Птича песен

Булевард „Канж“ беше широк и тих и минаваше по източната граница на град Амиен. Каруците, които идваха от Лил и Ара на север, се насочваха право към работилниците за щавене на кожи и фабриките в квартал Сен Лю и нямаха нужда от този изровен и покрит с листа път. От едната му страна, гледаща към града, имаше пищни квадратни градини, парцелирани прецизно спрямо къщите, към които принадлежаха. От влажната трева се издигаха кестени, люляци и върби, отгледани, за да осигуряват сянка и спокойствие на собствениците. Градините изглеждаха буйни и обрасли, а гъстите им морави и избуялите живи плетове може би криеха малки полянки, спокойни вирове и кътчета, непосещавани дори и от обитателите им, където под надвисналите клони растяха диви треви и цветя.

Зад дворовете река Сома се разделяше на малки канали, които бяха живописните забележителности на Сен Лю; от другата страна на булеварда те бяха превърнати в редица водни градини, малки островчета с влажна растителност, откъснати от многобройните ръкави на реката. Дълги плоскодънни лодки с гребла возеха жителите на градчето по водните пътища в неделните следобеди. По цялото протежение на реката и нейните разклонения бяха насядали приведени рибари; тези край катедралата бяха с шапки и сака, а покрай водните градини — по ризи, и мятаха въдиците си с надеждата да уловят пъстърви или шарани.

Къщата на семейство Азер имаше солидна строга фасада, скрита зад желязна ограда. За пътуващите надолу към реката не можеше да има съмнение, че това е имот на важен човек. Покритият с плочи покрив се спускаше под странни ъгли над неправилната форма на постройката. Под един от тях малко прозорче гледаше към булеварда. Вторият етаж почти отвсякъде бе опасан от каменна тераса, над чиито балюстради червен бръшлян си пробиваше път към покрива. Пътната врата беше внушителна, с метален обков върху талпите.

Вътре къщата беше и по-малка, и по-голяма, отколкото изглеждаше. В нея нямаше плашещо тържествени салони, нито позлатени бални зали с висящи полилеи, но въпреки това беше изненадващо просторна; с коридори, които внезапно завиваха и се спускаха към градината; с малки салони с писалища и тапицирани столове, в които се влизаше неочаквано от незнайни места. Дори от моравата бе трудно да се разбере как точно бяха разположени помещенията в правоъгълната каменна сграда. Навсякъде подовете издаваха отчетливи звуци под краката на обитателите й, така че затвореното пространство непрекъснато отекваше под скрити от очите стъпки.

Металният куфар на Стивън Рейсфорд беше изпратен предварително и го чакаше до леглото. Мъжът разопакова дрехите си и окачи втория си костюм в гигантския резбован гардероб. Трябваше да се повдигне на пръсти, за да погледне към булеварда, където край тротоара чакаше файтон. Конят разтърсваше сбруята си и протягаше глава, за да отхапе от клоните на лимоновото дърво. Стивън провери колко меко е леглото, след това легна и положи глава върху покритата възглавница. Стаята беше семпла, но старателно обзаведена. На масата имаше ваза с диви цветя, а от двете страни на вратата висяха отпечатъци с градски пейзажи от Онфльор. Беше пролетна вечер и окъснялото слънце грееше зад катедралата, а песента на косовете се чуваше от всички страни. Стивън се поизми набързо и се опита да оправи черната си щръкнала коса в малкото огледало. Сложи пет-шест цигари в табакерата, която прибра във вътрешния джоб на сакото си. Извади от останалите джобове нещата, които вече не му трябваха: билети за влака, син бележник с кожена подвързия и нож с добре наточено острие.

Докато слизаше долу за вечеря, се стресна от скърцането на двете стълбища, които го отведоха първо до площадката на втория етаж и семейната спалня, а след това на първия етаж. Носеше жилетка под сакото и му беше топло. Постоя за миг дезориентиран и несигурен през коя от четирите стъклени врати в коридора трябва да мине. Открехна едната и се озова в задимена кухня, насред която прислужница нареждаше чинии върху поднос, поставен на голямата маса.

— Насам, мосю. Вечерята е сервирана — каза тя и се шмугна покрай него към вратата.

Семейството вече се беше настанило в трапезарията. Мадам Азер се изправи.

— А, мосю, мястото ви е тук.

Азер смотолеви някакво представяне, от което Стивън чу само думите „моята съпруга“. Той взе ръката й и се поклони сдържано. Две деца се взираха в него от другата страна на масата.

— Лизет — каза мадам Азер и направи жест към едно момиче на около шестнайсет години с тъмна коса, привързана с панделка, което се усмихна превзето и подаде ръка — и Грегоар. — Грегоар беше момче на около десет, чиято малка глава едва се виждаше над масата и което клатеше неистово напред-назад краката си отдолу.

Прислужницата се появи до рамото на Стивън със супник в ръце. Той си отсипа с черпака в чинията и долови аромата на някаква непозната билка. Под концентричните кръгове от буйни зелени подправки супата беше от пасирани картофи. Азер вече бе изял своята и потракваше настойчиво с ножа. Стивън вдигна изпитателен поглед над лъжицата си, докато преглъщаше течността.

— На колко сте години? — попита момчето.

— Грегоар!

— Няма нищо — каза Стивън на мадам Азер. — На двайсет.

— Пиете ли вино? — попита Азер и надвеси бутилка над чашата на Стивън.

— Благодаря.

Азер наля няколко пръста на Стивън и на съпругата си, преди да върне бутилката при себе си.

— Какво знаете за текстилната индустрия? — попита Азер. Той бе само на четиридесет, но изглеждаше поне с десет години по-възрастен. Имаше тяло, което нямаше нито да наедрее, нито да увисне с възрастта. Погледът му беше неспокоен и строг.

— Не много — отвърна Стивън. — В бизнеса съм от почти четири години, но се занимавам най-вече с финансовата част. Работодателят ми иска да науча повече за производствения процес.

Прислужницата отнесе чиниите за супа и Азер заговори за местната индустрия и трудностите му с работната ръка. Притежаваше фабрика в града и още една на няколко мили извън него.

— Синдикатите ми оставят много малко възможности за маневри. Оплакват се, че губят работата си, защото механизираме производството, но ако не успеем да настигнем конкурентите си от Испания и Англия, няма никаква надежда за нас.

Прислужницата донесе плато с нарязано месо в бистър сос, което постави пред мадам Азер. Лизет започна да разказва някаква история от училище. Тръскаше глава и се кикотеше, докато говореше. Ставаше въпрос за шега, която нейна съученичка си беше направила с друга, но в начина, по който я разказваше, се криеше и подтекст. Искаше да демонстрира, че разбира колко инфантилна е случката и да внуши на Стивън и родителите си, че тя самата е прекалено голяма за такива неща. Но не беше и съвсем сигурна какви са точно сега нейните вкусове и интереси. Момичето заекна леко, преди да завърши разказа си и да се скара на брат си, че се смее. Стивън я гледаше, докато говори, и тъмните му очи обхождаха изпитателно лицето й. Азер не обърна никакво внимание на дъщеря си, докато си взимаше салата и подаваше купата на жена си. Той избърса с парче хляб ръба на чинията си, където беше покапал сос.

Мадам Азер не бе успяла да привлече погледа на Стивън и той като че ли избягваше да се обърне към нея, сякаш чакаше тя официално да го заговори, но с периферното си зрение долавяше извивките на светлокестенявата й коса, вдигната нагоре над лицето. Тя носеше бяла дантелена блуза с брошка с тъмночервен камък на шията.

Когато приключиха с вечерята, на вратата се позвъни и в коридора се чу сърдечен мъжки глас. Азер се усмихна за първи път.

— Добрият стар Берар. Цепи секундата както винаги!

— Мосю и мадам Берар — обяви прислужницата, след като отвори вратата.

— Добър вечер, Азер. Радвам се да ви видя, мадам. — Берар, набит побелял мъж, преминал петдесетте, наведе устни към ръката на мадам Азер. Съпругата му, която бе с почти същото едро телосложение като него и с гъста прибрана на кок коса, се здрависа и целуна децата по бузите.

— Извинявайте, не чух името ви, когато Рене ни запозна — каза Берар на Стивън. Докато Стивън му го повтаряше буква по буква, децата бяха освободени от масата и семейство Берар се настани на техните места. Азер изглеждаше развеселен от пристигането им.

— Бренди, Берар? А за вас, мадам, билков чай, предполагам? Изабел, позвъни да донесат и кафе, моля те. А сега…

— Преди да продължиш… — каза Берар и вдигна месестата си ръка — имам лоши новини. Бояджиите са обявили стачка от утре. Синдикалните лидери са се срещнали с представители на работодателите в пет този следобед и това е решението им.

Азер изсумтя.

— Мислех, че срещата ще е утре.

— Изтеглиха я за днес. Не обичам да ти нося лоши новини, драги ми Рене, но нямаше да се зарадваш, ако ги беше научил утре от управителя си. Пък и предполагам, че те няма да засегнат непосредствено твоята фабрика. — По всичко личеше, че на Берар му беше приятно да донесе неприятните вести. На лицето му беше изписано тихо задоволство от важността, която те му придаваха. Мадам Берар гледаше с обожание съпруга си.

Азер продължи да ругае работната ръка и да пита как очакват от него да продължи да ръководи фабриката. Стивън и жените нямаха желание да изказват мнение, а след като предаде новините, Берар изглеждаше като човек, който няма какво да добави по темата.

— Е — каза той, след като Азер говори достатъчно дълго, — стачка на бояджиите. Това е положението.

Думите му бяха приети от всички, включително и от Азер, като знак, че темата е изчерпана.

— Как пътувахте? — попита Берар.

— С влак — отвърна Стивън, който реши, че въпросът се отнася до него. — Беше дълъг път.

— А-а-а, влаковете — възкликна Берар. — Каква система само! Ние сме важна гара. Влакове за Париж, за Лил, за Булон… Кажете, в Англия имате ли влакове?

— Да.

— Че откога?

— Ами да видим… От около седемдесет години.

— Но ми се струва, че в Англия имате проблеми.

— Не съм сигурен. Не съм чувал за проблеми.

Берар се усмихна доволно, докато отпиваше от брендито.

— Ето това е. Сега и в Англия вече имат влакове.

Посоката на разговора зависеше от Берар; той пое бремето да бъде негов диригент, да включва различни гласове и накрая да обобщава техния принос.

— И в Англия ядете месо за закуска всеки ден — каза той.

— Мисля, че повечето хора правят точно така — отвърна Стивън.

— Представете си, скъпа мадам Азер, печено месо за закуска всеки ден! — Берар подкани домакинята да се включи.

Тя отказа, но промърмори нещо за прозореца, който трябвало да се отвори.

— Може би някой ден и ние трябва да опитаме това, а, Рене?

— О, съмнявам се, съмнявам се — каза Азер. — Освен ако не ни сполети лондонска мъгла.

— И дъжд — засмя се Берар. — Доколкото знам, в Лондон от шест дни пет са дъждовни. — Той отново се обърна към Стивън.

— Четох във вестника, че миналата година в Лондон е валяло малко по-малко отколкото в Париж…

— Пет от шест дни — усмихна се широко Берар. — Можете ли да си представите?

— Папа не може да понася дъжда — обърна се мадам Берар към Стивън.

— Как прекарахте този прекрасен пролетен ден, скъпа мадам? — попита Берар, отново призовавайки домакинята да даде своя принос към разговора. Този път постигна успех и мадам Азер, подтикната от любезност или ентусиазъм, се обърна право към него.

— Тази сутрин бях по задачи в града. Прозорецът на една къща до катедралата беше отворен и някой свиреше на пиано. — Гласът на мадам Азер беше хладен и тих. Тя описа подробно какво бе чула. — Беше великолепно — обобщи тя, — макар и съвсем кратко. Исках да спра, да почукам на вратата и да попитам човека, който свиреше, каква е тази музика.

Мосю и мадам Берар изглеждаха стреснати. Очевидно не бяха очаквали това. Азер заговори успокоително, като човек, свикнал с подобни странности.

— И каква беше музиката, скъпа?

— Не знам. Никога преди не я бях чувала. Приличаше на… Бетовен или Шопен.

— Съмнявам се, че е била на Бетовен, ако не сте я разпознали, мадам — каза галантно Берар. — Сигурно е била някаква народна песен. Хващам се на бас на каквото кажете.

— Не звучеше така — отвърна мадам Азер.

— Не мога да понасям народните песни, които чувам толкова често напоследък — продължи Берар. — Като бях млад, беше различно. Но тогава всичко беше различно, разбира се. — Той се засмя кисело и самодоволно. — Дай ми на мен истинска мелодия, написана от някой от великите композитори. Песен на Шуберт или ноктюрно от Шопен, нещо, от което да ми настръхне косата! Функцията на музиката е да освобождава душата от чувствата, които обикновено заключваме в сърцето си. Великите композитори от миналото умееха това, но днешните музиканти се задоволяват с няколко тона на нотния лист, който могат да продадат на всеки уличен ъгъл. Гениите не намират толкова лесно признание, скъпа мадам Азер!

Стивън видя как мадам Азер бавно извърна глава и погледът й срещна този на Берар. Видя как очите й се разшириха, когато се спряха на усмихнатото му лице, по което от душния въздух на трапезарията бяха избили капчици пот. Как, по дяволите, почуди се той, бе възможно тя да е майка на момчето и момичето, които бяха допреди малко с тях на масата?

— Смятам, че трябва да отворя прозореца — каза тя студено и стана. Копринената й пола изшумоля.

— И ти си ценител на музиката, нали, Азер? — попита Берар. — Хубаво е да се слуша музика в семейство с деца. С мадам Берар винаги сме насърчавали децата си да пеят.

Мислите на Стивън препускаха, докато Берар говореше. Имаше нещо великолепно в начина, по който мадам Азер блокира атаката на този абсурден човек. Той беше просто един грубиян от малък град, но със сигурност бе свикнал да става на неговото.

— Прекарал съм приятни вечери в концертната зала — каза скромно Азер, — макар че бих се въздържал да се определя като ценител на музиката. Просто…

— Глупости. Музиката е демократично изкуство. Не ти трябват пари, за да я купиш, или образование, за да я разбереш. Стига ти само чифт от тези. — Берар се хвана за големите розови уши и ги разклати. — Уши. Бог ти ги е дарил по рождение. Не бива да си толкова срамежлив, Азер. Фалшивата скромност води само до триумф на низшия вкус. — Берар се облегна на стола си и погледна към вече отворения прозорец. Течението сякаш разваляше удоволствието му от афоризма, който имаше претенциите, че е измислил. — Извинявай, Рене — продължи той. — Прекъснах те.

Азер се занимаваше с черната си лула от шипково дърво, тъпчеше я с тютюн и проверяваше как дърпа, като всмукваше шумно. Когато остана доволен, драсна клечка кибрит и след миг плешивата му глава се обви със синкава димна спирала. В тишината, настъпила преди той да отговори на приятеля си, всички чуха птичките в градината отвън.

— Патриотичните песни — каза Азер. — Имам специално предпочитание към тях. Звукът от оркестъра и от хиляди гласове, пеещи Марсилезата, докато армията тръгва на битка с прусаците. Какъв ден!

— Прости ми — отвърна Берар, — това е пример за използване на музиката по предназначение — да изпълни с боен дух сърцата на войниците. Когато изкуството се използва за практични цели, то губи своята същностна чистота. Прав ли съм, мадам Азер?

— Бих казала, че да, мосю. А какво мисли мосю Рейсфорд?

Стивън се стресна, погледна към мадам Азер и за първи път очите им се срещнаха.

— Нямам мнение по въпроса, мадам — каза той, докато си възвръщаше спокойствието. — Но смятам, че ако някоя песен може да докосне сърцето, тя трябва да бъде ценена.

Берар внезапно протегна ръка.

— Малко бренди, ако обичаш, Азер. Благодаря. А сега ще направя нещо, с което рискувам да се направя на глупак и да разваля мнението ти за мен.

Мадам Берар се засмя невярващо.

— Ще пея. Да, няма смисъл да се опитвате да ме разубедите. Ще изпея песен, която беше популярна като бях момче и ви уверявам, че това беше преди доста години.

Бързината, с която Берар се впусна в изпълнението, след като направи своята декларация, изненада слушателите. В един миг водеха официален разговор на маса, а в следващия се превърнаха в публика, хваната в капан. Берар се наведе напред на стола си, подпря се с лакти на масата и запя с треперлив баритон.

Взря се в мадам Азер, която седеше срещу него. Тя не успя да издържи погледа му и сведе очи към чинията си. Но неудобството й не отклони Берар от начинанието му. Азер си играеше с лулата си, а Стивън разглеждаше стената над главата на Берар. Мадам Берар наблюдаваше с горда усмивка как съпругът й даряваше с песен домакинята. Мадам Азер се изчерви и започна да се върти на стола си под немигащия вторачен поглед на певеца.

Двойната му брадичка се заклати, когато извърна глава, за да подчертае най-трогателната част от песента. Беше сантиментална балада за различните периоди в човешкия живот. В припева се казваше: „Но тогава бях млад и стрехите бяха зелени, а сега реколтата е прибрана и малката лодка отплава.“

В края на всеки куплет Берар драматично замълчаваше, а Стивън си позволяваше да го стрелне с поглед, за да види дали е свършил. За миг в горещата трапезария настъпваше пълна тишина, но после се чуваше дълбока въздишка и следващият куплет.

— „Когато младите мъже се върнаха от война, царевицата беше избуяла и нашите любими жени ни чакаха…“

Берар изви леко глава, докато пееше, гласът му ставаше все по-силен, а кървясалите му очи не се откъсваха от мадам Азер, сякаш лицето му можеше да се върти само по оста на втренчения му поглед. С усилие на волята тя запази самообладание и се стегна от нахалното му внимание.

— „… и малката лодка отплава-а-а.“ Край — каза Берар и внезапно спря да пее. — Казах ви, че ще се направя на глупак!

Другите запротестираха, че не е вярно, че песента е била великолепна.

— Папа има прекрасен глас — каза мадам Берар, почервеняла от гордост. Лицето на мадам Азер също беше порозовяло, макар поради други емоции. Азер се държеше пресилено дружелюбно, а Стивън усещаше как под яката му се търкулва капка пот. Само Берар не изпитваше абсолютно никакво неудобство.

— А сега, Азер, какво ще кажеш да поиграем малко карти? Какво да бъде?

— Извинявай, Рене — обади се мадам Азер, — но имам леко главоболие. Мисля да си легна. Може би мосю Рейсфорд би желал да ме замести.

Стивън се изправи, когато мадам Азер стана от стола си. Семейство Берар започнаха да протестират и трескаво да я умоляват да остане, но мадам Азер само махна с ръка, усмихна се и ги увери, че всичко е наред. Берар сведе лице към ръката й, а мадам Берар я целуна по все още порозовялата буза. Когато тя пое към вратата, Стивън забеляза, че по голата й ръка се виждаха няколко лунички. Беше висока и изведнъж му се стори царствена в кървавочервената си пола, която се влачеше по пода.

— Да отидем във всекидневната — каза Азер. — Мосю, разчитам на вас да се присъедините към играта ни.

— Да, разбира се — каза Стивън и се насили да се усмихне примирено.

— Горката мадам Азер — каза мадам Берар, докато се настаняваха край игралната маса. — Надявам се да не е настинала.

Азер се засмя.

— Не, не е, от нерви е. Не си го слагайте на сърцето.

— Тя е такова деликатно същество — промърмори Берар. — Ти раздаваш, Азер.

— Въпреки това главоболието може да означава начало на треска — коментира мадам Берар.

— Мадам — каза Азер, — уверявам ви, че Изабел няма треска. Тя е със слаби нерви. Страда от главоболие и от други дребни болежки. Това нищо не означава. Повярвайте ми, познавам я много добре и съм се научил да живея с малките й странности. — Той хвърли съзаклятнически поглед към Берар, който се закикоти. — Вие имате щастието да сте с по-силна физика.

— Винаги ли е страдала от главоболие? — продължи да настоява мадам Берар.

Устните на Азер се разтегнаха в лека усмивка.

— Това е малката цена, която човек плаща за някои неща. Ваш ред е, мосю.

— Какво? — Стивън сведе поглед към картите си. — Съжалявам. Бях се разсеял. — Беше се взрял в усмивката на Азер и се чудеше какво ли означава.

Берар заговори на Азер за стачката, докато двамата уверено хвърляха картите си на масата.

Стивън се опита да се съсредоточи върху играта и да завърже някакъв разговор с мадам Берар. Тя изглеждаше безразлична към вниманието му, лицето й обаче грейваше всеки път, когато съпругът й се обърнеше към нея.

— На стачниците им трябва някой, който да ги разобличи — каза Азер. — Не съм съгласен бизнесът ми да е в застой заради нахалните претенции на няколко мързеливци. Някой от собствениците трябва да събере сили да им се опълчи и да ги уволни до един.

— Боя се, че ще има насилие. Тълпите ще се разбунтуват — отвърна Берар.

— Не и ако са гладни.

— Не съм сигурен, че е разумно градски първенец като теб, Рене, да се замесва в подобна разправия.

Берар взе колодата, за да я размеси; дебелите му пръсти се движеха ловко по шумолящите карти. Раздаде, запали пура и се облегна на стола, като придърпа жилетката над корема си.

Прислужницата влезе и попита дали някой има нужда от нещо. Стивън потисна една прозявка. Бе пътувал два дни и се чувстваше неустоимо привлечен от скромната си стая с колосани чаршафи и гледка към булеварда.

— Не, благодаря — каза Азер. — Моля те, като тръгнеш да си лягаш, мини през стаята на мадам Азер и й кажи, че по-късно ще отида да видя дали е добре.

За миг на Стивън му се стори, че двамата мъже отново се спогледаха съзаклятнически, но когато обърна очи към Берар, видя, че той бе съсредоточен върху ветрилото от карти в ръката си.

Гостите най-накрая станаха да си ходят и Стивън се сбогува с тях. Изправи се до прозореца на всекидневната, наблюдавайки ги в светлината на портала. Берар си сложи цилиндъра, сякаш беше някакъв барон на път към операта; мадам Берар с грейнало лице се уви в наметката си и хвана съпруга си под ръка. Азер се наведе напред и й прошепна нещо настойчиво.

Заваля кротък дъжд, коловозите по пътя се разкаляха и капките забарабаниха по листата на дърветата. Отначало прозорецът на всекидневната само се замъгли, а после по стъклото се заспускаха вадички. Зад него все още се виждаше бледото лице на Стивън, докато наблюдаваше тръгващите си гости — висок на ръст, с ръце в джобовете, със спокойни и проницателни очи. Ъгълът, под който бе наклонено тялото му, говореше за младежка невъзмутимост, култивирана от волята и необходимостта. Към лицето му повечето хора се отнасяха предпазливо, защото не знаеха дали зад неговата двойственост в крайна сметка се криеше страст или примирение.

Стивън се качи в стаята си и се заслуша в нощните звуци. Отворен капак на прозорец се завъртя бавно на пантите си и се блъсна в стената на къщата отзад. Някъде далеч, където градинарското изкуство отстъпваше пред дивата природа, бухаше бухал. От време на време се чуваше и неравномерно свистене в тесните водопроводни тръби.

Стивън седна зад писалището до прозореца и отвори тетрадка с дебели сини линии. Беше наполовина изписана с мастило, думите тръгваха от червеното поле вляво. Имаше дати и прекъсвания на текста; понякога разстоянията между датите бяха няколко дни или дори седмици.

Водеше си дневник от пет години, след като това му беше предложено от един учител. Часовете по старогръцки и латински му бяха дали нежелани, но стабилни познания за езиците, които сега използваше като основа за своя шифър. Когато темата бе чувствителна, той променяше пола на героите си и описваше действията им и собствените си реакции с фрази, които не биха означавали нищо за случайния читател.

Засмя се тихо на себе си, докато пишеше. Беше развил тази склонност към тайнственост, за да преодолее естествената си откритост и пламенния си темперамент. На десет или единайсет години непрестореният му ентусиазъм и силно развитото му чувство за добро и зло го бяха превърнали в истинска напаст за учителите му, но постепенно се бе научил да диша дълбоко и да остава спокоен, да не се доверява на реакциите си, да изчаква и да бъде нащрек.

Разкопча си маншетите, подпря глава на дланите си и се вгледа в голата стена пред себе си. Чу се звук, който този път не беше от капака на прозореца или от водата в тръбите, а много по-пронизителен и по-човешки. Повтори се и Стивън прекоси стаята и се заслуша. Отвори вратата и излезе внимателно в коридора, защото си спомни какъв шум бяха вдигали стъпките му по-рано през деня. Беше почти сигурен, че чува женски глас, идващ от долния етаж.

Свали си обувките, плъзна ги тихо през прага на стаята си и се запромъква надолу по стълбите. В къщата цареше пълен мрак; Азер сигурно бе угасил всички светлини, преди да си легне. Стивън усети дървените дъски през чорапите си и очертанията на перилата под търсещата си длан. Не се страхуваше.

На стълбищната площадка на втория етаж се поколеба. Размерът на къщата и броят на възможните посоки, от които можеше да идва гласът, го обезсърчиха. От площадката тръгваха три коридора, един към ниско стъпало, водещо към предната част на сградата и два настрани по цялата дължина на дома, които след това се разклоняваха отново. Цялото семейство и прислугата, както и баните, пералните и складовете бяха на този етаж. Можеше случайно да се озове както в спалнята на готвачката, така и в салон с китайски орнаменти и тапицирани с коприна мебели в стил Луи XVI.

Слушаше напрегнато, затаил дъх. Чу се нов звук, този път по-нисък, почти като ридание, не задължително на жена, прекъснато от рязък удар. Стивън се почуди дали да продължи. Беше излязъл импулсивно от стаята си, уверен, че нещо не е наред; сега обаче му се струваше, че прекрачва границите на личното пространство на някой от членовете на домакинството. Но не се колеба дълго, защото осъзна, че този звук не е нормален.

Зави по коридора вдясно и продължи извънредно предпазливо, протегнал едната си ръка напред, за да защити очите си от нараняване. С другата опипваше стената до себе си. Стигна до някакво разклонение, погледна вляво и видя тънка ивица светлина, идваща изпод затворена врата. Прецени колко може да се приближи до нея. Искаше да остане достатъчно близо до завоя на коридора, за да успее да се скрие навреме и да не бъде видян, ако някой излезете от стаята.

