По-кротко лейди!

СЮЗЪН ЕЛИЗАБЕТ ФИЛИПС

ПО-КРОТКО ЛЕЙДИ!

„Никой не може да разказва истории както Сюзън Елизабет Филипс. Нейното уникално умение да съчетава колоритни герои с неповторим хумор ги прави единствени по рода си.”

РОМАНТИК ТАЙМС

ЕДНА БРИТАНСКА ЛЕЙДИ

Лейди Ема Уелс-Финч, твърде благонравната директорка на английско девическо училище, е жена с мисия – тя разполага само с две седмици, за да погуби репутацията си. Когато пристига в Тексас с развети поли, строго насочен чадър и прекрасни чувствени устни, от които се сипят заповеди, тя твърдо вярва, че само едно нещо може да я спаси от домогванията на надутия, превзет и тесногръд херцог Бедингтън: пълен и абсолютен позор.

ЕДНО ЛОШО МОМЧЕ ОТ ТЕКСАС

Световноизвестният голфър и плейбой Кени Травълър от дете е свикнал да получава всичко, което поиска, а сега е отстранен от любимия си спорт. Само едно нещо може да спаси кариерата му – пълна и абсолютна почтеност!

За нещастие, той е изнуден да бъде шофьор на властната, прекалено целеустремена лейди Ема, която на свой ред е твърдо решена да овършее всички кънтри барове, студиа за татуировки и е готова на нещо по-лошо… много по-лошо.

Когато един страхотен мъж, който не може да си позволи още един скандал, се срещне с една твърдоглава жена, решена да предизвика скандален фурор, може да се случи всичко. Но любов? Това е невъзможно. Това е възмутително. Това е… неизбежно!

На Кери Ферън, моя ангел пазител

1

Кени Травълър беше ленив. Това обясняваше защо най-безсрамно заспа в клуб „Амбасадор” на „Транс Уърлд Еърлайнс”, помещаващ се на далаското летище „Форт Уърт”, вместо най-чинопочтено да посрещне полет 2193 на Британските авиолинии. Чист мързел от негова страна, плюс пълното нежелание да посреща въпросния полет.

Щеше още да си поспи, ала за нещастие, го събуди появата на двойка твърде шумни бизнесмени. Кени повдигна с неохота клепачи, протегна се лениво и няколко минути се прозява. Симпатична жена в сив костюм му се усмихна и той й се усмихна в отговор. Погледна към часовника и установи, че е закъснял с половин час. Отново се прозина и се протегна.

— Извинете – обади се нерешително жената, – съжалявам, че ви притеснявам, но… лицето ви ми се струва толкова познато. Не сте ли…

— Да, госпожо, аз съм. – Той наклони стетсъна си и я дари с усмивка, макар че в ъгълчетата на устните му се спотайваше поредната прозявка. – Поласкан съм, че ме познахте извън арената на родеото. Не ми се случва често.

— Родео? – сконфузи се жената. – Извинете. Аз си помислих, че сте… Толкова много приличате на Кени Травълър, прочутия голфър.

— Голфър? Аз? О, не, госпожо. Аз съм твърде млад, за да се занимавам с пенсионерски игри като голфа. Обичам истинските спортове. – Родео. Ето това е истински спорт. Е, и футбол, разбира се, както и баскетбол. – Той се надигна бавно от стола и се изправи в целия си ръст от метър и осемдесет и осем. – Обаче, когато става дума за тенис, нещата са малко неопределени. Но голфът със сигурност не е занимание за един истински мъж.

— Но…

Но „сивият костюм” не беше вчерашен и мило се усмихна.

— Въпреки това много добре си спомням, че тази зима гледах по телевизията блестящата ви игра на финала за турнира „AT&T” и „Буик Инвитейшънъл” – настоя. – Кълна се, помислих, че Тайгър ще избухне в сълзи в последния ден на турнира в „Тори Пайнс”. – Усмивката й помръкна. – Още не мога да повярвам, че комисар Бо…

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, госпожо, ако не произнасяте пред мен името на този антихрист.

— Извинете. За колко време сте отстранен?

Кени погледна златния си ролекс.

— Предполагам, че ще зависи от това, колко бързо ще се добера до терминала на „Бритиш Еъруейс”.

— Моля?

— Наистина ми беше приятно да си побъбря с вас, госпожо. – Той докосна вежливо периферията на стетсъна си и се насочи с ленива походка към изхода.

Едно от нещастните му бивши гаджета веднъж изтъкна, че за Кени тази походка се равнява на бягане с все сили. Но Кени никога не бе виждал смисъл да хаби енергия на друго място, освен на игрището за голф. Любимият му девиз беше: „Бавно и лесно”, въпреки че напоследък му беше все по-трудно да го следва.

Подмина решително стойката с вестници, без да удостои с поглед крещящите заглавия на таблоидите, охотно осведомяващи света за временното му отстраняване по заповед на Далас Фримонт Бодин, комисар на Професионалната голф асоциация (ПГА), в разгара на най-успешния сезон в историята на професионалния голф. А това на свой ред щеше да направи невъзможно участието му в турнира „Мастърс”, който започваше след две седмици.

— Здрасти, Кени.

Той кимна на някакъв тип с вид на бизнесмен, с онова възторжено изражение, което често се появяваше у хората, щом зърнеха почти прочутата му физиономия. Явно мъжът беше северняк, защото произнесе името му прекалено правилно, а не „Кини”, като всички нормални хора.

Кени ускори леко крачка, в случай че на бизнесмена му хрумне да се впусне в оживен коментар за триумфалния му последен кръг на голф турнира в Бей Хил през миналия месец. Жена с пищна коса и плътно прилепнали джинси му метна преценяващ поглед, но тя не приличаше на фен на голфа, затова Кени предположи, че навярно е впечатлена от забележителната му външност.

Друго бивше гадже бе заявило, че ако някога в Холивуд решат да снимат филм за живота на Кени, Пиърс Броснан е единствената звезда, при това достатъчно хубавичък, за да пресъздаде образа му върху екрана. Това бе взривило Кени. Не само защото го бе нарекла „хубавичък”, което донякъде би могъл да преглътне, но и заради кастинга й. Тутакси й бе заявил, че ще позволи на Пиърс Броснан да го изиграе само ако първо по-омачкат дрехите му, отърват го от превзетия му чуждестранен акцент и го тъпчат достатъчно дълго с пържено пилешко, за да добие приличен вид и да не мяза на някой, който ще бъде издухан от първия ураган, връхлетял от Западен Тексас. Но преди всичко трябваше да научат стария Пиърс да размахва стика за голф, както Бог е разпоредил.

Цялото това ходене го изморяваше.

Той се спря да почине пред количка с ядки и бонбони и си купи пликче с плодови желирани бонбони „Джели Бели”, като пусна в ход прословутия си чар, за да убеди симпатичната мексиканка да махне тези с вкус на банан. Макар че обичаше разнообразието, не понасяше банановите и тъй като за него беше голямо усилие да ги подбира сам, обикновено се опитваше да убеди някой друг да го свърши вместо него. Ако не успееше, просто ги изяждаше.

При терминала на „Бритиш Еъруейс” нямаше жива душа, затова Кени се облегна на една колона, изсипа в шепата си част от бонбоните в пликчето и я наклони към устата си. Докато ги дъвчеше замислено, той си фантазираше с каква наслада извива врата на Франческа Серитела Дей Бодин, знаменитата съпруга на Антихриста, изживяващ се като комисар на ПГА, една жена, която смяташе за свой приятел.

— Само ми направи тази мъничка услуга, Кени – бе заявила тя. – Ако през следващите две седмици вземеш под крилото си Ема, аз ти гарантирам, че ще убедя Дали да намали срока на наказанието ти. Ще пропуснеш „Мастърс”, но…

— И как смяташ да го постигнеш? – поинтересува се той.

— Никога не поставяй под въпрос умението ми да се справям с моя съпруг.

И той не го поставяше. Всички знаеха, че е достатъчно само Франческа да го погледне и Дали Бодин се разтапяше, въпреки че бяха женени вече дванайсет години.

Приятните му фантазии бяха рязко прекъснати от пронизителен детски писък, последван от жизнерадостен глас с отчетлив британски акцент.

— Веднага пусни косата на сестра си, Реджи, или ще ти се разсърдя. И не е нужно да пищиш така, Пени. Ако не го беше ухапала, той нямаше да те удари.

Кени се извърна и се ухили, когато видя една жена да завива зад ъгъла заедно с две малки деца. Първото, което забеляза, беше шапката й – наперено сламено творение с подвита нагоре периферия, с грозд черешки по средата, весело подскачащи при всяка крачка. Беше облечена в пола от тънък зелен плат на щамповани рози и широка розова блуза в тон с равните семпли пантофки.

С едната си ръка стискаше дланта на малко момче, както и чанта с размерите на щата Монтана. С другата държеше ръката на нацупено момиченце, шарен чадър на цветя и ягодово червена торба, издута от вестници, книги и още един пъстроцветен чадър. Изпод периферията се подаваха разрошени светло кестеняви къдрици, а гримът й – ако изобщо е имало такъв – беше отдавна изтрит.

Което беше за добро, реши Кени, защото дори и без червило, тя имаше най-сексапилната уста, която бе виждал. Беше широка, с пухкава долна устна, а горната бе извита в чувствена дъга. Въпреки фриволното й облекло, брадичката й бе решително издадена напред, което би й придало строг вид, ако не бяха по детски закръглените бузи и деликатните скули. Носът й беше тесен и малко дълъг, ала не прекалено, че да го накара да изгуби интерес, тъй като вървеше в комплект с невероятно огромни златисто кафяви очи, обрамчени от гъсти мигли.

Той мислено я преоблече в плътно прилепнала блуза и къса поличка, в допълнение с елегантни обувки на високи токчета, като за по-голям ефект добави фини черни чорапи. Никога през живота си не му се бе налагало да плаща за секс, но незнайно защо си помисли, че с радост би се разделил с няколко стотачки, ако тази хубавица някога реши да припечели нещо допълнително, за да плати за зъболекаря на хлапетата си.

В този миг, за негов пълен потрес, тя го огледа изпитателно от глава до пети.

— Господин Травълър?

Фантазиите бяха едно, а реалността нещо съвсем друго и докато местеше слисания си поглед от непознатата към шумните диванета, в стомаха му се зароди твърде неприятно и обезпокоително усещане. Фактът, че тя явно го очакваше, несъмнено сочеше, че това би могло да е единствено лейди Ема Уелс-Финч, жената, която Кени се бе съгласил да дундурка през следващите две седмици. Но Франческа не бе обелила нито дума за деца.

Той твърде късно осъзна, че бе кимнат в отговор, вместо тутакси да свърне към изхода, да скочи в кадилака си и по най-скоростния начин да се омете от далаското летище. Само дето не можеше да си го позволи, защото повече от всичко на света искаше да се върне на голф игрището.

— Великолепно! – засия тя насреща му и се втурна към него с развети поли, сподиряна от деца и чадъри. Вестниците и списанията заплющяха шумно, а къдриците й с цвят на светъл карамел се люшнаха във всички посоки.

Само докато я гледаше, го налегна неимоверна умора.

Тя пусна ръката на момиченцето, сграбчи неговата и я разтърси енергично. За толкова дребна жена притежаваше невероятна сила.

— Радвам се да се запознаем, господин Травълър. – Черешките заподскачаха върху бодро кипнатата й сламена шапка. – Ема Уелс-Финч.

Малкото момче замахна назад с крак и преди Кени да се осъзнае и да се дръпне, го ритна здравата в пищяла.

— Не те харесвам!

Кени се втренчи свирепо в хлапето, размишлявайки дали да му зашие една яка плесница, или вместо това да награди с нея Франческа веднага след като без заобикалки й изкаже мнението си за долните и подли изнудвачи.

Лейди Ема се извърна към малкия негодник, но вместо да го подреди, както заслужаваше, само се намръщи укоризнено.

— Реджи, скъпи, извади веднага пръста от носа си. Това е много грозно, не си ли съгласен? И се извини на господин Травълър.

Диването изтри пръста си в джинсите на Кени.

Кени тъкмо се канеше да разреши дилемата отпреди малко и да му зашие един зад врата, когато към тях притича запъхтяна и разтревожена жена.

— Ема, скъпа, благодаря ти, задето ги наглежда. Реджи, Пенелопи, слушахте ли госпожица Уелс-Финч?

— Те са истински ангелчета – отвърна лейди Ема с такава неподправена искреност, че Кени се задави с бонбона с вкус на кисела ябълка, спотайващ се в ъгълчето на устата му.

Лейди Ема услужливо започна да го тупа по гърба. За нещастие, го правеше със същата сила, с която разтърсваше ръце, и Кени съвсем чистосърдечно можеше да се закълне, че чу подозрително изпукване на едно-две ребра. Когато отново бе в състояние да си поеме дъх, малките създания от преизподнята бяха изчезнали заедно с майка си.

— Ами… – усмихна му се лейди Ема. – Ето ни и нас.

На Кени му се виеше свят, отчасти заради счупените ребра, но най-вече заради усилието да свърже цялото това аристократично британско излъчване с лице, което с пълен успех би могло да бъде осветявано от червени фенери.

Докато Кени се опитваше да се съвземе, Ема на свой ред го преценяваше. Като директорка на английското девическо училище „Сейнт Гъртруд” през последните две години, където, освен това беше и учителка, а също и ученичка от шестгодишна, тя бе свикнала да оценява хората от пръв поглед. Отне й само минута да заключи, че този типичен американски каубой бе точно това, от което се нуждаеше – мъж, надарен повече с красива външност, отколкото с твърд характер.

Гъсти черни къдрици се подаваха изпод периферията на златистожълтия стетсън, който изглеждаше като пришит за главата му. Тъмносинята му тениска, с логото на „Кадилак”, подчертаваше внушителната гръд, а избелелите джинси обвиваха тесни бедра и стройни мускулести крака. От острия й поглед не убягнаха и каубойските ботуши, ръчна изработка. Те изглеждаха доста износени, но надали бяха приближавали купчина с оборски тор. Мъжът имаше прав, добре изваян нос, мъжествени скули, красиво оформена уста и блестящи бели зъби. А пък очите му… С цвят като на кръстоска между див зюмбюл и ливадни виолетки. Никак не беше честно един мъж да има такива очи.

