Пожелай ми слънчогледи

Пролог

И това ако не е най-гнусното, най-гадното и противно нещо в целия ми скапан живот!

По скалата от едно до десет се нарежда някъде на… минус шест. Да не вземете да си помислите, че съм придирчива?

Дъждът се стича от яката ми в гърба, докато пристъпвам на покритите си с мехури крака. Вдигнала съм дънковото яке над главата си вместо чадър, но за съжаление то е водопромокаемо. Единственото ми желание е да си хвана такси, да се прибера вкъщи, да изхлузя скапаните ботуши и да се накисна в горещата вана. Само че вися тук вече десет минути и няма никакви таксита.

Пръстите на краката ми направо агонизират. Никога повече няма да помисля да си купя обувки от разни евтини магазини. Купих ги миналата седмица, докато имаше намаление (черни, лачени, без ток, защото нося единствено и само обувки без ток). Бяха половин размер по-малки, но момичето ме увери, че щели да се разтегнат и с тях краката ми да изглеждат безкрайно дълги. Аз взех, че й повярвах. Истината е, че съм най-голямата загубенячка на този свят.

Застанали сме на ъгъла на някаква улица в Югозападен Лондон — не съм стъпвала тук никога преди. От клуба под краката ни дъни музика. Сестрата на Каролин е снабдителка и ни беше уредила куверти с намаление, затова се дотътрихме чак дотук. Само че сега трябва да се приберем, а аз съм единствената, която се оглежда за такси.

Фи е окупирала единствения вход наблизо и е навряла език дълбоко в гърлото на някакъв тип, с когото си лафеше одеве в бара. Готин е, въпреки че си е отгледал странни тънки мустачки. Да не говорим, че е по-нисък от Фи, но истината е, че повечето мъже са по-ниски от нея — тя е почти метър и осемдесет. Има дълга коса, голяма уста, от която редовно се разнася гръмък смях. Когато й е смешно, целият офис замлъква.

Няколко крачки встрани са застанали Каролин и Дебс, притреперват кротко, завити с вестник, и припяват „Валят мъже“1 все едно че са на караоке.

— Лекси! — провиква се Дебс и протяга ръка, за да се присъединя към тях. — Валят мъже! — Дългата й руса коса се е сплескала от дъжда, въпреки това тя сияе. Дебс има две хобита — караоке и правенето на бижута. Дори в момента съм с обеците, които ми подари за рождения ден — малки сребърни буквички „Л“ с висящи речни перли.

— Никакви мъже не валят — тросвам се аз. — Просто си вали дъжд!

Обикновено си падам по караокето, само че тази вечер не ми се пее. Всичко ми е криво и единственото ми желание е да се завра някъде тихо и кротко. Не можа ли онзи скапаняк Дейв да се появи, както обеща? И то след всички есемеси „Обичам Лекси“ и след като се закле, че в десет ще бъде при мен. Цяла вечер го чаках и все гледах към вратата, въпреки че другите момичета сто пъти ми казаха, че няма да дойде. Затова сега се чувствам като пълна задръстенячка.

Скапаняка Дейв работи в телевизионната реклама и ми е гадже от миналото лято, когато се запознахме на барбекю у приятеля на Каролин. Не го наричам Скапаняка Дейв, за да го обидя — това е прякорът му. Никой не помни как са му го лепнали, а той не желае да си признае и все се опитва да накара хората да му казват другояче. Преди известно време започна да си казва Буч, защото е решил, че прилича на Брус Уилис в „Криминале“. Да, прическата е същата, но друга прилика не съм забелязала.

Както и да е, новият прякор не се получи. Колегите му продължават да го наричат Скапаняка Дейв, а мен — Зъбатка. Останах си Зъбатка още от единайсет годишна. А понякога съм Рошла. Истината е, че косата ми е доста къдрава. А пък зъбите ми са малко криви. Според мен това придава характерно излъчване на лицето ми.

(Това си е чиста лъжа. Фи разправя, че придавали на лицето ми характерно излъчване. Аз имам намерение да си оправя зъбите веднага щом се видя с малко пари и се навия да си сложа шини, което най-вероятно няма да стане никога.)

Появява се такси и ръката ми щръква, но пред нас има други хора и те го грабват изпод носа ми. Браво. Натъпквам ръце в джобовете и нещастно оглеждам улицата с надеждата да зърна друга жълта светлина.

Не само Дейв ми върза тенекия. Ами премиите? Днес бе краят на финансовата година. Всички получиха разпечатки, на които пишеше колко получават, и се разскачаха доволно, защото се оказа, че продажбите на компанията за 2003–2004 година са значително по-добри от очакванията. Сякаш Коледа бе настъпила десет месеца по-рано. Всички измислиха как да похарчат парите си. Каролин започна да планира пътуване до Ню Йорк с приятеля си Мат. Дебс реши да си направи кичури в „Ники Кларк“ — открай време мечтае да отиде там. Фи се обади в „Харви Никълс“ и си запази страхотна чанта, наречена „Падингтън“, или нещо подобно.

