Пожелай ми слънчогледи

Единайсета глава

Не е възможно.

Утринната светлина се промъква през щорите. Будна съм от известно време, но все още не съм станала. Гледам право в тавана и дишам равномерно. Теорията ми е, че ако лежа неподвижна, може би вихрушката, която вилнее в главата ми, ще се успокои и всичко ще си дойде неусетно на мястото.

Засега теорията ми се оказва пълна дивотия.

Всеки път, когато премислям събитията, ми прилошава. Имам чувството, че всичко ми се изплъзва. Фи каза, че съм адско изчадие в ролята на шефка. Някакъв тип разправя, че съм въртяла с него тайна връзка. Какво още? Да не би в най-скоро време да открия, че съм агент на ФБР?

Не е възможно да е истина. Точка по въпроса. Защо ми е да изневерявам на Ерик? Той е красив, мил, мултимилионер, освен това умее да кара моторна лодка. Докато Джон е грозноват. И е… дръпнат.

Що се отнася до последните му думи, „Нямаш представа какъв е животът ти“, мога само да кажа, че е страшно нагъл. Знам предостатъчно за живота си и това ми стига. Знам къде си правя косата, знам какъв десерт съм похапвала на сватбата си, знам колко често двамата с Ерик правим секс… Всичко е записано в наръчника.

Както и да е, той е грубиян. Не можеш да нахлуеш току-така в нечий дом и да заявиш пред домакинята: „Ние с теб сме любовници“, и то по време на парти, на което присъства и съпругът й. Човек би трябвало да подбере… друго време. Можеше да напише бележка.

Не, не може да пише никаква бележка. Човек…

Все едно. Няма да мисля повече по този въпрос.

Сядам в леглото и натискам копчето, с което се вдигат щорите, след това прокарвам пръсти през косата си и се намръщвам, когато закачам оплетено място. Екранът пред мен е празен и стаята ми се струва неестествено тиха. Все още се чувствам странно тук, след стаята в Балам, където непрекъснато ставаше течение. Тук съм като в херметически запечатана кутия.

Този тип Джон сигурно е някой психар. Сигурно е свикнал да набелязва хора с амнезия и да им разправя, че им е любовник. Няма никакво доказателство, че с него сме имали връзка. Няма абсолютно никакво доказателство. Той нито се споменава някъде, нито има бележки от него, нито пък някакви снимки.

Но пък, от друга страна… едва ли ще ги оставя разхвърляни, за да ги намери Ерик, нали? Мразя го това предателско гласче, което се обажда в главата ми.

За момент оставам седнала и оставям мислите ми да се реят свободно. След това съвсем импулсивно ставам и се отправям към стаята с дрехите. Бързам към тоалетката и дръпвам най-горното чекмедже. Пълно е с гримове на „Шанел“, подредени в спретнати редички от Джана. Затварям чекмеджето и отварям следващото, в което са сгънати шаловете. В следващото са бижутата и албум, който се оказва празен.

Бавно затварям чекмеджето. Дори тук, където е моето лично неприкосновено пространство, всичко е спретнато и стерилно и няма нищо издайническо. Къде е хаосът? Къде са ми нещата? Къде са писмата и снимките? Къде са коланите с капси и червилата, които ми подаряваха в разни скапани магазини? Къде съм… аз?

Навеждам се напред на лакти и захапвам единия си нокът. В следващия момент идва вдъхновението. Чекмеджето с бельото! Ако крия нещо, то ще бъде там. Отварям гардероба и вадя чекмеджето с бикините. Разбърквам сатененото море на „Ла Перла“, ала не откривам абсолютно нищо. Да не би да са в чекмеджето със сутиените…

— Търсиш ли нещо? — гласът на Ерик ме стряска. Обръщам глава и го виждам застанал на вратата. Наблюдава ме как ровя и в следващия момент цялата пламвам от притеснение.

Той знае.

Разбира се, че не знае. Не ставай глупава. Няма какво да знае.

— Здрасти, Ерик! — Отдръпвам ръце небрежно. — Просто си търсех сутиени.

Ето затова е невъзможно да съм имала извънбрачна връзка. Никак не ме бива в лъжите. Какво ще рече това „сутиени“ в множествено число. Да не би да имам шест цици?

— Питах се — продължавам бързо — няма ли мои неща тук?

— Какви неща? — мръщи се той.

— Писма, дневници, нали се сещаш?

— Ами бюрото ти в кабинета? Обикновено там държиш работните документи.

— Разбира се. — Съвсем бях забравила за кабинета. По-скоро го приемах като територия на Ерик, не като моя.

— Снощи мина чудесно. — Той влиза в стаята. — Браво, мила. Едва ли ти е било лесно.

— Беше забавно. — Облягам се назад и започвам да опипвам каишката на часовника си. — Някои хора ми се сториха доста… интересни.

— Да не би някой да те е притеснил?

— Малко — усмихвам се гузно. — Предстои ми да науча толкова много.

— Можеш да ме попиташ за всичко, което пожелаеш. Независимо какво. — Той разперва ръце. — Нали съм твой съпруг.

Гледам го, неспособна да промълвя и дума.

Случайно знаеш ли дали съм се чукала с архитекта ти?

— Ами — прочиствам гърлото си. — След като предлагаш помощ, кажи ми, ние с теб щастливи ли сме? Бракът ни щастлив ли е, верни ли сме един на друг?

Надявам се думата „верни“ да произведе взрив, само че Ерик я забелязва веднага.

— Верни ли? — мръщи се. — Лекси, никога не съм ти изневерявал. Дори не бих помислил да ти изневеря. Нали сме си дали клетви. Нали сме се обвързали.

— Разбира се — отвръщам бързо. — Точно така е.

— Дори не мога да си обясня откъде ти хрумна подобно нещо. Да не би някой от гостите да е подхвърлил нещо? Само ми кажи кой е…

— Не! Никой не е казал нищо! Просто… Всичко ми се струва толкова ново, толкова различно… — Не знам какво да кажа и отново се изчервявам. — Просто си помислих, че… трябваше да попитам. От любопитство.

Добре, значи бракът ни не е отворен, от онези, в които партньорите свалят който им попадне. Просто исках да съм наясно.

Затварям чекмеджето със сутиените и поглеждам навитите чорапи и чорапогащници. Трябва да прогоня тези абсурдни мисли. Само че не ме сдържа и аз продължавам.

— Значи… онзи тип… — Нарочно смръщвам чело, сякаш не мога да си спомня името ми. — Онзи, архитектът…

— Джон.

— Джон. Точно така. Той ми се стори приятен човек. — Свивам рамене, за да не излезе, че се интересувам прекалено много.

— А, той е върхът — отвръща Ерик. — Ако не беше той, нямаше да успеем. Той има повече въображение от който и да е друг.