Направи пет-шест крачки, повече не се осмели. Спря и се заслуша, като отново затаи дъх, за да не пропусне нещо. Усети как сърцето му натежа в гърдите, а шията му запулсира. Дочу женски глас, хладен и тих, но в същото време разстроен и отчаян. Жената умоляваше и макар да бе снижила тона си и не всички думи да се чуваха, на моменти те звучаха отчетливо заради силата на емоцията. Стивън успя да различи „Рене“, а после „моля те“ и „децата“. Макар и само по тези признаци разпозна, че гласът е на мадам Азер, но скоро ударът, който бе чул и по-рано, я накара да замлъкне. До ушите му достигна стон, който внезапно прескочи в по-горен регистър и очевидно беше израз на болка.

Стивън тръгна по коридора, ръцете му вече не бяха вдигнати предпазливо напред, а стиснати в юмруци до гърдите му. Но стъпка или две, преди да стигне до вратата, той успя да овладее объркващия го гняв. За първи път чу и мъжки глас. Той повтаряше една и съща дума със задавен неубедителен тон, който накрая също премина в стон. След това отекнаха стъпки.

Стивън се обърна и се затича към ъгъла на коридора, разбирайки, че е преминал границата, която сам си бе поставил. Когато зави, чу въпросителния глас на Азер.

— Има ли някой там?

Опита се да си спомни дали имаше някакви препятствия пред себе си, докато тичаше към стълбищната площадка, без да има време да провери дали пътят му е чист. В подножието на стълбите, водещи към третия етаж, видя, че от стаята му идва светлина. Взе стъпалата по две наведнъж и се хвърли към ключа на настолната лампа, която се разлюля и вдигна шум.

Застана неподвижен насред стаята си и се ослуша. Чуваше стъпки, които идваха към дъното на стълбището. Ако Азер го видеше, щеше да се зачуди защо стои напълно облечен в тъмната стая. Отиде до леглото и се мушна под завивките.

След десет минути му се стори, че вече е безопасно да се съблече. Затвори вратата и капака на малкия прозорец и седна по пижама зад писалището. Препрочете това, което беше написал по-рано — описание на пътуването му от Лондон, влака във Франция и пристигането на булевард „Канж“. Имаше кратки добре зашифровани коментари за Берар и съпругата му, както и впечатления от Азер и двете деца. Видя с известна изненада, че за това, което най-много го бе поразило, не бе написал и дума.

На сутринта Стивън стана с по-ясно съзнание, отпочинал и изпълнен с интерес към новата си среда. Опита се да забрави за среднощната случка и се впусна в пълно проучване на бизнеса на Азер.

Двамата напуснаха богаташкия булевард и се гмурнаха в квартал Сен Лю, който се стори на Стивън като средновековна гравюра — къщи с фронтони край павирани улици над каналите. Просторите бяха закачени направо за кривите стени и улуците; малки деца в дрипи играеха на криеница по мостовете и тропаха с пръчки по металните перила край брега. Жени носеха кофи с питейна вода от чешмите в по-добрите райони на града за многобройната си челяд, част от която ги чакаше в единствената семейна стая; преселници най-вече от селата на Пикардия, дошли в града да търсят работа, живееха в колиби в задните дворове на препълнените къщи. Навсякъде се чуваше звукът на мизерията — децата се гонеха по улиците, а майките им крещяха заплахи и наставления или съобщаваха с цяло гърло важни новини на съседките си. Това бе шумът на съвместното съжителство, когато нито едно домакинство не е съвсем отделено от другото; пред пълните с хора пекарни и магазини мъже с ръчни колички или конски каруци обявяваха по десетина пъти на висок глас стоката си.

Азер се движеше ловко през тълпата. Хвана Стивън за ръката, докато пресичаха един дървен мост, избяга от кресливите ругатни на някакъв млад грубиян, поведе госта си по метално стълбище, издигащо се покрай стената на една сграда, и накрая двамата стигнаха до кабинет на първия етаж с изглед към фабриката.

— Седнете. Имам среща с Меро, който е най-висшият ми служител и също, като наказание за всичките ми грехове, шеф на синдиката.

Азер посочи към един облечен в кожа стол в далечния край на бюро, отрупано с книжа. Слезе по вътрешното стълбище във фабриката и остави Стивън да гледа през стъклените стени на кабинета гледката долу. Работниците бяха предимно жени, които седяха на предачните машини в далечния край на помещението, но имаше и мъже, и момчета с плоски кожени шапки, които работеха наравно с тях или возеха вълна и топове плат в колички с дървени колела. От старите станове се чуваше ритмичен тропот, който почти заглушаваше виковете на управителя — червендалест мъж с мустаци, който крачеше напред-назад, облечен в престилка, стигаща почти до глезените му. В по-близкия край на фабриката имаше редици с работници, седнали зад шевни машини „Сингер“. Коленете им се вдигаха и спускаха, докато натискаха педалите, а ръцете им се движеха в напълно противоположни една на друга посоки, сновейки бързо ту насам, ту натам, сякаш се опитваха да въртят огромен воден кран. Стивън беше прекарал много часове в подобни помещения в Англия и процесът му се струваше старомоден, точно както улиците на Сен Лю му изглеждаха като извадени от друг век от историята на индустриалните градове на Ланкашър. Азер се върна с Меро — дребен, но набит мъж с гъста черна коса с бретон, падащ над челото му. Меро имаше вид на честен човек, когото обстоятелствата бяха направили подозрителен и инатлив като магаре. Здрависа се със Стивън, макар сдържаният му поглед да подсказваше, че тази учтивост не означава нищо. Когато Азер му предложи да седне, Меро се поколеба за миг, преди да реши, че ако приеме поканата, това няма да е равнозначно на капитулация. Тръсна се решително на стола, а пръстите му зашариха по краката му, сякаш махаха невидими памучни влакна от плата.

— Както знаеш, Меро, мосю Рейсфорд ни е дошъл на гости от Англия. Той е млад човек, който иска да научи повече за нашия бизнес.

Меро кимна. Стивън му се усмихна. Забавляваше се, когато се опитваха да го представят като некомпетентен и безотговорен заради възрастта му. По-старите мъже винаги се отнасяха към него с досада.

— Обаче — продължи Азер, — както също много добре знаеш, съотечествениците на мосю Рейсфорд от Манчестър успяват да произвеждат платовете, които ние правим, за две трети от нашата цена. Тъй като компанията, в която той работи, е един от най-важните ни клиенти в Англия, е редно да се опитаме да го впечатлим. Разбрах от работодателя му, който е много прозорлив човек, че би искал между двете страни да има по-добро сътрудничество. Той спомена, че може да купи акции от фирмата. — Пръстите на Меро започнаха да се движат още по-бързо. — Още един Косера — каза той пренебрежително.

Азер се усмихна.

— Драги ми Меро, не бива да си подозрителен. — Обърна се към Стивън. — Има предвид един от най-великите производители, Йожен Косера, който преди много години внесе английски работници и технологии…

— Които струваха работата на много местни хора.

Азер продължи да говори на Стивън.

— Правителството иска от нас да рационализираме труда и да се опитаме да съберем повече операции под един покрив. Това е напълно разумно искане, но неизбежно означава по-широко използване на машини и съответно загуба на работни места.

— Това, от което индустрията се нуждае — обади се Меро, — както обясняват правителствата още от времето на баща ми, е повече инвестиции и по-малко тесногръдие и малодушие от страна на собствениците.

Лицето на Азер изведнъж се изопна, но дали от гняв или просто от отвращение, беше невъзможно да се разбере. Седна, сложи си очилата и придърпа към себе си лист хартия от купчината книжа на масата.

— Времената са трудни. Нямаме пари за инвестиции и затова сме принудени да правим икономии. Това са конкретните ми предложения. Работниците на заплата ще получат намаление от един процент. На надничарите няма да им се пипат парите, но ще трябва да вдигнат производителността с пет процента. Работата им вече няма да се измерва на метър, а на парче. Който не може да борави с новите машини — а това са половината от наетите — ще бъдат обявени за неквалифицирана работна ръка и заплащането им ще бъде намалено.

Той си свали очилата и бутна листа към Меро. Стивън беше учуден от грубостта на Азер. Дори не се бе престорил, че работниците ще спечелят нещо от промените или че той ще ги компенсира по друг начин за нещата, от които ги кара да се откажат. Или може би преговорите тепърва предстояха.

Меро посрещна подробностите с впечатляващо спокойствие.

— Горе-долу това очаквах — каза той. — Очевидно искате от нас да се примирим с по-малко, отколкото получават бояджиите, мосю. Едва ли има нужда да ви напомням в какво положение са те.

Азер започна да си пълни лулата.

— Кой стои зад тези глупости? — попита той.

— Зад това стоят опитите на собствениците да използват робски труд на все по-ниска цена — отвърна Меро.

— Знаеш какво имам предвид — каза Азер.

— Споменава се името на Люсиен Льобрун.

— Малкият Люсиен! Не вярвах, че му стиска.

В стъкления кабинет беше светло, слънчевите лъчи се плъзгаха по книжата на масата под прозореца и огряваха лицата на двамата опоненти. Стивън следеше напрегнатия им разговор, но се чувстваше отчужден от него, струваше му се, че двамата си говореха с клишета. Мислите му, естествено, се пренесоха от източника на богатството на Азер към собствеността му, къщата на булеварда, градината, пълничките деца, Грегоар и отегчения му поглед, Лизет и съблазнителната й усмивка, и най-вече към мадам Азер, към която изпитваше смесица от противоречиви чувства.

— … естествена последица от производство с толкова много отделни процеси — каза Азер.

— Е, и аз бих искал боядисването да става тук — отвърна Меро, — но както знаете…

Нямаше как да е сигурен на колко години беше тя, но имаше нещо в уязвимостта на кожата й, когато я видя да настръхва от течението, влязло през отворения прозорец от градината. И най-вече имаше нещо в нетърпението, което забеляза у нея, когато извърна глава, за да скрие погледа си.

— … няма ли да се съгласите, мосю Рейсфорд?

— Разбира се.

— Не и ако трябва да инвестираме в по-големи помещения — отвърна Меро.

Аз съм полудял, помисли си Стивън и потисна желанието си да се разсмее; трябва да съм ненормален, за да седя в този горещ стъклен офис, да гледам лицето на този мъж, говорещ за работата на стотици хора, да му се усмихвам с разбиране, а в същото време да си мисля за неща, които не мога да призная дори пред себе си…

— Няма да обсъждам това повече в присъствието на този младеж — каза Меро. — Извинете, мосю. — Той се изправи и кимна официално на Стивън. — Нищо лично.

— Разбира се — отвърна Стивън и също стана. — Нищо лично.

Кодовата дума, с която Стивън наричаше мадам Азер в дневника си, беше „пулс“. Струваше му се достатъчно неразбираема и в същото време загатваща за подозренията му, че я движи ритъм, различен от този в кръвта на съпруга й. Освен това тя препращаше и към един необикновен аспект на физическото й присъствие. Никой не би могъл да изглежда по-естествено в нейните рокли и в целия й тоалет от самата мадам Азер. Тя прекарваше много време в къпане и преобличане; когато се разминаваха по коридорите, около нея се носеше лек аромат на розов сапун или парфюм. Дрехите й бяха по-модерни от тези на другите жени в града, но в същото време разкриваха много по-малко. Държеше се скромно; сядаше на столовете с плътно прибрани крака и под диплите на полата й коленете й сигурно се докосваха. Когато ставаше, не се подпираше с ръце, а съвсем леко и грациозно се издигаше нагоре. Бледите й китки сякаш не докосваха приборите, когато се хранеше на семейната маса, а устата й не оставяше никакви следи по чашата с вино. Веднъж Стивън забеляза как долната й устна за кратко се залепи за стъклото, но въпреки това повърхността остана чиста и блестяща. Тя го улови, че се взира в чашата й.

Но въпреки официалното й отношение към него и педантично изисканите й маниери, Стивън усещаше у нея някаква стихия, заради която я беше нарекъл „пулс“. Беше невъзможно да се каже чрез кое сетиво беше добил това впечатление, но някак си — може би само по русите косъмчета на бледата й гола ръка или по кръвта, която бе видял да нахлува под луничките на скулите й — той бе почувствал у нея по-интензивен физически живот от онзи, който тя живееше в спокойния и сковаващ дом на съпруга си с неговите овални дръжки от лъскав порцелан на вратите и прилежно наредения паркет по подовете.

Седмица по-късно Азер предложи на Меро да заведе Стивън да обядва с работниците в тяхната трапезария в задната част на фабриката. Там имаше две-три дълги маси, на които им позволяваха да ядат храната, която си бяха донесли или пък си бяха купили от готвачката с бяло боне и липсващи зъби. На третия ден насред общия разговор Стивън внезапно се изправи и каза:

— Извинете ме — и излезе от помещението.

Един възрастен мъж на име Жак Боне го последва навън и го намери облегнат на стената на фабриката. Сложи приятелска ръка на рамото му и го попита дали е добре.

Лицето на младежа беше бледо и по слепоочията му се стичаха вадички пот.

— Да, нищо ми няма — отвърна той.

— Какво става? Да не ви прилоша?

— Сигурно е от горещината. Ще се оправя. — Извади носната си кърпа и избърса лицето си.

— Защо не влезете да си довършите обяда? — попита Боне. — Старицата май е сготвила добре заека.

— Не! — Стивън трепереше. — Няма да вляза. Съжалявам. — Измъкна се от бащинската ръка на Боне и тръгна с бързи стъпки към града. — Кажете на Азер, че ще се върна по-късно — извика той през рамо.

На следващия ден на вечеря Азер го попита дали се е оправил.

— Да, благодаря — отвърна Стивън. — Нищо ми нямаше. Просто ми призля за момент.

— Призля ви? Май имате проблем с кръвообращението.

— Не знам. Има нещо във въздуха, може би е от химикалите, които използват бояджиите, не съм сигурен. Става ми трудно да дишам.

— Тогава може би трябва да отидете на лекар. Лесно ще ви уредя час.

— Не, благодаря. Не е нищо сериозно.

Азер изглеждаше развеселен.

— Не ми се иска да си мисля, че е било някакъв припадък. Мога лесно да…

— За бога, Рене — каза мадам Азер. — Той ти каза, че няма за какво да се тревожиш. Защо не го оставиш на мира?

Вилицата на Азер тракна силно в чинията. За миг по лицето му пробяга паника като на малко момче, неочаквано смъмрено в училище, което не може да разбере с какво съперникът му е заслужил похвала. След това се усмихна саркастично, сякаш за да покаже, че нещата са му ясни и решението му да прекрати спора е временна отстъпка, която благоволява да направи за по-младите. Обърна се към съпругата си с дразнещо безгрижие.

— Да не би пак да си чула онази песен, докато си се скитала из града, скъпа?

Тя сведе очи към чинията си.

— Не съм се скитала, Рене. Имах работа.

— Разбира се, скъпа. Съпругата ми е загадъчно същество, мосю — обърна се той към Стивън. — Също като поточето от песента е, никой не знае защо тече и накъде отива.

Стивън стисна зъби, за да потисне желанието си да защити мадам Азер.

— Не вярвам, че мосю Рейсфорд знае тази песен — обади се тя.

— Може би мосю Берар ще ми я изпее — изпусна се Стивън, без да се усети.

Мадам Азер не успя да се въздържи и прихна. Изкашля се и Стивън забеляза, че страните й леко поруменяха, когато съпругът й я изгледа.

Макар да се ядоса на себе си, че би могъл да обиди домакина си, лицето на Стивън остана напълно безизразно. Реакциите на Азер не бяха нито спонтанни като на жена му, нито овладяни като на Стивън. За негово щастие Лизет започна да се кикоти и му даде възможност да й се скара.

— Значи мосю Берар е добър певец? — попита Грегоар, като вдигна очи от чинията си над салфетката, затъкната в яката му.

— Даже изключителен — каза предизвикателно Азер.

— Наистина — добави Стивън и срещна погледа му напълно спокойно. След това погледна право към мадам Азер. Тя се беше овладяла и също го погледна за миг. В очите й все още горяха радостни пламъчета.

— Значи не си минавала пак покрай онази къща? — попита я той.

— Мисля, че минах покрай нея на връщане от аптеката, но прозорецът беше затворен и не чух никаква музика.

Семейство Берар отново дойдоха след вечеря и доведоха майката на мадам Берар — жена със сбръчкано лице и черен дантелен шал на главата, за която се твърдеше, че притежава изключителна религиозна чувствителност. По необясними причини Берар я наричаше леля Елиз и тя помоли и останалите да се обръщат така към нея. Стивън се чудеше дали фамилното име й напомня болезнено за починалия й съпруг, или с рода на жена му беше свързана някаква тайна, която Берар предпочиташе да остане скрита.

Стивън наблюдаваше ролята, която семейство Берар играеше в живота на семейство Азер. Когато вечерите станаха по-топли, петимата сядаха на плетените мебели на терасата и вдишваха аромата на орловите нокти и жасмина, които растяха около вратите и прозорците от задната страна на къщата. Берар, обут в груби черни боти и с жилетка под сакото, умело дирижираше малкия си оркестър, а най-добрите партии запазваше за себе си. Беше авторитет по въпросите за влиятелните семейства в града и можеше да говори с часове за ролята на Селие, Лорендо или Дьо Морвил в забогатяването на градчето и изграждането на неговото общество. По заобиколен начин намекваше, че родът му е свързан със семейство Дьо Морвил, но поради нехайството на някакъв прадядо бонапартист не бяха успели да получат благородническа титла. Но маниерът, с който критикуваше прегрешението на този свой предшественик, целеше да внуши пренебрежение към куртоазните привички на парижкото общество и особено към преследването на титли. Така пропускът на прадядото, който си беше останал вироглав провинциалист, се представяше като дълбоко добродетелен по един безсмъртен начин, като освен това му се приписваше повече финес, отколкото притежавали и най-изисканите парижани. Този някогашен представител на семейство Берар се обрисуваше като едновременно корав и изтънчен, а потомците му като неволни наследници на най-похвални качества и благородно потекло. Така се забавляваха. Така убиваха времето в кротките вечери, но тези разговори караха Стивън да изгаря от гняв. Не разбираше как мадам Азер понася всичко това.

Тя беше единствената, която не се отзоваваше, когато Берар й даваше думата. Неохотно казваше по нещо, когато той я подканяше, но с удоволствие говореше по теми, които сама си избираше. Така на Берар не му оставаше нищо друго, освен да я прекъсне. По някое време се извиняваше с лек поклон, но това ставаше няколко минути след като вече бе повел разговора в желаната от него посока. Мадам Азер свиваше леко рамене или се усмихваше на закъснялото му извинение, сякаш за да покаже, че това, което е възнамерявала да каже, не е било важно.

Присъствието на леля Елиз беше особено удобно за Берар, тъй като можеше да разчита на нея да повдигне градуса на всяка дискусия с набожността си. Репутацията й на търпелив и свят човек се основаваше на дългия й вдовишки живот и огромната й колекция от требници, разпятия и сувенири, натрупани от поклоненията, които държеше в спалнята си в дома на Берар. Беззъбата й уста и дрезгавият й глас я правеха олицетворение на страховитата религиозна истина, че истинската вяра се крие не в бледите лица на отшелниците, а в опустошения живот на онези, които са водили битка за оцеляване. Понякога смехът й беше по-скоро жизнерадостен и циничен, отколкото благопристоен, но с честите споменавания на светци и мъченици от ранните дни на църквата и периода на формирането й в Мала Азия тя успяваше да заблуди събеседниците си.

— Предлагам следващата неделя да прекараме следобеда във водните градини — каза Берар. — Дали няма да успея да ви убедя да се присъедините към нас?

Азер ентусиазирано се съгласи. Леля Елиз каза, че е прекалено стара да се вози на лодка и успя да намекне, че подобни забавления са неприлични в неделя.

— Предполагам, че добре се оправяш с лодките, Рене — обади се Берар.

— Имам усет към водата, така е — съгласи се Азер.

— Чуйте го само колко е скромен дяволът — засмя се Берар. — Ако нямаше достатъчно доказателства за обратното, сигурно нямаше да признае, че е добър и в бизнеса.

На Азер му харесваше ролята на скромния смешник, която Берар му беше отредил. Беше си измислил начин да въздиша скептично, когато се споменеше някой негов талант, след което, поемайки си дъх през зъби, отпиваше от чашата си. Не казваше нищо, така че репутацията му на остроумен човек оставаше непокътната, макар и не за Стивън, който всеки път, когато Азер извърташе стеснително очи, си спомняше болезнените викове, които бе дочул от спалнята.

Понякога в безопасната атмосфера на всекидневната Стивън се взираше в групата и в жизнената, но мълчалива фигура на мадам Азер. Не се питаше дали е красива, защото физическото въздействие на нейното присъствие правеше въпроса ненужен. Може би по най-строга преценка не беше. Макар лицето й да беше женствено, носът й беше малко по-голям, отколкото съвременната мода препоръчваше; косата й беше нещо средно между кестенява, златиста и червеникава — цвят, какъвто всяка жена би искала да има. Макар чертите й да бяха изящни, очевидната сила на характера й надделяваше над конвенционалната хубост. Но Стивън не правеше преценки; мотивираше го импулсът.

Един следобед се върна от работа и я намери в градината да подкастря избуяли розови храсти, някои от които бяха станали по-високи от нея.

— Мосю — поздрави го тя учтиво, но в никакъв случай хладно.

Стивън нямаше план за действие, затова просто взе ножиците от ръката й и каза:

— Позволете ми.

Тя се усмихна изненадано, като показа, че му прощава рязкото движение.

Той подряза няколко повехнали розови главички, преди да осъзнае, че няма никаква представа какво се опитва да направи.

— Дайте на мен — рече тя. Ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му и ръката й докосна неговата, докато взимаше обратно ножиците. — Прави се ето така. Всеки мъртъв цвят се реже под малък ъгъл. Вижте. — Кафявите венцелистчета на някога белите рози паднаха на земята. Стивън се приближи, за да вдъхне аромата на изпраните дрехи на мадам Азер. Полата й беше с цвят на печена глина, блузата й беше обточена с ширити, което напомняше за разточителния стил на обличане от една по-ранна, по-пищна епоха. Малкият жакет без ръкави, който носеше отгоре, беше отворен и разкриваше шията й, порозовяла от лекото усилие в градината. Гледайки ефектното й облекло, Стивън си представи други времена и други моди: баловете на победата след битките при Ваграм и Бородино или вечерите от периода на Втората империя. Още гладкото й лице говореше за интриги и чувствени наслади, каквито сегашният й живот като че ли не предлагаше.

— Не съм виждал дъщеря ви от два дни — каза той, след като се изтръгна от унеса си. — Къде е?

— Лизет е при баба си близо до Руан за няколко дни.

— На колко години е Лизет?

— На шестнайсет.

— Как е възможно да имате дъщеря на тази възраст? — попита Стивън.

— Тя и Грегоар са ми доведени деца — отвърна мадам Азер. — Първата жена на съпруга ми е починала преди осем години, а ние се оженихме две години след това.

— Знаех си — каза той. — Знаех си, че не сте достатъчно възрастна, за да имате толкова голямо дете.

Мадам Азер отново се усмихна, този път малко по-свенливо.

Той се загледа в лицето й, сведено над тръните и изсъхналите розови цветове, и си я представи как повехналият й зъл съпруг я бие. Без да мисли, се протегна, хвана ръката й и я обгърна с дланите си.

Тя се извърна рязко към него, кръвта се втурна към лицето й, очите й се изпълниха с тревога.

Стивън притисна ръката й към сакото си от твърд шевиот. Не каза нищо. Удоволствието да действа импулсивно го беше направило напълно спокоен. Взря се в очите й, сякаш я предизвикваше да му отвърне по начин, който общественото й положение не допускаше.

— Мосю, моля ви, пуснете ми ръката. — Тя се опита да обърне нещата на шега. Стивън забеляза, че не се дърпаше много, докато произнасяше думите си. Ножиците в другата ръка й пречеха да се измъкне от хватката му, без да рискува да загуби самообладанието си.

— Миналата вечер чух звуци от стаята ви. Изабел…

— Мосю, вие…

— Стивън.

— Трябва да спрете веднага. Не бива да ме унижавате.

— Нямам никакво желание да ви унижавам. В никакъв случай. Просто исках да ви вдъхна увереност. — Изборът му на думи беше странен и Стивън го усети още докато ги произнасяше, но пусна ръката й. Тя се взря в лицето му, вече доста по-овладяна отпреди.

— Трябва да уважавате положението ми — каза.

— Ще го уважавам — отвърна Стивън. Стори му се, че в думите й има някакво двусмислие и че той се беше възползвал от него, като използва бъдеще време.

Мадам Азер гледаше след него, докато високият му силует се отдалечаваше по моравата към къщата. Обърна се пак към розите и поклати глава, сякаш се съпротивляваше на някакво вътрешно чувство.

След като избяга от трапезарията на работниците от фабриката, Стивън откри едно кафене от другата страна на катедралата, в което започна да се храни. Заведението се посещаваше от млади мъже, студенти и стажанти, повечето от които сядаха на една и съща маса всеки ден. Храната се приготвяше от жизнерадостен парижанин изгнаник, който някога бе държал бистро на площад „Одеон“. Тъй като познаваше вкусовете на студентите, сервираше само по едно блюдо, но в щедри количества, като хлябът и виното бяха включени в цената. Обикновено готвеше говеждо с яйчен крем или плодова тарта за десерт.

Стивън беше преполовил обяда си на масата до витрината, когато видя позната фигура да преминава наблизо. Беше с наведена глава и с кошница в ръка. Лицето й беше скрито зад шал, но той я позна по походката и карирания пояс на талията. Той хвърли няколко монети на масата, бутна стола си назад и излезе на улицата. Видя я да свива зад ъгъла на площада по тясна странична уличка. Затича се, за да я настигне. Изравни се с нея точно когато звънеше на една двойна врата с излющена зелена боя. Мадам Азер се стъписа, когато той се озова до нея.

— Мосю… Аз… не ви очаквах. Трябва да предам нещо на един приятел.

— Видях ви да минавате покрай кафенето, в което обядвах. Реших да видя дали не мога да ви помогна с товара.

Тя погледна колебливо кошницата.

— Не. Не, благодаря.

Вратата се отвори от млад мъж с кестенява чуплива коса и тревожно изражение. Погледна я припряно и заговорнически.

— Влизайте — каза той, сложи ръка на рамото на мадам Азер и я въведе в двора.

— Той е мой приятел — произнесе тя несигурно, имайки предвид Стивън, който не си тръгваше.