Останах аз. С едно голямо нищо. Не съм работила достатъчно упорито, и то не защото не съм се срещала с клиентите, а защото, за да получиш премия, трябва да си работил във фирмата цяла година, а на мен не ми достига една нищо и никаква седмица. Една мизерна седмичка. Черна несправедливост. Стисльовци. Отсега ви казвам, че ако ме попитат какво мисля по въпроса…

Както и да е. Все едно Саймън Джонсън да тръгне да разпитва младшите представители по продажбите за мнението им. Има и друго. Длъжността ми е най-противната, която човек може да си представи. Срамна работа. Дори не се побира на визитката. Отдавна съм забелязала, че колкото по-дълго се изписва, толкова по-кофти е работата. Въобразяват си, че ще ги замажат очите с приказки и няма да забележиш, че са те заврели в някакъв ъгъл с тъпите счетоводни документи, които никой друг не иска да обработва.

Някаква кола разплисква локва край тротоара и аз отскачам назад, но пръските достигат лицето ми. Откъм входа се носят звуци, които издават, че Фи се е разгорещила и шушука нещо в ухото на готиния. Долавям познати думи и въпреки че съм в кофти настроение, стисвам устни, за да не избухна в смях. Преди месец си бяхме направили женски купон и си признахме разни мръснишки тайни. Фи каза, че използва един и същи лаф всеки път и магията ставала. „Имам чувството, че бельото ми се разтапя.“

Направо не е за вярване. Как е възможно мъжете да си падат по такива простотийки?

Като гледам как се справя Фи, очевидно се връзват.

Дебс призна, че единствената дума, която използва по време на секс, е „Страхотно“. Или казва „Ти си страхотен!“, или „Чувствам се страхотно!“. Естествено, ако сте готина като Дебс, не ви трябва богат репертоар.

Каролин е с Мат поне от един милион години и заяви, че не говори в леглото, освен да изохка или да иска по-бързо. А веднъж, тъкмо преди той да свърши, възкликнала: „По дяволите, оставих машата включена!“ Не знам дали говореше сериозно, защото има доста шантаво чувство за хумор. Същата като Мат е. Двамата са невероятно умни — почти гениални, но не се перчат. Когато излизаме всички заедно, двамата се обиждат толкова много, че никой не успява да разбере дали говорят сериозно. Сигурно и те не са наясно.

Когато дойде моят ред, аз казах истината, че правя комплименти на мъжа. Например на Скапаняка Дейв винаги казвам: „Имаш страхотни рамене“ или „Очите ти са великолепни.“

Не признах обаче, че винаги се надявам мъжът да отвърне на комплиментите и да каже, че съм хубава.

Не признах също така, че досега подобно чудо не ми се е случвало.

Както и да е. Това не е важно.

— Здрасти, Лекси! — Вдигам поглед и забелязвам, че Фи се е отлепила от готиния. Придърпва дънковото ми яке над главата си и вади червило.

— Здрасти — отвръщам аз и мигам, за да паднат дъждовните капки от миглите ми. — Къде отиде любовникът?

— Да каже на момичето, с което е дошъл, че си тръгва.

— Фи!

— Какво? — Фи ме поглежда без капка разкаяние. — Те не са двойка. Няма такова нещо. — Тя си слага огненочервено червило. При това много. — Ще си купя една торба нови гримове — заявява и поглежда гилзата. — „Кристиан Диор“, цялата серия. Сега вече мога да си го позволя.

— Разбира се! — кимам и се опитвам да си придам вид на безкрайно ентусиазирана. След малко Фи разбира какво става.

— По дяволите! Извинявай, Лекси. — Тя ме прегръща през раменете и ме притиска до себе си. — Трябваше и ти да вземеш премия. Така не е честно.

— Няма нищо. — Опитвам се да се усмихна. — Следващата година.

— Добре ли си? — Фи присвива очи и ме поглежда внимателно. — Искаш ли да отида да взема по нещо за пиене?

— Не, искам да си лягам. Утре трябва да стана рано.

На Фи й просветва и тя прехапва устни.

— Господи! Съвсем бях забравила, покрай премиите и всичко останало… Лекси, много съжалявам. Напоследък не ти върви.

— Всичко е наред — отвръщам бързо. — Просто… Опитвам се да не мисля.

Никой не обича да му мрънкат. Затова се насилвам да се усмихна ведро, за да покажа, че не се тормозя, задето съм зъбатка, задето са ми вързали тенекия, задето не съм взела премия и задето баща ми току-що е починал.

Фи мълчи няколко секунди, след това зелените й очи заблестяват на светлината на преминаващите фарове.

— Нещата ще се обърнат — обещава тя.

— Мислиш ли?

— Аха — кима енергично. — Просто трябва да вярваш, че ще стане. Хайде! — Тя отново ме притиска до себе си. Какво си ти, жена или морж? — Фи използва този израз още от времето, когато бяхме петнайсетгодишни и всеки път ме кара да се засмея. — И още нещо — добавя тя. — Според мен татко ти би искал да отидеш на погребението му с як махмурлук.