— Въображение ли? — хващам се за думата аз. — Да не би понякога да проявява повече въображение, отколкото трябва? Да не би да обича да… фантазира?

— Не. — Ерик ми се струва силно учуден. — Ни най-малко. Той е дясната ми ръка. На Джон бих поверил живота си.

За мое облекчение телефонът пронизително иззвънява, преди Ерик да започне да ме разпитва защо толкова се интересувам от Джон.

Ерик се връща в спалнята, за да се обади, и аз затварям чекмеджето с чорапите. Тъкмо се каня да се откажа от търсенето, когато попадам на нещо, което досега не бях видяла. Оказва се скрито чекмедже на самото дъно с ключалка от дясната страна.

Значи си имам тайно чекмедже.

Сърцето ми започва да бие лудо. Посягам бавно и набирам кода, който използвам открай време — 4591. Чува се тихо прищракване и чекмеджето се отваря. Поглеждам към вратата, за да съм сигурна, че Ерик не ме наблюдава, пъхвам ръка и напипвам нещо твърдо, което прилича на дръжка на…

Та това е камшик!

В първия момент съм прекалено шокирана, за да реагирам. Камшикът е малък, от кожени ленти, все едно че е току-що излязъл от секс магазин. Не мога да откъсна поглед от него. Да не би това да е камшикът на прелюбодейката? Да не би да съм се превърнала в съвършено различен човек? Може би вече съм фетишистка и ходя по разни барове на садомазохисти, за да влача след себе си мъже, и се обличам в корсети с капси?

Усещам, че някой ме наблюдава, обръщам се и виждам застаналия на вратата Ерик. Той гледа камшика, извил любопитно едната си вежда.

— А… — обзема ме паника. — Просто… открих го вътре. Не знам…

— Не го оставяй навън, да не би да го намери Джана. — На него май му е забавно.

Впивам очи в него и не мога да си намеря място. Ерик знае за камшика. Усмихва се. Това означава, че… Не може да бъде. Просто не е възможно!

— Това го нямаше в наръчника, Ерик! — опитвам се да говоря тихо и шеговито, но гласът ми прозвучава остър и писклив.

— Не всичко е в наръчника. — Очите му искрят.

Така, значи правилата се променят. Мислех, че всичко трябва да е в наръчника.

Поглеждам притеснена камшика. И така… какво става? За него ли използвам камшика? Дали не го използва той…

Не. Не мога повече да мисля по този въпрос. Пъхвам камшика обратно в чекмеджето, хлопвам го и усещам, че ръце ми са потни.

— Точно така — намига Ерик. — Прибери го на сигурно място. Доскоро. — Той излиза и след няколко секунди чувам хлопването на входната врата.

Май имам нужда да обърна една малка водка.

Накрая изпивам само чаша кафе с две бисквити, които Джана ми отпусна от личните си запаси. Господи, колко ми липсваха бисквитите. Ами хлябът! Ами препечените филийки! Направо умирам за една препечена филийка, хрупкава и златиста, намазана с масло…

Както и да е. Престани да фантазираш за разни въглехидрати. Престани да мислиш за камшика. Един нищо и никакъв камшик. Какво от това, че го има?

Мама ще дойде на гости в единайсет, но дотогава остава прекалено много време. Влизам в хола, сядам на облегалката на безупречното канапе и отварям едно списание. След две минути го затварям. Прекалено напрегната съм, за да чета. Все едно че в съвършения ми живот се появяват пукнатини. Не знам на кого и на какво да вярвам. Просто не знам какво да правя.

Оставям чашата кафе и започвам да оглеждам безупречните си нокти. Бях нормално момиче с къдрава коса, криви зъби и скапано гадже. Имах и сравнително тъпа работа и приятелки, с които ми беше весело, и уютен малък апартамент.

А сега… Все още не мога да повярвам, че жената, която виждам в огледалото, съм аз. Да не говорим, че онова, което съм аз, не присъства никъде в този апартамент. Телевизионно предаване… високи токчета… приятелките ми отказват да излизат с мен… някакъв мъж разправя, че ми бил любовник… просто не познавам жената, в която съм се превърнала. Не мога да разбера какво ми се е случило.

Оставям списанието и отивам в кабинета. Ето го бюрото ми, лъскаво, подредено, столът е прибран. Никога не съм имала бюро, което е било толкова спретнато; нищо чудно, че по нищо не личи да е мое. Сядам и отварям първото чекмедже. Вътре е пълно с подредени писма. Във второто има банкови извлечения, вързани със синя лента.

Леле боже! Откога съм станала толкова подредена?

Отварям последното, най-голямото чекмедже и очаквам вътре да открия или белило за грешки, или нещо друго, но се оказва празно. Вътре си лежат само два листа.

Вадя банковите извлечения и ги преравям. Ококорвам се, когато виждам каква заплата получавам. Та тя е поне три пъти по-висока, отколкото беше преди. По-голямата част от парите ми отиват в обща сметка с Ерик, освен една значителна сума, която всеки месец се изпраща по сметка „Унико“. Трябва да разбера какво е това.

Оставям извлеченията, бръквам в най-долното чекмедже и вадя листовете. На единия съм писала аз, но съкращенията са напълно неразбираеми. Все едно че е написано с някакъв код. Другият е откъснат лист от бележник, на който съм написала с молив пет думи:

Как само ми се иска

Гледам листа като хипнотизирана. Какво? Какво ми се е искало?

Завъртам листа и се опитвам да си представя как съм написала думите. Дори се опитвам, макар да знам, че е безсмислено да си припомня как съм ги писала. Дали е било преди една година? Може би преди шест месеца? Дали не е било преди три седмици? За какво изобщо става въпрос?

На вратата се звъни и аз се стряскам. Сгъвам внимателно листа и го прибирам в джоба си. След това хлопвам празното чекмедже и отивам да отворя.

Мама е довела три от кучетата. Става въпрос за три досадни, прекалено енергични кучета от породата уипет. Довела ги е в безупречен апартамент, пълен с безупречни неща.

— Здрасти, мамо! — поемам палтото й и се опитвам да я целуна, а животните се изплъзват от ръката й и хукват към канапето. — Олеле, довела си… кучета!

— Миличките ми се сториха толкова тъжни и самотни, когато тръгвах. — Тя прегръща едно от тях и потрива буза в муцунката му. — Агнес е много уязвима в момента.

— Добре — отвръщам и се опитвам да проявя съчувствие. — Горкичката стара Агнес. Дали да не я върнем в колата.

— Миличка, не мога да я изоставя просто така! — мама ме поглежда мъченически. — Знаеш много добре, че не ми беше никак лесно да организирам идването си в Лондон.

За бога! Знам, че изобщо не й се е идвало днес. Не е дошла просто така. По телефона само споменах, че е странно да живееш сред непознати, а мама взе, че се впрегна и заяви, че щяла да дойде. Накрая се разбрахме тя да мине.

