяра, че е възможно да разкъса връзката между тях.

Гостите изразиха одобрението си към трогателната сцена с весели ръкопляскания. Мортимър изпълни нежна балада. Когато погледът му срещна този на Гарет, двамата си размениха безмълвно послание и Мортимър склони русата си глава в едва забележим знак на съгласие.

Блейн изникна зад Гарет като зъл дух.

— Не всеки ден ставаме свидетели на такива трогателни срещи между баща и дъщеря. Прекрасно, нали?

— Просто не съм на себе си — отговори язвително Гарет.

— Скъпи, скъпи татко — изхълца Ровена, — умолявам те да ми простиш лошото държание отпреди малко. Бях сърдита и не осъзнавах какво правя. — Тя приглади жакета му, бръкна в деколтето си и извади копринена кърпичка, с която попи сълзите му. — Когато се оттеглих в стаята си, размислих над поведението си и се ужасих от проявената несправедливост. Аз съм твоя дъщеря и нямам право да те съдя. Моля те, кажи, че ми прощаваш. Иначе ще умра, това е сигурно.

Фордис се оригна щастливо и я потупа по дупето.

— О, миличка, знаеш, че никога не съм могъл да се сърдя дълго на скъпото си момиче. Хайде да не говорим сега за умиране. Животът е хубав. Ти си до мен, имаме и цяла гарафа с вино. — Той погледна гарафата и със смръщено чело установи, че беше почти празна. Избърса челото си с кърпичката на Ровена и продължи: — А най-доброто, дете мое, е, че твоят любезен рицар ми предложи утеха и компания за Великденския празник.

Фордис погледна сияещо Гарет. Без да обръща внимание на гневно смръщените вежди на Гарет, Ровена отново прегърна баща си.

— Бъди внимателен, татко. Неговата утеха е роза с отровни бодли. Тя заслужава повече предпазливост от враждебността на всеки друг рицар.

Фордис махна на Гарет с кърпичката.

— Винаги съм обичал това момче. Нали аз го научих да хвърля зарове.

Гарет смръщи чело. Погледът му беше прикован към копринената кърпичка, която Фордис размахваше под носа му. Посегна към нея, сякаш омагьосан от танцуващите движения. В същия момент блещукащата коприна привлече вниманието и на Фордис. Той се облегна назад и внимателно приглади гънките. После я сложи на главата на Ровена с крива усмивка.

— Много хубаво. Изглежда прекрасно на русите ти къдрици — също както в деня, когато Дунла я избродира за теб. — Преди Гарет да е успял да го спре, той вдигна чашата си, за да може Ровена да се огледа в полираното сребро.

Гарет проследи как погледът и бавно се плъзна към отражението й. Тя протегна ръка и докосна повърхността на чашата. Руса коса. Сини очи, подути от плач. Едно смешно парче коприна на главата й. Чашата отразяваше чертите й с болезнена яснота. Пред него стоеше дъщерята на Илейн Дьо Креси. Гарет спря да диша, очаквайки, че тя ще плисне виното от чашата в лицето му.

Ровена се изкиска истерично и кимна доволно на отражението си в чашата.

— О, божичко! Е, поне не ме е заровил в овощната градина.

Гарет копнееше да я прегърне, но съзнаваше, че не бива да остави Фордис да се лута сам по тъмните пътеки на спомена. Трябваше да му помогне. Това беше може би единственият му шанс. Ако можеше да изчисти името Дьо Креси, за да се ожени за Ровена, щеше да има много години пред себе си, за да измоли прошката й.

Блейн затропа нетърпеливо с крак, когато Мортимър засвири весела танцова мелодия.

— Елате, милейди. Вярвам, че баща ви няма да има нищо против, ако отпразнуваме помирението ви с един танц.

Гарет вдигна Ровена на крака и я бутна в прегръдката на Блейн. Тя беше скована като кукла.

— Още не съм свършил с баща й. Отведи я оттук.

Блейн се изсмя доволно.

— С удоволствие.

Когато Блейн изведе Ровена в средата на залата, тя вече се усмихваше сияещо. Гарет се отпусна на стола си, поглади брадата си и загрижено се запита какво ли беше замислила пак.

Линдзи Фордис разтриваше с отсъстващ вид ръцете си и се оглеждаше. Погледът му меланхолично проследи пътя на Ровена между танцьорите. Гарет го наблюдаваше с чувство, което много приличаше на съчувствие, и се надяваше, че собственият му копнеж по Ровена не е изписан на лицето му толкова ясно.

Ровена танцуваше скромно, с вродена грация. Днес никой не би предположил, че е израснала като диваче в мочурището. Като видя как Блейн притисна устни към тила й, Гарет стисна ръце в юмруци. Напрежението му не отслабна, когато Ровена изгледа сърдито Блейн и се постара да остане на разстояние от него.

Фордис вдигна препълнената чаша към устните си. Ръцете му трепереха като в треска.

— Много прилича на майка си, нали?

Гарет пое дълбоко въздух, без да смее да се помръдне. Първо си помисли, че измамната мисъл е била изказана от самия него. Фордис закима в ритъма на музиката.

— Така ли? — отзова се уж небрежно Гарет. Само трепкането на малките мускулчета около устата му издаде колко силно се вълнуваше.

Ровена и Блейн, хванати за ръка, закрачиха тържествено между двете редици танцьори към каменната стълба. Фордис остави чашата на масата, виното преля през ръба и Гарет за първи път от много време насам си припомни първото си причастие.

— Моята Алтея нямаше огъня на Ровена. Крехкостта й ми пречеше да я любя, както умеех.

— Алтея ли? — повтори слисано Гарет. Плановете му заплашваха да рухнат като къщичка от карти.

Блейн придърпа Ровена към сянката под стълбата. Двамата заспориха оживено. Ровена се обърна към масата и в очите й светна безмълвна молба.

Фордис продължаваше да дрънка.

— Ами да, скъпата ми съпруга си беше болнава още от самото начало. Трябваше да се грижа за нея. Да се жертвам. Внимавах да не остава на течение, изнасях й ведрото за къпане под слънчевата светлина. Обикновено й давах няколко месеца, за да си отпочине, преди да зачене следващия ми син, а накрая дори реших да задоволявам с други жени низките си мъжки потребности.

Гарет имаше чувството, че ей сега ще му прилошее.

— Моята Ровена обаче не беше боледувала нито един ден през живота си. Обзалагам се, че може да понесе вниманието и на най-похотливия рицар. — Той смушка Гарет в ребрата и се ухили многозначително.

Ровена сложи стройните си ръце върху раменете на Блейн и се надигна на пръсти, за да го целуне. Гарет се изправи с рязко движение и преобърна стола си.

Като видя, че Гарет стана, Мортимър веднага прекъсна песента, която изпълняваше. Барабанчиците също замлъкнаха. Танцьорите спряха.

Трубадурът наклони глава и гладките му коси заискриха под пламъците на факлите. Стройните му пръсти се плъзнаха отново по струните на лютнята и в залата зазвучаха сладките тонове на една балада, която повечето присъстващи бяха чули един-единствен път преди това.

Гарет се вцепени. Мортимър отметна дългата си коса назад и запя с ясния си тенор, непомрачен от развратния му живот, и с искреността на момчето, загубило невинността си в ръцете на рицаря, който бил най-верният приятел на баща й.

Даже пламъците в камината спряха да съскат, за да чуят песента. По стените танцуваха сенки, гостите притиснаха ръце към гърдите си. Мортимър се огледа недоволно. Всички погледи бяха устремени към грамадния тъмен мъж, изправен до масата.

Гарет чу зад себе си звън на метал. По глезените му потече вино, червено като кръв. Той се обърна и видя смъртнобледото лице на Линдзи Фордис. Дали си припомняше лъжите, които беше разказвал толкова често и толкова добре, че вече сам им вярваше? Сега осъзна, че целият му живот е бил една голяма лъжа. Мускулите на шията му се напрегнаха, но от устата му излезе само задавен стон.

Кръвта на Гарет запя триумфално. Когато улови стъписания поглед на Ровена, за миг изпита разкаяние. Но дори тя не беше в състояние да заглуши триумфа в сърцето му, който заплашваше да го заслепи.

Гарет обърна гръб на Линдзи Фордис. Имаше време, докато узнае истината. Скри доволната си усмивка зад грозна гримаса и сложи ръка върху дръжката на меча. Предстоеше му последната изява на мрачния лорд от Карлеон. След тази нощ гостите на Блейн трябваше да си потърсят друг главен изпълнител за жалките си драми.

Оголил зъби, както подобаваше на досегашното му реноме, той си проби път през тълпата, разблъсквайки небрежно танцьорите. Даже най-твърдите мъже се разтрепериха от вида му. Мортимър продължаваше да пее, сякаш не забелязваше каква буря се надига. Дребен паж в тъмни дрехи се хвърли да защити певеца, но Гарет просто прекрачи през него, сякаш беше само досадна бълха.

Пръстите му се сключиха около струните на лютнята. Последна фалшива нота затрепери във въздуха. Песента заглъхна и в залата се възцари пълна тишина. Чуваше се само тежкото дишане на Гарет. Той вдигна лютнята над главата си, сякаш искаше да я разбие, но като видя трепването на Мортимър, я хвърли в ръцете на пажа зад гърба си. Сграбчи Мортимър за яката и го изтика назад, докато опря гърба му в стената.

— Нещастник! Забрави ли предупреждението ми да не пееш повече тази песен? Не помниш ли какво стана последния път, когато се осмели да я изпълниш?

Опитът на Мортимър да вдигне рамене беше неуспешен. Устните му затрепериха неудържимо.

— Песента е много хубава, милорд. Съжалявам, но паметта ми изневерява — изпъшка той.

— Тогава ти казах, че животът ти няма да струва и пукната пара, ако отново се осмелиш да изпълниш тази проклета балада.

— Но хората, сър! Те жадуват за нови мелодии. Мой дълг е да задоволявам потребностите им.

Гостите изохкаха шумно и се отдръпнаха назад, когато Гарет пусна Мортимър и се обърна към тях. Той сложи ръка върху дръжката на меча си и се огледа въпросително.

— Ще поискам сметка от всеки, който е пожелал да чуе тази песен. Кой ще се осмели да излезе напред?

Широкото острие блесна заплашително под светлината на факлите. Никой не смееше дори да се покашля. Гарет се обърна отново към Мортимър, който безшумно се измъкваше към вратата, и го изрита в задника.

— Бягай, негоднико. Да не съм те чул повече да пееш в мое присъствие. Да знаеш, че първата нота от този миг нататък ще ти е и последната.

Когато Мортимър сведе глава и му намигна съзаклятнически, Гарет с мъка потисна порива да се изсмее. Кесията на трубадура беше пълна с неговото злато — награда за прекрасното представление.

Гарет прибра меча си в ножницата и изтупа ръцете си, сякаш се беше напрашил от докосването до певеца.

Върна се към масата си и жените и мъжете се разделиха, за да му направят път. За първи път скритите погледи и обвиняващите лица го забавляваха, вместо да го ядосват. Много скоро щеше да се отърве от тях, да им посочи фаталната грешка. Може би тогава Мортимър щеше да напише нова балада за случилото се тази нощ. Гарет се усмихна, без да го забележи.

Ала усмивката му угасна внезапно, когато видя какво го очакваше на масата. Само копринената кърпа на Ровена лежеше смачкана на пода. Самата Ровена я нямаше. Линдзи Фордис също беше изчезнал.

21

Да влачи след себе си баща си беше като да мъкне огромен кожен мях с вода. Силното му тяло беше отпуснато, сякаш лишено от скелет. Ровена употреби цялата си сила, докато го измъкне от стола и му разясни, че трябва да бягат, докато Гарет се занимава с нещастния трубадур. Въпреки това той продължаваше да не разбира гневните й молби и отчаянието, което я тласкаше.

Доскоро вярваше, че може да предостави баща си на милостта на Гарет без угризения на съвестта. Но когато той я прегърна с трогателна нежност, осъзна, че въпреки всичките си грешки и дори престъпления той си оставаше неин баща. Нямаше да понесе някой да му стори зло, още по-малко пък съзнанието, че човекът, който му причинява зло, е мъжът, когото обичаше.

Първоначалното й намерение беше да отклони вниманието на Гарет, като го накара да ревнува и привлече гнева му върху себе си. Но този план претърпя жалък провал. Когато Мортимър запя ужасната балада, мислите на Гарет се върнаха към миналото, вместо да се насочат към бъдещето. А сега беше още по-малко вероятно двамата да изживеят това бъдеще заедно. Двамата прекосиха двора, минаха покрай група пажове, които играеха на зарове. Оловните топчета тракаха оглушително по калдъръма. Баща й се подхлъзна и падна.

— Ако сега не може да стане, и по-късно няма да ти направи нищо — извика дръзко един пъпчив хлапак.

— Вземи мен вместо него — предложи момче с лице на невестулка, което не беше по-голямо от Малкия Фреди. — Аз съм винаги готов.

Момчетата избухнаха в смях и под светлината на факлите лицата им заприличаха на карнавални маски. Ровена хвана жакета на баща си с две ръце и го задърпа, докато всички мускули на гърба й се опънаха до скъсване. Пажовете вдигнаха рамене и й обърнаха гръб. Играта беше по-интересна. Защо Марлис не беше между тях, тя толкова обичаше да играе с пажовете! Каква помощ щяха да й бъдат яките й ръце! Все пак Ровена успя да изправи баща си и го забута напред. От устните му капеше слюнка и той непрестанно мърмореше неразбираеми думи. Ровена с мъка се удържаше да не го цапне през устата.

Бърборейки нещо за „сладкото гостоприемство“, той се заклатушка напред, като непрестанно се спъваше. Ровена също се спъна и се търкулна във влажната от росата трева. Накрая успяха да се доберат до обора. Ровена го хвана под мишниците.

— Ела, татко. Ей сега ще стигнем.

— Не мога да издържа на този дълъг път — заяви той, като заваляше думите.

Използвайки коленете си, за да поддържа тялото му изправено, тя го завлече в обора. Вратата беше широко отворена, за да пропуска пролетния вятър. Големият и малкият Фреди, които играеха на зарове, вдигнаха изненадано глави, когато Ровена й баща й застанаха неочаквано на прага. Конете изцвилиха за поздрав. Утешителната миризма на свежо сено и на коне извика сълзи в очите на Ровена. Тя се олюля. Големият Фреди скочи и я хвана за раменете. Тя скри лице на гърдите му и вдъхна дълбоко миризмата на потта му, по-прекрасна от всеки парфюм. Баща й се спъна в купчина тор и изруга. Ровена хвана големия си брат за жакета и заговори задъхано:

— Кон. Трябва ни кон. Нямам време да ти обясня какво стана, но татко има нужда от кон.

Големият Фреди се почеса по главата.

— Но той дойде без кон.

Ровена го раздруса, неспособна да потуши надигащата се паника.

— Няма никакво значение, дори да е дошъл на кон. Трябва ми кон. Сега.

Малкият Фреди я хвана за лакътя.

— Гарет?

Тя кимна безмълвно и благослови бързия му ум. Момчето обиколи боксовете и спря пред една вратичка.

— Тук няма нито един жребец, който да може да се мери с Фолио — прошепна замислено то. Ровена кимна решително.

— Тогава ще взема Фолио.

Големият Фреди пребледня.

— Но аз не мога да ти дам коня на нашия господар.

— Нима предпочиташ да видиш как ще заколят баща ни пред очите ти? — попита остро Ровена. Малкият Фреди се намръщи и тя се обърна към него. — Знам, че не е цвете за мирисане, но ни е баща. Не мога да стоя и да гледам как Гарет хладнокръвно ще го убие. Това ще означава край… — Тя млъкна изведнъж.

Малкият Фреди отвори последната врата. Конете неспокойно риеха с копита в сламата. Големият Фреди въздъхна тежко, свали от стената украсената със смарагди и оникс юзда и я сложи на жребеца.

Малкият Фреди затегна ремъците на седлото и изведнъж се засмя.

— Като си помисля, решението ти да вземеш Фолио е много практично. Гарет няма да убие баща ни, защото Фолио ще го хвърли и ще го стъпче с копитата си още преди да е минал подвижния мост. Жребецът не познава баща ни.

Ровена сърдито вирна брадичка.

— Но познава мен.

Малкият Фреди замръзна с ръка на седлото.

— Наистина ли ще тръгнеш с него?

— Само докато го заведа на сигурно място. Тогава ще се върна с Фолио.

— И какво ще те чака тук? Баня във врящо масло? Или бесилка?

Ровена сведе глава.

— Не се страхувам от Гарет. Не вярвам, че е в състояние да ми стори зло.

— Надявам се да си права.

— И аз се надявам — отговори тихо Ровена и хвана юздата.

Фолио излезе с танцуваща стъпка от обора. Сянката му на стената беше по-голяма от всички тях. Ровена се огледа изненадано. Баща й го нямаше. Големият Фреди го намери свит на кълбо в една празна ясла да хърка доволно. Едрият момък го метна на рамото си и го изнесе навън.

За да възседне грамадния кон. Ровена стъпи върху преплетените ръце на малкия Фреди. Намести се на седлото и се усмихна колебливо. На всяка цена трябваше да скрие от братята си, че умираше от страх. Без силната ръка на Гарет жребецът беше неуправляем и непредвидим — като огромен еднорог от приказките на Ъруин.

Фолио затропа нервно с копита, когато братята й натовариха събудилия се Линдзи зад гърба й. Като се видя на гърба на едрия жребец, той изведнъж се ободри. Внезапният му прилив на енергия едва не ги доведе до гибел.

— Давай, момиче! — извика Линдзи, измъкна косата на Ровена от златната мрежа и я плесна по гърба като с юзда. Настани се удобно на гърба на коня и заби пети в хълбоците му. Фолио полетя напред, готов да пробие дървената стена. Големият Фреди се втурна след него и изкрещя някаква заповед. Едрият жребец спря, треперейки.

Ровена огледа брат си с нескривано възхищение. Той се ухили смутено.

Когато Големият Фреди поведе Фолио към вратата на обора, Малкият Фреди дръпна Ровена за крака.

— Желая ти добър път. Ще се постарая да забавя Гарет, доколкото мога.

Ровена му кимна окуражително. Без да бърза, Фолио излезе във ветровитата нощ. Без да чака знак от Ровена, той препусна през двора. С последните остатъци от разума си баща й се хвана за нея и се притисна до гърба й. Дворът на Ардендон мина покрай нея в разкъсани картини: възбудените викове на пажовете, когато грамадният жребец изтрополи покрай тях, един селянин, стреснат в съня си, един рицар, вкопчил пръсти в белите рамене на коленичилата пред него жена, с разширени от изненада очи. Ровена присви очи и се постара да прогони ужасното усещане за безтегловност, когато Фолио правеше скокове, безкрайните мигове, преди предните му крака да стъпят отново на земята.

Когато конят се хвърли настрана, Ровена отвори очи. Бяха минали през първата порта и препускаха право към подвижния мост. Подковите на коня хвърляха снопове от искри. Баща й загуби опора и се килна настрана. Минаха опасно близо до черните води на рова. Ровена се наведе в обратната посока, доверявайки се на мускулестите си бедра.

Жребецът прелетя по моста и покрай езерото и скоро препусна направо през зелените поляни. При всеки удар на копитата му Ровена очакваше да се хлъзне от гърба и да попадне под хвърчащите железа. Косите й се развяваха свободно и правеха Фолио още по-неспокоен. Когато се изкачи на първото възвишение след замъка, той се вдигна на задните си крака. Ровена изпищя и двамата с баща й се изтърколиха надолу по стръмния склон в бъркотия от ръце и крака.

Най-сетне Ровена спря, легнала по гръб, загледана в яркия колан от звезди, опасал кралско синята небесна палатка. Спомни си една нощ преди много, много време, когато лежеше в мочурището също така по гръб и се взираше в същото синьо небе, без да знае нищо за рицарите, смъртоносната им привлекателност и интригите им.

