Прокобата

Втора глава

На следващата вечер, или по-право нощ, пристигна вест от баща ми, че ме вика незабавно в Уотърлу Палъс. Като дойде прислужникът да ме повика, бях си легнал, понеже наближаваше единайсет, но веднага станах, и щом се облякох, побързах да изпълня бащината заповед.

Влязох в северната приемна и прислужникът ме осведоми, че херцогът очаква пристигането ми — заварих го седнал с една дама, в която скоро разпознах леля си, графиня Сиймор. И двамата с баща ми бяха облечени в траурни дрехи, а на челата им бе изписан угрижен размисъл. Застанах до огнището да сгрея ръцете си на алените пламъци, понеже нощта бе доста мразовита, и попитах:

— Тази вечер ли ще се състои погребението?

— Погребението! — възкликна лейди Сиймор. — Мило дете, отде знаеш ти за смъртта, та дори за болестта? Огъстъс през цялото време остана толкова потаен й мълчалив, както всякога.

— Да, но доста ще се затрудни да остане чак толкова потаен, че аз да не го разкрия. Едва ли в живота му има повече от две-три случки, които да са ми неизвестни, при това поне една от тях датира отпреди раждането ми.

— Е, — намеси се баща ми — няма значение, проницателността ти този път не те излъга. Чарлс, племенникът ти, лорд Алмейда, почина преди седмица. Ще го погребват след час. Ако тържествено обещаеш да въздържаш това твое неуморно любопитство, което вече причини на брат ти толкова неприятности, може да ти позволя да присъстваш на погребението. Но ако немирният ти нрав не ти позволява да изпълниш това условие, остани си у дома. Нямам желание да те подлагам на мъчително въздържание.

Обещах с готовност, сетне попитах баща си защо е тъй необходима тази дискретност.

— Ще присъстват лица, които досега не си виждал. Бих желал все още да не се запознаваш с тях, по причини, които при цялата ти ранозрелост, драги, все пак ще ти е трудно да проумееш. Така че не прави и най-бегъл опит да разкриеш идентичността им, било то с дума, поглед или жест. Наказание за нспослушанието ти ще бъде най-суровият ми гняв.

Отново обещах, но не можех да не се питам кои ли ще да са тези забранени лица.

— Изабела, — продължи баща ми — ти се погрижи за него. Стискай здраво дланта му и не му позволявай да се отделя от теб нито за миг, докато церемонията приключи и опечалените се разотидат.

— Ще внимавам, братко — отвърна леля ми. Защото ако Огъстъс долови, особено в сегашното си злостно и сприхаво настроение, любопитство дори в погледа му, последствията може да се окажат фатални.

— Той не бива изобщо да се доближава до Огъстъс — строго разпореди баща ми. — Няма да рискувам нито неговия живот, нито този на останалите. А в момента те са толкова непредвидими и опасни, той пък е тъй неизлечимо любопитен, че в случай на стълкновение последиците неминуемо ще бъдат трагични. — Баща ми чукна златния си часовник с минутен репетир. — Единайсет и половина е, чувам, че вече изкарват каретата на частния вход. Хайде, Изабела, нямаме време за губене.

Взе траурната си шапка и черните си ръкавици, оставени на бюфета, хвана леля ми под ръка и двамата напуснаха заедно приемната, после заслизаха по парадното стълбище. Каретата чакаше досами портика, понеже нощта бе бурна и валеше. Настаниха се вътре. Мен ме повдигна един прислужник; баща ми ме взе на колене си и отпътувахме.

Независимо от тракането на колелетата, уличната глъчка, воя на вятъра и неспирното трополене на дъжда, заспах дълбоко в тази удобна поза и се събудих едва когато каретата спря. Бяхме спрели под „Свети Михаил“. Като слязохме, грамадните двери се разтвориха колкото да ни пропуснат и веднага се затръшнаха зад гърбовете ни. Вътре бе тихо, уединено и да не бе бледият лъч на две самотни лампи, всичко би тънало в непрозирен мрак. Едната лампа изпускаше мъждиви отблясъци иззад завесата на галерията с органа, другата носеше клисарят, който ни посрещна. Беше с празничния си стихар, а лицето му бе скрито с маска.

