Пожелай ми слънчогледи

Петнайсета глава

Бракът ми. Това е приоритет. Отсега нататък ще съсредоточа всичките си усилия над връзката с Ерик и няма да обръщам внимание на нищо друго.

На следващата сутрин, когато влизам в кухнята за закуска, съм все още потресена. Посягам към каната със зеления сок, оставена на хладилника. Сигурно снощи съм била напълно полудяла. Имам съпруг мечта, който ми е поднесен на тепсия. Защо ми е да поставям брака си на карта? Защо ми трябва да се целувам с някакъв тип в спалнята, независимо какви ми ги приказва?

Сипвам си малко сок в една чаша, за да изглежда така, сякаш съм пила, нещо, което свикнах да правя всяка сутрин. (Не мога да пия блатната течност. Но и не мога да разочаровам Ерик, който го пие със същата наслада, с която говори за любимите си еднообемни пространства.) След това вадя варено яйце от тигана и си сипвам чаша чай, приготвен по-рано от Джана. Май свиквам вече с тази закуска с ниско съдържание на въглехидрати. Всеки ден, без изключение, закусвам с варено яйце, бекон или омлет от белтък.

А понякога, на път към работа си купувам кроасан, но това е само в случаите, когато усещам, че умирам от глад.

Сядам на масата и в кухнята ми се струва спокойно и тихо. Въпреки това съм все още нервна. Ами ако нещата с Джон бяха стигнали по-далече? Ами ако бях съсипала всичко? Бракът ми съществува от няколко седмици, а аз вече рискувам всичко. Трябва да го ценя, трябва да се грижа за него, също както хората се грижат за юките си.

— Добро утро! — Ерик влиза в кухнята, облечен в синя риза и в чудесно настроение. Нищо чудно. Снощното представяне бе най-доброто, което някога е правил. — Наспа ли се?

— Да, благодаря.

Все още не спим заедно, не сме пробвали да правим и секс. Само че, ако ще се грижа за брака си, май е крайно време да опитам някаква близост. Ставам, за да си взема черен пипер и нарочно се отривам в Ерик.

— Изглеждаш супер тази сутрин — усмихвам му се аз.

— И ти!

Прокарвам пръсти по брадичката му. Той вдига учуден поглед към мен и покрива ръката ми със своята. Поглеждам часовника. Слава богу, няма време.

Не, това не си го помислих наистина.

Трябва да мисля положително. Сексът с Ерик ще бъде невероятен, сигурна съм. Може би просто трябва да го направим на тъмно и без да си говорим.

— Как се чувстваш? — пита той с крива усмивка.

— Супер! Малко бързам — усмихвам се и се отдръпвам, за да отпия от чая, преди да е предложил да го направим облегнати на печката. Добре че разбра какво се опитвам да му подскажа. — Налива си чаша чай, след това телефонът му изпиуква и той го изважда.

— Виж ти! — заявява доволно. — Току-що съм спечелил каса „Латиф Ротшилд“ ’88 на един търг.

— Иха! — възкликвам доволно. — Браво, мили!

— Единайсет хилядарки — продължава той. — Върхът!

Единайсет хилядарки ли?

— За колко бутилки? — питам аз.

— За каса. — Той се мръщи, сякаш е очевидно. — Дванайсет.

Не мога да кажа и дума. Единайсет хилядарки за дванайсет бутилки вино ли? Съжалявам, но това не е… не е нормално. Той има ли представа колко пари са единайсет хилядарки? Мога да купя сто бутилки за същата сума и пак ще бъдат супер. Да не говорим, че ще ми останат пари.

— Лекси, добре ли си?

— Разбира се — бързо се стягам. — Просто си мислех… че попадението е невероятно! — Отпивам последна глътка чай, обличам си сакото и посягам към куфарчето. — Чао, мили.

— Чао, любима — Ерик става, за да ме целуне. Тези целувки вече ми се струват съвсем естествени. Нагласявам сакото, когато си спомням нещо.

— Ерик — започвам небрежно. — Кажи ми… какво е Мон Блан?

— Мон Блан ли? — обръща се той слисан. — Шегуваш се, нали? Ти помниш Мон Блан?

Този път попаднах в капана. Не мога да му кажа „Не, Джон ми каза“.

— Не че помня — опитвам се да импровизирам. — Просто името Мон Блан ми се стори важно. Има ли някакво специално значение?