Беглият й оглед й подсказа всичко, което й бе необходимо да узнае за характера му. Тя съзря ленивост в небрежно отпуснатата му поза, високомерие в наклона на главата му и нещо непогрешимо порочно, проблясващо в тези теменужено сини очи изпод полуспуснатите клепачи.

Ема потисна с усилие обзелия я лек трепет.

— Е, в такъв случай да тръгваме, господин Травълър. Струва ми се, че малко закъсняхте, нали? Надявам се, че никому не е хрумнало да си присвои багажа ми.

Тя му подаде торбата, за да я поеме, но не улучи ръцете му и го удари в гърдите. Вестник „Таймс” изхвръкна, ведно с биографията на Сам Хюстън*, която тя четеше, и едно шоколадово блокче, от което бедрата й най-малко се нуждаеха, но на чийто вкус Ема безкрайно се наслаждаваше.

[* Американски политик и държавник, 1-ви и 3-ти президент на Репубрика Тексас (1793-1863). – Б. пр.]

Тя се наведе, за да ги събере, и точно в този момент Кени пристъпи напред. Периферията на сламената й шапка се закачи в коляното му и отлетя от главата й, присъединявайки се към впечатляващата купчина на пода.

Ема отметна непокорните си къдрици.

— Извинете.

Обикновено не беше толкова непохватна, но напоследък бе така разсеяна от връхлетелите я неприятности, че най-добрата й приятелка Пенелопи Бригс й бе заявила, че е заплашена от неминуемата опасност да се превърне в една от онези „завеяни мили дами”, толкова обичани от авторките на английските детективски романи.

Самата идея да се превърне в „завеяна мила дама”, когато едва бе навършила трийсет, я потискаше неимоверно, поради което Ема дори не си позволяваше да мисли за това. А и ако всичко се развиеше по план, повече нямаше да има за какво да се тревожи.

Той не й помогна да събере вещите си, нито й предложи да вземе торбата, но какво можеше да се очаква от мъж, толкова надарен физически от майката природа?

— Е, в такъв случай да тръгваме – повтори тя и показа в нужната посока със сгънатия си чадър.

Почти бе стигнала до края на терминала, когато осъзна, че той не я бе последвал. Извърна се, за да види какво не е наред.

Той се взираше втренчено в изпънатия чадър. Беше най-обикновен чадър и тя не можеше да си представи какво толкова хипнотизиращо намираше този мъж в него. Може би съобразяваше по-бавно, отколкото бе решила в началото.

— Вие… ъ… винаги ли сочите по този начин посоката? – попита той.

Младата жена погледна недоумяващо към пъстроцветния чадър, опитвайки се да отгатне какво, за бога, имаше предвид този американец.

— Трябва да отидем да вземем багажа – обясни тя търпеливо, като за по-нагледно размаха дръжката напред.

— Зная.

— Ами в такъв случай?

Върху лицето му за миг се мярна объркано изражение.

— Няма значение.

Той се раздвижи, а тя се втурна напред. Ефирната й пола се омота около краката й, а немирен кичур коса се люшна към бузата. Навярно преди да слезе от самолета, трябваше да отдели няколко минути, за да се понагласи, но беше толкова заета да наглежда хлапетата, които седяха на седалките срещу нейната, че дори не се досети да го стори.

— Господин Травълър, струва ми се, че… – Ема осъзна, че говори на себе си.

Спря, обърна се и го видя да се блещи срещу витрината на магазин за сувенири. Тя зачака търпеливо, леко потрепвайки с крак, да се присъедини към нея.

Той продължаваше да зяпа витрината.

— Нещо не е наред ли? – въздъхна Ема и се приближи към него.

— Какво да не е наред?

— Трябва да отидем да вземем багажа ми.

Мъжът вдигна глава.

— Мислех си, че не е зле да си купя нов ключодържател.

— Искате да го купите сега!

— Може би.

Той отстъпи с петнайсетина сантиметра вляво, за да огледа по-добре предлаганата стока.

— Господин Травълър, наистина смятам, че трябва да побързаме за багажа.

— Виждате ли, преди няколко години един приятел ми подари ключодържател „Гучи”. Но не ми се нравят особено вещи с чужди инициали.

— Подарили са ви ключодържател преди няколко години!

Тя си припомни, че веднъж бе слушала проповед как Господ щедро възнаграждавал, ощетени в една област, дарявайки ги с необикновени таланти в друга. Например недостатъчният мозък понякога се компенсирал с изключителна красота. Обля я вълна на състрадание, примесена с чувство на облекчение. Тъпотата му може би щеше да облекчи неимоверно задачата й през следващите две седмици.

— Много добре. Ще почакам.

Той продължи да изучава витрината.

Ръцете й започнаха да я болят от препълнената торба и най-сетне се осмели да му я подаде отново.

— Имате ли нещо против да я подържите?

Кени огледа подозрително торбата.

— Изглежда ми доста тежка.

— Да. Тежка е.

Той кимна неопределено и отново насочи вниманието си към витрината.

Ема прехвърли торбата в другата си ръка.

— Бихте ли искаш да ви помогна? – попита, когато повече не можеше да издържа.

— О, мога и сам да платя.

— Нямах предвид това. Бихте ли искали да ви помогна с избора?

— Виждате ли, тъкмо в това е цялата беда. Вечно позволявам на някой друг да ми избира ключодържателя.

Ема имаше чувството, че ръцете й ще се откъснат от раменете.

— Господин Травълър, наистина вече трябва да вървим, не сте ли съгласен? Не е ли по-добре да оставите тази покупка за някой друг път?

— Предполагам, че бих могъл, но нищо чудно да нямам толкова добър избор.

Търпението й окончателно се изчерпа.

— Много добре, тогава! Вземете онзи с каубоя.

— Наистина ли? Харесва ли ви?

Ема с усилие раздвижи челюстта си.

— Направо се влюбих в него.

— Така да бъде, ще взема каубоя. – С доволен вид Кени влезе в магазина, спря да се полюбува на комплекта кърпи за маса, след което отдели цяла вечност, за да побъбри с привлекателната млада жена зад щанда. Най-сетне се появи отново с малък пакет, който пъхна в изтръпналите й пръсти. – Ето, заповядайте.

— Какво е това?

Кени я изгледа раздразнено.

— Ключодържателят. Казахте, че сте се влюбили в каубоя.

— Ключодържателят беше за вас!

— Хайде сега, защо ми е притрябвал ключодържател с каубой, когато в джоба си имам истински „Гучи”? – учуди се той, след което закрачи надолу по коридора. Ема можеше да се закълне, че го чу да си подсвирква „Владей, Британия”.

Двайсет минути по-късно двамата стояха на паркинга на аерогарата, а Ема се взираше със смаян потрес в колата му. Въпросното возило представляваше голям американски луксозен автомобил, последен модел „Кадилак Елдорадо” в цвят на шампанско.

— Аз определено не мога да си позволя това.

Той отвори багажника с небрежно извъртане на китката.

— Моля?

Ема отлично управляваше финансите на „Сейнт Гъртруд”, но не и своите. Тъй като поддръжката на старите сгради беше доста скъпа, парите никога не достигаха и когато училището се нуждаеше от нов ксерокс или лабораторно оборудване, Ема бе придобила лошия навик да бърка в собствения си джоб. В резултат бюджетът й беше в доста плачевно състояние.

И сега не успя да прикрие смущението си, а страните й порозовяха от притеснение.

— Боя се, че е станала някаква грешка, господин Травълър – промърмори сконфузено. – Бюджетът ми е доста ограничен. Когато казах на Франческа, че бих могла да си позволя да плащам петдесет долара на ден, тя ме увери, че сумата напълно покрива услугите ви. Но едва ли ще е достатъчна за ползването на такава кола.

— Петдесет долара на ден?

Искаше й се да вярва, че главата й бумти от смяната на часовите пояси, но обикновено Ема отлично понасяше пътуването, затова подозираше, че главоболието й се дължи на пълното безсилие. Общуването с този разкошен кретен беше по-трудно, отколкото с най-тъпите й ученици. Не само че се движеше със скоростта на охлюв, но изглежда, не разбираше нито една нейна дума. Дори след недоразумението с ключодържателя й бе нужна цяла вечност, за да го довлече до багажното отделение.

— Ситуацията е доста неудобна. Мислех, че Франческа се е договорила за всичко с вас. Вие очаквате повече от петдесет долара, нали?

Той вдиша и сложи в багажника двата й куфара с изненадващата лекота, имайки предвид обстоятелството, че само преди минути се държеше така, сякаш куфарите всеки миг ще прекършат гръбнака му. Ема отново се зазяпа неволно в мускулестите рамене, опъващи тениската. Все пак, за да се сдобиеш с подобни мускули, е нужна немалка енергия, нали?

— Предполагам, че зависи от това, какво още, освен превоза, трябва да покрият тези петдесет долара. – Той взе торбата й и я метна до куфарите. Сетне огледа подозрително ръчната й чанта. – Изненадан съм, че служителите на летището не са ви накарали да я дадете на багаж. Искате ли да сложа и нея в багажника?

— Не, благодаря. – Пулсиращата болка в главата й се спусна от слепоочията надолу по врата. – Може би не е зле да се върнем в терминала и да обсъдим създалата се ситуация.

— Прекалено е далеч, за да се ходи пеша – промърмори той, скръсти ръце и се облегна на багажника.

Докато размишляваше доколко далеч може да стигне в своята откровеност, Ема зарея поглед към оляния от слънцето паркинг и сърцето й се сви от този огромен контраст с мрачните й мисли.

— Преди да стана директорка на „Сейнт Гъртруд”, аз преподавах история и…

— Директорка?

— Да, аз…

— Наистина ли се представяте така на всички? Директорка?

— Това е длъжността ми.

Той изглеждаше искрено развеселен.

— За благопристойни люде, вие, британците, използвате доста цветисти титли за длъжностите си.

Ако на негово място беше друг американец, Ема просто щеше да се засмее на закачката, но нещо в маниерите му я караше да се държи сковано и превзето като Хельн Пруит, преподавателката по химия в „Сейнт Гъртруд”.

— И в качеството си на такава… – поде Ема и замълча, докато надутата фраза отекваше в ушите й. Боже, тя дори звучеше като Хелън Пруит. – През последната година работя над статия за лейди Сара Торнтън, англичанка, която е пътешествала из Тексас през седемдесетте години на деветнайсети век. Тя също е възпитаничка на училището „Сейнт Гъртруд”. Статията ми е почти готова, но преди да я завърша, трябва да посетя няколко библиотеки. И тъй като сега е пролетната ваканция, реших, че е най-подходящото време за едно пътуване. Франческа ви препоръча като прекрасен екскурзовод и ме увери, че петдесет долара на ден са достатъчни за услугите ви.

— Услуги?

— Като мой екскурзовод – повтори тя. – По-точно шофьор.

— Ъхъ. Е, радвам се да чуя, че имате предвид само това, защото, като казахте „услуги”, си помислих, че имате наум нещо друго, което петдесет долара едва ли ще покрият.

Той все още изглеждаше развеселен, въпреки че Ема не проумяваше защо.

— Шофирането няма да е малко. Освен Далас искам да посетя университетската библиотека на Тексас и…

— Шофиране? Значи, това е всичко, което желаете.

Е, не беше точно всичко, което желаеше, но сега не беше време да споменава, че би искала от него да й покаже порочната страна на тексаския живот.

— Това е доста голям щат.

— Не. Имах предвид, че не желаете други услуги.

— А вие какви други услуги предлагате?

Той се ухили.

— Ето какво ще ви кажа: ще започна с основния пакет, а по-късно ще договорим екстрите.

С ограничените й финанси неясното бъдеще й прозвуча доста притеснително.

— Аз винаги съм смятала, че е по-добре да сме наясно с нещата от самото начало, не сте ли съгласен?

— Засега сме достатъчно наясно. – Той отвори пасажерската врата и с любезен жест я покани да влезе. – Вие ми плащате петдесет долара на ден, за да ви бъда шофьор две седмици.

— Направила съм списък с местата, които бих искала да посетя.

— Не се и съмнявам. Внимавайте да не си защипете полата. – Кени захлопна вратата и заобиколи от другата страна. – Бихте могли да си спестите парите, ако си купите пътна карта и вземете кола под наем. – Затвори вратата и пъхна ключа в стартера.

Разкошното купе на автомобила ухаеше на скъпа кожа и образът на херцог Бедингтън изникна неканен в главата й. Ема побърза да го пропъди.

— Аз не умея да шофирам – призна тя.

— Всеки, който е навършил четиринайсет, умее да шофира – оповести спътникът й, метна нехаен поглед през рамо и потегли към изхода. – Отдавна ли се познавате с Франческа? – подхвърли той и се включи в магистралата.

Ема откъсна с мъка взор от километража на кадилака, чиято стрелка според нея се придвижваше застрашително нагоре. Насили се да повярва, че уредът показва в километри, а не в мили*.

[* Една миля е равна на 1,6 км. – Б. пр.]

— Запознахме се преди няколко години, когато продуцентската й компания избра околностите на нашето училище – които, между другото, са доста живописни – да заснеме няколко интервюта с английски актьори за предаването й „Франческа днес”. Двете си допаднахме и оттогава поддържаме редовна връзка. Възнамерявах да я посетя, докато съм тук, но тя и съпругът й временно са се преместили във Флорида.

„Самолетите летят до Флорида”, помисли си Кени. Започваше да подозира, че Франческа отлично знае какъв трън в задника може да бъде лейди Ема и точно заради това му я бе натресла.

— Колкото до разходите ви… – Лейди Ема доби разтревожен вид, докато оглеждаше колата му. – Това е доста голям автомобил. Сигурно за бензин отива цяло състояние.

Върху челото й се появи малка бръчка и тя задъвка замислено горната си устна. Искаше му се да не го прави. Беше дяволски неприятно. Тя го дразнеше безумно от мига, в който за пръв път си отвори устата, и той мислено се закле, че ако още веднъж му посочи нещо с проклетия си чадър, ще го строши в коляното си. Но като видя как се извиват тези влажни устенца, заради които всеки мъж охотно би се разделил с двеста долара за час, започна да се чуди как ще оцелее през следващите две седмици.

В леглото.

Идеята го осени внезапно и заседна в главата му. Кени се усмихна. Точно този начин на мислене го бе направил шампион на три континента. Най-добрият начин да не й извие врата, бе колкото се може по-скоро да я отърве от дрехите й. За предпочитане още през следващите два дни.

