Прокобата

Мила бабо,

Отново подемам нишката на своя разказ оттам, дето го изоставих, и продължавам, както си му е редът. Като стигнах Уелзли Хаус след откраднатата си визита в Дуро Вила, незабавно се оттеглих в покоите си. Хаотичен безпорядък от страхове, надежди и догадки изпълваше съзнанието ми, та изобщо не бях в състояние да общувам с никого. Коя бе тази дама? Действително ли бе съпруга на Заморна, както едва ли не заяви открито? Защо херцогът си тръгна тъй внезапно, след като ми рече онези думи? Сърди ли ми се? Как се случи така, че вместо да е в Ангрия, се намираше в долината на Вердополис? И имаше ли вероятност да се върне в града същата вечер? Ще събера ли, в такъв случай, куража да му поискам обяснение? Той ще ми го даде ли? Ето такива въпроси си задавах отново и отново, ала напразно. Наблизо нямаше кой да ми отговори. Въздишах, ридаех и почти ми се искаше Заморна завинаги да си бе останал за мен мечта, която никога да не се бе сбъдвала с такъв разкошен, но страшен блясък и болка.

Едно бе сякаш вън от всякакво съмнение, и това бе връзката на херцога с двете деца. Всеки поглед, всяка дума и жест на момчето, макар и тъй малко, доказваха факта и го потвърждаваха с неопровержима сила. Както размишлявах над всичко това, тиха въздишка — сякаш отронена съвсем наблизо, прекъсна хода на тежките ми мисли. Бързо се огледах, едва ли не сякаш очаквам да видя херцога, макар рядко да оповестяваше появата си с въздишки. Стаята бе обляна в лунна светлина, струяща през големите венециански прозорци с неспуснати още завеси. Нищо сякаш не помрачаваше бледия й блясък и аз отново щях да потъна в размисъл, ако една ръка не бе докоснала дланта ми, отпусната на малката поставка за цветя, край която седях.

Божичко! Сърцето ми скочи в гърлото, понеже в същия миг изсред сенките изникна зловещата, разкривена фигура на Финик и със смразяващ стон рухна в краката ми. Забравила, че не може ни да ме чуе, ни да ми отговори, попитах го, възможно най-кротко, какво иска. Не бих казала, че се уплаших от него, понеже винаги се е отнасял към мен с дълбока почит: види ли ме, покланя ми се по-ниско от робите на Изток, аз пък в отговор съм го бранила от някои неприятности, плод на неприязънта на слугите към нелицеприятния му изглед. При все това, въпреки доброто разбирателство, установено помежду ни в резултат на тази размяна на любезни услуги и нарушавано единствено от странния маниер на вмешателство, който описвам в предишното си писмо, трябва да призная, че изпитах силно желание да позвъня и да повикам неколцина свидетели на нашия разговор. Надигнах се да осъществя намерението си, ала той вдигна грамадната си глава, и като отметна сплъстените си пирги, та лунните лъчи да разливат свободно разбулващото си сияние по налудно разкривените черти на нечовешкия му лик, впери в мен умолителен, изпълнен с чувство поглед, на който не устоях. Бе още по-трогателно и поради това, че в обичайното си разположение той е свъсен, свиреп, враждебен и злостен — тъй поне казват слугите, макар с мен да е доста любезен. Седнах, потупах чорлавата му глава, та да поуспокоя мрачната печал на темперамента му, и отново го попитах какво иска, този път чрез знаци, наместо чрез думи. Умея да разговарям с него по този начин доста гладко, но все пак с помощта на обичайния, добре известен метод, за разлика от онова окултно, понятно само на тях, общение, което споделят със Заморна и чиято светкавична бързина заслепява очите на зрителя тъй, че напразно би търсил да го научи чрез наблюдение.

Ето какво си казахме, лаконично, сякаш обменяме телеграми.

ФИНИК. (в отговор на първия ми въпрос) Прегрешихте.