С огромен ужас забелязвам как кучето надига едната си лапа и я подпира на масичката за кафе, докато другото вече се е настанило върху канапето и е захапало възглавницата.

Господи! Ако канапето наистина струва десет бона, значи възглавница е поне хилядарка.

— Мамо… може ли да махнеш кучето от канапето.

— Рафаел няма да направи нищо! — отвръща обидено мама. Агнес, или както там се казва зверчето, се озовава при Рафаел и другото куче с един скок.

Сега три уипета подскачат доволно върху канапето на Ерик. Дано не е пуснал камерите.

— Имаш ли диетична кола? — Ейми се вмъква след мама, пъхнала ръце в джобовете.

— Струва ми се, че в кухнята има — отвръщам разсеяно и протягам ръка. — Кучета! Слизайте от канапето!

Нито едно от трите не ми обръща внимание.

— Хайде, милички! — Мама вади кучешка бисквита от джоба на жилетката си и кучетата на секундата престават да дъвчат тапицерията. Едното се настанява в краката й, а другите две се сгушват до нея и отпускат глави на пъстрата й рокля.

— Ето — натяква мама. — Нищо не са направили.

Поглеждам смачканата възглавница, която Рафаел току-що е изплюл. Не си струва да казвам каквото и да е.

— Няма диетична кола. — Ейми се връща от кухнята и отваря близалка. Тесните дънки, натъпкани в ботушките й правят краката й безкрайно дълги. — А спрайт няма ли?

— Може и да има… — поглеждам я разсеяно. — Ти не си ли на училище?

— Не. — Ейми пъхва близалката в устата си и свива рамене.

— Защо? — Поглеждам към мама и усещам някакво напрежение.

Двете мълчат. Мама си оправя кадифената лента за коса, сякаш това е най-важното нещо в момента.

— Ейми има малко неприятности — отвръща най-сетне тя. — Нали така, Рафаел?

— Отстраниха ме от училище. — Ейми наперено се насочва към един стол, тръшва се и качва крака на масичката.

— Отстранена ли? Защо?

Следва ново мълчание. Мама изглежда не ме е чула.

— Защо, мамо?

— Май Ейми пак върти старите си номера — мръщи се тя.

— Какви стари номера?

Единствените стари номера, които помня, бяха с магическия комплект, който получи една Коледа. Още я помня в алената бархетна пижама и чехлите с лица на зайци, застанала пред камината, докато ни молеше да изтеглим по някоя карта, а ние се преструвахме, че не забелязваме картата, която крие.

Бодва ме носталгия. Беше толкова сладко детенце.

— Какво си направила, Ейми?

— Нищо. Те направо изперкаха. — Ейми вади близалката от устата си и въздиша с досада. — Просто заведох онази психарка в училище.

— Психарка ли?

— Ами да. — Ейми се подсмихва. — Запознахме се в един клуб. Не знам дали беше истинска психарка, но всички ни повярваха. Взехме по десет кинта от момичетата и тя им каза, че утре щели да се запознаят с момче. Всички бяха доволни. После даскалицата разбра.

— По десет кинта от момиче? — питам слисана. — Нищо чудно, че си загазила.

— Последно предупреждение — уточнява гордо тя.

— Защо? Какво друго си направила, Ейми?

— Нищо особено! Просто… през ваканцията събрах пари за учителката по математика, госпожа Уинтърс, дето беше в болница. — Ейми свива рамене. — Казах, че излиза, и всички дадоха купища кинти. Събрах повече от пет стотака. — Тя изсумтява и се киска. — Беше страхотно!

— Миличка, това е придобиване на пари с измама. — Мама върти с едната ръка кехлибарените зърна на огърлицата си, а с другата гали кучетата. — Госпожа Уинтърс беше много разстроена.

— Нали й занесох бонбони? — отвръща възмутената Ейми. — Да не би да съм излъгала? Човек може да умре след липосукция.

Опитвам се да кажа нещо, но просто нямам думи. Как стана така, че малката ми сестричка се превърна от сладко дете в това… чудо?

— Трябва ми балсам за устни — обажда се Ейми и клати крака. — Може ли да си взема от тоалетката ти?

— Да, разбира се. — Щом тя излиза, се обръщам към мама. — Какво става? Откога Ейми има неприятности?

— От две години. — Мама не ме поглежда, а отговаря, навела глава към кучето в скута й. — Всъщност тя е страхотно дете, нали Агнес? Просто понякога кривва от пътя. Някои от по-големите момичета я карат да краде, но тя не е виновна.

— Да краде ли? — ахвам ужасена.

— Да. Какво да се прави. — Мама ми се струва нещастна. — Това беше просто неприятна случайност. Взела сако от съученичка и зашила своето име на него. После много съжаляваше.

— Но… защо… защо го е направила?

— Миличка, никой не знае. Прие много зле смъртта на баща си и оттогава… проблемите следват един след друг.

Не знам какво да кажа. Може би всички тийнейджъри, които губят бащите си, излизат от релсите.

— Да не забравя, че ти нося нещо, Лекси. — Мама бърка в платнената си чанта и вади дивиди в най-обикновена обложка. — Това беше последното съобщение от баща ти. Направил е прощален запис преди операцията, за всеки случай. Пуснахме го на погребението. Ако не го помниш, трябва да го видиш отново. — Тя ми подава дивидито с два пръста, сякаш е заразно.

Посягам към дивидото и не мога да откъсна поглед от него. Това са последните думи на татко. Все още не мога са повярвам, че е починал преди повече от три години.

— Много ми се иска да го видя отново — завъртам дивидито между пръстите си. — Наистина е невероятно, че е направил запис.

— Да, точно така. — Мама започва да шава нервно. — Нали го знаеш баща ти. Винаги трябваше да бъде център на вниманието.

— Мамо! Според мен е нормално да си център на вниманието на собственото си погребение.

По нищо не личи мама да е чула. Това е редовният й номер, когато някой заговори за нещо, което не й е приятно. Тя просто оглушава и променя темата на разговора. Както предполагам, след малко вдига глава и казва:

— Защо не помогнеш на Ейми, миличка? Щеше да й търсиш някаква работа в службата си.

— Работа ли? — мръщя се, обзета от съмнение. — Мамо, не съм сигурна.

И без това там нищо не е сигурно, а ако се появи Ейми, всичко ще се срути.

— Само за седмица или две. Нали каза, че си говорила с когото трябва и всичко било уредено…

— Може и да съм казала — прекъсвам я нетърпеливо. — Само че сега всичко е различно. Още не съм се върнала на работа, трябва да разбера с какво съм се занимавала…

— Ти се оправяш толкова добре — продължава да ме убеждава мама.

Да, така е. От девета дупка на кавала съм се превърнала в адско изчадие в ролята на шефка.