Да я свали толкова скоростно, определено беше предизвикателство, но Кени и без това нямаше какво друго да прави, затова реши, че не е зле да се пробва. Замисли се за петдесетте долара на ден, които се предполагаше, че тя ще му плаща, сетне си припомни трите милиона долара хонорар, който бе получил през тази година от реклами, и мислено се ухили. За пръв път се усмихваше при мисълта за пари, откакто онзи мошеник, мениджърът му, го въвлече във финансов скандал, довел до временната му дисквалификация и отстраняване от голф турнира за професионалисти.

Ала усмивката му се смени с мрачна гримаса, щом си представи реакцията на Франческа, когато Ема й е предложила да плаща петдесет долара за шофьор. И сигурно се е задавила от смях, когато е решила да премълчи тази пикантна подробност. Кени не спираше да се удивява на факта, че един безчувствен негодник, с камък вместо сърце и стоманени очи, като Дали Бодин не е способен да се справи със съпругата си. Единствената жена, която някога се бе разпореждала с живота на Кени, беше откачената му майка. Тя едва не бе разрушила живота му и го бе научила на уроци, които той никога нямаше да забрави. Оттогава не бе позволявал на никоя жена да му се качи на главата.

Стрелна косо с поглед лейди Ема с карамелените й къдрици, бебешки бузи, повехнали рози и подскачащи черешки. През целия си живот на зрял мъж бе манипулирал жените и никога не бе позволил на нито една от тях да забрави къде й е мястото.

В леглото. Точно под него.

2

— Това не е хотел.

Ема беше задрямала, но сега бе напълно будна. През прозорците на кадилака видя, че бяха влезли в малък двор в богат жилищен комплекс.

Нямаше намерение да заспива, още повече че толкова дълго бе чакала да види Тексас, но Кени бе подминал с пренебрежение всичките й любезни намеци за безразсъдната скорост, с която летяха по шосето, и в крайна сметка страхът я бе принудил да затвори очи. За останалото се погрижи организмът й, измъчен от часовата разлика.

У дома младата жена избягваше колите, доколкото бе възможно, и предпочиташе да ходи пеша или да кара велосипед, за радост на учениците й. Но тя беше само на десет, когато попадна в ужасна катастрофа, в която загина баща й. Въпреки че самата тя се отърва само със счупена ръка, оттогава колите я ужасяваха. Срамуваше се от фобията си не само заради неудобството, което й причиняваше, но и защото ненавиждаше тази проява на слабост у себе си.

— Тъй като, изглежда, искате да спестите пари – обясни Кени, – си помислих, че може би ще предпочетете да отседнете тук, вместо в хотел.

Затвореният жилищен комплекс се състоеше от скъпи наглед мезонети, които американците наричаха градски къщи. Всички бяха с хоросанова замазка и покриви със заоблени зелени керемиди. Навсякъде цъфтяха цветя и един градинар подрязваше кичестата бугенвилия, растяща покрай малката стена, отделяща единия имот от другия.

— Но това ми прилича на частно владение – запротестира Ема, когато той зави по алеята за коли.

— Собственост е на мой приятел – поясни Кени, натисна един бутон и вратата на гаража се отвори. – В момента е извън града. Можете да се настаните в стаята до моята.

— До вашата? И вие ли сте отседнали тук?

— Не ви ли го казах току-що?

— Но…

— Но ако не искате безплатна квартира, ваша воля. – Кени понечи да даде на заден ход. – Разбира се, това би могло да ви спести сто долара на нощ, но ако толкова желаете, ще ви откарам в най-близкия хотел. – Той завъртя ключа и колата започна да излиза на заден.

— Не! Не зная. Не съм сигурна…

Той спря колата, излязла едва наполовина от гаража, и я изгледа търпеливо.

Ема не бе свикнала да проявява нерешителност, особено когато сама не разбираше поради каква причина възразява. Нямаше значение дали и той живее тук. Нима не беше предприела това пътуване с твърдото намерение да изгуби доброто си име? При тази мисъл стомахът й се присви болезнено, но тя бе взела решение и нямаше да предаде каузата на „Сейнт Гъртруд”.

— Е, решихте ли вече?

— Да. Сигурна съм, че така ще е най-добре.

Той отново вкара колата в гаража.

— Във вътрешния двор има наистина много приятна гореща вана.

— Гореща вана?

— Нямате ли такива в Англия?

— Да, но…

Кени спря колата и слезе. Ема го последва. В единия край на гаража имаше подредени няколко кашона и в нишата бе обособено нещо като винена изба. През стъклените врати тя видя, че е добре заредена.

Той се отправи към вратата, водеща в къщата, но гостенката го спря.

— Господин Травълър?

Кени се обърна.

— Ами куфарите ми?

Кени въздъхна уморено, като човек, чието търпение е подложено на тежко изпитание, но отключи багажника и надникна вътре.

— Знаете ли, разнасянето на подобни тежести е много вредно за човек с болки в гърба.

— Имате болки в гърба?

— Засега нямам и възнамерявам и занапред да остане така.

Ема потисна усмивката си. Той беше вбесяващ, но доста забавен. И за да му даде един хубав урок, тя се отправи с маршова крачка към багажника и сама извади тежките куфари.

— Аз ще ги внеса.

Но вместо да се засрами, недодяланият глупак се подсмихна доволно.

— А аз ще ви придържам вратата.

Младата жена въздъхна раздразнено и повлече куфарите навътре към къщата. Двамата се озоваха в малка кухня с варовиков под, гранитни плотове и шкафове с вратички от гравирано стъкло. Късното следобедно слънце проникваше през таванския прозорец, осветявайки супермодерно кухненско оборудване.

— Много е красиво – възхити се англичанката. Остави куфарите на пода, прекоси кухнята и пристъпи в дневната, обзаведена с мебели в бяло, синьо и различни оттенъци на зеленото. Няколко растения с огромни листа се извисяваха близо до стъклените врати, от които се излизаше в неголям, закътан вътрешен двор, заобиколен от дървена ограда с виеща се лоза. В далечния край се виждаше просторна осмоъгълна гореща вана.

Кени метна стетсъна си върху облегалката на най-близкия стол, захвърли ключовете върху етажерка от бронз и стъкло и натисна бутона на лъскавия автоматичен секретар на телефона. Провлачен женски глас изпълни стаята.

— Кени, Тори е. Кучи сине, обади ми се веднага щом се прибереш или, кълна се в Бога, ще звънна на Антихриста и ще те изтропам, че преследваш непълнолетни католички. И в случай че си забравил, твоите пинги са заключени в багажника на беемвето ми, в комплект с Голямата Берта, с която спечели „Колониал”. Не се шегувам, Кени, ще ги счупя до един, ако не ми се обадиш до три следобед.

Той се прозя широко. Ема погледна крадешком елегантния часовник върху камината. Стрелките му показваха четири часа.

— Звучи доста ядосана.

— Тори? Тя просто така си говори.

— Това съпругата ви ли е? – не сдържа любопитството си Ема.

— Никога не съм се женил.

— Аха – промърмори тя и зачака.

Той рухна върху дивана с такъв вид, сякаш току-що бе пробягал маратон.

— Навярно годеница? Или приятелка?

— Тори е сестра ми. За нещастие.

Противно на желанието си, тя изпитваше все по-силен интерес към този великолепен ленив тексасец.

— Не разбрах какво точно имаше предвид. Голямата Берта? Пинки?

— Пинги. Стикове за голф.

— О, значи, сте голфър. Това обяснява познанството ви с Франческа. Неколцина от нашите преподаватели също играят голф.

— Нима?

— Аз предпочитам да карам велосипед, за да поддържам формата си.

— Ъхъ.

— Аз съм гореща привърженичка на ежедневните физически упражнения.

— А аз съм горещ привърженик на студената бира. Искате ли една?

— Не, благодаря. Аз… – Ема навреме се спря. – Да, всъщност обожавам бира.

— Чудесно – кимна Кени и се надигна от дивана. – Можете да се настаните в спалнята в края на коридора на горния етаж. Ще ви чакам във ваната с две изстудени бутилки веднага след като си свалите дрехите.

И преди тя да успее да отговори, Кени изчезна. Младата жена се намръщи. За човек, който се придвижваше по-бавно от костенурка, той за кратко време покриваше голяма територия.

Кени се облегна удобно в горещата вана, разположена на сянка в малкия вътрешен двор. Беше последен модел и въпреки названието си, бе снабдена с охлаждаща система, която поддържаше водата хладна през горещото тексаско лято. Обаче сега, в късния следобед, когато живакът показваше двайсетина градуса, беше много приятно да се потопиш в топлата вода.

Той бе поръчал да инсталират ваната веднага след като купи това място, един от трите имота, които притежаваше, включително ранчото в покрайнините на Уайнет, Тексас, и плажна къща в Хилтън Хед, която, за съжаление, току-що бе обявил за продажба, за да се измъкне от неприятностите със закона и финансовата каша, в която го бе накиснал бившият му мениджър Хауард Слатъри, с прозвището Хлъзгавия.

Чу звъна на телефона, но предпочете да го пренебрегне, тъй като несъмнено отново се обаждаше Тори. Докато придвижваше коляното си по-близо към крана на ваната, Кени се замисли над факта, че лейди Ема не знаеше кой е той. Би трябвало това да нарани самолюбието му, но младият мъж се радваше, че не се е оказал в компанията на някой, който ще започне да нищи подробностите от скандала.

Вратата, водеща към къщата, се отвори и лейди Ема се появи. Той се ухили. Беше облечена от главата до петите, плюс поредната сламена шапка, слънчеви очила и тънък розов халат, щедро осеян с бели цветя. Явно лейди Ема беше гореща привърженичка на цветята.

Кени отпи от бирата, сетне наклони гърлото на бутилката към нея.

— Гола ли сте под това?

Златистокафявите очи заблестяха в безброй оттенъци на изумлението.

— Разбира се, че не.

— Моят приятел има твърди правила и едно от тях е, че не можете да влезете облечена във ваната.

Очите й проблеснаха развеселено.

— Не е нужно приятелят ви да узнава за това, нали? – Изведнъж пръстите й върху колана застинаха. – А вие гол ли сте?

Кени отпи още една глътка и я изгледа невинно.

— Виждате ли, това е едно от онези неща, за които една американска лейди никога не пита, тъй като се подразбират от само себе си.

Тя се поколеба, после развърза колана и остави халата да се скупчи върху плочките.

Кени едва не се задави. Право там, в бълбукащата вода, една определена част от тялото му тутакси оживя и щръкна.

И не беше заради банския й костюм – бял и доста скромен цял бански, отпред с преплетени ирисови стъбла. Не, всичко беше заради тялото, което обгръщаше. Тази лейди определено не се втурваше към банята, след като добре е похапнала, за да пъхне пръст в гърлото си, какъвто навик имаха някои от бившите му гаджета. Лейди Ема притежаваше тяло на истинска жена с чувствени извивки на бедрата и възхитителни гърди. Когато един мъж е в леглото с нея, нямаше да му се налага да проверява дали всичко си е на място.

Кожата й беше безупречна и млечнобяла. Краката й бяха малко къси, но стройни и изящно оформени. И гладко избръснати. Кени се изпълни с облекчение, когато ги видя, защото човек никога не можеше да бъде сигурен с тези чужденки. Преди три години бе преживял неприятна изненада с една прочута френска актриса.

Въпреки закръгленостите на нужните места, той забеляза, че всичко в лейди Ема бе стегнато и твърдо. И въпреки че не се занимаваше активно със спорт, единствените части, които се полюшваха, бяха точно тези, на които им се полагаше. Явно велосипедът бе свършил отлична работа.

Тя си бе сложила червило, но в нежнорозов оттенък, а не яркочервено, което беше добре, защото навярно нямаше да успее да понесе някоя ярка окраска и неминуемо щеше да изгуби контрол. Младият мъж заключи съвсем основателно, че лейди Ема е въплъщение на една от шегите на природата. Да се надари с такова лице и фигура една жена с маниерите на фелдфебел! Всевишният сигурно доста се е посмял.

Той взе бирата, която я очакваше – макар и за миг да не вярваше, че тя ще я изпие – и й я подаде. Тя се запъти към него с енергична, стегната крачка и раздразнението му се завърна. Имаше вид, сякаш се канеше да освобождава Китай от комунистите, а не да отмаря в джакузи. Явно тази жена нямаше никаква представа как да го дава кротко.

Дамата се отпусна във ваната във възможно най-отдалечения край от него. Само след минута от бълбукащата вода се подаваха само раменете й и чифт тънки бели презрамки.

— Ние сме на сянка – изтъкна Кени, – така че може би не е зле да свалите шапката, освен ако не се притеснявате твърде много за… сещате се за какво.

— За какво?

— За плешивината си – заговорнически снижи глас Кени.

— Не съм плешива! Откъде ви хрумна подобна глупост?

— Всеки път, когато ви видя, шапката е залепнала за главата ви. Съвсем естествено е да го предположа.

— Просто харесвам шапки.

— Предполагам, че те са верни приятели на хората с оредяващи коси.

— Моите коси не са… – Тя завъртя очи, сетне със замах захвърли шапката. – Имате доста странно чувство за хумор, господин Травълър.

Но той не я чу, зяпнал запленено короната от пухкави светло карамелени къдрици. Те бяха толкова меки и лъскави като коприна, че за миг Кени забрави какъв трън в задника беше притежателната им. Ала този миг тутакси отлетя, щом тя заговори.

— Трябва да обсъдим дневния ред за утре – обяви делово.

— Не, не трябва. Ще пиете ли тази бира, или само ще я държите? И между другото, казвам се Кени. Всякакво друго обръщение ме кара да се чувствам като учител – не се обиждайте.

— Добре, Кени. И моля те, наричай ме Ема. Никога не използвам титлата си. Всъщност това не е титла, а по-скоро почтително обръщение. – Тя поднесе гърлото на бутилката към устните си, отпи щедра глътка, без дори да потръпне, и остави бутилката до ръба на ваната.

— Направо не проумявам защо не използваш титлата си – удиви се Кени. – Да имаш титла, е единственото хубаво нещо в това, да си британец.

— Е, ние не сме чак толкова лоши – усмихна се тя.

— И как си получила титлата?

— Моят баща беше пети граф Удбърн.

Той се замисли за миг.

