Пожелай ми слънчогледи

Четиринайсета глава

Мама му стара. На това му се вика лъскаво парти. Цялата сграда блести, отвсякъде се носи музика. Мезонетът е още по-впечатляващ от предишния път, навсякъде има цветя, сервитьори в черни фракове разнасят шампанско, за всички гости има пликове с подаръци. Ейва, Джон и още неколцина, които не познавам, са се събрали до прозореца и Ерик се насочва към тях.

— Кажете — започва той, — прегледахме ли списъка с гостите? Сали, списъкът с журналистите у теб ли е? Всичко ли е наред?

— Тук са. — Младо момиче бърза към него и едва не се препъва на високите си токчета. — Семейство Ван Гоугън пристигнаха по-рано и доведоха приятели. А сега пристигат други.

— Успех! — пожелава Ерик на целия екип. — Да продадем сградата.

В следващия момент влиза ново попълнение от снобски облечени гости и Ерик включва на пълни обороти чара си, води ги да се запознаят с Ейва, подава им шампанско и ги отвежда до прозореца, за да се насладят на гледката. Пристигат все нови и нови хора и скоро множеството жужи, разлиства брошури и се възхищава на водопада.

Джон е на десетина метра от мен, застанал е от лявата ми страна в тъмен костюм и намръщено разговаря със семейство Ван Гоугън. Все още не сме си казали и дума. Нямам никаква представа дали ме е забелязал. От време на време поглеждам към него, след това бързам да извърна поглед, тъй като стомахът ми се свива.

Все едно че отново съм на тринайсет и си падам по него. Макар целият апартамент да е пълен с народ, аз забелязвам единствено него. Знам къде е, знам какво прави, знам с кого разговаря. Поглеждам го отново и този път погледите ни се срещат. Бузите ми пламват, аз бързо се обръщам и отпивам глътка вино. Браво, Лекси! Това беше изключително дискретно.

Нарочно тръгвам надясно, за да се порадвам на гледката. Наблюдавам почти в транс как пристигат гостите, когато Ерик застава до мен.

— Лекси, мила — усмихва се недоволно той. — Много е неудобно да стоиш тук сама. Ела с мен.

Преди да успея да го спра, той ме повежда право към Джон, който разговаря с нова двойка сноби. Жената е в костюм с панталони на „Диор“, яркочервена коса и прекалено плътен молив за устни. Тя оголва порцелановите си зъби, сивокосият й съпруг измучава, докато стиска рамото й.

— Позволете ми да ви представя съпругата си Лекси — грейва Ерик. — Една от най-големите почитателки на… — знам, че ще го каже и се напрягам — еднообемните пространства!

Ако чуя за това еднообемно пространство още веднъж, ще се застрелям.

— Здрасти, Лекси! — Джон среща погледа ми, а Ерик отново се упътва нанякъде. — Как си?

— Благодаря, Джон, добре. — Опитвам се да изглеждам спокойна, да се престоря, че той е като всеки друг от присъстващите на партито, че не съм го следила с поглед още откакто пристигнахме. — Харесва ли ви… мезонетът? — обръщам се към жената с костюма на „Диор“.

Двамата се споглеждат притеснени.

— Има нещо, което ни притеснява — отвръща мъжът с европейски акцент, който не мога да определя от коя страна е. — Пространството. Не съм сигурен дали е достатъчно просторно.

Не мога да повярвам. Че тук е значително по-просторно от самолетен хангар. Как е възможно да се колебае дали е достатъчно просторно?

— Според нас апартамент от хиляда и петстотин квадрата е доста просторен — отвръща Джон. — Но ако сте преценили, че ви трябва повече място, можете да съберете два или три апартамента.

— Другият ни проблем е дизайнът — отвръща мъжът.

— Дизайнът ли? — повтаря любезно Джон. — Какво не е наред с дизайна?

— У дома имаме аксесоари от злато — обяснява мъжът. — Златни картини. Златни лампи. Златни… — Той не се сеща какво друго да посочи.

— Килими и дръжки на вратите — добавя жената и р-то й прозвучава остро. — Златни дръжки на вратите.