Спомни си и как беше тичала след жената, която смяташе за своя майка, как дърпаше стоплените от слънцето връзки на престилката й. Стройният гръб на жената беше постоянно наведен над коритото за пране. Гръб, роден за удобствата на изискан живот. Гръб, който бащата на Ровена беше прекършил, като принуждаваше крехкото й тяло да ражда син след син в един рушащ се замък, докато той се забавляваше с уличници като Илейн Дьо Креси. Тя затвори за миг очи.

Беше толкова приятно да лежи във влажната трева и да наблюдава облаците, които се опитваха да закрият луната. Какво повече можеше да иска от живота? Фолио без съмнение беше изчезнал отдавна и тя нямаше друг избор, освен да чака Гарет да дойде и да убие баща й, а след това може би и нея. Изведнъж баща й избухна в тих смях.

— Остави това, Илейн. Не ме гъделичкай. Знам, знам… Никога не си могла да лежиш спокойно, когато до тебе има мъж.

По гърба на Ровена пробяга студена тръпка, която нямаше нищо общо с влажната трева под нея. Тя се обърна към баща си, очаквайки да види на негово място разлагащ се призрак.

Оказа се, че Фолио се е върнал и внимателно побутва с муцуна главата на баща й. Бялата му козина блестеше под лунната светлина. Конят я погледна така меко и разкаяно, че Ровена избухна в смях.

Тя се претърколи по корем и се приближи до баща си. Фолио потри кадифеномеките си ноздри в тила й.

— Татко? — пошепна тя.

— Какво има, детето ми?

— Ти ли уби моята майка?

— Разбира се, че не. Алтея роди Малкия Фреди и умря. Но момчето не е виновно. Тя не беше достатъчно силна да преживее още едно раждане.

— Не говоря за Алтея, татко, а за моята майка. За Илейн.

Линдзи устреми поглед към нея и Ровена разбра, че баща й е напълно трезвен. Въздишката му издаваше копнеж.

— Трябваше да й прекърша красивата шийка, но не можах. Всичко, което направих, бе да рева и да плача, а когато трябваше да бягам от глупавото момче, едва не счупих собствената си глава. Но кой би ме обвинил? Момче или не, в очите му беше изписана смъртта.

Ровена се претърколи отново по гръб. Двамата останаха дълго така, наблюдавайки облаците, които се носеха по нощното небе. Тя не беше особено изненадана от думите му. Той само бе потвърдил онова, което предполагаше: Линдзи Фордис не беше в състояние да убие дори бълха.

— А ти какво си очаквал, татко? Момчето е било влюбено в нея. И когато я е видяло в обятията ти…

Баща й въздъхна тежко.

— Това не беше любовна среща. С Илейн се карахме. Тя отказа да тръгне с мен. Заяви ми, че смята да остане господарка на Карлеон, като се омъжи за сина на мъжа си. Тогава реших да взема теб. Да те отнеса при Алтея. Тя винаги е искала момиченце. Двамата с Илейн те дърпахме на две страни като побеснели селянки. Точно в този момент влезе момчето. — Почти забравен срам пламна в очите му. — Аз те изпуснах.

— И съм паднала на главата си, без съмнение.

Линдзи я погледна укорително.

— Скочих от прозореца. Мислех, че писъкът ти ще ме преследва завинаги.

Ровена изведнъж бе осенена от страхотна идея. Можеше да хвърли светлина в мрака на миналото като луната, когато се подава зад някой черен облак.

— Всъщност как съм дошла при теб, татко? Кой ме е донесъл?

Отговорът беше само неясно мърморене. Баща й отново бе изпаднал в полусъзнателно състояние и тихо си тананикаше. От кулата над подвижния мост отекна вик и разкъса нощната тишина.

Ровена възседна баща си като кон и продължи настойчиво.

— Чуй ме, татко, трябва да ми кажеш. Кой ме е донесъл при теб след смъртта на Илейн? Помисли!

Баща й отново потъна в спомена и изохка от болка.

— Проклетото момче ми счупи крака. Преряза въжето, когато бях на цели петнайсет стъпки над земята. За да стигна до коня си, трябваше да пълзя. Селянинът, който наместваше кости, го счупи отново, за да го нагласи както трябва. Но не се получи…

Ровена го сграбчи за яката и удари главата му в меката земя.

— Татко, моля те! Как съм се озовала в Ревълууд? Кой ме е донесъл при теб?

Откъм замъка прозвуча сигнал на тромпет и Фолио вдигна глава. Когато се вдигна на задните си крака и изцвили, гривата му блесна като водопад от коприна.

Гърдите на баща й затрепериха под нея и Ровена с ужас видя, че той плачеше.

— Просто не можах да повярвам, че моята сладка Илейн е мъртва. Нямах сили да се надигна от постелята. Онова същество бутна детето в ръцете ми. — Треперещата му ръка улови една от висящите й къдрици, за да избърше сълзите. — Толкова исках моята малка Ровена. Трябваше да я махна оттам, преди детето да плати за греховете на майката.

Ровена вдигна глава.

— Кой, татко? Кой ме е донесъл в Ревълууд?

Тя се наведе към устата му, опитвайки се да разбере дрезгавия му шепот.

Тропот на копита отекна като гръмотевица в мрака. Фолио изцвили пронизително, когато през подвижния мост прелетя черна фигура и препусна в нощта.

22

Ровена не забрави до края на живота си кошмарните усилия, които положи, за да натовари баща си на седлото и да се метне след него. По лицето й се стичаха вадички пот, смесена със сълзи. След като най-после успя, Фолио отказа да й се подчинява. Наострил уши и вдигнал опашка, той се обърна към приближаващия се ездач. Ровена изруга и отчаяно заудря с юмруци по гърба му. Ездачът приближаваше, наведен над гривата на бойния кон, извън себе си от гняв. Надали щеше да има търпение да я изслуша. Ровена знаеше, че животът на жалкия старец зад нея висеше на косъм.

Под натиска на петите й Фолио най-сетне се раздвижи. В конския му ум просветна отдавнашен спомен за играта на малките кончета. Обърна се рязко, размахвайки игриво опашка, и побягна от господаря си, който се приближаваше с бързината на вятъра. Ровена хвана здраво юздата с едната си ръка, докато с другата се опитваше да държи баща си на седлото.

Дългите крака на Фолио сякаш не докосваха земята. Вятърът пареше в очите на Ровена. Когато посмя да се обърне назад, тя установи с учудване, че разстоянието между тях и преследвача се е увеличило. Дори натоварен с двама ездачи, Фолио притежаваше силата и скоростта на бурен пролетен вятър. Когато изкачиха едно възвишение, Ровена почти повярва, че жребецът ще се сдобие с криле и ще полети към небето, чак до ясната, чиста луна.

След поляната започваше черна дупка. Ровена насочи коня към гората, неспособна да прави разлика между биенето на сърцето си и ударите на копитата му. Когато се потопиха в закрилническите сенки на дърветата, тя дръпна юздата и Фолио спря неохотно.

Далече зад тях се чуваше тропот на копита, примесен с грозни проклятия. Имаха съвсем малко време. Ровена скочи от седлото, но когато баща й понечи да я последва, не му позволи.

— Татко, чуваш ли ме?

Линдзи се облегна на седлото и отвори кръвясалите си очи.

— Какво има?

Ровена обхвана главата му с две ръце и приближи лицето му до своето.

— Трябва да се задържиш на седлото. Трябва да продължиш напред. Препускай, докато видиш замък или селище. Не спирай, все едно какво ще ти струва това. Разбра ли ме?

Когато го пусна, той удари главата си в седлото и изстена.

— Ще си счупя врата — пошепна безсилно той.

— Може би. Но ако останеш тук, Гарет със сигурност ще ти отсече главата.

Линдзи положи големи усилия да се изправи. Ровена го потупа окуражително по бедрото.

— Браво на теб. Бързай, татко. Препускай като вятър.

Устните на Линдзи Фордис се изкривиха в жалко подобие на някогашната слънчева усмивка, с която беше омагьосал Илейн.

— Пак ще дойда, момиче. Щом спечеля малко пари, ще се върна. Ще ти донеса панделки и злато, толкова много, че едва ще се съберат в малките ти ръчички.

Очите на Ровена се напълниха със сълзи. Оредялата руса коса и бледосините очи бяха трогателни.

— Да, татко. Ще те чакам.

Фолио отново отказа да се подчини и Ровена трябваше да прибегне до драстични мерки, за да не му позволи да опише кръг и да препусне обратно към замъка. Намери в гънките на роклята си дебела игла и я вдигна към лунната светлина. Помилва снежнобялата грива на жребеца, извини му се през сълзи и решително заби иглата в задницата му.

Фолио изцвили пронизително и препусна като вихър. Ровена едва успя да се отдръпне от обсега на тежките му копита. Баща й се задържа на седлото с неочаквана упоритост. Вероятно замъгленият му мозък го беше пренесъл в някаква драма, която беше по-близо до действителността, отколкото предполагаше.

— Препускай, жребецо мой — извика тържествуващо той. — Напред, на бой! Ще разбием арабските езичници и ще върнем Свещения кръст в Йерусалим!

Фолио летеше като бяла светкавица. След минута изчезна от очите й. След още една минута земята се разтрепери от нов тропот на копита. Когато стигна до гората, Гарет спря коня си. Без да има време да размисли, Ровена се покатери на най-близкия бряст и с копнеж си пожела да имаше поне шлема на Марлис.

Тя се хвана за един тънък клон с изпотената си ръка и в този миг точно под нея се появи кошмарът в сребърно и черно. Тя присви очи и се хвърли върху него. Възползва се от устрема на падането, за да го събори от седлото. Уви крака около раменете му, когато двамата заедно паднаха от черния боен жребец — от сто стъпки височина, както й се стори. Когато се търкулнаха на земята, Ровена изрита коня и той побягна уплашено в посоката, от която беше дошъл.

Ръка в кожена ръкавица я сграбчи за врата и я хвърли по гръб. Мускулести пръсти размахаха меч. В продължение на един дълъг миг Ровена повярва, че Гарет няма да я познае и ще я прониже със сребърното острие. Още по-страшен обаче беше мигът, когато в очите му блесна разбиране, а мечът въпреки това остана вдигнат над главата му. Десет цола стомана изсъскаха покрай ухото й — Гарет заби меча в земята точно до главата й и нададе толкова силен вик на болка и гняв, че всички шумове на нощта около тях замлъкнаха.

Ровена лежеше в смъртоносната му хватка и пулсът й бързо отслабваше под натиска на железните му пръсти. От окото й се отрони сълза и остави светла следа по мръсната й буза.

Гарет я сграбчи за рамото и я вдигна.

— Как можа! — Той я раздруса като кукла и отново я пусна на земята.

След това рязко се изправи, наклони глава и се вслуша да долови тропот на копита или стъпки на човек. Отговори му само подигравателен вик на нощна птица.

— Гарет… — пошепна плахо Ровена към треперещия му гръб. Той й даде знак да мълчи.

— Двайсет години търсих човека, който обезчести името ми. Мъжа, който хвърли сянката си върху надеждите на баща ми, върху честолюбието и мечтите ми. Онзи, който се погрижи да загубя доброто си име, всички да се отвърнат от мен и да затръшнат вратите си пред носа ми. Двайсет години търсих този жалък страхливец.

— И златокосото му дете…

Гарет се обърна като ужилен.

— Точно така. Детето, което Илейн донесе в Карлеон и представи на баща ми като законно дете на починалия си съпруг. Скоро след това пристигна и любовникът й и предложи услугите си на господаря на Карлеон. — Той направи крачка към нея и Ровена стисна здраво зъби, за да не се отдръпне пред убийствения гняв в очите му. — Марлис смяташе, че е най-добре да си отмъстя, като изнасиля златокосото дете и го върна на баща му с копеле в корема.

Нощният вятър охлади горещите бузи на Ровена.

— Но за теб това не беше достатъчно, нали? Ти искаше нещо по-различно. Нещо дяволско.

— Всичко, което искам, е истината. Цял живот съм лъгал, за да стигна до истината.

— Не ми говори за истина! Тази дума от твоите уста е чиста подигравка. — Ровена скочи на крака. — Не, Гарет, ти не търсиш истината. Ти искаш да изчистиш името си. Искаш да накажеш друг човек за убийството, в което обвиняват теб. Искаш да накажеш някого за болката, която са ти причинили.

— Предполагам, скъпият ти татко е успял да те убеди, че е невинен — изсъска вбесено Гарет.

— Когато си прерязал въжето, татко си е счупил крака — отговори твърдо Ровена. — Едва е допълзял до коня си. Това означава, че му е било невъзможно да се изкачи по стълбата и да забие твоя меч в гърдите на Илейн.

Гарет изпухтя презрително.

— Още една от приказките на Фордис. Ти лъжеш почти толкова добре, колкото майка си. — Ровена пребледня. Неговото лице стана още по-тъмно. — Кажи ми тогава, мила моя — Гарет направи една заплашителна крачка към нея, — щом скъпоценният ти баща не е убил Илейн, кой го е направил?

Лунната светлина най-сетне успя да пробие облаците. Ровена не беше подготвена за този въпрос. Гарет не биваше да я погледне в очите. С отчаянието на заклещено в примка животно тя се обърна, за да избяга, но ръцете му се сключиха около кръста й, преди да е направила и две крачки. Тя не се опита да се отбранява. Сърцето му заби в луд ритъм до ребрата й.

Горещият му дъх опари ухото й.

— Ясно. Баща ти те е убедил, че убиецът съм аз.

Тя опря глава на рамото му, решена да мълчи. Стисна здраво очи, но няколко сълзи се отрониха и капнаха на ръката му.

Ръцете му се плъзнаха бавно по раменете й, мушнаха се под разбърканата коса и обхванаха крехката шия. Облечените в кожа пръсти помилваха хлътналите й бузи. Докосването беше извънредно нежно. Ровена потрепери, сякаш я бе ударил.

Тихият му смях предизвика тръпки на ужас по гърба й.

— Ето че се отдръпваш от мен. А само преди дни очакваше с нетърпение да те помилвам, нали? Преди две нощи, когато лежеше под мен и ме умоляваше…

— Гарет, недей…

— Какво недей? Да не продължавам? Или да не преставам? Защо не искаш да ти покажа, че мога да бъда много мил доведен брат? — Пръстите му се плъзнаха към гърдите й, мушнаха се в деколтето и закръжиха около чувствителното зърно с опитна чувственост. Ровена настръхна. Страхът и желанието стегнаха гърлото й.

— Престани да ме мъчиш! — изкрещя вбесено тя и блъсна ръката му. — Няма да ти позволя да ми се подиграваш. — Освободи се от прегръдката му и се отдръпна назад.

Той я следваше стъпка по стъпка с протегнати ръце.

— Защо се плашиш от мен, сестричке? Ръцете на убиеца са ти доставили достатъчно удоволствие, нали? Тогава не се интересуваше дали са оцапани с кръв или не.

Ровена прибра косите на тила си и продължи да отстъпва, докато гърбът й се опря в грапавата кора на едно дърво. Тя се изсмя, опита се да остане сляпа за болката, която му причиняваше. Не смееше да му каже истината за убиеца на Илейн, защото знаеше, че тя ще го унищожи.

— И мен ли ще вземеш сега, Гарет, както си постъпвал с другите жени, посмели да те погледнат накриво? Ще приложиш тялото си като оръжие, за да ме принудиш да замълча? Или ще затвориш очи и ще си представиш, че съм майка ми? От самото начало ли правеше така?

Той застана пред нея и устните му се изкривиха в подигравателна гримаса.

— Познавам те. И трябва да кажа, че влезе в леглото ми много по-лесно от повечето други. Вероятно не можеш другояче — с кръвта на курвата във вените ти.

Ровена забрави, че нарочно го дразнеше. Забрави всичко и над очите й падна червена пелена. Вдигна юмрук и го удари в брадичката с такава сила, че той се олюля. Всеки друг мъж на негово място щеше да падне.

Ръката я заболя адски, сякаш кокалчетата й бяха счупени, но дори болката не беше в състояние да спре перверзния триумф, който се разпространи по тялото й. Мелодията му беше сладка, но не продължи дълго. Когато Гарет я сграбчи за раменете и я притисна към кората на дървото, тя се замисли за последствията от необузданото си поведение. За нейна изненада той се ухили като зъл демон, прогонен от ада. По лицето му не бе останала никаква светлина. То вече не беше лицето на прекрасния мъж, когото бе обичала в някакъв друг живот, а лицето на момче, току-що прекрачило прага на мъжествеността — диво, влюбено, болно от ревност.

— Ти, малко златокосо копеле. Винаги съм знаел, че ще ми създадеш повече трудности, отколкото мога да понеса.

Устните му завладяха нейните. Пръстите му се заровиха в косата й и много скоро тя капитулира безславно под напора на целувката му. Вкуси кръвта от езика му — наистина го бе ударила много силно. За кой ли път се понесе във вихрушката на страстта: сякаш целият й досегашен живот я беше водил тъкмо към този момент, когато осъзна, че любовта към този мъж я правеше негова пленница.

Когато езикът му трескаво се втурна в дълбината на устата й, тя простена задавено. Коляното му се мушна между краката й и ги раздели почти грубо. Когато вдигна ръка да помилва бузите му, той се отдели от нея. Макар че сведе глава, Ровена не беше в състояние да скрие чувствата в очите си. Дори нощният мрак не беше в състояние да й помогне.

Гарет дишаше накъсано.

— Ти си глупачка, милейди. Защо не избяга заедно с баща си? — Хвана лицето й между ръцете си и продължи: — Щом смяташ, че съм убил майка ти, значи съм способен да убия и теб, така ли е? Твоето недоверие към мен ме нарани много по-дълбоко, отколкото лъжите на Илейн. — Палецът му нежно се плъзна по долната й устна.

Ровена преплете пръсти с неговите, притисна ръцете му върху лудо биещия си пулс и ги задържа дори когато той се опита да се отдръпне.

— Хайде, какво чакаш — подкани го тя. — Убий ме, ако това е желанието ти. Ти си ме мразил, още когато съм била малко дете. И сега ме мразиш. Ще кажеш на другите, че съм избягала с татко. Тук има достатъчно листа, за да покриеш с тях трупа ми. Никой няма да узнае. Аз няма да се движа. Ще стоя ето така. Дали ще ти е по-лесно, ако затворя очи? Ето така?

Пръстите на Гарет се втвърдиха и натискът се усили. Ровена стисна здраво очи и се опита да не трепери. Съзнаваше, че е близо до истерия.

— Защо се колебаеш? Ти искаше да убиеш баща ми, нали така? Можеш ли да го отречеш? Беше готов да го осъдиш без съдебно дело и без проверка на доказателствата, както някога са осъдили теб. Аз го освободих. Значи е редно да заема мястото му в ръцете на палача. — Ровена отпусна ръце и остана неподвижна в ръцете на мъжа, който можеше да пречупи крехката й шия само с едно движение на ръката.

Хватката на Гарет се разхлаби. Ровена отвори очи.

— Не, скъпа моя. Няма да имаш удоволствието да разбереш каква свобода е смъртта. — Устните му помилваха подигравателно крайчето на ухото й. — Ръцете на палача ще направят с теб много по-приятни неща, каквито не могат да правят с баща ти. Предпочитам да си жива и да ми служиш. И ще се погрижа никога вече да не се отделиш от мен. — В очите му святкаха странни светлинки. Без предупреждение коленичи в краката й и откъсна края на полата й. — Дай ми ръцете си.

Ровена имаше чувството, че преживява сцена, случила се поне преди сто години.

— Това не е нужно.

— Ти бягаш от мен още от първия миг, в който те видях.

Ровена му протегна ръце и той ги върза с брокатената ивица.

— Ако се опитам да бягам, можеш да ме удариш с нещо по главата — предложи тя тихо, почти заплашително.

— Предпочитам жените ми да са в съзнание — заяви спокойно той. — Омразна ми е представата, че могат да се събудят доволни и разранени между краката, но без да знаят на кого трябва да благодарят.

В гърдите на Ровена се надигна омраза.

— Вече се убедих, че сте благороден и честен рицар.

Гарет дръпна импровизираните въжета и тя падна на гърдите му.