— Дойдоха ли? — попита херцогът на Уелингтън.

— Да, милорд, всички са събрани в погребалната зала.

— Води ни тогава — нареди негова светлост.

Клисарят се подчини и с лампа в ръка безшумно ни поведе под величествения купол, чийто висок покрив не се виждаше в плътния мрак, обгърнал катедралата. От органа се изплъзна тих звук. Заглъхна, подире му последваха други и скоро Моцартов реквием изпълни, със смиряваща строгост, необятната непрогледна празнота. Спрях се да послушам музиката. Лейди Сиймор сграбчи ръката ми и ме помъкна безмълвно. Спряхме пред вратата, която води към погребалната крипта на рода Уелзли. Водачът ни похлопа; отвориха ни и ние влязохме. В покоите на смъртта горяха множество лампи, но с мъждив, безцветен пламък, сякаш ненавиждаха въздуха, който ги разпалваше. Сводестите стени се открояваха съвсем ясно. Изглеждаха тъмни и влажни, но не слизести. В тях имаше много ниши, готови да приемат ковчези, а три бяха вече заети. Пред всяка имаше гробна урна. В средата на помещението стоеше поставка с малък ковчег, заметнат с покров от бяло кадифе. Наоколо стояха опечалените. Още с влизането си видях всичко в пълни подробности, по-долу съм се постарал да ги опиша възможно най-вярно.

Доктор Станхоуп, архиепископът на Ангрия, стоеше начело на групата, в архиерейски одежди. Отдясно, господин Съмнър в просто траурно облеело, отляво доктор Алфорд, също. Малко по-назад, облегнат на стената със скръстени на гърдите ръце и поглед, замислено втренчен в пода, се виждаше Заморна, блед и бездвижен, сякаш самият той олицетворение на бездиханната тленност. На дългите му тъмни клепки, морно отпуснати на страните му, не трептяха сълзи, а челото му, както обикновено, излъчваше строгост и скръб. Недалеч от него бе застанала Мина Лори. Лицето й, с цялото й същество, предполагам несъзнателно, бе извърнато към него и почти с гръб към групата. Плачеше много, но сълзите й избликваха най-бурно всеки път, щом погледнеше бледия лик на величествената фигура пред себе си.

Оттатък стоеше Ърнест Фиц-Артър. Бе захлупил лице с длани: между пръстите му се стичаха капки; но ръководен от същия дух като баща си, той бе твърде горд, за да даде по-доловим изблик на скръбта си. За тъй млад човек, демонстрираше изключително пламенни и горещи чувства. Забелязах, че му е трудно да потисне мъката, която тежи на сърцето му. Дотук изброените опечалени ми бяха познати, но откъм долния край на ковчега имаше двама, които не познавах. Дама и господин, дамата забулена с двоен воал от черен креп, а господинът с наметало, обточено със самурова кожа От време на време си шепнеха един другиму, а веднъж дамата пристъпи и към Заморна. Заговори му успокоително. Той се поусмихна и й каза, „ако иска да утеши страдащите“, да се обърне към онова дете, посочвайки Ърнест.

— Не — гласеше отговорът й. — Едуард трябва да ридае, смъртта на другаря му е тежка загуба за него. Но за теб загубата му е може би по-скоро пощада.

— Е, Емили, не виждаш сълзи по страните ми. Бедната Мина — и той я погледна със съчувствие — страда за повереника си, но аз съм спокоен като… — Взря се многозначително във вече споменатата фигура със самурената наметка и замълча.

— Спокоен, Огъстъс! Отвън може би да, но си тъй смъртно блед.