Мъжът сочи брошурата.

— Тук сте сложили прекалено много сребро. Хром.

— Ясно — кима слисаният Джон. — Очевидно мезонетът може да бъде променен така, че да отговаря на вкуса ви. Можем да покрием камината със златен обков.

— Камина със златен обков ли? — промълвява жената. — Това няма ли да бъде… малко прекалено?

— Нима съществува понятието прекалено много злато? — отвръща приятелски Джон. — Можем да добавим и златни лампи. А пък Лекси ще ви помогне със златния килим. Нали, Лекси?

— Разбира се — кимам любезно и отчаяно се опитвам да не се изкискам.

— Добре. Ще размислим. — Двойката ни оставя и заговарят на език, който ми е непознат. Джон надига чашата си.

— Не било достатъчно просторно. Мили боже! Десет от апартаментите ни в Риджуей ще се съберат в този.

— Какво е Риджуей?

— Проект с апартаменти на достъпни цени. — Той забелязва недоумяващия ми поглед. — Можем да построим чудовище като това, само ако пускаме и апартаменти на достъпни цени.

Той не крие, че се забавлява.

— Мога само да ти кажа, че достъпното строителство изобщо не му е по вкуса — заявява той, когато Ерик се качва на малък подиум пред камината. Светлините стават по-ненатрапчиви и гълчавата постепенно утихва.

— Добре дошли! — приветства той гостите, а гласът му се понася из апартамента. — Добре дошли в „Блу 42“, последната сграда от серията „Блу“, посветена на…

Притаявам дъх. Моля те, много те моля, не го казвай…

— … еднообемното пространство! — Той разперва ръце и хората от екипа му започват да ръкопляскат възторжено.

Джон ме поглежда, отстъпва назад и се измъква от множеството. След малко и аз отстъпвам, без да откъсвам поглед от Ерик. Цялото ми тяло тръпне в очакване. И… възбуда.

— Спомни ли си нещо? — шепти той.

— Не.

Зад Ерик се вижда огромен екран, на който се редят образи от различни апартаменти. Ненатрапчивата отначало музика става все по-силна. Не мога да отрека, че презентацията на Ерик е страхотна.

— С теб се запознахме в един такъв мезонет — продължава да обяснява тихо Джон. Едва чувам гласа му, тъй като музиката е прекалено силна. — В мига, в който заговори, разбрах.

— Какво си разбрал?

— Че те харесвам.

Мълча, но любопитството не ми дава мира.

— Аз какво казах? — прошепвам най-сетне.

— Каза: „Ако чуя израза «еднообемно пространство» още веднъж, ще се застрелям.“

— Не може да бъде! — избухвам в смях. Мъжът пред нас се обръща и се мръщи възмутено, затова двамата с Джон отстъпваме още няколко крачки назад, докато се скриваме в сенките.

— Не бива да се криеш тук — казвам му аз. — Това е твоят мезонет.

— Мой е, да — отвръща сухо той. — Нека Ерик обере лаврите на славата. Това е смисълът на живота му.

В продължение на няколко минути наблюдаваме на един от екраните как Ерик, с каска, обикаля някакъв строеж.

— Не те разбирам — прошепвам. — Казваш, че мезонетите са за богати тъпанари, въпреки това ги правиш.

— Добро попадение. — Джон отпива от напитката си. — Истината е, че трябва да зарежа тази работа, но харесвам Ерик. Той ми вярва, даде ми шанс, има страхотна фирма…

— Ти харесваш Ерик? — клатя глава и не мога да повярвам. — Разбира се, че го харесваш. Затова все ми повтаряш да го напусна.

— Харесвам го. Той е страхотен човек, честен, предан… — Джон замълчава и очите му блестят в сумрака. — Не искам да прецакам живота на Ерик — заявява най-сетне той. — Не ми е влизало в плановете.

— Защо тогава…

— Той не те разбира — поглежда ме в очите Джон. — Няма никаква представа каква си.