— Ще разбереш, мила. — Забелязвам удоволствието по лицето на Ерик. — Всичко ще си спомниш. Засега няма да ти кажа. Това е много добър знак.

— Може би! — Опитвам се да изглеждам въодушевена като него. — Добре… до довечера! — Излизам от кухнята и непрекъснато мисля за Мон Блан. Ски? Онези скъпарските химикалки. Снежни планини?

Нямам никаква представа.

Слизам от метрото на спирка „Виктория“, купувам си кроасан и отхапвам по малко, докато вървя. Приближавам към офиса и усещам, че вече не съм гладна. Стомахът ми е свит също като на дете, което няма никакво желание да отиде на училище.

Фи може отново да ми е приятелка, но никой от останалите не ме понася. Да не говорим, че се изложих пред Саймън Джонсън, а все още нямам понятие… Сградата е пред мен, а аз съм ужасена.

Хайде, казвам си. Ще бъде забавно.

Изобщо няма да бъде забавно.

Добре де, няма да е забавно, само че нямаш избор.

Стягам се, изхвърлям кроасана и бутам стъклената врата. Отправям се към кабинета си, без да се натъкна на никого, сядам зад бюрото и притеглям купчината документи. В същия момент забелязвам листчето, което съм написала вчера, за да ми напомни да обсъдя продажбите с Байрън. Защо да не се заема веднага? Вдигам слушалката на телефона, набирам вътрешния му номер, но след това затварям, защото някой чука на вратата.

— Да?

— Здрасти, Лекси — Дебс наднича в стаята. Облечена е в тюркоазна жилетка и дънкова пола и носи плик.

— А, здрасти, Дебс — отвръщам предпазливо.

— Как си? — пита тя притеснено.

— Добре. — Зад нея са застанали Фи и Каролин и те също се чувстват неловко. — Здрасти! — възкликвам изненадана. — Всичко наред ли е?

— Казах им каквото ми каза — отвръща Фи. — Снощи ходихме да пийнем по нещо и аз им казах.

— Просто не знаехме — обяснява все още притеснената Дебс. — Така и не ти дадохме възможност да ни кажеш. Предположихме, че все още си… — Тя не знае какво да каже.

— Кошмарното създание, жадно за власт — довършва вместо нея Каролин.

— Чувстваме се много виновни. — Дебс прехапва устни и поглежда другите. — Нали?

— Не се притеснявайте — насилвам се да се усмихна. Неочаквано, докато ги гледам, ме притиска непозната досега самота. Те ми бяха приятелки, открай време бяхме четирите. А през последните три години те са излизали сами, говорили са си, смели са се, а аз не съм била с тях. Те вече са трио, а аз съм единак.

— Просто исках да ти дам това — Дебс пристъпва към бюрото, цялата поруменяла, и ми подава плик. Отварям го и вадя картичка. Покана за сватба!

— Надявам се да дойдеш. — Дебс е натъпкала ръце в джобовете си. — И двамата с Ерик.

Какво унижение само. Езикът на тялото й е достатъчно красноречив. Последното, което иска, е да се появим на сватбата й.

— Виж, Дебс, не е нужно да ме каниш. Много мило… — Опитвам се да пъхна картичката в плика. И аз съм поруменяла. — Просто не е нужно да…

— Напротив. — Тя поставя ръката си върху моята, за да ме спре и аз вдигам поглед. Очите й са същите, каквито бяха преди — наситено сини, с дълги мигли с много спирала. — Ти беше една от най-добрите ми приятелки, Лекси. Знам, че нещата се промениха. Би трябвало да дойдеш.

— Ами… благодаря — измънквам най-сетне. — Обръщам поканата и прокарвам пръст по буквите. — Как накара майка си да се съгласи на още гости?

— За малко да ме убие — заявява направо Дебс и аз избухвам в смях.

— Да не те е заплашила, че ще ти спре издръжката?

— Именно! — възкликва Дебс и този път и трите започваме да се смеем. Майката на Дебс я заплашва да й спре издръжката, откакто се помня — въпреки че спря да й я дава още преди десет години.

— Донесохме и кифлички — намесва се Фи. — За да се извиним за вчера… — Някой чука на вратата и тя се обръща, прага е застанал Саймън Джонсън.

— Саймън! — стряскам се аз. — Не те забелязах.

— Лекси — усмихва се той. — Може ли да поговорим?

— Ние тръгваме — заявява бързо Фи и трите се изнизват. — Благодаря за… информацията, Лекси. Много ни помогна.