АЗ. С какво?

ФИНИК. С днешното си посещение.

АЗ. Какво ще последва?

ФИНИК. Опасност.

АЗ. Херцогът да се разгневи ли?

ФИНИК. Херцогът да умре.

АЗ. (след известно колебание, понеже отговорът отначало ме стъписа). Какво искаш да кажеш?

ФИНИК. Каквото казвам! Деянието бе почти извършено, значи поне част, ако не и цялото, наказание ще бъде наложено.

АЗ. Не разбирам.

ФИНИК. Може би, но е както ви казвам. Не биваше да ревнувате. Не биваше да се поддавате на любопитството си. Имахте любовта на Заморна, какво значение има, че не бе изцяло ваша?

— Значи — възкликнах — е вярно, че тя е негова жена!

Той не ме чу, аз се опомних и зададох въпроса така, че да ме разбере.

— Точно така — гласеше отговорът — дамата от Оронсей е жена на херцога.

Не можах да продължа, зави ми се свят, сърцето ми умираше в гърдите. Колко дълго съм останала тъй вцепенена — вцепенена за всичко, освен за усещането за върховна болка не зная. Ала когато най-сетне се поопомних, огледах се за Финик, но той си бе отишъл. В съзнанието ми мигом нахлуха милион въпроса, които ми се ще да му бях задала. Знаех, че няма смисъл да го викам отново, понеже той никога не подхваща повторно вече изоставена тема.

Тази нощ със съня се разминахме като непознати. През целия следващ ден останах в състояние, което ти, мила бабо, можеш да си представиш, ала аз не мога да ти опиша. И докато тръпнех под сянката на опасността за господаря ми, за която тъй неясно ми бе намекнато, и под още по-мрачната сянка на неминуемия му гняв, проклинах безразсъдната си ревност, чийто пламък миг след миг се разгаряше все по-яростно в гърдите ми, и очаквах, молех се за завръщането му, макар в същото време да треперех от ужас какви ли нови злочестини ще ми навлече то — така нощта незабелязано отмина. Следващият ден, а след него и по-следващият, и по-следващият се изнизаха, или по-право, едвам изпъплиха, натежали като олово. Не ми писа нито ред, нито дума, макар тукашните му секретари редовно да получаваха от Адрианополис телеграми с неговия печат и подписани лично. Следователно нямаше как да бъде в Дуро Вила. Поне това заключение ми носеше известна утеха.

Най-сетне, на петия ден вечерта, си пристигна. Бях в гостната, сред многолюдна компания, когато влезе, придружаван от брат ми. Едуард изглеждаше енергичен и лъчезарен, очевидно в отлично настроение, ала Заморна, уви, ми се видя изнурен, изтомен и изпит. Значи проклятието го е застигнало и аз съм причината.

Толкова много хора се скупчиха около него, че мина много време докато и аз, разкъсвана от угризения, накрая се добера до него и го заговоря. Докато стоях встрани, забелязах как Марая, снаха ми, безстрашно пристъпи да поздрави своя съпруг, а Едуард й се усмихна тъй мило и грабна ръката и тъй топло, че едва не избухнах в сълзи при мисълта за контраста, който ще представлява моето посрещане.

— Заморна — чух да казва господин Монтморенси, — какво ти има, за Бога? Претрудил си се, човече! Честно слово, тая няма да я бъде! Ако така се съсипваш, май скоро ще те пратим на гробаря.

— Я стига, Монт — жизнерадостно отвърна съпругът ми, — да не би на теб да ти има нещо? Сигурно ми завиждаш. Май ти се нуждаеш от любезните услуги на гробаря. Що се отнася до мен, камбаната на „Свети Михаил“ огласява сега собствената си гнилота, в сравнение с моето крепко телесно и душевно състояние.

— Напразни хвалби! — всмръкна огромна доза емфие Монтморенси. А ти, господин Едуард, как го намираш?