— Емили, повдигни мантията и провери дали и той не изглежда блед.

Тя поклати глава и се отдалечи.

Баща ми излезе напред. Застана при двамата непознати; господинът му протегна ръка, която негова светлост херцог Уелингтън стисна най-топло. Жената отмести воала си, но понеже в същия миг се обърна с гръб, чертите й си останаха за мен все тъй забулени в тайна. Херцогът мълчаливо я целуна по челото. После заедно с тайнствения гост се отмести встрани. Двамата продължиха известно време да се разхождат из отдалечения край на криптата, приглушено водейки оживен разговор. Сега забелязах, че непознатият има необикновено благородна осанка и походка, изправен е гордо, а гласът му, макар и сподавен, е властен и дълбок.

Не след дълго вратата се отвори и маскираният клисар въведе тържествено принц Джон Снийчизланд, придружен от лорд Росъндейл. Разбира се, и двамата бяха облечени в черно. Росъндейл застана до Ърнест. Изгледа го с чистосърдечно съчувствие, но нищо не каза Фиц-Артър сложи край на сълзите в мига, щом влезе приятелят му, прехапа устни и сякаш твърдо реши повече да не дава израз на слабостта си. Фидена подмина Заморна, без да го забележи, защото, както вече казах, Артър стоеше малко встрани. Застана при баща ми и събеседника му, поклони се на първия и понечи да подаде на втория ръка с думите:

— Скъпи Заморна, как сте?

Онзи избухна горделиво и благородникът отстъпи стъписано крачка-две назад. Огледа се с изненада. Артър бързо застана при него. Лицето му, само преди миг студено и бяло като мрамор, пламтеше като божур.

— Джон — сграбчи отривисто ръката му — не ме ли позна?

— Разбира се, Артър, познах те, но не те видях веднага, а като забелязах баща ти в компанията на висок господин, подведох се и допуснах грешка. Тя вече е коригирана обаче, и понеже нямах намерение да нанеса обида никому, надявам се, че няма оскърбени.

Непознатият, без да издума и дума, зае мястото си до забулената дама, а лицето му остана все тъй скрито в дълбоките гънки на качулката му.

Заморна притисна дланта на Фидена в двете си ръце и за известно време се възцари тишина. Нарушаваше я само скърцането на ключа, който клисарите превъртаха в ръждясалите ключалки на входната врата.

— Всички ли са тук? — попита херцог Уелингтън, когато това действие приключи.

— Всички — лаконично го осведоми Заморна.

— Станхоуп, започнете службата — разпореди негова светлост.

Свещената книга бе вече разтворена и скоро в криптата отекна тържественият, величествен глас на архиепископа, обричащ на прах и разтление изстиналите останки, които единствено балдахинът на плащаницата и позлатените дъски на ковчега скриваха от очите ни. Прозвучаха ужасните думи: пръст при пръстта, прах при прахта6. Трупът бе поставен в съответната ниша, а отдалеч долитаха протяжните акорди на органа и приглушените гласове на хористите, които подеха величествената, затрогваща песен: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“7. Последните извивки на мелодията тъжно заглъхнаха, но в същия миг нейде над нас проечаха нови гръмовни звуци. Това бе голямата камбана на „Свети Михаил“, чийто дълбок звън, кънтящ сега във високия купол, оповестяваше на цял Вердополис, че младият наследник на Ангрия и Уелингтънзланд почива в последното обиталище на царствения си род. Малко на брой сълзи оросиха ковчега на невръстния принц. Ни една от очите на баща му, дядо му, чичо му Фидена и непознатите. Мина плаче, каза Заморна, за повереника си, Фиц-Артър — за другаря си в игрите, но освен от тях наследникът на двата престола не успя да изтръгне друг, бил той и най-малък, израз на скръб от хилядите си бъдещи поданици.