— Като освободи баща си, ти ми открадна и последната надежда да възстановя честта си. Време е да докажа, че ненапразно ми се носи славата на убиец. Ако още веднъж започнеш да ми четеш проповеди за рицарство, ще ти запуша устата, кълна се.

Ровена мъдро си спести отговора.

Двамата излязоха от гората и намериха бойния жребец на Гарет да пасе мирно на поляната. Конят вдигна масивната си глава. Въпреки плашещата си големина той беше лишен напълно от неспокойствието на Фолио, от нервните му потропвания. Остана неподвижен, когато Гарет върза китките на Ровена с въже и го възседна. Без да я погледне, рицарят пусна коня в умерен тръс и го насочи към замъка. Явно му беше все едно дали тя ще се препъва след него или ще падне и ще бъде влачена до Ардендон. Ровена стисна зъби и тръгна след коня.

Крепостта светеше като огромен диамант, увенчан с корона от облаци. Зъберите и кулите се очертаваха ясно на фона на катранено-черното небе. Тя се учуди, че бяха толкова близо. Бързината на Фолио и собственият й страх я бяха накарали да повярва, че са оставили замъка далеч зад себе си. Защо небето продължаваше да сияе така мирно, след като целият й живот беше разрушен? Вятърът се усили и над шума на тревите се понесе сигнал на тромпет, обезобразен от времето и разстоянието. Ровена гневно изтри капналата на бузата й сълза. Когато Гарет се обърна да я погледне, тя местеше механично крак след крак, устремила поглед към земята пред себе си. Мъжът изпухтя подигравателно.

— Наистина трогателна картина на невинно преследвана млада дама. Сигурно ще изглеждаш прекрасно на прозореца на някоя катедрала. Смирената поза и невинно гледащите сини очи ще смекчат сърцето и на най-закоравелия грешник.

— Ако изобщо има сърце.

Гарет говореше с нарочна небрежност.

— Ако този грешник е имал нещо общо с жени, няма съмнение, че сърцето му отдавна е било изтръгнато от гърдите и поднесено за вечеря на някоя дама.

— Тогава бог да й е на помощ, защото сигурно ще умре от глад с такава оскъдна храна.

Гарет удвои темпото на жребеца и Ровена се запрепъва зад него, твърде разгневена, за да съжали за необмислените си думи. Когато над полята изведнъж се понесе дълбокият му баритон, тя се стресна до смърт.

Мортимър никога не би се осмелил да запее пред изискано общество подобни песни. Гарет пееше с пълен глас за любовните приключения на похотлива млада дама на име Розалийн. Ровена не разбра и половината от дръзките стихчета, но мрачните погледи, които Гарет й хвърляше през рамо след всеки куплет, й вдъхнаха обезпокояващото чувство, че ще ги разбере още преди да свърши нощта. Когато вече не можеше да понася самодоволното му хилене, тя се включи в песента и изпя рефрена с такова въодушевление, че той млъкна и се намръщи още повече.

Ала задоволството й не трая дълго. Копитата на могъщия боен жребец изтрополиха заплашително по каменния мост към замъка на Блейн. Вятърът къдреше повърхността на езерото, лунната светлина танцуваше по сребърните вълни. Подвижният мост се опъна пред тях като черен език, който ги канеше да влязат в отворената муцуна на замъка. Когато минаха през портата, Ровена се разтрепери. Цялата грация на Ардендон изведнъж бе задушена от киселата миризма на развалата му.

В двора миришеше на вино, на пот и на още нещо, което Ровена предпочете да не нарече с думи. Когато Гарет слезе от коня, погледът й се стрелна с надежда към вратата на обора в подножието на полегатия склон. Гарет хвърли юздите в ръцете на някакъв непознат паж. Като видя вързаните ръце на Ровена, момчето зяпна от изненада.

Гарет дръпна въжето, сякаш Ровена не беше нищо повече от упорит териер, изнервил господаря си.

— Къде са…? Какво си направил с тях? — заекна уплашено Ровена.

— Ти да не очакваше, че главите на братята ти ще ни посрещнат над портата, набити на колове? Съжалявам, че те разочаровах. Реших, че вече няма да ги държа отговорни за слабоумните дела на роднината им.

Ровена въздъхна облекчено. Не беше чак толкова лошо, колкото си беше представяла. Пажовете продължаваха да играят на зарове в ъгъла на двора.

Онези, които не бяха слепи или пияни, се спогледаха изненадано и си зашепнаха, като видяха Гарет и Ровена.

Един рицар излезе, препъвайки се, от залата, като теглеше след себе си скромно облечена слугиня. Блъсна я на колене пред себе си и несръчните му ръце се опитаха да развържат връзките на панталона.

Ровена бързо отмести поглед.

— Преди да свърши нощта, ще победя плахостта ти — зарече се Гарет.

Ровена се вцепени. Дори не усети върху себе си погледа на Гарет, когато той провери въздействието на думите си. Пребледня, защото всичките й грижливо изградени илюзии изведнъж се срутиха като къщичка от карти. Досега бе живяла с убеждението, че каквото и да й направи той, тя ще може да му го прости. Някъде в най-далечното ъгълче на съзнанието й дори живееше детинската надежда, че той ще й прости и ще се смее на глупостта й. Че ще я прегърне нежно и ще я целуне. А вместо това… Тъгата, която я обзе, беше несравнима с нищо изпитвано досега. Прониза я остра болка и тя се олюля.

Гарет нави на юмрука си въжето и я дръпна към себе си като риба на въдица. Като видя дълбоката тъга в погледа й, той потръпна, но стисна зъби и се овладя.

— Тръгвай, Ровена — изръмжа той. — Не съм в настроение да се мотая.

Трескавият й поглед се плъзна по двора.

— Няма да понеса всички да ме зяпат.

— Много бързо ще се научиш да го понасяш. Аз как се научих…

Той дръпна въжето, но краката й сякаш бяха сраснали с камъните. Дръпна по-силно, но Ровена успя да му устои, стиснала здраво безкръвните си устни.

Лицето на Гарет стана толкова дружелюбно, че Ровена се уплаши до смърт. Той я сграбчи за раменете и я бутна назад в сянката, докато раменете й се опряха в каменния зид. Обхвана с една ръка главата й и я преви назад. Устните му завладяха нейните в толкова страстна целувка, че и най-внимателният наблюдател би се заклел, че вижда любовна двойка, събрана отново след дълга раздяла. Коварното кискане на пажовете премина в шумен смях.

Гарет се отдели от нея и Ровена сведе глава. Беше безсмислено да протестира.

— Кълна ти се, уважаема — заяви той през здраво стиснатите си зъби, — че ако пак откажеш да ме последваш, ще утоля жаждата си още тук, в двора, както правят десетки други мъже. Знам, че копнееш за ласките ми, но желаеш ли да ги приемеш тук, на двора?

Сякаш за да потвърди думите му, от близките храсти се чу дълбок мъжки стон. Ровена го дръпна за ръкава и опря глава на гърдите му в безмълвна молба.

Той я блъсна грубо напред. Цената на тази жестокост пролича само в тежкото му дишане и в упорито вирнатата брадичка.

Когато влязоха в залата, той се бе овладял и вървеше сигурно и равномерно. Мина покрай танцуващите двойки и се насочи право към стълбата. Когато Ровена забавяше крачка, той дърпаше въжето, без да обръща внимание на ужасеното пъшкане и укорните погледи на гостите, които все още не хъркаха по пейките или под масите. Ровена съзнаваше колко зле изглежда. Бе загубила обувките си, косата й висеше на сплъстени кичури по гърба. Погледна надолу и забеляза нещо като черно петно на носа си. Рубиненочервената рокля висеше на парцали.

Тя се постара да се затвори в себе си и си представи, че неодобрението се отнасяше за нея. Песните и смеховете постепенно заглъхнаха. Едно от джуджетата престана да бие барабана си и Ровена чу ясно възмутените гласове на гостите.

— Как смее!

— Бедното дете!

— Безсърдечен негодник!

— Кой знае как се е отнасял с нея в замъка си… Но тук се намира в дома на сър Блейн, а той няма да допусне такова поведение.

Гарет вървеше право напред, сякаш беше не само глух, но и сляп.

Вече бяха стигнали до стълбата, когато Блейн излезе от навалицата и пристъпи към тях. Лицето му изразяваше искрена загриженост и в очите на Ровена нахлуха сълзи. Алис го следваше като неспокойна птица.

Всички затаиха дъх в очакване да чуят думите на домакина.

— Хората са прави, Гарет. Няма да търпя подобно отношение в замъка си.

Никой не се напрегна да чуе отговора на Гарет.

— Тя открадна коня ми и го даде на друг човек.

Даже Блейн потръпна от тези думи и отстъпи назад. Гостите си зашепнаха ужасено. Само Алис се усмихна.

Блейн коленичи пред Ровена и улови вързаните й ръце.

— Скъпа, кажете, че той лъже! Не знаете ли какво означава за рицаря конят му? Бойният жребец е най-ценното му притежание.

Ровена се усмихна сухо.

— По-ценно от мен. Това вече ми е ясно.

— Не е прилично да коленичиш в краката на тази крадла — прекъсна го гневно Гарет. — Стани, ако обичаш, за да мога да продължа пътя си.

Блейн се надигна и в стройната му фигура имаше повече достойнство, отколкото Ровена беше смятала за възможно.

— Гарет, умолявам те. В името на приятелството ни, прояви милост към тази сладка…

Думите на Гарет падаха като гръмотевици в напрегнатата тишина.

— Тя е престъпница. Открадна коня ми. Какво ще кажеш, да я отведа ли в стаята си или предпочиташ ти да я обесиш? — Той подаде въжето на Блейн, сякаш му беше все едно какво ще се случи с Ровена.

Алис подръпна ръкава на Блейн.

— Обеси я, Блейн. Затвори я и заповядай утре на разсъмване да я обесят.

Ноздрите на Гарет потрепериха и той удостои лейди Алис с презрителен поглед. Тя се мушна бързо зад гърба на Блейн, който също направи крачка назад.

Гарет мина покрай тях и Ровена усети съчувствената милувка на Блейн по рамото си, когато мина покрай него. В края на тясната стълба Гарет спря изведнъж и от устата му се изтръгна тихо проклятие. Ровена се удари в гърба му.

— Никога друг път не ми се е налагало да преодолея толкова препятствия, за да отведа една жена в спалнята си. Ти да не си скрила папата под леглото ми?

В края на коридора беше клекнала Марлис. Под тъмната коса лицето й беше смъртнобледо. Гласът й бе загубил напълно самоувереното си звучене.

— Трябва да говоря с теб, Гарет.

Той помилва с показалец мръсното носле на Ровена.

— По-късно.

— Сега.

Очите на Ровена светеха ярко, в тях имаше и предупреждение, и молба. Тя се изсмя тихо.

— Ако си дошла да го молиш за милост за мен, спести си усилията. Блейн го направи много добре, но никой не чу молбите му. Боя се, че е необходимо нещо повече, за да укротиш наранената суетност на могъщия си брат.

— Като например човешка жертва? — осведоми се остро Марлис.

— Но възхитителна — отвърна любезно Гарет.

Марлис скочи със задавен вик, профуча покрай тях и се изгуби надолу по стълбата.

Гарет въведе Ровена в стаята си, затвори вратата и грижливо спусна дебелото резе.

Ровена остана до вратата, той пристъпи към прозореца. Лунната светлина очертаваше остро контурите на лицето му.

— Молбите на приятелите ти са трогателни, нали?

— Но безполезни — отвърна глухо тя.

Като видя смачканите чаршафи, изпита остра болка. Много по-добре беше Гарет просто да я убие, вместо да легне под него в леглото, което още носеше следи от присъствието на лейди Алис. Тя се обърна, изплака задавено и притисна чело към вратата.

Плачът й прониза Гарет право в сърцето. Той прекоси помещението и застана зад нея. Сложи ръце на раменете й и заговори с тих глас:

— Плахостта ти щеше да е по-убедителна, ако тялото ми не пламтеше от спомените за страстното ти отдаване. Аз не мога да спя, не мога да се храня. Не мога да мисля, защото образът ти се е настанил трайно в главата ми. Отровата ти е сладка, но смъртоносна. Не мога да намеря друга противоотрова, освен да я пия отново и отново, докато душата ми се пречисти — или докато умра.

Ровена отметна глава назад. Стичащите се по бузите й сълзи намокриха брадата му.

— Какво искаш от мен, Гарет? Да викам, да пищя, та всички да ме чуят? Да падна на колене и да моля за милост?

— На колене? Това е добро начало.

Той я обърна и я притисна към вратата. Устните му завладяха нейните без капчица нежност. Езикът му разпали пламъка в тялото й със сила, която я предупреди, че в желанието му се примесваше лудост. Коляното му се мушна между краката й и ги отвори. Все още не бе свалил ръкавиците си и силното триене на кожата о коприната предизвика неприятно усещане и накрая болка. Ровена изплака и се опита да се освободи. Той я вдигна във въздуха и мушна ръка между бедрата й.

После я сложи на леглото и вдигна краката й към таблата, за да са разтворени максимално. Смъкна жакета през главата си и разголи мощните си гърди.

— И ти си безгръбначна като баща си — заяви презрително той. — Отдаваш се на мъж, който те мрази, вместо да се бориш.

Думите му бяха като кофа с ледена вода върху пламъците на любовта й. Тя остана неподвижна под него, вцепенена от толкова подлост и несправедливост. Гарет посегна да отвори панталона си и това го спаси. Ако ръцете му не бяха точно на това място, щеше да изпита пълната сила на ритника й. Но той реагира светкавично. С рефлекс, изострен през дългите години на борба, той хвана стройния й крак, преди да е нанесъл удар. Смехът му беше тих, саркастичен.

— Да, момиче, знаех, че някъде дълбоко в теб е скрита милата ти майка. Само че не знаех как да я измъкна на повърхността.

Ровена седна в леглото и изтръгна крака си от ръката му.

— Двамата сте си били лика-прилика.

Тя се метна настрана, но той не я пусна.

— Ти имаш нейната фалшивост, нейното предателско и непостоянно сърце. Може би е дошло времето да те науча и на някои от другите й номера.

— Ти ги знаеш от нея, нали? — озъби се Ровена, скочи от леглото и се опита да избяга от този зъл демон, когото доскоро беше обичала с цялата си пламенност. Гарет я улови през кръста, дръпна я обратно в леглото и я сложи да легне под него с лице във възглавниците. Ровена вдигна глава и пое въздух, за да извика, но той светкавично затисна устата й и тя само изхърка.

— Ако викаш, ще дойдат Блейн и хората му — изсъска той. — А ако си въобразяваш, че тяхното рицарство няма цена, значи нищо не разбираш. Нима искаш да станеш курва на половин дузина мъже?

Ровена падна тежко във възглавниците и се предаде на съдбата. Когато Гарет я обърна към себе си, в очите и имаше също толкова горчивина, колкото в неговите.

Пръстите му се плъзнаха по бузата й в болезнено нежна милувка. Устните погалиха слепоочието и той усети фините косъмчета като захар върху езика си.

— Как да ти простя всичко, което ми причини? — пошепна безсилно тя.

Гарет меко притисна устни във вдлъбнатинката на шията й.

— Щом съм убиец, какво ме е грижа!

Ровена копнееше да изкрещи истината в лицето му, но си забрани да отвори уста. Макар да съзнаваше, че трябва да плати прекалено висока цена за мълчанието си.

Когато Гарет отвори копченцата на корсажа й, тя лежеше под него готова за любов и с мъка потисна тръпката си, когато тялото й се разголи пред жадния му поглед.

Без да сваля ръкавиците си, Гарет започна да масажира гърдите й. Чувствителните зърна се стегнаха и се втвърдиха, сякаш имаха собствена воля. Гарет я целуна пламенно, после посвети вниманието си на гърдите й. Засмука едното, после другото зърно, нежно и внимателно, и Ровена простена от наслада. Когато зарови пръсти в косата му, той вдигна глава й отговори на погледа й между съвършените хълмчета на гърдите й.

Най-сетне свали тежките си кожени ръкавици.

Дъхът й спря, когато ръката му се мушна между бедрата й и я потопи в чувствена магия, от която нямаше измъкване. Гарет следеше напрегнато тръпките по лицето й, омагьосан от страстта, която тя не беше в състояние да прикрие. Тялото й се стягаше и отпускаше в ритъма на пръстите му, които милваха подутите, влажни гънки с дразнеща бавност. Те я подготвяха за цялостното изпълване, което скоро щеше да последва. Бузите й пламтяха, миглите трепкаха върху тях като ветрила. Главата й се мяташе, кораловочервените устни оформяха неразбираеми думи. Ръката му задълбочаваше магията в подлудяващ ритъм, докато тялото й се разтърси от силна тръпка и тя извика задавено.

Ровена се надигна от възглавниците, изви се като струна и падна изтощено на леглото. Гарет усети как мускулите на корема му се стегнаха болезнено. Ровена отвори очи, тъмни и замъглени от преживяната страст, но със следи от старата горчивина. Той извади пръстите си от нея и размаза росата им по гърдите й. Отново пъхна един пръст в утробата й и го поднесе към носа й. Устата му устремно завладя нейната. Миризмата и вкусът на подчинението й ги свързаха по-здраво от кръвта.

Гарет разтвори краката й с коляно. Едва отворил панталона си, проникна устремно в нея, следвайки пътя, подготвен от пръстите й. Тя скри лице в шията му. Той се отърка о нея, но се въздържа да проникне по-дълбоко. Тя захапа нежно ключицата му и той чу дрезгавия й стон в ухото си. Пръстите му се преплетоха с нейните и я задържаха в измамно мека хватка, в действителност яка като стомана. Тя се вкопчи в ръцете му и най-сетне той се задвижи в нея.

Гарет я взе постепенно, с мъчително бавни тласъци, всеки по-дълъг и по-дълбок от предишния. Ровена трепереше неудържимо и вече не знаеше къде свършва нейното тяло и започва неговото. Той се движеше все по-бързо между бедрата й, докато самообладанието му рухна и от гърлото му излезе дълбок стон. Ровена се надигна срещу него и усети чак в сърцето си как семето му се изля в нея. Двамата паднаха изтощено на леглото и дълго не помръднаха.

Луната залезе като бледа перла в море от кадифен мрак и освети пода на стаята, осеян с ръкавици, панталони и рубиненочервено кадифе.

Гарет сложи Ровена в средата на леглото с лице към себе си. С ръце от двете страни на главата й меко, но решително я принуди да го погледне.

— Веднъж ти се заклех, докато седеше на коленете ми. — Пръстите му разделиха косите й. Тя се плъзна по него, докато опря буза върху стоманеното му бедро. Косата скри пламтящото й лице. Той протегна ръка и нежно вдигна брадичката й, за да я принуди да го погледне. — А сега, сладка моя лейди, искам да чуя твоята клетва.

Ровена го погледна изненадано, но сладката леност на любовната им игра все още я държеше в плен. Неговите ръце и тялото му я водеха умело в тези необичайни ласки, докато устните и езикът й изтръгнаха от гърдите му стонове на неземна наслада. Той отметна глава назад и здраво стисна зъби, за да не закрещи в екстаз. В този миг Ровена разбра каква власт имаше над него и се засмя доволно.

Луната бягаше от облаците, които се надигаха на хоризонта. Главата на Ровена почиваше на гърдите на Гарет. Пръстите му рисуваха по влажния й корем букви и образи.

— Вече не искаш да ми намериш съпруг, нали? — попита тихо тя и Гарет спря да рисува. Когато поклати глава, Ровена продължи: — И когато лятото отмине, няма да ме пуснеш да си отида?

Тя вдигна глава към лицето му, но той я притисна да лежи.

— Никога няма да ти позволя да си отидеш.

При тези думи очите й потъмняха от отчаяние. Доскоро най-силното й желание беше да чуе именно тези думи, но не с този тон, не като заплаха, в която звънеше омраза. Докато тя примигваше, за да прогони сълзите си, той я обърна по корем и започна да я люби с такъв плам, че прогони от главата й всички мъчителни мисли.