— Влизайте, влизайте — каза мъжът и затвори вратата след тях. Поведе ги през един вътрешен двор, а после по няколко стъпала към малък апартамент. Помоли ги да почакат в тясна всекидневна със затворени кепенци и купища книжа по всички маси и столове. Върна се, дръпна пердето и пусна малко светлина в мизерната стаичка.

Махна с ръка и се извини.

— Петима живеем в това малко жилище в момента. — Подаде ръка на Стивън. — Казвам се Люсиен Льобрун.

Здрависаха се и Люсиен се обърна към мадам Азер.

— Чухте ли новината? Съгласили са се да върнат на работа десетимата мъже, които уволниха миналата седмица. Не отстъпват за заплащането, но все пак е някакво начало.

Мадам Азер усети въпросителния поглед на Стивън, насочен към нея, и каза:

— Сигурно се чудите какво правя тук, мосю. Нося храна на мосю Льобрун от време на време и той я дава на семействата на бояджиите. Някои от тях имат по пет или шест деца, понякога дори повече, и им е трудно.

— Разбирам. И съпругът ви не знае.

— Не знае. Не е редно да общувам с работниците му, но бояджиите са отделна гилдия, както знаете.

— Не се извинявайте! — каза Люсиен. — Даряването на храна е просто акт на християнско милосърдие. А и несправедливостта към моите хора е невероятна. Миналата седмица на събранието на синдиката…

— Не започвайте пак — засмя се мадам Азер.

Люсиен се усмихна.

— Вдигам ръце от вас, мадам.

Стивън почувства остра тревога заради фамилиарността, с която Люсиен се обръщаше към мадам Азер. Не го вълнуваха особено нито целите на стачката, нито деликатното положение на мадам Азер. Искаше само да знае как бе успяла така да се сближи с напористия млад мъж.

— Мисля, че е време да се връщам във фабриката — каза той. — Съпругът ви ще дойде, за да ме запознае с довършителния процес.

— Вие работите с Азер? — Люсиен беше силно учуден.

— Работя за английска компания, която ме изпрати тук за малко.

— Говорите много добър френски за англичанин.

— Научих го в Париж.

— И какво ви каза той за стачката на бояджиите?

Стивън си спомни забележката на Азер за „малкия Люсиен“.

— Не много. Мисля, че ще се разтревожи повече, когато засегне и неговата фабрика.

Люсиен се изсмя необуздано.

— Скоро и това ще стане. Уверявам ви. Мадам, искате ли нещо за пиене.

— Много мило. Може би чаша вода.

Люсиен излезе, но Стивън не си тръгваше, не му се искаше да остави мадам Азер.

— Не бива да си мислите лоши неща за мен, мосю — каза тя.

— Разбира се, че не — отвърна Стивън, доволен, че я интересува какво мисли той за нея.

— Аз съм лоялна към съпруга си.

Стивън не отговори. Чу приближаващите стъпки на Люсиен. Протегна се, хвана ръката на мадам Азер и я целуна по бузата. И веднага си тръгна, преди да я види как пламва, като каза „довиждане“, все едно че целувката му е била просто жест на любезно сбогуване.

Изабел Азер с моминско име Фурмонтие произхождаше от семейство, живеещо край Руан. Беше най-малката от пет сестри и бе разочаровала баща си, защото не се оказа синът, който той искаше. Тъй като беше изтърсак, родителите не й обръщаха никакво внимание. Докато се роди петата им дъщеря, вече бяха престанали да виждат очарование в шумовете и промените на детството. Две от по-големите й сестри, Беатрис и Делфин, от малки се бяха съюзили срещу хладната тирания на баща им и наглите манипулации на мадам Фурмонтие. И двете бяха жизнени, остроумни момичета с много таланти, които родителите им нито забелязваха, нито насърчаваха. Развиха някаква споделена себичност, която ги предпазваше от риска да се отклонят твърде много от общата им подкрепа една към друга.

Най-голямата дъщеря, Матилд, беше избухлива и се сърдеше с дни. Имаше тъмна коса и хладен поглед, който понякога караше дори баща й да се замисли, преди да я ядоса. Когато навърши осемнайсет, тя беше завладяна от страст към един архитект, който работеше близо до катедралата в Руан. Той беше дребен пъргав човек, бърз като невестулка. Беше женен от десет години и имаше две дъщери. Слуховете за нарастващата им близост достигнаха до ушите на мосю Фурмонтие и това предизвика шумна разправия. От стаята си в мансардата петгодишната Изабел чу за първи път как се разгарят страстите у възрастните хора. Баща й първо говореше умолително, но сетне изпадна в пристъп на гняв, а прословутият нрав на сестра й забуча като истинска природна стихия. Усети как къщата потрепери, когато Матилд затръшна вратата зад себе си.

Изабел беше изключително сладко дете. Не си задаваше въпроси за безразличието на родителите си. Най-близкият й изповедник беше сестра й Жан, която беше две години по-голяма. Жан беше най-находчива от всички момичета. Не й се наложи да напусне първа семейството като Матилд, нито пък се включи в съюза между Беатрис и Делфин. Когато един ден на Изабел неочаквано и необяснимо й потече кръв, Жан й каза това, което майка им от леност или от свенливост беше пропуснала. Кръвта би трябвало да е срамна, каза Жан, но тя никога не била вярвала в това. Смятала я за ценна, защото напомняла за един по-велик жизнен ритъм, който ще ги изведе от ограниченията и скуката на детството. Изабел, все още шокирана от случилото се, прие на доверие възторга на Жан, макар й с известно безпокойство. Не можеше да се примири с факта, че това тайнствено нещо, което обещаваше нов живот и освобождение, трябва да се проявява по такъв болезнен начин.

Бащата на Изабел беше адвокат с политически амбиции, но нямаше нито способностите да ги осъществи, нито чар, който да подпомага създаването на връзки при липсата на талант. Беше отегчен от многобройното си женско домочадие и по време на хранене четеше статии за политически интриги в парижките вестници. Нямаше никаква представа какви сложни страсти се разгаряха в семейството му. Той мъмреше момичетата, че имат лошо поведение и от време на време ги наказваше сурово, но иначе не изпитваше никакъв интерес към тяхното развитие. Заради пълното му безразличие мадам Фурмонтие беше започнала да се интересува малко прекомерно от модата и външния си вид. Предполагаше, че мъжът й си има любовница в Руан и затова вече не проявява никакво внимание към нея. За да компенсира този евентуален негов грях, тя посвещаваше цялото си време на това да бъде привлекателна за мъжете.

Година след провала на аферата й с женения архитект, Матилда беше омъжена за местен лекар, което накара родителите й да си отдъхнат, а сестрите й да й завиждат. Предполагаше се, че след като и другите момичета напуснат дома, Изабел ще остане, за да се грижи за родителите си.

— Това ли ще стане с мен, Жан? — питаше тя сестра си. — Ще остана завинаги при тях и ще ги гледам как остаряват?

— Би им се искало да е така, но мисля, че нямат право да го очакват от теб. Трябва сама да градиш живота си. Ако никой не се ожени за мен, ще живея в Париж и ще отворя магазин.

— Нали щеше да ставаш мисионерка в джунглата?

— Само ако магазинът ми фалира и любовникът ми ме напусне.

Жан имаше повече чувство за хумор и способност да се дистанцира от другите сестри и разговорите с нея даваха на Изабел усещането, че историите, които четеше в книгите и вестниците, не бяха просто част от нечий чужд живот, както някога бе смятала, а са отворени до известна степен и за нея. Обичаше Жан и никой друг.

На осемнайсет Изабел вече беше самостоятелна, но нежна девойка, която нямаше никакъв отдушник нито за естествените си инстинкти, нито за кипящата си енергия, потискана от скуката и апатията в дома на родителите й. На сватбата на сестра си Беатрис тя се запозна с млад пехотински офицер на име Жан Дестурнел. Той й говореше любезно и очевидно харесваше нещо у нея. Изабел, която беше свикнала да смята себе си за блед заместител на така мечтаното момче в семейството, беше объркана, че някой я смята за уникална и достойна за опознаване заради самата нея. А и Жан не беше какъв да е — бе внимателен и красив по всеобщо мнение. Пишеше й писма и й пращаше малки подаръци. След година ухажване, по-голямата част от което преминаваше в епистоларна форма, тъй като назначенията на Жан не му позволяваха да бъде често в Руан, бащата на Изабел се намеси в семейния живот, което рядко се случваше. Когато Жан дойде на гости на Изабел, той го повика и му каза, че е прекалено възрастен, с прекалено нисък чин, от прекалено незначително семейство и прекалено муден в ухажването си. Дестурнел, който беше общо взето срамежлив мъж, беше сварен неподготвен от силната съпротива на Фурмонтие и започна да се съмнява в собствените си мотиви. Беше омагьосан от характера на Изабел и от различната й външност, която вече се отличаваше от тази на другите момичета на нейната възраст. След вечеря в столовата обичаше да се прибере в стаята си и да си мисли за тази витална млада жена. Оставяше въображението си да се вихри върху подробностите от нейния женствен живот у дома, върху примамливото домашно спокойствие и компанията на двете й неомъжени сестри Делфин и Жан. Харесваше му да ги сравнява и оставаше доволен от неочакваната си преценка, че най-малката, напълно незабележима за останалите, беше най-красива и най-интересна. Но въпреки че Изабел Фурмонтие със своята бледа кожа, свежи дрехи и весел смях без съмнение представляваше прекрасен извор на облекчение от ежедневието в армията, той не беше сигурен, че дълбоко в сърцето си има ясно намерение да се ожени за нея. Може би ако Фурмонтие не се беше намесил, щеше естествено да се стигне до това, но внезапният пристъп на свенливост доведе и до разрушително съмнение.

При следващото си посещение след няколко месеца той изведе Изабел на разходка в градината и й каза, че го изпращат в чужбина и няма да е в състояние да продължи връзката си с нея. Заобиколи въпроса за женитбата с оправдания колко е беден и недостоен. Изабел не я беше грижа дали ще се ожени за нея или не, но когато й каза, че повече няма да се виждат, изпита истинска агония от загубата; беше като дете, чийто единствен източник на любов е изчезнал.

В продължение на три години тази загуба оцветяваше всеки един момент от деня й. Когато накрая болката стана поносима, раната все пак остана, не зарастваше и най-малкото нещо можеше да я отвори отново. Безгрижната невинност на незабелязано дете изчезна, но с времето благият й характер и уравновесеността й се върнаха. На двайсет и три години вече не беше бебето на къщата; изглеждаше по-възрастна за годините си и започна да изгражда собствен стил и маниери, които нямаха нищо общо с тези на родителите й и на по-големите й сестри. Майка й беше малко уплашена колко категорична във вкусовете и сигурна в мненията си беше станала. Изабел чувстваше, че пораства и не срещаше никаква съпротива в това.

На някакво празненство баща й беше чул за местно семейство на име Азер, което отишло да живее в Амиен, където съпругата починала и оставила две малки деца. Успя да уреди запознанство и очевидно хареса Рене Азер от пръв поглед. Изабел нямаше да бъде утеха за старините му, както се беше надявал; бе станала твърде своенравна, за да се грижи за къщата и макар да помагаше много на майка си, понякога заплашваше да изложи баща си. В стриктния и опитен Рене Азер той видя решението на много проблеми.

Бракът беше ловко наложен на Изабел и от двамата мъже. Баща й натискаше струната на съчувствието й към Азер, а той пък от своя страна я запозна с децата си, които бяха в много пленителна възраст. Азер й обеща известна независимост в съпружеския им живот и Изабел, която копнееше да се спаси от дома на родителите си, се съгласи. Най-важен се оказа интересът й към Лизет и Грегоар; искаше да им помогне и да удави собствените си разочарования в техните успехи. Освен това с Азер се споразумяха да имат и собствени деца. Така от малката Фурмонтие тя се превърна в мадам Азер, жена с достойнство, надхвърлящо възрастта й, дама с подчертан вкус и мнение, но и с достатъчно естествена импулсивност и любвеобилност, които не бяха задоволени от нищо в досегашния й живот. Азер отначало се гордееше, че се е оженил за толкова млада и привлекателна жена и обичаше да я показва пред приятелите си. Под грижите й децата му се развиваха прекрасно. Лизет беше преведена с такт през смущаващите промени в тялото й, а Грегоар бе насърчаван в ентусиазма му и принуден да подобри маниерите си. Всички в града уважаваха мадам Азер. Беше нежна и предана съпруга, а мъжът й не изискваше нищо повече от нея. Тя не го обичаше, но той се боеше да предизвика едно толкова ненужно чувство. Мадам Азер се сля с новото си име. Беше доволна от ролята, която бе приела, и смяташе, че стремежите й са безопасно забравени завинаги. Парадоксално, но макар да не си даваше сметка за това, именно хладината на съпруга й поддържаше желанията й живи.

Той смяташе раждането на още деца за важно доказателство за обществения му статус и потвърждение, че бракът му е балансиран и че възрастта му и разликата във вкусовете нямат значение. Лягаше до жена си делово и я покоряваше като хищник; тя му отвръщаше с покорно безразличие, защото той не й даваше никаква друга възможност. Правеше любов с нея всяка вечер, но още щом започнеше, по всичко личеше, че иска да свърши възможно най-бързо. След това никога не споменаваше какво са вършили заедно. Мадам Азер отначало беше уплашена и засрамена, но постепенно започна да изпитва потиснат гняв към отношението на съпруга си; не разбираше защо не говореха за този аспект от живота си, който очевидно значеше толкова много за него, нито защо стряскащата интимност на акта не отваряше врати в ума й, не се свързваше с дълбоките чувства и желания, които бяха започнали да се надигат в нея още от детството.

Тя не забременяваше и всеки месец, когато отново и потечеше кръв, той ставаше все по-отчаян. Обвиняваше и себе си. Започна да си мисли, че нещо не е наред с него, макар вече да имаше две деца, които доказваха, че това е малко вероятно; дори в тишината на нощта у него се зараждаха подозрения, че е наказан, задето се е оженил за Изабел, макар че не можеше да каже защо се е случило и къде бе сбъркал. С течение на времето раздразнението му се отрази и на честотата, с която бе в състояние да спи с жена си. Освен това започна да разбира, че тя не изпитва никакви чувства към него, но изследването на този факт и намирането на лек за него му се струваше толкова отвратително, че дори не можеше да се застави да го приеме.

Междувременно мадам Азер все по-малко се интересуваше от съпруга си. Тя беше уплашена от Стивън. Боеше се от него от деня, в който пристигна на булевард „Канж“, от смуглото му лице и пронизващите му кафяви очи, от резките му импулсивни движения. Не беше като другите мъже, които познаваше, нито като баща й, нито като съпруга й, нито дори като Жан Дестурнел, който макар млад и романтичен, накрая се беше оказал слаб.

Тъй като беше девет години по-млад от нея, тя се отнасяше към Стивън с известно снизхождение; виждаше в него младостта или поне един етап от нея, който тя бе оставила зад гърба си. Опита се да мисли за него като за третото си дете, като за брат на Лизет. Все пак, казваше си тя, той е само четири години по-голям от нея. До някаква степен успяваше да го гледа отвисоко в мислите си, макар да забеляза, че това само добавя майчинска нежност към тревогата й.

В неделя сутринта Стивън стана рано и слезе долу да потърси нещо за ядене в кухнята. Мина по коридора на първия етаж и стъпките му оживяха в затвореното пространство. В къщата имаше стаи, в които още не беше пристъпвал, и такива, които не можеше повторно да намери, дори след като беше влизал в тях. През някаква малка всекидневна излезе в хладната градина и тръгна към края на моравата. Под кестеново дърво имаше пейка, на която седна, задъвка хляба, който беше взел от кухнята, и се загледа в къщата. Предната вечер бе направил с ножа си малка скулптурка от парче мека дървесина, която намери в градината. Извади я от джоба на сакото си и я разгледа в свежата влажна утрин. Беше фигура на жена с дълга пола и къс жакет; гъсти резки в дървото изобразяваха косата й, а чертите й бяха загатнати само с очертаване на очите и устата. Извади ножа и издялка няколко стърготини около подаващите се изпод полата стъпала, за да ги направи по-реалистични. Видя да се отварят капаците на една от спалните на втория етаж. Представи си гласове, звуци от течаща вода и от натиснати брави. Когато прецени, че цялото семейство вече е облечено и е слязло долу, се върна в къщата.

Децата не бяха особено развълнувани от предстоящата разходка из водните градини. Мадам Азер се наведе към Грегоар и му прошепна да спре да трака с лъжицата по масата. Беше облечена в кремава ленена рокля с широк син колан, декорирана с редица копчета, които нито се откопчаваха, нито държаха нещо заедно.

Лизет флиртуваше с очи със Стивън.

— Ще дойдете ли с нас до прочутите водни градини? — попита тя.

— Не знам дали съм поканен.

— Разбира се, че сте — каза мадам Азер.

— В такъв случай — с удоволствие.

— Е, така разходката няма да е чак толкова скучна — обади се Лизет.

— Много мило от страна на мосю Берар да ни покани — каза мадам Азер. — И двамата трябва да сте любезни с него. И не мисля, че тази рокля е подходяща за момиче на твоята възраст, Лизет. Прекалено е разголена.

— Толкова е топло — протестира Лизет.

— Не мога да влияя на времето. А сега тичай да си облечеш нещо друго.

— Тичай, тичай, тичай — повтори кисело Лизет, докато буташе стола си назад. Когато тръгна към вратата, ръката й докосна рамото на Стивън. Въпросната рокля подчертаваше издутите й гърди, с които тя очевидно се гордееше.

Петимата тръгнаха към единайсет часа заедно с Маргьорит, прислужницата, която помагаше на Стивън и мадам Азер да носят кошниците с храна, чадърите, постелките и допълнителните дрехи, които бе преценено, че ще са необходими. Пътят до водните градини беше кратък. Слязоха по една редица стъпала до пристана, където Берар вече ги чакаше със сламена шапка на главата. Мадам Берар се беше настанила на кърмата на лодката. По стара местна традиция тя беше с плоско дъно и отзад беше правоъгълна.

— Добро утро, мадам! Какъв прекрасен ден. — Берар беше във възможно най-експанзивното си настроение. Протегна се към мадам Азер, за да й помогне да се качи на лодката. Тя хвана протегнатата му длан с една ръка, с другата повдигна полата си и пристъпи с лекота вътре. Грегоар, който вече изобщо не беше отегчен, се втурна развълнуван покрай останалите и скочи в лодката, което я разклати. Мадам Берар леко изпищя.

— О, папа!

Берар се засмя.

— Първо жените и децата.

Лизет се качи с негова помощ и седна до мадам Азер.

— Аз ще съм кормчия на този плавателен съд — произнесе импозантно Берар, — така че вие седнете с лице към Лизет, а вие, мосю — обърна се той към Стивън — до Грегоар, а мадам Берар да се премести там, срещу вас Азер… точно така… сега ще имаме идеален баланс.

Стивън се настани срещу мадам Азер, както му беше наредено, и намести краката си така, че да не докосва нейните.

Берар нададе вик като стар морски вълк и се промъкна до кърмата, след което оттласна лодката от брега с дълъг дървен прът.

Градините бяха оформени от ръкавите на река Сома, които се виеха около безброй малки островчета, чиито брегове бяха укрепени с дървени греди. Земята беше гъсто засадена със зеленчуци — или на малки парцели, върху които собствениците живееха в семпли къщурки, или на по-големи терени, чиито притежатели най-вероятно притежаваха домове в града. Хората, които нямаха нищо общо с обработването на тези участъци, ги смятаха за място с естествена красота и обект на местна гордост.

Берар водеше умело лодката ту наляво, ту надясно, като потапяше енергично пръта. Плъзгаха се под огромните дървета и от време на време се разминаваха с други неделни излетници, които ги поздравяваха или коментираха слънчевото време от собствените си лодки. Берар се потеше обилно от усилието и попиваше челото си с носна кърпа, но въпреки това успяваше да разказва и историята на водните градини, през които минаваха.

На Стивън му беше неудобно на дървената седалка с гръб към посоката на движение. Спокойната вода, която никакъв вятър не раздвижваше, сякаш правеше неестествената жега в този ден още по-тягостна. Лъснатите му кожени обувки бяха опрени под странен ъгъл на дървения под и трябваше да стоят така, ако не искаше да докосне белите пантофки на мадам Азер, прибрани една до друга малко странично, защото си бе кръстосала краката. Седалките бяха изключително ниски, само на педя над дъното на лодката, а това означаваше, че коленете й бяха вдигнати и светлата й пола се беше набрала и разкриваше изопнатите й чорапи върху глезените. Те бяха от фина копринена материя, която според Стивън не беше произведена в някоя от фабриките на съпруга й. Той забеляза колко изящни са глезените и долната част на прасците й и се усети, че се чуди какви точно жартиери опъваха така добре чорапите й под диплите на ленената пола.

— … от римските войници. Но ръкавите между островчетата земя са до известна степен естествено явление и са се образували няколко века преди бреговете им да бъдат укрепени с дървени греди по начина, който можете да видите сега. Така че това е пример как човекът и природата могат хармонично да си сътрудничат.

Разказът на Берар беше прекъсван от запъхтяно дишане, но той не позволяваше на никой друг да му отнеме думата, най-малкото на Азер, чиито вмешателства бяха игнорирани. Стивън се взря във водата, потопи ръка в нея и се усмихна на Грегоар, който се опитваше да привлече вниманието на госпожа Азер. Когато най-накрая успя, тя му се усмихна спокойно, преди да се обърне към Лизет с някакъв въпрос.

Широките канали на водните градини бяха обществени, а по-тесните с надписи „Частна собственост“ водеха към големи къщи, закрити от външния поглед с гъсти живи плетове и високи избуяли цветя. Когато Берар се умори, Азер пое управлението на лодката и я кара, докато молбите на Грегоар за обяд най-накрая бяха чути.

Берар беше получил разрешение от свой приятел да върже лодката край една сенчеста градина и цялата група да обядва под няколко ябълкови дървета. Азер направи цяло представление, докато спускаше във водата виното, привързано с въже за носа на лодката, за да се охлади. Мадам Азер и Лизет постлаха одеялата на тревата. Грегоар тичаше из градината, като от време на време се връщаше, за да докладва какво е открил, а Стивън се заговори с мадам Берар, макар тя да имаше очи само за съпруга си, който се беше настанил под дървото с чаша вино и парче пилешко, откъснато от костта, и клатеше глава.

Мъжете си свалиха саката. Стивън полегна и усети натиска на малката дървена фигурка в джоба си. Извади я и я запремята в ръцете си.

— Какво е това? — попита Лизет, която се беше настанила близо до него.

— Просто малка фигурка. Издялках я с това. — И той извади ножа от джоба си.

— Красива е.

— Подарявам ти я — каза Стивън, без да се замисля. Лизет грейна от удоволствие и се огледа, за да се увери, че и другите са видели жеста му. Стивън потърси парче дърво, от което да издялка нещо и за Грегоар, който се беше нахвърлил върху обяда си.

Никой друг като че ли нямаше апетит. Мадам Азер извади сирена и пайове от кошниците, но после ги върна почти недокоснати. Берар хапна малко желиран език и изяде парчето пилешко; Лизет се справи с една ягодова тарта и няколко кексчета, приготвени от мадам Азер. Тя и брат й пиха оранжада, докато другите отпиваха от вино от долината на Лоара. Потапянето в топлата вода никак не го бе охладило.

След обяда Берар се облегна на дървото и заспа; Азер запали лулата си, преди да се оттегли малко по-далеч в градината по същата причина. Стивън дялкаше с усилие парче твърдо дърво, което се опитваше да превърне в достоверна фигура на мъж и да я подари на Грегоар.

След края на обяда следобедът се стовари тежко и унило върху тях. Върнаха се в лодката и след като разрешиха на Стивън да поработи за кратко с пръта, Берар отново зае позиция. Температурата се беше вдигнала и жените си вееха енергично с ветрила. Мадам Берар носеше дебели официални дрехи и изглеждаше безутешна в предната част на лодката, като дървена статуя на носа на обречен кораб, поел към айсберг или екваториални бури.

На Стивън му беше топло, а главата му беше замаяна от виното. Беше отвратен от водните градини — запуснатата буйна растителност му напомняше за смъртта. Кафявите води бяха зловещи. От време на време ги прекосяваха плъхове, изскачащи от изровените, укрепени с дървени греди брегове. Над водната повърхност и под дърветата прелитаха едри мухи и се мушкаха в гниещите зелки, аспержи и артишок, оставени необрани и презрели. Това не беше място с естествена красота, а пример за разложението на живата материя, която не може да бъде спасена от загниване. Мадам Азер също не се чувстваше добре в жегата и скуката на този следобед и беше загубила част от самоувереността си. Кожата при деколтето на роклята й беше почервеняла. Кичур потна тъмноруса коса беше залепнал за шията й. Едното й стъпало почиваше отпуснато и се докосваше до крака на Стивън, който той беше изпружил под нейната седалка. Берар водеше лодката бавно напред, но едно подрусване накара краката на двамата осезаемо да се притиснат. Стивън не помръдна своя, а на мадам Азер й беше прекалено горещо или прекалено безразлично, за да си смени позата. Двамата се спогледаха, но тя нито му се усмихна учтиво, нито започна разговор. Само извърна бавно глава и се направи, че се наслаждава на гледката.

Една риба изскочи на повърхността, но не направи никакво впечатление дори на Грегоар, който беше най-развълнуван в началото на разходката. Течението на реката беше забавено от строеж на нов канал, каза им Берар, затова лодките вече нямали рулове, прътът бил достатъчен да следват правия курс. Стивън си представи огромните езера и блата, възникнали естествено преди изграждането на каналите и засаждането на земята. Функцията на реката не беше променена особено; тя продължаваше да оводнява цикъла на изобилното разложение, гниенето на материята в прекопаната, влажна и лепкава почва.

Вече бяха в онази част от следобеда, когато би трябвало да започне да захладнява, но лекият бриз беше изчезнал, застоялият въздух се сгъстяваше и ги давеше. Грегоар започна да пръска Лизет с вода, я тя го зашлеви по бузата и го накара да се разплаче.

Азер пое управлението от Берар, който седна потен до жена си. И за първи път замълча.

Стивън се опита да отвлече мислите си от гниенето, предизвикано от реката. Натискът на крака на мадам Азер към неговия постепенно се увеличаваше, докато накрая коляното й полегна върху неговото. Вълнението, което това докосване бе извикало преди в напрегнатите му сетива, сега започваше да изглежда все по-сложно — желанието му се струваше неотделимо от импулса към смъртта.