Всички се канеха вече да напущат криптата, когато клисарят пристъпи напред. Положи ръка върху празната вече поставка за ковчега, и като плъзна по групата опечалени очи, святкащи като стомана изпод маската, произнесе с дълбокия, остър глас, който бях чул предната вечер на триста километра оттук, следните думи:

Изглежда, че никой от присъстващите не се изненада от този странен инцидент. Станхоуп и Съмнър си зашепнаха, а Фидена промърмори:

— Ха, това вече съм го чувал.

Останалите явно бяха съвсем наясно с тайната на случващото се.

Сега вече всички напуснаха криптата, водени от клисаря, който осветяваше пътя им, и през тъмната, смълчана катедрала се отправиха към каретите си. Заморна прибра Мина, забулената дама и Фиц-Артър в своята. Качи се последен и отпътуваха. После си тръгнаха Фидена и Росъндейл, а ние с херцог Уелингтън и лейди Сиймор и останахме сами с непознатия. Той дръпна херцога встрани и му прошепна няколко думи с все същия дълбок, мелодичен глас, с което говореше от самото начало. После предложи ръка на леля ми. Тя прие поканата доста охотно и той й помогна да се качи в каретата. Сетне се настани баща ми, като ме остави съвсем близо до непознатия.

През тялото ми премина странна тръпка, когато достолепната фигура внезапно се приведе, непознатият ме вдигна на ръце и ме сложи на седалката. След това и той самият се разположи до мен, а когато кочияшът плесна с камшика си конете, почувствах как ръката му — очевидно малка и тънкопръста, нежно притисна моята. Сякаш ме порази мълния. Изпищях.

— Господи! — ужасено изписка леля ми.

— Мили Боже! — гневно възкликна баща ми — Какво правите, сър? Не бива да забравяте какъв нрав носи невръстният немирник! Не го докосвайте и с пръст! Ще ви разкрие само по ръката.

Непознатият се позасмя и като се поотдръпна от мен, облегна глава на стената на каретата.

„Да го разкрия по ръката“ повтарях си наум. Да, в тази ръка имаше нещо необичайно, нещо много и издайническо в топлите й, нежни пръсти, може би дори нещо познато. Помня допира им. Ако можех само да докосна лицето му — главата му — щях по-лесно да отгатна. Ще се опитам. Не изглежда неблагоразположен към мен.

Започнах безшумно да се примъквам по-близко. Ръката ми вече бе проникнала в дълбоките гънки на наметалото му; пръстите ми допряха челото му. Той подскочи, сякаш ухапан от пепелянка, и в следния миг се намерих проснат безчувствен на пода на каретата.

Като се събудих от този сън, първото, което изплува пред погледа ми, бе благото лице на лейди Сиймор. Бе се навела над мен, а главата ми почиваше върху коленете й. Намирах се в разкошна стая, по стените и тавана дремеше чистият блясък на затулена светлина.

— Лельо, къде съм? — попитах.

— В дома ми, Чарлс, в Сиймор Плейс. Не се бой, детето ми, заобиколен си само от приятели.

Оглеждах се подплашено, сигурно търсейки мистериозния, войнствен непознат, от чийто зашеметяващ удар слепоочията ми още смъдяха. Само че ни той, ни баща ми се виждаха наоколо. Неясни форми плуваха пред очите ми, а в ушите ми звънтеше сребристият ромон на гласове, но не различавах нищо.

— Дръпнете се, деца — каза леля ми. — Притеснявате го с любопитството си. Сесилия, подай ми пак солите.

Поднесоха ми отново тонизиращото средство и аз дойдох на себе си. Изправих се и се огледах първо наляво, после надясно. Бяха ме настанили на канапе край камината. Във фотьойла отсреща седеше граф Сиймор, изпънал крак (сигурно имаше пристъп на подагра) върху мека табуретка, а малката Хелън разтриваше нежно стъпалото му. Останалите ми братовчедки, пет на брой, все млади дами на възраст от двайсет до дванайсет години, се бяха скупчили край канапето. Задаваха на майка си по двайсет въпроса на един дъх.