Няколко минути цари мълчание и се чуват само ноктите на кучетата по плочките в кухнята. Направо не ми се мисли какво правят.

— Мамо, питах се… — навеждам се напред. — Опитвам се да разбера какво съм правила… и нещата не се връзват. Защо съм участвала в риалитито? Как успях за нула време да се превърна в безчувствена кариеристка? Не разбирам.

— Нямам никаква представа. — Мама е прекалено заета да рови в чантата си. — Просто си решила да напреднеш в работата.

— Само че това не е нормално. — Навеждам се още по-напред, за да привлека вниманието й. — Никога не съм била амбициозна жена и ти го знаеш. Как така съм се променила?

— Миличка, беше толкова отдавна, не помня… Красиво момиче ми е тя. Истинска красавица.

В този момент осъзнавам, че мама говори на едно от кучетата. Дори не ме слуша. Каква изненада!

Вдигам поглед и забелязвам Ейми да влиза от съседната стая. Бузата й е все още издута от близалката.

— Ейми, Лекси тъкмо разказваше, че ще ти намери работа при нея — грейва мама. — Какво ще кажеш?

— Може би — обаждам се аз. — След като се върна и поработя известно време.

— Що не.

Тя изобщо не е благодарна, че някой прави нещо за нея.

— Трябва да знаеш, че има няколко основни правила — обяснявам аз. — Няма да крадеш от колегите ми. Няма и да ги лъжеш.

— Че аз да не би да крада? — възмущава се Ейми. — Едно нищо и никакво сако, при това беше случайно. Господи!

— Миличка, не беше само сакото — обажда се след кратко колебание мама. — И гримът.

— Всички мислите най-лошото за мен. Всеки път, когато нещо изчезне, мен сочат с пръст. — Очите на Ейми блестят на бледото лице. Тя отпуска слабите си рамене и на мен ми става мъчно за нея. Права е. Съдя я, без да знам фактите.

— Извинявай — отвръщам гузно. — Сигурна съм, че не крадеш.

— Много важно! — Тя извръща глава. — Защо и ти не ме обвиниш като останалите?

— Няма. — Застанала е до прозореца и аз пристъпвам към нея. — Ейми, искам да се извиня. Знам, че ти е трудно, откакто татко почина… Ела — протягам ръце, за да я прегърна.

— Я ме остави на мира — дръпва се тя.

— Ама, Ейми…

— Разкарай се! — Тя се отдръпва рязко, вдигнала ръце, за да се отърве от мен.

— Но ти си малката ми сестричка! — Навеждам се, за да я прегърна, след това се отдръпвам, когато нещо ме бодва в ребрата. — Ох! Какво, по дяволите… Какви са тези неща?

— Нищо — отвръща стреснато Ейми след секунда.

— Я покажи! — Протягам се към набъбналото дънково яке. — Какво, за бога, си натъпкала в джобовете?

— Консерви — отвръща нагло тя. — Риба тон и царевица.

— Царевица ли?

— Не може да бъде! — Мама затваря очи. — Ейми, нали не си крала от Лекси?

— Я млъквай! — изкрещява Ейми. — Нищо подобно не съм взела! — Тя замахва с ръце и две червила на „Шанел“ изскачат от ръкава на якето, последвани от пудра. Тупват на пода и всички вперваме поглед в тях.

— Това… мои ли са? — питам най-сетне.

— Не — сопва ми се тя, но забелязвам, че се е изчервила.

— Мои са!

— Ти нямаше дори да забележиш — свива тя рамене и се цупи. — Имаш хиляди тъпи червила.

— Ейми! — въздиша тежко мама. — Изпразни си джобовете.

Ейми поглежда гневно мама и започва да изпразва джобовете си. Оставя всичко на стъклената масичка. Два термални спрея за лице. Свещ на „Джо Малоун“. Купища гримове. Комплект парфюми на „Кристиан Диор“. Наблюдавам я, без да кажа и дума, и не мога да повярвам колко неща е побрала в джобовете си.

— Сега си свали тениската — нарежда мама като някой митничар.

— Не е честно — мънка Ейми, сваля тениската и аз оставам с отворена уста. Отдолу е намъкнала тясна рокля на „Армани“, натъпкана в дънките. Нахлузила е поне пет сутиена на „Ла Перла“, набрани на корема, а от тях висят две чанти също като колиета.

— Откраднала си рокля? — едва удържам кикота си. — И сутиени?

— Добре де. Искаш си роклята ли? Добре. — Тя сваля всичко и го хвърля на масичката. — Доволни ли сте? — Вдига поглед и забелязва изражението ми. — Да не би аз да съм виновна. Мама не ми дава пари за дрехи.

— Ейми, това не е вярно! — възкликва потресена мама. — Имаш предостатъчно дрехи!

— Всичките са демодирани! — изкрещява тя на мама и на мен веднага ми става ясно, че тази разправия са я имали и преди. — Не можем всички да си позволим да живеем като теб! Ти няма ли най-сетне да се усетиш, че вече живеем в двайсет и първи век? — сочи тя роклята на мама. — Пълна трагедия!

— Престани, Ейми — срязвам я аз. — Това не е най-важното. А тези сутиени дори няма да ти станат.

— Мога да ги продам по eBay — отвръща сопнато тя. — „Скъпарски дантелени сутиени“.

Намъква тениската, отпуска се на пода и започва да набира есемес на телефона си.

Не мога да повярвам на очите си.

— Ейми — изричам най-сетне. — Дай да поговорим. Мамо, иди да направиш по едно кафе.

Мама е напълно объркана, въпреки това веднага става и с удоволствие се спасява в кухнята. Когато излиза, аз сядам на пода до Ейми. Раменете й са напрегнати и тя отказва да вдигне поглед.

Добре. Ще трябва да се покажа като изпълнена с разбиране и съчувствие. Знам, че ни делят много години. Знам, че не помня почти нищо от живота й. Не е възможно да не сме били близки.

— Слушай, Ейми — започвам с най-подходящия за случая глас на пораснала готина сестра. — Не можеш да продължаваш да крадеш. Не можеш да мамиш хората и да им измъкваш парите.

— Я чупката! — съска Ейми, без да вдигне глава.

— Ще се забъркаш в неприятности. Ще те изключат от училище!

— Майната ти — пропява Ейми. — Майната ти и пак майната ти.

— Виж! — опитвам се да запазя търпение. — Знам, че понякога ти е трудно. Сигурно се чувстваш самотна само с мама, но ако искаш да поговориш с някого, ако имаш някакъв проблем, аз съм винаги на твое разположение. Само ми звънни или ми прати есемес. Можем да излезем на кафе, да отидем заедно на кино… — Млъквам.

Ейми все още набира есемеса с едната ръка, а с другата ми показва среден пръст.

— Майната ти и на теб! — възкликвам аз, отпускам се на пода и прегръщам колене. Тъпа малка крава! Ако мама си въобразява, че ще я търпя в офиса си, не е познала.