— Намирам, че лъже! — отвърна брат ми с присъщата си категоричност. — Уверявам ви, че през последните ден-два същият този херцог Заморна бе принуден да изслуша мнението ми, задето няма апетит, плътта му се топи както би казал някой рядко предвзет папагал, — настроението му е отчайващо мрачно и подобни абсурдни глупости. Ако не се промени, ще изтръгна скиптъра от ръката му и ще му тикна хурка.

— О! — възкликна в отговор херцогът със същия шеговит тон и свали шапка, откривайки очите и къдриците си, както всякога красиви, като първите сияеха дори с непривичен блясък. — О, кой ще надене поводи на устата ти и юзда на езика ти? Ти, братко, не знаеш ли, че от теб е помръкнала не една румена страна? Честно слово, дами, гордея се със загрижеността ви, ала колкото и да е ласкава, моля ви да си я спестите. Заморна не е тръгнал да мре, ако ще и всички кукумявки на земята да вещаят гибелта му и да грачат епитафии. Ще живея, за Бога, напук на тях, напук на него!

Подчерта тези думи дебело, с предизвикателен поглед, отправен не към конкретен човек, а по-скоро към нещо, което виждаше вътрешният му взор, нежели телесният орган.

Какво ли искаше да каже? Моментното вълнение стихна и той остана спокоен и жизнерадостен както преди.

Сега бе мой ред да се доближа. Исках да проговоря, да изразя някак тъгата си по повод променения му вид, ала думите замряха на устните ми. Успях само да положа дланта си в ръцете му.

— Е, Мери — каза той, — ти намираш ли ме ходещ скелет, едва ли не живо олицетворение на тленността; някакво създание, забавило се на земята, когато отдавна трябва да е заспало в недрата й? — Тези думи ми подсказаха за наличието на някакво нездраво настроение, някаква трескава чувствителност, която преувеличаваше всяка подхвърлена му идея.

— Радвам се да те видя, Артър! — бе всичко, което успях да продумам.

— Какво?! Радваш се да ме видиш умирающ?

Остатъкът от празненството премина тягостно. Макар и самият той в прилив на едва ги не необуздана радост, херцогът не успя да предаде това настроение на гостите си. Те виждаха, че всичко е неискрено и престорено, а една такава жизнерадост потиска наблюдателя много повече и от най-непоколебимата меланхолия. Най-сетне взеха да се разотиват. Група след група напускаше салоните, карета след карета отпътуваше от входа и скоро пълноводният прилив от „пръстени, пера и перли“12, изпълвал всички гостни, се оттегли, докато останаха само няколко оскъдни ручея. Скоро и те пресъхнаха, а когато удари четири, изпратих с нисък реверанс и последния си гост, вратата се захлопна и останахме сами. Ние, тоест аз и господарят ми. С разтуптяно сърце се извърнах към него. Настъпи часът на моето изпитание, сега щях да узная дали тежкият му гняв ще се стовари върху ми, както и дали в усамотение ще понася болестта си тъй смело, както пред гости. Последният въпрос скоро, уви, получи отговор.

Хвърли се в един фотьойл, отметнал глава, сякаш обзет от предсмъртна немощ, очите му затворени, дланите — притиснати към челото. Хладният повей на утрото поклащаше завесите на салоните, а студената му светлина нахлуваше през източните прозорци и се примесваше в тъжен унисон с бледите, угасващи отблясъци на недогорелите свещи по стените и в полилея. На тази светлина разглеждах съпруга си. Тя добавяше несвойствена меланхолия към гледка, сама по себе си твърде страшна. Застанах до него. Той нито ме погледна, нито заговори. Сърцето ми се късаше, като гледах очите му тъй хлътнали, челото му тъй свъсено, страните и устните му тъй восъчнобледи, накратко — цялата му величавост превита в прахта на тленността. Несъзнателно се наведох над него, дъхът ми разроши косите му; той отвори очи.