Всички те ще се върнат в земята, помисли си той. Езикът на Берар щеше да се разложи в рохкавата пръст, която се ронеше между пръстите на градинарите; дърдоренето му щеше заглъхне сред корените на артишока и зелето. Малкият Грегоар и Лизет щяха да се превърнат в кал по бреговете, където плъховете дълбаеха дупки и се размножаваха. А мадам Азер, Изабел… Най-нежните части от тялото й, които въображението му безсрамно си представяше, дори те нямаше да надживеят или да се издигнат над някое самотно бездуховно парче земя.

Когато площадката на пристана се появи пред очите им, настроението им се подобри. Азер заяви, че разходката е била великолепна, а Берар отново възстанови контрола си над разговора. През последните десетина-петнайсет минути той беше успял да преразкаже историята на следобеда, като приписваше впечатления за успешния излет на всички участници. Подканяше ги да се съгласят с него и ги прекъсваше, преди да успеят да развалят хармоничната му версия със собствените си мисли.

Мадам Азер сякаш се събуди от транс. Изправи гръб и забеляза с очевидна тревога положението на левия си крак. Грегоар пъхна стъклен буркан във водата с надеждата да хване риба.

Когато слязоха и благодариха на семейство Берар за любезността им, Стивън нарами кошниците, одеялата и чадърите и поведе групата обратно към булевард „Канж“. С радост предаде багажа на Маргьорит в коридора и се качи в стаята си. Свали си яката, която смяташе, че всички очакват да носи, и влезе в банята в края на коридора, някога предназначена за прислугата. Напълни ваната със студена вода и се потопи изцяло, включително и главата, като остави ледената течност да проникне до корените на косата му.

Върна се в стаята си, увит в хавлия, взе колода карти и ги пръсна по масата, сякаш се канеше да реди пасианс. Последователността, в която ги местеше, беше научил от един приятел на дядо си — суеверен старец, който си изкарваше прехраната с предсказания. Като дете Стивън беше очарован от него и системите му за гадаене и понякога, когато оставаше сам, отново се чувстваше изкушен от картите. Ако дама каро се окажеше в лявата купчина, а вале пика — в дясната, тогава мадам Азер… Разбърка картите и пак започва да ги реди в странни комбинации полунашега, полусериозно.

Извади една книга и я сложи на леглото, защото знаеше, че до вечерята има поне още час. Църковната камбана заби и от градината се чу отново песента на птиците. Заспа под звуците им и сънува един от онези сънища, които го преследваха цял живот. Опитваше се да помогне на попаднала в стаята птица да излети през прозореца. Крилете й се удряха трескаво в стъклото. Изведнъж цялото помещение се изпълни със скорци, които се движеха по инстинкт в ято. Блъскаха криле в стъклата, пърхаха в косата му, а след това посегнаха с човки към лицето му.

На следващия ден Стивън получи телеграма от Лондон, че трябва да се върне веднага щом завърши работата си. Той отговори, че ще му трябва още един месец — все още имал доста да учи за практиките в Амиен, а Азер бил обещал да го запознае и с други производители. Освен това му трябвала допълнителна информация за финансите на Азер, преди да докладва за разумността на инвестицията.

Прати отговора си същата вечер, обзет от паника, че ще се наложи да се върне в Англия, преди да се справи с раздиращите го противоречиви страсти. По време на вечерята наблюдаваше под слабата светлина как мадам Азер сервира храна на семейството си и гостите, някакви братовчеди на Азер, и беше обзет от отчаяние, докато се взираше в чертите й, в извивките на косата й и уверените й движения. Не можеше повече да си позволи да се залъгва пасивно.

На другия ден във фабриката разбра, че стачката на бояджиите може да обхване и другите текстилни работници и да предизвика пълно спиране на производството. По обед се проведе събрание на работниците, на което говори Меро. Той им каза, че трябва да подкрепят колегите си от индустрията, като им носят храна и дрехи, но няма да е в тяхна полза да стачкуват.

— Трябва да мислите за собствените си семейства и за собствения си живот — каза им Меро. — Вярвам, че дългосрочното бъдеще на този бранш е в събирането на едно място на всички процеси и в създаването на един орган, който да представлява всички работници. Но за момента нещата са такива, каквито са и трябва да се справим с тях. Не е време за напразни жестове, не и когато сме така заплашени от чуждестранната конкуренция.

Речта на Меро беше предпазлива по типичния за него начин. Той нямаше доверие на горещите глави начело на стачката, също както не вярваше и на собствениците. Преди да обобщи забележките си, край вратата откъм улицата настана раздвижване. Тя се отвори рязко и няколко млади мъже се втурнаха вътре. Носеха знамена и крещяха лозунги. Меро помоли за спокойствие от подиума, докато петима или шестима полицаи — някои с раздърпани униформи, подсказващи, че вече са преминали през схватка — се опитаха да изгонят демонстрантите. Много от работничките край вратата отстъпиха, уплашени от ударите, които започнаха да се разменят.

Люсиен Льобрун, който беше сред първите, влетели вътре, се качи на подиума до колебливия Меро. Изглеждаше привлекателен с честните си сини очи и вълнистата си кестенява коса, които донякъде компенсираха подозрителността, с която мнозина от работниците гледаха на младостта му. Той помоли Меро, позовавайки се кротко на приятелството им, да се обърне към мнозинството и Меро накрая му отстъпи мястото си.

Люсиен описа състрадателно несгодите, които понасяха семействата на стачниците, и условията на труд, които ги бяха принудили да предприемат това крайно действие. Говореше за мизерията и експлоатацията из цяла Пикардия — причина за масовата миграция на хора от долината на Сома към градове като Амиен и Лил, подгонени от фалшивата надежда, че ще намерят работа.

— Умолявам ви да подкрепите стачниците — каза той. — Трябва да сме сплотени в това дело, иначе ще се провалим. Трябва да мислим за децата и съпругите си. Искам от вас поне да подпишете декларацията в подкрепа на своите колеги.

Извади лист хартия, на който вече имаше повече от сто подписа.

— Като става въпрос за съпругите — обади се дълбок глас от средата на помещението, — всички знаем какво се говори за теб, младежо!

Всички изреваха цинично в знак на съгласие. Стивън усети как нервите му се изопват, а пулсът му изпълни гръдния кош.

— Какво каза? — провикна се Люсиен.

— Няма да го повтарям пред служителите на реда, но мисля, че се сещаш какво имам предвид.

Люсиен скочи от подиума и се опита да намери човека, който го предизвикваше. Проби си трескаво път през мнозинството.

— И още нещо — извика същият мъж, — имаме шпионин от Англия, който се храни с нас и идва на събранията ни.

Няколко души одобрително потвърдиха. Мнозинството очевидно не беше забелязало присъствието на Стивън.

Той вече не ги слушаше.

— Какво говорят за Люсиен? — попита мъжът, седнал до него. — Какво имат предвид за съпругите?

— Говорят, че малкият Люсиен и жената на шефа са много добри приятели. — Мъжът гърлено се изсмя.

До този момент работниците на Азер се държаха прилично. Меро им беше прочел дълга лекция за нуждата от търпение и те се бяха вслушали в съветите му. Не за пръв път събранията им бяха прекъсвани от наемници на други фабрики, но успяваха да запазят спокойствие; бяха изтърпели дори тирадата на младежа, който изобщо не беше местен.

Но когато Люсиен изгуби контрол и започна да си проправя грубо път през множеството, споделеното възмущение надделя и те се заеха да го изхвърлят. Всички реагираха спонтанно, сякаш се опитваха да се отърват от чуждо тяло.

Стивън усети, че хората го натискат, някои от тях се бяха поддали на враждебността си към него, но повечето нямаха търпение да избутат Люсиен и останалите бояджии извън фабриката си.

Работникът, който намекна в коментара си за мадам Азер, беше обграден от блъскащи се тела, докато приятелите на Люсиен се втурнаха да го спасяват. Той беше висок, червендалест мъж, чиято работа беше да превозва топове плат с ръчна количка. По безизразното му лице се изписа тревога, когато видя, че схватката изглежда неизбежна. Люсиен крещеше и раздаваше бясно удари в опит да се провре през телата, но работниците на Азер се разбраха без думи и го обградиха като стена.

По периферията на сблъсъка полицаите започнаха да размахват заплашително палки и да се вклиняват в тълпата. Меро се качи на подиума и започна да вика на всички да се успокоят. В този миг размахващият бясно ръцете си Люсиен закачи лицето на една работничка, която се разпищя. Люсиен падна след бърз удар от съпруга на жената. Докато си поемаше дъх, проснат на пода, няколко добре прицелени ботуша утолиха страстите на работниците на Азер. Ритниците не бяха кой знае колко бурни, но когато го сграбчиха за краката и раменете, Люсиен нададе вик. Стивън се опита да изтласка някои от нападателите му, за да му даде време да се изправи и получи удар с отворена длан по носа от един от мъжете, които мразеха да ги прекъсват. Трима или четирима бояджии успяха да се доберат до Люсиен и се включиха в боя, за да го защитят. С премрежен поглед Стивън започна да нанася с все сила удари пред себе си. Беше напълно забравил за първоначалната си цел да възстанови спокойствието и вече мислеше само как да нарани мъжа, който го бе предизвикал. Усети, че отстрани го блъсна високият червендалест работник, чийто коментар предизвика цялата безредица. Отвърна му с кроше в лицето. Мястото не стигаше да се завърти както трябва, но ударът беше достатъчно добре премерен, за да почувства смътно усещане за възмездие. По ръката му имаше кръв.

Обединените усилия на непоколебимите работнички и полицейските палки сложиха край на сбиването. Люсиен беше изведен навън — насинен и останал без дъх — но не и лошо ранен. Полицаите ескортираха бояджиите и арестуваха напосоки двама от най-буйните на вид. Пострадалият от Стивън бършеше кървищата си уста с носна кърпа, но като че ли нямаше представа кой го беше ударил. Меро каза на работниците да се разпръснат.

Стивън излезе от фабриката през страничната врата и се зачуди колко бързо се бяха развили събитията и как се бе озовал на страната на Люсиен Льобрун, макар също като останалите да не искаше никога повече да види лицето му с пламенните очи.

Тръгна към катедралата и след това към града. Почувства се засрамен от начина, по който се беше държал. Преди години беше обещал на настойника си, че никога повече няма да губи контрол над чувствата си и винаги ще брои до десет и ще запазва хладнокръвие. Провали се позорно при това изпитание и споменът за стреснатото изражение на мъжа, оклеветил мадам Азер, когато стиснатият юмрук на Стивън уцели устата му, беше само малка компенсация за провала.

Ударът сигурно се беше оказал по-силен, отколкото си мислеше, докато го нанасяше, защото ръката му доста се поду следобеда. Върна се в дома на Азер и се качи да се измие. Подържа дланта си под течащата студена вода, а после я уви здраво с носна кърпа.

Чувстваше, че присъствието му на булевард „Канж“, а може би и животът му в далечна перспектива наближават криза, която не може да предотврати. Вероятно щеше да е най-добре да постъпи така, както искаше работодателят му. Да приключи с работата си до седмица, да се върне в Лондон със съзнанието, че не е свършил нищо, с което да посрами фирмата си или господин Вон, настойника, който толкова се бе постарал да му помогне. Но най-добре беше първо да му пише.

Взе унило лист хартия от писалището и започна.

Спря се. Искаше да намери прилични думи за въртопа от желание и смут, който бушуваше в него.

Беше отишъл прекалено далеч и, разбира се, не можеше да изпрати това писмо. Написа още един абзац заради себе си, за да види какво би искал да каже.

Скъса листа на малки парченца и ги хвърли в коша.

Свали носната кърпа от ръката си и успя да скрие дланта зад гърба си, докато говореше с мосю и мадам Азер във всекидневната преди вечеря. Азер беше твърде разтревожен от събитията във фабриката, за да забелязва ръцете на гостите, а когато мадам Азер си позволи да хвърли поглед към Стивън, той беше насочен към лицето му.

— Разбрах, че е имало коментар за присъствието ви във фабриката — каза Азер.

— Да. Не бях сигурен дали изобщо трябваше да ходя на събранието. Може би е добре да стоя надалеч ден-два.

Лизет влезе през вратата към градината.

— Добра идея — отвърна Азер. — Нека се поуспокоят. Не вярвам, че ще има проблеми, но няма да е зле да се снишите, докато нещата се поуталожат. Мога да накарам някой от подчинените си да ви донесе книжата тук. Има много начини да бъдете полезен.

— Виж ти! — възкликна Лизет. — Какво е станало с ръката ви?

— Заклещих я на една машина, докато ми показваха как да работя с нея тази сутрин.

— Цялата е подута и зачервена.

Мадам Азер издаде тих вик, когато Лизет вдигна ранената ръка на Стивън, за да я разгледа. Стори му се, че видя искра на загриженост да припламва по лицето й, преди да си възвърне обичайното безразличие.

— Вечерята е сервирана — каза прислужницата от вратата.

— Благодаря, Маргьорит — отвърна й мадам Азер. — След вечеря би ли намерила превръзка за ръката на мосю Рейсфорд? — Сетне поведе всички към трапезарията.

На следващия ден Азер отиде на работа, а Стивън остана в къщата като болно дете, извинено от училище. Пристигна пратеник от фабриката и донесе някакви книжа, които Стивън заряза във всекидневната. Взе книга и се настани в ъгъла до вратата към градината. Чуваше обичайните утринни звуци в къщата и се чувстваше като човек, който подслушва живота на жените в нея. Маргьорит влезе с бърсалка за прах, която размаха с впечатляваща лекота над порцелановите орнаменти и полираните плотове на масите и вдигна във въздуха прашинки, които се завъртяха в малки спирали под силните сутрешни лъчи, преди да паднат някъде другаде по столовете и лакирания дървен под. Стъпките на Грегоар отекнаха надолу по стълбите и по коридора, докато напредването му не беше спряно от битката с ключалките и веригите на външната врата. Викът „Затвори вратата след себе си!“ остана без отговор и Стивън си представи квадратната градина, павираната пътека и солидната метална ограда откъм булеварда, които сигурно се виждаха през незатворената врата. Чу се тракане, когато Маргьорит понесе табла с чашите и чиниите от закуската към кухнята и мекото тупване на ханша й във вратата. Преди тя да се затвори обратно, долетя по-силно и целенасочено дрънчене на тенджери, които се миеха или поставяха на котлона пълни с бульон, който щеше да ври цял предобед.

Гласът на мадам Азер се чуваше някъде от трапезарията. Тя остана там до единайсет часа, говореше с Лизет или даваше инструкции на най-различни хора, които се допитваха до нея. Сред тях бяха мадам Боне, съпругата на възрастния мъж от фабриката, която идваше всеки ден и отменяше Маргьорит в работата, която на прислужницата й се струваше твърде черна или трудоемка. Мадам Азер й казваше кои стаи да почисти и дали се налагат специални приготовления за гостите. Тежките тътрещи се стъпки на старицата подсказаха, че е поела към задълженията си. Лизет седеше под слънчевите лъчи, които се спускаха в стаята през клонките на повета на прозореца, взираше се в сенките по полираната маса и слушаше мащехата си, докато тя ръководеше домакинството. Обичаше да споделя с нея рутинните сутрешни задачи; така се чувстваше значима и надеждна. Другото предимство беше, че Грегоар беше освободен от тях, а това я спасяваше от невъздържаното му поведение и детинските му забележки, които — дори когато бяха нелепи и банални — понякога разклащаха все още неукрепналата й претенция, че е възрастна.

В спокойно развиващата се утринна пиеса се играеха и поддържащи роли. Имаше и втора прислужница, която за разлика от Маргьорит не живееше в къщата; също и готвачка, чиято спалня беше някъде на втория етаж, едно момче от месарницата, дошло да вземе поръчките, и друго от бакалията, което достави два тежки сандъка на задната врата.

Малко след пладне мадам Азер попита Стивън дали ще обядва с нея и Лизет. Грегоар все още бил на училище, каза тя. Стивън прие и прекара следващия час над книжата, които му бяха донесли от кабинета на Азер.

Мадам Азер се върна малко след един часа и му съобщи, че обядът е готов. В края на масата до прозореца бяха наредени три прибора. Стаята изглеждаше доста по-различна отколкото вечер, когато Стивън я беше виждал — без мрачните сенки и гостите с колосани яки в приглушената светлина. Лизет беше с отворената бяла рокля, която мащехата й беше забранила да носи по време на разходката из водните градини. Тъмнокестенявата й коса беше вързана на тила със синя панделка и краката й бяха голи. Стивън си помисли, че е хубаво момиче, когато вдигна поглед към него изпод гъстите си мигли; но регистрира красотата й съвсем безстрастно, защото умът му беше другаде.

Мадам Азер беше с кремава пола, тъмночервен елек с шарки и бяла блуза с деколте.

— Можете да си свалите сакото, ако искате, мосю — каза тя. — С Лизет не смятаме обяда за официално събитие, нали?

Лизет се засмя.

— Благодаря — отвърна Стивън. Виждаше, че присъствието на Лизет вдъхва на мадам Азер увереност и чувство за сигурност.

Маргьорит донесе чиния с артишок.

— Дали да не пийнем малко вино? — попита мадам Азер. — Обикновено не го правим, нали, Лизет? Но може би днес ще пробваме. Маргьорит, донеси бутилка бяло вино. Но не от онова, което съпругът ми пази.

След артишока пристигна малка чиния с гъби, а след това — риба. Стивън наля вино на мадам Азер и по нейно настояване и на Лизет. Чудеше се как да поддържа разговора и затова попита за запознанството им с мосю и мадам Берар.

Лизет се закикоти, като чу имената им, а мадам Азер й каза да спре, макар самата тя да се усмихваше.

— Боя се, че Лизет е доста нелюбезна с мосю Берар — каза тя.

— Не е честно — протестира Лизет. — Вашите родители винаги ли ви караха да сте любезен с всичките им глупави приятели?

— Не съм имал родители — каза Стивън. — Дори не ги познавам. Отгледан съм от баба си и дядо си, а след това бях в дом, докато оттам не ме взе един мъж, когото никога не бях виждал преди.

Лизет се изчерви и преглътна с мъка; по лицето на мадам Азер за миг се изписа загриженост.

— Извинете, мосю — каза тя. — Лизет не спира да задава въпроси.

— Няма за какво да се извинявате. — Той се усмихна на Лизет. — Наистина няма. Не се срамувам.

Маргьорит донесе говеждо филе върху чиния със сини шарки, която постави пред мадам Азер.

— Да донеса ли червено вино? — попита тя. — Има останало от снощи.

— Добре. — Мадам Азер сложи резен кърваво месо в трите чинии, а Стивън напълни пак чашите. Не спираше да мисли за притискането на крака на мадам Азер в неговия във водните градини. Кожата на голата й ръка беше леко загоряла; мъжката й жилетка и изрязаната блуза я правеха да изглежда дори още по-женствена от обикновено.

— Скоро се връщам в Англия — каза той. — Получих телеграма, че им трябвам в Лондон. — Никой не отвърна. Атмосферата натежа. — Със съжаление ще си тръгна — допълни той.

— Винаги можете да ни идвате на гости — обади се мадам Азер.

— Да, може да се върна отново някой ден.

Маргьорит донесе чиния с картофи. Лизет се протегна и се усмихна.

— О, приспа ми се — каза тя доволно.

— От виното е. — Мадам Азер също се усмихна и настроението отново се разведри. Завършиха обяда с плодове, Маргьорит сервира кафето във всекидневната. Седнаха край масата за карти, където Стивън беше играл първата вечер в къщата.

— Ще се разходя в градината — каза Лизет. — После може да се прибера в стаята си да подремна.

— Добре — отвърна й мадам Азер.

Лизет прекоси стаята с лека стъпка и изчезна.

Атмосферата веднага се промени и стана съвсем необичайна. Мадам Азер не можеше да погледне Стивън в очите. Тя беше свела поглед към масата и си играеше със сребърната лъжичка върху тънката порцеланова чинийка. Стивън усети как гърдите му се свиха. Стана му трудно да диша.

— Още кафе…

— Не.

Отново се възцари тишина.

— Погледнете ме.

Тя отказваше да вдигне глава. Изправи се и каза:

— Ще отида в стаята си да се захвана с шиенето, така че…

— Изабел. — Беше я хванал за ръката.

— Не. Моля ви, не.

Той я придърпа към себе си и я прегърна и с двете си ръце, за да не може да избяга. Очите й бяха затворени и той я целуна по устата, която се отвори под неговата. Усети как езикът й потрепна и дланите й се притиснаха в гърба му, след това се отскубна от здравата му хватка и скъса бялата си блуза. Показа се тънка сатенена презрамка. Тялото на Стивън пламна от желание.

— Трябва. За бога, трябва — каза ядно той.

Мадам Азер плачеше, макар очите й да оставаха затворени.

— Не, не мога, едва… едва ли ще е редно.

— Канеше се да кажеш, че едва ме познаваш.

— Не, само че не би било редно.

— Редно е. Знаеш, че е редно. По-редно не може да бъде. Изабел, разбирам те. Повярвай ми. Разбирам те. Обичам те.

Целуна я отново и устните й отново му отвърнаха. Усети сладостта на слюнката й, след това притисна лицето й към рамото си.

Тя се изтръгна пак от него и изтича от стаята. Стивън отиде до прозореца, хвана се за перваза и се загледа навън. Силата, която бушуваше в него, не можеше да бъде спряна. Онази част от ума му, която беше запазила самообладание, приемаше това; щом нуждата не можеше да бъде отречена, тогава въпросът бе дали щеше да я утоли с нейното съгласие.

Мадам Азер крачеше из стаята си и плачеше. Страстта й към него я задавяше, но и я плашеше. Щеше й се да го приласкае и едновременно с това той да я похити, да я използва както иска. Заливаха я вълни от желание и възбуда, каквито не познаваше. Искаше Стивън да съживи онова, което бе погребала от години, да разруши фалшивата й маска. Беше много млад. Тя се чувстваше несигурна. Искаше да го докосне.

Слезе долу толкова леко, че стъпките й не вдигнаха никакъв шум. Намери го да се бори със себе си, опрян на прозореца.

— Ела в червената стая — каза.

Когато Стивън се обърна, вече беше изчезнала. Червената стая. Той изпадна в паника. Знаеше, че е една от онези, които беше виждал, но никога не можеше да намери повторно — като място, към което се стреми в съня си, но не може да го достигне и то винаги остава някъде зад него. Затича нагоре по стълбите и я видя да изчезва зад един ъгъл. Тя тръгна по главния коридор към тесен проход, после отново се спусна надолу през малка арка. В дъното на коридора имаше заключена врата, която водеше към стаите на прислугата. Точно преди тях, на последната врата вляво, имаше порцеланова дръжка, която проскърца. Настигна я точно когато отваряше вратата към малка стая с метално легло с червена покривка.

— Изабел. — Той също плачеше. Хвана косата й и видя как тя се разлива през пръстите му.

— Бедното ми момче — каза Изабел.

Той я целуна и този път езикът й не избяга от неговия.

— Къде е Лизет? — попита Стивън.

— В градината. Не знам. О, боже, моля те, моля те. — Започваше да трепери. Очите й бяха затворени. Когато ги отвори, едва дишаше. Той започна да разкъсва дрехите й и тя му помагаше припряно и неловко. Жилетката й се закачи в лакътя. Той разтвори блузата й и зарови лицето си в копринения комбинезон между гърдите й. Това, което докосваше и виждаше, го изпълваше с такава радост, че му се струваше, че му трябват години, за да му се наслади, но в същото време трескавото желание го караше да бърза.

Изабел почувства ръцете му върху тялото си, усети устните му по кожата си и си помисли колко ли срамно и непристойно изглежда поведението й в очите му. Но колкото повече осъзнаваше разпада на фалшивата си скромност, толкова повече се възбуждаше. Прокара пръсти през косата му, по широките му рамене, по гладките му гърди под ризата.

— Хайде, моля те, моля те — чу се да казва, макар да беше толкова задъхана, че думите й едва се разбираха. Прокара дръзко ръка отпред по панталоните му, както си представяше, че правят леките жени, и усети твърдостта вътре. Никой не я укори. Никой не беше отвратен. Можеше да прави каквото си поиска. Той затаи дъх и спря да я съблича и тя трябваше да му помогне да свали коприненото й бельо и да открие пред него това, което внезапно разбра, че той отдавна копнееше да види. Тя стисна здраво очи, когато му се разкри, но не изпита никаква вина. Усети как той я бутна по гръб на леглото и изви тяло, сякаш то само, независимо от нейната воля, умоляваше за внимание. Най-накрая почувства докосването му, но се стресна, когато осъзна, че не бе каквото очакваше; беше езикът му, неговият ловък, горещ, пърхащ език по нея и вътре в нея, който отключваше всички заключени врати на плътта й. Шокиращото ново преживяване я накара да започне да стене и да потръпва ритмично. Беше се отдала изцяло на страстта си, усещаше как към гърдите й се надига вълна, която не можеше да контролира и да понесе и която не спираше да нараства. Тя мяташе отчаяно глава наляво и надясно. Чу писъка си на отрицание, все едно идваше от някаква далечна стая, но тогава емоцията се скъса и се разля по цялото й тяло, надолу по корема й, по крайниците и този път тя каза тихо до лицето му „да“.

Когато отвори очи, видя Стивън да стои гол пред нея. Очите й се впиха в щръкналата му плът. Все още не я беше любил; насладата предстоеше. Легна върху нея и започна да целува лицето й, гърдите й, да повдига нагоре зърната й с устните си. След това я преобърна и започна да прокарва ръце по вътрешната страна на бедрата й, над копринените й чорапи, които тя в бързината не беше успяла да свали, в цепнатината, където краката й се събираха. Целуваше я от тила, по изпъкналите розови задни части, надолу по бедрата, където за миг подпря бузата си. След това започна от глезените й, по тънките кости, които беше видял на лодката във водните градини, и нагоре по вътрешната страна на прасците.

Изабел отново задиша тежко.

— Моля те, любов моя, моля те, веднага — каза тя.

Вече не можеше да понесе ласките му. С лявата си ръка сграбчи онази част от него, която искаше да усети в себе си и той шокиран от действието й спря да я милва. Тя отвори краката си още малко, за да му покаже, че е добре дошъл, защото точно там искаше да бъде той в момента. Бедрата й се опряха в чаршафа под нея и тя го поведе към себе си.