— А ти имаш, така ли? — отвръщам в момента, в който светлините заблестяват и гръмват оглушителни аплодисменти. Инстинктивно се отдръпвам от Джон и двамата наблюдаваме как Ерик отново се качва на подиума, грейнал доволно, защото предусеща успеха, парите и славата.

— Запозна ли се вече с Мон Блан? — пита Джон и пляска енергично, вече в по-добро настроение.

— Какво е Мон Блан? — поглеждам го смръщена.

— Ще разбереш.

— Кажи ми.

— Няма — той клати глава и стиска устни, сякаш се опитва да не се изсмее. Не искам да развалям изненадата.

— Хайде, кажи ми!

— Джон! Ето те и теб. Спешен случай! — И двамата трепваме, когато Ейва изниква зад нас. Облечена е в черен костюм с панталони, стиска някакъв чувал от зебло и е силно притеснена. — Скалите от аквариума в спалнята пристигнаха днес от Италия. Трябва да подредя масата в кухнята, защото някой кретен е пипал, без да знае… така че може ли ти да се заемеш? — Тя набутва торбата в ръцете на Джон. — Просто подреди скалите в аквариума. Трябва да ти остане някакво време преди началото на презентацията.

— Няма проблем — Джон грабва торбата и ме поглежда. — Лекси, ще дойдеш ли да ми помогнеш?

Гърлото ми се стяга и усещам, че не мога да дишам. Това беше покана. Предизвикателство.

Не! Трябва да откажа, да кажа не.

— Ами… да — преглъщам аз. — Разбира се.

Вие ми се свят, докато следвам Джон нагоре по стълбите към мецанина и влизам в спалнята. Никой не ни забелязва. Всички слушат внимателно презентацията.

Влизаме в спалнята и Джон затваря вратата.

— И така — започва той.

— Виж… — гласът ми потреперва от нерви. — Не може да продължаваме по този начин! Това шушукане, спотайване и опитите ти да… да саботираш брака ми. Щастлива съм с Ерик!

— Не си! — клати глава той. — След година няма да си с него. — Толкова е уверен в думите си, че аз онемявам.

— Напротив — настоявам аз. — Ще бъде с него и след петдесет години!

— Ще направиш всичко възможно, ще опиташ да се промениш… но си прекалено свободолюбива за мъж като него. Накрая няма да издържиш. — Той въздиша и протяга ръце. — Веднъж вече видях какво стана. Не искам да го виждам втори път.

— Благодаря ти за предупреждението — сопвам се аз. — Когато се случи, ще ти позвъня, става ли? Хайде да оправим камъните. — Кимвам към торбата, но Джон не обръща внимание на подканата ми. Оставя торбата на пода и пристъпва към мен. В погледа му се крие нетърпение.

— Ти наистина ли не помниш нищичко?

— Не — отвръщам с досада. — За милионен път ти казвам, че не помня нищо.

Той е на няколко сантиметра от мен и не откъсва очи от лицето ми, сякаш търси нещо.

— Всичкото време, което прекарахме заедно, всичко, което си казахме… Трябва да има нещо, което да предизвика спомените ти. — Той потрива чело и се мръщи. — Слънчогледите напомнят ли ти нещо?

Макар да не искам, се опитвам да си припомня. Слънчогледи. Слънчогледи. Да не би веднъж да… Изплъзна ми се.

— Нищо — отвръщам аз. — Харесвам слънчогледите, но…

— Ами пържени картофки с горчица?

— Нямам представа за какво говориш. — Какви картофки? Каква горчица?

Той е толкова близо до мен, че усещам топлия му дъх. Очите му не се отделят от моите.

— А това означава ли нещо за теб? — премества ръце към лицето ми, притиска бузите ми и гали кожата ми с палци.

— Не — преглъщам аз.

— Ами това? — той се навежда и докосва с устни врата ми.

— Престани — протестирам немощно, но едва успявам да произнеса думите. Освен това не искам да престане. Дишам бързо и учестено. Забравям всичко друго. Искам да го целуна. Иска ми се да го целуна така, както никога не съм искала да целуна Ерик.