Седим и мълчим. Накрая посягам към съобщението на татко, плъзвам се по пода и пъхвам дивидито в плейъра. Огромният екран светва и след няколко секунди се появява лицето на татко.

Не мога да откъсна очи от екрана. Татко се е отпуснал на един стол, облечен в червен халат. Стаята ми е непозната, но аз не съм виждала домовете на баща ми. Лицето му е изпито, каквото го помня, след като се разболя. Имам чувството, че не му достига въздух. Въпреки това зелените му очи блестят, а между пръстите му тлее пура.

— Здрасти — започва той с пресипнал глас. — Аз съм. Това ви е известно. — Той се усмихва, след това започва да се задушава от кашлица, която облекчава, като дръпва от пурата, сякаш е чаша вода. — Всички знаем, че шансът ми по време на операцията е петдесет на петдесет. Аз сам съм виновен, че съм докарал тялото си до това положение. Затова реших да изпратя това съобщение на вас, на семейството си, просто за всеки случай.

Той замълчава и отпива дълга глътка от чаша уиски. Забелязвам, че ръката му трепери, докато оставя чашата. Дали е подозирал, че ще умре? Неочаквано в гърлото ми засяда бучка. Поглеждам Ейми. Тя е оставила телефона, гледа екрана и не смее да откъсне очи.

— Живейте добре — обяснява татко пред камерата. — Бъдете щастливи. Бъдете мили едни с други. Барбара, престани да отдаваш живота си на тъпите кучета. Те не са човешки същества. Никога няма да ти дадат достатъчно обич, нито да ти помогнат, нито да си легнат с теб, освен ако не си много отчаяна.

Притискам устата си с ръка.

— Не мога да повярвам, че го каза.

— Да, но го каза — хихика Ейми. — Мама излезе от стаята.

— Мили мои, имате само един живот. Не го пилейте. — Той поглежда камерата с блеснали очи и аз си спомням какъв беше като по-млад, как ме чакаше след училище в спортна кола. Показвах го на всички. Това е татко ми! Децата зяпаха колата, а майките го оглеждаха тайно, и елегантното му ленено сако, и тена, придобит в Испания.

— Знам, че прецаках нещата неведнъж и не два пъти — продължава татко. — Знам, че не бях най-подходящият човек, който да създаде семейство, но с ръка на сърцето заявявам, че дадох най-доброто от себе си. Обичам ви, мили мои. Ще се видим от другата страна. — Той вдига чашата към камерата и отпива. След това екранът потъмнява.

Дивидито се изключва, но ние с Ейми не помръдваме. Гледам празния екран и се чувствам още по-самотна и изоставена отпреди. Баща ми е мъртъв. Мъртъв е вече три години. Никога повече няма да мога да поговоря с него, нито да му купя подарък за рождения ден. Няма да мога да го помоля за съвет. Не че можеш да поискаш съвет от баща си, освен какво сексапилно бельо да купиш за любовницата си. Въпреки това поглеждам към Ейми, която среща погледа ми и свива рамене.

— Много мило съобщение — заявявам аз, решила да не проявявам сантименталност и да не плача. — Татко добре го е измислил.

— Да — кима Ейми. — Много добре.

Ледът между нас се е стопил. Ейми посяга към чантата си и вади кутийка за грим с надпис „Сладурана“ на капачето. Вади молив за устни и наднича в малкото огледалце. Никога преди не я бях виждала как си слага грим, освен за маскени балове.

Ейми вече не е дете, казвам си аз, докато я наблюдавам. Тя е на прага на зрелостта. Знам, че днес нещата не потръгнаха, но може в миналото да сме били приятелки.

Може да съм й се доверявала.

— Кажи, Ейми — започвам тихо и предпазливо. — Ние с теб бяхме ли близки преди катастрофата? Говорехме ли си… за разни неща? — Поглеждам към кухнята, за да се уверя, че мама не чува.

— Понякога — тя свива рамене. — Какви неща?

— Просто се питах… — Опитвам се да говоря естествено. — Питам само от любопитство, споменавала ли съм някога Джон?

— Джон ли? — Моливът за уста на Ейми застива в ръката й. — Онзи, с когото си правила секс ли?

— Какво? — надигам глас. — Ти сигурна ли си?

Господи! Значи е истина.

— Да — Ейми е силно изненадана от реакцията ми. — Ти ми каза на Нова година. Били сте пияни.

— Какво друго ти казах? — Сърцето ми бие като полудяло. — Кажи ми всичко, което си спомняш.

— Ти ми разказа всичко! — Очите й заблестяват. — Всички гадни подробности. Било ти е за пръв път, а той изгубил презерватива и на двамата ви замръзнали задниците…

— Замръзнали са ни задниците ли? — Гледам Ейми и се опитвам да открия някакъв смисъл в казаното. — Ти да не би да говориш за… Джеймс?

— Да бе! — цъка с език тя. — За него ти говоря. За Джеймс. Оня от бандата в училище. Защо, ти за кого питаш? — Тя си слага червило и ме поглежда с нов интерес. — Кой е Джон?

— Никой — бързам да отвърна. — Просто един… тип. Никой не е.

Ето, видяхте ли! Няма никакви доказателства. Ако наистина съм имала извънбрачна връзка, все някъде щеше да има следа. Или бележка, или снимки, или нещо, записано в дневника ми. Поне Ейми щеше да знае или…

Важното е, че съм щастливо омъжена за Ерик. Точка по въпроса.

Късно следобед е. Мама и Ейми си тръгнаха преди малко, след като най-сетне успяхме да убедим едното куче да слезе от балкона, друго да излезе от джакузито на Ерик, където се беше пъхнало, за да надроби една хавлиена кърпа. Сега съм в колата заедно с Ерик и пътуваме по Имбанкмънт. Той има среща с дизайнерката Ейва и предложи и аз да отида, за да видя последното му творение — „Блу 42“.

Всички сгради на Ерик се наричат „Блу“, а след тях е лепнат някакъв номер. Това е запазена марка на компанията му. Запазената марка било нещо много важно, също като музиката, която слушаш, и приборите на масата. Очевидно Ейва е гениална, когато трябва да се избира подходящата посуда.

Научих за Ейва от наръчника. Тя е на четирийсет и осем, разведена, двайсет години е работила в Ел Ей, написала е дълга поредица книги като например „Тиган и вилица“ и подготвя вътрешния дизайн на всички домове, които предлага компанията на Ерик.

— Ерик, искам да те питам нещо — обаждам се аз, докато пътуваме. — Днес преглеждах банковите си извлечения и попаднах на „Унито“, където съм прехвърляла пари. Звъннах в банката и те ми обясниха, че била офшорна сметка.

— Аха — кима незаинтересовано Ерик. Чакам да каже нещо друго, но той пуска радиото.