Чу го как въздъхна и видя как стисна със зъби смачкания чаршаф. Почти не се движеше в нея, сякаш се боеше какво може да се случи.

Изабел се наслади докрай на проникването, усещането се разля до корените на косата й; изпълни я с желание и радост. Най-накрая съм себе си, помисли си тя; родена съм за това. През ума й се стрелнаха фрагменти от детинските й копнежи, от дневни пориви, потиснати от досадната рутина на родния й дом; най-после усети връзката между силното си желание и собствената си същност — онази на малката Фурмонтие.

Чу го как извика и усети раздвижване в себе си, за миг той сякаш стана още по-голям и двамата почти се споиха. Шокът от интимността на това, което беше направил, като остави част от себе си в нея, я хвърли в нова конвулсия, също като първата, но по-кратка и по-силна и тя за миг изгуби контакт със света.

Когато се съвзе достатъчно, за да отвори очи, видя, че Стивън вече не е върху нея, а лежи по корем на леглото с неудобно извърната настрани глава, сякаш беше мъртъв. Никой от тях не каза нищо. И двамата лежаха неподвижно. Отвън се чуваше птича песен.

Внимателно, почти свенливо Изабел прокара пръсти по щръкналия му гръбнак, след това по тесните му хълбоци, по бедрата, обрасли с меки черни косми. Взе ударената му ръка и целуна насинените и подути кокалчета.

Той се преобърна и я погледна. Косата й беше разрошена, различните й оттенъци се спускаха по голите й рамене и закръглените твърди гърди, които се повдигаха и спускаха от все още учестеното й дишане. Лицето и шията й бяха порозовели от притока на кръв по млечнобялата й млада кожа с кафяви и златисти лунички. Той се взря за миг в очите й, след това облегна глава на рамото й, а тя започна да го гали по лицето и косата.

Дълго лежаха озадачени и несигурни, без да продумат. После Изабел се замисли над случилото се. Тя се беше предала, но не пасивно. Беше искала да му даде този подарък; всъщност искаше да отиде по-далеч. Тази мисъл за миг я изплаши. Според нея бяха в началото на някакво пропадане, чийто край не можеше да си представи.

— Какво направихме? — попита тя.

Стивън седна на леглото и я хвана за ръцете.

— Постъпихме правилно. — Взря се настойчиво в нея. — Скъпа моя Изабел, трябва да разбереш това.

Тя кимна, без да каже нищо. Той беше момче, много мило момче, а сега тя щеше да го има завинаги.

— Стивън — каза тя.

За първи път произнасяше името му. Прозвуча му красиво с чуждия й акцент.

— Изабел. — Той й се усмихна отново и лицето й грейна в отговор. Притисна го към себе си, широко усмихната, макар че в ъгълчетата на очите й бяха започнали да се събират сълзи. Толкова си красива — каза Стивън. — Няма да знам с какви очи да те гледам в къщата. Ще се издам. Когато те видя на вечеря, ще си мисля за това, което направихме и ще си те представям както си в момента. — Той погали раменете й и постави опакото на дланта си върху бузата й.

— Няма — отвърна Изабел. — И аз няма да го правя. Ще си силен, защото ме обичаш.

Стори й се, че в открития поглед на Стивън няма страх. Когато ръцете му погалиха гърдите й, тя започна да губи концентрация. Бяха говорили само минута, но това, което си казаха и това, което думите им значеха, я накараха да се почувства неспособна да мисли. В тялото й се надигна много по-силно усещане, докато ръцете му се плъзгаха по меките й и добре пазени интимни части. Дишането й отново стана неравно; основите отново се срутиха и тя почувства как пропада напълно съзнателно надолу, без да вижда накъде.

Същата вечер Азер беше във ведро настроение. Меро беше почти склонен да приеме новите заплати на работниците и въпреки че още бояджии се бяха включили в стачката, шансът тя да зарази и други сфери на производството изглеждаше малък. Приятелят му Берар, който не се беше отбивал от седмица, беше обещал да намине със съпругата и тъщата си за една игра на карти след вечеря. Азер нареди на Маргьорит да донесе две бутилки бургундско от избата. Поздрави Изабел за външния й вид и попита Лизет какво е правила.

— Разхождах се в градината — отвърна тя. — Ходих чак до края й, там, където става съвсем дива. Седнах под едно дърво и мисля, че съм заспала. И сънувах много странен сън.

— Какъв? — Азер започна да тъпче лулата си с тютюн.

Лизет се изкикоти.

— Няма да ти кажа.

Изглеждаше разочарована, когато той спря да настоява и се обърна към съпругата си.

— А ти как прекара деня? Пак ли наложителни дела из града?

— Не, върших обичайните неща — отвърна Изабел. — Трябваше да говоря с месарчето. Отново ми пратиха не онези пържоли, които исках. Мадам Боне се оплакваше колко много работа има. А следобед четох книга.

— Нещо образователно или от твоите романчета?

— Нещо глуповато, което намерих в една книжарница в града.

Азер се усмихна доволно и поклати глава пред ниските вкусове на съпругата си. Смяташе се, че той чете само великите философи, често дори в оригинал, макар че, изглежда, се отдаваше на тези усърдни занимания насаме. Когато сядаше под лампата след вечеря, ръката му неизменно посягаше към лулата.

Изабел вдигна очи от дивана, на който се беше настанила с принадлежностите си за шиене, когато чу стъпки на слизащ по стълбите човек. Стивън застана на вратата. Стисна набързо протегнатата ръка на Азер и се обърна към Изабел да я поздрави. Тя задиша малко неспокойно, когато видя строгостта, изписана на смуглото му неподвижно лице. Самоконтролът му изглеждаше безупречен.

По време на вечерята забеляза, че той изобщо не се обърна към нея, дори не я поглеждаше, ако можеше да го избегне. А когато го правеше, очите му бяха напълно безизразни и тя виждаше в тях безразличие, дори враждебност.

Маргьорит сновеше между стаите с храната, а Азер, по-ведър от обикновено, говореше за плана си да предложи на Берар да отидат на риболов. Можели да вземат влака до Албер и оттам щяло да е приятно да наемат конче и двуколка и да отидат до някое от селата край Анкр.

Грегоар се оживи при тази идея.

— Ще имам ли собствена въдица? — попита той — Юго и Едуар имат. Искам и аз!

— Сигурна съм, че ще ти намерим, Грегоар — каза Изабел.

— Ходите ли на риболов, мосю? — поинтересува се Азер.

— Като дете ходех. Само с червеи и трохи хляб. Седях с часове край езерото в градината на голяма къща близо до мястото, където живеехме. Отивахме там с момчета от селото, седяхме и си разказвахме истории, докато чакахме. Говореше се, че в езерото има огромен шаран. Бащата на едно от момчетата го беше виждал, дори почти го хванал, или поне така твърдеше. Но със сигурност имаше големи риби, защото уловихме някои от тях. Бедата беше, че винаги ни гонеха, защото земята беше частна собственост.

Изабел слушаше удивена речта му, защото никога преди не беше говорил толкова дълго със съпруга й. Освен краткото откровение пред нея и Лизет по време на обяда, това беше първото признание за нещо толкова лично като детството. Колкото повече говореше, толкова повече се увличаше от темата. Беше се взрял в Азер, на когото му се наложи да изчака Стивън да свърши, преди да сложи в устата си парченцето телешко, което беше набол на вилицата си.

— Когато тръгнах на училище — продължи Стивън, — вече не ми оставаше време за риболов. Пък и не съм сигурен, че още имах такова търпение. Може би това е нещо, което се харесва на група момчета, които през повечето време така или иначе скучаят, но предпочитат да го правят заедно, за да могат да си споделят разни неща, които са открили за света.

— Е, добре дошъл сте с нас — каза Азер и сложи парчето телешко в устата си.

— Много мило, но мисля, че вече достатъчно се натрапих на семейните ви излети.

— Трябва да дойдете — настоя Лизет. — В Тиепвал имат от прочутите английски чайове.

— Няма нужда да решаваме сега — каза Изабел. — Искате ли още телешко, мосю?

Гордееше се с него. Говореше езика прекрасно, беше елегантен и учтив, а сега дори им беше разказал нещо за себе си. Искаше й се да може да си припише заслугите му, да се хвали с него и да се къпе в одобрението, което би получил. Връхлетя я истинско чувство за загуба, когато осъзна колко далеч е от възможността да направи нещо подобно. Азер беше нейният избор, нейната гордост, мъжът, с чиито качества беше обречена да живее. Чудеше се колко дълго беше в състояние да понася този фалш. Може би това, което със Стивън се опитваха да правят — да отричат до такава степен истината — беше невъзможно. Макар преструвката да я плашеше, тя също така я възбуждаше и оживяваше, защото беше донякъде рискована.

Бяха излезли от червената стая в пет часа следобед и оттогава тя не беше говорила с него. Нямаше как да сподели какво й минава през ума. Може би той вече съжаляваше за случилото се; или пък си беше взел своето и всичко вече беше приключило за него.

И насред делириума от наслада и страх тя трябваше да се погрижи и за някои практични неща. Да се облече така, че да скрие раздраната си блуза, когато излиза от стаята. Да прибере чаршафите и покривката на леглото и незабелязано да ги занесе в пералното помещение. Да провери многократно стаята за следи от изневярата.

Отиде в спалнята си и се съблече. Всички знаеха, че се къпе по два пъти на ден и често точно по това време, но блузата не можеше да се поправи и трябваше тайно да бъде изхвърлена. Бедрата й бяха лепкави, защото спермата, която усети така дълбоко в себе си, по-късно се беше стекла. Беше изцапала коприненото й бельо с цвят на слонова кост, което майка й беше купила от улица „Риволи“ в Париж и беше част от зестрата й. Когато се изкъпа във ваната, между краката й още имаше следи от нея, а след това трябваше да почисти и емайла. Най-големият проблем продължаваха да бъдат чаршафите. Маргьорит беше много стриктна със спалното бельо и знаеше в коя стая кога трябва да се сменя, въпреки че обикновено мадам Боне вършеше тази работа. Може би трябваше да се довери на едната от двете. Реши следващия следобед да освободи Маргьорит от работа и да изпере и изглади сама чаршафите, а след това да ги върне обратно, преди някой да е влязъл в червената стая. Ще изхвърли червената покривка и ще каже, че й е омръзнала. Точно това импулсивно поведение дразнеше съпруга й, но той смяташе, че то е нейна основна характеристика. Тя не изпитваше отвращение от петната и физическите следи от техния следобед, дори и от капките собствена кръв, които бе видяла. Беше се научила от сестра си Жан да не се срамува и в тези споделени следи виждаше само интимност, която докосваше сърцето й.

Маргьорит отиде да отвори вратата за семейство Берар. Азер смяташе да прекарат остатъка от вечерта във всекидневната или в някоя от малките стаи на първия етаж, където понякога заръчваше на Маргьорит да сервира кафе, разхладителни напитки и сладкиши. Но Берар реши да прояви непохватна деликатност.

— Няма нужда да разваляме тази прекрасна семейна сцена, Азер. Нека си положа телесата на този стол. Ако малкият Грегоар би бил така любезен… А мадам Берар може да седне от лявата ми страна.

— Ще ви е по-удобно, ако…

— А и така няма да се чувстваме като хора, които са ви създали грижи. Леля Елиз се съгласи да ни придружи, ако просто се отбием по съседски, а не като гости, изискващи някакво специално отношение.

Берар се настани на стола, освободен от Лизет, която получи от мащехата си разрешение да заведе Грегоар да си легне. Лизет целуна набързо баща си по бузата и изхвърча от стаята. Макар сутринта да беше доволна от ролята си на възрастен човек, на моменти фактът, че е още дете, си имаше своите предимства.

Стивън й завиждаше. На него също би му се искало да остави двете семейства сами; може би дори и те го предпочитаха. Но докато можеше да вижда Изабел, щеше да стои. Не му беше чак толкова мъчително да се преструва; беше уверен, че случилото се между тях е променило необратимо нещата и че обществените условия с времето ще се нагодят към новата реалност.

— А вие, мадам, да сте чували наскоро тайнствени пианисти с техните незабравими мелодии? — Голямата глава на Берар с гъста сива коса и червендалесто лице, подпряна на дясната му ръка, облакътена върху масата, бе извърната към Изабел. Питането не беше сериозно; той просто настройваше оркестъра си.

— Не, не съм минавала покрай онази къща откакто се видяхме за последен път.

— Аха, пазите мелодията като скъп малък спомен. Разбирам. Затова сте избрали друг маршрут за следобедната си разходка.

— Не. Този следобед четох книга.

— Обзалагам се, че е било любовен роман — усмихна се Берар. — Колко очарователно. Аз чета само исторически книги. Но разкажете ни за сюжета.

— Младеж от скромно провинциално семейство отива в Париж, за да стане писател и се събира с лоши хора.

Стивън беше втрещен от спокойствието и лекотата, с която Изабел си измисляше. Наблюдаваше я и се чудеше дали си личи, че лъже. Нищо в поведението й не беше различно. Някой ден можеше така да излъже и него и той нямаше да разбере. Може би всички жени притежават тази способност, за да оцеляват. От книгата на Изабел разговорът се насочи към въпроса дали семействата, които живеят в провинцията, могат да бъдат толкова влиятелни, колкото парижките.

— Познавате ли семейство Лорендо? — попита Азер.

— О, да — отвърна жизнерадостно мадам Берар, — срещали сме ги няколко пъти.

— Аз — намеси се авторитетно Берар — не ги смятам за приятели. Никога не съм ги канил в дома ни и никога няма да отида в техния.

Нещо мистериозно, но благородно се криеше зад отрицанието на Берар към семейство Лорендо, или поне това се опитваше да намекне. И никакви въпроси нямаше да изтръгнат от него деликатните причини за позицията му.

— Не мисля, че някога са живели в Париж — каза Азер.

— Париж! — обади се леля Елиз и внезапно вдигна поглед. — Този град е една голяма модна къща. Това е единствената разлика между него и провинцията — хората там си купуват нови дрехи всяка седмица. Колко много самохвалци на едно място!

Азер продължи собствената си мисъл за семейството.

— Никога не съм се срещал с мосю Лорендо, но съм чувал, че е забележителен човек. Изненадан съм, че не сте се сприятелили с него, Берар.

Берар сви устни и размаха показалец, за да им покаже, че няма да продума и дума повече.

— Папа не е сноб — каза мадам Берар.

Изабел бе напълно притихнала. Щеше й се Стивън да я погледне или да й даде някакъв знак, че всичко е наред. Жан веднъж й беше казала, че мъжете не са като жените, че след като са обладали една жена, за тях все едно нищо не се е случило и вече искат друга. Изабел не можеше да повярва, че и със Стивън е така, не и след това, което беше казал и направил с нея в червената стая. Но как би могла да знае, след като той не й даваше никакъв знак, не се усмихваше, не показваше никаква топлина? Отначало самоконтролът му й вдъхна доверие, но сега започваше да я тревожи.

По предложение на Азер те оставиха чашите си с кафе и се преместиха в друга стая за игра на карти.

Под безопасното прикритие на движението Изабел търсеше някакъв контакт със Стивън. Той се обърна към нея, но не я погледна в очите. Докато тя ставаше от стола по обичайния си скромен начин, усети погледа му върху талията и бедрата си. За миг се почувства отново гола. Спомни си как се съблече пред него в своята следобедна забрава и колко перверзно правилно й се беше струвало това тогава. Изведнъж смущението и вината я връхлетяха със закъснение, когато усети как очите му проникват през дрехите й. Изчерви се от глава до пети. Коремът и гърдите й пламнаха под роклята, когато кръвта се втурна към кожата й в знак на протест срещу безсрамието й. Качи се към шията, лицето и ушите й, сякаш публично я укоряваше за скритите й действия. Крещеше от изгарящо червената й кожа; умоляваше за внимание. Очите на Изабел се насълзиха от надигналата се кръв и тя се тръсна на стола.

— Добре ли си? — попита раздразнено Азер. — Струва ми се, че ти е много топло.

Изабел се наведе към масата и покри лицето си с ръце.

— Не се чувствам добре. Тук е много горещо.

Мадам Берар я прегърна през раменете.

— Няма съмнение, че имате проблем с кръвообращението — каза Берар. — Не е нищо сериозно, доста често срещано неразположение.

Когато кръвта й се оттече, Изабел се почувства отново по-силна. Руменината на лицето й остана, макар пулсът й да се поуспокои.

— Мисля да си лягам, ако нямате нищо против — каза тя.

— Ще изпратя Маргьорит горе — обеща Азер.

Стивън не виждаше никакъв шанс да поговори с нея насаме, затова просто й пожела учтиво лека нощ, когато мадам Берар я хвана под ръка и й помогна да изкачи няколко стъпала, преди да се върне при останалите.

— Проблем с кръвообращението — повтори Берар, докато разбъркваше картите с дебелите си пръсти. — Проблем с кръвообращението. Това е. Няма какво друго да е. — Погледна към Азер и левият му клепач се плъзна надолу по очната ябълка и остана така достатъчно дълго, за да се видят добре спуканият капиляр и малката брадавица върху него, след което се върна обратно на мястото си под веждата.

Азер му хвърли тънка усмивка в отговор и си взе картите. Мадам Берар, която си търсеше очилата в чантата, не видя нищо от тайната мъжка комуникация. Леля Елиз се беше оттеглила в ъгъла на стаята с книга в ръка.

След като се качи, Изабел се съблече набързо и се мушна под завивките на леглото. Придърпа коленете към корема си, както правеше като малко момиченце в къщата на родителите си, щом чуеше свистенето на вятъра в полята на Нормандия, който блъскаше дървените капаци и въздишаше в подпокривното пространство. Приготви се за сън, като изпълни съзнанието си с картини на спокойствие и сигурност, на които винаги бе разчитала; те бяха идеализирана версия на дома на родителите й в леко фантастична и пасторална обстановка, в която чувственото влияние на слънцето и цветята помагаха на самоанализата й, а взимането на решения ставаше ненужно.

Когато почти потъна в прегръдките на това видение, на вратата тихо се почука. Отначало й се стори, че сънува, след това се пренесе от един свят в друг и разбра, че колкото и да бе тихо, почукването беше доста настоятелно и идва от вратата на спалнята й.

— Влез — каза тя и гласът й несигурно се пробуди.

Вратата бавно се отвори и в приглушената светлина на коридора се появи Стивън.

— Какво правиш?

— Не можах да издържа долу. — Вдигна пръст към устните си и прошепна. — Трябваше да видя как си.

Тя се усмихна притеснено.

— Трябва да си тръгнеш.

Той огледа стаята. Там бяха снимките на нея и сестрите й, четките й за коса, огледало с позлатена рамка, дрехите й, преметнати на стола.

Той се наведе над леглото й и ръката му потъна под купчината завивки. От тях се издигна сладък аромат. Той я целуна по устните и докосна косата й, преди да си тръгне.

Изабел потръпна, когато той излезе, боеше се от звука на стъпките му в ехтящия коридор. Стивън се движеше безшумно, или поне така му се струваше, към голямото разклонение на втория етаж, след това слезе долу и се присъедини отново към играта на карти, която бе напуснал.

На следващата сутрин Стивън отиде в града. Азер му каза да не идва във фабриката още ден или два, но на него му беше трудно да стои кротко в къщата с Лизет, Маргьорит и всички посетители и членове на домакинството, които нямаше да оставят Изабел сама и да му дадат възможност да поговори с нея.

Представи си живота като гъста гора с няколко чисти пътеки, по които можеше да се ориентира накъде да върви. Те го караха да гледа напред с малко повече увереност. И макар да бяха достатъчно прави и ясни, приличаха на белези от рани в гъсталака и той нямаше желание да ги показва пред други хора. Изпитваше огромна благодарност и възхищение към Изабел; чувствата му пораждаха у него импулс да се разкрие — един естествен преход към доверието. Не се страхуваше да се разголи, но и не беше сигурен, че му е приятно да го направи.

Стоеше в дъното на студената катедрала, вдигнал глава към балкона за хора и източния прозорец. Беше достатъчно тихо, за да размишлява. Чуваше се само бръсненето на метлата по каменния под, докато чистачката напредваше по пътеката между скамейките; както и потракването на малката вратичка в главната порта, през която влизаха посетителите. Шепа вярващи се молеха в основния корпус на църквата. В краката му имаше паметна плоча на средновековен епископ е надпис на латински — името му все още не беше изтрито от многобройните стъпки през годините. На Стивън му стана жал за всички горещи молитви на пръснатите из храма хора, макар малко да завиждаше на вярата им. Хладната враждебна сграда не предлагаше много утеха; тя беше напомняне за смъртта в институционални мащаби. Успяваше донякъде да излъчва достойнство заради каменния градеж и надписите в плочите, създадени по повод на нещо толкова банално като смъртта. Те изразяваха претенцията, че чрез възпоменанието проблясъкът на светлина между две вечности тъма може да се съхрани и пренесе през времето, макар че приведените глави на хората, които се молеха, излъчваха само примирение.

Толкова много покойници, помисли си той, които само чакат следващото примигване на светлината, преди и това поколение да се присъедини към тях. Разликата между живите и мъртвите не беше в качеството, а във времето.

Седна и зарови лицето си в ръцете. Представи си ужасна купчина от мъртви тела. Беше заради въздействието на църквата, но картината беше съвсем ясна: ред върху ред, дълбоката гниеща пръст се отваря, за да ги поеме, а усилията на живите е всичките им суетни, войни и огромни сгради не бяха нищо повече от удар на крило срещу тежестта на времето.

Коленичи на една възглавничка на пода и хвана главата си е ръце. Молеше се инстинктивно, без да знае какво прави. Спаси ме от смъртта. Спаси Изабел. Спаси всички нас. Спаси ме.

Прибра се прекалено късно, за да обядва с Изабел и Лизет. И двете бяха разочаровани по свой собствен начин. Мина през хладната тиха къща с надеждата да чуе някакви гласове. Накрая долови шум от стъпки, обърна се и видя Маргьорит да влиза в кухнята.

— Виждала ли си мадам Азер?

— Не, мосю. Не и след обяда. Може би е в градината.

— А Лизет?

— Мисля, че отиде в града.

Стивън започна да обхожда всички стаи на първия етаж. Тя със сигурност е знаела, че той ще се върне. Можеше да не излиза, без да остави бележка.

Натисна дръжката на една врата, която водеше към малък кабинет. Изабел седеше вътре и четеше книга. Остави я и се изправи, когато той влезе.

Приближи се до нея, не беше сигурен дали може да я докосне. Тя сложи длан върху неговата.

— Бях в катедралата. Изгубил съм представа за времето.

Тя вдигна очи към него.

— Всичко наред ли е?

Той я целуна и тя се притисна в него. Усети, че ръцете му веднага зашариха по дрехите й.

Вдигна поглед към очите му. Бяха големи и питащи, пълни с настойчивост и светлина. Но почти веднага се затвориха, когато тя въздъхна тихо от възбуда.

Облегнаха се на стената и той пъхна ръка в полата й отзад. Усети коприната под пръстите си, после опипа закръглените форми отдолу. Усети ръката й на панталоните си.

— Трябва да спрем. — Той се отдръпна назад.

— Да. Лизет излезе. — Изабел едвам дишаше. — Но Маргьорит…

— Червената стая?

— Да. Ти тръгни пръв и отиди в стаята си. Дай ми десет минути, преди да слезеш при мен.

— Добре — каза той. — Нека те целуна за последно.

Целуна я дълбоко и тя започна да стене отново и да се търка в него.

— Моля те — каза, — моля те.

Не знаеше дали иска от него да спре, или да продължи. Беше вдигнал полата й, тя се беше облегнала на стената и пръстите му вече бяха между краката й.

— Ела при мен — прошепна тя и горещият й дъх опари ухото му. — В мен, веднага.

Той махна игривите й пръсти от панталоните си и ги разкопча. Рамото му беше притиснато до полираното дърво на библиотека със стъклени вратички. Зад главата на Изабел имаше рамкирана картина на цветя в глинена саксия. Трябваше да я повдигне леко, да я подхване с ръце, за да успее да проникне в нея. Тя го обви с крака около кръста, за да не мърда и увисна на него. Картината се завъртя, когато гърбът й опря в рамката и я бутна нагоре.

Тя отвори отново очи и му се усмихна.

— Обичам те.

Покри лицето му с целувки, приклещила здраво тялото му с тежестта си. След това стъпи на земята и внимателно го отблъсна. Плътта му беше твърда и набъбнала с кръв. Тя започва да прокарва ръка по нея напред и назад, докато той задиша тежко, падна на колене и изригна на пода, а после и върху роклята й, а накрая тя пое последните три или четири спазъма в устата си. Направи го по инстинкт, почти от чистофайничество, не защото беше нещо, което умееше и беше правила преди.

— Червената стая — каза тя. — След десет минути.

Дръпна дрехите си надолу. Сякаш не забелязваше петното отпред на роклята си. Стивън я гледаше как излиза от стаята, походката й — както винаги — беше скромна и полюляваща се. Почувства се нелепо така, полусъблечен; сякаш тя се бе отнесла с него като с момче, просто го беше подразнила, макар чувството да не му беше неприятно. Оправи панталоните и ризата си и обърса паркета с носната си кърпа.

Поразходи се малко в градината в опит да си проветри главата; след това — както тя му беше казала — се качи в стаята си. Гледаше как минутната стрелка пълзи по циферблата на джобния му часовник. След трите минути в градината му оставаше да изтърпи само още седем. Когато те изминаха, той събу обувките си и тихо слезе на втория етаж. Мина по главния коридор, сетне през някакъв проход, после се провря през малката арка… Помнеше пътя.

Изабел го чакаше вътре. Беше в роба с ориенталски мотиви в зелено и червено.

— Толкова се боях — каза тя.

Той седна до нея на чаршафите.

— Какво искаш да кажеш?

Взе дланта му в двете си ръце.

— Когато не искаше да ме погледнеш снощи, се боях, че си променил решението си.

— За теб?

— Да.

Той се почувства развеселен от загрижеността на Изабел. Все още му се струваше невероятно, че тя наистина го желае толкова много.

Хвана косата й с всичките й нюанси в ръката си. Почувства се благодарен към нея.

— След всичко, което си казахме и направихме… Как можа да се усъмниш.

— Ти не искаше да ме погледнеш. Уплаших се.

— Какво можех да кажа? Щях да се издам.

— Трябваше да ми се усмихнеш или да ми кимнеш. Да направиш нещо. — Беше започнала да го целува по лицето. — Ще си измислим сигнали. Обещаваш ли ми?

— Да, обещавам.