— Чао, Фи! — усмихвам се с благодарност.

— Няма да ти отнемам време — отвръща Саймън и затваря вратата след тях. — Просто исках да споделя с теб как мина събранието в понеделник. Не е нужно да се разчува. От този отдел единствено вие с Байрън знаете. — Той пристъпва към бюрото и ми подава папка.

— Разбира се — кимам. — Благодаря.

Поемам папката от него и виждам на корицата написано „Юни ’07“ и ме бодва някакво предчувствие. Все още нямам представа какво означава това. Вчера прерових всички файлове, но така и не успях да открия някаква информация. Няма нито компютърни файлове, нито документи, абсолютно нищо.

Знам, че трябваше да попитам Байрън, само че човек си има гордост. Исках да разбера сама.

— Нямам търпение да се заема! — потупвам папката с надеждата да съм достатъчно убедителна.

— Добре. Значи в понеделник, в дванайсет точно, те чакам в заседателната зала.

— Ще бъда там — отвръщам със самоуверена усмивка. — Благодаря, Саймън.

В мига, в който Саймън затваря вратата, аз отварям папката. На първа страница е напечатано обобщение и аз преглеждам текста. „Юни ’07… преструктуриране… преразпределение на пазара… цялостна преработка…“

След няколко секунди се отпускам на стола и не знам какво да направя. Нищо чудно, че всичко се пази в тайна. Ще префасонират цялата компания. Ще въведем нови технологии… ще слеем няколко отдела… Продължавам надолу.

„…заради недостатъчно доброто представяне… планове за разпускане…“ Какво?

Прочитам напечатаното отново. След това отново.

Усещам студени тръпки. Имам чувството, че замръзвам на стола, докато препрочитам написаното. Не е възможно… не може да е това, което си мисля…

Прилив на адреналин ме кара да скоча, да се втурна към вратата, да изскоча навън и да хукна по коридора. Саймън е застанал до асансьорите и разговаря с Байрън.

— Саймън! — дишам дълбоко, за да потисна паниката. — Може ли няколко думи набързо?

— Лекси — вдига поглед и забелязвам, че е подразнен.

— Здрасти. — Оглеждам се, за да съм сигурна, че никой не подслушва. — Просто исках… да… уточним някои неща. Тези планове да се ликвидира отдел „Подови покрития“… — посочвам папката. — Това не може да… нали нямаш…

— Най-сетне зацепи. — Байрън скръства ръце и клати глава. Толкова му е забавно, че ми идва да го ударя. Значи е знаел?

Саймън въздиша.

— Лекси, говорих по този въпрос милион пъти, както ти е добре известно. Пазарът се е свил. Ти направи истински чудеса и ние сме ти безкрайно задължени. Ще бъдеш възнаградена. Само че отделът не ни върши работа.

— Не можеш да отрежеш целия отдел и дейността с подовите покрития. Нали така е започнала фирмата!

— Не викай! — срязва ме Саймън и се оглежда. Вече не е приятният човек, когото познавам. — Лекси, не мога да позволя подобно разхищение. Крайно непрофесионално е.

— Ама…

— Няма защо да се притесняваш. Вие с Байрън ще запазите постовете си в управлението. Всичко е много внимателно премислено. Сега нямам време за подобни разговори. — Асансьорът пристига и той се качва.

— Ама, Саймън… — продължавам отчаяно. — Не можеш просто така да уволниш цял отдел…

Прекалено късно е. Вратата на асансьора се затваря.

— Не се нарича уволнение — прозвучава подигравателният глас на Байрън. — Нарича се съкращение. Научи се да се изразяваш правилно.

— А ти как можеш да стоиш безучастен? — врътвам се към него. — Защо не знам нищо по този въпрос?

— Не съм ли ти казал? — Байрън цъка с език и се преструва на засрамен. — Много съжалявам, Лекси, просто ми е трудно да разбера кое помниш и кое не помниш… А ти не помниш нищичко.

— Къде са папките? Защо не съм ги виждала преди?

— Може да съм ги взел за известно време — той свива рамене и се отправя към кабинета си. — Чао.

— Почакай! — влизам след него и затварям вратата. — Просто не разбирам. Защо ликвидират отдела?

— Ти да си погледнала последните числа от продажбите? — извива очи Байрън.

— Покачили са се! — отвръщам, преди да успея да се спра, макар да знам, че е грешка.