— Ти знаеш ли нещо? — опитвам се да надвикам новините.

— Не — свива рамене той. — Но пък идеята си я бива. Хубаво е човек да сложи малко пари в офшорна сметка.

— Ясно. — Никак не съм доволна от отговора му и ми се иска да се скарам с него, но така и не знам защо.

— Трябва да сипя бензин. — Ерик спира на бензиностанция. — Няма да се бавя.

— Чакай — спирам го аз, когато отваря вратата. — Ще ми купиш ли чипс? Ако има със сол и оцет.

— Чипс ли? — той се обръща и ме поглежда така, сякаш съм му поискала хероин.

— Да, чипс.

— Мила! — той е удивен. — Ти не ядеш чипс. Това го пише в наръчника. Специалистът ни по здравословно хранене ни е препоръчал диета с ниско съдържание на въглехидрати и с много протеини.

— Да, знам… Само че на всеки му се полага по някоя малка глезотийка от време на време, нали? А сега ми се яде чипс.

За момент Ерик се чуди какво да каже.

— Лекарят ме предупреди да очаквам неразумно държание, капризи — заявява той.

— Не е неразумно да изядеш пакет чипс — протестирам аз. — Те не са отровни.

— Мила… мисля за здравето ти — заявява мило Ерик. — Знам колко трудно ти е било да свалиш излишните килограми, за да се побереш в дрехи, два размера по-малки. Инвестирахме в твой личен треньор. Ако си решила да захвърлиш всичко заради пакетче чипс, добре. Още ли го искаш?

— Да — отвръщам по-предизвикателно, отколкото възнамерявах.

Забелязвам раздразнението му, но той успява бързо да го прикрие с усмивка.

— Както кажеш! — трясва вратата на колата. След няколко минути се връща с бърза крачка и носи пакет чипс.

— Заповядай — пуска ги в скута ми и пали.

— Благодаря — усмихвам се с благодарност, но той дори не ме чува. Потегля, а аз се опитвам да отворя пакета, но лявата ми ръка е все още трудно подвижна след катастрофата и не успявам да стисна плика. Накрая го захапвам със зъби, дърпам с дясната ръка и пакетът експлодира.

По дяволите! Чипсът се пръсва навсякъде. И по седалките, и по таблото, и по Ерик.

— Господи! — клати глава той, без да крие раздразнението си. — Да не би да има и по косата ми?

— Извинявай — промълвявам и изтупвам сакото му. — Много, ама много съжалявам…

Цялото купе мирише на сол и оцет. Вкусотия! Обожавам тази миризма.

— Сега ще се наложи да закарам спешно колата на миене — мръщи се отвратен Ерик. — А по сакото ще останат мазни петна.

— Съжалявам, Ерик — казвам отново и продължавам да почиствам раменете му. — Ще плати за химическото чистене. — Отпускам се на седалката, посягам към огромно парче чипс в скута ми и го лапвам.

— Да не би да го ядеш? — Ерик говори така, сякаш чашата е преляла.

— Но то само падна в скута ми — протестирам аз. — Чисто е.

Возим се в мълчание. Тайничко лапвам още няколко парчета и се опитвам да ги хрускам колкото е възможно по-тихо.

— Ти не си виновна — заявява той, вперил поглед напред. — Беше ударила главата си. Все още е рано да очаквам да се държиш нормално.

— Чувствам се напълно нормално — отвръщам аз.

— Разбира се. — Той ме гали по ръката и аз се напрягам. Добре де, може и да не съм се възстановила напълно. Знам със сигурност, че едно пакетче чипс не доказва, че имам умствено разстройство. Каня се да му го кажа, когато той минава през порта, отворена специално за нас. Влизаме в малък двор и той гаси колата.

— Пристигнахме. — В гласа му долавям гордост. Той посочва навън. — Това е последното ни бебче.

Поглеждам слисана навън, напълно забравила за чипса. Пред нас се издига чисто нова бяла сграда. Има извити балкони, черни гранитни стъпала водят към врати със сребърен обков.

— Ти ли си я построил? — питам най-сетне аз.

— Не лично аз — смее се той. — Хайде. — Отваря вратата и перва няколко трохи от панталоните, а аз го следвам, обзета от истинско страхопочитание. Портиер в униформа ни отваря вратата. Фоайето е облицовано в блед мрамор, има и бели колони. Това е истински палат.

— Невероятно! Страхотно! — Забелязвам какви ли не подробности като дискретните ниши и гипсовите тавани.

— Мезонетът има собствен асансьор. — Ерик кима на портиера и ме повежда към задната част на фоайето, където има прекрасен асансьор с дървена ламперия. — В приземието има басейн, фитнес зала и кино. Повечето апартаменти си имат оборудвани фитнес зали и домашно кино — уточнява той.

Вдигам поглед, за да се уверя, че не се шегува. Оборудвава фитнес зала в апартамент, домашно кино?

— Пристигнахме… — Асансьорът се отваря с тих звън и ние слизаме в кръгло антре с огледала. Ерик натиска внимателно едно от огледалата и то се оказва врата. Тя се отваря и аз ахвам.

Пред мен е най-огромната стая, която някога съм виждала. Не, това е откритият космос. Прозорците са от пода до тавана, камината лесно може да побере висок човек, а в единия край има водопад.

— Това истинска вода ли е? — питам недоверчиво. — Вътре в къщата? — Ерик избухва в смях.

— Клиентите ни обичат да са различни. Забавно е, нали? — Той посяга към дистанционното, насочва го към водопада и натиска някакви копчета — водата се оцветява в синьо. — Има десет светлинни ефекта. Ейва? — надига глас той и след малко се появява кльощава жена с руса коса и фини очила, облечена в сиви панталони и бяла риза.

— Здрасти — поздравява тя с американски акцент. — Лекси! Виждам, че си по-добре! — тя стиска ръката ми. — Разбрах всичко. Горкичката.

— Добре съм, наистина — усмихвам се аз. — Просто се опитвам да се върна към нормален живот. — Разпервам ръце. — Тук е наистина невероятно. И водата…

— Водата е най-важното в този апартамент — обяснява Ерик. — Следвали сме принципите на фън шуй, нали така, Ейва? Много е важно за ултрабогатите?

— Какво? — питам объркана.

— За най-богатите — повтаря Ерик. — Апартаментите ни са за тях.

— Фън шуй е от първостепенно значение за ултрабогатите — кима доволно Ейва. — Ерик, току-що доставиха рибите за спалнята. Невероятни са! Всяка една е по триста лири — обръща се към мен тя. — Взехме ги под наем.

Ултрабогати, ала-бала. Риби под наем. Това е различен свят. Тъй като нямам думи, се оглеждам отново. Барът е извит, на друго ниво има стъклена скулптура, която виси от тавана. Нямам никаква представа колко струва този апартамент. Не искам и да знам.