И в следващия момент се случва, устните му притискат до моите и цялото тяло ми подсказва, че така трябва. Ароматът му е точно какъвто трябва. Вкусът му е чудесен. Всяка тръпка е желана и добре дошла. Усещам как ме прегръща, наболата му брада, аз потъвам, ала е толкова хубаво, така и трябва да бъде…

— Джон? — Гласът на Ейва долита до нас и имам чувството, че някой ме е подложил на електрошокова терапия. Отдръпвам се рязко от Джон, препъвам се и изругавам.

— По дяволите!

— Шшш! — Той също е силно развълнуван. — Не мърдай. Здрасти, Ейва. Какво става?

Камъните. Точно така. Нали с това трябваше да се заемем? Грабвам торбата и започвам да вадя скалите и да ги пускам в аквариума бързо, сред водни пръски. Нещастните риби се лутат като полудели, но аз нямам избор.

— Всичко наред ли е? — наднича Ейва. — Ще доведа група гости да огледат…

— Няма проблем. Почти сме готови — уверява я Джон. Щом Ейва излиза, той затваря вратата с крак и се връща при мен.

— Лекси! — Притиска лицето ми с длани, все едно иска да ме погълне, да ме прегърне, а може би и двете. — Да знаеш само какво мъчение беше…

— Престани! — отдръпвам се аз, а умът ми се върти като калейдоскоп. — Аз съм омъжена! Не можем… Ти не трябва… — Ахвам и покривам устата си с ръка. — По дяволите. По дяволите!

Вече не гледам Джон. Не откъсвам очи от аквариума.

— Какво? — Джон проследява погледа ми. — Опа! Стана гаф.

Спокойствието в аквариума се е възцарило. Тропически риби плуват спокойно сред камъните освен една на синьо райе, която се носи най-отгоре.

— Убих рибата! — смея се, обзета от истеричен страх. — Сигурно съм я пернала с някоя от скалите.

— Сигурно — отвръща Джон и оглежда аквариума. — Добре попадение.

— Тя струва триста лири! Какво да правя? Гостите ще дойдат всеки момент!

— Много лош фън шуй — хили се Джон. — Добре, отивам да забавя малко Ейва. Ти я пусни в тоалетната и дръпни водата. — Той посяга към ръката ми и я стиска. — Не сме приключили. — Целува върховете на пръстите ми, след това излиза от стаята и ме оставя при аквариума. Мръщя се и бръквам в топлата вода, за да извадя мъртвата риба за опашката.

— Много се извинявам — прошепвам. Подлагам другата си ръка, за да не капе, и с бърза крачка се отправям към невероятната баня. Пускам злощастната риба в искрящо бялата тоалетна и търся къде да натисна. Няма къде. Тази тоалетна сигурно е от интелигентните.

— Пусни се, вода — нареждам на глас и размахвам ръце с надеждата да ме улови някой сензор. — Вода, пусни се!

Нищо не става.

— Вода! — командвам отчаяно. — Хайде, пусни се! — Само че тоалетната не реагира. Рибата се поклаща отгоре и синият й цвят се откроява на белия порцелан.

Не мога да повярвам. Ако нещо може да отврати клиента от луксозния апартамент, това е мъртва риба, пусната в тоалетната. Вадя телефона от джоба и търся „Контакти“, за да намеря номера на Джон. Има само Дж. Трябва да е той. Набирам и след миг той се обажда.

— Джон слуша.

— Рибата е в тоалетната. Не знам как да пусна водата.

— Би трябвало сензорите веднага да реагират.

— Знам! Само че не реагират! От тоалетната чиния ме гледа умряла синя риба. Какво да правя?

— Всичко е наред. Отиди при панела до леглото. Оттам също се пуска водата. Здрасти, Ерик! Как върви? — Той прекъсва разговора. Бързо се връщам при леглото и откривам панела на стената. Страховит дисплей мига срещу мен и аз пъшкам нещастно. Как е възможно човек да живее в къща, която е по-сложна дори от НАСА? Защо му е на човек да живее в чак толкова интелигентен дом? Не може ли всичко да е по-елементарно?