— Струва ми се, че дъщерята на граф… спри ме, ако прекалено си пъхам носа в лични дела… но съм изненадан, че член на кралското семейство е принуден едва ли не да брои всеки шилинг.

— Аз не съм член на кралското семейство. Освен това голяма част от британската аристокрация живее в изискана бедност. Родителите ми не бяха изключение. И двамата бяха антрополози.

— Бяха?

— Баща ми загина, когато бях дете. А когато бях на осемнайсет, майка ми умря по време на разкопки в Непал. За нейно нещастие, най-близкият телефон се е намирал на стотици километри, така че не е имало възможност да се извика лекар, когато апендицитът й се спукал.

— Сигурно си израснала в доста затънтени места.

— Не. Отраснах в „Сейнт Гъртруд”. Мама ме остави там, за да може да работи, без да се притеснява за мен.

В гласа на лейди Ема не прозвуча нито една горчива нотка, но Кени не можеше да има добро мнение за жена, която бе изоставила детето си, за да прекара времето си в търчане по целия свят. От друга страна, ако майка му бе прекарвала повече време, търчейки наоколо, и бе посвещавала по-малко на него, детството му щеше да е много по-приятно и щастливо.

Дай целувка на мама, захарчето ми. Красивото ми бебче. Мама те обича най-много от всичко на света. Никога не го забравяй.

— Имаш ли братя и сестри? – поинтересува се Кени.

— Не. – Тя се потопи по-дълбоко във водата. – Нямам търпение утре да започна проучванията си, а освен това бих искала да разгледам някои забележителности, но преди да се заема с това, трябва да се отбия в някой магазин и да си купя една-две нови дрехи. Да знаеш случайно къде наблизо има студио за татуировки?

Кени така се сепна, че се задави и пенестата струя бира нахлу право в носа му.

— Какво?!

Тя бутна очилата на върха на главата си и го изгледа сериозно.

— Отначало се спрях на теменуга. Но се боя, че заради цвета може да прилича на синина и няма да изглежда красиво. Има толкова цветя, които обичам – макове, грамофончета, слънчогледи – но те са прекалено големи. Предполагам, че роза е добър избор, но пък е малко тривиално за татуировка, не мислиш ли? – Тя въздъхна и отново надяна очилата на носа си. – Обикновено не се колебая толкова, но този път не мога да реша. Ще ме посъветваш ли нещо?

Кени за пръв път в живота си загуби дар слово. Неочакваното преживяване го потресе толкова силно, че той се плъзна под водата и остана там за известно време, за да се съвземе. Но не му се удаде. Преди да остане без въздух, тя започна да го удря по темето. Това дяволски го вбеси и когато изплува, лицето му бе сгърчено в намръщена мрачна гримаса.

— Искаш да си направиш татуировка?

Тя имаше дори наглостта да се усмихне.

— Не подозирах, че в Щатите съществува толкова ясно изразена езикова бариера. И следващия път, когато ти хрумне да си потопиш така главата, не е зле да ме предупредиш. Реших, че потъваш.

Кени усещаше как кръвното му застрашително се покачва и още малко ще го тресне някой инфаркт.

— Това няма нищо общо с езиковата бариера! Просто особи като теб не си правят татуировки!

За пръв път, откакто се бяха срещнали, Ема застина напълно. За миг не направи нищо, сетне едната й ръка се подаде изпод мехурчетата и тя бавно свали очилата си. Остави ги на перваза, редом с бутилката бира, и се втренчи в него с кафявите си очи с цвят на горски мед.

— Какво по-точно искаш да кажеш с това, че особи като мен не си правят татуировки?

Кени виждаше, че я бе засегнал, но да го убият, ако разбираше защо.

— Преди всичко имам предвид благоприлични персони като теб. И консервативни.

Ема се надигна от водата. Изражението на лицето й го нагара да се почувства като провинил се ученик, току-що изпратен при директорката на училището, което не беше твърде далеч от истината.

— Искам да ви уведомя, господин Травълър – мина отново на „вие” тя, – че аз съм най-малко консервативната особа, която някога сте срещали!

Кени понечи да избухне в смях, но в следващия миг хлъцна, разсеян от водните струйки, стичащи се по тези бели, стегнати бедра.

— Щом казвате – едва смотолеви той, също възприемайки учтивата форма на обръщение.

— И съм… аз съм… абсолютно неблагоприлична! Я ме погледнете! Накисната в гореща вана с мъж, когото дори не познавах преди няколко часа!

— Но не сте гола – не се стърпя да изтъкне Кени.

Лицето й порозовя и преди той да успее да мигне, тя се потопи във водата и задърпа презрамките си. Право пред очите му, потънала сред бълбукащите мехурчета – единствено покривало на млечнобялото й тяло – тя свали банския си. Той я наблюдаваше как го измъкна от водата и го захвърли настрани от горещата вана. Банският пльосна кротко върху бетонния перваз, покрит с обли камъчета.

— Ето! И никога повече да не сте посмели да кажете, че съм консервативна!

Кени се ухили. Оказа се по-лесно, отколкото да вземеш бонбон от дете.

Докато Ема наблюдаваше проблясването на белите му зъби върху загорялото лице, осъзна, че отново се е издънила. Имаше избухлив характер, но усилено се стараеше да го контролира и отдавна не й се бе случвало да излезе от релси.

Потърси с трепереща ръка бирата и отпи солидна глътка, опитвайки се да се окопити, но мисълта, че лежи чисто гола във ваната с мъж, никак не облекчаваше задачата й. Беше свикнала да се справя с непокорни ученици, неразумни родители, властни членове на училищния съвет, както и с преуморени преподаватели. Как можа толкова лесно да се поддаде на провокацията на този мъж?

Докато се опитваше да си възвърне достойнството, все по-настойчиво усещаше нежната ласка на водата по кожата си. Неканена чувственост подаде изящната си глава. Ема изви силно врата й, остави бутилката и заговори по-рязко, отколкото възнамеряваше:

— А сега, след като изяснихме всичко, бих искала още утре следобед да се сдобиете с адреса на най-реномираното студио за татуировки.

Той я изгледа с празното изражение на умствено недоразвит. Но не можеше да се отрече, че физически беше прекрасно развит. Слънчевите лъчи танцуваха върху широките му силни рамене. Без стетсъна се виждаше, че мастилено черната му коса е гъста и се вие на едри къдрици, досущ като на паднал ангел. Ако някога скулптор от епохата на Ренесанса бе решил да извае тексаски каубой върху фриза на катедрала, несъмнено Кени Травълър щеше да бъде неговият модел.

— Проучвателните услуги са допълнително – обяви компаньонът й.

— Какво искате да кажете? Допълнително какво?

— Пари. Петдесетте долара на ден, които ми плащате, не покриват проучвателни услуги.

— Смятате, че намирането на студио за татуировки е проучвателна услуга?

— Да, госпожо, така смятам.

Трябваше да го очаква. Знаеше си, че тарифата му е прекалено изгодна, за да е истинска.

— И какво точно покриват петдесет долара?

— Най-вече шофиране. Както казах, изнамирането на студио за татуировки се таксува допълнително. Освен това не правя прически и маникюр.

— Не съм ви молила да…

— Масажът е включен в петдесетте долара. Но разбира се, вие вече го знаете.

— Мас…

— Пренос на куфари – само веднъж на ден. Ако има свръх багаж, ще ви струва допълнителна хилядарка. Обичайните услуги на екскурзовод са включени в основния пакет, но ако се наложи да ви превеждам от испански, ще ви таксувам допълнително на час. А за секс – още петдесет долара. Устройва ли ви?

Тя го зяпаше сащисано, питайки се дали не й е влязла вода в ушите.

Кени поклати глава.

— Не, права сте. Сега сме извън сезона, така че ще ви направя отстъпка. Ето какво. Нека да е трийсетачка за секс, но за цяла нощ, не само за един път. Един ограничен финансово турист като вас не може да не признае, че едва ли ще му предложат по-изгодна цена.

Много бавно езикът й успя да се отлепи от небцето.

— Секс?

— Цяла нощ за трийсет долара. – Той подпря лакти на ръба на джакузито. – Напоследък се замислих над несправедливостите на живота. Една жена може да взема стотачки за цяла нощ, но един мъж… По дяволите, това си е чиста дискриминация. Кълна се, че най-сериозно смятам да се оплача в Комисията по трудовите права.

Ема не можеше да откъсне поглед от него. Чувстваше се едновременно отвратена и запленена.

— Жените ви плащат за секс?

Той я изгледа, сякаш беше бавноразвиваща се.

— Вие сте наели придружител.

— Мислех, че съм наела шофьор.

— Екскурзовод. Придружител. Едно и също е. Франческа не ви ли обясни за шофьорските и ескортните услуги?

— Очевидно не – смотолеви тя.

Кени поклати глава.

— Май ще се наложи сериозно да поговоря с нея. Тя трябваше да вземе под внимание обстоятелството, че вие не сте запозната с тукашните порядки. А сега аз се оказвам в неловко положение. Не обичам да обсъждам хонорара с клиентите си. Предпочитам да говоря най-вече за удоволствие.

Тонът, с който наблегна на последната дума – с текаския си провлачен изговор, сякаш премяташе с език разтопен шоколад – изпрати цял батальон тръпки по гърба й.

И внезапно в главата й се завъртя лудешка вихрушка от мисли. Наемен секс? Дали току-що не бе открила решението на всичките си проблеми? Стомахът й се сви на топка. Не. Това беше немислимо. Невъзможно.

А защо не? Тя разполагаше само с две седмици, за да се измъкне от мрежата, която онзи жалък Хю Холройд бе изплел здраво около нея и „Сейнт Гъртруд”, а тази лудост щеше да е много по-скандална от всякаква татуировка.

Младата жена се замисли над вероятността Франческа да е избрала Кени Травълър за гид точно по тази причина. Франческа не подозираше за коварните планове на Холройд, ала знаеше нещо друго – колко силно се срамува Ема от нищожния си опит с мъжете.

Един следобед, преди няколко месеца, двете пиеха чай в малката къща на Ема на територията на „Сейнт Гъртруд” и откровенията на Франческа относно собствения й труден преход към зрелостта подтикнаха Ема да й сподели някои подробности от миналото си. Франческа вече знаеше колко силно Ема обича „Сейнт Гъртруд” – единствения дом, който някога бе имала. Ала отрастването й в девическо училище бе ограничило контактите й с мъжете.

Дори когато постъпи в университет, положението не се промени кой знае колко. Смъртта на майка й я бе оставила без петак и тя бе принудена да се труди от сутрин до вечер. Лекциите и работата не й оставяха време за развлечения, а повечето от мъжете, които намираше за привлекателни, се плашеха от нея. Те, изглежда, предпочитаха по-кротки и женствени персони, по-малко властни и склонни да раздават заповеди наляво и надясно.

Ема съвсем ясно осъзнаваше, че за нея би било далеч по-разумно след дипломирането да си бе намерила място на преподавател в Лондон, но „Сейнт Гъртруд” беше нейният дом и старото скъпо училище я теглеше като магнит назад. За съжаление, изборът на ергените в малък град като Лоуър Тилби беше твърде ограничен, а освен това тя, изглежда, им вдъхваше повече уважение, отколкото страст.

Тъкмо бе започнала да свиква с мисълта за самотно съществуване, лишено от радостта на детско присъствие и обич, когато назначи Джеръми Фокс за преподавател по история на нейното място, овакантено, след като тя стана директорка на училището. Само след няколко месеца Ема се влюби в него. Джереми беше мил и добър, с приятно чувство за хумор и по своему привлекателен с вида си на разсеян учен, което винаги й бе допадало. За нещастие, той беше неин подчинен, но двамата имаха общи интереси и много скоро станаха добри приятели.

Тя се чувстваше удовлетворена от това безоблачно приятелство до онзи дъждовен ноемврийски ден миналата година, когато прекара няколко часа с едно тъгуващо по дома си шестгодишно момиченце, сгушено на коленете й. Мрачното време ведно с нерадостните мисли за наближаващия й трийсети рожден ден и сладкото ухание на детето, притиснато под брадичката й, замъглиха здравия й разум и професионализма. Същата вечер се качи в апартамента на Джеръми и по възможно най-деликатен начин му намекна, че чувствата й не са само приятелски.

Ала когато видя потресеното му изражение, осъзна, че е направила ужасна грешка. Той бе задушаващо внимателен и загрижен, докато й обясняваше, че чувствата му към нея са като към добра приятелка, но нищо повече.

Ти си толкова силна, Ема. Невероятен лидер.

Все пак не бе изгубила здравия си разум чак дотам, та да не разбере, че това не беше комплимент. Скоро след това й се наложи да се усмихва принудено по време на сватбената церемония на Джеръми с двайсет и една годишно девойче, което не можеше да отличи Великата харта на свободите от линията „Мажино”.

Ема си припомни изпълненото със симпатия изражение на Франческа, когато й разказа за Джеръми.

— Значи, още си девствена – заключи приятелката й лаконично и съкрушено поклати глава.

Лицето на Ема пламна от срам.

— Е, разбира се, срещала съм се с мъже. И имаше няколко пъти, когато аз… – Нямаше смисъл да се преструва – Да. Така е. Голям позор, нали?

— Съвсем не. Ти просто си твърде благоразумна и взискателна.

Но въпреки милите думи на Франческа, Ема се чувстваше като някакъв урод. Въпреки това никога не би й хрумнало да плаща за секс, ако не беше Хю Холройд, херцог Бедингтън. След толкова седмици, прекарани в мъчителни терзания как да спаси училището си, нима решението може да се окаже толкова просто? И толкова трудно?

Трябваше да узнае повече.

— Вашите сексуални услуги… – Младата жена се прокашля. – Какво по-точно включват?

Бутилката застина на половината път до устните му, а леката усмивка, играеща върху тях, помръкна. Той се втренчи продължително в нея, сетне отвори уста, за да отговори. Но тутакси я затвори. Отново я отвори. Отпи солидна глътка бира.

Ема наблюдаваше как играят мускулите на гърлото му, докато той преглъщаше. Очевидно беше изненадан и тя почти можеше да прочете мислите му. Явно бе сметнал, че е твърде консервативна, за да му плаща за секс, и сега навярно съжаляваше, че толкова прибързано е смъкнал цената.

Кени остави бутилката отстрани до джакузито.

— Ъ… всичко, което пожелае клиентът.