— С три процента ли? — подсмива се Байрън. — Лекси, мокетите вече не вървят. Така и не успяхме да си извоюваме място при другите подови покрития. Приеми нещата. Партито приключи.

— Не можем да ликвидираме отдела. Оригиналният дизайн е класика. Ами килимите?

Байрън ме зяпва, след това избухва в смях.

— Да знаеш, че си смешна.

— Какво?

— Повтаряш се. Каза същото и на първото съвещание. „Ще превърнем мокетите в килими!“ — имитира ме той. — Откажи се.

— Но те всички ще останат без работа! Целият отдел!

— Колко жалко. — Той сяда на бюрото и посочва вратата. — Чака ме работа.

— Ти си мръсник — заявявам разтреперана. Изфучавам от офиса и хлопвам вратата. Все още стискам папката и дишам с усилие. Кръвното ми се е качило. Трябва да прочета всичко. Трябва да помисля.

— Лекси! — Завъртам се по посока на гласа и притискам папката към гърдите си. Фи е застанала на вратата на главния офис и ме чака. — Хайде! Ела да си вземеш кифличка.

В първия момент просто я наблюдавам и не казвам нищо.

— Хайде! — смее се тя. — Саймън Джонсън си тръгна, нали?

— А, да… — отговарям с прегракнал глас. — Тръгна си.

— Хайде. Всички те чакаме.

Не мога да откажа. Трябва да се държа нормално, приятелски, въпреки че съм готова всеки момент да се пръсна.

Фи ме хваща за ръката и щом влизам в офиса, едва не получавам шок. Те са подготвили плаката, на който пише ДОБРЕ ДОШЛА, ЛЕКСИ!!! Върху един от шкафовете е поставена кошница с кифлички и пликче с подарък.

— Така и не те посрещнахме — започва Фи, леко поруменяла. — Освен това искахме да ти кажем, че се радваме, че се оправяш след катастрофата. — Тя се обръща към останалите. — За онези от вас, които не познаваха Лекси преди… просто искам да кажа, че катастрофата промени нещата. Сега тя ще бъде най-страхотният шеф и трябва да я подкрепяме. За теб, Лекси!

Тя вдига чашата с кафето и всички започват да ръкопляскат.

— Благодаря на всички — промълвявам аз, цялата поруменяла. — Вие сте… чудесни сте.

До един ще останат без работа. Те нямат никаква представа. Купили са кифлички и подарък.

— Искаш ли кафе? — Фи ми подава чаша. — Дай тази папка…

— Не! — стисвам папката още по-силно. — Това е поверително…

— Да не би да са премиите? — хили се Дебс и ме сръчква. — Гледай да са хубави, Лекси! Имам нужда от нова чанта!

Успявам да се усмихна. Това е просто някакъв кошмар.

Когато най-сетне си тръгвам от работа, кошмарът не е приключил. Разполагам с цял уикенд, за да спася отдела. Не само че не познавам проблема, ами нямам представа какъв отговор да дам. Докато чакам асансьора, се приближава Байрън.

— Вкъщи ли ще работиш? — той извива вежди, когато вижда натъпканото ми куфарче.

— Трябва да спася отдела. Ще работя целия уикенд, за да намеря разрешение.

— Това майтап ли е? — Байрън клати глава. — Лекси, не чете ли предложението? Така ще бъде по-добре и за мен, и за теб. Създават нов стратегически екип, който ще ни даде повече власт и по-голям размах…

— Не е там работата! — изкрещявам, обзета от заслепяваща ярост. — Какво ще стане с приятелите ни, които нямат нищо?

— Ред сълзи, ред сополи. Да те предупредя, че чистачката вече си е тръгнала и няма кой да бърше след теб — подиграва ми се Байрън. — Ще си намерят работа. — Той се поколебава и ме поглежда. — Преди не ти пукаше.

Трябват ми няколко секунди, за да разбера смисъла на думите му.

— Как така?

— Преди катастрофата ти пусна мухата да се разформирова отделът. Така сме щели да имаме повече власт, повече пари. Защо не?

Усещам как се вледенявам.

— Не ти вярвам — гласът ми трепери. — Никога не бих предала приятелите си.

Байрън ме поглежда жално.

— Напротив. Не си светица, Лекси. А и защо да бъдеш? — Вратата на асансьора се отваря и той се качва.

Пристигам в магазин „Ландриджес“ като насън. Имам среща със стилистката си Ан в шест. Според наръчника двете с нея се срещаме всеки три месеца и тя ми избира дрехи, които да са подходящи за съответния сезон и събития.