Ровена се взираше с невиждащи очи в сивия утринен здрач, който навлизаше през тесния прозорец. Някъде изкукурига самотен петел и замлъкна. Тя погледна мъжа до себе си, сякаш беше чужд човек. Една къдрица беше залепнала за влажното му от пот чело. В съня чертите на лицето му изглеждаха отпуснати, но когато усети погледа й, той направи гримаса и стисна устни, сякаш не можеше да намери покой дори в съня. Сърцето й спря да бие. Не можеше повече да понася болката му. По-добре да се занимае със собствените си болки. Бутна коляното му, което притискаше крака й, и се измъкна ловко изпод него.

Намери на пода жакета му и го облече бързо. Тежкият вълнен плат одраска голата й кожа и я покри до коленете. Тя спря за миг на вратата, после се върна до леглото и зави Гарет с ленения чаршаф. Той се претърколи настрана, сложи възглавницата под брадичката си и зашепна нещо насън.

Навсякъде в залата лежаха спящи фигури — жертви на безмилостната епидемия на удоволствието. Ровена с погнуса прекрачи изпоцапаните поли на една слугиня, която лежеше с разперени ръце и крака на корема на един пъпчив паж.

Когато прекоси двора, дробовете й се напълниха със свеж въздух, който прогони вонята на кисело вино и немити тела. Тя спря в горния край на подвижния мост. Босите й пети се забиха в грубото дърво, погледът й се устреми към оборите, изпълнен с копнеж. Беше дошла тук с намерението да потърси утеха при братята си, ала откри, че ги разделя нещо повече от голямата площадка за военни упражнения.

Между нея и роднините й се беше отворил ров, който през изминалата нощ бе станал още по-широк и по-дълбок. През тази нощ Гарет се бе възползвал от любовта й, за да я подчини окончателно на волята си. Тъмното му изкуство изтръгваше от сърцето й викове, които самата тя не можеше да познае като свои. Смелостта, която я бе тласнала да му се противопостави, я напусна при мисълта, че щеше да застане пред Малкия Фреди облечена в жакета на Гарет, с подути устни и разбъркана коса. Съзнаваше, че доказателството за завладяването й от Гарет е отпечатано съвсем ясно на лицето й — като леката разраненост между бедрата й.

Тя сложи ръце на кръста си и си пожела да се беше сетила да вземе поне шал. Утрото беше хладно и напомняше за зимата. На хоризонта се тълпяха облаци, миришеше на дъжд.

Ровена се опря на крепостната стена, мина по издатината, която стърчеше над дълбокия ров, и седна, като спусна крака над тъмното огледало на водата. Над езерото се издигаха изпарения и забулваха моста в мъгла. Ако тръгнеше сега, колко време щеше да й трябва, за да стигне до Ревълууд? И колко време щеше да употреби Гарет, докато я настигне и отново я повлече след себе си към Карлеон?

Никога няма да ти позволя да си отидеш.

Ледените му думи отново отекнаха в главата й. Гарет Дьо Креси беше могъщ рицар. Стига да поиска, можеше да я затвори завинаги в Карлеон.

Ровена си представи как седи в самотна кула, как се сбръчква и посивява, изправена до прозореца на тъмната си стаичка. През това време Гарет щеше да доведе в Карлеон избраницата си, да вдигне сватба, да създаде синове и постепенно да остарее. И да забрави заслепяващата страст, която ги беше свързвала някога.

Тя притисна длани към очите си и се помоли натискът да прогони мъчителните картини. Когато отново отвори очи, видя по водата да се носи нещо млечнобяло. Примигна и се запита дали зрението я мами или наистина е видяла нещо.

Застана на колене и се наведе над тъмната вода. Бялото нещо плуваше право към нея. Ровена се поколеба, но накрая все пак протегна ръка и се опита да го улови. Нямаше представа дали опасните риби на Блейн бяха дълги само един сантиметър или грамадни като китове. Пое дълбоко въздух и хвърли бялото нещо на брега.

Обърна се и пръстите й се сключиха около гладък цилиндър, по който капеше вода. Погледна го и разбра, че това беше кост. И на тази кост все още висяха стройни пръсти, вкопчени в струните на лютнята. Ровена изпищя пронизително и викът й разкъса утринната тишина. Тя продължи да пищи, докато дотича Блейн, отвори скованите й пръсти и измъкна костта от ръката й. После я прегърна утешително и скри лицето й в рамото си.

23

Сенешалът тракаше възбудено с връзката ключове, които висяха на колана му. Когато влезе в главната отбранителна кула, той погледна любопитно към камината. Ровена отговори на погледа му, без да трепне, и мъжът побърза да извърне глава.

— Милорд, милорд, вече крещят пред вратата! Какво да правя сега? — Сенешалът последва крачещия напред-назад Блейн, кършейки дебелите си ръце.

— Кажи им да вървят по дяволите — изсъска Блейн. Сенешалът ускори крачка.

— Вие не разбирате, сър Блейн. Първо ги събудиха и ги изхвърлиха от замъка като вчерашно ядене. Половината са още пияни. Настроението е ужасно, носят се страшни слухове. Ардендон никога не е затварял портите си пред своите гости — все едно рицари ли са или негодници. — Той понижи глас. — Освен това започва да вали. Чух, че викат да се намери дебело дърво, с което да разбият вратата.

Блейн се обърна рязко към своя сенешал. Явно търпението му беше на изчерпване. Хвана го за яката и процеди през зъби:

— Ти си сенешалът, нали? Вдигни подвижния мост. Пусни проклетата решетка.

Мъжът примигна сепнато.

— Падащата решетка? Естествено! Как не се сетих, че имаме решетка? Веднага ще се погрижа. Макар че сигурно е ужасно ръждясала.

Блейн го пусна на пода и сенешалът се оттегли забързано, щастлив, че има важна задача за изпълнение. Блейн издиша шумно и зарови пръсти в разрешената си коса. В този момент приличаше повече на стъписан тринайсетгодишен хлапак, отколкото на самоуверен тридесет и тригодишен мъж. Бледите му бузи бяха осеяни с лунички.

От кухнята излезе дебела слугиня с още подути очи от изстъпленията през нощта. Разчисти набързо покритата с боклуци маса и остави таблата, която носеше. После намигна съзаклятнически на Блейн и се запъти обратно към кухнята. При това се удари с такава сила в рамката на вратата, че Ровена потрепери.

Блейн клекна пред Ровена, която седеше на ниската пейка пред камината, и сложи в ледените й ръце чаша с топла напитка.

— Ейл щеше да е по-добре. Ако горчивият вкус ви дразни, ще заповядам да сложат малко канела.

Ровена се усмихна с благодарност и обхвана чашата с две ръце, за да се стопли. Вдъхна дълбоко аромата на напитката и поклати глава.

— Не. Исках мляко — отвърна тя с тракащи зъби. Духна каймака и отпи голяма глътка. Топлината се разпространи в тялото й и й вдъхна нов кураж. Блейн я уви с още едно одеяло и непохватно я помилва по рамото.

Отвън се чу силно трополене и скърцане, последвано от железните стонове на въртяща се верига, която очевидно никога не е била използвана. Тежката падаща решетка се, освободи с мъка от опорите си и се спусна към камъните. Ровена отново затрепери. Дощя й се да затисне ушите си.

— Ей, Оуен, внимавай с ръчката — извика сърдито някой.

— Държа я, приятелче. О, по дяволите!

— Махни се оттам! Внимавай за краката си!

Чу се глух шум от отскачащи на всички страни мъже, последван от шумно дрънчене и скърцане на метални зъби о камъка. Ударът беше оглушителен, но накрая отзвуча. Блейн все повече заприличваше на изоставено дете.

— Решетката не е ръждясала — каза тихо Ровена в напразен опит да го развесели.

Сенешалът на Блейн явно се почувства по-сигурен след падането на решетката, защото събра хората си и отвори портата. По каменната настилка плющеше дъжд. По небето се търкаляха гръмотевици. Когато отвън се чу гръмогласен протестен хор, лицето на Ровена пламна. Тя вдигна одеялото на главата си, но въпреки това различи отделни викове от тълпата пред замъка.

— Изведете убиеца!

— Справедливост за Мортимър!

— Обесете тъмния рицар!

Блейн прекоси стаята с невероятна бързина.

— Веднага затворете вратата! — изкрещя той. — И спуснете големите греди. Ако я отворите още веднъж, ще започна да ви хвърлям един по един през решетката на тълпата и да видим какво ще остане от вас.

Мъжете отговориха в един глас:

— Както желаете, милорд.

— Велики боже, вие ли сте, сър Борис? Влезте. — Блейн въведе в стаята сивокос рицар. Непознатият потърка зачервените си очи и устреми поглед към Ровена. За разлика от повечето обитатели на Ардендон той беше облечен сравнително прилично, макар че беше забравил втората си ръкавица. Ровена скри босите си крака под одеялото и си каза, че няма право да съди другите, докато самата тя е облечена само с жакета на Гарет и загърната с одеялото на Блейн.

— Това ли е момичето? — осведоми се тихо мъжът.

— Да — отговори почтително Блейн.

Сър Борис направи учтив поклон, — но Ровена нямаше чувството, че заслужава такова отношение, докато изглеждаше като проститутка от пристанището.

Блейн очевидно нямаше време за рицарски ритуали.

— Аз съм напълно безпомощен, сър Борис. Какво да правя?

— Щом аз съм най-възрастният и най-опитният, очевидно трябва да поема товара на съветник. Не можете ли да се обърнете към баща си?

— Боя се, че не. Той почива в гроба.

— О, бях забравил. Хмм… — Сър Борис приглади назад посивялата си коса. — Положението е сериозно. Сър Брайън щеше да знае какво трябва да се направи. Помня, че той реши проблема, когато Гарет попадна в онази крайно неприятна ситуация.

Ровена изпитваше нарастващо възмущение.

— Защо всички сте убедени, че Гарет е в крайно неприятна ситуация? Може би виновният е друг!

Сър Борис я огледа с присвити очи, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вижте, детенце, трябва да разберете, че хората вярват в онова, с което са свикнали от години. Всички чуха как Гарет заплаши Мортимър. И това не беше за първи път. Гарет е страшен като славата, която му се носи.

Дружелюбните сиви очи на стария рицар и непоколебимото му самообладание й вдъхнаха повече страх, отколкото тълпата отвън. Тя стана и одеялото падна от раменете й.

— И вие щяхте да се чувствате като него, ако целият ви живот бе преминал под сянката на обвинения и грозни слухове.

— Костите на трубадура са повече от слухове, Ровена — намеси се Блейн. — Миналата нощ загина човек.

Ровена се обърна като ужилена.

— И вие сте убеден, че го е убил Гарет?

За миг погледът на Блейн потъмня.

— Все ми е едно — заяви сърдито той. — Във всеки случай няма да го дам на ревящата тълпа отвън.

— Добро момче. И аз съм на това мнение. — Сър Борис го потупа по рамото. — Ще свикаме съд и ще разгледаме делото му, преди тълпата да получи правото да го обеси. Ще съберем най-добрите рицари на краля.

— За да могат те да ме обесят, така ли? — Гарет се бе облегнал на рамката на вратата, скръстил ръце под гърдите с нарочна арогантност. Ровена се запита откога ли стоеше там.

Погледите им се срещнаха. Очите му я помилваха нежно, на лицето му се изписа несигурност. Нощта стоеше между тях, тъмна и непроницаема като очите му. Ровена отмести поглед. Насили се да мисли за начина, по който той беше използвал тялото си и нейното желание като оръжия, за да я примами в мрежата на чувствеността. За да потисне порива си да изтича при него, тя издигна около сърцето си стена от стомана. Седна отново на пейката и вдигна одеялото на раменете си.

Устата на Гарет се разкриви в горчива усмивка.

— И кои рицари ще повикате, за да ме съдят, сър Борис? От прозореца си видях в тълпата сър Дамиен и сър Бечфийлд да подскачат като обезумели и да искат главата ми. Те ли ще участват в трибунала?

Блейн се отпусна в най-близкия стол. Гарет влезе в стаята и се опря на ръба на една маса. Сър Борис се покашля.

— Опитайте се да разберете позицията им, Гарет. Мортимър беше извънредно популярен трубадур. Любимец на двора, още откакто беше момче. Разглезен фаворит на краля.

— И на много от бароните му, доколкото си спомням. — Гарет се усмихна иронично.

— Няма съмнение, Мортимър не беше безгрешен. Като всички нас. Но талантът му беше много по-голям от пороците му.

— Всъщност той имаше много таланти.

— Проклятие, Гарет! — изригна Блейн. — Обуздай нахалния си език, ако обичаш. Сър Борис се опитва да ти помогне.

Старият рицар вдигна с треперещи ръце стомничката от таблата и си наля пълна чаша. Ровена беше готова да скочи и да раздруса Гарет, за да се опомни.

Като видя козето мляко в чашата, сър Борис изкриви отвратено лице и я остави, без да отпие.

— Хората имат чувството, че Мортимър принадлежи на тях. С баладите си и с магията на думите и музиката си той беше гласът на живота им. Затова бяха снизходителни към него и му прощаваха пороците, детинското му цупене…

— И пиянството — завърши тихо Ровена.

Сър Борис се обърна към нея и я погледна втренчено.

— И аз си помислих за това, детенце. Възможно е просто да се е спънал и да е паднал във водата. — Разтърси глава, за да проясни ума си, и продължи: — Но има стотици свидетели, които са чули последната песен на Мортимър и заплахите на сър Гарет и са видели как бардът излезе, за да не се върне жив.

Гарет изръкопляска цинично.

— Браво! От думите ви ще излезе чудесна балада. Какъв драматичен талант у един стар рицар!

Ровена се намеси отново в разговора — повече за да спре грубостите на Гарет, отколкото за да го защити.

— Сър Гарет не може да е убил Мортимър, защото през цялата нощ беше с мен.

Сър Борис я изгледа съжалително. Все едно му беше казала, че е прекарала нощта с джудже.

Бузите й пламнаха, когато Гарет се изсмя злобно.

— Лоялността ти е трогателна, милейди, но няма защо да лъжеш заради мен. Всички ме видяха да напускам залата сам, както после ни видяха да се връщаме заедно.

Сър Борис избра следващите си думи много грижливо.

— Колкото по-малко споменаваме името на младата дама, толкова по-добре. Вече имаше много неприятни приказки — изразявам се възможно най-меко. Ако я покажем пред хората, това ще навреди още повече на доброто ви име и ще възпламени гнева им.

Гарет изпухтя презрително.

— И какво говорят блюстителите на добродетелта за Ровена?

Сър Борис го погледна изпитателно.

— Че сте я отвлекли в Карлеон против волята й. Че сте я вързали за леглото си и сте я принудили да изпълнява извратените ви желания.

Ровена видя как маската на Гарет се пропука. Щеше да плати висока цена за слуховете, които сам беше пуснал в обръщение, за да предизвика Линдзи Фордис да дойде в Карлеон. Той се олюля и като слепец затърси края на масата, за да се задържи прав. Когато погледна Ровена, в очите му се появи страдание. Знаеше, че онова, което й беше сторил миналата нощ, бе превърнало слуховете в потвърдени факти.

Този път Ровена издържа на погледа му и Гарет трябваше да сведе своя.

— Всичко това не ви засяга. Щом толкова искат да ме хванат, нека дойдат в Карлеон и да ме обсадят.

Блейн скочи като ужилен.

— Ами ако доведат армията на Едуард? Какво тогава? Гражданска война ли искаш? Не можеш да се биеш срещу цяла Англия.

— И защо не? Правя го, откакто станах мъж.

Сър Борис сложи ръка на рамото на Блейн и се обърна към Гарет.

— Правя го с голямо съжаление, синко, но предлагам да те затворим, докато пристигнат рицарите, които ще те съдят. Така и най-кръвожадните отвън ще се укротят.

Гарет се обърна рязко. Заплахата от едва удържано насилие трептеше във всяка част на тялото му и той изглеждаше още по-едър, отколкото и без това беше. Представата да хвърлят в затвора този могъщ рицар беше повече от смешна — все едно да вържат гръмотевицата, която в този миг отекна над отбранителната кула.

Гарет се изправи, отиде с отмерени крачки до Блейн и му протегна ръцете си.

— Хайде, приятелю, отведи ме в затвора. В тази къща на удоволствията няма ли вериги?

Блейн блъсна ръцете му и дори сър Борис изглеждаше смутен.

— Спалнята ви е напълно достатъчна. Ще възложа на сина си да се грижи за вашата сигурност. Той е млад и не се влияе от мнението на другите.

Когато погледът на Гарет падна върху сведената глава на Ровена, лицето му омекна, на устните му заигра усмивка, в която нямаше и капчица подигравка.

— Тази черта е достойна за възхищение, но опасна. Пазете го добре.

Когато Ровена вдигна глава, Гарет бе сложил ръка на рамото на сър Борис и го водеше към изхода на стаята, докато двамата оживено обсъждаха най-новите турнирни правила.

Блейн скри лице в ръцете си и между пръстите хвърли отчаян поглед към Ровена. Пред стаята проехтя предупредителен вик, последван от тежко падане на тяло. Ровена захвърли одеялото и хукна към вратата. Още на прага изплака задавено: Гарет лежеше в безсъзнание на каменния под. Тя падна на колене и сложи главата му в скута си.

— Какво сте му направили?

Едър млад рицар стоеше наблизо и се взираше глупаво в грамадния меч в ръката си.

— Видях, че беше обгърнал раменете на татко и когато ръката му се стегна, го ударих с тъпата страна на меча.

— Негодник! Можехте да го убиете! — изкрещя невъздържано Ровена и младият мъж се отдръпна назад, стреснат от гневния й глас.

Тя приглади назад косите на Гарет и зашепна в ухото му тихи думи на утеха, които той не можеше да чуе. Гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Тъмните мигли почиваха върху бледите бузи. Изглеждаше съвсем спокоен, сякаш потънал в дълбок сън.

Сър Борис потърка брадичката си и преглътна мъчително.

— Точно така беше, както казва момчето. Синът ми постъпи правилно.

— След малко ще кажете, че се е опитал да ви убие. Че вероятно е обсебен от смъртоносна лудост и ще изтреби всички ни. — Ровена целуна Гарет по ухото и се огледа решително. Никой нямаше да я отдели от любимия й.

Блейн коленичи пред нея.

— Всички знаем, че Гарет не е имал намерение да убие сър Борис. Аз познавам Гарет. Сигурен съм, че е искал да избяга, да се махне от Ардендон. Не разбирате ли, Ровена: ако Гарет излезе през портата, ще има мъртви! И нищо чудно той да е един от тях. — Той помилва бузата й, за да отнеме от остротата на думите си. — Позволете ми да го защитавам. Дори от самия него.

Ровена отпусна ръце. Нито един от тримата мъже не отговори на погледа й. Те вдигнаха предпазливо Гарет и го понесоха по слабо осветения коридор.

Леко прошумоляване с полите и трепереща усмивка бяха достатъчни да убедят сър Борис, че непременно трябва да види. Гарет. Младият рицар я проследи с поглед, когато влезе в помещението, изпълнен с възхищение към куража, с който понасяше тежките изпитания на съдбата. Може би трябваше да преосмисли отношението си към сър Гарет. Мъжът, който беше завоювал любовта на това прекрасно същество, не можеше да е толкова лош, колкото разправяха хората. Споменът за гневния й поглед, когато видя проснатата на пода фигура на любимия си, го преследваше неумолимо. Вече си представяше как не сър Гарет, а той е паднал в безсъзнание и главата му почива в скута на лейди Ровена. Сега послушно изчезна зад ъгъла, за да я остави спокойно да поговори със сър Гарет.

Най-доброто, което можа да предложи Ардендон за затвор, беше малка стая в края на един страничен коридор в кухненското крило. Това беше едно от малкото помещения в замъка, чиято врата имаше желязна заключалка — там се съхраняваха сол и скъпи подправки. В дебелата дъбова врата имаше прозорче с желязна решетка.