В главата й мигом се заизреждаха коя от коя по-еротични картини, но Ема побърза да ги пропъди. Не биваше да влага емоции; трябваше да подходи логично и практично.

— Ами болестите? – Нямаше сили да го погледне в очите, затова се престори, че се любува на ромолящите мехурчета.

За миг си помисли, че той няма да отговори, но когато го стори, гласът му прозвуча, сякаш бирата бе попаднала в кривото му гърло.

— Гарантирам сто процента безопасен секс.

— Това е невъзможно.

— Е, деветдесет и пет процента. Както Тори винаги обича да казва: „Животът е риск”. Но аз съм сигурен, че не страдам от никакви смъртоносни болести, ако това ви интересува. Ами вие?

— Аз?! – слиса се тя и главата й се стрелна нагоре. – Не. Абсолютно никаква. – Отново сведе поглед. През мехурчетата зърна кожата си и се запита каква част от тялото й можеше да види той. – Всичко това е чисто търговско споразумение, нали? И вие сте истински професионалист?

— Аз, ъ, ако клиентката остане недоволна, връщам парите.

— И… тя ще определи как… ще протече срещата?

Кени се замисли доста над въпроса й.

— Клиентката определя общите правила. Аз се грижа за детайлите. Например ако дамата има по-специални предпочитания…

— О, не. Никакви. – Единственото й специално предпочитание бе да се люби с мъж, който я обича, а това Кени Травълър не можеше да й даде. Само секс.

— … или например, ако клиентката каже нещо от рода на: „Кени, сладурче, искам да ме оковеш с белезници…”.

Тя вдигна рязко глава.

— … тогава съм готов да й угодя, защото това влиза в общите правила, но детайлите след това са моя грижа.

— Р-разбирам.

Ема усещаше, че страните й пламтят като божури. Наистина ли сериозно обмисляше тази лудост? Да позволи на Кени Травълър да отнеме девствеността й, определено щеше да бъде много по-ефектно, отколкото да си направи татуировка. Той беше идеалният мъж за тази задача – физически неустоим, но толкова чужд на идеала й за сродна душа, че след това нямаше да й останат никакви емоционални белези. Щеше да го преживее и после да го забрави.

— Редно е да ви предупредя, че не нося женско бельо и не използвам камшик. Разбира се, на дамите понякога им се нрави да си поиграят на робини, така че с това няма да има проблем. Искам да кажа, че без онези белезници, които споменах, много скоро щях да остана без работа, затова съм повече от щастлив да се подчинявам на подобни капризи.

— Вие оковавате жените? – потресе се Ема. Не че някога й се бе случвало, но подобни практики далеч не бяха рядкост. – О, не.

— Хайде сега, да не съдим прибързано. И аз не мислех, че ще ми хареса, до онзи първи път, когато щракнах онези джаджи около чифт… но да не навлизам в подробности. Ако това не е по ваш вкус, просто ще опитам нещо друго.

Тя пое дълбоко дъх. Не й бе нужна блестяща неонова стрелка да й сочи пътя, за да осъзнае, че точно това можеше да бъде идеалното разрешение на проблемите й: да получи свободата си и да спаси „Сейнт Гъртруд”. Тогава защо имаше чувството, че всеки миг ще се разплаче?

Младата жена се овладя и събра цялата си смелост. Още когато потегли на това пътуване, знаеше, че животът й коренно ще се промени. И преди да си даде време да се опомни и помисли, тя кимна:

— Добре тогава. Да. Това ме устройва.

— Устройва ви? – смаяно примигна Кени.

— Довечера ще бъде добре.

— Довечера?

Ема най-сетне намери сили да го погледне.

— Да не би да имате друг ангажимент?

— О, не. Довечера става.

Тя въздъхна облекчено. Ако разполагаше с прекалено дълго време да се терзае какво ще се случи, щеше да откачи. Насили се да се съсредоточи върху финансовата страна на сделката.

— Приемате ли пътнически чекове?

Очевидно постоянните му клиентки бяха доста по-обиграни от нея, защото въпросът й го накара да се ухили. Тя го изгледа хладно, докато усмивката не се изтри от устните му.

— Да, госпожо. Както и „Американ Експрес” и „Виза”. Приемам дори и „Дайнърс Клъб”, макар и не толкова охотно.

— Аз имам пътнически чекове.

— В такъв случай нямаме проблем, нали?

— Не. Никакъв.

Сега повече от всичко на света искаше да излезе от ваната и да се скрие в стаята си на горния етаж, но беше чисто гола, уловена в собствения си капан. Стомахът й се бунтуваше, устата й пресъхна. Ема затвори очи и се потопи по-дълбоко във водата.

От другия край на ваната Кени гледаше как раменете на лейди Ема изчезват под мехурчетата. Тя облиза нервно устни и когато розовото връхче на езика й се плъзна по извивката на устата й, той едва не експлодира. Не можеше да повярва. Когато в началото заговори за такси и тарифи, той просто си приказваше, колкото да убие времето и да се позабавлява. Нито за миг не му бе хрумнало, че тя ще му повярва. Но тази англичанка се оказа доста сериозна и делова дама.

Той бе предвидил два дни, за да я съблазни, а му бе отнело не повече от двайсет минути. Винаги е умеел да се оправя с жените, но това си беше истински рекорд.

Ала докато гледаше как водата бълбука около шията й, за миг го обзеха съмнения. После си припомни колко властна и безапелационна беше тази английска благородничка, от онези, които най-малко понасяше, и съмненията му тутакси се изпариха. Лейди Ема не беше някоя плаха девственица с влажни очи на кошута и отлично знаеше какво прави.

Прекрасно си представяше какви любовници е имала досега – навярно цяла шайка надути задръстеняци с имена като Рупърт и Найджъл. Те сигурно са я оставяли тя да командва парада, не са й създавали никакви неприятности и разбира се, никакви трепети и вълнения. Но сега дамата беше на почивка и наоколо нямаше никой, който да я наглежда и клюкарства, и очевидно жадуваше да легне с някого, на когото поне зъбите са истински. И Кени с радост щеше да й достави това удоволствие.

Клепачите й се повдигнаха и тя срещна погледа му.

— И искам лампата да свети.

Той определено нямаше нищо против.

— Добре.

— Никакви цигари.

— Не пуша.

— Коняк, бих казала. Или може би малко шери.

— Ъхъ.

— И музика. Най-добре класическа. Предполагам, нещо бароково.

Проклятие. Тя му съставяше списък и той бе длъжен да сложи край на това, преди да е стигнала до цвета на чаршафите.

— Никаква музика. Пречи ми да се съсредоточа върху всички онези сладки еротични зони.

— О – преглътна новото му завоевание. – Добре тогава. Без музика. – Тя отново заби поглед във водата. – Навярно трябва да ви призная, че имам гъдел.

— Хубаво е да съм подготвен.

— И освен това имам лека клаустрофобия, така че не е зле да обсъдим позата…

— Извинете, че ви прекъсвам, но ми позволете да ви напомня, че аз съм опитен професионалист.

— О… Да. – Тя отново захапа тази проклета долна устна. – И още нещо. Когато всичко свърши, господин Травълър, никога повече няма да го обсъждаме.

Кени въздъхна със задоволство и отново се потопи във водата.

— Лейди Ема, вие току-що се превърнахте в сбъднатата мечта на всеки мъж.

3

Ема си бе купила мъж за секс! Още не можеше да повярва какво бе сторила. След цял живот на скромно и благопристойно съществуване тя най-безцеремонно бе обърнала гръб на всичко, в което бе вярвала и бе ценила.

— Вече можете да гледате – рече Кени.

Младата жена се чувстваше като последна глупачка. Веднага щом той започна да се надига от ваната, тя бе свела глава, стискайки очи като някоя превзета стара мома. Защо не можеше да се държи като обиграна и преситена светска лъвица? Той със сигурност не се стесняваше от голотата си. А за нея беше съвсем естествено да иска да види тялото му. Дори да изгаря от нетърпение.

И когато го стори, устата й пресъхна. Той бе увил кърпа около бедрата си и възелът беше на няколко сантиметра под пъпа му. Струйки вода се плъзгаха като фини пръсти по гърдите му и стегнатия плосък корем. Имаше разкошно тяло и тя го бе наела за тази нощ.

— Студено ли ви е?

Тя вдигна поглед.

— Моля?

— Треперите.

— О… да, малко ми е хладно. Бихте ли ми подали една кърпа? – Ема присви очи. – Освен ако не се таксува допълнително.

Той я дари с чаровна усмивка, която несъмнено използваше още от люлката, за да погубва жените. Беше абсолютно безпринципен. Но тъкмо това го правеше идеален за целта й.

Щом той изчезна зад стъклената врата, Ема изскочи от ваната и навлече халата си.

— Всичко е наред! – извика след него, грабна припряно банския от пода и влезе в къщата.

Хукна нагоре по стълбите, събра тоалетните си принадлежности и се затвори в банята. Тази вечер щеше да направи гигантска крачка към свободата си и безопасното бъдеще на „Сейнт Гъртруд”.

Кени убеди лейди Ема да приготви вечерята още щом тя слезе долу след кратката си дрямка. За целта трябваше само да спомене, че по такъв начин ще спести пари, но истината беше, че в момента не желаеше да я извежда сред хора. Това можеше да я накара да се осъзнае.

За пръв път тя не се впусна да раздава заповеди, а извади покорно пилешките котлети от фризера и сетне започна да реже салата. С вид на онеправдана жертва той обели няколко картофа и ги метна във фурната.

Тя определено не беше облечена за нощ на бурен секс. Не че имаше нещо нередно в дрехите й. Носеше приятен за окото бежов панталон и стигащ до кръста жълт памучен пуловер с няколко перлени копчета около врата и ажурно бие в долния край. Тоалетът й беше спретнат и чист и й стоеше добре, без да разкрива женствените й извивки. Но на Кени някак си му липсваха цветните мотиви.

Забеляза, че присъствието му изнервя лейди Ема, но нямаше сили и енергия да я предразполага и отпуска повече от един път на вечер, затова реши да я остави на спокойствие, докато картофите се изпекат. Извини се и изчезна в кабинета си, където проведе няколко телефонни разговора, но нито един с Тори. Бяха най-вече с представители на пресата, опитваше се да разузнае какво е положението.

Със своя легендарен замах, осемнайсетмесечния неизменен успех на игрището за голф и вечната готовност да дава интервюта, Кени си бе спечелил благоразположението на публиката, ала така и не успя да се превърне в неин безспорен любимец. Хората обичаха спортисти, които бяха преодолели безброй трудности в живота – особено бедност или хронична болест – но това не можеше да се каже за Кени Травълър, на когото животът сякаш поднасяше всичко на тепсия. Въпреки това в спортните среди го уважаваха, отнасяха се добре с него и Кени нямаше основания да се оплаква.

Но преди месец, след едно посещение на агенти на ФБР, целият му свят се преобърна. Тогава той разбра, че Хауард Слатъри, негов дългогодишен менажер, е отклонявал огромни суми от хонорарите на Кени за наркотрафик, като връзките му се простираха от Мексико и Колумбия, за да стигнат накрая до Хюстън. Това потресаващо разкритие разлюля почвата под краката му. Дори в най-буйните си младежки години той никога не се бе доближавал до наркотиците и мисълта, че парите му са допринасяли за човешкото нещастие, бе непоносима за него.

Слатъри бе арестуван при опит да избяга от страната и всички отчети и финансови документи на Кени станаха обществено достояние. Макар че разследването продължаваше, федералното правителство и обществото бяха убедени, че Кени не е имал никакво понятие за случващото се. Въпреки това целият инцидент се отрази зле върху ПГА и подейства на комисар Дали Бодин като червено на бик.

— Това беше последната капка, Кени! Откакто те познавам, се носиш по течението, правиш каквото си искаш, нехаеш за бизнеса и за нищо не си даваш зор, освен за голфа. Е, този път твоят мързел и бездействие хвърлиха огромна сянка върху ПГА и това ще ти струва много скъпо. Отстранявам те от игра за две седмици.

— Не можеш да го направиш, кучи сине! Ще пропусна „Мастърс”! Освен това не съм направил нищо лошо! Нямаш никакви основания!

— Грешиш, имам всички основания. Въпиещата ти глупост! Може би отстраняването ти за известно време от игрището ще ти даде възможност да сложиш в ред мислите си и да осъзнаеш, че в този живот има и други неща, освен точни удари и топки за голф.

Като че ли за две седмици Кени внезапно щеше да стигне до дъното на това, което му убягваше вече трийсет и три години. Притисна с пръсти основата на носа си и в ушите му прозвуча гласът на майка му, вместо този на комисаря.

— Как смеете да обвинявате моя сладък Кени, че е натупал онзи ваш отвратителен хулиган! Вие просто умирате от завист, че моят Кени е много пo-умен от всички останали деца в този забравен от Бога град!

Кени се отърси от старите, неприятни спомени от детството и насочи мислите си към настоящите проблеми. Два дни след като Дали го отстрани, той се сби на публично място със Стърджис Рандъл, наркоман и похотлив мерзавец, телевизионен голф коментатор, комуто според Кени плащаха незаслужено щедро. Този негодник никога не пропускаше да използва фрази като „роден със сребърна лъжичка в устата”, „плейбой шампион” и „сладък живот”, когато описваше Кени и кариерата му.

Кени винаги се бе придържал към девиза „Никога не се извинявай, нищо не обяснявай”. Не понасяше, когато спортистите започваха да хленчат пред пресата колко са неразбрани и недооценени, затова никога не се защитаваше пред репортерите. Вместо това предоставяше всички изявления на президентите на голф клубовете и не му пукаше дали останалите бяха доволни, или не. Което не означаваше, че не бе склонен, когато се наложи, да цапардоса някой кретен, забравил добрите обноски. Но въпреки това не би ударил пръв Стърджис, ако той не бе започнал боя.

Това му беше достатъчно. Но тъкмо когато Стърджис започна да осъзнава каква съдбоносна грешка е допуснал, на сцената изскочи изневиделица Джили Брадфорд – известна репортерка от кабелната телевизия и бивше гадже на Кени – и юмрукът на Кени случайно забърса рамото й. Операторът на кабеларката бе запечатал цялата сцена върху лентата, включително и кадрите с патетично ридаещата Джил и Стърджис Рандъл, докато я утешаваше с разкървавена физиономия.