— Лекси? Как си? — посреща ме глас, когато приближавам рецепцията. Ан е дребна, с късо подстригана тъмна коса, тесни черни панталони и особен парфюм, от който веднага ми прилошава. — Много се притесних, когато научих за катастрофата!

— Добре съм, благодаря. Вече се оправям — опитвам се да се усмихна.

Трябваше да отложа тази среща. Нямам представа какво търся тук.

— Така! Набелязала съм ти изключителни неща. — Ан ме води към една кабинка и ми показва редица дрехи. — Има нови модели, нови стилове, но според мен ще ти стоят добре…

Какви ги говори тя? Какви модели, какви стилове? Всичките са костюми в неутрални цветове. И без това вкъщи имам пълен гардероб със същите дрехи.

Ан ми показва сако след сако, обяснява за джобове и дължини, но аз не чувам нито дума. Нещо жужи в главата ми като насекомо и става все по-шумно…

— Предложи ми нещо по-различно — прекъсвам я остро. — Имаш ли нещо по-живо…

— Живо ли? — повтаря обърканата Ан. Колебае се, след което посяга към друго бежово сако. — Това е раздвижено…

Излизам от кабинката и имам чувството, че ще се задуша. Кръвта бумти в ушите ми. Чувствам се като малоумна.

— За нещо такова ти говоря — дръпвам пурпурна минирокля с ярки точки. — Тази е чудесна. С нея мога да отида в някой клуб.

Ан е готова да припадне.

— Лекси — успява да каже най-сетне тя. — Това съвсем не е твоят стил.

— Напротив — предизвикателно дръпвам роклята. — И тази.

Точно такива дрехи бих си избрала едно време, само че тези са поне един милион пъти по-скъпи.

— Лекси! Лекси… — Тя притиска пръсти в основата на носа си и си поема дълбоко дъх. — Аз съм ти стилистка. Знам какво ти отива. Ти си си изработила изключителен професионален стил и двете с теб отделихме много време, докато…

— Скучен е. Задушава ме. — Дръпвам бежова рокля без ръкави от ръцете й и я налагам на себе си. — Аз не съм жена за такава рокля. Просто не съм.

— Напротив, Лекси.

— Не съм. Искам да се забавлявам. Искам цветове.

— Колко години вече носиш бежово и черно? — Ан е много напрегната. — Лекси, ти ме предупреди на първата ни среща, че ти трябват дрехи за работа в неутрални цветове.

— Това е било едно време, нали? — опитвам се да потисна нетърпението си, но май събитията от деня си казват думата. — Много неща се промениха. Аз съм се променила.

— Виж тази — Ан ми подава нова рокля в бежово с малки плисета. — Тази е типично в твой стил.

— Не е.

— Напротив.

— Не е за мен. Не обичам бежово. Не искам да бъда жена, която се облича в бежово! — В очите ми бликват сълзи.

Започвам да вадя фиби от кока, защото нямам търпение да се отърва от него.

— Не съм от жените, които носят бежови костюми! Не съм от жените, които всеки ден си вдигат косата на кок. Не съм от жените, които профукват хиляди за вино. Не съм от жените, които… предават приятелите си…

Вече хлипам неудържимо. Кокът ми не иска да се разпадне и кичури коса стърчат от главата ми като на плашило. Лицето ми е мокро от сълзи. Бърша ги с опакото на ръката и ужасената Ан бърза да вземе роклята.

— Да не изцапаш „Армани“ — сопва се тя.

— Ето ти я — натъпквам я в ръцете й аз. — Дръж си я! — Без да кажа и дума повече, си тръгвам.

Слизам в кафенето на първия етаж, поръчвам си горещ шоколад и го пия, докато вадя фибите от косата си. След това си поръчвам още един с поничка. След известно време, когато въглехидратите са напълнили стомаха ми като топла успокояваща възглавница, се чувствам по-добре. Трябва да има някакъв начин, разбира се, че трябва да има. Ще работя целия уикенд, ще открия разрешение, ще спася отдела.

Откъм джоба ми се разнася пиукане. Вадя телефона и виждам, че съм получила есемес от Ерик.

Как си? До късно ли работиш?

Поглеждам думите трогната. Наистина съм изключително трогната. Ерик държи на мен. Мисли за мен.

Прибирам се — пиша аз. Днес ми липсваше.