Ровена се надигна на пръсти и погледна между пръчките. В стаята гореше голяма свещ. Трябваше й доста време, докато очите й свикнат с полумрака, за да забележи мъжа, седнал на една бъчва.

— Гарет?

— Не можеш ли да почакаш до деня на екзекуцията ми, за да се порадваш на злощастната ми съдба? — Гарет размаха дългите си крака. Сиянието на свещта очертаваше линиите на лицето му и Ровена повярва, че е видяла трепването му. Той потърка тила си. — Проклетият хлапак едва не ме уби.

Ровена пъхна носле през решетката. Край стената бяха подредени сандъчета и кошници. Усети аромат на канела и джинджифил.

— Фолио се върна.

— И трупът на баща ти беше на гърба му?

— Боя се, че не. Конят се върна сам. Размахваше гордо глава и изглеждаше много възбуден. — Тя се опита да различи нещо по лицето му. — Лошо ли е тук?

— Не чак толкова. Още не съм намерил нито един череп на някого от предишните затворници, а Блейн още не ме е пратил в камерата за мъчения. Знам, че ти не одобряваш толкова меко отношение, но…

Ровена стисна до болка студеното желязо.

— Наистина ли ме смяташ за толкова отмъстителна?

Гарет стана и сложи пръсти върху решетката. Ръцете им се докоснаха. Горещината на кожата и беше единственото трайно нещо на този свят, излязъл от релсите. Той очакваше тя да отдръпне ръката си, но тя не се помръдна.

— Защо да не си отмъстителна? Миналата нощ се постарах да направя чест на лошата си слава, нали?

Ровена знаеше, че той не говори за убийството — значи не беше нужно да го утешава с лъжи.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Мисля, че ти го дължа.

— Когато майк… — Ровена не можа да произнесе думата. — Когато са намерили Илейн убита, ти не си направил опит да се защитиш. Защо? Сигурно е имало хора, които да ти повярват. Бащата на сър Блейн. Свещеникът…

Гарет сведе глава и челата им се докоснаха.

— Баща ми ме е възпитал винаги да съм най-добрият. Трябваше да бъда най-силният, най-умният и най-доблестният рицар, който Англия някога е виждала. Всичките ми мечти за чест и слава умряха с целувките на Илейн. През нощта, когато лежах до нея, баща ми е умрял, задавен от собствената си кръв. Чувствах се виновен в убийство, както твърдяха всички. Затова не се защитавах.

Ровена стисна бързо пръстите му и се отдръпна от решетката.

— Всичко ще бъде добре, Гарет.

Гарет се надигна.

— Естествено. Ще ме обесят и ти ще си свободна.

Тя поклати глава, погледна подозрително към края на коридора и зашепна с треперещ глас:

— Няма да те обесят. Когато докажа, че не си убил Илейн, всички ще разберат, че Мортимър сам е паднал от подвижния мост.

Гарет пребледня.

— Ти си полудяла!

Ровена се усмихна самоуверено.

— Не. Напълно съм с ума си.

Гарет вдигна глава. Най-сетне осъзна какво означаваха думите й и в студеното му сърце проникна топъл слънчев лъч.

— Искаш да кажеш, че не вярваш да съм убил Мортимър? Защо тогава ме остави да вярвам… Божичко, щях да…

— Какво? Да ме убиеш ли? Глупости! Ти не смееш дори да ме напляскаш по задника!

Гарет се опита да промуши ръце през решетките, но не успя. Пръстите му се раздвижиха заплашително.

— Не разчитай много на това. Ако те хвана, с удоволствие ще ти извия красивата шийка.

Ровена го заплаши с пръст.

— О, боже! Бях забравила колко си избухлив.

Той изръмжа разярено, раздруса железните пръчки, после се обърна рязко и се заразхожда неспокойно напред-назад в тясната килия.

— Кой е, Ровена? Как мислиш, кой е убил Илейн?

— Не сега. По-късно ще имаме достатъчно време да обсъдим този въпрос.

Гарет се хвърли към вратата, усетил, че гласът й се отдалечава. Тя си отиде. Изчезна като призрак в тъмния коридор.

— Ровена! — изрева Гарет. — Искам да изляза оттук. Ти, малка глупачке! Не смей да се излагаш на опасност!

Гласът й стигна до него, мелодичен като песен.

— Никаква опасност, милорд. Само истината.

Шумът от стъпките й заглъхна. Гарет се хвърли към вратата и заудря с юмруци по дървото, докато кожата на кокалчетата му се ожули и, потече кръв. Проклятията му преминаха в гневен рев. Крещя, докато прегракна и гласът му се превърна в дрезгав шепот. Едва когато настана пълно мълчание, младият му пазач се осмели да повика сър Блейн. Боеше се, че пленникът му се е наранил смъртоносно.

24

Ровена прекоси устремно просторния двор. Дори калта под тънките подметки на обувките й не беше в състояние да я спре.

Облаците се бяха разсеяли и откриха толкова яркосиньо небе, че въпреки онова, което й предстоеше, Ровена крачеше леко и едва ли не безгрижно. Слънцето рисуваше златни и сребърни ивици по долната страна на облаците.

При новината за арестуването на Гарет тълпата, която се бе събрала пред портите на замъка, се разотиде доволно. Вратите на Ардендон отново се отвориха. Бреговете на езерото бяха яркозелени. По стръковете трева и пъпките искряха дъждовни капки като диаманти. Заслепена от толкова много светлина, Ровена се наведе и влезе в малкия параклис.

Навсякъде висяха паяжини и една от тях се закачи на лицето й. Тя я избърса бързо, боейки се, че отмъстителният й обитател ще падне на главата й. В каменния параклис все още цареше зимен студ. Очите на Ровена свикваха трудно с мрака, пронизан от отделни слънчеви лъчи, успели да проникнат през прашното прозорче високо над олтара. Ноздрите й потрепериха от миризмата на гнило и забрава.

До стените бяха струпани ниски махагонови пейки. Ровена едва успя да се пребори с неудържимото желание да се изсмее истерично, питайки се дали пък Блейн не ги беше струпал тук, за да освободи място за танци. Архангел Михаил, вдигнал високо пламтящия си меч, я гледаше намръщено. От сянката пред олтара се чу тихо ръмжене.

Шумът беше толкова ужасен, че Ровена се вцепени, фините косъмчета на тила й настръхнаха. Веднъж вече беше чула такъв шум: у дома, в Ревълууд. Един ден, точно когато излезе от реката, пред нея се изправи бесен язовец. От устата му капеше кървава пяна. Ровена се уплаши до смърт, но накрая милосърдието победи и тя сложи край на страданията му с ловния си нож. Сега прокле меката пола, в която беше облечена — защо нямаше джоб, в който можеше да пъхне ножа си?

Ръмженето се повтори, последвано от задавен стон.

— Дявол да го вземе! — изрева дрезгав глас.

Ровена изтри потните си ръце в полата и бавно се запъти към олтара.

— Гръм и мълния! — От пода скочи облечена в тъмно фигура. Тя потрепери и се сгърчи, напълни дробовете си с въздух и изстена измъчено. Ровена се скри зад една пейка. Оттам чу още едно грозно проклятие, последвано от шумно стържене.

Тя се надигна и се вгледа към олтара. В яркото петно от слънчева светлина, заобиколено от безброй златни прашинки във въздуха, стоеше грозното същество, което проклинаше господа и опустошаваше стария параклис. Съществото трепереше. Лицето му изобщо не се виждаше зад завесата от сплъстена тъмна коса. От него струеше миризма на гнило, по-силна дори от страха. Ровена пристъпи по-близо. Съществото хвърли олтарната кърпа на пода и започна да я тъпче. Ръка в тежка кожена ръкавица размаза дебелите паяжини по олтара.

Тънки пръсти като нокти на хищна птица посегнаха към златния кръст.

Ровена стъпи здраво на краката си и гласът й отекна звънък и ясен в сводестото помещение.

— Остави реликвата. Тя пази Ардендон от зли духове.

Марлис се обърна като ужилена, стиснала кръста в десницата си, с широко отворени очи, сякаш очакваше да види пред себе си самия господ-бог със светкавица в ръка, дошъл да я накаже за богохулствата. Упорито вирнатата брадичка не се отпусна.

— Така си мислиш ти — отбеляза язвително тя. Ровена направи още една крачка към нея.

— Ако си очаквала всемогъщия, боя се, че ще те разочаровам.

Марлис отпусна рамене. Ровена внимателно взе кръста от ръката й и го постави обратно в месинговата му поставка. Ръмженето, което я бе уплашило, бяха всъщност хълцанията на Марлис, толкова дълбоки и гърлени, сякаш сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

Ровена посегна и помилва тръпнещото рамо на Марлис, боейки се, че тя ще се нахвърли върху нея като диво животно и ще й отхапе някой пръст. Марлис се вцепени под докосването й, но след миг отметна глава назад и Ровена можа да види под тъмните кичури зачервени от плач очи. Сега обаче те святкаха злобно и тя бе готова да избяга.

— Какво искаш, по дяволите? Да не си дошла да ми кажеш, че са го обесили?

Ровена пое дълбоко въздух.

— Никога не бих помислила, че ще се скриеш в параклиса.

Марлис изтупа праха от жакета си с кратки движения, които болезнено напомниха на Ровена за Гарет.

— А ти какво предпочиташ: да се нагиздя с бяла рокля и да плача на рамото на Блейн, докато брат ми виси на бесилката?

— Невъзможно. Ти нямаш бяла рокля. И не можеш да плачеш като дама.

— Защото нямам опит като теб. — Марлис се облегна небрежно на олтара и отново възвърна обичайната си дързост. — Какво искаш?

— Да помогна на Гарет.

Марлис изпухтя презрително.

— Вероятно ще помагаш на палача да го обеси. Без онова жалко представление снощи в залата хората нямаше да побеснеят така срещу Гарет. — За да покаже презрението си към Ровена, тя започна демонстративно да чисти калта под ноктите си.

Ровена несъзнателно изтри с два пръста праха от олтарната маса.

— Аз знам кой е убил Илейн.

Един мускул на шията на Марлис потръпна. Тя вдигна рамене.

— Ако вярваме на тълпата отвън, това се знае от всички.

Ровена я дари с предизвикателна усмивка.

— Но ние с теб знаем, че не са прави, нали? — Тя скръсти ръце зад гърба си и направи няколко крачки към вратата.

Тихият смях на Марлис я разтрепери.

— И кой, според теб, е утрепал старата вещица?

Ровена вдигна учудено едната си вежда.

— Защо я наричаш „стара вещица“? Гарет твърди, че си я обожавала.

— Гарет не знае нищо. — Ровена мълча, докато Марлис продължи сърдито: — Прекрасната дама ме викаше в покоите си само когато нямаше с кого другиго да си играе. Започваше да ми плете косата с дългите си пръсти, докато й омръзваше. Тогава ме отпращаше и започваше да си търси друго развлечение.

— Например Гарет?

— Например Гарет. — Марлис се усмихна злобно. — Но понякога не си отивах. Тя си мислеше, че съм излязла, но се лъжеше.

Ровена сведе глава.

— Скривалището в шкафа.

Марлис кимна тържествуващо.

— Наблюдавах я. Видях как тъчеше отровната си мрежа около Гарет, как го учеше на придворни маниери и танци. Отначало той се бранеше, като муха, заловена в лепкава паяжина. Но много бързо спря да се брани. Кой би могъл да устои на сладостта й? — Ровена затвори за миг очи. Не искаше да слуша историята за любовта между майка й и Гарет, но не беше в състояние да спре изповедта на Марлис. — Брат ми се оказа усърден ученик в изкуството на любовта. Учеше бързо и следваше всяко нейно указание. Но не е нужно да ти обяснявам тези неща, нали? — Марлис се обърна с гръб към Ровена. Опря се на олтарната маса и стисна ръце в юмруци, за да спре прилива на чувства.

Ровена отново пристъпи по-близо.

— Беше ли в шкафа в нощта, когато Илейн бе убита? Видя ли как Гарет влезе?

Марлис сви рамене и се изсмя горчиво.

— Всичко видях. Първо баща ти се вмъкна в спалнята през прозореца, а когато Гарет нахлу като разярен ангел на отмъщението, отново излетя, сякаш му бяха пораснали крила. Видях как Гарет вдигна меча си над Илейн, но в следващия миг го пусна в краката й. Видях как Илейн се хвърли на леглото, сякаш черното й сърце се бе пръснало…

Ровена я хвана здраво за лакътя.

— А после?

Марлис изтръгна ръката си. Погледът й падна върху следите в праха, които образуваха разкривените букви на името й, и тя ги изтри с гневно движение.

— Ти знаеш, нали? — попита тя. Ровена беше готова да се закълне, че в гласа й звънна нежност. — Аз бях последна. Аз я убих. После те измъкнах от окървавените й ръце и те отнесох на баща ти.

Марлис се обърна рязко и косата откри лицето й. Ровена потрепери — за втори път виждаше това невероятно красиво лице, което Марлис отчаяно се стремеше да скрие. Погледите им се срещнаха. Марлис се усмихна и по гърба на Ровена пробягаха тръпки на ужас. Въпреки това тя не се предаде.

— Трябва да му кажеш. Достатъчно е наказан. Миналата нощ и аз бях наказана за мълчанието си. Как смяташ, колко още можем да продължим така? Тогава си била само деветгодишна. Наранено малко момиче. Той ще ти прости.

Марлис изкриви устни.

— И ти си като проклетия Мортимър. Непрекъснато изкарваш старата история на бял свят, дълбаеш в старите рани, докато отново бликне кръв.

— Мортимър? — повтори глухо Ровена и отстъпи крачка назад.

— Ровена! — произнесе предупредително Марлис.

Още една крачка. Ровена се удари в една преобърната пейка, обърна се рязко и хукна да бяга. Ала още преди да е стигнала до вратата, Марлис падна върху нея и я затисна с цялата си тежест върху каменните плочи. Хвана плитката й и дръпна главата й назад с такава сила, че очите й се напълниха със сълзи.

— Горе главата, малката. Първият хленч ще ти бъде и последният.

Когато леденостуденото острие на ножа разкъса нежната кожа на гърлото й, Ровена се отпусна безсилно.

25

Марлис и Ровена вървяха под ръка през двора и разговаряха оживено.

— И как ще ме убиеш, Марлис? — попита през стиснати зъби Ровена, макар че устата й беше разтегната в усмивка. — Ще ме прободеш като Илейн или ще ме хвърлиш в дълбокия ров като бедния Мортимър?

Марлис махна весело на пазачите и двете минаха през главната порта. Острият връх на камата й се опираше в ребрата на Ровена, скрит под ръката й.

— Мортимър си получи заслуженото. Защо не се научи да сдържа неуморния си език?

Ровена хвърли изпълнен с надежда поглед към обора, но не видя нито великанската фигура на Големия Фреди, нито сребърно-русата грива на Малкия Фреди.

— Без кон няма да стигнеш далеч.

Тя изписка тихо, когато острието разкъса тънкия лен на роклята й и се заби в кожата й.

— Виждам, че ти и Мортимър имате много общо.

Стигнаха до подвижния мост. Ровена гледаше право пред себе си, за да не вижда мазно блещукащата вода в рова. Когато минаха моста и стъпиха във влажната трева, тя въздъхна облекчено. Ала облекчението й не трая дълго. Марлис ускори темпото надолу по склона и Ровена разбра, че всичките й надежди са останали в замъка зад нея. При всяка от крачките на Марлис острието на камата я пробождаше под мишницата.

Червени и жълти палатки бяха разпръснати по поляната. Марлис поздрави безгрижно група пажове и поведе Ровена към каменния мост. След дъжда езерото изглеждаше по-голямо и светеше под милващите го лъчи на следобедното слънце. Ровена отново изплака от болка, когато острието одраска нежната й кожа.

— Велики боже! — избухна тя, неспособна да се владее повече. — Защо не ме убиеш веднага? Трябва ли да ме мъчиш?

Марлис се огледа дали някой не ги вижда и гневно отблъсна Ровена от себе си. Ровена се подхлъзна на тревата, размаха ръце и падна на дупето си. От мястото, където седеше, се виждаха само безкрайни ливади и меки възвишения. Зад рамото на Марлис стърчеше висока кула. Марлис пъхна камата си в ножницата. Слезе, препъвайки се, по хълма, вдигна Ровена на крака и я блъсна към поляната. Беше силна като мъж, ръцете й бяха жилести и целите в мазоли.

Ровена се обърна и я погледна втренчено. Марлис извади от жакета си въже. Гневът на Ровена отлетя в миг. Примирението заплаши да я надвие.

— Вие, хората от Карлеон, сте винаги готови за всичко, нали? — отбеляза жлъчно тя.

Докато Марлис връзваше ръцете й, Ровена не се помръдна. Само когато погледна Марлис, видя, че на горната й устна бяха избили капчици пот. Прекосиха поляната колкото можеше по-бързо. Ровена крачеше, препъвайки се, след Марлис, вързана с въже за нея. Когато прекосиха един ров, Марлис дръпна с все сила въжето, което беше навила на ръката си. Ровена политна напред, но успя да запази равновесие и посрещна спокойно подигравателния поглед, който мъчителката й хвърли през рамо. Въжето жулеше китките й, но гневът й нарастваше с всяка крачка.

— Защо, Марлис? Какво смяташ, че ще постигнеш с това?

— Гарет не бива да узнае — отговори Марлис, без да се обръща. — Никога няма да ми прости, като разбере, че през всичките тези години е трябвало да носи моята вина.

— Да не мислиш, че ще ти прости, ако убиеш жената, която обича?

Марлис се обърна като ужилена, замахна и й удари силна плесница. След малко вдигна ръка да избърше челото си и Ровена ясно видя треперенето й.

След това Ровена дълго мълча. Извървяха много мили, без да разменят нито дума. Марлис вървеше напред, Ровена я следваше, докато краката й натежаха като олово. Загуби едната си обувка в калта на рекичката, но в никакъв случай нямаше да помоли Марлис да я потърси. Няколко мили вървя с една обувка, после захвърли и другата. Някога стъпалата й бяха дебели като кожа, но след месеците спокоен живот в Карлеон сега усещаше всяко камъче, всеки трън. Марлис също бе свела глава, раменете й висяха — и тя беше изтощена не по-малко от Ровена. Със злоба, от която сама се уплаши, Ровена й пожела да падне и да се удари. Представи си как тогава ще се втурне към нея, ще я пребие от бой и накрая ще я удуши със собственото й въже.

Ровена се взираше неотстъпно в краката си, потънала в приятните си мисли, и не забеляза, че Марлис е спряла, докато не се удари в гърба й. Наоколо миришеше свежо на борове и ели. Ровена вдигна глава и изненадано установи, че се бяха изкачили на върха на един доста висок хълм.

Слънцето проби облаците и на небето се разигра зашеметяващ спектакъл в лавандуловосиньо и розово. Вечерният вятър изсуши потта от челата им.

Двете стояха една до друга като стари приятелки, въжето висеше ненужно помежду им. Най-сетне Марлис наруши тишината. Гласът й беше тих, замислен.

— Открих това място още когато бях малко дете. Всяко лято гостувахме в Ардендон. Блейн и Гарет си играеха на турнири или препускаха на понитата си. Аз бях винаги сама. Лежах тук горе на хълма или седях, опряла брадичка на коленете си, и си представях как ще стана рицар и ще препускам през полята на могъщия си боен жребец.

— Сигурно си била много самотна.

Марлис вдигна рамене.

— Соколите и гората ми бяха приятели. В някои дни това беше достатъчно.

— А в другите дни?

Марлис й обърна гръб. Падащата нощ хвърляше сянка върху профила й. Тя изчезна между дърветата и Ровена чу шумолене на клони. Последва я, преди да е усетила дърпането на въжето. Пръстен от ниски борчета образуваше почти непроходим защитен вал. Кръгът вътре беше почти съвършен. На хоризонта светеха шепа звезди. Ровена се наведе под гъстите клони.

— Случайно да си скрила тук някъде нощно гърне?

Марлис извади камата си от ножницата.

— Нищо, нищо. Мога да чакам.