— Погледни — Ейва ми показва сложен макет от хартия и дървени клечки. — Това е цялата сграда. Обърни внимание, че тук ар деко се среща с Голтие.

— Браво! — опитвам се да си спомня нещо за „ар деко се среща с Голтие“, но така и не успявам. — Как измисли всичко това? — посочвам водопада, който в момента е окъпан в оранжева светлина. — Как ти дойде на ум?

— Не бях аз — клати глава Ейва. — Аз се занимавам с мебелите и тъканите, с чувствените детайли. Концепцията е на Джон.

Нещо трепва в мен.

— Джон ли? — навеждам глава и се мръщя като човек, който не разбира за кого става въпрос. Все едно че „Джон“ е непозната дума на някакъв чужд език.

— Джон Блайд — уточнява Ерик. — Архитектът. Нали се запознахте на партито у нас? Забрави ли? После ме разпитваше за него.

— Така ли? — питам след дълго мълчание. — Не си спомням. — Въртя макета и се опитвам да не обръщам внимание на топлината, която пълзи по врата ми.

Това е пълен абсурд. Държа се като гузна прелюбодейка.

— Джон, ела при нас — подвиква Ейва. — Тъкмо говорехме за теб.

Той тук ли е? Стисвам неволно макета. Не искам да го виждам. Не искам и той да ме вижда. Трябва да измисля нещо и да се измъкна…

Твърде късно е. Ето го, крачи към нас в дънки, с тъмносин пуловер с шпиц деколте и чете някакъв документ.

Добре. Запази спокойствие. Всичко е наред. Ти си щастливо омъжена и нямаш никакви доказателства, че си кривнала от правия път, че си имала връзка с този мъж.

— Здрасти, Ерик, Лекси. — Той кима любезно, когато приближава, след това поглежда ръцете ми. Свеждам очи и забелязвам, че макетът е станал на топка. Смачкала съм го. Покривът е счупен, а балконите са се откачили.

— Лекси! — Ерик го забелязва. — Как, за бога, можа да го направиш?

— Джон! — Ейва смръщва чело. — Макетът ти.

— Много се извинявам! — червя се аз. — Нямам представа как се случи. Просто го държах и…

— Не се притеснявай — свива рамене Джон. — Отне ми само месец да го направя.

— Месец ли? — ахвам ужасена. — Виж, ако ми дадеш скоч, ще го оправя… — Опитвам се да пригладя смачкания покрив и да върна балконите по местата им.

— Не чак месец — уточнява Джон, докато ме наблюдава. — По-скоро два часа.

— Така ли? — Продължавам да приглаждам макета. — Няма значение. Много съжалявам.

Джон ме поглежда.

— Ще ми се реваншираш.

Да му се реванширам ли? Това пък какво означава? Без да мисля, пъхвам ръка в ръката на Ерик. Имам нужда от подкрепа, от верен съпруг до мен.

— Апартаментът е наистина невероятен, Джон — заговарям аз като достойна съпруга на магнат и разпервам ръка. — Поздравявам те.

— Благодаря, и на мен ми харесва — отвръща равнодушно той. — Как е паметта ти?

— Все така.

— Нещо да си си припомнила?

— Не. Нищо.

— Жалко.

— Да.

Опитвам се да се държа естествено, но между нас припламват искри, когато сме заедно. Дишам плитко и накъсано. Вдигам поглед към Ерик, убедена, че той е забелязал нещо, но той изобщо не трепва. Нима не е усетил? Просто невероятно.

— Ерик, трябва да поговорим за проекта Бейсуотър — настоява Ейва, докато рови из кожената си чанта. — Вчера ходих до обекта и направих бележки…

— Лекси, иди да разгледаш апартамента, докато двамата с Ейва поговорим. — Ерик изтегля ръката си. — Джон ще те разведе.

— А, не се притеснявай — дръпвам се аз.

— С удоволствие — намесва се Джон. Говори с такова отегчение, че се притеснявам. — Ако ти е интересно.

— Всъщност, няма нужда…

— Мила, Джон е създал тази сграда. — В гласа на Ерик забелязвам неодобрение. — За теб е изключителна възможност да се запознаеш с идеите на компанията.

— Ела, ще ти обясня първоначалната идея. — Джон посочва другия край на стаята.

Няма начин да се измъкна.

— Чудесно — съгласявам се най-сетне.

Добре, след като иска да говори, да говори. Следвам Джон и заставаме до водопада. Възможно ли е човек да живее до тази шумна водна стена?

— И така — започвам любезно. — Откъде ти дойдоха тези идеи, посветени на богатите?

Джон се намръщва и сърцето ми се свива. Дано не започне да ми приказва за артистичния си гений. Просто не съм в настроение за претенции и надувки.

— Питам се какво би искал един кретен — отвръща най-сетне той. — И веднага го прилагам.

Не успявам да сдържа шокирания си смях.

— Ако бях кретенка, щеше страшно да ми хареса.

— Ето, видя ли? — Той пристъпва към мен и снишава глас. — Значи не помниш нищо.

— Абсолютно нищо.

— Добре — въздиша шумно той. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим. Има едно място, старата Канал Хаус в Излингтън. Ще забележиш високите тавани, Лекси — добавя вече по-високо. — Те са типични за нашето строителство. — Поглежда ме и забелязва изражението ми. — Какво има?

— Ти луд ли си? — съскам аз и поглеждам към Ерик, за да се уверя, че не е чул нищо. — За твое сведение, не открих никакво доказателство, че с теб сме имали връзка. Нищо. Невероятен усет към пространството! — добавям на висок глас.

— Доказателство ли? — Джон очевидно не разбира. — Какво доказателство например?

— Например… ами не знам. Някоя любовна бележка. Или дрънкулки.

— Дрънкулки ли? — Имам чувството, че Джон едва се удържа да не се изсмее. — Не бяхме почитатели на дрънкулките.

— Значи връзката ни не е била кой знае какво — сопвам се аз. — Прегледах тоалетката и там няма нищо. Прегледах дневника си — също нищо. Попитах сестра ми, тя никога не е чувала за теб.

— Лекси. — Той говори така, сякаш има намерение да ми обясни положението. — С теб имахме тайна връзка. Това означава, че не оставяш доказателства.

— Значи нямаш доказателство. Знаех си.

Обръщам му гръб и тръгвам към камината. Джон ме следва.

— Доказателство ли искаш? — чувам го да мърмори. — Като например, че имаш белег като ягода на дясното бедро ли?

— Нямам… — Обръщам се доволно и спирам рязко, когато Ерик ни поглежда от другия край на стаята. — Не знам откъде ти е хрумнала идеята за такова осветление! — Махам с ръка на Ерик, а той отвръща и продължава разговора си.

— Знам, че нямаш белези по бедрата — извива очи Джон. — Нямаш абсолютно никакви белези по рождение. Само една бенка на ръката.