Но дори и в този случай Кени би могъл да потуши скандала, ако Джили се бе държала по-достойно. Тя беше съвсем наясно, че станалото бе инцидент, но откакто любовната авантюра помежду им повехна, тя хленчеше навред колко била нещастна заради него. Заради това всички възприеха хлипанията й като домашна разправия и сега Кени изглеждаше не само като глупак, неспособен да се погрижи за собствените си пари, но и като негодник, който посяга на жените.

Гневът на Дали заради финансовите далавери на бившия му менажер преди боя с Рандъл беше нищо в сравнение с яростния му изблик след този втори скандал. Комисарят направо го сравни със земята.

— Ти си оставаш все същото безполезно, разглезено, богато хлапе, надарено от природата с повече талант, отколкото заслужава, и със сбъркани приоритети. Крайно време е да пораснеш! От този миг си отстранен от игра за неопределен срок. И те предупреждавам… ако искаш да се завърнеш в Асоциацията, преди да остарееш прекалено за турнирите на ПГА старша възраст, се постарай да бъдеш по-тих от водата и по-нисък от тревата.

Кени не желаеше да се оправдава. Не виждаше смисъл. Дали много добре знаеше, че Стърджис Рандъл беше непоносим задник, както и фактът, че Кени никога не би посегнал на жена, но всичко това сега нямаше значение. Кени разбра какво означава да си предаден от човека, който за него беше един от най-важните хора на този свят.

Оттогава не минаваше ден, в който Кени да не проклинаше печалното обстоятелство, че се е родил и отраснал в тексаското градче Уайнет, родното място на Дали, ведно с факта, че Дали се бе заинтересувал от него, когато Кени беше незрял хлапак, кръстосващ градчето в съвсем новото си червено порше, подарено от майка му за шестнайсетия му рожден ден. С изключение на случаите, когато разсъждаваше зряло и разумно и не можеше да не признае, че намесата на Дали бе спасила живота му.

Детството и юношеството, прекарани с луда майка, която го задушаваше с обсебващата си любов, и безразличния и вечно отсъстващ баща, който не го беше достатъчно грижа за него, за да се намеси във възпитанието му, бяха причината Кени да свърне по кривия път. Беше истински хулиган, вилнееше неудържимо из Уайнет, сякаш искаше да опустоши малкия град. Дали Бодин беше единственият, който се изпречи на пътя към пълната му гибел. И точно това най-много болеше. Защото Дали го познаваше най-добре от всички на тази земя, разбираше както никой друг, че единствено голфът имаше значение в жалкото му и безсмислено, разглезено съществуване.

След като приключи безполезния разговор с един от познатите му журналисти в Ю Ес Ей Тудей, Кени чу лейди Ема да шета из кухнята и крайчеца на мрачната пелена на отчаянието лекичко се повдигна. Изглежда, в крайна сметка сексуалното му желание не беше съвсем изчезнало.

Още преди да го отстранят временно от играта, отсъствието на интерес към жените бе започнало здравата да го тревожи. Винаги бе водил интензивен полов живот, но откакто скъса с Джили, не бе пожелавал никоя жена. Постоянно го преследваха натрапчивото чувство на неудовлетворение и съзнанието, че човек, победил в толкова много голф турнири, би трябвало да е доста по-щастлив с живота си. Ала сега се появи лейди Ема и само за часове тялото и духът му живнаха.

Въпреки чадъра и лошия навик да раздава заповеди, тя беше точно свежата струя, от която се нуждаеше особено сега, когато всеки уважаващ себе си голфър бе поел към Огъста за турнира от сериите „Мастърс”, а той си седеше със скръстени ръце у дома заради злостната прищявка на един човек, който се предполагаше, че му е приятел. И нямаше защо да се притеснява, че Ема ще разбуни поредния публичен скандал – последното, от което се нуждаеше кариерата му – когато я зареже. Нямаше начин такава консервативна дама като нея да обяви на всеослушание, че по време на пролетната си ваканция е задоволила сексуалните си мераци, скачайки в леглото с напълно непознат.

Освен това тя го забавляваше, което беше доста странно, тъй като Кени не можеше да понася властни жени. Но лейди Ема беше толкова безпомощна и отвеяна, че за него бе истинско удоволствие да бъде в компанията й и да я поднася.

А и тази уста… и невероятната й енергия… Той се усмихна, представяйки си цялата тази отприщена енергия, докато Ема се извива сластно под него.

Възнамеряваше да я използва с пълна сила, за да отвлече нерадостните си мисли от Огъста, Дали Бодин и живота, който му се струваше все по-безсмислен. Да, сър, лейди Ема беше точното лекарство, от което се нуждаеше.

Ема за трети път изтърва белачката за картофи – изящно лъскаво творение на германската индустрия. Прехапа устна и се съсредоточи върху морковите. След няколко часа всичко щеше да свърши.

— Какво става с картофите?

Тя изтърва белачката за четвърти път и се обърна.

С широка усмивка Кени пристъпваше към нея.

Ема оцени по достойнство светлокафявия панталон, в който се бе преоблякъл, докато тя се бе опитвала да подремне, в комплект с черна тениска с логото на „Американ Експрес”. Тези неутрални тонове, в съчетание с тъмната коса и загоряла кожа, великолепно контрастираха с теменужените му очи.

Той отвори вратата на фурната, взе нож и бодна един картоф.

— Почти са опечени. Пилешките котлети готови ли са?

— Пилешки котлети? – Тя напълно бе забравила за пилешките котлети.

Кени се изправи и кимна към внушителната купчина моркови, които Ема току-що бе обелила.

— Ако Бъгс Бъни намине за вечеря, със сигурност ще заподскача от щастие.

Тя примигна и сведе поглед. Вместо да изчисти само няколко моркова, беше обелила всички в пакета. Предостатъчно за десетина салати.

Кени й се ухили разбиращо и с лениви движения извади купа и тиган от различни шкафове. Изневиделица се появиха кутия с брашно и пакетче масло. С бавно завъртане на ръката той загреба пилешките котлети и ги пусна в цвъртящото масло в тигана.

— Наглеждайте ги, докато донеса бутилка вино.

Тя се втренчи тъпо в тигана. Пулсът й препускаше, стомахът й сякаш се бе свлякъл в петите. За миг я връхлетя съзнанието за мащаба на това, което губеше – десет години, изпълнени с мечти за уравновесен и мил съпруг, кротък и разсеян учен, с кожени кръпки върху лактите на сакото и мастилени петна по пръстите. Другите жени може и да копнееха да укротят ослепителен бохем с гъста черна коса, великолепно тяло и теменужени очи, но не и тя.

Кени се върна от гаража с бутилката и намали огъня под котлетите, които вече бяха започнали да димят.

— Лейди Ема, успокойте се, иначе има опасност да се изпарите още преди да приближим до спалнята.

— Аз съм спокойна! Съвършено спокойна! – Младата жена пое дълбоко дъх, осъзнала колко глупаво прозвуча, особено след като и един слепец можеше да види, че е опъната като струна. – Моля, наричайте ме Ема. Никога не използвам титлата си.

— Ъхъ. Щом сте толкова спокойна, защо подскачате всеки път, когато ви погледна?

— Не подскачам! – Тя преглътна, докато наблюдаваше как пръстите му въртят тапата, както й се стори, цяла вечност. Замисли се как много скоро тези лениви ръце ще шарят по тялото й, сетне си напомни, че върху палеца му няма петно от мастило и нито следа от мазол върху дългите фини пръсти.

— Добре тогава. В такъв случай ще ви подложа на тест. – Той измъкна тапата, извади две изящни, високи кристални винени чаши от шкафа над печката и наля виното. – Ето какво ще направя. Само за да ви докажа, че съм прав. Ще докосна една от частите на тялото ви, а вие трябва да стоите напълно неподвижно. Ако помръднете, значи, вие губите, а аз печеля.

— Къде смятате да ме докосвате?

— Където си избера.

— О, не мисля, че идеята е добра.

— Идеята е отлична. – Той й подаде чашата с вино. Пръстите им се докоснаха и тя подскочи.

— Загубихте – обяви Кени с триумфален блясък в очите.

— Това не е честно!

— Защо?

— Защото… когато казахте част от тялото… ами аз, естествено, си помислих, че…

Той повдигна вежди многозначително.

— И какво точно си помислихте, лейди Ема?

— Само Ема! Помислих си… о, няма значение! – Тя грабна една краставица. – Прав сте. Наистина съм малко нервна. Но това е съвсем естествено. Аз никога… никога не съм правила нещо подобно. – Вторачи се в нещастната краставица, която стискаше конвулсивно, осъзна какви асоциации може да събуди и я захвърли, сякаш беше един от горещите картофи, които се печаха във фурната.

— Май никога не сте наемали мъж за една нощ? – подсмихна се той.

— О, Господи… нужно ли е да се изразявате по този начин?

— Старая се да се изразявам колкото се може по-любезно. – Той обърна котлетите. – А сега защо не довършите салатата, за да можем най-сетне да хапнем?

Ема се насили да се съсредоточи и след още няколко кулинарни гафа двамата най-после седнаха в трапезарията край масата със стъклен плот, с подпори от лъскав черен мрамор. Сякаш с магическа пръчка се бяха появили прибори, бели ленени покривчици, в комплект с бели салфетки за маса, тъмносини порцеланови чинии със златни кантове по края и масивни сребърни прибори. Компаньонът й определено умееше да подбира приятелите си. Беше виждала в Англия неколцина „колеги” от професионалното поприще на Кени и никак не й се бяха понравили – красавци без пукнат грош, продаващи своя чар в замяна на гостоприемството на приятелите си.

Само от вида на храната й се повдигна и тя отпи от виното. Беше великолепно – ароматно и очевидно скъпо. Кени се зае с вечерята и тя не забеляза никакви признаци на нервност, докато се хранеше с апетит. Ема бодна парченце печен картоф. То заседна на гърлото й.

Сътрапезникът й явно не се притесняваше от мълчанието на масата, но не и тя. Може би малко разговор щеше да я отпусне.

— Приятелят ви има прекрасен вкус – осмели се най-сетне Ема да наруши тишината.

Той огледа разкошно обзаведената трапезария, като че ли я виждаше за пръв път.

— Предполагам. Макар че не е зле да се добавят няколко плакати на спортисти. Два дивана в дневната. И телевизор с голям екран, за да гледаме мачове, докато се храним.

Жизнерадостната му тъпота я дразнеше, макар че навярно той не беше лош човек, просто прекалено мързелив, за да постигне нещо. Може би никой не му бе предложил по-добър път в живота или някаква друга перспектива.

— Някога замисляли ли сте се за начина, по който си печелите прехраната? – попита тя.

— Не съвсем – призна той и отряза парче от пилешкото. – Услугите на придружител напълно ме устройват.

Ема неволно се поддаде на вродения си инстинкт на учител, помагащ на питомците си да изграждат силни характери.

— Но не се ли затруднявате, когато някой ви попита с какво се занимавате и вие трябва да отговорите, че сте придружител?

— Да се затруднявам?

— Хората със сигурност се досещат… ами, извинете, ако съм твърде пряма, но придружител е благоприлично название на… ами… жиголо.

— Жиголо!

Ема нямаше намерение да бъде груба и тутакси започна да търси подходящо извинение, когато той засия насреща й.

— Жиголо. Харесва ми.

— Терминът е унизителен – сметна тя за свое задължение да поясни.

— Вероятно в социалистическата държава, в която живеете, но тук е свободна страна, родина на смели хора, които уважават всеки човек, посветил живота си на благото да обслужва самотните дами.

— Аз не съм самотна!

— Или онези, които имат сексуални проблеми.

Ема отвори уста, за да го отрече, но побърза да я затвори. Нека си мисли каквото иска. Освен това тя наистина имаше сексуални проблеми, въпреки че не те бяха основната причина да използва услугите му. Протегна трепереща ръка към чашата с вино.

Кени отряза с ножа втория котлет и тя забеляза, че маниерите му са безупречни – комбинация от ленива грациозност и пестеливи движения.

Прекалено често в миналото тя бе загърбвала собствените си желания заради другите, но не и тази вечер. Младата жена събра сили и решителност, за да се справи с това, което й предстоеше.

— Тази вечер… по време на… нашата среща… искам да съм сигурна, че разбирате, че във всеки миг мога да прекратя всичко.

— О, това въобще не е проблем.

— Добре.

— Защото ви гарантирам, че изобщо няма да ви хрумне да прекъсвате каквото и да било. Освен ако, разбира се, не сте лесбийка. Въпреки че дори и тогава…

— Не съм лесбийка.

Той имаше нахалството да изобрази разочарование.

— Просто смятам, че ще е по-добре, ако се договорим за определени условия – продължи тя решително.

Той въздъхна.

— В крайна сметка аз съм клиентът, а клиентът…

— Ще ядете ли този картоф, или само ще го бодете?

Ема заби вилицата във въпросния картоф.

— Просто изтъквам, че…

— Горе.

— Какво?

— Качете се на горния етаж. – Той бутна стола си назад и се изправи. – Виждам, че няма да успея да се насладя на храната, докато не свършим с деловата част.

Ема се взря в празната му чиния.

— Можете да я вземете със себе си, ако искате – посочи той чашата й с вино. – О, по-добре аз да я взема. Зная колко обичате други хора да ви разнасят вещите.

— Мога сама да отнеса чашата си – изсъска Ема и я грабна от ръцете му. – Тежките куфари са друга… – Преди да довърши мисълта си, усети как краката й сякаш сами я понесоха към стълбите.

Топлата му длан я побутваше по кръста.

— Ще използваме моята спалня. Леглото там е по-просторно, а аз обичам да имам по-широко поле за действие. – Двамата стигнаха до горната площадка. – Дяволите да го вземат, забравих веригите.

Пръстите й едва не прекършиха финото столче на чашата.

— Какво?

Той завъртя очи.

— Само се шегувам. Прекалено сериозно приемате всичко.

Тя така и не намери достоен отговор и реши, че е по-благоразумно да премълчи.

Кени я бутна през прага, превъртя ключа и мигом намали осветлението до приглушено златисто сияние. Като всичко останало в къщата, и тази стая бе обзаведена елегантно и с вкус. Снежнобелите цветове подчертаваха тъмносините и тъмнозелените тонове. Всяка мебел беше произведение на изкуството – изисканото бюро, високият шкаф с резбовани сребристи листа, леглото в стил артдеко с инкрустирана със сребро табла при главата.