С треперещи пръсти натискам „меню“, след това „опции“. Списъкът е дълъг. Температура… Осветление… Къде е банята? Къде е вода в тоалетната? Дали съм попаднала на правилния панел?

Неочаквано забелязвам втори панел от другата страна на леглото. Това трябва да е. Хуквам към него, отварям капачето и започвам да натискам поред. След по-малко от минута ще се наложи да изгреба противната риба с ръка.

Някакъв звук ме вцепенява. Невероятен вой. Нещо като сирена. Какво, по дяволите…

Преставам да натискам и поглеждам по-внимателно панела. На екрана блести надпис: „Охранителна система“. Неочаквано движение откъм прозореца привлича вниманието ми, вдигам поглед и забелязвам как метална решетка се спуска пред стъклото.

Какво, по…

Трескаво продължавам да натискам панела, но там се появява надпис „Нарушител“.

Господи! Сега пък какво направих?

Хуквам към вратата на спалнята и поглеждам долу.

Не мога да повярвам. Истински хаос.

Сирената е още по-силна тук. Метални решетки се спуска отвсякъде: и пред прозорците, и пред картините, и пред водопада. Богаташите са се скупчили в центъра като заложници, с изключение на някакъв нещастник, отделен от останалите при водопада.

— Обир ли е? Имат ли пистолети? — писка истерично жена в бял панталон и кърши ръце. — Джордж, глътни пръстените ми!

— Това е хеликоптер! — приглася сивокос мъж. — Чуйте! На покрива са. Ние сме мишените!

Не мога да откъсна очи от сцената, а сърцето ми ще се пръсне.

— Идва от спалнята! — изкрещява един от персонала на Ерик, който преглежда панела до камината. — Някой е натиснал паникбутона. Полицията ще дойде всеки момент.

Съсипах партито. Ерик ще ме убие, наистина ще ме убие…

— Дами и господа! — от стълбите се разнася гласът на Джон, и аз се врътвам към него. — Той държи дистанционно, поглежда ме за миг и отново се обръща към гостите. — Надявам се малката ни демонстрация да ви е харесала. Бъдете спокойни, няма обир, не сме нападнати.

Той замълчава и наоколо се разнася сподавен смях. Решетките започват да се вдигат.

— Така — продължава той. — Както всички знаете, сигурността в Лондон е от първостепенно значение. Много предприемачи говорят за сигурност, а ние ви предлагаме да се уверите сами какво предлагаме. Системата ни за сигурност е с качествата на системите на МИ5. С нея можете да се чувствате напълно защитени.

Краката ми омекват от облекчение, но отказват да ме носят. Той ми спаси живота.

Продължава да говори, а аз се връщам в банята и се оказва, че синята риба продължава да е в тоалетната чиния. Броя до три, пъхвам ръка, вадя рибата, потръпвам от отвращение и я натъпквам в чантата. Измивам си ръцете и излизам. Оказва се, че Ерик е взел думата.

— Това приключение доказа, че ние от „Блу Дивелъпмънтс“ сме по-загрижени за сигурността ви от вас — обяснява той. — Вие не сте просто наши клиенти… вие сте наши партньори в определен стил на живот. — Той вдига чашата. — Насладете се на обиколката.

Той отстъпва и всички започват да бъбрят оживено и да се смеят. Жената в белия панталон грабва три масивни диамантени пръстена от съпруга си и ги връща на местата им.

Изчаквам няколко минути и незабелязана се измъквам. Грабвам чаша шампанско от един сервитьор и отпивам огромна глътка. Никога повече няма да пипам панели. Нито пък риби. Нито пък тоалетни.

— Сладурче! — гласът на Розали ме стряска. Тя е облечена в оскъдна рокля с бродерия от тюркоазни пайети, съчетани с обувки на висок ток. — Господи, на това му се казва неподправен гений. Утре вестниците ще гръмнат. Всички ще говорят за невероятната система за сигурност. Знаеш ли, че струва триста бона? Само системата!

Триста бона, а в кенефа водата не работи.

— Да — отвръщам аз. — Супер!