В първия момент мълча. Така е. Какво от това?

— Може да си налучкал. — Скръствам ръце.

— Само че не съм. — Той ме поглежда. — Лекси, не си измислям. Двамата с теб имаме връзка. Обичаме се. Дълбоко и страстно.

— Виж… — Прокарвам ръце през косата си. — Просто… това е пълна лудост! Не бих започнала извънбрачна връзка. Нито с теб, нито с когото и да е. Никога през живота си не съм била невярна…

— Двамата с теб правихме секс на този под преди четири седмици — прекъсва ме той. — Точно тук — кима към пухкава кожа на пода.

Поглеждам я и не знам какво да кажа.

— Ти беше отгоре — добавя той.

— Престани! — Силно притеснена се врътвам и се отдалечавам от него към далечния край на помещението, откъдето вита стълба води към мецанина.

— Да погледнем останалата част — заявява той на висок глас, докато ме следва. — Според мен, ще ти хареса…

— Не, няма — изстрелвам през рамо. — Остави ме на мира.

И двамата сме на върха на стълбата и поглеждаме през металната балюстрада, откъдето се вижда Ерик, а светлините на Лондон нахлуват през огромните прозорци. Не съм справедлива към него. Апартаментът е наистина великолепен.

Застаналият до мен Джон души въздуха.

— Я ми кажи — подхвърля той. — Да не би да си похапвала чипс със сол и оцет?

— Може би — поглеждам го подозрително.

Джон се ококорва.

— Впечатлен съм. Как успя да го вмъкнеш покрай фашиста на хранителния взвод?

— Не е никакъв фашист — сопвам се, обзета от желание да защитя Ерик. — Той просто… грижи се за правилното ми хранене.

— Той е истински Хитлер. Готов е да събере всичкия хляб на света и да го натъпче в концентрационен лагер.

— Престани!

— След това ще пусне много газ. Ще започне с обикновените кифли, след тях ще дойде ред на кроасаните.

— Престани! — Свивам устни, когато усещам неистово желание да се засмея, и му обръщам гръб.

Този тип е по-забавен, отколкото си мислех. Освен това е сексапилен и интересен с тази рошава тъмна коса.

Но пък толкова много неща са забавни и сексапилни. Приятелите са забавни и сексапилни. Не е задължително да съм имала връзка с него.

— Какво искаш? — Накрая се обръщам към него, напълно безпомощна. — Какво очакваш да направя?

— Какво искам ли? — Той мълчи, сбърчил чело, сякаш обмисля отговора си. — Искам да кажеш на съпруга си, че не го обичаш, да тръгнеш с мен и двамата да започнем нов живот.

Той говори напълно сериозно. Идва ми да се изсмея.

— Искаш да дойда да живея с теб — повтарям аз, сякаш да съм сигурна, че съм чула правилно. — Веднага. Просто така.

— Не веднага, след около пет минути. — Той поглежда часовника си. — Трябва да свърша няколко неща преди това.

— Ти си напълно луд — клатя глава.

— Не съм луд — отвръща търпеливо той. — Обичам те. Ти също ме обичаш. Наистина. Просто ми повярвай.

— За нищо не ти вярвам! — В този момент мразя самоувереността му. — Аз съм омъжена, не разбираш ли? Имам съпруг, когото обичам, на когото съм се врекла във вечна вярност. Ето ти доказателството! — Показвам му халката си. — Това е доказателство.

— Обичаш ли го? — Джон сякаш не е видял халката. — Наистина ли го обичаш? Дълбоко в сърцето ти ли е вкоренено това чувство? — Той се удря в гърдите.

Идва ми да изкрещя „Да, лудо влюбена съм в Ерик“ и да го накарам да млъкне завинаги. Работата е там, че поради някаква неясна за мен причина не мога да го излъжа.

— Може би не е чак толкова дълбоко вкоренено… но съм сигурна, че ще стане — отвръщам по-високо, отколкото възнамерявах. — Ерик е чудесен човек, всичко между нас е чудесно.

— Аха — кима любезно Джон. — Само че след катастрофата не сте правили секс, нали?

Зяпвам го и не мога да повярвам.

— Не сте, нали? — Очите му блестят.

— Аз… ние… — заеквам. — Може да сме правили, може и да не сме правили! Не съм свикнала да обсъждам личния си живот с теб.

— Напротив. — Той се натъжава. — Свикнала си. Там е работата. — За моя огромна изненада Джон посяга към ръката ми. Задържа дланта ми за момент и я оглежда. След това много бавно прокарва палец по кожата.

Нямам сили да помръдна. Кожата ми пари, палецът му оставя огнена следа. По гърба ми се спуска тръпка на удоволствие.

— Какво мислиш? — прогърмява гласът на Ерик зад нас, а аз отскачам и дръпвам ръка. Какво мисля ли?

— Мили, изключително е! — Навеждам се над балюстрадата и заявявам с неестествено писклив глас: — Идваме след малко… — Отдръпвам се така, че да не ме вижда, и давам знак на Джон да ме последва. — Виж, писна ми — заявявам шепнешком. — Остави ме на мира. Не те познавам. Не те обичам. И без това в момента ми е безкрайно трудно. Просто искам да продължа живота си заедно с Ерик. Разбра ли? — Тръгвам надолу по стълбите.

— Недей, остани. Моля те! — Джон грабва ръката ми. — Лекси, ти нямаш представа. Не си щастлива с Ерик. Той не те обича, не те разбира.

— Разбира се, че Ерик ме обича! — Сега вече започвам да се притеснявам. — Беше до леглото ми в болницата денонощно, носеше ми великолепни бутикови букети…

— Ти да не би да си мислиш, че не съм искал да бъда до леглото ти денонощно? — Очите на Джон помръкват. — Лекси, това направо ме уби.

— Пусни ме. — Опитвам да изтегля ръката си, но Джон отказва да ме пусне.

— Не можеш да загърбиш нас двамата. — Той отчаяно се вглежда в лицето ми. — Всичко е тук. Скрито е някъде. Знам, че…

— Грешиш! — С огромно усилие изтеглям ръка. — Не е вярно. — Токчетата ми тракат надолу по стълбите и без да се обръщам назад, се хвърлям в прегръдката на Ерик.

— Здрасти! — смее се той. — Защо си се разбързала? Всичко наред ли е?

— Аз… Не ми е много добре. — Вдигам ръка към челото си. — Боли ме главата. Може ли да си тръгваме?

— Разбира се, мила. — Той стисва рамото ми и поглежда към мецанина. — Каза ли довиждане на Джон?

— Да. Хайде да вървим.

Тръгваме към вратата, а аз стискам ръкава на скъпото му сако и допирът с него успокоява опънатите ми нерви. Той ми е съпруг. Него обичам. Това е истината.