Не е точно така, но звучи добре.

И ти ми липсваше! — отвръща веднага той.

Знаех си аз, че бракът има смисъл. Това е. Някой да държи на теб, когато всичко друго се скапва. Някой да те развеселява. Дори само есемесът на Ерик ме кара да се чувствам един милион пъти по-затоплена от шоколада. Докато съчинявам отговор, телефонът отново сигнализира. Какво ще кажеш за Мон Блан?

Пак ли този Мон Блан? Това пък какво е? Сигурно някой коктейл.

Очевидно за Ерик означава много. Има един-единствен начин да разбера.

Супер! — отговарям аз. Нямам търпение.

Грабвам си чантата, излизам от „Ландриджес“ и спирам такси.

За двайсетина минути си пристигам вкъщи и през това време прочитам три заключения от папката, всяко по-потискащо от предишното. Продажбите на мокети не са били по-ниски в цялата история на фирмата, докато всички останали отдели процъфтяват. Накрая затварям папката и поглеждам през прозореца на таксито, а мислите не ми дават мира. Ако мога да измисля някаква спасителна стратегия… Знам, че мокетите все още имат бъдеще…

— Миличка? — шофьорът на таксито ме изтръгва от мислите. — Пристигнахме.

— А, да. Благодаря. — Ровя в чантата, когато телефонът ми отново изписква.

Готов съм!

Готов ли? Тази работа става още по-тайнствена.

Прибирам се. Ще се видим след минутка!

Пращам отговора и подавам парите на шофьора.

Когато влизам в апартамента, светлината е приглушена, очевидно програмирана на „Прелъстяване“. Свири тиха музика, иначе не се чува никакъв шум.

— Здрасти! — провиквам се, докато закачвам палтото си.

— Здрасти!

Далечният глас на Ерик май идва от спалнята. От моята спалня.

Е, това е общата ни спалня.

Поглеждам се в огледалото и бързо сресвам косата си. След това минавам през хола и се отправям към спалнята. Вратата е оставена открехната, но не виждам вътре в спалнята. Оставам отпред за момент и се питам какво ли става. След това отварям. Когато виждам какво има пред мен, изпищявам.

Това ли било Мон Блан? Значи това е Мон Блан!

Ерик се е проснал на леглото. Чисто гол е. Само гениталиите му са покрити с планина от сметана.

— Здрасти, мила — той извива вежди, намига и поглежда надолу. — Нападай!

Да нападам ли? Да нападам, значи?

Парализирана от ужас, гледам сметановата планина. Всяка клетка в тялото ми подсказва, че не искам да нападам.

Работата е там, че няма как да избягам. Не мога да го отблъсна. Той ми е съпруг. Очевидно сме правили… подобни неща.

Господи, о, господи…

Страхливо пристъпвам към сметановия връх. Без да съзнавам какво правя, протягам пръст и гребвам от планината, след това вкусвам.

— Тя е… подсладена е! — гласът ми трепти от напрежение.

— Нискокалорична — грейва Ерик.

Не. Не става. Много съжалявам. Това просто… Няма да стане. Не и в този живот. Трябва да измисля някакво извинение…

— Замая ми се главата! — думите сами излязоха от устата ми. Притискам ръка към очите си и се отдръпвам от леглото. — Господи, помня!

— Помниш ли? — Ерик сяда веднага.

— Да, спомних си… сватбата ни — импровизирам аз. — Беше само образ, ние с теб, но толкова жив, че ме стресна…

— Седни, мила! — Ерик е притеснен. — Спокойно. Може някои спомени да се върнат.

Той е така изпълнен с надежда, че аз се чувствам двойно по-виновна, че го лъжа. Да не би да е по-добре да кажа истината.

— Ако нямаш нищо против, ще отида да полегна на спокойствие в другата стая. — Бързо тръгвам към вратата. — Извинявай, Ерик, след като си си направил толкова труд…

— Мила, всичко е наред! Ще дойда и аз… — Ерик става от леглото.

— Недей! — писвам аз. — Ти се… оправи се. Аз съм добре.

Без да му дам възможност да каже каквото и да е друго, се тръшвам на бежовото канапе. Главата ми се върти, но не знам дали е от водката, или от Мон Блан, или от истеричния ден… Просто не знам. Знам само, че единственото ми желание е да се пъхна под завивките и да се престоря, че светът около мен не съществува. Не мога да се справя с живота си. Просто не успявам.