Марлис направи крачка към нея. Ровена се отдръпна, докато въжето се опъна.

— Ако си решила да ме принесеш в жертва, няма ли първо да донесеш камък, за да положиш главата ми? Мисля че заслужавам поне милостта, която Мойсей е оказал на Исус.

— Това са били Авраам и Исаак, глупачке. Никога няма да разбера защо брат ми се влюби в идиотка като теб. — Острието се плъзна почти нежно по кожата на Ровена. — Или може би все пак разбирам…

Ровена потръпна, когато камата се плъзна, по-надолу. Марлис разряза въжето, което я свързваше с нея, но остави ръцете й вързани. После приглади косата й назад в почти сестрински жест.

— Върви да си потърсиш нощно гърне, малката. А аз ще намеря нещо за ядене.

Марлис се върна много скоро с убита катеричка и наръч клони, които хвърли в средата на полянката. Ровена се настани колкото можеше по удобно в тревата, докато Марлис запали огън, одра катеричката и я сложи да се пече на жарта.

Когато месото се опече, Марлис го разкъса на парчета и клекна пред пленницата си. Ровена я погледна сърдито, но къркорещият стомах я издаде. Макар и колебливо, тя отвори уста. Марлис пъхна в устата й парченце месо. Катеричката беше жилава, но вкусна. Докато живееше в Ревълууд, ядяха и много по-ужасни неща.

— Защо ми даваш храна, щом си решила да ме убиеш?

Марлис се ухили.

— Не си ли чувала нищо за угоеното теле?

Марлис я нахрани грижливо, накрая дори изтри лицето й с ръкава си. После седна срещу нея на тревата и жадно захапа своята част от месото.

— Ще допуснеш ли да обесят Гарет? — попита тихо Ровена. Марлис облиза пръстите си и отговори небрежно:

— Той ще намери начин да се измъкне. Винаги намира.

— Но на каква цена, Марлис?

— Кой го е грижа за това?

Ровена сведе глава и се загледа в пламъците. Марлис остави последното парче месо.

— Аз никога не бих се отнесла с тебе така, както той направи миналата нощ.

Ровена отговори на мрачния й поглед и едва сега забеляза, че Марлис вече не криеше лицето си под водопада от коси.

— Откъде знаеш как се е отнесъл с мен? И в Ардендон ли имаш скривалище в шкафа?

— Не, но бях в стаята до неговата. Нали имам уши.

Ровена се изчерви смутено.

— Изненадвам се, че не сме чули подигравателния ти смях.

— Как да го чуеш, като ти самата вдигаше достатъчно шум!

Ровена затрепери от безпомощен гняв. Марлис вдигна подигравателно едната си вежда.

— Ти си глупачка, Ровена Фордис. Кога най-сетне ще разбереш, че за брат ми не означаваш нищо повече от всяка друга жена на света? Ти си част от притежанията му. Той може да търгува с теб, да те спечели, да те открадне или да те даде на онзи, който е предложил най-висока цена, за да завърже важни връзки.

— Ти беше същото за баща си, нали?

— Аз не означавах нищо за него. Той си имаше Гарет и нищо друго не го интересуваше. Даже не му се сърдех, когато се опитваше да ме вкара в правя път. Аз лъжех, крадях, мамех, биех се… какво ли не правех, но Гарет винаги получаваше повече внимание, все едно дали беше убил птичка или бе овладял някоя нова турнирна хватка.

— И тогава опита с убийство.

Марлис се изсмя тържествуващо.

— Баща ни умря на бойното поле. Но Гарет се държеше с мен по същия начин. Почти не ми обръщаше внимание.

Дебел клон падна в огъня и разпръсна сноп от жълти искри. Марлис се прозя и се изтегна на постелята си от борови иглици. Когато очите й се затвориха, Ровена се опря на лакът и се вгледа любопитно в непокритото й лице, търсейки следи от Гарет в извивката на енергичната брадичка и в гъстите вежди, подчертаващи финото чело с цвят на слонова кост. Красотата на Марлис беше тъмна, примамваща и естествена, пулсираща от живот. Ровена разбра защо някога Блейн я бе преследвал с такава жажда и защо по-късно се беше научил да я мрази със страст, равна по сила на желанието му. Какво ли щеше да стане между тях, ако Марлис не се беше затворила в грозната черупка, измислена от самата нея?

— Можех да ти бъда приятелка — пошепна тихо Ровена, едва осъзнавайки, че говори на глас. Марлис отвори очи и я погледна втренчено в трепкащото сияние на огъня.

— Не е достатъчно, сладката ми. Никога не е достатъчно.

Ровена й обърна гръб. Лежа дълго, загледана в мрака, вслушвайки се в безгрижното хъркане на Марлис.

Ровена притисна носле в меката кожа под главата си и продължи да сънува, че се е върнала в Карлеон и лежи под кожените завивки в леглото на Гарет. Помилва мекия лен на чаршафа и откри полъх от чистата мъжка миризма на своя любим. В сънищата й падаше сняг и покриваше света с прекрасна ледена белота.

— Събуди се, глупачке! Няма да седя тук цял ден и да милвам скъпоценния ти задник!

Улучена от ритник в дупето, Ровена скочи и разтърка очи с вързаните си ръце. Марлис стоеше над нея, бушуваща като побесняла харпия. Небето над нея беше сияещо синьо, сякаш господ беше потопил четката си в гърненце с прясна боя и беше изрисувал света наново. Птиците пееха веселите си утринни песни.

Марлис отново замахна заплашително с крак и Ровена побърза да се изправи. Едва сега забеляза, че жакетът на Марлис беше сгънат грижливо под главата й, за да й послужи за възглавница.

Марлис я блъсна грубо.

— Ако имаш някакви потребности, върви да си свършиш работата сега. Няма да спрем преди падането на нощта.

Ровена се запрепъва към храсталака. Марлис презрително й обърна гръб. Преследвана от грубия й смях, Ровена побърза да се облекчи, като едва се справи с разкъсаните си поли. Когато се изправи, боровете нежно я помилваха по бузите. Тя вдигна клонките и се наслади на свежата им миризма. Събратята им леко се поклащаха в ритъма на утринния вятър.

Утринният здрач отдавна беше отстъпил място на деня. Слънцето вече бе поело пътя си по небето. От поляните се издигаха сребърни изпарения. Изведнъж Ровена спря да диша.

— По дяволите, Ровена! — развика се Марлис зад нея. — Цяла сутрин ли ще клечиш в храстите? Да не искаш да…

Когато се появи зад Ровена и видя онова, което бе видяла тя, гласът й замря.

— Велики боже! — прошепна изумено тя и се вкопчи в рамото на младата жена.

Далече под тях по поляните се носеше рицар, възседнал бойния си кон — също като в детската фантазия на Марлис.

Наведен над шията на Фолио, Гарет го управляваше само с лек натиск на бедрата, чиято сила Ровена познаваше много добре. Слънчевите лъчи позлатяваха скъпоценната сбруя. Гривата на Фолио се развяваше от вятъра, а свободно пуснатата тъмна коса на Гарет светеше синкавочерна. На хоризонта се появиха още пет коня, които следваха Гарет, но Ровена и Марлис не им обърнаха внимание. И двете виждаха само Гарет и бързото му приближаване. Фолио се носеше право към хълма, на който стояха.

Марлис отпусна ръка. Ровена се обърна изненадано и видя, че по бузите на похитителката й се стичаха сълзи.

Гарет препускаше към тях, без да намали темпото нито за миг. Копитата на Фолио почти не се виждаха. Ровена почти повярва, че ще изкачи на един дъх стръмния хълм, но в последния момент той дръпна юздите и запененият кон спря. Възбуден от шеметната езда и рязкото спиране, Фолио изцвили пронизително и се вдигна на задните си крака.

Ровена, която беше впила очи в лицето на Гарет, видя как чертите му се смекчиха и гневът се скри в тънките линии около устата.

— Вие сте две малки глупачки! Какво си въобразявате, като тръгвате сами на такова дълго приключение? Едва не ме убихте с вашето лекомислие.

Той хвърли бърз поглед през рамо, спомнил си, че го преследваха пет черни сенки. Скочи от гърба на Фолио и забърза нагоре по склона.

— Гарет!

Рицарят спря, изненадан от острия тон на сестра си. Премести поглед от едната жена към другата и лицето му потъмня. Ровена бавно вдигна вързаните си ръце. Изненадата отстъпи място на неразбиране.

— Какво става тук, по дяволите? Аз мислех, че си тръгнала по следите на убиеца.

— Точно така — отговори меко Ровена.

Когато брат й отново тръгна нагоре по хълма, без да е разбрал нищо, Марлис извади камата си и я опря в гърлото на Ровена. Гарет се вцепени, опрял ръце на коленете.

След кратък размисъл втренченият му поглед намери Марлис и спря върху лицето й. Ровена усети как Марлис задиша пресекливо зад гърба й.

— Ти? — попита тихо той.

Марлис отметна глава назад. Презрителното й изражение беше достатъчен отговор.

— И през всичките тези години ме остави да вярвам, че съм го извършил аз?

— Нямах друг избор — отговори тихо Марлис. Ръката й трепна и острието се заби в нежната кожа на Ровена. — Ти си силен. Никой не може да ти стори нищо. Ти си господарят на Карлеон. А аз щях да прекарам живота си в някоя лудница или в манастир.

Умът на Гарет работеше трескаво.

— Ти си убила и Мортимър, нали?

— Той се бе навел над рова. Когато отвори панталона си, просто го ритнах и готово. Не живя достатъчно дълго, за да чуе извинението ми.

Гарет погледна Ровена. На гърлото й се бе очертала тънка червена линия, по рамото капеше кръв. Тя затвори очи.

— Пусни я, Марлис.

Вместо това Марлис я хвана още по-здраво.

— И защо? Твоят меч я наранява по-дълбоко от моя. Ти проля повече кръв от нея, отколкото аз бих могла да пролея до края на живота си.

Гарет направи още една крачка нагоре. Марлис дръпна Ровена назад, докато опря гръб в един бор. Гарет не спря да се изкачва.

— Колко ли си ме мразила…

Чертите й се разкривиха от отчаяние.

— Ти си глупак! Илейн ти причини болка и аз не можах да го понеса. Нима не разбираш? Ти беше единственият, който се държеше мило с мен. Даже когато разруших живота ти, остана добър и милостив. Ти си всичко, което някога съм искала да бъда.

Конският тропот вече се чуваше съвсем ясно. Марлис се огледа панически. В очите на Гарет заблестяха сълзи и той протегна ръка на сестра си.

— Марлис, ела при мен. Аз ще се грижа за теб. Няма да позволя да ти сторят зло.

— Не — отговори твърдо тя. — Върни се. Слез долу, Гарет, и се отдалечи от Фолио.

Острието на камата отново одраска шията на Ровена. Гарет се подчини без колебание. Даже разпери ръце в знак, че се предава, докато Марлис буташе Ровена пред себе си по склона.

Фолио подуши недоверчиво двете жени, но не избяга и им позволи да се хванат за него.

— Искам меча ти, братко — каза Марлис.

Гарет отвори колана си и го хвърли в краката й. Марлис хвана Ровена за косата, с другата си ръка вдигна колана с меча, хвърли го на седлото на Фолио и се метна на гърба на могъщия жребец. Преследвачите на Гарет бяха вече съвсем близо. Марлис се наведе над стройната шия на коня и за момент зарови лице в разбърканите къдрици на Ровена. Горещият й дъх опари ухото й.

— Никога не бих ти сторила зло, малката ми — пошепна дрезгаво тя.

Последва груб ритник и Ровена се озова в топлите обятия на Гарет. Марлис се надигна с нагла усмивка, която улучи Ровена право в сърцето.

— Грижи се добре за нея, братко. Ако чуя, че си станал грубиян, ще дойда да ти поискам сметка.

С тези думи тя завъртя коня в кръг, извади меча и го размаха над главата си. Поклони се подигравателно в посока към преследвачите, нададе боен вик и се понесе към далечния хоризонт. Свободна като рицаря, който винаги е искала да бъде.

— Марлис! — Вятърът отнесе надалеч дрезгавия вик на Гарет. Ровена стисна ръката му.

— Остави я да си отиде, Гарет.

Краката му поддадоха и тя го улови за жакета, но той падна на колене в меката трева. Над тях излетя самотен сокол, издигна се високо в небето и последва Марлис. Скоро двамата бяха само сенки над вълнуващата се трева.

26

Ровена се отпусна в тревата до Гарет и замилва ръката му, шепнейки нежни съчувствени думи. Той се обърна към нея и внимателно попипа тънката червена линия, която загрозяваше шията й.

— Ранена ли си? — попита рязко той.

Ровена поклати глава с трепереща усмивка. Спомни си какво й бе казала Марлис на сбогуване — Гарет със сигурност не беше чул думите й. Той целуна нежно малката рана и плъзна устни към лицето й. Отначало я целуна колебливо, после жадно и собственически, обсипа с целувки брадичката, бузите и носа й. Тя отговори на целувките му, наслаждавайки се на триенето на небръснатата му брада по меката й кожа. Устните им отново се сляха в жадна целувка. Острата миризма на преживяното сътресение ги свърза още по-здраво, а вкусът й беше като нектар. Гарет сложи ръце на раменете й и скри глава на рамото й.

— Какво ще правя сега без нея?

Ровена помилва твърдите му гърди.

— Ще продължиш да живееш. Сигурна съм, че тя иска същото.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Ти го казваш така убедено, че ще взема да ти повярвам.

— Всичко е възможно, милорд…

Ровена не можа да завърши изречението. Въздухът се огласи от тропот на копита и тя скри лице на гърдите на Гарет, уплашена, че всеки миг можеха да ги стъпчат. Изведнъж шумът изчезна. В продължение на един дълъг миг не се чу нищо, после започна риене на копита и изтощено пръхтене на коне. Ровена отвори очи и се видя заобиколена от обвиняващи лица. Най-силно беше неодобрението по кръглото лице на Ъруин, който беше възседнал едър сивокафяв кон. Малкият Фреди и големият му брат яздеха далеч по-незабележими кафяви коне. Сър Борис се намести по-удобно на седлото и посегна към навитото въже.

Блейн изпухтя презрително и скочи от седлото на черния си жребец. Гарет закрилнически прегърна Ровена.

Красивият черен пръстен около окото на Блейн подхождаше отлично на цвета на коня.

— Затова ли избяга? — попита сърдито Блейн и разпери ръце. — За да се забавляваш с това достойно за съжаление мило същество на горската поляна? Затова ли трябваше да оставиш дузина трупове в залата ми?

Ровена се вцепени от ужас.

— Не се притеснявай, малката ми — пошепна Гарет. — Припаднали, не мъртви. — Обърна се към Блейн и изрече обвинително:

— Ти си ядосан само защото беше един от тях.

— Прав си, по дяволите! Ядосан съм. Да проснеш в безсъзнание любезния си домакин е признак на крайно лош вкус. Ти наруши всички закони на гостоприемството. Престолонаследникът щеше да припадне от ужас.

— Признак на крайно лош вкус е и да затвориш госта си в килера за подправки.

Блейн кимна мрачно, обърна се и изрита един камък. Отмести поглед към хоризонта и се намръщи.

— Къде, по дяволите, забягна Марлис?

Ровена отвори уста, но Гарет предупредително стисна ръката й.

— Сестра ми не те засяга Блейн. Тя също ти го каза недвусмислено.

— Болезнено недвусмислено. — Блейн сърдито потърка брадичката си. — Може би просто е решила да не гледа как ще те обесят на най-близкото дърво.

Малкият и Големият Фреди се спогледаха угрижено. Ровена се откъсна от прегръдката на Гарет, решена да пренебрегне безмълвните му предупреждения.

— Марлис не отиде доброволно в изгнание, за да продължаваш ти да носиш товара на вината й.

Блейн се обърна рязко.

— Каква вина? — В погледа му блесна интерес. Гарет най-сетне стана и изтупа праха от дрехите си.

Блейн отново претърси с поглед хоризонта. Издиша бавно, по-скоро учуден, отколкото изненадан.

— Значи свадливата малка вещица е убила Мортимър?

— И Илейн — добави твърдо Ровена. Гарет й хвърли мрачен поглед.

Блейн се втурна към коня си. Гарет го настигна с два скока и хвана юздата.

— Къде отиваш?

— Да гоня убийцата.

— За да я обесиш?

Блейн го изгледа с вдигнати вежди.

— Имах предвид по-скоро луксозен частен затвор. Естествено, аз ще съм главен надзирател.

— За съжаление ти отдавна пропусна шанса си да укротиш Марлис. Не вярвам да ти даде още един.

Гарет не се отдръпна нито на сантиметър. Блейн хвърли умолителен поглед към сър Борис, ала старият рицар беше втренчил поглед в ръцете си. Ровена се присъедини към Гарет и също хвана юздата на коня.

Блейн изруга сърдито.

— Би трябвало да те обеся вместо нея, дори и само заради начина, по който се отнесе към тази сладка дама. И не точно за шията.

Ровена пребледня. Гарет я бутна зад гърба си.

— Както и друг път съм ти казвал, Блейн, ако имаш нещо против начина, по който се отнасям с тази сладка дама, можеш да ме предизвикаш на двубой.

— Разбира се, че имам нещо против. Много дори — изсъска Блейн.

Гарет извъртя очи. Блейн вдигна заплашително един пръст.

— Ти я отведе в Карлеон против волята й. Довлече я в Ардендон вързана като пленница. Позволи да бъде отвлечена от една луда убийца. Намирам, че изобщо не се грижиш добре за дамата, уважаеми.

Гарет се прозина с досада.

— И какво сега? Ще ме обесиш ли или ще ме предизвикаш на двубой?

С гъвкаво движение Блейн свали едната си ръкавица и удари Гарет по лицето. Гарет дори не трепна, макар че кожата остави червена следа на челото му.

— Всичко е по правилата — произнесе сковано той. — Кога ще се проведе турнирът?

Блейн се отдалечи на няколко крачки, скрил ръце зад гърба си.

— Който спечели, ще получи лейди Ровена — оповести тържествено той.

Ровена очакваше Гарет да реагира с презрение, да отхвърли категорично това смешно предложеше.

— Позволи ми да уточня условието — отговори вместо това той. — Спечелилият ще получи ръката на лейди Ровена. Ще я направи своя законна съпруга.

— Защо ръката ми? — попита сърдито Ровена. — Защо не главата или крака ми? — И ядно дръпна Гарет за ръкава.

Той усети движението и изрече тихо, без да се обърне към нея:

— Не се притеснявай, любов моя. Блейн не иска съпруга. Със сигурност ще оттегли предизвикателството.

Блейн нахлузи ръкавицата си и кимна.

— Е, добре. Значи дамата ще отиде под венчило.

Долетя още една ръкавица и удари Гарет по слепоочието.

— Аз също ще участвам. — Лицето на Ъруин беше пребледняло, но гласът прозвуча твърдо. — Все пак тя беше първо моя.

Ровена смаяно местеше поглед от единия към другия. Нима всички бяха обезумели?

— Значи решено — засмя се Блейн. — Турнирът ще се проведе утре следобед. Лейди Ровена ще заеме мястото на кралицата на сърцата и красотата. Който падне от седлото, губи.

Ъруин се местеше неспокойно на седлото. Големият Фреди го цапна по рамото и той не посмя да помръдне повече.

Всички се обърнаха и погледнаха изненадано Ровена, която се отдалечаваше с големи крачки. Лицето на Гарет потъмня.

— Какво има, любов моя?

— Вие сте си загубили ума! Поне ти да беше проявил малко здрав разум, Гарет! На нищо ли не те научи Марлис? Жената не е собственост, която купуваш или продаваш. Ако беше убедил Марлис, че я цениш като сестра, а не като част от имуществото ти, може би нямаше да я изгубиш.

Всички я зяпаха слисано, сякаш й бяха пораснали рога и опашка. Големият Фреди упорито се чешеше по главата. Блейн изглеждаше смутен.