— Мамо, какво може да му се е случило? Да не е ядосал Огъстъс? Кой беше онзи човек с чичо? Защо не показваше лицето си, мамо? Защо беше толкова мълчалив? Не ти ли се стори много странен?

И тъй нататък.

— Ш-шт, ух! — прокашля се графът — баща им. — Запазете тишина, момичета, и не проглушавайте ушите му с бърборенето си! Слушай, Изабела, я ги прати да си лягат. Позволих им да останат до толкова късно само за да изслушат разказа за погребението, но предполагам, че ти нямаш нищо по-специално за разказване. Трябва да отбележа, че ми е непонятно защо този херцог Заморна трябва да върши всичко толкова тайно. Колко опечалени присъстваха, ако смея да запитам?

Тя тъкмо се канеше да отговори, когато вратата се отвори и в салона влезе лорд Фицрой.

— Е, майко — наперено се доближи той до камината, — доколкото разбирам, на забележителното погребение само за избрани се е ляла кръв. Завърнала си се с ранен, а? Били сте тъй малко, че помежду ви е трябвало да цари единомислие. Какво иска да каже Заморна, като отхвърля роднините си по подобен начин? Редно е братовчед да изпрати братовчед си до гроба. Е, що се отнася до мен конкретно, този лорд Алмейда не съм го и виждал, освен веднъж преди около четири месеца, когато едва бе навършил девет седмици, следователно едва ли се очаква сърцето ми да се пръсне от мъка по случай смъртта му. Да, но етикетът повелява човек да остане у дома в нощта, когато вторият му братовчед ще яхне катафалката, тъй че защо пък да не подтичва отстрани, лично да се увери, че всичко е наред ако ще и от едното приличие.

— Срамота, братко в един глас възкликнаха сестрите.

— Срамота, сестрици! Я вие, Сесилия, Елайза и Джорджиана, си признайте, нима не негодувате скришом, че не можете да присъствате на тържествения концерт на лорд Ричтън тази вечер домът му отсреща грее, окъпан в светлина, а отворим ли някой прозорец, музиката ще се чува съвсем ясно и тук? Сигурен съм, че е така. Що се отнася до Катарин, Агнес и Хелън, там е друго: те при всички случаи трябва да си останат у дома.

— Мили Фицрой — намеси се лейди Сиймор, — взимаш цялата работа твърде присърце. Уверявам те, че едно погребение съвсем не крие Бог знае какви наслади, в който и да било момент, особено пък в потискаща нощ като тази.

— Може би не, майко, но по-добре на погребение, отколкото да зъзнеш край огнището, да слушаш как вятърът вие в комина като гайда, но да не ти е позволено да танцуваш.

— Фицрой — започна лейди Сесилия с намерението да смени темата, — тук беше един от опечалените. Дойде с мама и чичо, но остана само пет минути и не пророни нито дума.

— Наистина ли? И що за птица беше?

— Като убиеца в картината на Юуинс8 в червената гостна, понеже лицето му беше закачулено.

— Хм! Майко, ти, разбира се, знаеш кой е той?

— Всъщност не зная. Виждала съм го само загърнат в наметало, както се появи тази вечер. Но сега, деца, веднъж завинаги ви казвам да не ме безпокоите с въпроси за този човек. Няма да отговоря на нито един. Елате, милички, вече минава един. Пожелайте на баща си и мен „Лека нощ“. Отдавна трябваше да сте в леглата.

Момичетата се изредиха да се ръкуват с родителите си и да ги целунат. Фицрой кимна по-небрежно с глава, при това с известна неохота, може би понеже церемонията по пожелаването на „Лека нощ“, под каквато и да било форма, му бе непривична, после излезе, свирукайки си.

След час цялата къща, от входното преддверие до тавана, бе погребана в тишината на дълбок сън.