Ема се вторачи в леглото. Ето къде щеше да се случи. Там, пред тази табла, в това легло, приличащо на музеен експонат, с мъж, на когото плащаше за работата, тя най-сетне щеше да изгуби девствеността си. Внезапно й се стори, че това е най-тъжното нещо, което й се бе случвало.

— Аз… аз трябва да използвам банята.

— Разбира се. – Кени взе чашата от ръката й. – Отзад на вратата е закачен черен копринен халат. Защо не се отървете от дрехите и не го облечете, преди да се върнете в спалнята?

Също като в лекарски кабинет, помисли си младата жена.

— Или… може би ще предпочетете аз да ви съблека. – Ръката му се протегна към перленото копче на шията й.

Ема се стрелна към банята.

Вратата зад нея се затръшна и Кени се подсмихна. Лейди Ема може и да беше възел от нерви, но той отдавна не се бе забавлявал така.

— Халатът много приятно гали кожата! – подвикна към затворената врата.

Отвърна му мъртвешко мълчание.

Кени вече бе забелязал, че свенливата английска благородничка харесва гърдите му, затова изхлузи тениската си през главата и я захвърли небрежно. След като се освободи от обувките и чорапите – но не и панталона, защото искаше да подсили напрежението – отвори шкафа със стереоуредбата и избра диск на Майкъл Болтън. Самият той не беше негов запален фен, но музиката му беше добра за сексуален фон. Въпреки твърденията му отпреди малко, Кени се представяше отлично под музикален съпровод. Звуците на романтична балада изпълниха стаята и той реши, че най-хубавото в цялата история е, че нито една жена не е способна едновременно да се целува и да раздава заповеди.

Само при мисълта за пухкавата чувствена уста на лейди Ема по тялото му се разля гореща вълна. Странно, но тя, изглежда, изобщо не подозираше с какви амуниции я бе въоръжил Господ. Навярно любовниците й не са си дали труда да го споделят с нея.

Кени се отпусна в едно от удобните кресла в спалнята, за да допие виното си. Беше наистина отлично бяло бургундско, реколта 1995 година. Отпиваше лениво, забил взор във вратата, сякаш й заповядваше да се отвори.

Ала това не стана и Кени най-после осъзна, че ще се наложи лично да я изведе оттам.

Също така осъзна, че очакването имаше опасен ефект върху либидото му. Вместо да го успокои, той се бе разгорещил дори повече, отколкото по време на онази знаменита кратка игра на турнира „Уестърн Оупън”. Ако незабавно не се вземеше в ръце, нямаше да заслужи и пукната пара, да не говорим за трийсетте долара, които тя си мислеше, че му плаща. За всичко беше виновна онази уста, без да се споменава чувственото й изящно тяло, което така и не му се удаде да огледа по-добре.

Той остави чашата й върху килима и се отправи към банята. Почука леко, после отвори вратата.

— Лейди Ема?

Тя стоеше неподвижно в средата на помещението, облечена в черния му копринен халат, а дрехите й бяха грижливо сгънати върху плота.

О, Боже.

Халатът му обгръщаше като втора кожа всяка нейна извивка. Докато я изпиваше с жаден поглед, две чувствени пъпки щръкнаха под гладката коприна, покриваща гърдите й. В този момент той едва не свърши.

Но сетне забеляза, че юмруците й стискат конвулсивно мекия плат, и Кени разбра колко нервна и изплашена е тя. Докато се любуваше на разрошените й светло карамелени къдрици и изплашените й очи с кехлибарения цвят на отлежал коняк, остатъкът от почтеността му неканено надигна глава и той се засрами от себе си.

— Знаете ли, лейди Ема, не е нужно да го правите, ако не желаете.

Малката й брадичка се вирна решително, раменете й се изпънаха назад, а пълните й устни се стиснаха в упорита черта.

— Глупости.

Тя се шмугна покрай него в спалнята, като едва не го събори. Съчувствието му мигом се смени с раздразнение. Незнайно защо, но нещо в нея можеше на минутата безумно да го раздразни.

Младият мъж я последва в спалнята.

Пръстите й се вкопчиха в колана на халата.

— Можете да действате.

Щеше да действа, и още как. Щеше да действа така, че да я пощури и да заличи всякакви команди от малката й главица.

Кени разкопча кожения си колан. Очите й се приковаха в катарамата, сякаш беше бомба, която всеки миг ще се взриви. Но той не измъкна колана от гайките, а го остави да виси небрежно.

— Преди да продължим нататък, искам да запомня очертанията на тялото ви – рече с дрезгав глас.

Пъхна палец под колана на панталона си, точно под ципа, и пристъпи към нея. Затвори очи театрално и сложи ръце върху раменете й.

Ема подскочи, но Кени го очакваше и не позволи на реакцията й да го спре. Няколко минути ръцете му останаха неподвижни, докато не усети как мускулите й леко се отпуснаха. После плъзна длани надолу по ръцете й.

И накрая им даде пълна воля. Милваха я по гърба. По ребрата. Задържаха се върху извивката на бедрата.

Тя стоеше покорно, докато той я галеше през коприната. Храбър оловен войник. Докато не стигна до гърдите й. Пое ги в дланите си, топли и заоблени. Тя затаи дъх, докато той ги обхождаше нежно с пръсти. Издаде тих задъхан стон. Ръцете й се вдигнаха и се отпуснаха върху гърдите му, разбунвайки сетивата му.

Кени отвори очи и видя, че клепачите й са спуснати, а между веждите й се бе появила съсредоточена бръчица. Той погали с палци зърната на гърдите й. Бяха твърди като цветни пъпки. Ема ахна и устните й се разтвориха.

Пухкави, леко нацупени устни.

Размиха се пред очите му, той сведе глава и ги завладя.

Беше, все едно да целуваш топлите листенца на роза. Тя също ухаеше на рози, в съзнанието му се мярна мисълта, че тази решителна и властна жена притежава най-меките и най-сладки устни, които някога бе целувал.

Тя продължаваше твърдо да ги стиска, ала тялото й леко омекна. Кени плъзна върха на езика си по чувствената извивка на долната й устна. Не й бе останала и капка упорство и тя я разтвори, за да го пусне в кадифената си мекота.

Той обичаше бавните продължителни френски целувки. Повечето жени бяха твърде нетърпеливи, за да им се насладят, но лейди Ема се оказа по-умна и следваше инстинктите си. Позволи му да продължи колкото иска, езикът й започна да танцува бавно в ритъма на неговия, а кръвта забуча в ушите му.

Гърдите й изпълваха дланите му и той изведнъж осъзна, че толкова се бе увлякъл да се наслаждава на устните й, че съвсем бе забравил за тях. За пръв път му се случваше.

Стисна нежно топлите кълба. Ема се изви и се притисна към гърдите му, а устните й се разтвориха още по-гостоприемно. Кени отново потърка набъбналите зърна. Те се втвърдиха и той болезнено закопня да прокара език по тях, ала още не се бе наситил на целувката.

Навярно и тя изпитваше същото, защото той усети върха на езика й да се плъзва в устата му и въпреки всичките си хвалби какъв опитен и расов жребец е в леглото, Кени осъзна, че всеки миг ще експлодира.

Простена и я привлече към леглото, ала смяната на терена ни най-малко не му даде възможност да се опомни и овладее. Искаше да я види цялата и когато се отпуснаха върху матрака, с усилие се отдръпна с няколко сантиметра.

Тя дишаше тежко и дъхът й рошеше косите му като топъл пролетен вятър.

— Бихте ли… бихте ли свалили дрехите си?

Не беше заповед, а задъхана молба и ръката му се стрелна към панталона. Разкопча го, но членът му бе толкова твърд и набъбнал, че пръстите му непохватно дърпаха ципа като неопитен тийнейджър. А бързо повдигащите и спускащи се гърди окончателно го разсеяха. Не можеше да издържа нито миг повече.

Подхвана с пръст края на черния копринен халат и го дръпна рязко. Платът се закачи на зърното й, после се плъзна настрани, откривайки белоснежното полукълбо, нашарено с фини сини венички, увенчано с нацупена светлорозова пъпка, обрамчена от черна коприна, мамеща го като зрял плод. Кени се наведе, за да го вкуси.

Ема почувства как устните му докосват зърното й и забрави да диша. Устните му се сключиха около зърното в топла хватка. Върхът на езика му се движеше напред-назад. Тя имаше чувството, че всеки миг ще полети и пръстите й се вкопчиха здраво в копринената завивка на леглото като в надеждна котва.

Той започна да я смуче.

Тялото й тръпнеше, обливано от горещи и ледени вълни. Сълзи замъглиха очите й. Искаше това никога да не свършва. Щеше да умре, ако той спре. Кени вече не беше разхайтен красавец, нает от нея за една нощ. Вместо това се превърна в първия й любовник. Нежен и внимателен. Безкрайно скъп.

Костите й сякаш се топяха в леглото. Тя почувства лекото одраскване на нокътя на палеца му през коприната, покриваща другото й зърно и тялото й отново пламна.

— Не мога… не мога да понеса това – пророни Ема задавено.

В отговор той засмука още по-настървено. Пое другото й зърно между пръстите си и го стисна…

Това бе най-сладката болка, която някога бе изпитвала. Изпод клепачите й потекоха солени сълзи и покапаха върху възглавницата. На ръба на екстаза, Ема разтвори крака, безмълвно подканяйки ръката му да я докосне там. Съвсем леко. Само да я погали. Повече не й бе нужно.

Той отново стисна зърното й и тя тихо изхлипа.

Кени вдигна глава и се намръщи, щом съзря сълзите й.

— Заболя ли ви?

Не беше способна да му отвърне. Вместо това лежеше като последна развратница, с разголени гърди, с влажни и щръкнали зърна, с разтворени бедра под смачканата коприна.

Видя, че панталона му е разкопчан, ала черните копринени боксерки скриваха внушителната му мъжественост. Ема се опита да поеме достатъчно въздух, за да го помоли да не спира, да я докосне отново, да свали този панталон и да изгори черните боксерки.

Той се отдръпна към ръба на леглото и прокара ръка през разрошената си коса.

— Какво ще кажете, дали да не позабавим малко темпото? – Гласът му прозвуча дрезгаво, излизайки с усилие през стегнатото му гърло.

— Не! – извика тя и седна в леглото.

Кени я зяпна смаяно.

Ема облиза устни. Изтри сълзите си с ръкава на халата. Пое дълбока глътка въздух. Забрави да прикрие гърдите си с коприната.

— Не. – Подви крака. – Всичко… всичко е наред.

— Май се поувлякох.

— Всъщност не сте. Искам да кажа, направихте го, но… аз не бях… тоест харесваше ми, че вие…

Мили Боже, какви ги плещеше? Тя се озърна, за да събере мислите си, и осъзна, че в стаята се чува тиха музика. Пое дълбоко дъх и се огледа за подробности. На шкафа върху купчина монети лежеше портфейл. На пода бяха захвърлени чорапи. Зад тях се виждаха полуотворените огледални врати на гардероба.

Ема отново пое дъх.

Върху нощното шкафче имаше пръснати няколко книги, сред които „Биография на Теодор Рузвелт” и том от „История на Тексас”. Няколко списания за голф. Върху корицата на най-горното имаше снимка на мъж, който й се стори познат. Лице, което сякаш разпозна.

Странно. Кого би могла да познава…

Вгледа се по-внимателно и цялата кръв се отдръпна от лицето й.

4

Ема не помнеше да е вземала списанието, но по някакво чудо то се бе озовало в ръцете й. Докато се взираше втренчено в корицата, огромните заглавни букви плуваха пред очите й.

ЛОШОТО МОМЧЕ НА ПГА КЕНИ ТРАВЪЛЪР В ОТКРОВЕН РАЗГОВОР ЗА СВОЯТА ИГРА, ПОЛИТИКАТА НА ТУРНИРИТЕ И МИЛИОНИТЕ СИ!

— Ъ…Ема?

Тя се отдръпна колкото е възможно по-далеч от него и със свободната си ръка загърна краищата на халата.

Фотографът бе уловил момента, когато Кени замахваше към топката. Тялото му бе извито в грациозна дъга, а стикът висеше във въздуха. ЛОШОТО МОМЧЕ НА ПГА КЕНИ ТРАВЪЛЪР…

Огнените пипала на гнева пъплеха в нея. До този миг смяташе, че нищо не би могло да бъде по-болезнено от унижението, което бе преживяла, когато сподели чувствата си с Джеръми Фокс, но случилото се сега беше много по-ужасно. Едва ли на земята можеше да се намери по-глупава и наивна жена от нея. Той не беше професионален придружител! Той беше известен спортист и милионер, който я бе съблазнил.

Младата жена захвърли списанието, скочи от леглото и препъвайки се в мебелите, се втурна към банята, за да си вземе дрехите.

— Не мислите ли, че трябва да поговорим? – извика Кени след нея.

Тя мина покрай него, притиснала дрехите към гърдите си, и се насочи към спалнята си.

— Лейди Ема?

Тя влетя в стаята, превъртя ключа в ключалката и трескаво започна да облича бельото си.

Той почука на вратата.

— Разбирам, че корицата на онова списание навярно е събудила любопитството ви, затова какво ще кажете за предложението ми да довършим бутилката с вино, докато отговарям на въпросите ви?

Ема подмина без внимание бръщолевенето му, нахвърли дрехите в единия куфар и щракна ключалките на другия. Сетне хвана дръжките им и заедно с торбата и ръчната си чанта се изнесе през вратата.

Той стоеше отпред. Въпреки че панталонът му беше закопчан, не си бе направил труда да облече тениската. Обля я вълна на ненавист, подклаждана от отвращението, което изпитваше към себе си. Профуча покрай него и забърза надолу по стълбите, доколкото й позволяваха тежките куфари и торбата.

— Ема! – заряза формалностите Кени.

Ударите на сърцето й отекваха в ушите й като ужасяващ барабанен грохот. Тя стигна до входната врата и завъртя дръжката.

— Ема, вече мръкна. Не можеш да излезеш по това време. – Той изникна зад гърба й и улови ръката й.

Тя отскубна ръката си и единият край на куфара й го удари в слабините. Кени извика от болка и се олюля назад.

Тя се стрелна през вратата.

Нощният въздух я сграбчи във влажната си прегръдка. Нямаше представа къде се намира и не й пукаше. Знаеше единствено, че трябва колкото се може по-скоро да се махне от тук.