— Но вие би трябвало да сте извън себе си от радост, Ровена! Повечето жени биха възприели като най-висока чест, че трима рицари искат да се бият за ръката им. — И погледна към сър Борис, търсейки помощ.

Старият рицар кимна и в очите му блесна мечтателност.

— Кралицата на сърцата и красотата заема място, за което всяка жена в страната й завижда.

Гарет колебливо протегна ръка, сякаш се боеше, че Ровена ще избяга. Гласът му беше съвсем тих, думите — предназначени само за нейните уши.

— Един рицар не може да отхвърли предизвикателството, без да загуби честта си.

Ровена се обърна рязко и мина спокойно покрай коня на Ъруин. Гарет я последва и я хвана за ръката с обичайната си стремителност.

— Аз загубих всичко, Ровена. Не мога да си позволя да загубя и теб.

— Глупости, милорд — отвърна тихо тя. — Вие си възвърнахте онова, което беше най-важното за вас и което сте търсили цял живот — вашата чест. Надявам се тя да ви топли през нощта.

С тези думи тя събра разкъсаните си поли и закрачи през високата трева. Малкият Фреди бързо обърна коня си и я последва. На минаване покрай Гарет направи лек поклон, повече обиден, отколкото почтителен. На устата му заигра нахална усмивка.

— С ваше позволение, милорд.

Гарет изръмжа и махна с ръка. Малкият Фреди последва сестра си. Гарет не изпусна от очи Ровена, когато тя се качи на коня зад брат си, без да промени гордата си поза. После разтърка пулсиращите си слепоочия.

Блейн приятелски сложи ръка на рамото му.

— Жени! Прекрасни същества, но дяволски тайнствени.

— Какво ще кажеш да насиня и другото ти око?

Блейн бързо се отдръпна назад. По знак на сър Борис групата потегли обратно към Ардендон. Блейн и Гарет възседнаха черния жребец, стараейки се да избягват всеки телесен контакт. Ъруин яздеше зад тях и се молеше и кръстеше на всяка крачка, треперещ от страх.

27

Гладката кожа, намазана с восък, се изплъзна от ръцете на Ъруин. При четвъртия опит най-сетне успя да закопчее тежкия нагръдник — само за да открие, че беше сложил задната страна отпред. Сигурно никой нямаше да забележи, ако сложеше и шлема на обратно. Изтри запотеното си чело и се замисли каква лудост го беше накарала да предизвика сър Гарет на двубой. По дяволите красотата на Ровена.

Бившата му годеница изглеждаше толкова крехка и възхитителна, когато се бе вкопчила в сър Гарет, с черната линия на нослето и разкъсаната рокля. Това му напомни за миналото, когато се биеха всеки ден. За нещастие бе забравил, че не той, а тя печелеше всяка битка, докато той пищеше за милост като набучено на шиш прасенце. Беше забравил и острия й език, докато тя не хвърли в лицето на сър Гарет рицарския кодекс на честта — образно казано.

Той отвори отново нагръдника и с голяма мъка го обърна обратно. Отпусна се на пода и докато се опитваше да затегне връзките на панталона, за стотен път съжали, че бе прогонил Големия Фреди. Не можеше да понесе братовчед му да види треперещите му ръце. Не можеше да понесе и сълзите, които капеха от очите на едрия момък всеки път, когато си мислеше, че Ъруин не го вижда. Кожената връзка се скъса, той я захвърли настрана и изруга. Заподскача на един крак до пейката и вдигна изплетения от железни халки подшлемник. Потръпна от студенината му и го нахлупи на главата си. Олюля се под тежестта му и прокле на ум рицаря, който прояви великодушието да му го заеме.

Протегна шия като костенурка, опипвайки около себе си за сребърния шлем и стараейки се да не загуби равновесие. Точно когато го сложи на главата си, някой го цапна отстрани по врата.

Ъруин се изпъна като тетива, в следващия миг падна като камък на пода. Шлемът се удари със звън в перваза на камината.

Две нежни ръце свалиха внимателно шлема и положиха главата му върху мека възглавница. За съжаление той не усети нищо, тъй като беше изпаднал в благословено безсъзнание. Същите ръце махнаха от главата му и плетения подшлемник, след това свалиха бронята, кожения панталон и късия жакет, докато остана само по долни гащи. След кратко колебание двете ръце свалиха и тях и ги хвърлиха върху купчинката дрехи.

Ъруин се претърколи настрана и промърмори нещо за ягодов мармалад. Изобщо не чу как резето на вратата падна и щракна зловещо.

— Излезте напред, рицари, излезте напред!

Пронизителен тромпетен сигнал отекна във въздуха и потече като злато. Без да става от стола си, Гарет вдигна завесата на палатката си. В сумрачната вътрешност се образува златен триъгълник. Поканата на херолда не беше за него. Като доказателство за способностите си на домакин Блейн беше издигнал за една нощ редица палатки и трибуна, за да настани удобно гостите си, и им бе осигурил разнообразни развлечения.

— Ако Ричард имаше такива добри командири, ордите на Саладин щяха да бъдат победени в една-единствена битка — изрече тихо той.

— Без съмнение, езичниците щяха да пукнат от смях — отговори приглушен глас.

Гарет изръмжа нещо в знак на съгласие. Пътуващи артисти и акробати, преоблечени като рицари, излязоха от една палатка на ивици и започнаха да се премятат и да подскачат. Той пусна отново платнището, доволен да седи в полумрака. В краката му лежеше стройно момче, което сякаш беше без глава.

Гарет дръпна момчето за глезените и главата на Малкия Фреди отново се върна в палатката. Оръженосецът му гледаше мрачно.

— Нямаш причини да пълзиш по корем, момче. Можеш да излезеш навън и да погледаш.

Малкият Фреди отупа праха от дрехите си и се нацупи.

— Нали трябва да се грижа за вас. Така ми заповяда Ровена.

— И защо? Ти ме мразиш почти колкото тя.

— Не е точно така.

Гарет не можа да намери отговор. Стана и направи няколко крачки в палатката. Плетената му ризница подрънкваше при всяка стъпка. Още от разсъмване беше на крака, в пълно бойно снаряжение. Пред палатката проехтя шумен смях. Той се обърна рязко и се отдръпна навътре. Малкият Фреди сложи стола, освободен от господаря му, на входа, за да може да наблюдава веселите номера на артистите. От време на време се смееше и ръкопляскаше. Гарет посегна да помилва русата му глава, но в последния момент оттегли ръката си. Пръстите му се разтрепериха от спомена за коприненомеките руси къдрици в ръката му и сърцето му се изпълни с отчаяние.

— И какво друго ти каза сестра ти тази сутрин? — Думите му прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше.

Фреди вдигна рамене.

— Отказа да изпълни молбата ви за залог или някакво късметче за копието ви.

Смеховете навън заглъхнаха. Зрителите очакваха с нетърпение турнира. Гарет се обърна към изхода. Малкият Фреди скочи от стола и набързо провери вещите на господаря си. Гарет не бе оставил нищо в замъка. Смяташе да победи набързо в този смешен турнир, да вземе дамата на сърцето си и да си замине. Сведе глава, малкият Фреди се надигна на пръсти и нахлузи над ризницата му черна туника. Гарет остана неподвижен, докато момчето стегна кръста му със сребърен колан. Не носеше меч. Единственото му оръжие щеше да бъде копието, което чакаше отвън. Острието му беше увито в платно, за да се избегнат наранявания.

Отново прозвуча сигнал на тромпет и зрителите замлъкнаха почтително. Малкият Фреди донесе шлема на Гарет, но колкото и да се надигаше на пръсти, не успя да го сложи на главата му. Усмихна се извинително, покатери се на стола и нахлупи шлема на главата на господаря си. Гарет вдигна наличника.

Отново подадоха сигнал и той почувства как пулсът му се ускори.

Вместо пътуващи артисти и акробати, този път от палатките излязоха двама рицари и се запътиха един срещу друг по пистата. След горещия, задушен въздух в палатката свежият вятър за момент замая Гарет. Слънцето го заслепи. В продължение на един дълъг миг не можа да види нищо, освен тъмни очертания върху кадифенозелена основа. Метна се на седлото на черния боен жребец, предоставен му от Блейн, и си пожела Фолио да беше тук.

Лека-полека контурите на света наоколо станаха по-ясни. Възвишението край турнирната площадка беше осеяно с разноцветни палатки. По края на самата турнирна площадка бяха издигнати павилиони, украсени с червени и зелени панделки. Седящите в тях гледаха напрегнато към пистата. За момент плющенето на пъстрите знамена беше единственият шум.

В следващия миг от най-далечния павилион се надигнаха викове и се понесоха като вълна през редиците. Крака затропаха в хор и павилионите затрепериха. Зрителите заръкопляскаха въодушевено. Малкият Фреди хвърли копието на Гарет и рицарят го улови ловко във въздуха. Едва тогава забеляза, че всички лица бяха обърнати към него. Одобрителните викове и аплодисментите бяха за него. Изправени на крака, жените и мъжете изразяваха почитта си към сър Гарет Дьо Креси, мрачния господар на Карлеон. Никой не обърна внимание на домакина на турнира, който тъкмо се качваше на коня си в другия край на полето.

Новината за невинността му се бе разпространила като огън по страната и сега всички искаха да поправят злото и справедливостта да победи. Гарет леко смушка коня и гордото животно тръгна в лек тръс напред, докато стигна до главната трибуна. По дървените пейки бяха насядали пъстро облечени дами и размахваха кърпи и панделки.

Гарет беше чакал този миг двадесет години, но сега, когато той най-после настъпи, аплодисментите на благородниците звучаха в ушите му кухо и празно — както беше празно мястото на кралицата на сърцата и красотата. Цветовете на дамите бяха прекалено ярки, гласовете им — прекалено пронизителни. Слепоочията на Гарет запулсираха болезнено. Той обърна коня си и се върна към своя край на полето. Под шлема му отекваше злобен шепот: „Ти спечели най-скъпоценното, което се опитваше да постигнеш през целия си живот — твоята чест.“

Единственото му желание в този миг беше да види русата коса на Ровена, позлатена от слънчевата светлина. Да открие стройната й фигура зад дървения парапет, да види усмивката, вдигнатата ръка, с която го окуражаваше. Беше преживял много двубои през живота си — понякога смъртоносни. Всеки път разчиташе на гордостта си, дълбоко в себе си знаеше, че правото е преди силата, все едно вярваха ли му или не. Знаеше, че под мрачната му външност се криеше момчето, което бащата беше възпитал като човек на честта. Днес, преди най-важния турнир в живота си, се чувстваше празен и нещастен. Нямаше какво да доказва на зрителите. Единственият човек, на когото трябваше да докаже нещо, беше Ровена, а той имаше чувството, че започва по най-лошия възможен начин.

Блейн се местеше неспокойно на седлото. Сър Борис, избран за сенешал на турнира, насочи коня си към средата на пистата и предизвика нови въодушевени викове. Слънчевата светлина позлатяваше златото на тромпетите. Прозвуча сигнал с фанфари. Гарет притисна бедра към сатенената покривка на гърба на коня.

Сър Борис заговори с дълбокия си глас:

— В името на бога и на свети Архангел Михаил…

Той млъкна изведнъж, когато Гарет вдигна ръка. Рицарят се приведе напред и пошепна нещо в ухото на пажа си. Малкият Фреди светкавично изчезна в палатката. Блейн направи някакво движение, което Гарет не можа да разбере. Някои от зрителите се изсмяха подигравателно. Малкият Фреди дотича при господаря си и му подаде нещо. Гарет го завърза на дръжката на копието си. Одобрително мърморене премина през множеството, когато хората видяха финия копринен шал с цвят на праскова. Зрителите не знаеха, че шалът беше взет тайно от Ровена. Тя никога не би му го дала доброволно — даваше му само себе си. Той не посмя да се отдаде на спомените, предизвикани от тази мисъл, а бързо даде знак на сър Борис, че е готов.

Старият рицар се покашля и започна отначало:

— В името на бога и на свети Архангел Михаил, турнирът да започне!

Херолдите отговориха в хор:

— Изпълнете своя дълг, благородни рицари!

Всички напуснаха пистата, за да направят място за двубоя. Гарет спусна наличника си. Светът се смали до тясна ивица — в края й беше противникът. Той сведе копието и вдигна щита си. Кръвта забуча в ушите му.

Златни шпори се забиха в хълбоците на конете и добре обучените животни се стрелнаха напред в равномерен галоп. Изпод копитата хвърчаха парчета земя. Гарет се приведе над шията на жребеца си и се приготви за идващия сблъсък.

Само за миг, преди копието му да удари щита на Блейн, той видя кафявите очи на приятеля си в цепката на наличника. Копията се удариха в щитовете с оглушителен звън. И двете издържаха. Гарет усети сблъсъка в раменете си. Олюля се, ала успя да се задържи на седлото. Множеството заръкопляска въодушевено.

Когато мина покрай централната трибуна, Гарет не можа да се удържи и погледна към зрителите. Лейди Алис му изпрати въздушна целувка. Почетното място все още беше празно. Конят му направи завой. Зад въжетата в другия край на полето се тълпяха селяни и прислужници. Мъжете крещяха груби предложения как да бъде победен господарят им. Едра жена с широко, загоряло от слънцето лице, вдигна над главата си малко момиченце, което хвърли в краката на Гарет букетче от пирен.

Конят мина точно през цветята, когато Гарет отново го обърна, за да атакува повторно Блейн. Приведе се почти до седлото, гривата на коня се удряше в шлема му. През наличника му свиреше вятър. Зрителите изчезнаха. Всичко, което трябваше да гледа, беше пред него: тясната дълга писта и разперилият криле сокол върху щита на рицаря, който летеше срещу него. Гарет устреми поглед точно в окото на сокола. Още малко наведе копието си и се постара да прогони от мисълта си оръжието, което държеше противникът му. Забрани си да мисли и за предстоящите седмици с болки в мускулите след този решителен сблъсък. Цялото му внимание беше съсредоточено в окото на сокола.

Когато копието му се удари в щита на Блейн, той затвори очи. Още преди да ги отвори, знаеше, че е спечелил. Копието на Блейн се счупи с оглушителен шум, сякаш беше само сух клон в ръката на рицаря. Зрителите изохкаха. Гарет нанесе удар. Жребецът на Блейн падна на задните си крака. Необузданата сила на удара в окото на сокола изхвърли Блейн от седлото и го метна на земята.

Конят на Блейн направи няколко крачки встрани и започна да пасе точно пред трибуната с благородните дами. Една засмяна селянка украси ушите му с венец цветя. Пажът на Блейн се затича по пистата към господаря си, но Блейн му махна да спре.

Без да слезе от коня, Гарет се наведе напред и му протегна ръката си в кожена ръкавица.

— Стани, приятелю, и бъди благодарен, че не си заложил замъка си.

Блейн се настани по-удобно на земята и свали шлема си. Погледна мрачно Гарет и разтри бучащите си слепоочия.

— Какво е замъкът без господарка, която да го украси?

Гарет се ухили.

— Знаеш ли, отскоро и аз започнах да се питам същото.

Зрителите се разкрещяха въодушевено, когато Блейн най-сетне пое ръката на Гарет и се изправи. Всеобщото напрежение отслабна. Блейн разпери ръце и направи поклон, който би бил чест за всеки фокусник. Стъпи на краката си и леко се олюля.

— Следващия път, приятелю, ще решим спора на шахматната дъска или в игра на зарове — заяви решително той.

— Никакъв хазарт. — Гарет решително поклати глава. — Никога вече няма да играя на зарове.

Блейн го удари по коляното.

— Не ми е приятно да те оставя сам, но виждам цяла трибуна с изпълнени от съчувствие дами, които ми махат. Нищо друго не събужда майчинските им чувства така, както ранено малко момче. Според мен това е най-приятният начин да си възстановя силите след сблъсъка с теб. Освен това ти предстои още един двубой.

Гарет изпухтя презрително.

— Не мисля така. Доколкото познавам Ъруин, сега тича с последни сили към Ревълууд.

Сър Борис излезе в средата на пистата, следван от дузина херолди.

— Както повелява традицията, ще попитам: Има ли още рицари, които желаят да предизвикат сър Гарет на двубой?

Повечето рицари сведоха глави към земята или зашепнаха нещо на дамите си.

— Ако някой желае да го направи — извика тържествено сър Борис, — да излезе сега или вечно…

На възвишението се появи самотен ездач.

— … да мълчи — завърши старият рицар с внезапно отслабнал глас.

Гарет вдигна наличника си и измери с остър поглед ясно очертаната под косите лъчи на следобедното слънце фигура. Мекият бриз изсуши потта от челото му. Зрителите утихнаха.

Тъмната фигура с висок шлем на главата вдигна копието си. Това беше недвусмислено предизвикателство и по редиците зрители се понесе шепот. Всички зяпаха възхитено тайнствения рицар. Гарет смръщи чело, опитвайки се да разбере дали фигурата на коня беше едра и набита като Ъруин. Ала непознатият не му остави много време за размисъл.

Вдигнал щит и свел копието си, чуждият рицар препусна надолу по склона. Гарет хлопна наличника си. Множеството затаи дъх, когато копитата на белия жребец се отделиха от земята и животното с лекота прескочи бариерите в края на турнирното поле. Мъже и жени се вкопчиха в дървените парапети, питайки се дали пък непознатият няма просто да прегази сър Гарет, пренебрегвайки всички правила на турнира.

Ръцете в тежки ръкавици дръпнаха юздите с такава сила, че жребецът спря изведнъж. Гарет примигна. По тила му потече студена пот. О, не, жребецът не беше Фолио. Черни петна красяха козината му.

Непознатият даде знак на сенешала и сър Борис произнесе съответните думи с бързина, която подсказваше, че му е безкрайно неприятно да остава по-дълго между двамата непредвидими противници.

— В името на бога и на свети Архангел Михаил, започнете двубоя!

Отговорът на херолдите прозвуча нестройно и глухо. Те побързаха да се оттеглят от турнирното поле, като се блъскаха доста грубо. Музикантите захвърлиха тромпетите си и избягаха.

Когато се обърна към противника си, Гарет усети как го обзе непознато чувство: страх. Това го разгневи. Ако това беше номер, скроен от Ъруин, щеше да го напердаши здравата, след като го победи. Вдигна копието си и изръмжа като разярен звяр, при което няколко дами на трибуната припаднаха. Блейн усети как космите на тила му настръхнаха.

Непознатият рицар вдигна щита си. Две двойки ботуши се забиха в хълбоците на конете. Едните бяха с шпори, другите — без. Конете се втурнаха напред, от влажната след пролетните дъждове земя почти не се вдигаше прах. На щита на чужденеца нямаше герб. Гарет нямаше в какво да се прицели. Под копитата на жребеца му хвърчаха буци пръст. Още не беше готов, когато копието на противника се удари в щита му. И двамата рицари се олюляха, но се задържаха на седлата. Виковете на зрителите бяха приглушени, сякаш всички бяха попаднали под магията на непознатия.

Гарет едва имаше време да обърне коня си, когато противникът му отново нападна. Той изруга безмълвно, защото съзнаваше, че все още не е възстановен от първия сблъсък. Потърси някакъв признак на човечност под простия шлем, но видя само лъч слънчева светлина в тясната цепка, която сякаш му се подиграваше. Наличникът хвърляше сянка и пазеше тайната на чужденеца. Беше изминал едва половината разстояние до средата на полето, когато копието на непознатия отново удари щита му. Жребецът се вдигна на задните си крака и размаха копита. Побеснял от гняв, Гарет стисна зъби.

Вече знаеше, че не се бие срещу Ъруин. Момъкът не притежаваше нито сръчност, нито необходимата сила, за да води едновременно коня, копието и щита. Ето че чуждият рицар отново се носеше срещу него и безогледно гонеше коня си по смарагдовозелената трева.

В мига, когато двете копия трябваше да се ударят, Гарет светкавично вдигна своето. Противникът му се протегна напред, за да посрещне удара, но другото копие не беше там и той политна напред, право срещу щита на Гарет, следвайки движението на копието си. Сблъсъкът беше толкова силен, че Гарет се разтрепери. Едва успя да се задържи на седлото с помощта на коленете си, но конят му направи неумело завъртане. Острието на копието му се закачи в платнището, което покриваше трибуната, и прасковеният воал се скъса в грапавото дърво на гредата, която държеше платнището. Парчето платно, с което беше увито острието, падна в скута на лейди Алис.