— О, Мери — лека усмивка озари изпитите му черти — виждаш, че съм в окаяно състояние. Безполезно е повече да отричам. Борих се с тази напаст, докато можах, но сега плътта отстъпва, макар духът да устоява. Седни, любов моя, няма да разбереш налудните ми приказки. Страхувам се, че ако изпадна в делириум, ще бълнувам ужасно.

Седнах, благодарна, че мога да подвия крак, наместо да се строполя на пода. Чувствах се ужасно слаба, крайниците ми трепереха като листите на трепетлика. Сега съзнавах, че е далеч по-трудно да понеса благостта му, отколко да изтърпя и най-суровия му гняв. Обречена бях на разкаяние, чиято горчивина е неописуема. Той ме привлече към себе си, отпусна чело на рамото ми и каза:

— Мери, не си чула в града да се е случило нищо странно, нали?

Отвърнах както можах, утвърждавайки противното.

— Странно — продължи той. — Ако тайната е разкрита, щеше да се разпространи като горски пожар. Но може би не е, а омразният дявол подло се възползва от някоя фалшива тревога.

След кратко мълчание се изправи, прекоси стаята с дълги, бързи крачки и възкликна:

— Кой се с месил в личните ми дела? Кой си е пъхал носа в онуй, дето избрах да запечатам в тежка тайна? Чия ръка е счупила ключалката? Чие око е съзерцавало съкровището? В името на всичко свято, в името на всичко пъклено (а в тази работа има повече пъкленост, отколкото святост), ако е мъж, ще отнема живота му за отплата, ако е жена, да бъде навеки белязана с омразата на Заморна.

— Велики гении!13 Да умра сега, да потъна, още в първия изблик на живота, в студен, тъмен гроб, да оставя славата си несбрана, надеждите си — разстлани като златна жътва, да напусна полето, узряло за сърпа, когато тъкмо съм повел жетварите14, да оставя кралството си безутешно, името си — нарицателно за някой, който обещава като Господ, ала изпълнява като окаян син на земята, да видя великото проклятие да се стоварва върху ми заради нахалното любопитство на някой злодей — това би вдъхнало искрица безумен живот и в дробовете на мъртвец, и би подпалило аления лед, сковаващ вените му тъй, както кипи моята кръв сега! Кълна се, че това жалко престъпление е дело на жена, тласкана от зловредно любопитство. Ето как винаги прекатурват великите градежи на мъжкия замисъл! Сигурно е имало замесена и ревност. Ха! — И погледна към мен.

В този миг ме изпълваше едно-единствено чувство и пламенно желание: земята да се разтвори и да ме погълне в най-скришните си пазви. Свивах се под погледа му, който дори не виждах, само чувствах върху си като жив огън. И хиляда години щастие няма да изличат от паметта ми този миг на непоносимо страдание. Не можех да говоря — езикът и душата ми бяха попарени. Пред очите ми се стелеше мъгла, в ушите ми ечеше скръбен стон, през който до слуха ми долиташе камбанен звън. Скоро след това усетих, че в стаята влезе някой. Последва гробно мълчание. Сетне слабите вопли на клето, страдающо човешко създание. Полека-лека се посъвзех, колкото да различа Финик, свит в нозете на господаря си, да клати рошавата си глава, и докато протегнатите му ръце отвръщаха на знаците на Заморна, устните му мълвяха звуците, привлекли вниманието ми. Разговорът им не продължи дълго. Като свърши, херцогът застана до мен. Обладана от ужас и не знаейки що върша, напълно лишена от разум, хукнах да бягам към вратата.

— Мери — започна той с най-проникновения си тон, — върни се. Нали не се страхуваш, че ще те ударя?

Сляпо се подчиних, водена повече от инстинкт, отколкото от нещо друго.