— Лекси! — поглежда ме замислена Розали. — Сладурче, мога ли да ти кажа нещо? Става въпрос за Джон. Видях, че одеве си говорехте.

Не мога място да си намеря от нетърпение. Да не би да е видяла нещо?

— Кажи? — отвръщам напълно незаинтересовано. — Нали е архитект на Джон, та обсъждахме дизайна, както…

— Лекси! — Тя стисва ръката ми и ме тегли настрани от останалите. — Знам, че си ударила главата си. — Тя се навежда напред. — Помниш ли нещо за Джон? От миналото?

— Не… нищо.

Розали ме дърпа настрани.

— Сладурче, може да останеш шокирана — шушука тя. — Преди време ми призна нещо. Като на най-добра приятелка. Не съм споменала и дума пред Ерик…

Не смея да помръдна и стискам столчето на чашата с шампанско. Дали Розали знае?

— Знам, че няма да ти е никак лесно да го чуеш, но между вас с Джон ставаше нещо зад гърба на Ерик.

— Ти шегуваш ли се? — Лицето ми е пламнало. — Какво е ставало… кажи.

— Страхувам се, че… — Розали се оглежда и се приближава още по-близо. — Джон не те оставяше на мира. Казах си, че е редно да те предупредя, да не би да е решил да пробва отново.

В първия момент съм прекалено слисана, за да отговоря. Не ме бил оставял на мира.

— Как така? — заеквам накрая аз.

— А ти как мислиш? Пробвал е при всяка от нас — тя сбръчква презрително нос.

— Искаш да кажеш… — не мога да проумея. — Искаш да кажеш, че е пробвал и с теб ли?

— За бога, да, разбира се — тя извива очи. — Каза ми, че Клайв не ме разбира, което е самата истина — добавя тя след малко. — Клайв е пълен задръстеняк. Но това не означава, че ще хукна след него, за да се превърна в поредната му бройка. И с Марго се е пробвал — продължава тя и маха на жена в зелено в другия край на апартамента. — Каква наглост! Разправя, че я познавал по-добре от собствения й съпруг, че заслужавала повече, че веднага личало, че е чувствена жена… и разни подобни простотии! — Тя цъка възмутено с език. — Според Марго целта са му омъжените жени и той им казва онова, което на тях им се иска да чуят. Сигурно това го възбужда… — Тя млъква, когато забелязва шока, изписал се по лицето ми. — Сладурче, ти не се тревожи. Той е като досадна муха, просто трябва да го прогониш. Но пък с теб беше доста настойчив. Ти се оказа голямо предизвикателство. Беше съпруга на Ерик. Не помниш ли?

Ейва минава покрай нас с група гости, Розали им отправя сияйна усмивка, а аз не намирам сили да помръдна.

— Не — отвръщам най-сетне, — не помня. Кажи ми… какво направих?

— Все му повтаряше да те остави на мира. Беше безкрайно неловко. Не искаше да съсипеш взаимоотношенията им с Ерик, не искаше да създаваш неприятности… държа се с достойнство, сладурче. Аз щях да му плисна напитката си в лицето! — Тя задържа поглед над рамото ми. — Сладурче, трябва да хвана Клайв и да му кажа няколко думи за вечерята. Направил е резервация за неподходяща маса, което е истински кошмар… — Поглежда ме отново и по лицето й се изписва страх. — Ти добре ли си? Просто исках да те предупредя…

— Добре съм — отвръщам уверено. — Радвам се, че ми каза.

— Знам, че ти не би се оставила на простотиите му… — Тя стиска ръката ми.

— В никакъв случай! — Сама не знам как успявам да се засмея. — Разбира се, че не бих си позволила подобно нещо.

Розали се връща при гостите, ала аз оставам на мястото си като прикована за пода. Никога не съм била унижавана повече, никога не съм се чувствала толкова зле, толкова използвана.

Повярвах на думите му. Повярвах на лъжите му.