Вбесен от скъсания воал и без да забележи какво бе станало с острието, Гарет размаха дългото копие, решен да изненада противника си. Мъчейки се да обуздае жребеца си, чуждият рицар вдигна щита си с една секунда закъснение. Една жена изпищя, когато блестящото острие на копието проби бронята му.

Зрителите скочиха на крака. Над полето се възцари мъртвешка тишина.

Гарет се взря невярващо в кръвта, която потече по кожения нагръдник и бавно го обагри в червено. Заби копието си в земята и погледна смаяно върха му. Белият жребец бавно отстъпваше назад. Ездачът му клюмна и се хвана с две ръце за гривата на жребеца. Един от херолдите зареди молитва на латински.

Времето сякаш спря нормалния си ход и Гарет запомни всяка секунда от случващото си. На полето не се появи нито един паж, за да помогне на господаря си. Гарет вдигна наличника си и кръвта замръзна във вените му — беше го връхлетяло страшно подозрение. Рицарят рухна на гърба на коня. Със сила на волята, която заслужи всеобщо възхищение, една ръка се вдигна към шлема. Гарет искаше да затвори очи, за да не види дългите тъмни коси, които ей сега щяха да се появят.

С последни сили рицарят сведе глава и смъкна шлема от главата си. Златноруси къдрици обрамчваха пепелносиво лице.

Изведнъж турнирното поле се напълни с хора. Блейн крещеше за лекар. Лекарят повика свещеник. Дребна фигура със сребърно-руса коса изскочи от палатката в другия край на полето и се втурна към ранения.

Въпреки цялата бъркотия Гарет стигна пръв при Ровена. Скочи от коня си, забравил за победата, и я улови в ръцете си, когато падна. Положи я внимателно на земята и безпомощно погледна кръвта, останала по гривата на белия жребец.

Положи главата й в скута си и златните къдрици се разпиляха по краката му. Сините и очи погледнаха в неговите, замъглени от болка. Тя вдигна ръка и очерта с един пръст брадичката му. Устните й оформиха нежна усмивка.

— Сега съм свободна, милорд. Сама спечелих себе си.

Очите й се затвориха и тя загуби съзнание. Един заблуден порив на вятъра подхвана разкъсания воал от покрива на трибуната и го понесе високо във въздуха, докато остана само мъничка прасковена точка в синьото небе.

28

Големият Фреди държеше главата на Ровена над ръба на леглото. Силните му ръце излъчваха спокойствие и утеха. Пръстите му притискаха челото й, докато тя повръщаше оскъдното съдържание на стомаха си. Лицето й беше посивяло, влажните мигли лежаха като удавени паячета върху хлътналите бузи. Блейн протегна ръка към нея, но Гарет застана между него и леглото и го бутна към вратата. Големият Фреди внимателно положи безсилното тяло на Ровена обратно в леглото. Блейн и Гарет излязоха, следвани от Малкия Фреди.

Гарет се изкачи на най-близката бойница, залови се за парапета и задиша дълбоко и равномерно, за да се успокои. Накрая изтри устата си с ръкав и се обърна, за да се върне в стаята на Ровена. Блейн го задържа.

— Трябва ти почивка. От три дни не си спал. Иди да си починеш.

Гарет блъсна ръката му.

— Може би не й остава много. Тя има нужда от мен. Не мога да я изоставя точно сега.

— Големият Фреди се грижи добре за нея.

Гарет блъсна приятеля си и се запъти към стълбата, като леко се олюляваше. След минута обаче се обърна рязко и отново пристъпи към парапета. Облегна се на каменния зид и вдигна лице срещу хладния дъжд. Когато затвори за миг очи, под тях се очертаха черни кръгове. Блейн застана до него и двамата останаха дълго така, заслушани в ритмичното плискане на водата в близкия улук.

— Не е лошо, че повръща — проговори тихо Блейн. — Лекарят каза, че по този начин ще изхвърли отровата от раната. Това увеличава шанса й да оцелее.

— Ами гърчовете? И те ли са добри за нея? Снощи трябваше да се хвърля върху нея и да я затисна с цялата си тежест, за да не падне от леглото. Ами треската? И тя ли е добра? Ами студените тръпки? А кошмарите? — Гласът му се пречупи и той сведе глава. Вятърът носеше дъжда над бойниците и го изливаше право върху главата му. Косите му залепнаха на челото.

Когато Блейн не отговори, Гарет мина покрай него и се запъти обратно към стаята на Ровена. Блейн го последва. Малкият Фреди остана до парапета, загледан в сивите мъгли, които забулваха близките планини. Откакто отнесоха ранената Ровена в замъка, Блейн не се отделяше от приятеля си. Никой не знаеше какви тъмни тайни бяха споделили двамата мъже през първата нощ, докато бяха затворени в стаята при Ровена. Единственото, което се чуваше отвън, бяха гласовете им, надпреварващи се в разгорещен спор, и ехото на дрезгаво хълцане. В края на нощта се чу дори трясък, сякаш някой се удари във вратата.

Дойде утрото и Ровена беше още жива. Гарет не позволи на свещеника да прочете молитвата, която щеше да осигури на душата й безпрепятствено пътуване към чистилището. Лордът на Карлеон бе решил, че Ровена ще живее. И тя оцеля. Без да съзнава какво прави, Малкият Фреди зашепна молитвата за спасение, която смяташе, че отдавна е забравил. Когато не можа да си спомни последните думи, претърси с поглед сивото небе и извика към бога да признае дълбочината и безусловността на любовта, която Гарет изпитваше към сестра му, и да се смили над всички тях.

Малкият Фреди седеше на прага и милваше жълтото куче в скута си. Гарет намокри с вода чиста бяла кърпичка и капна няколко капки върху сухите устни на Ровена. След треската, която я разтърсваше през нощта, сега кожата й беше бледа и хладна.

Скулите й бяха силно изпъкнали, някога розовите бузи бяха хлътнали и посивели. Гарет повдигна главата й и я настани удобно. Превръзката на рамото й беше чиста и суха. Той оправи възглавниците със свободната си ръка и внимателно я положи обратно в леглото.

В този миг срещна погледа на две ясни сини очи и дъхът му спря. Устните се извиха в безсилна усмивка.

— Благодаря, милорд. — Гласът й се пречупи и тя се закашля мъчително. Цялото й тяло се разтърси.

След пристъпа на кашлица Ровена се отпусна безсилно. Гарет се наведе и погледна изпитателно в лицето й. Тя отвори отново очи, грамадни и блестящи на бледото лице.

— Гарет?

Погледът й беше изпитателен, неумолим. За да го избегне, Гарет взе гребена и се опита да среши загубилите блясъка си къдрици, разпрострени на възглавницата.

— Кажи, любов моя.

— Много ли ми се сърдиш?

Усмивката отне остротата на отговора.

— Бесен съм.

— Прости ми.

Гребенът спря насред движението, когато тя обърна глава настрани и устните й докоснаха китката му.

Той нави един светъл кичур на пръста си, стегна го толкова здраво, че косата се вряза в плътта му. Ровена се прозя и сгуши глава във възглавницата. За първи път от много дни насам дишането й беше равномерно.

Къдрицата падна от ръката му. Гарет стана и излезе от стаята. Прекрачи през момчето и кучето, без да забави ход. Изкачи се на бойницата, седна на тясната стълба, скри лице в ръцете си и заплака безмълвно.

Когато вратата на голямата стая в главната отбранителна кула се отвори с трясък, Блейн скочи и отпрати сенешала си с рязко движение на главата. Възрастният мъж изпусна пергаментите, които тъкмо навиваше на руло, и побърза да мине покрай едрия рицар с хлътнали бузи, застанал на прага. Гарет носеше жакет и плетена ризница. На колана му висеше широк меч. Блейн скръсти ръце под гърдите си, очаквайки най-лошото.

Торбичка със злато профуча във въздуха и падна със звън на дъбовата маса пред него. Блейн я погледна намръщено.

— Няма нужда да ми плащаш за престоя. Ти си мой гост.

— Това не е за теб, а за Ровена.

Блейн се отпусна и му хвърли торбичката обратно.

— Тогава й я дай сам.

Гарет хвърли торбичката отново на масата, опря се с две ръце на рамката на вратата и проговори бавно и отчетливо.

— Аз няма да бъда тук.

Между веждите на Блейн се вдълба тънка бръчица. Той развърза шнуровете на торбичката и надникна вътре. Очите му се разшириха от изненада.

— Това е значителна сума.

— Достатъчна.

Блейн се ухили.

— Достатъчна да се купи цяло графство.

— Каквото иска.

Блейн се настани удобно на стола си и вдигна крака на масата.

— Това ли искаш?

— Тя спечели свободата си. Зестрата ще й позволи да си намери мъж, какъвто наистина иска. — Гарет помълча малко и добави: — Или да живее спокойно без мъж.

Блейн отново се ухили и огледа с преувеличено внимание коленете си.

— Даваш ми злато за нея, но не искаш да ми я повериш.

— Бих бил глупак, ако го направя. Но ти поверявам брат й. Тук има достатъчно злато, за да получи момчето добро възпитание.

Блейн вдигна подигравателно едната си вежда.

— Нима искаш да го направя като мен?

— О, небеса, не! Искам да го възпиташ по образеца на баща си.

Блейн внимателно приглади пергамента на масата. Гарет се вгледа изненадано в чертежа.

— Но това са отбранителни кули…

Блейн вдигна рамене.

— Няколко стари рисунки на баща ми. Смятам да укрепя Ардендон.

— Залата ти е пуста…

— Пратих гостите да си вървят по пътя. С покана за майския празник, естествено.

В очите на Гарет светна усмивка.

— Естествено. — Стисна рамото на Блейн в приятелски поздрав и се запъти към вратата.

— Гарет?

Рицарят спря колебливо и се обърна.

— Какво да й кажа, като се събуди и попита за теб? Сигурен съм, че точно така ще стане.

Гарет устреми тъмните си очи в лицето му.

— Кажи й, че не съм достоен за нея. Нямам право да мисля нещо друго.

Беше вече на прага, когато Блейн произнесе тихо и ясно:

— Ти и проклетата ти гордост.

Тези думи отново го накараха да се обърне.

— Точно така. Проклетата ми гордост. Тази гордост, която едва не я уби. — Гласът му омекна изведнъж. — Няма да допусна това да се случи още веднъж.

Гарет кимна и остави приятеля си, който се взираше в чертежите на масата, без да ги вижда. Мина покрай нишата, в която се беше скрил малкият Фреди, и момчето излезе от сянката точно когато бившият му господар изчезна в снопа от слънчеви лъчи, които нахлуваха през отворената врата.

За момент Малкият Фреди се вцепени, стиснал ръце в юмруци, после се затича към стълбата. Мина по тесния коридор, изкачи още една стръмна стълба. Накрая влезе в дълъг, виещ се коридор. Дишаше накъсано, но успя да стигне до тежката врата. Вдигна с мъка желязното резе и най-сетне излезе в покритата галерия на върха на кулата. Вятърът издуха сълзите от парещите му очи. Пръстите му се вкопчиха в стопления от слънцето парапет.

Далече под него от обора излезе едър жребец. Тъмно облеченият рицар взе поводите и обърна гръб на Големия Фреди, който безсилно се свлече по стената на обора.

Когато Гарет преметна крак над гърба на жребеца, Малкият Фреди се вкопчи още по-здраво в парапета на бойницата. Беше му невъзможно да каже къде свършва синкаво-черната козина на жребеца и започва жакетът на рицаря. Гарет подкара коня в лек тръс, слезе към главната порта, мина покрай езерото, но не пое по пътя, който водеше към Карлеон, а в обратната посока.

Когато ездачът стигна първия завой на пътя, Малкият Фреди затаи дъх. Конят забави ход и Гарет се обърна. Дори от разстоянието, което ги разделяше, Фреди усети как Гарет спря очи точно върху сребърно-русата му коса горе на кулата. Рицарят вдигна за поздрав ръката си в кожена ръкавица.

Малкият Фреди замаха с две ръце, издаде се над парапета и за малко да загуби равновесие. Гарет отпусна ръка и отново обърна коня си. До слуха на малкия Фреди достигна звън на камбанки. Жребецът препусна в галоп, пренесе ездача си през завоя и двамата изчезнаха от полезрението на момчето. На следващия завой се появиха отново — самотно черно петно на фона на безкрайната виеща се кафява линия. Малкият Фреди продължи да маха, докато не усети на раменете си лекия натиск на сър Блейн. Изтри сърдито сълзите, които бяха намокрили бузите му, и избърса носа си с ръкав.

— Как ще й кажа, че той няма да се върне?

Блейн притисна раменете му.

— Разбира се, че ще се върне, момче. Не се притеснявай. Разбира се, че ще се върне.

Казвайки това, Блейн не беше сигурен дали искаше да убеди момчето, или и себе си.

29

Силните пориви на вятъра и непреставащият дъжд късаха листата от клоните. Те танцуваха и се въртяха в кръг, шумоляха и сякаш се шегуваха с Гарет, който стоеше и ги гледаше. Студеният, влажен дъх на есента духаше в тила му. По брадата му бяха нависнали дъждовни капки. Той се уви в наметката си и се опита да си представи топлата камина у дома и сбръчканото лице на Дунла, разтегнато в усмивка. Дългите самотни месеци далече от Карлеон, когато се сражаваше редом с Едуард срещу шотландците, размиха този светъл образ и го смесиха с други картини: ослепително бели зъби под разбъркана черна коса, пшеничено-руси къдрици, тежки и влажни от банята, блестящи в сиянието на огъня… окървавено копие на земята. Конят му стъпи в една къртичина и Гарет прехапа устни, благодарен на пречистващата болка. Спомените бяха опасни. По-добре да не потъва в тях.

Мокри листа падаха по гърба му. Погледна нагоре и видя, че между черното гнездо на почти голите клони сивото небе бързо потъмняваше. Скоро щеше да падне нощта. Нямаше го червеният летен залез, който отбелязваше края на деня. От сутринта валеше, над земята бяха надвиснали сиви облаци.

Прастари дървета обграждаха широкия път, масивни, знаещи. Неподвижни очи го наблюдаваха от дупки в кората, обрасли с мъх. Винаги ли бяха изглеждали толкова заплашителни? Гарет усещаше тежестта им върху сърцето си и дишаше все по-трудно. Между стъблата се издигаха изпарения, костеливи пръсти мамеха непредпазливия пътник. Рицарят потрепери и прокле фантазията си. Смушка коня, за да ускори ход. Сега имаше нужда от буен огън и кана топъл ейл. Още един завой, и щеше да си бъде вкъщи.

Дървото над него изведнъж експлодира и по гърба му се посипаха мокри листа. Нещо, приличащо на огромен прилеп, нададе гръмогласен вик и падна върху него от ниския клон. Почти не му остана време да вдигне ръка, за да се защити, когато горското същество се удари в него. Задавеният му вик заглъхна в лудешките крясъци на зверчето, когато двамата паднаха от седлото сред мокрите листа. Гарет удари главата си в един стърчащ клон. Ушите му забучаха. Внезапно точно пред лицето му се появиха две прекрасни заоблени хълмчета.

— Предай се — изръмжа съществото и вдигна заплашително тоягата си.

Гарет примигна. Прекрасните женски гърди изчезнаха. Прилепът носеше черен шлем с дупка на мястото, където трябваше да има плочка за носа.

Гарет поклати глава и юмруците му бавно се отвориха. Вдигна ръце, сякаш се предаваше.

— Ха! — прозвуча тържествуващ вик.

Главата се сведе и две ръце, скрити под стари кожени ръкавици, уловиха стария шлем.

В главата на Гарет отново зазвъняха камбани — луд звън, който би заглушил и камбаните на катедрала.

Шлемът се търкулна в листата и Гарет бе почти задушен от гъста руса грива, която се разпиля по лицето му. Ровена се отдели от него и се засмя триумфално. Очите й блестяха.

— Лесно ви победих, милорд.

— Винаги съм се предавал лесно, когато е ставало въпрос за теб. — Гарет посегна към нея. Пръстите му се сключиха около китките й и разтъркаха силно меката кожа, сякаш искаха да се убедят, че тя е от плът и кръв, не е само мъчително видение, изскочило от уморения му мозък.

— Ако си разбойник, трябва със съжаление да ти кажа, че нямам злато. Една прекрасна дама разкъса сърцето ми и отне цялото ми злато.

— И това ли е от нея? — Ровена откъсна един косъм от посивялото му слепоочие.

Гарет мушна ръка под косата й и обхвана тила й.

— Не. Това е от страха, че ще я загубя.

— Много се радвам, че сте беден. Аз имам огромен замък и толкова злато, че никога няма да го изхарча. — Тя го дари с похотлива усмивка. — Не ми трябва злато.

— Защо тогава ме нападна, жено?

Тя се потърка в него и дръзкият й поглед го накара да забрави изтощението от дългия път.

— Дълги дни и нощи чаках, за да си хвана най-добрия рицар — пошепна тя.

— За да го отвлечеш в омагьосания си замък и цяла нощ да се наслаждаваш на тялото му?

Ровена се нацупи очарователно.

— Несправедлив сте, рицарю. Намеренията ми са почтени. В замъка чака свещеник, който ще потвърди брачните ни клетви.

— Сигурно те е венчавал с всеки рицар, минал по този път? Сигурно в стаята си имаш цяла ракла с обезглавени рицари, които само чакат да се присъединя към тях?

— Това е риск, който трябва да поемете.

Ровена му помогна, като се наведе и нежно притисна устни към устата му. Гарет я привлече към себе си и я зацелува, докато и двамата останаха без дъх. Притисна лицето й към рамото си и въздъхна благодарно.

Ровена се засмя дрезгаво в свивката на шията му.

— Позволи на едно момиче да те надвие. Започвам да мисля, че дългото странстване те е направило мек.

— Отведи ме при твоя свещеник и ще прекарам остатъка от живота си в старания да ти доказвам обратното.

Той се засмя като дявол, прегърна я здраво, притисна тялото й към своето. Устните му отново намериха нейните, за да пият от сладкия Граал, който бе намерил отново в края на своето самотно пътуване. Ровена го удари по гърдите.

— Засрамете се, сър. Опитвате се да ми дадете доказателство без благословията на свещеник.

Косата й се плъзна изкусително по лицето му и той се намръщи грозно. Ровена го сграбчи за яката.

— Защо гледате така мрачно? Какво ви мъчи, милорд?

Той посочи клоните над главите им.

— Преди да изрека брачната клетва, милейди, искам да ми кажете едно: нима всеки път, когато се връщам при своята скъпа съпруга, трябва да очаквам такова посрещане?

— Не. Но можете да очаквате нещо друго. Например това.

Ровена го прегърна и двамата се претърколиха в тревата, без да обръщат внимание на сипещия се от небето дъжд. Гарет погледна в две очи, сини като небето на детството му.

Ровена изписка възхитено, когато той стана и я вдигна на ръце. Гарет се запъти към замъка, без да обръща внимание на превзетите й протести.

— Гридмор! — изрева той. — Ела тук и донеси въжета! Хванах една разбойничка!

Потърка носа си в нейния и Ровена затихна в обятията му, омагьосана от желанието в очите му, от безкрайната нежност на усмивката му.

— И мисля, че ще я задържа.

Тя притисна буза към неговата и понижи глас:

— За зимата ли, милорд?

— Не, милейди. Завинаги.

Когато стигнаха завоя, Ровена вдигна глава. На всички прозорци в Карлеон горяха факли. Дъждът се засили. Ровена прегърна здраво Гарет и се сгуши на гърдите му. На вратата се появи Малкият Фреди и се втурна да ги посрещне. Като видя Ъруин, който му махаше от покритата галерия, увит в топло кожено палто, Гарет избухна в смях. Мрачният господар на Карлеон се бе завърнал.