Виждала е баща ми два пъти. Може и да е права.

— Кажи, Лекси… — Гласът й неочаквано омеква и аз се стягам. И без това съм на границата, ако вземе да каже нещо мило, ще ревна. Не го познавах добре, но все пак ми беше баща. — Случайно да ти се намира презерватив? — Гласът й се промъква сред мислите ми.

Точно така. Изобщо не трябваше да се притеснявам, че ще прояви съчувствие.

— За всеки случай — добавя Фи с крива усмивка. — Сигурно ще си приказваме за световната политика и разни други неща, но човек никога не знае.

— Да, сигурно.

Бръквам в зеления несесер, който ми е подарък за рождения ден, вадя „Дюрекс“ и й го подавам дискретно.

— Благодаря ти, сладурче. — Тя ме целува по бузата. — Що не дойдеш до нас утре вечер? След като всичко приключи. Ще направя спагети карбонара.

— Добре — усмихвам се нещастно аз. — Супер. Ще ти звънна. — Вече нямам търпение да стане утре вечер. Чиния спагети и чаша вино, докато й разказвам за погребението. Фи е в състояние да превърне дори най-сериозните неща в смешка и знам, че утре ще се пукнем от хилене… — Ето едно такси! Таксиии! — Хуквам към улицата тъкмо когато таксито спира и махам трескаво на Дебс и Каролин, които са на вълна „Танцуващата кралица“2. Очилата на Каролин са покрити с дъждовни капчици и сигурно затова е поне пет такта преди Дебс.

— Здрасти! — Навеждам се към таксиметраджията и косата ми се лепва за лицето. — Бихте ли ни закарали до Балам, а след това…

— Съжалявам, миличка, без караокето — прекъсва ме шофьорът и поглежда страховито Дебс и Каролин.

Зяпвам го напълно шашната.

— Как така без караокето?

— Тия мадамки и скапаното им пеене хич не ги искам.

Той сигурно се майтапи. Не може да забрани на хората да пеят.

— Ама…

— В моето такси ще се съобразявате с моите правила. Никакви пияници, никакви наркотици и никакво караоке. — Преди да успея да отговоря, той включва на скорост и отпрашва.

— Не можете да забранявате на хората да пеят! — крещя вбесена аз. — Това е… дискриминация! Противозаконно е! И… и…

Млъквам безпомощно и се оглеждам. Фи отново се е лепнала за готиния. Дебс и Каролин очевидно са решили да демонстрират най-лошото възможно изпълнение на „Танцуващата кралица“, което някога съм чувала, така че просто не мога да виня таксиметраджията. Колите фучат покрай нас, от локвите хвърчат пръски, дъждът се процежда през мокрото ми дънково яке и капе по косата, а в главата ми кръжат мисли като чорапи в сушилнята.

Никога няма да успеем да хванем такси. Ще висим под дъжда цяла нощ. Банановите коктейли бяха отврат, трябваше да спра след четвъртия. Утре е погребението на татко. Никога досега не съм ходила на погребение. Ами ако се разридая и всички ме зяпнат? Скапаняка Дейв сигурна се гушка с някое момиче и й повтаря колко е красива, докато тя стене: „Буч! Буч!“ Краката ми са покрити с мехури, замръзвам…

— Такси! — писвам в мига, в който зървам жълтата светлина. Дава ляв мигач. — Не завивай! — махам отчаяно. — Насам! Насам!

Трябва да хвана това такси. Задължително трябва да го хвана. Стискам дънковото яке над главата си и хуквам по тротоара, подхлъзвам се на всяка крачка и крещя:

— Такси! Такси!

Когато стигам до ъгъла, забелязвам, че се е скупчила огромна група хора. Заобикалям ги и прескачам стъпалата на някаква обществена сграда. Там има платформа със стъпала надясно и наляво. Ще махна на таксито оттам, след това ще скоча долу.

— Такси! Таксиии!

Ето! Спира. Слава богу! Най-сетне. Ще се прибера, ще се накисна във ваната и ще забравя днешния противен ден.

— Насам! — провиквам се аз. — Идвам, чакай малко…

За мой огромен ужас забелязвам някакъв костюмиран тип да се насочва към моето такси.

— За нас е! — крещя и хуквам по стълбите. — За нас е! Аз го извиках! Да не си посмял… Ау! Ааа!

Когато се подхлъзвам на стъпалата, не осъзнавам какво точно става. Щом обаче започвам да падам, мозъкът ми настръхва от ужас. Подхлъзнала съм се, за което са виновни тъпите ботуши. Политам напред и се просвам на стълбите като тригодишно хлапе. Опитвам да се надигна, ожулвам си ръката на каменната балюстрада, изпускам си несесера с грима, докато опитвам да се хвана за нещо, въпреки това продължавам да падам.

По дяволите!

Земята се надига към мен и аз не мога да направя абсолютно нищо и знам, че всеки момент болката ще нахлуе…