Имаме връзка… Познавам те много по-добре от Ерик…

Всичко това са били пълни глупости. Той се е възползвал от амнезията ми. Ласкаеше ме, завъртя ми главата. А единствената му цел е била да се вмъкне в леглото ми, да отбележи нова точка. Какъв ужас! Знаех си аз, че не бих започнала връзка. Не съм от жените, които изневеряват. Просто не съм. Имам свестен съпруг, който ме обича. Позволих на онзи да ми завърти главата. За малко да съсипя всичко.

Стига! Знам кое е важно за мен. Отпивам няколко големи глътки шампанско. Вдигам глава и тръгвам към гостите, за да открия Ерик. Намирам го и пъхвам ръка в неговата.

— Мили, партито е чудесно. Ти си невероятен.

— Измъкнахме се. — Той вече изглежда по-спокоен. — Добре че се измъкнахме с алармата. Джон знае как да оправи нещата в последния момент. Ето го и него! Джон!

Стискам ръката на Ерик, когато Джон приближава. Дори не смея да го погледна. Ерик го потупва по гърба и му подава чаша шампанско.

— За теб! — възкликва той. — За Джон.

— За Джон — повтарям послушно и отпивам малка глътка. Ще се преструвам, че той не съществува. Няма да му обръщам внимание.

Чантата ми издава пиукащ звук, вадя телефона и намирам есемес.

От Джон е.

Не мога да повярвам. Праща ми есемеси пред Ерик. Бързо натискам „Преглед“ и текстът се изписва на екрана.

Лицето ми гори от възмущение. Не мога да забравя думите на Розали. Разкарай го.

— Есемес от Ейми! — обяснявам на Ерик с писклив глас. — Трябва да отговоря веднага.

Без да погледна Джон, започвам бързо да набирам есемес.

Как ли пък не! Сигурно си решил, че е много забавно да се възползваш от момиче, което си е изгубило паметта. Тъпата ти игра ми е ясна. Аз съм омъжена жена. Остави ме на мира.

Изпращам есемеса и прибирам телефона. След малко Джон се мръщи.

— Часовникът ми да не би да е избързал? Да, избързал е. — Вади мобилния си телефон и присвива очи, сякаш проверявам, но аз забелязвам как палецът му мърда, докато извиква есемеса на екрана и след малко забелязвам шока.

Пипнах го!

След секунда той се овладява.

— Цели шест минути — сочи той телефона. — Ще трябва да настроя часовника отново.

Не знам защо изобщо си прави труда да обяснява. Ерик не му обръща никакво внимание. Три секунди по-късно телефона ми сигнализира, че имам нов есемес.

— Нов есемес от Ейми — въздишам аз. — Такава е досадница. — Поглеждам Джон и натискам копчето за изтриване, а той се пули. Ето. Сега вече знам истината. Очевидно цялата тази работа е била игра.

— Разумно ли беше? — пита той бързо. — Да изтриеш есемес, без да го прочетеш?

— Не ме интересува — свивам рамене.

— След като не си го прочела, откъде знаеш…

— Както вече казах — отправям му мила усмивка, — изобщо не ме интересува. — Затварям телефона и го пускам в чантата си.

— Така! — Ерик се обръща към нас, щастлив и доволен. — Семейство Кларксън искат повторен оглед за утре. Май имаме нова продажба. Тази вечер апартаментите са шест.

— Браво, мили, гордея се с теб! — възкликвам и го прегръщам. — Обичам те дори повече, отколкото в деня на сватбата ни.

Ерик се мръщи объркан.

— Но след като не помниш сватбата ни, откъде знаеш колко си ме обичала?

За бога, трябва ли да приема всичко толкова буквално?

— Колкото и да съм те обичала тогава… — опитвам се да сдържа нетърпението си — Сега те обичам повече. Ама много повече. — Оставям чашата шампанско, поглеждам дръзко Джон и вдигам лице към Ерик за целувка. Готвя се за дълга, страстна целувка, която да покаже колко много го обичам. По едно време Ерик се опитва да се отдръпне, но аз го привличам към себе си. Най-сетне, когато започвам да се страхувам, че ще се задуша, го пускам, избърсвам уста с опакото на ръката и оглеждам оределите редици на гостите.

Джон си е тръгнал.