Остави я да го съблече, стоеше съвсем пасивно, докато тя сваляше дрехите му и ги сгъваше на стола. Събра смелост да покаже огромната си възбуда, а тя се направи, че не я забелязва.

— Сега е мой ред — рече той, но трябваше да свали само копринената роба и красотата й се откри пред него. Положи бузата си върху влажните й гърди и я целуна по шията, точно там, където бе видял да се зачервява, докато се грижеше за градината. Кожата й беше млада и свежа и почти напълно бяла, с малки точици и лунички, които опита с върха на езика си. След това я положи нежно върху леглото и зарови лице в ароматната й коса. После я накара да се изправи, докато обхождаше бавно тялото й с ръце и език. Когато пръстите му се плъзнаха между краката й, усети как тя се стяга. Накрая, когато вече я бе докоснал навсякъде, я преобърна и я наведе към леглото, след това разтвори леко стъпалата й със своите.

Когато престанаха да се любят, заспаха. Изабел се беше мушнала под одеялото и прехвърлила ръка върху Стивън. Той лежеше отвит, по корем, под ъгъл на леглото. Тя още не бе имала време да изпере и върне чаршафите.

Когато той се събуди, веднага положи главата си върху разпиляната й коса и вдиша аромата на кожата й. После лицето му се озова отново върху шията и мекото очертание на челюстта й. Тя се усмихна при докосването му и отвори очи.

— Бях сигурен, че няма да мога да намеря стаята отново — каза той. — Мислех си, че ще е изчезнала.

— Няма как да се премести. Винаги си е била тук.

— Изабел, кажи ми. За съпруга ти. Една вечер чух звуци от стаята ви, сякаш той… те нараняваше.

Изабел седна на леглото и придърпа одеялото върху себе си. И кимна.

— Понякога той… се ядосва.

— Какво искаш да кажеш?

Очите й се напълниха със сълзи.

— Искаше да имаме деца. Нищо не стана. Всеки месец се изпълвах с ужас… нали се сещаш.

Той кимна.

— Кръвта беше като упрек. Той казваше, че вината е у мен. Опитвах заради него, но не знаех какво да правя. Той беше много груб, не жесток, но просто искаше бързо да забременея. Не беше като с теб.

Изведнъж Изабел почувства свян. Да каже какво са правили, й се струваше по-срамно, отколкото да го извърши.

— С течение на времето започна да се съмнява в себе си — продължи тя. — Така ми се струва. Отначало беше толкова сигурен, че няма нищо общо с него, защото вече има две деца. Но после изгуби тази увереност. Сякаш започна да ми завижда, че съм млада. „Ти си толкова здрава, разбира се!“ Така казваше. „Ти си още дете!“ Ей такива работи. Нищо не можех да направя. Винаги се любех с него, макар да не ми харесваше. Никога не съм го критикувала. Той сякаш натрупа омраза към себе си. Заради това ставаше все по-саркастичен. Може би си забелязал. Започна да ме критикува винаги когато имаме гости. Мисля, че по някаква причина се чувства виновен, задето се е оженил за мен.

— Виновен ли?

— Може би пред първата си съпруга или защото се ожени за мен под фалшив предлог.

— Защото те е отнел от някой на твоята възраст?

Изабел кимна, но не каза нищо.

— И после?

— После стана толкова лошо, че вече не можеше да прави любов с мен. Каза, че съм го кастрирала. Естествено, от това се чувстваше още по-зле. Затова започна да се опитва да се възбужда, като прави… странни неща.

— Какви?

— Не, не като тези, които ние с теб… — Изабел замълча объркана.

— Удрял ли те е?

— Да. Отначало, за да се опита да се възбуди. Не знам защо това би трябвало да помогне. След това мисля, че продължи да го прави от гняв и срам. Но когато протестирах, каза, че това е част от правенето на любов и трябва да се подчиня, ако искам да съм добра съпруга и да имам деца.

— Силно ли те удря?

— Не, не много силно. Удря ми шамари по лицето и по гърба. Понякога взема чехъла си и се преструва, че съм дете. Веднъж искаше да ме удари с пръчка, но аз го спрях.

— Наранявал ли те е лошо?

— Не. Понякога имам синина или зачервено. Но нямам нищо против физическите белези, а против унижението. Кара ме да се чувствам като животно. И в същото време го съжалявам, защото той унижава и себе си. Толкова е гневен и засрамен.

— Откога не сте правили любов? — Стивън усети първото бодване на ревността и егоизма да замъглява съчувствието му.

— От почти година. Абсурдно е, че все още се преструва, че за това идва в стаята ми. И двамата знаем, че идва да ме бие и да ми причинява болка. Но се преструваме.

Стивън не беше изненадан от това, което му каза Изабел, макар да беше силно разгневен, че Азер я наранява.

— Трябва да го спреш. Това трябва да свърши. Трябва да му кажеш да не идва в стаята ти.

— Само че се боя какво може да направи или каже тогава. Ще ме укори, че съм лоша съпруга, че не искам да спя с него. Мисля, че вече е започнал да разказва на приятелите си истории за мен.

Стивън си спомни тайнствените погледи на Берар. Взе ръката на Изабел и я целуна, след това я опря в лицето си.

— Аз ще се грижа за теб — каза.

— Скъпото ми момче — отвърна тя. — Толкова си странен.

— Странен?

— Толкова сериозен, толкова… дистанциран. А и нещата, които ме караш да правя…

— Карам ли те?

— Не, не по този начин. Искам да кажа, че ги правя по собствено желание, не само заради теб. Не знам дали са правилни и дали са… позволени.

— Като онова на долния етаж?

— Да. Знам, разбира се, знам, че му изневерявам, но никога не съм правила преди такива неща. Не знам дали са нормални, дали другите хора ги вършат. Кажи ми.

— Не знам — отвърна Стивън.

— Трябва да знаеш. Ти си мъж, познаваш и други жени. Сестра ми Жан ми е казвала как се прави любов, но нищо повече не знам. Ти би трябвало да разбираш повече.

Стивън стана неспокоен.

— Имал съм само две или три други жени. С тях беше много по-различно. Мисля, че това, което правим с теб, си има свое собствено обяснение.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Но знам, че не бива да се срамуваш.

Изабел кимна, макар на лицето й да се беше изписало недоволство от отговора му.

— А ти? — попита той. — Чувстваш ли се виновна?

Изабел поклати глава.

— Мисля, че би трябвало. Но не изпитвам вина.

— И това тревожи ли те? Притесняваш ли се, че си загубила нещо, загубила си способността да се срамуваш, връзката с ценностите или възпитанието си, която си очаквала да те изпълни с чувство за вина?

— Не — отвърна Изабел. — Смятам, че това, което направих, което направихме, е редно по някакъв начин, макар и не както проповядва католическата църква.

— И мислиш, че има други представи за добро и зло?

Изабел изглеждаше озадачена, но умът й беше ясен.

— Би трябвало. Още не знам какви са. Нямам представа дали могат да бъдат обяснени. Със сигурност ги няма в дебелите книги. Но вече отидох прекалено далеч. Няма връщане назад.

Стивън я обви с ръце и я притисна силно. Легна по гръб на леглото и положи главата й върху гърдите си. Усети как тялото й се отпуска, докато се унасяше в сън. От градината долиташе гукането на гълъбите. Почувства как сърцето му бие до рамото й. От шията й долиташе лек аромат на рози. Постави ръка върху извивката на ребрата й. Нервите му бяха успокоени от чувственото пресищане, което изключваше всякаква мисъл. Затвори очи. И заспа умиротворен.

Рене Азер не подозираше какво се случва в къщата. Беше позволил чувствата му към Изабел да бъдат потиснати от гнева и объркването пред импотентността му и от емоционалното безсилие, което изпитваше заради нея. Той не обичаше жена си, но искаше тя да откликва повече на това, което той правеше. Усещаше, че го съжалява и това го ядосваше още повече; ако не можеше да го обича, тогава поне трябваше да се страхува от него. В основата на това негово чувство, както тя правилно беше отгатнала, беше вината. Той си спомняше удоволствието да бъде първият мъж, обладал тялото й — много по-младо от нетното — и тръпката, когато тя извика от болка. Не беше забравил и учудения й поглед. Усещаше, че тя имаше потенциал да отвърне в по-голяма степен на физическия акт от първата му съпруга, но когато видя озадаченото й изражение, се изпълни с решимост да я покори, вместо да я спечели с повече търпение. Макар и прекалено своеволна според разбиранията на баща й, по това време Изабел беше все още твърде кротка и невинна, за да бъде спечелена от мъж, който й засвидетелства достатъчно загриженост и любов, но нямаше никаква вероятност да получи подобно отношение от Азер. Емоционалните и физическите й апетити бяха разбудени, но след това оставени незадоволени, тъй като съпругът й се впусна в дълга и ненужна битка със собствените си недостатъци.

В същото време той нямаше никаква причина да се отнася с недоверие към Стивън. Англичанинът очевидно знаеше много за бизнеса за младеж на неговата възраст и се държеше добре с Меро и работниците. Но не беше сигурен, че го харесва. Ако се бе запитал защо, би отговорил, че в него има някаква дистанцираност и хладина. Макар у Стивън тези качества да се проявяваха по различен начин, точно тях Азер не харесваше и у себе си. Стивън изглеждаше прекалено затворен и овладян, не приличаше на човек, който тича след жени. Азер смяташе, че опасните мъже флиртуват с думи; изглеждат добре, много по-остроумни са от него, очароват и съблазняват жените по един очевиден начин. Берар например със сигурност е бил женкар на младини, мислеше си той. Мълчаливата учтивост на Стивън не беше заплаха и макар да имаше вид на по-възрастен, все пак си беше момче. Английският костюм му стоеше добре, имаше гъста коса, но Азер не би го нарекъл красавец. Беше тук за малко, гост, който си плаща подслона, малко над Маргьорит по статус, но не и истински член на домакинството.

Във всеки случай съзнанието на Азер беше прекалено заето със случващото се във фабриката му. Сред тракането на машините, бумащината и необходимостта да взима решения той рядко се сещаше за дома, децата си или Изабел.

Седмица след безредиците каза на Стивън, че вече може да се върне на работа, но не бива да ходи на никакви събрания, организирани от Меро. Заплахата от стачка като че ли беше намаляла; Азер бе забелязал със задоволство, че малкият Люсиен не можеше да събуди страстите у неговите работници. Той се изненада, когато Стивън му каза, че ще изчака още някой и друг ден; мислеше си, че престоят в къщата само в компанията на Изабел го е отегчил, но се съгласи да отложи връщането му до началото на следващата седмица.

Телеграмата, която Стивън изпрати до Лондон, получи подробен отговор в писмо от работодателя му. В него се казваше, че трябва да остане до края на месеца, но се очаква да праща писмени доклади до Лийдънхол Стрийт1. Стивън реши, че сигурно се справя добре, щом му дават три допълнителни седмици и изпрати потвърждение. Не спомена датата на заминаването си пред Изабел; струваше му се достатъчно далеч, за да се тревожи и дните му бяха така пълни, че животът му се менеше с часове.

През уикенда заминаха на риболов в Анкр. Семейство Берар не можаха да ги придружат, защото леля Елиз се беше разболяла. Тръгнаха само семейство Азер, заедно със Стивън и Маргьорит. Всички се качиха на влака за Албер.

Пред гарата имаше просторен павиран площад, а на върха на сградата се издигаше стъклена арка, увенчана с часовникова кула. Твърдеше се, че е правена преди Хаусман да преобрази Париж. И макар останалите постройки на Амиен преднамерено да имитираха столицата, хората се гордееха, че тяхната гара е проправила пътя. Отдясно на огромните врати чакаха на опашка файтони, а под двата газени фенера, издигащи се от паважа, бяха паркирани в редица малки моторни коли. Вляво от входа имаше поддържана градинка с три овални полянки, оформени под различни ъгли, които объркваха хармоничната гледка, предвидена да посреща приближаващите пътници.

Залата с билетните гишета беше пълна със семейства, заминаващи на екскурзия в провинцията. Нагоре и надолу летяха колички с тракащи колелета, бутани от търговци, предлагащи вино и хлебчета, натъпкани със сирене и наденици. Когато семейство Азер пристигна там, витрините на големия ресторант вече бяха запотени от изпаренията от кухнята, където вреше супа за обяда. Аромат на кресон и киселец връхлиташе всеки, който бутнеше въртящите се врати, зад които сервитьори в черни жилетки и дълги бели престилки разнасяха подноси с кафе и коняк по масите и крещяха поръчките към бара. В най-отдалечения от кухнята ъгъл имаше високо гише, зад което сивокоса жена старателно записваше поръчките с перодръжка.

Два локомотива дишаха тежко върху лъснатите релси, високо над тях се извиваше дим. Черните въглища и оцапаните лица на машиниста и огняря говореха за тежкия и усилен труд, който задвижваше влака на запад към Париж и на север към крайбрежието; което контрастираше с лъскавата боя на вагоните и яркото дефиле на местната мода, демонстрирана от жените и децата, които се тълпяха по платформите с пастелни рокли и цветни чадърчета. Трябваше да издърпат Грегоар от екстатичното му възхищение към парижкия експрес и да го качат на малкия влак, който чакаше, за да потегли по отклонението към Албер и Бапом.

Седнаха на нагрятия плюш, с който бяха тапицирани седалките в купето, и видяха как градският център бавно се отдалечи. Кулата на катедралата проблесна пред очите им, щом влакът пое на изток към Лонгу; разтресе се, когато премина по кръстосаните релси, влезе в разклонението на север и започна да набира скорост. Съскането на парата скоро беше заменено от тракането на колелата.

Лизет седеше с ръце в скута до мащехата си в средата на седалката, от другата й страна беше Грегоар, а Азер се беше настанил отсреща, между Стивън и Маргьорит.

— Вие ли ще хванете най-голямата риба? — попита тя Стивън, килнала глава настрани.

— Не мисля. Предполагам, че за това трябва да познаваш мястото. Френските риби са по-умни от английските.

Лизет се изкикоти.

— Всъщност няма значение колко е голяма рибата. Важно е удоволствието от риболова.

— Аз ще уловя най-голямата риба — каза Грегоар. — Само почакайте.

— Обзалагам се, че няма да хванеш по-голяма от тази на Стивън — отвърна Лизет.

— На кого? — попита Азер.

— Имаш предвид мосю Рейсфорд, Лизет — поправи я благовъзпитано Изабел, като гласът й леко потрепери от собственото й лицемерие.

Лизет погледна мащехата си спокойно и въпросително.

— Нима? О, да, предполагам.

Изабел усети как сърцето й прескочи. Не смееше да погледне към Стивън, макар че ако го беше направила, нямаше да срещне очите му. Когато чу първото си име, той предусети, че атмосферата ще стане неловка и затова бе забил поглед в зелените поля, които се виждаха през запотения правоъгълен прозорец на влака.

Нито Азер, нито Грегоар видяха нещо нередно в грешката на Лизет и Изабел спешно заразпитва Маргьорит дали е взела резервни дрехи, в случай че децата поискат да плуват в реката.

— Както и да е — обърна се Лизет към Грегоар, — никой няма да иска да яде нещо, което си уловил ти, нали така Сти… мосю?

— Защо пък не? Предполагам, че си добър риболовец, Грегоар. И каква хубава нова въдица имаш!

Лизет погледна гневно брат си, който й беше отнел вниманието на Стивън, и не продума повече до края на пътуването.

Качиха се на друг влак, който ги закара от Албер по малка провинциална железопътна линия, минаваща покрай Анкр, през селата Меснил и Амел до гарата в Бомон. Слънцето се показа иззад облаците високо над гористия хълм и огря зелената речна долина. Между железопътната линия и водата имаше полянки и големи пространства с избуяла трева. Поеха надолу по една суха пътека и минаха през портата в оградата на двайсетина метра от реката. На отсрещния бряг видяха и други рибари — самотни мъже и няколко момчета, седнали на столчета и потопили стъпала във водата. На места река Анкр не беше по-широка от хвърлей, а на други — разлята и достатъчно заплашителна, така че само уверен плувец да се наеме да я прекоси. В широките участъци почти не се виждаше движение по повърхността, реката само облизваше бреговете, по които имаше тръстика и гниещи пънове, заседнали в плевелите, но в теснините на места водата побеляваше от течението, което я завихряше.

Азер се настани на столче от брезент и запали лулата си. Беше разочарован, че Берар не беше успял да ги придружи; за него разговорите винаги бяха най-приятни в присъствието на приятеля му, който изваждаше най-доброто от него. Напоследък нямаше какво толкова да каже на Изабел, а децата го отегчаваха. Сложи стръв на въдицата и заметна внимателно във водата. Независимо от отсъствието на Берар, това беше нелош начин да прекараш летния ден — край реката в приятната провинциална среда, под звуците на враните в дърветата и сред успокояващите извивки на възвишенията наоколо.

Стивън помогна на Грегоар да окачи стръвта на въдицата си и след това се настани в подножието на едно дърво. Лизет стоеше права и го гледаше, а Изабел и Маргьорит постлаха одеяло на сянка.

До един часа никой не беше хванал нищо. По речната повърхност не скачаше никаква риба, макар малко по-надолу от тях на отсрещния бряг да се виждаше момче, което веднага щом метнеше във водата домашно приготвената плувка, кордата се опъваше и на края й се появяваше едър блестящ воден обитател. Отидоха пеша до гарата и наеха двуколка, с която потеглиха по хълма към село Ошонвиле. То им беше препоръчано от Берар заради приличния ресторант. Самият той не беше ходил там, но му бяха казали, че е известен в околността.

Пред вратата Азер си оправи вратовръзката. Изабел огледа набързо децата, за да е сигурна, че са в приличен вид. Ошонвиле беше скучно село с една главна улица и няколко по-малки, повечето от които водеха към ферми и плевни. Ресторантът беше по-скоро кафене, макар да беше пълен с местни семейства, които обядваха.

Трябваше да изчакат край входа, докато една млада жена ги отведе до масата им. Накрая се настаниха и Изабел се усмихна окуражително на Грегоар, който беше гладен и затова кисел.

— Поне хората изглеждат прилично облечени — каза Азер, след като се огледа из ресторанта.

Маргьорит беше притеснена, че ще трябва да яде с работодателите си и не можеше да реши какво иска, когато сервитьорката се върна, затова помоли Изабел да й помогне. Азер си наля вино и когато Лизет започна да капризничи, сипа и на нея.

Стивън погледна през масата към Изабел. Преди шест дни тя беше мадам Азер, далечен и уважаван обект на увлечението му. Сега изцяло беше проникнала в него, в плътта му, в чувствата му. Ето я — с висока яка на роклята и строг червен камък на шията, прилежно сресана коса и очи, които се обръщаха загрижено ту насам, ту натам, но винаги запазваха онзи блясък, говорещ така недвусмислено за скрития й живот, че Стивън понякога се удивляваше, че другите не се досещат от пръв поглед за изневярата й. Наблюдаваше я как говори на Грегоар или вдъхва смелост на Маргьорит, но искаше да е насаме с нея, не за да правят любов, а за да общува с истинската й същност. Когато преценяваше, че е безопасно, се опитваше да срещне погледа й, накланяйки съвсем леко глава, но жестът му беше толкова неуловим, че само Изабел можеше да го забележи и изражението й малко се смекчаваше.

Тогава Стивън разбра, че няма да се върне в Англия. Допускаше, че бе възможно чувствата му към Изабел да се уталожат и да се укротят от онова, което правеха в червената стая. Но беше осъзнал, че страстта му не е просто потиснато желание, което ще угасне или ще бъде задоволено. Тя се разклоняваше, разпростираше се и променяше формата си, навлизаше в пространствата на съзнанието и емоционалността му, които бяха много далеч от физическия акт. Беше станала по-важна от прехраната и кариерата му, от дълга към работодателите му. Той вече не беше господар на чувствата си и нямаше да намери покой, докато не разбереше къде свършва този път. Любопитството му беше толкова неустоимо, колкото и нежността му към Изабел.

Макар да имаше бистър ум и винаги да беше изпълнявал с лекота задачите на учителите и работодателите си, Стивън не беше склонен да се отдава на анализи. Самоувереността му не беше помрачена от съмнения; вървеше натам, накъдето го водеха инстинктите му и разчиташе на подсъзнателната си предпазливост да му помогне. Като погледнеше към Изабел, разбираше, че чувствата му към нея са от много рядък вид и затова беше длъжен да им се подчини.

Сухата пъстърва с метален вкус беше последвана от водниста яхния, която успяха да погълнат с помощта на огромно количество хляб. Изабел беше заета изцяло с грижата да накара Грегоар да си изяде порцията и изглеждаше умиротворена, когато се обръщаше към останалите на масата. Стивън предположи, че съзнателното разрушаване на фундамента на семейната й роля й даваше възможност да й се отдаде с такова очевидно удоволствие. Нито сарказмът на съпруга й, нито двусмислените подмятания на Лизет и безпричинното цупене на Грегоар успяваха да накърнят очарователното й равновесие.

След обяда се върнаха при реката. Азер седна пак на столчето си, а Грегоар се настани на малък пън до самата вода. Стивън тръгна надолу по брега по посока към Бокур. Просторният небосвод над хълмистите полета се беше прояснил и бе изпълнен с песните на чучулигите, които го накараха да потръпне от отвращение. Седна до едно дърво и започна лениво да прикрепя стръвта на въдицата, която Азер му беше дал назаем. Усети леко докосване по рамото си и след това някой покри с длан очите му. Той се стресна, но след това се отпусна под нежния допир. Покри с ръка пръстите на рамото си и ги погали. Те бяха тънки и женствени. Хвана дланта и се обърна. Беше Лизет, която извика победоносно, макар и тихо.

— Не мислехте, че ще съм аз, нали?

Стивън знаеше, че очите му вече бяха издали изненадата му, затова просто каза:

— Не те чух да се промъкваш зад мен.

— Очаквахте да я някой друг, нали? — Лизет го гледаше кокетно, но и решително.

— Никого не очаквах.

Лизет го заобиколи с ръце зад гърба си. Носеше бяла рокля и косата й беше привързана на тила с розова панделка.

— Вижте, мосю Стивън, знам всичко за вас и мащехата ми.

— Какво имаш предвид?

Лизет се засмя. Стивън си спомни за виното, което беше изпила на обяд. Тя снижи глас и прошепна дрезгаво:

— „Скъпа моя Изабел“… — А след това въздъхна и задиша тежко, като че обзета от желание или копнеж, преди отново да се разсмее.

Стивън поклати глава, усмихна се и се престори, че нищо не разбира.

— Онзи ден след обяда отидох в градината и заспах на една пейка. Когато се събудих, се върнах в къщата. Все още бях малко замаяна, когато влязох, затова седнах на терасата и долових звуци от един отворен прозорец на горния етаж. Бяха тихи, но много странни звуци. — Лизет отново се засмя. — По-късно след вечеря чух някой много тихичко да се промъква по коридора към стаята й, а след това да слиза на пръсти надолу.

Тя погледна Стивън, килнала глава настрани.

— Е? — попита тя.

— Какво?

— Какво ще кажете?

— Смятам, че си момиче със силно въображение.

— Да, със сигурност. Представям си всички неща, които правите и бих искала и аз да ги опитам.

Стивън се засмя, искрено развеселен.

— Не е смешно. Не бихте искали баща ми да научи за това, което съм чула.

— Ти си просто дете — каза Стивън, но усети как започва да се поти.

— Не, не съм. Почти на седемнайсет съм. Аз съм по-близо до вашата възраст от нея.

— Харесваш ли Изабел?

Лизет се оказа неподготвена.

— Не. Искам да кажа, да, някога я харесвах.

— Тя е много мила с теб.

Лизет кимна.

— Помисли си върху това — посъветва я Стивън.

— Ще си помисля. Но вие не трябваше да ме подвеждате?

— Какво не трябваше да правя?

— Когато ми дадохте онази фигурка, аз си помислих… Нали разбирате… вие сте на подходяща възраст за мен. Защо да не ви искам за себе си?

Стивън започваше да разбира, че тя наистина не беше дете, което създава неприятности от скука, а жена с наранени чувства. Имаше известна истина в нещата, които казваше.

— Съжалявам за фигурката — отвърна той. — Ти стоеше до мен. Ако на твое място беше Грегоар, щях да я дам на него. Нямах нищо предвид. Всъщност издялках една и за Грегоар по-късно.

— Значи нищо не е означавала?

— Боя се, че е така.

Лизет го хвана за ръката.

— Стивън, не съм дете, макар да ме третират така. Аз съм жена, или почти жена. Тялото ми е женско, а не детско.

Той кимна. Мислеше си, че ако запази самообладание, може и да успее да я успокои.

— Разбирам. Трудно ти е, особено без майка.

— Какво знаеш ти за майка ми?

— Не се ядосвай, Лизет. И аз нямам майка, нямам и баща. Знам какво е, наистина те разбирам.

— Добре. Може и така да е. Но стоя зад думите си. Искам да правиш тези неща с мен.

— Не бих могъл, Лизет. Трябва да си наясно. Бъди справедлива с мен. Бъди справедлива и със себе си.

— Да не би да е защото не съм достатъчно хубава? По-грозна ли съм от нея?

Той я погледна. Поруменяла от виното и от смущение, тя беше привлекателна. Имаше дълбоки кафяви очи и гъсти мигли, буйна коса и тънка талия.

— Напротив, хубава си.

— Докосни ме тогава, докосни ме както докосваш нея.

Държеше го с двете си длани за ръката. Беше превъзбудена от алкохола; очите й, впити в неговите, не бяха съвсем на фокус.

Хвана китката му и я потри между гърдите си. Без да иска Стивън усети инстинктивно желание.

— Лизет — започна той, — това е огромна глупост. Родителите ти са съвсем наблизо зад завоя на реката. Няма да ти позволя да ме дразниш или да се унижаваш. Ако искаш, ще те целуна много набързо, но само ако обещаеш, че ще се махнеш и повече няма да кажеш и дума за това.

— Не — каза тя.

— Какво значи „не“?

— Че трябва да ме докоснеш.

Прокара дланта му по гърдите си и след това я плъзна към талията си. Извратеността на ситуацията беше започнала да го възбужда и той не отдръпна веднага ръката си, когато тя я пъхна под вдигнатата си пола и я постави върху горната част на бедрото си. След това я мушна в бельото си, където напипа нежни косми и влажна разтворена плът.

Тогава я отдръпна стреснато, защото му се искаше тя да остане там и знаеше, че ако това стане, ще бъде началото на нещо още по-ужасно и по-безнадеждно от онова, което вече беше започнал.