— Е — полушеговито продължи той, — значи ти си престъпницата, както узнавам. Втълпила си си да прескочиш до Дуро Вила, нали тъй, прелестна херцогиньо? Просто да зърнеш Мина Лори и малкия Фиц-Артър, с когото впрочем имаш работа колкото с жителите на Камчатка. И там си съзряла лица, които не си очаквала да видиш. Аз съм те предупредил да си вървиш, тъй поне ми казва Финик. Накратко, проклетото ти женско любопитство е дало на най-лютия ми враг предимство, от което сега той, за твое най-голямо удоволствие, ще се възползва. Уважаема госпожо, знай, че вече ме измъчват предсмъртни страдания. Сигурно не след дълго ще си отида и тогава ще бъдеш напълно свободна. Недей да трепериш и да бледнееш. Ето, облегни се на ръката ми, изглежда, ще припаднеш. Не те мразя, Мери, не си могла да възпреш любопитната си женска слабост, родени сте с нея, ти и целият ти пол. Но затова пък, мило момиче — усмихна се ледено и ме тупна по врата с неизказано пренебрежение, — всецяло те презирам.

— Артър — набрах сили от преживяния удар да заговоря аз, — излишно е да ме презираш. Вече съм смазана под бреме от страдания, нивга несвеждало главата на смъртна в прахта на покаянието. Прегреших, но наказанието ми несправедливо надхвърля деянието.

— Бедно дете — отвърна той, взе ръката ми и ме изгледа със смесица от презрение и жал. — Недей се вини тъй сурово. Не си прегрешила, нищо подобно — това са все женски глупости, които пак надигат глава, но под друга форма. Хайде, госпожо, не може ти да пророниш някоя и друга сълза? Тъкмо там е трябвало да подириш пристан още с наближаването на бурята.

— Ейдриън, не мога да плача, палеща болка пресуши сълзите ми, но… — Ала тъкмо тогава, неканени и нечакани, сълзите избликнаха в очите ми. Сърцето ми щеше да се пръсне от мъка: отпуснах се на колене и със сподавен от ридания глас казах:

— О, Заморна, пожали ме, моля те! Прости ми само сега! Ако знаех, ако имах и най-бегла представа, че от стореното ще падне и косъмче от главата на благородния ми съпруг, по-скоро бих си отрязала дясната ръка, отколкото да потегля на онова проклето пътуване!

— Нямам какво да ти прощавам. Разбира се, съвсем ясно съзнавам, че не си искала да ме нараниш, просто не мога да не се усмихвам на женския нрав, който тъй фино олицетворяваш: слабост, грешки, разкаяние. Върви си, дете, не мога да говоря повече с теб; проклятието ме надвива. О, злодей! О, демон! Сега е твой ред да ликуваш, но сетне аз ще бъда победител! Хвърли ме в гробницата! Позволявам ти, но сетне ще възкръсна, защото мраморната й паст няма да се отвори да ме погълне! — Положи ръка върху сърцето си и потръпна, сякаш невидима болка раздира в този миг извора на живота му.

Няма думи, с които да опиша как се чувствах. Но може би безкрайното ми нещастие е било изписано на лицето ми, защото той внезапно ме грабна в прегръдките си и каза:

— Скъпа Мери, недей тъгува. Ето, миличка, ще те целуна с искрена прошка; тези печални очи ще ме накарат пак да ги заобичам. Върви си в стаята, Хенриета, и не се бой за мен. Ще се преборя сам. Смърт или победа! Тези мъчения няма да продължат дълго. Съвсем скоро или ще издъхна, или ще прескоча трапа, тъй че усмихни се, скъпа моя; забрави, дето ти казах, че те презирам, и приеми тази целувка, която да запечата последната прошка.

С тези думи ме остави. Качих се в стаята си, не за да спя, бъди сигурна, а за да размишлявам над страданията си, напразно да се боря да разплета тъмната мистерия, в която е забулена цялата история, и да пия от горчивата чаша, която покаянието поднася към устните ми.

Бабо, не мога повече да пиша, остани със здраве.

Твоя,

М. Х. Уелзли