Подклаждаше гнева си, за да не изпадне в истерия. Той не беше тъп невежа, нито безмозъчен лентяй или продажен красавец, за какъвто го бе взела. Той просто я бе манипулирал, за да се позабавлява една нощ с нея, и тя се бе хванала на въдицата.

От тежките куфари ръцете й бяха провиснали, докато прекосяваше двора, ала Ема нищо не чувстваше. Ами ако не бе зърнала случайно списанието? Ако бе продължила започнатото, преди да е разбрала кой е той в действителност? Дори не смееше да си го помисли, затова се изтръгна от задушаващите мисли и огледа улицата пред двора на имота. Трябваше да се добере до телефон и да извика такси, но наоколо имаше само скъпи къщи и луксозни коли, паркирани на алеите отпред. Не се виждаше жива душа и ако не се смяташе тихото свистене на пръскачките, цареше пълна тишина.

Ема се заслуша по-внимателно и долови в далечината слаб шум от уличен трафик. Куфарите се удариха в краката й, когато се извърна по посока на шума. Продължи да върви, докато ръцете не я заболяха, и тя остави куфарите и торбата на земята. Зад гърба й се разнесе тихото мъркане на двигателя на луксозен автомобил.

Младата жена грабна куфарите и ги повлече напред. С периферното си зрение зърна познатия кадилак с цвят на шампанско. Стъклото на прозореца откъм шофьора бавно се плъзна надолу.

— Не мислиш ли, че правиш от мухата слон?

Страните й запламтяха. Тя гледаше право напред и не намали крачка, въпреки че раменете й започнаха да пулсират.

— Най-близкият хотел е почти на двайсетина километра оттук. И в случай че не си забелязала, наоколо не минават никакви таксита.

Тя продължи да върви.

— Боже! Колко мразя капризните жени.

— Капризни! – Тя се завъртя рязко към него. – Остави ме на мира! Не се ли забавлява достатъчно за една нощ?

Той я подмина и спря колата напречно, така че блокира улицата. Слезе, оставяйки включени двигателя и предупредителния мелодичен звук за отворена врата. Приближи към нея с разкопчана риза и мокасини, нахлузени на бос крак.

Тя изпита краткотрайно задоволство, като го видя, че не стои съвсем изправен, явно вследствие от стълкновението с куфара й отпреди малко, тутакси изместено от вълна на паника. Въпреки че не се боеше физически от него, самообладанието й всеки миг щеше да рухне и затова трябваше по-скоро да се махне от тук.

Клатушкайки се леко от тежестта на багажа, тя забърза надолу по улицата. Той я настигна и измъкна куфарите от ръцете й.

— Дай ми и останалите.

Без да обръща внимание на протеста й, Кени грабна торбата и ръчната й чанта и отнесе всичко в колата. Отвори задната врата и ги захвърли на седалката, сякаш не тежаха повече от шепа морски камъчета.

— Дължиш ми хилядарка за това.

Ема прехапа устни, примигна и закрачи напред.

Той сложи ръце върху хълбоците си.

— Я ми кажи, докъде мислиш, че ще стигнеш без паспорт, пари и дрехи? Да не споменаваме за чадърите.

Той я бе оскърбил, но вместо да се извини, продължаваше да й се подиграва. Тя се опита да измисли някакъв изход от ситуацията, но възможностите й бяха твърде ограничени, да не кажем никакви. Забави крачки.

— Веднага ме откарай в някой хотел – успя да смотолеви накрая.

— С удоволствие.

Младата жена се поколеба, но нямаше друг избор, затова се запъти неохотно към колата. Той й отвори предната пасажерска врата. Без да го погледне, тя се плъзна на седалката, сетне се опита да се престори на невидима, взирайки се през прозореца. Устните й бяха подпухнали и тя още усещаше вкуса на онези страстни, неискрени целувки.

— Хайде, давай, излей си душата. Зная, че умираш от нетърпение да го направиш. – По-рано бе карал като хала, а сега колата едва пъплеше надолу по улицата.

Тя нищо не отвърна.

— Добре, признавам, че малко се пошегувах с теб, като се престорих, че търгувам с плътта си. Обаче не очаквах да вземеш приказките ми на сериозно. А когато го стори… какво пък, аз съм най-обикновен човек и преди да ме заклеймиш като типичен мъж, ти предлагам да се погледнеш внимателно в огледалото. А след това си представи какво би изпитала, ако беше на мое място и срещнеш някого с твоята външност.

Колко безсърдечно и жестоко от негова страна да й се подиграва, задето не е красива. Повече не можеше да се сдържа.

— Никога не бих излъгала! Ако бях мъж, никога не бих унизила друго човешко същество, както направи ти.

— Унизил? – Кени прозвуча искрено оскърбен, но тя си припомни колко добър актьор беше той. Колата мина през поредица от порти и излезе на по-оживена улица. – Случилото се няма нищо общо с унижението. Има общо с появилата се възможност – признавам, че се възползвах – но най-вече е свързано със страстта.

— Моля ви, господин Травълър, не съм вчерашна. Това няма нищо общо със страстта. Вие сте богат и красив професионален спортист. Сигурна съм, че можете да имате всяка жена, която пожелаете. Едва ли ви е нужна застаряваща учителка.

— Мисля, че мога да разпозная собствените си чувства! А и трябва да признаеш, че ти доста ме улесни. Макар да ми е абсолютно непонятно защо трябва да плащаш за мъж.

— Да, наистина те улесних. При това доста.

Кени спря на червения светофар и я погледна.

— Виж, Ема, не съм искал да те оскърбя. Признавам си, доста се увлякох. Но ти умираше от желание да се позабавляваш за една нощ с непознат и честно казано, аз не виждам нищо лошо в това.

— Ти ме излъга за всичко. Ти си прочут професионален голфър, а не придружител. И според заглавието на онази корица си милионер. – Изведнъж я осени прозрение. – И онази къща изобщо не е на твой приятел. Твоя е, нали? Всичко, което ми наговори, е било лъжа.

— Ти ми лазеше по нервите – призна негодникът и подкара от кръстовището.

— Аз! Аз не съм направила нищо.

— Ето това е опашата лъжа! Ти започна да ме командваш от мига, в който ме видя, съставяше дневен ред, раздаваше заповеди и ме ръгаше с онзи чадър.

— Никога не съм те ръгала с чадъра.

— Имах такова чувство.

— Извинявай – процеди тя ледено.

— Добре. Аз също се извинявам, така че сме квит.

— Нищо подобно.

За пръв път Ема се замисли за ролята на Франческа в цялата история. Но докато си припомняше разговора им, не се сещаше Франческа да й е споменавала, че Кени е професионален придружител. Тъкмо обратното, тя го бе описала като свой приятел. Тогава откъде й бе хрумнало, че той е жиголо? Тя съвсем ясно си спомняше, че бе попитала Франческа дали седемдесет и пет долара на ден е достатъчно заплащане.

Чак сега в съзнанието й изплува смехът на Франческа.

— Кажи му, че аз съм казала, че тарифата му е петдесетачка на ден. – Приятелката й, естествено, изобщо не е имала представа до какво ще доведе тази нейна невинна шега.

Но Ема нямаше повече сили да спори с него.

— От тази работа нищо няма да излезе, господин Травълър. Очевидно е, че не ме харесвате, а аз определено не понасям…

— Това не е съвсем вярно. Когато не размахваш онзи чадър и не ми нареждаш какво да правя, компанията ти ми доставя истинско удоволствие. – Той свърна по четири лентовата магистрала. – С теб поне не е скучно, което почти не може да се каже за хората, с които се срещам.

— Поласкана съм. Но горчивата истина е, че и двамата няма да можем да забравим лошото начало на запознанството ни. Още утре сутринта ще се обадя на Франческа и ще я помоля да ми препоръча някой друг, който може да ми помогне. Не е нужно да се виждаме отново.

Колата намали скорост.

— Ще се обадиш на Франческа?

— Ще й кажа, че имаме несъвместимост на характерите. Тя ще разбере.

— Аз… ъ… предпочитам да не замесваме Франческа в тази история.

— Не мога да не го направя. Тя настоя да й позвъня веднага щом пристигна и да й кажа как съм се устроила.

— Не се и съмнявам – промърмори Кени и я изгледа преценяващо. – Ето какво ти предлагам. Аз ще ти плащам по сто долара на ден, ако ми позволиш да остана твой екскурзовод. Ще ти бъда шофьор и ще те возя, където пожелаеш. Ти трябва единствено да се наслаждаваш на природните красоти и историческите забележителности и да продължиш да докладваш на Франческа, че всичко е наред и ние се разбираме отлично.

Ленивият идиот се бе изпарил. Мястото му бе заел решителен непознат с твърдо стиснати челюсти и напрегнат поглед. Отне й секунда, за да подреди парченцата от мозайката.

— Франческа те държи с нещо, нали? Точно заради това си се съгласил да изпълниш молбата й.

— И така може да се каже. – Спътникът й отби от магистралата по страничен път, после зави към паркинга на разкошен хотел.

— Какво е то?

— Мисля, че тази вечер и за двама ни мелодрамата беше повече от достатъчна.

— Напълно съм съгласна.

— Сто долара на ден. Съгласна ли си?

Ема го зяпна като хипнотизирана. По лицето му нямаше и следа от закачливото изражение, а вечно ухилената му уста представляваше тънка линия. Този мъж бе свикнал да получава това, което желае.

Сега Ема осъзна, че го бе подценила от първия миг на срещата им, и се запита колко още хора бяха сторили същото. Самата тя никога повече нямаше да повтори същата грешка.

— Двеста – чу се да изрича само за да му натрие носа. – Плюс разходите. – Една част от нея се питаше дали окончателно не се е побъркала, но друга направо бе отмаляла от обзелото я облекчение. Не беше сигурна дали този Аполон го осъзнава, или не, но за следващите две седмици тя бе придобила пълен контрол над него. От този момент Ема притежаваше Кени Травълър, а след всичко, което й бе причинил тази вечер, тя не изпитваше ни най-малки угризения на съвестта и бе твърдо решена да го използва, за да постигне целта си.

Ако съдеше по мрачната му физиономия и буреносно смръщените вежди, докато спираше под покрития параден вход на хотела, не му бе отнело много време, за да разбере промяната в съотношението на силите.

— Ще ти наема стая – процеди той. Напрежението беше изострило мекия му провлачен тексаски говор. – И искам да ми обещаеш, че утре в девет сутринта ще ме чакаш във фоайето на хотела.

— О, не се съмнявай, ще бъда там.

Новопридобитата й увереност явно бе проличала в погледа й, тъй като очите му се присвиха и точно в тази секунда Ема се закле, че ще узнае с какво Франческа го държи в ръцете си.

Десет минути по-късно пиколото я съпроводи до великолепен и очевидно много скъп апартамент на десетия етаж. За миг младата жена почти изпита вина, но чувството много бързо изчезна. Отлично разбираше кога я подкупват, а Кени Травълър просто се опитваше да й се подмаже и да я размекне. Нямаше да се получи, но засега не беше нужно той да го знае.

На следващата сутрин я събуди звънът на телефона. Тя отметна непокорните къдрици от лицето си и докато се протягаше към слушалката, погледна към часовника. Показваше 6,18.

— Ало.

— Ако обичате, изчакайте секунда. Търси ви негова светлост херцог Бедингтън.

Ема се отпусна отново върху възглавниците. Беше се чудила колко време ще му е нужно, за да я открие. И докато чакаше, събитията от изминалата нощ изплуваха с такава настойчивост в съзнанието й, че тя почти се зарадва, когато познатият глас ги разпръсна.

— Ема, скъпо мое момиче. Къде беше? Да те открия, бе истинско изпитание за възможностите ми.

Тя потръпна отвратено от носовите звуци на Хю Уелдън Холройд, единадесети херцог на Бедингтън, удивително приличащ на Хенри VIII не само външно. Същият не само беше собственик на земята, върху която бе построено училището „Сейнт Гъртруд”, но преди осем месеца, след смъртта на майка си, вдовстващата херцогиня, стана главният му дарител.

— Добро утро, ваша светлост.

— Е, без формалности, скъпа моя. Можеш да ме наричаш Хю, разбира се, единствено насаме. – Той замълча за миг и Ема съвсем ясно си представи как тъпче препечена пшеничена питка между месестите си устни. Не че Хю се тъпчеше. Въпреки че консумираше огромни количества храна, маниерите му бяха безупречни. Веднъж бе омел цял поднос със сандвичи със следобедния чай, без да изпусне нито трошичка. Стриктното спазване на етикета за него беше не по-малко важно от титлата му.

— Ема, Ема, струва ми се, че имаме малко разминаване в комуникацията. Нали се разбрахме да ми се обадиш, когато пристигнеш и се настаниш. Длъжен съм да те уведомя, че срещнах известни трудности, докато те открия.

— Съжалявам – излъга тя най-безочливо. – Бях толкова уморена, че ми е изхвръкнало от главата.

— Напълно разбираемо. Надявам се, че добре си се наспала.

— Да, отлично.

Дружелюбният му миролюбив тон ни най-малко не я заблуди. Ема вече бе разбрала, че херцог Бедингтън е мъж, готов на всичко, за да получи това, което желае. Само при мисълта за двете му покойни жени цялата изтръпваше. Не че имаше нещо подозрително в смъртта им – едната бе починала при раждане, а другата бе затрупана от лавина, докато карала ски по време на почивка в Алпите. Но като прибавеше всичко накуп: поразителната му физическа прилика с Хенри VIII, безвременната смърт на съпругите му и двете дъщери, набутани в частно училище, далеч по-престижно от „Сейнт Гъртруд”, кожата й настръхваше.

— Ти ми каза, че си наела шофьор, ала си пропуснала да споменеш, че той е един от най-известните голфъри в света. Зная колко си наивна, скъпа моя, затова съм сигурен, че дори и през ум не ти е минала мисълта, че подобно действие е неблагоприлично и напълно неприемливо.

За миг Ема се изпълни със злорадо задоволство.

— Моля ви, не се безпокойте, ваша светлост. Моята приятелка Франческа ми го препоръча. – Не си даде труд да го попита как е узнал, че Кени ще я придружава, тъй като Хю Холройд не беше мъж, който ще остави нещо на случайността. От мига, в който му съобщи за пътуването си, тя бе сигурна, че той ще пусне някой по петите й.