Лизет замръзна от докосването му; то сякаш я отрезви и уплаши. Понечи да се махне, но той я хвана за китката.

Взря се настойчиво в очите й и каза:

— Сега вече разбираш. Не бива никога да започваш с тези неща. И никога не споменавай и дума за това, което ми каза по-рано, нито пред баща си, нито пред когото и да било друг.

Лизет кимна.

— Няма. Обещавам. А сега искам да си вървя. Искам у дома.

Беше забравила за английските чайове в Тиепвал.

През следващата седмица Изабел и Стивън продължиха странното си съжителство на булевард „Канж“. Преминаваха през всекидневните ритуали на нормалното поведение, макар мислите им да бяха другаде. Всеки от тях забелязваше с възхищение, но и с известно опасение, с каква лекота другият се преструваше.

Стивън откри, че забързаните им незаконни съвкупления са още по-страстни заради елемента на страха. Правеха любов, където можеха — в червената стая, в някоя временно празна всекидневна, на тревата в дъното на градината. Под натиска на ограниченото време падаха всякакви задръжки.

Той не се замисляше нито за миг. Страстта беше помрачила ума му. Вече беше способен само на едно желание и на една мисъл: че всичко това трябва да продължи. И именно този императив му позволяваше да се държи спокойно на публични места.

Изабел беше слисана от мощта на физическото преживяване, която внезапно й се бе открила, и също изпитваше силна възбуда от бързите и опасни срещи. Но й липсваше интимността на първия им разговор в червената стая; за нея това беше също такъв деликатен акт на близост като всички физически докосвания, които им предстоеше да открият.

Един ден след прошепнати договорки в коридора Стивън успя да се върне от фабриката по-рано, а Изабел освободи Маргьорит и отпрати Лизет за следобеда.

Когато той влезе в червената стая, тя вече го чакаше там. Когато всичко свърши, той се облегна на възглавницата и се взря в картината на средновековен рицар над камината. В огнището горяха въглища и трески. На далечната стена се виждаше голям гардероб в провинциален стил, пълен с неизползвани завеси, килими, зимни палта и най-различни вази, часовници и кутии, за които нямаше друго място в къщата. Дървената рамка на прозореца беше олющена и небоядисана. Белите цветове на повета се поклащаха под лекия бриз и се удряха в стъклото.

За първи път след излета край реката Стивън получаваше възможност да разкаже на Изабел за Лизет. Страстта го изпълваше с безразсъдно доверие и той й призна всичко, като очакваше тя да оцени искреността му и да разсее тягостното му неудобство. Изабел изглеждаше заинтригувана.

— Не разбирам къде може да е научила тези неща.

— Май ще се окаже по-голяма, отколкото я мислим. Не изпитваше ли подобни чувства на нейната възраст?

Изабел поклати глава.

— Жан ми беше казала какво ще се случи някой ден, но не чувствах желание, не и по начина, по който ми описа, че го е проявила Лизет.

— Мисля, че още не е преживяла загубата на майка си. Проси си внимание.

— Беше ли възбудена? Беше ли… Не знам как да попитам.

— Имаш предвид дали е била готова да прави любов с мъж?

— Да.

— Да, като истинска жена с тялото си, но със сигурност би избрала погрешния мъж.

— Теб.

— Или по-лошо.

Изабел поклати глава.

— Горката Лизет. — Обърна се към него и попита: — А ти искаше ли да… с нея?

— Не. За миг действах по инстинкт, като животно. Но не. Искам да го правя само с теб.

— Не ти вярвам — засмя се Изабел.

Стивън й се усмихна.

— Изпитваш ме, Изабел.

— Разбира се. — Прокара пръсти надолу по корема му. — Ти си хитрец — прошепна тя в ухото му.

Понякога на Стивън му се струваше, че тялото му не е нищо повече от проводник на външни сили; нямаше никакво нормално чувство за умора или пропорция. Замисли се за Лизет, когато се настани отново върху Изабел. Струваше му се, че историята за прегрешението на Лизет се беше сторила на Изабел възбуждаща по някакъв перверзен начин. По-късно каза:

— Боя се, че ще каже на съпруга ти.

Изабел, която си беше възвърнала самообладанието, отвърна:

— А аз се боя още повече, защото съм длъжна да остана и да се грижа за нея.

— Да останеш?

— Да. Вместо да…

— Вместо да дойдеш с мен в Англия?

След като най-накрая чу тази мисъл изречена на глас, Изабел кимна мълчаливо.

Стивън триумфираше; макар той да беше произнесъл думите, идеята беше нейна.

— Но точно това ще направиш — каза той. — Ще напуснеш съпруга си, който те бие, и ще тръгнеш с мъжа, който те обича. Лизет не е твое дете. Ти вече си й помогнала много, била си й от полза. Но трябва да изживееш собствения си живот. И имаш само една възможност за това.

Чу приповдигнатия си тон, но не се отказа от него. Искаше Изабел да запомни думите му, за да размишлява над тях, когато о сама, и да вземе решение.

— И какво ще правим в Англия? — провокира го тя, отказвайки да се замисли сериозно върху тази възможност.

Стивън бавно въздъхна.

— Не съм съвсем наясно. Ще отидем да живеем в някое отдалечено място, не в Лондон. Ще си намеря работа. Ще имаме деца.

Думите му накараха Изабел да помръкне.

— А Лизет и Грегоар… Ще загубят още една майка.

— Но ако останеш, ти ще погубиш живота си.

— Не искам да мисля за това.

— А трябва. Очакват ме в Лондон следващата седмица. Можеш да тръгнеш с мен. Или пък можем да заминем заедно някъде във Франция.

— Или пък ти можеш да останеш да работиш в града. И ще продължим да се виждаме.

— Не по този начин, Изабел. Знаеш, че така няма да се получи.

— Трябва да се обличам. И да сляза долу, за да посрещна Лизет.

— Преди да тръгнеш, искам да те питам нещо. Люсиен Льобрун. Носят се слухове, че вие двамата…

— Люсиен! — засмя се Изабел. — Харесвам го. Смятам, че е чудесен, но ти сериозно ли…

— Извинявай. Не биваше да те питам. Просто… се тревожех.

— Недей. Никога не се тревожи. Само ти съществуваш за мен. А сега наистина трябва да се обличам.

— Нека аз те облека.

Отиде да вземе дрехите й от стола, където тя ги беше оставила.

— Постави единия си крак тук, а другия — тук. А сега стани. Това ли е следващото? А това как се закопчава? Дай да оправя това. Дишаш толкова тежко, любов моя. Защото те докоснах тук ли? Или тук?

Изабел беше полуоблечена, полугола. Стоеше права и държеше главата на Стивън, който беше коленичил пред нея. Когато тя задиша тежко, той се изправи и каза:

— Ще дойдеш с мен, нали?

И тя прошепна отговора си през стиснати зъби.

Пътната врата се тресна и Азер се втурна по коридора с брой на вечерния вестник в ръка.

— Изабел! — извика той. — Стачката свърши. Бояджиите се връщат на работа утре.

Тя се появи в горния край на стълбите.

— Това е добра новина.

— А утре Меро ще съобщи новите ми условия на работниците.

— Много съм доволна.

Това означаваше, че Азер поне ще е в добро настроение; нямаше да я обижда, нито да идва нощем в стаята й, за да се освобождава от напрежението.

— А вие кога си тръгвате, мосю? — попита на вечеря Азер, докато наливаше малко вино в чашата на Стивън.

— В края на седмицата, както е по план.

— Добре. Беше интересно във фабриката, вече говорихме за това сутринта. Но се надявам да сте доволен от престоя си при нас.

— За мен беше удоволствие да гостувам на очарователното ви семейство.

Азер изглеждаше доволен. За пръв път не гледаше като наранен човек. Перспективата за завръщане към нормалния живот във всяко едно отношение очевидно му носеше удовлетворение.

Изабел забеляза какво облекчение изпита от неизбежното заминаване на Стивън и края на стачката, но не можеше да разбере защо връщането към стария живот така го радва. Начинът, по който се държеше с нея, можеше да се разглежда и като мъчителен временен преход към по-добри чувства, но не можеше да се каже, че той гори от нетърпение да сложи началото на едно ново по-добро отношение към нея. Тя не се боеше от него, но поведението му я потискаше. Пред нея се простираха много самотни зими — щом той нямаше намерение да се промени, значи щеше да се изолира още повече от него.

А вече го имаше и Стивън — алтернативата, която не можеше да обмисля спокойно. Чувствата й бяха прекалено опасни, както и практическите детайли на това, което двамата биха направили. Стори й се, че би могла да се спаси от собствената си погрешна преценка, като се облегне на неговата; макар да беше по-млад, изглеждаше доста уверен в това кое е редно и кое не.

Лизет беше станала доста по-тиха след излета край реката; вече не оцветяваше вечерите с капризи и двусмислени забележки. Не смееше да погледне Стивън в очите, макар че той се опитваше да срещне нейните и да й вдъхне увереност. Седеше мълчалива пред храната си, а тиктакането на часовника върху малката масичка с мраморен плот отекваше още по-силно в стаята.

— Чух много странна история — обади се внезапно Азер.

— Каква? — попита Изабел.

— Казаха ми, че в разгара на стачката някой е посещавал Люсиен и му е носил пакети с храна, които да раздава на семействата на бояджиите.

— Да, и аз чух подобно нещо — каза Стивън. — Много милостиви хора от града са помагали на стачниците. Особено един мъж, който искал да остане анонимен. Така ми казаха във фабриката.

— О, мили боже, не — възкликна Азер. — Не е бил мъж, а жена, която ходела маскирана до жилището на Люсиен.

— Предполагам, че стачниците са получавали помощ от много места.

— Но най-странното нещо било, че тази жена била омъжена за собственика на фабриката. — Азер замълча и огледа масата. Никое от децата не го слушаше. Изабел беше замръзнала на мястото си. — Не е ли странно това? — продължи Азер и поднесе чашата към устните си. — И аз не повярвах, като го чух.

— Не смятам, че е странно — отвърна Изабел. — Аз бях.

Стивън я погледна неразбиращо. Азер тръсна тежко чашата си с вино на масата.

— Но мила моя…

— Носех им храна, защото бяха гладни. Нямах представа дали стачкуват или не, но съм виждала децата им да просят хляб, докато тичат след количките, които карат зеленчуци към пазара. Виждала съм ги да ровят из боклукчийските кофи в Сен Лю и ми стана жал за тях.

Гласът на Изабел беше учудващо спокоен. Тя продължи:

— Бих го направила отново, независимо дали тези хора произвеждат платове, обувки или нещо друго.

Азер пребледня; устните му бяха бледолилави, сякаш отказваха да пуснат кръвта в себе си.

— Напусни стаята — каза той на Лизет. — Ти също.

Грегоар бутна шумно стола си назад по дървения под, но се забави малко, за да си вземе парче пиле от чинията.

Азер се изправи.

— Не обръщах внимание на клюките. Не им вярвах, макар че споменаваха твоето име, защото си мислех, че вече съм те опознал. Колкото и да си своеволна и себична, не можех да повярвам, че ще постъпиш така с мен. А вие, мосю, най-добре излезте от стаята.

— Не. Той ще остане.

— Защо? Той…

— Нека остане.

По лицето на Азер премина паника. Опита се да каже нещо, но не успя. Отпи отново от чашата си. Във въображението му се тълпяха повече отвратителни предположения, отколкото първоначалният му контролиран и саркастичен гняв допускаше.

Опита се да произнесе най-страшния въпрос.

— Вие…? — Погледна към Стивън, след това сведе очи към масата. Куражът му се стопи. Бореше се със себе си, след това се овладя и се върна към обичайното си поведение. — Не мога да повярвам, че съпругата ми може да ме предаде по такъв начин. Още една причина да не вярвам на слуховете беше, че с тях вървеше още една клюка, според която въпросната дама също така… — Махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони мисълта.

— Не и с Люсиен — каза Изабел.

Лицето на Азер помръкна. Той така отчаяно се беше молил за пълно отричане на слуховете, че частичното опровержение на Изабел му се стори по-ужасно от потвърждението на това, от което се бе страхувал.

Тя го забеляза и продължи нататък, за да разсее съмненията му, дори и ако това щеше да му причини болка.

— Не с Люсиен. Със Стивън.

Азер вдигна поглед.

— С… него?

— Да. — Стивън го гледаше право в очите. — С мен. Аз преследвах съпругата ви. Аз я съблазних. Трябва да мразите мен, не нея.

Искаше, доколкото беше възможно да предпази Изабел, макар да беше смаян, че се озова в това положение — тя можеше да увърта, да не признава. Бавният му пулс се беше ускорил. Гледаше Азер, който бе зяпнал от учудване. По брадичката му се стичаше вино. От реакцията на лицевите му мускули Стивън се досети за агонията, която преживява. Дожаля му за него. Но трябваше да мисли за Изабел и за себе си, затова затвори сърцето си. С почти физическо усилие успя да прогони състраданието от себе си.

Изабел повече не бе в състояние да се държи хладно с Азер. Кратките изречения, с които го беше информирала за изневярата си, сякаш бяха стопили решителността й и тя заплака и започна да му се извинява за стореното. Стивън я слушаше внимателно. Не ревнуваше Изабел заради извиненията към съпруга й, но и не искаше тя да отстъпва прекалено.

Азер успя само да каже:

— С него? Тук?

— Съжалявам… — продължи Изабел. — Толкова съжалявам, Рене. Не исках да те наранявам. Това, което изпитвам към Стивън е страст. Нямах намерение да ти причинявам болка.

— Това… момче, това англичанче? В моя дом? Къде? В леглото ти?

— Няма значение, Рене. Няма значение къде.

— За мен има. Искам да знам. Нима… в коя стая?

— За бога — обади се Стивън.

Азер седна безмълвно, ръката му продължаваше да стиска дръжката на чашата. Челюстта му увисна отново, когато сви объркано очи, сякаш гледаше срещу ярка слънчева светлина.

— А баща ти, мосю Фурмонтие, той какво ще направи…? Какво ще кажат хората? Боже мой, боже мой.

Изабел погледна към Стивън, в очите й имаше страх. Той разбра, че не беше преценила какъв ефект ще има внезапната й откровеност върху съпруга й. Тя се боеше донякъде заради Азер, но и заради себе си — възможно беше насред кризата да загуби непоколебимостта си и да последва стария кодекс на поведение, който я задължаваше да се остави на милостта на мъжа си.

Стивън се почувства неспокоен, докато наблюдаваше разрушенията от внезапно укротилата се буря. Усещаше, че трябва да подкрепи решимостта на Изабел, но това нямаше как да стане, ако Азер рухнеше напълно.

— Кучка… — мърмореше си той. — Баща ти ме предупреди, но аз не го послушах. В собствения ми дом. Пред децата ми. Какво ще стане сега с тях? Кучка.

— Чуйте ме. — Стивън обиколи с пъргави движения масата и го хвана за раменете. — Какво очаквахте от жена, с която се държите по такъв начин? Да се унижава заради удоволствието ви, да седи покорна на масата ви, знаейки, че после ще я биете?

Азер се оживи отново.

— Какво си му казала?

— Няма значение какво ми е казала. В тази къща всичко се чува. Как можете да я обиждате след това, което сте й причинили? Тази жена има свой живот, има чувства, а вижте какво сте и сторили. Как сте могли? — И той дръпна бясно Азер назад към облегалката.

Азер като че ли се вдъхнови от гнева на Стивън. Стана и заговори:

— Напуснете къщата ми до час. Ако имате някакво приличие, повече изобщо няма да се мернете пред очите ми.

— Със сигурност ще напусна къщата ви — каза Стивън. — И взимам съпругата ви със себе си. Изабел?

— Не искам да става така. — Изабел поклати глава. Думите излизаха от устата й, без да ги обмисля, без да цели нещо, бяха просто чист израз на чувствата й. — Не знам какво да направя и как да се държа сега. Бих могла да бъда щастлива по най-прост начин, като всяка друга жена със семейство, без ужасната болка, която причиних. Няма да слушам нито един от вас. И защо да го правя? Откъде да съм сигурна, че ме обичаш, Стивън? Как да знам? — Гласът й се сниши и в него прозвучаха приглушените ноти, които Стивън бе чул през първата му вечер в къщата. За ушите му това беше вълшебен звук — умоляващ и уязвим, но в него трептеше някаква мощ. — А на теб, Рене, защо да ти имам доверие, когато си ми дал толкова малко причини да те харесвам?

И двамата мъже я гледаха мълчаливо. Стивън вярваше в силата на чувствата им и не се съмняваше, че в крайна сметка тази сила ще я убеди как да постъпи.

— Никой не е подготвен за подобна ситуация — каза Изабел. — Нищо, което съм научила от религията, от семейството си или от собствените си размисли не може да ми помогне. Няма да позволя да ме наричаш уличница, Рене. Аз съм уплашена жена, нищо повече — не съм прелюбодейка, нито мръсница, нито нещо друго. Аз съм същият човек, който винаги към била, но който ти никога не положи усилие да опознаеш.

— Прости ми, аз…

— Да, прощавам ти. Прощавам ти всички злини, които си ми сторил, и те моля и ти да ми простиш за болката, която ти причиних. Качвам се горе да си събера багажа.

Тя излезе от стаята, а полата й прошумоля и остави след себе си леко ухание на рози.

— Ако тръгнеш с него — извика Азер след нея, — отиваш право в ада!

Стивън се обърна и също излезе от стаята, като се опитваше да успокои победоносното чувство в сърцето си.

Изабел постави портрета в рамка на Жан върху дрехите, които бе натрупала в куфара си. Спря се за миг, след това добави и фотография на родителите и сестрите си в най-хубавите им дрехи, тъмнокосата женствена Матилд отдясно на баща им, тя самата, светлокосо дете, отляво на майка си, Делфин, Жан и Беатрис на втория ред. Бяха се снимали в парк в Руан; на заден план сред дърветата се виждаше двойка, която се разхождаше по чакълената пътека. Най-отпред в краката на баща й лежеше малкото бяло кученце на семейство Фурмонтие.

Погледна втренченото лице на баща си, тъмните му хладни очи, гъстия мустак. Колко ли му е било трудно да я разбере, помисли си тя. И колко малко се бе опитвал.

Беше приготвила две рокли и блузата с ресните. Трябваха й по-практични дрехи за из път — връхна дреха, удобни обувки. Вероятно можеше да изпрати някой да вземе останалото, когато се настанят там, където щяха да отидат.

Изабел не се замисли нито за миг. Искаше да се махне от къщата заедно със Стивън, преди увереността да я е напуснала. Замисли се и над практичните подробности.

Чу към стаята й по коридора да се приближават стъпки, обърна се и видя Стивън на вратата. Затича се към него и се притисна към гърдите му.

— Ти си невероятна жена — каза той.

— Какво ще кажа на децата?

— Сбогувай се е тях. Кажи им, че ще им пишеш.

— Не. — Изабел отстъпи назад и поклати глава. От очите й се търкулнаха сълзи. — Прегреших и пред тях. Не мога да се преструвам, че не е така. Трябва просто да си тръгна.

— Без сбогуване?

— Не. По-бързо, Стивън. Трябва да вървим. Готова съм.

— Чакай ме тук. Отивам да си взема книжата.

Докато Стивън тичаше нагоре по стълбите към стаята си, чу женски глас да вика и хлипа на долния етаж. Тресна се врата и после Грегоар попита какво става. Той хвърли паспорта си, тетрадките, служебните доклади, бръснача и дрехите си в малката кожена чанта. Когато се спусна до първата площадка, видя Лизет по нощница пред стаята й. Беше пребледняла и в шок.

— Какво става? — попита тя. — Защо всички крещят?

Стивън почувства прилив на жал към момичето. Извърна се от нея, без да каже и дума и затича към стаята на Изабел. Тя беше с манто и зелена шапка с перо. Изглеждаше трогателно млада.

— Всичко наред ли е? — попита Стивън. — Да вървим?

Тя хвана китката му с две ръце и се взря в сериозното му лице. Усмихна се, кимна и вдигна куфара си.

Всяко помещение и неочаквано появил се коридор под начупения покрив бяха оживели от гласове и стъпки — тежки, колебаещи се или тичащи и суетящи се. Вратата на кухнята се тресна и се завъртя многократно на пантите си, когато Маргьорит и готвачката се втурнаха към трапезарията под претекст, че ще прибират чиниите, а след това останаха в коридора, за да подслушват. Стивън се появи на стълбището, прегърнал Изабел, и я поведе покрай учудените въпросителни погледи.

— Отиваш в ада — повтори Азер от вратата на всекидневната.

Изабел усети как Стивън я побутна, когато минаваха покрай него. На прага на къщата се обърна и видя бледата Лизет на стълбите. Потрепери и поведе Стивън навън в мрака.

В къщата Азер нареди на децата да чакат, докато той отиде в стаята на Изабел. Издърпа покривката на леглото и погледна чаршафите. Прокара ръка по тях. Бяха чисти, колосани, почти недокоснати от тялото на жена му. Качи се в стаята за гости и отметна одеялото. Тесният креват беше по-разбъркан от леглото на Изабел, макар че това можеше да се дължи на неспокойния сън на Стивън или на небрежността на прислужницата, но и по него нямаше следи от прелюбодейство — чаршафите бяха чисти с верига от гънки, тръгващи от центъра.

Азер се върна на втория етаж и започна да преглежда всяка стая. Изгаряше от желание да намери следи от греха и срама, който му бяха причинили. Искаше да види белези от изневярата на съпругата си, петна от падението й. Въпреки гнева и унижението усети, че в слабините му се появява тръпка, каквато не беше усещал от месеци.

Грегоар стоеше ужасен в коридора, докато баща му разглеждаше леглото му. Лизет стискаше ръката на брат си и двамата наблюдаваха лудостта на възрастните. Азер вдигна чаршафите от леглото на Маргьорит към светлината, стори му се, че е видял нещо, но се оказа восък или неизпран сапун. Прокара пръсти по спалното бельо в стаите за гости, завря лицето си в тях и вдиша дълбоко. Надуши само камфор.

Накрая застана съкрушен и почервенял под лампата в коридора. Вратите на всички стаи бяха отворени, леглата им — ненужно разбъркани. Азер дишаше тежко. В бързината и гнева си не се беше сетил за червената стая. Беше забравил за тесния коридор с просто дървено дюшеме, който завиваше към задното стълбище. Откакто беше купил къщата, не бе имал причина да ходи там, всъщност никога не бе виждал тази част от дома си завършена, след като беше освободена от нежеланите вещи на предишните собственици и скромно обзаведена от Изабел. Не бе намерил повторно това място, но то си стоеше отвъд паметта му, точно както Стивън се бе боял, че може да се случи и с него.

Стивън седеше срещу Изабел във влака, който ги отнасяше на юг към Соасон и Реймс. Изпитваше първична гордост от победата, от факта, че беше спечелил, че беше убедил Изабел да тръгне срещу традицията и солидните аргументи и да направи нещо трудно и опасно. Освен това се чувстваше дълбоко щастлив, че бе с жената, която обичаше, че за първи път вижда неоспоримо доказателство, че тя е негова. Изабел се усмихна, после поклати недоверчиво глава със затворени очи. Когато пак ги отвори, в тях имаше примирение.

— Какво ще кажат хората? Как ще го съобщи на Берар и приятелите си? — В гласа й имаше любопитство, но не и тревога.

— Не за първи път жена напуска съпруга си. — Стивън нямаше представа какво ще каже Азер, но не му се искаше и да предполага. Струваше му се важно с Изабел да се съсредоточат върху себе си.

Влакът беше последен за вечерта, затова нямаха голям избор за посоката. Когато отидоха на гарата, Изабел уви шал около лицето си, боеше се да не я разпознаят, докато се качва на влака. Щом поеха на юг през равнината, тя се отпусна; може би й предстояха години, за които щеше да съжалява, но непосредствената драма и възможният обрат бяха избегнати.

Влакът спря пред слабо осветена сграда и те видяха през прозореца как един носач разтоварва пощата. След това пое с количка, пълна с кутии, към дървена постройка, зад която започваше празният двор. Лицето на мъжа изглеждаше бледо в тъмнината. Чад него се виеше спретната улица, водеща нагоре към блещукащите мъгливи светлинки, проблясващи иззад пердета и щори.

Влакът потрепери, затрака, напусна гарата и пое на юг в спокойната нощ. Лятото почти свършваше и във въздуха се усещаше хлад. На изток се простираха гористите Ардени, а зад тях — Рейн. След спирка в Реймс поеха покрай река Марна през Жоанвил. От време на време тъмната река се озаряваше от лунна светлина, когато влакът поемаше успоредно на нея, преди да се отклони през насипи и тунели, чиито високи стени го обгръщаха в мрак.

Докато се движеха на юг, Изабел седна до Стивън и положи глава на гърдите му. От ритмичното потракване на влака очите й започнаха да се затварят и тя заспа, когато локомотивът започна да си проправя път към мястото, където Марна се вливаше в Мьоз, която пък свързваше Седан и Вердюн. Пътят през родните й полета след това стана равен и лесен.

Тя сънува безкръвни лица, огрени от розови светлини; Лизет на стълбищната площадка без капчица кръв по бузите под червеникавите отблясъци, изгубено момиче, както и други като нея, хванати в капана на някакъв проход през времето. Ритмичното движение на влака умножаваше лицата в сънищата й. Всичките бяха бледи, с тъмни, втренчени и невярващи очи.

Отседнаха в хотел в курортния град Пломбер. Беше сива сграда, обрасла с гъст бръшлян, с балкони от ковано желязо. Стаята им беше на втория етаж и гледаше към влажна градина със счупена беседка и множество огромни кедрови дървета. Зад оградата в далечния край бяха минералните бани, за чиито води се говореше, че лекували ревматизъм, болки в гърдите и някои болести на кръвта. В хотела имаше около десетина гости, повечето възрастни двойки, които се хранеха в богато декорираната трапезария. Първите три дни Стивън и Изабел почти не излязоха от стаята си. Изабел беше уморена от пътуването и от напрежението след онова, което бе сторила. Спеше в голямото дървено легло с табли във формата на лодка, а Стивън седеше до нея с часове, четеше книга, пушеше цигари или наблюдаваше от балкона притихналия малък курорт.

Свенливата камериерка оставяше подносите с вечерята пред вратата им и се затичваше обратно по коридора. На третия ден Стивън слезе сам в трапезарията и седна до прозореца, гледащ към площада. Собственикът на хотела му донесе меню.

— Добре ли е съпругата ви? — попита той.

— Добре е, благодаря ви. Просто е малко уморена. Очаквам я да слезе утре.

Гостите кимаха за поздрав на Стивън, когато сядаха по масите си. Той им се усмихваше в отговор и отпиваше от виното, което бе поръчал. Сервитьорът му донесе риба в тежък сметанов сос. Стивън пийна отново от чашата си и се отпусна в спокойната атмосфера на този чужд за него свят. Сигурно от години нищо не се беше променило в подредената рутина на хотела, нито във въздуха или тежката храна, приготвяна по рецепти от осемнайсети век, или пък във вероятно въображаемите качества на водата и ограничения буржоазен живот, който предполагаемата лековитост на изворите бе осигурявала на градчето. На четвъртия ден Изабел се осмели да излезе с него на разходка. Хвана го под ръка, сякаш бяха отдавна женени и двамата забродиха по улиците. Поседяха известно време в парка, в който почти нямаше трева, после пиха кафе на площада срещу мъжкото училище.

Стивън беше безкрайно любопитен. Молеше Изабел да му опише ранния си живот най-подробно; по нищо не личеше историите от Руан да го уморяват.

— Разкажи ми повече за Жан.

— Вече ти казах всичко, за което се сетих. А сега ти ми разкажи как се озова тук и в тази фирма.

Стивън въздъхна бавно.

— Няма много за разказване. Баща ми е работил за пощите в равнинната част на Англия, наречена Линкълншир. Майка ми — във фабрика. Не са били женени и когато тя забременяла, той е изчезнал. Никога не съм го виждал. От онова, което по-късно чух за него, изглежда, е бил обикновен човек, който е взимал всичко, до което е можел да се докопа, и е предпочитал да не си плаща.

— Това ли според теб е обикновен човек?

— Така живеят хората. Вероятно баща ми е имал известен чар, макар да не е бил красавец и в никакъв случай не е минавал за съблазнител. Просто мъж, който обича жените. Предполагам, че имам полубратя и полусестри из цяла Англия, макар никога да не съм се срещал с тях. Майка ми напуснала фабриката и отишла да живее при родителите си, които се трудели на село. Баща й бил селскостопански работник. След това станала прислужница в богат дом. Също като Маргьорит.

Изабел наблюдаваше изражението на Стивън, докато той говореше. В гласа му не се долавяше никаква емоция, макар челюстите му да бяха леко стиснати.

— Но майка ми от своя страна също нямаше силен характер. Като бях малък, исках от нея да докаже, че може да бъде самостоятелна и без баща ми, че можем напълно да забравим за него. Но тя пак забременя от някакъв мъж, който работеше в същата къща. Обичаше ме, но не се е грижила много за мен. Отгледа ме дядо ми, който ми показваше как да ловя риба и зайци. Бях истинско селско момче. Той ме научи и да крада, и да се бия. Беше млад, не беше навършил още шейсет години, и в отлична форма. Смяташе, че всеки трудещ се човек трябва да подпомага доходите си както намери за добре. Биеше се с голи ръце за пари, ако му предложеха достатъчно голяма сума, и крадеше от по-богатите къщи наоколо. Най-вече храна и животни, които ловеше с капани.

Майка ми избяга с мъжа, с когото се беше запознала в къщата, където работеше. Чух, че са заминали за Шотландия. Скоро след това арестуваха дядо ми по дребно обвинение и го пратиха в затвора. В своя защита той каза, че трябва да си остане вкъщи, за да се грижи за мен. Съдът разпореди да ме пратят в сиропиталище в близкия град, тъй като той не можел да ми бъде настойник. Бях щастлив да тичам на воля, живеейки при баба ми, а изведнъж ме облякоха в нещо като туника и ме накараха да лъскам подове и маси в огромна тухлена сграда. Трябваше и да учим — нещо, което не бях правил преди.

Оттогава помня неща, които няма да забравя, докато съм жив миризмата на сапуна, с който миехме подовете, и докосването на униформата до кожата. Помня голямата стая с толкова висок таван, че почти не го виждах, и дългите маси, на които се хранехме. Щях да бъда напълно щастлив с баба. Никога преди не бях виждал толкова много хора на едно място и покрай това всеки от нас ми изглеждаше незначителен. Обземаше ме паника, сякаш всички бяхме сведени до бройка, до множество безименни души, които нямат никаква стойност в очите на останалите.

Онези от нас, които имаха семейства или близки, при които да отидат, ни пускаха от време на време. Прекарвах по един ден с баба и дядо. Той беше излязъл от затвора. Веднъж се сбих с някакво местно момче и го нараних повече, отколкото възнамерявах. Не помня кой започна пръв, нито за какво беше свадата. Може и аз да съм бил виновен. Видях го как пада на земята и се учудих какво съм сторил.

Родителите му повикаха полиция и стана голяма бъркотия. Върнаха ме обратно в приюта, защото бях прекалено малък, за да ме съдят. Писаха за случката в местния вестник и един непознат човек на име Вон сигурно го е прочел. Баба беше развълнувана, защото той беше богаташ и казал, че иска да ми помогне.

Посети ме и дълго разговаря с мен. Беше убеден, че съм умен и трябва да ми се даде шанс да се усъвършенствам. Попита ме дали бих позволил съдът да го назначи за мой настойник. Бях готов на всичко, за да се измъкна от сиропиталището, а и баба и дядо бяха доволни, че някой друг ще поеме отговорността за мен.

— Отне около година, за да се уредят формалностите. Той беше доста известен в околността. Бил е магистрат, но не се беше женил и нямаше деца. Настоя през деня да ходя на училище, а вечер сам ме обучаваше. Живеех в дома му и някак си успя да ми издейства място в класическо училище.

— Какво училище?

— В което преподават латински, старогръцки и история. Учат те как да използваш нож и вилица.

— Ти не знаеше ли това преди?

— Не бях умел с приборите. Но там си научих добре всички уроци. Отначало ми беше трудно, защото бях много изостанал. Но учителите ме насърчаваха.

— Значи той е бил твоят благодетел, като добрия дух от приказките.

— Да. С една разлика. Не го харесвах. Мислех, че ще се отнася с мен като със свой син. Но не беше така. Само ме караше да работя. Предполагам, че е бил някакъв радетел за обществени реформи — като свещениците, които обикалят лондонските бордеи и работят с момчетата там. Мисля, че интересът му към образованието ми беше някакъв заместител в живота му. Никога не прояви каквато и да е топлота към мен, само искаше да знае колко съм напредвал в обучението си.

— Но сигурно си му бил благодарен.

— Да, бях му благодарен и още съм. Пиша му от време на време. Когато завърших училище, той ме изпрати на събеседване за работа в една лондонска фирма, която ми плати да отида в Париж, да науча френски и да се запозная с текстилната индустрия. След това работих в Лондон, живеех на квартира в квартал на име Холоуей. После ме пратиха в Амиен.

Погледна я с облекчение. Изповедта му беше свършила.

— Това е.

Изабел му се усмихна.

— Това ли е всичко? Целият ти живот? Изглеждаш ми толкова възрастен. Понякога ми се струва, че си по-голям от мен. Мисля, че е заради очите ти. Тези големи тъжни очи. — И тя погали лицето му с върховете на пръстите си.

Когато се върнаха в хотела, Изабел влезе в банята. Забеляза с разочарование, че въпреки огромното си безразсъдство, отново кървеше, и то точно в срок.

След една седмица в Пломбер поеха на юг. Стивън писа до фирмата си в Лондон, като приложи докладите и обясни, че няма да се върне на работа. В Гренобъл отпразнуваха двайсет и първия му рожден ден и той изпрати писмо на Вон, в което му благодареше за настойничеството, което вече беше приключило. Останаха там, докато Изабел получи малко пари от Жан, за което я беше помолила с писмо. Стивън все още имаше две едри английски банкноти, които настойникът му беше дал, в случай че възникне извънредна ситуация.

През октомври се озоваха в Сен Реми дьо Прованс, където Изабел имаше братовчедка по майчина линия. Наеха малка къща и Изабел писа на Маргьорит, като добави малко пари в плика, да й изпрати куфар с дрехи. Случайно купеното по пътя не можеше да замени тоалетите, внимателно подбрани в магазините в Амиен, Париж и Руан, нито тези, които сама бе ушила.

Отново прекрасна в кървавочервената си пола, Изабел прочете на Стивън писмото на Маргьорит, докато закусваха във всекидневната с изглед към улицата.

Стивън скиташе из улиците на почти пустия град. Фонтанът на площада, край който хората се събираха през лятото, навяваше хлад от каменния си басейн. Отворените кепенци на къщите се блъскаха в стените под напора на есенния вятър, който нахлуваше от юг. Стивън нямаше нищо против самотата, нито против куката, която го очакваше на работното му място. Беше си намерил работа като помощник на един производител на мебели. Занимаваше се с предварителното проучване и планирането, а от време на време му позволяваха да свърши и нещо по-сложно по дизайна и резбата. По обед заедно с останалите си четирима колеги отиваха в един бар, пушеха и пиеха пастис. Макар да знаеше, че им се струва странен и да се опитваше да не се натрапва той им беше благодарен, че го приеха в компанията си.

Вечер Изабел му приготвяше вечеря от това, което бе успяла да намери на пазара. Беше критична към предлаганото по сергиите.

— Заешко с домати, май само това ядат — каза тя, докато поставяше голямата тенджера на масата. — У дома имах избор между поне десетина вида месо.

— Макар Пикардия да не е гастрономическият център на Франция — отвърна Стивън.

— Не ти ли харесваше храната?

— Напротив. Особено ми беше приятно да обядвам с теб и Лизет. Но не мисля, че някой ценител на изисканата кухня от Париж би намерил на какво да се зарадва в местните ресторанти.

— Е, тогава да не идва — сопна се Изабел, защото й се стори, че той критикува готвенето й.

— Не се ядосвай — каза той и я погали по бузата.

— А и ножът е различен е от онези, които съм използвала досега.

— Тогава внимавай повече. А сега седни и хапни малко заешко.

След вечеря четяха книги, седнали от двете страни на камината. Лягаха си рано в спалнята в задната част на къщата. Изабел я беше боядисала и беше ушила нови пердета. Снимките й бяха наредени върху евтината ракла, а огромният резбован гардероб пращеше по шевовете от роклите й. На пазара нямаше много цветя, но се намираше лавандула, която тя поставяше в безбройните сини вази из цялата къща. В сравнение с буржоазния разкош на булевард „Канж“ спалнята беше аскетична. Но пък заради вещите на Изабел в нея на Стивън му се струваше, че носи част от атмосферата в Амиен. Копринените чорапи, които понякога висяха от някое чекмедже, и купищата фино бельо от най-деликатната материя, която можеше да се намери по магазините, смекчаваха строгостта на голите дъски. В общата им спалня Стивън се чувстваше привилегирован от близостта с интимния й свят, до който дори съпругът й не беше допускан. Спяха заедно, макар че допирът до тялото на Изабел понякога го караше да се чувства неловко и той често взимаше одеяло и се местеше за през нощта на дивана във всекидневната.

Лежеше сам, взираше се в тавана, в голямата камина, в кухненския кът и черните висящи прибори. Мислите и сънищата му не бяха изпълнени с простора на Линкълншир, нито с големите маси в пансиона и редовните прегледи за въшки; не се замисляше и за това как внезапно напусна работата си и повече нямаше да се занимава с разрешителни, товарителници и бали с памук из доковете в източен Лондон. Мислеше за мига и за утрешния ден, за капсулата на съществуванието, в която той и Изабел живееха в някакъв град и свят извън нея. Това беше съществувание, което сам беше извоювал, но чувстваше, че някаква по-висша сила няма да им позволи да останат в него.

Мислеше и какво ще прави на другия ден на работа. А понякога умът му беше напълно изпразнен и просто се разхождаше, проследявайки с поглед очертанията на гредите над главата му.

Минаха два месеца, най-свирепите зимни ветрове се укротиха и се възцари леден покой, който направи тротоарите опасни и спря водата във фонтана. Изабел си стоеше вкъщи през по-голямата част от деня, докато Стивън беше на работа. Убиваше време, като пренареждаше интериора по свой вкус и готвеше супи и яхнии, които сервираше за вечеря. Удобният живот в Амиен с любезните доставчици от галантерията и бакалията не й липсваше. Изобщо не я беше грижа, че по цял ден се занимаваше с къщна работа, която дори Маргьорит предпочиташе да остави за мадам Боне. Братовчедка й, чийто съпруг беше съдържател на аптека, често я посещаваше и затова не се чувстваше самотна.

В края на декември обаче тя не прокърви. Погледна малкото черно тефтерче, в което си отбелязваше дните, и видя, че вече е време. И до края на януари това не се случи. На Изабел това й се струваше в реда на нещата. Трудно й беше да мисли за кръвта като за знак за нов живот, за надежда, както Жан й беше казала, когато за първи път я видя да хлипа уплашено; а сега, когато беше спряла, й се струваше, че е излекувана. Беше спряла да се топи в кръвоизливи; цялата й сила се беше съсредоточила навътре в безмълвно съзидание. Не каза нищо на Стивън.

Една събота по обяд тя отиде да го посрещне след работа и двамата тръгнаха на разходка. Спряха за малко в едно кафене, за да може той да се подкрепи, след това минаха покрай общината и поеха по тясна търговска уличка към покрайнините на града. Дъхът им оставяше изтъняващи следи след тях, докато катереха лекия наклон, който извеждаше извън града. Стигнаха до някакъв площад — последния знак на цивилизацията, преди улицата да се превърне в път и да изчезне в сиво-моравото поле.

На Изабел й се зави свят и поседна на една пейка. По челото й беше избила лека влага, която започваше да се заледява под зимния вятър.

— Ще ти намеря амонячни соли — каза Стивън и тръгна към аптеката.

Изабел седеше притихнала, чудеше се дали да разкопчае палтото си и да пусне под него хладния въздух, или да се увие по-добре, за да се предпази от студа.

Смяташе да каже на Стивън за бебето, което беше сигурна, че очаква, но нещо я караше да отлага. Искаше й се да му го подари веднага, без да минава през мъчителна бременност. Не желаеше да се грижат за нея или да й показват специално отношение. Смяташе, че малките промени в тялото й са само нейна работа, дори не и на мъжа, който бе причината за тях.

Вече обичаше това дете. Представяше си, че ще е момче, виждаше усмихнатото му открито лице. Не виждаше сбръчкано бебе, а младеж с безупречни маниери, по-едър от нея, който щеше да я прегърне покровителствено през рамото, преди да се върне към някаква не много тежка работа на полето. В съзнанието й той нито за миг не беше хлапе, нито солиден успял мъж, каквато беше амбицията й за него, а винаги щастлив младеж на неопределена възраст.

Мислеше си за всички майки по селата покрай тесния път, водещ към града. Имаше милиони млади мъже, силни и усмихнати също като нейното момче, които работеха в полята. Не се познаваха, не се бяха срещали, не беше им минавало през ума, че са близки по някакъв начин помежду си, не се бяха замисляли за връзката си със страната, в която живееха, защото това се случваше само във време на война.

Изабел изпита съжаление към родителите си и техния дълъг живот. Очакваното дете вече беше започнало да укротява най-силните й копнежи. Нуждата, която то бе задоволило у нея, беше толкова дълбока, че преди дори не си беше давала сметка за нея; сякаш беше осъзнала колко е била гладна, чак след като се бе наяла. И сякаш балансът на нуждите й и тяхната сила се бяха променили. Чувстваше се по-близка до момичето, което беше, докато живееше с родителите си. Един прекъснат кръг се беше затворил. И макар мисълта да беше успокояваща, тя влечеше след себе си и някои съмнения за онова, което беше сторила; искаше й се да се види със семейството си или поне със сестра си Жан. Най-много с нея искаше да поговори. Смяташе, че тя първа трябва да научи за детето.

Започна да чувства неудобство заради стореното от нея и Стивън в дома на Азер. Стивън изглеждаше толкова сигурен във всичко, а тя беше така обладана от желание, че му се беше доверила. Беше последвала инстинктите си, а когато изпитваше съмнения, намираше подкрепа в неговата увереност и в нежността му. Но когато страхът и вълнението от престъпването на забраните изчезнаха, желанието й отслабна.

В южняшката зима прекалено дръзката им любовна афера изглеждаше като от друг сезон. Изабел беше влязла в една църква в Сен Реми, за да се изповяда на местния свещеник, но откри, че не може да се застави да опише в подробности случилото се между тях. Свещеникът я прекъсна почти веднага след като си призна прелюбодейството. Разкаянието сякаш нямаше никаква връзка с греха; то като че ли формално бе извадено от някакъв регистър, в който бяха степенувани подобни банални прегрешения. Изабел не почувства удовлетворение и макар да не съжаляваше за станалото, започна да изпитва вина.

Стивън се върна с шишенце амоняк и седна до нея на пейката.

— Чудя се какво ти е — каза той. — Може би не се храниш достатъчно вкъщи. От това може да ти се завие свят. Донесох ти и сладкиш.

— Не, не мисля, че е от това. Не е нищо сериозно. — Сложи длан върху неговата. — Не се тревожи за мен.

Тя му се усмихваше толкова сладко и сърдечно, сякаш той се нуждаеше от грижи и закрила. Разчупи сладкиша на две и му предложи половината. Порой от жълти трохи се посипа помежду тях върху дървената пейка.

Чу се пърхане на криле. Едър гълъб, привлечен от трохите, се спусна от сградата зад тях и кацна нахално между двамата.

— Мили боже! — Стивън скочи ужасен от мястото си.

Изабел изглеждаше развеселена от безстрашието на гълъба, но въпреки това погледна тревожно нагоре.

— Какво има?

— Птицата, птицата. За бога, разкарай я.

— Това е просто гълъб…

— Разкарай го, моля те.

Изабел изпляска с ръце и едрата птица се вдигна обратно във въздуха, прелетя над площада и кацна в клоните на едно дърво, откъдето продължаваше да следи трохите.

— Какво ти става, скъпи? Целият трепериш.

— Знам, знам. Съжалявам. Ще се оправя.

— Беше просто обикновен едър гълъб, нищо нямаше да ти направи.

— Знам. Не че се боя да не ме нападне. Просто някакъв особен страх.

— Ела, седни. Хайде. Седни до мен и дай да те прегърна. Точно така. Горкото ми момче. По-добре ли си? Да те погаля ли по косата?

— Не, всичко е наред. Извинявай, че вдигнах толкова шум.

— Ама как се развика!

— Знам.

Стивън постепенно се успокои.

— Винаги съм мразел птиците. Нали ти разказвах за онова момче, което ударих и заради което ме върнаха обратно в приюта? То ме дразнеше заради едни врани, които управителят на ловното стопанство беше приковал към оградата. Приближих се и погалих едната, за да покажа, че не ме е страх. А под крилете й и в изцъклените й очи имаше червеи. — Той потръпна.

— Значи птиците те връщат на онова място? — попита тя.

— Отчасти — да. Но винаги съм ги мразел, още преди тази случка. Има нещо жестоко и праисторическо в тях.

Тя стана и взе ръката му. Взря се за миг в тъмнокафявите му очи, в симетричната красота на бледото му лице. Кимна едва доловимо и се усмихна.

— Значи все пак има нещо, от което се страхуваш — каза тя.

Седмица по-късно, докато режеше зеленчуци на масата, Изабел усети болка точно под кръста. Сякаш я пронизаха с шиш за плетене с големи топчета, нанизани на него. Притисна с разтворени длани мястото на болката и се отпусна тежко на стола край масата. Ако не мърдаше и се съсредоточеше, щеше да запази бебето; нямаше да му позволи да й избяга. Добре поддържаните й пръсти нежно се сплетоха върху областта, в която си представяше, че се намира едва забележимото създание. Пулсът й премина през плата на роклята и меката кожа под нея към кухината, пазеща новия живот. Заповяда му да остане там, опитваше се да го подкрепи с грижливите си длани, но усети нови остри бодежи в утробата си. Отиде в спалнята, легна и чак тогава откри кръвотечението, което не можеше да спре.

Следобед си облече палтото и намери лекаря, който й беше препоръчала братовчедка й. Той беше плешив мъж с дълбок глас и гънки тлъстина по врата, които почти покриваха колосаната му бяла яка. Не се впечатли от тревогата й, докато я преглеждаше, и говореше с кратки и ведри изречения. Изпрати я с махване на ръка към манипулационната, където щяла да намери съд с вода. Обясни й, че резултатите от изследванията ще са готови до седмица и да му се обади тогава. Мушна един сгънат лист хартия в дланта й и й каза да плати на регистраторката на излизане.

По обратния път към вкъщи Изабел се отби в църквата и седна на една пейка в дъното. Вече нямаше желание да се изповядва, но поне пред себе си искаше да признае чувството си за вина, че се е отдала на физическото удоволствие. В ледения храм в ума й нахлуха неприлични сцени от следобедите на бул. „Канж“. Представи си набъбналата плът на Стивън пред лицето и устата й; усети я да влиза във всяко нейно незащитено отверстие, и то не против волята й, а по собственото й жадно и отчаяно настояване.

Отвори очи и поклати глава, за да прогони светотатствените картини от главата си, изпитваше срам, че си ги представяше в църква, макар и само защото искаше да ги изповяда. Погледна към олтара, където имаше осветено от свещи дървено разпятие; лъскавата плът под ребрата беше прободена от меча на римски воин. Помисли си колко прозаично телесно е било това страдание — разкъсаната кожа по челото, краката и ръцете, разсичането на плътта от пироните и стоманата. А щом дори божествената саможертва се изобразяваше по такъв начин, й беше трудно да си представи как човешкият живот би могъл да се извиси над ограниченията на пулса, кожата и разложението.

Изабел написа:

Изабел се задавяше от сълзи и не можеше да продължи писмото. Жан вече беше показала достатъчно доверие към нея, когато първия път й писа да я помоли за пари. Не познаваше Стивън, но от любов към сестра си им изпрати от собствените си средства. Не беше честно, помисли си Изабел, да иска нещо повече от нея.

Отпусна глава върху ръцете си, както беше седнала край кухненската маса. Чувстваше се измамена. Вярваше, че е един човек, а се оказа друг. Как да знае дали да се довери на последните си пориви, или да очаква те да бъдат потиснати от по-силни? В безпорядъка на чувствата й единствената постоянна емоция беше привързаността й към детето в нея. По причини, които не можеше да разгадае, благополучието му не беше гарантирано от сегашния й живот — далеч от вкъщи, със Стивън, в този замръзнал град.

Стивън също мислеше за дома. Къщичката на дядо му беше в края на селото и от нея се откриваше гледка към църквата, към грозните нови сгради зад нея и големия път, водещ на север. В другата посока се простираха равни бледозелени поля, сливащи се с обезлистената гора, в която местните фермери ловуваха.

Искаше някой ден да заведе Изабел там. Не беше сантиментално привързан към идеята за дом, не тъгуваше за крадливия си дядо и отсъстващата си майка, просто искаше да види Изабел на този фон, за да може да свърже различните периоди от живота си.

Изненада се от новооткритата у себе си нежност, която цялата сега беше насочена към Изабел. Когато сутрин дялкаше дървесината, си представяше колко гладка трябва да стане, за да може тя да ходи боса по нея. Ако досадната работа започваше да го потиска, мислеше как лицето й ще светне, когато той се прибере вечерта. За него тя беше престанала да бъде обект на плашеща страст, сега най-голямата му грижа беше нейното благоденствие, макар да не бе изгубил усещане за нейния престиж, за по-голямата й възраст и положението й.

Междувременно Изабел тайно кроеше планове да посети Жан в Руан. Каза на Стивън, че ще отсъства само няколко дни, но след като стигнеше там, щеше да реши дали да се върне или не. Щеше да дойде моментът да признае всичко на Стивън.

След още една седмица бременността й започна да личи. Стивън забеляза, че е наедряла, но тя отскоро беше започнала да изпитва някакъв свян, който не му позволяваше да я разглежда подробно без дрехи. Забеляза също така, че разговаря по-малко с него и се зачуди защо. Струваше му се притеснена и отнесена. Това беше периодът, когато отново бе почувствала силна болка и бе прокървила.

Един ден, докато той беше на работа, тя събра багажа си в малък куфар и седна на масата, за да му напише бележка.

„Струва ми се, че отидохме прекалено далеч и трябва да се върна“, започна тя, но скъса листа и прибра парчетата в джоба си. Нямаше как да му обясни чувствата си. Огледа всекидневната с кухненския кът и масивната камина, която отначало толкова й беше харесала. Качи се на горния етаж, за да зърне за последно грубото дюшеме в спалнята и пердетата, които сама беше ушила. После излезе и тръгна към гарата.

Когато вечерта Стивън се прибра, веднага забеляза, че някои дрехи, лични принадлежности, снимките и бижутата й са изчезнали. Отвори гардероба. Повечето й рокли още си бяха там. Извади една, която беше носила скоро след като бе пристигнал на булевард „Канж“. Беше кремава, с шумолящи поли, копчета от слонова кост и твърд корсаж. Вдигна я пред лицето си, след това я притисна в прегръдките си.

Почувства се като блоковете дървесина, които понякога цепеха в задния двор на фабриката, точно в мига, в който брадвата се забива за пръв път, след това се вдига и се стоварва на земята, а дървесината се разцепва от горе до долу, без да падне и една треска.

В следващите дни се върна към работата си. Пристигаше навреме сутрин и си разменяше любезности с колегите. Ругаеше и плюеше, когато назъбеният трион заседнеше в чвореста дървесина. Изпод рендето му излизаха дълги спираловидни стърготини. Търкаше с шкурка и опипваше с пръсти гладката повърхност. Вкусваше сладкия дъх на анасона по обед и наблюдаваше облака, който се образуваше в чашата му, докато наливаше вода в питието си. Говореше, шегуваше се с другите мъже и не даваше никакви признаци, че нещо се е променило.

Вечер влизаше в кухнята и си приготвяше каквото може от наличните продукти — различни вариации на заешко с домати. След това сядаше пред огнището и изпиваше бутилка вино, взрян в жарта.

Върнала се е, защото й се е сторило, че може да спаси душата си. Прибрала се е у дома, защото се е уплашила от бъдещето и е била сигурна, че може да възстанови предишния ред. Той нямаше избор, освен да продължава започнатото.

Когато изпиеше виното, се качваше в спалнята и се просваше с ботушите върху бялата покривка на леглото. Не можеше да мисли за нищо.

Лежеше и се взираше в нощта през прозореца.

Усещаше как изстива.